ISTORIK

130 години от Априлското въстание Турските зверства в Батак В полята на българската история отколе са хвърлени семената на страданието. Та нали човек се ражда, за да страда, както искрите - за да летят нагоре. /Йов 5:7/ Библейската история ясно показва, че подир отдалечаването от Бога следва страданието – за да не погине Божият народ в мрака на богозабвението. Една древна пословица казва, че преди зазоряване тъмнината е най-гъста. И наистина - годината 1876 е наглед една от най-мрачните в българската история – изпълнена с кърви, страдания и ужаси. Всред нейните страдалци за вяра и род едно съзвездие ярко сияе и до ден-днешен над българската земя – Батак – име свидно за всяка българска християнска душа. На 5 май 1876, петък, селяните забелязали, че към Батак се придвижва войската на Ахмед ага – повече от 3000 въоръжени до зъби башибозуци (запасни, нередовни войници, паравоенни формирования), събрани от 22 турски села от Родопите. Ахмед ага водел мъжете от околията на Доспат, синът му – тези от махалата Йени (Нова), а Мохамед ага - башибозуци от седем турски села от района с център Ракитово. Трите колони стигнали почти едновременно до Батак, заобиколили го и открили стрелба срещу селото. Тогава жителите на Батак изпратили свой човек да срещне Ахмед ага и да преговаря, но пратеникът бил застрелян, още преди да стигне до мястото. На другия ден те изпратили втори човек със същата мисия. Било му съобщено, че агата искал при него да се яви старейшината на селото. Човекът отишъл при турчина и той му казал, че заповядва „батакчани да предадат оръжието си и доброволно да се предадат”. Старейшината се прибрал и уведомил хората за заповедта. Част от жителите се възползвали от времето за преговори и успели да избягат от Батак. Останалите, които не искали да повярват на Ахмед ага, отказали да се предадат. Тогава башибозуците заобиколили селото, събрали целия добитък и конете и открили стрелба по хората от горната махала, като опожарявали всички къщи, хамбари, работилници. Всеки, който направел опит да избяга и да се спаси, бил застрелван като бясно куче – на място!Баташката голгота започва от мъчениците в Богдановата къща. Обезоръжени с измама дръзките преди батакчани се превръщат в обречени на заколение Христови агънца. Мъчителите свалят от гърбовете на мъчениците и последната риза, за да полетят душите им към небето необременени от нищо земно. Един подир друг отиват те на приготвените дръвници. С мълчание. Някои сами притискат шии о дръвника, та ударът да отдели душите им по-скоро от плътта. Някои майки турят децата си на заколение пред себе си, за да се уверят, че няма да попаднат в мюсюлмански дом и да загубят вярата и душата си. И биват посечени на късове. Като видели това, българите от долната махала изпратили куриер до Ахмед ага, да го помолят за пощада. Турчинът заповядал да му бъдат доведени всички първенци на селото. Те били 18 души, сред които и смелият Ангел Трендафилов и неговият син Петър. Ахмед ага им съобщил, че ако българите предадат веднага оръжието си, той ще се изтегли с башибозуците и ще ги пощади… Повярвали на тази клетва, придружени от група заптиета, първенците на Батак се прибрали в селото. При Ахмед ага останал само синът на Ангел Трендафилов като заложник. А старейшините събрали оръжието и с няколко каруци го докарали в стана на башибозуците. Като се уверил, че всичкото оръжие и боеприпасите са при него, Ахмед ага заставил първенците да му покажат къде са скрити парите и скъпоценностите на хората, след което неколцина от тях били върнати в турския стан, завързани, зверски измъчвани с нажежено желязо и накрая жестоко умъртвени по заповед на турския пълководец. А старейшината Ангел Трендафилов бил убит по най-нечовешки, варварски начин. Първо му извадили очите, после му изтръгнали зъбите, отрязали му носа и ушите, побили го на кол и го изгорили още жив, при това пред очите на жените и децата от Батак, които принудили да присъстват като зрители на екзекуцията му, докато смелият българин издъхнал. На други първенци турците отрязали краката, ръцете, носовете и ушите. Междувременно нахлули в нещастното българско село. Започнали да плячкосват, палят, избиват като овце всички наред – жени, деца, старци, всичко живо, което им се мернело пред очите по улиците, в дворовете, в къщите… Много българи потърсили убежище в църквата, в училището или в избите на домовете си... Църквата се претъпкала с хора, повечето жени и деца. Мнозина не успели да влязат и останали на двора. Присвити и легнали на земята, нещастниците се надявали само на високата каменна ограда. С българите от школото башибозуците се справили набързо – ограбили ги и ги изклали като добитък. После подпалили училищната сграда и тя изгоряла с живите и мъртвите в нея. И до днес насред Батак непоклатимо стои “калето” на вярата – Баташката черква “Света неделя”. В нейния двор – едно от най-светите места в България трябва да пристъпваме с велико благоговение. Защото в този храм нозете ни се докосват до земя, осветена с кръвта и костите на хиляди Християнски мъченици. Сечта е ужасна. С писъците и воплите на осъдените се смесват зверските ревове на убийците им, хриптят сетните издихания на недокланите, хрущят кости, натрошавани от ятагани и секири. Въздухът трепери от разсичането на човешки тела. И тук, подобно на клането в Богдановата къща, башибозукът слага ред. Поставят се дръвници. Приелите исляма се отвеждат настрана. Непокорните се посичат. След като изклали зверски почти всичко живо по пътя си до църквата, издълбали дупки в стените на оградата и открили огън срещу хората. После нахлули в двора, започнали стрелба през прозорците и откъм покрива, като разкъртили плочите, хвърляли горящи парцали, потопени в газ, върху хората, cпуснали и няколко кошера с раздразнени пчели, та още повече да подлютят предсмъртната мъка на заключениците. А залостилите се в черквата състрадават на своите събратя и в страшен трепет очакват края си. Затворените в Божия храм са 4-5 пъти повече, отколкото може да побере, и там загиват много от дечицата и от по-крехките телом християни. Ала дори силните сред тях са прималели от тридневния глад, а задухът разпалва у тях такава жажда, че някои почват да квасят устните си с кръвта на убитите. През цялото време от прозорците свистят башибозушките куршуми. Накрая успели да разбият тежката врата на църквата. Първо я плячкосали, след което започнали да убиват безпомощните си жертви. Осквернили и опожарили християнския храм, но голяма част от него се запазила, защото била изградена от камък. Част от жените били изнасилени и зверски заклани. Имало случаи, при които турците разпаряли коремите на бременните българcки жени, докато те били още живи, за да изтръгнат и умъртвят неродените им деца! Малка част от пощадените по-млади жени били откарани в т. н. „турски” села в планината Родопи. Три дни по-късно предводителят на башибозуците от с. Барутино Ахмед ага прекратява клането и колебаейки се как да постъпи с оцелелите изпраща срочно питане до бейовете от Татарпазарджик. Получава отговор: ”Да се изсуши гяурският корен”. Начева се ново клане. Пред очите на своите сестри, жени и майки биват изклани още 300 батакчани. За да не бъдат потурчени или убити при това сетно клане, някои майки хвърлят децата си в реката… Накрая, подир клането, върху едно дърво в черковния двор се покатерва един от ходжите и над хилядите мъченически тела възвестява, че няма друг бог освен Аллах и, че Мохамед е неговия пророк. Друг ходжа от възвишението “Баташки хармани” обявява на оцелелите християни, че гяурското вече се е свършило и, че на мястото на опожарения и съсипан Батак ще бъде посят ечемик за конете на правоверните. Малцина успяват да се спасят с бягство. Когато младият батакчанин Ангел Чаушов, след хиляди премеждия и под покровителството на един помак успява да стигне височината “Св.Атанас”, той заварва там Исмаил ходжа от с. Ракитово да се моли Аллах да прости греховете на единоверците му. Виждайки момъка, ходжата заплква и заразпитва къде са близките му. Щом узнава, че те вероятно ще бъдат убити, той слага чалмата си на главата на Ангел , облича го със своята връхна горна дреха, дава му пушката си и го повежда да ги търсят. В селото те успяват да намерят едного от братята и една от сестрите на Ангел. Ходжата им предлага да вървят с него, като им обещава, че няма да ги потурчи. Но те не вярват на думите му и казват, че предпочитат да умрат християни. Опитват се да избягат, но биват засечени от турци и убити. Равносметката след турските зверства е следната: - 100 изгорени селища, - 200 - разрушени, - 300 - разграбени, - зверски изклани 30 000 българи – мъже, жени и деца. Българската Старостилна Православна Църква е обявила 2006 г. за година на Баташките мъченици.

Как виреят несемейните в най-семейната странa? Single Bells... Как виреят несемейните в най-семейната страна? Ива Рудникова В-к “Дневник” (+ мои изменения и допълнения) Темата започва с опита да се преведе английската дума single. На демографски език, думата single се превежда като несемеен. Но на български език значението на думата погрознява – сам, неженен, ерген (свободолюбив, не желаещ обвързване, самотен) и сама, неомъжена, стара мома (дефектна, нехаресана, неизбрана, самотна). Много хора на възраст от 20 до 40 г. са сингъл. Повечето от тях следят с религиозен фанатизъм сериала “Сексът и градът”, снабдяват се с едноименната книга, с наръчника на Сара-Джесика Паркър, с книги за взаимоотношенията между двата пола. Други обичани от тях сериали са: “Приятели”, “Луд съм по теб”, “Всички обичат Реймънд”, “Стъпка по стъпка” и “Женени с деца”. Преди няколко години, сп. “The Economist” пусна статия, озаглавена “Икономиката “Бриджит Джоунс””, в която се изследва, как 25 - 40 годишните юпита влияят върху демографията, енергията, културата и икономиката на големите градове. Материалът беше базиран върху книгата на Хелън Филдинг “Дневникът на Бриджит Джоунс”. Нека проследим основната идея на тази статия... Докато, през деня, добре образованите singles изкарват добри пари в областта на рекламата, издателската дейност, развлекателната индустрия, директните продажби, медиите, или информационните технологии, след работа, те се впускат в активно себеугаждане с една неизменна цел – намиране на подходящия партньор. Авторите на материала бяха срещнали прототипа на Бриджит Джоунс в супермаркети, клубове, фитнес центрове, компютърни зали, барове и други места с повишена концентрация на “самотници”. В статията се говореше за цели квартали, населени предимно с несемейни, в това число – самотни майки и хомосексуални. В градове като Лондон и Ню Йорк тенденцията не е само за приемане на тези хора, но и към завъртане на цяла индустрия около двете им основни характеристики – това, че имат пари и това, че си търсят партньор. В тяхна услуга се специализират реални и виртуални места за запознанства; магазините правят единични опаковки за хранителните продукти и зареждат рафтовете си с по-разнообразно меню полуфабрикати; организират се различни видове срещи – от 45 минутните обеди за крайно деловите singles до 10 минутния speed dating (бърза среща); пишат се книги, списания, вестници, снимат се филми, измислят се термини (градско племе, самотен и оглеждащ се, ерген на лов...)... В България, single можеш да бъдеш единствено в градовете София, Варна и Пловдив. В останалата част от Републиката си стара мома или ерген. До 1990 г., неженените мъже плащаха на държавата ергенски данък – 5 – 10% от общия си доход. Да бъде въведен отново този данък, това означава, държавата да въведе още едни дискриминационен закон. Има хора със здравословни проблеми, които не могат да имат деца, има хора, които поради мал шанс в живота са останали сами и поради невъзможност или поради желание да живеят според моралните норми на обществото ни, не се решават да родят и отгледат сами дете. Този закон би ги дискриминирал и то - по няколко признака: физическо и психическо здраве, външен вид, семейно и социално положение, възможност за социална адаптация и т.н. От друга страна, въведените данъчни облекчения за родителите според броя на децата, които имат, също е дискриминация, по отношение на другите хора. Проучване на НЦИОМ от 1994 г. показва, че между 96 и 99% от респондентите твърдят, че семейството е най-важното нещо в техния живот. В сп. “Население” (издание на Центъра за демографски изследвания към БАН, което излиза, когато има пари!) от 1994 г. се говори за “промени в брачното, семейното и репродуктивното поведение на младите хора и в начина на живот на несключилите брак млади хора.” Списанието докладва “драстичен спад на брачността в младите възрасти, нарастващ брой на несемейните, както и нарастващ брой на неженените, живеещи в самостоятелни домакинства.” Статистическите данни оповестяват нов феномен (обясняван с удължаването на работното време, уикендите в офиса, стремежа към получаване на по-високо образование, кариеризма, еманципацията, урбанизацията...). “Преброяването през 2001 г. регистрира нова социална група сред неженените – живеещи с партньор.” В края на миналия век (1999 г.), “61% от българите не приемат за нормално, двама души да живеят заедно, без да са сключили граждански или църковен брак.” Сам вкъщи Необвързаните 25 – 40 годишни юпита – мъже и жени, имат стил на живот, който ги прави лесно разпознаваеми. Първо... ами, не са във връзка. Обикновено, са част от някоя компания, организъм от себеподобни, което облекчава мъките на тяхното монобитие. Живеят в столицата (административна, морска или културна). Имат завидно висше образование (понякога – по няколко висши образования), специализации в чужбина, говорят чужди езици, пътуват, ползват интернет, участват в различни интернет-форуми, играят на компютърни игри, слушат музика в mp3-формат, гледат филми в DVD-формат. Работят прекалено много (защото се чудят какво да правят със свободното си време) и, като страничен ефект, напредват бързо в кариерата си и печелят добре (или – не чак толкова добре!). После – харчат спечелените пари. Предпочитат да се хранят навън. Алкохол пият рядко, а малцина сред тях пушат. Занимават се с някакво хоби или с няколко хобита наведнъж – тенис, йога, сърф, фитнес, бойни изкуства, рисуване, грънчарство, екскурзии, пазаруване (шопинг), готварство, масажи, шахмат, алпинизъм, спелеология, астрономия, свирене на музикален инструмент, четене на книги... Понякога, живеят със свои приятели – поради битов натиск или защото така им харесва, така е готино (cool), или “защото нестандартни сме!”. Имат или ще имат автомобил. Някои предпочитат джип. Избират си заведения и ги правят модерни. После, с лекота, спират да ходят там и ги “подаряват” на тълпата. Не обичат празниците. Често им е празо. Някои поддържат връзки от разстояние, други преживяват любов през GSM, през чата или през електронната поща. Тяхното най-често оплакване е, че градът е прекалено тесен, липсва им “вентилация”, всички се познават, няма приток на нови хора, а старите са в някаква конфигурация. Относно жилищните комплекси Преди време, сп. “Observer” публикува една полезна карта – “Къде можете да откриете момчетата?”, на която бяха отбелязани местата, където живеят повече мъже (значи – и повече свободни сред тях), отколкото – жени. В София, подобно зониране е невъзможно, ако не включим “Кремиковци”. Като участници на пазара на недвижими имоти, младите и свободни хора на възраст между 25 – 40 г. са основно купувачи – 70%, втори по големина процент е този на продаващите, а 11% наемат. Преди около 2 години, основната категория в София и в големите градове на България са били наемащите – към 55%. Но от 2003 г. те са решили да купуват. Типа жилище, който те търсят, е маломерно, не по-голямо от 65 – 70 кв. м. За разлика от семейните двойки, те искат малка кухня и голяма стая. В София, жилищата в строеж стават все по-популярни, но не – в новите квартали, а в кварталите “Младост”, “Гео Милев”, “Дианабад”, “Дървеница”, “Редута”. Броят на тези, които искат да наемат жилище, намалява. Те също търсят малко жилище и, обикновено, се съгласяват да го делят с някого, ако е по-голямо. Все по-често срещани са съквартирантите от различен пол, които съжителстват на чисто приятелски начала. Адрес 4000 Анастасия е културолог. Работила е с деца с увреждания и в погребална агенция. Понастоящем, събира хора в агенция за запознанства “Аз и Ти”. ( http://aziti.namerime.com/ ) Клиентите й са високообразовани личности, инвестирали куп години в правене на кариера. Всички са сериозни, работещи, липсват аутсайдери. Повечето идват там, осъзнали, че нямат свой личен живот, загубили са основни рефлекси за създаване на нови познанства и за общуване. За други, членуването в агенция за запознанства е интересно и модерно. Свикнали са да плащат за всевъзможни услуги, включително и за това, някой да им урежда срещите. Кандидатите за среща с непознат(а) и за връзка, първо, попълват един подробен въпросник и минават през интервю. После, преглеждат снимките на другите членове в агенцията, за да елиминират своите познати. И започват да чакат номинациите на агенцията за подходящ партньор. Често срещани проблеми са нарушената самооценка на клиентите, невъзможните изисквания към партньора, несъответствие между това, което търсят в отсрещния човек и това, което му предлагат... Външният вид и дохода имат голямо значение за клиентите. Жените търсят високи мъже, а мъжете – стройни, млади и хубави жени. Софиянци не желаят да се срещат с хора от провинцията. Комплексите и предразсъдъците тук са в пълна сила. Агенцията успява да събере хора с адекватна самооцемка, с нормални критерии на търсене, склонни към компромиси. Интересен сайт за запознанства е сайтът Smile (усмивка). Той се намира на адрес http://smile.bg/ . Човек носи отговорност за всичко, което (не) му се случва. Трябва да накараш някого да те хареса и да те избере – тук и сега! Същият човек трябва да те избере утре пак. А ти – него – също! Да съблазняваш, означава да накараш човека, когото харесваш, да те забележи; означава активност. Не е достатъчно, един човек да бъде съблазнен, за да бъде вързан за теб до края на дните ти. Трябва да опитваш различни стратегии, да променяш поведението си, да не си еднообразен и скучен. За съжаление, в повечето (не)семейни двойки липсва комуникацията, крият се чувствата, съюзът е базиран на принципа “на другия да му бъде зле”. Според едни, да се живее сам е откровен егоизъм, на който се свиква и човек трудно се измъква от това положение. Жалко е, умни и кадърни млади хора да не се женят и да не оставят свое потомство. Според други, причините да се раждат много по-малко деца, от преди години, се крият в невъзможността на родителите да осигурят прилични условия за живот на децата си и в миграцията на голяма част от младите и интелигентни българи в чужбина. Според трети, някои хора не искат да следват стереотипи. Не винаги става дума за егоизъм, а по-скоро - за невъзможността да се открие подходящ необвързан партнъор/ка. А колкото повече време минава, толкова повече кръгът на необвързаните негови познати се стеснява и толкова повече човек свиква да бъде сам и, в крайна сметка, остава такъв. А, за съжаление, тази тема е прекалено експлоатирана от сеирджийската й страна, без да се замисляме, че това си е откровен проблем.

Солофобията Солофобия – това е новото име на нуждата на жената да открие притежателя на това ребро, от което е създадена, копнежът на всяка жена да се сдобие със съпруг. Това е възможността тя да запълни празнината. Според психолозите, това женско усещане е породено от нуждата на жените да бъдат обичани и от инстинкта им за продължаване на човешкия род. Доказано е, че липсата на партньор или поне – на обожател влияе зле върху женското самочувствие и води до необмислени любовни авантюри. Психолозите казват, че по този начин самотата наистина изчезва, но това е само привидно. Всъщност, проблемите в женското съзнание остават и често се случва те да се задълбочат. Солофобията, засягаща все повече дами, не случайно е поставена в графа “фобии”. В световен аспект, страхът от самота добива размерите на епидемия. Като всяко заболяване, и това си има своите ясно изразени симптоми – паника, страх да не останеш завинаги сам, тягостното усещане, че си излишна и нежелана. Това е новата болест на съвременната жена на възраст над 30 г. Притеснени от напредващата възраст и от съчувствените погледи на своите роднини, приятели и колеги, неомъжените дами с все по-голяма болка приемат липсата на мечтания мъж. Независимо от добрата си визия и от успешната си кариера, повечето жени, прекрачили 30-те си години, започват да възприемат себе си като неудачници. Постепенно тяхното самосъжаление става все по-голямо и по-голямо, а копнежът им за среща с истинската любов се превръща в тяхна фикс-идея. Проблемът “солофобия” се наблюдава и в Китай, където в частите с по-суров климат мъжете са повече от жените. А в Тибет съществува и многоженството. Не така стоят нещата при нас – християните. Нашата религия отрича идеята за прераждането на душите и заклеймява като грях всяко отклонение от “стадото”. Точно в тези елементи от християнското учение учените откриват причините за разрастващата се солофобия и я обясняват като изцяло продиктувана от социалния живот. В България демографската статистика сочи, че се раждат повече мъже, но поради по-високата им смъртност (дистрес, болести, лошо качество на живот...), в юношеска възраст броят им се изравнява с този на жените. За жалост, изравняването е с продължителност само до зрялата им възраст, когато числен превес взимат жените. Психолозите съветват като лечение на солофобията жената да свикне да се наслаждава на собствената си компания. Трябва да се научим да правим разлика между това дали сме сами или сме самотни. Древна истина е, че човек може да бъде по-самотен в препълнена с хора стая, отколкото в своя празен дом. В известна степен можем да погледнем на самотата и като на лукс, стига да направим живота си достатъчно съдържателен. Самотата притежава добродетели, които не трябва да се подценяват. Има и положителни моменти в самостоятелния живот. Не е трудно тези моменти да бъдат открити и използвани по най-добрия възможен начин, но първо трябва да приемете предизвикателството на независимостта. Ще се изненадате, когато съберете на едно място всички предимства на това да живеете сами... Съветвам тези жени, които се чувстват самотни, да се ориентират към професии и работа, свързани с контакти с много хора. Да се научат да ценят самостоятелността и дори – самотата си. След време, когато вече бъдат семейни и се завъртят във водовъртежа на семейния живот, когато имат съпруг и деца, неизбежно ще дойдат и миговете, в които с непреодолима носталгия ще си спомняте за времето, когато сте принадлежали единствено на себе си, на собствените си интереси и занимания. В “лудницата” на семейния живот жените често загубват усещането, че са личности, а не – само майки и съпруги. Освен това, всеки човек се нуждае от доза самота, необходима за размишления и за отмора от забързания живот. Самостоятелността е хубаво нещо – помага за изграждането на собствения характер, за изграждането ни като професионалисти в науката и в работата. Така човек се изгражда като личност и може да намери най-подходящия за него партньор. Отшелничеството и самотата са упражнение за развиване на волята. Самотата ще ни дари и с възможността да мислим самостоятелно. Когато сте сами: - Можете да разполагате с цялото си време; вие решавате как да го разпределите и използвате - Можете да спите, колкото си искате - в цялото легло, без да го делите с никого - Ако се подлагате на диета, никой няма да ви изкушава с различни калорични вкусотии - мазни банички с боза, палачинки, пържени филии, дюнери или пици... - Можете да се разхождате у дома си боси и не е необходимо постоянно да гълтате корема си, за да показвате стегната фигура - Ако ползвате интернет от дома си, можете да влизате на воля в сайтове за запознанства, във форуми и в чатове – без да давате никому обяснения или да се притеснявате, че някой ще наднича зад гърба ви и ще ви диша във врата - Можете да поканите на гости когото си поискате и можете да си седите, докато ви е приятно - Няма да воювате с никого за това, кой телевизионен канал да гледате, кое радио да слушате, кой и колко дълго да ползва компютъра, какво да сготвите, какви подправки да сложите в яденето...

