ISTORIK

Ето малко примери за жаргонни думи и изрази: Който не бачка, няма кльопачка! (Който не работи, няма да яде.) Ще льоснем ли една ракийка? (ще пийнем ли?) Реших да абдикирам от час по физика. (да избягам, да отсъствам) Аре, бе, майна (копеле, пич, артик), скив се - къф си кир, бе, изплюска всичката кльопачка... (Хайде, виж се, изяде всичкото ядене!) Скивайте го тоя - какъв селинджър (абориген, пейзан) е... (Вижте го този какъв селянин е!) Не ми се дърви много, че само да те ритна и ще те препарирам! Ей, дядка, оди да си пиеш хапчетата - кукумицин и антиглупин! (лекарствата за стимулиране на мозъчната активност) Този е обърнал резбата, докато е бил в пандиза. (Този е станал хомосексуалист, докато е бил в затвора.) Ей, старче, сложи си кастанетите (арматурните железа), за да мога разбера какво ми казваш! (изкуственото чене) Ти си бил гола вода (стрийптийз уотър), бе! (Ти нищо не струваш) Ти живееш твърде далече - на няколко туби бензин от центъра (в девети картофен пояс, зад девет земи - в десета) Писна ми от теб! (Ти ми омръзна) Голям праз! (не ми пука) Вчера ченгетата ме спукаха от бой. (Полицаите ме биха) Имам новo гадже. (имам си нова интимна приятелка) Фраснах му два тупаника по китарата (тиквата). (Ударих го 2 пъти по главата. Ще ти отрежа зелката! (Ще те обезглавя) Чукундур, пъпеш, охлюв, тиквар, балама, баламурник, балък, патка... (обидни названия - глупак) Дъртият ще ме спука от бой, защото драснах от часа по история. (Баща ми ще ме бие много, защото избягах от часа по история) В кръчмата поркам и киризя мадамите. (пия и зяпам) Ти си още дечко. (дете) Днес нямам мангизи. (пари) Чаткаш ли какво ти казах преди малко? (Разбра ли какво ти казах преди малко?) Ще се цаня на работа. (Ще кандидатствам за работа) Ех, как ще те млатя, само да ми паднеш... (как ще те бия) Ма ти си бил голям баровец, бе, с тоя GSM. (богаташ) Дай да те млясна по бузата! (дай да те целуна по бузата) Дай лапа! (Дай ръка) Прибери си израстъците (пипалата!) (Прибери си краката/ръцете) Класният ни сви тетрадките - за проверка. (взе, прибра) Кой ми сви парите? (открадна) Ще те натопя на вашите. (Ще те издам) Топяч (предател, издайник) Тази песен е убиец! (Песента е много хубава) Айде, чупка (чупи се) оттук! (Махай се!) Това е готино, правиш ми густо! (Това е хубаво, харесвам това, което ми правиш.) Ей, ще ви направя главите на компот! (Ще ви пребия) Откога я заграждаш (сваляш) тая мадама? (Без коментар! Изразът "заграждам мадама" се използва в Родопите) Този е аверче. (приятелче) Кърджалейро - Кърджали Тошингтън - Правец Ню Зейгър - Нова Загора Ню Пейзър - Нови пазар Починал, умрял, загинал: - хвърлил топа - облякъл дървения костюм - Господ го повикал при себе си - станал храна (прави компания) на червеите - ритнал канчето - стопирал катафалката - гушнал букета - сдъвкал лулата

Жаргонът - jargon (fr.), argot (fr), slang (engl.) - е част от общонародния български език. Но за разлика от книжовния език, жаргонът не е пълноценно средство за общуване. Той се състои от неголям брой жаргонни думи и фразеологични съчетания и не разполага със собствена лексика и граматика. Затова, тези, които си служат с жаргон, използват речниковия състав и граматичния строеж на книжовния език. Жаргонът е социален (а не - териториален) диалект, който се създава и се употребява от хора с еднакви или със сходни личностни и социални характеристики - възраст, образование, професия, интереси, психологически особености и др. Чрез използването на жаргон се постигат две цели - изразява се експресия, за да се привлече вниманието на събеседниците; подчертава се принадлежността на говорещия към някаква общност от хора. Жаргонът спада към т. н. социални диалекти, които (за разлика от останалите диалекти, наричани териториални или местни) са характерни за групи от хора, живеещи или работещи заедно, свързани с общи интереси, с обща професия, с общи преживявания, с обща идеология... Създаването на различни социални и професионални групировки и тяхното обособяване спомага за езиковото обособяване в рамките на общонародния език. Достатъчно е група хора да живеят заедно за известно време, за да се появят в езика им елементи, характерни само за тяхната среда. Послушайте как разговарят по служба различни събеседници - счетоводители, строителни техници, историци, шахматисти, учители, спортисти, философи, лекари... Речта им е наситена с термини и фразеология, които отразяват видимо и пряко техния специализиран професионален труд. Какво би могъл да разбере от следните изрази: "царски фланг", "даване на шах и мат", "блокирана пешка", "сдвоени пешки", "ход на коня", "фианкетиране на офицера", "размяна на фигури", "конска вилица", "офицерска вилица", "дамска вилица", "защита на черните" и други, човек, незапознат с играта шахмат? Особено силен е процесът на езиково обособяване при големи социални общности като тези на учениците, студентите, спортистите и войниците. Определените специфични условия на живот, с който са трайно свързани членовете на тези общности, слагат отпечатък върху техния начин на мислене, оформят едно общо отношение и поведение спрямо всичко, което ги заобикаля и е тяхно всекидневно занимание и грижа. Това ражда особените езикови форми и създава различни "говори", с чиято помощ се раговаря по-бързо, по-лесно или по-неясно (за страничен слушател) при определени условия. В зависимост от функцията и характера на своята лексика, социалните говори се делят на две групи: 1. професионални говори 2. жаргон Професионалните говори се откриват навсякъде, усвояват се незабелязано в процеса на овладяване на някаква професия или на някакви знания и умения. Професионалните говори са положително езиково явление. Професионалната терминология обогатява книжовния език, защото в литературния език няма речникови съответствия за много предмети, процеси и явления. Жаргоните могат да се разделят на две групи: 1. тайни говори (арго) 2. групови говори (жаргон, сленг) Тайните говори имат за цел да направят речта на владеещите ги неразбрана за околните. За разлика от тайните говори на тарикати, крадци, бандити, мафиоти и затворници, груповите говори нямат за цел да направят речта неразбираема за слушателя. В едни случаи, те са израз на емоционална експресивност, а в други - пренебрежение на речевите норми и езиков нихилизъм. Жаргоните, разгледани от позицията на книжовния език, се окачествяват като отрицателно явление, като извратена проява, която не задоволява професионални нужди, а пречи на младите хора, които още не са изградили своята личност, да изработят своя правилна и културна реч. Запомнете: диалектите, жаргоните и просторечието не са част от книжовния език. Жаргонът няма свои фонетични и граматични особености и не е пълноценна езикова система, способна да задоволи напълно нуждите на общуващите. Речниковият състав на жаргона е ограничен по състав, употреба и проява. Жаргонните думи и фразеологични словосъчетания са с различен произход. Най-често те са: 1. Заемки от книжовния език. В този случай, преназовават предмети и явления по метафоричен или метонимичен начин. (Думата "ливада" означава 'земна площ, обрасла с трева', но в жаргона вече означава 'глупав, прост човек'. Може някоя дума да бъде съкратена - "споко" - 'спокойно'.). 2. заемки от териториалните диалекти или от просторечието. Пример: "плямпам" - 'говоря'. 3. Заемки от от чужди езици. Примери: френд (приятел), фадър (баща), бейби, уейтвам (чакам), бос, шеф (началник), гърла (момиче), мен (мъж)... 4. Новосъздадени думи (неологизми). Някои жаргонни думи, появили се преди години, постепенно изчезват или променят смисъла си. Постоянно възникват нови жаргонни думи. Някои от думите с преносно значение разширяват своята употреба, стават многозначни и подходящи при различни случаи. По този начин, жаргонът постоянно се променя и обогатява. Причината жаргонните думи с преносно значение да не стават всеобщо достояние се крие в в тяхната субективна стилистична окраска. В жаргона се създават множество синоними за едно и също понятие. Например, за понятието "глупав" има повече от 50 думи, създадени по различно време. Разнообразието от синоними за едно и също понятие показва, каква проблематика занимава съзнанието на творците на жаргона и каква е посоката на тяхното търсене на езикови средства. Жаргонът е често срещано явление в речта на учениците. Причина за това е тяхното желание да се изразяват оригинално, остроумно и нестандартно ("...защото нестандартни сме..."). Но резултатността от общуването между младите хора ще е ограничена, ако жаргонът се използва, без да се отчита, къде, кога, с каква цел чрез жаргонните думи и фразеологични словосъчетания се постига съзнателно търсен ефект - привличане на вниманието на събеседниците, пародира се нечие поведение, предизвиква се смях и така нататък. В някои произведения от художествената литература също се срещат жаргонни изрази. Чрез тях авторите правят речева характеристика на своите герои - показват техния произход, образованието и интересите им... Голяма част от учениците знаят, че съществува жаргон, който при определени условия се използва от младежите в големите градове, но трудно могат да посочат реалните му очертания и функции, задачите, които той изпълнява, неговият характер. Първите сведения за ученическия говор (жаргон) се появяват през 1930 г. Тогава са наричали жаргона "ученически говор", "софийски говор" и "тарикатски говор", "хулигански говор". Названието идва от поведението на някои младежи, които с гордост се самонаричали "тарикати", което означава хитреци, умници. Определението "ученически" говор вече не е актуално, защото с жаргона си служат ученици, студенти, работници, занаятчии, селяни... В началото, жаргонът възниква като столично езиково явление. След толкова години оттогава (от 1930 г. - насам), жаргонът вече не е и само софийски, защото се говори в почти всички населени места. Аргото на крадците и разбойниците се превръща в езикова база за жаргона на учениците и студентите. Особеният език е бил необходим на престъпниците като самозащита, като шифър, код, с който да прикриват намеренията и постъпките си от останалите хора и най-вече - от полицията и армията. Извънредно интересно е речевото поведение на младежите от затворените общности, обединени в неформални групи: рокери, метъли, пънкари, хипари... Става дума за слушащите рок, метъл, пънк и други типове музика. Жаргонът има много противници. Френският писател Виктор Юго нарича жаргона " уродлив, страхлив, скрит, предателски, ядовит, жесток, двусмислен, гнусен език". Други окачествяват жаргона като "патологично явление в езика, езикова болест, позорно явление, проява, която задръства езика с груби цинични думи..." Въпросът за жаргона не е само езиков въпрос, но - и въпрос морален - за чистотата на човешките чувства и мисли. Грубостта, безсрамието, пошлото и уродливото намира езикова изява в жаргона. Употребата на някои елементи на жаргона води до бедни чувства, до лоши и безсрамни постъпки. Защитниците на жаргона, без да се съобразяват с нормите на книжовния език, твърдят, че той е нормално и естествено явление, проява на младежка жизнерадост и остроумие, рожба на младежкия оптимизъм, част от пътя към себе си, стремеж към свеж хумор, езикова забава и спорт. Така ли е, всъщност?! Има повече от 50 думи за понятието "глупав", 35 синонима за "бия" и за "бой", 25 думи за "пари", 15 синонима за "мамя" и "лъжа", 10 - за "кражба" и "крада" и така нататък... Официалното отричане на жаргона и забраната той да се използва в общуването го превръщат в "забранен плод". Той става средство за себеизява, протест и социален отдушник. Днес, вероятността една жаргонна дума да попадне в книжовния език е много по-голяма, отколкото това може да се случи с която и да е дума от териториалните диалекти, които някога са били неизчерпаем източник за обогатяване на официалния ни език. В някои случаи, "свободата" да се говори "естествено" води до нарушаване на книжовните норми и правилата за културно поведение. Неуместната употреба на диалектизми и жаргонизми в разговорния стил ограничава възможността за резултатност на общуването и характеризира речевото поведение като непрестижно. Чрез речта хората изразяват своите мисли и чувства, своите преживявания, своите проблеми... Чрез речта те общуват помежду си. Затова речта трябва да бъде граматически ясна и правилна. Главният извор за обогатяване на езика трябва да бъде художествената и научната литература. Възпитанието на децата и младежите в любов към книгите е най-важният момент в борбата срещу бедния език и употребата на жаргона. Тези, които развият у себе си любов към книгите, ще развият верен езиков усет и вкус.

ИЗИСКВАНИЯ ЗА КОМПЕТЕНТНОСТ В СЪВРЕМЕННАТА ЕЗИКОВА КОМУНИКАЦИЯ Людмила Кирова За да владееш един език, трябва не само да познаваш неговия речник и граматични правила, но и да живееш сред неговите създатели. Хората, които отдавна са напуснали родината си, срещат трудности да разбират сънародниците си. Пространствено-времевото отдалечаване от едно езиково общество обрича всеки негов член да "вкамени" определено състояние от развитието на този език. И колкото по-сериозни са движенията, разтърсващи обществените пластове, толкова по-значително ще изостава комуникативната компетентност на емигранта. Подобна загуба на компетентност бихме нарекли социално-историческа. При нея, у говорещия липсват знания за обществото като цяло, поради факта, че в неговото съзнание езикът живее като реч от друг исторически момент. Той притежава и езикова, и комуникативна компетентност, но те са спрямо това отминало състояние. Следователно те са архаизирани. Когато чужденец, който е изучавал език в организиран процес на обучение, (ползващ т.нар. академичен билингвизъм), попадне в съответната за този език страна или сред група представители на нейното общество. Той притежава конструирана езикова компетентност и силно ограничена комуникативна. Чужденецът не е в състояние на загуба, защото никога не е имал социалното знание, което му е необходимо за пълноценно общуване с членовете на това общество в най-разнообразни ситуации. Той е в състояние на недостиг на комуникативна компетентност. Бих искала да насоча вниманието и към друг вид изоставане на комуникативната компетентност поради ограничена социална активност. Усложняването на обществената структура все повече ни се представя като процес на диференциация и специализация на знанието и труда, съчетана с ускорена и многопосочна комуникация между различните социални групи. Образът на "мрежата" е най-подходящият, за да си представим социалната инфраструктура и функционирането на съвременното общество. То вече не е строго йерархизирана, а гъвкава, динамична конструкция от елементи с тотална връзка помежду им. Всеки човек попада в различни колективи, конституирани по социалните признаци на видовете дейност, която той извършва. Ако определен индивид е ограничен в количеството и разнообразието на контактите си, той се локализира - остава да съществува в един малък сегмент от социалната мрежа. Постепенно той се закрепостява към него и губи способността си да комуникира без затруднения с останалите участъци. Проблемът е, че е блокирал определен тип информационни потоци по определени комуникативни канали, а за темпа на комуникациония обмен днес критичният праг за загуба на компетентност е нисък. Ако не поддържа една добре развита индивидуална мрежа от социални връзки и медийни канали, която непрестанно да го захранва със знания за изменящото се общество, говорещият човек не актуализира пълноценно своята социокултурна компетентност. Като следствие към настоящия момент той разполага с ограничена социокултурна (социолингвистична) компетентност. Познанията му върху речта се свеждат само до определени социални групи и регистрите, които предимствено функционират сред тях. Такъв човек има бели полета по отношение на действащата социална структура на обществото и нейното речево поведение. При многопосочния и усилен информационен обмен в обществото той може да се окаже твърде безпомощен в ситуации на контакт. Неспособността му да декодира пълноценно много от съобщенията и да създава такива, задълбочава неговата неадекватност. Информацията е основният ресурс, главният двигател на глобализираното Информационно общество, което осъществяваме. Определени информационни потоци имат водещо за световния прогрес значение и засягат социални групи с огромна численост. Когато не се интересуваме от тях, ние оставаме изолирани от най-активните и влиятелни за обществото сектори и непрестанните изменения, извършващи се там. В настоящия момент във всички езици най-активно се развиват преди всичко подезиците на науката и социалните жаргони. Колкото повече игнорираме дадени групи от обкръжаващото ни общество, толкова повече изоставаме от развитието на родния си език. За да успеем да общуваме със съвременните информационни поколения например е необходимо да се интересуваме от техния начин на живот и да познаваме особеностите на техния език. Това е задължително за учителите, които не могат да изискват общуване, без да познават философията на мислене, действие и говорене на постмодерния човек, чието ярко въплъщение са съвременните млади поколения и техните субкултури. Нормите за взаимодействие еволюират. Съобразяването със стандарти, които имат локална задължителност и допустимост, е отстъпило пред толерирането на такива интеракции, които осигуряват разбирането чрез прилагане на глобални правила и универсални модели. Става така, че еднаквите начини на действие и мислене, придават сходни социални параметри и сближават речта даже на хора, говорещи различни езици. Дори първокласният професионалист в дадена сфера може да остане такъв, само ако актуализира знанията и уменията си. Но освен това той трябва да познава инфраструктурата на оповестяването и да владее стратегиите за успешно разпространение на своя продукт, в това число и речев. Това налага да знае водещия/те езици в научната си област или практически утвърдения като международен език за комуникация - английския. Той трябва да е способен да борави с техниката и технологиите, които при това непрестанно се обновяват. Тази компетентност е функционална. Тя почива на познания и способности, които осигуряват безпрепятствено функциониране на комуникативните канали, които се използват при предаване на съобщението. Речевите общности могат да се различават по относителното изтъкване на фактори и функции. Непрестанната зависимост на говоренето от социални и стилистични параметри налага идеята за една вариативна граматика на опции и избори, различна от традиционната граматика, разбирана като независима. При съвременната комуникация настъпва разместване на приоритетите на функциите, първопричините за което, се коренят в постмодерното общество. Като резултат днес комуникативните намерения на участниците в акта на общуване могат да бъдат твърде различни от тези на родителите им. Ключът за интерпретиране на тяхното вербално и невербално поведение е друг. Сега много по-често водещи функции при комуникацията са: обменът на професионална информация, подчертаването на принадлежността към групата и забавлението. Ако за единия събеседник прагматичната същност на даден разговор се свежда до езикова игра, а другият търси информативната му стойност, те със сигурност ще се разминат в оценката за неговата ефективност. Умението да се улавят водещите функции на изказванията, както и да се изтъкват така, че да предизвикат очакваната реакция от страна на слушащия, наричаме прагматична компетентност. Обикновено, целта на изказването се разглежда в рамките на ситуацията като неин елемент и е свързана с йерархията на функциите в дадена комуникативна ситуация. Прагматичната компетентност означава успешно използване на социалното и психологическото познание за човека, за да се постигнат определени лични и обществени цели. Основен инструмент за прилагане на тези умения е езикът. Свързването на определени прагматични цели с подходящи дискурси, адекватна организация на текста и комуникативни техники гарантира, че отправеното съобщение не само ще бъде регистрирано от адресата, но ще последват точно предвидени действия от негова страна. Езикознанието все повече се развива освен като социолингвистика, също така като психолингвистика, прагматика и текстолингвистика. Тези приложни дисциплини са в услуга на рекламата, на медиите, на имиджмейкърите, на политическата, академичната и друга публична реч, и пр. Ето защо т.нар. дискурсни стратегии са основен обект на разработване днес. Стратегийната компетентност, наричаме стремежа да се осигури максимална ефективност на общуването, като се елиминират евентуални сривове или разминавания в разбирането на обменената информация. Ние сме предпочели да отделим познанията как да реализираме определени цели чрез речта (прагматична компетентност) от познанията как да използваме разнообразието от канали и кодове, за да осигурим безпрепятственото приемане на информацията (стратегийна компетентност). Съществено е да осъзнаем върху кои елементи от комуникативната ситуация сме в състояние да повлияем и да развиваме начините, по които можем да го постигаме съобразно ефекта, който желаем да окажем върху събеседниците си. Не само въвеждането на нови форми на поведение, но и засилената знаковост (символичност) на старите форми, може да свидетелства за определена промяна в типа култура. Показателно е, че смяната на културите (например в епохи на социални катаклизми) обикновено е съпроводена с рязко повишаване на семиотичността на поведението. Само езикът, усвоен в неговия ситуативен контекст, може да осигури пълноценна комуникация. Езикът се разглежда не като някаква структура, а като дейност на субекти, вписани в определени контексти. Дискурсът е комуникативна единица, свързана с определени условия на произвеждане. Комплексите от условия могат да бъдат типологизирани в палитра от жанрове. Така своеобразието на всеки дискурс може да бъде изучавано в рамките на даден жанр, от който основно произтича спецификата му. За да "е в час", членът на едно езиково общество не само трябва да има представа за актуалните кодове, които функционират в него, но да е запознат с жанровете и дискурсите, в които те се реализират. Възникнали са например множество нови типове ситуации на компютърно опосредствана комуникация. Общото при тях е каналът за връзка - интернет средата, а останалите елементи се различават. Като резултат се оформят варианти на речта с различна композиционно-структурна организация. Има вариране на жанровете в една обща виртуална среда в зависимост от промяната на водещите функции, комуникативната интенция (целта на комуникирането), събеседниците, начинът на говорене и др. Компютърно опосредстваната комуникация дава определен регламент кое е договореност вътре в колектива и кое е въпрос на предпочитание на отделна личност и те трябва да се разграничават. От съществено значение е да се владеят "компютърно предопределените" начини на общуване и речево поведение, чиято употреба ще се разширява и ще нараства. Новосъздадените жанрове - електронно писмо (е-mail), чат, ICQ, mailing list, е-форум, SMS и пр. - притежават съвършено нови характеристики, които съвместяват особености на спонтанната устна и писмена реч; на два езика и на две графични системи; на буквени и на прагматични знаци и др. Те трябва да се усвояват и интерпретират само като единство на текста с неговата употреба. Налагането на чисто лингвистични оценки спрямо силно прагматични жанрове е проява на отричане на природата на езика - да служи на човека да усвоява, изразява и управлява действителността, която възприема. Невъзможно е езикът да съхранява характеристиките си, когато светът драстично се променя. Необходимо е говорещият да се ориентира в многообразието от маркери на новите субкултури и професиолекти в областта на информационните и комуникационни технологии, бизнеса, музиката, киното; да знае кога и къде може да си позволи професионален или социален жаргон, диграфия, билингвизъм, графични маркери и емотикони, преднамерено нарушаване на правилата за правоговор, пунктуация и правопис в ролята на знак и т.н. Способността за възприемане и създаване на подходящи текстове за наличните събеседници в актуалния канал с оглед на поставените цели е дискурсна компетентност. Това е компетентност по отношение на адекватните за ситуацията езикови формати и средствата, които ги осъществяват. Дискурсната компетентност е обединяваща по отношение на останалите и ги реализира в конкретен текст. Тя е практическо умение, приложено по повод конкретна цел. Ето защо езиковото образование трябва да протича като непрестанен уъркшоп, ателие по създаване на някаква дискурсна компетентност, т.е. творене на жива реч във всевъзможни жанрове в широк диапазон от комуникативни ситуации. Независимо, дали поради мобилността или поради усложнените социални структури, човешката среда се променя изключително бързо. Следователно, адаптационните механизми на човека трябва да сработват за максимално кратко време. Новите изисквания, които поставя промененото общество, формират нови нагласи. Това е нова организационна култура, чийто основен признак е динамичната й природа. Както подчертават социолозите, изследвали съвременния действащ човек, чертите, които го отличават, са: автономия, творчество, стратегическо мислене, гъвкавост, прагматичност, интерактивност, интеграция и т.н. Изводът е, че е наложително съвременните младежи да бъдат подготвяни за множествени паралелни кариери, за да могат да реагират адекватно на бързите изменения в трудовата среда. Не случайно всички родители и самите деца се стремят от ранна възраст да овладяват чужди езици и компютърни умения. Все повече се налага нуждата от развитие на социалните умения на личността, които дават възможност съвременният човек да се представя и провежда целите си с всеки елемент на своето присъствие и поведение в групата и обществото. Всичко това означава, че за него основа на всяка себереализация е да овладее средствата и начините за комуникация с цялото множество от субекти и обекти в свят с вечно разширяващ се хоризонт. http://liternet.bg/publish3/lkirova/

Езиковата култура е част от общата култура на личността. Езикът е основното средство за общуване между хората. Затова той е свързан с човешкото битие. Езикът може да бъде наше оръжие, но трябва да внимаваме, докато боравим с това оръжие – накъде ще бъде несочено острието му, а също така – кого и как ще порежем с него. Нека не забравяме, българската народна мъдрост “Език мой – брат мой!”... Но не бива да забравяме и нейния противоположен вариант – “Език мой – враг мой!”... И още – “Езикът кости няма, но може кости да троши!”... Езиковата култура не се ограничава единствено до речевия репертоар на индивида, а включва и речевото му поведение. Речевият акт е сложно явление. Той ангажира не само говорещия, но – и тези, които го слушат. Нашият събеседник или читател се опитва да ни разположи някъде по своята скала на престижността, да ни състави някаква социална характеристика. Читателят се опитва да определи възрастта, образованието, професията (професиите), социалната микросреда, облеклото, речевото поведение, речевата и общата култура, както – и речевата интелектуализация на автора на текста, който чете. Богатият речев репертоар е предпоставка за висока езикова култура. Без богат репертоар от речеви кодове, говорещият или пишещият ще прилича на човек, който има само една единствена дреха на гърба си и винаги ходи облечен с нея – и в делнични, и в празнични дни. Хората трябва да започнат първо с обогатяване на репертоарните си възможности, с разграничаването на отделните кодове. (Речевите кодове зависят от социалния опит на конкретния човек.) След това, трябва да се пристъпи към изработване на умения за адекватното им използване. Разбира се, тези изисквания трябва да се поставят още в най-ранна възраст, защото е много по-лесно да се възпитава подрастващият, отколкото да се превъзпитава възрастният. За да може да осигурява съществуването си, човекът изпълнява всякакви социални роли (дете и родител, ученик и учител, работник и работодател, син и баща, дъщеря и майка, внук и баба/дядо, водач на превозно средство, пътник в такова и пешеходец, пациент и лекар, войник и командир, роб и господар, клиент и продавач, приятел и враг...) Всеки човек организира речта си съобразно с ролята, която изпълнява в момента. В различните житейски ситуации, човекът е принуден да организира по различни начини речта си, за да постигне необходимата адекватност. Нормалният човек говори с някаква определена цел и търси начини да я постигне с цената на възможно най-малко положени усилия. Понякога, водим разговор безцелно, просто – за да се наприказваме, но тогаваподсъзнателно преследваме някаква скрита цел. Речевото поведение е функция на стратегията ни за постигането на определени житейски инстинкти и стремежи. Например – инстинктите за оцеляване, за продължение на рода (също – и на биологичния вид), стремежа към по-качествен живот, към повече удоволствия и забавления, към натрупване на знания и умения и така нататък. Едно ще бъде речевото ни поведение у дома, друго – сред наши приятели, трето – на работното ни място и четвърто – на научна конференция. Съвременният човек живее в сложни условия и е принуден непрекъснато да преминава от една социална роля в друга. А това му диктува да превключва речевите си кодове, търсейки най-добрата комуникативна стратегия и тактика за постигане на своите житейски цели. Към елементите на езиковата култура задължително трябва да прибавим и умението адекватно да превключваме речевите си кодове, тоест – да знаем, за коя своя социална роля, съобразявайки се и със социалната роля на своите събеседници, каква речева организация да използваме в момента на провеждане на конкретния речев акт. Освен със своите преки събеседници, нашата говорима (или писмена) реч трябва да бъде съобразена и с неволните слушатели (или читатели) на нашия разговор. Например, в превозните средства на градския транспорт. Всеки пътник има свои проблеми и не би желал да натоварва съзнанието си с проблемите на другите пътници. Но в България превозните средства на градския транспорт играят ролята и на кафене, където можеш да кажеш и да чуеш всякакви неща. В крайна сметка, превключването на речевите кодове представлява замяната на една речева норма с друга. Има голямо значение, дали говорим на съвременен книжовен език, на професионален език, на професионален жаргон, на диалект или на младежки жаргон. Има голямо значение и умението ни да ги използваме поотделно и заедно. Хората, които имат повече и по-разнообразни социални роли, следва да притежават по-голям набор от набор от навици за речева реакция. Ако използваме в речта си различни термини или диалектизми, архаизми, жаргонизми и вулгаризми, рискуваме да не бъдем разбрани от своите събеседници – с всички последствия от това! Нека повторим: Езиковото ни поведение зависи от няколко фактора, с които трябва да се съобразяваме: нашата социална роля, социалните роли на събеседниците ни, нашата речева стратегия, социалната ни дистанция от нашите събеседници, възрастовата ни дистанция от нашите събеседници, наличието на неволни слушатели на нашата реч.

