mnogoznaiko

Като малък попарата беше една от любимите ми закуски, баба ми я правеше много по-различно от майка ми. В къщи попарата винаги беше в отделни купички, а на село баба ми правеше попарата в тенджера едновременно за няколко порции. На село имахме много животни и съответно имахме много мляко редовно правехме попара от топло прясно мляко или домашно кисело мляко. Попарата е нещо, което свързва много от нас с детските спомени. Класическата попара със сирене и масло наистина е най-разпространената, но интересно е колко различни варианти съществуват! Спомняте ли си как точно ви правеха попарата? Имаше ли някакви специални добавки или тайни съставки в семейството ви? Много съм любопитен да чуя за други вариации и истории

Съединението от 1885 г.: От планиране до реализация Планът за съединение от 1880 г. е реализиран през 1885 г. Княз Александър І активно участва в подготовката - убеждава Захарий Стоянов да организира македонски комитет в Пловдив и задържа ключови офицери за източнорумелийската милиция. Българският таен централен революционен комитет (БТЦРК) изгражда мрежа в Източна Румелия за "окончателното освобождение на българския народ чрез революция". През лятото на 1885 г. княз Александър предприема дипломатически мисии в Европа. Англия няма да се противопостави на съединението, ако то не служи на руските интереси. Австро-Унгария го уверява, че ако може да съедини Румелия без война с Турция, всички ще са съгласни. При срещата с Гирс във Франценсбад руският външен министър определя идеята като "много добра", но се противопоставя заради настояването на великите сили за запазване на статуквото. На 6 септември Съединението е обявено "под скиптъра на княз Александър І". Той незабавно заповядва мобилизация, издава манифест в Търново на 8 септември и пристига в Пловдив на 9 септември, поемайки командването на обединената армия. България търси руска подкрепа, но получава категоричен отказ. Русия реагира с пълно отхвърляне. Император Александър ІІІ нарежда на руските офицери да напуснат страната, за да обезглави българската армия и принуди княза да абдикира. Целта е анархия, която да позволи руска "спасителна" намеса. Княз Александър отговаря като поема лично командването и назначава първия българин военен министър - капитан Константин Никифоров. Русмия императорът е категоричен: "Аз не одобрявам движението на българите... нека сами да сърбат кашата... Достатъчно се жертвахме в ущърб на интересите на Русия. Сега славяните трябва да служат на Русия, а не ние на тях." При срещата във Фреденсборг на 21 септември той отказва подкрепа, докато Александър І е на власт. Англия се възползва от ситуацията срещу руското влияние и работи за лична уния - княз Александър да бъде пожизнен управител на Източна Румелия. Русия се противопоставя и иска посланическа конференция в Цариград за връщане на статуквото. Парадоксално, създателката на Санстефанска България се обявява за разединение на българските части. На 2 ноември Сърбия обявява война, очаквайки лесна победа. Русия разчита на сръбски успех, който да свали Александър І. За изненада на всички, българската армия под командването на княза постига блестящи победи. След Сливница на 7 ноември и превземането на Пирот на 15 ноември, Австро-Унгария заплашва с намеса, принуждавайки спирането на българското настъпление. Първоначално българо-турското споразумение от януари 1886 г. поверява управлението на Източна Румелия поименно на "княз Александра". Русия настоява за промяна. В подписания на 24 март Топханенски акт управлението се поверява на "българския княз" без споменаване на името на Александър І. Тази промяна, извършена със съдействието на български политици, се явява политическа смъртна присъда за първия княз. На 23 юни 1886 г. руският посланик Нелидов изпраща записка до Петербург, одобрена от императора като програма за действие. Тя предвижда свалянето на Александър І чрез вътрешен преврат с помощта на купени политици и част от офицерството, убедено в необходимостта от руска опека. Съединението и последвалите събития доказват превръщането на българската армия в истинска национална сила. Победите срещу Сърбия утвърждават България като самостоятелна държава, независимо от формалното васално положение. Русия обаче не се примирява с тази еманципация и продължава усилията за отстраняване на княза, които ще завършат с преврата от 9 август 1886 г.

Борбата за военна независимост преди Съединението (1879-1885) На 6 септември 2025 г. се навършват 140 години от историческото Съединение на Княжество България и Източна Румелия - събитие, което отбелязва началото на фактическата българска независимост. Тази годишнина ни дава възможност да преосмислим сложните отношения между първия български държавен глава след Освобождението - княз Александър І Батенберг, и Руската империя в периода 1879-1885 г. Новите изследвания разкриват, че конфликтът между тях не е бил резултат от лични антипатии, а от фундаментални противоречия относно природата на българската държавност и контрола над новосъздадената българска армия. Историческият парадокс е поразителен Русия, която през 1878 г. поставя младия немски принц Александър I Батенберг на българския престол, същата тази Русия го принуждава да го напусне седем години по-късно. Контрастът в оценките е не по-малко показателен - докато английската кралица Виктория го смята за "един от най-смелите и най-мъдри владетели", руският император Александър ІІІ го нарича "глупак", "жалък лъжльо", "скоть" (животно) и "двуличник". Този драматичен обрат в отношенията не може да се обясни само с промяната в руското ръководство след убийството на император Александър ІІ през 1881 г. Корените на конфликта са по-дълбоки и свързани със стратегическите виждания на Руската империя за ролята на България и нейната армия на Балканите. Поради решаващата роля, която Русия изиграва за освобождението на България, концепцията за българската армия е изцяло руско творение. Руските политически и военни фактори предвиждат създаването на въоръжени сили, "които би били достатъчни за запазването на реда, безопасността и мира в страната", без да се очаква от тях решаването на самостоятелни задачи, свързани с национални цели. Във военно-стратегическо отношение на българската войска е отредена изключително помощна роля. Според руските планове, в случай на война с Турция тя трябва да заеме старопланинските проходи и да ги отбранява до идването на руски войски. При евентуален конфликт с Австро-Унгария българите ще бъдат краен ляв фланг на руските части. Както се изразява един руски документ от епохата: "Накратко, България за Русия - това е авангард против Турция и ляв фланг против Австрия." За Русия е извънредно изгодно да има "вече готов авангард от другата страна на Дунава", който не трябва да представлява нищо друго "освен руски корпус, сформиран от българи". Тази концепция определя и структурата на командването - в средата на 1879 г. руските офицери в армията на Княжеството са 156 и заемат всички висши административни и командни длъжности. Финансовата тежест от поддържането на тази армия е значителна за младата българска държава. За периода 1879-1885 г. от общо 225 097 000 лева разходи на Княжеството военните съставляват 81 600 000 лева, или 36,2% от целия бюджет. Голяма част от тези средства отиват за заплатите на висшия офицерски корпус от руснаци. Руският контрол се осъществява чрез три основни механизма: руските офицери, поели обучението, възпитанието и командването на българската войска; военният министър - руски генерал, назначаван от императора, с практически неограничена власт над армията; и руският дипломатически представител в София, който координира цялостната политика. При изработването на Органическия устав на Източна Румелия и особено на Търновската конституция, Русия е принудена да се съобрази с официалния статут на Княжеството и с останалите велики сили. Ето защо в основния закон са фиксирани различни параметри за армията като чисто българска институция. В Търновската конституция е записано: "Князът е върховен началник на всички военни сили в Княжеството както в мирно, така и във военно време." Той назначава и уволнява министрите, включително и военния, които носят както политическа, така и съдебна отговорност. Въпреки това, правата и задълженията на руските офицери и на военния министър-руснак спрямо българската държава остават извън каквато и да е регламентация. Този конституционен парадокс поставя княз Александър І в изключително трудно положение. Като държавен глава той не може да се откаже от правото си да има решаващата дума по отношение на армията, но на практика е лишен от реален контрол над въоръжените сили. Офицер по образование и призвание, Александър І особено болезнено приема отредената му формална роля. Пренебрежителното, наставническо и високомерно отношение на руските представители в София и бруталната им намеса в армията и политическия живот предизвикват първите сблъсъци. Първоначалната реакция на княза е търсене на подкрепа на най-високо равнище в Петербург. Той настоява да му се делегират права върху армията, като само изпълнителната власт остане на военния министър-руснак. Това означава князът да се превърне в посредник между императора и военния министър и да се договорят правила за статута на руските офицери в България. Тези искания руската страна определя като "детински", "неуместни", дори "неприлични". Въпреки това Русия не се поколебава да отзове свои самозабравили се представители, като първия военен министър Пьотър Паренсов и дипломатическия си представител Михаил Хитрово. Едва през юни 1882 г. Александър ІІІ издава заповед, с която забранява на руските дипломатически представители да се месят във военните дела и частично регламентира статута на руските офицери. Заповедта обаче не засяга положението на военния министър, който запазва командните си функции. След дълги преговори, заплахи и компромиси, на 10 ноември 1883 г. влизат в сила първите по рода си "Правила за служба на военния министър и на руските офицери в българската войска", одобрени от двамата монарси. Самият княз оценява постигнатото споразумение като "въоръжено примирие": "В края на краищата те (руснаците) продължават да държат армията - 16 000 щика, които са на тяхно разположение, включително и срещу мен." Още преди да пристигне в България, при представянето си във Виена през 1879 г., княз Александър заявява, че не може да се ангажира с опазването на изкуственото разделение на Източна Румелия и България. Той предвижда, че това разделение ще предизвика движение със силата на лавина, която ще помете "всекиго - княз, министър, Берлински договор, с една дума, всичко, което е застанало на пътя му". В началото на 1880 г. депутатите от Областното събрание на Източна Румелия преценяват, че обстоятелствата налагат незабавното съединение. На 14 април 1880 г. българският княз се среща с румелийските пратеници и разкрива, че неговата върховна цел е реализирането на Санстефанския договор и постигане на съединение чрез армията, като великите сили се поставят пред свършен факт. Убеден, че Русия не може да бъде против опит за осъществяване на вдъхновения от нея идеал, в края на април 1880 г. той прави неофициално проучване на позицията в Петербург. Изпълняващият длъжността външен министър Николай Гирс обаче го предупреждава да не се предприемат практически действия, защото движението за съединение е прибързано и Русия няма да го подкрепи. След всички безрезултатни опити за превръщане на армията в национална институция, остава възможността за скоростно издигане на български офицери на командни постове. При завидно единомислие на княз, министри и депутати, и противно на руските разчети че едва след 20 години всички ротни командири ще бъдат българи, в навечерието на Съединението от 120 роти, ескадрони и батареи 104 са начело с български офицери. Това означава, че реалното командване на армията е преминало в български ръце, а руските офицери основно са запазили щабофицерските си длъжности. Тази тиха революция в командната структура създава предпоставките за успешното осъществяване на Съединението. С изострянето на отношенията руската позиция по съединението еволюира в посока на неговото отлагане или осъществяване без княза. Руската дипломация си дава сметка, че докато съединението не е извършено, българите по необходимост ще се съобразяват и ще следват руската политика. Още през април-май 1883 г. Гирс счита, че за съединение може да се мисли едва след заставянето на княза да се отрече от престола. Русия залага на убеждаването на българската интелигенция, че княз Александър трябва да бъде отстранен, защото се явява главна пречка за обединението на България с Източна Румелия. В началото на 1885 г. княз Александър има достатъчно доказателства, че Русия и Германия търсят пътища за скорошното му отстраняване от престола. Той се опасява, че Русия ще използва примамката за прокламиране на съединението, като го представя пред силите като смутител на спокойствието, а пред българите - като единствената причина за отказа за подкрепа на техните национални аспирации. Конфликтът между княз Александър І и Русия е бил предопределен и неизбежен, какъвто би бил при всеки държавен глава, поставящ на първо място интересите на своята държава. Този конфликт не се дължи на лични симпатии или антипатии, а на стратегическите виждания на северната империя по отношение на българската държава и армия. Резултатът е от разминаванията и противоречията между конституционните и фактически права на българския княз като държавен глава и върховен главнокомандващ, от неговия стремеж да служи на българската кауза за национално обединение, модернизация и просперитет, от отказа му да се примири с определената му от Русия роля на "псевдорегент". Именно тези проблеми ескалират с обявяването на Съединението и стават причина за радикалните руски действия срещу българския княз, но и срещу България. Съединението от 6 септември 1885 г. не е просто акт на национално обединение, а и символ на българската воля за истинска независимост от руската опека. То отбелязва началото на края на епохата, в която българската армия е била "руски корпус, сформиран от българи", и началото на нейното превръщане в истински национални въоръжени сили.

