ISTORIK

Местоположение, големина и граници. Страната заема част от полуостровите Индокитай и Мaлака. Равноотдалечена е от Индия и Китай. Векове наред, познат на чужденците като Сиам, Тайланд е бил югоизточен миграционен, културен и религиозен кръстопът. Днес, с територия от 514 000. кв. м. И население 65 000 000 д. Страната напомня Франция (Франция има площ 552 000 кв.км. и население 60 700 000 д.) Граничи на запад с Андамантско море и Бирма/Мианмар - 2 115 км, на север и изток – с Лаос - 1 635 км и с Камбоджа - 7 201км , на юг – с Малайзия – 420 км и има брегова линия 2 613 км, от които 739 км - с Индийския океан и 1 874 км - със Сиамския залив. На север и запад са разположени планини с най-висока точка връх - Интханон - 2 576 м, на изток - обширното плато Корат със средна височина 100 - 200 м. В централните части е разположена Менамската равнина, а на юг има ниски равнини. Климат. Тайланд се радва на тропичен, мусонен, климат с три сезона. Измерени са средна януарска температура от 20 до 22 градуса Сº, и средна юлска температура от 29 до 31 градуса Сº. Валежи - 1000 - 2000 мм, а в планините - до 5000 мм. Най-голямото количество валежи пада през месеците юли и август и то практически само в северната част на страната. Прохладният сезон продължава от октомври до февруари. Дъждовният сезон трае от юни до октомври. Третият сезон – горещият продължава от март до май. По-големи реки - Менам, Чао Прая, Меконг (по границата с Лаос), Мун. Растителност - листопадни тропически гори, а по платото Корат - савани. Горите покриват около 25 % от територията на страната. Часова зона. GMT + 7. Ще рече – със 7 часа по-напред от гринуичкото време и с 5 часа по-напред от българското. Население - 65 000 000 жит. Гъстота - 126 жит. на кв. км. Естествен прираст 7. Средна продължителност на живота - мъже - 68 г., жени - 75 г. Етнически състав - тайски народи (от тях - тай, лао, фуан и други), китайци, малайци, кхмери, планински кхмери, индийци, перси и други. Официален език - тайски (Тайската азбука е от ХIII в. на основата на палийската от Юж. Индия). Други езици - английски, местни езици, китайски, диалекти. Английския език е много разпространен в големите градове. В основните туристически центрове, в повечето хотели, магазини и ресторанти говорят на английски и на други европейски езици. Конфесионелен състав – будисти (традиционен будизъм - теравада, хинаяна), християни (от тях – католици и протестанти), мюсюлмани (сунити), различни (предимно индуистки) култове. Градско население - 20 %. Столица – Бангкок (6 000 000 ж.) Столицата на Тайланд - Банкок, местните жители наричат "град на ангели". Този космополитен град представлява впечатляваща смесица от зашеметяващи небостъргачи, в които се оглежда бъдещето, удивителни автентични тайландски сгради, изваяни будистки храмове и красиви монументи, разказващи за историята на страната. По-големи градове - Чиангмай, Сонгка, Чианграй, Конкен, Самуи, Патая, Пукет. Административно деление - 75 привинции (чангват), обединени в 5 региона. По-важни исторически събития и дати: През своята 800-годишна история, Тайланд е единствената неколонизирана държава в Югоизточна Азия. Известна в миналото с името Сиам, след избирането на демократично правителство, страната неслучайно била наречена Тайланд или "Земя на свободата". На тази тема ще поговорим повече, когато му дойде времето. Държавно устройство - монархия (от 1932 г. Монархията е конституционна), начело с крал. Законодателен орган - двупалатна Национална асамблея, съгласно новата конституция от 1997 г. - Парламент от 500 депутата и сенат от 200 члена, всички избрани за 4 години. Изпълнителна власт - правителство, начело с премиер-министър. Държавен глава: Крал Бумибол Адулиадей (Рама ІХ) Премиер: Таксин Шинаватра Парична единица – 1 бат (В) = 100 сатанга Стопанство - аграрно-индустриално. Около 50 % от работоспособното население са заети в селското стопанство. Отглежда се каучук (3-то място в света), ориз, царевица, просо, сорго, батати, маниока, захарна тръстика, памук, цитруси, кафе и др. Животновъдство - едър рогат добитък, свине, слонове (15 хил), домашни птици; рибовъдство. Промишленост - електронна (компютри и части за тях, интегрални схеми, телевизори, видеомагнетофони, калтулатори и др.), ювелирна, сглобяване на автомобили, нефтохимическа, строителна, хранително-вкусова и текстилна, дървопреработвателна и др. Транспорт - шосета - 64 хил. км; ж.п. линии - 3.9 хил. км. Вътрешни водни пътища - 4 хил. км. Главни пристанища - Банкок, Пхукет, Сатахип. Международно летище - Бангкок. Туризъм - ежегодно страната се посещава от над 5 000 000 чуждестранни туристи, които донасят приход от над 7 000 000 000 долара. Разстоянието от София до Банкок - 7 950 км Основни търговски партньори: ASEAN, САЩ, Европейски съюз Основни стоки в износа на Тайланд: компютри, тайландска коприна, готови облекла, пластмаси и пластмасови изделия, обувки, мебели, яхти от фибро стъкло, облекла, интегрални схеми, бижута, и др. Основни стоки в износа на Тайланд за България: суров тютюн, естествен каучук, дрехи, изчислителни машини, консервирана риба, скъпоценни камъни, велосипеди. Основни стоки във вноса на Тайланд от България: прокатно желязо, нелегирани стомани, стоманени плочи и греди, рулони ламарина, метлообработващи машини, електромотори, електро и мотокари, метали, лекарства, торове, кожи, оптически инструменти. Български фирми проявяващи интерес към Тайланд: Електроимпекс ООД, Металснаб Холдинг, Изопатик ООД, Янев и Янев ООД, Арсенал, Соварекс ООД, Розова Долина АД, Санита Идеал ООД, Прогрес М – 2000 ООД, ТBI АД, Свободна зона – Русе. Полезни съвети: • Неуважението на религиозните чувства на тайландците се преследват от закона. В този смисъл, нямате право да се качвате върху статуите на Буда с цел да ги снимате, да докосвате будиски монаси, да пипате тайландците по главата или да посочвате с крак в каквато и да е посока. При влизане в храм, задължително трябва да свалите обувките си. За твърде неуважително се счита бурната демонстрация на чувства на публично място, както и изразяването на гняв. • Тайландците почитат изключително много краля и кралското семейство, към които се отнасят с изключително голямо уважение. Затова е абсолютно нежелателно каквото и да е отрицателно отношение към тях. • Бъдете внимателни при наемането на автомобили, мотоциклети и скутери. Не са рядкост случайте на откраднати моторни превозни средства, които се оказват незастраховани. • В никакъв случай не пийте вода от крановете на чешмите! Купувайте си минерална вода. • Не купувайте изделия на ювелирната промишленост от сергии по улиците, тъй като сапфирите и брилянтите могат да се окажат най-обикновени стъкълца. Гарантирано е качеството на скъпоценностите само в лицензираните магазини. • Препоръчително е да се обличате предимно в леки и свободни дрехи от памук. Таксита - официалните превозвачи в Тайланд са “TAXI” и “TAXI-METER”, но най добре, носете картичка на хотела, в който сте отседнали, за да сте сигурни, че ще ви закарат точно там. В Банкок такситата имат апарат за отчитане на сметката ви, за разлика от Патая, където можете да се договорите за цената. От 20 до 70 бата могат да ви поискат, независимо дали пъувате отиване и връщане, или само отиване. В случай на спор, не се колебайте да повикате полиция. Пари и бакшиши - курсът на тайландския бат е 42 бата за 1 $. Обмяната на валута е хубаво да става в обменни бюра, тъй като в хотелите курса е доста по-неизгоден. Банките работят от 08,30 до 15,30 часа, а обменните бюра са отворени от 07,00 до 21,00 часа. Все пак, бъдете внимателни и за повече информация се обръщайте кам местните екскурзоводи. Бакшиши се оставят в заведенията, където обслужването не е включено в цената, в рамките на 10% от стойността на поръчката. В хотелите също е прието да се оставят такива около 1,5 – 2$, но само в случай, че сте доволни от обслужването. В повечето магазини и ресторанти може да се плаща с кредитни карти: “VISA”, “AMERICAN EXPRESS”, “DINERS CLUB”, както и с чекове в долари. Инфлация: 2% Кухня - тайландската кухня е необичайно популярна, благодарение на използваните изтънчени подправки и на умелото съчетание на най-вкусното от китайската и индийската кухня. Основното ястие е оризът – варен и печен. Често се срещат различни видове супи, варена и печена риба, всякакъв вид морски деликатеси, салати. Във всеки курорт можете да намерите голямо количество кафенета и ресторанти, но трябва да бъдете внимателни с малките частни заведения за хранене, където хигиенните норми не винаги се спазват. Как да стигнем от България до Тайланд? Възможностите за пътуване от България до Тайланд варират, но удобната линия на авиокомпания “Балкан” е функционирала само от юли.1989 г. до януари 2000 г. В момента, “Хемус еър” предлага пътуване до Бангкок през Атина. Най-изгодната цена по маршрута е през Москва с “Аерофлот” – 650 USD. Визов режим С нота № 43001 / 178 / 03.03.2002 г. посолството на Кралство Тайланд в Букурещ информира следното: Българските граждани, пътуващи до Тайланд, следва да апликират предварително за визи в посолството им в Румъния. Практиката да се издават визи на ГКПП при пристигане в страната е прекратена. Необходими документи:  редовен паспорт, валиден минимум шест месеца от датата на подаване на документите;  актуална цветна снимка паспортен размер;  копие от закупен самолетен билет до Бангкок и обратно или до друга дестинация  в случай на транзитно преминаване;  гаранционно писмо подписано и подпечатано от тайландска фирма , смесено предприятие или чужда фирма регистрирана в Тайланд, за работно разрешение;  предполагаем адрес по време на престоя в страната;  такса 15.00 щд за туристическа, 10.00 щд за транзитна виза и 20.00 щд за работно Транзитната виза позволява престой от 30 дни, туристическата 60 дни, а работната - 90 дни, през което време фирмата домакин урежда формалностите по продължаване на престоя. Като отчита обстоятелството, че се намира извън територията на страната, посолството ще разглежда с предимство документите на българските граждани. Ако те бъдат депозирани не по-късно от 10.30 ч., визите ще бъдат издавани още същия ден, независимо че нормалната процедура е 48 часа. Посолство на Кралство Тайланд Румъния, Букурещ, ул. Василе Конта № 12, сектор 2 тел: ( 004021 ) 311 00 31, 311 00 67, 311 00 68 факс : ( 004021 ) 311 00 44 E-mail: thaibuh@fx.ro Консулска секция - работно време от 09.30 до 11.30 и от 13.30 до 15.00 часа. Почитен консул на Кралство Тайланд в България: Виктор Меламед гр. София бул. Евлоги Георгиев 85, ет.2, ап. 9 Тел.: 02/989 7238 Факс: 02/988 8706 Почитният консул е оторизиран да издава визи на български граждани за Тайланд от м. юли 2003 г. Разполага с пълна информация за търговското сътрудничество с Тайланд, адреси на фирми и институции. Български дипломатически представител в Тайланд Румен Събев – консул Тел.: +662 391 6180-1 Факс: +662 391 6182 Моб.: +661 987 1851 E-mail: bulgemth@asianet.co.th Адрес на партньора на БТПП. BOARD OF TRADE OF THAILAND Mr. Ajva Taolanan, President Bangkok 10200 Tel.: +662 221 0555,ext. 644 Fax: +662 225 3995 E-mail: sct@thaiechamber.com (ВНИМАНИЕ: Адресите и телефоните може да бъдат актуализирани по всяко време!) Договорно-правна рамка и хронология. Подписани спогодби  Търговска спогодба между Народна република България и Кралство Тайланд - 3 март 1970 г. Бангкок, в сила от 3.03.1970 г., одобрена с РМС № 157/30,05,1970 г.  Спогодба между правителството на Народна република България и правителството на Кралство Тайланд за граждански въздушен транспорт – 16 април 1986 г., в сила от 21.01.1991г., утвърдена с РМС № 188/30,08,1990 г.  Меморандум за разбирателство, съдържащ изменения на Приложението към Спогодбата между правителството на НР България и Кралство Тайланд за граждански въздушен транспорт от 16.04.1986 г. – 27.05.1994 г. София, в сила от 27.05.1994 г., утвърден с Протокол на МС № 26/27.04.1995г.  Спогодба между МТПП и Търговската палата на Тайланд – м. ноември 1996 г., Бангкок  Спогодба между Р България и Кралство Тайланд за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществото – от 16.06.2000 г., София, ратифицирана със закон на НС от 12.01.2001 г., в сила от 13.02.2001 г.  Протокол за търговско сътрудничество между МИ и Министерство на търговията на Тайланд – от 12.06.2000 г., София, който предвижда учредяването на Смесен икономически комитет с България.  Споразумение за сътрудничество, преподписано между БТПП и Сюза на търговците в Тайланд, 12.09.2003 г. Бизнес делегации:  Българска бизнес делегация в Кралство Тайланд - 1996 г.  Бизнес делегация, придружаваща Президента на Р България Георги Парванов - септември 2003 г. В търговския регистър на БТПП няма отразено присъствие на тайландски еднолични или смесени дружества и търговски представителства.

Митът за Тангун - първият кореец От всички посоки и зони на разпространение на китайската цивилизация, Корея е най - дълговременно и най - силно повлияна. Корейският полуостров, бидейки част от континента Азия, е третиран от китайците, наред с корейските държави, възникнали на него, като китайска провинция.Тази гледна точка е била възприемана дори и от самите корейци. Корейците се мъчат да изучат старокитайския език, класическите китайски текстове, както и модерните течения в китайската поезия и проза. Владетелите от местните корейски династии често ставали васали на управляващия китайски император. Корейците, така, както японците и виетнамците, са развили своя собствена народностна (а, по - късно, и национална) идентичност, която намира отражение в облеклото, в кухнята, в бойните изкуства, в духовната и в материалната култура, както и в социалната стратификация. Дълго време, Корея е служила като мост за обмена между китайската и японската цивилизации. Корейската култура и цивилизация са обогатени от тези контакти, но, в голяма част от корейската история, корейците са били под китайско и под японско владичество. Много сражения са се водили на корейска земя. Корейците са поддържали народностната си идентичност, като, в отделни моменти, самите те са се превръщали в цивилизатори. Например, корейците са са въвели будисткото изкуство и елементи от архитектурата в Япония. Третирайки Корея като китайски (понякога - и японски) сателит, не бива да пренебрегваме инициативността и креативността на корейския народ. Китайската империя е изиграла, за корейците, подобна роля, каквато е имала Византийската империя за околните народи. На отделни места, при археологически разкопки, ясно се вижда, че праисторическата култура в Корея има общи корени с праисторическите култури в Япония и на полуостров Шандунг, в Китай /керамични съдове, каменни върхове на стрели и на копия, костни куки и каменни тежести (употребявани в риболова), каменни колела на каруци, различни фосили.../... Народът, който е бил носител на тази праисторическа обща култура, е бил някакво огромно тунгуско племе (или сбор от множество тунгуски племена!), говорел е на някакъв урало - алтайски (индоевропейски) език, имал кръгли и квадратни къщи с огнище в средата. Религията им е била смесица от шаманизъм и тотемизъм; почитали са главно мечката, носители са били на палеолитна култура. Емигрирали са от Сибир и от Манчжурия, на множество вълни, между 3 000 г. пр. Р. Хр и 500 г. Пр. Р. Хр. ТОЗИ народ е бил Айну!!! На територията на Корейския полуостров, те се срещат с племената Хан, като се обединяват с тайх (факт, описан именно в мита за Тангун!) и така бил образуван корейският праетнос. Корея, както и държавите около нея, има история, която започва в далечното минало, "в мрака на времето", "в зората на човешката история", в легендите. Според легендите, първата държава на територията на Корея е Древен Чосон (Ко - Чоосон), разположен по долината на река Таедонг. В зората на човешката история, Хуанунг, син на Бога на Небето, който (бог) създал Вселената, решил да слезе на Земята и да заживее сред хората... Баща му изследвал корейските планини и го посъветвал да дари щастие на хората, слизайки в планината Мьохянг, в Северна Корея. Изпратил сина си с дарове - барабан, огледало и камбана (магически предмети, употребявани в корейския шаманизъм), а така също - и с 3 000 верни телохранители. Хуанунг слязъл на Земята, създал някакво селище и започнал да преподава на хората земеделие, медицина, правни и морални норми и т. н. Един ден, при него дошли една мечка и една тигрица, които искали да се превърнат в хора... Той им дал скилидки чесън и цвят от маргарита ( съставки, употребявани от лечителите) и им казал да седят 100 дни в една мрачна пещера, скрити от слънчевата светлина, да се хранят с чесън и с цвят от маргаритки и да се молят на боговете да ги превърнат в човешки същества. Тигрицата едва издържала един месец и напуснала пещерата, продължавайки да живее като звяр (в животинска форма). Мечката издържала тежкото изпитание и търпението й било възнаградено. Тя се превърнала в красива млада жена. Тя била самотна и плачела под едно санталово дърво, молейки боговете да я дарят със съпруг и с дете от него. Венъж, Хуангунг минал оттам, видял младата жена, премного я харесал, нарекъл я Уунг - Ньо, и се оженил за нея. След време, им се родил син, когото те нарекли Тангун. Всичко това се случило през XXIII век преди Рождество Христово!!! Тангун създал градовете Чосон и Пьонг - Янг (Пхенян?!) в 50 - тата година от началото на управлението на китайския император Яо, в 2 3333 г. пр. Р. Хр. Приблизително по това врема, в поречието на река Ляо и Тедонгганг се появява голямата конфедерация (съюз) на градовете - крепости, наречена Древен Чосон. Начело на тази преддържава стои цар. Немалко корейски историци (мои колеги) смятат, че началото на Древен Чосон е положено от Тангун - полутотемен, полулегендарен прародител на корейците, който бил роден (?! ?) през 2 333 г. пр. Р. Хр. (преди около 4 340 г.) и управлявал 1 200 години. Когато достигнал възраст 1 910 години, той се оттеглил в една планина и заживял там като отшелник. Археологията не открива доказателства за реалното съществуване на легендарния Тангун. Ако той ДЕЙСТВИТЕЛНО е съществувал, то Корея би била по - древна от Вавилон!!! Най - вероятно, тази легенда е доказателство, че корейците са се опитали да удължат историята си, изтегляйки началото й далеч в миналото, за да изглеждат по - древни от околните народи. Япония и Виетнам също имат своите легенди, които ги "състаряват". Не е ясно дали мита за Тангун е древен или е значително по-късен. Но, при всички случаи, Тангун е символ на корейския национализъм.

Праистория Учените предполагат, че първите хора на територията на Корейския полуостров се появяват между 6 000 и 2 000 г. пр. P. Хр. По онова време, основната социална единица или група е родът или кланът. Членовете на тези кланове и родове, тотемистични по своята същност, свързват съществуването си с обкръжаващата ги природа, а в самото общество доминира матриархатът. Браковете се сключват с членове на други кланове. Древните обитатели на Корея се занимавали с лов и риболов и събирателство (на диворастящи плодове и корени), а по - късно - и с отглеждане на селскостопански култури и добитък (одомашнени животни). Бронзовата епоха в Корея датира от IX - VIII век пр. Р. Хр. и продължава до IV век пр. Р. Хр. По онова време, се появяват и първите компактни селища в Североизточна Азия, вкл. в района на пека Сунгари, Ляо на Корейския п - в. Тогава, от Китай, навлиза практиката на култивиране на ориз (оризовата земеделска култура). Обществото се характеризира със стриктна стратификация (социални различия по вертикала) - начело застава богата върхушка, която управлява зависимото от нея множество. В този период се зараждат първите държавни структури в Корея. Появяват се първите укрепени градове и крепости, които контролират обширни селскостопански райони. След 400 г. пр. Р. Хр. започва процесът на трансформиране на градовете - крепости в конфедеративни царства, който невинаги завършва успешно. Приблизително по това врема, в поречието на река Ляо и Тедонгганг се появява голямата конфедерация (съюз) на градовете - крепости, наречена Древен Чосон. Начело на тази преддържава стои цар. Немалко корейски историци (мои колеги) смятат, че началото на Древен Чосон е положено от Тангун - полутотемен, полулегендарен прародител на корейците, който бил роден през 2 333 г. пр. Р. Хр. (преди около 4 340 г.) и живял 1 000 години. В края на IV век пр. Р. Хр., Древен Чосон започва да изпитва силен натиск от страна на държавата Йен, разположена в Северен Китай, а - сетне - и от страна на китайските династии Цин и Хан. Между 194 и 180 г. пр. Р.Хр., кореец на име Уиман (що за КОРЕЙСКО име?!), който бяга от Корея в Китай, заема трона на легитимния китайски владетел Чун. Този период корейските историци са нарекли Период на Чосон на Уиман. Тогава, корейската държава се разраства на север, на изток и на юг, обхващайки значителна по своите мащаби територия. Тази териториална експанзия довежда до конфликт с Китай на династията Хан, който в края на 2 век пр. Р. Хр. навлиза дълбоко в земите на Чосон на Уиман и основава там четири командни фортпоста, които осъществяват строг военен и административен контрол върху съответните територии. Този контрол продължава цели 400 години. Краят му е свързан с появата на държавите Когурйо и Пекче. Именно в един от тези 4 фортпоста, пристигат пратениците на японската царица Химико в 239 година сл. Р. Хр. (виж раздела за японската история!). Наред с китайското влияние, навлязло още по времето на Древен Чосон, наличието на китайските селища на територията на Корея и на китайските колонисти в тях, допринася за много по - категоричното навлизане на китайските духовни и културни ценности. В китайски исторически документи се споменава и държавата Пуйо, която съществува в поречието на река Сунгари между IV век пр. Р. Хр. и I веk сл. Р. Хр. (Hякой да покаже тези реки и градове на картата на древна Корея!!!) През 34 г. пр. Р. Хр., високопоставени бежанци от царство Пуйо основават нова държава - Когурьо, който се появява като противовес на засилващата се китайска опасност. От самото начало, Когурьо създава своя армия - силна и с добро командване, която противостои на външните врагове. Ненапразно, в корейските анали, царство Когурьо е известно като държава на храбрите воини, които, дори и в мирно време, поддържат висока бойна готовност (както и древните българи). По това време, на юг от река Ханганг (река Ганг на Хан?!), се появяват три държави Хан, известни в корейската историография като Самхан. Това са, съответно: Махан, Чинхан и Пьонхан, основани от бившите жители на Древен Чосон. Следващ път, ще ви разкажем за периода на трите царства, известен като Самгук, защото визира наличието на 3 държави на Корейския полуостров, а именно - Когурьо, Пекче и Шилла, както и други, по - малки държави, като тези на Хан и на Кая. Историята на Трите Царства (абе, защо, в литературата ги наричат "кралства"?! ) е свързана с тяхната борба за военно - политическо и културно надмощие на полуострова, развитието на вътрешната им социална структура и на държавните институции.

