On 2.07.2022 г. at 15:27, новорегистриран2 said:

С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава.

Точно последното изречение дава яснота как се приема случването тогава. 

Колко резки и колко плавни са се случили може да се спори

Смятам, че нещата са се случвали на пластове, тези които са имали възможност да пътуват и да четат са били хората, които са виждали модерния свят и са го показвали на другите българи. 

За мен много хубаво е показано в "Железният светилник" как протича това възрождение и този модернизъм

Модернизация и институционално развитие на българското общество през Възраждането.

Промени в бита и градския живот. Поява и етапи в обособяването на новите институции. Местни и общонационални институции. Институциите и формирането на националната идентичност. Религията и новите институции.

Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. Тя е белязана от настъпването на дълбоки обществени промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава.

Първите забележими признаци на Възраждането датират още от XVII в. и са свързани със започналия разпад на военно-ленната система в Османската империя. Столетия наред главният имперски източник на приходи е плячката от опустошителните войни. От XVII в. обаче Османската империя понася тежки поражения във войните с Австрия и Русия и военните и приходи спират. Това е причината за настъпилия упадък на империята – армията е деморализирана, финансовата криза се задълбочава, беззаконието и корупцията обхващат всички нива – анархията става неконтролируема, а опитите за възстановяване на реда в държавата чрез реформи се оказват безрезултатни. Резултат от това е децентрализацията на властта и появата на местните управители аяни, които на практика узурпират местната власт.

Мюсюлманският елемент на Балканите чувствително намалява, отслабен от войните с Русия и чумните епидемии. За сметка на това българското християнско население добива числено надмощие в повечето райони на българските земи. Основното мнозинство от населението в българските земи съставляват селяните, които се занимават главно със земеделие и животновъдство. В тази сфера възрожденските процеси намират израз в две противоположни тенденции – разпадане на османския модел на земевладение и зараждане на частната собственост. Макар че формално земята продължава да се смята за собственост на държавата, на практика селяните започват да се разпореждат с нея. Постепенно обемът на производство по българските земи видимо нараства и се обособяват райони, специализирани в производството на определени култури – Добруджа – зърно; Пловдив и Пазарджик – ориз; Подбалкана – рози и т.н. Значителен подем настъпва в скотовъдството. Появяват се първите чифлици – своеобразни селскостопански владения от фермерски тип, които използват наемна работна ръка и производството им е пазарно ориентирано.

Подемът в селското стопанство и увеличеният обем на производството създават условия за по-разгърната обмяна на стоки между града и селото, т.е. стимулират и развитието на градовете. Развиват се занаятите. Занаятчиите от отделните браншове са обединени в еснафи, чиято цел е да защитават професионалните им интереси. Стимулира се развитието на търговията и се създават условия за обособяването на единен общобългарски национален пазар в рамките не Османската империя. Панаирите се превръщат в средища за размяна с национално значение. Нараства търговският обмен и с европейските държави. Очертават се по-заможните прослойки на земеделци и животновъдци, търговци и занаятчии. Именно от тях произлиза първата българска буржоазия. Появили се цели чисто български, процъфтяващи търговско-занаятчийски градчета – Панагюрище, Копривщица, Банско, Калофер и др. Около тях постепенно се оформили и християнски общини, които сплотявали и организирали българите. Постепенно именно от средите на по-заможните българи се заражда и друга нова прослойка – чорбаджиите. Това наименование се използва като уважително обръщение към по-изтъкнати личности. Голяма част от заможните българи се стремят да укрепят социалния си статут и с поклонение до Божи Гроб в Йерусалим, след което започват да се именуват хаджии. Така, макар и бавно, социалният статус на българина се променя, появяват се по-имотни прослойки, които в перспектива се оказват и първите носители на новите обществени идеи.

Стопанското развитие изменило облика на българския град. Големи частни и обществени сгради, строени на няколко ета­жа, с еркери и богата резба, украсили българските квартали. Израснали нови църкви, училища, бани, мемориални градски чешми, кервансараи, ханове и редица други обществени сгра­ди. По градските чаршии вече кипяла оживена стопанско-търговска дейност. Търговските къщи строели магазини, бе­зистени. Особено интересни и богати по уредба и архитекту­ра възрожденски градове били Пловдив, Търново, Велес, Од­рин, Котел, Русе, Свищов, Копривщица, Карлово, Сливен.