Няма никакви данни за подобни твърдения. Русия наистина изпраща свои кораби в Ню Йорк и Сан Франциско през 1863 г., но това е било дипломатически ход – демонстрация на сила срещу Великобритания и Франция, а не доставка на оръжие или пари на Севера. Няма исторически доказателства Русия да е въоръжавала САЩ. Подкрепата е била символична и стратегическа, не материална. Да, през 60-те СССР купува огромни количества зърно от САЩ и Канада, често плащайки със злато или валута, защото рублата не е била конвертируема. Това е факт, но не е признак за „театралност“, а за слабости в съветското земеделие и икономическите възможности на СССР. Конфликтът не е бил „постановка“ – имало е реални военни конфронтации (Корея, Виетнам, Афганистан), ядрена надпревара и кризи като Кубинската от 1962 г. В същото време обаче е имало и икономически връзки – това е нормално за международните отношения. Това не ги прави партньори или приятели, а два съревноваващи се политически и икономически блога. Реалността е че САЩ не искат Русия да се разпада защото ги е страх от това, че може да стане по-лошо от това, което е в момента.

Учените установяват, че Земята може безопасно да абсорбира само 1,460 гигатона CO₂ - количество, което ще се изчерпи в рамките на следващите 180 години. Въглеродното улавяне и съхранение (CCS) се разглеждаше като една от най-обещаващите технологии в борбата срещу климатичните промени. Ново революционно изследване обаче разбива тези надежди и поставя сериозни въпроси за бъдещето на глобалните климатични стратегии. Престижното научно списание Nature публикува изследване, което коренно променя разбирането ни за възможностите на подземното съхранение на въглероден диоксид. Резултатите са категорични и тревожни. Предишните научни оценки предполагаха, че планетата може да съхранява между 10,000 и 40,000 гигатона CO₂ в подземни формации. Новото изследване обаче рисува съвсем различна картина. Реалистичният капацитет се оказва само 1,460 гигатона CO₂ - намаление с над 96% спрямо най-оптимистичните прогнози. Тези числа поставят под въпрос цялата стратегия за постигане на климатичните цели. Текущият глобален капацитет за въглеродно съхранение възлиза едва на 49 милиона тона годишно. За постигане на целите от Парижкото споразумение до 2050 година обаче се нуждаем от 8.7 гигатона годишно - увеличение от 175 пъти. Дори в идеалния сценарий, при който целият наличен капацитет се използва единствено за отстраняване на CO₂ от атмосферата, намалението на глобалното затопляне би възлязло на едва 0.7°C. Този резултат е далеч недостатъчен за постигане на целта за ограничаване на затоплянето до 1.5°C над прединдустриалните нива. Въглеродното съхранение не е само въпрос на технически капацитет. Технологията крие множество рискове, които могат да компрометират нейната ефективност и безопасност. Подземното съхранение на CO₂ може да предизвика редица нежелани последици: Сеизмична активност Инжектирането на големи количества въглероден диоксид под земята може да предизвика земетресения, които от своя страна могат да доведат до изтичане на газа обратно в атмосферата. Химично замърсяване Въглеродният диоксид формира въглерод киселина при контакт с подземните води. Тази киселина може да разтвори минерали и да освободи токсични метали като арсен и олово, застрашавайки качеството на питейната вода. Дългосрочна стабилност Липсват достатъчно данни за дългосрочното поведение на съхранения CO₂. Възможни са бавни изтичания през десетилетия или столетия. Достъпът до подходящи геоложки формации често се ограничава от политически решения. Държавите могат да блокират международни проекти за въглеродно съхранение поради геополитически съображения или опасения свързани с безопасността на населението. Икономическите разходи също представляват сериозно предизвикателство. Текущата цена за улавяне и съхранение на тон CO₂ варира между 50 и 150 долара, което прави технологията неконкурентна спрямо много алтернативи. Разпределението на капацитета за въглеродно съхранение по света е крайно неравномерно, което поражда сериозни въпроси за климатичната справедливост. Развитите страни като ЕС, САЩ и Канада притежават както значителен капацитет за съхранение, така и финансовите ресурси за развитие на технологиите. Развиващите се страни като Индонезия, Бразилия и редица африкански държави разполагат с подходящи геоложки формации, но нямат необходимите технологии и финансови средства. Етични дилеми Тази ситуация създава риск развиващите се страни да се превърнат в "складове за въглерод" за замърсяване, което не са предизвикали. Възникват въпроси за: Справедливо разпределение на разходите и ползите Технологичен трансфер към по-бедните страни Компенсации за използване на природните ресурси Предотвратяване на нови форми на неоколониализъм Ограниченията на традиционното въглеродно съхранение налагат търсенето на алтернативни решения. Съществуват няколко обещаващи направления. Възстановяване на горите представлява един от най-мащабните и рентабилни начини за улавяне на въглерод. Учените оценяват потенциал от 5 до 10 гигатона CO₂ годишно чрез лесовъдни програми. Регенеративното земеделие подобрява съдържанието на въглерод в почвата чрез практики като покривни култури, минимална обработка и диверсифициран севооборот. Възстановяването на водни екосистеми включва блата, мангрови гори и океански ливади, които са изключително ефективни в улавянето и съхранението на въглерод. Прякото улавяне от въздуха (DAC) използва специални инсталации за извличане на CO₂ директно от атмосферата. Въпреки високите разходи от 150 до 600 долара за тон, технологията се развива бързо. Биоенергията с въглеродно улавяне (BECCS) комбинира използването на биомаса за енергия с улавяне и съхранение на емисиите, създавайки нетно отрицателни емисии. Минерализацията превръща CO₂ в стабилни карбонатни минерали чрез химични реакции с естествени скали. Модерните технологии позволяват превръщането на уловения въглероден диоксид в полезни продукти: Въглеродни влакна за строителството и автомобилната индустрия Синтетични горива за авиацията и корабоплаването Бетон и цимент с намален въглероден отпечатък Биоразградими пластмаси от атмосферен въглерод Въпреки ограниченията, въглеродното улавяне и съхранение остава важна част от климатичната стратегия, но в по-скромни размери от първоначално планираното. Краткосрочни цели до 2030 година Реалистична цел е 100-кратно увеличение на текущия капацитет за CCS. Това изисква масивни инвестиции в инфраструктура и значително намаляване на разходите. Средносрочни перспективи до 2040 година Успехът ще зависи от комбинирането на природни и технологични решения. Никое единично решение няма да бъде достатъчно за постигане на климатичните цели. Дългосрочна визия до 2050 година Бъдещето изисква интегрирани системи, които комбинират множество подходи за улавяне, използване и съхранение на въглерод. Международното сътрудничество ще бъде ключово за споделяне на технологии и разходи. Успешното мащабиране на въглеродните технологии изисква преодоляване на няколко критични бариери: Икономически фактор Необходимо е намаляване на разходите с 80-90% за постигане на конкурентоспособност. Енергийни изисквания CCS технологиите консумират 25-35% от енергията на електроцентралата, намалявайки общата ефективност. Инфраструктурно развитие Изграждането на мрежа за транспортиране и съхранение на милиарди тонове CO₂ представлява огромно инженерно предизвикателство. Новите научни данни ясно показват, че подземното съхранение на въглерод не може да бъде основното решение на климатичната криза. Технологията остава важен инструмент, но трябва да се разглежда като част от по-широка стратегия. Приоритетите за действие включват: Драстично намаляване на емисиите като първа и най-важна цел Диверсифициран подход с комбинация от природни и технологични решения Справедливо разпределение на отговорностите и ползите между страните Интензивни инвестиции в изследвания и развитие на алтернативни технологии Въглеродното съхранение ще играе роля в бъдещето, но то трябва да допълва, а не да замества усилията за преход към чиста енергия и устойчиво развитие. Източник: https://www.nature.com/articles/d41586-025-02790-6

