ISTORIK

Епизод III Въведение в японската цивилизация На пръв поглед, Япония може да бъде определена като една държава, която прилича на пакет - много добре опакован, много добре рекламиран, от който, веднъж отворен, излиза един... китайски демон. Демонът, живеещ в кутията, е символ на огромното влияние, което Китай е упражнил върху Япония и което често пробива чисто японската фасада. Тази квалификация, донякъде, е неправилна, защото китайското влияние се появява, след като Япония вече има своя собствена физиономия. Китайското влияние е така трансформирано, "по японски", че е трудно плодовете му да бъдат определени като "чужди". Но японският контекст, японският фон, японската основа, върху които стъпва китайското влияние, не могат да бъдат открити лесно. Това би могло да стане само чрез внимателно изследване на възникването и на развитието на японската цивилизация и култура, от гледна точка на географията, на историята, на теологията, на митологията, на философията, на историята на изкуството, на психологията... Тогава, осъзнавaйки както чисто японските елементи, така и чуждите влияния върху японската култура, бихме могли да разберем тази цивилизация, толкова объркваща за хората от Запада, толкова разнообразна в многобройните си аспекти, толкова проникната от чужди влияния и - въпреки чуждите влияния - толкова самобитна и оригинална. Докато съзерцаваме появата, развитието и същността на японската цивилизация, трябва да държим сметка за най - важните фактори, които я предопределят: 1. Способността за японизация на външните влияния. 2. Невъзможността да бъдат разпознати външните влияния. 3. Пренаселеност на ограничена територия (чрез изобретяването на плъзгащите се врати, японците са спестили място колкото още една Япония). 4. Населението е принудено да живее изолирано от околните континенти - Азия, Америка и Австралия, поради географските особености - Япония е съставена от острови, отвсякъде обградени с морета и океани. Отделно е принудителната 215 годишна изолация (1639 - 1854 г.) от околния свят, наложена от shoogun Iemitsu Tokugawa. 5. Японците са разкъсани: а) между твърде рафинирана учтивост и брутално поведение, б) между тотална подчиненост на законите, на висшестоящите, на кодекса на честта (Бушидо) и интелектуалната си независимост, в) между желанието си да следват традицията и, едновременно с това, да възприемат всичко ново и модерно, г) от желанието да бъдат перфектни във всичко, което вършат. По-горе, казахме вече, че за нищожни грешки, по традиция, заплащат с живота си. д) от желанието, за минимум време, да свършат максимум работа. е) от желанието да прикриват чувствата си във всяка ситуация. Тази постоянна тенденция на душевно "разчекване" прави от японците. 6. Хора с изключително силна нервност. Това са най-нервните хора на света. Както беше споменато, те умеят да прикриват чувствата си. Включително - и нервността си. Те успяват да намерят отдушник в религията, в изкуствата (включително – в бойните изкуства), в гражданските войни и във войните с други народи. В действителност, зад тяхната привидна мудност, се крият учудваща бързина и невероятни рефлекси, а зад безразличието и студенината им, се крият силна емоционалност и чувствителност. Японският воин се освобождава от своите бруталност, жестокост, грубост и суровост, така, както сваля бронята си, за да остане без защита пред разцъфването на пролетта, пред купичка ароматен чай, пред небето - при изгрев или при залез - дневно или нощно... пред рядък парфюм,пред женската красота... Ще го видим да изработва глинен съд или оръжие, да пише нежни стихове, да рисува, да подрежда цветя, да гали кучето си, да целува жена си... Има още фактори, които трябва да бъдат взети под внимание, когато търсим корените на японската психология. А това са: 1. Нестабилният геологически характер на Япония, честите природни катаклизми (земетресения, вулкански изригвания, цунами, проливни дъждове, дълбоки снегове, засушавания, застудявания, ураганни ветрове и горски пожари). 2. Голямата разлика в климата, както и в начина на живот. Японските острови са разпрострени върху три климатични зони - северна, смекчена и субтропична. 3. Различни етнически групи са формирали японската нация. (добър повод за нова тема) 4. Кастовото разделение на японското общество (още по - добър повод за нова тема). Това разделение е наложено от политическата необходимост. 5. Социалната организация е патриархална, още от праисторическия период!!! 6. Несъвместимостта между японското мислене и трудно адаптативният начин на неговото ИЗРАЗЯВАНЕ; чрез КИТАЙСКАТА писменост. Всичките тези фактори, влияещи в съвкупност върху развитието на японската цивилизация, се интерпретират различно, в зависимост от различната епоха, от различните региони, от различния социално - политически контекст. Японската цивилизация е твърде "подвижна", подвластна на многобройни завръщания към самата себе си (точно така, sic!). Това е цивилизация, която е преживяла продължителни борби, многократно е била разрушавана, за да бъде преоткривана и пресъградена отново и отново... Япония винаги е надминавала себе си, в своята история - индивидуална или колективна, дарявайки на развитието на японската цивилизация един забележителен континюитет (непрекъснато развитие). Това е една уникална цивилизация, в смисъл, че допреди XIX век, тя само получава, а нищо не дава: продукт на перфектна асимилация, тя постига създаването на едно твърде особено общество, прекалено егоцентрично, поставено в условия на постоянно оцеляване - както срещу природните сили, така и срещу себеподобните си; общество, което обожествява и едните, и другите! Въпреки външните влияния, жителите на японските острови винаги са успявали да запазят начин на живот и култура, толкова далечни от тези в другите държави (вкл. в Китай и в Корея), че е било невъзможно да бъдат лесно адаптирани извън Япония. С изключение на кратък период от японската история, Япония винаги е била отворена за други цивилизации, чужди на нейната, от които е заемала най - различни елементи, съумявайки да им осигури съвместно мирно съществуване. В Япония, миналото винаги присъства в настоящето, японският народ е придобил своята "национална идентичност" (употребявам този термин съвсем условно! - бел. - моя.) още в началото на японската история. Без познаване на еволюцията на различните жанрове на японското изкуство, както и на японската история, трудно ще разберем душевността на японците. Японската литература, както и другите японски изкуства, е отражение на религиозното, икономическото и социално-политическото битие на държавата. Все пак, една цивилизация не се гради само върху история, архитектура, литература, изобразителни и бойни изкуства. Тя включва също и някакви религиозни вярвания, традиции, обичаи, приказки, легенди, митове и предания, пословици и поговорки, музика, песни, танци... Една цивилизация е културно множество: техническо, на мисли и на действия, характеризиращи една определена държавност, еволюираща във времето. За да бъде тотално обяснена, ще са необходими цели вагони или библиотеки, препълнени с книги на тази тематика. Затова, нашето изследване на японската цивилизация е толкова кратко и прескромно, колкото сюжета е просторен и пространен, толкова несъвършено, какъвто е и авторът му, който, бидейки европеец (гайджин), не е наследник (поне - не и в ТОЗИ живот, за негово огромно съжаление и разочарование) на японските традиции и се е опитал само да ги види отстрани и отдалеч, докато повечето от тях трябва да се ЖИВЕЯТ дълго време, за да бъдат разбрани и оценени. А, за да бъдът разбрани и оценени, първо трябва да бъдат ПОЧУВСТВАНИ. Продължението отново следва. В следващия епизод, озаглавен "За възникването на японския език", miss Piggy ще възкликне: "Ех, защо не живеем в V век!"...

Epizod II. За изучаването на нови езици Да научиш нов език означава да си създадеш нови навици. Всички хора са еднакви - стават зависими от придобитите навици. Научаването на нов език не се случва, без трудности. Пътят към овладяване на езика е труден, но, за сметка на това, е продължителен. Hека направим като децата, които, без да притежават граматични познания, се справят за няколко седмици или за по-кратко време и то - твърде добре - с чуждия език. Това е така, защото те нямат амбицията да изучат чуждия език за кратко време. Завлaдени са от желанието за комуникация и използват дори минимални познания. С около 200 - 300 думи може да се стигне доста далеч... В повечето случаи, се нуждаете от няколко десетки думи и изрази и от няколко изреченски конструкции, за да успеете да стигнете до взаимно разбиране с японците. Да изучаваш един език означава да употребяваш всекидневно това, което си научил, да практикуваш, докато напълно асимилираш думите, изразите, изреченските конструкции... Вашият речник трябва да се увеличава с всеки изминал ден, за да поддържате своята памет във форма. (Между другото, изучаването на историята и на шахматната игра много помагат в това отношение, вярвайте ми!). Има още едно много важно нещо, което децата знаят: трябва много добре да слушате какво и как ви казва вашият събеседник, да внимавате как се изразява и да имитирате произношението, тона, акцента (ударението), мелодията на фразата (на изречението, де), така както и жестовете и мимиките, и поведението му.Упражнявайте се както се упражнява артист, преди да излезе на сцената, докато думите, изразите и изреченията започнат да се сипят от устата ви, без мъка и възможно най - правилно! За съжаление, съществуват някои огромни трудности при изучаването на японския език, които трябва да бъдат преодолени. Повечето от хората искат да могат и да четат!!! Японската писменост е най - усложнената писменост на света! По-сложна е дори от китайската. Затова, по-нататък, ще се наложи да отделим и на нея подобаващото й внимание. Допълнително, мъжете и жените НЕ употребяват винаги едни и същи думи и изрази, което дава различни нюанси на техния говор: жените се изразяват по-учтиво, по-внимателно и по-гальовно, докато мъжете, а contrario (напротив) - говорят неутрално или по-грубо и не дотам рафинирано. Тук има още един момент, който премного забавлява японците: когато слушат чужденец да говори японски, могат да познаят дали неговият учител по японски е бил мъж или пък - жена. Затова, трябва много да внимавате, кои думи и изрази не бива да бъдат употребявани от един мъж или от една жена!!! Очаквайте продължението в следващия епизод - "Въведение в японската цивилизация", където miss Piggy ще каже: "Я, какъв е този толкова добре опакован пакет?! Подарък за мен от Кермит или поредния шеговит номер на Животинчето?!"

Epizod I Встъпително слово Трудно е да убедиш да учи японски някого, който вече знае друг език, на който разчита при срещите си с чужденци, навсякъде по света, включително и в Япония. (Такива езици може да бъдат: английски, френски, немски, есперанто, руски…). Още повече, че японският език има известната в цял свят репутация на много сложен за заучаване език. Вие заслужавате поздравления за това, че сте решили да го атакувате. Не се паникьосвайте! И най – дългият път започва с първата крачка. Не питайте колко дълъг е пътят, а просто тръгнете по него! Не питайте колко висока е планината, просто я изкачете! И, когато изкачите планинския връх, не си мислете, че сте победили планината, защото, всъщност, вие сте победили себе си. За да разберете колко е висок върхът, който сте изкачили, трябва да изкачите и други върхове. Не забравяйте, че знание, без мисъл е загубен труд, а мисъл, без знание, е опасност! Помнете, че Пътят е един, а улиците са много. Ще констатирате веднага, че японският език не е нито толкова труден, нито е толкова мъчително да запомните някои начални думи и изрази, на чиято база да съградите останалото. Можете много набързо да натрупате лингвистична практика, да съумеете да водите прости разговори и да изразявате своите желания и чувства. Японците (nihonjin) са известни с със своята прекалена учтивост, с приветливостта си и с готовността си винаги да ви помогнат. Разбира се, в това време, докато ви се усмихват, докато ви се кланят учтиво и докато ви казват: «Да, да… точно така е!» ("Hai, hai…!"), може, в мислите си, да са на хиляди километри далеч от вас. Понякога, те се ограждат като с «китайска стена» - невидима и непревземаема. Още в Средновековието, от деца са обучавани как да прикриват своите истински чувства. Известно е, че “японецът има 3 сърца и 6 лица”. С почти детинска радост, японците се забавляват от странния японски език (nihongo), говорен от чужденците (gaijin). Радост и забавление, вероятно, и за двете страни… Заклетият пътешественик не може да познава предварително всички обичаи по света. Затова, трябва да има куража да му се присмиват. Умението да се надсмиваш над собствената си личност и над собствените си грешки е един от върховете на интелекта. Глупав е, който прави грешки и не се учи от тях. Умен е, който се поучава от своите и от чуждите грешки. Само мъдреците не грешат. Но това, което е най - вероятно да се случи, е да ви гледат с голямо възхищение, заради факта, че боравите учудващо сръчно (joozu) с японския език, макар и да сте имали възможността да обмените само няколко учтиви фрази. Обикновено, англичаните започват разговор, като питат своя събеседник, какво ще бъде времето и колко е часът. Когато придобиете някакви комуникативни умения на японски и започнете да го употребявате активно, може да се случи така, че вашите събеседници да бъдат дотолкова учудени, че да не съумеят да ви отговорят. Поне - не веднага. Не, съвсем не, защото сте допуснали лингвистични грешки. Просто, японците не са свикнали един gaijin да владее техния собствен език. Колкото до японските ученици и студенти, те - напротив - биха предпочели да упражняват - на ваш гръб, разбира се - своя чужд език (английски, френски, есперанто, италиански, руски). И вие не бива да се учудвате от този факт. Японският "вариант" на английския език е, да го наречем условно, "katakana english". Японците имат навика да говорят английски (engrish) по начина, по който пишат английските думи - чрез своята сричкова азбука, с която пишат чуждиците и чуждоезиковите заемки - katakana. Нещата изглеждат така: engrish = english passupooto = passeporte, ais(u) koohii = ice cofee, ais(u) kurimu = ice creem, furuutsu juusu = plodov sok ! mineraru wootaa = mineral water (te tva mi e lyubimoto!) takushii = taxi, remon = lemon (citron), rajio = radio, omeretsu = omelette, supootsu = sport, oribu = olives basu = bus, terebi = television, esuperanto = esperanto, iimeeru adoresu = e - mail adress, burondo no = blond, yuuro = euro (parichnata ed.), toraberaazu chekku = traveler's check, furasshu = flash, kiiboodo = keeboard, koohii = cofee, Dovorojaku = Dvorjak, Girishia = Greece, Igirisu = England, Yooroppa = Europe, Oranda = Holland (Pays Bas), Chuugoku = China, Shorinji = Shao Lin, Ryukusanbuuru = Luxembourg, Suparutakusu = Spartacus = Спартак... Ако смятате, че такова произношение на английския език е комично, знайте, че преобладаващата част от японците говорят английски по ТОЗИ начин. Всички японци са изучавали английски в училище. Също толкова задължително, колкото е изучаването на някое бойно изкуство - judo, karate, kendo, sumoo (kато свободноизбираем предмет). Но липсват гаранции, че са изучили добре чуждия език или избраните бойни изкуства. Японците имат стремежа да избягват да допускат дори труднозабележими грешки. Някога, японските самураи, ронини и нинжи били принудени да си направят harakiri ( в Япония го наричат sеppuku), дори за незначителни грешки или за неподчинение на по-висша социална инстанция (съпруг -> съпруга, родител -> дете, учител -> ученик, висш феодал -> негов васал, самурай -> селянин, според конфуцианството). Вие много скоро ще забележите, че е невъзможно ЕДНОВРЕМЕННО да изучавате непознат език и да не допускате грешки. Errare humanum est. (От латински - Човешко е да се греши.) Дори и днес, в началото на XXI век, в много от японските училища и университети, езиците се преподават по начин, по който се преподават мъртви езици (като старобългарски, латински, старогръцки, старофренски). Тоест - толкова ДОБРЕ, че някой японец, който смята себе си за некадърен да произнесе и да напише дори и една английска дума, ще съумее да ви напише едно писмо или друг текст на превъзходен съвременен книжовен английски език (САКнЕз). Извод: Ако искате да прогресирате бързо в японския език, изоставете всичките си комплекси и говорете, говорете, говорете!... А после - пишете, пишете, пишете!... Ако, все още, не можете да се лишите от своя английски език (не са много чести случаите, когато други езици ще ви свършат работа), обърнете се към младежи, ученици и студенти. Това ще увеличи вашите шансове да се разберете с японците. Япония има население, наброяващо към момента* 128 084 000 д. и 99% от японците говорят на един език. Това означава, че японският език е шестият най-използван език в света. Въпреки това, той не се говори почти никъде другаде извън Япония. Има много теории за произхода на японския език. Някои учени твърдят, че той е сходен с турския и монголския, а близостта на синтаксиса му с корейския език е всепризната. Доказано е, че морфологията и речниковият състав на езика са били повлияни в древността от малайските и полинезийските езици . Японската писменост произхожда от Китай, въпреки че двата езика са напълно различни. Към китайското писмо, въведено през V или VI век били прибавени още два вида фонетично писмо, произхождащи от китайските йероглифи хирагана и катакана. Много от диалектите все още се използват. Докато стандартният японски, произхождащ от токийското наречие, постепенно се разпространява в цялата страна чрез радиото, телевизията и киното, диалектите от Киото и Осака продължават да имат висок обществен статут в тези области и се говорят от много хора. Очаквайте продължението на темата в следващия епизод - "За изучаването на нови езици", където miss Piggy ще зададе въпроса: " - Но и прасетата ли могат да се научат да разбират японски?!" ... --- * http://www.ined.fr/ Population en chiffres

Просто от март месец насам съм влюбен и това чувство не ме напуска... Едно момиче ме намери в един сайт за запознанства. Запознахме се, писахме си, срещнахме се, започнахме да се виждаме редовно и постепенно се заобичахме... Сега мислим да си създадем наследници... Колко ще бъдат наследниците ни? Футболен отбор, малка частна армия или нинджа клан... Времето ще покаже...

Ако във Франция ви хванат да преписвате или да извършвате някакви "нерагламентирани дейности" по време на изпит в университета, в който сте студент, вие автоматично губите правата си на студент за следващите 5 години! На некадърниците, на преписвачите, на хитреците и на шушумигите се шибва такъв шамар, ако ги хванат, че свят им се завива чак! Едно е да учиш за изпит Друго е да преписваш Правилата трябва да се спазват стриктно.

