К.ГЕРБОВ

Според мен Левски по-скоро се е похвалил. Христо Даскалов за посещението на Левски и А. Кънчев в Трявна на 11 ноември 1871 г. разказва, че те пристигнали, за да агитират в града да бъде основан частен революционен комитет. Апостолът казал, че на организацията са необходими пари и поискал „да му внесат помощта си”. Даскалов успял да събере от приятелите си 500 гроша. „Нашите хора даваха наистина пари и обещаваха, че ще основат комитет, но това го правеха от страх, а не от съзнание и добра воля” - пише Даскалов в спомените си и продължава малко по нататък: „Левски и Ангел Кънчев си заминаха на втория ден... ние си останахме пак с апатията.” (Каракостов, с. 91-92)

Идеята на тази тема беше да се покаже истината. Тя съществува и няма защо да се търси отново. Понеже пак тук, бе представен видеоматериал на медия, който е опит да се замъгли истината, и той беше коментиран. Въпросът предал ли си е личната сабя Шукри паша, не е страничен. Той е поставен като централен в темата. Затова е сложена тази питанка в заглавието. Коментираш без да четеш, затова си мноооого далеч от истината. Друг е въпросът, че от такива разбрали-неразбрали като тебе, лъжите трудно се опровергават Да, събитието е измислено. Според мен ходом, защото ген. Иванов не е очаквал, че Шукри паша ще дойде без сабята си. Идва време, когато лъжите в историята – благородни или не, трябва да паднат и истината да се приема спокойно. Още повече, че по голямото събитие действително е, че Одрин падна. Друг е въпросът какво е произтекло от това, но то вече е предмет на друга тема.

Пейо Колев разправя, че фалшивото фотоизображение – монтаж, било направено от придворният фотограф на Фердинанд Георг Волц. Че нали фотографът е придружавал навсякъде царя по време на войната, как е успял да изпусне и да не заснеме директно сцената с предаването на сабята. Ако беше направил снимки с Шукри паша, Фердинанд и сабята, щеше ли някой да разбере, че последната не е на командира на одринския гарнизон? Ама няма такива снимки, има монтаж! Как може в такъв случай тв-журналистът да твърди „на каква висота” бил Волц, като „отразил блестящо” пребиваването на българския цар в Одрин, след като не е заснел най-важната сцена. Ами ако не е имало такава? Твърденето на журналиста, че френската гравюра била нарисувана, като сюжетът бил взет от нашата картичка, също е абсурдно. Кой знае кога е направена картичката, а френският вестник е излязъл на 13 април 1913 г., т. е. на 31 март по нашия календар. Това е няколко дена след превземането на Одрин. Едва ли по това време българската картичка е била готова, че французите да си я купят, художникът им да нарисува темата и то по съвсем друг начин и т. н. Тук журналисът пак проявява просташкият български патриотизъм: французите копирали нашата картичка! Ами ачик, ачик се вижда, че няма нищо общо между българското и френското изображение. На практика с участието на днешната българска телевизия „Нова” конфузът в историята „плененият Шукри паша предава сабята на цар Фердинанд” отново бе замазан. Гафът по начало не е в появата на фалшифицираното изображение, а във фалшивата церемония. Която и до днес предизвиква фалшиви патриотични чувства у българина. Ето с какви неща се гордеят българите: „Уникални снимки, които цар Фердинанд лично е правил на Шукри паша при посещението на пленения турски пълководец в двореца Врана, се пазят в НВИМ. Българският монарх е посрещнал любезно госта си, който с готовност е позирал със „зеле” на уста пред фотообектива. Всъщност българите учудват света не само с военното си майсторство при превземането на Одрин, но и с изключително толерантното, хуманно и цивилизовано отношение към победените комшии. Това отношение ще бъде потвърдено и в предстоящата изложба в НВИМ. ... В София пашата е настанен в хотел Сплендид палас, както сър Ранкин казва – „в разкошен апартамент с всякакъв лукс и удобства”. Свидетелство за уважението към победения противник е и друг факт. На два пъти плененият турски командир предава сабята си на българските пълководци – първо на генерал Никола Иванов, а след това и на цар Фердинанд. И двата пъти те му я връщат. „Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои”, признава Шукри паша.” http://bgarmy.bg/?action=news&id=12855 „Експозицията е посветена на 135-годишнината от Освобождението на България от турско робство и на века от превземането на Одринската крепост. „Това събитие е сред най-големите успехи на българската армия. Германските инженери, строили укреплението казват, че Одринската крепост е непревзимаема, че само пруска войска може да влезе в нея, и то след осем месеца обсада. А българите я превземат на 13 март след атака, продължила две нощи и два дни! И след това Шукри паша, командирът на крепостта и 60-хилядния гарнизон, предава сабята си на българския генерал Никола Иванов”, обяснява с патриотичен плам Танчев.” http://www.monitor.bg/article?id=376069 Кое е вярно в подчертаното от мен? Не личи през годините българският „народ” да е разбрал за какво иде реч. Благодарение на телевизия „Нова” пък и на други някои днешни деятели, българите и занапред ще обясняват с патриотичен плам, как Шукри паша доброволно си предал сабята и как цар Фердинанд му я върнал. Да пораждаш у българите патриотични чувства с фалшифициране на българската история, според мен не е достойно дело.