Кои са тези векове? Аз до колкото си спомням цялата военна и атомна паника породена от студената война е заради СССР - Русия. Може да не е било традиционна война, но са били десетилетия на хибридни, шпионски и военни съревнования един срещу друг и не са били приятели. Те са били врагове и са произвеждали оръжия за унищожаване точно и конкретно Русия срещу САЩ и САЩ срещу Русия.

"Тежки" електрони - бъдещето на квантовите компютри Откритието на планковата граница на времето отваря врати към нови квантови технологии Японски учени откриха странно ново поведение при "тежки" електрони - частици, които се държат сякаш носят много по-голяма маса от обичайното. Установено е, че тези електрони са квантово заплетени, споделящи дълбока квантова връзка по начин, свързан с най-бързото възможно време във физиката. Още по-изненадващо е, че ефектът се появява близо до стайна температура, което подсказва, че бъдещите квантови компютри може да използват това бизарно състояние на материята. Изследователите наблюдаваха тежки електрони, формиращи квантова връзка, която съществува при близо стайна температура, сочейки към нов път за квантовите изчисления. Осака, Япония - Съвместен изследователски екип от Япония наблюдава "тежки фермиони" - електрони с драматично увеличена маса, проявяващи квантово заплитане, управлявано от планковото време - основната единица за време в квантовата механика. Това откритие отваря вълнуващи възможности за използване на този феномен в твърди материали за разработване на нов тип квантов компютър. Тежките фермиони възникват, когато проводящи електрони в твърдо тяло взаимодействат силно с локализирани магнитни електрони, ефективно увеличавайки тяхната маса. Този феномен води до необичайни свойства като нетрадиционна свръхпроводимост и е централна тема в физиката на кондензираната материя. Церий-Родий-Калай (CeRhSn), материалът, изучаван в това изследване, принадлежи към клас системи от тежки фермиони с квази-кагоме решетъчна структура, известна със своите ефекти на геометрична фрустрация. Изследователите проучиха електронното състояние на CeRhSn, известен с проявяването на не-Ферми течно поведение при относително високи температури. Прецизни измервания на спектрите на отражение на CeRhSn разкриха не-Ферми течно поведение, продължаващо до близо стайна температура, с продължителност на живота на тежките електрони, приближаваща планковата граница. Наблюдаваното спектрално поведение, описваемо с единична функция, силно показва, че тежките електрони в CeRhSn са квантово заплетени. Д-р Шин-ичи Кимура от Университета в Осака, който ръководи изследването, обяснява: "Нашите открития демонстрират, че тежките фермиони в това квантово критично състояние наистина са заплетени, и това заплитане се контролира от планковото време. Това пряко наблюдение е значителна стъпка към разбирането на сложното взаимодействие между квантовото заплитане и поведението на тежките фермиони." Квантовото заплитане е ключов ресурс за квантовите изчисления, а способността да се контролира и манипулира в твърди материали като CeRhSn предлага потенциален път към нови архитектури за квантови изчисления. Планковата граница на времето, наблюдавана в това изследване, предоставя критична информация за проектирането на такива системи. https://www.sciencedaily.com/releases/2025/09/250901104650.htm

Планковата граница (Planckian time limit) е фундаментална физична концепция, свързана с най-малката значима единица време във Вселената. Какво е планковото време? Планковото време е около 10⁻⁴³ секунди - това е най-малкият интервал от време, който има физически смисъл според нашите сегашни теории. То се изчислява от фундаментални константи: Планковата константа (ℏ) Скоростта на светлинята (c) Гравитационната константа (G) Защо е важна тази граница? Квантова граница Под планковото време, самите понятия за време и пространство стават неопределени Най-бързи процеси Никакъв физически процес не може да се случи по-бързо от планковото време Теоретична граница Представлява границата, при която квантовата механика и общата теория на относителността се "сблъскват"

Ето и малко по темата на български: Честотата на възникване на нови мутации, устойчиви на Trypanosoma, при две човешки популации Учените проведоха революционно изследване, което поставя под въпрос една от основните догми в еволюционната биология - че мутациите възникват напълно случайно, независимо от тяхната полза за организма. Изследователите са изследвали специфична мутация в гена APOL1 (1024A→G), която предпазва от африканската сънна болест, причинявана от паразита Trypanosoma brucei gambiense. Тази мутация е широко разпространена в Субсахарска Африка, където болестта е ендемична, но причинява повишен риск от хронично бъбречно заболяване при хомозиготи. Използвайки иновативен метод, наречен MEMDS (Обогатяване на мутации, последвано от мащабно секвениране с максимална дълбочина), изследователите анализираха сперматозоиди от 7 ганайци и 8 северноевропейци. Методът им позволи да изследват над половин милиард генни копия индивидуално, за да измерят точната честота на възникване на тази конкретна мутация. Резултатите показаха поразителна закономерност: мутацията 1024A→G възниква значително по-често при африканците отколкото при европейците - точно в популацията, където тя е адаптивно полезна за защита от тропическия паразит. Това открытие е в съответствие с предишни резултати за мутацията на сърповидноклетъчната анемия (HbS), която също предпазва от малария и възниква по-често при африканците. Защо това е важно Това изследване предизвиква фундаменталното разбиране, че мутациите са напълно случайни събития. Вместо това, данните сочат, че вероятността за възникване на определени мутации може да бъде свързана с тяхната адаптивна стойност за организма. Това би могло да промени разбирането ни за това как еволюцията действа на молекулярно ниво. Изследването подчертава необходимостта от изучаване на мутационните честоти на ниво индивидуални мутации, а не само като средни стойности в геома. Тези находки могат да имат важни последици за разбирането на еволюционните процеси и развитието на генетично базирани терапии.