Вляво има меню с разни опции - там някъде. Успех!

Приятни и романтични неща, които би могъл да направиш за приятелката си Наблюдавайте заедно изгрева на Слънцето. Наблюдавайте зедно залеза на Слъннцето. Наблюдавайте заедно нощното небе. Разкажи й нещо за съзвездията. Посетете заедно планетариума в Смолян и чуйте лекция по астрономия в звездната зала. В неговата обсерватория, през деня, може да наблюдавате Слънчевите петна, а през нощта (всяка сряда) може да наблюдавате красивото нощно небе. Телескопът увеличава небесните обекти 375 пъти. Когато видите падаща звезда (всъщност – метеор, който изгаря в земната атмосфера, докато пада на Земята), пожелайте си хубави неща. Наблюдавайте заедно дъгата след дъжд. Направи й масаж на гърба и на ръцете. Слушайте класическа музика, прегърнати в полумрака. Запали ароматизирана пръчица или свещ. Запишете се заедно да тренирате нещо – танци, фитнес, бойно изкуство, шахмат... Ако имате възможност, посещавайте няколко таккива неща. Сгответе си заедно нещо вкусно. Разходете се заедно под дъжда. Дръжте се за ръце, прегръщайте се и се галете взаимно колкото може по-често. Целувайте се при всяка възможност. Пазарувайте заедно. Заспете от умора, разговаряйки помежду си по телефона. Регистрирайте се заедно в някакъв интернет-форум, свързан някакъв ваш общ имтерес. Спете заедно (да, става дума за спане, а не за - секс), а после си разкажете кой какво е сънувал. Разменяйте си стихове. Напиши стихотворение, посветено на нея и й го подари. Нарисувай нещо за нея и й го подари. Подарявайте си взаимно подаръци. Подари й малко букетче цветя. Облечи някаква нейна дреха (тениска, пуловер, блуза или яке) и й дай да облече някаква твоя. Носете дрехата на другия през целия ден. Научи кой е нейният любим мъжки парфюм и го използвай всеки път, когато отиваш на среща с нея. Целуни я нежно по ръцете, по бузите, по врата, по ухото, по челото и по косата и прошепни: “Обичам те!”. Казвай й “Обичам те.” Само когато чувстваш това. Ако си пушач, постарай се да не пушиш преди и по време на срещата си с нея, ако тя е непушачка. Ако имаш воля, откажи цигарите заради нея. Разходете се по плажа през деня. Разходете се по плажа през нощта. Кажи й, че тя е единственото момиче, което желаеш. Не лъжи! Гледайте се взаимно в очите. Напиши й любовна бележка и я сложи в нейния джоб. Пращай й картички по интернет. Пращай й картички по нормалната поща. Пиши й дълги писма. (Дано тя да обича да чете дълги текстове...) Купи й пръстенче (може да бъде за пръстите на ръцете или за пръстите на краката). Пейте заедно (ако можете да пеете, разбира се!) Чети й нещо на глас. Позволи й да поседи на коленете ти. Идете заедно на поход в планината или в гората. Посещавайте музеи, картинни галерии, концерти, исторически забележителности. Правете снимки – снимайте себе си, снимайте природата, снимайте ситуациите. След като вечер си я изпратил до тях, прибери се и й позвъни веднага, за да не се притеснява тя за теб. Разкажи й какво те вълнува, докато си в училище, в университета, на работа, на тренировка... Танцувайте заедно. Дръж ръката й, гледай я в очите, целуни ръката й (тази, която държиш в ръцете си) и я притисни до сърцето си. Седнете пред огъня/камината/барбекюто. Идете на китайски ресторант и се научете да се храните с клечки. Помогни й да измие чиниите, след като сте се хранили заедно. (Може да ги измиеш и сам.) Не се съмнявай в нея, не я ревнувай от другите й приятели и приятелки. Остави й свободно време, което тя да отделя за себе си. Всеки се нуждае от лично време. Ти – също. Заминавайки на далечен път, позвъни й по телефона и й кажи, че я обичаш. Ако тя те помоли да извървите заедно един километър, ти бъди готов да извървиш с нея двойно по-голямо разстояние. Постоянно й доказвай (с думи и с дела), че ти си нейният принц от приказките, нейната половинка. Запознай се с нейните родители. Запознай се с нейниите приятели и приятелки. Запознай я със своите родители. Запознай я със своите приятели и приятелки. Идете заедно на кино, на театър, на концерт, на цирк. Идете заедно на църква/параклис. Посетете Рилския манастир, Агушевите конаци, пещерите “Леденика”, “Дяволското гърло”, “Снежанка”, някоя средновековна крепост... Идете на екскурзия в чужбина в някоя близка държава. Изучете взаимно навиците си. Не допускай два пъти една и съща грешка. Всеки има право на втори шанс – да се поправи. Споделете си един на друг някои от своите тайни. (Но не – всичките; всеки има право да крие някакви тайни.). Опиши й удоволствието, което изпитваш, когато си с нея. Обикни себе си, преди да обикнеш някое животно и някой друг човек. Научи няколко приятни фрази на чужди езици. Поздрави я с песен по радиото. Поздрави я чрез предаването “Море от любов”. Среши косите й. Не позволявай на никого да я обижда.

http://www.velikite.bg/ http://www.velikite.bg/forum/index.php

http://www.jobtiger.bg/ Регистрирай се там...

Агушеви се завръщат в своя феодален замък! Днешните наследници на легендарния Агуш Ага, подвизавал се в Смолянско в началото на XIX в., се завръщат триумфиращи във феодалните владения на своя пра-прадядо в с. Могилица. Върховният касационен съд реституира уникалния паметник на културата “Агушевите конаци”, седем години след старта на съдебните дела. Движеща сила в реализирането на наследническите претенции сред активната група от 13 реститути са депутатът от ДПС за Смолян Ариф Агуш и брат му Джалял Агуш. С признаването на собствеността им, съдебната сага не свършва. Защото Агушевите потомци твърдят, че държавата им дължи наем за 35 години, през които е ползвала имота. Те изчисляват лишението си от право на ползване на имота на сумата от 324 000 лв. Но засега са ограничили иска си към община Смолян в размер на 5 000 лв. Претенцията е депозирана частично за периода от 21.11.1997 г. до 12.11.2001 г. Според ищците, общината неправомерно се е разпореждала с комплекса през тези 4 години. Те трябвало да си върнат имота още през 1997 г. с отмяната на Указа от 1965 г., с който Конаците били обявени за общонародна собственост. Това следвало от приети изменения в Закона за възстановяване на собствеността. От своя страна, община Смолян е завела насрещен паричен иск за сумата от 9 000 лв. срещу Агушевата фамилия – за извършените подобрения на сградите, тяхното реставриране и поддържане. Този иск е бил подаден през 2002 г., но производството е било спряно до приключване на съдебния спор за собственост. Сега искът на общината е възобновен. По преценка на лицензирани оценители, ангажирани от предишния смолянски кмет – Данчо Киряков (от СДС), наследниците трябва да възстановят 810 000 лв., вложени в реставрацията и в поддръжката на архитектурния комплекс. На първото заседание по новия казус, районният съд назначи две експертизи – съдебно-икономическа и съдебно-техническа. Вещите лица ще изчисляват средния наем за процесния период (от ноември 1997 г. до ноември 2001 г.), ще се издирва сумата от получените доходи от продажба на входни билети – от документите на смолянския исторически музей. В същото време, настоящият кмет на Смолян – Дора Янкова (от БСП) изпрати писмо до наследниците, в което изразява становището, че искът към общината е некоректен и следва да бъде оттеглен. Защото не общината е национализирала конака през 1965 г., а – държавата. През 1984 г. комплексът е предаден на Историческия музей в Смолян за стопанисване. На тази основа, юридическият казус е грешно адресиран към община Смолян, тъй като става въпрос за държавна а не – за общинска собственост. Към момента на отчуждаването, комплексът е бил в порутено състояние и само малка част от него е била годна за използване по предназначение. Възстановяването на сградите е извършено по специална програма с изработени от сътрудници на БАН архитектурни и строителни книжа, а също така – и сметни документации за ремонтни и възстановителни работи. Реставрацията на комплекса се извършва за 20 години с материали, които да гарантират автентичния вид на комплекса. В заключението на тройната съдебна експертиза по актовете – образец 19, е посочена сумата от 135 444 лв. за консервационни и реставрационни работи само за втория етап. Изводът е, че имотът е възстановен в автентичен вид, а не – във вида, в който е бил към момента на отчуждаването му, а именно – руина. Съотношението на новото строителство спрямо завареното е 85% към 15%, констатират вещите лица. Конаците в Черешово (или – Черешево ?) – чифликът на Агуш Ага, които не са били обект на реставрация от страна на държавата, са се саморазрушили. Такава е съдбата на множество изоставени постройки на много места в Родопите. Същата би била съдбата и на Агушевите конаци в с. Могилица, ако не са били вложени “огромни средства от държавния бюджет”, по преценка на вещите лица в дългогодишната реставрация на комплекса, за да добие той първоначалния си вид отпреди 120 години. Във второто си решение, с което Смолянският окръжен съд отхвърля като недоказан и неоснователен искът на наследниците, се привеждат и други аргументи. Всички доводи на общината са пренебрегнати от висшите магистрати, които реституират паметника на културата. Според тях, влагането на значителни средства било задължение на държавата към всички паметници на културата, независимо от това, чия собственост са те. Съдебният състав на ВКС се мотивира, че “реставрацията на комплекса е струвала скъпо на държавата, но по-скъпо струва еднаквото прилагане на закона спрямо всички и залегналото в него справедливо разбиране, че се дължи връщане на онова, което е отнето в нарушение на правните принципи.” От своя страна, фамилията Агушеви декларира, че ще запази архитектурния комплекс като музей и туристически обект, но вече – като частен такъв, като ще кандидатства за финансиране от европейски фондове и програми. Заради липсата на стопанисване, докато се точат съдебните дела, разрухата отново се е настанила в реституираните постройки. Славка Радичева В-к “Марица” 22.05.2006 г.

Агушевите конаци За да стигнем до Агушевите конаци, трябва да се гмурнем дълбоко в Родопите, да подминем гр. Смолян и да се отбием надясно по пътя за гр. Рудозем, от който да продължим към с. Могилица. Шосето върви по долината на р. Арда, в горната й част. Село Могилица се намира на 135 км. от Пловдив и на 35 км. югоизточно от Смолян, по поречието на р. Арда. Селото е разположено по двата бряга на реката, недалеч от нейния извор. Село Могилица, само по себе си, не представлява нещо особено, то не се различава от другите родопски села. Там обаче се намират прочутите Агушеви конаци. Най-напред, нека уточним, че турската дума “конак” съвсем не означава единствено полицейско управление или затвор. “Конак” означава също така и голяма къща, дворец, палат. В случая, става дума за резиденция на богат турски местен феодал. През 1834 г. в селото е построен голям феодален замък (конак) – най-големият на Балканите за времето си. Той е замислен и осъществен като солидно обиталище за Агуш Ага и неговите синове. Строежът на Агушевия конак продължил 20 години. Строителите били българи. Комплексът е разположен сред чудната родопска природа и има изглед към зелените ливади около бреговете на р. Арда и горите над нея. Конакът е толкова голям, че днес за него се говори в множествено число – Агушевите конаци. Комплексът се състои от три сгради (конаци), всяка с отделен двор, с кладенец и всичко необходимо... Дворовете са заобиколени от жилищни и стопански постройки и са изолирани един от друг с вътрешни зидове. Замъкът разполага с 221 прозореца, с 86 врати и с 24 комина. Комините са високи, зидани от дялан камък, повечето са сдвоени и събрани със свод. Прозорците са с дървени решетки от ситна плетеница. Всички стаи, предназначени за господарите, са широки и светли, с камина в почти всяка стая. Все още не е изяснено, защо една от стаите е с удвоени стени и врати. В нея има нарочно направен канал за подслушване на разговорите в горната стая. Сградата, предназначена за жените, е отделена с високи вътрешни зидове, в които са вградени въртящи се долапи. При разговор или при предаване на вещи, жената не се вижда. По този начин на жените им е било спестено усилието постоянно да покриват лицата си. Трите сгради са оградени от общ зид, на който са построени и отбранителни кули; така той придава на конака вид на истински замък. Усещането се засилва допълнително от кулата, издигаща се на югоизточния ъгъл на комплекса. Тази кула е много висока, а с извисяването си тя се разширява. Освен тази отбранителна кула (която прилича на малка кула-донжон), двата реда шахматно разположени бойници по стените правят този “замък” пригоден за дълъг огнестрелен отпор. Въпреки, че прилича на укрепление, конакът съвсем не изглежда зловещо или страшно. Напротив – белият цвят и рисунките по кулата придават свеж и топъл вид на двореца. Не по-различно е впечатлението и като се влезе вътре – широки чардаци, много прозорци, уютни вътрешни дворове... Навсякъде доминират два цвята – снежнобелият на варосаните стени и тъмнокафявият на старите греди и порти. И, за да бъде приказката пълна, вътре в стаите са подредени невероятни колекции на българските народни занаяти – истинска съкровищница от кърпи, черги, чанове и различни украшения... В района на с. Могилица има 20 пещери, като най-интересната сред тях е пещерата “Ухловица”. Въпреки, че е малко позната, тя не отстъпва по красота на такива легандарни пещери като “Леденика” и “Снежанка”. Пещерата “Ухловица” се намира в местността Сините вирове, на 3 км. източно от селото в посока към Смолян, на левия бряг на р. Арда. В тази пещера могат да се видят каскади от малки синтрови езерца, скални водопади и типични пещерни образувания. Други интересни пещери в района са: Голубоица 1, Голубоица 2 и Червената пещера. В някои от местните пещери влизането без планински водач и без специална екипировка е невъзможно, тъй като с помощта на въжета се преминава над подземни езера, спуска се по скални откоси и се минава през всякакви екстремни маршрути. Планински водачи може да съпровождат туристите до някоя пещера, до изворите на р. Арда, до водопадите при с. Киселчево или до връх Ком. В зависимост от избрания маршрут, цената варира от 10 до 20 лв. На северозапад от Могилица се намира древна крепост - известна с името Калето – ползвана от траки и славяни. Село Могилица предлага всички условия за селски и екологичен туризъм. В селото има няколко малки семейни хотелчета (с общ капацитет от около 100 легла) и механи. Цените в хотелите са ок. 8-10 лв. през летния сезон и с 2-3 лв. по-високи през зимния сезон. Необходими са и по ок. 10 лв. за храна на ден. В селото е създаден Център за туристически услуги, подпомагащ развитието на туризма и за оказване на всякакъв вид помощ на туристите. В него, освен информация за гостите, има и музей-магазин за изделия, изработвани от местните занаятчии. С помощта на центъра и с финансовата подкрепа на ЕС по програма “PHARE”, в региона са създадени условия за пешеходен и пещерен туризъм. Центърът предлага week-end пакети за почивка, които включват нощувки, храна, планински водач и разглеждане на забележителностите. Създадени са няколко удобни за туристите маршрути в региона – до с. Арда, до с. Кошница, до с. Буката и до околните пещери. Да отидеш до Могилица и да не посетиш Агушевите конаци е все едно да идеш в Пловдив и да не посетиш тамошния архитектурен резерват “Стария град”.

