Иванко Тертер

К.Гербов, във връзка и с темата ти "Защо Шишман е Йоан, а Мирчо Велики не е?, Покръстителството в българската историография", само два-три въпроса: - казваш: "Но от оброчния кръст на Мирчо Велики се вижда, че в началото на ХV в. в Угровлашко, макар и с български букви се пише влашки текст". Къде може да се намери оригиналния непипан текст на надписа на кръста? Имаш ли го? Дай тука да видим. - Другото - този кръст не е ли от 9-11 век? Бил пренесен от Бесарабия? От Мирчо през ХV век ли е пренесен? - Надписа на "влашки с български букви" от Мирчо през ХV век ли е поставен, по-рано или по-късно? Ако има текст на румънски, защо не е забелязан от Николае Йорга и други апологети на "кръстоносния поход на ромънизма"? Или до 1940 г. не са могли да посещават двореца в Балчик и да се запознаят с оброчния кръст с румънски текстове от ХV век? Ако наистина има румънски текст на кирилица и ако наистина е от ХV век, значи румънците са по-големи наивници отколкото мислех. Та тогава те ще имат своя език не от 1523 г. /писмото на Нешо/, а от 1410 г. надписа на Мирчо Стари и то от неоспорим източник.

КГ125, направо ти се чудя ... започни да четеш от 1 страница отново, ще повтаряш явно... За да е по-малко стресиращо /явно термина доста е наложен в съзнанието с изкривеното му значение и е трудно да се замени с точния му смисъл "категория социално зависимо население наречено роби"/. Изправям го: - езикът на "категорията социално зависимо население" /роби, sclavus/ от тракийски произход е - "тракийски" - езикът на ""категорията социално зависимо население" /роби, sclavus/ от ромейски произход /обикновено венопленници при арабите/ е - "ромейски"-латински или гръцки - езикът на "категорията социално зависимо население" /роби, sclavus/ от арабски произход /обикновено военопленници при ромеите/ е - арабски - езикът на "категорията социално зависимо население" /роби, sclavus/ от тюркски произход е - тюркски/ респ. по - късно турски - езикът на "категорията социално зависимо население" /роби, sclavus/ от фино-угрорски или балтийски произход е - фино-угорски /балтийски/ - езикът на "категорията социално зависимо население" /роби, sclavus/ в латинска америка е - "категорията социално зависимо население" /роби/ от завареното население говорят на своите си езици /маи, ацтеки/, езикът на докараното от Африка "категория социално зависимо население" /роби/ е съответния африкански език. По-късно са испанизирани. и т.н. Какво общо имат езиците на тези "славяни"?? Какво за езика им? Ако говориш за езика на който пишем, това е старобългарския /църковнославянския/ - това какво отношение към социалната категория роби от арабски и гръцки произход например? Или пък от африкански и тюркски? Какво ще кажеш за езика на РАЯТА /от 1354 до 1913 г./?

1. "славянска езикова група" е технически термин даден от специалисти измислили и други такива условни термини. Езикът е старобългарския /или за да не е толкова стресиращо - индоевропейското "койне" на което се е говорило в рамките на Стара Велика България и българските държави отпреди нея/ - това е за индоевропейските народности. - езикът на "славяните" от тракийски произход е - "тракийски" - езикът на "славяните" от ромейски произход /обикновено венопленници при арабите/ е - "ромейски"-латински или гръцки - езикът на "славяните" от арабски произход /обикновено военопленници при ромеите/ е - арабски - езикът на "славяните" от тюркски произход е - тюркски/ респ. по - късно турски - езикът на "славяните" от фино-угрорски или балтийски произход е - фино-угорски /балтийски/ - езикът на "славяните" в латинска америка е - "славяните" от завареното население говорят на своите си езици /маи, ацтеки/, езикът на докараните от Африка "славяни" е съответния африкански език. По-късно са испанизирани. и т.н.

Последната констатация /"нещо като титла"/ смятам за важна. То това казва и К.Гербов. И ясно се показва, че това "нещо като титла" Йоан се използва само от владетели от висшата БЪЛГАРСКА държавна аристокрация. В този смисъл обхвата на използване обхваща българската средновековна държавност - от Солун /деспот Йоан Комнин Асен, Валона/ до Днестър /Йоан Йолдея, „господар на Молдова през септември 1552 г/.