Американският етолог* Джон Б. Калхун провежда своя най-известен експеримент "Вселена 25" през периода 1968-1972 г., като част от по-широка серия изследвания на поведението при високи популационни плътности. Целта е да се изследва как би се променило социалното поведение при условия на изобилие от ресурси, но ограничено пространство. Джон Б. Калхун с колонията мишки, участвали в експеримента В специално проектирана среда с размери 2.7 на 2.7 метра са поставени осем мишки - четири чифта. Средата е изградена така, че да предоставя всички необходими ресурси: неограничено количество храна и вода, подходящ климат, материали за гнезда и защита от хищници и болести. Пространството теоретично може да побере до 3840 мишки, но социалните взаимодействия ограничават капацитета. В началните фази популацията нараства експоненциално, удвоявайки се на всеки 55 дни. Около 315-ия ден темпът на растеж започва да намалява драстично, въпреки изобилието от ресурси. Популацията достига пик от около 2200 индивида към 600-ия ден, след което започва необратим спад. С нарастването на плътността се развиват сложни социални динамики. Силните мъжки установяват територии около източниците на храна и вода, докато по-слабите индивиди са изтласкани към периферията. Появява се група, която Калхун нарича "красивите" (the beautiful ones) - индивиди, които се изолират, прекарват времето си в груминг и се отказват от социални взаимодействия, включително размножаване. Женските започват да показват нарушено майчино поведение - изоставят или дори нападат малките си. Мъжките демонстрират повишена агресия или напълно пасивно поведение. Нормалните социални роли и йерархии се разпадат. Въпреки изобилието от ресурси, репродуктивните функции се нарушават критично. Смъртността на малките достига много високи нива, близо до пълното изчезване на успешното размножаване. Последните мишки умират през 1973 г., въпреки че средата все още предоставя всички необходими материални условия. Калхун първоначално обяснява резултатите като "поведенческа деградация" - концепцията, че при определена популационна плътност социалните структури се разпадат, водейки до колапс. Той свързва това с урбанизацията и съвременното общество, предупреждавайки за подобни рискове при човешките популации. По-късни изследвания поставят под въпрос тези интерпретации. Съвременните учени предполагат, че проблемът не е в пренаселеността или изобилието от ресурси сами по себе си, а в ограничените възможности за социални роли в изкуствената среда. В природата мишките имат възможност да мигрират, да заемат различни екологични ниши и да развият по-сложни социални структури. В "Вселена 25" тези възможности са силно ограничени. Също така, критиците отбелязват, че Калхун е използвал лабораторни мишки, които се различават значително от дивите си "роднини" по поведение и физиология. Генетичното разнообразие в експеримента също е било силно ограничено. Експериментът страда от редица методологични проблеми: малка извадка, липса на генетично разнообразие, изкуствена среда, която не отразява естествените условия, и субективна интерпретация на поведенческите наблюдения. Калхун не е провел точно същия експеримент многократно при различни условия, както понякога се твърди. Макар експериментите на Калхун да предоставят интересни наблюдения върху социалното поведение при стрес, тяхното директно прилагане към човешките общества е силно спорно и критикувано от съвременната наука. Човешките общества са неизмеримо по-сложни от лабораторните популации мишки, като разполагат с култура, технологии, институции и способност за адаптация, които правят такива прости аналогии неприложими. * Етология - наука за поведението на животните

Черно море преди 7600 години и днес: Средната дълбочина на Азовско море е само 7 метра, а максималната достига 14 метра, което го прави най-плиткото море в света. Морското дъно е относително гладко и равно, като дълбочината постепенно се увеличава към центъра. Постоянният отток на вода от Азовско към Черно море е друга отличителна характеристика на басейна.

Въпреки че често е наричано "тасманийски тигър" заради ивиците си, и "тасманийски вълк" заради външния си вид и хищническо поведение, то всъщност не е било нито тигър, нито вълк. Тилацинът (Thylacinus cynocephalus) е принадлежал към семейството на торбестите бозайници и е бил единственият оцелял представител на своя род. Историята на тилацина е една от най-мрачните в съвременната природна история. Това невероятно създание не е било нито тигър, нито вълк, нито дори куче — то е било торбесто животно, най-големият месояден представител от своя вид, което е носело малките си в торба, също като кенгуру. Най-уникалната му черта била долната част на гърба с характерни ивици и челюстта, която можела да се отвори до невероятните 120 градуса. Естествен обитател на Тасмания, Австралия и Нова Гвинея, този плах, нощен хищник е бил безмилостно преследван от европейските заселници през XIX и началото на XX век. Ловът е бил мотивиран от погрешното схващане, че тилацинът е отговорен за загубите на добитък, и затова са били обявени награди за унищожаването му. Последният известен тасманийски тигър, наречен „Бенджамин“, умира в плен в зоологическата градина в Хобарт през 1936 г. – смърт, която почти не е забелязана и официално бележи изчезването на вида. Неговата загуба е силно напомняне за крехкостта на живота и необратимостта на човешките действия. Дори днес, непотвърдени съобщения за срещи с тилацини поддържат пламъчето на надеждата и дълбокото чувство на копнеж за това, което сме изгубили. Призракът на тилацина продължава да ни преследва, превръщайки се в символ на изчезването и призив да опазим уникалните видове, които все още имаме.

Всяка година около 600 алпинисти се изкачват на Еверест, като всеки произвежда приблизително 8 килограма отпадъци. Голямата част от тях остава на планината - от контейнери за храна и кислородни бутилки до човешки екскременти. Само миналата година непалското правителство и местните шерпи са премахнали почти 11 тона боклуци и замръзнали тела от склоновете. В момента събирането се извършва мъчително на ръка при замразяващи температури. Непалската компания Airlift Ventures въвежда иновативен подход, използвайки дронове DJI FlyCart 30 за дистанционно прибиране на отпадъци. През последния катерачен сезон дроновете са пренесли 300 килограма боклуци от Базов лагер 1. "За само 10 минути дрон може да пренесе толкова боклук, колкото 10 души биха носили за шест часа", споделя Tshering Sherpa от Комитета за контрол на замърсяването. Всеки дрон може да носи до 15 килограма отпадъци наведнъж и струва около 20 000 долара. Устройствата функционират при температури до -20°C и издържат ветрове до 40 км/ч. През този сезон се постави рекорд за най-високата доставка с дрон - над 6000 метра. Според местните шерпи до 70% от боклуците, които обичайно се носят пеша, са премахнати с дронове тази година. От 1950-те години повече от 4000 души са изкачили върха. Националният парк Сагарматха привлича над 100 000 посетители годишно, което създава сериозен екологичен проблем. През 2019 година непалското правителство въведе система с депозит от 4000 долара, който се връща, ако катерачите се върнат с поне 8 килограма отпадъци. Въпреки това страната разчита на туристическите разрешителни като важен източник на приходи. Освен на Еверест, дроновете са премахнали 641 килограма боклуци от планината Ама Даблам. Airlift планира да продължи операциите и да тества технологията на Манаслу, осмият по височина връх в света. Решението не е перфектно - разредената атмосфера и непредвидимите ветрове близо до върха не позволяват на дроновете да оперират при най-високите лагери. Катерачите все още ще трябва да внимават къде стъпват в зоните близо до върха. Използването на дронове представлява значителен напредък в решаването на екологичния проблем на Еверест. Макар технологията да не може напълно да елиминира замърсяването, дроновете предлагат далеч по-безопасна и ефективна алтернатива на традиционните методи за почистване. Успехът от първия сезон показва потенциала на иновативните решения да възстановят Еверест като символ на природната красота, а не като най-високото сметище в света.

