-
Брой отговори
9470 -
Регистрация
-
Последен вход
-
Days Won
137
Content Type
Профили
Форуми
Библиотека
Articles
Блогове
ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ glishev
-
Чудесно казано Ама щеше да ми е по-кеф, ако и аржентинците бяха вкарали един-два гола (без засади от по три-четири момчета накуп, моля).
-
А, ти за Дойч девлети лошо няма да приказваш, гяурино Предпочитам турско-немската дружба пред френско-арабската Germania supra totum, supra totum in mundo! Но и аз не знам за кого ще викам сега, за Испания или за немците. И двата отбора ме кефят. И дотук беше така в много мачове.
-
Май ще бият. Хем ми е криво за аржентинчетата (те са пичове), хем ми е кеф за швабите. Би било готино да станат шампиони.
-
Кво да гледам, аржентинците губят, криво ми е
-
Мдааа, верно. Не бива да бъркаме руснаците с Русия. Руснаците са си хора като всички, за рускините лошо мнение не съм чувал, няма и да чуя Но Русия като държава и политика... Мнението по-скоро е негативно. Аспандиат хубаво го е обяснил. Особено в съветския период Между другото, eMGeto се оля тотално с горния постинг. SSSlava, грешно съм сложил негативен глас на твоя постинг, трябваше да е за тежкия случай
-
Аз още съм еврооптимист, но все по-хладен и умерен. Какво да се прави, това му е и хубавото, и лошото на брака по-сметка - в един момент или заобичваме другарчето, или го тровим. Засега сме в изчакваща позиция.
-
МГ, фашист такъв, ти ще видиш като дойде Матушката да наказва! Няма да ми обиждаш Танка, той е форумен кадем. Танк, я пусни още някоя блага песничка като тая, да си направя густо на душата
-
Ти се върна, другарю Липсваше ни! "Мият урви"... немам думи. Да не е "бият бури"?
-
Уорлорде, по моему минойската мода никога не е напускала дворците. В смисъл, че то в дворец е неприлично да се носят "в турби нянкити", както казват каракачанските баби за градските жени.
-
Охо, чувал съм да казват, че не говорим на славянски език. Ама пак на славянски го казват, завалиите
-
Не мога, Стоединчик, гълъбче, не мога аз без Гоголя. Бий ме, виновен съм, обаче си ми остави Гогол! Всички от Шинела му сме произлезли, нали знаеш. После, съвсем случайно ще рече някой, а за мене си е поличба Божия - селото ми се казва Горна Диканя. Е, кажи сега, как без Гогол? А виж, Зола, Балзак и Мопасан еднакво ме отблъскват. Дай ми на мен несериозни френски автори, ако ще са от деветнайсетия век - Дюма и Жул Верн. Лош човек излязох аз, окаяният, лош и жалък... Нито Балзак, нито Достоевски, ех, грешник съм, знам си го. Но най-отвратителен ме прави невъздържаното ми предпочитание към английски автори Ричи Блекмор (не, не музикантина, а автора на "Лорна Дун") и Такъри. И да ме бият, малко ще ми е. Достоевски ли? Дайте ми на мен "Панаир на суетата", удобно кресълце и семчици до полюпвам, па ме забравете. Това ми е може би любимият роман. Ех!...
-
Здравейте У нас имаме всякаква вяра - и православни, и мюсюлмани, и безразлични, и комунисти Донякъде като у вас. По въпроса с най-ранните българи има много мнения. Най-разумна според мен е тюрко-алтайската теория за произхода им (преди смесването със славяните), но има и иранска теория, има и такива, които смятат, че ранните българи имат много общо с кавказките народи (и ирански, и други). В последните години е мода да се намалява ролята на славяните в произхода ни. Надявам се да не е проблем, че не пиша на руски?
