glishev

Чакай сега, питах конкретно за "Властелина...", който случайно е плод на много дълбока литературна и филологическа ерудиция на автора си (имам предвид книгата, разбира се, филмът е нещо отделно) и който няма научнофатастични претенции, защото там изобщо не става дума за двигатели, открития Космос и т. н. Иначе не знам четеш ли английски, но ако да - ще ти пратя линк с доста добра критика на "Междузвездни войни", която би те зарадвала.

Просто показвах, че няма такава религиозна задръжка да се строят големи църкви - ако имаше, нито Света София в по-ранния период, нито Василий Блажени в по-късния щяха да се появят. В Х в. Византия определено има възможността за големи строежи, а има и наследени такива, така че има откъде да вземе идеята. Но на, не се случва. Италианските градове ги споменах само като успоредица за политическа раздробеност на региона. У нас политическата им роля на децентрализиращ фактор се играе от *болярите*. Иначе за търговията, производството и изкопаемите съм съгласен. Колкото до спокойствието в Мизия - нещата са на кантар за мен. Не смятам, че става въпрос за спокойна област, но и не смятам, че е зверски изтормозен район (освен точно в периода 1241-1300). Струва ми се, че 1220-1240 и 1300-1320 са най-спокойните периоди.

Допускам, че в готски.

Абе цариградската Света София си е продукт на същата православна цивилизация, а е огромна и сложна като строеж. Нашата по-малка Света София в София (извинете за повторението ) е проста на вид, но доста внушителна. Такива сгради са се ценяли, но рядко са се правели. Това няма общо с перспективата - още египтяните не са ползвали перспектива при изображения, но са строили на едро. А московският Василий Блажени с шарените луковици никак не се връзва с хипотезата за перспективата и "неразсейването". Както и кръстокуполният градеж, който си е отвсякъде погледнато православен патент. Впрочем, повечето големи катедрали на запад са си базилики.

"Sea peoples" от Гугъл Изображения:

ОК, това с монетите го приемам, особено на фона на "отслабването на България". Качо, ОК, нека да са боляри, няма да седна да се джаскам за едната дума, още повече, че в случая не става дума за нещо чак толкова фрапантно като търновския мюфтия. Имах предвид, че у нас решаващият политически фактор за вътрешната (не)стабилност са личните отношения и претенции на *болярите*, а не самостоятелните градове, каквито няма. Самата стабилност или липсата й в случая не се повлиява от това дали имаме боляри или градове.

Светската литература - където я е имало - също се е съхранявала главно в манастири, това сме го повтаряли многократно. Така че премахването на светските сгради не е фактор за изчезването на светската литература. Донякъде по-убедително, но тогава храниката на Амартол и Троянската притча също не би трябвало да оцелеят, защото са си светски произведения. Освен това като противовес на горното твърдение ще припомня, че съвсем светската Артуриада е успешно изнесена от Британските острови и слага начало на нов жанр в няколко европейски литератури. Българското "житие" обаче изобщо не обхваща многообразието на латинското понятие "vita". Светски български vitae просто няма. Нямаме и жития на св. цар Петър, св. княз Борис-Михаил или на св. Боян-Енравота. Всички са църковни, при това нито едно не е на владетел. За (полу)светска "vita" ще трябва да отскочим чак при Софроний Врачански. А за нещо като "vidas" на провансалските трубадури или "vitae" на Светоний (Айнхард подражава на Светоний) не може и дума да става.

Спомням си как според един особено разпален защитник на автохтонната хипотеза още у Орозий се споменавало за българи на Балканите. Оказа се, че се споменава в староанглийски превод от Х в., а не в латинския текст от V в.

Бил е, да, но това е странична тема, по която, предполагам, Римлянина може да ни светне.

Ха, че то други траки освен балкански има ли? Има, зер - малоазийски траки. Сега да не излезе, че българите произлизат от Анадола? Браво на автохтонната изобретателност: от зор да изведе произхода ни от Азия, тя го въведе... в Мала Азия Отделно от това има автохтонисти, които се кълнат в Орфей, Залмоксис, Дионис и Бендида, че не само траките, българите и общо индоевропейските народи, ами цялата европеидна раса произхожда от Балканите, та ще трябва да се разбираш и с тях. Е, има и невероятни хора, които са убедени, че европеидни са само индоевропейците. Колкото автохтонисти - толкова автохтонизми и все едни такива екзотични... Разбира се, намират се такива автохтонисти, които все пак знаят, че индоевропейската прародина е някъде далеч на изток, но пък според тях "траки", "индоевропейци" и "българи" са синоними, така че българите пак се оказват азиатци (редом с ирландците, разбира се). Това е идеалният вариант за помиряване на двете тези - иранската и тракоавтохтонната: не че българите са първоначално ираноезичен народ, ами че българите и ираноезичните заедно произлизат от траките... което изявление би накарало Дарий Хистасп да падне от трона си от смях, а аятоллаха - да се задави с фурма. Е, ако все пак се върнем на по-реалистични* позиции и си припомним, че траките са само един от многото индоевропейски народи, ще ми е интересно да прочета къде другаде освен на Балканите, в Анатолия и в Дакия някога изобщо е имало територии на траки. --------------------------------------------- *Извинявам се за мръсната дума, намираме се в par excellence темата за любители на фентъзи.