Въпреки че водата е основна за живота, жаждата е по-сложен механизъм, отколкото си мислим. Нови изследвания разкриват как мозъкът следи нивата на вода в организма и защо различните животни изпитват жажда по различен начин. Мозъкът като еколог Специализирани области в мозъка - съдовата област на ламина терминалис (OVLT) и субфорникалната област (SFO) - действат като сензори, които "вземат проби" от кръвта за да определят нивата на сол и вода. Тези мозъчни структури функционират подобно на еколог, който тества река. Бързо предположение вместо точно измерване Тъй като отнема 30-60 минути водата да влезе в кръвообращението след пиене, мозъкът не може да чака толкова дълго. Вместо това прави "образована преценка" чрез мистериозни сензори в устата, гърлото и стомаха, които изпращат сигнали до мозъка в рамките на минути. Изследванията на д-р Елена Грачева от Йейл върху един вид американски катерици показват как различните видове се справят с жаждата: Американските катерици демонстрират уникален механизъм за оцеляване - по време на зимния сън, който продължава до 8 месеца, мозъкът им активно потиска сигналите за жажда. Въпреки че телата им се нуждаят от вода и хормонът вазопресин се освобождава нормално, невроните отговорни за жаждата са "изключени", позволявайки на животните да оцелеят без вода в подземните си бърлоги. Камилите са развили двойна стратегия за справяне с водния дефицит в пустинята. От една страна, те могат да изгарят мазнините си за да произведат вода (процес който освобождава въглероден диоксид и вода), а от друга - консумират огромни количества вода наведнъж и я съхраняват в стомасите си като резерв за периодите на недостиг. Морските видри притежават изключителна способност сред морските бозайници - те активно пият солена морска вода и успяват да произвеждат урина, която е по-солена от водата в която плуват. Тази уникална адаптация им позволява да се справят с високите нива на сол без да се дехидратират. Хората използват най-директния подход - когато усетим жажда чрез сухо гърло и уста, просто пием вода. Нашият мозък разчита на бързи сигнали от устата и стомаха, за да преустанови жаждата още преди водата да влезе в кръвообращението. Солта работи различно от водата За разлика от водата, където усещаме ясна и неприятна жажда, нуждата от сол се проявява по съвсем друг начин. Тялото ни не изпраща болезнени сигнали за липса на сол - вместо това мозъкът използва системата за удоволствие и награда. Механизмът е изненадващо прост: когато тялото ни се нуждае от сол, солените храни стават изключително вкусни и приятни. В този момент мозъкът освобождава допамин - хормона на удоволствието - който ни кара да желаем повече солена храна. Обратно, когато имаме достатъчно сол в организма, солените неща стават неприятни на вкус, дори отвратителни - като да пием морска вода. Това обяснява защо понякога копнеем за чипс или солени фъстъци, а друг път същите храни ни се струват прекалено солени. Мозъкът ни просто "превключва" между режимите "награда" и "отвращение" в зависимост от нуждите на тялото. Тези открития показват, че "жаждата" няма едно определение - всеки вид е развил собствени механизми, адаптирани към своята среда и начин на живот. Източник: https://www.quantamagazine.org/what-does-it-mean-to-be-thirsty-20250811/ Снимка: Moaz Tobok

Американската RTX (бившата Raytheon) оглавява класацията с впечатляваща пазарна стойност от $209.24 милиарда, следвана от Boeing ($169.73 млрд.) и френската Safran ($142.1 млрд.). Съединените щати доминират с 9 компании (45% от класацията), включително гиганти като Lockheed Martin ($104.41 млрд.), General Dynamics ($85.02 млрд.) и Northrop Grumman ($85.51 млрд.). Европа е представена със 7 компании (35%), сред които британската BAE Systems ($70.42 млрд.), френската Thales Group ($55.08 млрд.) и германската Rheinmetall ($85.45 млрд.). Азиатско-тихоокеанският регион има 3 представителя, включително индийската Hindustan Aeronautics ($34.22 млрд.) и китайските AVIC Shenyang Aircraft ($24.03 млрд.) и China CSSC Holdings ($22.87 млрд.). Днешната глобална картина на отбранителната индустрия отразява по-дълбока геополитическа реалност - живеем в свят, който става все по-нестабилен и непредсказуем. Впечатляващите пазарни капитализации на водещите производители на оръжия не са просто финансови показатели, а индикатор за нарастващото световно напрежение и очакванията за продължаващи военни конфликти. Конфликтът в Украйна, ескалацията в Близкия изток, напреженията в Тайванския проток и множеството регионални спорове по света създават устойчиво високо търсене на военна техника и системи. Правителствата увеличават отбранителните си бюджети, модернизират въоръженията си и търсят технологично превъзходство пред потенциални противници. В тези условия, компаниите като RTX, Lockheed Martin и техните европейски и азиатски конкуренти се намират в позиция на устойчив ръст. Инвестициите в изкуствен интелект, кибервойна, хиперзвукови оръжия и автономни системи само ще задълбочат тази тенденция. Парадоксално, в епоха когато човечеството разполага с най-развитите дипломатически инструменти в историята си, военно-промишленият комплекс преживява нов златен век. Това е тревожен сигнал, че международната система за сигурност се нуждае от фундаментални промени, преди нарастващите инвестиции в оръжия да станат самоизпълняваща се пророчество за още повече конфликти.

Снимка Wikipedia, Входът на пещерата, март 2017 г. Пещера Козарника, разположена в северозападна България близо до село Орешец в областта Видин, представлява едно от най-значимите археологически находища в Европа. Тази малка пещера с дължина 210 метра се оказа ключово звено в разгадаването на ранната човешка миграция от Африка към Европа през Балканите. Козарника се намира на 6 километра от град Белоградчик, на северните склонове на Стара планина, близо до Дунавската равнина. Пещерата е разположена на 85 метра надморска височина и е ориентирана на юг, което я прави идеално място за убежище на древните ловци. Пещерата е открита за първи път от археолога Рафаел Попов през 1933 година. Системни археологически разкопки започват през 1996 година под ръководството на българско-френски екип, воден от проф. д-р Николай Сираков от Археологическия институт с музей при БАН и д-р Жан-Люк Гуадели от Френския национален център за научни изследвания в Бордо. В най-долните слоеве на пещерата, датирани чрез палеомагнетизъм на 1,6-1,4 милиона години, археолозите са открили човешки молар* (вид зъб), който се смята за най-ранните следи от присъствието на Homo erectus/Homo ergaster в Европа извън Кавказкия регион. Най-новите изследвания от 2022 година, използващи люминесцентно датиране, установяват период от около 300-700 хиляди години за долнопалеолитските находки в пещерата. Въпреки тази ревизия, откритията в Козарника остават сред най-древните в Европа. Сензационно е откриването на животински кости с редица нареза, които представляват възможно най-ранните примери на символно поведение у човека. Намерени са два особено важни фрагмента: Кост от говедовиден вид с дължина 8 см, носеща около 10 нареза Фрагмент от еленова кост с 27 вдлъбнатини по ръба Тези открития са датирани между 1,1 и 1,4 милиона години и представляват възможно най-древните доказателства за умишлено изобразяване на символи в света. В долните слоеве са открити долнопалеолитски сборове, принадлежащи към технология "ядро и люспи" (core-and-flake), която не е ашьолска**. Тези инструменти показват развита техника на обработка на камъка. Козарника е единственото място в България, където са открити останки от три вида рисове. Освен това са намерени останки от 62 вида дребни и 26 вида едри бозайници, включително: Тундров (северен) елен Лос Алпийски козирог 3 вида антилопи Пещерна мечка Пещерна хиена Степен бизон Горски тарпан (Евразийски див кон) До момента са проучени над 21 геоложки слоя, като най-старите достигат възраст от повече от 1,6 милиона години според първоначалните изследвания. Новите данни показват по-консервативни датировки, но потвърждават изключителното значение на находището. Откритията от Козарника са получили международно внимание и са отразени в престижни медии, включително BBC през 2004 година. Находките допринасят за разбирането на миграционните маршрути на ранните хора от Африка към Европа през Балканите, предхождайки други предполагаемани маршрути като този през Гибралтар. Пещерата е била използвана през различни исторически периоди: Долен палеолит (1,6-1,4 млн. години): Homo erectus/ergaster Среден палеолит: Неандерталци (открит е радиус на неандерталско дете) Горен палеолит: Homo sapiens с уникалната "козарникска" традиция Пещера Козарника представлява ключово звено в разбирането на: Ранната човешка миграция в Европа Развитието на символното мислене у древните хора Технологичната еволюция на каменните инструменти Палеоекологичните условия в региона Въпреки че съвременните изследвания са ревизирали някои от първоначалните датировки, пещера Козарника остава един от най-важните археологически обекти в Европа. Тя предоставя уникални доказателства за ранното човешко присъствие на континента и възможно най-древните форми на символно поведение. В нормално функционираща държава този регион би трябвало да получи световна популярност и необходимото внимание не само от палеонтолози, спелеолози и археолози, но и като туристическа дестинация от световно значение. *Молар (от латински "molaris" - мелничен) е вид зъб, разположен в задната част на устната кухина. **Ашьолска технология (Acheulean) е вид древна технология за изработка на каменни инструменти, наречена на археологическия обект Сен-Ашьол (Saint-Acheul) във Франция, където е била открита за първи път. Снимка Wikipedia, Разкопки на входа Повече по темата: http://news.bbc.co.uk/1/hi/sci/tech/3512470.stm https://bg.wikipedia.org/wiki/Козарника_(община_Димово) https://en.wikipedia.org/wiki/Paleolithic_Europe https://www.sciencedirect.com/science/article/abs/pii/S104061821000087X https://www.sciencedirect.com/science/article/abs/pii/S0277379122002761 https://www.academia.edu/50564126/An_ancient_continuous_human_presence_in_the_Balkans_and_the_beginnings_of_human_settlement_in_western_Eurasia_A_Lower_Pleistocene_example_of_the_Lower_Palaeolithic_levels_in_Kozarnika_cave_North_western_Bulgaria_ https://bnr.bg/vidin/post/100305205/kakvi-taini-krie-kozarnika Видео: Николай Сираков Първите хора в Европа пещера Козарника Видео: Николай Сираков в пещера Козарника е открит най древният човек в Европа откъси