1. Какво значи есе? Еssai - опит (от френски). Опит - като опит да направиш нещо, не - като житейски опит. 2. Форма на есето - свободна композиция 3. Тема на есето - социална, морална, естетическа, психологическа, литературна, културна, историческа, философска... Тематично погледнато, есето е "всеядно - като прасето". 4. Цел на изложението - изразяване на своята гледна точка, на своята позиция, на своите мисли и чувства 5. Стил на есето - смес от художествен, публицистичен и научен стил 6. Език на есето - изискан, образен, асоциативен 7. Познавателната основа - лични наблюдения, впечатления, мисли, натрупани знания и опит 8. Поводът за написване - може да бъде съвсем незначителен, но есето може да бъде написано и под въздействие на моментно вдъхновение 9. Търсено въздействие върху читателя - да го убеди, да го вдъхнови, да му достави естетическа наслада. Есето може да започне като нежна милувка и да завърши като удар с чук по главата на читателя или - като удар с бич по гърба му. Писането на ученическо есе минава през няколко етапа. 1. Подготовка: - Анализират се вложените в темата на есето смисли и се избира гледна точка, от която те ще се интерпретират. - Уточнява се целта на написване на есето. - Събира се информация (идеи) във връзка с темата. - Информацията се подрежда според представата на пишещия за нейната важност. - Обмисля се подходящ композиционен вариант на есето. - Съставя се план на текста (увод, теза, доказателство и извод(и). Подреждането на микротекстовете в есето зависи от комуникативната задача и от предпочитанията на автора. 2. Писане: Търсят се и се разсъждава върху: - причинно-следствени връзки между факти и явления - съпоставяне и/или противопоставяне на факти и явления - житейски, исторически и научни примери - цитати (мисли на известни хора), пословици, поговорки... За да се засили убеждаващото въздействие на есето, се използват: - реторични въпроси - статистически данни 3. Проверка на изпълнението: Текстът се редактира, когато: - тезата не е формулирана правилно и точно, когато не съответства на темата на текста, доказателствата не съдействат за аргументиране на тезата, изводът не обобщава разсъжденията от доказателствата - не е избран подходящ (съответстващ на замисъла) композиционен вариант на есето - връзките (смислови, логически и езикови) между микротекстовете в есето липсват или не са изразени чрез подходящи средства не са спазени нормите на съвременния български книжовен език. --- Предлагам ви купчина интересни теми, които биха могли да ви вдъхновят да напишете есе по тях. Подредбата на заглавията е хаотична. Нямаме пари, но имаме мечти. Модата - потребност или суета? Доверието между родители и деца Съществува ли благородна лъжа? Човекът - една от загадките на Вселената Чувствата - наши приятели или наши врагове? Огледалото Матрицата Голямата мъдрост е голямо страдание, а който трупа познание и премъдрост, трупа тъга/болка. Улицата Бъдете съвършени, тъй както е съвършен небесният наш Отец! Как си представям училището на бъдещето? Опознай себе си, за да се намразиш! Снобът Музиката и нейните подобия - рап, чалга и др. Съвременните превъплъщения на Николчо ("Мамино детенце") Съвременните превъплъщения на бай Ганьо Чуждото владичество, робството, омразата и любовта ("На прощаване") Грехът Жаргонът, без който (не) можем Жаргонът - за и против Романтика и реализъм Езиковата култура, без която не можем Отмъщението на думите Любовта, ревността и омразата Дългът към рода и родината, противопоставен на дълга към сърцето Светът на миналото - "доброто старо време" или - "отесняла дреха"? Може ли едновременно да обичаме някого и да го осмиваме? Родословното дърво на моя род На какъв завет мога да бъда верен? Заветът на нашите деди ("Един завет, завет на нашите деди: "Деца на родний край, пазете си земите! Пазете си земите - отблизо и далеч!"") Възможен ли е съвършен свят? Мракът - таиннство на заплахи и на страхове Какви са, днес, стълбите на изкушението? ("Приказка за стълбата") Компютърът - мой приятел и мой враг Да разбираш, означава да разрушаваш илюзиите. Език мой - враг мой! Ще изяде ли мишката книжката? (1. Компютърната мишка ще унищожи ли интереса към четенето и писането на книги? 2. Книгите, които прашасват по тъавани и мазета или в библиотеките и никой не чете, а мишките ги изяждат...) Ако познаваш другите, ти си просто знаещ. Опознаеш ли себе си, ще станеш мъдър. Знание без мисъл е загубен труд, а мисъл без знание е опасност. Земята е люлка на човечеството, но човекът не може вечно да живее в люлка. Когато изкачиш планинския връх, не мисли, че си победил планината. Победил си себе си. Ако искаш да владееш другите, трябва да владееш Силата. Ако искаш да владееш себе си, трябва да познаваш Пътя. Да владееш себе со означава да владееш най-голямата империя. И най-дългият път започва с първата крачка. Когато тръгнеш по Пътя, не питай колко е дълъг той, а смело върви по него! Пътят е един, а улиците са много! Има пътища, които човек мисли за правилни. Но, в действителност, краят им води към погибел." Пътят към ада е покрит с добри намерения. Космически широк е пътят кум ада. И много хора вървят по него. Твърде тесен и трънлив е пътят към рая. И малцина вървят по него. Целта оправдава ли средствата, използвани за нейното постигане? Как си представям рая и ада? Делникът в любовта и любовта в делника Животът е грижа за другия/другите Силата на жената Слабият пол Мъжете са от Марс, а жените - от Венера Как разбирам израза "понесен(а) на крилете на любовта"? Любовта - тази вълшебна загадка на битието Вечното завръщане Пътят и пътуването към себе си Кой/Коя съм аз? Какъв/Каква съм аз? Ние - българите Не убивай птицата, човеко! Ако извънземните съществуват... Любовта оправдава ли бягството от дома? Аз и моите родители Бягствата от къщи - лична драма и голям риск Паметта на Времато Мъдростта на Миналото Историята - ключ за разбиране на настоящето Българино, знай своя род и своя език! ("Славянобългарска история") Къде се намира моята родина? Шахматът и историята - отражения на обществения живот Колелото на Времето Всички се страхуват от Времето. А Времето се страхува от пирамидите в Египет. Всеки час ранява, а последният убива. (надпис върху механичен часовник) Неизбежни ли бяха балканските войни? Неизбежни ли бяха Световните войни? Вселената и аз Аз и нощнното небе/Нощното небе и аз Ако си мислиш, че нямаш никакви пороци, това означава, че наистина имаш някакви пороци. Доброто и Злото Ако машината на времето съществуваше... Моята незабравима ваканция Моята незабравима екскурзия

Според гръцката митология, историята на човечеството започва с една загадка: с тайната, която Сфинкс заповядал на Едип да разкрие. Измислена история? По-скоро алегория, защото фактът, че първите човешки сьщества са приемали формите и проявите на заобикалящата ги природа като загадки, които трябвало да разрешат, е напълно приемлив. Първоначално те ги обяснявали с помощта на символични сънища или сьс съществуването на доброжелателно или враждебно настроени божества, които предизвиквали или решавали тези феномени. Но дори днес, в епоха, в която господства науката, а не - религията, не е напълно изяснен дори въпросът за съществуването на хората, освен всички други загадки. Как се е появил човекът? Потомък на Адам или на маймуна е той? Как от животинския свят постепенно се е отделило същество, способно да мисли? Какво е представлявал Минотавърът? Съществувал ли е наистина Робин Худ? Как Витлеемската звезда се вписва в науката астрономия? Имало ли е преди фараоните неизвестна високотехнологична култура? Откъде египетските жреци са имали задълбочените си знания в областта на астрономията, химията, геометрията и медицината? Болт, открит в камък от епохата на динозаврите? Първият парен котел е създаден преди новата ера? Метална ваза от преди 600 милиона години? Как е построен Ноевият ковчег? Къде е родината на шумерите? Живели ли са на Земята великани и джуджета? Къде са изчезнали амазонките? Кой и защо е построил Великата китайска стена? Къде е гробът на Александър Македонски? От какво е умрял Рамзес Първи? Има ли днес живи потомци на войниците на Александър Македонски? Познати ли са били никотинът и кокаинът преди Колумб? От какво са умрели фараоните Рамзес I и Тутанкамон? По време на династията Хан в Китай (200 г. Пр. Р. Хр – 200 г. Сл. Р. Хр.) имало ли е в състава на римската войска формирование, съставено от римски легионери? Какво знаем за загадките на етруските, лабиринта на Минотавъра, амазонките...? Какво представлява Стоунхендж – векика книга на тайните или компютър – от камък? Гибелта на градовете Содом и Гомора свидетелство за битка между богове (извънземни?) ли е? Била ли е изгорена Орлеанската дева – Жана д'Арк (Дарк) и коя е тя, всъщност? Къде е гробът на Чингис хан? Кой и защо е бил скрит зад желязната маска? Кой, как и защо е убил Наполеон Бонапарт? Какво е потопило кораба "Титаник" – айсберг, подводница или бомба, инсталирана в кораба? Граалът съществувал ли е хиляди години преди Иисус Христос? Каква е истината за началото на човешката история? Защо Библията, Талмудът, Коранът, апокрифите на Мъртво море и Наг Хамади гъмжат от противоречия, макар че говорят за една и съща историческа личност? Каква е връзката между мегалитните астрономически обсерватории от типа на Стоунхендж и сказанието на Енох, първоначално включено, но после анатемосано от съставителите на Библията? Между цивилизацията на шумерите, появила се сякаш от нищото, и загадъчните находки в Китай на неизвестна група европеиди от същия период? Какво разказват египетските хроники за заварените от евреите каменни конструкции в Ханаан? Защо Енох, който е прадядо на библейския Ной, и до днес е обвит в 1 тайнственост, но заема почетно място в масонските ритуали? Египетските митове разкриват за посетители от "морето на светлината", които пристигнали в началото на времената със слънчеви ладии "от небето". На тях се приписва научният възход на Царството на фараоните. Кои са били тези чужденци? Къде се е намирала тяхната родина? Дали прастарите народи не са имали гости от космоса? Европа крие безброй кътчета, обвеяни в тайнственост, в които се долавят хилядолетните гласове на древна и многолика земя, а отгласите от исторически събития се смесват с легенди, предания, атавистични внушения, за да образуват едно вълнуващо пространство, често подвластно на въображението. Разбира се, в него има своето място и България... Докосването до тези загадки на границата със свръхестественото извиква странна тръпка, интригува, обогатява, събужда любопитство, приkанва към пътешествия. Каква е истинската задача на Мисията Христос? Кой изпраща Йоан Предтеча при Иисус и защо Кръстителят не е между апостолите на Спасителя? Защо в операцията е намесен човек като Савел и кое налага точно гонителят на християните да бъде представен в Европа като апостол Павел? Какво го довежда в днешните български земи през 52 г.? Кое е важното нещо, което търси обратно по пътя му Константин Велики, че детронира Рим като имперска столица заради Сердика? В продължение на столетия философи, учени и самозванци са се опитвали да проникнат в загадките на древността - от Стоунхендж, през унищожаването на Содом и Гомор, до изчезването на Атлантида. Съществува ли съкровището на пълководеца Лизимах? Кои са крал Артур и жреца Мерлин? Къде обикаля Одисей след края на Троянската война? Съществуват ли вампирите? Какво представляват зомбитата? Как са построени египетските пирамиди? За какво служат рисунките на платото Наска? Коя е савската царица Билкис? Съществува ли град Елдорадо? Как и защо загиват корабът "Титаник" и дирижабълът "Хинденбург"? Кой и защо уби президента Джон Кенеди? Какво е видял и чул летецът Гагарин преди да умре? Какви тайни крият архивите на Третия райх? Не знаем много за всичко това, а изобилието от хипотези, появили се вчера и отхвърлени днес, е само още едно доказателство за нашата любознателност, но едновременно с това - и за мащабите на нашето невежество. Никога досега картината на миналото ни не е била по-силно застрашена от днес. Все по-често, нови археологически находки поставят под въпрос написаното с любов в историческите книги. Колкото по-бързо учените усъвършенстват методите си на изследвания, толкова повече расте почитта към постиженията на прадедите ни. Въпросителните знаци замениха удивителните… От поставените въпроси става очевидно, че всяка историческа епоха крие прелюбопитни тайни и загадки. Нека започнем от тези два сайта, а и аз ще напиша някои неща по тази тема... Разбира се, полето на моя интерес е опасно спорна зона, но вие ме познавате – аз влизам там, където всички се боят да стъпят. http://www.fliorir.com/zagadki-istoria.htm http://www.secretsbg.com/civ.php

Получих лично съобщение във форума за Великите българи. Оказа се предложение - за създаване на подписка против провеждането на тази кампания - заради това, че тя ще бъде политизирана, че личностите, които се предлагат, са важни - всяка за своята епоха и делата им не подлежат на сравнение, че в списъка има неподходящи предложения...

Знаете ли каква е приликата между думите хъшлак и саунд? Че и двете влизат в книжовната норма на българския език. А между жмел и пицана? Много просто, те пък битуват на страницата на уебпроекта „Неолог“ и скоро едва ли ще станат книжовни. Преди две години бившият депутат от „Новото време“ Емил Кошлуков заяви, че ще внася проектозакон за чистотата на българския език. Мотивът: езикът ни е превзет от чуждици, жаргони и от все по-активно подменяне на кирилицата с латиница. До проектозакона така и не се стигна, но случаят ясно показа едно от крайните мнения по отношение на езика - това на пуристите. На отсрещния фронт са лингвистичните либерали - те нямат нищо против свободата на езика. От началото на прехода българският се развива интензивно, налагат се нови думи, основно чуждици с английски корен. Съвсем логично и спорът между пуристи и либерали става все по-остър. В дните преди 24 май екип на „Капитал“ опита да разбере дали Институтът по български език (ИБЕ) към БАН, който единствен може да отразява промени в книжовния език, може да хване ритъма на разговорния български. Питахме се още кога една дума от жаргонна се превръща в книжовна. На какви условия трябва да отговаря тя? Печелим или губим от консервативния подход при езика и не трябва ли бариерите да паднат? „Защо не, казва 17-годишният Иван, който се е подпрял на оградата пред софийската 7-а гимназия, това ни улеснява, а и нали границите тепърва ще падат, спокойно това може да важи и за езика.“ Иван не изглежда притеснен от въпроса дали така не се заличава националната идентичност. „Аз чатя на кирилица, така че съвестта ми е чиста“, казва той и звучи убедително. Предлагаме му приятелски бас. Дали ще знае значението на пет думи, които ги има в речника. Първата е облог. Не я знае. За сметка на това, той реагира бързо на цяр и тапия. На хъшлак и всуе мълчи. В един подобен списък, но с неологизми, най-популярната дума сред три баби на алтернативното малко пазарче на „Графа“ е джиесем. „Е, как да не знам - даже имам“, казва баба Милка. С останалите, произволно избрани от нас думи, удряме на камък. „Постер“ - питаме ние. „Не съм я чула“ - признава бабата. Другите - също. Когато разбират, че това означава плакат, питат простичко: „Защо тогава трябва да се казва постер?“ „То и фирмите сега ги пишат на английски, заключват бабите, ама не трябва. Ние разбираме само кока-кола, защото я пиеме.“ Младата лингвистка Василка Шишкова пие колата си с еспресо. Тя ръководи 10-членния екип на „Кирила корект 2007“ - най-актуалната коригираща програма за MS Office. Последният ъпдейт на софтуера е от март тази година, като е планирано на всяка година и половина програмата да се обновява. Това обаче не означава, че в речника на „Кирила“ постоянно влизат купища нови или жаргонни думи. Всеки неологизъм преминава тежък тест - „пуска се“ в база данни от безброй текстове и се следи колко често се среща, като целта е да се разбере дали думата не означава нещо само за ограничен кръг от хора. „Нормите на езика трябва да са сравнително консервативни, обяснява Шишкова, в крайна сметка всички правим езика, но важното е дали една нова дума води до качествена комуникация между хората. Ако е така, по-доб­ре да я включим в речника.“ В този момент телефонът й звъни. След като затваря, Шишкова казва, че е трябвало да обясни на своя колежка как да намери определен USB стик някъде в офиса. USB трудно ще намери своя български еквивалент и съвсем скоро думата би трябвало влезе в книжовния език. Тогава най-вероятно ще трябва да се изписва като юесби, както трябва да се изписва официално и SMS - есемес. „Есемес е грозна дума, но тя кратко и еднозначно означава един реален обект от живота на хората“, усмихва се Василка Шишкова. Тя застава зад мнението, че трябва да се наложи „адекватна демокрация“ по отношение на нормите на българския език. Стъпка в това отношение е предвидена в следващата версия на „Кирила“ - за всяка ненужна чуждица там ще бъде предлагана съответната българска дума. Подобна е и тезата на езиковеда от Нов български университет Борислав Георгиев. Според него, трябва да се намери компромисно решение за речниковите фондове - „защото чичо Пешо може да не знае какво значи брифирам, а аз да не знам какво е копраля“. Борислав Георгиев не е съгласен с мнението на негови колеги, че ако една една дума я няма в речника, тя не съществува. „Животът и обстоятелствата изискват да се утвърждават нови думи и не виждам в това нищо страшно.“, допълва той. Езиковедът обаче може и да се уплаши, когато чуе думите бабугер (хитра баба или възрастна лелка) или кощрамба (мома с неприятна външност). Те идват от жаргонния уебречник „Неолог“ ( http://www.coffeeright.net/neolog/ ). Модерната версия на българския език отразява обществото ни, пишат авторите на „Неолог“. Ан Фам е коректорката на думите в сайта. Тя смята, че oфициалният речник чисто физически не може да побере всички думи, които се използват в езика. Тогава на помощ идва жаргонният. Самата Ан идва в България от Виетнам, когато е на 5 години, и хваща малкa част от времето на тоталитаризма и унифицирания език. Учи български без учител, което значи, че има всички предпоставки да го научи във възможно най-уличната му версия. Не го прави. Сега сравнява жаргона с твърде цветна дреха, която не би носила. Според Ан, в книжовния език могат да влязат новите думи и изрази, които описват дадено явление в обществото по-ясно, отколкото наличните до момента. Едно такова явление е СПА, дума която не намираме в нито един български речник. Не се знае нито как трябва да се напише, нито от кой род е, нито дори дали е съществително. „СПА си е цяла индустрия, едва ли ще отпадне от употреба.“ „Всъщност е име на град в Белгия.“ „СПА означава sanitaperaqua - здраве чрез водата.“ „Скоро ще започне да се изписва с малки букви, казвам ви.“ „Ами. Ние си имаме наша дума - балнеоложки, тъй че не се знае дали няма да отпадне.“ „Е, чакай, чакай. Разликата е, че не е нужно да съм болна. Отивам в СПА център, за да се накефя, просто ‘щото съм жаба и отивам да релаксирам като жаба.“ Това е страстната дискусия, развихрила се в продължение на две минути между Калина Викторова, Руска Станчева и Катя Чаралозова, всички езиковеди в Секцията за съвременен български език при Българската академия на науките (БАН), подписващи се със ст.н.с. I ст.д.ф.н. пред имената си. От тези дами зависи кои думи ще бъдат „легализирани“ в нормативния ни език, с какъв правопис и правоговор. Също така те решават и кои думи да отпратят в речника на редките и остарелите думи. Всички те са категорични, че езикът следва политическите и икономическите промени в обществото във времето на преход, както и развитието на технологиите. Оттам идва и стремежът му да се демократизира. Според специалистите от БАН, езикът се влияе и от международните отношения на България. Тъй като в момента те са ориентирани на запад, чуждиците навлизат основно от английски език. А повечето отмрели думи са гърцизми, турцизми и русизми. Когато поселение е означавало колония, а охотник - кандидат, се е зародило и движението на пуристите за опазване на чистотата на българския от заемки от модерните тогава езици. „И без пуристи езикът ще се прочисти от думите, които не му трябват“, убедени са езиковедите. Доказателство за увереността им е настоящото обиталище на тези слова - речника на остарелите и редките думи. „Половината от обществото иска строго законодателство за езика“, казва Калина Викторова, от БАН. „Обаждат ни се и питат как може хем така, хем иначе, искат категоричен отговор. Да, но езикът невинаги е категоричен. Затова и ние подхождаме много предпазливо към него, защото самият език ще ни опровергае след време,“ допълва тя. Руска Станчева дава пример с думата бизнес. „Преди 15 години не можехме да прогнозираме, че ще навлезе толкова категорично. Първо се пишеше слято със следващата я дума, а после препоръчахме нейната самостоятелност, тъй като заживя независим живот в езика ни“, разказва тя. Според езиковедите употребата решава дали една дума ще се задържи в езика. Например домейн, онлайн, сървър, кибер и т.н. от компютърния език законно са се нанесли във всекидневието ни. Обаче все още тече дебат (между експертите) за атачмънт срещу прикачен файл. Има и думи еднодневки като тамагочи и рубик куб, които с изчезването си от магазините напускат и речта. За разлика от тях, фритюрник и тостер се задържат трайно както на кухненския плот, така - и в езика. Една от последните тенденции в езика - отпадането на предлозите (намаление ябълки, екскурзии Гърция, разпродажба ботуши), езиковедите приемат като грешка. А създателите на електронния жаргонен речник „Неолог“ я обясняват като стремеж на езика да се минимализира, за да може с малко да казваме много. Така се пестяло и място по табелите и витрините на магазините. Темата за свободата на българския език породи дискусия и в екипа на „Капитал“. Оказа се, че изненадваща част от журналистите в редакцията са против използването на чуждици, което обаче не пречи на нашите страници често да четете за лоу кост компаниите, моловете, чейнджбюрата или пък за юзърите. Въпросът дали една печатна или онлайн медиа ще се стреми да приравни нивото си на нивото на жаргона, бил той уличен или специализиран, обаче остава напълно отворен. „Да говорим и пишем правилно и съобразено с аудиторията, всъщност, е уважение към другите, но - и към нас самите“, казва Василка Шишкова от „Кирила“, която така обобщава проблема на българските медии. Именно медиите са големият трън в очите на много от защитниците на езика. „Достига се до крайности, казва езиковедът Стефан Брезински, употребяват се вулгаризми и жаргонизми в много шоупрограми.“ Брезински смята, че вече няма истински български пуристи. Такива като Иван Богоров с неговите драсни-пални-клечици вместо кибрит или погледни-вземи за бакалия. Всяка седмица проф. Брезински публикува своя колонка в „Труд“. Едно от последните му негодувания беше насочено срещу думата мол (maul). „Езиковедът трябва да бъде активен и строг страж на книжовните канони, така често пренебрегвани от журналисти, политици и множеството от публично говорещите със самочувствие на национален елит“, пише в своя статия друг езиковед - проф. Михаил Виденов. Това малко се различава с мнението на Брезински, че езикът е система, която се регулира сама. А що се отнася до думата мол - няма проблем, моментално я променяме. Става на търговски център. Сега нека намерим алтернатива и на аутлет магазините. Очакваме предложения... Единствено Институтът за български език при Българската академия на науките е упълномощен да внася промени в правописа, правоговора и лексиката на езика ни. Затова за съвременна норма се смята „Нов правописен речник на българския език“ от 2002 г. Преди една дума да попадне в речника, езиковедите следят езика в българските медии, художествената и специалната литература, тълковните речници и тези на чуждите думи, както - и в интернет и в живата реч. Източник е и телефонът за езикови справки, на който за половин година експертите от БАН получават запитвания за около 60 нови думи. Когато непозната дума привлече вниманието им, те й дават време за адаптация. Наблюдават колко често се употребява в публичното пространство, с какво значение, правопис и изговор, проследяват какво множествено число ще даде и ще даде ли бройни форми. В същото време, остарелите и неактуални думи, по тяхна преценка, отпадат. вестник "Капитал" --- Ето един бонус за феновете на темата за жаргона: http://liternet.bg/publish3/lkirova/ http://www.coffeeright.net/neolog/