Въпросите нямат нищо общо помежду си. Отговарям: 1. "славянска езикова група" е технически термин даден от специалисти измислили и други такива условни термини: например Византия е нямало реално, но има такъв "исторически термин". Имало е Източна Римска империя. Те и двата термина "никнат" по едно и също време и са абсолютно непознати за хората живяли до 17 век. Езикът е старобългарския /или за да не е толкова стресиращо - индоевропейското "койне" на което се е говорило в рамките на Стара Велика България и българските държави отпреди нея/. 2. Самият термин "славянин" подсказва, че назования така се намира в рамките на римската правна система и институти.

1. Задай го. Какъв ти е въпроса? 2. да имат еднаква езикова група...???

БИМБЕЛОВИЯ РОД /води началото си от началато на ХІV век. До началото на ХVІІІ в. родът е БЕЛЕНИ/ Бимбеловци - един от привилигированите родове измежду защитниците на крепостите - т.нар. войнишки родове - в областта Факия. Наречени Белени или Беловци, след 1683 г. получават името Бимбеловци /от “Бин-бели”-турски : “хиляда бели”/ поради активната съпротива, която оказват на турците. Винаги са стояли начело на тамошното население, имали са припознати от държавата /ІІ-то Българско царство и Османската империя, като от 1512 г. до 1830 г. са аги/ права и задължения. Част от Бимбеловците през 1786 г. /по кърджалийско време/ напускат Факия и образуват селище Ченгене скеля. Част от тях били преселени в Созопол и Ай Никола /1809 г./, а други в Бесарабия /1830 г./. Сродявани с Търнени, Згурьовци и Узунниколовци /за тези родове, по-нататък/. Родителите на Ефросина и Момчил, родени през втората половина на ХІІІ век, са били според Никифор Григорас “неуки хора, от незнатен род”, по всяка вероятност сиромаси. /вж. Родопски властелини от Н.Хайтов, 1976, стр.38/. 1. Родоначалник е монахинята ЕФРОСИНА /ХІV век, гражданско име-Стоянка/ - сестра на деспот и севастократор МОМЧИЛ /вер.1305 -07.07.1345г./. Станала е монахиня. 2. МОМЧИЛ /вер.1305-07.07.1345г./ е бил хонсар /разбойник/; стратиот на византийска служба; наемник начело на 2 000 войска в двора на сръбския крал Стефан Душан, където се запознава с Йоан Кантакузин-претендент за императорския престол в Константинопол, като последният го назначава за управител на областта Меропа в средните Родопи. Неслед дълго другите претенденти за престопа от партията на Ана Савойска /майка на малолетния Йоан V Палеолог/ му предлагат титлата деспот за да премине на тяхна страна. Момчил приема и de facto става самостоятелен владетел на Меропа. През юни 1344г. изтласква, от пристанището Абдера при залива Бистонис, флотата от 15 кораба / 3 опожарени/ на Умур бег. След това устройва засада на Йоан Кантакузин и охраната му от 60 конника при развалините на старинния град Месина близо до Комотини. Момчил начело с 1 000 избрани конници изненадал противника който се обърнал в бягство, като конят на Йоан Кантакузин бил убит , а когато възсядал друг кон Йоан получил удар с меч по шлема си. Императорът по-чудо оцелял, но голяма част от свитата му паднала в плен. След месец-два Момчил преминал на страната на Йоан Кантакузин, като за това получил титлата севастократор. Получавайки пълната свободо на действие Момчил се обърнал и от двете страни в гражданската война за престола на Византия и станал напълно самостоятелен владетел. Воювал и с двете партии за престопа, като разширил премного владението и провъзгласил Ксанти за своя столица. Притежавал следните крепости в областта Меропа : Света Ирина /Смолянско/ и Подвисд /на 8 км. От с.Устово/ вж. Стр.43 “Родопски валадетели” от Н.Хайтов; Ксанти - столица, Перитеорион /Перитор/ и Морунец - Христополис /дн. Кавала/ вж. Стр.52 “Родопски владетели” Н.Хайтов и енциклопедия -“Момчил”; Смолян /енц-я “Смолян”/, Козник /е-я “Рудозем”/, Света Неделя /е-я “Неделино”/, крепостта ок.с.Гугутка /е-я “Гугутка”/, няколко крепости ок. Джебел /е-я “Джебел”/, Заград до с.Забърдо /е-я “Забърдо”/, Кривус ок.Ардино /е-я “Ардино”/, Лютица ок. Ивайловград /е-я “Ивайловград”/, крепостта ок. Крумград /е-я “Крумград”/, Монияк ок. Кърджали /е-я “Кърджали”/ и др. Войската му се е състояла от 300 конници и 5 000 пеши войници. Умира в бой с 12 - 20 000-ната /според различните източници/ войска на император Йоан VІ Кантакузин, Йоан Асен /зет на императора/ и смирненския емир Умур бег , на 07.07.1345 г. пред стените на Перитеорион.. Източници за него: Енциклопедия, “Родопски сказания” Н.Хайтов, “Кой кой е в Средновековна България” Й.Андреев, И.Лазаров и П.Павлов , “Момчил юнак” В.Гюзелев,и др. - византийски прониар /ХІV век/ “До около тридесетгодишна възраст Момчил бил разбойник по българо-византийската, а както пише Григора, може би и по българо-сръбската граници. Преследван от българските власти, той постъпил на византийска военна служба като "стратиот". През XIV в. това понятие най-често се отнася за прониарите, които срещу определен поземлен имот се задължавали да служат във войската. Така, подобно на други свои събратя, Момчил преминал в категорията на дребната служебна поземлена аристокрация. Йоан Кантакузин твърди, че това станало по волята на император Андроник III Палеолог (1328-1341 г.), т.