Произходът на Киевска Рус (Русия) Омелиян Притцак I. Норманският и анти-норманският спор. 1. На 6 септември 1749 г., Герхард Фридрих Мюлер (1705-1783), официалният руски имперски картограф и член на Имперската академия на науките в Сан Петербург, е трябвало да изнесе годишният доклад върху произхода на Русия, озаглавен “Произход на народа и името на Русия” (“Origines gentis et nominis Russorum”). Докладът му се е основавал на изследвания, публикувани в 1736 г. от неговия по-възрастен съгражданин Готлиб Зигфрид Байер (1694-1738), който е въвел извори като "Аналите на Бертиниан" (Annales Bertiniani) и трудовете на император Константин Порфирогенет в източно-европейската наука. От тези произведения, академик Мюлер е извел теорията, че Киевска Русия е била основана от норвежци/викинги и точно тази теория той е започнал да развива в доклада си. Не е било съдено на Мюлер да завърши лекцията си. Вдигнала се е буря всред членовете на имперската академия от руски произход, които протестирали срещу подобно безчинство. Един от тях, астрономът Н. И. Попов, възкликнал “Ти, прочути авторе, петниш народа ни!” (“Tu, clarissime auctor, nostrum gentem infamia afficis!”). Случилото се било отнесено до председателя на академията, бъдещият хетман на Украйна, Кирило Розумовски (1750-1764; починал 1803), и императрицата Елисавета Петровна (1741-1762), които назначили специална комисия да разследва дали писанията на Мюлер са вредни за интересите и славата на руската империя. Един от съдниците бил известният автор Михаил Василевич Ломоносов (1711-1762). Неговите показания били разрушителни: на Мюлер е било забранено да продължи изследванията си върху историята на средновековна Русия и публикациите му са били конфискувани и унищожени. Сплашеният учен пренасочил научната си работа към по-безвреден предмет - историята на Сибир. Обаче, 6 септември 1749 година остава като една важна дата в източно-европейската историография. Тя слага началото на войнствения спор между норманисти и анти-норманисти, който продължава до днес. 2. Норманистите вярват (думата “вярват” е употребена тук за да характеризира интелектуалният климат в спора) в норманския/викингски произход на термина ”Рус” (Русия, руснаци, руси). Те смятат, че викингите, или, по-точно - шведите, са били главните организатори на политическия живот, първо по крайбрежията на езерото Илмен, и по-късно по бреговете на река Днепър. На свой ред, анти-норманистите възприемат доктрината, че руснаците са били славяни, които са живяли южно от Киев от предисторически времена (?!), дълго преди викингите да се появят на европейската сцена. В подръжка на тази теория, имената на няколко реки се дават като доказателство, като например Рос, десен приток на Днепър. Анти-норманистите отдават решаваща роля на този “местен” славянски елемент в държаво-създаването от този период, специално това на Киевска Русия. Официалната съветска историография прие анти-норманистката позиция поради изложения “научен” довод: “Норманистката теория е политически вредна, понеже тя отрича способността на славянските народи да създадат независима държава чрез собствените си сили”. :? 3. Нека разгледаме доводите, представени от двете школи. Аргументите на Норманистите, от които най-важните представители са А. Л. Шлотцер, Е. Куник, А. А. Шльотцер, В.Т омсен, А. А. Шахматов, Т. Ж. Арне, С. Томашивски, Ад. Стендер-Петерсен, са в основата си, както следва: (1) Името Рус е получено от Руотси, финландското название на шведите в средата на деветия век. Това име, на свой ред произлиза от шведската морска област в Упланд, Рослаген (Rodslagen) и тамошните жители наричани родскалрар (rodr - гребане или теглене). Различен вариант от тази етимология, представен от Р. Екблом и Ад. Стендер. Петерсен, посочва Рус, произлизащ от rod(er)sbyggjar - жителите на проливи между острови (roder). (2) Основната хроника включва русите между варянгските народи отвъд морето, т.е. Свие (Шведи), Урманк (Норвежци), Англиане (Англичани) и Готе (Готи). (3) Повечето имена на руски пратеници, появяващи се в договорите с Византия (911, 944 г.), са явно от скандинавски произход, например Карли, Инегелду, Фарлоф, Веремуд и т.н. (911 г.) (4) Името на руския военен наместник на Преслав, през 971 г., е Свенкел или Свенелд. Набива се в очи коренът на името - Свен. (5) Бертинианските анали, съвременен извор, посочва, че около 839 година пратениците на русите (Rhos vocari dicebant), които са дошли от византийския император Теофилос при императора Луи I в Ингелхайм и чийто владетел е носил титлата Каканус (Каган, също споменат в съвременни ислямски и по-късни Киевско-Руски извори), са били шведи (eos gentis esse Sveonum). (6) Византийският император Константин VII Порфирогенeтус, в книгата си "De administrando imperio" ("За управлението на империята"), написана около 950 г., цитира имената на Днепърските катаракти на славянски и руски езици. Повечето руски имена сочат произход от норвежки език. (7) Арабски географи и пътешественици от деветия и десетия век винаги са правили много ясна разлика между Рус и аш-С/Шакалиба (Славяни). 4. Обявявайки се против, Анти-Норманистите, между тях С. Гедеонов, М. Хрушевски, Б. Д. Греков, С. Юшков, В. Рюбаков, М. Н. Тихомиров, В. Т. Рашуто, Н. В. Рязановски и А. В. Рязановски, твърдят: (1) Името на Рус не е било по начало свързано с Велики Новгород, или с Ладога на север, а с Киев на юг. Освен това, Рус е съществувал в района на Киев от незапомнени времена. В подръжка на този тезис са представени два аргумента: първо, топонимичният, т.е. наличието на имената на няколко реки от тази област, като тази на Рос; и второ, съществуването на “Църковната история” от Псевдо-Захари Ретор, сирийски извор, съставен в 555 година (дълго преди появяването на викингите), който споменава Нрос, или Рус, във връзка с някои северно-кавказки народи намиращи се на юг от Киев. (2) Нито едно племе, или народ наричан Рус, не са познати в Скандинавия и подобно име никога не е споменавано в нито един старонорвежки извор, включително - и сагите. (3) Скандинавските имена на руските пратеници, които са посетили Ингелхайм в 839 година и са подписали договорите с византийската империя в десетия век (sic!), не са доказателство, че Рус са били скандинавци (Шведи). Норманите са били само представители на славянските руски принцове, експерти които са изпълнявали търговски и дипломатически функции. Затова те са били възприемани като хора от руски произход (от рода русскаго). (4) Един от най-старите ислямски автори, Ибн Кхурдадхбех, който е писал около 840-880 г. открито нарича Рус славянско племе. (5) Археологически находки от градовете и търговските пътища на източна Европа показват малобройно присъствие на скандинавци по тези места. 5. Критичното разглеждане на тези аргументи разкрива както слабостите им, така и защо дебатът е продължил без развръзка до днес. Връзката на Рус с финладските Руотси и Родслаген е съмнителна. Руотси произлиза от Рюцци, не от Рус. Също така анти-норманистите са прави да се съмняват в съществуването на скандинавско (шведско) племе наричано Рус, даже ако те са били селяни, а не създатели на империя, както се твърди от Стендер-Петерсен. По думите на В. Мошлин (1931 г.), “човек попада в истинско тресавище, когато започне да си служи с термини, извлечени от “рус” (още повече че Рос’ произлиза от Рос, а не Рьос). Сирийското Нрос (555 сл.Хр.) намиращо се в работите на Псевдо-Захари Ретор и въведено в източно европейската история от Дж. Маркварт, в 1903, е доказано че няма никаква връзка с Рус. В едно допълнение към “Църковната история” на Ретор се намира едно много интересно съобщение относно християнската мисия на някой си Кардаст между хуните в северен Кавказ, включващо списък на хунски племена. Това съобщение е стимулирало начетеният преписвач да цитира един амазонски епизод от една средно-персийска версия на "Сага за Александър" (III Македонски), в която гръцкият термин херос (heros, герой) се употребява за обозначаването на гигантските партньори на амазонките. В сирийската адаптация, гръцкият термин е приел формата хрос (hros). Анти-норманисткото обяснение, което твърди че възможното съществуване на скандинавски експерти в дворовете на някои руски принцове не доказва непременно идентичността на руснаци и скандинавци, не може да бъде отхвърлено с лекота. Обаче, Ибн Кхурдадхбех не идентифицира руснаците със С/Шакалиба (значещо “славяни”). Арабският термин джинс (лат. genus) има основно значение на “цар”, или “вид”. Може да се приеме, че въвеждайки името Рус в арабската наука Ибн Кхурдадхбех е говорил общо (“и те са вид С/Шакалиба”), относно кои са тези нови търговски партньори на хоризонта на Абасидската империя. Вътре в арабската културна сфера (Средиземноморската култура) терминът Саклаб (Склав), означаващ “рус роб”, е бил известен по-рано (някога в шестия век) отколкото името Рус. Понеже Рус е дошъл от север и съответства на антропологичните критерии на термина Саклаб (означаващ “червенокос и червендалест” в сравнение с народите от близкия Изток), авторът е прибавил тази фраза като обяснение. Историкът с право може да зададе въпрос, поставен от британския археолог Дейвид М.Уилсън (1970): - “Защо има толкова малко археологически находки от скандинавския период на руските градове?” - "Може да се отговори само по аналогия", казва Уилсън. - Единственият град в Англия, в който са намерени действително убедителни викингски находки, от каквото и да е количество, е Йорк, и даже тяхният размер е бил преувеличаван. Структури от англо-датския период редко се срещат в Йорк; даже тези, които са били намерени, не са специфично викингски по характер. В другите викингски градове в Англия (известни от историческите извори) почти не са намерени викингски находки. Но ние знаем, че викингите са били там. 6. Резюмирайки спора, трябва да сме критично настроени към учени, които са разглеждали проблема от една стеснена перспектива и с почти изключително концентриране върху термина Рус. Подобен подход е почти толкова от полза, колкото изучаването на етимологията на името Америка, за да се разбере създаването на конституцията на Съединените щати. Това че дебатът е продължил, без резултат, чак до днес, се дължи - според мен - на следващите причини: историците често са замествали политически (или патриотични) доводи за подобрени способи на историческа методология в дискусиите си; те са притежавали ограничени знания по световна история; използвали са изворите пристрастно. Работата на тези историци може да бъде сравнена с авторите на мозаични творби, които поставят заедно части от извори от различен произход и, които често пренебрегват семантиката на оригинала, тъй като те обикновено са се осланяли на елементарен превод, вместо да придобият знания относно изворите и тяхната културна среда. II. Предлагана методология 1. Произходът на Рус е, преди всичко, исторически въпрос. При анализирането му, археологията и лингвистиката са от второстепенно значение. Споменатите дисциплини несъмнено са уважавани научни отрасли, но те притежават собствени методи и цели, и отговарят за специфични области. Историята започва - и аз поставям ударение на думата започва - с писмени извори. Не е възможно да пренесем историята назад, до известен период, без такива извори, въпреки че археологични и лингвистични данни могат да бъдат много полезни, при разглеждането на дадени факти и положения. Противно на схващанията на съветските учени, обаче, археологията не може да бъде разглеждана като пред-история. Не съществува каузална връзка между археология и история! Историята , която отразява най-висшият стадий на човешкия опит, не може да се появи като "deus ex machina" (бог, слязъл от машината/от извънземен кораб) от археологията. Само народ с история може да я пренесе в територии без историческо съзнание. Като пример за границата между история и археология нека вземем годината 1620. От една страна, тя поставя началото на история за Ню Ингланд (Нова Англия, в сегашни САЩ) но, от друга страна, тя утвърждава края на една археологична епоха в Северна Америка. Тук може съвсем ясно да видим, че последвалият исторически период нито е възникнал, нито се е развил от археологическият период (според претенциите на съветските археолози за Киевска Русия), но е бил донесен отвън от хора с предишно развито историческо съзнание. В този смисъл историята и археологията не си говорят. 2. Историята, както всяка друга точна наука, е абстрактна и интелектуална дисциплина. По начало, тя се занимава с установяване и систематизиране на исторически факти чрез аналитични “опити”, т.е. с изследване в специфична област, а, след това, с изграждане на подходяща хипотеза. Обаче, тъй като историкът нито може да реконструира миналото “wie es eigentlich gewesen” (противно на Ранке), нито да “ре-експериментира”, или да “ре-изживее миналото” в мозъка си (противно на Дилти и Кроче), той трябва да постави своя аналитичен “експеримент” в един по-широк исторически контекст. По израза на Марк Блок, основата за подходящо разбиране на който и да е “исторически експеримент” е изучаването - на историческо ниво - (противно на Тойнби, обаче, съществува само едно, универсално историческо развитие, а не такова на отделни култури), на функцията на избрани “исторически факти”, които са част от една по-широка система, а не изучаването на самите исторически факти. Тази система или връзка е съставена от различни пресечни точки спрямо линии, начертани от икономически, културни и политически събития, които се случват на синхронно (т.е - на статично, или на диахронно, ще рече - на динамично) ниво. Истинската задача на историка е да разпознае системата и да разкрие нейните общи знаменатели. А, сега - няколко думи относно изучаването на изворите. Към тях никога не трябва да се пристъпва без предварителен филологичен и исторически анализ. И обратно, изразявайки перспективизма на Ортега и Гасет, необходимо е да се включат всички извори от дадена епоха, за да се реконструира присъщата им мултиперспективност. Историята, подчертавам отново, е точна наука, която може да доведе до акуратни изводи, само когато цялостната перспектива на даден проблем бъде разпозната. 3. Преди да пристъпим към въпроса за “Произхода на Рус”, трябва да разрешим известни методологични проблеми. От това, което беше споменато, става ясно че съществува само един възможен начин да се разисква създаването на руската държава, и това е като исторически експеримент вътре в една по-голяма система. Историята започва от Шумер в Месопотамия, през третото хилядолетие пр. Р. Хр. Древните гърци, които откриха човешкото същество и научната история, заедно с римляните, тези прагматични създатели на империя, пренесоха фокусната точка на западното историческо развитие в басейна на Маre Nostrum (Нашето море), или Средиземно море. До IX-X век сл. Р. Хр., историята е била изключително концентрирана в Mare Nostrum. Понеже Китай, по това време, е бил изолиран от Европа, той се изключва от обсъждане тук. През този промеждутък от време, т.е. от периода на Римската империя до десетия век, три важни исторически събития, всяко от тях произвеждащо верижни реакции, са се състояли, които са във връзка с възникването на Русия, в деветия век: (1) Изоставянето на римските граници (линията Рейн-Дунав) от римските легиони (около 400 г.сл.Хр.); (2) Организирането на нов вид степна империя - аварите, разположени в днешна Унгария (около 568-799 г.сл.Хр.); (3) Нахлуването на арабите в басейна на Mare Nostrum (около 650 г.сл.Хр.). Първото историческо събитие, изоставянето на римските Limes, предизвика миграцията на народи и организирането на Германски полу-цивилизирани царства и номадски Paхеs (sic! Paх = “мир”) вътре в имперската територия и/или в региони близки до римските граници. Най-важното от тези образувания е Германско - Франкското, установено първо в Холандия, а, след това, в Галия, тъй като франките се оказаха единствените варвари, които приеха “коректния”, католически вариант на християнството. Сътрудничеството им с папския Рим стана крайъгълен камък на западноевропейското развитие. 4. Преди разискването на важността на следващите две исторически събития, възникването на аварското образувание и нахлуването на арабите, желая да представя и дефинирам три комплекта изрази: 1) “officina gentium... velut ****** nationum”, 2) “номадска империя” и “номадство”; 3) “морските номади” и специално викингите и варянгите (Varjagi). Първият концепт бе въведен от готския историк Йорданес (551 г.сл.Хр.). При описанието на съдбата на готите той отбелязва: “От същия остров Скандза [Скандинавия], който служи като фабрика за хора (officina gentium), или по-точно, като влагалище за народи (****** nationum), произлязоха, според традицията, готите, с тяхния цар Бериг”. В Евразия е имало две средища откъдето обикновено са произлизали великите преселения на народите: Арабската пустиня на запад - домът на всички семитски народи; и пустинята Гоби, в Монголия - истинската вагина на народите, за всички алтайски народи: хуни, тюрки, монголци и манчжу-тунджу. В течение на векове учените предлагаха различни теории за да обяснят това необикновено развитие на нещата. Някои средновековни учени даже допускаха, че номадите, също като скакалците, са се раждали на определени интервали от пясъците и, следователно, са се появявали като периодични експлозии на населения. Ние, разбира се, не можем да приемем подобно остроумно обяснение, а трябва също да отхвърлим и някои по-нови теории, като, например, обяснението, че климатични промени са причинили засъхване на степта и са предизвикали движения, които са се превърнали във верижна реакция. Изследвания на климатичните условия показват, че никакви значителни климатологични промени не са се състояли по време на историческите хилядолетия. Също така, внимателно проучване на основни извори, като например китайски летописи, показва, че номадите са били в състояние да мигрират само ако конете им са добре нахранени, здрави и силни. Следователно, движения на народи никога не са се случвали по време на глад, или на ограничения. Арабия и Монголия са станали центровете на преселения на народи, не защото и двете средища са пустини, но понеже и двете са се намирали на пресечните точки на важни търговски пътища, които са свързвали земеделски и политически центрове. Преместили се там, номадите си осигуряват контрол върху тези търговски пътища и, в същото време, получават възможността да изнудват съществуващите заседнали формации, оставяйки си изходи за отстъпление или за бягство. Относно термините “номадска империя” и “номадство” е необходимо да се отбележи, че Pax Nomadica ("Номадски мир/свят”) представлява конфедерация от няколко племена, чийто основен поминък е пашата на животни. Военната подвижност на тези племена осигурява функционирането на международната търговия и контролът на търговските пътища, които са реалната основа на номадската икономика. Номади не могат да изникнат, нито да съществуват сами по себе си. По-скоро, те винаги се развиват в отговор на предизвикателствата на едно заседнало общество. Например, в момента, в който дадена аграрна империя (Рим, Иран, Китай) развие икономическа стабилност и придобива мерка на просперитет (т.е. установява международни търговски връзки), номадите ще бъдат изкушавани да си опитат щастието и да придобият част от това "Eл Дорадо". Ето едно типично развите... Дързък водач, който бележи успех при ограбването на богат керван, може да се появи всред някое номадско племе в Арабия/Монголия. Славата му бързо се разнася и хора от съседни области се втурват към неговата територия, за да вземат участие в обещаващото предприятие. Сега, започва период на обучение, като този така добре описан във всички първични извори, които разглеждат възникването на монголското могъщество, водено от Темуджин/Чингис хан. Набезите стават по-чести и, постепенно, нарастват по размер, докато времето узрее за това - водачът да обедини всички евразийски номади - сродни и далечни - и да започне открита война срещу въпросната заседнала империя (или империи). Ако номадите победят, техният харизматичен клан замества уседналата династия и вътре, в рамките на две или на три поколения най-активните номадски елементи се акултуризират. По този начин завършва един номадски цикъл. За да илюстрираме паралелизма и синхронизма които са съществували между номадските раси и заседналите империи, нека си припомним, че третият век пр.Хр. беше времето за развитието не само на три заседнали империи (Рим, Иран и династията Хан в Китай), но също за номадския “мир” (pax) на хуните (Хсиунг-ну) съсредоточени в Монголия. Докъм приблизително 220 г. сл. Хр., могъществото на всички тези четири държави се беше срутило почти едновременно. По този начин, икономически постижения, а не естествени бедствия са били отговорни за активността на “вагината на народите” от евразийската пустинна степ в периода между 200 г. пр. Хр. и 220 г. сл. Хр., точно както по-късно икономическият упадък на заседналите империи се е отразил на дезинтеграцията на хунския Pax. С оглед на последния термин “морски номади”, ние узнаваме за степните номади и морските номади още в историята на древен Египет, и там съзираме сътрудничеството, което е съществувало между тях. Изучавайки т.н. викингски период в европейската история, се набива в очи поразителната сходност при появата и структурата на владенията, установени от морските номади. При възникването им, ролята на “вагина на народите” е поета от някое скалисто островно, или полуостровно крайбрежие (например Ютланд, Скандинавия, Естония), или от някоя блатиста вътрешност, чиито голями езера са били свързани чрез водни пътища с море (Ладога, късен Новгород), намиращо се близо до важни търговски пътища. Подвижността, която са постигали номадите от степта, чрез коне или камили, е била осигурена на номадите от морето, чрез корабите им. Нека споменем тук също ролята на капитала, подсигурен от професионалистите - международни търговци. Те са се интересували, разбира се, от подържането на мира покрай международните търговски потоци. До ХVI век, само номадските царства са били в състояние да доставят подобна услуга. По такъв начин, ние ставаме свидетели на близкото сътрудничество, което е съществувало между международните търговци от Евразия и номадските харизматични кланове. Например, бъдещият Чингис хан положително е бил военен гений, обаче без капитала осигурен му от мюсюлманските Кхуаризмиан търговци (които по онова време са контролирали търговските пътища от Иран до Китай), за него би било невъзможно да подържа огромната си армия и да снабдява войниците си с оръжия и провизии. Веднага, щом обещаващ обединител на степта възникне, международните търговци от региона са правели всичко възможно да си осигурят неговото сътрудничество. Така че, не бива да сме изненадани да научим от изворите, че, след като Китай и Източна Европа са били завладяни от монголците, ирански търговци от Централна Азия са ги управлявали като губернатори, данъчни бирници и други. През средновековието, градовете в евразийската степ също както тези в сферата на Mare Balticum (Балтийско море) са били основани не от местното население, но от чуждестранни международни търговци. В Евразия, те са били, както се спомена вече, иранци; в североизточна Европа, те са били първо евреи и фригийци, а, по-късно - саксоно-германци от Ханзата. Досега, съм използвал термините “номадство” и “номади” в традиционния им смисъл. Обаче тези изрази, заети от антропологията, нямат никаква връзка с исторически концепции. Когато научаваме, че между 550 и 740 г. сл. Хр. тюрките от Централна Азия са били господари на една “номадска” империя, и османските турци, които също са тюрки, значи номади, са създали империя, ние се сблъскваме с проблема: “номадска” ли е Османската турска империя? Отговорът е: “Не, тъй като общият знаменател, в този силогизъм, е не “номадска”, а империя. Единственият, постоянно присъстващ елемент в така нареченото евразийско “пасторално номадство” е била идеята за империя, или пакс. Тя се създава, за да произведе икономическа печалба и, като така, винаги има за резултат сътрудничеството между аристокрацията от степта и международния търговски елит, който, обикновено, е бил от ирански произход. Това симбиотично развитие е било забелязано от Кашгхари, филолог от ХI век, който цитира турската поговорка: "Tatsiz Turk bolmas, bassiz bork bolmas." - “Няма Тат (ирански търговец) освен в компанията на тюрк, както няма и шапка без глава за нея.” Щом управляващата класа от степта загуби харизмата (обаянието) си, тя бива заместена с друга. Също толкова променлива е била и територията на пакса; при необходимост ще се прибави нова територия, стига да притежава същата важност, от гледна точка на икономическа стратегия. За да може империята да функционира, е било необходимо да се подържа постоянна армия и да има действена бюрокрация. Както в Западна Европа от онова време, така и за създателите на степния пакс, е било невъзможно да се сдобият с достатъчно налични средства, за посрещане на тези необходимости до ХIII век. Единствената алтернатива е била използването на приходите от пасторалното стопанство за тази цел - разрешение, което наподобява западния феодализъм. Обаче Османската империя не е имала евразийската степ на свое разположение. Разрешението на въпроса, следователно, е било в създаването на огромна мобилна бюрократична машина, без лична лоялност, която да доставя налични средства от завладяните територии. Тази "машина за пари", както и елитните военни части (еничерите) са били рекрутирани измежду специално подготвени роби по системата Кулук (Qulluq), изобретение на иранските търговци от централна Азия, които често са отсъствали от домовете си за дълги периоди от време. Тази система е била толкова перфектно конструирана, че даже главата на Османската империя, султанът, е трябвало да бъде син на робиня! Но ооманските турци не са били първите в историята, които са въвели системата за подготовка на роби, които да бъдат управляващият елит на държавата. Това вече се е било случило, в средата на века, когато една малка група млади, но предприемчиви авантюристи от вътрешна Азия - от алтайски и ирански произход, няколко хиляди на брой - са се появили в Европа. Те наричали себе си авари, име, което, преди това, е принадлежало на една бивша могъща степна сила. Употребата на това име е осигурило на новата група покорството на далечни племена, отдавна ужасени от ранните авари. Пристигнали в централна Европа, псевдо-аварите избрали славяните, неизвестен дотогава народ, да служи за две цели. Първо, от славяните те набирали части за командни постове и след цялостна тренировка избраните наборници стават така наречените fsu-pana (слав. жупан), буквално “овчари на (човешко) стадо”. На второ място, те са използвали славянските маси като пушечно месо, наричани befulci от съвременния франкски хронист Псевдо-Фредегар, “понеже те напредваха два пъти в атака с тяхните военни дружини и, по този начин, покриваха чуните (хуните?)”, имайки предвид аварите, всъщност - псевдо-аварите. Изборът на славяните от псевдо-аварите бележи тяхното откритие и, в същото време - влизането им в историята. 5. От осми до десети век са съществували само два вида търговски селища в Евразия: на изток персийският “вар”, версия на ориенталски град (притежание на един човек), или смесица на “вар” с класическия “полис”. На запад е имало постоянни, или полу-установени търговски средища за пътуващи търговци наричани на германски “вик” (на романски - portus), намиращи се в близост до град или епископат. Границата между двете поселища - “вар” и “вик” - е била реката Елба. В двата вида селища са се намирали работници - местни, или чужденци, които са обслужвали търговците като пазачи, наемни войници, спедитори и т.н., приблизително както по-късните казаци в източна Европа. Западно от реката Елба, тия хора са били наричани викинги, на изток от нея са били известни като варяги (Vaerings или Variag). Понякога, тези работници са изтръгвали независимостта си от своите работодатели. Тъй като те са владеели детайлите на дадена професия, превратите им обикновено са били сполучливи и после интерпретирани от средновековните хронисти като “чудновати трагедии”. Безсмислено е да се опитваме да установим националността на викингите и варягите. Те не са имали националност! Те са били преди всичко професионалисти, готови да служат на всеки, който е имал нужда от уменията им и е бил в състояние да им плати за тяхните услуги. Тук трябва да се спомене, че изворите също потвърждават сътрудничеството, посредством търговията, между морските номади и степните номади, както и между степните номади и техните местни помощници в градовете: викинги, варяги и който и да е друг. Ясен пример е случаят с прародителите на унгарците, които са били оригинални Феникски (Fennic) - речни номади, станали партньори на тюркските номади от степта. III. Източна Европа излиза на историческата сцена (IX век): Възникването на Русия 1. Източна Европа се появява на историческата сцена! С други думи, започва епохата, за която съществуват писмени извори, в деветия век, в резултат на откритието й от цивилизацията на Mare Nostrum, която създава там своето колониално “копие”, икономическо-културната сфера на Mare Balticum, Балтийско море. Основателно изниква въпросът: защо това се е случило в деветия век, а не в петия, или в дванадесетия? Какви подбуди са стимулирали културата на Средиземно море да открие Източна Европа малко преди деветия век? Възникването на арабската мюсюлманска империя около 650 г. е разделило Средиземно море на две независими части: мюсюлманското южно и източно крайбрежие и християнският северен бряг. Най-голямото събитие в историята на Mare Nostrum, след това, е било абасидската революция в 750 г. Какво причинява този повратен момент? До 740 г., арабите вече са завладяли цялата територия която са били в състояние да контролират. На север, те са проникнали чак до франкска Галия, обаче пораженията при Константинопол, Тур и Поатие ги убеждават, че Пиринеите са една разумна граница. На юг, те са се простряли до пустинята Сахара, но камилите им не са могли да я прекосят и така Сахара е станала граница. На изток те са се стигнали до реките Сър Даря и Тараз, където срещата им с очакващите ги китайци убеждават и двете страни, че това трябва да бъде прието като граница. 2. През периода на възхода на арабските завоевания, не съществуват икономически проблеми, понеже огромна плячка е подържала този вид социална държава, която е била в процес на изграждане. Обаче, към 740 г., плячката не е била повече достъпна и се е налагало да се замени военното стопанство с някаква продуктивна система. Това означавало, че, както старите римски (западни и източни) фабрики, така и персийските такива е трябвало да бъдат възстановени в своите производствени мощности. Абасидското правителство тогава се сблъсква с проблема, който ни е познат и от съвременноста: нуждата от енергиен източник. До времето на индустриалната революция от ХIХ век, единственият приходоносен енергиен източник е бил робският труд. Но откъде да се намерят роби по онова време? Религията на мюсюлманите, както и на християните, не им е разрешавала да поробват собствените си едноверци. Войните, водени между християни и мюсюлмани са произвеждали военнопленници, които и двете страни са се стараели да разменят. Съществувала е, обаче, една огромна територия извън културния свят на онова време, източно от р. Елба и западно и на север от река Сър Даря. Тази територия скоро е била разпозната като резервоар за потенциални роби, които сега се присъединяват към средиземноморското определение Саклаб = Склав (Saqlab=Sclav). Мисълта за търговия с роби, може би, ни възмущава, днес, но не трябва да се забравя, че, в средновековието, както и по време на Римската империя, робите са се смятали за важна стока. Вносът на роби се е третирал като високо уважавана професия, изискваща опит, умение и вещина. 3. Територията, наречена С/Шаклабийа (Saqlabiya) и описана по-горе, се превръща (както и Африка от ХVI до ХVIII век) в ловен район, където може да се намери желаната стока, наричана сакалиба, или роби. Арабски географи от класическия период в ислямската наука (десети век) ни дават подробни описания за това как ловци от християнския Запад (франки, испанци) и от ислямския Изток (Кхуаризмианс) са следвали професията си. Специални заводи, чиято цел е била производството на евнуси, са били основани във Вердюн на запад и в Кхуаризм на изток. Арабският автор от девети век, Ибн Книдадхбех, началник на абасидската разузнавателна система и познаващ като експерт търговските пътища и търговските компании, посещаващи халифата, ни съобщава, че само две международни търговски компании са се занимавали с евразийската търговия с роби: еврейската Радханийа и не-еврейската - Рус. Подробен анализ на този извор разкрива, че двете търговски фирми не са действали едновременно и, че предишната е оперирала по-рано. Фактически, корпорацията на Рус е заместила корпорацията на Радханийа в Източна Европа. Заедно с Бертинианските анали, които споменават съществуването на управител на Рус (Рхос) в 839 г., информацията на Ибн Кхурдадбегх, писана между 840 и 880 г. са най-ранните споменавания на Рус в “съществуващите” извори. Сега ние се сблъскваме с едно неочаквано явление. Рус, които токущо са се появили от небитието, вече са били вещи международни търговци. Кои са били тези Рус? Ясно е, че те не са били една примитивна племенна група, които не са познавали географията, чуждите езици, или стопанството. Те трябва да са имали идея за търговските закони и - много важно за отбелязване - трябва да са се радвали на доверие в търговския свят. 4. Историята разкрива, че международната търговия е тясно свързана само с империите, които са в състояние да защитят търговеца, да го направят привлекателен и да му осигурят доверие. Само една имперска политическа традиция може да достави всички тези елементи на групите от международни търговци. В осмия-деветия век са съществували само две такива традиции: римската (западна, или източна) и арабската (Сасанидска) имперски наследства. Моите изследвания доказват ,че Радханийа както и Рус са се намирали в римска Галия, Радханийа около Арл и Марсилия, а Рус в една област на сегашна централна южна Франция близо до Родез (старата Рутенисис, от келтско-латинския Рутени, или Рути, което се е променило в Руси в средно-френски и в Р’усси в средно-немски език). 5. Радханийа са открили Източна Европа като търговска област, малко след 750 г., и, както се потвърждава от нумизматични данни, активността им е продължила до 830-те години. Те са обменяли роби за сребърни монети, наричани дирхеми, сечени в Кайрууан в Северна Африка. Наличните дирхеми, намерени в източна Европа се ограничават до тези сечени между 760-те и 830-те години. Ясно е, защо Радханийа са били първите търговци проникнали в Източна Европа. С разделението на Mare Nostrum, около 660 г., нито мюсюлмани, нито християни са могли да пътуват и да търгуват свободно по море, понеже те са били в едно постоянно състояние на война. Само бивши римски поданици от еврейската вяра са могли да пътуват без опасност от Марсилия до Кайрууан в северна Африка и оттам до Константинопол. Тяхната цел е била столицата на тюркските хазари, откъдето е било лесно да се набавят роби. Реките Волга и Дон скоро са се превърнали в магистрали на търговия с роби, известни в арабските извори като Нахр аш-Сакалиба, означаващо “Магистрала на робите”, а не “Славянска река”, както често го превеждат патриотични историци от източна Европа. В резултат на сътрудничеството между Радханийа и хазарите, военните и стопански лидери на хазарската държава са приели юдаизмът. Този акт е предизвикал вътрешен конфликт, тъй като теоретическият владетел на Хазария, Каганът, се е чувствал задължен да подържа и спазва старата тюркска религия. 6. Междувременно, не-еврейските колеги търговци от Родез/Рутенисис са били решени да получат достъп до тази източна “страна на благоденствието” (El Dorado). Понеже им е било невъзможно да използват Средиземно море, те (както и Христофор Колумб, по-късно) са избрали да го заобиколят. Древната скандинавска традиция тачи едно важно събитие, чиято дата е била установена от съвременни историци около 770 г. Имам предвид Бравелирската битка между старите датчани (Skjoldungar) и фризийски (Rutenian) династии, която е завършила с победата на последните. Тъй като между участниците в битката се споменава името Рус и неговите производни, може да се приеме, че, до това време, компанията от Родез е вече влезла в конкуренция с Радханийа. Фризийците са почнали тяхните морски набези с англо-саксонската колонизация на Британия (около 440 г.) и са установили монопол върху корабоплаването в севера за дълго време. Но, с развитието на тяхната търговска дейност те са предавали все повече мореплавателен умения на скандинавците, които през осмия век са постигнали изумителни успехи в корабостроенето. Дорещад, фризийско средище, или “търговски център”, намиращ се между една Каролингска крепост и разклонението при делтата на Рейн, се е бил специализирал в източно европейски рискови предприятия. Веднъж установили своя главен берик(съдебна област) и главно търговско тържище в Рерик (Beric) в западно балтийската ободритска територия (сигурно в близост до по-късния Любек), фризийците, постепенно, са започнали да контролират Балтийско море, в сътрудничество със скандинавските вождове, които са били жадни да придобият нови доходи. Скоро, Бирх (Бирка) селища са се появили при всяко надеждно пристанище покрай Балтийско море. Те представляват началото на градовете в по-късната Ханзеатска лига и между тях е бил Бирка в шведския Упланд, който е придобил ръководна роля, поради стратегическото си положение от търговска гледна точка. Изглежда че по едно време термините Рус и/или Бирка (Бирх) са се превърнали във вид търговска марка за фирмите от Родез. 7. С помощта на фризийски посредници, търговската компания Родез(ия?)/Рус е имала на разположение опитни навигатори, научени на дисциплина от свирепите скандинавски царе (конунгар). Скоро след това, те са развили “датско” общество, което аз наричам “номади на морето” и, до края на осмия век, са започнали дейноста си като викинги. Скандинавският полуостров скоро е бил заобиколен и областта, наречена Биармия (Заволожскайа куд) е била открита. Открит е бил също и път от Бирка (Birka) в шведския Упланд през Бирка (Birca) на Ааландския архипелаг (?) и Финландския залив до реката Нева. И двата пътя са стигали до басейна на Волга. Те са били последвани от нови пътища до El Dorado, и търговската фирма Рус е основала поселища около тях. Най-важното се е намирало на полуострова близо до Ярославл и по-късния Ростов (Царское городище от Старата хроника), заселено в началото от Феникски Мерджанци. Управителите са били от харизматичния викингски клан Юнглингар. Друг фризийско-руски транс-балтийски път е водил от Вендският Берик (Reric, след 804 г. - датския Хайтхабу) до устието на западната река Двина (Duna), продължаващ посоката си до реката Ока, главният западен приток на Волга, чрез цяла система за пренасяне на лодки по суша. В Гнездово, близо до по-късния град Смоленск, 3826 гробни могили (tumuli) свидетелствуват за варянгска дейност, през времето от осми до десети век. Под водачеството на готския Юлфингар клан, са се развили два важни търговски града, Полок и Смоленск. Те са били колонизирани от балтийски венди, чиито съседи са ги наричали кривичи. Тези селища, които са придобили статут на градове, са се организирали в конфедерация от градове-държави и са поканили опитни членове на западно балтийските харизматични кланове да ги управляват. Такъв е случаят с конфедерацията на трите града Алдеигжюборг (Ладога), Белузеро и Изборск - всеки един от тях представляващ различна “националност” (Ладога - Ести, Белузеро - Вепсиани и Изборск - славянските Венди), които са поканили могъщият фризийски датски крал Хр’рикр (Рюрик) да стане тяхен владетел. Новгород е избрал Гостомисл от Вендския харизматичен клан. Накратко, в периода между 800 и 860 г., Източна Европа вече е била разделена на две сфери на интереси. Докато югът е останал поделен между три бивши номадски “пакс” (Авари, Българи и Хазари), североизточна Европа (“Велика Швеция” = Маgna Scythia) е била превърната в доминион на ново-активираното общество на Mare Balticum, водено от харизматичните кланове и агенти на фирмата Рус. За нещастие, нито едно описание на народите, които са следвали пътищата, положени от Фризийското рус-викингско сътрудничество, не са запазени. Но няма основание за съмнение, че предприемчиви личности и групи от морски народи са опитвали късмета си в източно европейската търговия, без разлика на тяхния произход, или връзки със споменатите търговски фирми. От друга страна, някои агенти на Рус-Фризийските делови търговски центрове са могли да търсят щастието си извън тази огромна чужда страна. Нека сега характеризираме развиващото се общество от региона на Балтийско море. Положително, то не е било национална култура в сегашния смисъл на думата. “Датчаните”, Фригийците и Рус действуващи там се явяват като едно мултиетническо, мултиезично и не-териториално общество, образувано от “морски номади” и градски жители в градове от ориенталски тип (притежавани и контролирани от владетели), или отчасти в градове тип-полис и търговски селища. Потвърждавайки теорията, че пазарът като стопанска организация, е продукт на търговци, а не на селяни, или на занаятчии, и руси и фригийци се явяват като международни търговци. В такъв вид професионално общество, т.е. в една “по-нисша” форма на култура, все още няма място за един литературен или свещен език, който е основата на “по-висшата” култура. В градските търговски колонии, различните езици изпълняват различни функции. Местният, всекидневен език е методът на общение вътре във фамилията и в клана, докато един или повече лингва франка са запазени, за справки и за други случаи. Накратко, едно общество, съставено от професионалисти, развива професионална култура на ниско ниво, която не е свързана нито със специфична територия, нито с по-висша религия, която да бъде изразена чрез единен свещен писмен език. Взимайки предвид това положение, Константин Порфирогенет е записал имената на катарактите на Днепър в двата лингва франка, употребявани от представителите на културата на Балтийско море, по продължение на скоро установения Днепърски търговски път от десетия век. Покрай пътя на Волга, кхуаризмиан и българо-хунски са били употребявани като лингва франка, докато в басейна на Северна Двина кудиан (естонски) и средно-персийски (пахлави) са продължили да служат като средство за международно общуване. Става ясно, значи, че е невъзможно да се говори за национална шведска култура във времето от осми до десети век. В обществата на Балтийско море всички народи, били те нордсмени, вен(е)ди (Славяни), Балтийци, или Финландци, са били равностойни членове. Понеже най-древният и високо развит религиозен култ, по онова време, се е намирал в шведска Упсала, база природно подходяща за морски авантюри, личните имена от скандинавски произход са били привлекателни за хората от региона, без оглед на тяхния етнически произход. Освен това, съществувал е и съвременен обичай (известен от употребата му между Руфикидите) да притежаваш две, или три имена, зависейки от сферата на дейност, или от семейните връзки. Кабарската революция в Хазария, описана от Константин Порфирогенитус, е била борбата на Кагана и тези които са го подържали да освободи държавата от господството на управителя на двореца (бег) и юдаизмът, наложен от него. След поражението му, хаганът на Хазария е бил принуден да напустне страната и е намерил убежище в селище на фирмата Рус близо до Ростов. Старите скандинавски и ориенталски извори намекват, че, по-късно, той се е оженил за мома от първоначално основаващият се в Упсала клан Юнглингар, най-известната династия в сферата на Mare Balticum. Понеже хаганът е притежавал политическа харизма, престоят му в търговското селище на фирмата Рус я е издигнало до статута на “имперски” политически център, различен от колониите оглавени от други представители на Рус, като например, Двинските Юлфингар. Резултатът е бил възникването на к(х)аганата Рус, за който първата ни информация датира от 839 г. Може би, не е било случайно, че Византийският император е бил заинтересован за сигурността на пратениците на Рхос, тъй като традиционно приятелство е съществувало между византийската и хазарската династии, от времето на имп. Хераклий/Ираклий (починал в 641 г.). Прочутата проповед на митрополит Хиларион, "Слово о законе и благодати" нарича Володимер Велики Каган. Това е означавало, че нему е било позволено да се ожени за Анна, която е била порфирогенета, "bene nata", означаващо, че тя е била зачената в кралската спалня. Поради същата причина, Анна е била преди това отказана на западния император Ото II, който е бил смятан за парвеню! През 830-те години, Волга Рус вече са били в състояние да отстранят Радханийа от конкуренцията в Източна Европа. IV. “Южното” влияние върху появяващата се държава Рус 1. Досега ние наблюдавахме източно европейската сцена предимно от северна перспектива, от тази на Балтийско море. При това ние също отбелязахме взаимодействието на степта, която се е развила в типично сътрудничество между “морските номади” (тъй наречените викинги/варяги) и “степните номади” (Хазарската династия). Този синтез е произвел Волго-Руският Каганат от IХ-Х век. Към края на десетия век, обаче, са настъпили две редици събития в региона на Средиземно море, които са повлияли върху него, именно завладяването на аварите от Карл I Велики и мисията на братята Константин-Кирил и Методий. Първото събитие започва със завладяването на могъщата източно-централна европейска Аварска държава от Карл Велики, което е дало като резултат Възстановената империя (Renovatio Imperii) от 800 г. и “омиротворяването” на славяните, робите на бившият Аварски пакс (863-885 г.). Няма никакво съмнение, че действията на Карл Велики са имали икономическа цел, именно, да установи път по земя до Хазарския Итил, фамозната “магистрала” Регенсбург (Ратисбона) - Итил, покрай които Киев, а, след това - и Виена се развиват, след време. Омиротворяването на аварите не е било просто начинание. Към 860-те години двата Рима (макар, че те са били сърдити един на друг - тук аз говоря за отчуждаването между патриарх Фотий и папа Николай I), са били решили да запълнят вакуума, появил се, след разпадането на аварската държава, чрез повишаването на славяните, предишните роби на аварите. Тяхният варварски език сега е щял да стане свещен език, заедно с еврейския, гръцкия и латинския. Понеже, по онова време, само Константинопол е притежавал учени, които да могат да създадат нов литературен език и, евентуално, да преведат християнски религиозни произведения, братята Константин-Кирил и Методий, приятели на Фотий, се отправили от източната столица Константинопол за Моравия, намираща се на територия, за която е претендирал римският Папа. 2. Парадоксът (sic!) на мисията на Кирил и Методий се състои в това, че моравските принцове, тези homines novi, които наследили харизмата на аварския пакс, пропустнали да се възползват от изключително важното културно оръжие, което им било предложено. След като приели християнството по славянски ритуал, с надеждата, че баварските им съседи ще се отнасят с тях като с равни, те са узнали с гняв, че са избрали грешните обряди в служба на тази жизнена цел. Моравците прокудили славянските мисионери и заменили “нискокачествените” си обреди за латинската (римо-католическа) вяра. По това време, обаче, българските управници, които, почти два века, губели силите си в борба за превъзходство против византийските императори, били решили да се смесят със славянските си роби в една държава. Те също били задължени да приемат християнството, за да могат да бъдат признати като европейска сила. След дълъг размисъл, кхан Борис (Барс/Тигран) лично възприел гръцките обряди. Неговият син, Симеон I, обаче, използвал възможността да присвои изоставените славянски ритуали. Той поканил изгонените византийски мисионери в своето царство и започнал да поставя основите на една независима славянска българска висша култура. Противно на моравските принцове, Симеон, потомък на династията на Атила, не е имал комплекси за малоценност: в неговите очи, византийските императори са били парвенюта. Дунавските българи, по всяка вероятност, са били подпомогнати от черните българи от Таманския полуостров, които като наследници на Кубратовата Велика България (Magna Bulgaria - ок. шести и седми век) са останали да живеят на територия където елинската култура на Боспорското царство е оцеляла. В деветия и десетия век, това е било единственото място в Европа, където идеята за прехвърляне на култури е била още жива. Точно там и Константин/Кирил бил научил еврейски и е бил посветен в изкуството на превода. Докато българите оставали езичници, опасността, която те криели, е била значителна, но не - и критична. Възникването на една горда българска версия на източното християнство, обаче, е била директна заплаха за културната и религиозна хегемония на Константинопол, и това е накарало император Василий II да предприеме бързи репресивни действия, които му спечелилили титлата “Българоубиец”. След 1018 година, България престава да съществува като политическа сила, а след 1036 година - и като културна сила. 3. Втората половина от деветия век също е имала основно значение за източна Европа, тъй като, по това време, Киев и областа на сегашна Украйна встъпват в областта на историята. Стимулът за това развитие е било възникването на Константинопол като икономическата столица на Европа, което се случва през време на управлението на способните византийски императори от така наречената Македонска династия (тема Македония е била в земите на Източна Тракия, с център Одрин). Те решително разгромили арабската флота и възстановили византийското превъзходство върху Mare Nostrum (специално при битката при Майафаркан, в 863 г.) Естествено, Константинопол тогава привлича вниманието на “викингите”, единственото общество в Евразия, освен Византия и арабите, което е подържало военна флота през деветия и десетия век. Каролингите, например, страняха от морето, до времето на своя упадък. Скоро след военния сблъсък на Рус в Константинопол, в 860 г., се появява прочутият “Път от варянгите до гърците”. Реката Днепър замества р. Волга, а Киев, предишният хазарски гарнизон на брода на Днепър, се обособява във втората част на десетия век като един обещаващ сателит на новата икономическа столица на света - Константинопол. Около 930 г., княз Игор от Волго - Рус ханската династия завладява Киев. 4. Има поне три периода в историята на Каганите от Рус: Волжската фаза (около 839-930 г.); Днепърският стадий (около 930-1036 г.) и Киевският период (1036-1169 г.). През време на първите две, русите са владеели по-скоро народи, отколкото конкретни територии. Те са елиминирали свои конкуренти, когато е било необходимо (като полокските Юлфингар), налагали са данъци и са контролирали търговските средища покрай двата главни международни пътя: 1) търговските пътища, реките Волга и Двина, важни през деветия век и първата половина на десетия век, с тяхните два клона на ислямско-съсредоточена търговия - българската и Итил; и 2) Днепърският търговски път от десетия век, от варянгите през Киев до гръцкия Константинопол, по онова време, центърът на международната икономика. Третият, или Киевският период, бележи началото на културната консолидация на Рус и опитът за неговата национализация. 5. След 1036 г., Киевският владетел Ярослав разгромил печенегите (номадските наследници на хазарите) и установил своя версия на римския imperium, сега с център в Св. София в Киев. Той възприел църковно-славянския език (който, в следствие от разгрома на дунавските българи, се е оказал отново без притежател) като свещен език на царството. Ярослав, в същото време, започнал трансформацията на Рус в териториална държава, състояща се от земите на Киев, Чернихов и Переяслав. Изразът "Рус и русская земля", след това, се появява във втората част на ХI век и началото на ХII век с новото, специфично значение на южна Русия (днешна Украйна). Чак сега и по това време, се състои и културна революция. Трансформирана от мултиетническа, мултиезична и не-териториална общност с “ниска/нисша” култура (basse culture), Киевска Рус бе надарена с нова “висока” култура (haute culture), основана на един чужд, писмен и осветен славянски език (традиционно известен като църковно-славянски; старобългарски под руска редакция) и, в резултат, се появява на сцената на източноевропейската история. Това разрешение на въпроса, чрез който Киевска Рус се въздигна като политически и религиозен център, изглежда много логично, тъй като, след падането на независимата Долнодунавска българска държава, нейната църква и славянски обряд, с един относително солиден брой от църковни и държавни “политически” творби, бяха оставени без притежател. Следователно, е станало възможно за Киевска Рус да придобие веднага една културна съставка, без да се страхува от загуба на идентичност. Така, Руският ритуал (русс’кий язик) започна със един славянски свещен език и с писменост - кирилица (съществуваща от 915 г.). Този славянски Рус обичай се превърна в основата на “национализацията”, или на смесването на славянски полски и не-славянски руски елементи в една Рус земя (русская земля), която стана постоянното селище на Рус, специално на територията на Киевските, Черниховските и Переяславските държавици, т.е. - на централно-украинските територии. Дотогава Рус е била само една чуждестранна управляваща класа, основана на една примитивна администрация, съставена от морски и речни номади, които периодично са събирали данъци (полюдие) за своя принц, но не са били свързани с никаква територия. За да си придаде християнска легитимност, за династията на княз Ярослав е било необходимо да се възроди култът на неговите полубратя Борис и Глеб. Въпреки, че са били убити в една обикновена битка за власт, тези двама сина на една българска принцеса бяха канонизирани от киевския митрополит Йоан, самият той българин, почти веднага след тяхната смърт (около 1020 г.). Ярослав, подобаващият основател на Руската династия, успя да наложи своя нов имидж като един добър брат, който отмъстил за смъртта на светите невинни (въпреки че сигурно сам е бил замесен в техните убийства) и да поеме за себе си и за своята династия харизмата на Св. братя Борис и Глеб. Той заповядал “новия празник на руската земя”, в чест на Борис и Глеб да бъде празнуван на определен ден. На този ден в 1072 и 1115 г., по повод на пренасянето на свещените останки на тези светии, са се състояли масови “всенародни” манифестации. И при двата случая, манифестациите са били използвани за публикуването на оригинални летописни колекции, създадени специално за случая в първия интелектуален център в източна Европа - Пещерния манастир на Киев. Чак сега, в своя киевски период, с реализацията на своето собствено историческо съзнание, Рус се появява като легитимна историческа общност. V. Заключение Двувековният спор между норманисти и анти-норманисти се оказа в невъзможност да реши проблема за произхода на Рус. Затова, тук, той бе заменен с друга теория, основана изключително върху исторически критерии и поставена в по-широкия контекст на универсалното развитие. В VIII - IХ век, се появява една мултиетническа, мултиезична, обединена социална и икономическа общност (с култура от “нисш” тип), представена от морското и търговско общество от Балтийско море и присадена от носителите на културата на Средиземно море. Бяха необходими повече от два века за мултиетническите и мултиезични комерсиални авантюри на някои търговски компании и морски номади да изградят политическата структура и харизмата, свързани с империите на степта и да се трансформират в една християнска и езиково славянска висша култура, която постигна Киевска Рус. превод от английски: д-р Никола Алтънков преводът е извършен по статията на О. Притцак “The Origins of Rus", отпечатана в списание АВИ-ТОХОЛ, книжка 8, 1997, стр. 41-51 Януари 2000 Текстът тук е редактиран от ISTORIK. (от моя прескромност, така да се каже)