Мда, то зависи кое как въздейства... но не се изразих добре. Кому как въздейства, ето така е по-точно. Отровата е в количеството. Или може би в това дали приемаш книгата "на гладно". Важи не само за книгите, разбира се. Инак аз съм от хората, за които в частност "Властелинът... " е малко нещо настолен и то е точно защото прилича на глава лук, която белиш, белиш и плачеш, плачеш, а тя все не свършва. Все пак ми се струва, че по-скоро е от полезните книги. Много обичам лук

ФрайГайст, интерпретацията си е интерпретация. А истината си е истина. Двете могат да съвпаднат, могат и да се различават, но едното само по себе си не отменя другото. Целта на човек е по всеки важен за него въпрос да изравни своята интерпретация с истината. Невинаги успяваме, но често смятаме, че сме успели. Всъщност най-често си мислим, че сме приравнили истината с интерпретацията, но това си е самозаблуда. Доколкото обективни факти съществуват и без да зависят от нашата интерпретация, каквато и да е тя, общото между тях е тяхната истинност. Затова твърдя, че истината сама по себе си съществува - понякога познаваема, а друг път - не, но винаги независима от нас и нашето мислене за нея.

Рискът е голям и по море, и по суша. По море поне трае по-кратко време.

Гърците нещо са съсипали, убеден съм. Но не всичко. Другото убеждение би било конспиративна теория, а ненавиждам такива неща. Според мен българската литература е най-бедната от всички европейски средновековни литератури поради някакви специфични особености на нашата средновековна култура, които може би по-умни глави трябва да формулират. Да беше имало влиятелни произведения през Х-ХІV в., все нещо от тях щеше да бъде преписано и пренесено в Сърбия, Влашко и най-вече Русия, където гърците не биха могли да го унищожат - точно както е станало с църковната ни литература. Блазий Клайнер почти буквално казва, че българите са били твърде заети да правят история, за да седнат да я пишат. А Григорий Антиох (ако не бъркам) отбелязва, че у българите историческите спомени се запазват под формата на "трагически песни". Далеч съм от това да подценявам духа на нацията. Мога да предложа само опит за обяснение на убежденията си, но не съм сигурен доколко този опит ще е добър. Ето какъв е той. Тоест, не казвам, че изобщо не е имало история, че изобщо не е имало поезия. Не би било вярно. Ето, "Азбучна молитва" е поезия и то добра. Но отново религиозна. По същество химн. Патриарх Евтимий знае за Асен и Калоян - и то вероятно не от епически песни Калоян знае за стария Петър и за Самуил. Скрипторът на българския превод на Манасий знае доста за Първото българско царство. Преписи на "Именника" все пак са достигнали до Русия. Има я и "Анонимната българска летопис". Вероятно някакви исторически записи е имало, но те са били малобройни и интересът към тях от страна на пишещите, тоест на монасите е бил нисък в сравнение с интереса към теологическите трактати, идващи от Византия. Може би при други обстоятелства, ако България беше станала католическа, а не православна страна, от една страна пропастта между Църквата и нацията щеше да е много по-плитка (защото такава пропаст има, дори вярващите го виждаме) и повече от "трагическите песни" за герои като Самуил и Марко щяха да имат шанса си да узреят до национален епос и да вдъхновят историята, романа и лириката? Но пък, от друга страна - щяхме ли да имаме кирилица, с която да ги запишем? Над това също е добре да се помисли. Може би това е основното отличие между собствено българската средновековна литература и литературите на останалите европейски народи: те имат многобройни оригинални текстове, записани с фонетично затрудняваща ги азбука, а ние имаме азбука с буквен състав, отразяващ членоразделните звуци в езика, позволяваща ни да слоовообразуваме и да превеждаме по ненадминат начин... което още веднъж показва защо нашата литература винаги е била преди всичко преводна по характер. Хипотезата ми, разбира се, вероятно не е желязна, но ако някой потърси слабостите й в относителното богатство на сръбската и руската книжнина, ще напомня, че все пак Сърбия и Русия не са подложени на такава близост до мощното (и донякъде заглушаващо други импулси) влияние на Константинопол. Особено Русия има шанса да развива литературата си далеч от повечето чужди влияния (византийското там вече е пречупено през една славянска призма - собствено българската), а Сърбия е точно на границата на католическия свят и в тамошните предели влиянията на Рим и Константинопол донякъде взаимно се и обогатяват, и неутрализират.