Нихилизмът спрямо националната ни история и спрямо съвременния книжовен език граничи с национално предателство. За огромно съжаление, в момента, у нас, националният нихилизъм е превърнат в държавна политика. Правят се многобройни опити за фалшификация на националните ни ценности като езика, историята, фолклора, литературата... Насаждат се псевдокултура и псевдоценности. Голяма част от днешните българи имат объркана ценностна система. Държавата няма национална доктрина, не са определени националният проблем, националният идеал, националните ценности. Младото поколение вече не може да говори и да пише, без да употребява жаргон. Един съвременен борец за чиста българска реч определя днешния младежки жаргон като “някакъв мултилингвистичен и полисемантичен бъркоч. Друг българист го допълва неволно с думите: “Грубото чуждопоклонничество (ксеноманията) е отблъскващо, защото е вид екстремизъм (крайност). Повечето българи имат закърняло чувство за правилността на българската говорима и писмена реч. Доскоро, имаше риск да се превърнем в полуграмотна нация, а езиковата ни култура да се превърне в кастов белег на малцина духовни аристократи. Това вече е факт! Езикът, с който си служат медиите, политиците и институциите, е лош. Ние – езиковедите – поддържаме рубрики за езиковата култура в медиите. Проблемът се състои във факта, че нито депутатите, нито министрите, нито журналистите, нито родителите, нито учениците и студентите, нито учителите и университетските преподаватели ги четат. Езикът, който се използва, е неуправляем чрез парламентарни закони. Невежеството в областта на езика води като свое следствие невежество на мисълта. Още Конфуций казва: “Знание без мисъл е загубен труд. А мисъл без знание е опасност!” Затова, занемаряването на езика не е безобидно. Пренебрежението в тази посока показва липса на чувство за правилност на българската реч. Тези неща не болят и не кървят, затова малцина им обръщат внимание. Илитератите (неграмотните, необразованите, неуките хора) са срам за всяка нация. Те не могат да бъдат полезни нито на себе си, нито на околните, още по-малко – на нацията си. Езикът е инструмент, оръдие, дори – оръжие, макар и за общуване. Езикът е мост между хората. Ако този мост, поради своето несъвършенство, не успее да ги събере, те ще си останат на двата речни бряга – разделени. (Когато има неразбиране на речта на отсрещния човек, говорим за прекъсване на комуникативната верига.) Никак не е лошо да се замисляме по-често върху точното значение на думите, които употребяваме. За да не се превръщаме в източник на дезинформация. Когато говорим без мярка, а след това, се чудим – кога, къде, какво, как и защо сме казали, ни излиза скъпо и прескъпо. Думите често носят информация и за този, който ги използва безразборно. Затова, авторите на кръстословици не трябва да приспиват вниманието си. Журналистите, политиците, артистите, учителите и университетските преподаватели – също. Този, който не е разбрал това, е загубил. “Читателю, знай своя род и своя език!” Тези думи на монаха паисий Хилендарски са актуални и днес, защото призовават към патриотизъм. Научиш ли повече за своя език, ти ще прибавиш нещо ценностно към своята същност, към своята личност, към своето съзнание. Не подценявай онова, което не знаеш! Защото незнанието не оправдава постъпките ти. Все пак, правилата са си правила и те не бива да бъдат лекомислено прескачани. Човек се учи цял живот. Дори – и на родния си език.

Отмъщението на думите Заради неправилното поставяне на една запетая и едно тире в изречението “Да се освободи не да се обезглави!” (Има голяма разлика между: “Да се освободи, не - да се обезглави!” и “Да се освободи - не, да се обезглави!”.), вместо да бъде отменена, била приведена в изпълнение една смъртна присъда. Причина за това бил писарят, който пишел заповедта и объркал мястото на препинателните знаци. Тази негова грешка струвала загубата на един човешки живот. Такова било отмъщението на запетаята. Но, за съжаление, тя отмъстила не на онзи, който не можел да я постави на правилното й място, а на невинен човек. При думите, както и при препинателните знаци, също се допускат грешки, без, разбира се, винаги резултатът да е свързан с такова жестоко отмъщение. Въпреки това, на теоретично равнище, подобна възможност е напълно възможна. Мнозина се самоиронизират, казвайки за себе си, колко “добре” владеят някой чужд език: “Зная само толкова, че да си изкарам боя.” Това също е отмъщение. Отмъщението на думите, за които говорим. Но, преди да достигнем до него, е добре, първо, да видим кои са причините, които водят до такова отмъщение. А те са много и се крият в самата особеност на думите, в спецификата на езика, в който живеят и в условията на речта, с която си служим всеки ден. Всичко започва оттам, че всяка дума в езика не винаги се проявява самостоятелно, а, в повечето случаи, е свързана в цяла система от други думи (тоест – в текст). И заедно с тях си разпределят значенията. За да не се достигне до объркване при употребата й, тя има куп характеристики, които посочват нейното точно място в системата. При това, придобивайки едно основно значение, всяка дума разгръща своя собствена система от други (вторични) значения, свързани с основното, но така, че те могат да бъдат много близки с него, но могат и да се отдалечат доста от първоизточника, като, под влияние на допълнително развитие на езика, бележат и най-отдалечени, на пръв поглед, понятия. Тази особеност на значението на думите се нарича с термина “конотация” (всички останали значения на думата, различни от основното, употребено в текста – типични примери за конотация са думите: таковам, оправям, чукам и други). Други думи са многозначни. В науката езикознание (лингвистика) качеството многозначност на думите се назовава с термина полисемантичност. В този своеобразен богат и пълен с неочаквани изненади живот на думите би трябвало, все пак, да се осъзнава (или поне – да се усеща), кога е нелогично да бъде използвана именно тази дума, а не – друга. Друг път, се налага нейното място да бъде запълнено от някакво съвсем друго название. А факта, че сме се усетили, че сме употребили дадена дума в неподходящ за нея контекст, че сме я свързали с неподходящи за нея наименования, непременно трябва да ни подскаже, че в езиковата ни култура нещо куца - или под влияние на модната й употреба, или поради това, че не сме се замислили за правилността, уместността и естествеността на израза. Съществувайки в система една с друга, две думи, понякога, си приличат по звучене. Това може да се дължи на случайни асоциации, но може да е и етимологично обосновано – просто думите да са сродни по произход, но един елемент от тях да се отличава, а тази разлика да се отразява и върху значенията на двете думи. И, ако употребим едната дума вместо другата, поради своето незнание, неразбиране или небрежност, тази употреба прави изказа неверен, поради значението на тази дума, което е невярно, в рамките на контекста, в който е употребена. На основата на своето значение, думата се свързва и с други думи от системата на езика. Тази връзка се дължи на обстоятелството, че, понякога, думите бележат сходни явления или поне се отнасят към един и същ тематичен кръг. Замяната им, в такива случаи, също е неоснователна, защото води до неточност. Тази неточност може да засяга изобщо замяната на двете думи една с друга, но може да се отнася и само до някои от техните основни или допълнителни значения. Това означава, че съществуват редица думи, при които е възможна замяна на някое от значенията им, но за останалите тя няма да е възможна. Или пък, при такова преплитане може да се достига до не винаги точна употреба на избраната от нас дума. Това се отнася както за сродни, така – и за думи, които са близки по смисъл. А може да се наблюдава и при случайно свързани слова, спадащи към един тематичен кръг. Пак значението на думата и неговото непознаване става причина тя да се появява в нашата реч често с допълнителни пояснения и определения, които са съвсем ненужни, защото повтарят в голяма степен или изцяло елементи от самото нейно съдържание. Обяснението на всички ненужни добавки се крие отново в нежеланието ни да се замислим върху смисъла от казаното от нас и да го редактираме, за да го стегнем в ясна, конкретна и точна мисъл. Понякога, причината се крие другаде – употребата на някоя дума в речта става “много модна”, болезнено рязко засилва своята честота и започва да се употребява където трябва и където не трябва. Тази неоправдано честа употреба на такива “модни” думи и изрази, за съжаление, не винаги дразни нашето езиково чувство и ние се подчиняваме на модата и превръщаме понякога сполучливо определеното название в досадна кръпка на нашата реч. А това първоначално сполучливо наименование се е породило в творческия подход към средствата на езика, които дават възможности за необичайно назоваване и на най-необичайните неща. И, макар да учудва мнозина, то има право на живот, при условие, че няма да се превърне в клише, че няма да преминава през различните пластове на езика, които го освобождават от необичайността му. Всъщност, всяка дума получава от системата на включващия я език определена стилистична характеристика. Това означава, че тя има право на съществуване само в определени функционално-стилистични слоеве на езика и, че всяко излизане от тях води, при възприемането й, до усещане за необичайност. И, ако, понякога, това е допустимо, от гледище на художествения подход към езика и се търси ефектът от разместването на езиковите пластове, в повечето случаи, такава необичайна поява се характеризира единствено като неуместна и дразни слушателя или читателя, защото нарушава монолитността на изгражданата реч – устна или писмена. А причината за това отново е незнание, небрежност или мода при употребата на езиковите средства. Неправилната или изопачената употреба на думите издава (много) ниска езикова култура. Непознаването на езиковата материя, с която боравим, понякога – с изненадващо самочувствие, внася объркване в нормалното общуване, но, също така, създава условия за разпространяване на езикови грешки в широката езикова практика. Веднъж настанили се в нея, те много трудно се преодоляват. Затова е изключително важно навреме да се отстранят, като се насочат усилията ни към добро познаване на езиковата система. Това ще нормализира не само нашето езиково общуване, но ще ни спести и множество конфузни изяви. Трябва изключително много да внимаваме, когато превеждаме устна или писмена реч от един език на друг. В този случай, трябва да внимаваме двойно повече! Твърде често, за да оправдаем не на място произнесена от нас дума или фраза (израз), казваме: “Ах, как можа това да ми се изплъзне от езика?!” или : “Това ми се изплъзна от езика, без да искам.”, или: “Това беше lapsus lingvae – грешка на езика.” В обикновеното общуване такива грешки никак не са редки, но лесно се коригират, защото можем бързо да да се усетим и да се поправим. Но, когато такова “изплъзване” се случи в писмена форма и написаното остане, запазено трайно в книга, вестник или списание, или пък се “промъкне” в официално съобщение по радиото или телевизията, изречено еднократно и невъзвратимо за коригиране, се случва нещо много опасно. Тогава се получава конфузна ситуация, тъй като е допусната груба езикова грешка. Поради неосъзнаване на смисъла на думата, който определя нейната съчетаемост с други думи в нашата реч. Както личи, причини за грешките, които ние неволно допускаме, са все едни и същи: непознаване – пълно или непълно - на възможностите, които ни дава българския език за нашия речев контакт, незачитане на тези възможности, кокетничене с модния израз и прекаляване с увлечението ни по него. Така достиганме до отмъщението на думите и на препинателните знаци. А то е едно и също. И се крие в самия характер на езика, в ролята на този език като основно средство за общуване между хората. Всяка нелогична, невярна, неточна, ненужна, необичайна или неуместна употреба на отделна дума в него води до смущения в общуването. А, когато това се случва с повече думи в нашата реч? Руският писател Александър Пушкин пише: “Определете значението на думите и ще избавите себе си и света от половината негови заблуждения.” Тъй като тези заблуждения са твърде много, необходимо е да се определи значението на множество думи и изрази. За да не ни отмъщават, когато ги употребяваме. Легендата за строежа на Вавилонската кула е и легенда за отмъщението на думите в дълбоката древност. Потомците на Ной решили да построят кула, висока до небето. Като научил за това дръзко тяхно начинание, бог Йехова направил така, че събраните за строежа хора да започнат да говорят различни езици. И този проблем провалил това велико начинание на хората. Вавилонската кула може да се разглежда като символ на неадекватни човешки свръхамбиции и на гордост, подценяващи слабостите на човешката природа.

Митът, тоест – разказът, не характеризира само всекидневното и образното мислене. Науката също произвежда митове. Научните митове могат да бъдат твърдения, съобразени с логиката или с фактите, характеризиращи даден отминал период. Научният мит е последователност от твърдения, образуващи корпуса на т. н. “нормална наука”. “Нормалната наука” е изложена в учебниците и енциклопедиите и нито едно от нейните твърдения не се оспорва през определен период. То започва да се оспорва едва тогава, когато в недрата на господстващата “нормална наука” започват да се създават условия за пораждане на нова парадигма в науката, която ще породи нова “нормална наука”. (Парадигма — това е което обединява членовете на научната общност, и обратно, научната общност се състои от хората, признаващи парадигмата. В дадения случай логическият кръг се явява като източник на реални трудности. Научните общности могат и трябва да бъдат отделени като обект без отношение към парадигмата. По същество терминът “парадигма” в социологически смисъл фиксира отношението, при което група хора представлява персонифицирано знание.) Последователността от основни твърдения, образуваща “нормалната наука”, се превръща в мит тогава, когато емпиричните данни все по-настойчиво опровергават тези твърдения, но ученият не желае (или не е в състояние) да отчете този факт и продължава да настоява върху валидността им, като по този начин ги превръща в мит. Теорията за относителността например е породена от аномалии, които според класическата Нютонова физика не би трябвало да се случват, но въпреки това са отчетени като реален факт от астрономите. С други думи твърденията на отиващата си парадигма се превръщат в мит тогава, когато те започват да се подчиняват на основното изискване на мита – историята, която той разказва, трябва да бъде недействителна, но приемливо звучаща. Национални научни митове са тези научни митове, които излизат извън рамките на науката и започват да се прилагат с различни цели от най-широк кръг хора. Обикновено, научните митове за историята и за езика на страната най-често напускат ограничената научна територия и стават широко използвани митове. Когато отиващата си “нормална наука” премине в своя митологичен стадий на съществуване, привържениците й стават особено чувствителни към всеки опит нейните твърдения да бъдат подложени на преоценка по какъвто и да е начин. Учебниците по български език, понякога, също могат проводници на митове за българския език от всякакъв характер. 1. Съвременният български книжовен език е езикът на българската нация. - Това е било вярно за отминал период, но не описва точно съвременното му състояние. Наистина, идеята за книжовния език като наддиалектна, национална форма на българския език възниква през Възраждането, в епохата, когато се създава идеята за нацията и националната държава. В днешно време, идеята за нацията и за националната държава все повече започва да се обяснява като съвкупност от различни общности (хомогенни или нехомогенни като идентичности), обединени от общ стопански интерес, от определен цивилизационен модел и от определен модел на света. В този смисъл, идеята за книжовен език все повече се измества от идеята за стандартен, служебен език, който изпълнява функциите на lingua franca между различните общности в държавата. 2. Съвременният български книжовен език се използва като средство за общуване между всички граждани, които живеят и работят в Република България, независимо от тяхната териториална, социална и верска принадлежност и майчин език. - Ако вместо израза “средство за общуване” беше употребен изразът “средство за официално и междуобщностно общуване” (т.е. като lingua franca), нямаше да говорим за митологичен елемент, съдържащ се в това твърдение. Емпиричните данни рязко противоречат на цитираното по-горе твърдение: като средство за общуване се използват и диалектите, и жаргоните, и тайните езици, и професионалните езици, и други етнически езици. Изключителното общуване само на книжовен език е идеал за част от българските езиковеди. А, както е известно, идеалът затова е идеал, защото той никога не може да бъде цялостно осъществен в действителността. 3. Съвременният български книжовен език е език на художествената литература, печата, радиото, театъра – на всички културни прояви, които се изразяват в словесна форма. - Мит е, че книжовният език е езикът на художествената литература, на театъра и на всички културни прояви. За езика на художествената литература отдавна е доказано, че той дублира естествения език във всичките му форми и съдържания, а книжовната форма е само една от многобройните форми на естествения език. По различните радиостнации и телевизии могат да се чуят всички разновидности на българския език. Ако в случая с електронните медии обаче не се говореше за книжовния език като цяло, а само за книжовно (т.е. стандартно) произношение на говорещите от страна на медията, отново нямаше да си имаме работа с поредното митологизирано твърдение. 4. Книжовният език е общоприет от цялото население в страната. - Че е общоприет, общоприет е. Но е общоприет ЗА цялото население, а не е общоприет ОТ цялото население. Употребеният предлог е от съществено значение, защото задава различни модалности: в случая на “общоприет за…” се набляга върху институционалния характер на книжовния език, разпространяван най-вече чрез училището. В случая на “общоприет от..." е налице социален идеализъм и утопизъм. 5. Използването на други разновидности на българския език е по-малко престижно. - Аргументацията за това твърдение е идентична с предишната. По-малката социална престижност на некнижовните форми за изразяване не накърнява тяхната ценност, защото в тях се съдържа полезна информация за другия, а другият може да бъде също толкова ценен за обществото от граждани, колкото мога да бъда и аз. Всеки роден (или майчин) език е ценен в еднаква степен. Най-страшното, което може да сполети едно общество от граждани, е в него да настъпи едногласие в говоренето. Едногласието в говоренето е един от пътищата да се установи авторитаризъм, а така също и расова, етническа, полова, културна и пр. сегрегация на обществото. 6. Използването на българския книжовен език е социално престижно, тъй като говори за добро образование. - Вече не сме в епохата на единното училище, от което всички трябваше да излизат еднакво грамотни, защото социалната стратификация в обществото не биваше да си личи по начина на изразяване, понеже партийните лидери имаха проблеми и с изразяването си. Елитните държавни училища се превръщат наистина в елитни (не толкова като социален състав на учениците, а като тип образование). Създават се и частни средни училища и частни университети. Учениците, в зависимост от своите способности или от материалното положение на родителите си, ако пожелаят и, ако успеят, са в състояние да получат по-доброто образование. Основен белег на по-доброто образование е начинът на изразяване. Най-добре можем да се изразим, като познаваме в детайли тънкостите на книжовния (стандартния) език, който е многогласен (за разлика от останалите разновидности на българския език, които са едногласни). Колкото по-детайлно познаваш регистровото и стиловото разнообразие на книжовния (стандартния) език и колкото по' умееш да си служиш с това разнообразие, толкова по-престижен става начинът ти на изразяване. Продължението следва.

Mитове за българския език 1. Съвременният български книжовен език е езикът на българската нация. 2. Съвременният български книжовен език се използва като средство за общуване между всички граждани, които живеят и работят в Република България, независимо от тяхната териториална, социална и верска принадлежност и майчин език. 3. Съвременният български книжовен език е език на художествената литература, печата, радиото, театъра – на всички културни прояви, които се изразяват в словесна форма. 4. Книжовният език е общоприет от цялото население в страната. 5. Използването на българския книжовен език е социално престижно, тъй като говори за добро образование. 6. Езиковедите създават книжовния език и могат да “въртят” правилата му както си искат. 7. Писателите са единствените строители на езика. 8. Възможно е да има “чист” български език, без интернационализми и чуждици. 9. Българският книжовен език непрекъснато обеднява. 10. “Бедността” на книжовния език може да бъде преодоляна чрез заемане на думи и изрази от териториалните диалекти и от младежкия жаргон. 11. Книжовният език е правилен, а диалектите са грешна, развалена, проста реч. 12. Българският език е много по-точен от останалите славянски езици, защото има най-много (9 на брой) форми за изразяване на глаголното време. 13. Българският език е по-напреднал, в своето развитие от останалите славянски и множество други езици, защото е извървял пътя от падежност на имената до безпадежни предложни конструкции. 14. Езикът ни е едновременно класически и екзотичен. 15. Българският език не може и не трябва да се изписва на латиница. 16. Българската азбука, наречена кирилица, е създадена от братята Кирил и Методий. 17. Днешната погрешна употреба на българския език “утре” може да се превърне в езикова норма. 18. Най-правилен български език се говори в градовете Пловдив и Велико Търново. 19. Българите са най-псуващият народ на света. 20. Най-много псуват жителите на столицата – гр. София. А дали е така?