Учени: Любовта е лудост Химическият профил на мозъка по време на преживяване на романтична любов е много сходен с този на хора с психически разстройства, твърди психолог, цитиран от http://Green.Democrit.com/ Изразът "лудо влюбен" се оказва много по-точен, отколкото си мислим, пише ни Иво Григоров от сайта http://www.sinia-planeta.com/ . Според изследвания от последните няколко години, силното изпитване на любов не е по-различно от самата лудост. Психологът Лорън Слейтър уверява, че химическият профил на мозъка по време на преживяване на романтична любов е много сходен с този на хора с психически разстройства. Сега, психолозите се интересуват къде точно в мозъка се формира химическият коктейл от съставки, който ни позволява да изпитваме силното чувство и обяснява поведението ни. Последните изследвания по темата достигат до следните изводи: Чувството "любов" е свързано със зоната на мозъка, която е отговорна за изпитването на удоволствие и удовлетвореност. Отделянето на хормона допамин в точната доза провокира силна съсредоточеност, жизненост и поемане на рискове повече от нормалното. Чувството за привличане се увеличава, когато двойката изпитва необикновени преживявания. Например, първи срещи, които са изпълнени със силни усещания и рисковани ситуации, е по-вероятно да доведат до продължителна връзка. Някои партньори подушват любовта с носа си. Клинични експерименти показват, че жените предпочитат миризмата на мъже, които имат много по-различни гени от техните. (*) Медиците свързват това с имунната система. Силната любов и лудостта са трудно различими в химическия състав на мозъка. С две думи, влюбените са клинично луди! Най-ефективното лекарство срещу любов си остава Prozac. Лекарството се използва срещу депресия, но също така намалява шансовете на употребяващите го да изпитват продължителна романтична любов. Любовта е наркотик, или по-точно - допамин, и както става с всички наркотици - ефектът отслабва все повече с времето. Страстта намалява, защото мозъкът привиква към високите количества на допамин и невроните стават по-малко чувствителни. Антропологът Хелън Фишър от Университета Рутджърс, Ню Брунсуик, смята, че сериозни проблеми между партньори възникват след средно четири години, защото това е необходимото време да се отгледа дете, след което еволюционната необходимост от партньор отпада. --- * Да допълня нещо по темата: "Някои партньори подушват любовта с носа си... Клинични експерименти показват, че жените предпочитат миризмата на мъже, които..." и така нататък... Та... Ако човек (мъж или жена - това няма значение) има увредено обоняние или пък - увреден център на обонянието в мозъка - например, след удар по носа, удар в главата, кома, комоцио, някои заболявания, генетично, след изгаряне на носа с "лекарства" против хрема, като МНОГО сок от лук (Dosis facis venenon!), той/тя трудно ще улучи "правилния човек", "половинката си". В носа има центрове на обонянието, чрез което се "детектва" (открива) това - докато се прегръщат/целуват/търкат носовете... и, ако обонянието или центъра на обонянието в мозъка са увредени... Положението вече не е "розово"...

Лека нощ, деца... Какво се случва с мозъка ни, докато спим? Сънували ли сте, че ви преследва гигантска пита кашкавал? Ако отговорът е да, не се притеснявайте - предстои ви щастливо бъдеще (макар че настоящето ви явно е малко странно). Ако сънувате дълги чорапи, чака ви тежък път. Лопата предвещава пари, костенурка - нещастна любов, кокосов орех - бизнес разочарования. Съветвам ви сериозно да се заемете със сънуване на крави: в зависимост от вида и настроението си те предвещават несметно богатство, сбъдване на всички желания или приятна среща с представител на противоположния пол. Независимо дали смятате, че сънищата предсказват бъдещето, отразяват миналото или дават поле за изява на подсъзнанието, статистиката ви е обрекла да проспите поне 30% от живота си. Пак според нея шест години от земното ви време ще отидат в сънуване, което ще бъде достатъчно за близо сто хиляди различни сънища. Ако сте жена, сънищата ще бъдат по-цветни и детайлни и ще включват по-голям брой действащи лица. Ако сте мъж, по-рядко ще ви спохождат кошмари, а сънищата ви ще бъдат по-наситени с действия и случки. Всички го правят Хората далеч не са единствените, които са принудени да изключват съзнанието си през определен период от време. Земноводните, птиците и бозайниците също трябва от време на време да спят. Дори някои риби правят кратки почивки с отворени очи. При различните видове нуждата от сън е различна. Жирафите проспиват два часа на денонощие, слоновете - четири, лъвовете - дванадесет, а прилепите - двадесет. Китовете и делфините, които са бозайници, също спят. При тях обаче има някои проблеми - дишането им е съзнателна функция, което значи, че ако не са будни, просто не го правят. Ето защо при тях заспива само едната половина на мозъка, докато другата управлява движенията им. Някои живи създания спят денем, други нощем. Някои веднъж, но за по-дълго време, други (като котките например) за кратко и по много пъти. Освен че спят, бозайниците също имат свои сънища. От всички познати живот­ни, единствено определен вид австралийски мравояд успява някак да се измъкне, без да го преследват видения, докато дремва край някой мравуняк. Докато става сутрин и си ляга вечер, човек неизбежно започва да се чуди защо все пак се налага всичко това. Очевидно, ако имаше начин да минем, без да спим, бихме могли да се разпореждаме по-ефективно с онази една трета от живота си, която сега губим. При животните положението е дори по-лошо - често сънят ги излага на смъртна опасност. И все пак еволюцията - която, както всички се надяваме, си знае работата - е харесала този вариант. Защо? От сън спомен... има Теориите по въпроса са много. Една от по-ранните гласи, че сънят позволява на тялото да си почине и да се възстанови. Според днешните учени обаче на мускулите им е, общо взето, все едно дали мозъкът спи или не - те могат спокойно да си почиват, докато притежателят им е буден, стига той да не ги натоварва. Друга теория гласи, че спането служи за намаляване на количеството изразходвана енергия през нощта, когато човек (като дневно животно) бездруго няма много какво да прави. Оказва се обаче, че енергията, спестена, когато спим осем часа, вместо да стоим будни, е около 50 килокалории - дори в една ябълка има повече. По-правдоподобна е хипотезата, че сънят помага по някакъв начин на мозъка. Доказано е, че ако човек не спи достатъчно, това директно се отразява на способността му да прави логически заключение, на паметта му, на наблюдателността му, на умението му да общува и възможностите му да създава оригинални идеи. Известно е със сигурност поне едно от нещата, с които мозъкът се занимава, докато съзнанието ни е изключено - преглеждане и подреждане на събраната през деня информация. С други думи, макар че от сън спомен няма, спането е много директно свързано с паметта. Това обаче не обяснява защо липсата на сън създава на хората толкова много други проб­леми и ако продължи достатъчно дълго, може дори да има летален изход. Една доста интересна гледна точка върху проблема се получава, ако заменим въпроса защо спим с по-лесния - защо се будим. Така се появява тезата, че сънят е естественото, присъщо състояние на хората, от което те излизат с цел да си доставят храна и да свършат някои други необходими за съществуването си неща. Вероятно мнозина биха възприели с ентусиазъм подобна идея - най-вече онези, на които работното време пречи да остават по-дълго в „естествено състояние“ сутрин. Друга възможна причина за необходимостта ни от сън е нуждата на мозъка да се презареди с енергия и да изчисти веществата, от които няма нужда. Известно е още, че хормонът на растежа при децата се освобождава по време на сън. Сънят е пряко свързан и с функционирането на имунната система - недостатъчното спане повишава опасността от разболяване. Дисекция на съня По правило сънят се разделя на периоди от по 90 - 120 минути, всеки от които има пет етапа. Различните етапи се характеризират с различна дълбочина на съня. Ако на спящ човек се прави електроенцефалограма, през всеки етап тя ще отчита точно определен тип мозъчни вълни. В будно състояние мозъкът генерира алфа вълни - такива с честота около десет цикъла в секунда. При стрес те преминават в бета вълни, чиито цикли в секунда са близо два пъти повече. Електроенцефалограма на заспал човек отчита по-бавните тета вълни (4 до 7 цикъла в секунда), а при дълбок сън - делта вълни (по-малко от 3.5 цикъла в секунда). През първите четири етапа човек заспива все по-дълбоко, докато се стигне до петия, наречен REM. Съкращението REM идва от Rapid Eye Movement - (англ.) бързо движение на очите, което е типично за тази фаза. През нея мозъкът е много активен, дишането се забързва, а кръвното налягане, паднало през предните етапи, се повишава. С това 90- до 120-минутният период завършва и се преминава отново в първия етап на лек сън. Целият процес се повтаря четири до седем пъти на нощ. REM частта от спането е особено важна и интересна, поради което останалите четири фази често се обединяват под името NREM (т.е. не-REM). Хората, а и животните, сънуват почти само именно по време на REM. Докато това се случва, скелетните мускули на тялото са парализирани - това е нещото, което ни спира да не разиграваме реално всички движения, които извършваме на сън. Впрочем хората, които ходят или говорят, докато спят, го правят в не-REM фаза. Сомнамбулите не сънуват, докато се разхождат - те вървят с отворени очи. Очевидно в противен случай към неприятната им привичка да вървят спейки биха се прибавили и още по-неприятни синини по глезените. Сънищата, които се явяват на човек по време на REM фазата, най-често продължават между 5 и 20 минути. Всички хора сънуват средно час на нощ, но често не си спомнят това на сутринта. Ако не бъде прекъснат насред сънуването, човек обикновено забравя всичко, докато се събуди. Ако пък бъде прекъснат, човек по правило... се сърди. Сън ли е, или не е... Сънищата занимават хората от доста време насам. Още жителите на древен Египет се отнасят с особено уважение към виденията, които получават, докато спят. Когато имали проблем, египтяните отивали да спят в храма на някой бог, а на сутринта молели свещеник да разтълкува изпратеното със съня послание. Гърците също вярват, че сънищата са съобщения от боговете. Те виждат много тясна връзка между съня и смъртта. Богът на съня Хипнос е брат на бога на смъртта - Танатос. Съновиденията пък са изпращани от сина на Хипнос - Морфей. Освен с добрата си игра в „Матрицата“ той е известен с това, че можел да приема формата на всеки смъртен, имитирайки го до съвършенство. В християнската религия по въпроса за сънищата има две мнения. По-популярното, подкрепяно от фигури като св. Йоан Кръстител, гласи, че Бог се разкрива чрез сънищата. Впрочем това е и описано на няколко места в Библията. Основоположниците на протестантството обаче виждат нещата по-различно. Според тях сънищата идват с експресна доставка директно от Сатаната. Макар идеята за посланията свише все още да е популярна, в последно време за сънищата най-често е обвинявано подсъз­нанието. Сред по-известните му обвинители се нарежда Зигмунд Фройд, според когото сънищата отразяват най-съкровените желания на човек още от детството му. И днес продължава да стои въпросът дали сънищата са необходими на организма, или са случаен страничен ефект. Смята се, че те са предизвикани от случайни електрически импулси, изпратени в мозъка по време на REM фазата от съня. Опитвайки се да анализира и интерпретира импулсите, мозъкът създава илюзорен епизод, в който ни се струва, че участване. Това обаче не означава, че зад символиката в сънищата не стои нищо. Напротив - интерпретацията на случайните електрическите сигнали става изцяло на основа на опита, спомените и емоциите ни. Ето защо сънищата често са свързани с желанията, страховете и последните събития от живота на човек. Някои учени виждат възможност сънуването да е резултат от това, че мозъкът използва спокойния период, за да тества някои връзки между невроните си. Други смятат, че те са естествен начин за справяне със стреса и решаване на психологически проблеми. Към момента феноменът просто няма общоприето, единствено сигурно обяснение. Ако трябва да изберете своя хипотеза, препоръчвам ви онази най-класическа идея, че в сънищата на всеки е кодирано бъдещето му. Така ще е дос­татъчно само да сънувате онези крави, а после - щастие, богатство... Източник: http://www.capital.bg/ Автор: Катерина ОГНЯНОВА

Колко пъти можем да извадим 5 от 25?

Пред българските емигранти се надига съдбоносния въпрос, дали да останат част от доказаното от историята или да предпочетат да се радват на настоящето. Нека да си представим, че през 1396 година под натиска на турския завоевател и с ясното разбиране, че българското общество загива, някой българин се "вдига" и избягва на запад. Той се спасява от катастрофата и успява да се уреди далеч от исляма и от предстоящия терор. Създава семейство, и изобщо живее по нормален за времето си начин. Такива българи всъщност е имало и необходимостта да си ги представяме е донякъде излишна. Нека да си представим и друг българин, който навреме се усеща накъде "духа вятърът", подхожда прагматично и приема исляма. С това той става пълноправен гражданин на империята, която дели поданиците си на две - мюсюлмани и немюсюлмани. Първите имат повече права и плащат по-малко данъци. Нека си представим и трети българин, който остава на мястото си, съпротивлява се доколкото може на завоевателя и урежда някак си живота под чуждата власт. Кой от тримата е истинският българин? Нека да дадем непатриотарски отговор. Чисто прагматично... кой е? Каква е съдбата на отишлия на запад? Той е създал семейство, деца, остарял е и е умрял. Децата му също са създали свои деца и т.н. Може би, неговите гени все още са живи някъде, в някой човек, ако не са ги отнесли междувременно други катаклизми на историята. Само че след самия човек, неговите деца вече не са били българи. Те са наследници на българин, но не са българи - те са французи, немци, англичани, испанци, италианци... Каква е съдбата на приелия чуждата вяра? Възможно е той да е останал по земите си и да се е спасил като българин, но с различна религия. В по-голямата част от случаите обаче той се е претопил и децата му вече минават или за турци, или за араби или за някакви други не-европейци. Принципно на Балканите има твърде малко нехристиянски групи към съответните народи, които продължават да се възприемат като част от тези народи. Т.е. няма много българо-мохамедани, сърбо-мохамедани или гърко-мохамедани. По-скоро те са се обособили в някакви групи, в които са повече мохамедани, отколкото българи, сърби или гърци. Каква е съдбата на останалия като българин по земите си? Неговата съдба сме всички ние – които, към настоящия момент, сме българи. Може би, вече става излишна формулировката на общ отговор кой е българинът. Това е този, чиито деца също са българи. И този, чиито потомци след 100 години отново ще учат за Хан Аспарух, за Крум, за Симеон I, за Калоян, Шишман, Левски, Ботев... Ако е някаква ценност, да бъдеш част от общество, излъчило подобни личности и преживяло над 1300 години на възходи и падения, то тогава изборът трябва да бъде направен в момента, в който си живял и си можел да вземаш решения. Дори и този момент да е бил в етап на падение. Трудно е да се отговори еднозначно кой от тримата е постъпил най-добре. Ако се приложи логика от днешното време, вероятно това трябва да е бил този, който е приел исляма. Та той е станал част от най-великата по това време империя в Средиземноморието - тази, която минава като валяк през враговете си във всички посоки, и която от самата си експанзия носи богатства на своите граждани. Османлиите прегазват не само раздробените Балкани, не само последния остатък от Римската империя, но също и могъщите арабски кралства, цяла Северна Африка, Персийския залив, Ирак... При това в 1396 г. империята е все още много далеч от своя апогей и й предстоят славни столетия преди да бъде спряна пред стените на Виена. Какъв по-добър избор от това да станеш пълноправен гражданин и поданик на Истанбул... Втора по изгода вероятно е логиката на заминалия на запад. Ако е имал късмета не просто да отиде някъде там, ами да стигне примерно до Испания, неговите внуци са можели да се качат на корабите на Колумб и още в 1492 г. да открият Америка. Можел е да участва в Реконкистата - окончателното прогонване на исляма от Испания и да си го върне "тъпкано" на тези, които са го прогонили от земите му. По-късно, когато Испания превзема половин Европа, а кралят й е обявен за император и корабите непрекъснато носят злато от колониите през Атлантика, децата на този човек биха били горди да наричат себе си испанци. И накрая стигаме до човека, който хем останал в България, хем не приел исляма и живял 5 века като роб. Стигаме и до самите себе си, които се оказваме деца на непрагматичните българи от края на 14 век. Даже и най-умните от нас (които понеже днес също не сме много добре, предпочитат някаква "географска" промяна), и те са деца на непрагматичните, на бившите турски роби, и те все още са част от българската нация. Само още нещо трябва да видим. Какво става с Османската империя след Виена и с испанската след началната им експанзия? Ако не биха били инвестициите на ЕС в последните 20 години, Испания днес щеше да е по-зле от България. Т.е. бившата велика империя щеше да е пародия на самата себе си. Не че сега не е, сравнена с имперското си минало. А от Османската империя са останали множество държави от най-различно естество, които са толкова далеч от цивилизацията, колкото сме ние от Луната. И от великия ислям е останала една потисническа и антипрогресивна религия, която още векове ще спъва прогреса на хората, които я изповядват. Дори най-реформираната ислямска страна – Турция - все още дълбоко страда от наследството на Османската империя. Толкова страда, че великият Ататюрк като започва реформите си, едно от първите му действия е да обяви, че Турция не е наследник на Османската империя... Носителят на имперското величие се отрича от него... А българите са си още българи. Децата, внуците и правнуците на останалия в земите си и неприел исляма българин дълго страдали. Но по някое време започнали да надигат глава. Създали си училище, възстановили си църквата, вдигали бунтове и си издействали да ги освободят. След това си направили държава, удвоили и територията си, повели войни за още. Претърпели и някои загуби. Периодично, разни българи напускали и отивали да станат част от други народи. Глобалните тенденции малко се подиграли с България и някъде към края на 20 век тази страна се оказала не много добре. И поредната вълна от желаещи да си сменят националността тръгнала. Реализирало се може би най-голямото изселване от 1396 г. насам. Един от всеки 8 избягал... Само че има и останали. Глупаците, които ще продължат нишката. Тя може и да поизтънее. Може да се загубят територии под напора на по-репродуктивни местни етноси. Може и доста да се пострада. Но българи ще има. Те ще учат за Хан Аспарух и за Симеон. Другите ще учат за Анри. Трети ще учат за Джордж Буш. Въпросът е струва ли си? Струва ли си, заради текущото удобство, касаещо настоящото поколение, да се прави избор, определящ съдбата на много бъдещи поколения. Защото, исторически погледнато, не е чак толкова лошо да си българин. Може би, по-добре е единствено да си евреин - но те пък през колко катаклизми са минали... Затова и сме втори по интелигентност евреите (ако не сме и преди тях!... Само че евреите ги има, макар и мнозина от тях да са се отрекли. И българите ще ги има. И на тях ще принадлежи конската опашка на Аспарух, правото във въображението си да пият вино от императорска кратуна, гордостта да създадат и съхранят писменост, която един ден ще стане глобална... Това последното не е подвеждаща информация, защото кирилицата като такава е създадена не от Кирил и Методий, а от учениците им по време на работата им в школите на княз Борис I - Михаил. Т.е. това е българска азбука. Много по-българска от глаголицата. Само че кой днес ползва глаголица? Историята има качеството да отсява най-доброто. Тя го прави с дългосрочни изпитания, в които никой не може да излъже. И който се е доказал в проверката на историята, той е великият и е добре да бъдеш част от него. Дори и преди да се създаде държавата Израел, евреите бяха част от елита на света. Защото имаха хилядолетна история. Те бяха елит, дори когато бяха репресирани. Защото бяха най-добри търговци и можеха да управляват парите. А можеха да го правят, защото бяха най-умни. Българите не сме чак толкова велики. Но ако се съпоставим с другите от така наречения “развит свят’, трудно ще намерим някой, който да се е доказал повече. Не става дума за настоящото поколение. Текущо сме зле. Но кой друг си е направил държава на 200 километра от столицата на света към времето на създаването на въпросната държава. Кой се е настанил на земите на императора, който, в същото време, а и доста години по-късно, ще води успешни войни с нововъзникващата религия на исляма. И лично с нейния вожд - Мохаммед? Кой е водил множество сражения през Средновековието в името на господството си на Балканите? Кой е създал една от най-използваните писмености? Кой е посякъл опитите за налагане на католицизма над целия християнски свят? Кой е оцелял след 5 века в ада? Това е много важен тест, защото колкото е било зле, толкова оцелелите са се доказали като жизнеспособни. Колко други народи са погинали през това време... Кой е превзел непревземаемата крепости Одрин и Тутракан? Кой е издържал на загубите на две световни войни и 45 години утопични експерименти? Кой е казал "Не" на част от безумията на Хитлер, докато другите му раболепничеха? ...Аз лично предпочитам децата ми да учат тези работи един ден в училище, макар и заедно с тях да учат за Жан Виденов, Иван Костов Симеон Кобургготски и Сергей Станишев. Предпочитам да учат тези работи, вместо заради това, че сме имали време на нещастие, в което нещастници са ни управлявали, децата ми и техните деца да станат някакви други. Не ми се ще да учат за грандиозните битки на ген. Хюстън с мексиканците, в които участвали по няколко стотин човека. Или за великия крал Хенри, запомнен с шестте си жени, защото не можел да направи едно мъжко чедо. Някой да знае български цар да е запомнен с подобно нещо? Аз предпочитам да уча за Боянския майстор, който не е сред основоположниците на Ренесанса, само защото е скрил името си. А иначе е рисувал 150 години преди Джото и доста повече преди Леонардо. Аз предпочитам децата ми да учат за Левски, а не - за шериф Уайът Ърп. Предпочитам да учат за българската пехота, а не - за наполеоновите тактики да строиш две редици хора на 20 метра една от друга и да започнат да се стрелят от упор. И най-важното - аз предпочитам децата да учат истината за себе си, част от която е и фактът, че не сме най-великата нация на света и сме имали и много позорни падения. А не - да учат, че историята не познава сходно с тяхното могъщество, че ще бъдат вечни и, че ако има първо качество хора, това са само те. Не ми се ще децата ми да се окажат ученици на "вечния" Рим. В България може и да сме зле икономически и да имаме много проблеми, може и да има какво да научим от тези, които са по-добре, в момента, от нас... Но със сигурност и те има какво да научат от нас по въпроса за гледането на истината в очите и по въпроса как се създава нация, която да се докаже през проверките на историята. Днес, българското общество преживява поредното си "Време разделно". Защото твърде много от него се отделиха и са пред избор. Те избраха вече добрия начин на текущ живот и по-добре организираните в момента общества. Но дали това е изборът и на историята? Дали е по-добре да си българин или американец, англичанин, канадец, французин, италианец, испанец, грък...? Има една група българи, които, добрали се до нещо на запад, изпадат втотално заслепение. От тях идват дори подигравки като тази: "Мрете там в България, скотове такива, аз се спасих и не искам да ви знам...", или: "Слугувайте там на комунистите и на мафията, ние се уредихме тук, където има ред и законът се спазва...". Има много такива. Всъщност, въпросът е: Кой от кого се е спасил? Истинските стойности се познават в трудни моменти. И паденията на нацията са необходими, за да се очисти тя от част от себе си. В охолството оцеляват всякакви паразити, микроби и пр. В трудността оцеляват само най-жизнеспособните. Те поставят началото на следващото ново поколение. Паразитите или измират, или се прикрепват към друго тяло. И е ясно какво става с тяло, в което виреят паразити... Та така както те ни се подиграват, ние можем само да им благодарим за жеста да ни освободят от присъствието си. Нека не забравяме какви хора отидоха да населят континента Северна Америка – бандити, сектанти, всякакви авантюристи... А още по-рано – през Средновековието – всички авантюристи, бабити и втори и трети синове, които нямаха право на наследство (по закона на майората, според който само първородния син наследява родителите си), отиваха да опитат късмета си в кръстоносните походи. Има обаче и една вероятно по-голяма група българи, които са по пътя си някъде, и които не искат съвсем да не бъдат българи. Иска им се хем да са част от добрия исторически избор, хем да не живеят зле като стандарт. Трябва да е ясно, че техният избор е най-труден. Времето тече и всяка година, в която децата им не са в България, ги отдалечава от българското. Още повече, ако единият от родителите не е българин. Времето е много силен фактор. И ако искаш да си част от нещо, което го е победило и е оцеляло през него, не трябва да губиш много време. Иначе ставаш янки, шваба или ингилизин... Да си българин е съдба. И трябва да я приемеш такава, каквато е, и да се бориш с нея. Ако избягаш от съдбата си, вече не си българин. Съдбата не признава и оправдания - в бедност, липса на перспективи, мафия, корупция. Всичко това е част от падението, което пък е част от общата историческа съдба на нацията. Като си се родил във време на падение, трябва да работиш, за да го преодолееш. А не - да бягаш. В смисъл - да не бягаш, ако искаш да останеш българин... На Левски не му е било по-лесно. И много други българи тогава са избягали. Но Левски е запомнен. А другите - те са някъде из множеството на добре асимилираните. И на добре забравените. Истината има това качество да бъде винаги сурова. Може и да не е най-доброто, което ти се иска да чуеш. Но тя си е истина. А днешната истина е, че времето отново е разделно и отново трябва да се прави избор. Всеки, който избере да остане да живее и да се развива в България, ще може да стане част от нейното възраждане. Защото точно днес България има този проблем, че й липсва точно онова, което всеки завърнал се може да й даде. Липсват й пари - икономиката е доста бедна на капитали. Но липсва и също така и население, което да работи яко - нещо, на което се поотучихме. Липсват също и модерно управление и ноу-хау за създаване на бизнес. Липсва донякъде и модерно мислене. Нека всеки, който не е сега в България, да си помисли, доколко той е придобил тези качества... В Америка можеш да станеш добър американец. Можеш да станеш и по-преуспял от средния американец. Някои могат да станат и милиардери. Но масово - нищо повече от средния американец. Много българи, живеещи в Америка, пребивават в изцяло българска среда и дори не неучават английски език. В България можеш да останеш българин. И, може би, един ден, децата или внуците ти да са ти благодарни за този избор. Защото колелото на историята се върти и падението се обръща във възход. Изборът е лесен, ако мислиш мащабно... Ако не - който не мисли мащабно, и тук, и в САЩ, и навсякъде другаде ще си остане дребна душа. Хубавото на българската нация е, че винаги е имала твърде много мащабни души. Въпросът е, кога те ще се пробудят? И – колко време ще са будни? А това, което можем да направим ние – живеещите в България, тук и сега, е да полагаме непрестранни усилия да живеем живот, достоен пред очите на нашите велики прадеди. Живот, който да дарява живот, но не - само на българския ген но - и на българския дух. Българският дух, който ще ни превърне във велики прадеди на нашите собствени деца, внуци и правнуци и ще живее в тях, независимо от това, къде ще се намират, какво ще изповядват и как ще се наричат... Историята не признава оправдания. Тя оставя само факти. Време разделно... Време на избор... Добри Божилов http://www.komentari.com/