Наред със създаването на градската буржоазна материал­на база градовете се превръщали и в средища на духовния живот на българските земи. Постепенно разделяйки се със своя селски манталитет, обичаи и привички, новият градски жител започнал да живее с ритъма и настроението на голямо­то селище. Появили се нови потребности, нов бит и култура, нов буржоазен морал. Общувайки със света, градският човек подхранвал у себе си нови мисли и идеи, едно по-модерно светоусещане. Той се устремявал към образование и наука, проявявал интерес към изкуството, книгата, музиката, театъ­ра, към светски развлечения.

Новите потребности на градския живот предизвикали ре­дица обществени изяви. Постепенно градът се превръщал в център и на обществения живот. Този процес бил канализи­ран, когато след 1839 г. турското правителство официално признало правото на градското население да има свои пред­ставители пред местните власти. В резултат на това възникна­лите по-рано български общини се утвърдили като органи на местното самоуправление, т.е. извършвал се особен преход на прераждане на старата църковна община в българско наци­онално самоуправление със засилени стопански и културно-просветни функции. Общините се избирали пряко или чрез представители на населението за една година. Те поели гри­жата за образованието, за църквите, за общественото строи­телство. Те бдели за реда, обичаите и морала на населението, имали съдебно-помирителни функции, упражнявали известен контрол над еснафските организации, раздавали заеми под лихва. На някои места общините били натоварени да събират данъците от българското население. Постепенно властта на градските общини, макар и некодифицирана от специален закон, се разпространила и върху близката селска провинция. Така общините се налагат като посредници между българско­то население, от една страна, и турските държавни и гръцките църковни органи, от друга. Постепенно чорбаджиите били изтикани от об­щинските органи и господствуващият елемент в тях станало „третото съсловие" на търговците, занаятчиите и национал­ната интелигенция. Най-често решаваща роля в градския жи­вот имали големите и влиятелни еснафски организации.

Така на форума на градския обществен живот се проявява­ли новите тенденции в българското развитие, тържествуващи на базата на утвърждаващите се буржоазни отношения. Заед­но с това в общините се ковели първите обществени, политически и организационни навици на българското общество. Общинското самоуправление станало люлка на демократизма на българите.

Християнската църковна организация в условията на османско владичество също е заразена от общата болест на османското общество – корупцията. Църковните длъжности се продават и купуват, което дистанцира българите от висшето духовенство и засилва влиянието на т. нар. простонародно християнство – стриктно спазване на някои основни християнски изисквания и обичаи, но и с доста елементи, които се различават сериозно от официалните канони на църквата, но са свързани тясно с народната култура. В него се срещат различни еретични идеи и езически ритуали. Тази смесица от вярвания създава и духа, в който българите живеят в продължение на столетия. Пример за този синтез е народният календар, в който празници на християнски светци са изпълнени с езически обичаи (например Трифон Зарезан, Еньовден, нестинарството и др.). Именно недоволството от изключително корумпираната църковна организация е и основната причина в епохата на своето пробуждане българинът да потърси начин да излезе от това установено от векове положение.

Друга основна причина за зараждането на движението за самостоятелна българска църква е това, че цариградските духовници стават проводници на т. нар. „мегали-идея” – пропагандиране на възстановяването на предишната Византийска империя в границите от епохата на най-голямото й могъщество, които естествено включват и българските земи, както и на гръцко влияние – ръководителите на българските епархии се набират главно от средите на гръцкото духовенство, в богослужението се използва гръцки език и гръцка богослужебна литература и т.н. Тези явления са изключително опасни за една неукрепнала още нация и именно против тях се обявяват както Паисий, така и всички следващи възрожденци.