Това е компилация по слова от библията. Става дума за Страшния съд и казаното от Христос: "Който не е с мен е против мен и който не събира с Мене, разпилява.” Комунистите също заявяваха: Който не е с нас, е против нас! Спомних си лафа за нелегалния Тодор Живков: той се криел, ама полицията не го търсела. При Васил Левски е било: той се борил за свободата на българския народ, ама не целия български народ е бил с него. Сам Левски на последния си разпит на 9 януари 1873 г., пред турския съд в София, признава: „Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата, и тия [политическите] работи, да се уредят чрез държавата, помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите комитетски работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години станаха хиляда [бяха на друго мнение]… Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха, където ги теглехме…” Тук турските съдници му задават въпроса: „Не одобри ли ти тия техни [на начетените българи] мнения?” На което Левски отговаря: „Да, и аз разбрах, че вървим по погрешен път.” На практика Апостола, след като се е напъвал две години да накара със заплаха българите да се вдигнат на въстание, стига до заключението на поп Кръстю Никифоров, че безобразията, които са ставали в България преди Освобождението, са се дължали на некадърното турско управление и именно то трябва да се подобри. Днес управлението у нас е българско. Но пак на хората в демократична България, които са получили заеми и не могат да ги връщат, вземат апартаментите. Държавата обаче нищо не прави в тяхна защита. Управляващите, понеже или нищо не могат да направят, или не искат, „отчитат грешките си”, но пак са изпълнени с желание да ни управляват, като обещават, че ще поправят допуснатите грешки. Засегнатите от управлението, пък, или се самозапалват или крещят по площадите: „Българи, юнаци”. Сякаш някой е нападнал България и българските юнаци са отишли да я защигават. Други пък искат да бъде създаден Български национален комитет на единството „Васил Левски”, чиято функция да е – защита на интересите на „народа”. Явно привържениците на комитета са от „неначетените българи”, защото по думите на самия Левски, само те навремето са вярвали в него. Прочетох в пресата заглавието „Който не е с нас, е против нас – или началото на диктатурата”. Става дума за някакво изявление на ГЕРБ от 2011 г., което е разчетено по споменатия начин. Много вярно е казаното. Левски на практика също е бил диктатор. На 3 октомври 1872 г. Данаил Попов пише следното писмо до Любен Каравелов: „От всичко що ми пише и мене В[асил]. Л[евски]. виждам едни неразбории, на които би трябвало да се даде един край. Аз, както се научавам от повече лица, които казват, че В. Л. съвсем своеволствува, без да се допитва до никого за нищо. Ний знаеме, че каквото и би трябвало да се извърши, трябва да се свика събрание и според вишегласието да става всичко, а това той никак не считал за нищо. А пък от друга страна гледам, че се оплаква, че не били го слушали. Че как ще да слушат само него, когато това нито уставът не го гласи. Защо ли не приема той да се споразумява с другите около него членове, ами върши всичко по свое си мнение? За Д. Общий всички ми казват, че е заслужил и че заслужава гдето и да отиде, а той пак стои, че го и укорява. Тъй също и с А. Хр. Попов, т. е. с брата ми, защото той искал да му докаже за някои си неправилности, които последвали от страната на В. Л., а той обърнал другояче работата. Всичко е, че той иска само неговият глас да се чува и неговите мнения криви-прави да се одобряват. Това мисля, че не е тъй, както той го иска – зато[ва] не трябва никак да му давате повод за такива своеволия, защото тези негови своеволия ще принесат големи разстройства на много места, които после не ще бъде никой в състояние да ги поправи. Зато[ва] както аз тука, тъй и вий, пишете му и направете му забележвание, да се остави от тия безредици догдето е още рано. Брат ми А. Хр. Попов за напред няма да приема ни най-малко участие в нар.[одните] работи. Само и само да се угасят тези неспоразумения… И в Ловеч един от най-добрите работници Д. Пъшков все за[ради] тия негови своеволия, отказал се е вече от работата, а пък то тъй не се вършат такива работи. Ний вместо да гледаме да привличаме повече дейци, а то напротив – според своеволията си отпъждаме и най-добрите.” Данаил Попов в началото на октомври 1872 г. е видял, че БРЦК на Левски вече е пред разпад. Арабаконашкият обир е бил всъщност един предначертан епилог. Който е резултат пак на начинание на Левски: да се събират насила пари за оръжие в самата България.

В началото на 1871 г. H. M. Тошков, виден български търговец в Одеса, ръководител на Одеското българско настоятелство, голям патриот и меценат, предлага на Левски да се съберат подписи от четирите краища на България, да се изпратят до Настоятелството в Одеса специални пълномощни лица, които Тошков щял да представи на руския император. Одеските дейци били убедени, че той ще помогне на българското освободително дело. За това предложение Левски научава от писмо на Филип Тотю. На 18 април 1871 г. Апостола пише до Тотю войвода в Одеса: „За първото, което вий ни предлагате и искате го по-скоро, та чрез Н. М. Тошкова да помолиме негово високо императорско величество за помощ, на което сте уверени, че без друго ще ни помогне? Дай боже, да помогне и да подпише бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт в затвора.” Левски не дава съгласие за инициативата на Тошков, защото в момента този въпрос не стоял на дневен ред. Според Апостола идеята нямала подкрепа. „Ако ли никой не подпише, както казваме, и останеш ти сами?”, остроумничи той, отговаряйки без да се допита до някой друг в България, камо ли да потърси „вишегласие” – дума, на която много се набляга в бодряшките биографии на Апостола. Със споменатото по-горе от мен писмо от януари 1871 г. до Любен Каравелов, Левски му изпраща своя дописка, която да бъде поместена във вестник „Свобода”. Цитатът, който приведох е всъщност от дописката. Когато Каравелов я получава, той я редактира основно. Разбрал, че с лозунга на Левски за „Свята и чиста република” само ще уплашат хората, той публикува във вестника съвсем друг текст: „На нашето знаме, което ще бъде забито на Балканския полуостров, трябва да бъдат написани само три думи: „Свобода и всекиму своето!” Каравелов е сторонник за създаване на Балканска федерация, затова говори за „знаме на Балканския полуостров”. Известно е, че черновата на прословутото поканително-заплашително писмо, с което богатите българи се призовават да дадат пари за „освобождението си от несносното иго агарянско”, е написана от Васил Левски. В нея отново се споменава, че който даде пари за делото, ще бъде записан „равно с всичките пред светата ни Р…” Не е ясно защо Апостола не е изписал изцяло думата „република”, но Каравелов отново прави основен ремонт на черновата на Левски и „светата ни Р…”, става „всичка България”. Защо казвам аз, че Васил Левски е бил инат на тема „България-република”? Защото въпреки, че вече е получил отпечатаните поканително-заплашителни писма, той сяда и пише нови до няколко чорбаджии, в които фигурира това заявление: „В Българско не ще има цар, а „народно управление” и „всекиму своето”. Всеки ще си служи по вярата и законно ще се съди както българинът, така и турчинът. „Свобода и чиста република.”