Ето малко примери за жаргонни думи и изрази: Който не бачка, няма кльопачка! (Който не работи, няма да яде.) Ще льоснем ли една ракийка? (ще пийнем ли?) Реших да абдикирам от час по физика. (да избягам, да отсъствам) Аре, бе, майна (копеле, пич, артик), скив се - къф си кир, бе, изплюска всичката кльопачка... (Хайде, виж се, изяде всичкото ядене!) Скивайте го тоя - какъв селинджър (абориген, пейзан) е... (Вижте го този какъв селянин е!) Не ми се дърви много, че само да те ритна и ще те препарирам! Ей, дядка, оди да си пиеш хапчетата - кукумицин и антиглупин! (лекарствата за стимулиране на мозъчната активност) Този е обърнал резбата, докато е бил в пандиза. (Този е станал хомосексуалист, докато е бил в затвора.) Ей, старче, сложи си кастанетите (арматурните железа), за да мога разбера какво ми казваш! (изкуственото чене) Ти си бил гола вода (стрийптийз уотър), бе! (Ти нищо не струваш) Ти живееш твърде далече - на няколко туби бензин от центъра (в девети картофен пояс, зад девет земи - в десета) Писна ми от теб! (Ти ми омръзна) Голям праз! (не ми пука) Вчера ченгетата ме спукаха от бой. (Полицаите ме биха) Имам новo гадже. (имам си нова интимна приятелка) Фраснах му два тупаника по китарата (тиквата). (Ударих го 2 пъти по главата. Ще ти отрежа зелката! (Ще те обезглавя) Чукундур, пъпеш, охлюв, тиквар, балама, баламурник, балък, патка... (обидни названия - глупак) Дъртият ще ме спука от бой, защото драснах от часа по история. (Баща ми ще ме бие много, защото избягах от часа по история) В кръчмата поркам и киризя мадамите. (пия и зяпам) Ти си още дечко. (дете) Днес нямам мангизи. (пари) Чаткаш ли какво ти казах преди малко? (Разбра ли какво ти казах преди малко?) Ще се цаня на работа. (Ще кандидатствам за работа) Ех, как ще те млатя, само да ми паднеш... (как ще те бия) Ма ти си бил голям баровец, бе, с тоя GSM. (богаташ) Дай да те млясна по бузата! (дай да те целуна по бузата) Дай лапа! (Дай ръка) Прибери си израстъците (пипалата!) (Прибери си краката/ръцете) Класният ни сви тетрадките - за проверка. (взе, прибра) Кой ми сви парите? (открадна) Ще те натопя на вашите. (Ще те издам) Топяч (предател, издайник) Тази песен е убиец! (Песента е много хубава) Айде, чупка (чупи се) оттук! (Махай се!) Това е готино, правиш ми густо! (Това е хубаво, харесвам това, което ми правиш.) Ей, ще ви направя главите на компот! (Ще ви пребия) Откога я заграждаш (сваляш) тая мадама? (Без коментар! Изразът "заграждам мадама" се използва в Родопите) Този е аверче. (приятелче) Кърджалейро - Кърджали Тошингтън - Правец Ню Зейгър - Нова Загора Ню Пейзър - Нови пазар Починал, умрял, загинал: - хвърлил топа - облякъл дървения костюм - Господ го повикал при себе си - станал храна (прави компания) на червеите - ритнал канчето - стопирал катафалката - гушнал букета - сдъвкал лулата

Жаргонът - jargon (fr.), argot (fr), slang (engl.) - е част от общонародния български език. Но за разлика от книжовния език, жаргонът не е пълноценно средство за общуване. Той се състои от неголям брой жаргонни думи и фразеологични съчетания и не разполага със собствена лексика и граматика. Затова, тези, които си служат с жаргон, използват речниковия състав и граматичния строеж на книжовния език. Жаргонът е социален (а не - териториален) диалект, който се създава и се употребява от хора с еднакви или със сходни личностни и социални характеристики - възраст, образование, професия, интереси, психологически особености и др. Чрез използването на жаргон се постигат две цели - изразява се експресия, за да се привлече вниманието на събеседниците; подчертава се принадлежността на говорещия към някаква общност от хора. Жаргонът спада към т. н. социални диалекти, които (за разлика от останалите диалекти, наричани териториални или местни) са характерни за групи от хора, живеещи или работещи заедно, свързани с общи интереси, с обща професия, с общи преживявания, с обща идеология... Създаването на различни социални и професионални групировки и тяхното обособяване спомага за езиковото обособяване в рамките на общонародния език. Достатъчно е група хора да живеят заедно за известно време, за да се появят в езика им елементи, характерни само за тяхната среда. Послушайте как разговарят по служба различни събеседници - счетоводители, строителни техници, историци, шахматисти, учители, спортисти, философи, лекари... Речта им е наситена с термини и фразеология, които отразяват видимо и пряко техния специализиран професионален труд. Какво би могъл да разбере от следните изрази: "царски фланг", "даване на шах и мат", "блокирана пешка", "сдвоени пешки", "ход на коня", "фианкетиране на офицера", "размяна на фигури", "конска вилица", "офицерска вилица", "дамска вилица", "защита на черните" и други, човек, незапознат с играта шахмат? Особено силен е процесът на езиково обособяване при големи социални общности като тези на учениците, студентите, спортистите и войниците. Определените специфични условия на живот, с който са трайно свързани членовете на тези общности, слагат отпечатък върху техния начин на мислене, оформят едно общо отношение и поведение спрямо всичко, което ги заобикаля и е тяхно всекидневно занимание и грижа. Това ражда особените езикови форми и създава различни "говори", с чиято помощ се раговаря по-бързо, по-лесно или по-неясно (за страничен слушател) при определени условия. В зависимост от функцията и характера на своята лексика, социалните говори се делят на две групи: 1. професионални говори 2. жаргон Професионалните говори се откриват навсякъде, усвояват се незабелязано в процеса на овладяване на някаква професия или на някакви знания и умения. Професионалните говори са положително езиково явление. Професионалната терминология обогатява книжовния език, защото в литературния език няма речникови съответствия за много предмети, процеси и явления. Жаргоните могат да се разделят на две групи: 1. тайни говори (арго) 2. групови говори (жаргон, сленг) Тайните говори имат за цел да направят речта на владеещите ги неразбрана за околните. За разлика от тайните говори на тарикати, крадци, бандити, мафиоти и затворници, груповите говори нямат за цел да направят речта неразбираема за слушателя. В едни случаи, те са израз на емоционална експресивност, а в други - пренебрежение на речевите норми и езиков нихилизъм. Жаргоните, разгледани от позицията на книжовния език, се окачествяват като отрицателно явление, като извратена проява, която не задоволява професионални нужди, а пречи на младите хора, които още не са изградили своята личност, да изработят своя правилна и културна реч. Запомнете: диалектите, жаргоните и просторечието не са част от книжовния език. Жаргонът няма свои фонетични и граматични особености и не е пълноценна езикова система, способна да задоволи напълно нуждите на общуващите. Речниковият състав на жаргона е ограничен по състав, употреба и проява. Жаргонните думи и фразеологични словосъчетания са с различен произход. Най-често те са: 1. Заемки от книжовния език. В този случай, преназовават предмети и явления по метафоричен или метонимичен начин. (Думата "ливада" означава 'земна площ, обрасла с трева', но в жаргона вече означава 'глупав, прост човек'. Може някоя дума да бъде съкратена - "споко" - 'спокойно'.). 2. заемки от териториалните диалекти или от просторечието. Пример: "плямпам" - 'говоря'. 3. Заемки от от чужди езици. Примери: френд (приятел), фадър (баща), бейби, уейтвам (чакам), бос, шеф (началник), гърла (момиче), мен (мъж)... 4. Новосъздадени думи (неологизми). Някои жаргонни думи, появили се преди години, постепенно изчезват или променят смисъла си. Постоянно възникват нови жаргонни думи. Някои от думите с преносно значение разширяват своята употреба, стават многозначни и подходящи при различни случаи. По този начин, жаргонът постоянно се променя и обогатява. Причината жаргонните думи с преносно значение да не стават всеобщо достояние се крие в в тяхната субективна стилистична окраска. В жаргона се създават множество синоними за едно и също понятие. Например, за понятието "глупав" има повече от 50 думи, създадени по различно време. Разнообразието от синоними за едно и също понятие показва, каква проблематика занимава съзнанието на творците на жаргона и каква е посоката на тяхното търсене на езикови средства. Жаргонът е често срещано явление в речта на учениците. Причина за това е тяхното желание да се изразяват оригинално, остроумно и нестандартно ("...защото нестандартни сме..."). Но резултатността от общуването между младите хора ще е ограничена, ако жаргонът се използва, без да се отчита, къде, кога, с каква цел чрез жаргонните думи и фразеологични словосъчетания се постига съзнателно търсен ефект - привличане на вниманието на събеседниците, пародира се нечие поведение, предизвиква се смях и така нататък. В някои произведения от художествената литература също се срещат жаргонни изрази. Чрез тях авторите правят речева характеристика на своите герои - показват техния произход, образованието и интересите им... Голяма част от учениците знаят, че съществува жаргон, който при определени условия се използва от младежите в големите градове, но трудно могат да посочат реалните му очертания и функции, задачите, които той изпълнява, неговият характер. Първите сведения за ученическия говор (жаргон) се появяват през 1930 г. Тогава са наричали жаргона "ученически говор", "софийски говор" и "тарикатски говор", "хулигански говор". Названието идва от поведението на някои младежи, които с гордост се самонаричали "тарикати", което означава хитреци, умници. Определението "ученически" говор вече не е актуално, защото с жаргона си служат ученици, студенти, работници, занаятчии, селяни... В началото, жаргонът възниква като столично езиково явление. След толкова години оттогава (от 1930 г. - насам), жаргонът вече не е и само софийски, защото се говори в почти всички населени места. Аргото на крадците и разбойниците се превръща в езикова база за жаргона на учениците и студентите. Особеният език е бил необходим на престъпниците като самозащита, като шифър, код, с който да прикриват намеренията и постъпките си от останалите хора и най-вече - от полицията и армията. Извънредно интересно е речевото поведение на младежите от затворените общности, обединени в неформални групи: рокери, метъли, пънкари, хипари... Става дума за слушащите рок, метъл, пънк и други типове музика. Жаргонът има много противници. Френският писател Виктор Юго нарича жаргона " уродлив, страхлив, скрит, предателски, ядовит, жесток, двусмислен, гнусен език". Други окачествяват жаргона като "патологично явление в езика, езикова болест, позорно явление, проява, която задръства езика с груби цинични думи..." Въпросът за жаргона не е само езиков въпрос, но - и въпрос морален - за чистотата на човешките чувства и мисли. Грубостта, безсрамието, пошлото и уродливото намира езикова изява в жаргона. Употребата на някои елементи на жаргона води до бедни чувства, до лоши и безсрамни постъпки. Защитниците на жаргона, без да се съобразяват с нормите на книжовния език, твърдят, че той е нормално и естествено явление, проява на младежка жизнерадост и остроумие, рожба на младежкия оптимизъм, част от пътя към себе си, стремеж към свеж хумор, езикова забава и спорт. Така ли е, всъщност?! Има повече от 50 думи за понятието "глупав", 35 синонима за "бия" и за "бой", 25 думи за "пари", 15 синонима за "мамя" и "лъжа", 10 - за "кражба" и "крада" и така нататък... Официалното отричане на жаргона и забраната той да се използва в общуването го превръщат в "забранен плод". Той става средство за себеизява, протест и социален отдушник. Днес, вероятността една жаргонна дума да попадне в книжовния език е много по-голяма, отколкото това може да се случи с която и да е дума от териториалните диалекти, които някога са били неизчерпаем източник за обогатяване на официалния ни език. В някои случаи, "свободата" да се говори "естествено" води до нарушаване на книжовните норми и правилата за културно поведение. Неуместната употреба на диалектизми и жаргонизми в разговорния стил ограничава възможността за резултатност на общуването и характеризира речевото поведение като непрестижно. Чрез речта хората изразяват своите мисли и чувства, своите преживявания, своите проблеми... Чрез речта те общуват помежду си. Затова речта трябва да бъде граматически ясна и правилна. Главният извор за обогатяване на езика трябва да бъде художествената и научната литература. Възпитанието на децата и младежите в любов към книгите е най-важният момент в борбата срещу бедния език и употребата на жаргона. Тези, които развият у себе си любов към книгите, ще развият верен езиков усет и вкус.