Словото, езикът и езиковите бариери Първо, да уточним някои понятия, за да не се издигнат между нас още в началото езиковите бариери, за които ще поразмишляваме след малко. Това са oсновните понятия за език и слово. Говорейки за език и слово, винаги ще се стараем да разграничаваме тези понятия, преди още мисловната рутина на делника да ги слее. Словото ще считаме преди всичко за духовно понятие. Увереност ни дават първите редове на книгата Битие: „В начало Бог сътвори небето и земята...”, осветлени от първите редове на Йоановото евангелие: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше, в началото, у Бога. Всичко чрез Него (Словото) стана, и без Него (Словото) не стана нито едно от онова, което е станало.” В началото, сътвори Бог и, в началото, беше Словото - творящата сила на Словото Божие. Тук, Словото ни най-малко не се разбира като език или като говор. Бог е Слово и Словото твори; Словото не е реч, а разумна творческа мощ, която църковният език нарича също Премъдрост Божия. Сетне, Словото е дадено на човека като незаличим божествен залог: „И сътвори Бог човека по Свой образ” (Бит. 1:27). В какво се заключава понятието образ Божи? Разбира се, не - в някакво визуално сетивно уподобяване. Образът Божи в човека се заключава в три основни неща: в свободната воля, в способността за творчество и в дара на словото. И трите винаги са свързани: в словото винаги има свобода и творчество. Виждаме, че в човека словото вече има езиков израз. По-нататък, според първата книга в Библията - “Битие”, Бог предоставя на Адам свободно да даде наименования на всички останали одушевени твари на мирозданието. И Бог приема този негов пръв словесен и свободен творчески акт. (Вж. Бит. 2:20). Виждаме, че на човешката словесност също е дадена творческа сила, макар - и ограничена. Когато човекът злоупотребява с дадената му свобода и започва да живее в несъгласие с Божията воля, драматично намалява и силата на човешкото слово, въпреки че тя никога не секва съвсем. Не закъснява и първият организиран човешки акт против Бога: строежът на Вавилонската кула: „Ще си построим град и кула, висока до небесата” (Бит. 11:4). Израз на сатанинска гордост, акт на духовна празнота и суетна деятелност - такъв е безумният стремеж на тленния човек сам да завладее Творението и да заеме мястото на Бога. Резултатът от това безумие е т. нар. смесване на езиците. Книгата „Битие” дори запазва единствено число - смесване на езика (Бит. 11:7). Това навежда на мисълта, че едва ли мигновено са се появили различни езици в света. Може би, преди това, се случва нещо друго, по-драматично и по-съществено: човеците изгубват единомислието помежду си. Вървейки против Божията воля, всеки започва да следва своето собствено мнение, да обслужва своите собствени прищевки. Иначе казано, хората запазват речта си, но отпадат от онова, което истински ги обединява - Словото. Стига се до едно частично изолиране на човешкия език от заложеното в човека слово - с всички катаклизми, настъпили съответно в човешката личност. Така в резултат от комплексни причини, свързани с всеобщото падение, става възможно в известна степен езикът да бъде и безсловесен - парадоксална безсловесност на езика! В Псалтира неслучайно на нечестивите се дава характеристика чрез тяхната реч или по-точно - чрез тяхната безсловесност. За тях се казва, че „вият като псета” (Пс. 5, или че говорът им е брътвеж, и т. н. Ние преживяваме болезнено тази езикова безсловесност. Функциите и качествата на самия език стават нестабилни и лесно клонящи към упадък. Едни от тях остават сродни с градивното, творческо начало - описателната или художествената реч, напр. Други обаче се обвързват с падението и греха - сквернословие, празнословие и т. н. Нещо повече, в словото на човека се появяват активно деструктивни тенденции: обидата, клетвата, клеветата, заклинанието, магичните формули (които често пъти са и нечленоразделни). Иначе казано, тъмните и безсловесни страни на душата също се стремят да намерят словесен израз. Получава се нещо като антислово. Това също е парадоксално, но потвърждава, че човекът дори в своето падение остава словесно същество. Божият образ може да бъде силно потъмнен, но не може да бъде заличен. В светлината на тези разбирания за език и слово, откриваме известна едностранчивост на съвременните понятия. За нас, езикът е само част от онова, което всъщност е: средство за комуникация (в бита, в работата, в медиите и в рекламата), средство за описание (публицистика, наука), средство за развлечение (цялата популярна литература, която се развива толкова бързо, за сметка на истински стойностната такава). Липсва ни обаче съзнанието за езика като слово и като първостепенна функция на Словото. Намаляло е неговото значение като средство за личностна идентификация (самосъзнание, културна и духовна идентичност), като средство за словесно осъществяване на личността и - не на последно място - като средство за общуване с Бога (молитвен живот, славословие, свещенодействие в света - също словесно). От всичко това ние, в една или друга степен, се лишаваме. Известна едностранчивост бележи и развитието на модерния език. То е главно в утилитарна посока, което води до усилено диференциране вътре в самия него; до обособяване на отделни негови форми със своя специфична лексика и семантика. Създават се предпоставки за едно езиково разделение, което вече не е между хора, говорещи различни езици, но между носителите на един и същи език. Говорим всъщност за белег на разделения в манталитета, ценностите и идентичността вътре, в едно и също общество. Сякаш всеки народ е започнал да строи по една своя собствена „вавилонска кула”, при която вече не езиците се смесват, а всеки език в себе си девалвира. Това ще рече, че отслабва способността му да изчерпва в дълбочина понятията. Резултатът е в две посоки. Намалява значението на езика като универсално средство за пълно общуване и разбиране в общността на своите носители, като пълноценно обединяващо звено между тях. Получава се прекъсване на комуникативната верига, което превръща езика в антиезик. Парадоксално, езикът престава да бъде проводник на Словото и се превръща в препятствие за човека при осмислянето на основни екзистенциални въпроси - живот, битие, смърт, вяра, истина, добро, зло. В крайна сметка, оказва се, че отчуждението от Бога може да е свързано и с езиков проблем! Една от основните причини за всичко това, днес, е глобализацията на езика. От една страна, тя води до лесни и светкавични комуникации на глобално равнище, но от друга - до затруднения в общуването в близък план. Глобализацията на езика е свързана тясно с придържането към утилитарните функции на словото за сметка на останалите му такива. Причините са известни и вече банални: развитие на съобщенията, урбанизация, индустриализация, нови технологии, интернационализация на научните термини и т. н. В този контекст, следва да очертаем и езиковите препятствия, появяващи се в нашия роден език. Те се дължат на явления, част от които ще се опитаме да определим. Първо, противоречието между неестествено бързо формиращите се нови обществени отношения и влиянието им върху семейството. Все по-често се натрапва неразбирането между поколенията, най-често - между родители и деца. Нe e изненада недоумението на родителите, че децата им от една определена възраст нататък „от български не разбират”. Вярно е, че това са и естествени конфликти, свързани с възрастови различия. Но има и друго. Оказва се, че животът извън семейството, всъщност, се подчинява на съвсем различни принципи на общуване, свързани с разрушаването на йерархичния модел, който волю-неволю е основополагащ за семейството и дома. С други думи: обществото и семейството вървят по различни пътища; не се развиват еднакво; появили са се двойни ценности - едни, които обществото споделя, и други, които съхраняват семейството. Това води до дестабилизиране на по-консервативното по природа - семейството. Издигането на езикови бариери между поколенията е неизбежно. Диалогът между родители и подрастващи е нарушен и по причини, свързани не толкова с разликата във възрастта, колкото - със споменатото ценностно раздвояване. Вкъщи се говори „на един език”, разбирай: ценностната система е една, думите имат един смисъл, означават едни понятия, докато навън, често пъти, езикът е „друг”, изразяващ други принципи и ценности. Един прост пример: вкъщи думи като: моля, заповядай, извинявай, прощавай и др. имат много по-буквално и много по-голямо значение, отколкото - навън, в някои нови социални среди, където арогантността е модел за подражание. Медиите допълнително насаждат псевдоценности и псевдокултура. Всичко това се вижда добре, ако погледнем на развитието на жаргона като на езиков израз на определени типове манталитет. Изрази като “хипер яко”, “споко”, “куул”, “пич” и други подобни, например, могат да подскажат, че в обществото растат хора, повлияни от холивудската идеология за супермена (свръхчовека, който разчита само на себе си); хора, които са очаровани от гордостта, егоизма и самодоволството; хора, които владеят английски език и умеят да си служат с компютри и си общуват със средства само за „посветени” - в „чата” или чрез SMS-и. Тук нямам предвид, че всеки, който употребява жаргонни думи и изрази, е непременно такъв, но подчертавам, че те имат знаков смисъл. Друг обуславящ фактор е протичането на живота на съвременния човек в определени, повече или по-малко затворени среди със свой език, със своя лексика и ментално-езикови особености. Такива са средите на тесните специалисти със свой специфичен манталитет, а оттам - и език, и начин на общуване. Това е свързано и с промяната и преразпределянето на професиите в света. Много от старите „класически” професии са почти отмрели. Затова пък се появяват други със странни имена и дейности като дилър, провайдер, марчъндайзер, супервайзер, омбудсман, мениджър, дизайнер, промоутър, бодигард, килър т. н. Това са среди, които имат и съответно отношение към езика, и съответна култура на общуване. Освен това, те не са приемници на никакви традиции, до момента. Те формират самите себе си сега. В динамичния и лабилен процес на самоидентификация, отчуждението също казва своята дума. Хората нямат желание да общуват със среди, към които не принадлежат, и не го правят. В този смисъл, да направим една препратка към агората на древните градове през периода на елинизма... Установяваме, че тя няма свой аналог в съвременното глобализирано общество. Някога, в агората се е случвало точно онова, което съвременните хора избягват: там са се срещали различни хора, напуснали за малко естествената си семейна и професионална среда, за да общуват. Те успявали разговаряли обменяли идеи на универсални теми, които вълнували всички. На агората хората преставали да бъдат „професионалисти” и се осъществявали като общуващи същества, като хора в един по-вселенски смисъл на думата. На агората властва обединяващото гражданско начало - там всички са граждани и това създава универсални интереси. Неслучайно големите екзистенциални въпроси в древността може да са били поставяни от философските школи, но са били обсъждани именно на агората. Затова, там се е развивал и един много по-универсален език с огромен потенциал. По-късно, вече в християнизираните общества, този начин на общуване намира приемственост - и във Византия, и в ренесансовото общество, та чак - до балканската чаршия. Днес, дори големите екзистенциални въпроси постепенно се затварят в средите на тесни специалисти - философи, богослови и пр. Днес, вече няма агора. Даже и чаршията е на изчезване. Обществените места като цяло не са същите. В тях не се говори, не се пуши, не се нарушава анонимността... И се образува вакуум. Универсалните форми на общуване не само от далечното, но и от близкото минало, постепенно се подменят с глобални. Между едните и другите има диаметрална противопоставеност. Универсалната среда винаги е в близък план. Тя е място на общуване на различни нива, но където нагласата е да се преодоляват различия и да се култивира единомислие в разнообразието на мнения и възгледи. В глобалната виртуална среда нещата са визирани в отдалечен, общ план. Без значение дали има, или няма физическо струпване на хора. В нея анонимността е принцип. Глобална среда е компютърният монитор, който в реално време свързва двама души в различни точки на планетата, но милиони потребители на Интернет в този миг остават анонимни. Глобална среда е и модерното кафене, където се идва с определени хора, но на място никой никого не познава и съседни маси никога не общуват. В глобалната среда под разни форми се развива клубното начало. Хората общуват, прегрупирани и разделени по интереси. Често пъти обаче, вместо истинско общуване, те търсят свой отражател, чрез когото просто да придобият увереност за темелите на собствения си аз. Ето защо, те предпочитат да се обособяват в общества, между които връзката да е слаба и формална. Например – в интернет базирани тематични форуми. Подобно диференциране се оказва възможно тъкмо в условията на глобализация, когато вече не е така належащо хората да се търсят лично и да се нуждаят активно един от друг. Неизбежно следва и езикова промяна: днес сякаш езикът върви също към обособяване на отделни езикови системи със своя лексика и най-вече - с различен смислов багаж на едни и същи думи. Например думи като любов, свобода, братство, равенство, справедливост, чест, слава... Да вземем “любов” - тази толкова многозначна дума! В едни обществени среди, тя се разбира като силна емоционална привързаност към каквото и да било, а в частност - към друг човек. В други среди, тя по-скоро се отъждествява с еротично преживяване. Трети я разбират като хармония между душа и физика. А някои под любов разбират: „да положиш душата си за ближния” или пък - от страхопочитание към високото понятие - дори избягват да го обсъждат открито. Има и такива, които разбират съвършената любов като съвършено безстрастие, разграничавайки от нея всяка нетрайна земна привързаност! Ясно е колко много трябва да внимава гимназиалният учител, когато говори на възпитаниците си за любов. За свещеника - да не говорим. Но в глобализираното общество сякаш не остава форум, в който представители на тези среди да общуват, за да изяснят заедно, да „сверят” понятието с думата или да обогатят думата с повече понятия. Вместо това, получава се или диалог между еднакво мислещи, който е гладък, но нискоефективен, или инцидентен сблъсък между хора, които на един и същи език просто не се разбират. През последните години често сме свидетели на това по различни радио- и телевизионни предавания, в които само изтичането на ефирното време слага край на безсмислени и безплодни разговори. Достигаме до третия фактор, създаващ предпоставки за езикови бариери: медиите! Очаква се тъкмо медиите да премахват езикови прегради. За съжаление, на практика, се получава обратното. Първо, медиите не са истински свързващо звено нито между отделни хора, нито между социални среди. Това е така, защото те са консервативни и затворени системи, а не - отворени и достъпни, както подсказва елементарната логика. Медиите са непроницаеми за непрофесионалисти и медийният език е езикът на една обособена и затворена среда - една от тези, за които се спомена по-горе! Дори, когато тя излъчва послания, това нито е общуване, нито би могло да бъде. Обратната, открита и свободна връзка с публиката почти винаги е симулирана. Тя е мнима. На практика публиката (читатели, зрители, слушатели) си седи няма, езиково безсилна вкъщи и приема. В езиково отношение, тя може да бъде формирана, но трудно може да формира, да влияе активно. Освен това, медиите преследват определени цели, които в много случаи са комерсиални. Това е принцип, силно влияещ на техния език. От друга страна, динамизмът на повечето медии (ежедневни издания, рубрики, предавания, емисии и т.н.) не позволява по-задълбочено и по-отговорно отношение към езика. В резултат от всичко това, днешните медии предизвикват мощна понятийна и езикова девалвация. Постоянно се създават и тиражират езикови клишета. Те достигат до публиката наготово и се възприемат лесно. Същото е и с чуждиците, въпреки че те, понякога, може и да обогатяват (тогава се наричат “заемки”), а не - само да ощетяват езика. Проблемът с чуждиците (думи и изрази, за които има български аналог) настъпва, когато те се превърнат в езикови паразити или станат езикови шаблони, което се случва най-често. Така езиковият шаблон се внедрява в речника на хората, като отнема силата на словото, превръщайки го в реч за еднократна употреба. Нещо, което също можем да определим като тежест, потискаща нашата езикова индивидуалност. Когато израз като “евроатлантическа интеграция” се повтаря като мантра по стотици пъти на ден, в един момент, той може да означава всичко или нищо. Той се превръща в едно отвлечено понятие само за себе си, в суха и куха фраза, и с лекота се употребява дори и в случаи, когато не означава нито европейска, нито атлантическа, нито пък интеграция. Точно това се случи неотдавна, когато нашите медии коментираха българската позиция за войната в Ирак. Устойчивата употреба на езикови шаблони демонстрира мисловна ограниченост, беден словен фонд и езикова инерция. Шаблонните думи и изрази са напаст в съвременната езикова практика. Четвърти обуславящ фактор: появата на широки маргинализирани среди в българското общество. Това е прослойката от хората, които не са на своето естествено място, не се знимават с присъщата им дейност и не водят обичайния за тях начин на живот, но са събрани по стечение на обстоятелствата. Особено типично за България явление, свързано с изкуственото индустриализиране на страната през периода на комунистическото управление. Тогава бе създадена една изкуствена средна класа, която просто не си беше на мястото - в страна като нашата средната класа е естествено да бъде съставена от селско население, занаятчии, дребни производители, търговци и един минимум от държавни чиновници и служители. Вместо това, извършваше се брутално вавилонско преселение вътре в страната. Обикновените селяни се пролетаризираха и отиваха в заводите. Същото се случваше и с голямата част от занаятчиите. Интелигенцията бешее или натъпкана в лагери и унищожена, или - принудена да упражнява нискоквалифициран труд. Друга част от селяните по „партийна линия” се спасяваше от полския труд и уютно се настани на студентската скамейка. Произвеждаше се партийната интелигенция, която си остана грубо необразована. Всички знаем какъв език създаде и налагаше тя! Рухването на тоталитарната система през 1989 – 1990 г. се вписва в процесите на икономическо преразпределяне на света. СИВ изчезна, българската промишленост западна мигновено. (И това още веднъж показа, че промишлеността ни е била изкуствено създадена.) Но разместването на социални слоеве е почти необратимо. Селата не просто обедняват, те замират. Техните жители от времето на разцвета им - преди повече от 50 години - са оставили вече две или три поколения в градовете, но изведнъж там започва безработица. Индустрията ги е излъгала. Тя е била бутафорна и вече е изпълнила мимолетното си предназначение - да създаде безсмислена работа на селяните в градовете. За по-младите, които могат още да учат, докато се отлага срещата им с безработицата, остават висшите учебни заведения (ВУЗ). ВУЗ-овете в България, може би, са съответствали на изкуствения индустриален „бум”, за който стана дума, но са в повече за сегашното икономическо състояние на страната. Днес, България е пълна с немотивирани студенти, на които им е все едно, какво точно следват и какво ще правят със завършеното си висше образование. Едни от тях започват да учат друго висше образование или емигрират в чужбина – за да учат и да работят там, за да създадат свое потомство – пак там. Като прибавим пенсионерите, част от които продължават да работят, безработните учители, шлосери и военни, които са принудени да карат таксита, да обработват земя или да гледат животни, защото работното им място е било закрито, получава се една широка маргинализирана по различни начини прослойка, която е дошла на мястото на стопилата се средна класа. Животът изтласква в периферията тези от тях, които са по-податливи на житейската инерция.Маргиналните среди са най-податливи на медийното езиково влияние, може би, защото са най-инертни. Често пъти хората са принудени да бъдат инертни. И те си измислят различни активности: гледат телевизия, не - дрогират се с телевизия, с радио, вкопчват се във вестниците, или - в интернет. Разговорите при общуването им са коментари върху вестникарските теми или върху телевизионните предавания, чийто език те подсъзнателно започват да имитират. Да не говорим за цялата масова развлекателна литература или за филмовия език! (Съществува филм с Арнолд Шварценегер, в който главният герой има една реплика, влязла в устите на цели тълпи от подрастващи, и тя е: „Аста ла виста, бейби!” След още няколко подобни израза, техният език няма как да не се поддаде на тази ментална агресия...) Днес, повечето българи имат закърняло чувство за правилността на българската говорима и писмена реч. Образованието ще поставим като следващ фактор за пораждане на езикови препятствия в българския език. Първо, образователните критерии, които се поставят пред подрастващите. Формулата е: английски език плюс компютърна грамотност. Без наличието на тези два фактора, никой не може да се счита за надеждно образован. И това всички го приемаме като нещо положително. Но: какъв английски и какви компютри, и как английският и компютрите езиково си взаимодействат? По тези въпроси вече не можем да останем равнодушни. Английският на нашите ученици е предимно компютърния английски и геймърския английски и той, обикновено, до това ниво се развива. Познанията по компютри, от своя страна, минават през компютърните игри. В тях, езикът е изключително важен, защото се налага да се разбират указания, команди и опции. Но, в действителност, това е език на първосигнално ниво. Формално погледнато, децата учат език и придобиват компютърна грамотност, а, всъщност, са застрашени от езиково обедняване. Друг образователен проблем е писмената култура на българина. В училище, ние не се учим да се изразяваме добре в писмен вид. Навикът да общуваме писмено почти се е изгубил. Това се дължи и на развитите технически средства за комуникация - при наличието на SMS, e-mail и телефонна връзка, писмото и картичката губят предишното си значение. Но, от друга страна, навиците за писмено общуване са въпрос и на културни традиции, свързани с развитието и съхранението на езика. В това отношение, образованието ни има още какво да направи. Езикова бариера се получава и, когато речникът на хората е беден и пълен с паразитни чуждици, а езиковите им навици са на първосигнално ниво. Тази бедност не може да не се отрази както на общуването помежду им, така - и на тяхното личностно самоопределение и самосъзнание. Разбира се, че езикови бариери на равнище елементарно общуване не може да има. Хората винаги ще се разбират, когато се питат колко е часът, и винаги всички ще разбират прогнозата за времето или какво пише в менюто, когато са отишли на ресторант. Бариерите са разположени по-дълбоко и са по-сложни. Би могло да се каже: бариерите дори не са в езиковите промени сами по себе си; те са в частичната загуба на словото в нас като изконно понятие. В този смисъл, те не са винаги между отделни индивиди или между отделни социални групи. Езикови , понякога, се издигат и вътре в нас самите. Те ни пречат да опознаем и изразим по-добре, по-словесно себе си. Не на последно място - затрудняват достъпа ни до Бога, Който Сам е Слово и Който е вложил словото в нас. Светският и църковният български език Днес Църквата не е пряко преследвана и много хора приемат Свето Кръщение в зряла възраст. Други, които са били кръстени като деца, но не са били възпитавани във вярата, вече като големи хора, започват да проявяват съзнателен интерес. Някои извървяват сложни пътища, като минават през съблазните на източни учения, различни секти, окултизъм и т. н. И пак се завръщат към Православието, не само защото намират там родовите си духовни корени, но главно, защото намират там истината, която така дълго и болезнено са търсили. И тук, изведнъж, започва поредица от недоразумения, и тук започва един друг и не по-малко мъчителен път. Защото много от тези хора, млади и образовани, щом започнат да посещават църковните богослужения, срещат бариера. Тази бариера е езикова. Погрешно би било да се мисли, че само църковнославянският език е в основата на проблема. Днес, в храмовете, Свещеното Писание, много от молитвите и от проповедите са на чист съвременен български език. Но ето, че пълната разбираемост, въпреки това, някъде се нарушава. Ще се опитаме накратко да анализираме това явление. Какъв всъщност е езикът на Църквата? Би трябвало най-напред да си дадем сметка, че няма един-единствен църковен език, универсален в Църквата във всички случаи. Не, но съществуват: - език на апостолската проповед, сиреч проповедта сред още неприелите вярата. И тук отделно има значение дали аудиторията е от юдеи, или е от езичници. Или пък – от атеисти, ако говорим конкретно за нашето време. - език на църковната проповед. Това е проповедта сред верните, сред убедените и утвърдените във вярата. - език на богословието. Той е предназначен предимно за четене. Това е езикът на книги и трактати, който се характеризира с висота на стила (въпреки че някои подменят висотата с изкуствена сложност на изказа). - език на Свещеното Писание - старозаветен и новозаветен, съответно с различни първоизточници и особености. - език на молитвата. Това може да е най-интимният, най-съкровеният и личен изказ, строго индивидуален. И всеки запазва своята свобода с какви думи и изрази ще се обърне към Бога, стига да има вярата и дръзновението да го направи. Но освен език на частната молитва, различаваме и език на общата молитва в църковното събрание. - език на славословието. Това е богослужебният език, който съдържа поетични, библейски, молитвени и богословски елементи. В него се смесват съответно библейската лексика, богословската, поетическата и молитвената. Значи първата езикова бариера е свързана с това, че много хора, добре образовани в светската област, влизат в Църквата неподготвени за спецификата на нейния изказ. Това не им пречи обаче да имат своите предварителни представи и дори изисквания, често - погрешни. Те директно идват на неделните служби и изведнъж попадат сред песнопения и славословия, без да си дават сметка за многообразието на църковния език, в зависимост от случая, мястото и аудиторията. Те очакват от богослужебния език да бъде за тях и проповед, и разяснение, и молитва. Вторият езиков проблем идва от онези, на които е поверена просветната мисия на Църквата - свещенство, богослови, учители по вероучение. Често те проявяват неразбиране точно в обратна посока: тъй като отдавна са се сближили с богослужебния език, с лекота го внасят в проповедта, в свободните разговори, в катехизиса пред аудитория, която още не е готова за това. (Не защото тя е необразована, а тъкмо обратното - защото е много добре образована, но в една лаическа среда, чужда по ценности и по духовна идентичност на Църквата или - даже на християнството изобщо.) Третата основна езикова бариера се дължи на преводите. Невинаги българските преводи на църковна литература са достатъчно добри. Те страдат от утвърждаването на една лексика, която невинаги е съвместима с българския език, използван днес. Срещат се неоправдани архаизми, терминологията понякога е утежнена. Има и преводи, които звучат изкуствено и даже наивно, а има и такива, които принизяват езиковата висота на оригиналните текстове, идващи чрез църковнославянския - най-често от гръцки, еврейски и латински. Това се отнася както до Свещеното Писание, така - и до богослужебните и нравоучителните текстове. Този проблем се отнася в по-малка степен за богословските творения, но затова пък, те се възприемат като тясно специализирана литература и, по този начин, излизат от интересите на широкия кръг читатели. Всички тези проблеми са свързани с интересната история на формирането на българския език, с динамичните и съдбовни промени, настъпили и настъпващи в него. Първо, отдалечаването му от старобългарския език и съответно - от църковнославянския език (русифициран старобългарски език; старобългарски език под руска редакция) - като основа на всички славянски езици. Естествено е такова отдалечаване от общия корен да се наблюдава и при другите славянски езици, още повече, че църковнославянският език никога не е бил разговорен. Но отдалечаването на останалите славянски езици е повече на равнище лексика. Българският език, всъщност, остава единственият славянски език (ако изключим македонския), който от синтетичен става аналитичен. Това означава, че падежите в него изчезват. Изгубват се също инфинитивът и супинът на глаголите, а определителният член се премества в края на думата като суфикс (наставка). Не зная точно, по какви причини това се случва. Не бих изключил възможността те да се окажат свързани с определени особености на темперамента, на манталитета и даже - на историческата съдба на българите. Това по-добре могат да обяснят лингвистите. Сигурно е обаче, че с тези важни промени се променя и самата логика на езика, самият изказ. Когато става дума за превод от друг, синтетичен език с падежи, самият езиков инструментариум при превода е вече различен. В същото време, църковнославянският се съхранява като богослужебен език и звучи в храма наред с българския. Но за нас той вече не е така разбираем, както е бил и както днес е за другите славяни, например - руснаците. Причината не е в лексиката, тя лесно се усвоява. Причината е в падежните форми. Затова, днес, българи, владеещи руски или сръбски (по-точно – сърбохърватски), много по-лесно разбират богослужебния език. Замяната на църковнославянския със съвременен български също не е никак лесна. Все още, не можем да кажем, че са направени достатъчно добри преводи, които да звучат убедително и да са на високото ниво на църковнославянските. Като се имат предвид грамадните инвестиции, които са необходими за тази цел, това едва ли някога ще стане. Най-полезното и благодатно, и сътоветно - най-трудното разрешение на проблема е да положим усилие и да изучаваме корените на собствения си език; да възстановим езиковата си памет; да усвоим падежната система и да се опитаме да влезем в нейната логика. Освен задължителния вече английски език, струва си да се поинтересуваме, поне само теоретично, и от някой синтетичен език. Това не просто би обогатило езиковата ни култура, но би стимулирало изобщо мисловния ни потенциал. Познаването на един аналитичен език и усвояването на още един синтетичен ни дава сякаш още една логическа система, още един тип мислене. Всеки един език е нов прозорец към света. Тук, механичното трупане на думи минава на заден план. Речниковият запас не е маловажен, но, както виждаме, езикът е много повече от съвкупността от думи - той е начин на мислене, начин на възприемане и отразяване на света. Също така, трябва да се вземат под внимание и историческите обстоятелства при формирането на новобългарския език. Ще се опитаме да ги прегледаме накратко. Съвременните книжовни езици са фиксирани главно чрез печатното дело. След появата на печатарската машина в Европ, изобретена от Гутенберг, преписваческите школи постепенно западат и отстъпват място на издателствата. (Да не забравяме, че дотогава една книга се преписвала на ръка, рисувала се на ръка, понякога – цял живот не достигал на преписвача, защото, в онази епоха, животът на хората бил значително по-кратък от нашия. Сред тях, рядко някой доживявал повече от 50 г. Войни, болестни епидемии, нашествия, държавен произвол, природни бедствия, дистрес и още много други фактори намалявали живота на тогавашните хора.) Точно в този процес българският език се оказва ощетен, в сравнение с много други езици. Българският език става жертва на едно драматично противоречие: от една страна, неговият древен прототип служи за основа на цялата славянска книжовност. В езиковата си памет ние носим искрата на светите братя Кирил и Методий, на техните ученици – Наум и Климент, както - и тази на техните последователи. Носим паметта за Златния век, за книжовните ни школи в Плиска, Преслав, Охрид и Търновград. Носим памета за делото на патриарх Евтимий. От друга страна, след векове на чуждо владичество, някъде към Възраждането, българският език е обречен да преживее втора младост - ненавременна, неестествена и затова - твърде болезнена. Един древен език отново търси себе си, отново се формира и наново се развива, вече - в един много различен контекст. Полиграфията у нас се развива сравнително късно. Причините за това са повече от ясни: османотурско потисничество, бедност, ограничени възможности... Възраждането, като просветен процес, неслучайно съвпада с икономически подем и значително замогване сред българите. Но това става доста късно. Книги на български се печатат и преди това, но едва към средата на 19 век в Пловдив Христо Г. Данов дава тласък на сериозна издателска дейност. Едва тогава, с появата на многохилядни тиражи на различни издания, може вече да се говори за истинско развитие на българско печатно дело. Тогава започва да се фиксира и новият български книжовен език (за чието създаване иначе се приема периодът, наречен “Османски феодализъм в българските земи” - XV - XVII век). В този периос, от турския език, в българския навлиза преизказното наклонение на глаголите. Разширяват се интересите, разширява се и тематиката. Заедно с това, започва и диференциране на езика, т. е. - развиването на различни изказни форми, на различни стилове със своя специфична лексика. Трябва да допълним, че това разширяване на интересите на младото българско гражданско общество през Възраждането, е главно в светска посока. Лаицизмът, внесен от Запад, си прокарва път и у нас. През 19 век вече се твори и се печата разнообразна книжнина: пиеси и повести, но също - учебници, наукоподобни издания, списания - все със светски характер. Дълго време, характерни белези на тази книжнина ще останат наивизмът, несполучливата имитация, лошият вкус, популизмът. От Михал Мишкоед и Кръстьо Пишурката до Йовков има дълъг път за вървене. В езиково отношение се случва следното: - Разговорният език започва по-силно да влияе върху създаващия се книжовен. - Писаното и тиражирано слово става филтър на диалекти, наречия, градски жаргон и чужди думи, неизбежно навлизащи отвън. Някои от тях се отхвърлят, други остават. - Създава се едно по-утилитарно отношение към езика чрез навлизането на рекламата и тиражирането на множество УполезниФ книжки Цсборници и наръчници за бита, модата, домакинството и т. н. - Езикът все по-често започва да служи като средство за забава и развлечение, което невинаги е в полза на сериозната литература. През този период, изпълнен с ентусиазъм, но и с много противоречия, се извършва голямото разделение на съвременния език на светски и църковен. Във всеки случай, църковният език има по-различна съдба, среща по-други проблеми. Първо, той остава по-консервативен. Връзката му с църковнославянския е още силна. Да вземем само факта, че от XV до XVIII век, във възстановените килийни училища, в употреба е църковнославянският, докато, същевременно, навън, в употреба е вече новобългарският език. (Затова, ако през XIX век светският български започва да приема чуждици от френския или от гръцкия, то църковните хора приемат в речника си чуждици по-скоро от църковнославянския. Това може да се наблюдава и днес в някои църковни проповеди. Напр.: богохраним, боговдъхновен, небожители, възлюбен и др. Някои от тях са уместни, но други звучат нелепо.) Така или иначе, развитието на църковния новобългарски език е по-тромаво от това на светския български. Не че още в XIX век у нас не се тиражира църковна литература, но дълго време тя остава по-скоро популярна. Така е разбирана у нас и мисията на печатното дело през тази епоха - да разпръсква знание и духовност. По възможност - бързо, лесно и за всички. Затова, дълго време приоритет имат евтините популярни издания - фолклоризирани жития, патетични нравоучителни брошурки, списания с назидателни статии. Показателно е и това, че чак до двадесетте години на XX век, на отделни места все още са в употреба старите дамаскини, преписвани на ръка и разпространявани сред благочестивото и любознателно население на малките градове и селата. Можем да си представим какъв е бил езикът на подобна полуапокрифна литература. За сюжетите в нея - да не говорим. А тя, в един момент, намира и своите издатели. Получава се нещо като литературата, разпространена все още в някои латиноамерикански страни. С тази решителна разлика, че в нашия случай става дума не за сладникави историйки, а - за отговорно дело като духовната просвета на един пробуждащ се народ, чиято частична културна, историческа и езикова амнезия трябва да бъде излекувана. Фатално за авторитета на сериозното богословско познание у нас, ако го съпоставим с бързото развитие на художествената, научната и документалната литература. (Само като си помислим, че през това време, и то - много по-отрано, в Санкт Петербург, Москва и в много други академични центрове в Русия се печатат пълните сборници с творенията на Светите отци, превеждани от оригинал, дело на цели академични екипи... Неслучайно и до днес тези дореволюционни издания остават главния източник за българските богослови. Обикновено те се ползват на руски. Когато средствата позволяват, правят се и преводи. Пак - от руски, защото така е по-лесно и по-евтино, отколкото – за преводите от оригинал - старогръцки, латински, еврейски или църковнославянски.) Виждаме, че църковният език не е толкова неразбираем. По-скоро, той е компрометиран по погрешка, и то най-вече сред нашата светска интелигенция. Защото и българската интелигенция, от своя страна, също се разделя на светска и църковна. Едната интелигенция съхранява и развива своя език, и другата - своя! Всеки - по своему. Липсва обмен, липсва творческо и духовно преливане между българския език на светската култура и българския език на духовността. В това се крие причината ние да не създаваме свой Достоевски, Соловьов, Бердяев. Не създаваме своя интелигенция, която да е повлияна от православния дух, от богословските понятия, от църковния език. У нас са се появили бариери от ценностен, културен или ако щете - от психологически тип, отделящи рязко светското от църковното и интелектуалното от духовното. По някакви причини, в един момент от историята си, българинът се комплексира от своята православна църковност. Някои от тези причини са езикови, свързани с процесите, които току-що разгледахме. В същото време, същият този българин, дори и да иска, не може така лесно да се отрече от тази своя православна църковност, защото тя е вкоренена толкова дълбоко в съзнанието му, че без нея той не успява да определи идентичността си. Става това, на което и днес сме свидетели. Ние не се отричаме пряко от православната си принадлежност, но, вместо да се отречем, се срамуваме, стесняваме се от нея. Считаме я за закостеняла и архаична, считаме я за недостатъчно интелектуална и даже за наивна, бабешка - точно както на модерния светски българин му изглежда и езикът на Църквата. Проявяваме склонност сами да маргинализираме собствената си идентичност, да я избутваме към периферията, към кухнята на самосъзнанието си. Болезнено търсим друго самосъзнание, други изразни средства, друг език. А всичко си е тук, на мястото. Трябва само да отпаднат някои бариери. Свещеник Ангел ВЕЛИЧКОВ