Това е поместено в книгата „Българските бойни знамена” на Иван Иванов. Понеже не съм чел посочените документи нямам установено мнение по въпроса. Приемам, че Левски може да е поръчал някакво знаме, но трябва да се отчита и това, че доста хора след Освобождението са си приписвали заслуга за негова сметка. Ганьо Маджареца е съратник на Апостола, така че може и да са си говорили за някакво знаме. Но едва ли са стигали до детайли. А и да са стигали, „бай” Васил е бил инат. Факт е, че на двата печата на БРЦК и на устава лъвът е без корона. В писмото си до Любен Каравелов от януари 1871 г. пък е казал: „ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република”. По повод историята на знамето, в информацията на „Фокус” се споменава, че Мария Ганева се заловила за работа, но след обесването на Левски знамената останали недовършени. Най-вероятно при довършването са дошли девиза „Свобода или смърт”, короната върху главата на лъва, кръстът… Надписите „Карловски окръг” и „1876” показват, че знамето е окончателно завършено за Априлското въстание. А кога е започнато, един бог знае. Иначе въпросното изображение на лъв с корона, тъпчещ турско знаме и девиз „Свобода или смърт”, са идея на Георги Раковски още от 1862 г. Факт е, че на знамето, за което стана дума вече по-горе, лъвът държи и меч. В този клип в 1.55-та минута се вижда за малко лицевата страна на знамето. http://www.youtube.com/watch?v=tFXqykkcT5A

Ако съдим по информацията тук http://www.focus-news.net/?id=f17460 изглежда знамето се намира в Националния военно-исторически музей.

Журналистите умират да забъркат някаква каша от събития и факти и накрая да обявят, че видите ли, благодарение на тяхната намеса всичко станало ясно. Във филма аз видях една сабя на Шукри паша в турски музей, две саби в български музея, сабя носеше и самият Шукри на няколко снимки. Коя от всичките саби действително е била на пашата? Това дето имал цял склад саби и раздавал наляво и надясно, е удобно, но неубедително обяснение. Сабята, с която Шукри се е разхождал в царските имения в София, очевидно е „върнатата” му от Фердинанд. Тя пък къде е? Шукри паша изглежда е бил голям арабия, щом се е съгласил да участва в театрото, представляващо всъщност „размяна на една сабя между пленения командир на победените турски войски при Одрин и цар Фердинанд”. Действието е извършено не с истинската сабя на Шукри паша, а с подръчна. Интересно, дали Фердинанд е разбрал, че участва в театро? Това също е „художествено изобразяване на реално случило се събитие”, дело на френски художник, но сцената е коренно различна от тази върху нашите пощенски картички. На практика двете изображения взаимно се компрометират. Те двете пък, изобщо не съответстват на обстановката, описана от генерал Никола Иванов: церемонията по даването-връщането на сабята станала в стаята на комендантството. Няма защо да се замазва гафът. По правило всички български гафове са продиктувани от добри, патриотични намерения, но резултатът е конфузен. На френската рисунка също има нарисувана сабя. На нея се виждат златни или позлатени елементи. Да не би тя да е истинската?

Хайдут, този форум все пак има амбицията да бъде научен. Явно си голям почитател на измислиците около Васил Левски, но недей тук да твориш и тиражираш нови. Никой не знае историята на въпросното знаме с кръста. Красимир Узунов също се опитва да го свърже по някакъв начин с Левски, но не стига по-далеч от заявлението: „Предполага се, че е принадлежало на въстаническа чета от района на Панагюрище.” http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=12 Това е другата страна на въпросното знаме. Сведенията на въстаници от април 1876 г., че Левски през 1872 г. бил поръчвал някакви знамена, са доста съмнителни. Тия въстаници едва ли са познавали нарочения за поръчител. А ако Левски действително е имал намерение да поръча знаме, то той щеше да иска то да изглежда така: Даже щеше да даде на шивачката за тертип един устав на БРЦК.

Обяснението, че „Работническо дело” е виновно за „неправилната” дата на честването на обесването на Левски е наивно. Пак ли този вестник е виновен и за отбелязването на смъртта на Христо Ботев? Той е загинал на 20 май/1 юни, но празнуваме гибелта му на 2 юни. Според мен разминаването идва от календарите, които българите са ползвали да 1900 г. и после от 1901 до края на март 1916 г., когато у нас става преминаването от юлиански към григориански календар. През втората половина на 19 в. в България календарите са изглеждали, както този по-долу: дадени са датите едновременно по юлианския календар (първата колона с цифри) и по григориански календар (дясната колона). Григорианския календар се е използвал в Западна Европа, докато юлианският продължавал да се използва в Османската империя, Русия и балканските страни. Фрагментът е от календар от 1875 г. Такива календари са продължили да се издават и след 1901 г. Само, че тогава в тях се появява малка разлика. След 1901 г. българският календар все още е юлиански, но съответствието с датите, които са по григорианския календар, се получава, като се добавя един ден повече. Замяната на юлианския с григорианския календар в България става през 1916 г. Тогава след 31 март идва 14 април. В отпечатаният календар за нея година съответствието между дните по стария и новия стил обаче е било същото като 1901 г. На практика се е получило така, че от 1901 г. нататък, тези които са отбелязвали обесването на Левски, както до тогава - на 6 февруари по стар стил, са го отбелязвали на 19 февруари по нов стил и противоречие не е имало. Аналогично смъртта на Ботев е била отбелязвана на 20 май, но е било 2 юни. Вероятно при тези обстоятелства след въвеждането на григорианския календар през 1916 г., популярните дотогава празници в България е продължавало да се честват по съответствието между юлианския и григорианския календар дотогава. http://5ko.free.fr/bg/jul.php?y=1873; http://5ko.free.fr/bg/jul.php?y=1876 ; http://5ko.free.fr/bg/jul.php?y=1900 ; http://5ko.free.fr/bg/jul.php?y=1901 ; http://5ko.free.fr/bg/jul.php?y=1916