Китайски и японски археолози твърдят, че са открили доказателства за Петата древна цивилизация в югозападната китайска провинция Сичуан (в-к Киодо Нюз, 28.10.1996). Останките датират от преди 4 500 години и са намерени в древен замък близо до бреговете на реката Янгдце, на 90 км югазападно от град Ченгду. Това откритие е много важно, тъй като към четирите познати ни древни цивилизации (Месопотамия, Египет, Индия, Жълтата река) може би ще добавим и пета цивилизация. Онази, която ще ни помогне да разрешим загадката на легендарния "Жълт Император", Хуанг-ти, царувал в Китай през 27 век пр.н.е. Нека си припомним, че китайците наричат себе си "синове и внуци на Жълтият Император". Кой е Хуанг-ти, легендарния Жълт Император? В началото Китай е една от люлките на човешката цивилизация. Най-древните намерени човешки останки датират от 6 000 000 години пр.н.е. През 4-то и 3-то хилядолетие пр.н.е., в Новокаменната епоха, в древен Китай настъпват съществени промени. Големи групи от хора започват да се събират заедно, установяват се на постоянни места и постепенно започват да отглеждат различни култури, да използват домашни животни. Древни поселища са открити предимно в долината на Хуанг Хе (Жълтата река). Въпреки студените зими, тази област е много подходяща за земеделие. Например, там се отглежда ориз още през 5 500 г. пр.н.е. Освен това, както знаем, всички древни цивилизации възникват в долините на големи реки. Завещанието на императора Китайската цивилизация дължи много на легендарния управник. Земеделие и животновъдство, бубарство и копринарство, и нещо изключително важно - основите на китайското писмо. И всичко това - благодарение на едно много странно същество, което древните текстове наричат Жълтия Император. Подобно на други древни култури, и китайската има нещо уникално и присъщо само на нея. Това е нейната писменост, развита през 2 000 г пр.н.е. и представляваща сложна система от идеограми, пиктограми и фонограми. Такива ранни форми на китайската писменост са открити от археолозите върху свещени кости, използвани за гадаене, в полята край Циао Тюн. Чак 5 години, след откритието, тези писмена са били дешифрирани, разкривайки истинската същност на "драконовите кости". Това са летописи, направени от хора, наричащи себе си Шанг, управлявали земите около Аниянг преди около 4 хиляди години. Царете Шанг са искали да узнаят бъдещето и техните гадатели са записали внимателно царските предсказания върху добре полирани черупки на костенурки, както и върху кости от говеда. Години по-късно, археолози от Китайската народна република открили стотици такива Шанг кости. Възникнал и нов клон на лингвистиката, Джиа гу шу, наука за писмеността върху кости. Учените, изследващи писмената, стигнали до неочакван извод - това не била най-древната китайска писменост! Самите писмени знаци били толкова добре разработени, че определено свидетелствали за дългогодишно развитие на тази писменост, далеч преди династията Шанг (1 766 - 1 122 г.пр.н.е.). Смело може да се каже, че китайската писменост съществува най-малко от 4 000 години. Древните библиотеки Най-ранните известни библиотеки винаги са свързани с палати и храмове. Нека припомним библиотеката от папирусови свитъци на египетския цар Рамзес II, (1 304? - 1 237 пр.н.е.), огромната библиотека от глинени плочки на асирийският владетел Ашурбанипал (668? - 627? пр.н.е.) в Ниневия. Обикновено пазителите на библиотеките били жреци, учени, учители. Първият известен китайски библиотекар е бил философът Лао Тце, по времето на владетелите Чоу около 550 пр.н.е. Интересното е, че има категорична връзка между Лао Тце и Жълтият Император. Много древни култури посочват някакво божество като създател на писмеността им. Например в Египет това е бог Тот, древните гърци почитат бог Хермес. Жълтият Император често е наричан "Син на небето", а Китайската империя "Небесна империя". Легендата го посочва като създател на изкуството да се строят лодки и кораби, къщи и палати, производство на дрехи, музикални инструменти, китайския календар. За изобретател на древното китайско писмо се смята Тцанг Чие, министър на Жълтият Император. Китайската математика Корените на китайската математика са обвити в митове, понеже древните математически тесктове са записвани върху бамбук, който е изгнивал и поради това те не са се запазили. Смята се, че Жълтият Император е покровителят на математиката в древен Китай. Неговите министри Тай-мао и Ли-шоу, са създали шестдесетична бройна система и са положили основите на аритметиката. Китайците са вярвали, че числата притежават философски и метафизични свойства. Те са използвали числата, за "да достигнат духовна хармония с космоса" и са вярвали, че съществуването на човека зависи от нумерологията. Любовта... Най-древните книги за любовта са китайските "Наръчници за секс", написани преди около 5,000 години от легендарния Жълт Император, Хуанг-ти. ... и войната Основите на военното изкуство, по отношение на военните действия при различни терени - планини, реки, блата и равнини, също са поставени от Жълтият Император. Това му е позволило да се справи успешно с четирима други царе. В древен ръкопис се казва, че той е водил 70 битки и е установил мир в Империята. По време на една от битките, се спуснала толкова гъста мъгла, че войните не могли да се ориентират. Тогава, с помощта на "колесница-компас", Жълтият Император извел войските си и постигнал пълна победа. Между другото, Наполеон е имал подобни виждания върху военното изкуство. Лао Тце (или Лао Тцу) и Хуанг-ти. В действителност, истинският основоположник на философията на таоизма е философът от 6-ти век пр.н.е. Лао Тцу. Някои учени смятат, че той е бил малко по-възрастен съвременник на Конфуций (Кунг-Фу Цу, роден под името Чиу Чунг-Ни). Съществува обаче близка връзка между Лао Тцу и Жълтият Император. Каква е връзката между един отдавна умрял император и царският библиотекар, положил основите на таоизма? Макар да има дълбоки корени в китайската история, таоизмът е по-скоро начин на живот, отколкото религия. Основите на таоизма можем да открием в книгата на Лао Тцу, наречена Тао Те Чинг. Той вярва, че съществува хармония между Небето и Земята и че тази хармония може да бъде открита от всеки, по всяко време - всичко, което е необходимо, е да се следва естествения поток на Природата, наречен Тао или "Пътят". Лао Тцу ни учи, че Тао е нещо, което не може да се опише с думи, тъй като думите не могат да опишат безкрайната Вселена. Успоредно с развитието на таоизма като философия, се развива и едно религиозно течение на таоизма. Този "религиозен" таоизъм има своите жреци, храмове, ритуали и символи. Лао Тцу е въздигнат като "светец" и в негова чест се извършват жертвоприношения. Този таоизъм възниква върху идеите на ин-янг и петте елемента (метал, дърво, вода, огън и земя). По това време започва да се създава пантеона на таоистките божества, често провъзгласявани за богове. Астрологията, алхимията и гадаенето получават такава известност в това таоистко течение, че постепенно започват да се отдалечават от философското начало и да се превръщат в окултизъм. Това течение понокога се нарича Хуанг-Лао (от имената на Хуанг-ти и Лао Тцу). От него произлизат много силни алхимични течения, като Таоистките лекари по времето на династията Кин, (221 - 207 пр.н.е.). Те, подобно на алхимиците от Средните векове в Европа, се опитват да използват сили, чрез които да превърнат основните метали в злато. Тези лекари са били известни също като духовни медиуми и като специалисти в левитацията. Дали Лао Тцу не е получил подобни знания за странни сили от онези, които са притежавали завещанието на Жълтият Император? Или пък ги е получил от самия Жълт Император? Синовете на небето Жълтият Император е едно твърде интересно същество. Древните китайски ръкописи споменават за удивителни, мъдри и човечни (човечни, а не човешки) същества, така наречените Синове на Небето (това определение с превръща в императорска титла значително по-късно), направили твърде много за дивите обитатели на пещерите в долината на реката Хуанг Хе. Появата на "Синовете на Небето" на Земята винаги е предшествана от интересни небесни явления. Преди Хуанг-ти да се роди, великата звезда Чи от съзвездието Голяма Мечка, започнала силно да свети. От всички "Синове на Небето", Хуанг-ти е оставил най-ярки следи в китайската митология. Той се появява за първи път в басейна на реката Хуанг Хе. За разлика от всички останали древни герои, той не е просвещавал хората, нито е изисквал от тях преклонение. Хуанг-ти и неговите помощници са били удивително рационални същества. Те, разбира се, са научили местните хора на всички видове полезни науки, включително и акупунктурата. Но това, от което преди всичко се интересували, били техните собствени дела - създаването на сложни и неразибраеми (за хората) апарати и устройства. Крапива, забележитилен украински изследовател на аномални явления, пише във ръзка с това, че Хуанг-ти изобретил дванадесет гигантски огледала с непознати свойства и ги е използвал, за да "следва Луната" (Oдеса, 1991). Ареохозите на съвременен Китай добавят още една подробност, цитирайки Биографията на Хуанг-ти: "Когато Императорът посрещнал Западната владетелка на Планините Вангву, от ковано желязо били изработени дванадесет големи огледала. Според Крапива, тази биография е написана на базата на тайнствени легенди. Какво са искали да кажата древните писари с това "следва Луната"? Какво е карало Хуанг-ти да прави връзка между тези огледала и Луната? Има дори един още по-любопитен детайл. В книгата "Разкази за чудеса", от 6 в. пр.н.е. се казва, че хора от Огледалното езеро разказвали, че е запазен камъка, на който Хуанг-ти полирал огледалата. Върху този камък не виреят дори пълзящи растения. Освен това, Лао Тцу е живял по това време - не е ли видял този камък? Тайнствените триножници Многобройни източници посочват, че Хуанг-ти е направил и използвал някакви "тайнствени съдове - триножници". Те не са използвани за вода, нито пък за огън и приготвяне на ястия върху огъня. Целта на един такъв съд-триножник била съвсем различна - това били подобия на Великата Безкрайност Тао, скрит двигател на Вселената. Всеки съд - триножник бил висок приблизително 3 - 4 метра, но обемът му бил сравнително малък - 100 литра. Трите крака носели голямата част от тежестта му. Любопитният човек не е могъл да надзърне във вътрешността на триножника, но източниците твърдят, че "хиляди духове са изпълвали вътрешността му". Kрапива, който е изучил всички възможни източници, смята, че такъв един действащ съд - триножник е излъчвал някакви шумове, гласове. Древнокитайските легенди разказват, че триножниците са изобразявали "дракони, летящи в облаците". Може би същият "дракон", който е дошъл и отвел Хуанг-ти и неговите помощници? По всяка вероятност, тези триножници са били комуникационни средства за далечни разстояния, тъй като разположението им е подбирано така, че да сочат звездата Сюан Юан. Това е звездата, от която е пристигнал Хуанг-ти. Ние познаваме тази звезда като Регул от съзвездието Лъв. На 18 км североизточно от Жаокуинг има планина, която първоначално е наричана Планината с езерето на върха, защото наистина на върха е имало езеро. Легендите твърдят, че веднъж Жълтият император е поставил триножник там. Този триножник е имал много интересни свойства - той е можел да "съхранява" знания и данни. Нещо повече, могъл да стой на едно място, а също и да се придвижва, да става по-лек и по-тежък. Крапива смята, че триножникът е бил в състояние да въздейства върху гравитацията. Съществото Чи Ю Хуанг-ти и повечето от неговите помощници са оперирали в Северен Китай. Там китайската цивилизация се развива по-късно. Южен Китай е по-напред в развитието си, защото там са действали същества, чиято същност не може да се определи лесно. Живи организми, независими механизми или механизми, контролирани от живи същества. Древните източници ги наричат "Чи Ю и неговите братя". Явно е, че те са били твърде идентични, тврде приличащи си един на друг. Крапива е успял да събере малко информация за Чи Ю. Подобно на Хуанг-ти, Чи Ю е имал четири очи (или поне така се е смятало), шест ръце (или може би манупулатори?). Най-странното нещо у Чи Ю е била главата му. Тя е била направена от мед, а вместо уши е имала нещо като тризъбци. Местните легенди твърдят, че главата е била отделена от тялото и погребана отделно. Дори и години след това, мястото, където е била погребана главата, е излъчвало топлина. От време на време, от мястото на погребението се е издигал облак от червеникава пара. Чи Ю е можел да се движи по неравни повърхности и даже да лети (за кратко време). Неговият апетит за храна бил огромен и необичаен. Всички смятат, че той (или то) се е хранел с камъни и пясък. Били ли са Чи Ю и неговите братя живи същества? По-скоро сложни автономни механизми, подобни на роботи. Разбира се, това означава контрол от живи същества. Местните хора обаче са смятали всички за живи същества. Връщане на родната звезда Хуанг-ти управлявал сто години, но продължителността на неговия живот била по-голяма. Някои източници допускат, че е живял 300 години. Къде е прекарал остатъка от дните си и какво е правил? Има различни предположения. Някои таоистки източници считат, че той се е завърнал на родната си звезда: "въздигнал се е в Небесата и е станал владетел на Великата Безкрайност, завръщайки се на звездата Сюан Юан". Това е звездата, към която са били насочвани триножниците. Това е Регул, най-ярката звезда от съзвездието Лъв. Една любопитна подробност: в звездната система Регул има радиоизточник, който излъчва в метровата област на радиовълните. В нашата Слънчева система такъв източник е Земята. Същността на гръмотевицата Представата за Хуанг-ти е като за гръмотевица. Аборигените от Австралия имат подобни митове за същества, придвижващи се с големи скорости и издаващи "гръмотевици". Хуанг-ти обаче е малко по-различна гръмотевица. По-скоро като многократно биене на барабани. Един от помощнитие на Хуанг-ти е бил наричан "Принцът на гръмотевицата". Хуанг-ти, притежаващ силата на гръмотевицата, е могъл да се придвижва с огромни скорости в космоса. Той е притежавал "дракон" Чангуан, който е използвал, за да достига Слънцето. Всъщност най-важното в случая е схващането, че тази огромна скорост е оказвала влияние върху движението на Времето и е забавяла стареенето на човешкия организъм. В биографията на Хуанг-ти се казва, че драконът Чангуан е изминавал такива разстояния на ден, които, ако човек язди, ще са му нужни... 2 000 (две хиляди) години! Регул (Alpha @ Leo) Къде е отлетял Хуанг-ти? Погледнете съзвездието Лъв, което се намира в Северното полукълбо през пролетта и в Южното през есента. Регул, най-ярката звезда от съзвездието, означава "принц". Тя има също така и други имена: Кор Леонис (сърцето на лъва), Рекс, Ал Калб ал Асад, Кабелесед. Самото име на съзвездието също има интересен прозход: то идва от Немейският Лъв от Луната, когото Хера изпратила, за да убие Херкулес. Херкулес обаче го удушил с голи ръце. Когато и Херкулес умрял, лъвът и Херкулес били изпратени на звездните небеса като съзвездия. Дали гръцкия мит не идва от Китай, а драконът не се превръща в лъв? Халдейците свързват Leo със Слънцето, тъй като това съзвездие е на небето по време лятното слънцестоене (това вече не е вярно поради изместването на земната ос). Тъй като и Нил се разлива по това време на годината, древните египтяни също са боготворяли небесния Лъв. Какви тайни ще разкрият още китайските и японски археолози? Дали това ще ни даде доказателството, което човечеството толкова дълго очаква? Доказателството, че не сме били единствената интелигентна форма на живот на Земята? Търсенето продължава.