ИЗИСКВАНИЯ ЗА КОМПЕТЕНТНОСТ В СЪВРЕМЕННАТА ЕЗИКОВА КОМУНИКАЦИЯ Людмила Кирова За да владееш един език, трябва не само да познаваш неговия речник и граматични правила, но и да живееш сред неговите създатели. Хората, които отдавна са напуснали родината си, срещат трудности да разбират сънародниците си. Пространствено-времевото отдалечаване от едно езиково общество обрича всеки негов член да "вкамени" определено състояние от развитието на този език. И колкото по-сериозни са движенията, разтърсващи обществените пластове, толкова по-значително ще изостава комуникативната компетентност на емигранта. Подобна загуба на компетентност бихме нарекли социално-историческа. При нея, у говорещия липсват знания за обществото като цяло, поради факта, че в неговото съзнание езикът живее като реч от друг исторически момент. Той притежава и езикова, и комуникативна компетентност, но те са спрямо това отминало състояние. Следователно те са архаизирани. Когато чужденец, който е изучавал език в организиран процес на обучение, (ползващ т.нар. академичен билингвизъм), попадне в съответната за този език страна или сред група представители на нейното общество. Той притежава конструирана езикова компетентност и силно ограничена комуникативна. Чужденецът не е в състояние на загуба, защото никога не е имал социалното знание, което му е необходимо за пълноценно общуване с членовете на това общество в най-разнообразни ситуации. Той е в състояние на недостиг на комуникативна компетентност. Бих искала да насоча вниманието и към друг вид изоставане на комуникативната компетентност поради ограничена социална активност. Усложняването на обществената структура все повече ни се представя като процес на диференциация и специализация на знанието и труда, съчетана с ускорена и многопосочна комуникация между различните социални групи. Образът на "мрежата" е най-подходящият, за да си представим социалната инфраструктура и функционирането на съвременното общество. То вече не е строго йерархизирана, а гъвкава, динамична конструкция от елементи с тотална връзка помежду им. Всеки човек попада в различни колективи, конституирани по социалните признаци на видовете дейност, която той извършва. Ако определен индивид е ограничен в количеството и разнообразието на контактите си, той се локализира - остава да съществува в един малък сегмент от социалната мрежа. Постепенно той се закрепостява към него и губи способността си да комуникира без затруднения с останалите участъци. Проблемът е, че е блокирал определен тип информационни потоци по определени комуникативни канали, а за темпа на комуникациония обмен днес критичният праг за загуба на компетентност е нисък. Ако не поддържа една добре развита индивидуална мрежа от социални връзки и медийни канали, която непрестанно да го захранва със знания за изменящото се общество, говорещият човек не актуализира пълноценно своята социокултурна компетентност. Като следствие към настоящия момент той разполага с ограничена социокултурна (социолингвистична) компетентност. Познанията му върху речта се свеждат само до определени социални групи и регистрите, които предимствено функционират сред тях. Такъв човек има бели полета по отношение на действащата социална структура на обществото и нейното речево поведение. При многопосочния и усилен информационен обмен в обществото той може да се окаже твърде безпомощен в ситуации на контакт. Неспособността му да декодира пълноценно много от съобщенията и да създава такива, задълбочава неговата неадекватност. Информацията е основният ресурс, главният двигател на глобализираното Информационно общество, което осъществяваме. Определени информационни потоци имат водещо за световния прогрес значение и засягат социални групи с огромна численост. Когато не се интересуваме от тях, ние оставаме изолирани от най-активните и влиятелни за обществото сектори и непрестанните изменения, извършващи се там. В настоящия момент във всички езици най-активно се развиват преди всичко подезиците на науката и социалните жаргони. Колкото повече игнорираме дадени групи от обкръжаващото ни общество, толкова повече изоставаме от развитието на родния си език. За да успеем да общуваме със съвременните информационни поколения например е необходимо да се интересуваме от техния начин на живот и да познаваме особеностите на техния език. Това е задължително за учителите, които не могат да изискват общуване, без да познават философията на мислене, действие и говорене на постмодерния човек, чието ярко въплъщение са съвременните млади поколения и техните субкултури. Нормите за взаимодействие еволюират. Съобразяването със стандарти, които имат локална задължителност и допустимост, е отстъпило пред толерирането на такива интеракции, които осигуряват разбирането чрез прилагане на глобални правила и универсални модели. Става така, че еднаквите начини на действие и мислене, придават сходни социални параметри и сближават речта даже на хора, говорещи различни езици. Дори първокласният професионалист в дадена сфера може да остане такъв, само ако актуализира знанията и уменията си. Но освен това той трябва да познава инфраструктурата на оповестяването и да владее стратегиите за успешно разпространение на своя продукт, в това число и речев. Това налага да знае водещия/те езици в научната си област или практически утвърдения като международен език за комуникация - английския. Той трябва да е способен да борави с техниката и технологиите, които при това непрестанно се обновяват. Тази компетентност е функционална. Тя почива на познания и способности, които осигуряват безпрепятствено функциониране на комуникативните канали, които се използват при предаване на съобщението. Речевите общности могат да се различават по относителното изтъкване на фактори и функции. Непрестанната зависимост на говоренето от социални и стилистични параметри налага идеята за една вариативна граматика на опции и избори, различна от традиционната граматика, разбирана като независима. При съвременната комуникация настъпва разместване на приоритетите на функциите, първопричините за което, се коренят в постмодерното общество. Като резултат днес комуникативните намерения на участниците в акта на общуване могат да бъдат твърде различни от тези на родителите им. Ключът за интерпретиране на тяхното вербално и невербално поведение е друг. Сега много по-често водещи функции при комуникацията са: обменът на професионална информация, подчертаването на принадлежността към групата и забавлението. Ако за единия събеседник прагматичната същност на даден разговор се свежда до езикова игра, а другият търси информативната му стойност, те със сигурност ще се разминат в оценката за неговата ефективност. Умението да се улавят водещите функции на изказванията, както и да се изтъкват така, че да предизвикат очакваната реакция от страна на слушащия, наричаме прагматична компетентност. Обикновено, целта на изказването се разглежда в рамките на ситуацията като неин елемент и е свързана с йерархията на функциите в дадена комуникативна ситуация. Прагматичната компетентност означава успешно използване на социалното и психологическото познание за човека, за да се постигнат определени лични и обществени цели. Основен инструмент за прилагане на тези умения е езикът. Свързването на определени прагматични цели с подходящи дискурси, адекватна организация на текста и комуникативни техники гарантира, че отправеното съобщение не само ще бъде регистрирано от адресата, но ще последват точно предвидени действия от негова страна. Езикознанието все повече се развива освен като социолингвистика, също така като психолингвистика, прагматика и текстолингвистика. Тези приложни дисциплини са в услуга на рекламата, на медиите, на имиджмейкърите, на политическата, академичната и друга публична реч, и пр. Ето защо т.нар. дискурсни стратегии са основен обект на разработване днес. Стратегийната компетентност, наричаме стремежа да се осигури максимална ефективност на общуването, като се елиминират евентуални сривове или разминавания в разбирането на обменената информация. Ние сме предпочели да отделим познанията как да реализираме определени цели чрез речта (прагматична компетентност) от познанията как да използваме разнообразието от канали и кодове, за да осигурим безпрепятственото приемане на информацията (стратегийна компетентност). Съществено е да осъзнаем върху кои елементи от комуникативната ситуация сме в състояние да повлияем и да развиваме начините, по които можем да го постигаме съобразно ефекта, който желаем да окажем върху събеседниците си. Не само въвеждането на нови форми на поведение, но и засилената знаковост (символичност) на старите форми, може да свидетелства за определена промяна в типа култура. Показателно е, че смяната на културите (например в епохи на социални катаклизми) обикновено е съпроводена с рязко повишаване на семиотичността на поведението. Само езикът, усвоен в неговия ситуативен контекст, може да осигури пълноценна комуникация. Езикът се разглежда не като някаква структура, а като дейност на субекти, вписани в определени контексти. Дискурсът е комуникативна единица, свързана с определени условия на произвеждане. Комплексите от условия могат да бъдат типологизирани в палитра от жанрове. Така своеобразието на всеки дискурс може да бъде изучавано в рамките на даден жанр, от който основно произтича спецификата му. За да "е в час", членът на едно езиково общество не само трябва да има представа за актуалните кодове, които функционират в него, но да е запознат с жанровете и дискурсите, в които те се реализират. Възникнали са например множество нови типове ситуации на компютърно опосредствана комуникация. Общото при тях е каналът за връзка - интернет средата, а останалите елементи се различават. Като резултат се оформят варианти на речта с различна композиционно-структурна организация. Има вариране на жанровете в една обща виртуална среда в зависимост от промяната на водещите функции, комуникативната интенция (целта на комуникирането), събеседниците, начинът на говорене и др. Компютърно опосредстваната комуникация дава определен регламент кое е договореност вътре в колектива и кое е въпрос на предпочитание на отделна личност и те трябва да се разграничават. От съществено значение е да се владеят "компютърно предопределените" начини на общуване и речево поведение, чиято употреба ще се разширява и ще нараства. Новосъздадените жанрове - електронно писмо (е-mail), чат, ICQ, mailing list, е-форум, SMS и пр. - притежават съвършено нови характеристики, които съвместяват особености на спонтанната устна и писмена реч; на два езика и на две графични системи; на буквени и на прагматични знаци и др. Те трябва да се усвояват и интерпретират само като единство на текста с неговата употреба. Налагането на чисто лингвистични оценки спрямо силно прагматични жанрове е проява на отричане на природата на езика - да служи на човека да усвоява, изразява и управлява действителността, която възприема. Невъзможно е езикът да съхранява характеристиките си, когато светът драстично се променя. Необходимо е говорещият да се ориентира в многообразието от маркери на новите субкултури и професиолекти в областта на информационните и комуникационни технологии, бизнеса, музиката, киното; да знае кога и къде може да си позволи професионален или социален жаргон, диграфия, билингвизъм, графични маркери и емотикони, преднамерено нарушаване на правилата за правоговор, пунктуация и правопис в ролята на знак и т.н. Способността за възприемане и създаване на подходящи текстове за наличните събеседници в актуалния канал с оглед на поставените цели е дискурсна компетентност. Това е компетентност по отношение на адекватните за ситуацията езикови формати и средствата, които ги осъществяват. Дискурсната компетентност е обединяваща по отношение на останалите и ги реализира в конкретен текст. Тя е практическо умение, приложено по повод конкретна цел. Ето защо езиковото образование трябва да протича като непрестанен уъркшоп, ателие по създаване на някаква дискурсна компетентност, т.е. творене на жива реч във всевъзможни жанрове в широк диапазон от комуникативни ситуации. Независимо, дали поради мобилността или поради усложнените социални структури, човешката среда се променя изключително бързо. Следователно, адаптационните механизми на човека трябва да сработват за максимално кратко време. Новите изисквания, които поставя промененото общество, формират нови нагласи. Това е нова организационна култура, чийто основен признак е динамичната й природа. Както подчертават социолозите, изследвали съвременния действащ човек, чертите, които го отличават, са: автономия, творчество, стратегическо мислене, гъвкавост, прагматичност, интерактивност, интеграция и т.н. Изводът е, че е наложително съвременните младежи да бъдат подготвяни за множествени паралелни кариери, за да могат да реагират адекватно на бързите изменения в трудовата среда. Не случайно всички родители и самите деца се стремят от ранна възраст да овладяват чужди езици и компютърни умения. Все повече се налага нуждата от развитие на социалните умения на личността, които дават възможност съвременният човек да се представя и провежда целите си с всеки елемент на своето присъствие и поведение в групата и обществото. Всичко това означава, че за него основа на всяка себереализация е да овладее средствата и начините за комуникация с цялото множество от субекти и обекти в свят с вечно разширяващ се хоризонт. http://liternet.bg/publish3/lkirova/

Езиковата култура е част от общата култура на личността. Езикът е основното средство за общуване между хората. Затова той е свързан с човешкото битие. Езикът може да бъде наше оръжие, но трябва да внимаваме, докато боравим с това оръжие – накъде ще бъде несочено острието му, а също така – кого и как ще порежем с него. Нека не забравяме, българската народна мъдрост “Език мой – брат мой!”... Но не бива да забравяме и нейния противоположен вариант – “Език мой – враг мой!”... И още – “Езикът кости няма, но може кости да троши!”... Езиковата култура не се ограничава единствено до речевия репертоар на индивида, а включва и речевото му поведение. Речевият акт е сложно явление. Той ангажира не само говорещия, но – и тези, които го слушат. Нашият събеседник или читател се опитва да ни разположи някъде по своята скала на престижността, да ни състави някаква социална характеристика. Читателят се опитва да определи възрастта, образованието, професията (професиите), социалната микросреда, облеклото, речевото поведение, речевата и общата култура, както – и речевата интелектуализация на автора на текста, който чете. Богатият речев репертоар е предпоставка за висока езикова култура. Без богат репертоар от речеви кодове, говорещият или пишещият ще прилича на човек, който има само една единствена дреха на гърба си и винаги ходи облечен с нея – и в делнични, и в празнични дни. Хората трябва да започнат първо с обогатяване на репертоарните си възможности, с разграничаването на отделните кодове. (Речевите кодове зависят от социалния опит на конкретния човек.) След това, трябва да се пристъпи към изработване на умения за адекватното им използване. Разбира се, тези изисквания трябва да се поставят още в най-ранна възраст, защото е много по-лесно да се възпитава подрастващият, отколкото да се превъзпитава възрастният. За да може да осигурява съществуването си, човекът изпълнява всякакви социални роли (дете и родител, ученик и учител, работник и работодател, син и баща, дъщеря и майка, внук и баба/дядо, водач на превозно средство, пътник в такова и пешеходец, пациент и лекар, войник и командир, роб и господар, клиент и продавач, приятел и враг...) Всеки човек организира речта си съобразно с ролята, която изпълнява в момента. В различните житейски ситуации, човекът е принуден да организира по различни начини речта си, за да постигне необходимата адекватност. Нормалният човек говори с някаква определена цел и търси начини да я постигне с цената на възможно най-малко положени усилия. Понякога, водим разговор безцелно, просто – за да се наприказваме, но тогаваподсъзнателно преследваме някаква скрита цел. Речевото поведение е функция на стратегията ни за постигането на определени житейски инстинкти и стремежи. Например – инстинктите за оцеляване, за продължение на рода (също – и на биологичния вид), стремежа към по-качествен живот, към повече удоволствия и забавления, към натрупване на знания и умения и така нататък. Едно ще бъде речевото ни поведение у дома, друго – сред наши приятели, трето – на работното ни място и четвърто – на научна конференция. Съвременният човек живее в сложни условия и е принуден непрекъснато да преминава от една социална роля в друга. А това му диктува да превключва речевите си кодове, търсейки най-добрата комуникативна стратегия и тактика за постигане на своите житейски цели. Към елементите на езиковата култура задължително трябва да прибавим и умението адекватно да превключваме речевите си кодове, тоест – да знаем, за коя своя социална роля, съобразявайки се и със социалната роля на своите събеседници, каква речева организация да използваме в момента на провеждане на конкретния речев акт. Освен със своите преки събеседници, нашата говорима (или писмена) реч трябва да бъде съобразена и с неволните слушатели (или читатели) на нашия разговор. Например, в превозните средства на градския транспорт. Всеки пътник има свои проблеми и не би желал да натоварва съзнанието си с проблемите на другите пътници. Но в България превозните средства на градския транспорт играят ролята и на кафене, където можеш да кажеш и да чуеш всякакви неща. В крайна сметка, превключването на речевите кодове представлява замяната на една речева норма с друга. Има голямо значение, дали говорим на съвременен книжовен език, на професионален език, на професионален жаргон, на диалект или на младежки жаргон. Има голямо значение и умението ни да ги използваме поотделно и заедно. Хората, които имат повече и по-разнообразни социални роли, следва да притежават по-голям набор от набор от навици за речева реакция. Ако използваме в речта си различни термини или диалектизми, архаизми, жаргонизми и вулгаризми, рискуваме да не бъдем разбрани от своите събеседници – с всички последствия от това! Нека повторим: Езиковото ни поведение зависи от няколко фактора, с които трябва да се съобразяваме: нашата социална роля, социалните роли на събеседниците ни, нашата речева стратегия, социалната ни дистанция от нашите събеседници, възрастовата ни дистанция от нашите събеседници, наличието на неволни слушатели на нашата реч.

Нихилизмът спрямо националната ни история и спрямо съвременния книжовен език граничи с национално предателство. За огромно съжаление, в момента, у нас, националният нихилизъм е превърнат в държавна политика. Правят се многобройни опити за фалшификация на националните ни ценности като езика, историята, фолклора, литературата... Насаждат се псевдокултура и псевдоценности. Голяма част от днешните българи имат объркана ценностна система. Държавата няма национална доктрина, не са определени националният проблем, националният идеал, националните ценности. Младото поколение вече не може да говори и да пише, без да употребява жаргон. Един съвременен борец за чиста българска реч определя днешния младежки жаргон като “някакъв мултилингвистичен и полисемантичен бъркоч. Друг българист го допълва неволно с думите: “Грубото чуждопоклонничество (ксеноманията) е отблъскващо, защото е вид екстремизъм (крайност). Повечето българи имат закърняло чувство за правилността на българската говорима и писмена реч. Доскоро, имаше риск да се превърнем в полуграмотна нация, а езиковата ни култура да се превърне в кастов белег на малцина духовни аристократи. Това вече е факт! Езикът, с който си служат медиите, политиците и институциите, е лош. Ние – езиковедите – поддържаме рубрики за езиковата култура в медиите. Проблемът се състои във факта, че нито депутатите, нито министрите, нито журналистите, нито родителите, нито учениците и студентите, нито учителите и университетските преподаватели ги четат. Езикът, който се използва, е неуправляем чрез парламентарни закони. Невежеството в областта на езика води като свое следствие невежество на мисълта. Още Конфуций казва: “Знание без мисъл е загубен труд. А мисъл без знание е опасност!” Затова, занемаряването на езика не е безобидно. Пренебрежението в тази посока показва липса на чувство за правилност на българската реч. Тези неща не болят и не кървят, затова малцина им обръщат внимание. Илитератите (неграмотните, необразованите, неуките хора) са срам за всяка нация. Те не могат да бъдат полезни нито на себе си, нито на околните, още по-малко – на нацията си. Езикът е инструмент, оръдие, дори – оръжие, макар и за общуване. Езикът е мост между хората. Ако този мост, поради своето несъвършенство, не успее да ги събере, те ще си останат на двата речни бряга – разделени. (Когато има неразбиране на речта на отсрещния човек, говорим за прекъсване на комуникативната верига.) Никак не е лошо да се замисляме по-често върху точното значение на думите, които употребяваме. За да не се превръщаме в източник на дезинформация. Когато говорим без мярка, а след това, се чудим – кога, къде, какво, как и защо сме казали, ни излиза скъпо и прескъпо. Думите често носят информация и за този, който ги използва безразборно. Затова, авторите на кръстословици не трябва да приспиват вниманието си. Журналистите, политиците, артистите, учителите и университетските преподаватели – също. Този, който не е разбрал това, е загубил. “Читателю, знай своя род и своя език!” Тези думи на монаха паисий Хилендарски са актуални и днес, защото призовават към патриотизъм. Научиш ли повече за своя език, ти ще прибавиш нещо ценностно към своята същност, към своята личност, към своето съзнание. Не подценявай онова, което не знаеш! Защото незнанието не оправдава постъпките ти. Все пак, правилата са си правила и те не бива да бъдат лекомислено прескачани. Човек се учи цял живот. Дори – и на родния си език.