Като търновец, нали разбирате... http://www.youtube.com/watch?v=sXPO8yb6UYs Илка Александрова - Търновската Царица http://www.youtube.com/watch?v=oGjjg21gfXY Калоян пирува

В „интересната статия” в „168 часа” под заглавието „Най-важният въпрос” е написана следната тъпотия: „Така въпросът какво и докъде се е виждало от Пази мост оная зима става критично важен, за да се установи дали Апостолът е бил предаден.” Този „най-важен въпрос” си е измислица на автора на нескопосаната статия. Никъде в сериозната литература за Левски не се споменава, че заптиетата са видели как той и Бакърджията се срещат, след като се разминали със заптиетата при „Пази мост”. Авторът на статията или не се е запознал подробно с фактите, известни за залавянето на Левски, или нарочно лъже. Лъжа е написаното: „В съмнителния спомен на Хасан Али (разказан на стари години от сина на Христо Латинеца) той твърди, че хич не хванал вяра на Левски и казал на другия заптия: "Днес българите имат Байрям (Коледа), а тоз гяур ни баламосва, че отива да работи на лозето". (Левски обаче казва, че само ще нагледа какво е свършено, а не че ще работи.)” Интересно, че вестникарчето не продължава по-нататък разказа на старшия стражар В спомена си Али чауш споменава, че на въпроса кой е и къде отива, Левски отговорил: „Аз съм от Ловеч и отивам на лозето си да видя колко тор са стоварили.” Не е казвал Левски, че щял да работи, но старши стражарят обяснява по-късно, че и ходенето до лозето на Коледа му се сторило съмнително. Още повече, че самият „лозар” му се видял подозрителен – виждал го бил и по-рано, когато му казал обаче, че бил от Свищов. По-нататък Али чауш обяснява, че другото заптие проследило Левски и видяло, че той не се спрял в лозята, само минал през тях, излязъл на пътя и продължил към Къкрина. Разкарали са напразно геодезите. Тези хора да знаят, че са ги избудалкали.

Пролетта в София не е еднозначно бяла. Най-рано се разлиства и цъфти върбата. Листата й са зелени, а цветовете жълтозелени до жълти. След това, главно по затревените места край булевардите, а също в градските градини и паркове, голите клони на форзицията бързо-бързо се покриват с предизвикателни яркожълти цветове. На доста места с този храст са оформени цели живи плетове. От плодните дървета най-ранно цъфтят джанките. Обилно покрити с белите си цветове, те привличат отдалеч погледа, откроявайки се сред останалата все още мъртва природа. Но скоро и тя се съживява. Повечето от дърветата първо цъфтят и едва след това се появяват и листата. В София, особено в парковете, са засадени редица екзотични растителни видове. На много от тях новопокаралите листа не са зелени. Има жълтеникави, червеникави. Може би някои ще се изненадат, като видят по надолу две снимки, представящи сякаш природни картини, типични за ранната есен. И аз малко се смутих, като се насочих към тях, виждайки ги, систематизирани в компютъра в папка „пролет”. „Проверката” ме успокои: двете фотографии съм направил на 24 април миналата година. Както е известно, програмата на цифровия фотоапарат „документира” оригиналното изображение с информация за датата на заснемане на обекта. Разхождащият се в парковете в София, понякога може да остане приятно изненадан, когато види пред себе си познатата до вчера гола зелена полянка, цялата покрита с цветя. Най-често това са глухарчета – жълти, които в един момент се превръщат в пухкави балончета. Но на мен ми се е случвало да заснема и други „полянки”: с бяло-жълти парички, със сини теменужки, с лилава мъртва коприва. Обикновено такъв успех имам, когато мястото не е косено скоро. Да се снима пролетната атмосфера в София е донякъде неблагодарно занимание. Ранната пролет в столицата се характеризира с много облачни и дъждовни дни, които не позволяват да се направят ефектни снимки. Когато фотографът не се уморява при всяко просветване да излезе навън и заснеме някоя и друга снимка, идва и резултата. Е, разбира се натрупването на по-вече качествен материал обикновено става след някоя и друга година. Показаните тук фотографии са правени в периода 2009-2012 г.

Като съвременник на събитията се вълнувам от този филм, показващ, как беше посрещната на времето вестта за изстрелването на първия космонавт. Много от кадрите бяха включени в седмичните кинопрегледи, които се прожектираха в кината, преди да започне главния филм. Има документални филми, където се вижда как Юрий Гагарин върви на летище Внуково по червения килим, но не се разбира къде отива. Тук става ясно, макар, че килимът не е червен. http://www.youtube.com/watch?v=RChe_JX-KFY&nofeather=True http://www.youtube.com/watch?v=L5KwJNn6QRQ&nofeather=True