По своята същност църковно-националната борба е движение за признаване на българската нация като самостоятелна единица в Османската империя. Извоюването на независима българска църква обаче се оказва труден и продължителен процес. Неговата организираност започва през 30-те години на XIX в. и се увенчава с успех през 1870 г., когато султанът официално признава правото на българите да имат своя църква, независима от Цариградската патриаршия. Това е и най-значимото постижение на българския народ в епохата преди Освобождението. Със създаването на Българската екзархия българската нация получава признание не само в рамките на Османската империя, но и в международен план.

Основната цел на българския политическо живот през Възраждането е освобождението. В рамките на българското общество възникват множество идеи и различни виждания за пътищата, по които тази цел трябва да бъде постигната. Различията във възгледите довеждат до възникването на различни организации: Добродетелната дружина, Одеско-българско настоятелство, БРЦК и др. Именно тези организации имат изключителни заслуги за налагането на идеята за всеобща революция като единствен път за решаването на българския въпрос. В дейността на тези организации се проявяват и трите най-големи личности в българското националноосвободително движение – Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев, помогнали неимоверно много за развитието на българската политика, публицистика, литература и много други сфери на обществения живот.

 Културата в съвременния свят: масова култура, субкултури, младежки култури.

Дебати за произхода и характера на масовата култура.

    Думата „култура” произлиза от латинския глагол colere, който означава „култивирам”, „обработвам” и се е употребявала в този си смисъл (обработване главно на земята, но и на ума) чак до началото на XVIII в. По-късно „култура” започва да се употребява и във връзка с хора, които са начетени, образовани и се отличават с изящни маниери. Това е и едно от значенията, които днес влагаме в тази дума – „културен” е човек с добро възпитание и образование. Но това в никакъв случай не е единствената употреба на думата „култура” в съвременния свят. Под „култура” се разбират също така и убежденията, ценностите, изразните средства, общи за някаква дадена група хора, които регулират поведението им и им помагат да се разграничат от останалите, непринадлежащи на тяхната култура, хора.

    В наши дни думата „култура” се употребява и по отношение на един широкоизвестен съвременен феномен, наречен „масова култура”. Най-общо казано, това е популярната, преобладаващата сред широките слоеве на населението, култура. Тя включва в себе си явления като музика, кино, литература, изобразително изкуство и навлиза във всички сфери на обществения живот – работа, развлечения, бит, спорт и т.н. Самият термин „масова култура” се появява през 40-те години на миналия век в текстовете на Хоркхаймер, посветени на критика на телевизията и  получава широка популярност благодарение на Франкфуртската социологическа школа. Масовата култура е обратното на традиционната, високата култура.

    През XX век масовото общество и съпровождащата го масова култура стават поле на широки изследвания от редица мислители: Хосе Ортега-и-Гасет, Бодриар, Шпенглер, Ясперс, Умберто Еко и др. Хосе Ортега-и-Гасет например говори за наличието на „творчески елит”, съставляващ малцинство сред населението, и „маси” – основната, нетворческа част от населението. В този смисъл е възможно да се направи разграничение между културата на елита – елитарната, висока култура – и културата на масите – масовата култура, имаща много по-ниско качество и стойност от елитарната.

    Постепенно изкуството започва да се превръща в стока за развлечение, контролирана от различни тенденции, имащи главно комерсиална цел. Печалбата, а не съдържанието започват да играят водеща роля при определянето качеството на произведенията. От естетическа гледна точка произведенията на масовата култура никога не могат да бъдат оценени като „шедьоври” (каквито са произведенията на високата култура), а като посредствени произведения, дължащи своята популярност не на качествата си, а на средствата за масова комуникация. Главната функция на масовата култура е да манипулира масовия човек, както и да компенсира неговия емоционален дефицит.

   Масовата култура довежда до появата на друг съвременен феномен, наречен от Хоркхаймер и Адорно „културна индустрия”. Като всяка друга индустрия, и тази е изцяло пазарно ориентирана и произвежда стоки, които да бъдат купувани и да генерират печалба. Целта е създаването на „масов човек”, чието мислене е изцяло повлияно от средствата за масова информация. Той се превръща в пасивен консуматор, една атрофирала личност.