Колко пъти можем да извадим 5 от 25? Само веднъж! Следващият път ще вадиш 5 от 20, а не - от 25. Условието на задачата е изпълнимо само веднъж! Не позна!

130 години от Априлското въстание Турските зверства в Батак В полята на българската история отколе са хвърлени семената на страданието. Та нали човек се ражда, за да страда, както искрите - за да летят нагоре. /Йов 5:7/ Библейската история ясно показва, че подир отдалечаването от Бога следва страданието – за да не погине Божият народ в мрака на богозабвението. Една древна пословица казва, че преди зазоряване тъмнината е най-гъста. И наистина - годината 1876 е наглед една от най-мрачните в българската история – изпълнена с кърви, страдания и ужаси. Всред нейните страдалци за вяра и род едно съзвездие ярко сияе и до ден-днешен над българската земя – Батак – име свидно за всяка българска християнска душа. На 5 май 1876, петък, селяните забелязали, че към Батак се придвижва войската на Ахмед ага – повече от 3000 въоръжени до зъби башибозуци (запасни, нередовни войници, паравоенни формирования), събрани от 22 турски села от Родопите. Ахмед ага водел мъжете от околията на Доспат, синът му – тези от махалата Йени (Нова), а Мохамед ага - башибозуци от седем турски села от района с център Ракитово. Трите колони стигнали почти едновременно до Батак, заобиколили го и открили стрелба срещу селото. Тогава жителите на Батак изпратили свой човек да срещне Ахмед ага и да преговаря, но пратеникът бил застрелян, още преди да стигне до мястото. На другия ден те изпратили втори човек със същата мисия. Било му съобщено, че агата искал при него да се яви старейшината на селото. Човекът отишъл при турчина и той му казал, че заповядва „батакчани да предадат оръжието си и доброволно да се предадат”. Старейшината се прибрал и уведомил хората за заповедта. Част от жителите се възползвали от времето за преговори и успели да избягат от Батак. Останалите, които не искали да повярват на Ахмед ага, отказали да се предадат. Тогава башибозуците заобиколили селото, събрали целия добитък и конете и открили стрелба по хората от горната махала, като опожарявали всички къщи, хамбари, работилници. Всеки, който направел опит да избяга и да се спаси, бил застрелван като бясно куче – на място!Баташката голгота започва от мъчениците в Богдановата къща. Обезоръжени с измама дръзките преди батакчани се превръщат в обречени на заколение Христови агънца. Мъчителите свалят от гърбовете на мъчениците и последната риза, за да полетят душите им към небето необременени от нищо земно. Един подир друг отиват те на приготвените дръвници. С мълчание. Някои сами притискат шии о дръвника, та ударът да отдели душите им по-скоро от плътта. Някои майки турят децата си на заколение пред себе си, за да се уверят, че няма да попаднат в мюсюлмански дом и да загубят вярата и душата си. И биват посечени на късове. Като видели това, българите от долната махала изпратили куриер до Ахмед ага, да го помолят за пощада. Турчинът заповядал да му бъдат доведени всички първенци на селото. Те били 18 души, сред които и смелият Ангел Трендафилов и неговият син Петър. Ахмед ага им съобщил, че ако българите предадат веднага оръжието си, той ще се изтегли с башибозуците и ще ги пощади… Повярвали на тази клетва, придружени от група заптиета, първенците на Батак се прибрали в селото. При Ахмед ага останал само синът на Ангел Трендафилов като заложник. А старейшините събрали оръжието и с няколко каруци го докарали в стана на башибозуците. Като се уверил, че всичкото оръжие и боеприпасите са при него, Ахмед ага заставил първенците да му покажат къде са скрити парите и скъпоценностите на хората, след което неколцина от тях били върнати в турския стан, завързани, зверски измъчвани с нажежено желязо и накрая жестоко умъртвени по заповед на турския пълководец. А старейшината Ангел Трендафилов бил убит по най-нечовешки, варварски начин. Първо му извадили очите, после му изтръгнали зъбите, отрязали му носа и ушите, побили го на кол и го изгорили още жив, при това пред очите на жените и децата от Батак, които принудили да присъстват като зрители на екзекуцията му, докато смелият българин издъхнал. На други първенци турците отрязали краката, ръцете, носовете и ушите. Междувременно нахлули в нещастното българско село. Започнали да плячкосват, палят, избиват като овце всички наред – жени, деца, старци, всичко живо, което им се мернело пред очите по улиците, в дворовете, в къщите… Много българи потърсили убежище в църквата, в училището или в избите на домовете си... Църквата се претъпкала с хора, повечето жени и деца. Мнозина не успели да влязат и останали на двора. Присвити и легнали на земята, нещастниците се надявали само на високата каменна ограда. С българите от школото башибозуците се справили набързо – ограбили ги и ги изклали като добитък. После подпалили училищната сграда и тя изгоряла с живите и мъртвите в нея. И до днес насред Батак непоклатимо стои “калето” на вярата – Баташката черква “Света неделя”. В нейния двор – едно от най-светите места в България трябва да пристъпваме с велико благоговение. Защото в този храм нозете ни се докосват до земя, осветена с кръвта и костите на хиляди Християнски мъченици. Сечта е ужасна. С писъците и воплите на осъдените се смесват зверските ревове на убийците им, хриптят сетните издихания на недокланите, хрущят кости, натрошавани от ятагани и секири. Въздухът трепери от разсичането на човешки тела. И тук, подобно на клането в Богдановата къща, башибозукът слага ред. Поставят се дръвници. Приелите исляма се отвеждат настрана. Непокорните се посичат. След като изклали зверски почти всичко живо по пътя си до църквата, издълбали дупки в стените на оградата и открили огън срещу хората. После нахлули в двора, започнали стрелба през прозорците и откъм покрива, като разкъртили плочите, хвърляли горящи парцали, потопени в газ, върху хората, cпуснали и няколко кошера с раздразнени пчели, та още повече да подлютят предсмъртната мъка на заключениците. А залостилите се в черквата състрадават на своите събратя и в страшен трепет очакват края си. Затворените в Божия храм са 4-5 пъти повече, отколкото може да побере, и там загиват много от дечицата и от по-крехките телом християни. Ала дори силните сред тях са прималели от тридневния глад, а задухът разпалва у тях такава жажда, че някои почват да квасят устните си с кръвта на убитите. През цялото време от прозорците свистят башибозушките куршуми. Накрая успели да разбият тежката врата на църквата. Първо я плячкосали, след което започнали да убиват безпомощните си жертви. Осквернили и опожарили християнския храм, но голяма част от него се запазила, защото била изградена от камък. Част от жените били изнасилени и зверски заклани. Имало случаи, при които турците разпаряли коремите на бременните българcки жени, докато те били още живи, за да изтръгнат и умъртвят неродените им деца! Малка част от пощадените по-млади жени били откарани в т. н. „турски” села в планината Родопи. Три дни по-късно предводителят на башибозуците от с. Барутино Ахмед ага прекратява клането и колебаейки се как да постъпи с оцелелите изпраща срочно питане до бейовете от Татарпазарджик. Получава отговор: ”Да се изсуши гяурският корен”. Начева се ново клане. Пред очите на своите сестри, жени и майки биват изклани още 300 батакчани. За да не бъдат потурчени или убити при това сетно клане, някои майки хвърлят децата си в реката… Накрая, подир клането, върху едно дърво в черковния двор се покатерва един от ходжите и над хилядите мъченически тела възвестява, че няма друг бог освен Аллах и, че Мохамед е неговия пророк. Друг ходжа от възвишението “Баташки хармани” обявява на оцелелите християни, че гяурското вече се е свършило и, че на мястото на опожарения и съсипан Батак ще бъде посят ечемик за конете на правоверните. Малцина успяват да се спасят с бягство. Когато младият батакчанин Ангел Чаушов, след хиляди премеждия и под покровителството на един помак успява да стигне височината “Св.Атанас”, той заварва там Исмаил ходжа от с. Ракитово да се моли Аллах да прости греховете на единоверците му. Виждайки момъка, ходжата заплква и заразпитва къде са близките му. Щом узнава, че те вероятно ще бъдат убити, той слага чалмата си на главата на Ангел , облича го със своята връхна горна дреха, дава му пушката си и го повежда да ги търсят. В селото те успяват да намерят едного от братята и една от сестрите на Ангел. Ходжата им предлага да вървят с него, като им обещава, че няма да ги потурчи. Но те не вярват на думите му и казват, че предпочитат да умрат християни. Опитват се да избягат, но биват засечени от турци и убити. Равносметката след турските зверства е следната: - 100 изгорени селища, - 200 - разрушени, - 300 - разграбени, - зверски изклани 30 000 българи – мъже, жени и деца. Българската Старостилна Православна Църква е обявила 2006 г. за година на Баташките мъченици.

Как виреят несемейните в най-семейната странa? Single Bells... Как виреят несемейните в най-семейната страна? Ива Рудникова В-к “Дневник” (+ мои изменения и допълнения) Темата започва с опита да се преведе английската дума single. На демографски език, думата single се превежда като несемеен. Но на български език значението на думата погрознява – сам, неженен, ерген (свободолюбив, не желаещ обвързване, самотен) и сама, неомъжена, стара мома (дефектна, нехаресана, неизбрана, самотна). Много хора на възраст от 20 до 40 г. са сингъл. Повечето от тях следят с религиозен фанатизъм сериала “Сексът и градът”, снабдяват се с едноименната книга, с наръчника на Сара-Джесика Паркър, с книги за взаимоотношенията между двата пола. Други обичани от тях сериали са: “Приятели”, “Луд съм по теб”, “Всички обичат Реймънд”, “Стъпка по стъпка” и “Женени с деца”. Преди няколко години, сп. “The Economist” пусна статия, озаглавена “Икономиката “Бриджит Джоунс””, в която се изследва, как 25 - 40 годишните юпита влияят върху демографията, енергията, културата и икономиката на големите градове. Материалът беше базиран върху книгата на Хелън Филдинг “Дневникът на Бриджит Джоунс”. Нека проследим основната идея на тази статия... Докато, през деня, добре образованите singles изкарват добри пари в областта на рекламата, издателската дейност, развлекателната индустрия, директните продажби, медиите, или информационните технологии, след работа, те се впускат в активно себеугаждане с една неизменна цел – намиране на подходящия партньор. Авторите на материала бяха срещнали прототипа на Бриджит Джоунс в супермаркети, клубове, фитнес центрове, компютърни зали, барове и други места с повишена концентрация на “самотници”. В статията се говореше за цели квартали, населени предимно с несемейни, в това число – самотни майки и хомосексуални. В градове като Лондон и Ню Йорк тенденцията не е само за приемане на тези хора, но и към завъртане на цяла индустрия около двете им основни характеристики – това, че имат пари и това, че си търсят партньор. В тяхна услуга се специализират реални и виртуални места за запознанства; магазините правят единични опаковки за хранителните продукти и зареждат рафтовете си с по-разнообразно меню полуфабрикати; организират се различни видове срещи – от 45 минутните обеди за крайно деловите singles до 10 минутния speed dating (бърза среща); пишат се книги, списания, вестници, снимат се филми, измислят се термини (градско племе, самотен и оглеждащ се, ерген на лов...)... В България, single можеш да бъдеш единствено в градовете София, Варна и Пловдив. В останалата част от Републиката си стара мома или ерген. До 1990 г., неженените мъже плащаха на държавата ергенски данък – 5 – 10% от общия си доход. Да бъде въведен отново този данък, това означава, държавата да въведе още едни дискриминационен закон. Има хора със здравословни проблеми, които не могат да имат деца, има хора, които поради мал шанс в живота са останали сами и поради невъзможност или поради желание да живеят според моралните норми на обществото ни, не се решават да родят и отгледат сами дете. Този закон би ги дискриминирал и то - по няколко признака: физическо и психическо здраве, външен вид, семейно и социално положение, възможност за социална адаптация и т.н. От друга страна, въведените данъчни облекчения за родителите според броя на децата, които имат, също е дискриминация, по отношение на другите хора. Проучване на НЦИОМ от 1994 г. показва, че между 96 и 99% от респондентите твърдят, че семейството е най-важното нещо в техния живот. В сп. “Население” (издание на Центъра за демографски изследвания към БАН, което излиза, когато има пари!) от 1994 г. се говори за “промени в брачното, семейното и репродуктивното поведение на младите хора и в начина на живот на несключилите брак млади хора.” Списанието докладва “драстичен спад на брачността в младите възрасти, нарастващ брой на несемейните, както и нарастващ брой на неженените, живеещи в самостоятелни домакинства.” Статистическите данни оповестяват нов феномен (обясняван с удължаването на работното време, уикендите в офиса, стремежа към получаване на по-високо образование, кариеризма, еманципацията, урбанизацията...). “Преброяването през 2001 г. регистрира нова социална група сред неженените – живеещи с партньор.” В края на миналия век (1999 г.), “61% от българите не приемат за нормално, двама души да живеят заедно, без да са сключили граждански или църковен брак.” Сам вкъщи Необвързаните 25 – 40 годишни юпита – мъже и жени, имат стил на живот, който ги прави лесно разпознаваеми. Първо... ами, не са във връзка. Обикновено, са част от някоя компания, организъм от себеподобни, което облекчава мъките на тяхното монобитие. Живеят в столицата (административна, морска или културна). Имат завидно висше образование (понякога – по няколко висши образования), специализации в чужбина, говорят чужди езици, пътуват, ползват интернет, участват в различни интернет-форуми, играят на компютърни игри, слушат музика в mp3-формат, гледат филми в DVD-формат. Работят прекалено много (защото се чудят какво да правят със свободното си време) и, като страничен ефект, напредват бързо в кариерата си и печелят добре (или – не чак толкова добре!). После – харчат спечелените пари. Предпочитат да се хранят навън. Алкохол пият рядко, а малцина сред тях пушат. Занимават се с някакво хоби или с няколко хобита наведнъж – тенис, йога, сърф, фитнес, бойни изкуства, рисуване, грънчарство, екскурзии, пазаруване (шопинг), готварство, масажи, шахмат, алпинизъм, спелеология, астрономия, свирене на музикален инструмент, четене на книги... Понякога, живеят със свои приятели – поради битов натиск или защото така им харесва, така е готино (cool), или “защото нестандартни сме!”. Имат или ще имат автомобил. Някои предпочитат джип. Избират си заведения и ги правят модерни. После, с лекота, спират да ходят там и ги “подаряват” на тълпата. Не обичат празниците. Често им е празо. Някои поддържат връзки от разстояние, други преживяват любов през GSM, през чата или през електронната поща. Тяхното най-често оплакване е, че градът е прекалено тесен, липсва им “вентилация”, всички се познават, няма приток на нови хора, а старите са в някаква конфигурация. Относно жилищните комплекси Преди време, сп. “Observer” публикува една полезна карта – “Къде можете да откриете момчетата?”, на която бяха отбелязани местата, където живеят повече мъже (значи – и повече свободни сред тях), отколкото – жени. В София, подобно зониране е невъзможно, ако не включим “Кремиковци”. Като участници на пазара на недвижими имоти, младите и свободни хора на възраст между 25 – 40 г. са основно купувачи – 70%, втори по големина процент е този на продаващите, а 11% наемат. Преди около 2 години, основната категория в София и в големите градове на България са били наемащите – към 55%. Но от 2003 г. те са решили да купуват. Типа жилище, който те търсят, е маломерно, не по-голямо от 65 – 70 кв. м. За разлика от семейните двойки, те искат малка кухня и голяма стая. В София, жилищата в строеж стават все по-популярни, но не – в новите квартали, а в кварталите “Младост”, “Гео Милев”, “Дианабад”, “Дървеница”, “Редута”. Броят на тези, които искат да наемат жилище, намалява. Те също търсят малко жилище и, обикновено, се съгласяват да го делят с някого, ако е по-голямо. Все по-често срещани са съквартирантите от различен пол, които съжителстват на чисто приятелски начала. Адрес 4000 Анастасия е културолог. Работила е с деца с увреждания и в погребална агенция. Понастоящем, събира хора в агенция за запознанства “Аз и Ти”. ( http://aziti.namerime.com/ ) Клиентите й са високообразовани личности, инвестирали куп години в правене на кариера. Всички са сериозни, работещи, липсват аутсайдери. Повечето идват там, осъзнали, че нямат свой личен живот, загубили са основни рефлекси за създаване на нови познанства и за общуване. За други, членуването в агенция за запознанства е интересно и модерно. Свикнали са да плащат за всевъзможни услуги, включително и за това, някой да им урежда срещите. Кандидатите за среща с непознат(а) и за връзка, първо, попълват един подробен въпросник и минават през интервю. После, преглеждат снимките на другите членове в агенцията, за да елиминират своите познати. И започват да чакат номинациите на агенцията за подходящ партньор. Често срещани проблеми са нарушената самооценка на клиентите, невъзможните изисквания към партньора, несъответствие между това, което търсят в отсрещния човек и това, което му предлагат... Външният вид и дохода имат голямо значение за клиентите. Жените търсят високи мъже, а мъжете – стройни, млади и хубави жени. Софиянци не желаят да се срещат с хора от провинцията. Комплексите и предразсъдъците тук са в пълна сила. Агенцията успява да събере хора с адекватна самооцемка, с нормални критерии на търсене, склонни към компромиси. Интересен сайт за запознанства е сайтът Smile (усмивка). Той се намира на адрес http://smile.bg/ . Човек носи отговорност за всичко, което (не) му се случва. Трябва да накараш някого да те хареса и да те избере – тук и сега! Същият човек трябва да те избере утре пак. А ти – него – също! Да съблазняваш, означава да накараш човека, когото харесваш, да те забележи; означава активност. Не е достатъчно, един човек да бъде съблазнен, за да бъде вързан за теб до края на дните ти. Трябва да опитваш различни стратегии, да променяш поведението си, да не си еднообразен и скучен. За съжаление, в повечето (не)семейни двойки липсва комуникацията, крият се чувствата, съюзът е базиран на принципа “на другия да му бъде зле”. Според едни, да се живее сам е откровен егоизъм, на който се свиква и човек трудно се измъква от това положение. Жалко е, умни и кадърни млади хора да не се женят и да не оставят свое потомство. Според други, причините да се раждат много по-малко деца, от преди години, се крият в невъзможността на родителите да осигурят прилични условия за живот на децата си и в миграцията на голяма част от младите и интелигентни българи в чужбина. Според трети, някои хора не искат да следват стереотипи. Не винаги става дума за егоизъм, а по-скоро - за невъзможността да се открие подходящ необвързан партнъор/ка. А колкото повече време минава, толкова повече кръгът на необвързаните негови познати се стеснява и толкова повече човек свиква да бъде сам и, в крайна сметка, остава такъв. А, за съжаление, тази тема е прекалено експлоатирана от сеирджийската й страна, без да се замисляме, че това си е откровен проблем.