Не съм разучавал латиноамерикански танци. За „ча-ча-ча” дават обяснението, че при изпълнението на характерните пресечени стъпки танцьорите отброяват, произнасяйки сричките „ча-ча-ча“. http://bg.wikipedia.org/wiki/Ча-ча-ча Baile : Cha Cha Cha Paso Basico Междувременно, докато търсех съвсем други неща, попаднах на клип със събрани всички музикални изпълнения от филма „Ти си чудесна”. Не е от ГДР, а от West Germany, както пише в анотацията. http://www.imdb.com/title/tt0052761/ Такива филми гледахме в България през 1960 г. http://www.youtube.com/watch?v=x8Yus0hYzwY&nofeather=True Caterina Valente Du bist wunderbar

На каракачанската овчарка, която Бойко Борисов подарява на Владимир Путин, са посветени две песни: едната е при получаването на кучето, другата при кръщаването с името Бафи. Това кръщаване е широко отразено и в руските новинарски ТВ и интернет. Мурзилки Int. - Путину подарили болгарского щенка. Песента е пародия на „Просто подари” на Филип Киркоров По съвета на петгодишния Дима Соколов от Москва Владимир Путин дава на подареното му от Бойко Борисов куче името Бафи http://ria.ru/video/20101210/306720753.html За Бафи има статия в Циклопедия http://cyclowiki.org/wiki/Баффи Това пък е втората песен на Мурзилки Int- - Путин назвал своего щенка Баффи‎. Пародия на „Старый клен” от филма „Девчата”. http://www.avtoradio.ru/?an=ml_parody_page&uid=142501 За лабрадора Кони Полгрив има статия в Уикипедия и категория във Викимедия. В Ленинград-Санкт Петербург искали да правят паметник на кучето. http://bg.wikipedia.org/wiki/Кони_Полгрейв http://commons.wikimedia.org/wiki/Category:Koni?uselang=ru След появата на фотосесията на Путин с двете кучета, е бил повдигнат въпроса защо не е присъствала и Кони. Отговорът е, че била стара. http://www.sovsekretno.ru/news/id/439/ По повод фотосесията с кучетата се задава въпроса, защо снимките са се появили официално? Предположенията са четири: трябва да се отвлече вниманието от някакви по-съществени събития; Владимир Путин прави реклама на Олимпиадата в Сочи през 2014 г.; пресслужбата на президента на Руската федерация се е объркала; президентът просто обича животните. Изобщо в Русия има голям интерес към кучетата на президента Путин.

Наибольшую известность в народе приобрела домашняя любимица президента — лабрадор Кони, подаренная ему занимавшим тогда пост главы МЧС Сергеем Шойгу в 2 000 году. Сейчас ей больше 12 лет. По словам Путина, он использовал своего лабрадора Кони, чтобы запугать канцлера Германии Ангелу Меркель во время переговоров: Владимир Путин плаши Ангела Меркел с лабрадора Кони, да бъде по-отстъпчива при преговорите.

Вече казах, че през 50-те и 60-те години по нашите кина често пускаха музикални филми. Един от тях беше германския „Ти си чудесна” ("Du bist wunderbar", 1959), в който главната роля играеше италианската певица Катерина Валенте. Тя действително играеше, т. е. танцуваше и пееше. По-вече за филма в http://bven.blog.bg/poezia/2010/08/14/ti-si-chudesna-i-katerina-valente.590945 Особено популярна песен във филма беше „Бонго ча-ча-ча”. „Ча-ча-ча” и изобщо цялата песен си я спомнях много добре, защото я пускаха често по нашето радио. Но името на филма си го припомних, след като прочетох въпросната статия. Открих два клипа, но бяха само със записа на музиката. Понеже не се отказах, успях да попадна все пак на фрагмент от оригиналния филм, точно с изпълнението на песента и танца на „Бонго ча-ча-ча”. Браво на GreatestValenteFan. http://www.youtube.com/watch?v=bqWGIDsRjYc&nofeather=True А доказателство, колко популярна беше песента навремето у нас, е фестивалът на старата градска песен „Златен кестен”. http://vbox7.com/play:04980d4f78

Не мога да разбера защо на такива песни, които всъщност са и мелодични, трябва през цялото време да присъства една „тупалка”. Може би за да подчертава ритъма? Ама аз не танцувам и тупането, което изпъква над всичко, ме дразни. Чалгаджиите записват и оригинален фолк, прибавяйки съвременни поп нотки в общото звучене. Тази песен не е нито автентичен фолк, нито поп. Аз под „етно” разбирам точно такива музика. Васил Боянов – Заправил господ манастир Навремето по радио „София” често пускаха подобни народни баладични песни, където пеенето минава в рецитация, изпълнявана от известен актьор на фона на музикален съпровод. Накрая певецът или певицата си довършваха изпълнението. Всъщност този вид музикално изпълнение е предвестник на днешният рап. В операта го наричат речитатив. Камелия също има добро изпълнение на народна песен. http://www.youtube.com/watch?v=QTyYiM_UC-8 Камелия – Три години

Ishtar - Облаче ле бяло (Sofia 05.06.2011) HD Това е студиен запис на песента. http://vbox7.com/play:78806bc91e

Има в интернет няколко записа озаглавени The MAGIC of Bulgarian Voices & Japanese Music. Не можах да намеря информация за какво става дума. Вероятно „Мистерията на българските гласове” изпълнява японска музика? Първото изпълнение, доколкото разбрах е на японската народна ли, национална ли песен, посветена на японската вишна: SAKURA SAKURA. http://www.youtube.com/watch?v=eanQYegqyVg Втората песен, обаче, е с неравноделни тактове и на всичкото отгоре е в поп аранжимент? Нали днес е ден на ромите, поздрав с едно етнорап парче. http://www3.vbox7.com/play:fcfc82e5?p=favourites&id=1020643