-
Интересно все пак, че едно от хипотетичните местонахождения на легендарния Камелот е именно Рибчестър, където може и да са били разположени сарматските войници. Вчера се позачетох в аргументацията на "сарматските" привърженици като Линда Малкор (има материал из нета) и наистина се намират някои паралели между осетински и британски митологеми. Разбира се, веднага си казах, че това може да се дължи и на много далечно общо индоевропейско наследство, защото възможностите за ирландско влияние в Британия са по-големи и езиково, и географски, и демографски. Ето, Пандора дава един любопитен пример за разказ за жена-воин сред монголите (ако не се лъжа). Подобен разказ ще намерим и сред иранските народи (които може да са повлияли на монголите), и сред народи, които нямат общо с монголите, но са индоевропейци като иранците - та какво е германската Брунхилда, ако не немско съответствие на Хаталун Чага? Линда Малкор е взела от Кемп Малоун отъждествяването на Артур с Луций Арторий и е прибавила към това своите сравнения между британския и осетинския фолклор, за да стигне до извода, че Арторий е предводител на сарматски кавалерийски cunneus в римска Британия. Към разказите за успехите на Арторий и неговите конници с времето са се добавяли нови елементи, най-вече от британския и сарматския фолклор (доста влиятелни трябва да били сарматите в Британия в такъв случай). Обогатяването на легендата е започнало най-вече в V-VІ в. с нашествието на саксите докато накрая и сарматите, и историческият Арторий, и дори самите саксонски врагове са забравени и остане само легендата за идеалния владетел с неговите "рицари в блестящи доспехи". Примамлива теза, която очевидно е вдъхновила филма с Клайв Оуен (макар там животът на Арторий да е изместен в началото на V, а не в края на ІІ в.). Може би е жалко, дето Бърнард Корнуел не е взел предвид и тази възможност в романа си за Артур. Книгата щеше да се получи още по-успешна, а тя и така, както е - без сармати в нея - пак не е никак лош исторически роман. Особено страниците, отделени на битката при Бадънския хълм са много добри, пък и добре са включени повечето епически герои. Колкото и да е привлекателна обаче "сарматската връзка", за мен тя по-скоро си остава неубедителна. Просто няма откъде сарматски влияния да се появят и в Ирландия, а между ирландските, британските и осетинските митологеми има достатъчно общи елементи, така че да си мисля за наистина древно общо индоевропейско наследство. Сега, естествено, автохтонистите ще наскачат, за да обяснят, че сарматите, ирландците и бритите имат общ корен със скитите, които са, разбира се, българи. Мечът, забит в камъка и мечът на Херакъл са едно и също, както и осетинската чаша на героите, и скитската чаша, паднала от небето, и Свещеният Граал. Ще започнат да обясняват, че скитите и скотите имат общо име (засвидетелствано на това отгоре и в ирландските, английските и шотландските средновековни текстове). За мен обаче това е ужасно изнасилване на фактите и не ми се ще да чета поредната порция откровен кич. Предпочитам да остана при предпазливото мнение за наличието на някои стари общи елементи във фолклора на ираноезичните, келтоезичните и германоезичните индоевропейци и да търся произхода на легендите за Артур на местна британска и ирландска почва.
-
Ами ти описа всички елинистически царства така - и Селевкидското, и Пергамското... да, има нещо подобно и за Византия. Много е трудно да се определи какво са "ромеите" и май накрая остава чувството, че са само тези от Града. Пък и в средновековни български текстове понякога се говори за "Византия", а не за "Византион". Примерно в българския превод на Манасий. Но там пак си се има предвид конкретно столицата, а не цялата империя. И Галахад е прав, разбира се. При все че аз нямам проблем дори втората половина на ХV в., пък и първите две десетилетия на ХVІ (до появата на Лутер и до началото на мексиканския поход на Кортес) да минават за нещо като късно Средновековие. Мда, Алва също има добро попадение в темата. Ромеите се проявяват най-добре в Италия. А предполагам, че спокойно можем да говорим и за "Романия", както правят самите византийски/ромейски автори. Мисля, че няма шанс да я объркаме с Румъния На мен ми е добре - не се отказвам от нито едно нейно название. Обичам синонимното богатство. Византия, Романия, Римска, Източна Римска империя, империя на ромеите, империя на Константинопол, гръцка империя, Източна империя, Империята - каквото и да кажем, все ще е разбираемо.