Ежедневното четене за удоволствие в Съединените щати е намаляло с повече от 40% през последните 20 години - което повдига неотложни въпроси относно културните, образователните и здравните последици от по-малкото четене за една нация. (Макар данните да се отнасят за САЩ, вероятно за България не са много по-различни.) Публикуваното на 20 август в списанието iScience ново мащабно проучване на Университета на Флорида и Университетския колеж в Лондон анализира данни от над 236 000 американци между 2003 и 2023 г. Констатациите показват фундаментална културна промяна: по-малко хора отделят време през деня си за четене за удоволствие. Какво имат предвид авторите на проучването под четене за удоволствие? Четенето за удоволствие обхваща всякакъв вид четене, извършвано за удоволствие или с цел, различна от работа или училище. То е многоизмерна конструкция с няколко компонента, включително поведенчески, афективни и когнитивни елементи, до които може да се осъществи достъп чрез различни форми на четене, от печатен текст до електронни книги и аудиокниги. Четенето за удоволствие може да включва четене на художествена литература, документалистика, списания и вестници, както и други жанрове. Кой чете и кой не Спадът не е равномерно разпределен сред населението. Изследователите са установили по-стръмни спадове сред чернокожите американци, отколкото сред белите американци, хората с по-ниски доходи или образование и тези в селските (в сравнение с големте градове) райони, което подчертава задълбочаващите се неравенства в достъпа до четене и навиците за четене. Изследователите отбелязват и някои по-обещаващи открития, включително че четенето с деца не се е променило през последните 20 години. Четенето с деца обаче е много по-рядко срещано от четенето за удоволствие, което е обезпокоително, като се има предвид, че тази дейност е свързана с ранното развитие на грамотността, академичния успех и семейните връзки, посочва Боун. Графика на резултатите от проучването. Кредит: Bone, Jessica K. et al.; iScience Защо е важно Четенето за удоволствие отдавна е признато не само като инструмент за образование, но и като средство за подкрепа на психичното здраве, емпатията, креативността и ученето през целия живот. Лабораторията EpiArts, която използва големи масиви от данни, за да изследва връзките между изкуствата и здравето, вече е идентифицирала ясни връзки между творческата ангажираност и чувството за щастие. Цялата статия: https://nauka.offnews.bg/chovekat/cheteneto-za-udovolstvie-s-40-spad-za-dve-desetiletia-202223.html Снимка: Olena Bohovyk on Unsplash

Париж се изправя пред сериозно предизвикателство. Градските власти вече се подготвят за сценарий, при който температурите могат да достигнат до 50°C (122°F), което би имало катастрофални последици за френската столица. Експерти предупреждават, че този ден не е далеч и би могъл напълно да парализира града. Повишаването на температурите до 50°C може да доведе до редица критични проблеми: Асфалтовите пътища могат да се деформират и дори да се разтопят, правейки транспорта на линейки, автобуси и други превозни средства невъзможен. Електрическите мрежи могат да прегреят, което да доведе до локални спирания на тока. Вентилатори и осветление могат да бъдат изключени, ако подземните кабели изгорят или системите се претоварят. air-conditioners and other appliances to work. The heat would cause the cables to burn or the switches in the distribution boxes to trip due to overload. Мобилните връзки могат да спрат да функционират, тъй като антените на покривите на сградите ще бъдат изложени на екстремна жега. Една симулация, проведена преди две години, и докладът от 2023 г. „Париж при 50°C“ ясно показват уязвимостта на града. Екстремните горещини ще имат ефект на доминото, причинявайки катастрофални аварии в ключови сектори: Влаковете могат да спрат заради деформиране на релсите, което ще попречи на критичен персонал като лекари, пожарникари и инженери да достигнат работните си места. Много болници са проектирани да работят само до 38°C. Над тази температура климатичните системи могат да се изключат, което ще наложи евакуация на пациенти и затваряне на операционни зали. Ако горещата вълна настъпи преди края на учебната година, учебните занятия ще бъдат преустановени. Това може да доведе до недостиг на персонал в аварийните служби, ако родителите останат вкъщи, за да се грижат за децата си. Според „Ню Йорк Таймс“, учени предупреждават, че климатичните промени затоплят Европа с над два пъти по-високи темпове от средните за света. В Париж вече се наблюдава „нова нормалност“, като осем от десетте най-горещи лета от 1900 г. насам са регистрирани след 2015 г. Климатолози прогнозират, че температури от 50°C могат да станат реалност около 2050 г., ако емисиите на парникови газове продължат да се увеличават. Най-належащите препоръки включват инвестиции в зелени пространства и създаване на сенчести дворове. Предлага се училищата да се превърнат в „пасивни“ охладителни центрове, използващи по-добра циркулация на въздуха и геотермални системи, които не зависят от електричество. Проучване на The Lancet от 2023 г. определя Париж като европейската столица с най-висок риск от смъртни случаи, свързани с топлината. Гъстотата на населението, липсата на изолация в много сгради и павираните площади, които действат като радиатори, допринасят за проблема. Някои граждански организации вече действат активно, за да се справят с климатичните предизвикателства. Например, групата за устойчиви храни, наречена "Хранене при 50 градуса", разработва менюта с местни продукти, които не изискват термична обработка, за да се избегне допълнителното затопляне на домовете. Друга инициатива, "Здраве през 2050 г.", събира медицински специалисти, които обсъждат как да се подготвят за бъдещи здравни кризи, свързани с по-горещия климат. В същото време, културна организация като "Одеон - Театър на Европа" организира дискусии за адаптацията на театрите и музеите към климатичните промени. Въпреки тези усилия, мащабът на проблема е огромен. С едва 7000 изолирани жилища годишно и над един милион частни апартамента без изолация, предизвикателството пред Париж е значително. Властите трябва да ускорят действията си, за да подготвят града за неизбежната климатична реалност.