Да, неистинното е лъжливо. Дали има или няма истинна интерпретация не отменя факта на (не)съществуване на обективната истина сам по себе си. Дадена страна на реалността може да не е познаваема за нас, то тя пак ще съществува по обективно истинен начин, без значение колко погрешно ще я интерпретираме.

Друга истина освен обективната няма. Субективно мнение, което не съвпада с обективната истина, просто не е истинно, колкото и да е мотивирано или убедително.

Това пък защо?

Фактът на съществуване на различни мнения не отменя факта на съществуване или несъществуване на обективна истина. Двата факта нямат нищо общо помежду си.

Супер, Качо, много яка реторика, наистина, но съществуването на книжнината и на селата не се преценява по едни и същи критерии. Интересните текстове се преписват, пренясят, губят се, разпръсват се, преразказват се и поне частично оцеляват. Това, което не се преписва, не оцелява. А нещо не се преписва при две обстоятелства: а) не съществува и б) към него няма интерес. Това е то. Църковна литература има оцеляла в пренесени екземпляри и перписи, а светска на практика няма. Изводите са ясни и наистина няма какво да се дъвче по въпроса, още повече при наличието на други литератури (някои от тях балкански на това отгоре), където имаме изобилие от най-разнообразни текстове, запазени също не при идеални условия. Каскадьоре, от мен плюсче.

Имаше една много хубава екселска таблица, оформена като игра, която се начаше Stalins' Dilemma. Играчът има две или три петилетки и половина преди да дойдат немците. През това време трябва да разпределя наличните ресурси от ход на ход между работниците, инженерите, войската и селските стопани. Ако е щедър към всички, нацистите помитат слабата руска армия и размазват Русия. Ако е щедър към войската, селяните измират от глад, а жертвите пак са огромни. Ако е щедър към инженерите и работниците, има гладомор и на това отгоре немците пак побеждават. Общо взето, единственият вариант да оцелееш като Сталин е да сложиш цялата тежест на гърба на селяните, да храниш армията стабилно, да пускаш трохи на инженери и работници и да стискаш зъби. Накрая излиза съобщение: преди да разгромиш нацистите, те известяват целия свят, че си по-голямо чудовище и от тях Добре измислена задачка, много поучителна. Няма голяма съюзническа страна, която да не твърди, че Втората световна е спечелена от нея. Британците припомнят, че цяла година са воювали сами срещу Оста (юни 1940 - юни 1941), с което са изтощили Германия. Руснаците твърдят, че Източният фронт е решаващ и че "вторият фронт" е отворен едва когато става ясно, че инак РККА ще вземе да освободи и Париж. Американците пък казват, че на практика сами са пердашили Япония и са отворили не един, а два "втори" фронта в Европа, с което са облекчили задачата на РККА и са позволили на Русия да диша с ленд-лийза (както и на Англия с "подаръци"). Някои от немците пък заявяват, че основната причина за победата на Съюзниците е трупането на грешки от самата Германия. Склонен съм да вярвам на всички гледни точки - в случая само английската ми изглежда донякъде съмнителна. Радвам се, че поне французите не се обаждат в този странен спор, защото за Съюзниците те са това, което е Италия за Оста

Това, че има различни употреби на едно понятие, не означава, че всички те са еднакво (не)валидни. Релативизмът трябва да си стои във физиката, а не във философията.

Мироки, горе-долу съм съгласен с теб. С една-две уговорки: - земите, заселвани от траки северно от Черно море не съвпадат с т.нар. Велика България, която по-скоро е на изток-североизток от тях. Ако на север от Дунав траки има из днешните Румъния и Молдова, то Велика България е на териториите на днешна Украйна; - към 600 г. траките вече спират да бъдат демографски фактор. А българите се заселват тук едва в 680; - смятам, че най-прекият начин, по който траките участват в образуването на класическата българска средновековна народност е чрез примесите с "ромеи". Защото "ромеите" на Балканите са смес от гърци, славяни, траки и други гръкоговорящи християни.