е. няколко години преди 1341 г. Ние нямаме основание да се съмняваме в тази вест, доколкото именно Кантакузин бил фактическият "двигател" на държавните и особено на военните дела при царуването на Андроник "Млади"” /Пламен Павлов - Бунтари и авантюристи в средновековна България/. 3. РАЙКО /ХІV в./ - Братовчед на Момчил и Ефросина. Пълководец във войската на Момчил. При битката около Перитеорион - 07.07.1345 г. - остава начело с 50 войници в крепостта. След поражението на Момчил се връща в Мизия /България/ заедно със съпругата на Момчил и останалите живи войници. Йоан Кантакузин им позволява да вземат цялото си имущество. Известни представители на рода : 4. ВЪЛКО ДОБРУДЖАНСКИ /втора половина ХІVв./ - син на Ефросина. Воевода и владелец на крепостите в областта Факия: Белеврен, Карварсара, Саралък. Заедно с братятата вода си Пейчо и Нико воюва срещу султан Мурад І. Убива брат си Пейчо. Преселва се в Добруджа с войската си. Воюва при Канлъбуджак, Бабадаг и др. Ранен е при крепостта Мара на запад от Тулча. Умира от раните си при риболовното село Вълково. 5. и 6. ПЕЙЧО и НИКО /втора половина ХІV в./ - синове-близнаци на Ефросина. Заедно с брат си Вълко воюват срещу султан Мурад І. Воеводи и владелци на крепостите в областта Факия: Сърнасенска, Крънчала, Бялата /Близнаци, Икисчи/ и Караевренската. Пейчо е убит от брат си Вълко. Нико се предава на турците и запазва правата си на воевода със собствена войска, която е имала собствени сборища при Войник-Бакаджик. За гр.ФАКИЯ: Първото му име е Сланик, но преселници от кюстендилското село Факия му дават това име по времето на цар Петър І /927-970г./. Този цар повдигнал голяма част от кюстендилските села в преселение в Равна гора, с право на войнишки, т.е. постоянно да са войници, която привилегия да остане за потомците им. Хората дали такова име на селата си откъдето са се преселили. Петър І издига Факия в град и го свързва с път до столицата си Преслав- т.нар. “Петров друм”. Крепостта около града е носила името Омор Факи /Оморфа/ - красива заради красивата природа, наречена на византийския император Фока, преминал през града ок.971 г., съградил и дал името й. След превземането на Факия от турците ок. 1367 г. градът запада. Джура паша /Инанският/ казвал на х.Вълко Киров: “Нигде из цялата турска държава има толкова много крепости, копкото около Факия” /стр.28 “Факийско предание” Б.Нейков/. Ето защо потомственият род Белени е воювал с Мурад І. Бидейки васали на българският цар, те са защитавали поверените им крепости. Все пак след поражението ок.1367 г. Нико става васал /положена основата на войниклъка/ на Мурад І, като запазва голяма част от привилегиите си - крепости, земи, собствен сбор на собствена войска и т.н. Факийските войводи са имали земя с граници: изток - Черно море запад - р.Тунджа север - Стара планина юг -до Дервишите и Странджа Граничи с областта Хасикия във Византия. Крепостите били наричани крайчерноморски - Таштепе, Боялъш, Три църкви /Ючклисе/, Войсал, Дерекюв, Близнаците /Икисче/, Белата /Османбаир/, Кръкчал, Съзлъкале. Един вид войнишка страна, като Факия е столица на воеводите им. Следващ известен нам наследник на гореупоменатие и продължител на рода е : 7. ПЕЙЧО ОВЧАРЯ /края ХV-първа пол.ХVІ в., ”Чанталъ Пейчо”/ - правнук на ПЕЙЧО /син-близнак на ЕФРОСИНА/. Имал е големи стада. Въздигнат в ага /по-нататък титлата поемат наследниците по мъжка линия/ от султан Селим І /1512-1520 г./ заради участието на негова страна в размириците срещу баща му султан Баязид ІІ. Умира вероятно след 1522 г. 8. СТОЯН ЧАНТАЛЪ /първа пол.ХVІІ в.-1683 г./ - син на Нико /правнук на Пейчо Овчаря/. Станал по наследство ага, като по-голям от брат си Пейчо /за него-долу/.Другите му двама по-големи братя са убити от турците. Казвал на брат си да не става хайдутин. Участва с войската си при обсадата на Виена /1683 г./. Умира същата година, много е вероятно при обсадата. Чанталъ идва от това, че е ага и по този начин е притежавал чанта /права и задължения, съвременно -като министър с портфейл или без портфейл/. 9. Дели ПЕЙЧО /ХVІІ в./ - по-малък брат на Стоян Чанталъ. Става войвода-хайдутин за да мъсти за убитите си, от белевренски турци, по-големи братя. Двама от синовете му били в дружината. Цялата околност пропищяла от него. 10. НИКО /ХVІІ в./- син на Стоян Чанталъ. Женен за Лава Никювица от с.Войник, от рода на Испир войвода. 11. СТОЯН НИКОВ /средата ХVІІ-вер.преди 1729 г./ и ВЪЛКО НИКОВ /средата ХVІІ-1729 г./ - аги, синове на Нико. Направили няколко стражници край Цар Петров друм. Турците се оплаквали от тях чак в Едирне и Цариград, но “пак турците падали виновати”. За тях казвали: “Те не са Белени, а бели /пакост/ и не едни, две, пет, десет сто, а хиляди бели - бинбела”. Дават новото име на рода - Бинбела-Бинбели. Имали кореспонденция с родовете Джебриловци / казват се така, защото щом хванели някой турчин го притискали с камъни за да го прецедят като “джибря”/, Палжековци /палели турците за да изгорят живи/ и Згуревци /изгаряли турците на згуря/. 