Българинът в криза - езичник, християнин или неверник? Социологическите проучвания след 1989 г. показаха, че общото равнище на религиозност сред българите-християни, измервано с определена религиозна идентификация, се е повишило. Изтъкнато бе, че през 1992-1993 г. е налице т.нар. междинна фаза във възстановяване на религиозността в страната след 45 години войнстващ атеизъм. След рухването на бариерите, налагани от тоталитарния режим, дори се заговори за "религиозен бум". Този факт е силно впечатляващ като се има предвид, че България традиционно се отличава с по-ниска степен на религиозност в сравнение със страните от Централна Европа и Русия (Георгиева 1993: 67; Митев б.г.: 170-172). Разнообразието от религиозни прояви и нахлуването на нови вероизповедания в България не остана извън полезрението на изследователите, които маркираха неговите рамки и обърнаха внимание на някои от изявите му. Посочени бяха ежедневното свободно посещение на храма, което по време на празници се превръща в истинско стълпотворение; нарасналият избор на религиозна литература; усиленото строене на нови храмове или възстановяване на стари; ознаменуването на всяко важно начинание с водосвет; отслужването на литургии по тържествени поводи и официални празници; посещението на свети места и чудотворни икони и пр. (Елчинова 1999: 7; Богомилова 1999: 72-88; Иванова 1995). За активизираното религиозно поведение на съвременните българи роля изиграха множество фактори. От една страна, то бе закономерен процес, в резултат на отпадането на насила наложени забрани. Връщането към религиозни практики като ходене на църква или участие в църковни обреди, свързани с важни моменти от живота на човека като кръщение, венчавка и опело, е в унисон с изконните християнски ценности и семейната традиция. Но докато според народната традиция кръщавката се извършва скоро след раждането на дете , то през първите години след "Голямата промяна" масово се кръщаваха и лица в младежка или зряла възраст. Въпреки известната неловкост на ситуацията (вече "пораснали" хора да се топят в купела), която даваше поводи за шеги, потърпевшите най-често възприемаха акта зряло, със съответната сериозност. Това предизвикваше искрено вълнение не само у кръщелника и кръстника, но и у останалите присъстващи. Кръщенетата на 30- или 50-годишни лица не бяха само модно увлечение, а съзнателен избор на едно възпитавано в атеизъм поколение. То смяташе за свой дълг да приеме църковното тайнство, което родителите му по обясними причини не бяха сторили. Навярно кръщенето не се осмисляше от всички новопокръстени като духовно раждане, но със сигурност бе свързано с желанието отделната личност да се приобщи към традицията на дедите си. Възвръщането към църковните заупокойни служби стана също бързо и непринудено. Съответните граждански ритуали по времето на социализма не можаха да ги изместят изцяло поради по-голямата устойчивост и консервативност на традиционната погребално-поменна система. Разбира се, за разнообразието от форми на религиозен живот повлия и познатият компенсаторен механизъм за наваксване на дълго пропусканото. Но, докато потапянето в купела на "пораснали" люде вече приключи и се установиха традиционните кръщенета предимно на деца, то венчавките в православния храм все повече нарастват . Тенденцията голяма част от младите хора да се венчават с религиозен ритуал е общоевропейска. И също както в Западна Европа (Войе 1995: 12), и в България това не става по религиозни убеждения, а поради по-голямата тържественост на църковния брак в сравнение с гражданската церемония, извършвана на места у нас в помещения, които малко се различават от обикновена канцелария. За някои брачни двойки важи и наблюдението на Лилиан Войе (върху католиците в Западна Европа), че църковният брак се вписва и в респекта към семейната традиция, която въплъщава ритуалът на прехода. Друга причина за видимо засиленото присъствие на религията в публичното пространство е етническото идентифициране с отново придобилата официален, държавен статут религия. Този процес е наблюдаван от изследователите и в друг отрязък от българската история - между двете световни войни (Димитрова 1999: 425), а днес е особено ярко изявен в районите със смесено население . Не са изключение случаите в големите градове, когато определени лица демонстрират религиозно поведение, за да изтъкнат националистически позиции или поне за да се разграничат от определена религиозна общност. Тази етноразграничителна функция на религията се активизира вероятно и под влияние на сложните конфликтни ситуации на Балканите, възникнали и незатихващи през последното десетилетие. Друг фактор, който повлия хора, откровено изповядващи марксистко-ленинската идеология и довчерашни яростни застъпници на пропагандния лозунг "Борбата против религията е борба за социализъм" (Субашки, Йотов 1985: 232), да се изявяват като смирени миряни, е издигането на религията в символ на демократичните промени. Както правилно забелязва Магдалена Елчинова, възприет бе негласно принципът "Ако си демократ, значи си вярващ (и/или обратно)" (Елчинова 1999: 7). Той подтикна известни лидери с леви и атеистични убеждения при удобни поводи да стоят смирено със запалени свещи в храма, за да афишират християнско поведение. А от обикновената членска маса привърженици на бившата БКП, някои се ориентираха със страст към различни религиозни секти и намериха ново "призвание". Така "религиозното" прие очертанията на това какво се афишира, а не какво всъщност се изповядва. След 1989 г. към православните храмове се стече невиждано доскоро множество от хора. Какво показва обаче опитът на църковни служители от два православни храма в София - "Св. Троица" (в кв. Разсадника) и "Св. Неделя", както и прилаганият в етнологията и социологията метод на включеното наблюдение, които са в основата на сведенията, събрани и анализирани в настоящето изследване? За да се отговори възможно по-правдиво доколко в България има позитивна промяна в отношението към църквата и православието, трябва да се изяснят мотивите, с които българите днес все по-често търсят утеха в храма. Една от посоките на този нееднозначен отговор се съдържа в сведенията, получени от наблюдения в няколко столични църкви. Храмът "Св. Неделя" се намира в центъра на столицата и подобно на патриаршеския храм "Св. Ал. Невски" се радва на голяма посещаемост. Поведението на миряните обаче и въпросите, с които те се обръщат към свещенослужителите, са свидетелство за фрапантно непознаване на християнските догми. В отговор на това невежество църковните дейци правят опити да разясняват съдържанието на понятия като "освещаване" , "маслосвет", "литургия" и пр., а понякога и да насочват питащите към определен вид литература, която днес е лесно достъпна. В повечето случаи обаче миряните не са удовлетворени, влизат в спор със служителите и като се позовават на "врачки и екстрасенси", на "баба ми и една позната", изричат гневното: "Вие нищо не разбирате" и поемат към друг храм. Ето някои въпроси, с които през последните години миряни са се обръщали към църковните служители. В храма "Св. Неделя" жена попитала: "Като църквата е на жена , къде мога да запаля [свещ] за Исус Христос?". В храма "Св. Троица" били задавани следните въпроси: "Къде да запаля свещ за Дева Мария като е умряла - горе или долу [в смисъл 'където се пали за живите или за мъртвите']?" и "Къде във ваш'та църква са мощите на Света Троица?" . Църковните лица отбелязват, че миряните обикновено разграничават Господ от Св. Троица, смятайки последната за светица. Масови са случаите, когато се пита: "Къде е картината [в смисъл 'иконата'] на света Петка?" или: "Къде мога да си купя картичка с кандилце [в смисъл 'икона с кандилце']?", "Има ли млад поп да ми пее молитва [в смисъл 'да извърши литургия']?" или: "Къде се пали за жените и къде за мъжете?", "Може ли да се палят свещи едновременно за живите и за умрелите?" и т.н., и т.н., за да се стигне до онзи неподлежащ на квалификация въпрос, зададен небрежно от млад мъж (около 30-годишен): "Има ли поп да ми направи опело на гривната? Той си знае там ще я топи ли, какво ще я прави". Възрастна жена, редовно посещаваща черквата, предложила да направи панихида за "Бог да прости на Исус Христос", а когато свещеникът поискал да Ј подари Библията, тя отказала с аргумента: "За какво ми е? Не ми трябва". Мирянка на средна възраст поискала да закупи от книжарницата в храма "Св. Неделя" Библията и Стария завет, но скоро след покупката се върнала ядосана, че е подведена, защото в съдържанието на Библията открила и Стария Завет . Описаните случаи, макар да звучат анекдотично, са свидетелство за крещящо непознаване на религиозната догматика и свещените текстове. Доказателства за тяхната истинност се откриват и в социологическите проучвания, според едно от които 63 % от анкетираните през март 1996 г. отговарят, че не познават свещените книги, а само 5 % твърдят, че са ги чели (Богомилова 1999: 73). За тези факти безспорно допринася дългогодишната липса на религиозно възпитание и атеистичната пропаганда. При все това обаче тенденцията към намаляване интереса към религиозната догматика не е уникална само за нашата страна. Както отбелязва Нонка Богомилова тя е характерна за повечето развити европейски държави и е свързана с намаляване авторитета на традиционните религии и търсене на индивидуален облик на вярата в Бог. В тази връзка е и малкият брой миряни в България, които се обръщат към църковните инстанции, за да получат развод. Получава се следният парадокс: понастоящем венчавката се предпочита пред гражданския ритуал заради по-голямата зрелищност на църковния обред, а разводите се извършват предимно от гражданските съдилища. При това пристъпващите към нови брачни договори не се смущават (поради незнание или поради неверие), че не са получили разтрогване на предишния си църковен брак и нерядко отново предпочитат венчавката. За съвременното състояние на религиозността у нас са налице особен вид "писмени" източници. Специфичен извор за анализ по поставената тема са листчетата, на които се записват имената при извършване на литургия. Светата литургия е център на православно-християнското богослужение. Днес в православната църква литургията се състои от три главни части: проскомидия (=приношение); учителна или "литургия на оглашените", на която се четат апостолските послания и св. Евангелие - на нея могат да присъстват и готвещите се за св. кръщение; третата част се нарича "литургия на верните", защото на нея могат да присъстват само приелите св. кръщене (тогава се освещават даровете). Свещеникът отделя от хляба (просфората) средната част (Агнец) и налива в чаша вино и вода в памет на кръвта и водата, изтекли от ребрата на прободения Христос, после отделя и други малки частици в памет на Св. Богородица, на ангелите, пророците, апостолите, светителите, мъчениците и др., а след това - за живи и покойници християни. Тези частици от просфората се поставят в чаша с молитвата да умие Господ греховете на поменатите (Нашата вяра 1996: 252-262). Това подробно описание на част от православното богослужение се налага, за да се осмисли "голямото разминаване", което се открива с народната религиозност. По време на литургията свещеникът отронва частица от просфората и при всяка отронена частица прочита по едно име. Най-често списъкът с имена се изготвя от служителка в храма - тя ги записва, съобщени от миряните. Не е изолирано явление обаче и предаването на предварително подготвено, т.е. написано, листче. Обикновено то съдържа имената на живи представители на рода и семейството, както и на покойници. Към имената на живите често има добавка: например, срещу името на болен човек се записва - болящ, срещу името на войник - служещ, срещу името на ученик или студент - учащ и пр., която да насочва каква е конкретната цел на "общението с Бога". Имената се четат от свещеника заедно с добавката. Срещат се и такива листчета, разделени от пишещия на две части, където във втората се посочват враговете на съответното лице. Очевидно мисленето на автора на този тип бележка е, че Господ трябва да е осведомен за неговите врагове и вероятно да има "особен подход" към тях. Тук отново става дума за недостатъчно познаване на християнството, защото нали именно Господ ни учи: "Обичайте враговете си и молете се за тия, които ви гонят!" (Мат. Гл. 5: 44). Още по-недоумяващи са желанията на миряни , които искат да се служи "Света Четиридесетница", т.е. 40 литургии, за: "всички работници от транспорта и железниците", за "всички здравни работници и болници - ракови, туберкулозни и други"; за "всички знайни и незнайни пенсионери"; "с молба към Бог за амнистия на затворниците с по-леки грехове"; за "трудящите се и пролетариата, както и за безработните"; за "спасение на България от мафията, корупцията, спекулата, престъпността, наркоманията, проституцията и разложените филми по телевизията"; за "обединение на всички вери в едно общохристиянско семейство". Тази извадка от трудно съвместими с християнската догматика желания напомня поздравителен концерт по радиото или писания в пресата за състоянието в държавата. Те са доказателство и за дълбоката криза в съвременното българско общество, което търси в църквата спасителната институция за решаване на всички лични и обществени проблеми. Още по-откровено доближаване до "езичеството" демонстрира днес широко разпространената практика в храма да се оставят листчета, изписани с желание-молба, отправена към определен светец. Тази вече ритуална форма намира приложение в столицата най-масово в Руската църква "Св. Николай" в близост до бившия княжески дворец. Ежедневно десетки хора посещават гробницата на Архиепископ Серафим, починал през 1950 г., който макар да не е канонизиран от църквата, е почитан от народа като светец-чудотворец. Всеки желаещ пуска в специално определена кутия, поставена до гробницата му, писмо с молба-желание. В преддверието пред гробницата има маса и полици, върху които хората пишат молитвените си писма. Малкото помещение обикновено е пълно - има по десетина души, които пишат листчета "за светеца", а после изчакват чинно реда си, за да се поклонят пред гробницата и да пуснат писмото-молба в кутията. Всеки ден се натрупват стотици молби-желания, които Св. Серафим има нелеката задача да реализира. Според неговите ученици, Серафим Соболев преди смъртта си сам завещал този начин на общение на хората с него. На духовните си чада казал: "Ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя", а днес някои от посмъртните му чудеса вече са популяризирани чрез обнародването им (Кратко жизнеописание 1991: 26, 103-126; Тодорова, Христова 2000). Практиката да се оставят бележки или писма-желания до даден светец е позната и в други столични храмове , където обаче за целта няма определени места. Миряните ги пъхат най-често между рамката и стъклото на иконата на съответния светец/светица, към когото се обръщат. В Руската църква след едно денонощие листчетата биват изхвърляни, а напоследък ги изгарят. В проучените от мен църкви те обикновено са отстранявани от иконите още щом бъдат забелязани, тъй като спомагат за повреждането им (изкривяване или счупване на рамката или стъклото). Освен това тази ритуална форма не среща одобрението на църковните служители, които понякога дори се борят срещу по-широкото Ј налагане. Обикновено там листчетата са унищожавани, но някои от тях, поради необичайното им съдържание, бяха запазени. Съдържанието на тези писмени източници е изключително любопитно и показателно за житейските проблеми и религиозността на българите през десетгодишния посттоталитарен преходен период. Авторите на листчетата са неизвестни, тъй като в повечето случаи те не са подписани или пък съдържат само инициали или лично име. За целта на настоящето изследване този факт е особено благоприятен, защото запазва тайната на молещия се и служи единствено за извор на етнологията. Представяните тук молби-желания са двадесетина , написани са върху малки или по-големи по размер листчета, някои от които очевидно откъснати набързо от тефтери, тетрадки и бележници, а една от тях е написана върху част от салфетка. Най-често те са оставяни на иконата на Св. Мина. Молбите съдържат ясни и конкретни желания, свързани с важни моменти от жизнения цикъл на човека. Съдържанието им е кратко - две-три изречения, но има и дълги "писма" - изписани нагъсто от двете страни с четлив почерк. Насочени са към създаване на семейство, сдобиване с рожба, закрила на деца, за здраве и блогополучие. За илюстрация на желанията ето няколко примера: "Моля те свети Мина направи ме богата и ме ожени (омъжи) за Антонио". Молбата нерядко е свързана с желание любимият да се раздели с друга жена: "Моля те раздели Ангел от онази жена Роса - тя само го използва, наранява и измъчва, а аз го обичам истински" или: "Моля те Йордан да заживее с мен и до гроб друга жена да не може да погледне". Срещат се обаче и молби-желания, твърде необичайни от гледна точка на християнския морал: "Моля те свети Мина помогни ми да не съм бременна. Амин!". Отправени са молби за уреждане на жилищни въпроси: "...помогни ми да приключа успешно с жилището, ако трябва и да го продам". Пространната молба на една майка, която се тревожи за двете си дъщери, попаднали в лоша среда, е свързана с желанието "Цветелина да се отърве от онзи противен шофьор", но също и "да не пуши, да не пие, да не е бременна, да не яде сладолед". Масовият икономически колапс на населението през трудния посттоталитарен преход прозира осезателно в три бележки, в две от които авторите отправят горещи молби към Св. Мина "екстрасенсите да лекуват без пари" (първата) и "да няма кондуктори, нито кондукторки по превозните средства в града, да не повишават цените на нищо, а да намаляват и ние да имаме пари и здраве" (втората). Третата бележка е оставена на иконата на Св. Йоан, като авторът Ј надлежно е записал точното си име и адрес. Просителят е жена, която моли светеца да Ј съобщи печелившите числа от тотото за джак-пота, а после да даде знак каква награда иска за отплата. Цитираните откъси от желания-молби на "простосмъртните", отправяни към християнските светци, макар и твърде ограничени на брой, са симптоматични за състоянието на религиозността в посттоталитарния и десакрализиран свят на съвременната българска държава. В тях, както и в цялостното поведение на миряните, се отразяват социалното битие и дълбоката духовна криза на модерното българско общество. Това силно консумативно отношение към Бога и светците, както и търсенето на помощ от определен светец по конкретен повод (Св. Мина - за откраднато, болест и брак, Св. Петка и Св. Ирина - за брак, Св. Бонифаций - за алкохолиците и пр.) напомня на традиционното схващане на българите за разделението на света между четирима светци - например Илия, Никола, Петър и Павел. В унисон с традиционните, според съвременните представи светците сякаш са разпределили небесното пространство на отдел за брак, отдел за раждания, отдел за откраднати вещи и пр. Не са изключение въпроси като този, отправен от мирянка към църковна служителка в храма "Св. Неделя", кои трима светци да "извика" (т.е. да им запали свещи), за да Ј пазят къщата от крадци. Уповавайки се на "чудото", всеки индивид търси божествената намеса без да разсъждава върху изразните средства. Необразован в християнски дух, но добре информиран от осъвременени "фолклорни" разкази, екстрасенси и ясновидци, той интуитивно се опитва да се впише в картината на необикновеното, свръхестественото, чудесното. И Божията помощ му се струва по-достижима чрез прилагането на познати от традицията магически практики. В църквата "Св. Петка" (също в центъра на столицата) върху стъклата на иконите на Исус Христос и Богородица, разположени на втория етаж в храма, през последните години неведнъж се появяват лични имена на хора, изписани с восък. Очевидно асоциацията е за по-силно въздействие на писаното слово, нанесено върху самата икона. Историци, философи, етнолози, културолози и други специалисти неведнъж са посочвали, че общото отношение на българина към света е проникнато от един първичен житейски рационализъм, който обуславя и неговата натуралистична религиозност. Изтъквано е, че преди много векове езичеството тихо се промъква в християнството, приема неговата ритуалност и култ, неговите празници и светии, и така се образува "чудната амалгама на битовото християнство" (Гандев 1976: 167-175; Страшимирова 1992: 70-79) . В периода на посттоталитарното общество, белязано с остра икономическа криза в България, религиозната профанация се засилва още повече. Термините 'битово'/'примитивно християнство' или 'християнско езичество', обозначаващи конгломeрата от простонародни представи с "езически" привкус, започват да се заменят в научните съчинения с понятието 'утилитарна сакралност'. Независимо от това обаче с какъв термин ще се обозначи тази специфична изява на религиозно поведение, безспорно е, че в нея се отразяват прастари суеверия и вярвания, активиризани от новите трудни обществено-икономически условия. Масовото желание на хората днес да бъдат осветени в църквата различни предмети, влизащи в пряк допир с тялото им като гривни, синджири, гердани, синци, зодии, буквички, полускъпоценни камъни и всякакви други амулети, снимки и статуетки , както и освещаването на бинго-зали, барове и "други недотам богоугодни заведения" (израз на М. Елчинова) едва ли е свещенодействие, чрез което се осъществява връзката между първообраза и образа. Очевидно обаче от хората то се възприема като религиозна изява. Тук отново се сблъскваме с наблюдаваните от древността до наши дни примери на взаимодействие и непрекъснато преливане между т.нар. "официална" и "народна" религия . Днес дори е налице свръхупотреба на доскоро забранените символи, което бързо ги пренасити със значения и доведе до десемантизацията им (Елчинова 1999: 7). Те спечелиха симпатиите и на невярващите, които, водени от различна мотивация, също започнаха да ги предпочитат. Всъщност според Мирча Елиаде не-религиозният човек "в чист вид" е рядко явление дори и в най-десакрализираното модерно общество. Освен масата суеверия и табута, модерният човек разполага с цяла прикрита митология и множество деградирали ритуали (Елиаде 1998: 147). Така че масовата днешна религиозност също носи белези на свободно битуване на религията без канонични предписания, с деградирали ритуали. Причината за тази обърканост и безверие на народа някои автори търсят в църковния клир и борбата му за власт. Ала тя, макар и епизодична, избуя по-ярко едва през последното десетилетие, докато битовото християнство не е от вчера. И все пак повишеният интерес на днешните българи към църквата е факт. Факт са и множеството ревностни поклонници, които се стичат към свети места като Рилския и Бачковския манастир, а през последното десетилетие - към Кръстова гора и редица други локални сакрални центрове . При локалните култове обаче специалистите откриват по-силна връзка между религия, култура и традиция, докато в анонимността на големия град профанизацията сякаш се изявява по-открито. Макар че и в столицата наскоро (май 2000 г.) се стече невиждано множество от хора в патриаршеския храм "Св. Александър Невски", за да се докосне до Йерусалимската чудотворна икона на Божията майка и частицата от св. Кръст Господен. "Връщането" в храма навярно е подтикнато и от търсенето на благодатно присъствие и закрила на всяка цена в едно време на несигурност и неясни хоризонти. Съвременното сакрално поведение често пъти се определя от "профанните" механизми на удобството, на интереса и парите, които "често се оказват устойчиви двигатели за съчетаване на несъчетаемостите" (Иванова 1995: 102). Затова смятаната от някои автори за пресилена теза на Христо Гандев, макар и отнесена към друго историческо време, изглежда в известна степен правдоподобна. Авторът твърди, че предаността на българския селянин към църквата (през епохата на Възраждането) се дължи на простонародното убеждение, че именно "църквата държи ключа към спасението" (Гандев 1976: 167). И днес, в амалгамата между канонично и неканонично, при натрапващо се религиозно невежество и еклектика, съвременните българи се обръщат към църквата, защото имат нужда от нейната освещаваща благодат и подкрепа в живота си. Възпитаван през последния половин век в атеизъм, пренесъл през вековете "езическите" си вярвания, модерният българин внася тази културно-историческа смесица в православния храм, може би с надеждата, че там са "и пътят, и истината, и животът". Библиография Богомилова 1999 Богомилова, Н. Религията - дух и институция. София. Войе 1995 Войе, Л. Религията в постмодерността. - Изток-изток, бр. 16-17, 9-22. Вълчинова 2000 Вълчинова, Г. Проблемът за религиозното в антропологията на Средиземноморския ареал. - Антропологични изследвания, 1, 23-38. Гандев 1976 Гандев, Хр. Проблеми на Българското възраждане. София. Георгиева 1993 Георгиева, Цв. Структурата на властта в традиционната общност на помаците в района на Чеч (Западни Родопи). - Етническата картина в България (Проучвания 1992). С., 65-77. Гребенарова, Минчева, Ризова 1998 Гребенарова, Сл., Е. Минчева, Г. Ризова. Якоруда и Девин - традиция и модерност. София. Димитрова 1999 Димитрова, Н. Православие и езичество в българската хуманитаристика между двете световни войни. - Религия и църква в България. С., 423-426. Елиаде 1998 Елиаде, М. Сакралното и профанното. София. Елчинова 1999 Елчинова, М. Религията: промяна и традиция (Образи на религиозното). - Български фолклор, 4, 4-14. Иванова 1995 Иванова, Е. Утилитарната сакралност - откриване на поносимостта. - Български фолклор, 1-2, 102-117. Кратко жизнеописание 1991 Кратко жизнеописание на Архиепископ Серафим (Соболев). Тесалоники (Гърция). Митев б.г. Митев, П.-Е. Връзки на съвместимост и несъвместимост в ежедневието между християни и мюсюлмани в България (социологическо изследване). - В: Връзки на съвместимост и несъвместимост в ежедневието между християни и мюсюлмани в България, С., 165-212. Нашата вяра 1996 Нашата вяра. Свещена история на Стария и Новия завет. Православен катехизис и православно богослужение. Съставители: Макариополски еп. д-р Николай и архимандрит д-р Серафим. Пловдив. Страшимирова 1992 Страшимирова, Св. Българинът пред прага на новото време. Ориентири на възрожденския светоглед. София. Субашки,Йотов 1985 Субашки, В., С. Йотов. Безбожието на българина. София. Тодорова Христова 2000 Тодорова, А., М. Христова. Форми на поклонничество в Руската църква "Св. Николай". - ХVII четения на младите етнолози, 26-27 май 2000, Пловдив (под печат). © 2000-2001 Slavic Gate kapija@narod.ru http://kapija.narod.ru/Ethnoslavistics/gre_hristijanin.htm

История на проституцията 1. Произход В организацията на приматите, при големите примати се наблюдават определени дейности, които могат да бъдат квалифицирани като проституция – както хетеросексуална, така и – хомосексуална. Тя често била практикувана с цел печалба – срещу някакви услуги, или срещу някакви храни или други предмети (съдове и оръжия, да речем). Това е една твърде ранна форма на зависимост, която някои изследователи свързват с колоната в късната Античност и с васалитета през Средновековието. Става дума за подчинението на по-слабия на някой по-силен от него. Силният защитава слабите, а слабите му се отплащат, извършвайки му някакви сексуални услуги... 2. В Древността А) “Свещената проституция” Първите жени, посветили се на тази наистина твърде древна професия – свещената храмова проституция и избрали да отдадат почитта си (във вид на своята плодовитост) на богинята Инана в Шумер и на богинята Ищар във Вавилон, са били... безплодни, стерилни. Те не са можели да създадат свое потомство в семейство, омъжени за един единствен мъж (не можели да му родят деца). Имало и мъже, които проституирали. (Внимание! Тук не става дума за професията на жиголото!) При тях проблемът бил свързан както с безплодие, също така – и с наранен полов орган или с наранени тестиси – по време на лов, на сражение или на сбиване. Те не можели повече да бъдат мъже на своите жени – да правят секс с тях и да създават деца - и ставали като жените – започвали да се отдават на други мъже. Не можейки да продължат вида си, и мъжете, и жените избирали да служат на богинята. Така си усигурявали място в обществото, като избирали да посветят остатъка от живота си на великата богиня, превръщайки се в “съпруги” на всички мъже, които ги пожелаят в сексуално отношение. В най-древните времена, в зародиша на средиземноморската цивилизация, причините за началото на проституцията са били междуличностни, семейни и религиозни. Древните култове към красивата богиня-любовница, налични във всички древни общества, имат за основна цел свързването на нормалните плодовити мъже с безплодни жени и с други безплодни мъже, отдадени в служба на богинята. Дори и днес, в някои племена, съществуват жени, практикуващи професията на свещената храмова проститутка. Понякога, всичките жени в племето практикуват храмовата проституция. Друг път, всички мъже наказват някоя жена с групово изнасилване. Това е свидетелство за запазването на древния култ към богинята и за запазването на обряда, свързан със сексуалната инициация (половото съзряване) на младежите в племето. В рамките на семейството, източният обичай, мъжът и жена му да предлагат домашните роби на своите гости, се е смятал за жест на гостоприемство. Храмовете се обогатявали чрез сумите, които вярващите заплащали, за да изпълнят древния обряд за сексуална инициация или просто, за да използват услугите на храмовите проститутки. Постепенно, проституцията се превръща в доходоносен бизнес. Владетелите в древния Вавилон, както в целият Близък Изток, не пропускали да използват този сигурен източник на доходи. За да поставят проституцията под свой контрол, владетелите създавали публични домове, в които проститутките да живеят и да се трудят – срещу заплащане, част от което вече започва да влиза в държавната хазна, под форма на данък. Проститутките, които се опитвали да работят нелегално “на черно”, продължавали да се трудят в храмовете, но вече можели да се трудят и в кръчмите или – направо на улиците или на междуградските пътища. В някои архаични общества (например, при етруските), проституцията не била свързана с религията. Младите момичета и неомъжените жени практикували проституирането самостоятелно. С парите от тази дейност, те събирали своята зестра, с която да влязат в новото семейство, когато се омъжат. Всяка жена се стремяла да си намери съпруг, с когото да създаде семейство, защото социалният й статус се повишавал по този начин. Забогатяването чрез проституция било една крачка в тази посока. Древните гърци силно се възмущавали от “твърде леките нрави” на етруските жени.