Розоцветни (Rosaceae) е крупно семейство растения, включващо 100-120 рода с над 3000-3350 вида дървета, храсти, полухрасти и треви. Семейството се среща по целия свят, но най-разпространено е в умерения пояс на Северното полукълбо. Счита се за третото по стопанско значение растително семейство след Житни и Бобови. Популярни представители на Розоцветни у нас са многогодишните плодни дървета от подсемейства Ябълкови (Maloideae) и Сливови (Prunoideae). Първото включва семковите овощни видове от родовете Malus (Ябълка), Pyrus (Круша), Cydonia (Дюля). Към второто подсемейство се отнасят костилковите овощни видове от родовете Prunus (Слива), Cerasus (Череша) и Persica (Праскова). С това изброяване, направено по старата класификация на Розоцветни, не се изчерпват всички видове от двете подсемейства, но тези, които са споменати, са обекти на тази галерия. Авторът е успял да ги заснеме лично, в района, в който живее. Плодните дървета израстват като ствол, от който изникват разклонения, образуващи короната на дървото. При някои видове от корените могат да израстат няколко ствола или пък разклоняването на основния ствол да започне почти от земята. Тогава дървото се нарича многостволово. През пролетта, преди разлистването на дърветата или едновременно с него, се осъществява цъфтежът, а в края на лятото и през есента появилите се плодове узряват. Цветовете са единични или събрани в съцветия. Всеки цвят е съставен от 5 венчелистчета и 5 чашелистчета. Тичинките обикновено са 10 до 20. Устройството на плодника определя разликите между двете подсемейства. Времето, през което цъфтят дърветата, зависи от географското положение на местността, където расте съответното дърво и надморската й височина. Плодните дървета по време на цъфтежа им се посещават от пчелите, които ги опрашват, което е от съществено значение за реколтата. Плодовете на овощните дървета съдържат ценни хранителни и лечебни вещества – захари, органични киселини, минерални соли, витамини, които определят трайното им присъствие на нашата трапеза в оригинален или преработен вид. В овощните градини се засаждат култивирани сортове плодни дървета, даващи добра по количество и качество реколта. По улиците, градинките и парковете на големите градове, се срещат и диви видове ябълки, круши, череши и сливи. Показаните тук снимки имат за задача да дадат на любопитните жители на градовете по-обща представа за вида на споменатите овощни видове, главно по време на техния цъфтеж, когато те привличат вниманието. Подсемейство Ябълкови Ябълка Родът Ябълка (Malus) у нас е представен главно с дивата ябълка киселица Malus sylvestris и домашната десертна ябълка Malus domestica. Първата има бодливи клони, а плодовете й са дребни и имат горчиво-кисел вкус. Втората е позната чрез най-различните си култивирани сортове, всеки от които се отличава с различни размери, период на цъфтеж и характеристики на плода. Дървото на ябълката достига на височина до 10-15 м, но има и нискостеблени храстовидни и палметни сортове. Стволът на ябълковите дървета е прав, покрит със сивокафява напукана кора. Клоните образуват разперена, сравнително плътна корона, в която по-младите клонки имат червеникавокафява гладка и лъскава кора. По някои от клоните на дивата ябълка се образуват тръни. Листата са с яйцевидна или елипсовидна форма, имат дължина 5-8 см, на върха са заострени, а по краищата - ситно назъбени. Горната им страна е тъмнозелена и леко лъскава, а долната – бледозелена, матова и с власинки. По-младите листа са целите мъхнати. Дръжките на листата са сравнително къси, 1-2 см. Ябълката цъфти основно през април-май. Цветовете са едри 4-5 см в диаметър, бели или розови, събрани по 3 до 9 в сенниковидни съцветия. Плодовете на дивата ябълка не надминават 5 до 7,5 см в диаметър. Те са червеникави или жълтеникави, зреят в края на октомври. При десертните сортове плодовете са по-големи: 10-15 см. Окраската им е разнообразна: зелена, жълтозелена, жълта, червена. В зависимост от сорта зреят от юли до септември. Круша Към рода Круша (Pyrus) принадлежат дивата круша Pyrus pyraster и култивираната европейска круша Pyrus communis, която има хибриден произход. Стволът на крушовото дърво е покрит със сиво-кафява напукана кора. Може да достигне на височина до 10-15 м. Короната е закръглена, с растящи встрани, преплетени клони и също може да стане голяма до 5 м в диаметър. Малките клони са с кафява кора, при дивата круша по тях има тръни. Листата на крушата са тъмнозелени, твърди, лъскави (гланцирани), леко назъбени по края и с по-светъл цвят от долната страна. Имат яйцевидна форма - на върха са заострени, а в основата закръглени, имат размер до 5-7 см, дръжките им са дълги. През есента листата на дивата круша почерняват, а на домашната почервеняват. Крушата цъфти през април-май. Цветовете са бели, с