Конят в историята: от диво животно до незаменим съюзник на човека Връзката между хората и конете е дълбока и определяща за развитието на човешката цивилизация. Макар днес тяхната роля да е по-малко забележима, някога конете са били ключов фактор, повлиял на промените в историята. От степите на Евразия, където са били плячка, до бойните полета и арените, конете са допринесли неизмеримо за оформянето на нашия свят. За хиляди години хората са гледали на конете просто като на плячка за храна. С настъпването на неолита и разцвета на земеделието, човешките нужди се променят. Около 3500 г. пр.н.е. обществата в Западна и Източна Азия започват да опитомяват дивите коне. Не е ясно дали първоначално са били използвани за яздене или за теглене, но бързо намират приложение като транспорт, източник на месо и във военните конфликти. Вероятно най-ранното използване на коне в бойни действия е за теглене на колесници. Най-старите доказателства датират от около 2000 г. пр.н.е., открити при Андроновската култура в днешна Русия и Казахстан. Колесниците се превръщат в мощно оръжие през второто хилядолетие пр.н.е. благодарение на технологични подобрения като по-леки колела и композитен лък. Тяхната употреба се разпространява от Близкия изток до Китай, служейки като бързи платформи за бойци и за транспорт на войски. Към първото хилядолетие пр.н.е. язденето на коне започва да се развива. Изобретения като подобрени седла, юзди и стремена преобръщат конната езда, което води до създаването на специализирани кавалерийски части. От лека, бърза кавалерия за атаки по фланговете до тежка кавалерия, способна да пробива вражеската отбрана. Древните македонци са едни от първите, които развиват тактиката на масирани кавалерийски атаки. Римляните, за разлика от тях, разчитат главно на своите легиони и не използват масово кавалерия до по-късните етапи на империята. Въпреки това, състезанията с колесници са изключително популярно развлечение и се харчат огромни суми пари за залагания. Въпреки че са били жизненоважни за войната, конете са използвани по-малко в селското стопанство. Предпочитани за оран са били воловете, тъй като ранните конструкции на ярема притискат врата на конете. Тази ситуация претърпява промяна в Китай през IV век сл.н.е. с изобретяването на ярем, който разпределя натоварването върху гърдите. В Средновековна Европа конете селективно се развъждат, за да носят тежко бронирани рицари. Психологическото въздействие на европейската кавалерия е било огромно. Конете са били използвани и за логистика, пренасяне на товари и в турнири. Монголите изграждат цяло общество около конете, които са жизненоважни за техните военни завоевания. Китайските династии Сун и Мин дори създават система за търговия „чай срещу коне“, за да поддържат своите кавалерийски сили. С развитието на технологиите, ролята на конете във войната започва да се променя. Въвеждането на пиките в края на XV век и по-късно на ефективните огнестрелни оръжия прави тежката броня и кавалерийските атаки в открити полета неефективни. Танковете и другите механизирани машини заемат мястото на кавалерията. В Северна Америка конете, донесени от европейците, бързо са усвоени от местните племена за лов и война. Те стават символ на богатство и престиж, променяйки традиционния начин на живот на много племена. За колонизаторите конете са били незаменими за транспорта, земеделието и контрола на добитъка. Днес, макар че вече не са основен двигател на цивилизацията, конете продължават да имат значима роля в различни сектори и конни спортове, като запазват статуса си на верни приятели на човека.

Учени откриха луна, скрита в пръстените на Уран С помощта на телескопа "Джеймс Уеб" е открита луна, обикаляща около Уран, и това увеличи спътниците на бледосиния гигант на 29, съобщи "Ню Йорк таймс". Тялото с условно име S/2025 U1 е по-малко и по-бледо от всички други известни луни на планетата. Това е вероятното обяснение защо е било пропуснато при наблюдения от предишни телескопи или космически апарати. И четирите най-големи планети в Слънчевата система имат значителен брой луни с различни размери. През последните години учените откриха допълнителни обекти, обикалящи около Юпитер, Сатурн и Нептун, които се считат за луни. Няколко от сегашните 29 луни на Уран бяха открити по време на прелитане на космическия кораб Voyager 2 на НАСА през 1986 г. Но леденият свят има и 13 тесни, рязко очертани пръстена. Някои астрономи смятат, че тези пръстени са били изваяни от наличието на неизвестни луни от двете страни, чиято гравитация предотвратява разпространението на материала навън. Астрономите открили S/2025 U1 в серия от изображения, събрани от инфрачервения инструмент NIRCam през февруари. Луната се "криела" извън най-яркия пръстен на планетата, Епсилон, между два други спътника, Офелия и Бианка. Това е 14-ата вътрешна луна, открита в орбита около планетата. В продължение на милиони години вътрешните луни на Уран може да са се сблъсквали и да са се разпространявали в пръстени. С дифузията на материала в пръстените те са се отдалечавали от планетата. В крайна сметка този материал може да започне да се натрупва, рециклирайки се обратно в луна. Цялата статия: https://www.dnevnik.bg/sviat/2025/08/21/4821125_ucheni_otkriha_luna_skrita_v_prustenite_na_uran

Вчера холандската столица стана свидетел на впечатляващ морски парад, когато десетки исторически кораби влязоха в града през Северноморския канал като част от престижния фестивал SAIL 2025. Високи ветроходи и традиционни платноходи преминаха по водния път, създавайки зрелищна гледка за хилядите зрители, които се събраха по бреговете на канала. Парадът бе определен като "грандиозна кулминация" на SAIL 2025 - едно от най-големите морски събития в света. SAIL Amsterdam се провежда на всеки пет години и отбелязва богатото морско наследство на Нидерландия. Събитието привлече стотици хиляди посетители от цял свят.

Йерархията е една от най-устойчивите и универсални характеристики на човешките общества. От древните цивилизации до модерния свят, хората са организирали социалните си структури в слоеве, където властта, богатството и престижът са неравномерно разпределени. Но защо йерархията е толкова разпространена и как тя се проявява в различни епохи и култури? В Древен Египет йерархията е била не само социална, но и религиозна концепция. На върха на пирамидата е стоял фараонът - считан за земно въплъщение на бог Ра. Под него са били жреците, придворните и военните командири, следвани от занаятчиите и търговците. В основата на обществото са били земедělците и робите, които са съставлявали около 80% от населението. Кастовата система в Индия представлява може би най-строгия пример за йерархично общество в историята. Според хиндуистката традиция, обществото е било разделено на четири основни касти (варни): брахманите (жреци), кшатриите (воини), вайшите (търговци) и шудрите (работници). Най-ниско в йерархията са били далитите - "недокосваемите", които дори не са считани за част от кастовата система. Римското общество е било строго разделено на слоеве (стратуми) между патриции (аристокрация), плебеи (свободни граждани), либертини (освободени роби) и роби. Тази система е позволявала известна социална мобилност - особено чрез военна служба или богатство, но класовите различия са оставали ясно изразени. Феодалната система в средновековна Европа е създала една от най-характерните йерархични структури в историята. На върха е стоял кралят, който е даръвал земи на своите васали - херцози, графове и барони. Те от своя страна са предоставяли по-малки земи на по-дребни благородници (рицари), а в основата на пирамидата са били селяните и крепостните. Тази система е била основана на взаимни задължения: по-високопоставените са предоставяли защита и земя в замяна на военна служба и лоялност от по-ниско поставените. Църквата е играла ключова роля, легитимизирайки йерархията като божествено установена. В Китай конфуцианската философия е оформила уникален модел на йерархично общество, базиран на принципа за "Небесния мандат". Императорът е управлявал от името на Небето, но за разлика от египетските фараони, неговата власт не е била абсолютна - тя е зависела от неговата добродетел и справедливост. Китайската йерархия е включвала четири основни класа: учените-бюрократи (ши), земеделците (нонг), занаятчиите (гонг) и търговците (шан). Уникално за тази система е било високото положение на земеделците и относително ниското - на търговците, което отразява конфуцианските ценности за честен труд и недоверие към печалбата. Индустриалната революция в XVIII-XIX век е създала нови форми на йерархия. Появява се ясно разграничение между буржоазията (собственици на фабрики и капитал) и пролетариата (работници). Карл Маркс е анализирал тази нова йерархия като основана на контрола над средствата за производство. В Англия този период е бил белязан от строги класови различия: аристокрацията е запазила престижа си, но новата индустриална буржоазия е натрупала икономическа власт. Средната класа се е разширила, включвайки професионалисти, учители и дребни предприемачи. В днешния свят икономическото неравенство остава основен фактор за йерархията. Според данни от 2023 година, най-богатият 1% от световното население притежава повече от 47% от глобалното богатство. В САЩ разликата в доходите между най-високоплатените изпълнителни директори и обикновените работници достига съотношение от 1:300. Появява се нова форма на йерархия, базирана на технологичните знания и контрола над дигиталните платформи. Компании като Google, Amazon и Facebook притежават безпрецедентна власт върху информацията и комуникацията, създавайки нов вид техно-аристокрация. Образованието става все по-важен фактор за социалната позиция. В много страни дипломите от престижни университети отварят врати към по-високи позиции в обществото. Този феномен е особено изразен в Южна Корея и Япония, където университетската йерархия пряко влияе на кариерните възможности. Държави като Швеция, Норвегия и Дания са известни с относително плоските си йерархии и високо равнище на социално равенство. Системите за данъчно облагане и социална защита в тези страни значително намаляват неравенствата. Латинска Америка показва някои от най-високите нива на неравенство в света. В страни като Бразилия и Колумбия историческите елити продължават да запазват доминиращи позиции, докато големи части от населението остават в бедност. Страни като Сингапур и Хонг Конг демонстрират уникални модели, където икономическият растеж е създал нови възможности за социална мобилност, но в същото време е увеличил неравенствата. През историята винаги са съществували движения за борба срещу крайните форми на йерархия: Християнското послание за равенство пред Бога Френската революция и идеята за "свобода, равенство, братство" Комунистическите движения от XIX и XX век Феминистичните движения за равенство между половете Съвременните движения за расово и социално равенство Технологичният прогрес поставя нови въпроси за бъдещето на социалните йерархии: Автоматизацията може да елиминира много традиционни работни места, създавайки нови форми на неравенство. Изкуствен интелект може да промени природата на труда и знанието като източници на статус. Генетично инженерство поражда етични въпроси за биологични основи на неравенството. Йерархичното общество е константа в човешката история, но формите му непрекъснато еволюират. От божествените фараони до съвременните технологични магнати, принципите на стратификация се адаптират към новите исторически условия. Разбирането на йерархията е ключово за анализа на социалните проблеми и възможностите за реформи. Докато пълното премахване на всички форми на йерархия може да е нереалистично, стремежът към по-справедливи и мобилни общества остава важна цел за човечеството. Въпросът не е дали йерархията ще съществува, а как да я направим по-справедлива и да увеличим възможностите за всички членове на обществото да реализират своя потенциал, независимо от социалния си произход.