Отмъщението на думите Заради неправилното поставяне на една запетая и едно тире в изречението “Да се освободи не да се обезглави!” (Има голяма разлика между: “Да се освободи, не - да се обезглави!” и “Да се освободи - не, да се обезглави!”.), вместо да бъде отменена, била приведена в изпълнение една смъртна присъда. Причина за това бил писарят, който пишел заповедта и объркал мястото на препинателните знаци. Тази негова грешка струвала загубата на един човешки живот. Такова било отмъщението на запетаята. Но, за съжаление, тя отмъстила не на онзи, който не можел да я постави на правилното й място, а на невинен човек. При думите, както и при препинателните знаци, също се допускат грешки, без, разбира се, винаги резултатът да е свързан с такова жестоко отмъщение. Въпреки това, на теоретично равнище, подобна възможност е напълно възможна. Мнозина се самоиронизират, казвайки за себе си, колко “добре” владеят някой чужд език: “Зная само толкова, че да си изкарам боя.” Това също е отмъщение. Отмъщението на думите, за които говорим. Но, преди да достигнем до него, е добре, първо, да видим кои са причините, които водят до такова отмъщение. А те са много и се крият в самата особеност на думите, в спецификата на езика, в който живеят и в условията на речта, с която си служим всеки ден. Всичко започва оттам, че всяка дума в езика не винаги се проявява самостоятелно, а, в повечето случаи, е свързана в цяла система от други думи (тоест – в текст). И заедно с тях си разпределят значенията. За да не се достигне до объркване при употребата й, тя има куп характеристики, които посочват нейното точно място в системата. При това, придобивайки едно основно значение, всяка дума разгръща своя собствена система от други (вторични) значения, свързани с основното, но така, че те могат да бъдат много близки с него, но могат и да се отдалечат доста от първоизточника, като, под влияние на допълнително развитие на езика, бележат и най-отдалечени, на пръв поглед, понятия. Тази особеност на значението на думите се нарича с термина “конотация” (всички останали значения на думата, различни от основното, употребено в текста – типични примери за конотация са думите: таковам, оправям, чукам и други). Други думи са многозначни. В науката езикознание (лингвистика) качеството многозначност на думите се назовава с термина полисемантичност. В този своеобразен богат и пълен с неочаквани изненади живот на думите би трябвало, все пак, да се осъзнава (или поне – да се усеща), кога е нелогично да бъде използвана именно тази дума, а не – друга. Друг път, се налага нейното място да бъде запълнено от някакво съвсем друго название. А факта, че сме се усетили, че сме употребили дадена дума в неподходящ за нея контекст, че сме я свързали с неподходящи за нея наименования, непременно трябва да ни подскаже, че в езиковата ни култура нещо куца - или под влияние на модната й употреба, или поради това, че не сме се замислили за правилността, уместността и естествеността на израза. Съществувайки в система една с друга, две думи, понякога, си приличат по звучене. Това може да се дължи на случайни асоциации, но може да е и етимологично обосновано – просто думите да са сродни по произход, но един елемент от тях да се отличава, а тази разлика да се отразява и върху значенията на двете думи. И, ако употребим едната дума вместо другата, поради своето незнание, неразбиране или небрежност, тази употреба прави изказа неверен, поради значението на тази дума, което е невярно, в рамките на контекста, в който е употребена. На основата на своето значение, думата се свързва и с други думи от системата на езика. Тази връзка се дължи на обстоятелството, че, понякога, думите бележат сходни явления или поне се отнасят към един и същ тематичен кръг. Замяната им, в такива случаи, също е неоснователна, защото води до неточност. Тази неточност може да засяга изобщо замяната на двете думи една с друга, но може да се отнася и само до някои от техните основни или допълнителни значения. Това означава, че съществуват редица думи, при които е възможна замяна на някое от значенията им, но за останалите тя няма да е възможна. Или пък, при такова преплитане може да се достига до не винаги точна употреба на избраната от нас дума. Това се отнася както за сродни, така – и за думи, които са близки по смисъл. А може да се наблюдава и при случайно свързани слова, спадащи към един тематичен кръг. Пак значението на думата и неговото непознаване става причина тя да се появява в нашата реч често с допълнителни пояснения и определения, които са съвсем ненужни, защото повтарят в голяма степен или изцяло елементи от самото нейно съдържание. Обяснението на всички ненужни добавки се крие отново в нежеланието ни да се замислим върху смисъла от казаното от нас и да го редактираме, за да го стегнем в ясна, конкретна и точна мисъл. Понякога, причината се крие другаде – употребата на някоя дума в речта става “много модна”, болезнено рязко засилва своята честота и започва да се употребява където трябва и където не трябва. Тази неоправдано честа употреба на такива “модни” думи и изрази, за съжаление, не винаги дразни нашето езиково чувство и ние се подчиняваме на модата и превръщаме понякога сполучливо определеното название в досадна кръпка на нашата реч. А това първоначално сполучливо наименование се е породило в творческия подход към средствата на езика, които дават възможности за необичайно назоваване и на най-необичайните неща. И, макар да учудва мнозина, то има право на живот, при условие, че няма да се превърне в клише, че няма да преминава през различните пластове на езика, които го освобождават от необичайността му. Всъщност, всяка дума получава от системата на включващия я език определена стилистична характеристика. Това означава, че тя има право на съществуване само в определени функционално-стилистични слоеве на езика и, че всяко излизане от тях води, при възприемането й, до усещане за необичайност. И, ако, понякога, това е допустимо, от гледище на художествения подход към езика и се търси ефектът от разместването на езиковите пластове, в повечето случаи, такава необичайна поява се характеризира единствено като неуместна и дразни слушателя или читателя, защото нарушава монолитността на изгражданата реч – устна или писмена. А причината за това отново е незнание, небрежност или мода при употребата на езиковите средства. Неправилната или изопачената употреба на думите издава (много) ниска езикова култура. Непознаването на езиковата материя, с която боравим, понякога – с изненадващо самочувствие, внася объркване в нормалното общуване, но, също така, създава условия за разпространяване на езикови грешки в широката езикова практика. Веднъж настанили се в нея, те много трудно се преодоляват. Затова е изключително важно навреме да се отстранят, като се насочат усилията ни към добро познаване на езиковата система. Това ще нормализира не само нашето езиково общуване, но ще ни спести и множество конфузни изяви. Трябва изключително много да внимаваме, когато превеждаме устна или писмена реч от един език на друг. В този случай, трябва да внимаваме двойно повече! Твърде често, за да оправдаем не на място произнесена от нас дума или фраза (израз), казваме: “Ах, как можа това да ми се изплъзне от езика?!” или : “Това ми се изплъзна от езика, без да искам.”, или: “Това беше lapsus lingvae – грешка на езика.” В обикновеното общуване такива грешки никак не са редки, но лесно се коригират, защото можем бързо да да се усетим и да се поправим. Но, когато такова “изплъзване” се случи в писмена форма и написаното остане, запазено трайно в книга, вестник или списание, или пък се “промъкне” в официално съобщение по радиото или телевизията, изречено еднократно и невъзвратимо за коригиране, се случва нещо много опасно. Тогава се получава конфузна ситуация, тъй като е допусната груба езикова грешка. Поради неосъзнаване на смисъла на думата, който определя нейната съчетаемост с други думи в нашата реч. Както личи, причини за грешките, които ние неволно допускаме, са все едни и същи: непознаване – пълно или непълно - на възможностите, които ни дава българския език за нашия речев контакт, незачитане на тези възможности, кокетничене с модния израз и прекаляване с увлечението ни по него. Така достиганме до отмъщението на думите и на препинателните знаци. А то е едно и също. И се крие в самия характер на езика, в ролята на този език като основно средство за общуване между хората. Всяка нелогична, невярна, неточна, ненужна, необичайна или неуместна употреба на отделна дума в него води до смущения в общуването. А, когато това се случва с повече думи в нашата реч? Руският писател Александър Пушкин пише: “Определете значението на думите и ще избавите себе си и света от половината негови заблуждения.” Тъй като тези заблуждения са твърде много, необходимо е да се определи значението на множество думи и изрази. За да не ни отмъщават, когато ги употребяваме. Легендата за строежа на Вавилонската кула е и легенда за отмъщението на думите в дълбоката древност. Потомците на Ной решили да построят кула, висока до небето. Като научил за това дръзко тяхно начинание, бог Йехова направил така, че събраните за строежа хора да започнат да говорят различни езици. И този проблем провалил това велико начинание на хората. Вавилонската кула може да се разглежда като символ на неадекватни човешки свръхамбиции и на гордост, подценяващи слабостите на човешката природа.

Митът, тоест – разказът, не характеризира само всекидневното и образното мислене. Науката също произвежда митове. Научните митове могат да бъдат твърдения, съобразени с логиката или с фактите, характеризиращи даден отминал период. Научният мит е последователност от твърдения, образуващи корпуса на т. н. “нормална наука”. “Нормалната наука” е изложена в учебниците и енциклопедиите и нито едно от нейните твърдения не се оспорва през определен период. То започва да се оспорва едва тогава, когато в недрата на господстващата “нормална наука” започват да се създават условия за пораждане на нова парадигма в науката, която ще породи нова “нормална наука”. (Парадигма — това е което обединява членовете на научната общност, и обратно, научната общност се състои от хората, признаващи парадигмата. В дадения случай логическият кръг се явява като източник на реални трудности. Научните общности могат и трябва да бъдат отделени като обект без отношение към парадигмата. По същество терминът “парадигма” в социологически смисъл фиксира отношението, при което група хора представлява персонифицирано знание.) Последователността от основни твърдения, образуваща “нормалната наука”, се превръща в мит тогава, когато емпиричните данни все по-настойчиво опровергават тези твърдения, но ученият не желае (или не е в състояние) да отчете този факт и продължава да настоява върху валидността им, като по този начин ги превръща в мит. Теорията за относителността например е породена от аномалии, които според класическата Нютонова физика не би трябвало да се случват, но въпреки това са отчетени като реален факт от астрономите. С други думи твърденията на отиващата си парадигма се превръщат в мит тогава, когато те започват да се подчиняват на основното изискване на мита – историята, която той разказва, трябва да бъде недействителна, но приемливо звучаща. Национални научни митове са тези научни митове, които излизат извън рамките на науката и започват да се прилагат с различни цели от най-широк кръг хора. Обикновено, научните митове за историята и за езика на страната най-често напускат ограничената научна територия и стават широко използвани митове. Когато отиващата си “нормална наука” премине в своя митологичен стадий на съществуване, привържениците й стават особено чувствителни към всеки опит нейните твърдения да бъдат подложени на преоценка по какъвто и да е начин. Учебниците по български език, понякога, също могат проводници на митове за българския език от всякакъв характер. 1. Съвременният български книжовен език е езикът на българската нация. - Това е било вярно за отминал период, но не описва точно съвременното му състояние. Наистина, идеята за книжовния език като наддиалектна, национална форма на българския език възниква през Възраждането, в епохата, когато се създава идеята за нацията и националната държава. В днешно време, идеята за нацията и за националната държава все повече започва да се обяснява като съвкупност от различни общности (хомогенни или нехомогенни като идентичности), обединени от общ стопански интерес, от определен цивилизационен модел и от определен модел на света. В този смисъл, идеята за книжовен език все повече се измества от идеята за стандартен, служебен език, който изпълнява функциите на lingua franca между различните общности в държавата. 2. Съвременният български книжовен език се използва като средство за общуване между всички граждани, които живеят и работят в Република България, независимо от тяхната териториална, социална и верска принадлежност и майчин език. - Ако вместо израза “средство за общуване” беше употребен изразът “средство за официално и междуобщностно общуване” (т.е. като lingua franca), нямаше да говорим за митологичен елемент, съдържащ се в това твърдение. Емпиричните данни рязко противоречат на цитираното по-горе твърдение: като средство за общуване се използват и диалектите, и жаргоните, и тайните езици, и професионалните езици, и други етнически езици. Изключителното общуване само на книжовен език е идеал за част от българските езиковеди. А, както е известно, идеалът затова е идеал, защото той никога не може да бъде цялостно осъществен в действителността. 3. Съвременният български книжовен език е език на художествената литература, печата, радиото, театъра – на всички културни прояви, които се изразяват в словесна форма. - Мит е, че книжовният език е езикът на художествената литература, на театъра и на всички културни прояви. За езика на художествената литература отдавна е доказано, че той дублира естествения език във всичките му форми и съдържания, а книжовната форма е само една от многобройните форми на естествения език. По различните радиостнации и телевизии могат да се чуят всички разновидности на българския език. Ако в случая с електронните медии обаче не се говореше за книжовния език като цяло, а само за книжовно (т.е. стандартно) произношение на говорещите от страна на медията, отново нямаше да си имаме работа с поредното митологизирано твърдение. 4. Книжовният език е общоприет от цялото население в страната. - Че е общоприет, общоприет е. Но е общоприет ЗА цялото население, а не е общоприет ОТ цялото население. Употребеният предлог е от съществено значение, защото задава различни модалности: в случая на “общоприет за…” се набляга върху институционалния характер на книжовния език, разпространяван най-вече чрез училището. В случая на “общоприет от..." е налице социален идеализъм и утопизъм. 5. Използването на други разновидности на българския език е по-малко престижно. - Аргументацията за това твърдение е идентична с предишната. По-малката социална престижност на некнижовните форми за изразяване не накърнява тяхната ценност, защото в тях се съдържа полезна информация за другия, а другият може да бъде също толкова ценен за обществото от граждани, колкото мога да бъда и аз. Всеки роден (или майчин) език е ценен в еднаква степен. Най-страшното, което може да сполети едно общество от граждани, е в него да настъпи едногласие в говоренето. Едногласието в говоренето е един от пътищата да се установи авторитаризъм, а така също и расова, етническа, полова, културна и пр. сегрегация на обществото. 6. Използването на българския книжовен език е социално престижно, тъй като говори за добро образование. - Вече не сме в епохата на единното училище, от което всички трябваше да излизат еднакво грамотни, защото социалната стратификация в обществото не биваше да си личи по начина на изразяване, понеже партийните лидери имаха проблеми и с изразяването си. Елитните държавни училища се превръщат наистина в елитни (не толкова като социален състав на учениците, а като тип образование). Създават се и частни средни училища и частни университети. Учениците, в зависимост от своите способности или от материалното положение на родителите си, ако пожелаят и, ако успеят, са в състояние да получат по-доброто образование. Основен белег на по-доброто образование е начинът на изразяване. Най-добре можем да се изразим, като познаваме в детайли тънкостите на книжовния (стандартния) език, който е многогласен (за разлика от останалите разновидности на българския език, които са едногласни). Колкото по-детайлно познаваш регистровото и стиловото разнообразие на книжовния (стандартния) език и колкото по' умееш да си служиш с това разнообразие, толкова по-престижен става начинът ти на изразяване. Продължението следва.

Mитове за българския език 1. Съвременният български книжовен език е езикът на българската нация. 2. Съвременният български книжовен език се използва като средство за общуване между всички граждани, които живеят и работят в Република България, независимо от тяхната териториална, социална и верска принадлежност и майчин език. 3. Съвременният български книжовен език е език на художествената литература, печата, радиото, театъра – на всички културни прояви, които се изразяват в словесна форма. 4. Книжовният език е общоприет от цялото население в страната. 5. Използването на българския книжовен език е социално престижно, тъй като говори за добро образование. 6. Езиковедите създават книжовния език и могат да “въртят” правилата му както си искат. 7. Писателите са единствените строители на езика. 8. Възможно е да има “чист” български език, без интернационализми и чуждици. 9. Българският книжовен език непрекъснато обеднява. 10. “Бедността” на книжовния език може да бъде преодоляна чрез заемане на думи и изрази от териториалните диалекти и от младежкия жаргон. 11. Книжовният език е правилен, а диалектите са грешна, развалена, проста реч. 12. Българският език е много по-точен от останалите славянски езици, защото има най-много (9 на брой) форми за изразяване на глаголното време. 13. Българският език е по-напреднал, в своето развитие от останалите славянски и множество други езици, защото е извървял пътя от падежност на имената до безпадежни предложни конструкции. 14. Езикът ни е едновременно класически и екзотичен. 15. Българският език не може и не трябва да се изписва на латиница. 16. Българската азбука, наречена кирилица, е създадена от братята Кирил и Методий. 17. Днешната погрешна употреба на българския език “утре” може да се превърне в езикова норма. 18. Най-правилен български език се говори в градовете Пловдив и Велико Търново. 19. Българите са най-псуващият народ на света. 20. Най-много псуват жителите на столицата – гр. София. А дали е така?