Сражението при Азенкур Френският крал. Шарл VI, е спохождан от кризи на слабоумие (деменция). Първата криза настъпва в 1392 г. Той е неспособен като военачалник. Въпреки това, французите имат добри пълководци. Главнокомандващ на френската армия е Шарл д’Албер. За съжаление, ветераните във френската армия нямат влияние върху нейния команден състав. Инвалидността на краля е причина за борбата за власт между родовете Бургиньон и Арманяк. Фамилията Бургиньон минава на страната на англичаните. Нека не забравяме, че средновековните французи нямали националните чувства на своите днешни потомци. Затова, не трябва да съдим поведението на средновековния човек от “камбанарията” на днешните свои разбирания за национализъм, справедливост, чест, толерантност и др. подобни. Отслабен, кралят обезнаследява дофина (престолонаследникът, бъдещият Шарл VI) и признава за свой легитимен наследник английския крал. Френската стратегия. Конницата изпреварва пораженията от стрелите на врага и унищожава стрелците му. Пехотата я следва и, заедно, разбиват английската пехота. Въоръжението на френската армия. Тежък арбалет, бомбарда (примитивно огнестрелно оръжие) Английският крал. Хенри V е добър администратор и дипломат. Макар идеята му да навлезе във Франция, начело на малобройна войска, да изглежда безумна, победата му при Азенкур показва, че той е имал доверие в качествата на своите войници и на техните командири. Кралят подготвя доста по – внимателно другите си военни кампании. Преди да бъде покосен от смъртта, той, съюзен с френската фамилия Бургиньон, владее една голяма част от Франция. Един от най – великите английски крале, Хенри V (1413 – 1422) мечтае да превземе Франция и да поведе една огромна армия, съставена от англичани, французи и генуезци, на кръстоносен поход в Светите земи… Гледайки на французите като на свои поданици, данъкоплатци и войници, той забранява на своята армия да безчинства из френските земи. Но този факт не му попречил да заповяда унищожаването на всички пленени французи, след битката при Азенкур (15 000 д.). Смъртта слага край на неговия живот и на неговите амбиции. Стратегията на англичаните. Пред стрелците, е построена палисада от заострени колове, против френската конница. Те ще я обстрелват със стрелите си, а тя няма да може да ги достигне. После ще подпомогнат пехотата, при унищожаването на френската пехота. Всъщност, точно това се случило. Англичаните губят 1 600 д., а французите – 10 000, сред които – самият Шарл VI и трима дукове. Освен това, англичаните пленяват 15 000 французи. Въоръжението на английската армия. Дълъг лък, стрели с 4 вида остриета за тях, алебарда, дървена палисада. --- La guerre de cent ans http://duguesclin.free.fr/guerre_de_cent_a...e_cent_ans.html

Морското сражение при Еклюз (1340 г.) 250 английски кораба (ръководени от Морли и от Фицалан) атакуват 200 френски кораба (ръководени от Киере), след като последните пускат котвите си във фламандското пристанище на Еклюз. Стратегическата цел на френската флота е да попречи на дебаркирането на нови английски военни контингенти на френска територия. Закотвени, френските кораби вече са неподвижни и стават беззащитни. Французите са разбити. Жертвите от това сражение са, както следва: 20 000 - 25 000 французи и 4 000 англичани. Сражението пр Креси (26.08.1346 г.) 10 000 англичани, предвождани от крал Едуард III се сблъскват с френско – генуезката армия, предвождана от крал Филип VI (24 000). Въпреки своето числено превъзходство, френската армия дава много жертви – между 1200 - 1500 конници и още – 8 000 пехотинци. В това сражение, англичаните дават само 3 (три!) жертви.Това е първото сражение, в което те противопоставят на френската армия, която се състои от конница и пехота, единствено пехота. Английският дълъг лък се оказва най – страшното оръжие на епохата, след като френската конница се оказва, практически, беззащитна срехту него. След тази битка, Англия се превръща в една от великите сили на европейския континент. Френските рицари, сражаващи се на коне (конник става синоним на рицар!), са недисциплинирани, загрижени да награбят военна плячка и са парализирани от тежките си брони. (Една рицарска броня тежи около 50 килограма и струва 12 крави. За сравнение, една книга се продава на същата цена, защото е ръкопис. Понякога, написването или преписването на една книга е отнемало цял живот! Рицарят, защитен от своята броня, се е чувствал като в консерва – лятно време – като в печка, а зимно – като в хладилник.) Редица сражения показват, че пехота умело може да се противопостави на конница – чрез добра военна стратегия и тактика, в прсечена планинска местност, в планински проход, в блатиста местност, върху заледено езеро, в пустиня или в язовир, където, все още, водата не е пусната. Сражението при Поатие (19.09.1356 г.) 7 000 англичани, ръководени от Едуард Черният Принц (син на английския крал Едуард III), се сражават срещу 18 000 французи, ръководени от Жан II Добрият (син на Филип VI). Английските стрелци са прикрити в лозята, разположени встрани от бойното поле (театъра на бойните действия – ТБД), откъдето обстрелват френската конница. Атакувана от конници, от пехотинци и обстрелвана от стрелци, които не успява да достигне, тя е разгромена.Минимални са жртвите от английска страна, а французите дават 8 000 мъртви, както и множество пленени, в замяна на които, англичаните искат от французите 500 000 ливри (жълтици). Жан Втори Добрият също е пленен. През 1364 г., умира в плен, в една тъмница в Лондон. Сражението при Азенкур (25. 10. 1415 г.) След превземането на град Харфльор, Хенри V, начело на 6 000 д. ( а не – начело на 15 000!), пресича р. Сома и атакува 50 000 французи, предвождани от Шарл д’Албре. Дървената палисада (заострени колове, забити под ъгъл в земята, разположени пред пехотата и насочени против конницата на врага) пречи на французите да атакуват английските стрелци. Англичаните губят 1 600 д., а французите – 10 000, сред които – самият Шарл Шести и трима дукове. Освен това, англичаните пленяват 15 000 французи. Обсадата на Руан (1418 г.) Победителят при Азенкур, крал Хенри V, превзема Кен, Фалез, Шербур и обсажда Руан – главният областен град. Гарнизонът на града (ръководен от Ги дьо Бутиййе) експулсира (прогонва) всички жители, негодни да държат оръжие – старци, деца, жени, болни…и се приготвя за продължителна обсада. За съжаление, англичаните не допускат мирните жители да преминат през обсадата, заради възможността гарнизонът на града да се възползва от нейното временно разкъсване – явно англичаните са предвидили евентуални военни хитрости от страна на обсадените. Беззащитното население, оставено без подслон и храна, през зимата, е тероризирано от английската армия. След неуспешен опит да пробие обсадата, гарнизонът на Руан се предава – денят е 19.01.1419 г. Скоро, след това, целият френски Север преминава в ръцете на англичаните.

100 годишната война Започва през 1337 г. и се води между Франция и Англия. Причините за избухването на най – продължителната война в историята на човечеството са много. Най – значимата, сред тях, е борбата между Англия и Франция за Аквитания. Завладяването на тази област от англичаните им давало възможността да се месят в политиката на Франция, както и в събитията на целият европейски континент. В основата на този проблем стои династичният конфликт, който започва между двете страни, след покоряването на Англия от Уилям Завоевателят, през 1066 г. Английските крале владеят херцогство Гийен(а), което се намира във Франция, но отказват да положат клетва за вярност към френския крал. Други причини за войната са: отказът на френския крал да върне на Едуард III Гийен(а), която Шарл IV му е отнел, преди време, опитите на Англия да контролира Фландрия (важен пазар за английската вълна и източник на платове, която французите желаели да завладеят) и подкрепата на Филип VI за Шотландия срещу Англия. Поводът за започване на войната е отказът на френските юристи да признаят правото на английския крал Едуард III над френската корона (след смъртта на бездетния Шарл IV, последният крал от династията на Хюг Капет - Капетингите), тъй като той е наследник на Филип I Хубави, но по женска линия (син на дъщерята на Филип). Искането му е отхвърлено и на френския трон сяда племенникът на крал Филип - граф Филип дьо Валоа. Както всяка война, така и Стогодишната била предшествана от усилени дипломатически преговори и от мащабни военни приготовления. Англичаните си осигурили неутралитета на германския крал, както и подкрепата на някои от най – влиятелните германски князе. Фландрийските градове застанали на страната на Англия, подпомагайки я финансово. Французите използвали наемници – арбалетчици от Генуа. Английската армия била съставена предимно от свободни селяни, които, на бойното поле, били много по – дисциплинирани от френските рицари. Френските рицари не действали като екип, а всеки от тях гледал да изпъкне по време на сраженията. Така проваляли стратегическите и тактическите замисли на своите пълководци. Новост в английската армия бил корпусът на стрелците с дъкъг лък, които избивали врага отдалече. Докато френските и генуезките арбалетчици, за една минута, успявали да изстрелят не повече от 5 арбалетни болта (така се наричат “стрелите” за арбалет!), то английските стрелци, за същото време, изстрелвали около 10 - 12 стрели. Филип VI започва управлението си със смазването на бунта срещу графа на Фландрия. В очите на англичаните, това изглежда като засилване на френското влияние в тази област. Агенти на френския крал заграбват имотите на местното население. Кралят на Англия протестира. На 24.05.1337 г., френският крал конфискува английския фиеф Гийен(а). Английският крал отговаря с отхвърляне на васалитета си към Франция и се обявява и за крал на Франция. Англичаните печелят първите сериозни сражения - морските битки при Стайлс, на устието на р. Шелда (1340 г.), и при Еклюз - недалеч от Брюж (24.06.1340). Унищожават френския флот и, по този начин, пренасят войната изцяло на френска територия. През 1346 г., английската войска разбива френската, в първата голяма битка на суша, при Креси или, по – точно, Креси – ан - Понтиьо (26.08.1346). За французите, това поражение е катастрофално. През 1347 г., английски войски обсаждат и превземат Кале. През 1356 г., англичаните, водени от английския престолонаследник - принца на Уелс – Едуард, по прякор - Черният Принц, разгромяват французите при Поатие (19.09.1356), а френския крал Жан II Добрият е пленен. За освобождаването му, англичаните искат, като откуп, голяма сума пари – 3 000 000 златни екю. Тези пари се събират за 2 години от данъчни постъпления. През 1360 г., Жан II е освободен, за да събере откупа. Той увеличава данъците, но не успява да събере цялата сума. Отново е пленен в Лондон, където, през 1364 г., умира в тъмница. След дълги преговори, е подписан мирният договор, известен като Договора от Бретиньи - Кале (1360). Англия получава Кале, почти цяла Аквитания и почти целият Югозапад – от устието на р. Лоара до Пиренеите. Гасконските благородници, обложени с тежки данъци от Едуард Черният Принц, искат помощ от новия френски крал Шарл V. През 1369 г., войната е подновена и продължава до 1375 г. Френският военоначалник Дю Гесклен, застава начело на французите, които започват “партизанска” война (герила) срещу нашествениците. След серия от победи, той успява да отвоюва почти всички територии от англичаните. Те продължават да владеят Кале, Понтиьо и Гийен(а). Въпреки липсата на мирен договор, първата фаза на Стогодишната война приключва. През 1415 г., новият английският крал от рода Ланкастър - Хенри V, за да консолидира английските благородници около себе си, отново им предлага “приключения във Франция”. Той възобновява претенциите си върху френската корона и, възползвайки се от вътрешнополитическата криза във Франция (крал Шарл VI е психично болен и в страната има борба за власт между брат му Луи Орлеански, чичо му херцог дьо Бери и братовчед му Жан Бургундски), навлиза във Франция. Превзема Харфльор и разгромява френската войска при Азенкур (25.10.1415 г.). Превзема Кен (става дума за северният град Caen, нека не се бърка с южния Кан – Cannes!), Фалез, Шербур... До 1419 г., той завладява Нормандия, наближава Пари(ж) и си осигурява подкрепата на бургундския херцог Филип (син на Жан). Гражданската война парализира Франция, особено, след убийството на Жан Безстрашният от представители на сем. Арманяк. Филип Бургундски посредничи между Шарл и Хенри и те сключват, през 1420 г., в Троа, мирен договор, според който е предвидено, че, след смъртта на Шарл, Хенри ще стане крал на обединеното англо - френско кралство. Хенри и Шарл умират обаче в една и съща година и поддръжниците им обявяват за крале съответно: десетмесечния Хенри VI и дофина (тоест – престолонаследника) – Шарл VII. До 1429 г., англичаните и бургундските им съюзници завладяват цялата френска територия, разположена на север от р. Лоара. Преграда пред настъплението на нашествениците към Южна Франция бил град Орлеан. Ето защо, през 1428 г., те го обсадили... В този критичен момент, се случва истинско чудо - в тила им се появила френската войска, водена от Орлеанската Дева - Жана д’Арк (или Дарк). Предвождани от Жана д’Арк, французите все по – уверено настъпвали и изтласквали англичаните. Тя първа влизала в битките и смело се сражавала с враговете. Военните й успехи направили силно впечатление на нейните съвременници. Популярността на Жана станала толкова голяма, че от нея започнал да се страхува дори самият Шарл VII. При една схватка в Компиен, Жана е пленена от бургундците и продадена (за 10 000 жълтици) на англичаните, които я съдят в Руан и я осъждат на изгаряне на клада, по обвинение в ерес и магьосничество/вещерство. Присъдата над нея е произнесена от един френски епископ – предател, Кошон (фамилията му означава “прасе”!). Тя е 19 годишна, когато, на 30.05.1431 г., пламъците я поглъщат. Нейната смърт не спира френските военни победи. През 1435 г., Филип Бургундски преминава на страната на французите. През 1436 г., Пари(ж), отново, е във френски ръце. През 1450 г., Нормандия е отвоювана. През 1453 г., след сражението при Кастийон – последното за тази продължителна война - е завладяна и Гийен(а), но без Бордо. След загубата на Бордо, Англия владее само Кале. (Той остава английски до 1558 г., когато френските войски, водени от херцог Франсоа дьо Гиз, го завладяват.) След сражението при Кастийон, военните действия са прекратени, но мирен договор не е подписан и до днес. Ако не се брои примирието, подписано, през 1475 г., в Пикиньи, Стогодишната война, започнала през 14 век, продължава и в нашия – 21 век. Англия допълнително е отслабена от Войната на двете рози (1456 г. – 1485 г.) * и не продължава да прави нови опити да завладее Франция. 100 годишната война нанася огромни щети на Франция. Страната преживява икономически упадък. Нужни са й десетилетия, за да се съвземе. Хиляди са убити от болести - глад, чума, дезинтерия и от бандите, които тероризират населението. Гражданските войни и местните борби допринасят за разрухата. 100 годишната война показала слабостите на френската армия. Шарл VII разбрал, че, ако иска дееспособна армия, тя трябва да е редовна. Наличието на редовна армия укрепвало положението на краля. Чрез приемането на т. н. “Прагматична санкция”, кралят ограничил влиянието на Папството върху френското духовенство. Наследникът на Шарл VII - Луи XI - спечелил от отслабването на благородничеството. Той успял да подчини благородниците и да обедини Франция под кралската власт, опирайки се на съюза си със средната класа. От руините на войната се родила нова Франция. За Англия, последиците са следните: настъпил краят й като континентална сила но започнало начало на разширението й като морска сила. Това е много интересна тема откъм военно естество. Периодът е преизпълнен с армии, с военначалници и с битки, и, от него, могат да се извлекат доста от принципите на военната стратегия и на военната тактика. Да не говорим за някои от привлекателните черти на Средновековието - рицари на тежки коне, пера по шлемовете им, развяти от вятъра бойни знаменца... Ех, твърде интересно време е било… Нека не забравяме, че съществува едно китайско проклятие, с което се пожелава на врага “да живее в интересно време”! Интересно, кой ли е проклел френския народ... Хората, които са живяли през дългия период, ограничен от възкачването на френския престол на крал Филип VI дьо Валоа (1328 г.) и от победата на французите над англичаните при Кастийон (1453 г.), се сблъскват със събития, които продължили твърде дълго: безкрайна война с Англия, гражданска война, епидемии на бубонна чума, демографска криза (силна смъртност сред френското население), намаляване на деятелността на хората, социални проблеми, призиви за революция, икономическа депресия, селско въстание (Жакерията), вътрешна криза на Църквата, но - също така – станали свидетели и на утвърждаването на светската власт и на раждането на съвременната френска държава. В този историцхески период, войната, болестите и гладът били възприемани от французите като... Конниците на Апокалипсиса. --- * Войната на Двете рози (или Войната на Бялата и Червената рози) е гражданска война, протекла в периода 1455 г. – 1485 г., която се води между английските родове Ланкастър (символ – герб с червена роза) и Йорк (символ – герб с бяла роза). Войната приключила със сватбата на крал Хенри VII Тюдор и дъщерята на Едуард IV от Йорк.

Интересен и важен аспект от историята на бойните изкуства, като цяло, както и - на китайските бойни изкуства, в частност, е приносът на жените за тяхното развитие и за тяхното разпространение. Бойните изкуства са, предимно, мъжка дейност. Въпреки това, те привличат интереса на редица забележителни жени... Появата на жените в бойните изкуства променя диаметрално мнението, че успеха в придобиването на бойни умения зависи, в най - голяма степен, от физическата сила. Оказва се, че по - важни от физическите данни на боеца са неговите съзнание, интелект, воля, и боен дух. Според една романтична представа, жените - воини са, по - скоро, мечта или мит, отколкото реалност. В днешно време, можем да видим тяхната роля и тяхното влияние в бойните изкуства. Предлагам на вашето внимание списък на някои от 100 - те най - известни жени в историята на Китай, както следва: 1. Yu Niu (770 Пр. Р. Хр. - 221 Сл. Р. Хр) 2. Baogu (317 - 420 ) 3. Принцеса [Ming - Lian] и Принцеса Yongtai (476 - в Европа, тази година е последна за Западната Римска Империя със столица Рим) 4. Mulan/Fa Mu Lan/Hua Mu Lan (589 - 618) 5. Ng Mui и Yim Wing Chun (1662 - 1722) 6. Ролята на жените в китайските бойни изкуства - днес. Ю Ниу била най - добрата фехтовачка с меч, в течение на целия исторически период, носещ романтичното име "Пролет и Есен"(770 Пр. Хр. - 221 Сл. Хр). Веднъж, владетелят на една от китайските държави - царство Жу - организирал 7 - дневен турнир по бойни изкуства. Ю Ниу била обявена за най - добър майстор на меча, измежду 3 000 претенденти за тази титла. Нейната философия, както и нейният боен стил са запазени до днес. Баогу, известна още и като Киангуанг, живяла по времето на управлението на представителите на китайската династия Източна Лин (317 - 420). Нейният баща - Бао Киан, бил военачалник в южната провинция Гуангдонг. Той бил таоист (последовател на таоизма) и изучавал медицинския трактат (монография) "Ки Хуанг План". Когато Баогу навършила 20 години, баща й я омъжил за своя добър приятел и сподвижник, известният лекар и химик - Ге Хонг. (О, ама вие не сте ли чували за него?!)... Младоженците се преместили да живеят в Южен Юе. Там, те събирали и изследвали множество билки, като успяли да създадат лекарства за множество нелечими, дотогава, заболявания. Успяли да спасят много хора от мъчителна смърт. Двамата създали безценен медицински трактат, касаещ акупунктурата (иглотерапията) и моксата, наречен Жуху Бейджи Фанг. Принцеса Минг - Лиан (476) (ама не намирате ли това име за прекрасно?), дъщеря на император Лианг Уу Ди, била единственият ученик на Да Мо (Бодхидхарма/Пу Ти Да Мо/ДаМо/Дарума Дайши) от женски пол. Императорът посветил на дъщеря си един храмов комплекс (манастир), в който жените също да могат да почитат Буда. Новият манастир бил построен недалеч от известния и днес център на китайските бойни изкуства - манастира Шао Лин. Лицето на новопостроения храмов комплекс гледал на запад, като демонстрация на почитта към Индия, като родина на Буда, която, както е известно, е разположена на запад от Китай. Принцесата се отдала на изучаване на бойни изкуства, Чи Кунг (дихателни техники) и билколечение. Принцеса Йонгтай, от династията Беюей, била последователка и приемничка на Минг - Лиан в същата женска обител. фактът , че тя надминала уменията на своята учителка, довел до промяна на името на този манастир - от Манастир на Минг - Лиан, на Манастир на Йонгтай. Фа Му Лан/Хуа Му Лан (589 - 618) е една от най - прочутите героини в китайската история. В превод на български, Му означава Дърво, Лан означава Орхидея, а Хуа означава Цвете. Мулан се превежда като Магнолия. Истинската история на живота на Мулан е загубена. Но, благодарение на една поема и на една новела, това име е запазено за поколенията. Днес, ние не разполагаме с исторически достоверни сведения, които да ни кажат нейното истинско име. Твърде оживени спорове се водят за фамилното й име. Дали е Му, или друго - Жу, Хуа, Фа, Уей... Запазените сведения, касаещи личността и живота на тази китайска жана дАрк/Дарк, са противоречиви. Разказват, че тя била дъщеря на известен воин и пълководец, че съпругът й служел в армията, предвождана от нейния баща. Когато двамата най - мили на сърцето й мъже били убити в една от многобройните войни срещу външни нашественици (наричани от китайците с обобщаващото название варвари), девойката се заклела пред още топлите им трупове, че ще отмъсти жестоко на враговете. Преоблякла се в мъжки дрехи, скрила буйната си катраненочерна коса под един шлем и повела към победи армията на баща си. Нашествениците били разбити в няколко много тежки сражения и били отхвърлени далеч отвъд Великата Китайска Стена. Лично самият император пожелал да я възнагради пребогато за вярната й служба в армията. Дори искал да я назначи на важен държавен пост, вероятно - като началник на личната си гвардия или като висш военен ръководител? Мулан отказала да приеме даровете на своя владетел, отказала и държавната служба, и помолила единствено за разрешение да се завърне в своя дом, където я чакали роднините й. Когато, най - сетне девойката се завърнала у дома си, облякла женските си дрехи и се преобразила в жена, никой от роднините и от приятелите й не я познал. Лицето й било загрубяло, а тялото й било закалено в следствие от усилени тренировки със и без оръжия, от тежки походи, от нощуване под открито небе, от кръвопролитни сражения... Изпълненият с превратности живот на Мулан вдъхновявал цели поколения китайски жени и девойки, както заради това, че тя следвала учението на Кун Фу Цзъ/Конфуций (уважение към предците и към родителите, защита на Родината) и на таоизма (действие чрез бездействие, отказ от високопоставена държавна служба, в полза на семейството си). Нейното влияние продължава и в днешни дни. В памет на нейния героизъм, една китайка - Йинг Мейфенг от Шангхай - е създала бойно изкуство, наречено Мулан Куан/Чуан (Юмрукът на Мулан). Патентовала го е преди около 10 години. Това бойно изкуство се базира върху техники от Хуа Джиа Куан - древно китайско бойно изкуство, което е възприело стъпките от различни танци. Стилът Мулан Куан съдържа форми/кати, в които воинът се придвижва в 6 посоки, изпълнявайки по 52 до 82 техники във всяка посока. Някои от формите в този стил се изпълняват с оръжия - с един меч, с едно бойно ветрило, с два меча и с две бойни ветрила. Това бойно изкуство има свои върли привърженици в Китай (естествено!), в Япония, в Югоизточна Азия, в Северна Америка, в Европа. Нг Муй и Йим Уинг Чун (1662 - 1722) са живяли по време на управлението на династията Чинг/Цин (1644 - 1912). Един от императорите от тази династия, Кангши (Канг Шъ? Шъ = Змия) заповядал разрушаването на манастира Шао Лин, тъй като там се криели бунтовници против властта на тази династия. Нг Муи била монахиня, игуменка (управител/ка на манастир) и учителка там. Заедно с още неколцина монаси, тя успяла да се измъкне от шпионите на императора. Укрила се в манастира на Белия Жерав, където игумен бил Тай Люнг. Познанията и уменията в бойните изкуства на Нг Муй били легендарни. Йим Уинг Чун била ученичка на Нг Муй. Тя дала своето име на стила - Уинг Чун Куан. Преподала стила, който, дотогава, бил създаден само за жени на своя съпруг. Това е бойно изкуство, което помага на по - слаб човек (жена, младеж, старец) да се справи с по - силен. Има интересни техники за блокиране на ударите и за отбиването им, ритниците много рядко се нанасят, за разлика от таекуондо, над кръста (рита се основно в краката и... между тях), блокът с ръка се изпълнява заедно с удар с другата ръка и с ритник или се удря със същата ръка, с която сте изпълнили блок току що... Такива работи... Този стил е разпространен от Йип Ман, Брус Ли и др. Ролята на жените в китайските бойни изкуства в днешни дни Обществата се променят постоянно, а това води до промяна на отношението към жените и към тяхната роля в даденото общество. "Бавно и полека", жените навлязоха във всички области, контролирани от мъжете. Днес, признанието на тяхната роля за развитието на бойните изкуства е безспорно. Известни са купища актриси, играещи в екшън филми с бойни изкуства. Много от тях активно тренират и преподават традиционни китайски бойни изкуства. Ако влезете в някое доожоо (зала за тренировки) по бойни изкуства, ще забележите, че много девойки и жени тренират наравно с мъжете и по нищо не им отстъпват.