-
Е, форумът е голям, има място за всичко Впрочем, темата беше тръгнала от Амброзий Аврелиан или Аврелий Амброзий, известен от уелски източници като Емрис Уледиг (тоест император Амброзий). Това е полулегендарен романо-британски предводител вероятно от края на V в. За него пишат Гилдас, Преподобният Беда (който има достъп до уелски извори) и Галфрид Монмаутски. Негови съперници са не само саксите, а и британският вожд Вортигерн/Гортеирн. Общо взето, изворите не отъждествяват Амброзий с Артур. За произхода на самия Артур има поне две хипотези. Според по-старата името му идва от уелската (калкирана от латински) дума за "мечка" - arto. Според тази хипотеза в ранните наративи Артур е преди всичко храбър воин с огромна (мечешка) сила. Има споменавания от ІХ-Х в. за уелски герой, "колесничарят на Мечока". Разбира се, колесницата е изчезнала от употреба в Британия още в І в. след победата на Клавдий над бритите. Но се употребява в Ирландия поне до ІV в., а знаем за ирландските поселения по бреговете на Уелс от V-VІ в. Всъщност цялото кралство Дъвед (днес графство Пембрук) е от ирландски произход. Според по-новата, изказана за първи път от филолога Кемп Малоун, името Артур произлиза от романо-британско произношение на името на Луций Арторий Каст - много успешен римски висш офицер в Британия в края на ІІ в. Изворите от ІХ-ХІ в. наричат Артур ту воин, ту император... оплетена работа. Току-що си намерих линк към бретонска "Легенда за свети Гоезновий", където Артур пак присъства. Смятам да си я изтегля.
-
Телемаг, изглежда съм те объркал тотално Опростено казано, нещата изглеждат така. Вероятно през VІ в. в Уелс и Бретан, където живеят келтоезични брити, започват да се разпространяват устни епически разкази и песни за героичен британски владетел, победител на саксите. Той се нарича Артур, има свита от воини със свръхчовешки сили и в историите за подвизите им се вмъкват елементи от по-стари подобни цикли и от предхристиянски култове. Един от тях е този за ирландеца Фин, друг - за принц Пуил, трети - за боеца Передур, четвърти - за кралския сестриник Друстан/Тристан, пети - за магьосника Мерлин/Мердид. Част от тези легенди попадат в латиноезични хроники, където повечето от фолклорната украса е пропуснато. Всъщност обаче сигурно споменаване на Артур имаме чак от ІХ в. (у Гилдас). Първоначално името на Артур се свързва с войните между брити и сакси през V-VІ в. В ХІ в. нормандците превземат Англия и влизат в постоянен контакт с Уелс и Бретан. В ХІ-ХІІ в. през нормандския двор разказите за Артур се разпространяват из цяла Франция под формата на романи - първо в стихове, после и в проза. Фолклорните елементи са изопачени до крайност и епосът се превръща в куртоазна литература под влияние на културната мода в самата Франция. Появяват се съвсем нови мотиви като Кръглата маса и нов централен персонаж - Ланселот. Някои от старите мотиви като кръвосмешението на Артур стават по-малко популярни, други като появата на воина-змия направо изчезват. Сюжетите за Артур се обогатяват - старият вълшебен казан се трансформира в Свещен Граал, воинът-измамник Передур се превръща в съвършения рицар Персевал/Парцифал, а се появяват и версии в Германия. Саксите и борбата на Артур с тях изобщо отпадат от романите, остава само фантазната част. Някакъв квазиисторизъм на легендите