12. МАРИНЧО ПАЛАБУЮК /края ХVІІ-1732/ - ага, син на Стоян Ников. Става ага след смъртта на баща си и чичо си . Бил едър, мустакат, веждест и много корав. На един годеж в Тагаркьой се напил. Един бик подгонил хората. Маринчо Палабуюк рекъл: “Чакай да видим и мене ще ли подгони ?” Застанал му на пътя и преди да съумее да му хване рогата, бикът го блъснал. Умрял след време от раните си. Имал дъщеря-храненица Мира /починала 1759 г./. 13. МАРИНЧО СТРАШНИЯ /края ХVІІ-1762 г./ - ага, син на Вълко. Женен за Дафна. Става ага след смъртта на братовчед си Маринчо Палабуюк през 1732 г. Участва в битката при Полтава / 1709 г./ на турска страна в коалиция със Швеция. След поражението ескортира швецкия крал Карл ХІІ от Бендер до Димотика. От факта, че кралят е дарил с наниз братовата жена на Маринчо Стоянка Джубрилова, можем да си направим заключение че са минали и през Факия. В знак на благодарност Карл ХІІ дарил Маринчо Страшния с “лента през рамо със син шар” /такава лента в Зап.Европа са носили като отличителен знак херцозите/. Тук не става дума за даряване с титла, по-скоро украшение за спомен и благодарност за заслуги. Както споменахме Маринчо е бил ага от 1732 г. до 1762 г. Когато турците се оплаквали от брат му Пейчо, от Джубриловци, Згурьовци и Палжековци, той си правел оглушки. Физически е бил едър, с големи очи, вежди и мустаци, гърлест глас. Носил чисти дрехи и яздел все арабски атове. Без заптии “нийде не ходел”. Обичал песните и да ходи на църква. Мразел пияниците и калугерите, шегата и смехът. Освен родния си език знаел още турски, гръцки и молдавски език. На старост яздел все руски коне, носел само “тесни европейски ботуши”, а най-вече “обичал да се гордей с Карловата лента”. Жена му Дафна Маринчовица, “доживяла почти до сто години”, била умна. Говорила турски и гръцки. Обичала да носи чисти дрехи. Обичала животните, давала им човешки имена. надгробен камък на Маринчо Страшния 14. НИКО КРОТКИЯ /края ХVІІ-1775 г./ - земеделец и скотовъдец, син на Вълко. Имал “все” дъщери и “само” един син - хаджи Вълко. Както подсказва прякорът му, бил е добър човек. Дарявал бедните. 15. ПЕЙЧО ШЕЙТАНА /края на ХVІІ-1781 г./ - ага, син на Вълко. Женен за Стоянка Джубрилова от рода Джубриловци, била “много учена и умна”. Швецкият крал Карл ХІІ /след като е победен от руснаците при Полтава преминава през Османските земи-1709/10 г./ й подарява наниз. През 1762 г. Пейчо отказал да “носи чантата”, т.е. да бъде ага. Викали му Шейтана /дявол/, защото нямал коса, вежди, брада и мустаци, а се казвало че той дори нямал и нос - всъщност той е боледувал. Страдал от безсъние и сипаница /баба шарка/. 16. СТОЯН МОЛЛАТА /нач. ХVІІІ в.- 1761 г./ - син на Маринчо Страшния. Учил в Цариград. Женен за Стоя. 17. МИРА /нач.ХVІІІ в.- 1759 г./ - дъщеря-храненица на Маринчо Палабуюк. Учила в Цариград заедно с братовчед си Стоян Моллата. 18. ДАФНА / средата на ХVІІІв.-първа пол ХІХ в./ - дъщеря на Стоян Моллата. Омъжена за Маринчо Згурьов /починал 1820 г./. Тя била едра на ръст, хубавица, умна и къщовница, а мъжът и кротък и стопанин. 19. ВЪЛКО ШЕЙТАНПЕЙЧЕВ БИМБЕЛОВ /средата ХІХ в.с. Факия – 1831 г. / - син на Пейчо Шейтана. Борец против османското иго. По време на феодалните междуособици в Османската империя /нач. ХІХ в./ и на Руско- турската война / 1828-1829 г. / прави опит да обедини хайдушките чети, които действали в Югоизточна България, в защита на местното население. След подписването на Одринския мир /1829 г./, Вълко се преселва в Бесара- бия, където остава до края на живота си. /том І, Енциклопедия България, 1978 г., БАН/. Той е легендарния “Вълчан войвода” – известен от народни песни, предания, а и е легендарен за иманярите, които вече столетия търсят съкровищата му. Първата му съпруга била от Охрид. Била отвлечена от бея на Итапракьой, който я отвел в харема си в Одрин. Вълко три дни нападал чифлика му и го опожарил, като взел десетгодишната дъщеря на бея за заложник. Искал да я убива. Обаче му дожаляло и се грижел за нея, а после когато тя станала на шестнадесет години я взел за своя втора жена. Поддържал кореспонденции и контакти с руския император Николай І, сръбски генерал на руска служба Дибич, пратеници на руския император, със сръбските князе, с Индже войвода, Кара Колю и др. След края на войната от 1828-1829 г., остава в родните си земи и продължава борбата още известно време. След около година борба, скрива съкровищата си и се оттегля в Бесарабия. Там е била вече преселена или се преселва с него част от Бимбеловия род в това число и семейството на Стефан Тодоров Димов /Стефан Караджа/. Вълко Бимбелов /останал в легендите като ”Вълчан войвота”/ умира през 1831 г. в Браила. В рода се срещат само 5 /пет/ имена: мъжки - Вълко, Пейчо, Нико, Маринчо и Стоян. женски - Стоянка, Дафна, Лава, Рада и Стоя. Основен източник: "Балчо Нейков - Факийско предание Сбирки от народния живот, за праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци" /писана от веднага след Освобождението, по времето на Записките на Захари Стоянов/. Нейков и Караджата са приятели от детинство и заедно са раснали в Тулчанско. Родовете им обаче се познават още от старите им земи Хасекията и Факия /Странджанско/. Текста е част от моя сбирка за ползване в тесен семеен /родов кръг. Давам доколкото е слабопозната, но важна и интересна информация за обществото ни.