Морската традиция в атлантическата част на Световния океан възниква още през Древността. Първите цивилизации, чието съществуване е в пряка зависимост от морските комуникации, са финикийската и древногръцката (елинската), които възникват по бреговете на Източното Средиземноморие. Впоследствие, те изиграват значителна роля за развитието на целия средиземноморски басейн, осигурявайки базата за развитието на Римската империя, Картаген и Арабския халифат. Сред тях обаче единствено финикийският Картаген се развива като типична морска сила. Значително по-късно, в диагонална противоположност на Източното Средиземноморие, възниква друг център на морската сила - Северозападна Европа. Първата значима морска сила в този регион са викингите (норманите). Те произхождат от полуостров Ютланд и южната част на Скандинавския полуостров. Първоначално, обитават крайбрежията на Балтийско, Северно и Норвежко море. През IХ-Х в. разширяват своята сфера на морско влияние в югозападна и северозападна посока, като достигат бреговете на Британските острови, днешна Северозападна Франция, Фарьорските острови, Исландия, Гренландия и дори до бреговете на Северна Америка. На изток, викингите навлизат в съвършенно други - континентални географски условия. В Източноевропейската равнина, те са известни под името варяги, а основните направления на предвижването им следват долините на реките Висла - Днестър, Двина-Днепър (към Черно Море) и Волга (към Каспийско море). Тук, те предизвикват първото политическо обединение на източните славяни (антите) и изграждат аристократичния и династическия елит на Киевска Рус. Според Mackinder, резултатът от техните континентални действия в Източноевропейската равнина е ограничен, тъй като силата им е ефективна само в близост до водните пътища. За нуждите на настоящото изследване, от по-голямо значение е проследяването на западния, морския вектор от експанзията на викингите, който през следващите векове ще се окаже основен, при формирането на съвременната атлантическа геополитическа традиция и геостратегическа концепция. Вярно е, че с придвижването на северозапад и особено - на югозапад, географският субстрат на атлантизма непрекъснато се променя от природна и етно-социална гледна точка. Относително по-топлите южни брегове предлагат много по-широките стопански възможности и предизвикват значителни обществено-икономически трансформации. Важна роля, при формирането на социално-икономическия облик на тази част от континента, през ранното Средновековие, изиграват и заварените германоезични и романоезични племена. Трябва обаче да се отчита, че, в изследването, се акцентира върху прпроследяването, не толкова на етническата, колкото на геополитическата приемственост между викингите и техните атлантически наследници - преди всичко в лицето на Великобритания и донякъде - на Нидерландия, Франция и Белгия. Що се отнася до “мимолетното” морско атлантическо и дори мондиално (световно) могъщество на Португалия и Испания, то, в случая, става въпрос за неуспешен опит да се реализира на световно ниво антично-ранносредновековната средиземноморска геополитическа традиция. Нейните следи, днес, можем да открием единствено в католическа Южна Америка, частично - в Африка и символично - в Азия. С много по-голям географски обхват, продължителност и сила на влиянието, в световен мащаб, се характеризира нордическият, протестантският център на силата, възникнал в Северозападна Европа и разпрострял се в различна степен върху всички континенти и морски акватории без изключение. Началото на европоцентризма в глобалните политически процеси обикновено отбелязваме с плаванията на Бартоломео Диас, Христофор Колумб, Васко да Гама и Фернандо Магелан. В сянката на техните открития остават пътешествията и завоеванията на Джон Кабот, Жак Картие, Стивън Бароу, Джон Хокинз, Мартин Фробишер, Френсис Дрейк, Кристофър Нюпорт, Хенри Хъдзън, Томас Делауер, Абел Тасман, Пиер Радисон, Робер Ласал, Уилям Дампир, Джон Байрон, Луи Бугенвил, Жан Сюрвил, Джеймз Кук, Жан Лаперуз и др. Трябва да се отбележи, че именно те маркират пътищата на бъдещите колониални империи, сред които най-голяма роля за световната политика през ХVIII-ХХ в. изиграва британската. “Революцията, започната от великите мореплаватели на колумбовото поколение - пише Mackinder (1904) - дарява християнството с възможност за най-голяма подвижност на силата, с една дума - с неограничена подвижност. Непрекъснатото водно пространство на океана, свързващо разделените и островните земи, е географското условие, на което се основава теорията за единството във владението на морето и е територията на модерната военноморска стратегия и политика. “Нови Европи” са създадени в незаетите земи. Открити сред водите, те са онова, което са били Британия и Скандинавия в по-ранно време.” Геополитическата същност на атлантизма и мондиализма в периода от края на ХV в. до началото на ХХ в. се дешифрира с развитието на европоцентризма в световната политика. Всъщност, главният атлантически геополитически потенциал на Стария континент e концентриран основно в неговата западна част, в една своеобразна дъга, маркирана от Пиринеите, Франция, Британските острови, Белгия, Нидерландия и Скандинавия. Останалата част от романските и германските народи, както и славянският свят в Европа играят ролята най-вече на демографски донор при заселването на Новия свят. Процесът на зараждане и развитие, както и кулминацията на европоцентричния период от развитието на атлантизма и мондиализма е сполучливо анализиран от Пантев и Гаврилов (1994), според които “историята на модерния свят не е само история на Европа, но е история на неговата европеизация”. Водеща роля в този процес играе Великобритания. Това важи с особена сила за периода ХVIII-ХIХ в., когато страната започва да упражнява глобално морско господство, а Лондон става световен политически и икономически център. Въпреки това, според Бжежински (1997), Великобритания не става действителна глобална сила. Така, например, тя не успява да установи контрол над Стария континент, а само да балансира неговата разнородна вътрешна политическа сила.