Е, Матанов го ползва като технически термин. Той не казва "льо властел дьо ла крепост дьо Велбъжд"

Да, разбира се - понеже темата е формулирана за Средните векове. Инак за Античността си напълно прав. Разбира се, корабоплаването и тогава е било много удобен вариант.

Запазен е голям брой харти на англосаксонските и англо-нормандските крале, епископи и други високопоставени лица от Средните векове. Те са съставяни в дъста дълъг период - началото е още в VІІ в., от епохата непосредствено след покръстването, с първите латински грамоти, издавани от владетелите на Хептархията най-вече в полза на манастири. С времето съдържанието, формата и езиците, на които се съставят харти, се обогатяват. Появяват се такива на старо- и средноанглийски (последните са донякъде куриоз, тъй като англо-нормандските крале и епископи по принцип предпочитат латинския за официални и френския за частни нужди), както и на среднофренски за континенталните владения на короната на Плантагенетите. Разбира се, най-известна си остава т. нар. Велика харта на свободите, издадена в 1215 от крал Джон под натиска на англо-нормандските барони и често определяна като основа на по-късния британски конституционализъм. Тези документи представляват интерес и за любителя, и за историка, доколкото осветляват рутинните занимания на кралските и епископските канцеларии - Великата харта е еднократно издадена и много пъти потвърждавана (борбата около нея за Англия е нещо като спора за инвеститурата за Германия), но дарствени харти за манастири са писани и преписвани многократно като формите се променят значително от образец на образец. Може да се каже, че всяка от англосаксонските е доста самостоятелна, защото текстовете често са кратки и доста свободни, очевидно създавани ad hoc, под прякото влияние на дарителския жест и на произнесените с него думи. В този смисъл самите харти се превръщат до някаква степен в извор за културата на устното общуване, на жеста, откъдето идва и значението на приподписалите документа свидетели. Доколкото общи характеристики има, те следват най-общата схема: 1. откриваща религиозна формула, 2. основание за дарението, 3. уточняване на самото дарение и 4. потвърждаване на дарението, последвано от имената на дарителя и свидетелите. С края на англосаксонския период се променя и този общ тип. Обяснимо, най-малко харти са издавани от англо-датските крале, както и от нормандската династия на Уилям Завоевателя. Най-многобройни са тези от Хептархията и от Плантагенетите. Тук от време на време ще пускам по някой особено интересен документ. Започвам с най-старата англосаксонска харта, издадена на латински език в 604, едва седем години след началото на мисията на Августин сред англите и саксите. Крал Етелберт от Кент, по това време bretwalda или върховен крал дарява земя на християнските монаси. Вероятно скоро след акта на даряване самите монаси съставят текста и го поднасят на владетеля за потвърждаване. Оцелелият препис се съхранява в Рочестърския архив под сигнатура: BL Harley 1866, 9rv (s. xviii). Тук общата форма все още не е изработена. При присноцарствуващия наш Спасител и Господ Иисус Христос, месец април, на четвъртия ден преди майските календи, индикт седми. Аз, крал Етелберт, припомням на сина си Еадбалд нуждата от католическата вяра. За нас винаги е уместно с най-голяма готовност да се стремим да предложим дял от земите си на светите места в подкрепа на Божиите служители. Затова предавам малко от земята си на теб, свети Андрее, и на църквата ти, която е установена в града Рочестър*, предстоятелствана от епископ Юст. Ето размера на моя дар: от южните врати на запад покрай дългата стена, а от северното поле до пътя, както и от пътя чак до моста Дохтигерн**. Ако някой пожелае да увеличи този дар, то нека Господ умножи добрите му дни. А ако замисли да отнеме от него или да го оспори, нека бъде проклет пред ликовете на Бога и светците Му сега и завинаги. И да не бъде приеман обратно [в Църквата] докато не се откаже от несправедливото си деяние срещу нашето християнство. По съвет на епископ Лавренций и на всички мои първенци утвърдих това със знака на светия кръст. Заповядах и на тези, които са с мен, да направят същото. Амин. ----------------------------------- * Старото име на Рочестър, Кент е Hrofibrev[а]. Наименованието включва саксонското име Хроф и келтска дума за град, крепост. Формата Rochester заменя brev[a] с германизирания латинизъм ceaster. ** Названието на моста е от келтски произход, наставката -герн в края на името означава "господар" и се среща в романо-британски (уелски) имена като Вортигерн. Двете названия, засвидетелствани в хартата показват, че към тази относително ранна дата в Кент са запазени романо-британски топоними и дори се образуват нови, което вероятно означава, че към момента на съставяне на хартата в района все още има келтскоговорящо малцинство.