"Балчо Нейков - Факийско предание Сбирки от народния живот, за праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци" /писана от веднага след Освобождението, по времето на Записките на Захари Стоянов/. Нейков и Караджата са приятели от детинство и заедно са раснали в Тулчанско. Родовете им обаче се познават още от старите им земи Хасекията и Факия /Странджанско/. Моят екземпляр е изд. 1985 г. Във Варна е само 1 общодостъпен екземпляр и се дава само за читалня в общинската библиотека. http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry31540 - КГ125, специално за теб от мен!

Не са на турска служба, а на служба при самите себе си и с договор лично със султана. Всичките прадядовци на Стефан Караджа са такива /от Вълчан войвода назад към Пейчо Шейтана, Маринчо Бинбелов Страшния и други/. В земите им владяни по договор със султаните от Черно море до Странджа, турчин не е могъл да се заселва без позволението им и да носи оръжие. Така те владеят региона от 1367 до 1829 г. В средата на ХVІ в. получават титлата "ага" - дадена от султан Селим за това че са били на негова страна в междуособицата за султанския трон. Едва в края на ХVІІІ и нач. на ХІХ в . при разпада на османската административна система и в резултат на кърджалийството започват да губят възможностите си за охрана на тази българска територия. Окончателно са разорени през 1831 г. /след Руско-турската война 1828/ 29 г. и неуспешната въстаническа офанзива на Вълчан войвода след нея/. Това е един частен случай. Много други такива са описани в темата "Царство България 1422-1689г." Тези хора, родове, и земи с автономен статут са пряката връзка между ВБЦ, възрожденството и националната съпротива на българите, а оттам и към Третото българско царство. Горе-долу по това време. След ХVІ-ХVІІ в. турците започват лека-полека да изместват българските воеводи, спахии и да заемат постовете им. Но това са български постове - воеводи, а не турски. Административната система от ВБЦ, като цяло е запазена от османците поне до края на ХVІІ век. Едва след това се централизира империята. Разбира се, къде успешно, къде не толкова /справка Осман Пазвантоглу/.