диаметър до 3 см, събрани по 6-12 при дивата круша и 3-9 при култивираната, в сенниковидни съцветия по върха на късите клонки. Също имат дълги дръжки. Плодовете на дивата круша са сравнително дребни, имат диаметър 3-4 cм. Узрелите имат жълт или червеникав цвят, кисел и силно тръпчив вкус. Едва когато изгният, стават сочни, ароматни и могат да се ядат. Питомните сортове са по-големи, по-сочни и далеч по-приятни на вкус. Узряват през август-септември. В зависимост от сорта плодовете на градинската круша са жълти или жълтозелени, някои с червен оттенък по повърхността. Дюля Обикновената продълговата дюля Cydonia oblonga е единствен представител на рода Cydonia. Представлява храст или неголямо дърво, обикновено не надвишаващо 5-7 м височина, на ширина короната достига 4-6 м. Стъблото на дюлевото дърво е покрито с тъмносива, понякога сиво-кафява, сравнително тънка кора. Дюлята има относително големи 5-10 см листа с правилна яйцевидна до кръгла форма и гладък ръб. Горната страна на листата е тъмнозелена, а долната - светлозелена, понякога почти бяла. Последното се дължи на големия брой бели власинки, които покриват долната страна на листата. Цветовете на дюлевото дърво са бледорозови, понякога напълно бели, едри 4-5 см в диаметър. Цветът и чашковидната им форма имат за цел да привличат насекомите, които са основното средство за опрашването на този вид. Дюлята цъфти през май-юни, а плодовете й узряват през септември-октомври. Когато е узрял, плодът има ярко златист цвят и напомня по структура този на ябълката и крушата. Обикновено има 7-12 cм височина и диаметър 6-9 см в най-широката си част. Подсемейство Сливови Слива От рода Слива (Prunus) най-разпространени у нас са джанката Prunus cerasifera и обикновената домашна слива Prunus domestica. Джанката е най-разпространеното плодово дърво в градовете. Среща се в домашните дворове, в свободните пространства по улиците, в градините и парковете. Домашната слива е култивирана и се счита за хибрид между джанка и трънка. Има стопанско значение в преработвателната промишленост и се отглежда в овощните градини. Сливите са храстовидни или многостволови силно разклонени (разперени) дървета с височина 3-12 м. Някои сортове имат склонност към образуване на коренови издънки. Кората на възрастните дървета е сивокафява, а новите израстъци по клоните или в основите на ствола, са зелени или зеленокафяви. Клоните на джанката са бодливи. Листата на сливите са с елипсовидна, яйцевидна или обратно яйцевидна форма и са назъбени по краищата. Имат дължина 4-6 см. Джанките са едни от първите плодни дървета, разцъфващи в умерените зони на Европа през март и април. Цъфтежът на домашната слива е през април-май. Цветовете са бели, единично разположени. Имат къси дръжки и се разтварят преди или едновременно с листните пъпки. Плодовете на джанката узряват през юли-август. Те са кръгли с диаметър до 3 см, имат жълт или червен цвят. Плодовете на домашната слива зреят през август-септември. Обикновено са виолетови или тъмносини, имат продълговата или сферична форма и лек восъчен налеп. Череша В България най-често срещаните представители на рода Череша (Cerasus) са дивата череша Prunus avium и обикновената вишна Prunus cerasus. На височина дивата череша може да достигне до 20 м, вишната е висока до 10 м. Дърветата и на двата вида имат лъскава червеникавокафява до червеникавосива кора, която се лющи на напречни тънки ивици. Короната е високо издигната, с не много гъсто преплетени клони. Листата на черешата са с променлива форма - елипсовидна, удължена яйцевидна или обратно яйцевидна. Те са 5-10 см дълги, 3-5 см широки, назъбени. При вишната листата са обратно яйцевидни. Цветовете на черешата и вишната са бели, 2-3 см в диаметър, събрани по 2-3 в сенниковидни съцветия. Дръжките на цветовете са сравнително дълги, 2-4 см. Цъфтежът на двата вида е през април - май. Черешовите дървета имат красиви цветове и понякога се отглеждат именно заради декоративната им стойност. Плодовете са сферични, червени, костилкови, зреят през юни-юли. Плодът е гладък и по него няма трапчинки. За разлика от сливата по него няма восъчен налеп. Праскова Прасковата Prunus persica, чието латинско име означава „персийска слива”, е малко дърво или храст. Достига около 4-8 м височина. Листата са ланцетовидни (копиевидни), с назъбени ръбове, дълги 7- 15 см, широки 2-4 см. Имат къси дръжки 1-1,5 см. Цветовете са единични, звънчевидни, почти без дръжка (седящи), 2,5-3 см в диаметър, имат розова окраска. Появяват се през април-май, преди да започне развитието на листата. Плодовете на прасковата са едри, кълбовидни, често мъхести (кадифени), с бразда надлъжно на плода. Съществуват най-различни сортове праскови с жълта, розова или бяла вътрешност, които зреят по различно време в периода краят на юни – началото на септември.