    Масовата култура приписва определени норми и ценности на поведение на масите. За тази цел тя активно въздейства на психиката на хората, особено на областта на подсъзнателното, стимулирайки определени инстинкти. Масовата култура винаги изглежда поучителна, естетична, забавна, интригуваща. Най-важната и функция е да запълва свободното време на хората – ние се превръщаме в доброволни пленници на тази култура, разпространявана активно от средствата за масова комуникация. Свободното ни време се оказва регламентирано от обществото, което създава у всеки индивид илюзията за свобода на избора.

   Каква идеология изповядва масовата култура? Тя стъпва навърху икономически тенденции и произтичащата от тях промяна на структурата на обществото. На лице е значителен ръст на благосъстоянието , както на западното общество като цяло, така и на конкретните му членове. Хората получават свободно време и ресурси , които да потребяват. Съществуването им започва да се реализира през консумацията на блага. Това портажда явлението, което Едгар Морен нарича „митология на щастието”. Всеки човек живее, за да бъде щастлив. Това може да изглежда като очевидна истина днес, но през по голямата част от съществуването на човечеството не е било така. Вече смисълът на човешкия живот престава да бъде дългът към рода и отечеството. Добродетелта и почитта към предците, престава да бъде ценност. А само чистото, неподправено лично щастие. Щастието като консумация – на храна, вещи, услуги, дори изкуство.

    Появата на масовата култура несъмнено е свързана с научно-техническата революция и развитието на средствата за масова комуникация, създали нови начини за производство, разпространение и потребление на културата. Има обаче и няколко други теории за възникването на масовата култура. Според една от тях предпоставка за нейната поява е разпространението на книги като „Библия за начинаещи”, написани на по-достъпен език така, че да може да се четат и да бъдат разбирани от по-голяма аудитория. Друга възможна предпоставка е появата на авантюристичните романи в Европа през XVII – XVIII в. Пример за такъв е романът на Даниел Дефо „Робинзон Крузо”, написан на разбираем език и отпечатан в голям тираж. И все пак това е само предисторията, докато истинската масова култура, такава, каквато я разбираме днес, се появява едва в края на XIX - началото на XX век и може би най-главната предпоставка за появата и е комерсиализацията на всички видове обществени отношения. За това говори и Карл Маркс в съчинението си „Капиталът”. Той нарича с името „стока” цялото многообразие от социални отношения в буржоазното общество. Стремежът тази „стока” да обхване и изкуството довежда до появата на масовата култура. За първи път в историята художествените произведения започват да достигат до всички, независимо от тяхното образование, доходи, обществено положение. Дори и най-бедните работници могат да си закупят вестник, в който пък се публикуват романи-подлистници, или пък да отидат на кино. Този всеобщ достъп до произведения на изкуството неминуемо води до тяхното опростяване, посланията им стават елементарни, достъпни за всеки – цялото съдържание се свежда до набор от базови, клиширани послания. Произведенията на масовото изкуство имат къс живот (но затова пък бурен). Те трябва да завладеят човека максимално, а после може спокойно да се отправят към небитието, защото ги чакат стотици заместници. Ролята на масовото изкуство е да утвърди новия вид морал – консуматорския.

   В съвременния свят думата „култура” се употребява и по отношение на един друг термин – „субкултура”, съчетаващ я с латинското sub – под. Субкултура е термин, обозначаващ културата на обикновено неголяма група хора, отличаващи се с нещо от пробладаващото мнозинство от обществото. Субкултурата може да се отличава от доминиращата култура по различни признаци, сред които поведение, облекло, език, ценности и много други аспекти, заедно или поотделно. Британският социолог Дик Хебдидж прави изключително подробен анализ на явлението „субкултура” в книгата си „Субкултурата. Значението на стила”. Според него субкултурите обединяват хора със сходни интереси и вкусове, които не са удовлетворени от преобладаващата култура. Но единствено сходните интереси не са достатъчни за формирането на субкултура – тя е повече от просто група хора, например харесващи определен стил музика. За да се определи дадена група хора като субкултура, трябва да са налице и други черти, обединяващи ги като например сходен начин на живот, стил на обличане, жаргон и т.н. Именно това са маркерите, отделящи представителите на дадена субкултура от останалата част от обществото. Най-често имиджът е с особено голямо значение, тъй като чрез него всеки отделен член демонстрира пред света своята принадлежност към дадено общество. С времето обаче отделни елементи от стиловете на различни субкултури навлизат и в общоприетата, масовата култура. Типичен пример за това са да кажем кубинките Dr Martens, които преди са били запазена марка на скинхедовете, а днес се носят от доста по-широк кръг от хора.