Ценна помощ за разчитане на готската "визитна картичка" по българските земи може да ни окаже съдбата на една друга древногерманска племенна общност, оставила трайни следи в историята на славяните. Става въпрос за норманите, които поставят началото на руската държавност. Известно и общоприето е в историческата наука, че норманите, наричани още викинги или варяги, предци на днешните скандинавски народи, са родоначалници и на руската държава. Този факт е отричан, по политически и идеологически съображения, единствено от болшевишката марксистко-ленинска историография и нейните подражатели в съседни страни. През VIII-Х в. норманите, по подобие на германците от източната и западната група две-три столетия по-рано, започват ново преселение. За разлика от своите предшественици те си пробиват път не по суша, а по морета и реки. Норманските нашествия засягат крайбрежните територии на цяла Западна Европа, от Франция и Англия до Италия и Сицилия. Норманите не се задоволяват само с грабеж, но се заселват трайно в някои области и създават държави, които бързо се интегрират в политическия живот на Западна Европа. Норманската експанзия не подминава и Източна Европа. Като съчетават търговията с войната - две области, в които са особено изкусни - шведските нормани си проправят път от Балтийско до Черно море по течението на р. Днепър, известен в старите славянски летописи под името "из варяг в греки". Със своите лекоподвижни плавателни съдове, които умеят да пренасят и по сушата между две реки, варягите установяват търговски отношения с Византия, редувани понякога с грабителски набези. Норманските военни гарнизони, търговски станции и колонии по пътя между Балтийско и Черно море се превръщат в ядра, около които постепенно кристализират първите държавни формирования на източните славяни, лишени дотогава от политическо единство. В средата на IХ в. славянските племена в Северна Русия се обединяват за пръв път около варягите на Рюрик и така възниква Новгородското княжество. В следващите десетилетия такива варяго-славянски княжества възникват и на други места, докато през 882 г. Олег със своята дружина успява да ги обедини политически в една обща държава със столица Киев. Новата държава получава името Рус т. е. Русия (Россия). Шведските нормани, които се самоназовават варяги, са наричани от своите най-близки съседи, фините, с името "Рос" (Rotsi, Ruotsi, Ruossi). Този етноним преминава у източните славяни, а чрез тях се разпространява сред гърците и арабите. Естествено е новата държава да приеме името на своите основатели, така както и основаната от Аспаруховите българи държава се нарича България. Такава е и етимологията на р. Рось, десен приток на Днепър, недалеч от столицата на Киевска Рус. Славяните се намират в пряк контакт с източногерманската племенна група още от началото на новото летоброене, когато започва нейното преселение от южната част на Скандинавския полуостров към Северното черноморие. Славянският елемент участва в големия племенен съюз на остготите през IV в. и е един от носителите на т. нар. "Черняховска култура", позната в археологията. След преселението на готите към Западна Европа, славяните се настаняват в освободеното от тях пространство. Първите славянски нападения на Балканския полуостров датират от V в. От средата на това столетие започва и постепенното усядане на южнославянски племена на юг от Дунава. От началото на VII век славяните стават пълновластни господари на полуострова и го населват, макар и с различна плътност, от Дунав до Пелопонес и от Черно море до Адриатика. Новите завоеватели заемат най-плодородните земи, главно около реките и езерата, с каквито са привикнали и в старите си обиталища, а завареното население е изтласкано в планините. Славянското заселване на Балканите съвпада с времето, когато Йорданес прави цитираното описание на готите на Вулфила в своята "История на готите". Когато новите завоеватели установяват първите контакти с мизийските готи, сигурно остават немалко изненадани, че толкова далеч на юг се натъкват на народ, който отдавна и добре познават и когото са привикнали да наричат с името "Рос". И сякаш за спомен от тази среща с готите на Вулфила, като обсебват земята им, наричат протичащата сред нея река с тяхното име. Днес всеки може да я открие на географската карта. Река РОСИЦА, най-големият ляв приток на Янтра, протича точно в средата на същата онази обширна плодородна равнина, в която някога са се издигали стените на Никополис ад Иструм, а днес се белеят само развалините му край с. Никюп. Точно там, където в продължение на поне два века и половина са живели готите на Вулфила! Макар да звучи красиво на български, името "Росица" не е славянски хидроним и не произхожда от роса, кавото е разпространеното убеждение. Впрочем той не се среща толкова често и в българската топонимия. Например, днес в България има 12 селища, в чиито названия присъства коренът "РОС", от рода на Росен, Росеново и Росица, но с едно изключение всички са модерни селищни имена, заменили след 1934 г. стари турски наименования. Не е този случаят с р. Росица. Нейното автентично наименование, известно още от средновековието, е РОСИТА. По-късно, с подмяната на звука "Т" с "Ц", е постигнато етимологично преосмисляне, по-близко и разбираемо за славянския светоглед. Но общият корен остава, като спомен за някогашните обитатели, наричани от славяните "рос", от съвременниците на Йорданес "малоготи", а от учените мизийски готи или "мезоготи". Тази визитна картичка на готите присъства и в един много популярен епизод от българската история. В края на 860 г. Кирил и Методий са натоварени лично от византийския император Михаил III с важна църковна и дипломатическа мисия при хазарите в Северното черноморие. В гр. Херсон на Кримския полуостров Кирил намира евангелие и псалтир, написани с "рошки букви". Открил и човек, който говорел същия език и можел да чете тези букви. Той научил и Кирил да чете и разбира "рошките" писмена. Въпросът за произхода и езика на тези книги е дал живот на много научни дискусии. В българската историография дълго време господстваше тезата, лансирана и поддържана от съветската историография, че тези "рошки букви" са някаква самобитна руска писменост, предшестваща азбуката на Кирил и Методий. Днес никой сериозен български учен не поддържа тезата за техния руски (сиреч съветски) произход. Някои са склонни да приемат, макар само на основата на хипотетичното предположение, че може би става въпрос за сирийски книги. Много по-логично и вероятно обаче изглежда предположението, че тези "рошки книги" са част от преводите на Вулфила, запазени като исторически паметник въпреки арианския си произход. Във всеки случай точно това становище отстоява и един български учен, в чийто авторитет никой досега не се е усъмнил - Иван Снегаров (1883-1971), завършил духовна академия в Киев преди болшевишката революция, дългогодишен преподавател по църковна история в Богословския факулет на Софийския университет и редовен член на БАН още отпреди деветосептемврийския преврат, а впоследствие пръв директор на Института за история при БАН. В своя лекционен курс той пише онова, което десетилетия е преподавал на студентите: "Едва ли може да се поддържа, че тези свещени книги представлявали нормано-руски или славяно-руски превод, извършен към половината на IХ в. По-вероятно е, че те били готски ръкописи и събеседникът на Константин-Кирила бил християнин варягорусин". Никак не е било трудно през 860 г. в Крим да се открие човек, който знае да чете готски (рошки), след като чак до Х в. там съществува Готска епархия, подчинена на Цариградската патриаршия. Впрочем Кримският полуостров, средоточието на готския племенен съюз при Северното черноморие, е още едно от местата, наред с поречието на Росица в Северна България, където остава трайно уседнало готско население векове след преселението на основната маса на източногерманските племена към Западна Европа. През IХ в. към кримските готи се присъединяват норманите или варягите, които по произход и език са много близко до тях - та нали и едните, и другите споделят обща прародина - южната част на Скандинавския полуостров. За тях Иван Снегаров, позовавайки се на руската дореволюционна книжнина, казва: "Поради сходството на езика им, готи и варяги били смятани за един народ и дори ги наричали с общо име руси". Истината, която вече не трябва да се премълчава е, че готите имат място в българската история, което сами са отвоювали и което историческата наука трябва да признае. Иначе е малко странно да търсим и намираме български следи в Италия от еднократното поселение на една прабългарска дружина, а да не откриваме следи от вековното пребиваване на готите по българските земи. Светослав Елдъров

Викингите на Балканите В самия край на VIII и в началото на IX век, Скандинавският полуостров (Scandia – “прекрасен остров”) на няколко пъти изригва войнствени етнически групи, които, с цел грабежи, войни и търговия, се спускат покрай бреговете на Западна и Южна Европа, а по-късно – и по източните части на европейския континент. Византийските и източнославянските извори ги наричат “варяги”, а повечето западноевропейски извори – “викинги” и “нормани” (северни хора, хора от Севера). Безпримерни авантюристи, смели моряци и победоносни воини, те силно повлияват, а, в някои случаи, и коренно променят съдбата на цели народи, области и държави в средновековна Европа. На първо място, те променят своята собствена съдба. Оформят се нови европейски държави – Дания, Норвегия, Швеция. През IX – XII век, те променят политическата география на Франция (Норманско херцогство), на Англия (т. н. Област на датското право) и на Южна Италия (Сицилийско кралство на норманите). Според руската летопис “Повесть временньiх лет”, в средата на първата половина на IX век или малко по-късно, варяги създават Киевска Русия и управляват “Горната Русия” (Новгород). След няколко победоносни похода на киевските варяго-руски князе Светослав (945-972) и неговия син Владимир (980-1015), загива изтерзаният от вътрешнополитически междуособици Аварски каганат. Вследствие от дунавските походи на княз Светослав през 968 г. и 969-971 г., и настаняването му в българската столица Велики Преслав, византийският император Йоан Цимисхий (969-976) организира, през 971 г., “освободителен” поход, насочен срещу него. Този поход води до началото на края на Първото българско царство, който настъпва през 1018 г. Викингите са откриватели и колонизатори на Исландия и на Гренландия. Вероятно, те са стъпили и в Северна Америка. Кои са пътищата, по които скандинавците достигат до Балканите? Първият, очертан от варягите-руси е т. н. “Путь из варяг в греки”, споменат в “Повесть временньiх лет”. По бурните води на днешното Балтийско море и на северните реки, те достигали до р. Днепър и, оттам - до Черно море. Този път е и най-краткият. Вторият е по Средиземно море и е прокаран от норманите. Пътят на варягите от Северна Европа през източноевропейските степи към Константинопол е описан подробно от византийския император Константин VII Багренородни (913-959) в съчинението му “За управлението на империята”. Там се споменава, че варягите преминавали по брега на Черно море и така достигали до византийската столица. От историческите извори знаем за множество походи на варягите към столицата на Византийската империя, проведени през годините: 838 (?), 842, 860, 907, 911, 941, 943, 944, 969-971, 988, 1024, 1043. Походите са предимно търговски или военни, рядко – дипломатически. Според изворите, тези походи са били извършвани с корабите на варягите, наричани от византийците “моноксили”, т.е. – (лодки?) еднодръвки. Понякога, походите към Константинопол са засягали и други области на Балканите. Например, след проваления поход на варяжкия княз Игор /със скандинавско име Ингвар/ (912-945), през 943 г., неговите печенежки съюзници са овъзмездени, като им е било разрешено да нападнат земите на днешна Добруджа. Византийските извори доста обширно отразяват двата похода (през 968 г. и 969-971 г.) на киевския княз Светослав на юг от р. Дунав. Всичко започнало след вдна дипломатическа инициатива на византийския император Никифор II Фока (963-969), целяща да накара варягите (хронистът Лъв Дякон ги нарича “рос”) да нападнат българите от североизток. Императорският пратеник – патриций Калокир – склонил княз Светослав да нахлуе в Дунавска България. През 968 г., бил осъществен първият поход. Варягите-руси преминали р. Дунав и не само разгромили граничните постове и армията, която българите изпратили срещу тях, но успели да превземат и 80 български крепости. Обаче, съвсем скоро, им се наложило да се завърнат в столицата си Киев, за да я защитят от печенегите – съюзници на българите. Вторият поход започнал през следващата година (969). За кратко време, Светослав покорил източните земи на българското царство. Той оствил в Преслав управляващия български цар Борис II, но военната власт в българската столица преминала в ръцете на един от варяжките военачалници – Свенкел/Свенелд (Свен). Самият Светослав се установил в крепостта Дръстър (дн. Силистра). Обединени българо-варяжки войски нееднократно нахлували във византийски територии, дори достигнали до Филипополис (дн. Пловдив). Последвалите събития са доста трагични за българското царство. Новият византийски император Йоан I Цимисхий (969-976) оглавил един “освободителен” поход, целящ да прогони варягите от българските земи. Българската аристокрация била разединена, не знаейки кого да подкрепи – законния български цар или някой от “приятелите” на България – княза или императора... Йоан I Цимисхий успял последователно да превземе Преслав и да обсади Дръстър. След няколко сражения, принудил киевския княз и неговите воини да се оттеглят от българските земи. На връщане от Балканите, някъде по р. Днепър, войнственият Светослав загинал в сражение с печенегите. А “верния приятел на българите” – византийският император – завладял източните земи на българското царство. Освен походите, най-значимо е присъствието на варяги и нормани, като наемници, във византийската армия. След покръстването на Русия (в 988 г.), князът-кръстител Владимир I изпраща в Константинопол т. н. “варяжки корпус”, състоящ се от ок. 6 000 д. Отряди от този корпус участват във военните действия на византийския император Василий II Българоубиецът /кръстител на Русия/ (976-1025) срещу българския цар Самуил (976-1015). Наемническата служба във византийската армия е била доста примамлива. Освен варяги, през Киевска Рус, по пътя “из варяг к греки”, от северните страни Дания, Норвегия и Швеция, в столицята на Византия – Константинопол (наречен в скандинавските саги Миклагард – “град на Михаил”) се стичали и нормански аристократи, и обикновени войници. Логичен е въпросът: Какво ги привлича тук? От една страна, наемниците получават високо месечно възнаграждение – около 30 солида (златни монети). Отделно от високата заплата, съществуват неограничени възможности за самостоятелно забогатяване - чрез заграбване на военна плячка, чрез участие в грабежи и в преврати. За сравнение, минималният месечен доход на едно стратиотско имение е 12 солида. От друга страна, като наемници, те са били част от най-богатата, по онова време, държава и се намирали в центъра на светския и политическия живот в нейната столица. Нека не забравяме, че те трупали безценен военен опит, участвайки във войните на Византия срещу много от нейните врагове. Най-известният скандинавски наемник на византийска служба е вождът на “варяжкия корпус” при византийските императори от 1034/1036 до 1043 г., по-малкият брат на норвежкия крал св. Олаф (1016-1030) – бъдещият норвежки крал (1047-1066) и основател на гр. Осло – Харалд Хардрад Суровият, наричан в литературата “последният от конунгите-викинги”. Начело на отряд от 500 воини, норвежкият принц се сражава срещу арабите в мала Азия и в Южна Италия. Участва и в потушаването на българското въстание, начело на което стои Петър II Делян, в 1041 г. (Край крепостта Острово била разбита войската на ослепения Петър II Делян, който попаднал в плен.) Според скандинавските саги, той е главно действащо лице в тези събития, поради което получава прозвището “Опустошителят на България” (“Bolgara brennir”). Плячката, с която той се завръща в родината си, била много голяма и тежка – трудно я повдигали 12 здрави младежи. Последният варяго-руски поход срещу Константинопол е през 1043 г. Оглавяваната от княз Владимир Ярославович войска претърпяла голям морски неуспех. Част от войската, начело с воеводата Вишата, се връщала по суша и (византийският хронист Йоан Скилица споменава, че) “срещу тях, по крайбрежието на т. н. Варна, излязъл вестът Катакалон Кекавмен, който бил управител на селищата край р. Истър”. Варягите-руси били разбити. Около 800 д. били взети в плен и отведени в Константинопол. След 70-те години на XI в., варяго-руските дружини в императорската гвардия са изместени от нормано-английски такива. Вероятно, с тези нови северни пришълци е свързано едно почти неизвестно явление, случило се по времето на император Алексий I Комнин (1018-1118) – заселването на нормани в Северна Добруджа, в края на XI век. Те нарекли тази земя “Нова Англия (“New England”), но, по неизвестни причини, не се задържали дълго тук. Последните данни за присъствие на по-късни следовници на скандинавски воини на Балканите са свързани с нашествията в западната половина на полуострова на италианските нормани, водени от Робърт Гискар и Боемонд Тарентски, в края на XI-XII век (особено тежък удар за Империята било опустошаването на градовете Драч и Солун, през 1185 г.), както и - с преминаването на кръстоносните армии през балканските земи, по пътя им към Ерусалим, по време на Кръстоносните походи, насочени натам. По пътя си към Константинопол, норманската войска грабела добитък, унищожавала селища на еретици, дори се стигнало до сблъсък с византийската армия, която трябвало да ги посрещне и да ги екскортира до византийската столица. Ползата за византийците от Първия Кръстоносен поход била, че придобили без бой Никея, само защото постигнали уговорка с началника на гарнизона да пусне византийската армия вътре. Не било разрешено на кръстоносците да плячкосат града или давземат пленници, които да върнат срещу откуп. В Светите земи, Робърт и Боемонд създали Антиохийското княжество, което просъществувало 170 години - от 1098 до 1268 г. Стратегическият град Антиохия бил превзет от кръстоносците, с помощтта на жителите му. После, издържал една арабска обсада. Щом градът станал отново християнски, норманите решили да не спазят уговорката си с византийците – да им предават завладените от арабите бивши византийски градове и крепости - и задържали Антиохия за себе си. Създаването на Едеското графство на Бодуен Булонски (което просъществувало 46 години - от 1098 до 1144 г.) и на Антиохийското княжество на Боемонд Тарентски дали основание на всеки благородник, водещ своя армия в Светите земи, да потърси начини да се сдобие със свои собствени земи. Още при Първия Кръстоносен поход, кръстоносците подменили главната цел на похода – да защитава християните. Целта им вече била да защитават своите лични интереси. Бодуен и Боемонд останали да защитават новата си собственост, а Танкред продължил с останалите - по пътя към Ерусалим. Той завладял два града в Галилея - Тиверия и Назарет. --- Харалд Хардрад, освен, че помагал на византийците (като началник на корпус от норвежки наемници) да смажат въстанието на Петър Делян, се опитал да помага и на Вилхелм Завоевателя - в неговата кампания за завладяване на англосаксонска Англия. Но там се опитвал да проведе солова акция, да се направи на велик, ама англите и саксите (всъщност, те са германски племена, които претопили английските келти) му "разказали играта".