Като адвиминстративна титла и длъжност "Воеводи" /на големи воеводници Търново и София/ в по-късен етап са ставали и турци-мюсюлмани. То става примерно във времето, в което воеводи във Влахия стават също така външни поставени лица - предимно гръкомани, фанариоти.

Литовска е управлявашата династия в тази "териториална империя" с международен статут на Велико княжество. Униати са били. При сключването на съюзни отношения с Полша, вече се преминава към католицизма в по-голяма степен. Въобще специално литовците се покръстват в края на ХІV в. Едва при Йогайло - бащата на Владислав Варненчик. А старите християнски земи включени в княжеството са в диоцеза и обхвата на Киевската митрополия и Русь. Ето тук е "църковно славянското" наречие /старобългарското/. То са старите земи на отвъддунавска България.

Много ми е интересно да се правят такива гръмки изводи от типа ВСИЧКИ. За войнуците и войнишкия институт да повтаряме ли и за войнушките села, които са имали договори лично със султана? Там без оръжение е нямало християнин, обратно турчин не е могъл да припари особено въоръжен.

Искаш да кажеш, че "църковнославянския" не е старобългарския език? Да не мислиш, че Григорий Цамблак е шпрехал на литовски? Украйна и Беларус и досега са си "църковнославянски" говорящи държави.

Много добре К.Гергов! Само ще добавя, че Валахия и Молдова са български по характера си области - част от българската държавност и граници. Воводите им са част от управляващата в държавата династия, затова те са "принцепси" на България. До ХVІ век, характера на областите като български се запазва, въпреки че метрополията им /Търново/Видин/ е под османско владичество.