за Артур се запазва в хрониките и историческите съчинения от ХІІ в., най-вече у Галфрид и Уилям от Малмсбъри. Нормандските, а после и анжуйските крале ще използват легедата за Артур за свои политически цели. Още Уилям Завоевателя твърди, че побеждава англосаксите, защото е по право владетел на Бретан, а там населението се състои предимно от потомци на бегълци от саксонското нашествие. Едуард І пък направо "открива" гроба на Артур и Кръглата маса и провъзгласява сина си за "принц на Уелс", тоест за наследник на Артуровата корона. Пак в ХІІ в. в родината на тези легенди - Уелс - е съставен сборникът Мабиногион, който за щастие запазва по-примитивната форма на част от оригиналните сказания. В края на века пък Джерълд Камбрийски фиксира в своята "Обиколка из Уелс" множество местни предания и топоними, които свидетелстват за старинните разкази за Артур по тези места. В ХІV в. се появява и първата поема за Артур на средноанглийски - "Сър Гауейн и Зеления рицар" (може би любимата ми легенда за Артур). Оттогава настъпва и известно объркване с това дали Артур е владетел на Англия или на Британия - разпространението на легендите извън Острова, оформянето на модерната английска народност и усилията на династията на Плантагенетите правят Артуриадата популярна и в Англия, а строгото разграничение между нормандци, англосакси и брити започва да губи значение. След средата на ХV в. сър Томас Малори от Уоруикшайър пише на английски "Смъртта на Артур" - огромен роман в проза, който обхваща целия цикъл легенди в техния силно пофренчен вид. Биографът на Малори, Кристина Хардимънт отбелязва, че това вече е типичен късносредновековен роман: с елемнти на новела в различните части, с реалии от самия ХV в., та дори и донякъде възвеличаване на Хенри V (самият Хенри V носи гербовете на крал Артур при връщането си от победата при Аженкур). Епосът окончателно придобива красивия фантастичен вид, в който го познаваме. Всъщност и до днес има общо взето две основни популярни визии за Артур - едната е тази на Малори, литературната: за великия християнски крал с неговите рицари в блестящи брони, а другата е на неопаганистите: за полумитичния и полуварварски воин и владетел, обитаващ свят на чудеса и магии. Филмът с Клайв Оуен дообогати представата като направи от Артур римлянин, а от воините му - сарматски конници на римска служба. Доста приятни са следните книги: "Крал Артур" на Роджър Ланслин Грийн, един чудесен английски популяризатор на легенди и митове. Това е легендата, както си я знаем; "Сказание за Артур" (в три това - Кралят на зимата, Врагът на Бога, Господарят на войната) на отличния автор на исторически романи Бърнард Корнуел. Това е страхотен исторически роман за Британия, изоставена от римляните и затъваща в хаос. Има го в новата http://chitanka.gdbop.com/ ; "Крал Артур и неговите доблестни рицари" на Джон Стайнбек. Няма какво да обяснявам, името на Стайнбек само по себе си е реклама.
-
"Идиот" е чудесна книга, много си я обичам. Но всичко останало ми е тегаво. Не мога да чета Достоевски, просто съм друг тип читател. Но "Идиот" е прекрасното изключение за мен. Всъщност Достоевски има и чудесен хумор, когато му се прииска. В училище съученичките ми плачеха, четяха Достоевски и пак плачеха. Аз, тъпакът, четях Чехов и Гогол. Хилех се, четях и пак се хилех.