Братя Йосида (Yoshida Brothers) изпълняват с традиционните японски инструменти цугару шамисен (tsugaru-jamisen) ремикс на българската народна песен „Ерген деда, червен деда”. Допълнителни сведения http://signal.bg/view_article.php?article_id=22854 . Българският хор „Ангелите” и музикалната група Хун Хур Ту изпълняват българската народна песен „Сос ма караш, майчинко”. Хун Хур Ту са от република Тува (Руска федерация). Използват инструментите игил, хомус, дошпулуур, тунгур (шаманско дайре) и други. Поздрав за почитателите на тюркската теория за произхода на българите: тюркска шаманска музика. Пак е от Тува.

Аз не те подигравам. Просто използвах случая да се дообясня за двете песни „Натали”. Мен такъв ми е стилът: като знам нещо, което считам, че не всички го знаят, го съобщавам. По-надолу ще разбереш, че все пак при превод от испански на френски понякога се получават странни неща. Които показват, че май не е „чиста” работата на Хулио Иглесиас, относно странната негова песен „Натали”. Това се вижда първо от две негови интервюта, дадени на руски журналисти, в които Хулио Иглесиас откровено го усуква, когато говори за „Натали”. Интервю с певеца, направено по повод посещението му в Москва през 2009 г.: - Вие сте изпълнявали „Натали” милион пъти. За какво мислите когато пеете тази песен? - „Натали” е написана по руски музикални мотиви, но тя е популярна в много страни. Аз много обичам тази песен, тя стана част от моя живот. Когато я пея, всеки път изпитвам нови чувства – всичко зависи от моето настроение. http://roman-shirokov.ru/index.php?option=com_content&view=article&id=70:2009-12-27-11-30-50&catid=34:2009-12-26-13-18-44&Itemid=56 Друго интервю от 2011 г.: – В Русия всяка жена с име Наталия мисли, че вие изпълнявате своята песен „Натали” специално за нея. А вие в крайна сметка кого си представяте, когато пеете тази мелодия? Коя е тази щастливка, на която е посветен хитът? – „Натали” основно е песен за Русия и е посветена на Русия. Аз я съчиних на яхтата. Около мен беше морето, и в един момент в главата ми възникна ето тази фраза: „Натали…” (пее). За мен беше сюрприз, когато песента „Натали” стана хит номер едно по целия свят! И когато аз идвам в Русия, много-много-много хора идват при мене и си признават: „Знаеш ли, аз нарекох дъщеря си Натали, защото на мен ми харесва твоята песен”. http://moya-semya.ru/index.php?option=com_content&view=article&id=2737:2013-03-07-12-09-25&catid=94:2011-06-23-06-47-08&Itemid=172 Бля, бля, както казват в такива случаи. Как така Хулио безгрижно реейки се с яхтата си по южните морета, се е сетил изведнъж за Наталия, а не за Лусия или Изабела, да речем. Пък и музиката, която тогава му е хрумнала, не е някакво фламенко или салса, а руският романс „Очи чорние”? За първи път Хулио Иглесиас посещава СССР през 1978 г. Музиката на „Натали” е на самия Хулио Иглесиас, а текста се води, че е на Раул Аркуза (Raul Arcuza). (Той пък как се е сетил за руското име Натали?) Интересно, но през 1979 г. Хулио Иглесиас се развежда с първата си жена Изабел Прайслер. През април 1982 г. музикалната къща Music Sunny Pop Songs издава албума MOMENTOS, в който е включена и песента „Натали”. Че Хулио Иглесиас е гузен, се вижда от варианта на „Натали”, който той изпълнява на френски език. Песента носи заглавие „Носталжи (Nostalgie)” и в нея името Натали изобщо не се споменава. Вероятно испанският певец предвидливо е решил, че ако изпее лирична песен за Натали, френският слушател веднага ще заподозре, че май става дума за същото, каквото и в „Натали” на Жилбер Беко. Julio Iglesias Nostalgie Както казват: Крушата не пада по-далеч от дървото. Демек, какъвто бащата, такъв и синът. Интересно дали бащата Хулио е изразил някакво по-откровено мнение за приятелката на своя син Енрике? Може би разликата днес е, че руската девойка до Енрике Иглесиас не се казва Наталия, а Ана. Ето и текста на "Носталжи". Ако искаш го преразкажи, да видим има ли съответствие с "Натали". Julio Iglesias - Nostalgie (Nostalgia) Nostalgie on se ressemble Tu es tendre, moi aussi Nostalgie je pense a elle Je l'appelle dans la nuit Elle vivait la-bas Au pays du froid Oa le vent sauvage M'apporte un regard Il neigeait l'hiver Il pleuvait du bleu Et l'ata joli, Nostalgie Nostalgie on se ressemble C'est dacembre ton pays Nostalgie, tu joues tzigane Sur la gamme de l'oubli Elle avait envie De braler sa vie Sous un vrai printemps Elle avait vingt ans Elle a pris la mer Vers un ciel plus clair Me laissant le gris, nostalgie Un amour d'hiver Le ciel a l'envers C'atait la folie, nostalgie Parfois sur la mer Quand la nuit est claire Son pranom revit Nostalgie, nostalgie, nostalgie

„Ла плас руж ете вид... тралалалала Наталииии...” е от „Натали”, но на Жилбер Беко. Интересно, че и съвременните руснаци, също бъркат „Натали” на Беко с едноименната песен на Хулио Иглесиас. В една руска статия от 2009 г. се казва, че „Беко написва в родината си песента „Натали” станала по-късно хит (нея с успех я изпълняват Хулио Иглесиас и Георгий Лепс”. Между трите едноименни песни обаче няма нищо общо. Клипът тук е с „Натали” на Жилбер Беко. По всичко изглежда девойката, разхождаща се с него из Москва, е самата Натали. А какво е станало между тях, разказва сам творецът и изпълнител на песента. Натали Превод: LeeAnn Червеният площад беше празен Пред мен вървеше Натали Имаше хубаво име, гидът ми Натали Червеният площад беше побелял Снегът се стелеше като килим А аз следвах в този студен неделен ден Натали Тя разказваше с прости изречения За октомврийската революция А аз си мислех вече Как след мавзолея на Ленин Ще отидем в кафе „Пушкин” Да пием топъл шоколад Червеният площад беше празен Хванах я за ръка, тя се засмя Имаше руси коси, моят гид Натали, Натали… В стаята й в Университета Група студенти Я очакваха с нетърпение Смяхме се и дълго разговаряхме те искаха да знаят всичко Натали превеждаше Москва, равнините на Украйна и Шамп-з-Елизе смесихме местата и запяхме Докато отваряме бутилка френско Шампанско се смяхме от сърце и затанцувахме А когато стаята се изпразни и всички приятели си бяха тръгнали Останах сам с моя гид Натали Не стана повече въпрос за октомврийската революция. Не бяхме вече там. Приключихме и с мавзолея на Ленин и с шоколада в „Пушкин”. Това беше вече далеч. Колко празен ми изглежда животът ми но знам, че някой ден в Париж Аз ще й бъда гид … Натали, Натали Във въпросната статия с неверните сведения за изпълнителите на песента „Натали” се обяснява: „В 1964 година френския певец Жилбер Беко пристигнал в Москва. Съпровождала го очарователната преводачка Наташа. Заедно те прекарали много време. Скоро деловите им отношения прераснали в страстен роман. Но в съветско време връзките на руските девойки с чужденците не били поощрявани. Затова Жилбер си заминал за Франция, а Наташа останала в Москва… В песента в частност става дума, как двамата влюбени пили горещ шоколад в кафене „Пушкин”. Но по това време в „Москва” не е имало кафене „Пушкин”. Съществувало е кафене на улица „Тверска”, прозорците на което гледали към паметника на Пушкин. Навярно и за това, Беко е решил, че кафенето се е наричало „Пушкин”. http://svpressa.ru/culture/article/14444/