Словото, езикът и езиковите бариери Първо, да уточним някои понятия, за да не се издигнат между нас още в началото езиковите бариери, за които ще поразмишляваме след малко. Това са oсновните понятия за език и слово. Говорейки за език и слово, винаги ще се стараем да разграничаваме тези понятия, преди още мисловната рутина на делника да ги слее. Словото ще считаме преди всичко за духовно понятие. Увереност ни дават първите редове на книгата Битие: „В начало Бог сътвори небето и земята...”, осветлени от първите редове на Йоановото евангелие: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше, в началото, у Бога. Всичко чрез Него (Словото) стана, и без Него (Словото) не стана нито едно от онова, което е станало.” В началото, сътвори Бог и, в началото, беше Словото - творящата сила на Словото Божие. Тук, Словото ни най-малко не се разбира като език или като говор. Бог е Слово и Словото твори; Словото не е реч, а разумна творческа мощ, която църковният език нарича също Премъдрост Божия. Сетне, Словото е дадено на човека като незаличим божествен залог: „И сътвори Бог човека по Свой образ” (Бит. 1:27). В какво се заключава понятието образ Божи? Разбира се, не - в някакво визуално сетивно уподобяване. Образът Божи в човека се заключава в три основни неща: в свободната воля, в способността за творчество и в дара на словото. И трите винаги са свързани: в словото винаги има свобода и творчество. Виждаме, че в човека словото вече има езиков израз. По-нататък, според първата книга в Библията - “Битие”, Бог предоставя на Адам свободно да даде наименования на всички останали одушевени твари на мирозданието. И Бог приема този негов пръв словесен и свободен творчески акт. (Вж. Бит. 2:20). Виждаме, че на човешката словесност също е дадена творческа сила, макар - и ограничена. Когато човекът злоупотребява с дадената му свобода и започва да живее в несъгласие с Божията воля, драматично намалява и силата на човешкото слово, въпреки че тя никога не секва съвсем. Не закъснява и първият организиран човешки акт против Бога: строежът на Вавилонската кула: „Ще си построим град и кула, висока до небесата” (Бит. 11:4). Израз на сатанинска гордост, акт на духовна празнота и суетна деятелност - такъв е безумният стремеж на тленния човек сам да завладее Творението и да заеме мястото на Бога. Резултатът от това безумие е т. нар. смесване на езиците. Книгата „Битие” дори запазва единствено число - смесване на езика (Бит. 11:7). Това навежда на мисълта, че едва ли мигновено са се появили различни езици в света. Може би, преди това, се случва нещо друго, по-драматично и по-съществено: човеците изгубват единомислието помежду си. Вървейки против Божията воля, всеки започва да следва своето собствено мнение, да обслужва своите собствени прищевки. Иначе казано, хората запазват речта си, но отпадат от онова, което истински ги обединява - Словото. Стига се до едно частично изолиране на човешкия език от заложеното в човека слово - с всички катаклизми, настъпили съответно в човешката личност. Така в резултат от комплексни причини, свързани с всеобщото падение, става възможно в известна степен езикът да бъде и безсловесен - парадоксална безсловесност на езика! В Псалтира неслучайно на нечестивите се дава характеристика чрез тяхната реч или по-точно - чрез тяхната безсловесност. За тях се казва, че „вият като псета” (Пс. 5, или че говорът им е брътвеж, и т. н. Ние преживяваме болезнено тази езикова безсловесност. Функциите и качествата на самия език стават нестабилни и лесно клонящи към упадък. Едни от тях остават сродни с градивното, творческо начало - описателната или художествената реч, напр. Други обаче се обвързват с падението и греха - сквернословие, празнословие и т. н. Нещо повече, в словото на човека се появяват активно деструктивни тенденции: обидата, клетвата, клеветата, заклинанието, магичните формули (които често пъти са и нечленоразделни). Иначе казано, тъмните и безсловесни страни на душата също се стремят да намерят словесен израз. Получава се нещо като антислово. Това също е парадоксално, но потвърждава, че човекът дори в своето падение остава словесно същество. Божият образ може да бъде силно потъмнен, но не може да бъде заличен. В светлината на тези разбирания за език и слово, откриваме известна едностранчивост на съвременните понятия. За нас, езикът е само част от онова, което всъщност е: средство за комуникация (в бита, в работата, в медиите и в рекламата), средство за описание (публицистика, наука), средство за развлечение (цялата популярна литература, която се развива толкова бързо, за сметка на истински стойностната такава). Липсва ни обаче съзнанието за езика като слово и като първостепенна функция на Словото. Намаляло е неговото значение като средство за личностна идентификация (самосъзнание, културна и духовна идентичност), като средство за словесно осъществяване на личността и - не на последно място - като средство за общуване с Бога (молитвен живот, славословие, свещенодействие в света - също словесно). От всичко това ние, в една или друга степен, се лишаваме. Известна едностранчивост бележи и развитието на модерния език. То е главно в утилитарна посока, което води до усилено диференциране вътре в самия него; до обособяване на отделни негови форми със своя специфична лексика и семантика. Създават се предпоставки за едно езиково разделение, което вече не е между хора, говорещи различни езици, но между носителите на един и същи език. Говорим всъщност за белег на разделения в манталитета, ценностите и идентичността вътре, в едно и също общество. Сякаш всеки народ е започнал да строи по една своя собствена „вавилонска кула”, при която вече не езиците се смесват, а всеки език в себе си девалвира. Това ще рече, че отслабва способността му да изчерпва в дълбочина понятията. Резултатът е в две посоки. Намалява значението на езика като универсално средство за пълно общуване и разбиране в общността на своите носители, като пълноценно обединяващо звено между тях. Получава се прекъсване на комуникативната верига, което превръща езика в антиезик. Парадоксално, езикът престава да бъде проводник на Словото и се превръща в препятствие за човека при осмислянето на основни екзистенциални въпроси - живот, битие, смърт, вяра, истина, добро, зло. В крайна сметка, оказва се, че отчуждението от Бога може да е свързано и с езиков проблем! Една от основните причини за всичко това, днес, е глобализацията на езика. От една страна, тя води до лесни и светкавични комуникации на глобално равнище, но от друга - до затруднения в общуването в близък план. Глобализацията на езика е свързана тясно с придържането към утилитарните функции на словото за сметка на останалите му такива. Причините са известни и вече банални: развитие на съобщенията, урбанизация, индустриализация, нови технологии, интернационализация на научните термини и т. н. В този контекст, следва да очертаем и езиковите препятствия, появяващи се в нашия роден език. Те се дължат на явления, част от които ще се опитаме да определим. Първо, противоречието между неестествено бързо формиращите се нови обществени отношения и влиянието им върху семейството. Все по-често се натрапва неразбирането между поколенията, най-често - между родители и деца. Нe e изненада недоумението на родителите, че децата им от една определена възраст нататък „от български не разбират”. Вярно е, че това са и естествени конфликти, свързани с възрастови различия. Но има и друго. Оказва се, че животът извън семейството, всъщност, се подчинява на съвсем различни принципи на общуване, свързани с разрушаването на йерархичния модел, който волю-неволю е основополагащ за семейството и дома. С други думи: обществото и семейството вървят по различни пътища; не се развиват еднакво; появили са се двойни ценности - едни, които обществото споделя, и други, които съхраняват семейството. Това води до дестабилизиране на по-консервативното по природа - семейството. Издигането на езикови бариери между поколенията е неизбежно. Диалогът между родители и подрастващи е нарушен и по причини, свързани не толкова с разликата във възрастта, колкото - със споменатото ценностно раздвояване. Вкъщи се говори „на един език”, разбирай: ценностната система е една, думите имат един смисъл, означават едни понятия, докато навън, често пъти, езикът е „друг”, изразяващ други принципи и ценности. Един прост пример: вкъщи думи като: моля, заповядай, извинявай, прощавай и др. имат много по-буквално и много по-голямо значение, отколкото - навън, в някои нови социални среди, където арогантността е модел за подражание. Медиите допълнително насаждат псевдоценности и псевдокултура. Всичко това се вижда добре, ако погледнем на развитието на жаргона като на езиков израз на определени типове манталитет. Изрази като “хипер яко”, “споко”, “куул”, “пич” и други подобни, например, могат да подскажат, че в обществото растат хора, повлияни от холивудската идеология за супермена (свръхчовека, който разчита само на себе си); хора, които са очаровани от гордостта, егоизма и самодоволството; хора, които владеят английски език и умеят да си служат с компютри и си общуват със средства само за „посветени” - в „чата” или чрез SMS-и. Тук нямам предвид, че всеки, който употребява жаргонни думи и изрази, е непременно такъв, но подчертавам, че те имат знаков смисъл. Друг обуславящ фактор е протичането на живота на съвременния човек в определени, повече или по-малко затворени среди със свой език, със своя лексика и ментално-езикови особености. Такива са средите на тесните специалисти със свой специфичен манталитет, а оттам - и език, и начин на общуване. Това е свързано и с промяната и преразпределянето на професиите в света. Много от старите „класически” професии са почти отмрели. Затова пък се появяват други със странни имена и дейности като дилър, провайдер, марчъндайзер, супервайзер, омбудсман, мениджър, дизайнер, промоутър, бодигард, килър т. н. Това са среди, които имат и съответно отношение към езика, и съответна култура на общуване. Освен това, те не са приемници на никакви традиции, до момента. Те формират самите себе си сега. В динамичния и лабилен процес на самоидентификация, отчуждението също казва своята дума. Хората нямат желание да общуват със среди, към които не принадлежат, и не го правят. В този смисъл, да направим една препратка към агората на древните градове през периода на елинизма... Установяваме, че тя няма свой аналог в съвременното глобализирано общество. Някога, в агората се е случвало точно онова, което съвременните хора избягват: там са се срещали различни хора, напуснали за малко естествената си семейна и професионална среда, за да общуват. Те успявали разговаряли обменяли идеи на универсални теми, които вълнували всички. На агората хората преставали да бъдат „професионалисти” и се осъществявали като общуващи същества, като хора в един по-вселенски смисъл на думата. На агората властва обединяващото гражданско начало - там всички са граждани и това създава универсални интереси. Неслучайно големите екзистенциални въпроси в древността може да са били поставяни от философските школи, но са били обсъждани именно на агората. Затова, там се е развивал и един много по-универсален език с огромен потенциал. По-късно, вече в християнизираните общества, този начин на общуване намира приемственост - и във Византия, и в ренесансовото общество, та чак - до балканската чаршия. Днес, дори големите екзистенциални въпроси постепенно се затварят в средите на тесни специалисти - философи, богослови и пр. Днес, вече няма агора. Даже и чаршията е на изчезване. Обществените места като цяло не са същите. В тях не се говори, не се пуши, не се нарушава анонимността... И се образува вакуум. Универсалните форми на общуване не само от далечното, но и от близкото минало, постепенно се подменят с глобални. Между едните и другите има диаметрална противопоставеност. Универсалната среда винаги е в близък план. Тя е място на общуване на различни нива, но където нагласата е да се преодоляват различия и да се култивира единомислие в разнообразието на мнения и възгледи. В глобалната виртуална среда нещата са визирани в отдалечен, общ план. Без значение дали има, или няма физическо струпване на хора. В нея анонимността е принцип. Глобална среда е компютърният монитор, който в реално време свързва двама души в различни точки на планетата, но милиони потребители на Интернет в този миг остават анонимни. Глобална среда е и модерното кафене, където се идва с определени хора, но на място никой никого не познава и съседни маси никога не общуват. В глобалната среда под разни форми се развива клубното начало. Хората общуват, прегрупирани и разделени по интереси. Често пъти обаче, вместо истинско общуване, те търсят свой отражател, чрез когото просто да придобият увереност за темелите на собствения си аз. Ето защо, те предпочитат да се обособяват в общества, между които връзката да е слаба и формална. Например – в интернет базирани тематични форуми. Подобно диференциране се оказва възможно тъкмо в условията на глобализация, когато вече не е така належащо хората да се търсят лично и да се нуждаят активно един от друг. Неизбежно следва и езикова промяна: днес сякаш езикът върви също към обособяване на отделни езикови системи със своя лексика и най-вече - с различен смислов багаж на едни и същи думи. Например думи като любов, свобода, братство, равенство, справедливост, чест, слава... Да вземем “любов” - тази толкова многозначна дума! В едни обществени среди, тя се разбира като силна емоционална привързаност към каквото и да било, а в частност - към друг човек. В други среди, тя по-скоро се отъждествява с еротично преживяване. Трети я разбират като хармония между душа и физика. А някои под любов разбират: „да положиш душата си за ближния” или пък - от страхопочитание към високото понятие - дори избягват да го обсъждат открито. Има и такива, които разбират съвършената любов като съвършено безстрастие, разграничавайки от нея всяка нетрайна земна привързаност! Ясно е колко много трябва да внимава гимназиалният учител, когато говори на възпитаниците си за любов. За свещеника - да не говорим. Но в глобализираното общество сякаш не остава форум, в който представители на тези среди да общуват, за да изяснят заедно, да „сверят” понятието с думата или да обогатят думата с повече понятия. Вместо това, получава се или диалог между еднакво мислещи, който е гладък, но нискоефективен, или инцидентен сблъсък между хора, които на един и същи език просто не се разбират. През последните години често сме свидетели на това по различни радио- и телевизионни предавания, в които само изтичането на ефирното време слага край на безсмислени и безплодни разговори. Достигаме до третия фактор, създаващ предпоставки за езикови бариери: медиите! Очаква се тъкмо медиите да премахват езикови прегради. За съжаление, на практика, се получава обратното. Първо, медиите не са истински свързващо звено нито между отделни хора, нито между социални среди. Това е така, защото те са консервативни и затворени системи, а не - отворени и достъпни, както подсказва елементарната логика. Медиите са непроницаеми за непрофесионалисти и медийният език е езикът на една обособена и затворена среда - една от тези, за които се спомена по-горе! Дори, когато тя излъчва послания, това нито е общуване, нито би могло да бъде. Обратната, открита и свободна връзка с публиката почти винаги е симулирана. Тя е мнима. На практика публиката (читатели, зрители, слушатели) си седи няма, езиково безсилна вкъщи и приема. В езиково отношение, тя може да бъде формирана, но трудно може да формира, да влияе активно. Освен това, медиите преследват определени цели, които в много случаи са комерсиални. Това е принцип, силно влияещ на техния език. От друга страна, динамизмът на повечето медии (ежедневни издания, рубрики, предавания, емисии и т.н.) не позволява по-задълбочено и по-отговорно отношение към езика. В резултат от всичко това, днешните медии предизвикват мощна понятийна и езикова девалвация. Постоянно се създават и тиражират езикови клишета. Те достигат до публиката наготово и се възприемат лесно. Същото е и с чуждиците, въпреки че те, понякога, може и да обогатяват (тогава се наричат “заемки”), а не - само да ощетяват езика. Проблемът с чуждиците (думи и изрази, за които има български аналог) настъпва, когато те се превърнат в езикови паразити или станат езикови шаблони, което се случва най-често. Така езиковият шаблон се внедрява в речника на хората, като отнема силата на словото, превръщайки го в реч за еднократна употреба. Нещо, което също можем да определим като тежест, потискаща нашата езикова индивидуалност. Когато израз като “евроатлантическа интеграция” се повтаря като мантра по стотици пъти на ден, в един момент, той може да означава всичко или нищо. Той се превръща в едно отвлечено понятие само за себе си, в суха и куха фраза, и с лекота се употребява дори и в случаи, когато не означава нито европейска, нито атлантическа, нито пък интеграция. Точно това се случи неотдавна, когато нашите медии коментираха българската позиция за войната в Ирак. Устойчивата употреба на езикови шаблони демонстрира мисловна ограниченост, беден словен фонд и езикова инерция. Шаблонните думи и изрази са напаст в съвременната езикова практика. Четвърти обуславящ фактор: появата на широки маргинализирани среди в българското общество. Това е прослойката от хората, които не са на своето естествено място, не се знимават с присъщата им дейност и не водят обичайния за тях начин на живот, но са събрани по стечение на обстоятелствата. Особено типично за България явление, свързано с изкуственото индустриализиране на страната през периода на комунистическото управление. Тогава бе създадена една изкуствена средна класа, която просто не си беше на мястото - в страна като нашата средната класа е естествено да бъде съставена от селско население, занаятчии, дребни производители, търговци и един минимум от държавни чиновници и служители. Вместо това, извършваше се брутално вавилонско преселение вътре в страната. Обикновените селяни се пролетаризираха и отиваха в заводите. Същото се случваше и с голямата част от занаятчиите. Интелигенцията бешее или натъпкана в лагери и унищожена, или - принудена да упражнява нискоквалифициран труд. Друга част от селяните по „партийна линия” се спасяваше от полския труд и уютно се настани на студентската скамейка. Произвеждаше се партийната интелигенция, която си остана грубо необразована. Всички знаем какъв език създаде и налагаше тя! Рухването на тоталитарната система през 1989 – 1990 г. се вписва в процесите на икономическо преразпределяне на света. СИВ изчезна, българската промишленост западна мигновено. (И това още веднъж показа, че промишлеността ни е била изкуствено създадена.) Но разместването на социални слоеве е почти необратимо. Селата не просто обедняват, те замират. Техните жители от времето на разцвета им - преди повече от 50 години - са оставили вече две или три поколения в градовете, но изведнъж там започва безработица. Индустрията ги е излъгала. Тя е била бутафорна и вече е изпълнила мимолетното си предназначение - да създаде безсмислена работа на селяните в градовете. За по-младите, които могат още да учат, докато се отлага срещата им с безработицата, остават висшите учебни заведения (ВУЗ). ВУЗ-овете в България, може би, са съответствали на изкуствения индустриален „бум”, за който стана дума, но са в повече за сегашното икономическо състояние на страната. Днес, България е пълна с немотивирани студенти, на които им е все едно, какво точно следват и какво ще правят със завършеното си висше образование. Едни от тях започват да учат друго висше образование или емигрират в чужбина – за да учат и да работят там, за да създадат свое потомство – пак там. Като прибавим пенсионерите, част от които продължават да работят, безработните учители, шлосери и военни, които са принудени да карат таксита, да обработват земя или да гледат животни, защото работното им място е било закрито, получава се една широка маргинализирана по различни начини прослойка, която е дошла на мястото на стопилата се средна класа. Животът изтласква в периферията тези от тях, които са по-податливи на житейската инерция.