Препоръчителна литература: 1. Валери Йотов. Викингите на Балканите, Варна, 2003. 2. В. Йотов. Въоръжението и снаряжението от българското средновековие (от кр. на VII до XI в.). Варна, 2003. 3. В. Гюзелев. Средновековна България и Скандинавия през IX-XV век – In: Викингите – мореплаватели, откриватели, създатели. София, 2002, стр. 27-67. 4. Г. С. Лебедев. Епоха викингов в Северной Европе. Ленинград, 1985. 5. Г. Ф. Корхузина. Из истории древнеруского оружия XI-го века. In: Советская археология, 1950, т. XII, цтр. 63-94. 6. А. Н. Кирпичников. Древнерусское оружие, I: Мечи и сабли IX-XIII в.в., Ленинград, 1966. 7. П. Гатев. Северната крепостна стена на вътрешния град на Преслав, по данни на археологическите разкопки (1973-1977). In: Плиска-Преслав, 4, 1985, стр. 189-199. 8. A. Ruttkay. Waffen und Reiterausrustung des 9. bis zur erstern Halfte des 14. Jahrhundert in der Slowakei. In: Slovenska Arheologia, 1, 1975, XXIV, 2, 1976. 9. E. Oakeshott. Records of the medieval sword. Woodbridge, 1991. 10. J. Petersen. De norske vikingesverd. Kristiania, 1919 11. P. Paulsen. Schwertortbander der Wikingerzeit. Ein Beitrag zur Fruhgeschihte Osteuropas. Stittgart, 1953. 12. Les Vikings… Les Scandinaves et l’Europe, 800-1200. Paris, 1992. 13. G. Atanasov. De la semantique et de l’origine des hachettes-ammulettes des terres Bulgares du Nord-Est. In: La culture et l’art dans les terres Bulgares, VI-XVII s. Sofia, 1994, p. 76-80. 14. Х. Ловмянский. Русь и Норманньi. 15. Арон Гуревич. Походьi викингов. 16. Алън Бинс. По пътищата на викингите. 17. Johannes Bronsted. The Vikings. 18. A. H. Johnson. The Normans in Europe. 19. Gwin Jones. A history of the Vikings. 20. William Kapelle. The Norman conquest of the North. 21. P. Sawyer. The Age of the Vikings. 22. Jacqueline Simpson. The Viking world. Има и две занимателни български книги-игри на тази тематика, чийто автор е Майкъл Майндкрайм. Viking's age page http://www.ravensgard.org/gerekr/norse.html

Светът на викингите Първите по-организирани кралства в Скандинавия се появяват в периода между X и XI век. Дотогава, населението на Швеция, Дания и Норвегия носело общото название “нормани”. Никой от тях не се чувствал поданик на някоя държава, а само - на част от своето владение или на област, включваща няколко владения. Названието “викинг” не е наименовамие на племе или на народ. Има много спорове относно неговия произход. Според най-разпространената хипотеза, изказана от шведския учен Аскеберг, думата “викинг” има за корен глагола “vikja”, който означава “отклонявам се”. Като “викинг” се определя човек, който е отплувал от дома, напуснал е родината си, в търсене на плячка. В езика на самите нормани, изразът “отплувам на викинг” е означавал “заминавам на пиратско пътешествие по море”. Норманите живеели в домове с приблизителни размери 30 на 8 метра. В тях имало едно голямо помещение за живеене и няколко по-малки, служещи за складове. В градовете, тези домове били групирани по 4, като всяка такава група образувала квадрат. В един дом-владение живеели: господарят на дома, наричан “бонд”, неговото семейство, свободни хора, които му служели – срещу подслон и храна. В къщата живеели и известен брой роби. (Робството било една от греховните тайни на епохата.) Господарят можел да подари свободата на някой от своите роби, като израз на особено благоволение. Робът можел и да се ожени, но децата му си оставали роби. Земята била бедна и неплодородна. Ето защо, повечето владения се занимавали със скотовъдство. Други източници на храна били ловът и риболовът. Нерядко, норманите трябвало да се спасяват от гладна смърт с жестоки, от наша гледна точка, практики. Те убивали своите роби, които не били повече в състояние да се трудят. Новородените деца, които били недъгави, били изоставяни в гората. Същата участ ги очаквала и, ако храната не достигала. Старците сами грабвали оръжие и търсели смъртта си в лов или в сражение. Според вярванията на викингите, доблестната смърт им осигурявала място във Валхала - небесния дворец на техния върховен бог Один. Всъщност, резултатът от тези “варварски” практики бил намаляване на гърлата, подлежащи на редовно хранене. Трудните условия за живот били основната причина за нашествията на норманите в Европа, както - и за тяхното участие в Кръстоносните походи. През лятото, младежите от владението можели да се включват в походите за търсене на плячка на юг. Завръщайки се от успешен рейд, те печелели слава и уважение. По време на тези походи, норманите се занимавали не само с пиратство, но – и с търговия. Няколко по-близки владения образували област. Спорните въпроси се решавали на областен съд, наречен “тинг”. При възникване на спорен въпрос, едната страна трябвало да се яви във владенията на другата и публично да я предизвика на съд. После, от владение на владение, се предавала стрела – знак за събиране на тинга. На него присъствали бондовете от областта и всеки от тях имал равен глас с останалите. Тинговете се провеждали при пълнолуние, на някое място, считано за свещено. Там всички отивали въоръжени, но всяко кръвопролитие било забранено. Всичко това звучи твърде хубаво, за да бъде изцяло вярно. В действителност, по-могъщите бондове често упражнявали натиск върху останалите, за да се приемат решения, които са им изгодни. Понякога, оскърбеният прибягвал до кръвно отмъщение и личната вражда прераствала в родова, което водело до смъртта на много хора. Затова, твърде често, онзи, който пренебрегвал решението на тинга, бивал прокуждан от областта. Над няколко владения властвал боен вожд, наречен “конунг”. Донякъде, той напомнял средновековен феодал. Сагите донасят до нас сведения за могъщи конунги, чиято власт би могла да се сравнява с кралската. В края на X век, пратеник на френския крал попитал отряд датски викинги за името на техния господар. А те му отвърнали: “Няма господар сред нас! Всички сме равни.” Все пак, норманите признават върховната власт на бонда, във владението, и на конунга, в областта, както и – на тинга – пак в областта. Конунгът поддържал дружина от въоръжвни мъже и живеел на издръжка на владенията, които му се подчинявали. Освен това, той изисквал от всеки свободен човек, годен да носи оръжие, да притежава и поддържа следното защитно и нападателно въоръжение: шлем, щит, лък и стрели, копие и брадва или меч. По-богатите нормани, по време на сражение, носели метални ризници – плетени или плочести. Бедните трябвало да се задоволяват с кожени ризници или да разчитат единствено на защитата на своя щит. Шлемовете също се делели на кожени и метални. Понякога, воините привързвали дръжката на меча или на брадвата с кожен ремък към китката си, за да не изпуснат оръжието си в битка. Брадвата била характерно за норманите оръжие. Тя имала желязно острие с трапецовиден или пирамидален тил. Била украсявана със сребърна и/или с медна украса (примерно – свързани кръгове, затварящи стилизирано изображение на двойка птици с приближени една към друга глави; двойка животински глави; дракон; две змии; “S”-видни спирали; човешка фигура в цял ръст със спуснати край тялото ръце; четирикрако животно; кръст – на пирамидалния тил). Норманите можели да правят железни мечове, но повече ценяли франкските такива, защото последните били по-добри. Те можели да се закупуват от търговските центрове: Квентовик – на франките, Дорестад – на фризите, Бирка – на самите нормани, а също – и от други, по-малки търговски центрове. Жените съвсем не били онеправдани в норманското общество. Човек можел да познае девойката по свободно падащите й коси. Омъжените жени носели косите си прибрани и вързани. Когато някой викинг искал девойка за своя съпруга, той плащал “брачна цена” на нейния баща. А в деня след сватбата, булката получавала дар от мъжа си и зестра от своя баща. Разводът не бил нещо необичайно и можел да бъде поискан и от двете страни. Все пак, жените не били съвсем равноправни. Например, ако в къщата имало гости, женската част от семейството на бонда изчаквала мъжете да се нахранят. За възмъжаването на младежите спомагал обичаят за размяна на “храненици” между отделните владения. Обикновено, като храненици отивали синовете на бонда, а по-рядко – синовете на някои от свободните хора във владението. Храненикът живеел известно време в новото си семейство. По-късно, той можел да разчита на помощта на тези хора, сякаш те са му кръвни роднини. Размяната на храненици спомагала и за укрепването на връзките между владенията. Скандинавската митология е богата на богове и на тайнствени същества. Главни богове на скандинавския пантеон са Один и Тор. Один бил могъщ, мъдър, и хитър. Обликът му се променял спрямо ситуацията. Можел да бъде воин, мъдрец, поет... Тор бил богът на бурите и на гръмотервиците. Бил изобразяван със страшния си чук, с който разбивал главите на враговете си. Много разпространени били амулетите от желязо, сребро и злато, изобразяващи чука на бог Тор, закачен на верижка от преплетени метални халки. Викингите прекосявали огромни морски пространства с корабите си. От скандинавския полуостров, те се прехвърлили към Исландия, Гренландия и Британските острови. Според сагите, техни кораби достигнали до крайбрежието на Америка, но тя била твърде далече, а и местните жители били враждебно настроени към пришълците. Спускайки се по плавателните реки, викингите прекосявали цяла Европа, като, понякога, се налагало да носят корабите си, за да преминат разстоянието от една плавателна река в друга. На носа на кораба викингите слагали драконова глава, а на кърмата – драконова опашка. Наличието едновременно на платно и на гребла правело корабите маневрени. За още по-голямата им маневреност допринасяла и формата на корабите, които били заострени и в двата си края. Като ориентири в открито море служели звездите, но сагите говорят и за “камък-водител”. Според теорията на Нилс Уинтер, уредът бил предшественик на компаса и представлявал парче магнит, плуващо в дървена чаша, пълна с вода. При погребение на знатен воин, корабът му бивал заравян в звмята заедно с него, така че носът му да сочи към морето. Липсват археологически доказателства за ритуални погребални изгаряния на кораби – често показвани във филмите. Сред викингите се зародило явление, наречено берсерк. Хората, обладани от берсерк, били наричани “берсеркери”. Човек не се раждал берсеркер, а ставал такъв съвсем внезапно, по време на битка. Изправен срещу лицето на врага, берсеркерът сякаш полудявал. Той започвал да надава крясъци и животински звуци и захвърлял щита и доспехите си на земята. Останал въоръжен с един меч, с два меча, с една дълга брадва или с две къси брадви, той се нахвърлял самоубийствено срещу враговете си, без да мисли за своята защита. Берсеркерите живеели в битките. Извън тях били вяли и апатични. Заради своята безумна смелост, те били смятани за закриляни от самия Один. Всъщност, тайната на “полудяването” на берсеркерите се криела в чая от татул, който те пиели, преди да влязат в битка. Татулът е отровно растение, но, както са казали древните римляни, “количеството/дозата създава отровата”.

Съществува една интересна история за викингска експедиция, която навлязла в Средиземно море, за да търси Рим. Никой от воините нямал представа къде точно се намира този град, нито пък знаел някакъв ориентир, по който да го намерят. Географията на този район, все още, била неизвестна на викингите. За тях, Рим бил богат град, познат им от разказите на франки и фризи (фриги/фригийци?). Стигайки до бреговете на Апенинския полуостров (дн. Италия), викингите се натъкнали на гр. Лука, който им се сторил толкова красив, че те го сметнали за Рим. След дълга обсада, успели да превземат града. Но разочарованието им било голямо, когато разбрали, че са се заблудили. Тази случка показва истинската същност на викингите – безумно смели воини, готови на всичко, дори – да се хвърлят с главата напред в неизвестното, само за да се завърнат у дома с богата плячка. Безпристрастният наблюдател не би пропуснал да забележи, че, при цялата романтика около тях, викингите си остават безмилостни пирати. Историта е документирала стотици свидетелства за тяхната жестокост. Те са наречени “чумата на XI век”. Ако гледаме на тях като на герои, какво би трябвало да кажем за съвременните престъпници? Ето ги двете гледни точки. Коя от тях е вярната? Къде е истината за викингите? Историята ни дава храна за размишления, които са актуални и днес. А истината е някъде по средата. Повечето от знанията ни за викингите се дължат на скандинавските саги (легенди). Съвременната историческа наука приема голяма част от казаното в тях за истина, тъй като са открити доказателства – при археологически разкопки и при разчитане на писмени документи на други култури, съществували по времето на викингското нашествие в Европа. Но, все още, има твърде много неясноти, които не ни позволяват да си съставим пълна представа за света на викингите. За съществуването на тайнствения викингски град Йомсборг, все още, липсват безспорни археологически доказателства. А, ако се вярва на сагите, легендарният Рагнар Лодборг е живял около 200 години. Така и не може да се установи, от какво е направен покривът на норманските къщи. Някои учени твърдят, че, за целта, е служел обърнат на обратно кораб. Белите петна в знанията за викингите напомнят за историята около създаването на ефектите във филма “Джурасик парк”. Хората от екипа на режисьора Спилбърг започнали да разпитват различни учени, за да установят как точно са се движели динозаврите. Те получили десетки различни мнения и, най-накрая, създали своя собствена версия. След прожекция на филма пред ограничен кръг от учени, един от тях, попитан какво мисли за филма, вдигнал рамене и казал: “Какво пък, може и така да са се движели!”.

Православната Църква и армията в България Във всяко богослужение, включващо Велика ектения и на Великия вход на светата Литургия, свещеникът (или дяконът) отпрая прошение за христолюбивото воинство. “Христолюбиво воинство” се нарича сонмът (сборът) от светци, които по един или друг начин са “воювали” за вярата си в Христа и са удържали победа: кой – с мъченичество, кой – с изповедничество, кой – с подвижничество или – с апология (защита) на христовото учение. “Христолюбиво воинство” се наричат и воините-християни, които служат във войската и се стремят да изпълняват стриктно закона Христов. Взаимоотношенията между армията и Църквата имат своите корени още от времето на Иисуса Христа – Спасителя. Евангелският стотник помолил Иисус Христос да излекува любимия му слуга (Ев. от Матей - гл. 8, ст. 5-13). Голготската жертва и страшните събития при смъртта на Христос на кръста накарали стотника Лонгин да повярва и да възкликне: “Наистина този човек е бил Син Божий.” (Ев. от Марк - гл. 15, ст. 33-39 и Ев. от Матей - гл. 27, ст. 45-54). В епохата на разпространение на християнството и гоненията на Църквата до IV век, връзките между армията и Църквата придобиват нови измерения, обусловени от мъченическите подвизи на стотици военачалници и войници, останали твърди във вярата си в Христа и непоколебими пред жестокостите, на които били подлагани. Църквата е причислила към светците мнозина от тях – св. Гордий, св. Полиевкт, св. Теодор Стратилат, св. Теодор Тирон, св. Георги Победоносец, св. Димитър Солунски Чудотворец, св. Сава Стратилат, св. Акакий Воин Серски, св. Ираклий Воин, св. Йоан Воин, св. Емилиан Воин, св. Михаил Воин от с. Потука, св. Петка (Параскева) Епиватска, св. 40 мъченици Севастийски и много други. След чудното видение на римския император Константин I Велики (324–337 г.) преди сражението му с пълководеца Максенций (312 г.) и победата му с помощта на Кръста Господен, отношенията между армията и Църквата преминават на ново равнище. За това спомогнало и подписването на Медиоланския едикт (313 г.) чрез който християнската религия била легализирана и призната за равна на другите религии, изповядвани в границите на Римската империя. Поставянето на Христовия монограм върху дрехите и воинските атрибути бил първият официален контакт между двете сили – военната и духовната. Разбира се, оттеглянето на войската от езичеството било трудно и мъчително дело. След обявяването на християнството за държавна религия (381 г.) по време на управлението на имп. Теодосий I Велики (379-395 г.), вече нямало никакви пречки за по-пълно взаимодействие между армията и Църквата. Отношенията между българската войска и Българската Православна Църква (БПЦ) имат повече от 1100 годишна история. Безброини са историческите свидетелства през цялата история на българската държава за осезателното присъствие на църковната институция във военната сфера. То се изразява в участие на духовни лица в няколко направления: ръководство на държавата и на войската; провеждане на определени църковни ритуали за повдигане на бойния дух на воините; даване на личен пример и принос на духовни лица в завери, въстания, хайдушки чети, войни и др. За съжаление, редица исторически факти и обстоятелства, засягащи взаимоотношенита между нашата войска и Православната ни Църква, все още не са задълбочено проучени и щателно събрани в цялостно изследване. Това е факт, който може да се квалифицира като голям пропуск както на воено-историческата, така – и на историко-богословската наука и книжнина у нас. Първото историческо свидетелство за официално участие на Църквата във войсковия живот е проведеният за първи път ритуал за освещаване на бойните знамена преди победната битка на цар Симеон I Велики над византийските войски при река Ахелой през 917 г. Изключително силен религиозно-политически елемент във взаимоотношенията между армията и Църквата през Средновековието и до ден днешен има в почитането на светците-покровители на българската войска: св. Георги Победоносец, св. Димитър Солунски Чудотворец Мироточиви, св. архистратег Архангел Михаил, св. Йоан Рилски Чудотворец, св. Петка Епиватска... Този факт намира най-ярко отражение в църковното приложно изкуство, където те се изобразяват върху бойни знамена, одежди и атрибути. Култът към тях бил силно изразен и нееднократно те били призовавани молитвено за помощ и по чуден начин се отзовавали на тези молитви. Например, култът към св. Георги Победоносец е отразен в съчинението “Чудото на св. Георги с българина”. В него се разказва за български воин, изпаднал в беда по време на войната, която цар Симеон I водел срещу маджарите (унгарците) през 894-896 г. Счупила се дясната нога на коня му и той се помолил: “Господи, Иисусе Христе, помилуй ме и изпрати угодника твой и великомъченик Георги, за да ме закриля!” И, наистина, светецът му се притекъл на помощ – изцелил коня му и воинът успял да се спаси от своите преследвачи. Въстанието на братята Асен и Теодор (Петър IV) срещу византийското владичество (1185/1186 г.) започва с освещаването на църквата “Св. Димитър Солунски” в Търново.През лятото на 1185 г. норманите превзели визнтийския град Солун, изклали голяма част от населението му и плячкосали множество църковни реликви. По загадъчен начин оттам била изнесена една икона на св. Димитър Солунски, която се появила в Търново малко преди въстанието на българите. Този факт бил обявен за едно от чудесата на светеца. Известен е случаят на покровителството на българските войници от св. Иван Рилски по време на Първата Балканска война. Този случай е разказан от офицери – очевидци на йеромонах Онуфрий от Рилския манастир. През 1913 г., по време на Първата Балканска война, след като Одрин бил превзет и, когато българското воинство победоносно настъпвало към турските позиции при Чаталджа, турците, като видели, че българите надделяват, докарали на позициите араби, които, бидейки религиозни фанатици, започнали да се бият много ожесточено и дори били готови да разкъсват българите със зъби. Сред българските войници настъпило моментно разколебаване... И в тези критични минути войниците виждат един старец с с дълга бяла брада, с издигнати кръст и жезъл да ги повежда в сражението. Те разбрали, че им се е явил св. Иван Рилски. С благоговение всички застанали за момент на колене, след което с въодушевление се нахвърлили върху противника и го победили. През същата 1913 г. над българските войници бди и св. Петка Епиватска. Тя изпраща видение на един войник, че на сутринта бял гълъб ще дойде да пие вода от близкия извор и, че отровна змия ще го нападне. Ако българите убият змията и спасят гълъба, те ще успеят да победят и враговете си. Тогава войникът застава на стража до извора. В уречения час гълъбът идва да пие вода и змията се показва, но бива убита от войника. След тази случка, българите продължават своето победно настъпление към Одрин. Сътрудничеството между Църквата и армията намира израз и при формирането на родолюбиви чувства у българския народ и неговото воинство. Редица духовни лица в своите произведения са разкривали значението на военните победи. В “Пространо житие на св. Петка Епиватска” св. Патриарх Евтимий Търновски отбелязва териториалните придобивки на българския владетел по следния начин: “В това време, благочестивият български цар Иван Асен II покори цялата Македонска област, а също – и Сяр с цялата Атонска, а по-точно – Света Гора; освен това – и славния град Солун с цяла Тесалия и Тривали, сиреч – Сърбия и Далмация, що се нарича Арванитска (албанска) държава, та чак до Драч. Подобни слова на православните архиереи съдействат за още по-тясното сплотяване на войската около владетеля и главнокомандващия БА (въплътени в един и същи човек). В това отношение няма равна на себе си “История славянобългарска”, написана и разпространявана от св. монах Паисий Хилендарски, която положи основите на българската национална идея през Възраждането и направи първата крачка по пътя на освобождението на българския народ от петвековния духовен и политически гнет на османските турци. Неоценим е приносът на православното българско духовенство и в борбата на нашия народ за тази свобода. Нито едно българско въстание не е минало без участието на родолюбиви духовници. Не бива да забравяме имената на Натанаил Зографски, Матей Преображенски, поп Харитон и др. Значително е участието на духовниците при създаването на революционни комитети от вътрешната революционна организация (ВРО) на васил Левски (йеродякон Игнатий), в подготовката и провеждането на априлското въстание и в Първата Балканска война. Нека споменем името на поп Кръстьо... Името и паметта му трябва да бъдат изчистени от клеветата, че е предал Васил Левски на турците. Издържали превратностите на времето, в години на война и мир, в години на главоломни промени, взаимоотношенията между българската армия и БПЦ се възраждат след Освобождението на България от османо-турското владичество и имат своя специфика през различните исторически периоди. Най-плодотворни и разнообразни са те в периода между 1878 и 1944 г., когато отношението между двете институции в Третата българска държава са постаени на солидни конституционни и законови основи. В този период се заражда, изгражда и утвърждава йерархията на военното духовенство в българската армия. Военно-духовната служба има за цел да съдейства за цялостното религиозно-нравствено възпитание на мъжете, избрали военната професия. Военното духовенство удовлетворява духовните потребности на лицата с военни звания. Събитията през септември 1944 г. довеждат до коренна промяна на обществено-политическата, икономическата и духовната обстановка в страната. Въз основа на новата Конституция и Закона за изповеданията от 01.03.1949 г., рязко се променя мястото и се обезсилва ролята на православните ценности в България. Конституциите от 1947 и 1971 г. официално осигуряват свобода на съвестта и вероизповеданията, но в действителност, се стига до лишаване на БПЦ от нейните религиозно-възпитателни функции сред подрастващото поколение и младежта, включително – и сред военнослужещите. В периода след 1944 г. до наши дни, военните закони, устави и правилници не третират проблема за необходимостта от удовлетворяване на духовните потребности на българското воинство. Постепенно се оформя негативно отношение към религията и Българската Православна Църква с всички произтичащи от това последствия, имащи своя резонанс и днес. В зората на демократичните промени в България, бяха възстановени редица традиции. Ежегодно на Богоявление – 6 януари – се извършва традиционното покръстване на българските бойни знамена и на войската с осветена богоявленска вода. За празник на Българската Армия (БА) бе определен отново Денят на храбростта – 6 май, когато БПЦ чества паметта на св. Георги Победоносец – закрилник на воинството ни. За тези мероприятия и за реда на провеждането им ежегоднио се отдава заповед на министъра на отбраната Традиция е, по време на Архангелова задушница, на Военните гробища в София да се извършва панихида за загиналите във войните български воини. Тя се отслужва лично от българския патриарх и Софийски митрополит – Максим. Множество са мероприятията и начинанията, провеждани във военните поделения, в щабовете и в учрежденията на БА, които започват с водосвет. Реабилитирани са множество български военни маршове, които бяха в забвение в периода 1944-1989 г. Всичко това внася особена тържественост във военните церемонии и обогатява чувството за величие на българската войска.