-
Оле, Божичко. Абе, Ник, прощавай, ама на краставичар краставици продаваш. Нищо против Линда Малкор, но не си споменал нейно съчинение или теза, а аз си направих труда да ти предложа авторитета на Чарлс Скуайър. Ако трябва, отвори един Гугъл да си го намериш, това не е някой случаен автор. Ако ти трябва подробна справка от келтолози, на прима виста се сещам за Дейвид Рос и Йежи Гонсовски. Все авторитетни учени, които не са си и помисляли да припишат мотиви от Артуровия епос на други народи освен на келтските в Британия. Чарлс Скуайър е автор на "The Mythology of the British Islands: an Introduction to Celtic Myth, Poetry and Folklore". Дейвид Рос е няписал "The Celts of the British Isles", а Йежи Гонсовски е известен у нас главно с преведената си "Митология на келтите". Освен това просто съм изчел доста средновековна литература, хем на няколко езика и спокойно ти казвам да търсиш паралели на примитивните пластове на Артуровия епос в ирландския фолклор, а по-изтънчените концепции - във френските влияния от ХІІ в. нататък. Ако искаш, потърси си из нета Мабиногион, това е оригинална уелска антология на разкази за местни герои, съставена в ХІІ-ХІV в. Има я преведена и на български без последната легенда - тази за Талиесин, но пък нея лесно ще си я намериш на английски. Ако ти трябва паралел с ирландските легенди за герои, ще ти дам и линк, от който да си изтеглиш антологията "Old Celtic Romances", съставена от Патрик Уестън Джойс. Имам зад себе си няколко превода на старинна литература, водил съм и курс в частност по стара германска, та ми се струва, че знам какво говоря. Средноанглийският език пак не е "креолски германски", защото е силно дегерманизиран. А и е некоректно да го наричаш "британски", защото езикът на бритите е от келтската група. Освен това езиковата история на английския народ няма нищо общо с възникването на легендите за крал Артур и воините му. А и вече литературно обработената традиция с рицарите, с Кръглата маса, с куртоазията, рицарския етос и пр. хептен няма никакви допирни точки с културата на някогашните сармати и алани. Ако се опитваш да твърдиш, че Артуровият свод в каквато и да е форма произхожда от сарматски наративи, това си е някакво твое частно и напълно незащитимо мнение. Келтите биха могли да правят много неща. Въпросът е дали наистина ги правят. Казах ти, няма жени-воини, "амазонки" или "безгърди" нито в Артуровия свод, нито в легендите за Пуил, Владетеля на Анун, нито в цикъла за Фианата, нито в наративите за Ълстърската Червена клонка. Изобщо никъде във фолклора на британските келти, сред които е създаден образът на Артур.
-
Аз нямам проблем с понятието Византия, то си е удобно и практично. Иначе иди обяснявай ся Източна, па Римска, па империя... Има нещо като късноантична Византия, да. Е, Питър Браун хубаво пише по тоя въпрос в "Светът на Късната Античност". А Ренесансът в Италия започва още в ХІV в. Византия още си я е имало, когато Данте, Бокачо, Петрарка и Чосър са писали. Те са си ренесансови автори (особено Бокачо и Чосър). Та има и нещо като ренесансова Византия, да. Нали е прието да се говори и за Палеологов Ренесанс. Пък и Византия определено е повлияла на Ренесанса в Италия. Я колко гръцки автори са заминали за Италия - Ивайла Попова гради кариера върху тия факти. Но Ренесансът не е исторически, а културноисторически период. Ранният Ренесанс по същество си е част от Късното Средновековие.