Солофобията Солофобия – това е новото име на нуждата на жената да открие притежателя на това ребро, от което е създадена, копнежът на всяка жена да се сдобие със съпруг. Това е възможността тя да запълни празнината. Според психолозите, това женско усещане е породено от нуждата на жените да бъдат обичани и от инстинкта им за продължаване на човешкия род. Доказано е, че липсата на партньор или поне – на обожател влияе зле върху женското самочувствие и води до необмислени любовни авантюри. Психолозите казват, че по този начин самотата наистина изчезва, но това е само привидно. Всъщност, проблемите в женското съзнание остават и често се случва те да се задълбочат. Солофобията, засягаща все повече дами, не случайно е поставена в графа “фобии”. В световен аспект, страхът от самота добива размерите на епидемия. Като всяко заболяване, и това си има своите ясно изразени симптоми – паника, страх да не останеш завинаги сам, тягостното усещане, че си излишна и нежелана. Това е новата болест на съвременната жена на възраст над 30 г. Притеснени от напредващата възраст и от съчувствените погледи на своите роднини, приятели и колеги, неомъжените дами с все по-голяма болка приемат липсата на мечтания мъж. Независимо от добрата си визия и от успешната си кариера, повечето жени, прекрачили 30-те си години, започват да възприемат себе си като неудачници. Постепенно тяхното самосъжаление става все по-голямо и по-голямо, а копнежът им за среща с истинската любов се превръща в тяхна фикс-идея. Проблемът “солофобия” се наблюдава и в Китай, където в частите с по-суров климат мъжете са повече от жените. А в Тибет съществува и многоженството. Не така стоят нещата при нас – християните. Нашата религия отрича идеята за прераждането на душите и заклеймява като грях всяко отклонение от “стадото”. Точно в тези елементи от християнското учение учените откриват причините за разрастващата се солофобия и я обясняват като изцяло продиктувана от социалния живот. В България демографската статистика сочи, че се раждат повече мъже, но поради по-високата им смъртност (дистрес, болести, лошо качество на живот...), в юношеска възраст броят им се изравнява с този на жените. За жалост, изравняването е с продължителност само до зрялата им възраст, когато числен превес взимат жените. Психолозите съветват като лечение на солофобията жената да свикне да се наслаждава на собствената си компания. Трябва да се научим да правим разлика между това дали сме сами или сме самотни. Древна истина е, че човек може да бъде по-самотен в препълнена с хора стая, отколкото в своя празен дом. В известна степен можем да погледнем на самотата и като на лукс, стига да направим живота си достатъчно съдържателен. Самотата притежава добродетели, които не трябва да се подценяват. Има и положителни моменти в самостоятелния живот. Не е трудно тези моменти да бъдат открити и използвани по най-добрия възможен начин, но първо трябва да приемете предизвикателството на независимостта. Ще се изненадате, когато съберете на едно място всички предимства на това да живеете сами... Съветвам тези жени, които се чувстват самотни, да се ориентират към професии и работа, свързани с контакти с много хора. Да се научат да ценят самостоятелността и дори – самотата си. След време, когато вече бъдат семейни и се завъртят във водовъртежа на семейния живот, когато имат съпруг и деца, неизбежно ще дойдат и миговете, в които с непреодолима носталгия ще си спомняте за времето, когато сте принадлежали единствено на себе си, на собствените си интереси и занимания. В “лудницата” на семейния живот жените често загубват усещането, че са личности, а не – само майки и съпруги. Освен това, всеки човек се нуждае от доза самота, необходима за размишления и за отмора от забързания живот. Самостоятелността е хубаво нещо – помага за изграждането на собствения характер, за изграждането ни като професионалисти в науката и в работата. Така човек се изгражда като личност и може да намери най-подходящия за него партньор. Отшелничеството и самотата са упражнение за развиване на волята. Самотата ще ни дари и с възможността да мислим самостоятелно. Когато сте сами: - Можете да разполагате с цялото си време; вие решавате как да го разпределите и използвате - Можете да спите, колкото си искате - в цялото легло, без да го делите с никого - Ако се подлагате на диета, никой няма да ви изкушава с различни калорични вкусотии - мазни банички с боза, палачинки, пържени филии, дюнери или пици... - Можете да се разхождате у дома си боси и не е необходимо постоянно да гълтате корема си, за да показвате стегната фигура - Ако ползвате интернет от дома си, можете да влизате на воля в сайтове за запознанства, във форуми и в чатове – без да давате никому обяснения или да се притеснявате, че някой ще наднича зад гърба ви и ще ви диша във врата - Можете да поканите на гости когото си поискате и можете да си седите, докато ви е приятно - Няма да воювате с никого за това, кой телевизионен канал да гледате, кое радио да слушате, кой и колко дълго да ползва компютъра, какво да сготвите, какви подправки да сложите в яденето...

Учени: Любовта е лудост Химическият профил на мозъка по време на преживяване на романтична любов е много сходен с този на хора с психически разстройства, твърди психолог, цитиран от http://Green.Democrit.com/ Изразът "лудо влюбен" се оказва много по-точен, отколкото си мислим, пише ни Иво Григоров от сайта http://www.sinia-planeta.com/ . Според изследвания от последните няколко години, силното изпитване на любов не е по-различно от самата лудост. Психологът Лорън Слейтър уверява, че химическият профил на мозъка по време на преживяване на романтична любов е много сходен с този на хора с психически разстройства. Сега, психолозите се интересуват къде точно в мозъка се формира химическият коктейл от съставки, който ни позволява да изпитваме силното чувство и обяснява поведението ни. Последните изследвания по темата достигат до следните изводи: Чувството "любов" е свързано със зоната на мозъка, която е отговорна за изпитването на удоволствие и удовлетвореност. Отделянето на хормона допамин в точната доза провокира силна съсредоточеност, жизненост и поемане на рискове повече от нормалното. Чувството за привличане се увеличава, когато двойката изпитва необикновени преживявания. Например, първи срещи, които са изпълнени със силни усещания и рисковани ситуации, е по-вероятно да доведат до продължителна връзка. Някои партньори подушват любовта с носа си. Клинични експерименти показват, че жените предпочитат миризмата на мъже, които имат много по-различни гени от техните. (*) Медиците свързват това с имунната система. Силната любов и лудостта са трудно различими в химическия състав на мозъка. С две думи, влюбените са клинично луди! Най-ефективното лекарство срещу любов си остава Prozac. Лекарството се използва срещу депресия, но също така намалява шансовете на употребяващите го да изпитват продължителна романтична любов. Любовта е наркотик, или по-точно - допамин, и както става с всички наркотици - ефектът отслабва все повече с времето. Страстта намалява, защото мозъкът привиква към високите количества на допамин и невроните стават по-малко чувствителни. Антропологът Хелън Фишър от Университета Рутджърс, Ню Брунсуик, смята, че сериозни проблеми между партньори възникват след средно четири години, защото това е необходимото време да се отгледа дете, след което еволюционната необходимост от партньор отпада. --- * Да допълня нещо по темата: "Някои партньори подушват любовта с носа си... Клинични експерименти показват, че жените предпочитат миризмата на мъже, които..." и така нататък... Та... Ако човек (мъж или жена - това няма значение) има увредено обоняние или пък - увреден център на обонянието в мозъка - например, след удар по носа, удар в главата, кома, комоцио, някои заболявания, генетично, след изгаряне на носа с "лекарства" против хрема, като МНОГО сок от лук (Dosis facis venenon!), той/тя трудно ще улучи "правилния човек", "половинката си". В носа има центрове на обонянието, чрез което се "детектва" (открива) това - докато се прегръщат/целуват/търкат носовете... и, ако обонянието или центъра на обонянието в мозъка са увредени... Положението вече не е "розово"...

Лека нощ, деца... Какво се случва с мозъка ни, докато спим? Сънували ли сте, че ви преследва гигантска пита кашкавал? Ако отговорът е да, не се притеснявайте - предстои ви щастливо бъдеще (макар че настоящето ви явно е малко странно). Ако сънувате дълги чорапи, чака ви тежък път. Лопата предвещава пари, костенурка - нещастна любов, кокосов орех - бизнес разочарования. Съветвам ви сериозно да се заемете със сънуване на крави: в зависимост от вида и настроението си те предвещават несметно богатство, сбъдване на всички желания или приятна среща с представител на противоположния пол. Независимо дали смятате, че сънищата предсказват бъдещето, отразяват миналото или дават поле за изява на подсъзнанието, статистиката ви е обрекла да проспите поне 30% от живота си. Пак според нея шест години от земното ви време ще отидат в сънуване, което ще бъде достатъчно за близо сто хиляди различни сънища. Ако сте жена, сънищата ще бъдат по-цветни и детайлни и ще включват по-голям брой действащи лица. Ако сте мъж, по-рядко ще ви спохождат кошмари, а сънищата ви ще бъдат по-наситени с действия и случки. Всички го правят Хората далеч не са единствените, които са принудени да изключват съзнанието си през определен период от време. Земноводните, птиците и бозайниците също трябва от време на време да спят. Дори някои риби правят кратки почивки с отворени очи. При различните видове нуждата от сън е различна. Жирафите проспиват два часа на денонощие, слоновете - четири, лъвовете - дванадесет, а прилепите - двадесет. Китовете и делфините, които са бозайници, също спят. При тях обаче има някои проблеми - дишането им е съзнателна функция, което значи, че ако не са будни, просто не го правят. Ето защо при тях заспива само едната половина на мозъка, докато другата управлява движенията им. Някои живи създания спят денем, други нощем. Някои веднъж, но за по-дълго време, други (като котките например) за кратко и по много пъти. Освен че спят, бозайниците също имат свои сънища. От всички познати живот­ни, единствено определен вид австралийски мравояд успява някак да се измъкне, без да го преследват видения, докато дремва край някой мравуняк. Докато става сутрин и си ляга вечер, човек неизбежно започва да се чуди защо все пак се налага всичко това. Очевидно, ако имаше начин да минем, без да спим, бихме могли да се разпореждаме по-ефективно с онази една трета от живота си, която сега губим. При животните положението е дори по-лошо - често сънят ги излага на смъртна опасност. И все пак еволюцията - която, както всички се надяваме, си знае работата - е харесала този вариант. Защо? От сън спомен... има Теориите по въпроса са много. Една от по-ранните гласи, че сънят позволява на тялото да си почине и да се възстанови. Според днешните учени обаче на мускулите им е, общо взето, все едно дали мозъкът спи или не - те могат спокойно да си почиват, докато притежателят им е буден, стига той да не ги натоварва. Друга теория гласи, че спането служи за намаляване на количеството изразходвана енергия през нощта, когато човек (като дневно животно) бездруго няма много какво да прави. Оказва се обаче, че енергията, спестена, когато спим осем часа, вместо да стоим будни, е около 50 килокалории - дори в една ябълка има повече. По-правдоподобна е хипотезата, че сънят помага по някакъв начин на мозъка. Доказано е, че ако човек не спи достатъчно, това директно се отразява на способността му да прави логически заключение, на паметта му, на наблюдателността му, на умението му да общува и възможностите му да създава оригинални идеи. Известно е със сигурност поне едно от нещата, с които мозъкът се занимава, докато съзнанието ни е изключено - преглеждане и подреждане на събраната през деня информация. С други думи, макар че от сън спомен няма, спането е много директно свързано с паметта. Това обаче не обяснява защо липсата на сън създава на хората толкова много други проб­леми и ако продължи достатъчно дълго, може дори да има летален изход. Една доста интересна гледна точка върху проблема се получава, ако заменим въпроса защо спим с по-лесния - защо се будим. Така се появява тезата, че сънят е естественото, присъщо състояние на хората, от което те излизат с цел да си доставят храна и да свършат някои други необходими за съществуването си неща. Вероятно мнозина биха възприели с ентусиазъм подобна идея - най-вече онези, на които работното време пречи да остават по-дълго в „естествено състояние“ сутрин. Друга възможна причина за необходимостта ни от сън е нуждата на мозъка да се презареди с енергия и да изчисти веществата, от които няма нужда. Известно е още, че хормонът на растежа при децата се освобождава по време на сън. Сънят е пряко свързан и с функционирането на имунната система - недостатъчното спане повишава опасността от разболяване. Дисекция на съня По правило сънят се разделя на периоди от по 90 - 120 минути, всеки от които има пет етапа. Различните етапи се характеризират с различна дълбочина на съня. Ако на спящ човек се прави електроенцефалограма, през всеки етап тя ще отчита точно определен тип мозъчни вълни. В будно състояние мозъкът генерира алфа вълни - такива с честота около десет цикъла в секунда. При стрес те преминават в бета вълни, чиито цикли в секунда са близо два пъти повече. Електроенцефалограма на заспал човек отчита по-бавните тета вълни (4 до 7 цикъла в секунда), а при дълбок сън - делта вълни (по-малко от 3.5 цикъла в секунда). През първите четири етапа човек заспива все по-дълбоко, докато се стигне до петия, наречен REM. Съкращението REM идва от Rapid Eye Movement - (англ.) бързо движение на очите, което е типично за тази фаза. През нея мозъкът е много активен, дишането се забързва, а кръвното налягане, паднало през предните етапи, се повишава. С това 90- до 120-минутният период завършва и се преминава отново в първия етап на лек сън. Целият процес се повтаря четири до седем пъти на нощ. REM частта от спането е особено важна и интересна, поради което останалите четири фази често се обединяват под името NREM (т.е. не-REM). Хората, а и животните, сънуват почти само именно по време на REM. Докато това се случва, скелетните мускули на тялото са парализирани - това е нещото, което ни спира да не разиграваме реално всички движения, които извършваме на сън. Впрочем хората, които ходят или говорят, докато спят, го правят в не-REM фаза. Сомнамбулите не сънуват, докато се разхождат - те вървят с отворени очи. Очевидно в противен случай към неприятната им привичка да вървят спейки биха се прибавили и още по-неприятни синини по глезените. Сънищата, които се явяват на човек по време на REM фазата, най-често продължават между 5 и 20 минути. Всички хора сънуват средно час на нощ, но често не си спомнят това на сутринта. Ако не бъде прекъснат насред сънуването, човек обикновено забравя всичко, докато се събуди. Ако пък бъде прекъснат, човек по правило... се сърди. Сън ли е, или не е... Сънищата занимават хората от доста време насам. Още жителите на древен Египет се отнасят с особено уважение към виденията, които получават, докато спят. Когато имали проблем, египтяните отивали да спят в храма на някой бог, а на сутринта молели свещеник да разтълкува изпратеното със съня послание. Гърците също вярват, че сънищата са съобщения от боговете. Те виждат много тясна връзка между съня и смъртта. Богът на съня Хипнос е брат на бога на смъртта - Танатос. Съновиденията пък са изпращани от сина на Хипнос - Морфей. Освен с добрата си игра в „Матрицата“ той е известен с това, че можел да приема формата на всеки смъртен, имитирайки го до съвършенство. В християнската религия по въпроса за сънищата има две мнения. По-популярното, подкрепяно от фигури като св. Йоан Кръстител, гласи, че Бог се разкрива чрез сънищата. Впрочем това е и описано на няколко места в Библията. Основоположниците на протестантството обаче виждат нещата по-различно. Според тях сънищата идват с експресна доставка директно от Сатаната. Макар идеята за посланията свише все още да е популярна, в последно време за сънищата най-често е обвинявано подсъз­нанието. Сред по-известните му обвинители се нарежда Зигмунд Фройд, според когото сънищата отразяват най-съкровените желания на човек още от детството му. И днес продължава да стои въпросът дали сънищата са необходими на организма, или са случаен страничен ефект. Смята се, че те са предизвикани от случайни електрически импулси, изпратени в мозъка по време на REM фазата от съня. Опитвайки се да анализира и интерпретира импулсите, мозъкът създава илюзорен епизод, в който ни се струва, че участване. Това обаче не означава, че зад символиката в сънищата не стои нищо. Напротив - интерпретацията на случайните електрическите сигнали става изцяло на основа на опита, спомените и емоциите ни. Ето защо сънищата често са свързани с желанията, страховете и последните събития от живота на човек. Някои учени виждат възможност сънуването да е резултат от това, че мозъкът използва спокойния период, за да тества някои връзки между невроните си. Други смятат, че те са естествен начин за справяне със стреса и решаване на психологически проблеми. Към момента феноменът просто няма общоприето, единствено сигурно обяснение. Ако трябва да изберете своя хипотеза, препоръчвам ви онази най-класическа идея, че в сънищата на всеки е кодирано бъдещето му. Така ще е дос­татъчно само да сънувате онези крави, а после - щастие, богатство... Източник: http://www.capital.bg/ Автор: Катерина ОГНЯНОВА

Колко пъти можем да извадим 5 от 25?

Пред българските емигранти се надига съдбоносния въпрос, дали да останат част от доказаното от историята или да предпочетат да се радват на настоящето. Нека да си представим, че през 1396 година под натиска на турския завоевател и с ясното разбиране, че българското общество загива, някой българин се "вдига" и избягва на запад. Той се спасява от катастрофата и успява да се уреди далеч от исляма и от предстоящия терор. Създава семейство, и изобщо живее по нормален за времето си начин. Такива българи всъщност е имало и необходимостта да си ги представяме е донякъде излишна. Нека да си представим и друг българин, който навреме се усеща накъде "духа вятърът", подхожда прагматично и приема исляма. С това той става пълноправен гражданин на империята, която дели поданиците си на две - мюсюлмани и немюсюлмани. Първите имат повече права и плащат по-малко данъци. Нека си представим и трети българин, който остава на мястото си, съпротивлява се доколкото може на завоевателя и урежда някак си живота под чуждата власт. Кой от тримата е истинският българин? Нека да дадем непатриотарски отговор. Чисто прагматично... кой е? Каква е съдбата на отишлия на запад? Той е създал семейство, деца, остарял е и е умрял. Децата му също са създали свои деца и т.н. Може би, неговите гени все още са живи някъде, в някой човек, ако не са ги отнесли междувременно други катаклизми на историята. Само че след самия човек, неговите деца вече не са били българи. Те са наследници на българин, но не са българи - те са французи, немци, англичани, испанци, италианци... Каква е съдбата на приелия чуждата вяра? Възможно е той да е останал по земите си и да се е спасил като българин, но с различна религия. В по-голямата част от случаите обаче той се е претопил и децата му вече минават или за турци, или за араби или за някакви други не-европейци. Принципно на Балканите има твърде малко нехристиянски групи към съответните народи, които продължават да се възприемат като част от тези народи. Т.е. няма много българо-мохамедани, сърбо-мохамедани или гърко-мохамедани. По-скоро те са се обособили в някакви групи, в които са повече мохамедани, отколкото българи, сърби или гърци. Каква е съдбата на останалия като българин по земите си? Неговата съдба сме всички ние – които, към настоящия момент, сме българи. Може би, вече става излишна формулировката на общ отговор кой е българинът. Това е този, чиито деца също са българи. И този, чиито потомци след 100 години отново ще учат за Хан Аспарух, за Крум, за Симеон I, за Калоян, Шишман, Левски, Ботев... Ако е някаква ценност, да бъдеш част от общество, излъчило подобни личности и преживяло над 1300 години на възходи и падения, то тогава изборът трябва да бъде направен в момента, в който си живял и си можел да вземаш решения. Дори и този момент да е бил в етап на падение. Трудно е да се отговори еднозначно кой от тримата е постъпил най-добре. Ако се приложи логика от днешното време, вероятно това трябва да е бил този, който е приел исляма. Та той е станал част от най-великата по това време империя в Средиземноморието - тази, която минава като валяк през враговете си във всички посоки, и която от самата си експанзия носи богатства на своите граждани. Османлиите прегазват не само раздробените Балкани, не само последния остатък от Римската империя, но също и могъщите арабски кралства, цяла Северна Африка, Персийския залив, Ирак... При това в 1396 г. империята е все още много далеч от своя апогей и й предстоят славни столетия преди да бъде спряна пред стените на Виена. Какъв по-добър избор от това да станеш пълноправен гражданин и поданик на Истанбул... Втора по изгода вероятно е логиката на заминалия на запад. Ако е имал късмета не просто да отиде някъде там, ами да стигне примерно до Испания, неговите внуци са можели да се качат на корабите на Колумб и още в 1492 г. да открият Америка. Можел е да участва в Реконкистата - окончателното прогонване на исляма от Испания и да си го върне "тъпкано" на тези, които са го прогонили от земите му. По-късно, когато Испания превзема половин Европа, а кралят й е обявен за император и корабите непрекъснато носят злато от колониите през Атлантика, децата на този човек биха били горди да наричат себе си испанци. И накрая стигаме до човека, който хем останал в България, хем не приел исляма и живял 5 века като роб. Стигаме и до самите себе си, които се оказваме деца на непрагматичните българи от края на 14 век. Даже и най-умните от нас (които понеже днес също не сме много добре, предпочитат някаква "географска" промяна), и те са деца на непрагматичните, на бившите турски роби, и те все още са част от българската нация. Само още нещо трябва да видим. Какво става с Османската империя след Виена и с испанската след началната им експанзия? Ако не биха били инвестициите на ЕС в последните 20 години, Испания днес щеше да е по-зле от България. Т.е. бившата велика империя щеше да е пародия на самата себе си. Не че сега не е, сравнена с имперското си минало. А от Османската империя са останали множество държави от най-различно естество, които са толкова далеч от цивилизацията, колкото сме ние от Луната. И от великия ислям е останала една потисническа и антипрогресивна религия, която още векове ще спъва прогреса на хората, които я изповядват. Дори най-реформираната ислямска страна – Турция - все още дълбоко страда от наследството на Османската империя. Толкова страда, че великият Ататюрк като започва реформите си, едно от първите му действия е да обяви, че Турция не е наследник на Османската империя... Носителят на имперското величие се отрича от него... А българите са си още българи. Децата, внуците и правнуците на останалия в земите си и неприел исляма българин дълго страдали. Но по някое време започнали да надигат глава. Създали си училище, възстановили си църквата, вдигали бунтове и си издействали да ги освободят. След това си направили държава, удвоили и територията си, повели войни за още. Претърпели и някои загуби. Периодично, разни българи напускали и отивали да станат част от други народи. Глобалните тенденции малко се подиграли с България и някъде към края на 20 век тази страна се оказала не много добре. И поредната вълна от желаещи да си сменят националността тръгнала. Реализирало се може би най-голямото изселване от 1396 г. насам. Един от всеки 8 избягал... Само че има и останали. Глупаците, които ще продължат нишката. Тя може и да поизтънее. Може да се загубят територии под напора на по-репродуктивни местни етноси. Може и доста да се пострада. Но българи ще има. Те ще учат за Хан Аспарух и за Симеон. Другите ще учат за Анри. Трети ще учат за Джордж Буш. Въпросът е струва ли си? Струва ли си, заради текущото удобство, касаещо настоящото поколение, да се прави избор, определящ съдбата на много бъдещи поколения. Защото, исторически погледнато, не е чак толкова лошо да си българин. Може би, по-добре е единствено да си евреин - но те пък през колко катаклизми са минали... Затова и сме втори по интелигентност евреите (ако не сме и преди тях!... Само че евреите ги има, макар и мнозина от тях да са се отрекли. И българите ще ги има. И на тях ще принадлежи конската опашка на Аспарух, правото във въображението си да пият вино от императорска кратуна, гордостта да създадат и съхранят писменост, която един ден ще стане глобална... Това последното не е подвеждаща информация, защото кирилицата като такава е създадена не от Кирил и Методий, а от учениците им по време на работата им в школите на княз Борис I - Михаил. Т.е. това е българска азбука. Много по-българска от глаголицата. Само че кой днес ползва глаголица? Историята има качеството да отсява най-доброто. Тя го прави с дългосрочни изпитания, в които никой не може да излъже. И който се е доказал в проверката на историята, той е великият и е добре да бъдеш част от него. Дори и преди да се създаде държавата Израел, евреите бяха част от елита на света. Защото имаха хилядолетна история. Те бяха елит, дори когато бяха репресирани. Защото бяха най-добри търговци и можеха да управляват парите. А можеха да го правят, защото бяха най-умни. Българите не сме чак толкова велики. Но ако се съпоставим с другите от така наречения “развит свят’, трудно ще намерим някой, който да се е доказал повече. Не става дума за настоящото поколение. Текущо сме зле. Но кой друг си е направил държава на 200 километра от столицата на света към времето на създаването на въпросната държава. Кой се е настанил на земите на императора, който, в същото време, а и доста години по-късно, ще води успешни войни с нововъзникващата религия на исляма. И лично с нейния вожд - Мохаммед? Кой е водил множество сражения през Средновековието в името на господството си на Балканите? Кой е създал една от най-използваните писмености? Кой е посякъл опитите за налагане на католицизма над целия християнски свят? Кой е оцелял след 5 века в ада? Това е много важен тест, защото колкото е било зле, толкова оцелелите са се доказали като жизнеспособни. Колко други народи са погинали през това време... Кой е превзел непревземаемата крепости Одрин и Тутракан? Кой е издържал на загубите на две световни войни и 45 години утопични експерименти? Кой е казал "Не" на част от безумията на Хитлер, докато другите му раболепничеха? ...Аз лично предпочитам децата ми да учат тези работи един ден в училище, макар и заедно с тях да учат за Жан Виденов, Иван Костов Симеон Кобургготски и Сергей Станишев. Предпочитам да учат тези работи, вместо заради това, че сме имали време на нещастие, в което нещастници са ни управлявали, децата ми и техните деца да станат някакви други. Не ми се ще да учат за грандиозните битки на ген. Хюстън с мексиканците, в които участвали по няколко стотин човека. Или за великия крал Хенри, запомнен с шестте си жени, защото не можел да направи едно мъжко чедо. Някой да знае български цар да е запомнен с подобно нещо? Аз предпочитам да уча за Боянския майстор, който не е сред основоположниците на Ренесанса, само защото е скрил името си. А иначе е рисувал 150 години преди Джото и доста повече преди Леонардо. Аз предпочитам децата ми да учат за Левски, а не - за шериф Уайът Ърп. Предпочитам да учат за българската пехота, а не - за наполеоновите тактики да строиш две редици хора на 20 метра една от друга и да започнат да се стрелят от упор. И най-важното - аз предпочитам децата да учат истината за себе си, част от която е и фактът, че не сме най-великата нация на света и сме имали и много позорни падения. А не - да учат, че историята не познава сходно с тяхното могъщество, че ще бъдат вечни и, че ако има първо качество хора, това са само те. Не ми се ще децата ми да се окажат ученици на "вечния" Рим. В България може и да сме зле икономически и да имаме много проблеми, може и да има какво да научим от тези, които са по-добре, в момента, от нас... Но със сигурност и те има какво да научат от нас по въпроса за гледането на истината в очите и по въпроса как се създава нация, която да се докаже през проверките на историята. Днес, българското общество преживява поредното си "Време разделно". Защото твърде много от него се отделиха и са пред избор. Те избраха вече добрия начин на текущ живот и по-добре организираните в момента общества. Но дали това е изборът и на историята? Дали е по-добре да си българин или американец, англичанин, канадец, французин, италианец, испанец, грък...? Има една група българи, които, добрали се до нещо на запад, изпадат втотално заслепение. От тях идват дори подигравки като тази: "Мрете там в България, скотове такива, аз се спасих и не искам да ви знам...", или: "Слугувайте там на комунистите и на мафията, ние се уредихме тук, където има ред и законът се спазва...". Има много такива. Всъщност, въпросът е: Кой от кого се е спасил? Истинските стойности се познават в трудни моменти. И паденията на нацията са необходими, за да се очисти тя от част от себе си. В охолството оцеляват всякакви паразити, микроби и пр. В трудността оцеляват само най-жизнеспособните. Те поставят началото на следващото ново поколение. Паразитите или измират, или се прикрепват към друго тяло. И е ясно какво става с тяло, в което виреят паразити... Та така както те ни се подиграват, ние можем само да им благодарим за жеста да ни освободят от присъствието си. Нека не забравяме какви хора отидоха да населят континента Северна Америка – бандити, сектанти, всякакви авантюристи... А още по-рано – през Средновековието – всички авантюристи, бабити и втори и трети синове, които нямаха право на наследство (по закона на майората, според който само първородния син наследява родителите си), отиваха да опитат късмета си в кръстоносните походи. Има обаче и една вероятно по-голяма група българи, които са по пътя си някъде, и които не искат съвсем да не бъдат българи. Иска им се хем да са част от добрия исторически избор, хем да не живеят зле като стандарт. Трябва да е ясно, че техният избор е най-труден. Времето тече и всяка година, в която децата им не са в България, ги отдалечава от българското. Още повече, ако единият от родителите не е българин. Времето е много силен фактор. И ако искаш да си част от нещо, което го е победило и е оцеляло през него, не трябва да губиш много време. Иначе ставаш янки, шваба или ингилизин... Да си българин е съдба. И трябва да я приемеш такава, каквато е, и да се бориш с нея. Ако избягаш от съдбата си, вече не си българин. Съдбата не признава и оправдания - в бедност, липса на перспективи, мафия, корупция. Всичко това е част от падението, което пък е част от общата историческа съдба на нацията. Като си се родил във време на падение, трябва да работиш, за да го преодолееш. А не - да бягаш. В смисъл - да не бягаш, ако искаш да останеш българин... На Левски не му е било по-лесно. И много други българи тогава са избягали. Но Левски е запомнен. А другите - те са някъде из множеството на добре асимилираните. И на добре забравените. Истината има това качество да бъде винаги сурова. Може и да не е най-доброто, което ти се иска да чуеш. Но тя си е истина. А днешната истина е, че времето отново е разделно и отново трябва да се прави избор. Всеки, който избере да остане да живее и да се развива в България, ще може да стане част от нейното възраждане. Защото точно днес България има този проблем, че й липсва точно онова, което всеки завърнал се може да й даде. Липсват й пари - икономиката е доста бедна на капитали. Но липсва и също така и население, което да работи яко - нещо, на което се поотучихме. Липсват също и модерно управление и ноу-хау за създаване на бизнес. Липсва донякъде и модерно мислене. Нека всеки, който не е сега в България, да си помисли, доколко той е придобил тези качества... В Америка можеш да станеш добър американец. Можеш да станеш и по-преуспял от средния американец. Някои могат да станат и милиардери. Но масово - нищо повече от средния американец. Много българи, живеещи в Америка, пребивават в изцяло българска среда и дори не неучават английски език. В България можеш да останеш българин. И, може би, един ден, децата или внуците ти да са ти благодарни за този избор. Защото колелото на историята се върти и падението се обръща във възход. Изборът е лесен, ако мислиш мащабно... Ако не - който не мисли мащабно, и тук, и в САЩ, и навсякъде другаде ще си остане дребна душа. Хубавото на българската нация е, че винаги е имала твърде много мащабни души. Въпросът е, кога те ще се пробудят? И – колко време ще са будни? А това, което можем да направим ние – живеещите в България, тук и сега, е да полагаме непрестранни усилия да живеем живот, достоен пред очите на нашите велики прадеди. Живот, който да дарява живот, но не - само на българския ген но - и на българския дух. Българският дух, който ще ни превърне във велики прадеди на нашите собствени деца, внуци и правнуци и ще живее в тях, независимо от това, къде ще се намират, какво ще изповядват и как ще се наричат... Историята не признава оправдания. Тя оставя само факти. Време разделно... Време на избор... Добри Божилов http://www.komentari.com/