Айну - кои са те? Айну - народност, предполага се, от сибирски произход, понастоящем, живееща на Курилските острови, на остров Сахалин и на остров Хоккайдоо. Рядкост са тези от тях, които не са се смесили с японците и са запазили своите обичаи, своя език, своята култура. По традиция, айну са ловци, но сега преобладаващата част от тях са уседнало земедалско население или строителни работници. Религията им е анимистична, а най - важното животно в религиозния им пантеон е мечката. Тя е техният тотем (животно - закрилник). В Япония ги наричат още ебису, емису и Езо (последното е старо име на Хоккайдоо). Или малко по - абстрактното: варварите от Север (това - през средновековието). Продължава (Цялата статия в сайта nauka.bg) http://nauka.bg/index.php?mod=front&fn...e&pid=11588

Кафето – черно като нощния мрак, горещо като пламъците в ада, сладко като любовта… Почти всеки от нас обича да пие кафе, но малцина са запознати с етимологията (историята на произхода) на думата и с историята на напитката. Какво (не) знаем за кафето? Думата кафе произхожда от холандската дума коффее, която пък, от своя страна, води началото си от арабското “кахва”. По всяка вероятност, тази дума идва от наименованието на етиопската област Кафа. Известно е, че още през 11 век, местните овчари забелязали, че овцете им, хапнали си от листата на растението, наречено днес кафеено, стават много по – бодри и по – активни превъзбудени. Католически монаси – мисионери дочули за това. Те започнали да правят отвара от листата на кафееното растение. Няколко века по – късно, хората обърнали внимание на печените зърна на кафето. От арабските страни най-напред кафето преминало в Турция. Турците започнали масово да го пият през първата половина на XVI век по времето на султан Сюлейман Велики. Двадесет години по-късно в Константинопол се появили и първите кафенета. Вероятно първото такова е било създадено през 1554 г. Кафето било донесено в Европа и от венециански търговци - през 1615 г. По - късно, кафе донесли и търговците на османската турска империя. Това бил периодът когато и другите две известни топли напитки, горещият шоколад и чаят, се появили на стария континент. Първоначално, кафето било предлагано от продавачите на лимонада и се е вярвало, че има лечебни свойства. Първата европейска кафетерия била отворена във Венеция през 1683 г., като най-известната, Кафе Флориан на площад "Сан Марко," продължава да функционира и днес. Турското кафе се вари в метален съд с дълга дръжка, наречен “джезве”. Холандците отглеждали кафе и в Малабар, Индия, а през 1691г. отнесли малко и в Батавия, Ява (днешна Индонезия). За няколко години, холандските колонии станали основните доставчици на кафе за Европа. Днес, Индонезия е четвъртият в света износител на кафе. Първото доказателство, че кафето се е консумирало в Северна Америка датира от 1688г. Скоро след това кафетерии се появили в Ню Йорк, Филаделфия, Бостън и други големи градове. Бостънското Чаено Парти (Бостон Теа Партй) от 1773 г. е планирано в кафетерията "Зеленият Дракон". Тхе Неы Йорк Стоцк Еьчанге и Банк оф Неы Йорк са основани в кафетерии, намиращи се в района известен днес като финансовия дистрикт Ыалл Стреет. Пак холандец е започнал разпространението на кафето в Централна и Южна Америка, където днес то е основната доходоносна продукция на континента. Кафето е пристигнало за пръв път в холандската провинция Суринам през 1718, следвана от плантации във френска Гуана и Бразилия. През 1730г. британците въвеждат кафето в Ямайка, където днес се отглежда най-известното и най-скъпото кафе в света. До 1825г. Южна и Централна Америка вече са поели пътя към тяхната съдба на кафени магнати. Датата е важна в историята и с факта, че кафето е засадено за пръв път в Хаваи, където не само се произвежда единственото кафе в САЩ, но и едно от най-хубавите в света. Сега, съществуват над 100 сорта кафе. Названието на сортовете кафе, най – често, е свързано с местността, където сортът се отглежда. Или пък – с пристанището, през което кафето се внася или се изнася. Един от най – известните сортове кафе – “Мока”, носи името на града – пристанище Мока, разположен в южната част на Йемен. Люботни факти: Кафето е вторият най - използван продукт в света, след олиото. Кафето е най - популярната напитка в света с консумация от 1400 милиона чаши на ден! Първото кафе в Европа се е продавало по аптеките като лечебно средство. В стария арабски свят, кафето е станало толкова важна част от семейния живот, че една от законните причини за развод била отказа на мъжа да произвежда кафе за съпругата си!!! През 1732 г. Бах написва кантата за кафето. Първото нес кафе е създадено от японско-американският химик Сатори Като от Чикаго през 1901 г. Величественият, най-прочутият, най-силният в света владетел и господар, халиф и падишах Мурад IV, господарят на света взе мъдро решение: затваря всички кафенета. Резултатът - 146 кафеджии и клиенти били заловени, заклани и, после - окачени за назидание на останалите. През 1600 година, когато кафето е внесено в Европа, в Италия папа Клемент VIII е притискан от своите съветници да обяви любимото питие на Османската империя за неприятелска заплаха. Когато папата отпива глътка кафе, той заявява: "Тази сатанинска напитка е толкова прелестна, че ще е жалко да оставим неприятелите да са единствените които я употребяват. Ние ще изиграем Сатаната, като го покръстим!" "Тази черна и горчива напитка" според френския историк Жан Клод Болон бързо завъртяла главите на парижкото добро общество, което оценило нейните свойства да "изостря мисълта и да стимулира разговора". Сюлейман ага, посланик на султана в Париж, по време на първия официален прием поднесъл на гостите турско кафе, което предизвикало всеобщо възхищение. Три години по-късно, през 1672 г. на площад Сен Жермен било открито кафене, което било масово посещавано. Собственик му бил арменецът Паскал. През 1690 г. един грък открил ново много популярно кафене - първото кафене шантан, където посетителите пеели песничка, възхваляваща кафето. Друго любимо на парижаните кафе, наречено "Прокоп", на името на собственика си италианеца Прокопио дел Кастел, отворено през 1686 г. продължава да съществува и до днес. Знаменитото кафене е посещавано от Волтер, Русо и Бомарше, по-късно от Марат, Робеспие и Далтон. Твърди се, че капитан Наполеон Бонапарт заложил там шапката си, след слаба игра на шах. Ориенталската привичка явно много бързо се наложила, защото според една карта от XVIII век броят на парижките кафенета бил между 700 и 800. Те бавно започнали да изместват кабарето от всекидневието на французите и скоро в двата вида питейни заведения се оформила различна публика. Докато за кабарето е характерно пиенето на вино и забавления с лековати жени, кафенето по правило предлага вестници и предразполага към по-сериозни политически разговори. Забавленията тук са игра на карти, шах и билярд. През юли 1789 г. парижките кафенета около "Пале роял" били пълни и шумни. Някакъв малък дял от това, което предстояло да се случи, трябва да е имало и ободряващото и възбуждащото сетивата кафе. То играло и известна роля в Октомврийската революция. В една история на европейските кафенета между другото се споменава, че през есента на 1916 г. Тристан Царя играл шах в цюрихското кафене "Одеон" с руснак на име Ленин, който чакал някакъв пломбиран влак, да го закара в Русия. Германците познали кафето в края на XVII век. През 1680 г. в Хамбург било отворено първото кафене, а петнайсет години по-късно примерът му бил последван от Лайпциг. Малко след това на изкушението се поддали Нюрнберг и Щутгарт. Първото кафене в Берлин отворило врати през 1721 година. Забрана за внасянето му станала причина за възникването на безредици през 1766 г. По онова време всеки, който пиел кафе се наказвал с глоба от 10 талера. През 1665 г. придворен лекар предписал на руския цар Алексей Михайлович кафе срещу главоболие, но в Русия то проникнало едва към края на XVIII век и заварило вече утвърдени навици в пиенето на чай. По онова време статии за приготвянето на кафе според руския изследовател Пучеров имало в сп. "Всеобщее и полное домоводство" и в сп. "Экономическй магазин". Чак след 1812 г. вносът му се увеличил и употребата му започнала да се приема за бон тон. Във Виена новата страст проникнала при малко странни обстоятелства. През 1683 г. след неуспешна обсада на града Турците се оттеглили, като оставили значително количество кафе във чували. Виенчани смятали да ги хвърлят в Дунава, но Георги Колчински, полски офицер на служба в австрийската армия ги спрял. Заради особени заслуги при защитата на града властите му подарили чудноватите зърна. Скоро след това той отворил първото Виенско кафене. Според изворите Колчински бил разузнавач и при една от мисиите си проникнал в тила на турците, като се представил за български търговец. В момента на ъгъла на ул. "Колчински" с "Фаворитен шрасе" се намира негов паметник. Представлява бронзова фигура на мустакат мъж със сурово лице, който налива кафе от кана. В краката му са захвърлени щит, меч, стрели и други оръжия. В Полша то също е преминало от Турция. Един от рицарите на крал Ян Собески намерил в една турска шатра кафе, достатъчно да се открие първото кафене във Варшава. Подобна е историята и на кафене в Будапеща, което продължава да съществува и до днес. У нас кафето е пренесено от турците. Бразилия произвежда 27% от кафето в света - предимно нискокачествена арабика и робуста тип Конилон.Сред по известните Бразилски сортове кафе са Бахия и Бурбон Сантош. Минаш Герайш, Парана и Сао Паоло са щатите, в които има най-много кафени плантации. Качествени марки бразилско кафе са Минас, Церрадо и Сантос- известни по цял свят. През 1992 г. страната постави рекорд и изнесе 20 милиона чувала кафе. Стандартното тегло на един чувал е 60 кг, а цената му варира в зависимост от качеството и може да достигне $200. Земеделието осигурява 14% от БВП и 40% от износа на Бразилия и е най-развитият отрасъл от икономиката на страната. През 70-те години секторът се модернизира и наред с традиционните кафе и захарна тръстика започват да се отглеждат и специфични за тропичния климат земеделски култури. Днес Бразилия е сред най-големите производители на соя, гуава, манго и цитруси в света. През 90-те години се популяризира отглеждането и на какао, памук и маниока. Географски земеделието в Бразилия е добре диференцирано: основната култура в Южна Бразилия е тютюнът, а ориз се отглежда по поречията на Амазонка и другите големи реки. Бразилия се слави като най-големия производител на концентриран портокалов сок в света. Цитрусовите насаждения в щата Сао Паоло се простират на 800 хил. хектара земя. С годишното си производство от 15 млн. тона зърно годишно, западните щати са се утвърдили като житницата на Бразилия. Индустриалното производство в Бразилия започва да се развива едва преди 30 години, но за сметка на това днес се отличава с интегрирана и стабилна структура. През 90-те бразилското правителство изготвя т.нар. план Царажос, който разширява добива и износа на руда. Активизира се производството на желязна руда, боксит, алуминий и манган. Монополист в добива на желязна руда е най-големият бразилски износител - държавната компания ЦВДР. След крупни инвестиции през 80-те години се засилва производството на водноелектрическа енергия. В момента Бразилия произвежда 55 млн. мегавата годишно водноелектрическа енергия и е сред световните лидери. Двете основни ВЕЦ в страната са язовирите Туцуруа и Итаипо, който е и най-големият язовир в света. През последните месеци обаче специалистите отбелязват енергиен дефицит, които вероятно ще доведе до известен спад в икономиката. Дълго време бразилските политици пренебрегваха ролята на туризма в икономиката на страната. Впоследствие секторът се разрасна и днес осигурява около 6 млн. работни места, а приходите от него достигат 8% от БВП. Всяка година 1,6 млн. души посещават Бразилия. По данни от Националния туристически борд 72% от тях са туристи. Първата лицензия за пренасяне на кафеено дърво в Америка е от 1670 г. на името на Дороти Джонс от град Бостън. Една чаена лъжичка мляно кафе, която е достатъчна за приготвянето на една чаша от тази напитка, съдържа еднократна терапевтична (лечебна) доза кофеин от около 0,1 грама. (Само да напомня, че чаят съдържа теин! Това – между другото.) В плантациите с млади кафеени дръвчета се засаждат и акации. Те предпазват кафеените фиданки от горещите лъчи на Слънцето. Когато кафеените дървета порастнат, акациите иколо тях се изсичат. От едно кафеено дърво се получават около килограм семена. А от дърветата, разположени на площ от един хектар, се добиват около 2 тона семена. Хората пият кафето с мляко от края на XVIII век и началото на XIX век. На изток, никога не употребяват добавки в кафето. Там дълбоко вярват, че различните добавки в кафето са вредни за здравето, а от друга – че развалят вкуса на напитката. На световния пазар, за “страна на кафето” се приема Колумбия, където на тази стока се отдава първостепенно значение. Ако пиете кафе, не се отказвайте от него! Американски учени установили, че рязкото спиране на количеството кофеин, с което организма е свикнал, води до главоболие, до депресия, и дори до намаляване на интелектуалните способности, но – за кратко. Бременните жени не трябва да пият повече от три чаши кафе дневно. Други учени – група англичани, свързват смъртта на децата в утробата на майките им с големите количества кафе, което поглъщат бременните жени. Организмът на неродените деца нямал биохимическа съвместимост с някаква съставка в кафето или пък с някакви съединения на съставки на кафето със съставки в кръвта на майката. Трета група учени, но този път - от страната на Изгряващото Слънце открили, че добавените в кафето сметана и захар неутрализират въздействието на кофеина. Познавачите и ценителите на кафето твърдят, че, за да се приготви истински добра напитка, кафените зърна трябва да се смелят в ръьхна мелничка. “От кафемелачката излиза миризма, а от мелничката – аромат!”, твърдят те. В Северна Африка и в Близкия Изток, кафето се смята за най – ценната напитка. Когато тръгват на път, хората носят със себе си кафе и всичко необходимо за приготвянето му. Според арабския обичай, кафето трябва да бъде “черно като нощния мрак, горещо като пламъците в ада и сладко като любовта”. Задължителният детайл на кафето, наричано “капучино”, е бялата “шапчица” в чашата. Названието на това кафе идва от островърхите бели шапчици – капучини, които носели монасите от католическия орден на капуцините. Понякога, в капучиното се добавя канела. Руснаците са изобретили нещо много интересно. В самовара, в който варят чай, те слагат, предварително, отвара от кафе. Вътре сваряват чай и пият тази смесена отвара – кафе с чай. Опитайте и вие – може да ви хареса. Но, после, ще трябва да обяснявате подробно “защо кафето мирише на чай”! Забележка – магията на напитката “кафе с чай” се състои в сваряването на чая в кафето, а не – в механичното смесване на кафе с чай. Можете, разбира се, да пиете чай с кафе “на полюси”… Това ще рече, когато пред себе си имате чаша с кафе, да отпиете една глътка от кафето и, на мястото на отпитото кафе, да добавите толкова чай. Всеки път, когато отпивате от чашата, добавяте чай. “Магията” се състои в номера да поддържате същото количество течниост в чашата. В началото, имате само кафе в чашата си. Накрая, разполагате само с чай. Сега, след всяка глътка чай, прибавяте кафе. И – така, докато в чашата си имате отново само кафе. По същия начин, можете да си играете, ако разполагате с бира и кока - кола. “Полюси” от бира с кока - кола пият англичаните.

Къде се е провела Троянската война? В “Илиада” на Омир се говори за скандинавците. Одисей е бил датчанин, а троянците – финландци. Какво бихте отговорили, ако някой ви каже, че, в епичните сцени на Троянската война, герои са не троянци и ахейци, а - викинги и фински племена? “- Не може да бъде! Това е абсурд!” – тази е първата мисъл, която ни минава през главата, при научаването на подобна новина... Но италианският инженер Феличе Винчи защитава друго мнение. Той лансира една колкото уникална, толкова и скандална версия за легендарните писания на аеда Омир. Одисей е бил родоначалник на съвременните датчани. Тази смела хипотеза представя Ф. Винчи в своята книга, озаглавена “Омир от Балтика”. Според италианеца, Одисей няма нищо общо с древните елини. Бил е датчанин. А събитията, описани в “Одисея”, са се разиграли около Скандинавския полуостров, а не – край бреговете на Средиземно море. Феличе Винчи не само смело лансира абсурдната, на пръв поглед, теза, но и я подкрепя с куп научни факти. Учените отдавна са установили, че някои от описанията на ландшафта в “Илиада” и в “Одисея” не се вписват в картата на Средиземноморието. Още древногръцкия историк Плутарх е предполагал, че остров Огигия, на който Одисей е живял, като пленник на нимфата Калипсо, се намира в Северна Атлантика, “на пет дни плаване от Британия”. Според описанието, дадено от Омир, град Троя лежи “край безграничния Хелеспонт”. За Хелеспонт е прието да се смятат Дарданелите (кръстени на Дардан). Но този провлак не заслужава епитета “безграничен”. Винчи предполага, че, всъщност, става дума за Финския залив. Впрочем, в датските летописи от XII век (след Р. Хр.) се споменава, че, в едната част от крайбрежието на Балтика, е живял народът на хелеспонтите. Названията “река на океана” и “поток на океана”, които често се срещат в “Одисея”, всъщност, се отнасят за течението Гълфстрийм. Западно от град Хелзинки, край Финския залив, авторът на сензационната книга е открил места, чиито имена (топоними) са близки до имената на градовете, съюзници на Троя. По описанието на Омир, Троя е град, разположен в хълмиста местност, в долина между две реки. Именно по ТОЗИ начин е разположено и финландското селище Троя! Оръжието и облеклото, описани от Омир, много наподобяват тези, които са открити в Дания, в гробниците на воини от бронзовата епоха. Също толкова си приличат и корабите, описани в двата епоса, с корабите на прибалтийските народи от онова време. Военната архитектура - крепостните стени и другите отбранителни съоръжения (кули, портални комплекси и др.) на Троя, описани от Омир, напомнят повече на крепости на северни народи, построени от камък и дърво, отколкото - на земни валове, каквито са били укрепленията на егейската цивилизация. Дори съдовете за храна и за течности на сражаващите се страни са от метал и от дърво – поредният факт, говорещ в полза на хипотезата на италианския инженер. Любопитно е, че Омир не дава описание на прочутата гръцка керамика. Той не описва и конкретния образ на красивата Елена. Защото всяка епоха има свой идеал за красотата на женското тяло и на женското лице. В “Илиада” се говори за нощни сражения, които не биха били възможни край бреговете на Средиземно море, но, край бреговете на Балтийско море, в “белите” нощи (с полярно сияние) са напълно възможни! Описвайки климатичните условия, Омир рядко споменава жарко слънце или горещини, а твърде често говори за мъгли, студ, дъжд, сняг, виелици... Които, за Гърция, са рядкост. Винчи дава още много примери в защита на своята хипотеза. Но как е могло да се случи такова “преместване” на мястото на действието в епоса? Авторът на книгата “Омир от Балтика” е подготвен за отговор и на този въпрос. Около 1600 г. пр. Р. Хр., в Северна Европа, са започнали големи промени на климата. Поради глобално застудяване, свързано и с цикли на заледяване, средната температура е паднала с около 4 градуса по скалата на Целзий. Едновременно с това, изригнал и вулканът на остеров Санторини, в Егейско море (1630 г. пр. Р. Хр.). Облаци от вулканична пепел задълго скрили Слънцето, предизвиквайки явление, наподобяващо “ядрена зима”. Народите на Скандинавския полуостров, в които Винчи вижда прародители на всички европейци, се отправили на юг. Една част от тях преминала през Месопотамия и достигнала до Индия. Тях, според него, познаваме като “арийци”. Друга част, преминала през Мала Азия и достигнала до Египет. Това били хетите. Трета група прселници се задържала в Гърция. Това били ахейците. Те донесли със себе си географските имена, напомнящи им тяхната северна родина, а, също така – и своя епос, митове, легенди, сказания, предания за богове, герои, войни и битки... Според италианеца, на основата именно на ТОЗИ фолколор, Омир е създал своите безсмъртни творби. Според Винчи, археолозите не са намерили в района на Средиземноморието следи от народи като данайците (от които трябва да се пазим, дори, когато ни даряват!), пеласгите, лапифите и други. Но те и сега си живеят пак там, където са се намирали във времето, описано от Омир. Днес, ние ги наричаме почти по същия начин: датчани, поляци, лапландци... Своята гореща кръв, финландците са наследили от своите предци, които участвали в Троянската война... Историческата наука не е произнесла своето мнение за хипотезата на италианския инженер. Историците или, все още, не са прочели обемистата книга, или не са сметнали за необходимо да се занимават с тази хипотеза. Ние можем да си направим труда поне да прочетем тази книга. След време, може да се окаже, че авторът й разсъждава в правилна посока. Възникват обаче интересени въпроси: - Ако Троя не се намира в Мала Азия, а в Скандинавия, какво точно е открил Хайнрих Шлиман, който, още от дете, се е надявал да открие този град, следвайки СЪЩИТЕ Омирови описания, които е ползвал и италианският изследовател на двата древни епоса? - Кой от тях двамата е прав – Х. Шлиман или Ф. Винчи? - Какво е било стратегическото и икономическото значение на Троя – ако се е намирала на едното или на другото място? - Ако приемем, че и двамата са прави и, че съществуват два града с името Троя, отдалечени на такова голямо разстояние един от друг (както има два града с името Тива – в континентална Гърция и в Египет), откъде са пристигнали, по море, на Апенинския полуостров, троянците, водени от Еней? --- Felice Vinci - "Omero nel Baltico", 1993; 2002 За обичащите да четат нещата в оригинал. http://www.centrostudilaruna.it/vinci.htm http://www.bocksaga.de/applet/homer.htm http://www.disinformazione.it/omero.htm http://itis.volta.alessandria.it/episteme/ep2vinc1.htm

Коранът - The Qu'ran/Quran http://quran.justnic.com/-id=1.htm http://www.koran.ru/ http://islamfrance.free.fr/coran.html http://www.usc.edu/dept/MSA/quran/ http://web.umr.edu/~msaumr/Quran/ http://www.islamicity.com/mosque/quran/ http://quran.muslim-web.com/ http://www.road-to-heaven.com/ ---- А тук - Коранът - на японски!!! Най-сетне - Коранът е на достъпен език. http://www.isuramu.net/kuruan/ http://www.kuran.gen.tr/?x=s_main&kid=17 --- http://www.znameniazasadniaden.com/ http://www.fordham.edu/halsall/islam/islamsbook.html

Светата Библия http://www.pravoslavieto.com/2/osnovi/faith.htm#za_bibliata http://www.tagnet.org/gabrovo/b_osnuch.html http://www.bibliquest.org/Bible_par_chapitres.htm http://bible.free.fr/ http://www.fraternitenotredame.com/Pages/F...inte_Bible.html http://www.catholiques.org/bibliasfrance.htm http://www.tradere.org/bible/index.html http://etext.lib.virginia.edu/kjv.browse.html http://www.biblegateway.com/