-
Аристотел и Астерикс също къртят миФФФки
-
Гилдас и Нений са си отпреди ХІІ в. бе, Ник. Също и Y Gododdin. А Галфрид, Робер Вас, Кретиен дьо Троа, Уилям от Малмсбъри и "Мабиногион", които са си точно от ХІ-ХІІ в. все пак предават и някои фолклорни мотиви, които трябва да са вече утвърдени, за да стигнат до литературно фиксиране. Така че това, което може да се определи като фолклорно, със сигурност е поне от периода VІ-ХІІ в. Друг е въпросът, че фолклорният пласт, тоест чисто епическият пласт в Артуровия свод всъщност носи и много по-стари характеристики. Всичко това е без историческа стойност. Тези мотиви обаче нямат нищо общо с никакви сармати и алани, а с изключително стари устни келтски епически традиции - за трети път казвам, че свитата от изтъкнати и индивидуализирани герои около краля има пряк паралел в цикъла ирландски легенди за Фин МакКул и Фианата. Мотивът за предателството в свитата (от страна на кръвосмесителния син на краля - Медраут/Мордред и с помощта на един забравен в ХІІІ в. герой - Идауг Змията) е все едно изваден от легендата за отмъщението на Мидак срещу крал Фин. В Ирландия сармати няма, но пък ирландци в Уелс - има. Което обяснява много неща. Има и друг, по-нов пласт мотиви, който също е без историческа стойност за V-VІ в. (когато уж трябва да е живял Артур). Това са чисто литературните мотиви, особено куртоазните и явно френските феодални реалии. Появата на Кръглата маса е от този период (чисто френски мотив, даже конкретно севернофренски и с напълно политическа функция в двора на шампанските и фламандските графове, където работи Кретиен дьо Троа, както и на аквитанските, анжуйските и нормандските владетели, където пък работят Робер Вас, Уилям от Малмсбъри, Томас и Берюл в ХІ-ХІІ в.). Кръглата маса отсъства в ранните и примитивните уелски, бретонски и, в крайна сметка, ирландски източници. Всъщност я измисля Робер Вас в "Роман за Брут", съставен около 1155 г. В "История на британските крале", съставена към 1135 от Галфрид не без ровене в епическите източници, масата все още я няма. Няма я и в "Мабиногион", и при Гилдас и Нений, и в Gododdin (които произведения не разбрах дали си чел). Следователно Кръглата маса е толкова аланска или сарматска, колкото и казанът на Клидно Ейдин е български. Между другото, Робер Вас приписва твърдението си за Кръглата маса на бретонски поети, но няма потвърждение на тази претенция. Едно е сигурно: в Бретан сармати също няма. Ако някой ден все пак прочетеш "Мабиногион", обърни внимание на легендата "Сънят на Ронабуи", сравни я с "Преследването на Йола Декър" от цикъла за Фианата и после пак ще си говорим дали най-ранният пласт в Артуровия свод не е чисто келтски, островен и предхристиянски. А това, че част от магиите в Артуровия епос се приписват устойчиво на персонажи с ирландски произход (като Агуизанс, Брангуен, Морхолт и Исолт/Изолда) докато сакси се споменават рядко, а сармати - никак, все пак би трябвало да те наведе на разни размисли относно "сарматския" произход на легендите. Впрочем, в Артуровия епос жена-воин не се среща изобщо, та не знам защо въобще споменаваш за амазонките. По-горе на едно място наричаш "британския" език "креолски германски". Това ме изумява. Езиците, на които първоначално са съставяни легендите за Артур, са бретонски и уелски. Те определено не са от германската група. А ако смяташ, че Артуровият епос има нещо общо със староанглийския език (който пак не може да бъде наречен "креолски", защото просто е стародолнонемски), си в огромна заблуда.