Китайски и японски археолози твърдят, че са открили доказателства за Петата древна цивилизация в югозападната китайска провинция Сичуан (в-к Киодо Нюз, 28.10.1996). Останките датират от преди 4 500 години и са намерени в древен замък близо до бреговете на реката Янгдце, на 90 км югазападно от град Ченгду. Това откритие е много важно, тъй като към четирите познати ни древни цивилизации (Месопотамия, Египет, Индия, Жълтата река) може би ще добавим и пета цивилизация. Онази, която ще ни помогне да разрешим загадката на легендарния "Жълт Император", Хуанг-ти, царувал в Китай през 27 век пр.н.е. Нека си припомним, че китайците наричат себе си "синове и внуци на Жълтият Император". Кой е Хуанг-ти, легендарния Жълт Император? В началото Китай е една от люлките на човешката цивилизация. Най-древните намерени човешки останки датират от 6 000 000 години пр.н.е. През 4-то и 3-то хилядолетие пр.н.е., в Новокаменната епоха, в древен Китай настъпват съществени промени. Големи групи от хора започват да се събират заедно, установяват се на постоянни места и постепенно започват да отглеждат различни култури, да използват домашни животни. Древни поселища са открити предимно в долината на Хуанг Хе (Жълтата река). Въпреки студените зими, тази област е много подходяща за земеделие. Например, там се отглежда ориз още през 5 500 г. пр.н.е. Освен това, както знаем, всички древни цивилизации възникват в долините на големи реки. Завещанието на императора Китайската цивилизация дължи много на легендарния управник. Земеделие и животновъдство, бубарство и копринарство, и нещо изключително важно - основите на китайското писмо. И всичко това - благодарение на едно много странно същество, което древните текстове наричат Жълтия Император. Подобно на други древни култури, и китайската има нещо уникално и присъщо само на нея. Това е нейната писменост, развита през 2 000 г пр.н.е. и представляваща сложна система от идеограми, пиктограми и фонограми. Такива ранни форми на китайската писменост са открити от археолозите върху свещени кости, използвани за гадаене, в полята край Циао Тюн. Чак 5 години, след откритието, тези писмена са били дешифрирани, разкривайки истинската същност на "драконовите кости". Това са летописи, направени от хора, наричащи себе си Шанг, управлявали земите около Аниянг преди около 4 хиляди години. Царете Шанг са искали да узнаят бъдещето и техните гадатели са записали внимателно царските предсказания върху добре полирани черупки на костенурки, както и върху кости от говеда. Години по-късно, археолози от Китайската народна република открили стотици такива Шанг кости. Възникнал и нов клон на лингвистиката, Джиа гу шу, наука за писмеността върху кости. Учените, изследващи писмената, стигнали до неочакван извод - това не била най-древната китайска писменост! Самите писмени знаци били толкова добре разработени, че определено свидетелствали за дългогодишно развитие на тази писменост, далеч преди династията Шанг (1 766 - 1 122 г.пр.н.е.). Смело може да се каже, че китайската писменост съществува най-малко от 4 000 години. Древните библиотеки Най-ранните известни библиотеки винаги са свързани с палати и храмове. Нека припомним библиотеката от папирусови свитъци на египетския цар Рамзес II, (1 304? - 1 237 пр.н.е.), огромната библиотека от глинени плочки на асирийският владетел Ашурбанипал (668? - 627? пр.н.е.) в Ниневия. Обикновено пазителите на библиотеките били жреци, учени, учители. Първият известен китайски библиотекар е бил философът Лао Тце, по времето на владетелите Чоу около 550 пр.н.е. Интересното е, че има категорична връзка между Лао Тце и Жълтият Император. Много древни култури посочват някакво божество като създател на писмеността им. Например в Египет това е бог Тот, древните гърци почитат бог Хермес. Жълтият Император често е наричан "Син на небето", а Китайската империя "Небесна империя". Легендата го посочва като създател на изкуството да се строят лодки и кораби, къщи и палати, производство на дрехи, музикални инструменти, китайския календар. За изобретател на древното китайско писмо се смята Тцанг Чие, министър на Жълтият Император. Китайската математика Корените на китайската математика са обвити в митове, понеже древните математически тесктове са записвани върху бамбук, който е изгнивал и поради това те не са се запазили. Смята се, че Жълтият Император е покровителят на математиката в древен Китай. Неговите министри Тай-мао и Ли-шоу, са създали шестдесетична бройна система и са положили основите на аритметиката. Китайците са вярвали, че числата притежават философски и метафизични свойства. Те са използвали числата, за "да достигнат духовна хармония с космоса" и са вярвали, че съществуването на човека зависи от нумерологията. Любовта... Най-древните книги за любовта са китайските "Наръчници за секс", написани преди около 5,000 години от легендарния Жълт Император, Хуанг-ти. ... и войната Основите на военното изкуство, по отношение на военните действия при различни терени - планини, реки, блата и равнини, също са поставени от Жълтият Император. Това му е позволило да се справи успешно с четирима други царе. В древен ръкопис се казва, че той е водил 70 битки и е установил мир в Империята. По време на една от битките, се спуснала толкова гъста мъгла, че войните не могли да се ориентират. Тогава, с помощта на "колесница-компас", Жълтият Император извел войските си и постигнал пълна победа. Между другото, Наполеон е имал подобни виждания върху военното изкуство. Лао Тце (или Лао Тцу) и Хуанг-ти. В действителност, истинският основоположник на философията на таоизма е философът от 6-ти век пр.н.е. Лао Тцу. Някои учени смятат, че той е бил малко по-възрастен съвременник на Конфуций (Кунг-Фу Цу, роден под името Чиу Чунг-Ни). Съществува обаче близка връзка между Лао Тцу и Жълтият Император. Каква е връзката между един отдавна умрял император и царският библиотекар, положил основите на таоизма? Макар да има дълбоки корени в китайската история, таоизмът е по-скоро начин на живот, отколкото религия. Основите на таоизма можем да открием в книгата на Лао Тцу, наречена Тао Те Чинг. Той вярва, че съществува хармония между Небето и Земята и че тази хармония може да бъде открита от всеки, по всяко време - всичко, което е необходимо, е да се следва естествения поток на Природата, наречен Тао или "Пътят". Лао Тцу ни учи, че Тао е нещо, което не може да се опише с думи, тъй като думите не могат да опишат безкрайната Вселена. Успоредно с развитието на таоизма като философия, се развива и едно религиозно течение на таоизма. Този "религиозен" таоизъм има своите жреци, храмове, ритуали и символи. Лао Тцу е въздигнат като "светец" и в негова чест се извършват жертвоприношения. Този таоизъм възниква върху идеите на ин-янг и петте елемента (метал, дърво, вода, огън и земя). По това време започва да се създава пантеона на таоистките божества, често провъзгласявани за богове. Астрологията, алхимията и гадаенето получават такава известност в това таоистко течение, че постепенно започват да се отдалечават от философското начало и да се превръщат в окултизъм. Това течение понокога се нарича Хуанг-Лао (от имената на Хуанг-ти и Лао Тцу). От него произлизат много силни алхимични течения, като Таоистките лекари по времето на династията Кин, (221 - 207 пр.н.е.). Те, подобно на алхимиците от Средните векове в Европа, се опитват да използват сили, чрез които да превърнат основните метали в злато. Тези лекари са били известни също като духовни медиуми и като специалисти в левитацията. Дали Лао Тцу не е получил подобни знания за странни сили от онези, които са притежавали завещанието на Жълтият Император? Или пък ги е получил от самия Жълт Император? Синовете на небето Жълтият Император е едно твърде интересно същество. Древните китайски ръкописи споменават за удивителни, мъдри и човечни (човечни, а не човешки) същества, така наречените Синове на Небето (това определение с превръща в императорска титла значително по-късно), направили твърде много за дивите обитатели на пещерите в долината на реката Хуанг Хе. Появата на "Синовете на Небето" на Земята винаги е предшествана от интересни небесни явления. Преди Хуанг-ти да се роди, великата звезда Чи от съзвездието Голяма Мечка, започнала силно да свети. От всички "Синове на Небето", Хуанг-ти е оставил най-ярки следи в китайската митология. Той се появява за първи път в басейна на реката Хуанг Хе. За разлика от всички останали древни герои, той не е просвещавал хората, нито е изисквал от тях преклонение. Хуанг-ти и неговите помощници са били удивително рационални същества. Те, разбира се, са научили местните хора на всички видове полезни науки, включително и акупунктурата. Но това, от което преди всичко се интересували, били техните собствени дела - създаването на сложни и неразибраеми (за хората) апарати и устройства. Крапива, забележитилен украински изследовател на аномални явления, пише във ръзка с това, че Хуанг-ти изобретил дванадесет гигантски огледала с непознати свойства и ги е използвал, за да "следва Луната" (Oдеса, 1991). Ареохозите на съвременен Китай добавят още една подробност, цитирайки Биографията на Хуанг-ти: "Когато Императорът посрещнал Западната владетелка на Планините Вангву, от ковано желязо били изработени дванадесет големи огледала. Според Крапива, тази биография е написана на базата на тайнствени легенди. Какво са искали да кажата древните писари с това "следва Луната"? Какво е карало Хуанг-ти да прави връзка между тези огледала и Луната? Има дори един още по-любопитен детайл. В книгата "Разкази за чудеса", от 6 в. пр.н.е. се казва, че хора от Огледалното езеро разказвали, че е запазен камъка, на който Хуанг-ти полирал огледалата. Върху този камък не виреят дори пълзящи растения. Освен това, Лао Тцу е живял по това време - не е ли видял този камък? Тайнствените триножници Многобройни източници посочват, че Хуанг-ти е направил и използвал някакви "тайнствени съдове - триножници". Те не са използвани за вода, нито пък за огън и приготвяне на ястия върху огъня. Целта на един такъв съд-триножник била съвсем различна - това били подобия на Великата Безкрайност Тао, скрит двигател на Вселената. Всеки съд - триножник бил висок приблизително 3 - 4 метра, но обемът му бил сравнително малък - 100 литра. Трите крака носели голямата част от тежестта му. Любопитният човек не е могъл да надзърне във вътрешността на триножника, но източниците твърдят, че "хиляди духове са изпълвали вътрешността му". Kрапива, който е изучил всички възможни източници, смята, че такъв един действащ съд - триножник е излъчвал някакви шумове, гласове. Древнокитайските легенди разказват, че триножниците са изобразявали "дракони, летящи в облаците". Може би същият "дракон", който е дошъл и отвел Хуанг-ти и неговите помощници? По всяка вероятност, тези триножници са били комуникационни средства за далечни разстояния, тъй като разположението им е подбирано така, че да сочат звездата Сюан Юан. Това е звездата, от която е пристигнал Хуанг-ти. Ние познаваме тази звезда като Регул от съзвездието Лъв. На 18 км североизточно от Жаокуинг има планина, която първоначално е наричана Планината с езерето на върха, защото наистина на върха е имало езеро. Легендите твърдят, че веднъж Жълтият император е поставил триножник там. Този триножник е имал много интересни свойства - той е можел да "съхранява" знания и данни. Нещо повече, могъл да стой на едно място, а също и да се придвижва, да става по-лек и по-тежък. Крапива смята, че триножникът е бил в състояние да въздейства върху гравитацията. Съществото Чи Ю Хуанг-ти и повечето от неговите помощници са оперирали в Северен Китай. Там китайската цивилизация се развива по-късно. Южен Китай е по-напред в развитието си, защото там са действали същества, чиято същност не може да се определи лесно. Живи организми, независими механизми или механизми, контролирани от живи същества. Древните източници ги наричат "Чи Ю и неговите братя". Явно е, че те са били твърде идентични, тврде приличащи си един на друг. Крапива е успял да събере малко информация за Чи Ю. Подобно на Хуанг-ти, Чи Ю е имал четири очи (или поне така се е смятало), шест ръце (или може би манупулатори?). Най-странното нещо у Чи Ю е била главата му. Тя е била направена от мед, а вместо уши е имала нещо като тризъбци. Местните легенди твърдят, че главата е била отделена от тялото и погребана отделно. Дори и години след това, мястото, където е била погребана главата, е излъчвало топлина. От време на време, от мястото на погребението се е издигал облак от червеникава пара. Чи Ю е можел да се движи по неравни повърхности и даже да лети (за кратко време). Неговият апетит за храна бил огромен и необичаен. Всички смятат, че той (или то) се е хранел с камъни и пясък. Били ли са Чи Ю и неговите братя живи същества? По-скоро сложни автономни механизми, подобни на роботи. Разбира се, това означава контрол от живи същества. Местните хора обаче са смятали всички за живи същества. Връщане на родната звезда Хуанг-ти управлявал сто години, но продължителността на неговия живот била по-голяма. Някои източници допускат, че е живял 300 години. Къде е прекарал остатъка от дните си и какво е правил? Има различни предположения. Някои таоистки източници считат, че той се е завърнал на родната си звезда: "въздигнал се е в Небесата и е станал владетел на Великата Безкрайност, завръщайки се на звездата Сюан Юан". Това е звездата, към която са били насочвани триножниците. Това е Регул, най-ярката звезда от съзвездието Лъв. Една любопитна подробност: в звездната система Регул има радиоизточник, който излъчва в метровата област на радиовълните. В нашата Слънчева система такъв източник е Земята. Същността на гръмотевицата Представата за Хуанг-ти е като за гръмотевица. Аборигените от Австралия имат подобни митове за същества, придвижващи се с големи скорости и издаващи "гръмотевици". Хуанг-ти обаче е малко по-различна гръмотевица. По-скоро като многократно биене на барабани. Един от помощнитие на Хуанг-ти е бил наричан "Принцът на гръмотевицата". Хуанг-ти, притежаващ силата на гръмотевицата, е могъл да се придвижва с огромни скорости в космоса. Той е притежавал "дракон" Чангуан, който е използвал, за да достига Слънцето. Всъщност най-важното в случая е схващането, че тази огромна скорост е оказвала влияние върху движението на Времето и е забавяла стареенето на човешкия организъм. В биографията на Хуанг-ти се казва, че драконът Чангуан е изминавал такива разстояния на ден, които, ако човек язди, ще са му нужни... 2 000 (две хиляди) години! Регул (Alpha @ Leo) Къде е отлетял Хуанг-ти? Погледнете съзвездието Лъв, което се намира в Северното полукълбо през пролетта и в Южното през есента. Регул, най-ярката звезда от съзвездието, означава "принц". Тя има също така и други имена: Кор Леонис (сърцето на лъва), Рекс, Ал Калб ал Асад, Кабелесед. Самото име на съзвездието също има интересен прозход: то идва от Немейският Лъв от Луната, когото Хера изпратила, за да убие Херкулес. Херкулес обаче го удушил с голи ръце. Когато и Херкулес умрял, лъвът и Херкулес били изпратени на звездните небеса като съзвездия. Дали гръцкия мит не идва от Китай, а драконът не се превръща в лъв? Халдейците свързват Leo със Слънцето, тъй като това съзвездие е на небето по време лятното слънцестоене (това вече не е вярно поради изместването на земната ос). Тъй като и Нил се разлива по това време на годината, древните египтяни също са боготворяли небесния Лъв. Какви тайни ще разкрият още китайските и японски археолози? Дали това ще ни даде доказателството, което човечеството толкова дълго очаква? Доказателството, че не сме били единствената интелигентна форма на живот на Земята? Търсенето продължава.