Литературата е тънка струна за душата, но трябва да се гледа трезво на въпроса. Стихотворението е прекрасно, но е за късен период, има литературни алегории и към историята не трябва да се прилага. Факта, е че мнозинството войводи са християни /имало е и потурчени воеводи - особено на големите воеводници София и Търново/. Местната административна и правораздавателна власт е била в техни ръце. Българите помежду си са се съдили пред своя войвода, а не в турски държавен съд. Говорим за докласическия Османски властнически период започнал някъде по времето на Паисий и Софроний /до средата на ХVІІІ век/. Особено това се е отнасяло до земите и местата, които са имали договор със султана - войнишките села са от такъв характер например.

Да, разбира се. При високата скорост от тези пера се получава страховит шум /има психологичен ефект спрямо противника/. При наличие на стотици и хиляди конници, можеш да си представиш децибелите на този шум аналогичен на падаща бомба. Има психологичен ефект. Великото литовско княжество е било българоезично и православно /с уклон към униатството между църквите на изтока и запада/. Не случайно Киевски и Литовски митрополит е нашия ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК /участник в събота в Констанс, 1417 г./. Даже доста изследователи в момента са на мнение, че Великото Литовско Княжество -сегашна Беларусь и Украйна плюс Литва, като доминиращ елемент там са православните и църковнославянски езичните /старобългарскои/- това е неординската/ нетатарска Русь. Русь е европейска /Велико литовско княжество/ и азиатска /Московията, улус на Златната орда/.

аналог на статута на воеводите на Валахия от 17-18 век.

Да, хубав е. Засичал съм го и си свалих информация. Особено интересна е вариацията на числеността на византийската армия през вековете.

В кое селище е този воевода? Очевидно е, че наистина в края на 18 век действа заварената българска административна система и административно деление от ВБЦ.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%...%B7%D0%B8%D0%BA тука за известното за тракийския език. Долу някои интересни неща /с големи букви мои бележки на асоциации и способ на изговаряне близък до нашия/ Съществуващият тракийски речник изброява около 1400 думи, с определено индоевропейски характер. Много от тях имат преки съответствия с думи от славянските и балтийските езици, и дори германски. Тракийска дума, изписана на кирилица Тракийска дума, изписана на латиница Значение ас as аз ала ala хала, вихър, поток анг ang крив, извит, ъгъл ОНГ-ЪЛ арда arda река, течение АРДА асдуле asdule ездач, яздя ЯЗДУЛ бела bela бял берг berg планина, бряг бенд bend връзвам, съединявам БЕНД /напр: язовирен/ бърд burd брод брия bria град КАНТА-БРИЯ?? берса bersa бреза бебру bebru бобър бръза bruza бърза, остаряло брате(р) brate® брат брилон brilon Бръснар БРЕЯ, брить, бритый /рус., ст.бълг/ бистра bistra бърз вер ver вря, извирам ведъ bedu вода гин gin гине, чезне, разваля се дун dun височина, дюна дава, дева deba град ПУЛПУ-ДЕВА?? деа, дева dea дева дерз, дърз derz смел, дързък дама dama дом з- z- из, от зер zer звер, звяр зет zet сят, засят зама zama същия, еднакъв ЗАМАН зъмъ zymy змей, змия золта zolt(a) злато, жълт кер ker черен ЧЕР кара kara планина кист kist чист ЧИСТ кента kenta чедо ЧЕНДА керасо keraso череша ЧЕРАШО рес res цар скалме skalme нож, скалпел