Как да се държим по време на писмен изпит - кандидатстудентски, държавен, текущ или - след 7 клас? 1. Задължително отидете навреме! Запомнете, че не се правят никакви (ама, наистина - никакви!) изключения за закъснелите. 2. Носете си минерална вода. Тя не само утолява жаждата, но е и един добър повод да посетите тоалетната, където бихте могли да се консултирате със своите записки, ако си носите такива, със свой съученик/колега или с някой от квесторите (това са преподаватели, който следят поведението на кандидатите в залата, където се провежда изпитът). Ако не страдате от високо кръвно налягане, може да си носите и чаша кафе (аз го предпочитам дълго!)... Запомнете! Тоалетната може да се посещава чак след два часа, от началото на изпита. 3. За ядене, може да си носите шоколад - повишава кръвното налягане и стимулира работата на мозъка. 4. Не носете със себе си пейджър, джиесем, дискмен или радиостанция. Квесторите винаги ги хващат! 5. Не разчитайте на царски пищови! Не разчитайте и на не-царски пищови, да не говорим за "тежка артилерия" и за "танкове"! Не можете да ги скриете в дрехите си, просто, защото няма как, в жегите, да се навлечете с дрехи, като за екскурзия на Северния полюс или в Сибир! 6. Не драскайте по листовете си, ако ви доскучее. А може да ви доскучее, ако сте приключили (или само вие така си мислите), преди официалния край на изпита. Или, ако не си знаете въпросите, които са ви се паднали на изпита (много гаден момент, да знаете!)... Драсканиците могат да бъдат квалифицирани от изпитната комисия като таен знак. Всичко, различно от отговора ви на поставените въпроси, може да бъде квалифицирано така. И ще бъде! Бъдете сигурни! 7. Не напускайте залата, в която се провежда изпита веднага, след като квесторите съобщят темата или задачите, ако заглавието й или условията на задачите ви изненадат. Ако успеете да напишете нещичко, това, което сте написали, може да ви "донесе" поне тройка - оценка, която (но - само понякога!) е достатъчна, за да ви "вкара" в университета. Или - да ви "изкара" оттам, ако става дума за държавен изпит! 8. Ако не сте сигурни в някой цитат, по - добре е да не го пишете. В противен случай, другите ще се смеят над вашите гениални "бисери", а вие ще плачете или поне - ще се срамувате. 9. Носете със себе си своя любим талисман! Той не върши никаква практическа работа (не може да ви подсказва!), но и не пречи... Може пък, да успее да ви успокои и да ви вдъхне увереност в собствените ви сили. 10. В никакъв случай, не позволявайте смущението, обхванало съседите ви, да завладее и вас! Паниката е възможно най - лошото нещо, което може да ви се случи, по време на изпит. 11. Рано или късно, изпитът ще свърши. 12. Или ще си "вземете" изпита (или ще ви го "дадат"), или ще бъдете "скъсани" на него. Възможността да (не) успеете, ТОЗИ път, клони към 50%. Затова, притесненията, преди изпита, са излишни. 13. И, когато излезете от залата... Ще се сетите хиляди неща, които можехте да напишете. Но вече е твърде късно. Затова, преди да излезете оттам, първо, проверете текста (или задачите си) за правописни, пунктуационни, стилистични, фактологически грешки. Прегледайте го пак. И - пак! След това, представете си, че сте излезли от изпита... Затворете очи и си представете, че вече сте в барчето на университета (или на училището) и си пиете следизпитното кафе. Успокойте се... А, сега, помислете какво още може(х)те да напишете. Отново прегледайте увода, тезата/тезите си, доказателствената част и заключението. Запомнете, че заключението се пише по - лесно, отколкото увода. По - дългият текст се оценява по - субективно, отколкото краткия и, понякога, повече писане няма да ви се отрази зле - може преподавателите в комисията да се впечатлят. Но, ако сте писали разни "бози", разни "латински сериали"... в следващите 300 епизода, ще плачете! Успех на изпитите! ISTORIK

Карате до - стилове и школи В бойните изкуства, понятието стил се отнася до основните характеристики на отделните прийоми и техники, а понятието школа - до методите и средствата за тяхната реализация. В границите на даден стил, могат да съществуват различни школи, а, в рамките на една школа, могат да се развиват много стилове - поне на теория. На практика, даден стил става обикновено традиция за една школа и е нейна особеност. Изключенията са редки. Шотокан рю По исторически причини, карате стилът Шотокан е един от най-разпространените в България. Поради тази причина, има доста информация, във връзка с историята на създаването му и c характеристиките му като стил карате. Затова, ще се опитаме да се спрем на по - малко популярните у нас стилове карате. Шито рю Стилът Шито рю е създаден около 1926 г. в Осака от Кенва Мабуни - окинавски инструктор и приятел на Г. Фунакоши. Той е бил ученик на знаменитите Я. Итосу и К. Хигаонна. Първоначалното название на школата било Ханко рю. Кенва Мабуни не само изменя името, но обогатява съществено техниката на стария стил Шури те с прийоми от други окинавски стилове и особено от мощния, силов стил Наха те. Стилът представлява нещо средно между окинавските стилове и Шотокан и се отличава с твърдост, голяма мощ, рязкост и пределна концентрация на движенията. В 1923 г., Асамото Мотобу направил сензационна демонстрация на стила, но това не довело до създаване на школа. И, докато Г. Фунакоши бързо утвърдил своите позиции на лидер, Мабуни "изплувал", след дългогодишна треньорска дейност. В подобно нелеко положение се намирали и много други инструктори, които оказали влияние върху формирането на Шито рю. Сред тях са Чошин Чибана, ученик на Я. Итосу и учител на не по - малко известния Юсоку Хига, а също - и Ясукичи Арагаки, ученик на Кияма Шотобу и учител на знаменития Шошин Нагамине. Определени заслуги в това отношение имат и каратистите от Годжу рю - Шосятсу Киода и Цунетака Гусукума. Голямо значение за развитието на Шито рю оказват и школите Шорин и Шорей, които го обогатяват с такива изисквания като съчетание на сила и податливост, активност и пасивност, атака и отстъпление. В програмата на Шито рю влизат всички кати на Шорин и Шорей плюс още някои, неизвестни по - рано. На усвояването на ката се придава решаващо значение както в Шито рю, така и в Шотокан и Yадо рю. В тях се отработват принципите на дишането, чистотата на техниките и комбинациите, умението за пренасяне и разпределяне на тежестта, ритъмът и скоростта на движенията. Самият Мабуни пише: "Най-важни в карате са формалните упражнения (ката). В тях са събрани всички методи за нападение и защита. Затова, трябва правилно да се разбере смисълът на всяко движение. Някои смятат, че може да се игнорира ката и да се практикува само спаринг. Подобна нагласа никога не ще доведе до истински прогрес в карате. Ударите и блоковете, техниките за нападение и защита имат хиляди вариации, които е просто невъзможно да се изпробват в схватка. Една - две кати - това е всичко необходимо на човек, при условие, че те станат "твои". Останалите кати служат само за разширение на познанията и за сравнение. Колкото и богати познания да имате за катите, те са безполезни, ако нямат нужната дълбочина. Учете правилно и отработвайте една - две кати и, когато дойде времето да ги приложите, резултатът ще надмине всичките ви очаквания. Второто нещо, върху което трябва да се обърне внимание, е правилната методика на тренировки. Ако тя е неправилна, няма значение в колко схватки сте участвували, колко камъни и дъски сте счупили, защото глупавите привички ще ви доведат до поражение. Въпреки че ката може да се нарече най-важната част от тренировката, не трябва да се пренебрегват спарингът и тестовете за чупене на твърди предмети. Пътят на истинското карате е да се избягват крайностите и да се тренира упорито, с мисълта, че ката е половината от успеха, а другите индивидуални и групови тренировки - втората половина." И до днес, в Шито рю и в Шотокан се практикуват ниски и широки стойки, движение във фронталната равнина, дълги акцентирани удари без рязък реверс (връщане на ръката или крака след удара); липсват скокове, отсъстват в началото кръгови удари с крак, а също прави и обратни (каквито отначало въобще липсвали в арсенала на Фунакоши и на Мабуни). Академичността на тези школи се набива в очи, особено - в сравнение с икономичната, подвижна техника на Годжу рю и Yадо рю. Няколко школи се отделят от Шито рю, в това число - и Шукокай, основана през 1950 г. от Чоджиро Тани, ученик на знаменития Мабуни. Стилът Шукокай се отличава с бързи движения и спортна насоченост. В състезанията, се забранява контактният удар. Използуват се главно високи стойки, които обезпечават подвижността и рязкостта, но намаляват силата на ударите. Техниката на Шукокай, която е построена на принципите на поемане на инициативата и синхронната контраатака (го - но сен), включва главно прави удари с юмрук, сечащи - с ръба на дланта, прави и странични удари с крак. Катите, както и техническите комбинации, в общи линии, съвпадат с тези на Шито рю. Ученици на Тани са Ева, Кимура и Намбу. Последният основава школата Санкюкай през 1969 г. Йошинао Намбу е трикратен победител на Всеяпонския студентски шампионат. В течение на ред години, той усъвършенствува своите познания, като синтезира достиженията на всички основни стилове японско и окинавско карате и ги обединява в нова школа. Техниката на Санкюкай се отличава с множество гмуркания и ескиважи, висока маневреност и използуване на най -ефективните прийоми от айкидо. В сравнение с Шотокан, Шито рю е специализиран стил. Значително по - малко значение се придава на традиционната подготовка, а голямо - на скоростта, ускорението, маневреността, общата динамичност. Това доближава Шито рю до спорта. Използуват се по - високи стойки, леки, танцуващи движения, позволяващи неочаквано придвижване в пространството. Твърдите блокове губят традиционното си значение, отсъпвайки място на късите блокове и полублоковете, които не спират удара, а, по – скоро, променят траекторията му. Скоростта е основен критерий при избора на техники. Ще се спрем по - подробно на майстор Намбу. Той пристига в Европа през 1964 г. и почти веднага започва серия от блестящи демонстрации, в които набързо се разправя с цяла плеяда водещи френски каратисти, които по това време са най - добрите на континента. Те били последователи на Шотокан и Yадо рю. Успехът на Намбу обръща погледите към новия стил. Той имал съвсем прост метод за тренировка. След като получава черен пояс, той не губи време за различни техники, а се концентрира върху отработването на цуки като контраатака, след избягване от линията на атака и върху два удара с крак - мае гери и миказуки гери. Явно е, че усърдието е довело до безупречното им овладяване. Все пак, Намбу сметнал, че това е недостатъчно. Той изразходва огромни усилия за специална физическа подготовка, която се състояла най – вече от спринтове нагоре по стълбите с човек на гърба, бързо бягане с тежести и многократно повторение на любимите техники - с тежести на краката. Неговите срещи предизвиквали удивление и възхищение, заради умопомрачително бързите му техники с крака. Блоковете, изпълнявани с крака, били доведени до съвършенство. Освен това, Намбу много усилено изучава и тактиката на боя. Той прекарва с часове пред огледалото, отработвайки способи за захват, провокиране и преодоляване на отбраната на противника. Срещите на Намбу често били наричани "математически изчислени", въздушни, прекрасни. През 1970 г., той се връща в Япония, за да започне работа над стила Санкюкай. Този стил е изключително плавен и бърз, в него няма нито един остър, рязък блок, всички движения са максимално приближени към спортния сблъсък. Без съмнение, този стил, също както и Шукокай, подхожда на бързите и подвижни каратисти, съобразителни и находчиви в схватките. В същото време, той не се препоръчва на типичните нокаутиращи, мощно сложени каратисти, които трудно могат да достигнат необходимата бързина и ловкост. Постиженията на Намбу довеждат до формулирането на принцип, който гласи, че, независимо от практикувания стил, в спортното карате, е целесъобразно да се следват тенденциите и принципите на Шукокай. Така, на основата на синтеза, се създава един универсален международен стил. Уадо рю Един от първите ученици на Г. Фунакоши бил Хиронори Оцука (1892 - 1962). През 1921 г., той завоюва шампионската титла по Шиндо йошин рю джу джуцу и, една година по – късно, започва да тренира карате. За кратко време, той достига добро ниво и, скоро, става един от най -добрите инструктори. Заедно с това, завършва университет със специалност иглотерапия. В началото на 30-те, той започва да анализира карате, от гледна точка на биомеханиката, а, по – късно, все по - често се замисля за синтеза на карате и джу джуцу. Отначало, той изменя отделни прийоми, а, по - късно, решава да въведе в карате нов основополагащ принцип, взет от джу джуцу - принципът на мекия контакт с противника. През 1939 г., Оцука открива собствена школа, с благословията на Фунакоши, като нарича новия стил Уадо рю (yа - хармония). Оцука се разделя с непоклатимия дотогава принцип за "железния" блок. Вместо способния да счупи ръката блок, той постулира съобразителността и ловкостта, вместо фронталната атака - внезапното избягване от линията на атаката. Пръв предлага ред комбинации: отклон - нарушаване на равновесието - хвърляне, като ударите, по време на хвърляне, се изпълняват с бутане или едновременно с подсечка. Оцука считал, че, в карате, твърде често се използува сила. На неговите тренировки, основно се отработвали ловкост, бързина и точност на ударите. Особено за начинаещите, те не били толкова трудни и изморителни, колкото занятията в секциите по Шотокан. Господствува мнението, че Уадо рю е по - лек от другите стилове. В действителност, това се отнася само до физическите усилия, по време на тренировка. Както всички стилове, залагащи на ловкостта, Уадо рю, всъщност никак не е лесен, особено, ако имаме в предвид реалната цена на дадена среща. Също както при бокса, това е една великолепна, зрелищна среща, която, за съжаление, много рядко можем да наблюдаваме на татами. И то – не, защото Уадо рю е неефективен, а, защото се изисква огромен талант, за да разчиташ на това изкуство, при един двубой. От тази гледна точка, съвременното Уадо рю е не толкова отделен стил, колкото едно скъпоценно сандъче, съдържащо най - ценните технически навици и прийоми. Твърде много каратисти, в днешно време, използуват достиженията на този стил и, без преувеличение, може да се каже, че, колкото по -високо е техническото ниво на даден каратист, толкова по - често той прибягва към използуването на Yадо рю. Значително по - рядко се среща и надписът "yадо рю" на кимоната, защото този стил е популярен главно в Япония, а в Европа - в Англия и Франция. Най -известните инструктори са Еригучи, Сузуки, Коно, Такашима, Мочизуки, Ямашита, Тояма. Главните центрове са в Токио, Нихон, Мейджи, Рикьо. Годжу рю Ако обобщим, можем да кажем, че, в сравнение с Шотокан, Шито рю е по - близо до спортния двубой, а Годжу рю - до реалния бой. Създател на стила е Чоджун Мияги (1888-1953), ученик на К. Хигаонна, който пък усвоил изкуството на боя от китайския майстор Уай Шин Джин. За последните двама се разправя една доста удивителна история. През един майски ден на 1870 г., на едно пристанище, тълпата гледала как повреден от силния вятър кораб се блъскал с кърмата си в кея, при всяка нова вълна. Моряците отчаяно се опитвали да обърнат другия край на кораба към пристана, но - напразно. В суматохата, някой случайно бутнал едно от гледащите деца и то паднало във водата между кораба и кея. Момчето можело да плува, но било очевидно, че, само след няколко мига, ще бъде размазано от люлеещия се кораб. Същата участ очаквала и всеки евентуален спасител. Изведнъж, един от моряците скочил във водата и сграбчил детето. Виждайки, че корабът застрашително се приближава към кея, без да губи хладнокръвие, той се гмурнал заедно с момчето под кораба и избягнал трагедията. Повторил това няколко пъти, докато накрая успяли да хвърлят въже и да ги изтеглят. В същото време, на брега, дотичал бащата на детето. - Как да ти се отплатя? - попитал той моряка, чието име било Канрио Хигаонна. - Вие ли сте този, когото наричат майстор Рю? - отвърнал той . След като получил положителен отговор, Хигаонна се поклонил и казал: - Моля, научете и мен! Хигаонна се върнал на остров Окинава, след 30 години тренировки. Бил вече на 49 години. Когато се говори за Чоджун Мияги, трябва да се спомене, че личността му се ползува с огромно уважение на Окинава. Той е най - знаменитият от майсторите, които израстнали и останали там. През 1915 и 1917 г. (след смъртта на Хигаонна), той, на два пъти, посещава Китай и учи при майстор Канжун Тоонда. Преди това, с разрешение на Хигаонна, той се обръща към легендарния Ясуцуне Итосу, с молба да бъде приет за ученик. Итосу му отказва, защото смята, че неговата собствена техника се различава фундаментално от тази на Хигаонна и ще бъде вредно да се внасят основни корекции в изградения у Мияги стил. За сметка на това, той много охотно говори за теорията на карате. Под негово влияние, Мияги изменя много стила на Хигаонна, също както самият Хигаонна преди това променя стила на Уай Шин Джан. Например, катата Санчин, която, в оригинал, се изпълнявала с отворени ръце, от времето на Мияги, се практикува с ръце, свити в юмруци. Както и много други инструктори, Мияги преподава в Япония над десет години - отначало в Кьоoто, после в Оoсака. През 1934 г., отива на Хаваите, но скоро се връща на Окинава, където остава до смъртта си и подготвя няколко поколения каратисти. Един от тях - Сейкичи Тогучи - разказва как забавно възниква името Годжу рю. През 1929 г., в Кьоoто, се провежда фестивал на бойните изкуства. Мияги изпраща група, под ръководството на един от старшите ученици. Демонстрациите преминават много успешно. Някой пита как се нарича стила. В общи линии, стилът още си нямал име - никой не се тормозел с такава "подробност". Отговор, съответствуващ на истината, щял да бъде тълкуван като "заслужаващ презрение провинциализъм". Ученикът, на когото бил зададен въпроса, се сеща как Мияги непрекъснато повтаря, че основният принцип в карате е съчетанието на твърдо с меко. - Годжу рю! - невъзмутимо отвръща той, което на японски означава твърдо - мек стил. Отлично! – казва, по - късно, Мияги. - Това е името, за което от доста време насам, мисля. Мияги подготвя знаменити последователи, които запазват и укрепват стила. Първият е Сейко Хига, учител на известните токийски експерти М. Тогучи и К. Изумикауа. Вторият е легендарния Гоген Ямагучи -Котката, автор на известното правило: "Тренирай така, че да можеш да понесеш всеки удар; удряй така, че отговор да не последва!". Последователите на Годжу рю специализират върху амортизирането на ударите, за да се минимизира техния физиологичен ефект. Това се постига чрез особени методи на дишане, подходящо стягане на мускулите и др. При двубой, стремежът е, чрез размяна на удари, да се стигне до естествен изход. Затова, в Годжу рю, се придава най - голямо значение на силата на удара. Много се ценят издръжливостта, твърдостта на духа, търпимостта към болка/високият праг на болка. Последователите на Годжу рю често критикуват съвременните форми на спортно карате, защото считат, че те изкривяват истинското карате. Според тях, правилниците толерират бързите и ловките, които може и да не са най – добрите, в една истинска схватка. Точка се отсъжда за маркиран удар, а, в боя, е важен резултатът от удара. Силният каратист често предпочита да поеме даден удар, за да отвърне с по - силен. Именно, затова, част от трениращите Годжу рю, се състезават по безконтактния правилник, а други - в стила Кьоокушинкай, където е разрешен пълен контакт, с изключение на главата и шията. Трета група се състезава в стила Рембукай - боят протича в съвършено реална обстановка, но състезателите са добре защитени. Катите в Годжу рю са много твърди. Характерно е също дълбокото, шумно коремно дишане и изпълените с вътрешно напрежение движения. В Европа, Годжу рю се появявя през 1967 г., благодарение на Йошио Хими и Токио Фунасако. Все пак, днес, стилът е сравнително по - малко известен, за разлика от Япония и Южна Америка, където той е много популярен. Силни центрове има също на Хаваите и в Тайланд. В началото на 60-те, група каратисти, главно от Хаваите, преминава към Кьоокушинкай. Тани – ха Шито рю Карате До Буквално преведено от японски език, “карате до”означава "път на празната ръка". Това е изкуство за самозащита, представляващо съвкупност от техники, изпълнявани, предимно, без оръжие. Карате произлиза от остров Окинава, намиращ се на юг от Япония. Голямо влияние върху окинавската култура оказва Южен Китай, тъй като Окинава дълго време е бил междинна спирка между Японските острови и Азиатския континент. Това влияние личи и в бойните изкуства. Много окинавски майстори правели дълги пътешествия из Китай в търсене на съвършенството. Други били обучавани от живеещи на остров Окинава китайски майстори. Постепенно, се оформили три основни метода за водене на бой. Те били наречени Наха те, Шури те и Томари те по имената на градовете, където възникнали (Наха, Шури и Томари). Технически, Шури те и Томари те твърде много си приличат и се отличават с бързи, резки движения и голяма подвижност, а Наха те използува повече мощни, кръгови движения. Всяко от тези основни направления има своите велики майстори. Много известни от по - ново време са майсторите Ясуцуне Итосу (1830 - 1915) и Канрио Хигаонна (1852 - 1915), представители съответно на Шури те и Наха те. Повечето от основоположниците на съвременните стилове в карате са били техни ученици. Днес, в Япония, има четири основни стила карате: Шотокан рю, Уадо рю, Шито рю и Годжу рю. Създател на Шотокан рю е известният Майстор Гичин Фунакоши (1868 - 1957), който има главната заслуга за пренасянето на карате от остров Окинава в Япония. Уадо рю е създадено от майстор Хиденори Оцука, а Годжу рю - от майстор Чоджун Мияги (1888 - 1953). Майстор Мияги бил главният ученик на майстор Хигаонна и, в Годжу рю, са запазени най - много от оригиналните Наха те техники. Освен тези четири стила, след Втората световна война, в Япония, а, по - късно - и в цял свят популярност придобива и един друг стил - Кьоокушинкай, създаден от майстор Масутацу Ояма. Създател на стила Шито рю е майстор Кенва Мабуни (1889 - 1952). Той е бил близък приятел с майстор Мияги, а също - и с майстор Фунакоши. Майстор Мабуни бил един от основните ученици на майстор Итосу. Освен това, се е обучавал и при майстор Хигаонна. В израз на благодарност към двамата си учители, той нарича своя стил Шито рю - комбинация от първите букви на имената им: "Ши" - японска транскрипция на "Ито" (Итосу) и "То" - японска транскрипция на "Хи" (Хигаонна). Жаждата за знания отвела майстор Мабуни и при други учители, като майсторите Арагаки и Мацумура. В резултат на това, Шито рю се оформил като стил, съхраняващ както много от оригиналните Шури те техники, залегнали в основата на Шотокан и Уадо рю, така и много от Наха те техниките, станали основа на Годжу рю. Майстор Мабуни придавал изключителна важност на формалните упражнения - ката (схватка с въображаем противник). Затова, съвременното Шито рю е, може би, стилът, в който са съхранени и се практикуват най - много кати - както от Наха те, така - и от Шури те. Майстор Мабуни смятал, че ката дава възможност многократно да се отработят различните блокове и удари до най - малките подробности и нюанси - нещо, което е невъзможно, в една реална схватка. Според него, една добре усвоена ката може да се окаже неочаквано ефикасна, в истинска битка. Майстор Мабуни имал много ученици и последователи. Такива са Кеней Мабуни - негов син, а също - майсторите Тани, Огасахара, Сакагама и др. Някои от тези майстори, на свой ред, модернизирали, до известна степен, традиционното Шито рю по начин, отговарящ на представите и опита им в бойните изкуства. Един от тях е майстор Чоджиро Тани - 8 дан Ханши (1921 - 1998). Той изучава първо Годжу рю при майстор Мияги, а, след това, става един от главните ученици на майстор Мабуни. Последният му дава разрешение да основе собствена школа и така възниква организацията "Шукокай", което, в буквален превод, означава "организация на всички, които тренират заедно", а по - свободно може да се преведе като "път за всички". Майстор Тани прави редица технически нововъведения в стила. Той има много ученици, най - известният от които е Йошинао Намбу - трикратен национален шампион на Япония. Отговорността за разпространение на стила на майстор Тани – Тани - ха Шито рю, в Европа, се пада, първоначално, на майстор Ясухиро Сузуки - 7 дан, а, по – късно, на майсторите Кейджи Томияма и Наоки Оми. Те идват в Европа през 1972 г. и, понастоящем, сенсей Томияма живее в Англия, а сенсей Оми - във Франция. От 1989 г. – насам, сенсей Томияма ежегодно посещава България и провежда семинари, като разяснява основните принципи на Тани - ха Шито рю. Освен Шито рю, сенсей Томияма практикува Годжу рю, а така също - и Тай - чи чуан. В по - ранните си години, се е занимавал с бокс. В момента (~1997/8), той притежава 7 дан и титлата "шихан" в Шито рю и 6 дан - в Годжу рю. Според него, основната цел на бойните изкуства и причината, поради която, първоначално, са възникнали, е самозащитата. Това означава, на първо място, да можеш да се защитиш от агресия. Но, освен това, тук се включват и други компоненти, за които много от практикуващите бойни изкуства забравят. Практикуването на карате не бива, по никакъв начин, да уврежда здравето на трениращия - нещо, което, за съжаление, често се наблюдава и е резултат от неправилно заучени и от неправилно изпълнени техники. Сенсей Томияма набляга много на правилното изпълнение на всяка техника, така че тя да бъде физиологично и биомеханично обоснована, съобразена с особеностите на човешката анатомия. По този начин, се предпазват различните части на тялото и особено – опорно - двигателния апарат: стави, сухожилия, гръбначен стълб, нерви. Освен това, терминът "самозащита" включва способността да се окаже първа помощ,в случай на травма или на друга злополука. От техническа гледна точка, самозащитата изисква максимална ефективност. Това означава максимален резултат, при минимален разход на енергия и на движения. Според сенсей Томияма, много от техниките, използувани при състезания, правят човек уязвим, тъй като оставят големи части от тялото му незащитени и са лесна мишена за контраатака. В Тани - ха Шито рю се набляга на по - прибрания гард, по - малките по обем на движение техники, които са по - икономични и по - бързи. Основната стойка е тази, в която, обикновено, човек ходи. Това позволява лекота на придвижването. Тези технически подробности характеризират стила с бързина, маневреност, гъвкавост. Сенсей Томияма непрекъснато повтаря три основни правила, които трябва да се спазват при изпълнението на всяка техника и които най -добре илюстрират стремежа към максимална ефективност: 1. Не прави излишни движения. 2. Не използвай излишна сила. 3. Използвай цялото си тяло, през цялото време. Излишните движения, според сенсей Томияма, са своего рода "телеграфиране" и издават намеренията ви на противника, а също така - отнемат време. Излишната сила е генерирана главно при прекомерното стягане на мускулите, в стремежа да се направи по -силен удар и, освен че прави техниката бавна и скована, то води до по - бърза умора и има вредни за здравето последици. Третото правило позволява техниките да станат тежки и ефективни, без да са сковани и бавни. Тази икономичност дава възможност и на по - възрастни хора да се занимават активно с карате и много сполучливо илюстрира максимата, че карате е за цял живот. Ако оставим настрана техническите подробности, според сенсей Томияма, "карате започва и завършва с етикет". Този етикет, практически, се изразява със съвкупност от правила, които всеки от трениращите трябва да спазва. Те учат (особено децата) на уважение и зачитане на труда и личността на другите хора. Те спомагат за овладяване и канализиране на излишната агресивност и уравновесяват буйния характер. От друга страна, Тани - ха Шито рю, като част от бойните изкуства въобще, възпитава у човек решителност, разумна смелост, вяра в собствените възможности за преодоляване на критични ситуации. Резултатът от постоянната правилна практика е постигането на чувство на удовлетворение и хармония между физическата и духовната страна в живота на човека, спокоен, чист ум и здраво тяло, независимо от възрастта. Тези особености дават възможност на всеки, който търси, да намери нещо за себе си, независимо дали е млад или стар, прекалено буен или нерешителен и свит. Те правят от Тани - ха Шито рю един истински път за всички. По произход, Карате е бойно изкуство, което има за цел победата над противника на бойното поле. То е метод за oсъществяване на схватка без оръжие. "Кара" означава "празно", а "те"- "ръка". Терминът е употребен за първи път от Фунакоши Гичин. "Яма", от своя страна, означава "Планина". Като цяло, може да преведем "Яма-рю Карате-до" като "Пътят на планинската школа на празната ръка". Карате, действително, е изкуство на схватки с голи ръце. Възможностите му са многобройни и често зависят от индивидуалните качества на всеки студент. Това изкуство използва по най-ефикасен начин всичките части на човешкото тяло, за да се противопостави то на невъоръжен или въоръжен противник. Юмрук, лакет, рамо, таз, коляно, стъпало, глава - едно богато многообразие от "оръжия", натренирани методично, с една единствена цел - в случай на нужда, да се обезвреди евентуалния противник. Всичко се свежда до възможността да се предизвика пробив в отбраната на противника и да се нанесе един-единствен поразяващ и последен удар, който да донесе живот. Днес, повечето стилове рекламират Карате като изкуство за защита. На удара се отвръща с удар, само след атаката на неприятеля. Правилото за ненападение е едно от най-висшите достижения в етиката на Карате. Освен метод за самоотбрана, Карате е и сурова самодисциплина. Всъщност, точно самодисциплината превръща боя в изкуство. Тя помага за преодоляване на трудностите, за победата над собственото тяло, за победата над лошата половина на всеки от практикуващите. Онези, които успеят да превъзмогнат трудностите, остават на този Път, привлечени както от физическото развитие, така и от духовния аспект на обучението. Само така личността върви към своето усъвършенстване в живота. Каратека ние наричаме всеки, който е успял да се научи на себеотдаване в своите занимания. Корените на Карате се крият в античността. Легендите разказват, че преди 2 000 години в Индия се е оформила техника за борба, която дала основите на днешното Карате. Монахът Бодхидхарма налага своя метод, наречен, по-късно, Шаолин-тсу-кемпо. Идеята му е била да даде на учениците си система за здраве и дълголетие, която да допълни продължителната медитация в будистките манастири. Дзен успява да даде философската закваска на тези техники, които се превръщат и в средство за защита и победа. В Китай, тези техники се комбинират и с местните стилове, които по-късно дават началото на Тай-чи, Син-и, Па-куа и др., общо наречени Кунг-фу. През 15 век, китайците завладяват остров Окинава. Юмручните техники на нашествениците намират упорити и предани ученици. След години, на тази база, се създава Окинава-те. Когато Окинава е завладяна от Японския Шогунат, се налага забраната за носене на оръжие. Това дава тласък в развитието на ръкопашните техники. Техническото съвършенство на островитяните за кратко време достига неподозирани висини. Създават се специални техники за заздравяване на краката и ръцете (напр. тренировката с макивара). Целта е да се убива с гола ръка. Скоро японците се сблъскват с този вид водене на битка. Едва през 20 век окинавските майстори повдигат булото на Карате. През 1917 г., майстор Фунакоши прави своята първа демонстрация в Токио, която слага началото на съвременното Карате. В карате стиловете към днешна дата наброяват няколкостотин, но най-важното в тях си остава старанието на студентите. Само така може да се крачи през времето. Както казахме по-горе, "Яма-рю" означава "Планинска школа". Самият стил произлиза от родовата школа на Коичи Мияге - Яма-рю. Опирайки се на разказите на Шодай Мияге, твърдим, че школата е свързана с езотерическите китайски и японски стилове. Това, което е предназначено за последователите, съставлява едва върха на айсберга, а неговата подводна част е забулена в "тъмните дълбини на мистиката, в космическата бездна на парапсихологията". Традицията търси Яма-рю в началото на нашата ера, но реалните признаци за съществуването на планинско общество могат да се намерят в хрониките от 7 век. Легендата разказва, че лично Бодхидхарма, след като напуснал Китай, се появил като просяк, през 622 година, в Япония. Там той се среща с принц Шотоку Тайши и си разменили стихове. След срещата, Бодхидхарма се оттеглил в планините на Централна Япония и там сложил началото на монасите-воини (ямабуши). Всъщност, към всяко подобно поселение, с годините, се групирала малка селска общност, която била подготвяна в бойните традиции на аскетите. Физическата подготовка започвала от най-ранно детство и продължавала до настъпване на зрелостта. Това било някъде към 15-тата година на "послушника". Само пълноправните членове на общността имали право да преминат от стандартните психофизически упражнения към опознаването на съкровените тайнства на духа, скрити в устното учение на ямабуши, в Дзен и в специализираните дихателни техники от Йога. Всъщност Ямабуши е най-загадъчната японска будистка секта, напомняща повече на монашески орден. Първоначално, нейната философия се опирала на аскетични практики далече от света, в планините, което дава и името на последователите й. В основата й седят принципите за самоусъвършенстване и прераждане. Ямабуши развили разновидност на Йога, задълбочавайки мистическите аспекти на езотерическите будистки секти Шингон и Тендай. Устно предаваните тайни са систематисирани в "Сюген-до" ("Път за постигане на могъщество"). Посветили живота си на аскеза и медитация, ямабуши рядко слизали от планините. Това било единствено за да се поклонят в храма на ордена Дай-го -джи в Киото. Повечето Ямабуши били специализирани в някаква област - например, в ръкопашен бой. Можем само да си представим какво съвършенство е достигано чрез няколкодесетилетен упорит труд и безгрешен живот според "Сюгендо". След разпадането на самурайската система, след отмирането на шогунатите, след отварянето на Япония към останалия свят, цивилизацията започнала да взима своите жертви. Последни се предали горските воини. В края на 19-ти век малко хора си спомняли за тях. Мнозина от наследниците им се оттеглили в чужбина, съкрушени от поругаването на традициите и, за да намерят свои последователи. Шодай Коичи Мияге, последният от своя клан, попаднал в Китайските планини. След Народната революция и договорът със СССР и Китай за граничната линия, той се оказва в Русия. Тук изработва облегчена и улеснена система за ръкопашен бой. Синтезирала в себе си достиженията на редица модерни стилове тази система носи името Яма-рю Карате-до, по изричното желание на Шодай Коичи Мияге. Той ни остави едно тежко наследство и желание за много работа. Остави ни и задълбочените си търсения, които предприе в тази област. Пътят пред нас е открит.