Един от най-често задаваните въпроси в историческите дискусии е защо хората в миналото не са поддържали същата хигиена като днес. Отговорът разкрива сложна картина от икономически, социални и технологически фактори, които са определяли ежедневието на нашите предци. Процесът на къпане в средновековието е изисквал значителни ресурси и подготовка. За една баня са били необходими няколко основни елемента: дърва за огън, метални съдове за подгряване на вода, подходящо корито и топло помещение. Подгряването на достатъчно количество вода е отнемало часове. Металните съдове са били скъпи и не всяко домакинство е притежавало такива с подходящ размер. Самото къпане е трябвало да се извършва бързо, тъй като водата и помещението са се охлаждали много бързо. Климатичните условия са усложнявали допълнително процеса. През зимните месеци къпането е носело реален риск от настинка. В епоха без ефективни лекарства една простуда е можела да има сериозни последствици. Редовното къпане е било привилегия, пряко свързана със социалния статус. Сапуните са били луксозни продукти, достъпни главно за заможните слоеве на обществото. Сапунът е бил луксозен продукт, който си позволявали главно богатите хора, докато бедните са използвали евтини алтернативи като пепел, песък или домашно направени смеси. Парфюмите и ароматните масла са били още по-скъпи. Богатите са използвали тези продукти не само за хигиена, но и като символи на социален престиж. Бедните са разчитали на достъпни алтернативи като билки и растителни масла. Тази икономическа реалност е създавала ясно разграничение между социалните класи. Аромитеите на човек са издавали неговото обществено положение още преди външният му вид. Археологическите данни показват, че грижата за зъбите има дълга история. Преди 6000 години хората вече са използвали примитивни инструменти за почистване на зъбите. Най-ранните находки датират от 3500 година преди Христа от територията на Вавилон и Египет. Древните цивилизации са разработили различни методи за поддържане на устната хигиена. Египтяните са използвали специално обработени клончета с разплетени краища. Процесът на дъвчене е превръщал краищата в подобие на четка. Китайската цивилизация е създала първите реални четки за зъби през 619 година. Те са били изработени от косми на диви свине, закрепени на бамбукова дръжка. Европа е възприела тази иновация чак през XVII век. Различните култури са разработили уникални подходи към зъбната хигиена. Древните гърци са създавали пасти от смляни раковини, корали, талк и пемза. Китайците са предпочитали по-деликатни смеси със соли и мускус. Средновековна Европа е използвала основни материали като хлебна сода и сол. Тези вещества са се прилагали с помощта на парцалчета или директно с пръсти. Понякога са се добавяли подсладители като мед. Аристотел е препоръчвал на Александър Велики да използва "тънка ленена кърпа, която е малко груба" за ежедневно почистване на зъбите. Този съвет показва важността, която древните учени са отдавали на устната хигиена. Съвременната зъбна четка е изобретение на англичанина Уилям Адис от XVIII век. Значителен пробив в технологията е настъпил на 24 февруари 1938 година с появата на първата найлонова четка в американските магазини. Развитието на зъбните пасти също е било постепенно. Първите записи за подобни продукти датират от 1550 година преди Христа, когато са описани смеси от смола, мед и растителни съставки. Съвременните формули включват флуор, избелващи агенти и антибактериални компоненти. Днешните технологии предлагат електрически четки с различни режими на работа, ултразвукови вибрации и дори интелигентни функции за проследяване на хигиенните навици. Модерното разбиране за хигиената се базира на микробиологичните открития от XIX и XX век. Установяването на връзката между микроорганизмите и заболяванията е революционизирало подходите към личната чистота. Развитието на канализационните системи и водоснабдяването е направило редовното къпане достъпно за широките слоеве. Масовото производство на хигиенни продукти е снижило значително техните цени. Съвременните изследвания продължават да усъвършенстват хигиенните практики. Научните данни показват пряката връзка между устната хигиена и общото здравословно състояние, включително сърдечно-съдовите заболявания. Историята на хигиената илюстрира еволюцията на човешката цивилизация. От примитивните клечки за дъвчене до съвременните електрически четки има път от хиляди години непрекъснати подобрения. Съвременните стандарти за чистота са резултат от технологичен прогрес, научни открития и социални промени. Лесният достъп до хигиенни продукти и удобства, които имаме днес, представлява кулминацията на векове иновации и развитие.

Тук говорим за общото понятие за работа с компютър. Има много позиции, които имат изисквания за много елементарни умения. В администрацията не е нужно да можеш да правиш каквото и да е освен да цъкаш на много ясни заучени бутончета. Това си е истински проблем. Но аз имам доста колеги от университета, които завършиха хуманитарни науки, а в момента са програмисти или други специалисти в IT сферата. Да де, но си представи колко PhD-та има в Европа и колко в Индия и Китай, които едва ли откриват толкова много нови неща, които ние тук да не сме чули или разнрали. Всичко е едно писане и мазане на наука, която практически не вижда бял свят. Важното е хартия да се произвежда... В България има 50 университета, колко от тях дават това, което ти смяташ за "значителна част"? Реформа трябва, но като знам как в България се правят реформи ме е страх да си помисля какво може да направят нашите "десижън мейкъри".

Цяло семейство е изядено при жестоко нападение на канибали в испанска пещера по време на неолита Археолози са открили в Испания ужасяващи доказателства за жесток епизод между земеделски общности от късния неолит, завършил с клане и изяждане на най-малко единадесет души, включително деца. Откритието в пещерата Ел Мирадор в Сиера де Атапуерка, публикувано в Scientific Reports, предлага рядък и откровен поглед към междугруповите конфликти преди повече от 5700 години. Изследователите разказват, че жертвите са били одрани, обезкостени, разчленени, със счупени кости за костен мозък, сготвени в изглежда бърз, целенасочен акт на канибализъм, а не ритуален или заради екстремен глад поради недостиг на храна. Доказателства за систематично клане Екипът, ръководен от д-р Палмира Саладие (Palmira Saladié) от IPHES-CERCA и Университета Ровира и Вирджили, анализира 650 човешки останки от два пещерни сектора. Много от тях носят ясни следи от обработка, включително следи от одиране и разчленяване, фрактури за достъп до костен мозък и мозъка в главата, полирани повърхности от варене и следи от зъби, съответстващи на човешките. Най-малко 11 души: 3 деца, 2 юноши, 4 възрастни, плюс 2 възрастни с неизвестна възраст; Следи от готвене по над 500 кости; Следи от човешки зъби по 157 екземпляра; Порезни следи по черепи, ребра, кости на крайници, ръце и крака; Радиовъглеродните дати са между 5709 и 5573 години. Анализът на изотопите на стронций показа, че всички жертви са били местни от региона Атапуерка, което предполага, че това не е било нападение срещу пришълци. Бързото отлагане на останките, заедно с липсата на ритуални артефакти, сочи за кратък, интензивен епизод на насилие и канибализъм. Цялата статия: https://nauka.offnews.bg/chovekat/tcialo-semejstvo-e-iziadeno-pri-zhestoko-napadenie-na-kanibali-v-ispan-202174.html