Честит празник на всички, които се чувстват народни будители! Днес, всеки уважаващ себе си учител, всеки уважаващ себе си деец на Словото е, в някакъв смисъл, и будител, макар контекстът на днешната епоха да изисква тази будителска дейност да се проявява по коренно различен начин, отколкото това е ставало през Античността, през Средновековието и през Възраждането. За пръв път, Денят на народните Будители е отпразнуван в гр. Пловдив през 1909 г. Дотогава, на тази дата се е празнувал денят на св. Иван Рилски. През 1922 г., народното събрание обявява този ден за празник на всички “заслужили българи”, както са се изразявали тогава. Денят на народните будители възниква в трудното време на душевна разруха след Първата световна война. За българското общество е рухнал възрожденският идеал. За мнозина е ясна реалната заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. В такъв момент, българите се вглеждат в делата на онези, които, в трудно време, с мощта на своята мисъл, са връщали равновесието и духовната стабилност на народа. През многовековната българска история, за около 7 века, българският народ е бил под чуждо владичество – 2 века под това на византийците и 5 века - под това на османските турци. В тези времена били заличени много български родове, много исторически извори, многовековни завоевания на българската култура... И все пак, България успява да оцелее и отново да се появи със собственото си име на политико-географската карта на Европа. Този факт се дължи на дейността на многобройните дейци на словото, на онези творци, които успяха да пренесат мъждукащия въглен на българския национален дух през вековете. Далеч преди официалното обявяване на този празник със закон, българският народ почита своите будители и ги канонизира като светци в своята историческа памет. Показателен е фактът, че първият закон на новоосвободената българска държава е законът за задължителното всеобщо начално образование, че само 9 години след Освобождението на България от османо-турско владичество вече имаме БАН. На този ден, България отдава своето признание на дейността на безброй народни будители, които създадоха Българското Възраждане. Всъщност, будителска дейност в българските земи може да бъде открита още в дълбока Древност. Още Орфей е казал, че трябва да опознаем себе си, за да опознаем същността на боговете. А тракиецът Спартак е съумял да вдигне на въстание гладиаторите и робите в Римската империя. И с тази своя непрофесионална армия да унищожи осем римски легиона. През Средновековието, княз Борис I – Михаил унищожил 52 болярски рода (от които – 50 на древните българи и само 2 – славянски!), за да покръсти българския народ и, за да може, по-късно, България да даде култура на голяма част от славянския свят. Неговият син – цар Симеон I Велики – създаде “Златния век” на българската култура. По време на неговото управление процъфтяват книжнината, архитектурата и изкуствата. Разбира се, не бива да пропускаме делото на т. н. “свети Седмочисленици” – това са братята Константин Философ – Кирил и Методий, както техните ученици – Горазд, Сава, Ангеларий, Наум и Климент (последният е автор на азбуката, наречена на името на неговия Учител – кирилицата). Без тях, Златният век би бил невъзможен. Не бива да пропускаме ученията на богомилството, на варлаамитството и на исихазма. Нашите средновековни предци вярвали, че “Голи са, без книги, всички народи!” Изкушавам се да приключа средновековния период с цитат на надписа върху колона на хан Омуртаг. Надписът гласи: “Човек и добре да живее, умира. И друг се ражда. И нека родените по-късно помнят!” Ние сме родени по-късно. Други ще се родят още по-късно. Нека помним! Нека сега се пренесем в епохата на Българското Възраждане! За разлика от Западноевропейското Възраждане, което беше опит за връщане към ценностите на гръко-римската цивилизация (здрав и красив дух – в здраво и красиво тяло), при нас, народните будители търсеха пътища, водещи към победата над невежеството. Нашето Възраждане не е нито опит за припомняне на нечии чужди идеи, нито опит за хуманизиране на човешкия дух. Ние не се опитвахме да възстановим нещо, което е вън от нас, нямахме необходимост от идеите на Платон и на Аристотел, защото си имахме идеите на Орфей, на Иван Рилски, на Йоан Екзарх, на черноризец Храбър, на презвитер Козма и на всички знайни и незнайни старобългарски книжовници. Опитвахме се да отстояваме своето собствено минало величие. Но защо наричаме борците за просвета с термина “будители”? Защото те “събуждат народа”, за да може да види той деня, да види светлината на Слънцето. Целта на “събуждането” е не само някой да бъде събуден от сън или от незнание, но, след като бъде събуден, той да се впрегне на работа, да се роди в душата му желание да промени себе си, да промени и битието си, да сътвори утрешната история... Паисий Хилендарски, родоначалникът на българската освободителна идеология, разбуди българския народ от неговия вековен робски сън. Неговото дело бе продължено от хората, взели участие в процесите, свързани с църковната борба, с просветното и с научното дело, с революционната борба, с литературата, с дарителството... И кой, ако не – Църквата - спомага най-много за разпространението на знанията, за запазването на българсия език, на българщината, както и - за по-дълбокото разбиране на философията на историята - не като култура на войната, а като култура на мира? За съжаление, не е възможно да бъдат изброени всички народни будители. В този празничен ден, трябва да се сетим и за всички незнайни будители. Трябва да отдадем признателността си и на днешните будители, защото признанието на цялостната им дейност не трябва да идва след векове. Възниква въпросът: Нужни ли са, в днешно време, нови народни будители? Винаги са нужни велики личности, които да спомогнат за реализирането на националните идеали на един народ. А българският национален идеал от Възраждането, все още, не е осъществен. Отговорността пред утрешния ден е както лична – на всеки един от нас, така и – национална – на цялата българска нация. Нека благодарим на всички знайни и незнайни, минали и настоящи народни будители за идеята, която са ни завещали, а именно – че будността е важна предпоставка за едно по-добро бъдеще – лично и общонародно.

http://astronomia.start.bg/ http://astronomy.hit.bg/ http://www.planet088.com/software.asp http://solarsystem.hit.bg/ http://astro.314c.com/ http://www.geocities.com/astronomiabg/ http://www.planet088.com/ http://astronomy.hit.bg/rozhen/ http://www.obspm.fr/www/france.fr.shtml http://www.anaconda-2.net/andromeda.html http://www.cieletespace.fr/default.aspx http://emilie.bodin.free.fr/ http://lecleire.chez.tiscali.fr/ http://www.astrosurf.com/ http://pages.infinit.net/initast/introfran.html http://cafe.rapidus.net/algauthi/ http://www.maison-astronomie.net/ http://www.astronomes.com/ http://www.dustbunny.com/afk/

Астрономията на Балканите – проблеми и перспективи Българската Национална Астрономическа Обсерватория (НАО), разположена на връх Рожен, в Родопите, беше домакин на безпрецедентна среща на учени от Югоизточна Европа. Те скрепиха бъдещото си сътрудничество с два документа – резолюция и декларация. Договориха се за няколко общи проекта, с които ще кандидатстват по европейски програми: НАО “Рожен” да стане образователен център; За финансиране на изследвания в сектор “Нестационарни променливи звезди”; За осигуряване на бърза и с голям капацитет Интернет-връзка. Експертите бяха обединени около общите грижи и тревоги за бъдещето на тяхната наука. Ето какви проблеми стоят пред тях: Ще останат ли младите учени в собствените си страни, където да развиват своята наука? Или най-кадърните и най-амбициозните сред тях ще намерят свое място в западни научни институти, а предпочитащите да останат в своята родината ще бъдат принудени да се преориентират в други направления и сектори на науката си. Астрономите и астрофизиците имат отлична подготовка, включително – и като умения за философски разсъждения, затова могат да се реализират успешно в редица области. Изследванията и публикациите на балканските учени са на европейско и на световно ниво. Техните разработки се рецензират по същите правила, както на западните им колеги. Публикуват в едни и същи научни списания. Дори и по научен продукт те са конкурентни на своите западноевропейски събратя, макар че въобще не може да се прави съпоставка на условията, при които се трудят. Европейските страни отделят 10 пъти повече средства за научно развитие, а учените там получават 20 пъти по-големи заплати от нашите. И в реални, и в относителни цифри, не е възможно сравнение. Ако в рамките на ЕС се заделят по 3% от БВП за наука, то на Балканите се заделят до 0,5%. В нашите страни индустрията не е развита до степен да отделя до 2% от печалбата си за научно развитие. Затова, астрономите се обединяват, за да намерят, с общи усилия, решения на проблемите, стоящи пред тяхната наука – ниски заплати, мизерни държавни бюджети, емиграция на младите научни надежди, труден достъп до съвременна научна литература, слаба конфигурация на компютрите, бавна Интернет-връзка, остаряла техника от миналия век, недостатъчно добро използване на възможностите за регионално сътрудничество... Резултатът от първия съвместен проект на България, Румъния, Сърбия и Черна гора вече е факт! По програма ЮНЕСКО-РОСТЕ, ще бъдат предоставени 68 000 US долара за оборудване на телескопа на Роженската НАО с модерна дигитална камера. Очаванията са, апаратурата, осигуряваща многократно по-голяма надеждност на наблюденията, да пристигне в края на месец октомври, 2004 г. Астрономите ще могат да изхвърлят фотографските плаки. С новата камера ще може да се вижда това, което в момента се заснема. Това ще улесни своевременното коригиране на допуснатите пропуски и грешки. От дългосрочните проекти се интересуват страни като Полша, Унгария, Румъния, Чехия, Русия, Гърция, Турция, Сърбия и Черна гора, Украйна, Македония, за които НАО “Рожен” е естествен притегателен център за международен обмен в астрономическите наблюдения. Тя разполага с най-големия двуметров телескоп в региона. Напоследък, той се дооборудва със съвременна техника. Кирил Панов формулира двете основни задачи, стоящи пред съвременното междунаросно сътрудничество – реализация на общи изследователски проекти, финансирани по различни европейски програми и изясняване на конкретните стратегически цели в областта на образованието. НАО “Рожен” може да намери своята ниша в образователните дейности, които практически тя отдавна реализира, особено – през лятото – със студенти и с ученици. Европейският Астрономически Съюз (ЕАС) поддържа мощни обсерватории на Канарските острови и в Чили. Възможно е ЕАС да реши, че не е финансово изгодно да отделя средства за НАО “Рожен”. Затова, трябва да се открие успешната формула, която би допринесла за запазването на досегашните инвестиции в материалната база и в човешкия потенциал да не бъдат загубени. Учените от Югоизточна Европа имат само един единствен път за оцеляване – разработване на обща стратегия за развитието на астрономическите и на космическите науки, за да могат да продължат работа си по проблематиката в тези две модерни области на науката. България е естественият регионален лидер в тази област и трябва да използва всички възможности за запазване на лидерските си позиции.