Louis XIV - "L'etat - c'est moi!" крал Луи XIV (Кралят - Слънце) - "Държавата - това съм аз!"

Море насред пустинята Сахара? Преди 55 г., в България беше преведен и издаден приключенският роман на Жул Верн “Морето сред Сахара”. Върху корицата на книгата бяха нарисувани група туареги с развяти бурнуси и бягащи коне в пустинята – пред вълните на Средиземно море. В този чудесен роман, през втората половина на XIX век, писателят бе прозрял една потенциална възможност за грандиозен проект в Северна Африка, възможен за изпълнение едва днес, в началото на XXI век. Проектът е свързан със североизточната част на Сахара. Само на 80 км. от чудесните пясъчни плажове на Средиземно море се намира Катара – котловина с гигантска елипсовидна форма, дълга 300 км. и широка 200 км. На изток, тя се допира до оазиса Магра, а на запад – до оазиса Сива. В Сахара няма друго по-негостоприемно и по-неуютно място от тази огромна египетска долина. Северните ветрове не донасят до нея влажния средиземноморски въздух, защото пътят им е преграден от планински хребети, високи 230 м. Слънцето - жестоко и безмилостно в пустинята – нажежава до бяло този естествен “тиган”, изпарявайки и последните жалки остатъци от влага. Каменистата почва е покрита с дебела и непроходима солена кора. Денем, отразената от солта слънчева светлина нетърпимо “реже” очите. Ето защо керваните избягват Катара, а, в по-голямата част от годината, в падината вилнеят само пасатите – сухи ветрове, способни да изсушат всичко, което им се изпречи на пътя. По тези причини, в Катара - котловината с кота 135 м. под нивото на Средиземно море, в течение на години, не се стича нито капка вода. А по площ, низината е равна на половината от територията на Щвейцария. Идеята за създаване на изкуствено море насред пустинята Сахара, предложена от гениалния писател, насочила вниманието на геолози и на инженери от цял свят към този уникален географски феномен. През 1912 г. (започва Първата Балканска война), германският професор Бенк предложил икономически проект за развитието на тази уникална местност. Чрез канал (по идея на Жул Верн) или чрез подземен тунел, галерия с дължина 80 км. към тази гигантска вдлъбнатина, част от водите на Средиземно море биха могли да задействат турбоагрегатите на една хидроелектроцентрала с мощност 8 – 10 млн. киловата. За съжаление, този проект не бил подкрепен от тогавашното египетско правителство. През 1933 г. (властта в Германия се съсредоточава в ръцете на една партия - НСГРП), претърпяла провал и опитът на английския геодезист Балда да заинтересува Египет с аналогичен проект. През 1964 г., германското Министерство на Икономиката възложило на хидролога проф. Баслер, както и на други учени, да проведат, в рамките на съглашението за оказване на технологическа и експертна помощ на Обединената Арабска Република, изследване за проблемите на Катара. (Това било възможно, защото Великите сили се стремели към деколонизация на света и оказвали технологическа и експертна помощ на страните, които напускали, след като са ги били колонизирали, в миналото. Всъщност, процесът на деколонизация на света не е приключил, все още.) Поради изключително високите разходи за строителството на канала, непрекъснато били отлагани във времето многочислените предложения на специалистите за насочване на част от средиземноморските води в гигантската “бездънна бъчва”, създадена от природата. Това продължило до 70-те години на миналия век, когато далновидният Баслер обърнал внимание на интересен изследователски проект на американската комисия по атомна енергия. Американските учени, в течение на много години провеждали експерименти по проблемите, касаещи използването на атомната енергия за мирни цели. В рамките на програма “Лемекс”, на военния полигон, разположен в пустинята на щата Ню Мексико, с помощтта на насочени атомни взривове, били “изкопани” изкуствени канали и даже – цяла котловина! Не би ли могло този метод да се използва и за икономически най-изгодно строителство на канал, по който водите на Средиземно море да навлязат в Катара? Професор Баслер задал този въпрос на американските учени и те му отговорили, че това е напълно възможно. Трудно може да се намери по-подходящо място в света за прилагане на високата технология на програма “Лемекс” – за взривяването на тясната ивица земя между брега на морето и котловината. Скалната земна основа е идеална за тази цел. Местността е необитаема. Тук, дори в днешни дни, не са разминирани минните полета, останали там, след края на Втората Световна война. Ето как описва Ел-Аламейнския район (това е участъкът, който, евентуално, ще бъде взривяван) генерал-лейтенант Ф. Байерлайн в книгата “Съдбоносни решения”: “Силно нагрявана от безжалостното африканско слънце безводна камениста пустиня, където лишените от растителност скали се редуват с песъчливи пущинаци, по които, само на отделни места, се среща камилски трън...” Днес, в началото на XXI век, мечтата на Жул Верн може да стане действителност. Писателят на научно-фантастични романи и различните учени са свършили своята част от работата. На ход е египетското правителство, което трябва да разреши изпълнението на този план. Както казва австрийският писател и философ Ернст Фойхстерлебен: “Плановете са мечтите на знаещите хора.” Инж. д-р Венко Наков Сп. “Наука и техника”, юли 2004 г.

Най-големият риск за една кариера е да си принуден да вършиш работа, която не харесваш. Представете си да работите нещо неприятно по осем (или повече) часа на ден поне 5 (или 6) дни в седмицата (поне 20 дни в месеца), поне 48 седмици в годината, около 30 до 50 години... Едва ли ще издържите, а и защо е необходимо да се мъчите? Затова, след като оцените внимателно собствените си възможности, опитайте се да ги напаснете спрямо интересите си и конюнктурата на пазара на труда. Това е труден процес, който си заслужава усилията. Започнете достатъчно рано и му отделете достатъчно време! Първата грешка при избора на образование и на професия се крие в недостатъчно сериозното отношение към това толкова важно решение. Социологическо проучване сочи, че за избор на професията си човек отделя по-малко време, отколкото – за планиране на лятната си ваканция, например. Много хора просто си седят и чакат идеалната работа “да им падне от небето”. Ако и вие сте сред тях, бъдете сигурни, че ви предстои твърде дълго чакане. Ако искате да го съкратите, просто направете нещо по въпроса! Колкото по-ясно успеете да си представите идеалната за вас работа, толкова по-лесно ще ви бъде да я разпознаете, когато тя се появи. Вашият идеал трябва да комбинира таланта и мотивацията ви. За съжаление, твърде малко хора успяват да намерят и да задържат идеалната за тях работа. Но важното е непрекъснато да полагате усилия да се приближавате все по-близо до своя идеал. Съществуват седем ключови елемента, по които човек може да вземе решение, когато гради представата си за идеалната работа. 1. Цел Опитайте се да идентифицирате главната цел на идеалната за вас работа. Как отнасяте работата си към по-широките си житейски амбиции? Трябва ли тя да ви доставя удовлетворение или просто да финансира други ваши интереси? Ще живеете, за да работите или ще работите, за да живеете? 2. Роля Чрез какъв вид работа, според вас, ще постигнете вече дефинираната цел? Какво пасва най-добре на вашия темперамент? Предпочитате да работите с хора, с идеи или с машини, с техника? 3. Организация В частния или в обществения/държавния сектор предпочитате да работите? В производствен цех или – в офис се виждате? Къде ще се чувствате по-добре – в голяма или в малка компания? 4. Кариерна мотивация Тя е най-важната и е пряко свързана с целта. Какво ви мотивира истински? За себе си ли искате да работите или – за друг човек? Предпочитате да сте работник/служител или – работодател? Спокойна работа ли предпочитате или – серия от роли в определена професионална област? Или искате да се занимавате с разработването на различни проекти? Доколко важна е за вас сигурността на работното място, в сравнвние с необходимостта да се впускате в нови начинания? 5. Заобикалящата среда Какво ви зарежда най-много с енергия – постоянният работен ритъм или непрекъснатото съобразяване с крайни срокове? (Не забравяйте, че на много работни места “днешната работа трябва да се свърши вчера – със задна дата”!) С идеи ли предпочитате да работите или – с ръцете си? Помислете за вида работа, който ви доставя най-голямо удоволствие, за начина, по който общувате с останалите, социалния контекст, предпочитаната от вас среда за учене, работните взаимоотношения и работното време, които предпочитате. 5. Сектор Кой сектор от националното стопанство ви пасва най-добре? Имате огромен избор – от услугите до производството, от енергетиката до преподаването на частни уроци, от комуникациите до инженеринга, от търговията до туризма... Възможностите са безбройни. Изключително важно е да проверите, какви са перспективите пред предпочитания от вас сектор. Този сектор има ли възможности за растеж и за развитие? 6. Ценности Определете своите водещи ценности. Какво е от най-голямо значение за вас в работата? Например – да бъдете в служба на другите, да сте изправени пред различни предизвикателства, професията да ви предлага разнообразие... 7. Изисквания към работната среда Определете своите изисквания към работната среда. Например – да е нискостресова, осветлението да е подходящо, да не е много шумно, да имате възможности за пътуване, за контакти с хора, за работа на открито... 8. Умения Най-накрая, трябва да се запитате, какви умения, какви квалификации и какъв професионален опит са необходими за идеалната за вас работа. Не пропускайте да погледнете на този въпрос от гледната точка на работодателя! Сравнете собствените си качества с необходимите за избраната от вас професия. Подчетрайте изискванията, на които вече отговаряте и отделете тези, по които трябва още да поработите. Набележете основните стъпки, по които да стигнете до желаната от вас работа. Например – чрез неплатен стаж, временен договор или участие в изготвянето на някакъв проект. Откажете се от дейностите, които не обичате! Следвайте интуицията си! В крайна сметка, това е един непрекъснат процес на учене. С течение на времето, ние трупаме опит и се променяме. Промянят се нашето съзнание и нашата личност. Променят се нашите идеи и предпочитания. Колкото повече проучвате и колкото повече опит натрупвате, толкова по-избистрена ще бъде представата ви за идеалната работа. Най-важното е да се развиете от “Мисля, че знам какво искам.” през “Знам какво икам.” до “Имам това, което искам!”. Ето още един метод за разпознаването на подходящото за вас работно място: 1. Кариерно развитие Професионалната област, към която се насочвате, предлага ли достатъчно възможности за кариерно израстване в професията? 2. Финансови изисквания Комбинацията от заплата, осигуровки, допълнително заплащане, работно облекло, безплатен обяд и други придобивки съответства ли на потребностите ви? 3. Квалификация Достатъчно квалифицирани ли сте за тази професия и, ако – не, в такъв случай, можете ли да придобиете необходимата компетентност, без да влагате много средства, време и усилия? 4. Конкуренция Възможно ли е да намерите работа сравнително бързо или се налага да участвате в продължителни и трудни конкурси? Ето митовете и заблудите относно кариерното развитие, с които ви предстои да се сблъскате: 1. Най-квалифицираният кандидат получава работата. Истината: Работата получава този кандидат, който успее да направи най-силно впечатление по време на всички етапи на подбора, а не – непременно - този с най-високата квалификация. Понякога, хора с не толкова добра автобиография успяват да убедят работодателя, че именно те притежават точно тези професионални и лични качества, които той търси. Не се обезкуражавайте, ако не сте най-високо квалифицираният кандидат за конкретното работно място. По време на интервюто, може да успеете да докажете, че сте най-подходящият кандидат за тази позиция. 2. Завършената магистърска степен (магистратура) трябва да бъде директно свързана с работата/кариерата. Истината: Това не е вярно. Изберете такава магистратура и такава програма на обучение, които ви харесват. Но се погрижете да придобиете опит, подходящ за вашите професионални цели. Не е вярно, че ще получите добра работа, единствено ако имате завършена магистърска степен по икономика, по право или по европеистика, например. Открийте тази област, която ви привлича и тази професия, за която смятате, че притежавате талант и способности. 3. Първата работа, започната след завършването на университета, ще бъде постоянна. Истината: Повечето от току-що дипломиралите се студенти (наричани още “млади специалисти”) се задържат на първата си работа от една до три години. Хората, които прекарват целия си трудов живот при един единствен работодател, вече се срещат все по-рядко. В съвременната пазарна икономика смяната на работа в период от 3 до 5 години не се смята за нещо негативно. Напротив, твърде дългото “застояване” на една и съща позиция би могло да бъде изтълкувано като знак, че такъв служител се страхува да поема рискове. Последните изследвания сочат, че в съвременното западно общество, в рамките на трудовия си живот, всеки работещ човек сменя от 3 до 5 професионални области и между 10 и 12 работни места. Все пак, смяната на работата в периоди по-малки от 1 година може да се възприеме като честа и също не е препоръчителна. Разбира се, това не се отнася за случаите, когато работите по заместване на титуляра и напускате работното място при неговото завръщане. 4. Моето семейство и моите приятели ме познават отлично. Те могат да ми помогнат в избора на образование и в избора на професия. Истината: Вие, а не – вашите родители, близки и приятели ще живеете с вашия професионален избор. Стремежът да се угоди на околните е грешка, чиито последствия ще трябва да търпите цял живот. Когато става дума за избор на специалност в университета или за избор на професия, човек се сблъсква с много агресивни и противоречиви мнения относно това, какво е най-добро за него. Добре е да обмислите и други гледни точки, но изборът трябва да бъде само ваш. Не забравяйте, че вашите роднини и приятели не са специалисти по кариерно консултиране. Вие трябва да сте наясно със себе си, със своите способности, цели, стремежи, силни и слаби страни... защото изборът на вашето образование, на вашата кариера и на вашето бъдеще са ваше право и ваша собствена отговорност! 5. Получаваната заплата е най-важният фактор при избора на професия. Истината: Това не е вярно. Най- важнивт фактор е получаването на удовлетворение от работата. Тъй като по-голямата част от времето ви ще бъде свързана с работата, далеч от семейството, приятелите и любимите ви занимания, удовлетворението от работата би трябвало да бъде един от първите ви приоритети. Качеството на работа води и до качество на живот. Конфуций е казал: “Избери си работа, която обичаш, и повече няма да се налага да работиш нито ден!”. 6. Повече образование – повече стойност на пазара на труда. Истината: Да – квалификацията е много важна, но дори и да си завършил няколко магистратури, това съвсем не означава, че ще получиш точно тази работа, към която се стремиш. Това, което е от значение, е правилната комбинация от образование, професионален опит, способности, мотивация, съчетани с умението да “продаваш” своите лични качества, своята квалификация и своите знания и умения в процеса на търсене на работа. 7. Компанията, в която работя, ще се погрижи за развитието на моята кариера и за мен. Истината: Може би, това е било така - през 50-те и 70-те години на XX век, но не – и днес! Съвремените изследвания показват, че днес шансът човек да изгуби работата си поне веднъж в живота си е 1 към 3. В ерата на масовите съкращения, правилото е: “Управлявай сам своята кариера!”. Всеки от нас сам е отговорен за обучението си и за развитието на своята кариера. Дори човек да върши отлично работата си за компанията, за която работи, не всяка компания може да гарантира своето собствено бъдеще. Затова, дръжте бъдещето си в своите ръце, като откривате и развивате своите способности!