-
Pendragon си означава "главен дракон" или "глава на дракона". Примерно Pwyll Ar Dyfed, тоест Пуил, принц на Дъвед от Мабиногион в един момент става Pwyll Penannwn, тоест Пуил, "Главата на Анун" (Анун е Подземното царство). Сигурно е възможно титлата Пендрагон да идва от главното знаме, носено в близост до пълководеца. В епохата, към която обикновено отнасяме Артур, се подвизава и един друг легендарен владетел - Вортигерн или Гортеирн (Gortheyrn). Името си значи просто "господар", "повелител". Чел съм и мнение, че е британско съответствие на император - при все че "император" на уелски е "amheraudr", очевидна латинска калка. А за владетел се среща и още една дума, Wledig (Уледиг). Изглежда титлите лесно са преминали в легендите, но вече като лични имена. Според мен от запазените средновековни текстове за Артур и героите му може да се вадят изводи главно за епохата, когато са писани или за фолклорния по-ранен пласт, но не и за историческия по-ранен период. Няма художествени текстове за Артур от преди ХІІ в. Има тук-там квазиисторически споменавания у уелски автори. Има и латински "истории" на норманофренски автори, които пак са квазиистория с вероятна частична зависимост както от антични условности като например Вергилий за Галфрид Монмаутски, така и донякъде от уелския фолклор. Вероятно до ХІІ в. епическите разкази за краля и воините му са се разпространявали само устно, при това - само в Уелс и Бретан. Всъщност нормандското нашествие в Англия и разширяването на нормандската власт към Бретан и Уелс слагат началото на литературната известност на Артур и рицарите му. Това обаче води до изменения в структурата на разказите и много фолклорни елементи отпадат. Квазиисторическите съчинения от Уелс и нормандска Англия до ХІІ в. например все още свързват Артур със саксите. Епическите уелски източници като Мабиногион обаче ги пропускат. Под влияние на епоса литературните източници като романите на Кретиен, Вас и Малори също се отклоняват много далеч от всякакъв историзъм на изложението. Понякога става дума за нарочно идеологизиране и отдалечаване на героите от всякаква разпознаваема действителност - като в немската версия на "Парсифал" или като във френския "Клижес". Артуровият свод, който най-добре познаваме, тоест цикълът романи е инструментализиран и условен до невероятна степен. Най-известната версия на романа за Артур, тоест "Смъртта на Артур" от Малори не само е съчинена в епохата непосредствено след битката при Аженкур, ами в книгата директно се използва опитът на автора от Стогодишната война. Артур от романите не е нито исторична, нито квазиисторична, нито дори фолклорно-епическа фигура. Той и рицарите му са истински литературни герои. Следователно от романите не могат да се вадят исторически заключения. Да не говорим, че например появата на Артур в самостоятелния сюжет за Тристан/Друстан е дело на двама нормандски поети, които нямат общо с уелския и лотианския фолклор - Томас и Берюл. И че най-прочутият от героите на Кръглата маса Ланселот е просто непознат на уелските и бретонските първоизточници. Вместо него там се споменават най-често Герайнт и Гауейн. Нещо от епическия Артур, тоест от персонажа на уелския и бретонския фолклор се е е запазило в Мабиногион, в отделни стихове на нормано-френските поети и в квазиисторическите съчинения, писани на латински до ХІІ в. И точно тези най-примитивни черти на героя имат пълни съответствия в ирландския фолклор, най вече в сюжетите за Фин МакКул и Фианата. Артур от мабиногион вероятно е най-близо до Артур на устното епическо наследство. И определено носи архаичните черти на старо соларно божество заедно с Гауейн (както Пуил от Дъвед носи следите от стар хтоничен култ, а Тристан/Друстан - от култ към умиращ и възкръсващ бог на плодородието и сезонния цикъл). За тия заключения много полезна е "Митологията на Британските острови: въведение в келтските митове" на Чарлс Скуайър, както и антологията "Келтски епос" на Пол Джойс. Съжалявам, че не съм попадал на изследвания относно хронотопа на Артуровия епос в Уелс в духа на Бахтин за ренесансовата и на Гуревич за немската средновековна литература. Хронотопният метод дава много богати плодове, когато се прилага от ерудиран и мотивиран изследовател. По-горе стана дума за ритуали и воински етос в разказите от Артуровия цикъл. Целият този етос обаче не може да се отнесе към V-ІХ в., когато уж спомените за историческия Артур и за сарматите в Британия трябва да са по-свежи. Описанията на турнирите, любезностите, предизвикателствата, обвиненията, размяната на гербовете и самото протичане на боя - никога с лък, винаги в две части: на кон с копие и пеша с меч - сочи към рицарския свят на нормано-френските реципиенти на сюжетите през ХІ-ХІІ и по-нататък. В това отношение Артуровият цикъл много се отличава от скандинавските саги; те запазват един неизменен и архаизиращ квазиисторизъм, който е много полезен на историците. За разлика от сагите Артуровият свод е любопитен преди всичко за литературоведите и донякъде за фолклористите.