Българинът в криза - езичник, християнин или неверник? Социологическите проучвания след 1989 г. показаха, че общото равнище на религиозност сред българите-християни, измервано с определена религиозна идентификация, се е повишило. Изтъкнато бе, че през 1992-1993 г. е налице т.нар. междинна фаза във възстановяване на религиозността в страната след 45 години войнстващ атеизъм. След рухването на бариерите, налагани от тоталитарния режим, дори се заговори за "религиозен бум". Този факт е силно впечатляващ като се има предвид, че България традиционно се отличава с по-ниска степен на религиозност в сравнение със страните от Централна Европа и Русия (Георгиева 1993: 67; Митев б.г.: 170-172). Разнообразието от религиозни прояви и нахлуването на нови вероизповедания в България не остана извън полезрението на изследователите, които маркираха неговите рамки и обърнаха внимание на някои от изявите му. Посочени бяха ежедневното свободно посещение на храма, което по време на празници се превръща в истинско стълпотворение; нарасналият избор на религиозна литература; усиленото строене на нови храмове или възстановяване на стари; ознаменуването на всяко важно начинание с водосвет; отслужването на литургии по тържествени поводи и официални празници; посещението на свети места и чудотворни икони и пр. (Елчинова 1999: 7; Богомилова 1999: 72-88; Иванова 1995). За активизираното религиозно поведение на съвременните българи роля изиграха множество фактори. От една страна, то бе закономерен процес, в резултат на отпадането на насила наложени забрани. Връщането към религиозни практики като ходене на църква или участие в църковни обреди, свързани с важни моменти от живота на човека като кръщение, венчавка и опело, е в унисон с изконните християнски ценности и семейната традиция. Но докато според народната традиция кръщавката се извършва скоро след раждането на дете , то през първите години след "Голямата промяна" масово се кръщаваха и лица в младежка или зряла възраст. Въпреки известната неловкост на ситуацията (вече "пораснали" хора да се топят в купела), която даваше поводи за шеги, потърпевшите най-често възприемаха акта зряло, със съответната сериозност. Това предизвикваше искрено вълнение не само у кръщелника и кръстника, но и у останалите присъстващи. Кръщенетата на 30- или 50-годишни лица не бяха само модно увлечение, а съзнателен избор на едно възпитавано в атеизъм поколение. То смяташе за свой дълг да приеме църковното тайнство, което родителите му по обясними причини не бяха сторили. Навярно кръщенето не се осмисляше от всички новопокръстени като духовно раждане, но със сигурност бе свързано с желанието отделната личност да се приобщи към традицията на дедите си. Възвръщането към църковните заупокойни служби стана също бързо и непринудено. Съответните граждански ритуали по времето на социализма не можаха да ги изместят изцяло поради по-голямата устойчивост и консервативност на традиционната погребално-поменна система. Разбира се, за разнообразието от форми на религиозен живот повлия и познатият компенсаторен механизъм за наваксване на дълго пропусканото. Но, докато потапянето в купела на "пораснали" люде вече приключи и се установиха традиционните кръщенета предимно на деца, то венчавките в православния храм все повече нарастват . Тенденцията голяма част от младите хора да се венчават с религиозен ритуал е общоевропейска. И също както в Западна Европа (Войе 1995: 12), и в България това не става по религиозни убеждения, а поради по-голямата тържественост на църковния брак в сравнение с гражданската церемония, извършвана на места у нас в помещения, които малко се различават от обикновена канцелария. За някои брачни двойки важи и наблюдението на Лилиан Войе (върху католиците в Западна Европа), че църковният брак се вписва и в респекта към семейната традиция, която въплъщава ритуалът на прехода. Друга причина за видимо засиленото присъствие на религията в публичното пространство е етническото идентифициране с отново придобилата официален, държавен статут религия. Този процес е наблюдаван от изследователите и в друг отрязък от българската история - между двете световни войни (Димитрова 1999: 425), а днес е особено ярко изявен в районите със смесено население . Не са изключение случаите в големите градове, когато определени лица демонстрират религиозно поведение, за да изтъкнат националистически позиции или поне за да се разграничат от определена религиозна общност. Тази етноразграничителна функция на религията се активизира вероятно и под влияние на сложните конфликтни ситуации на Балканите, възникнали и незатихващи през последното десетилетие. Друг фактор, който повлия хора, откровено изповядващи марксистко-ленинската идеология и довчерашни яростни застъпници на пропагандния лозунг "Борбата против религията е борба за социализъм" (Субашки, Йотов 1985: 232), да се изявяват като смирени миряни, е издигането на религията в символ на демократичните промени. Както правилно забелязва Магдалена Елчинова, възприет бе негласно принципът "Ако си демократ, значи си вярващ (и/или обратно)" (Елчинова 1999: 7). Той подтикна известни лидери с леви и атеистични убеждения при удобни поводи да стоят смирено със запалени свещи в храма, за да афишират християнско поведение. А от обикновената членска маса привърженици на бившата БКП, някои се ориентираха със страст към различни религиозни секти и намериха ново "призвание". Така "религиозното" прие очертанията на това какво се афишира, а не какво всъщност се изповядва. След 1989 г. към православните храмове се стече невиждано доскоро множество от хора. Какво показва обаче опитът на църковни служители от два православни храма в София - "Св. Троица" (в кв. Разсадника) и "Св. Неделя", както и прилаганият в етнологията и социологията метод на включеното наблюдение, които са в основата на сведенията, събрани и анализирани в настоящето изследване? За да се отговори възможно по-правдиво доколко в България има позитивна промяна в отношението към църквата и православието, трябва да се изяснят мотивите, с които българите днес все по-често търсят утеха в храма. Една от посоките на този нееднозначен отговор се съдържа в сведенията, получени от наблюдения в няколко столични църкви. Храмът "Св. Неделя" се намира в центъра на столицата и подобно на патриаршеския храм "Св. Ал. Невски" се радва на голяма посещаемост. Поведението на миряните обаче и въпросите, с които те се обръщат към свещенослужителите, са свидетелство за фрапантно непознаване на християнските догми. В отговор на това невежество църковните дейци правят опити да разясняват съдържанието на понятия като "освещаване" , "маслосвет", "литургия" и пр., а понякога и да насочват питащите към определен вид литература, която днес е лесно достъпна. В повечето случаи обаче миряните не са удовлетворени, влизат в спор със служителите и като се позовават на "врачки и екстрасенси", на "баба ми и една позната", изричат гневното: "Вие нищо не разбирате" и поемат към друг храм. Ето някои въпроси, с които през последните години миряни са се обръщали към църковните служители. В храма "Св. Неделя" жена попитала: "Като църквата е на жена , къде мога да запаля [свещ] за Исус Христос?". В храма "Св. Троица" били задавани следните въпроси: "Къде да запаля свещ за Дева Мария като е умряла - горе или долу [в смисъл 'където се пали за живите или за мъртвите']?" и "Къде във ваш'та църква са мощите на Света Троица?" . Църковните лица отбелязват, че миряните обикновено разграничават Господ от Св. Троица, смятайки последната за светица. Масови са случаите, когато се пита: "Къде е картината [в смисъл 'иконата'] на света Петка?" или: "Къде мога да си купя картичка с кандилце [в смисъл 'икона с кандилце']?", "Има ли млад поп да ми пее молитва [в смисъл 'да извърши литургия']?" или: "Къде се пали за жените и къде за мъжете?", "Може ли да се палят свещи едновременно за живите и за умрелите?" и т.н., и т.н., за да се стигне до онзи неподлежащ на квалификация въпрос, зададен небрежно от млад мъж (около 30-годишен): "Има ли поп да ми направи опело на гривната? Той си знае там ще я топи ли, какво ще я прави". Възрастна жена, редовно посещаваща черквата, предложила да направи панихида за "Бог да прости на Исус Христос", а когато свещеникът поискал да Ј подари Библията, тя отказала с аргумента: "За какво ми е? Не ми трябва". Мирянка на средна възраст поискала да закупи от книжарницата в храма "Св. Неделя" Библията и Стария завет, но скоро след покупката се върнала ядосана, че е подведена, защото в съдържанието на Библията открила и Стария Завет . Описаните случаи, макар да звучат анекдотично, са свидетелство за крещящо непознаване на религиозната догматика и свещените текстове. Доказателства за тяхната истинност се откриват и в социологическите проучвания, според едно от които 63 % от анкетираните през март 1996 г. отговарят, че не познават свещените книги, а само 5 % твърдят, че са ги чели (Богомилова 1999: 73). За тези факти безспорно допринася дългогодишната липса на религиозно възпитание и атеистичната пропаганда. При все това обаче тенденцията към намаляване интереса към религиозната догматика не е уникална само за нашата страна. Както отбелязва Нонка Богомилова тя е характерна за повечето развити европейски държави и е свързана с намаляване авторитета на традиционните религии и търсене на индивидуален облик на вярата в Бог. В тази връзка е и малкият брой миряни в България, които се обръщат към църковните инстанции, за да получат развод. Получава се следният парадокс: понастоящем венчавката се предпочита пред гражданския ритуал заради по-голямата зрелищност на църковния обред, а разводите се извършват предимно от гражданските съдилища. При това пристъпващите към нови брачни договори не се смущават (поради незнание или поради неверие), че не са получили разтрогване на предишния си църковен брак и нерядко отново предпочитат венчавката. За съвременното състояние на религиозността у нас са налице особен вид "писмени" източници. Специфичен извор за анализ по поставената тема са листчетата, на които се записват имената при извършване на литургия. Светата литургия е център на православно-християнското богослужение. Днес в православната църква литургията се състои от три главни части: проскомидия (=приношение); учителна или "литургия на оглашените", на която се четат апостолските послания и св. Евангелие - на нея могат да присъстват и готвещите се за св. кръщение; третата част се нарича "литургия на верните", защото на нея могат да присъстват само приелите св. кръщене (тогава се освещават даровете). Свещеникът отделя от хляба (просфората) средната част (Агнец) и налива в чаша вино и вода в памет на кръвта и водата, изтекли от ребрата на прободения Христос, после отделя и други малки частици в памет на Св. Богородица, на ангелите, пророците, апостолите, светителите, мъчениците и др., а след това - за живи и покойници християни. Тези частици от просфората се поставят в чаша с молитвата да умие Господ греховете на поменатите (Нашата вяра 1996: 252-262). Това подробно описание на част от православното богослужение се налага, за да се осмисли "голямото разминаване", което се открива с народната религиозност. По време на литургията свещеникът отронва частица от просфората и при всяка отронена частица прочита по едно име. Най-често списъкът с имена се изготвя от служителка в храма - тя ги записва, съобщени от миряните. Не е изолирано явление обаче и предаването на предварително подготвено, т.е. написано, листче. Обикновено то съдържа имената на живи представители на рода и семейството, както и на покойници. Към имената на живите често има добавка: например, срещу името на болен човек се записва - болящ, срещу името на войник - служещ, срещу името на ученик или студент - учащ и пр., която да насочва каква е конкретната цел на "общението с Бога". Имената се четат от свещеника заедно с добавката. Срещат се и такива листчета, разделени от пишещия на две части, където във втората се посочват враговете на съответното лице. Очевидно мисленето на автора на този тип бележка е, че Господ трябва да е осведомен за неговите врагове и вероятно да има "особен подход" към тях. Тук отново става дума за недостатъчно познаване на християнството, защото нали именно Господ ни учи: "Обичайте враговете си и молете се за тия, които ви гонят!" (Мат. Гл. 5: 44). Още по-недоумяващи са желанията на миряни , които искат да се служи "Света Четиридесетница", т.е. 40 литургии, за: "всички работници от транспорта и железниците", за "всички здравни работници и болници - ракови, туберкулозни и други"; за "всички знайни и незнайни пенсионери"; "с молба към Бог за амнистия на затворниците с по-леки грехове"; за "трудящите се и пролетариата, както и за безработните"; за "спасение на България от мафията, корупцията, спекулата, престъпността, наркоманията, проституцията и разложените филми по телевизията"; за "обединение на всички вери в едно общохристиянско семейство". Тази извадка от трудно съвместими с християнската догматика желания напомня поздравителен концерт по радиото или писания в пресата за състоянието в държавата. Те са доказателство и за дълбоката криза в съвременното българско общество, което търси в църквата спасителната институция за решаване на всички лични и обществени проблеми. Още по-откровено доближаване до "езичеството" демонстрира днес широко разпространената практика в храма да се оставят листчета, изписани с желание-молба, отправена към определен светец. Тази вече ритуална форма намира приложение в столицата най-масово в Руската църква "Св. Николай" в близост до бившия княжески дворец. Ежедневно десетки хора посещават гробницата на Архиепископ Серафим, починал през 1950 г., който макар да не е канонизиран от църквата, е почитан от народа като светец-чудотворец. Всеки желаещ пуска в специално определена кутия, поставена до гробницата му, писмо с молба-желание. В преддверието пред гробницата има маса и полици, върху които хората пишат молитвените си писма. Малкото помещение обикновено е пълно - има по десетина души, които пишат листчета "за светеца", а после изчакват чинно реда си, за да се поклонят пред гробницата и да пуснат писмото-молба в кутията. Всеки ден се натрупват стотици молби-желания, които Св. Серафим има нелеката задача да реализира. Според неговите ученици, Серафим Соболев преди смъртта си сам завещал този начин на общение на хората с него. На духовните си чада казал: "Ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя", а днес някои от посмъртните му чудеса вече са популяризирани чрез обнародването им (Кратко жизнеописание 1991: 26, 103-126; Тодорова, Христова 2000). Практиката да се оставят бележки или писма-желания до даден светец е позната и в други столични храмове , където обаче за целта няма определени места. Миряните ги пъхат най-често между рамката и стъклото на иконата на съответния светец/светица, към когото се обръщат. В Руската църква след едно денонощие листчетата биват изхвърляни, а напоследък ги изгарят. В проучените от мен църкви те обикновено са отстранявани от иконите още щом бъдат забелязани, тъй като спомагат за повреждането им (изкривяване или счупване на рамката или стъклото). Освен това тази ритуална форма не среща одобрението на църковните служители, които понякога дори се борят срещу по-широкото Ј налагане. Обикновено там листчетата са унищожавани, но някои от тях, поради необичайното им съдържание, бяха запазени. Съдържанието на тези писмени източници е изключително любопитно и показателно за житейските проблеми и религиозността на българите през десетгодишния посттоталитарен преходен период. Авторите на листчетата са неизвестни, тъй като в повечето случаи те не са подписани или пък съдържат само инициали или лично име. За целта на настоящето изследване този факт е особено благоприятен, защото запазва тайната на молещия се и служи единствено за извор на етнологията. Представяните тук молби-желания са двадесетина , написани са върху малки или по-големи по размер листчета, някои от които очевидно откъснати набързо от тефтери, тетрадки и бележници, а една от тях е написана върху част от салфетка. Най-често те са оставяни на иконата на Св. Мина. Молбите съдържат ясни и конкретни желания, свързани с важни моменти от жизнения цикъл на човека. Съдържанието им е кратко - две-три изречения, но има и дълги "писма" - изписани нагъсто от двете страни с четлив почерк. Насочени са към създаване на семейство, сдобиване с рожба, закрила на деца, за здраве и блогополучие. За илюстрация на желанията ето няколко примера: "Моля те свети Мина направи ме богата и ме ожени (омъжи) за Антонио". Молбата нерядко е свързана с желание любимият да се раздели с друга жена: "Моля те раздели Ангел от онази жена Роса - тя само го използва, наранява и измъчва, а аз го обичам истински" или: "Моля те Йордан да заживее с мен и до гроб друга жена да не може да погледне". Срещат се обаче и молби-желания, твърде необичайни от гледна точка на християнския морал: "Моля те свети Мина помогни ми да не съм бременна. Амин!". Отправени са молби за уреждане на жилищни въпроси: "...помогни ми да приключа успешно с жилището, ако трябва и да го продам". Пространната молба на една майка, която се тревожи за двете си дъщери, попаднали в лоша среда, е свързана с желанието "Цветелина да се отърве от онзи противен шофьор", но също и "да не пуши, да не пие, да не е бременна, да не яде сладолед". Масовият икономически колапс на населението през трудния посттоталитарен преход прозира осезателно в три бележки, в две от които авторите отправят горещи молби към Св. Мина "екстрасенсите да лекуват без пари" (първата) и "да няма кондуктори, нито кондукторки по превозните средства в града, да не повишават цените на нищо, а да намаляват и ние да имаме пари и здраве" (втората). Третата бележка е оставена на иконата на Св. Йоан, като авторът Ј надлежно е записал точното си име и адрес. Просителят е жена, която моли светеца да Ј съобщи печелившите числа от тотото за джак-пота, а после да даде знак каква награда иска за отплата. Цитираните откъси от желания-молби на "простосмъртните", отправяни към християнските светци, макар и твърде ограничени на брой, са симптоматични за състоянието на религиозността в посттоталитарния и десакрализиран свят на съвременната българска държава. В тях, както и в цялостното поведение на миряните, се отразяват социалното битие и дълбоката духовна криза на модерното българско общество. Това силно консумативно отношение към Бога и светците, както и търсенето на помощ от определен светец по конкретен повод (Св. Мина - за откраднато, болест и брак, Св. Петка и Св. Ирина - за брак, Св. Бонифаций - за алкохолиците и пр.) напомня на традиционното схващане на българите за разделението на света между четирима светци - например Илия, Никола, Петър и Павел. В унисон с традиционните, според съвременните представи светците сякаш са разпределили небесното пространство на отдел за брак, отдел за раждания, отдел за откраднати вещи и пр. Не са изключение въпроси като този, отправен от мирянка към църковна служителка в храма "Св. Неделя", кои трима светци да "извика" (т.е. да им запали свещи), за да Ј пазят къщата от крадци. Уповавайки се на "чудото", всеки индивид търси божествената намеса без да разсъждава върху изразните средства. Необразован в християнски дух, но добре информиран от осъвременени "фолклорни" разкази, екстрасенси и ясновидци, той интуитивно се опитва да се впише в картината на необикновеното, свръхестественото, чудесното. И Божията помощ му се струва по-достижима чрез прилагането на познати от традицията магически практики. В църквата "Св. Петка" (също в центъра на столицата) върху стъклата на иконите на Исус Христос и Богородица, разположени на втория етаж в храма, през последните години неведнъж се появяват лични имена на хора, изписани с восък. Очевидно асоциацията е за по-силно въздействие на писаното слово, нанесено върху самата икона. Историци, философи, етнолози, културолози и други специалисти неведнъж са посочвали, че общото отношение на българина към света е проникнато от един първичен житейски рационализъм, който обуславя и неговата натуралистична религиозност. Изтъквано е, че преди много векове езичеството тихо се промъква в християнството, приема неговата ритуалност и култ, неговите празници и светии, и така се образува "чудната амалгама на битовото християнство" (Гандев 1976: 167-175; Страшимирова 1992: 70-79) . В периода на посттоталитарното общество, белязано с остра икономическа криза в България, религиозната профанация се засилва още повече. Термините 'битово'/'примитивно християнство' или 'християнско езичество', обозначаващи конгломeрата от простонародни представи с "езически" привкус, започват да се заменят в научните съчинения с понятието 'утилитарна сакралност'. Независимо от това обаче с какъв термин ще се обозначи тази специфична изява на религиозно поведение, безспорно е, че в нея се отразяват прастари суеверия и вярвания, активиризани от новите трудни обществено-икономически условия. Масовото желание на хората днес да бъдат осветени в църквата различни предмети, влизащи в пряк допир с тялото им като гривни, синджири, гердани, синци, зодии, буквички, полускъпоценни камъни и всякакви други амулети, снимки и статуетки , както и освещаването на бинго-зали, барове и "други недотам богоугодни заведения" (израз на М. Елчинова) едва ли е свещенодействие, чрез което се осъществява връзката между първообраза и образа. Очевидно обаче от хората то се възприема като религиозна изява. Тук отново се сблъскваме с наблюдаваните от древността до наши дни примери на взаимодействие и непрекъснато преливане между т.нар. "официална" и "народна" религия . Днес дори е налице свръхупотреба на доскоро забранените символи, което бързо ги пренасити със значения и доведе до десемантизацията им (Елчинова 1999: 7). Те спечелиха симпатиите и на невярващите, които, водени от различна мотивация, също започнаха да ги предпочитат. Всъщност според Мирча Елиаде не-религиозният човек "в чист вид" е рядко явление дори и в най-десакрализираното модерно общество. Освен масата суеверия и табута, модерният човек разполага с цяла прикрита митология и множество деградирали ритуали (Елиаде 1998: 147). Така че масовата днешна религиозност също носи белези на свободно битуване на религията без канонични предписания, с деградирали ритуали. Причината за тази обърканост и безверие на народа някои автори търсят в църковния клир и борбата му за власт. Ала тя, макар и епизодична, избуя по-ярко едва през последното десетилетие, докато битовото християнство не е от вчера. И все пак повишеният интерес на днешните българи към църквата е факт. Факт са и множеството ревностни поклонници, които се стичат към свети места като Рилския и Бачковския манастир, а през последното десетилетие - към Кръстова гора и редица други локални сакрални центрове . При локалните култове обаче специалистите откриват по-силна връзка между религия, култура и традиция, докато в анонимността на големия град профанизацията сякаш се изявява по-открито. Макар че и в столицата наскоро (май 2000 г.) се стече невиждано множество от хора в патриаршеския храм "Св. Александър Невски", за да се докосне до Йерусалимската чудотворна икона на Божията майка и частицата от св. Кръст Господен. "Връщането" в храма навярно е подтикнато и от търсенето на благодатно присъствие и закрила на всяка цена в едно време на несигурност и неясни хоризонти. Съвременното сакрално поведение често пъти се определя от "профанните" механизми на удобството, на интереса и парите, които "често се оказват устойчиви двигатели за съчетаване на несъчетаемостите" (Иванова 1995: 102). Затова смятаната от някои автори за пресилена теза на Христо Гандев, макар и отнесена към друго историческо време, изглежда в известна степен правдоподобна. Авторът твърди, че предаността на българския селянин към църквата (през епохата на Възраждането) се дължи на простонародното убеждение, че именно "църквата държи ключа към спасението" (Гандев 1976: 167). И днес, в амалгамата между канонично и неканонично, при натрапващо се религиозно невежество и еклектика, съвременните българи се обръщат към църквата, защото имат нужда от нейната освещаваща благодат и подкрепа в живота си. Възпитаван през последния половин век в атеизъм, пренесъл през вековете "езическите" си вярвания, модерният българин внася тази културно-историческа смесица в православния храм, може би с надеждата, че там са "и пътят, и истината, и животът". Библиография Богомилова 1999 Богомилова, Н. Религията - дух и институция. София. Войе 1995 Войе, Л. Религията в постмодерността. - Изток-изток, бр. 16-17, 9-22. Вълчинова 2000 Вълчинова, Г. Проблемът за религиозното в антропологията на Средиземноморския ареал. - Антропологични изследвания, 1, 23-38. Гандев 1976 Гандев, Хр. Проблеми на Българското възраждане. София. Георгиева 1993 Георгиева, Цв. Структурата на властта в традиционната общност на помаците в района на Чеч (Западни Родопи). - Етническата картина в България (Проучвания 1992). С., 65-77. Гребенарова, Минчева, Ризова 1998 Гребенарова, Сл., Е. Минчева, Г. Ризова. Якоруда и Девин - традиция и модерност. София. Димитрова 1999 Димитрова, Н. Православие и езичество в българската хуманитаристика между двете световни войни. - Религия и църква в България. С., 423-426. Елиаде 1998 Елиаде, М. Сакралното и профанното. София. Елчинова 1999 Елчинова, М. Религията: промяна и традиция (Образи на религиозното). - Български фолклор, 4, 4-14. Иванова 1995 Иванова, Е. Утилитарната сакралност - откриване на поносимостта. - Български фолклор, 1-2, 102-117. Кратко жизнеописание 1991 Кратко жизнеописание на Архиепископ Серафим (Соболев). Тесалоники (Гърция). Митев б.г. Митев, П.-Е. Връзки на съвместимост и несъвместимост в ежедневието между християни и мюсюлмани в България (социологическо изследване). - В: Връзки на съвместимост и несъвместимост в ежедневието между християни и мюсюлмани в България, С., 165-212. Нашата вяра 1996 Нашата вяра. Свещена история на Стария и Новия завет. Православен катехизис и православно богослужение. Съставители: Макариополски еп. д-р Николай и архимандрит д-р Серафим. Пловдив. Страшимирова 1992 Страшимирова, Св. Българинът пред прага на новото време. Ориентири на възрожденския светоглед. София. Субашки,Йотов 1985 Субашки, В., С. Йотов. Безбожието на българина. София. Тодорова Христова 2000 Тодорова, А., М. Христова. Форми на поклонничество в Руската църква "Св. Николай". - ХVII четения на младите етнолози, 26-27 май 2000, Пловдив (под печат). © 2000-2001 Slavic Gate kapija@narod.ru http://kapija.narod.ru/Ethnoslavistics/gre_hristijanin.htm

История на проституцията 1. Произход В организацията на приматите, при големите примати се наблюдават определени дейности, които могат да бъдат квалифицирани като проституция – както хетеросексуална, така и – хомосексуална. Тя често била практикувана с цел печалба – срещу някакви услуги, или срещу някакви храни или други предмети (съдове и оръжия, да речем). Това е една твърде ранна форма на зависимост, която някои изследователи свързват с колоната в късната Античност и с васалитета през Средновековието. Става дума за подчинението на по-слабия на някой по-силен от него. Силният защитава слабите, а слабите му се отплащат, извършвайки му някакви сексуални услуги... 2. В Древността А) “Свещената проституция” Първите жени, посветили се на тази наистина твърде древна професия – свещената храмова проституция и избрали да отдадат почитта си (във вид на своята плодовитост) на богинята Инана в Шумер и на богинята Ищар във Вавилон, са били... безплодни, стерилни. Те не са можели да създадат свое потомство в семейство, омъжени за един единствен мъж (не можели да му родят деца). Имало и мъже, които проституирали. (Внимание! Тук не става дума за професията на жиголото!) При тях проблемът бил свързан както с безплодие, също така – и с наранен полов орган или с наранени тестиси – по време на лов, на сражение или на сбиване. Те не можели повече да бъдат мъже на своите жени – да правят секс с тях и да създават деца - и ставали като жените – започвали да се отдават на други мъже. Не можейки да продължат вида си, и мъжете, и жените избирали да служат на богинята. Така си усигурявали място в обществото, като избирали да посветят остатъка от живота си на великата богиня, превръщайки се в “съпруги” на всички мъже, които ги пожелаят в сексуално отношение. В най-древните времена, в зародиша на средиземноморската цивилизация, причините за началото на проституцията са били междуличностни, семейни и религиозни. Древните култове към красивата богиня-любовница, налични във всички древни общества, имат за основна цел свързването на нормалните плодовити мъже с безплодни жени и с други безплодни мъже, отдадени в служба на богинята. Дори и днес, в някои племена, съществуват жени, практикуващи професията на свещената храмова проститутка. Понякога, всичките жени в племето практикуват храмовата проституция. Друг път, всички мъже наказват някоя жена с групово изнасилване. Това е свидетелство за запазването на древния култ към богинята и за запазването на обряда, свързан със сексуалната инициация (половото съзряване) на младежите в племето. В рамките на семейството, източният обичай, мъжът и жена му да предлагат домашните роби на своите гости, се е смятал за жест на гостоприемство. Храмовете се обогатявали чрез сумите, които вярващите заплащали, за да изпълнят древния обряд за сексуална инициация или просто, за да използват услугите на храмовите проститутки. Постепенно, проституцията се превръща в доходоносен бизнес. Владетелите в древния Вавилон, както в целият Близък Изток, не пропускали да използват този сигурен източник на доходи. За да поставят проституцията под свой контрол, владетелите създавали публични домове, в които проститутките да живеят и да се трудят – срещу заплащане, част от което вече започва да влиза в държавната хазна, под форма на данък. Проститутките, които се опитвали да работят нелегално “на черно”, продължавали да се трудят в храмовете, но вече можели да се трудят и в кръчмите или – направо на улиците или на междуградските пътища. В някои архаични общества (например, при етруските), проституцията не била свързана с религията. Младите момичета и неомъжените жени практикували проституирането самостоятелно. С парите от тази дейност, те събирали своята зестра, с която да влязат в новото семейство, когато се омъжат. Всяка жена се стремяла да си намери съпруг, с когото да създаде семейство, защото социалният й статус се повишавал по този начин. Забогатяването чрез проституция било една крачка в тази посока. Древните гърци силно се възмущавали от “твърде леките нрави” на етруските жени.