Забравих да постна нещо което почнах да пиша, но не остана време. Пускам го тук докъдето бях стигнал, а продължението го маркирах хронологично по-преди: Румънската съвременна нация и история са френски лак върху руски ламинат върху австрийска подложка, поставени на български под. /мое образно определение дошло ми покрай правене на ремонт вкъщи/ Веднага искам да отбележа, че румънците сега са много успешен народ, трудови хора, почтени и развити както икономически, така и културно, духовно. Може ли някой да каже нещо лошо за комшиите и полубратята ни. Полубратята ни по линия на Валахите /неправилно наричани в историографията Власи/, които както казва Г. Раковски поне до Кантемира са живели в една българска държава. Поне до него време /началото на ХVІІІ век/ воеводите са приемали себе си за приемници на българските воеводи отвъд Дунава. Обаче Българите – Балхите в Централна Азия /индоевропейска Балхара, Влахия/ само от съответните езикови версии на уикипедия. Българите (‘булхи’ на арменски) са описани в арменския географски атлас от 5-7 век ‘Ашхарацуйц’ като уседнал занаятчийски и търговски народ, а не номадско племе, населяващ областта около големия древен град Балх съответстваща приблизително на днешен северен Афганистан и по-голямата част от Таджикистан. Историографи от античността и ранното средновековие като Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката и Михаил Сирийски също посочват планината Имеон като прародина на древните българи. Kingdom of Balhara According to Bulgarian historian Georgi Bakalov, Bulhi was probably the Armenian name of the ancient Bulgars. Historiographers in late Antiquity and the Early Middle Ages such as Agathias of Myrina, Theophylact Simocatta, and Michael the Syrian also identify Mount Imeon as an early homeland of the ancient Bulgars.[citation needed] Über die Bedeutung des Volksnamens „Bulgaren“ (griech. Βούλγαροι, Балхайос) Protobulgaren zu den Nachfahren der antiken Baktrer, die die Region um Balkh besiedelten, woher auch der Name abgeleitet wird (Balkhar - Bolgar)[6] Вариации корневого звука О или У зависят от особенностей различных языков. В оригинале корневой звук гласной буквы после Б звучал вроде нечто среднего между гласной Ъ в болгарском языке, приглушенным У и О. Современные болгары называют себя българи, используя твердую гласную Ъ. Название булгары, используя твердое У, употребляли греки. Так же праболгар называли булхи армянская география карта Анания Ширакаци. Уелс (Wales) е име дошло от народността населявала го в късния римски период. Това са сарматите /валхи/ балхи/ заселени от римляните, като военни легиони и поселения, от времето на крал Артур и насетне. На Балканите такива езикови следи са албанска Валона, Велес и т.н. В Европа такава е белгийска Валона /също от епохата на заселване на Валес, Уелс/. Отделно в уикипедия за Уелс е указано, че е от кимерийски произход името. И тука просто се намества тезата за това че най-най-най-старите българи /балхи/ са от кимерийски произход. Всичко е от уикипедия. Ясно е, че влах и балх, а оттам и българи е едно и също за историята и тези които са я писали в ранните средни векове. Друго ново нямам. Това е и всичко гореизказано вече.

Областта между Карпатите и Дунав от ХІV век носи името Валахия. Това Бактрия ли е? Освен Траянци в периода до ХІV век пускаш ли аванта да са живяли и българи между Карпатите и Дунав? А да са имали фолклор? Това е Влашки фолклор нали? Или е Бактрийски фолклор? А знаеш ли че областа от устието на Дунав до Варна е Добруджа и то от ХІV век насетне. Това е добруджански фолклор нали? Или е Лизимахов фолклор? Вече изпростяваме с такива диалози. Айде без мен вече.

Мислех, че връзката ти беше за РУМЪНСКИ ФОЛКЛОР , а не за ВЛАШКИ. Моята е за Влашки. А румънското просто си е събери чарк от българска валашка музика и унгарска трансилванска.

Страхотно унгарско парче от Трансилвания на латински. Дай връзка към някое българско парче от Влашко на латински, виждал съм че има в youtube. а ето едно влашко хоро в бонус http://www.balkanfolk.eu/mp3-samples/010112/Vlashko_horo.mp3 http://media2.nacs.uci.edu/rgarfias/mp3/st...rudarenilor.mp3 - тука също http://horo.bg/index.php?menunode=204&...;materialid=659 - и още едно нагледно

Проблема е във философията на виждането за история. КГ125 я разглежда отпред - назад, а аз мисля, че трябва да се разглежда хронологично отзад-напред /от миналото към настоящето/. И според първото философско виждане щом мексиканците са латиноговещи, значи несъмнено и ацтеките са били латиноговорещи до доказване на противното /а пък те нямат писана историяяяя/, т.е. твърдо са такива. по аналогия такива са били и валахите , македонците, татарите и др. "политически нации"/ Според второто мнение /моето/ това че мексиканците са латиноговорещи не означава че ацтеките са латиноговорещи. Напротив не са латиноезични. Както и при валахите, които са единоезични с българите /т.е. говорят църковно-славянски, старобългарски/. Но здраве да е. Всеки да гледа на историята от своята философия.