Маргиналните среди са най-податливи на медийното езиково влияние, може би, защото са най-инертни. Често пъти хората са принудени да бъдат инертни. И те си измислят различни активности: гледат телевизия, не - дрогират се с телевизия, с радио, вкопчват се във вестниците, или - в интернет. Разговорите при общуването им са коментари върху вестникарските теми или върху телевизионните предавания, чийто език те подсъзнателно започват да имитират. Да не говорим за цялата масова развлекателна литература или за филмовия език! (Съществува филм с Арнолд Шварценегер, в който главният герой има една реплика, влязла в устите на цели тълпи от подрастващи, и тя е: „Аста ла виста, бейби!” След още няколко подобни израза, техният език няма как да не се поддаде на тази ментална агресия...) Днес, повечето българи имат закърняло чувство за правилността на българската говорима и писмена реч. Образованието ще поставим като следващ фактор за пораждане на езикови препятствия в българския език. Първо, образователните критерии, които се поставят пред подрастващите. Формулата е: английски език плюс компютърна грамотност. Без наличието на тези два фактора, никой не може да се счита за надеждно образован. И това всички го приемаме като нещо положително. Но: какъв английски и какви компютри, и как английският и компютрите езиково си взаимодействат? По тези въпроси вече не можем да останем равнодушни. Английският на нашите ученици е предимно компютърния английски и геймърския английски и той, обикновено, до това ниво се развива. Познанията по компютри, от своя страна, минават през компютърните игри. В тях, езикът е изключително важен, защото се налага да се разбират указания, команди и опции. Но, в действителност, това е език на първосигнално ниво. Формално погледнато, децата учат език и придобиват компютърна грамотност, а, всъщност, са застрашени от езиково обедняване. Друг образователен проблем е писмената култура на българина. В училище, ние не се учим да се изразяваме добре в писмен вид. Навикът да общуваме писмено почти се е изгубил. Това се дължи и на развитите технически средства за комуникация - при наличието на SMS, e-mail и телефонна връзка, писмото и картичката губят предишното си значение. Но, от друга страна, навиците за писмено общуване са въпрос и на културни традиции, свързани с развитието и съхранението на езика. В това отношение, образованието ни има още какво да направи. Езикова бариера се получава и, когато речникът на хората е беден и пълен с паразитни чуждици, а езиковите им навици са на първосигнално ниво. Тази бедност не може да не се отрази както на общуването помежду им, така - и на тяхното личностно самоопределение и самосъзнание. Разбира се, че езикови бариери на равнище елементарно общуване не може да има. Хората винаги ще се разбират, когато се питат колко е часът, и винаги всички ще разбират прогнозата за времето или какво пише в менюто, когато са отишли на ресторант. Бариерите са разположени по-дълбоко и са по-сложни. Би могло да се каже: бариерите дори не са в езиковите промени сами по себе си; те са в частичната загуба на словото в нас като изконно понятие. В този смисъл, те не са винаги между отделни индивиди или между отделни социални групи. Езикови , понякога, се издигат и вътре в нас самите. Те ни пречат да опознаем и изразим по-добре, по-словесно себе си. Не на последно място - затрудняват достъпа ни до Бога, Който Сам е Слово и Който е вложил словото в нас. Светският и църковният български език Днес Църквата не е пряко преследвана и много хора приемат Свето Кръщение в зряла възраст. Други, които са били кръстени като деца, но не са били възпитавани във вярата, вече като големи хора, започват да проявяват съзнателен интерес. Някои извървяват сложни пътища, като минават през съблазните на източни учения, различни секти, окултизъм и т. н. И пак се завръщат към Православието, не само защото намират там родовите си духовни корени, но главно, защото намират там истината, която така дълго и болезнено са търсили. И тук, изведнъж, започва поредица от недоразумения, и тук започва един друг и не по-малко мъчителен път. Защото много от тези хора, млади и образовани, щом започнат да посещават църковните богослужения, срещат бариера. Тази бариера е езикова. Погрешно би било да се мисли, че само църковнославянският език е в основата на проблема. Днес, в храмовете, Свещеното Писание, много от молитвите и от проповедите са на чист съвременен български език. Но ето, че пълната разбираемост, въпреки това, някъде се нарушава. Ще се опитаме накратко да анализираме това явление. Какъв всъщност е езикът на Църквата? Би трябвало най-напред да си дадем сметка, че няма един-единствен църковен език, универсален в Църквата във всички случаи. Не, но съществуват: - език на апостолската проповед, сиреч проповедта сред още неприелите вярата. И тук отделно има значение дали аудиторията е от юдеи, или е от езичници. Или пък – от атеисти, ако говорим конкретно за нашето време. - език на църковната проповед. Това е проповедта сред верните, сред убедените и утвърдените във вярата. - език на богословието. Той е предназначен предимно за четене. Това е езикът на книги и трактати, който се характеризира с висота на стила (въпреки че някои подменят висотата с изкуствена сложност на изказа). - език на Свещеното Писание - старозаветен и новозаветен, съответно с различни първоизточници и особености. - език на молитвата. Това може да е най-интимният, най-съкровеният и личен изказ, строго индивидуален. И всеки запазва своята свобода с какви думи и изрази ще се обърне към Бога, стига да има вярата и дръзновението да го направи. Но освен език на частната молитва, различаваме и език на общата молитва в църковното събрание. - език на славословието. Това е богослужебният език, който съдържа поетични, библейски, молитвени и богословски елементи. В него се смесват съответно библейската лексика, богословската, поетическата и молитвената. Значи първата езикова бариера е свързана с това, че много хора, добре образовани в светската област, влизат в Църквата неподготвени за спецификата на нейния изказ. Това не им пречи обаче да имат своите предварителни представи и дори изисквания, често - погрешни. Те директно идват на неделните служби и изведнъж попадат сред песнопения и славословия, без да си дават сметка за многообразието на църковния език, в зависимост от случая, мястото и аудиторията. Те очакват от богослужебния език да бъде за тях и проповед, и разяснение, и молитва. Вторият езиков проблем идва от онези, на които е поверена просветната мисия на Църквата - свещенство, богослови, учители по вероучение. Често те проявяват неразбиране точно в обратна посока: тъй като отдавна са се сближили с богослужебния език, с лекота го внасят в проповедта, в свободните разговори, в катехизиса пред аудитория, която още не е готова за това. (Не защото тя е необразована, а тъкмо обратното - защото е много добре образована, но в една лаическа среда, чужда по ценности и по духовна идентичност на Църквата или - даже на християнството изобщо.) Третата основна езикова бариера се дължи на преводите. Невинаги българските преводи на църковна литература са достатъчно добри. Те страдат от утвърждаването на една лексика, която невинаги е съвместима с българския език, използван днес. Срещат се неоправдани архаизми, терминологията понякога е утежнена. Има и преводи, които звучат изкуствено и даже наивно, а има и такива, които принизяват езиковата висота на оригиналните текстове, идващи чрез църковнославянския - най-често от гръцки, еврейски и латински. Това се отнася както до Свещеното Писание, така - и до богослужебните и нравоучителните текстове. Този проблем се отнася в по-малка степен за богословските творения, но затова пък, те се възприемат като тясно специализирана литература и, по този начин, излизат от интересите на широкия кръг читатели. Всички тези проблеми са свързани с интересната история на формирането на българския език, с динамичните и съдбовни промени, настъпили и настъпващи в него. Първо, отдалечаването му от старобългарския език и съответно - от църковнославянския език (русифициран старобългарски език; старобългарски език под руска редакция) - като основа на всички славянски езици. Естествено е такова отдалечаване от общия корен да се наблюдава и при другите славянски езици, още повече, че църковнославянският език никога не е бил разговорен. Но отдалечаването на останалите славянски езици е повече на равнище лексика. Българският език, всъщност, остава единственият славянски език (ако изключим македонския), който от синтетичен става аналитичен. Това означава, че падежите в него изчезват. Изгубват се също инфинитивът и супинът на глаголите, а определителният член се премества в края на думата като суфикс (наставка). Не зная точно, по какви причини това се случва. Не бих изключил възможността те да се окажат свързани с определени особености на темперамента, на манталитета и даже - на историческата съдба на българите. Това по-добре могат да обяснят лингвистите. Сигурно е обаче, че с тези важни промени се променя и самата логика на езика, самият изказ. Когато става дума за превод от друг, синтетичен език с падежи, самият езиков инструментариум при превода е вече различен. В същото време, църковнославянският се съхранява като богослужебен език и звучи в храма наред с българския. Но за нас той вече не е така разбираем, както е бил и както днес е за другите славяни, например - руснаците. Причината не е в лексиката, тя лесно се усвоява. Причината е в падежните форми. Затова, днес, българи, владеещи руски или сръбски (по-точно – сърбохърватски), много по-лесно разбират богослужебния език. Замяната на църковнославянския със съвременен български също не е никак лесна. Все още, не можем да кажем, че са направени достатъчно добри преводи, които да звучат убедително и да са на високото ниво на църковнославянските. Като се имат предвид грамадните инвестиции, които са необходими за тази цел, това едва ли някога ще стане. Най-полезното и благодатно, и сътоветно - най-трудното разрешение на проблема е да положим усилие и да изучаваме корените на собствения си език; да възстановим езиковата си памет; да усвоим падежната система и да се опитаме да влезем в нейната логика. Освен задължителния вече английски език, струва си да се поинтересуваме, поне само теоретично, и от някой синтетичен език. Това не просто би обогатило езиковата ни култура, но би стимулирало изобщо мисловния ни потенциал. Познаването на един аналитичен език и усвояването на още един синтетичен ни дава сякаш още една логическа система, още един тип мислене. Всеки един език е нов прозорец към света. Тук, механичното трупане на думи минава на заден план. Речниковият запас не е маловажен, но, както виждаме, езикът е много повече от съвкупността от думи - той е начин на мислене, начин на възприемане и отразяване на света. Също така, трябва да се вземат под внимание и историческите обстоятелства при формирането на новобългарския език. Ще се опитаме да ги прегледаме накратко. Съвременните книжовни езици са фиксирани главно чрез печатното дело. След появата на печатарската машина в Европ, изобретена от Гутенберг, преписваческите школи постепенно западат и отстъпват място на издателствата. (Да не забравяме, че дотогава една книга се преписвала на ръка, рисувала се на ръка, понякога – цял живот не достигал на преписвача, защото, в онази епоха, животът на хората бил значително по-кратък от нашия. Сред тях, рядко някой доживявал повече от 50 г. Войни, болестни епидемии, нашествия, държавен произвол, природни бедствия, дистрес и още много други фактори намалявали живота на тогавашните хора.) Точно в този процес българският език се оказва ощетен, в сравнение с много други езици. Българският език става жертва на едно драматично противоречие: от една страна, неговият древен прототип служи за основа на цялата славянска книжовност. В езиковата си памет ние носим искрата на светите братя Кирил и Методий, на техните ученици – Наум и Климент, както - и тази на техните последователи. Носим паметта за Златния век, за книжовните ни школи в Плиска, Преслав, Охрид и Търновград. Носим памета за делото на патриарх Евтимий. От друга страна, след векове на чуждо владичество, някъде към Възраждането, българският език е обречен да преживее втора младост - ненавременна, неестествена и затова - твърде болезнена. Един древен език отново търси себе си, отново се формира и наново се развива, вече - в един много различен контекст. Полиграфията у нас се развива сравнително късно. Причините за това са повече от ясни: османотурско потисничество, бедност, ограничени възможности... Възраждането, като просветен процес, неслучайно съвпада с икономически подем и значително замогване сред българите. Но това става доста късно. Книги на български се печатат и преди това, но едва към средата на 19 век в Пловдив Христо Г. Данов дава тласък на сериозна издателска дейност. Едва тогава, с появата на многохилядни тиражи на различни издания, може вече да се говори за истинско развитие на българско печатно дело. Тогава започва да се фиксира и новият български книжовен език (за чието създаване иначе се приема периодът, наречен “Османски феодализъм в българските земи” - XV - XVII век). В този периос, от турския език, в българския навлиза преизказното наклонение на глаголите. Разширяват се интересите, разширява се и тематиката. Заедно с това, започва и диференциране на езика, т. е. - развиването на различни изказни форми, на различни стилове със своя специфична лексика. Трябва да допълним, че това разширяване на интересите на младото българско гражданско общество през Възраждането, е главно в светска посока. Лаицизмът, внесен от Запад, си прокарва път и у нас. През 19 век вече се твори и се печата разнообразна книжнина: пиеси и повести, но също - учебници, наукоподобни издания, списания - все със светски характер. Дълго време, характерни белези на тази книжнина ще останат наивизмът, несполучливата имитация, лошият вкус, популизмът. От Михал Мишкоед и Кръстьо Пишурката до Йовков има дълъг път за вървене. В езиково отношение се случва следното: - Разговорният език започва по-силно да влияе върху създаващия се книжовен. - Писаното и тиражирано слово става филтър на диалекти, наречия, градски жаргон и чужди думи, неизбежно навлизащи отвън. Някои от тях се отхвърлят, други остават. - Създава се едно по-утилитарно отношение към езика чрез навлизането на рекламата и тиражирането на множество УполезниФ книжки Цсборници и наръчници за бита, модата, домакинството и т. н. - Езикът все по-често започва да служи като средство за забава и развлечение, което невинаги е в полза на сериозната литература. През този период, изпълнен с ентусиазъм, но и с много противоречия, се извършва голямото разделение на съвременния език на светски и църковен. Във всеки случай, църковният език има по-различна съдба, среща по-други проблеми. Първо, той остава по-консервативен. Връзката му с църковнославянския е още силна. Да вземем само факта, че от XV до XVIII век, във възстановените килийни училища, в употреба е църковнославянският, докато, същевременно, навън, в употреба е вече новобългарският език. (Затова, ако през XIX век светският български започва да приема чуждици от френския или от гръцкия, то църковните хора приемат в речника си чуждици по-скоро от църковнославянския. Това може да се наблюдава и днес в някои църковни проповеди. Напр.: богохраним, боговдъхновен, небожители, възлюбен и др. Някои от тях са уместни, но други звучат нелепо.) Така или иначе, развитието на църковния новобългарски език е по-тромаво от това на светския български. Не че още в XIX век у нас не се тиражира църковна литература, но дълго време тя остава по-скоро популярна. Така е разбирана у нас и мисията на печатното дело през тази епоха - да разпръсква знание и духовност. По възможност - бързо, лесно и за всички. Затова, дълго време приоритет имат евтините популярни издания - фолклоризирани жития, патетични нравоучителни брошурки, списания с назидателни статии. Показателно е и това, че чак до двадесетте години на XX век, на отделни места все още са в употреба старите дамаскини, преписвани на ръка и разпространявани сред благочестивото и любознателно население на малките градове и селата. Можем да си представим какъв е бил езикът на подобна полуапокрифна литература. За сюжетите в нея - да не говорим. А тя, в един момент, намира и своите издатели. Получава се нещо като литературата, разпространена все още в някои латиноамерикански страни. С тази решителна разлика, че в нашия случай става дума не за сладникави историйки, а - за отговорно дело като духовната просвета на един пробуждащ се народ, чиято частична културна, историческа и езикова амнезия трябва да бъде излекувана. Фатално за авторитета на сериозното богословско познание у нас, ако го съпоставим с бързото развитие на художествената, научната и документалната литература. (Само като си помислим, че през това време, и то - много по-отрано, в Санкт Петербург, Москва и в много други академични центрове в Русия се печатат пълните сборници с творенията на Светите отци, превеждани от оригинал, дело на цели академични екипи... Неслучайно и до днес тези дореволюционни издания остават главния източник за българските богослови. Обикновено те се ползват на руски. Когато средствата позволяват, правят се и преводи. Пак - от руски, защото така е по-лесно и по-евтино, отколкото – за преводите от оригинал - старогръцки, латински, еврейски или църковнославянски.) Виждаме, че църковният език не е толкова неразбираем. По-скоро, той е компрометиран по погрешка, и то най-вече сред нашата светска интелигенция. Защото и българската интелигенция, от своя страна, също се разделя на светска и църковна. Едната интелигенция съхранява и развива своя език, и другата - своя! Всеки - по своему. Липсва обмен, липсва творческо и духовно преливане между българския език на светската култура и българския език на духовността. В това се крие причината ние да не създаваме свой Достоевски, Соловьов, Бердяев. Не създаваме своя интелигенция, която да е повлияна от православния дух, от богословските понятия, от църковния език. У нас са се появили бариери от ценностен, културен или ако щете - от психологически тип, отделящи рязко светското от църковното и интелектуалното от духовното. По някакви причини, в един момент от историята си, българинът се комплексира от своята православна църковност. Някои от тези причини са езикови, свързани с процесите, които току-що разгледахме. В същото време, същият този българин, дори и да иска, не може така лесно да се отрече от тази своя православна църковност, защото тя е вкоренена толкова дълбоко в съзнанието му, че без нея той не успява да определи идентичността си. Става това, на което и днес сме свидетели. Ние не се отричаме пряко от православната си принадлежност, но, вместо да се отречем, се срамуваме, стесняваме се от нея. Считаме я за закостеняла и архаична, считаме я за недостатъчно интелектуална и даже за наивна, бабешка - точно както на модерния светски българин му изглежда и езикът на Църквата. Проявяваме склонност сами да маргинализираме собствената си идентичност, да я избутваме към периферията, към кухнята на самосъзнанието си. Болезнено търсим друго самосъзнание, други изразни средства, друг език. А всичко си е тук, на мястото. Трябва само да отпаднат някои бариери. Свещеник Ангел ВЕЛИЧКОВ

Колко пъти можем да извадим 5 от 25? Само веднъж! Следващият път ще вадиш 5 от 20, а не - от 25. Условието на задачата е изпълнимо само веднъж! Не позна!