Астрономията в България (исторически обзор) Ако има нещо, с което човек може да се гордее, това е историята на неговия народ. Самочувствието на българина, през последните години, бе сломено от несгодите и от нищетата, съпътстващи животa му . “Трудностите на времето” обзеха мислите на хората и те все по-рядко се обръщат назад към своите корени. Много пъти, когато стане въпрос за така мечтаното влизане на България в ЕС, навеждаме глава, засрамени, забравили, че ние - българите - отдавна сме заели своето достойно място в Европа – хилядолетия, преди да бъдат определени нейните граници и страни-членки. За да може един народ да върви прогресивно напред, той трябва да е стъпил здраво на фундамента на историята си. Защото миналото на един народ е “Книгата на Мъдростта”, от която той черпи знания, сили и увереност. Нашата история е твърде дълга за разказване, а културното ни наследство е едно от най-богатите в Европа. Да, премного са събитията в нашата история, с които можем да се гордеем. Всеки народ има своите "звездни мигове" и своите мрачни периоди. Но това, което отличава един народ от друг, и което му осигурява незабрава, е неговата култура, образованост и отношението към вечните, непреходни ценности. Науката за небето и за строежа на Вселената - астрономията, е тази, която фокусира в едно всичко това. Астрономията е най-старата наука на Земята. Красотата на небето – дневно и нощно, както и - красотата на заобикалящия ни свят - са привличали интереса на хората още от най-дълбока древност. Познаването на небесните явления е било необходимо в ежедневието – за ориентиране във времето и в пространството - при лов, земеделие, военни походи, корабоплаване. Идеите за възникването и за строежа на Вселената са се изграждали през цялата история на човечеството. Хората са създавали своите представи за възникването и за строежа на Вселената, в съответствие с данните, с които а разполагали. В хода на Времето, са се появявали нови факти и идеи за наблюдаваните явления, които са променяли и допълвали тази цялостна “картина”. На астрономическите тела и събития се е градила не една от древните митологии. Вярата в божественото начало на природните стихии е съпътствала векове наред живота на древния човек. Представата за възникването на Вселената, на Земята и на живота върху нея дава началото на много религии. Това е определяло и културата на народите - техните песни, предания, изкуство, паметници - всичко, което остава във вековете и, като една невидима здрава нишка, крепи единството на нацията. Но, докато много народи заимстват всички тези знания от свои съседи или от своите завоеватели, други народи са техни творци и създатели. Ние, днешните българи, с основание можем да се гордеем като потомци на три древни народа - траки, славяни и прабългари, оставили своя почерк в културната съкровищница на Европа, дали свой собствен принос в развитието на астрономията. Древноримският философ Сенека е казал, че, ако на Земята има само едно място, откъдето биха могли да се наблюдават звездите, то към това място биха се стичали хора от целия свят. В продължение на цялата човешка история, е имало много хора, за които астрономията е станала развлечение. Някои от тях, толкова са заобичали това свое развлечение, че дори са го превърнали в своя професия. В наше време, астрономите-професионалисти са малко повече от 10 000 души, в рамките на цялата планета. Само в България работят около 200 души. Но, благодарение на развитието на науките и на техниката, броят на професионалистите, в световен мащаб, е напълно достатъчен, за да развиват астрономическите изследвания с бързи темпове. В древността, ограничената само в рамките на Слънчевата система Вселена, за днешните астрономи, е достигнала губещи се в безкрая размери... Първите “звездобройци” по нашите земи са били траките. По време на Дионисиевите празненства (наричани “мистерии”), съзвездието Лира е било наблюдавано в своя зенит. Неговата най-ярка звезда – Вега, по това време, е изпълнявала ролята на Полярна звезда. Траките дали на съзвездието Лира с името Свредел. Астрономическите наблюдения на траките били свързани най-вече с култа към Слънцето. Изследванията на тракийските паметници показват, че, далеч преди настъпването на християнската ера, те са познавали промените в положението на Слънцето при неговото видимо движение по небето. В много от тракийските паметници са показани посоките от които изгрява Слънцето в дните на равноденствие и на слънцестоене. Траките са едни от най-старите племена на Балканския полуостров. Макар и да са нямали писменост, тяхната сила, мъдрост и величие са запечатани за поколенията в многобройните исторически паметници (скални гробници, долмени, храмове), както и в тяхната митология (култът към Слънцето и орфизма) - доказателство за невероятните им познания, свързани с движението на Слънцето и с явленията, видими на нощното небе. Паметниците на древните траки са разпръснати из цяла България, но "сърцето на древна Тракия е туптяло" тук, по нашите места - по водосборните басейни на реките Горна Арда, Марица и Тунджа. В Югоизоточна Бългрия са открити и най-много паметници, показващи разцвета на тракийската култура и култа към Слънцето през VI-I в. пр. Р. Хр. Днес, забравени и загубени из гъстите гори, се намират величествени храмове, не толкова големи, колкото е "Стоунхендж" - най-голямата древна астрономическа обсерватория, но носещи същото послание от вековете. Един такъв археоастрономически обект е тракийската крепост Палеокастро, около село Хлябово, Тополовградско. Там, на една дълга верига скални зъбери, по източната страна, са изработени многобройни слънчеви дискове /над 140/ с размери от 25 см до 90 см в диаметър. Тези дискове, при изгрев Слънце, озарени от светлината, започват да блестят от слюдата в скалата. Върху един грамадаен, окъртен зъбер, стърчи скала, която изобразява крилато слънце, а самият комплекс в местноста Палеокастро представялва светилище на един силно извявен тракийски соларен култ с корени още в бронзовата епоха. "Глухите камъни" край село Малко градище (Хасковски окръг) са един огромен по размери и уникален по своя характер култово-погребален комплекс. Обектът, без съмнение, дава най-категоричното до сега археологическо доказателство за соларно-хтоничния характер на тракийската религия. Скалният комплекс е осеян с около 200 скални гробници. Основната гробница се намира в източния край на най-високата скала, а каменна стълба от входа на гробницата, води към върха на скалата. Там, в направление изток-запад, на оформената площадка, е изсечен басейн. Каменната стълба е предназначена за отвеждането на поклонницте към мястото на изповядване на соларния култ - върхът на най-високият скален масив, който пръв се докосва от лъчите на изгряващото Слънце. В основата на сълбата е разположена царската гробница, а многобройните ниши по останалите скали представляват племенния некропол. Това са тайнствените свещени места на хората, изповядващи култа към Слънцето в хтоничния му характер, там, където те се чувстват едновременно свързани с небесните и с подземни сили - пред гроба на героя, пред гроба на вожда и жреца, пред гроба на Орфей. В мита за Орфей и Евридика е събрано всичко това. Орфей, когото, днес, светът познава от древногръцката митология, е най-почитаният тракийски Бог. И - не само Бог. Вярванията в Орфей са изблик на познанията за заобикалящия ни свят, философски апотеоз на елинската философия за четирите основни елемента, от които е изграден светът (въздух, земя, вода, огън) и музиката като израз на съвършената хармония в света. Чуйте само! Когато Въздухът звучи (ре), Космосът е още в покой; когато Земята зазвучава (ми), тя самозачева сутрин, при изгрев Слънце, пронизвана от първите слънчеви лъчи; тонът на Водата (фа) напява, че Великата Богиня-майка, Земята, отглежда рожба в утробата си; тонът на Огъня (сол) - че Синът й се ражда. Той възсиява в зенита си, защото е Слънце (ла), и задвижва Космоса (си), за да се върне към Великата богиня-майка. Така на седмата степен (до), до която вярващият е отведен от песента на Орфеевата лира, Синът - слънчевата енергия - влиза в свещен брак с Великата богиня-майка. Съприкосновението дава живот на сина на Сина, който ще бъде богочовек. Първият мислен и виждан син на Сина е Орфей. Роден е Синът на Сина, неговият служител, роден е доктриналният цар-жрец, уредникът на обществото, който е кръг - Слънцето. Едни от най-впечатляващите готски погребални могили в комплекса Сборяново в с. Свещари (в Севериозточна България), датирани в VI в. пр. Р. Хр., са подредени по подобие на най-ярките звезди на някои съзвездия. Готите, населявали нашите земи, имали математически и астрономически познания, аналогични с тези на древните египтяни. За разлика от траките, славяните имали много богове, като трите им основни божества били Сварог, Перун и Велес или Влас. Тримата наблюдавали и управлявали цялата Вселена - на небето е Сварог (небесният господар), на земята е Перун (земният господар), в подземния свят на мъртвите е Велес (подземният господар). Някои от по-низшите богове също са свързани с небето. Коледа е бог на зимното слънце и зимното слънцестоене. Вероятно, като антипод на Хърс - старото слънце. Къпало е бог на лятното слънце. Слънцето се ражда всяка зима, под името Коледа. Слънцето-младенец пораства, през пролетта, в юноша - Ярило, а, през лятото, възмъжава и го наричат Къпало. Жарило е изгарящото лятно слънце, вероятно, е и еквивалент на Жаровит - бог на войната, битките, оръжията, смелостта, гнева, мъстта. Той довежда убийствените летни жеги, сушата, пожарите, подвластен на своето огнено начало, загатнато от самото му име (жар). Триглав е троично мъжко божество, контролиращо цалата Вселена, т.е. - и трите свята, по вертикалата на Световното дърво. Древните българи идват по нашите земи от своята далечна прародина в Азия. Тук, върху земите на древните траки, обединили силата и мъдростта си с тези на славяните, те създават нова държава на Балканите - България. Вероятно, на военната им сила и на бойните им умения, днес, дължим съществуването на нашата Родина. Мъжеството на духа и мъдрият съюз със славяните са изворът, от който черпи сили новата държава. Но колко народи са печелили битка след битка, колко държави са "превземали" света, оцветявали са картата на континентите с цветовете на своето знаме, а, след това, са изчезвали от лицето на историята и, днес, тънат в забрава. Съществуването на една държава не може да се крепи само на острието на меча. За да пребъде тя във вековете и да бъде призната от Великите държави, особено - на Стария континент, то тази държава трябва да докаже, че е достойна да заеме своето място на картата на Европа. Е, българите са направили това. Те идват на Балканския полуостров - не като "диви и варварски" племена, както някои са се опитвали да ги представят, а носещи със себе си културата и премъдростта на източните народи. И своите съвършени, за онова време, астрономически познания. Тангра, или както тогава е звучало - Тан (Вселена), Нак (Човек), Ра (Бог) - е философско триединство на тези понятия и израз на тяхното разбиране за хармонията в света. Изглежда, "хармония" е думата, с която можем да заменим названието "българин". Защото такъв календар, като този, създаден от древните българи, далеч, преди да създадат своята държава на Балканите, може да бъде наречен наистина "съвършен". Древният български календар е реконструиран по един забележителен извор за нашата най-древна история, известен с името “Именник на българските ханове”. Календарът е бил цикличен, с цикъл от 12 години, които носели имена на животни. Тези имена са подобни на имената на 12-те месеца в цикличния китайски календар. За разлика от повечето календари, включително и този, с който си служим сега, в календара на древните българи, началото на годината е имало за отправна точка значимо астрономическо събитие. Годината започвала с "ден първи" ("Нулев ден", Еднажден, Енинак, Плязов ден, Българска нова година и т.н.), в деня на зимното слънцестоене - най-късият ден в годината. Този ден е самостоятелна календарна единица. Остават още 364 дни - "златното календарно число", което се дели на 4 – има 4 сезона от по 3 месеца. Така, всеки сезон има точно 91 дни (31 + 30 + 30) и точно 13 седмици. Или, с други думи - всяка година и всеки сезон започват винаги в един и същи ден – в неделя и продължават еднакво дълго. Ако годината е високосна, то, в деня на лятното слънцестоене, се добавя "Ден на слънцето" - невключен в броенето нов ден. Календарът на древните българи се оказва не само много точен, но и удивително лесен за помнене и за изчисляване от всеки член на древнобългарското общество, както и изключително удобен за празничната система на българите - всеки празник се пада на една и съща дата, в един и същи ден от седмицата, всяка година. Но това не е всичко. Днес, почти всеки знае своята зодия, според китайския зодиак. В целия свят е познат 12 годишният циклов китайски календар. Но има не малко основания да твърдим, че той е заимстван или е възникнал доста по-късно от подобния нему древнобългарски 12 годишен животински календар. Българският календар е свидетелство за перфектно познаване на небето и то - не само на движението на Слънцето и/или на Луната по него, а и – на движението на други небесни тела. 12-те зодиакални животни са 12-те съзвездия, през които, за една година време, се движат не само нашите дневно и нощно светила. Това са и съзвездията, в които, през дадената година, се намира планетата Юпитер. Нещо повече - в древнобългарското летоброене има периоди от време, равни на 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 47, 50, 53, 300, 600, 4332, 6328 древнобългарски години! Факт, който говори за наблюдения на небесния свод, извършени още през III-то хилядолетие пр. Р. Хр. И този календар съвсем не е загинал, след създаването на Аспарухова България. Откритият през XIX век "Именник на Българските ханове" разкри много загадки, доказа точността на календара и показа, че той продължава да живее чрез "календарните прозвища" на нашите владетели, много векове след това. Отделни архитектурни орнаменти, украси на битови или художествени предмети го поддържат жив - чак до началото на миналия век и спомагат за оцеляването на българската нация след петте века османо-турско владичество. Не напразно, според ЮНЕСКО, това е най-съвършената календарна система в света и тя се използва като основа при опитите за създаване на единен световен календар. Но развитието на българската астрономията не спира дотук. В периода, когато Средновековна Западна Европа тъне в духовен мрак и неграмотност е обхванала всички слоеве на феодалното общество, когато църквата наказва със смърт всеки, дръзнал да оспорва библейските канони, тук - в България - е царувал научен разцвет. Скоро след създването, през 855 г., на славянската азбука и написването на първите преводни книги на старобългарски език, Първата Българска държава вече има два големи книжовни и научни центъра: Плисковско-Преславската и Охриската книжовни школи. Тези две български школи с право се наричат “първи български и славянски унивеситети.” Ако се изключи византийската Магнаурска книжовна школа, те наистина са първите такива в Европа. В тези университети се изучавало не само богословие. Изучавали се и знания, свързани с явленията от заобикалящия ни свят. Едва след повече от два века, в Болоня (в Италия), се основава Университет, в който основна наука била теологията. Ярък пример за развиващата се култура в България, през VIII-IX век, е книжовникът Йоан Екзарх. Той изпъква пред нас като виден, прогресивен учен-енциклопедист, чийто принос в българската, в славянската и в световната култура никога няма да загубят своето значение. Той има задълбочени знания по астрономия, познава подробно системите на Аристотел и на Птолемей за строежа на Вселената. Чрез неговите съчинения - "Богословие” (“Небеса”) и "Шестоднев" - тези системи стават известни в България, Русия, Сърбия и Румъния. Два века по-късно, той става известен и в цяла Западна Европа. Задълбочените му знания във всички области на науката му дават възможността да проникне във физическата същност на явленията и да изкаже схващания, с които изпревара с векове епохата, в която живее. Разпространението на неговите трудове разкрива на книжовниците и на духовниците в тези страни възможността да се запознаят с неговите възгледи за Вселената. Изоставянето и отхвърлянето на библейската картина за строежа на Земята (като равнина) от този виден старобългарски учен-енциклопедист, без съмнение, се отразява върху мирогледа на книжовниците и на учените. Той разкрива истинската форма на Слънцето, Луната и звездите – те имат сферична форма. Той оспорва и вярванията на астролозите, че движението на небесните тела влияе върху съдбите на хората. Йоан Екзарх дава подробни сведения за видимото по небето движение на Слънцето и на Луната, за затъмненията и за календара.Това разкрива нови възможности за развитието на науката и на културата в България. Книгата “Шестоднев” е една уникална енциклопедия на цялото тогавашно знание и особено – на астрономическите представи за света. Тя е била прдназначена за “висшите учебни заведения” в средновековна България от типа на Преславската книжовна школа. Книгата е доказателство, че, по време на Златния век, у нас е имало голям брой отлично подготвени по астрономия книжовници и учители, които компетентно са отразявали в своите съчинения или по време на преподавателската си дейност наблюдавани от тях редко астрономически явления. Йоан Екзарх описва поетично романтични моменти от астрономическите нощни наблюдения. Ето един пример: “Ако ти, читателю, някога, погледнеш към нощното небе и видиш необикновената звездна красота, ще си помислиш за Създателя на тази хармония, ще възхищаваш как той е изпъстрил небето над нас със звезди – като с красиви цветя...” Петте века османотурско владичество не само не успяват да покорят народа ни, но не успяват да сломят и неговата жажда за знания, не прекланят главата му, устремила поглед в небето, още от незапомнени времена. В своята "История Славянобългарска", Паисий Хилендарски описва как Хан Крум и българите, през Средновековието, са вдигали глава с интерес към небето. Ето един пример: "Когато двете войски - българската и гръцката - се приближили, на небето се появило знамение: показали се две комети, които се доближили, а, по-късно, се и разделили, отдалечавайки се една от друга." В миналото, кометите били смятани за предвестници на войни, епидемии, природни катаклизми, най-различни злини. Например, българския народ свързва смъртта на цар Иван II Асен (1241) с появата на ярка комета, наблюдавана у нас и в други части на Европа, както и - в Китай. През 1577 г., една ярка комета, открита от Местлен, е забелязана също така и от Тихо Брахе, и от Йохан Кеплер (тогава, едва 6 годишен). Тази комета е твърде важна в кометната астрономия, защото, изследвайки нейното движение, Тихо Брахе установява, че кометите, в действителност, се намират много далеч от Земята, по-далеч и от Луната, и, следователно, са небесни тека - като планетите, например. Неизвестен български наблюдател от Габрово е описал своето наблюдение на същата комета. От текста става ясно, че габровецът е наблюдавал кометата един месец преди нейния официален откривател – Местлен. Вероятно, българинът е наблюдавал кометата от самото й появяване чак до времето, когато тя се е скрила зад зимните облаци. В други летописи се споменава, че, отново в Габрово, е била забелязана и “свръхновата” звезда на Тихо Брахе, която, през зимата на 1572 г., засияла в района на съзвездието Касиопея. През 1743 г., Йосиф Брадати - виден български книжовник и основател на Рилския манастир – описва появата на много ярка комета, с което изпреварва нейния официален откривател – Гришоу. В много други източници се дават сведения как българите съзерцавали нощното небе и откривали “опашати звезди”, месеци преди същите да бъдат наблюдавани и “открити” от астрономите в Западна Европа. Когато Освобождението е било невъобразимо далеч, любознателният дух на българина и интереса му към заобикалящия го свят не са изчезнали. Напротив, някаква "небесна" романтика е привличала погледа на народа ни. През 1842 г., Петър Берон написва "Рибния Буквар", включващ дял за обяснение на небесните явления. През 1847 г., той издава "Система на геологията и произхода на кометите", през 1858 г. - "Космографичен атлас", а, в периода 1861-1870 г. - "Панепистемия" (“Универсум”), съдържаща около 900 страници, посветени на астрономията (написано на френски език). Каменна пластика над южната врата на църквата "Света Богородица" в Хасково изобразява слънчево затъмнение. Вероятно, наблюдаваните по време на строежа на църквата (1832-1837 г.) няколко, макар и частични, слънчеви затъмнения, са направили впечатление на пробуждащото се, потискано от турски поробители и от гръцки "просветители" население и са му вдъхвали сили и вяра в борбата за своя собствена, българска църква. Възрожденските българи са дали свои имена на някои астрономически обекти. Ето списък на тези имена: Голяма мечка – Кола, (Голяма) Мечка, Хайдути, Харамии Плеяди – Квачка, Кокошка, Власи, Хайдути, Стожери, Седмостълпци Бик – Хоро, Власи Орион – Ралица, Рало, Орачи, Орало, Остен, Терзии, Криви звезди Лебед – Голям кръст Делфин – Малък кръст Северна корона – Софра, Тепсия, Паничка за бедните (?!) Орел – Джамия (!) Лира – Свредел (останало от времето на древните траки!) Млечен път – Коларски път, Пътят на грешниците, Сламен път Венера – Зорница, Деница, Вечерница – тази планета била погрешно възприемана като две отделни “звезди”. Нов период на разцвет за българската астрономия настъпва, след освобождението на България от османотурско владичество (1878 г.). Неговото начало е положено през 1894 г., със строителството на астрономическа обсерватория към Софийския Университет. Любопитен факт е, че тя е първото здание, построено за нуждите на СУ, което показва разбирането на тогавашната академична общност, че не може да се говори за създаване на висше образование, без да се изучава астрономия. Първият преподавател по астрономия в СУ е основателят и пръв директор на Университетската Обсерватория – проф. Марин Бъчеванов. Обзаведена с класически, но неголеми наблюдателни уреди, тя играе ролята на пръв български научен център по астрономия. Друг прелюбопитен факт е, че първият телескоп, употребяван там, е личният телескоп на д-р Петър Берон. По-късно, са закупени два английски рефракторни телескопа. Нов етап в развитието на българската астрономия настъпва след края на Втората световна война (1945 г.). През 1962 г., към БАН се създава втори център по астрономия – Секция по астрономия, която, по-късно, прераства в дн. Институт по астрономия към БАН. След Никола Бонев, Обсерваторията към СУ се ръководи от Никола Николов и от Георги Иванов. През 1961 г., е построена първата Народна Астрономическа Обсерватория в Стара Загора. През 1972 г., е открит първият Планетариум у нас - този в Димитровград. Други Национални Астрономически Обсерватории (НАО) са построени в градовете Варна, Белоградчик, Смолян, Кърджали, Габрово, Сливен, Ямбол, Хасково. Най-големите планетариуми се намират в НАОП в Смолян и във Висшето Военно-морско Училище (ВВМУ) във Варна. По-малки планетариуми работят в НАО в градовете Варна, Габрово, Ямбол, Димитровград. През 2001 г., в Силистра, бе открита нова НАО. НАО са специализирани научни и просветни институции, предназначени както за ученици и за студенти, така – и за всички любители-астрономи и за всички, интересуващи се от астрономия и от изследвания на космоса. В тях се обучават стотици млади хора, интересуващи се от физика, астрономия, наблюдаване на космически обекти и на астрономически явления. Наблюдават се Слънцето, Луната, планетите от Слънчевата система, слънчеви и лунни затъмнения, съзвездията, мъглявините, галактиките, комети, метеори... Под ръководството на астрономите от Обсерваторията към СУ, обсерваториите започват оптични наблюдения на изкуствени спътници. По този начин, България се включва в космическите изследвания още в края на 50-те години на XX век. По-късно, към БАН се създава Институт по космически изследвания (ИКИ) и Централна Лаборатория по слънчево-земни връзки. Най-голямото събитие в развитието на астрономията в България е построяването, през 1982 г., на Национална Астрономическа Обсерватория (НАО) на връх Рожен, в Родопите - най-голямата обсерватория в Югоизточна Европа, вдигнала нивото на изследванията у нас до европейските и световни стандарти. А най-големият планетариум на Балканите е отново български – този в гр. Смолян. Телескопът в НАОП Смолян е система “Касегрен” и има увеличителна способност от 375 пъти. Нека се върнем отново към НАО “Рожен”! Най-големият уред в НАО “Рожен” тежи 80 тона. Това е рефлекторният телескоп с диаметър на огледалото 2 м. Той може да обхване две пълни Луни и половина, но с него не се извършват оптични наблюдения, а само се снимат различни космически обекти. Независимо от факта, че появилите се, по-късно, в света още по-големи телескопи (снабдени с мозаична конструкция на огледалата и с адаптираща се към т. н. “паразитни светлини” и към атмосферните влияния върху наблюденията оптика) превърнаха нашия телескоп от “голям” в “среден”, той, и до сега, си остава най-голям, не само на Балканите, но – и в цяла Югоизточна Европа! Наличието на НАО “Рожен” помогна на българските астрономи да се насочат към астрофизиката и към извънгалактичната астрономия. Броят на българските изследвания в тези две модерни области на науката става все по-голям. Резултатите от работата на нашите експерти се публикуват в реномирани международни издания. В своите публикации, множество чуждестранни специалисти многократно цитират резултатите на българските си колеги. Едни от най-значимите изследвания в областта на извънгалактическата астрономия е изучаването и съставянето на каталози на купове и на свръхкупове от галактики. Други значими изследвания в тази насока са изследванията на групировки от сини звезди (от спектрален клас О - със средна повърхностна температура от 50 000° К) с висока светимост в близки галактики. Публикации, свързани с тази съвременна астрономическа проблематика могат да се открият, отпечатани в сътрудничество с астрономи от други страни. Друга широко застъпена област от изследванията на българските астрономи са нестационарните променливи звезди. Някои от новооткритите от български астрономи променливи звезди се оказаха твърде интересни... Работи се по проблеми, свързани с различни типове пулсиращи и еруптивни променливи звезди, включително – и с редки типове с висока температура, с емисионни линии и други. Като отбелязваме тези сравнително нови направления в тематиката на търсенията на българските астрономи, би било непростима грешка да не обърнем внимание на такива традиционни у нас астрономически направления като изследвания на Слънцето и на други тела от Слънчевата система. Статистически изследвания на елементи от слънчевата активност – слънчевата корона, структурата на образувания в атмосферата на Слънцето – тласкат напред развитието на българската хелиофизика и привличат интереса на чуждестранни обсерватории, занимаващи се със същата проблематика. (Най-големите слънчеви петна могат да се наблюдават дори и без телескоп, при изгрева и залеза на Слънцето.) Любопитно е, че почти всички български астрономи са започнали своята кариера с наблюдения на метеори (това са най-малките тела в Слънчевата система), в повечето случаи – без телескоп! Изследването на други малки тела – комети и астероиди – е основно занимание за немалка част от българските астрономи. Системните наблюдения на астероидния пояс доведоха до откриването на нови астероиди, някои от които носят български имена. Те са открити при съвместна работа с чуждестранни астрономи, по международната програма за откриване на астероиди, които биха могли да се приближат твърде много до Земята и да се окажат опасни за нашата планета. Само в НАО “Рожен” са открити над 20 астероида. Съвсем не на последно място, трябва да споменем, че някои от българските астрономи се занимават и с изследвания в още една интересна интердисциплинарна наука – археоастрономията. Немалко българи се включват и в международни проекти за търсене на извънземен разум. В тази насока много помага развитието на Интернет. За съжаление, досегашните резултати са песимистични. Това прилича на търсене на игла в купа сено, без да знаем как изглежда иглата. Ами, ако търсим черна котка в тъмна стая, без да знаем, че самата котка не е там? Но да предположим, че извънземни цивилизации наистина съществуват! Ако са на по-високо ниво на развитие от нас, те вече би трябвало да знаят, че на Земята има разумен живот! Безбройна е армията на професионалните астрономи и на любителите астрономи в България. Много са имената на нашите световноизвестни учени – Марин Бъчеванов, Никола Бонев, Никола Стоянов, Кирил Попов, Асен Дацев, Владимир Христов, Иван Ценов, Рашко Зайков, Никола Калицин, Иван Недялков, Разум Андрейчин, Ангел Бонов, Малина Попова, Владимир Дерменджиев, Владимир Шкодров, Марин Калинков, Георги Иванов, Никола Николов и много други. Повече от 10 астероида носят имена на известни българи – Владимир Шкодров, Виолета Иванова, Георги Димитров, Елисавета Багряна, Блага Димитрова и т. н. Българи космонавти полетяха и в Космоса - Георги Иванов и Александър Александров. Днес, България лети ежедневно в Космоса - чрез българските прибори, внедрени в конструкцията на десетки космически апарати. Откакто съществува, човечеството събира знания. Тези знания непрекъснато растат. Астрономията е твърде древна и, едновременно с това – изключително модерна и премного интересна наука. По нашите земи, още от дълбока древност, хората са наблюдавали небесните явления. Хиляди български очи, днес, са вперили взор към небето - очи на български астрономи – професионалисти и любители, наследници на древните траки, славяни, българи, достойни следовници на Йоан Екзарх, на Йосиф Брадати и на Петър Берон. Разпилени по обсерваториите в целия свят, те проникват във все по-отдалечени кътчета на Вселената и разкриват отговорите на безбройните загадки, мъчили умовете на нашите далечни прадеди. Тези български астрономи пренасят в пространството и във времето славата на нашата древна наука и култура. Те трасират звездните пътеки на България... А, в Родопите, българското двуметрово “око” им помага в техните изследвания. Астрономи от цял свят мечтаят да бъдат създадени спътникови обсерватории от ново поколение. Ще поживеем, ще видим дали ще ги дочакаме... С помощта на бинокъл, вие бихте могли да наблюдавате, примерно: галактиката в съзвездието Андромеда, звездните купове в Плеядите, мъглявините в съзвездието Стрелец, планетите от Слънчевата система, пепелявата светлина на Луната. Само трябва да се снабдите с бинокъл, разполагащ с увеличение от 6 до 20 пъти или с бинокъл с даиаметър на входния отвор от 40-50 мм. А, с помощта на обикалящия около Земята космически телескоп “Хъбл” могат да бъдат наблюдавани галактики на възраст 10 милиарда години, отдалечени на неподозирано големи разстояния от нас! Не е далеч времето, когато в съзвездието на мечтания от милиони българи Европейски съюз ще заблести и българската звезда. Българските астрономи отдавна са нu спечелили това достойно място. Дойде редът и на българските политици да последват техния пример!

Преди време, даваха по телевизията филма "Анна и кралят". Става дума за историята на учителката на децата на тайландския крал Монгкут - Anna Leonowens. Ето нещо повече за тази забележителна жена и учителка: http://en.wikipedia.org/wiki/Anna_Leonowens http://womenshistory.about.com/library/bio/blleonowens.htm http://www.thaistudents.com/kingandi/index.html

През своята 800-годишна история, Тайланд е единствената неколонизирана от европейските велики сили държава в Югоизточна Азия. Известна в миналото с името Сиам, след избирането на демократично правителство, страната неслучайно била наречена Тайланд ("Земя на свободата" или “Земя на независими”). Древната история на таите, културната среда на обществото и динамиката на съвремието оформят специфичния модел на развитие на Тайланд. През втората половина на X век, таите емигрирали в земите на моните, идвайки от север. В началото, първата тайска държава била разнородна по състав на населението, но постепенно то успяло да се консолидира, благодарение на религията - традиционният будизъм, както и - на формата на държавно управление – абсолютната монархия. Първата праисторическа култура в днешните земи на Тайланд е възникнала преди около 12 000 години. Свидетелство за нея е известното погребение в пещерата Канчанабури. Трудно е да се определи характерът на културата, съществувала в Тайланд преди новата ера, поради липса на писмени сведения, но резултатите от археологическите разкопки са достатъчно красноречиви. Произходът на тайската народност е обвит в мъгла и много теории се опитват да го обяснят. Най-правдоподобната теория ситуира прародината на таите в Съчуан - в южен Китай. Други теории сочат за прародина Монголия, вътрешна Азия или дори австралонезийските острови. Най-ранният тайландски археологически обект е селището Бан Чианг, недалеч от Удон. Находките от това селище са датирани в 3 600 г. пр. Р. Хр. Обитателите на това селище изработвали бронзови оръжия и оръдия на труда, отглеждали ориз, имали някаква социална организация. През 600 г. пр. Р. Хр. в Тайланд мигрирали китайци, а през 300 г. пр.Р. Хр. – индийци. Най-древната цивилизация в тайландските земи след Р. Хр. е цивилизацията на народа мон. През II или III век, този народ бързо заселил днешните тайландски земи, от Након Патон (в платото Корат) чак до Чианг Май, изградил градове и създал местни царства. Моните донесли със себе си културата на традиционния будизъм (хинаяна, теравада), до която имали досег в Индия. В земята “Суварнабхуми” (голяма територия, обхващаща територии в Бирма, Тайланд и Камбоджа) идвали будистки мисионери от Индия. По-късно, в земите на моните дошли малайци, таи и кхмери, които на свой ред създали собствени цивилизации. Най-забележителни били кхмерската империя в Ангкор и царствата Шривиджая на юг и Дваравати в днешен централен Тайланд. Първите тайски селища били Ланна (или - Лан На), Фаяо и Сукотай. През XI век таите били покорени от кхмерите. В средата на XII век (1150 г.) владетелят Сурияварман II построил величествен храм – известният Ангкор Ват – на югоизток от днешен Тайланд – в дн. Камбоджа. В XIII век, множеството тайски княжества по долината на р. Меконг се обединили. През 1238 г., двама тайски предводители успели да отхвърлят кхмерското иго и през 1296 г. създали първото истинско тайско царство - Ланна (известно в литературата под името “зората на щастието”). Почувствали своята сила, таите откъснали град Харипунджая от моните и град Сукотай от кхмерите. Владетелят Рамканхенг (Рам Канхенг ?) наложил като официална религия традиционния будизъм – Теравада. В Тайланд теравадският будизъм претърпял интересна местна модификация, за която ще стане дума по-нататък. По негова заповед била създадена и тайската азбука – за основа били ползвани писменостите на моните, кхмерите и индийците (1283). От 1253 г., когато монголо-татарите на Кубилай хан завладели царство Нанчао в южен Китай, слабите инфилтрации на имигранти в Тайланд преливат в масови миграционни потоци. Цивилизацията на царство Ланна било централизирано в Чианг Май и се разпростряло на юг до река Чао Прая. Царуването на Рамканхенг се оценява от историците като златна епоха в историята на Тайланд. В тези години, хората казвали, че “водата дава много риба, а земята – много ориз”. След неговата смърт, започнал упадъкът на тайландската държава, която през 1365 г. става васална на бирманското царство Аютая, което владее централен и южен Тайланд до 1700 г. Множество малки държавици водят независим от царство Аютая живот, например – северното царство Ланнатай (Ланна).Тази държава е създадена паралелно със Сукотай, но оцелява малко по-дълго във времето. Бирманците прекратяват независимостта на Ланнатай в 1556 -1558 г., когато го завладяват. Първият владетел на Аютая – цар Раматибоди I – въвежда теравдаския будизъм като официална религия и въвежда в употреба съдебния наръчник “Дхармашастра”, чиито предписания диктували правните норми чак до края на XIX век. През XIV и XV век, тайските царе на Аютая станали много силни и разширили владенията си на изток, а през 1431 г. успели да отнемат и град Ангкор от кхмерите. Аютайските владетели започнали да носят титлата “девараджа” (“дева раджа”), която се превежда като бог-цар. През 1556 г. бирманците завладяли региона на царствата Ланна, Аютая и Чианг Май. Почти до края на XVI век, тайландците водят своята реконкиста срещу бирманците и успяват да ги изтласкат от своите територии. 1584 година е година на отхвърляне на бирманското владичество. В 1593 г. бирманците предлагат на тайландците, въпросът със зависимоста или независимоста на царство Аютая от тях да се реши с двубой на слонове. В този двубой бирманският принц бива убит. През 1765 г. Бирма отново успява да завладее царство Аютая и води двегодишна борба за завладяване на неговата столица. През 1767 г., бирманците превзели гр. Аютая и го опожарили. Царското семейство успяло да избяга през някакъв таен ходник в двореца. След по-малко от две седмици, по време на своето бягство, последният владетел на Аютая починал от недохранване. Бирманците се отнесли варварски към културата на покорените и унищожили множество ръкописи, статуи, храмове и градове. Покореното население било поробено. Покорителите затворили школите, където се тренирали древните тайски бойни изкуства, например - краби-крабонг. Генерал Таксин успял да обедини таите и да възстанови тайската държава. Постепенно, те успяват да повторят реконкистата срещу старите си врагове. През 1769 г., таите създават нова своя столица – Тонбури (Тон Бури ?), на другия бряг на река Чао Прая, отдалечена на 55 км. северно от дн. Бангкок. Новата столица била по-близо до морето, за да се улесни търговията с чужденците. Генералът отново отворил школите по бойни изкуства. В 1769 г. Генерал Таксин се обявил за цар. Малко по-късно, заболял психически и вече не бил в състояние да управлява държавните дела. В 1782 г. бил извършен държавен преврат, Таксин бил затворен в тъмница, а по-късно – екзекутиран. Наследил го друг военен – генерал Чакри, който поставил началото на нова династия, носеща името му (династия Чакри). Самият генерал приел името Рама I. В същата (1782) година, той преместил столицата в Бангкок (на 30 км. южно от гр. Аютая). В този период Тайланд живеел в мир с Индия и Китай, били създадени дипломатически връзки с някои европейски държави – Португалия, Испания, Нидерландия, Великобритания, Франция. От Тибет нахлули нови “планински” племена.