Сражението при Азенкур Френският крал. Шарл VI, е спохождан от кризи на слабоумие (деменция). Първата криза настъпва в 1392 г. Той е неспособен като военачалник. Въпреки това, французите имат добри пълководци. Главнокомандващ на френската армия е Шарл д’Албер. За съжаление, ветераните във френската армия нямат влияние върху нейния команден състав. Инвалидността на краля е причина за борбата за власт между родовете Бургиньон и Арманяк. Фамилията Бургиньон минава на страната на англичаните. Нека не забравяме, че средновековните французи нямали националните чувства на своите днешни потомци. Затова, не трябва да съдим поведението на средновековния човек от “камбанарията” на днешните свои разбирания за национализъм, справедливост, чест, толерантност и др. подобни. Отслабен, кралят обезнаследява дофина (престолонаследникът, бъдещият Шарл VI) и признава за свой легитимен наследник английския крал. Френската стратегия. Конницата изпреварва пораженията от стрелите на врага и унищожава стрелците му. Пехотата я следва и, заедно, разбиват английската пехота. Въоръжението на френската армия. Тежък арбалет, бомбарда (примитивно огнестрелно оръжие) Английският крал. Хенри V е добър администратор и дипломат. Макар идеята му да навлезе във Франция, начело на малобройна войска, да изглежда безумна, победата му при Азенкур показва, че той е имал доверие в качествата на своите войници и на техните командири. Кралят подготвя доста по – внимателно другите си военни кампании. Преди да бъде покосен от смъртта, той, съюзен с френската фамилия Бургиньон, владее една голяма част от Франция. Един от най – великите английски крале, Хенри V (1413 – 1422) мечтае да превземе Франция и да поведе една огромна армия, съставена от англичани, французи и генуезци, на кръстоносен поход в Светите земи… Гледайки на французите като на свои поданици, данъкоплатци и войници, той забранява на своята армия да безчинства из френските земи. Но този факт не му попречил да заповяда унищожаването на всички пленени французи, след битката при Азенкур (15 000 д.). Смъртта слага край на неговия живот и на неговите амбиции. Стратегията на англичаните. Пред стрелците, е построена палисада от заострени колове, против френската конница. Те ще я обстрелват със стрелите си, а тя няма да може да ги достигне. После ще подпомогнат пехотата, при унищожаването на френската пехота. Всъщност, точно това се случило. Англичаните губят 1 600 д., а французите – 10 000, сред които – самият Шарл VI и трима дукове. Освен това, англичаните пленяват 15 000 французи. Въоръжението на английската армия. Дълъг лък, стрели с 4 вида остриета за тях, алебарда, дървена палисада. --- La guerre de cent ans http://duguesclin.free.fr/guerre_de_cent_a...e_cent_ans.html

Морското сражение при Еклюз (1340 г.) 250 английски кораба (ръководени от Морли и от Фицалан) атакуват 200 френски кораба (ръководени от Киере), след като последните пускат котвите си във фламандското пристанище на Еклюз. Стратегическата цел на френската флота е да попречи на дебаркирането на нови английски военни контингенти на френска територия. Закотвени, френските кораби вече са неподвижни и стават беззащитни. Французите са разбити. Жертвите от това сражение са, както следва: 20 000 - 25 000 французи и 4 000 англичани. Сражението пр Креси (26.08.1346 г.) 10 000 англичани, предвождани от крал Едуард III се сблъскват с френско – генуезката армия, предвождана от крал Филип VI (24 000). Въпреки своето числено превъзходство, френската армия дава много жертви – между 1200 - 1500 конници и още – 8 000 пехотинци. В това сражение, англичаните дават само 3 (три!) жертви.Това е първото сражение, в което те противопоставят на френската армия, която се състои от конница и пехота, единствено пехота. Английският дълъг лък се оказва най – страшното оръжие на епохата, след като френската конница се оказва, практически, беззащитна срехту него. След тази битка, Англия се превръща в една от великите сили на европейския континент. Френските рицари, сражаващи се на коне (конник става синоним на рицар!), са недисциплинирани, загрижени да награбят военна плячка и са парализирани от тежките си брони. (Една рицарска броня тежи около 50 килограма и струва 12 крави. За сравнение, една книга се продава на същата цена, защото е ръкопис. Понякога, написването или преписването на една книга е отнемало цял живот! Рицарят, защитен от своята броня, се е чувствал като в консерва – лятно време – като в печка, а зимно – като в хладилник.) Редица сражения показват, че пехота умело може да се противопостави на конница – чрез добра военна стратегия и тактика, в прсечена планинска местност, в планински проход, в блатиста местност, върху заледено езеро, в пустиня или в язовир, където, все още, водата не е пусната. Сражението при Поатие (19.09.1356 г.) 7 000 англичани, ръководени от Едуард Черният Принц (син на английския крал Едуард III), се сражават срещу 18 000 французи, ръководени от Жан II Добрият (син на Филип VI). Английските стрелци са прикрити в лозята, разположени встрани от бойното поле (театъра на бойните действия – ТБД), откъдето обстрелват френската конница. Атакувана от конници, от пехотинци и обстрелвана от стрелци, които не успява да достигне, тя е разгромена.Минимални са жртвите от английска страна, а французите дават 8 000 мъртви, както и множество пленени, в замяна на които, англичаните искат от французите 500 000 ливри (жълтици). Жан Втори Добрият също е пленен. През 1364 г., умира в плен, в една тъмница в Лондон. Сражението при Азенкур (25. 10. 1415 г.) След превземането на град Харфльор, Хенри V, начело на 6 000 д. ( а не – начело на 15 000!), пресича р. Сома и атакува 50 000 французи, предвождани от Шарл д’Албре. Дървената палисада (заострени колове, забити под ъгъл в земята, разположени пред пехотата и насочени против конницата на врага) пречи на французите да атакуват английските стрелци. Англичаните губят 1 600 д., а французите – 10 000, сред които – самият Шарл Шести и трима дукове. Освен това, англичаните пленяват 15 000 французи. Обсадата на Руан (1418 г.) Победителят при Азенкур, крал Хенри V, превзема Кен, Фалез, Шербур и обсажда Руан – главният областен град. Гарнизонът на града (ръководен от Ги дьо Бутиййе) експулсира (прогонва) всички жители, негодни да държат оръжие – старци, деца, жени, болни…и се приготвя за продължителна обсада. За съжаление, англичаните не допускат мирните жители да преминат през обсадата, заради възможността гарнизонът на града да се възползва от нейното временно разкъсване – явно англичаните са предвидили евентуални военни хитрости от страна на обсадените. Беззащитното население, оставено без подслон и храна, през зимата, е тероризирано от английската армия. След неуспешен опит да пробие обсадата, гарнизонът на Руан се предава – денят е 19.01.1419 г. Скоро, след това, целият френски Север преминава в ръцете на англичаните.

100 годишната война Започва през 1337 г. и се води между Франция и Англия. Причините за избухването на най – продължителната война в историята на човечеството са много. Най – значимата, сред тях, е борбата между Англия и Франция за Аквитания. Завладяването на тази област от англичаните им давало възможността да се месят в политиката на Франция, както и в събитията на целият европейски континент. В основата на този проблем стои династичният конфликт, който започва между двете страни, след покоряването на Англия от Уилям Завоевателят, през 1066 г. Английските крале владеят херцогство Гийен(а), което се намира във Франция, но отказват да положат клетва за вярност към френския крал. Други причини за войната са: отказът на френския крал да върне на Едуард III Гийен(а), която Шарл IV му е отнел, преди време, опитите на Англия да контролира Фландрия (важен пазар за английската вълна и източник на платове, която французите желаели да завладеят) и подкрепата на Филип VI за Шотландия срещу Англия. Поводът за започване на войната е отказът на френските юристи да признаят правото на английския крал Едуард III над френската корона (след смъртта на бездетния Шарл IV, последният крал от династията на Хюг Капет - Капетингите), тъй като той е наследник на Филип I Хубави, но по женска линия (син на дъщерята на Филип). Искането му е отхвърлено и на френския трон сяда племенникът на крал Филип - граф Филип дьо Валоа. Както всяка война, така и Стогодишната била предшествана от усилени дипломатически преговори и от мащабни военни приготовления. Англичаните си осигурили неутралитета на германския крал, както и подкрепата на някои от най – влиятелните германски князе. Фландрийските градове застанали на страната на Англия, подпомагайки я финансово. Французите използвали наемници – арбалетчици от Генуа. Английската армия била съставена предимно от свободни селяни, които, на бойното поле, били много по – дисциплинирани от френските рицари. Френските рицари не действали като екип, а всеки от тях гледал да изпъкне по време на сраженията. Така проваляли стратегическите и тактическите замисли на своите пълководци. Новост в английската армия бил корпусът на стрелците с дъкъг лък, които избивали врага отдалече. Докато френските и генуезките арбалетчици, за една минута, успявали да изстрелят не повече от 5 арбалетни болта (така се наричат “стрелите” за арбалет!), то английските стрелци, за същото време, изстрелвали около 10 - 12 стрели. Филип VI започва управлението си със смазването на бунта срещу графа на Фландрия. В очите на англичаните, това изглежда като засилване на френското влияние в тази област. Агенти на френския крал заграбват имотите на местното население. Кралят на Англия протестира. На 24.05.1337 г., френският крал конфискува английския фиеф Гийен(а). Английският крал отговаря с отхвърляне на васалитета си към Франция и се обявява и за крал на Франция. Англичаните печелят първите сериозни сражения - морските битки при Стайлс, на устието на р. Шелда (1340 г.), и при Еклюз - недалеч от Брюж (24.06.1340). Унищожават френския флот и, по този начин, пренасят войната изцяло на френска територия. През 1346 г., английската войска разбива френската, в първата голяма битка на суша, при Креси или, по – точно, Креси – ан - Понтиьо (26.08.1346). За французите, това поражение е катастрофално. През 1347 г., английски войски обсаждат и превземат Кале. През 1356 г., англичаните, водени от английския престолонаследник - принца на Уелс – Едуард, по прякор - Черният Принц, разгромяват французите при Поатие (19.09.1356), а френския крал Жан II Добрият е пленен. За освобождаването му, англичаните искат, като откуп, голяма сума пари – 3 000 000 златни екю. Тези пари се събират за 2 години от данъчни постъпления. През 1360 г., Жан II е освободен, за да събере откупа. Той увеличава данъците, но не успява да събере цялата сума. Отново е пленен в Лондон, където, през 1364 г., умира в тъмница. След дълги преговори, е подписан мирният договор, известен като Договора от Бретиньи - Кале (1360). Англия получава Кале, почти цяла Аквитания и почти целият Югозапад – от устието на р. Лоара до Пиренеите. Гасконските благородници, обложени с тежки данъци от Едуард Черният Принц, искат помощ от новия френски крал Шарл V. През 1369 г., войната е подновена и продължава до 1375 г. Френският военоначалник Дю Гесклен, застава начело на французите, които започват “партизанска” война (герила) срещу нашествениците. След серия от победи, той успява да отвоюва почти всички територии от англичаните. Те продължават да владеят Кале, Понтиьо и Гийен(а). Въпреки липсата на мирен договор, първата фаза на Стогодишната война приключва. През 1415 г., новият английският крал от рода Ланкастър - Хенри V, за да консолидира английските благородници около себе си, отново им предлага “приключения във Франция”. Той възобновява претенциите си върху френската корона и, възползвайки се от вътрешнополитическата криза във Франция (крал Шарл VI е психично болен и в страната има борба за власт между брат му Луи Орлеански, чичо му херцог дьо Бери и братовчед му Жан Бургундски), навлиза във Франция. Превзема Харфльор и разгромява френската войска при Азенкур (25.10.1415 г.). Превзема Кен (става дума за северният град Caen, нека не се бърка с южния Кан – Cannes!), Фалез, Шербур... До 1419 г., той завладява Нормандия, наближава Пари(ж) и си осигурява подкрепата на бургундския херцог Филип (син на Жан). Гражданската война парализира Франция, особено, след убийството на Жан Безстрашният от представители на сем. Арманяк. Филип Бургундски посредничи между Шарл и Хенри и те сключват, през 1420 г., в Троа, мирен договор, според който е предвидено, че, след смъртта на Шарл, Хенри ще стане крал на обединеното англо - френско кралство. Хенри и Шарл умират обаче в една и съща година и поддръжниците им обявяват за крале съответно: десетмесечния Хенри VI и дофина (тоест – престолонаследника) – Шарл VII. До 1429 г., англичаните и бургундските им съюзници завладяват цялата френска територия, разположена на север от р. Лоара. Преграда пред настъплението на нашествениците към Южна Франция бил град Орлеан. Ето защо, през 1428 г., те го обсадили... В този критичен момент, се случва истинско чудо - в тила им се появила френската войска, водена от Орлеанската Дева - Жана д’Арк (или Дарк). Предвождани от Жана д’Арк, французите все по – уверено настъпвали и изтласквали англичаните. Тя първа влизала в битките и смело се сражавала с враговете. Военните й успехи направили силно впечатление на нейните съвременници. Популярността на Жана станала толкова голяма, че от нея започнал да се страхува дори самият Шарл VII. При една схватка в Компиен, Жана е пленена от бургундците и продадена (за 10 000 жълтици) на англичаните, които я съдят в Руан и я осъждат на изгаряне на клада, по обвинение в ерес и магьосничество/вещерство. Присъдата над нея е произнесена от един френски епископ – предател, Кошон (фамилията му означава “прасе”!). Тя е 19 годишна, когато, на 30.05.1431 г., пламъците я поглъщат. Нейната смърт не спира френските военни победи. През 1435 г., Филип Бургундски преминава на страната на французите. През 1436 г., Пари(ж), отново, е във френски ръце. През 1450 г., Нормандия е отвоювана. През 1453 г., след сражението при Кастийон – последното за тази продължителна война - е завладяна и Гийен(а), но без Бордо. След загубата на Бордо, Англия владее само Кале. (Той остава английски до 1558 г., когато френските войски, водени от херцог Франсоа дьо Гиз, го завладяват.) След сражението при Кастийон, военните действия са прекратени, но мирен договор не е подписан и до днес. Ако не се брои примирието, подписано, през 1475 г., в Пикиньи, Стогодишната война, започнала през 14 век, продължава и в нашия – 21 век. Англия допълнително е отслабена от Войната на двете рози (1456 г. – 1485 г.) * и не продължава да прави нови опити да завладее Франция. 100 годишната война нанася огромни щети на Франция. Страната преживява икономически упадък. Нужни са й десетилетия, за да се съвземе. Хиляди са убити от болести - глад, чума, дезинтерия и от бандите, които тероризират населението. Гражданските войни и местните борби допринасят за разрухата. 100 годишната война показала слабостите на френската армия. Шарл VII разбрал, че, ако иска дееспособна армия, тя трябва да е редовна. Наличието на редовна армия укрепвало положението на краля. Чрез приемането на т. н. “Прагматична санкция”, кралят ограничил влиянието на Папството върху френското духовенство. Наследникът на Шарл VII - Луи XI - спечелил от отслабването на благородничеството. Той успял да подчини благородниците и да обедини Франция под кралската власт, опирайки се на съюза си със средната класа. От руините на войната се родила нова Франция. За Англия, последиците са следните: настъпил краят й като континентална сила но започнало начало на разширението й като морска сила. Това е много интересна тема откъм военно естество. Периодът е преизпълнен с армии, с военначалници и с битки, и, от него, могат да се извлекат доста от принципите на военната стратегия и на военната тактика. Да не говорим за някои от привлекателните черти на Средновековието - рицари на тежки коне, пера по шлемовете им, развяти от вятъра бойни знаменца... Ех, твърде интересно време е било… Нека не забравяме, че съществува едно китайско проклятие, с което се пожелава на врага “да живее в интересно време”! Интересно, кой ли е проклел френския народ... Хората, които са живяли през дългия период, ограничен от възкачването на френския престол на крал Филип VI дьо Валоа (1328 г.) и от победата на французите над англичаните при Кастийон (1453 г.), се сблъскват със събития, които продължили твърде дълго: безкрайна война с Англия, гражданска война, епидемии на бубонна чума, демографска криза (силна смъртност сред френското население), намаляване на деятелността на хората, социални проблеми, призиви за революция, икономическа депресия, селско въстание (Жакерията), вътрешна криза на Църквата, но - също така – станали свидетели и на утвърждаването на светската власт и на раждането на съвременната френска държава. В този историцхески период, войната, болестите и гладът били възприемани от французите като... Конниците на Апокалипсиса. --- * Войната на Двете рози (или Войната на Бялата и Червената рози) е гражданска война, протекла в периода 1455 г. – 1485 г., която се води между английските родове Ланкастър (символ – герб с червена роза) и Йорк (символ – герб с бяла роза). Войната приключила със сватбата на крал Хенри VII Тюдор и дъщерята на Едуард IV от Йорк.

Интересен и важен аспект от историята на бойните изкуства, като цяло, както и - на китайските бойни изкуства, в частност, е приносът на жените за тяхното развитие и за тяхното разпространение. Бойните изкуства са, предимно, мъжка дейност. Въпреки това, те привличат интереса на редица забележителни жени... Появата на жените в бойните изкуства променя диаметрално мнението, че успеха в придобиването на бойни умения зависи, в най - голяма степен, от физическата сила. Оказва се, че по - важни от физическите данни на боеца са неговите съзнание, интелект, воля, и боен дух. Според една романтична представа, жените - воини са, по - скоро, мечта или мит, отколкото реалност. В днешно време, можем да видим тяхната роля и тяхното влияние в бойните изкуства. Предлагам на вашето внимание списък на някои от 100 - те най - известни жени в историята на Китай, както следва: 1. Yu Niu (770 Пр. Р. Хр. - 221 Сл. Р. Хр) 2. Baogu (317 - 420 ) 3. Принцеса [Ming - Lian] и Принцеса Yongtai (476 - в Европа, тази година е последна за Западната Римска Империя със столица Рим) 4. Mulan/Fa Mu Lan/Hua Mu Lan (589 - 618) 5. Ng Mui и Yim Wing Chun (1662 - 1722) 6. Ролята на жените в китайските бойни изкуства - днес. Ю Ниу била най - добрата фехтовачка с меч, в течение на целия исторически период, носещ романтичното име "Пролет и Есен"(770 Пр. Хр. - 221 Сл. Хр). Веднъж, владетелят на една от китайските държави - царство Жу - организирал 7 - дневен турнир по бойни изкуства. Ю Ниу била обявена за най - добър майстор на меча, измежду 3 000 претенденти за тази титла. Нейната философия, както и нейният боен стил са запазени до днес. Баогу, известна още и като Киангуанг, живяла по времето на управлението на представителите на китайската династия Източна Лин (317 - 420). Нейният баща - Бао Киан, бил военачалник в южната провинция Гуангдонг. Той бил таоист (последовател на таоизма) и изучавал медицинския трактат (монография) "Ки Хуанг План". Когато Баогу навършила 20 години, баща й я омъжил за своя добър приятел и сподвижник, известният лекар и химик - Ге Хонг. (О, ама вие не сте ли чували за него?!)... Младоженците се преместили да живеят в Южен Юе. Там, те събирали и изследвали множество билки, като успяли да създадат лекарства за множество нелечими, дотогава, заболявания. Успяли да спасят много хора от мъчителна смърт. Двамата създали безценен медицински трактат, касаещ акупунктурата (иглотерапията) и моксата, наречен Жуху Бейджи Фанг. Принцеса Минг - Лиан (476) (ама не намирате ли това име за прекрасно?), дъщеря на император Лианг Уу Ди, била единственият ученик на Да Мо (Бодхидхарма/Пу Ти Да Мо/ДаМо/Дарума Дайши) от женски пол. Императорът посветил на дъщеря си един храмов комплекс (манастир), в който жените също да могат да почитат Буда. Новият манастир бил построен недалеч от известния и днес център на китайските бойни изкуства - манастира Шао Лин. Лицето на новопостроения храмов комплекс гледал на запад, като демонстрация на почитта към Индия, като родина на Буда, която, както е известно, е разположена на запад от Китай. Принцесата се отдала на изучаване на бойни изкуства, Чи Кунг (дихателни техники) и билколечение. Принцеса Йонгтай, от династията Беюей, била последователка и приемничка на Минг - Лиан в същата женска обител. фактът , че тя надминала уменията на своята учителка, довел до промяна на името на този манастир - от Манастир на Минг - Лиан, на Манастир на Йонгтай. Фа Му Лан/Хуа Му Лан (589 - 618) е една от най - прочутите героини в китайската история. В превод на български, Му означава Дърво, Лан означава Орхидея, а Хуа означава Цвете. Мулан се превежда като Магнолия. Истинската история на живота на Мулан е загубена. Но, благодарение на една поема и на една новела, това име е запазено за поколенията. Днес, ние не разполагаме с исторически достоверни сведения, които да ни кажат нейното истинско име. Твърде оживени спорове се водят за фамилното й име. Дали е Му, или друго - Жу, Хуа, Фа, Уей... Запазените сведения, касаещи личността и живота на тази китайска жана дАрк/Дарк, са противоречиви. Разказват, че тя била дъщеря на известен воин и пълководец, че съпругът й служел в армията, предвождана от нейния баща. Когато двамата най - мили на сърцето й мъже били убити в една от многобройните войни срещу външни нашественици (наричани от китайците с обобщаващото название варвари), девойката се заклела пред още топлите им трупове, че ще отмъсти жестоко на враговете. Преоблякла се в мъжки дрехи, скрила буйната си катраненочерна коса под един шлем и повела към победи армията на баща си. Нашествениците били разбити в няколко много тежки сражения и били отхвърлени далеч отвъд Великата Китайска Стена. Лично самият император пожелал да я възнагради пребогато за вярната й служба в армията. Дори искал да я назначи на важен държавен пост, вероятно - като началник на личната си гвардия или като висш военен ръководител? Мулан отказала да приеме даровете на своя владетел, отказала и държавната служба, и помолила единствено за разрешение да се завърне в своя дом, където я чакали роднините й. Когато, най - сетне девойката се завърнала у дома си, облякла женските си дрехи и се преобразила в жена, никой от роднините и от приятелите й не я познал. Лицето й било загрубяло, а тялото й било закалено в следствие от усилени тренировки със и без оръжия, от тежки походи, от нощуване под открито небе, от кръвопролитни сражения... Изпълненият с превратности живот на Мулан вдъхновявал цели поколения китайски жени и девойки, както заради това, че тя следвала учението на Кун Фу Цзъ/Конфуций (уважение към предците и към родителите, защита на Родината) и на таоизма (действие чрез бездействие, отказ от високопоставена държавна служба, в полза на семейството си). Нейното влияние продължава и в днешни дни. В памет на нейния героизъм, една китайка - Йинг Мейфенг от Шангхай - е създала бойно изкуство, наречено Мулан Куан/Чуан (Юмрукът на Мулан). Патентовала го е преди около 10 години. Това бойно изкуство се базира върху техники от Хуа Джиа Куан - древно китайско бойно изкуство, което е възприело стъпките от различни танци. Стилът Мулан Куан съдържа форми/кати, в които воинът се придвижва в 6 посоки, изпълнявайки по 52 до 82 техники във всяка посока. Някои от формите в този стил се изпълняват с оръжия - с един меч, с едно бойно ветрило, с два меча и с две бойни ветрила. Това бойно изкуство има свои върли привърженици в Китай (естествено!), в Япония, в Югоизточна Азия, в Северна Америка, в Европа. Нг Муй и Йим Уинг Чун (1662 - 1722) са живяли по време на управлението на династията Чинг/Цин (1644 - 1912). Един от императорите от тази династия, Кангши (Канг Шъ? Шъ = Змия) заповядал разрушаването на манастира Шао Лин, тъй като там се криели бунтовници против властта на тази династия. Нг Муи била монахиня, игуменка (управител/ка на манастир) и учителка там. Заедно с още неколцина монаси, тя успяла да се измъкне от шпионите на императора. Укрила се в манастира на Белия Жерав, където игумен бил Тай Люнг. Познанията и уменията в бойните изкуства на Нг Муй били легендарни. Йим Уинг Чун била ученичка на Нг Муй. Тя дала своето име на стила - Уинг Чун Куан. Преподала стила, който, дотогава, бил създаден само за жени на своя съпруг. Това е бойно изкуство, което помага на по - слаб човек (жена, младеж, старец) да се справи с по - силен. Има интересни техники за блокиране на ударите и за отбиването им, ритниците много рядко се нанасят, за разлика от таекуондо, над кръста (рита се основно в краката и... между тях), блокът с ръка се изпълнява заедно с удар с другата ръка и с ритник или се удря със същата ръка, с която сте изпълнили блок току що... Такива работи... Този стил е разпространен от Йип Ман, Брус Ли и др. Ролята на жените в китайските бойни изкуства в днешни дни Обществата се променят постоянно, а това води до промяна на отношението към жените и към тяхната роля в даденото общество. "Бавно и полека", жените навлязоха във всички области, контролирани от мъжете. Днес, признанието на тяхната роля за развитието на бойните изкуства е безспорно. Известни са купища актриси, играещи в екшън филми с бойни изкуства. Много от тях активно тренират и преподават традиционни китайски бойни изкуства. Ако влезете в някое доожоо (зала за тренировки) по бойни изкуства, ще забележите, че много девойки и жени тренират наравно с мъжете и по нищо не им отстъпват.

Айну - кои са те? Айну - народност, предполага се, от сибирски произход, понастоящем, живееща на Курилските острови, на остров Сахалин и на остров Хоккайдоо. Рядкост са тези от тях, които не са се смесили с японците и са запазили своите обичаи, своя език, своята култура. По традиция, айну са ловци, но сега преобладаващата част от тях са уседнало земедалско население или строителни работници. Религията им е анимистична, а най - важното животно в религиозния им пантеон е мечката. Тя е техният тотем (животно - закрилник). В Япония ги наричат още ебису, емису и Езо (последното е старо име на Хоккайдоо). Или малко по - абстрактното: варварите от Север (това - през средновековието). Продължава (Цялата статия в сайта nauka.bg) http://nauka.bg/index.php?mod=front&fn...e&pid=11588