Преди Юлий Цезар да въведе през 46 г. пр. Р. Хр. (т. е. – преди 2052 г.) своя слънчев календар с 365 дни, наречен по-късно “юлиански”, римляните използвали лунен календар с 354 дни в годината, която започвала през месец март. На всеки две години трябвало да се добавя нов (тринадесети) месец – между месеците януари и февруари. Много често прибавянето на този месец не се случвало, заради забравяне или поради невнимание. Това довеждало до голяма бъркотия в хронологията на събитита. Според юлианския календар, годината има 365 дни и се разделя на 12 месеца, на 52 седмици от по 7 дни, като всеки ден е разделен на 24 часа, при което новият ден настъпва в полунощ. Този прогресивен за времето си календар бил въведен в земите на цялата римска империя, тоест – в почти цяла Европа. Много преди римляните, египтяните умеели да делят времето по подобен начин. Във втората гробница на Сенмут – велик жрец на бог Амон – по време на царуването на фараонката Хатшепсут (която беше проводила морска военна експедиция до страната Пунт, с чисто козметична цел – да търси безвредни червени багрила) – за първи път в историята на Египет са показани представите на древните египтяни за деленето на времето. Сенмут е твърде загадъчна фигура в египетската история. Той успял от прост селянин да се издигне до главен жрец на бог Амон и станал първа фигура в царството на могъщата Хатшепсут. Смъртта му е забулена в тайна. Втората му гробница, където са открити астрономическите фрески, е разположена в съседство с храма на Хатшепсут. На тавана на предната камера в гробницата, построена през 1463 г. пр. Р. Хр. (преди 3469 г.), са изобразени седемте планети, познати на египтяните, дванадесетте месеца на годината, разположени от двете страни на меридиана и разделянето на деня на 24 равни части, съответстващи на часовете. Египтяните не обозначавали часовете с цифри, а им давали поетични прозвища. Например, първият час от деня бил наричан “сияйният”, шестият – “най-високият”, дванадесетият – “Слънцето се съединява с живота”, първият час на нощта бил наричан “поражение на враговете на бог Ра”, а последният час на нощта – “този, който забелязва светлия Ра”. Но народът, за по-лесно, все пак, обозначавал часовете с цифри. Въпреки, че поради някаква причина, фреската от тавана на втората гробница на жреца Сенмут е останала незавършена, тя може да бъде разтълкувана. Разделена е на две части. В едната част са представени боговете, символизиращи годишните времена. В другата се намират 12 кръга, които представляват месеците на годината. Всеки кръг е разделен на 24 части, символизиращи часовете в денонощието. Древните египтяни не делели часовете на минути и секунди. Меридианът на Египет е представен като триъгълник с твърде тясна основа. Върху него е стъпил бог Ану – с глава на сокол. Богът е въоръжен с дълго копие, с което сякаш пробожда един бик, върху чието тяло е изписан йероглифът, обозначаващ съзвездието Голяма мечка. Според древните египтяни, това съзвездие се е намирало на края на меридиана. Върху тавана на гробницата това съзвездие е поставено на върха – в кулминация. Своята кулминация съзвездието “Голяма мечка” достигало през нощта на 18 срещу 19 март. Тогава, върхът на меридиана сочи Северния полюс. Египтяните изобразявали годината чрез цветна пъпка и млад филиз на растение. В Египет годината била разделяна на 3 сезона. Първият сезон – най-горещият – се наричал акхит и започвал на 16 юли. Това бил сезонът на разлива на р. Нил, сезонът на наводненията. Египтяните вярвали, че Нил прелива от сълзитена богиня Изида, оплакваща смъртта на своя брат и съпруг Озирис. На тавана на гробницата фигурата на Изида е изобразена права в лодка. Символ на тази богиня била звездата Сириус – най-ярката звезда на северния небосклон, която се появява за първи път точно преди изгрев слънце на 16 юли – началото на сезона акхит и на новата година в древен Египет. След 120 дни, през нощта на 14 срещу 15 ноември, съзвездието Орион – символ на бог Озирис е в кулминация. Тогава започвал вторият сезон, наричан перит. Това е сезонът на покълването на растенията. През този сезон се засява, отглежда и прибира реколтата. Това е сезонът на най-усилен труд за селяните. В този раздел на фреската е изобразен бог Озирис – прав в своята лодка, с три звезди над главата му – символизиращи трите главни звезди от пояса на съзвездието Орион. След нови 120 дни, през нощта на 18 срещу 19 март настъпвал третият сезон в египетската година, наречен шему. Негов символ е сокологлавия бог Ану, изобразяван също прав в своята лодка. Над главата му е нарисувана звезда, вероятно – Полярната звезда (част от съзвездието Малка мечка), която се намира над Северния полюс и на небосклона се открива с помощта на звездите от съзвездията Голяма мечка и Касиопея. В края на този сезон се добавяли още 5 дни, за да се допълни числото на дните на годината до 365. Египтяните обозначавали датата според сезона – “първият ден от втория месец на акхит”, “десетият ден от третия месец на перит”, “двадесетият ден от първия месец на шему” и т. н. Имало дни, които били смятани за благоприятни. Такива били трите последни дни от третия месец от сезона на наводненията акхит, защото тогава бог Хор преставал да воюва срещу бог Сет. Други дни били смятани за страшни и неблагоприятни. Такъв бил третият ден от втория месец на сезона перит (първият сезон), защото тогава бог Сет отново започвал своите злодеяния. Фараоните избягвали да взимат решения в деня на раждането на бог Сет. Благоприятните и неблагоприятните дни от календара били различни за различните области на Египет. През някои години, египтяните преценявали, че месеците “не се намират на своите места”. Такива нередовни години били смятани за страшни години. Освен годишните сезони, на тавана на гробницата са изобразени и 12-те месеца в годината, които могат да се разпознаят по отбелязаното положение на звездите и планетите. За измерване на времето египтяните използвали слънчеви и пясъчни часовници. Слънчевите часовници може да бъдат хоризонтални или вертикални. “Стрелката” на слънчевия часовник се нарича гномон.

Mitko - ISTORIK 1 e2-e4 e7-e5 2 Ng1-f3 Ng8-f6 3 Nf3xe5 d7-d6 4 Ne5-f3 Nf6xe4 5 d2-d4 d6-d5 6 Bf1-d3 Bf8-e7 7 O-O Nb8-c6 8 h2-h3 O-O 9 Rf1-e1 Ne4-d6 10 Nb1-c3 Bc8-e6 11 Bc1-f4 Be7-f6 12 Nf3-e5 Nc6-b4 13 a2-a3 Nb4xd3 14 Qd1xd3 Mitko, аз стигнах до един вариант, който води до реми чрез повторение на ходовете. Ако си съгласен с него, играта става равна... Ето варианта: 14... Rfe8 15. Ng4! Bf5 16. Re8+ Qe8! 17. Nf6+ 18. Qg3+ Bg6 19. Nd5 Qd8 20. Qf3 Be4 21. Qg3+ Bg6 22. Qf3 Be4 23. Qg3+ Bg6 =.

Много отдавна бях чел някъде, че циганите произлизат от Индия, но има и още един техен клон, който произлиза от Египет. (Аз съм се вглеждал в лицата им, наистина са доста различни. Тези, които приличат на индийци, са по-красиви, а приличащите на семити са по-грозни.) Циганите се появяват в България през Второто българско царство. Имало ги в столицата Търново, по време на цар Иван-Александър. По-късно, през 1492 г., когато испанците откриват Новия свят, от Испания са прогонени арабите (край на Реконкистата), прогонени са също така евреите и циганите, както - и испанците, които са приели исляма.

http://www.sedembg.com/ http://www.prelom.info/

Ето какво пише по този повод Стефан Чурешки: Знаеш ли ти, кои сме? Отскоро БНТ обяви, че ще прави класация за най-великия българин на всички времена. Публичният повод за подобен абсурд, роден още преди 1989 г., е, че във Великобритания и в други държави са се провели подобни анкети и резултатите от тях били “много поучителни”. Истинската цел на подобна акция, замислена първоначално само като социологическо проучване на MBMD, е мобилизирането на националистическите чувства на българите. Не е тайна фактът, че историята в България има функцията и на политологична наука и може да влияе психологически на обществото. Чрез сондиране на общественото мнение на историческа тема в публичното пространство ще се появят дебати за историческото величие на отделна личност, а така ще се заговори и за величието на българската нация през вековете. Това е добре, защото ще се появи нова възможност за изява на професионалните историци. Темата за еличието или за падението на дадена личност е въпрос на философия и на морални ценности. За съжаление, днешното българско общество няма ясно установени философски ценности. Кашата по време на оценяването на най-великия българин на всички времена ще бъде пълна, защото до политици, военни и учени в класацията са наредени спортисти, артисти, музиканти и шоумени. Интересът или апатията към дадена сфера предполага намеса на субективизъм. Оценката за величие е поле за изява на философията на историята и на религиозните ценности. Тази философия и тези ценности в България почти не са разработвани през XX век. Учебниците по история, които се използват в училищното образование, не са пренаписани от философска гледна точка. Това обстоятелство затруднява обективната оценка на историята и деформира историческото мислене на българина. Затова е изключително трудно да бъде изработена надеждна познавателна компетентност при класирането на заслужилите мъже и жени на България. Организаторите на класацията не обясняват, защо едно или друго явление в историята трябва да бъде експонирано днес, когато хората страдат от липса на цивилизовано отношение от страна на държавните институции към тях. Това е проблемът на днешна България, а не – кой от кого е по-велик и кой е най-велик. Българското общество се нуждае от актуални ценности и от актуални културни примери. Нуждаем се от съвременни наши интелектуални и политически авторитети, които да ни изведат от блатото, в което ни натикаха същите тези хора, за които историческото величие на България може да замести актуалното благоденствие на българския народ. Затънали сме до шията в обществено-икономически проблеми, а когато става дума за абстрактна историческа тема, отваряме уста като хипопотам! Немощта на властимащите да решат социално-икономическите проблеми на българите отново ще доведе до екстраполация на патриотичните чувства. Това е компенсаторен обществено-психологически механизъм за успокояване на общественото мнение. “Днес, ние сме бедни и нещастни, но знаеш ли ти каква история имаме!” Този лозунг от епохата на Тодор Живков е поет от съвременните модератори на общественото мнение, за да се пренасочи вниманието от конкретните проблеми на деня към отвлечени философско-психологически визии, целящи манипулация на обществото.

Най-трудно е населението да бъде образовано, когато самото то не желае да получи образование. Когато иска да тъне в мрак и невежество. Когато трябва да се търсят стратегии как то да бъде накарано да поиска да бъде образовано.

Китайският мъдрец Конфуций (Кун Фу Цзъ), когото наричат "учителят на 10 000 поколения", е казал: "Ако мислиш за 1 година напред, посей ориз, ако мислиш за 10 години напред, засади дърво, а ако мислиш за 100 години напред - образовай населението!!!". Трябва да бъдат събрани имената на такива българи, чийто живот е пример за всички поколения, живели след тях, а последиците от техните дела се усещат и до днес. Такива, които са трасирали пътя на нашия народ. Такива, които са прославили нашия народ. Такива, чиито имена са безспорни в паметта на поколенията, живели след тях.

Трудно е да убедиш да учи японски някого, който вече знае друг език, на който разчита, при срещите си с чужденци, навсякъде по света, включително и в Япония. (Такива езици може да бъдат: английски, френски, немски, есперанто, руски…). Още повече, че японският език има известната в цял свят репутация на много сложен за заучаване език. Вие заслужавате поздравления за това, че сте решили да го атакувате. Не се паникьосвайте! И най – дългият път започва с първата крачка. Не питайте колко дълъг е пътят, а просто тръгнете по него! Не питайте колко висока е планината, просто я изкачете ! И, когато изкачите планинския връх, не си мислете, че сте победили планината, защото, всъщност, вие сте победили себе си. За да разберете колко е висок върхът, който сте изкачили, трябва да изкачите и други върхове. Не забравяйте, че знание, без мисъл е загубен труд, а мисъл, без знание, е опасност! Помнете, че Пътят е един, а улиците са много. Ще констатирате веднага, че японският език не е нито толкова труден, нито е толкова мъчително да запомните някои начални думи и изрази, на чиято база да съградите останалото. Можете много набързо да натрупате лингвистична практика, да съумеете да водите прости разговори и да изразявате своите желания и чувства. Японците (nihonjin) са известни с със своята прекалена учтивост, с приветливостта си и с готовността си винаги да ви помогнат. Разбира се, в това време, докато ви се усмихват, докато ви се кланят учтиво и докато ви казват: «Да, да… точно така е!» ("Hai, hai…!"), може, в мислите си, да са на хиляди километри далеч от вас. Понякога, те се ограждат като с «китайска стена» - невидима и непревземаема. Още в Средновековието, от деца са обучавани как да прикриват своите истински чувства. Известно е, че японецът има 3 сърца и 6 лица. С почти детинска радост, японците се забавляватот странния японски език (nihongo), говорен от чужденците (gaijin). Радост и забавление, вероятно, и за двете страни… Заклетият пътешественик не може да познава предварително всички обичаи по света. Затова, трябва да има куража да му се присмиват. Умението да се надсмиваш над собствената си личност и над собствените си грешки е един от върховете на интелекта. Глупав е, който прави грешки и не се учи от тях. Умен е, който се поучава от своите и от чуждите грешки. Само мъдреците не грешат. Но това, което е най - вероятно да се случи, е да ви гледат с голямо възхищение, заради факта, че боравите учудващо сръчно (joozu) с японския език, макар и да сте имали възможността да обмените само няколко учтиви фрази. Обикновено, англичаните започват разговор, като питат своя събеседник какво ще бъде времето. Или колко е часът. Когато придобиете някакви комуникативни умения на японски и започнете да го употребявате активно, може да се случи така, че вашите събеседници да бъдат дотолкова учудени, че да не съумеят да ви отговорят. Поне - не веднага. Не, съвсем не, защото сте допуснали лингвистични грешки. Просто, японците не са свикнали един gaijin да владее техния собствен език. Колкото до японските ученици и студенти, те - напротив - биха предпочели да упражняват - на ваш гръб, разбира се - своя чужд език (английски, френски, есперанто, италиански, руски). И вие не бива да се учудвате от този факт. Японският "вариант" на английския език е, да го наречем условно, "katakana english". Японците имат навика да говорят английски по начина, по който пишат английските думи - чрез своята сричкова азбука, с която пишат чуждиоците и чуждоезиковите заемки - katakana. Нещата изглеждат така: passupooto = passeporte, ais(u) koohii = ice cofee, ais(u) kurimu = ice creem, furuutsu juusu = plodov sok ! mineraru wootaa = mineral water (te tva mi e lyubimoto!) takushii = taxi, remon = lemon (citron), rajio = radio, omeretsu = omelette, supootsu = sport, oribu = olives basu = bus, terebi = television, esuperanto = esperanto, iimeeru adoresu = e - mail adress, burondo no = blond, yuuro = euro (parichnata ed.), toraberaazu chekku = traveler's check, furasshu = flash, kiiboodo = keeboard, koohii = cofee, Dovorojaku = Dvorjak, Girishia = Greece, Igirisu = England, Yooroppa = Europe, Oranda = Holland (Pays Bas), Chuugoku = China, Shorinji = Shao Lin, Ryukusanbuuru = Luxembourg, Suparutakusu = Spartacus = Спартак... Ако смятате, че такова произношение на английския език е комично, знайте, че преобладаващата част от японците говорят английски по ТОЗИ начин. Всички японци са изучавали английски в училище. Също толкова задължително, колкото е някое бойно изкуство - judo, karate, kendo, sumoo (kато свободноизбираем предмет). Но това не е гаранция, че са изучили добре чуждия език или изучаваното бойно изкуство. Японците имат стремежа да избягват да допускат дори труднозабележими грешки. Някога, японските самураи, ронини и нинжи били принудени да си направят harakiri ( в Япония го наричат sеppuku, като че да е по - точно?! - бел. - моя), дори за незначителни грешки или за неподчинение на по - висша социална инстанция (съпруг -> съпруга, родител - > дете, учител - > ученик, висш феодал -> негов васал, самурай -> селянин, според конфуцианството). Вие много скоро ще забележите, че е невъзможно ЕДНОВРЕМЕННО да изучавате непознат език и да не допускате грешки. Errare humanum est. (от латински - Човешко е да се греши.) Дори днес, в началото на XXI век, в много от японските училища и университети, езиците се преподават по начин, по който се преподават мъртви езици (като старобългарски, латински, старогръцки, старофренски). Тоест - толкова ДОБРЕ, че някой японец, който смята себе си за некадърен да произнесе и да напише дори и една английска дума, ще съумее да ви напише едно писмо или друг текст на превъзходен Съвременен Книжовен Английски Език (САКнЕз). Извод: Ако искате да прогресирате бързо в японския език, изоставете всичките си комплекси и говорете, говорете, говорете!... А после - пишете, пишете, пишете!... Ако, все още, не можете да се лишите от своя английски език (не са много чести случаите, когато други езици ще ви свършат работа), обърнете се към младежи, ученици и студенти. Това ще увеличи вашите шансове да се разберете с японците. Да научиш нов език означава да си създадеш нови навици. Всички хора са еднакви - стават зависими от придобитите навици. Научаването на нов език не се случва, без трудности. Пътят към овладяване на езика е труден, но, за сметка на това, е продължителен. Hека направим като децата, които, без да притежават граматични познания, се справят за няколко седмици или за по - кратко време и то - твърде добре - с чуждия език. Това е така, защото те нямат амбицията да изучат чуждия език за кратко време. Завлaдени са от желанието за комуникация и използват дори минимални познания. С 200 - 300 думи може да се стигне доста далеч... В повечето случаи, се нуждаете от няколко десетки думи и изрази и от няколко изреченски конструкции, за да успеете да стигнете до взаимно разбиране с японците. Да изучаваш един език означава да употребяваш всекидневно това, което си научил, да практикуваш, докато напълно асимилираш думите, изразите, изреченските конструкции... Вашият речник трябва да се увеличава с всеки изминал ден, за да поддържате своята памет във форма (изучаването на историята и на шахмата много помагат в това отношение, вервайте ми!). Има още едно много важно нещо, което децата знаят: трябва много добре да слушате какво и как ви казва вашият събеседник, да внимавате как се изразява и да имитирате произношението, тона, акцента (ударението), мелодията на фразата (на изречението, де), така както и жестовете и мимиките, и поведението му.Упражнявайте се както се упражнява артист, преди да излезе на сцената, докато думите, изразите и изреченията започнат да се сипят от устата ви, без мъка и възможно най - правилно! За огромно съжаление, съществуват някои огромни трудности при изучаването на японския език, които трябва да бъдат преодолени. Повечето от хората искат да могат и да четат!!! Японската писменост е най - усложнената писменост на света! По - сложна е дори от китайската. Затова, по - нататък, ще се наложи да отделим и на нея подобаващото й внимание. Допълнително, мъжете и жените НЕ употребяват винаги едни и същи думи и изрази, което дава различни нюанси на техния говор: жените се изразяват по - учтиво, по - внимателно и по - гальовно, докато мъжете, а contrario (напротив) - говорят неутрално или по - грубо и не дотам рафинирано. Тук има още един момент, който премного забавлява японците: когато слушат чужденец да говори японски, могат да познаят дали неговият учител по японски е бил мъж или пък - жена. Затова, трябва много да внимавате кои думи и изрази не бива да бъдат употребявани от един мъж или от една жена!!!

Икономическите (д)ефекти на наборната армия http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=8305