  Традиционно определението за субкултура се изгражда през пространствената й обособеност и предполага спецефични места , в които групата комуникира.  Счита се, че тези топоси носят определени характеристики и са част от конструираната идентичност, като стават ключови фактори за възможността индивидът да се идентифицира с другите, да определя граници, да създава йерархии, да натрупва „субкултурен капитал” (Сара Торнтън)

   И все пак, за основаването на нова субкултура определено допринасят сходните интереси в различни сфери: от музикални предпочитания до политически възгледи и дори сексуална ориентация. Най-често субкултурите са затворени и странят от обществото. Това се дължи именно на стремежа им да се противопоставят на масовата култура, да се разграничат от нея. Те често дори влизат в конфликт с масовата култура, нерядко имащ агресивен характер.

    Едни от най-ярките и известни субкултурни общности са младежките движения, свързани с някакъв определен, предпочитан от всичките им представители музикален стил. Най-често имиджът, поддържан от представителите на тези субкултури, наподобява или направо копира сценичния имидж на популярни в дадената субкултура изпълнители. Едно от първите подобни движения е небезизвестното хипи-движение, чиито представители са млади пацифисти, които харесват рок музиката и употребяват различни наркотични вещества. Много от отличителните черти на хипитата са взети и при формирането на други младежки движения.

    Друга изключително популярна субкултура е растафарианството, произлизащо от Ямайка. Отличителни черти на растафарианците е не само предпочитаният от тях музикален стил (реге), а също и специфичните прически, пацифизма, определени религиозни убеждения, употребата на марихуана. През 70-те и 80-те години на миналия век се появяват и други основни младежки субкултури – метализма и пънкарството, втората от тях с ярко изявена политическа позиция – пропагандирането на анархията като единствената правилна алтернатива на съществуващия в света социален ред.

   Множество субкултури се основават също така и на някакво хоби, ако не на увлечение по определен стил в изкуството. Пример за такава субкултура е субкултурата на футболните фенове или хакерството, макар и това да е спорно, тъй като хакерите обикновено практикуват увлеченията си самостоятелно и нямат пряка връзка с други хакери, но пък споделят приблизително еднакъв начин на живот и убеждения.

    Между някои субкултури се наблюдава вражда. Пример за такъв антагонизъм е конфликтът между металистите и рапърите например.

   Въпросът с младежките култури е доста сложен и неедностранчив. Може би основната причина за това е нееднозначността на самото понятие „младост”. Най-общо казано, това е периодът от живота на човек, в който той преминава от своето детство в зрялата си възраст. Може би основната задача, която стои пред всеки „младеж” е неговата социализация и осъзнаване на мястото му в света и обществото. Сложността на проблема идва главно от нееднозначността на младежите, тъй като единственият отличителен белег на тази група е възрастта, която също е спорна – ако преди няколко десетилетия се е смятало, че човек става възрастен около двадесетата си година, когато навлиза в „света на възрастните” или трудовия свят, то днес младостта е доста по-дълъг период от живота на човек и продължава някъде до към 28-мата или дори 30-тата година. Това, разбира се, се свързва главно с удължаване на образователния период от живота на човек. Това показва, че в наши дни младежта е изключително многочислена социална група, което неминуемо прави ролята и в обществения и културен живот изключително важна.

   И така, младежките култури са основният метод за социализация на младежта. Те се появяват благодарение на стремежа на всеки млад човек да се самоосъзнае и самоутвърди, изразявайки своята същност, нейните артистични, организационни и други заложби. Често пъти те остават недобре приети сред широката общественост и на отделните младежи се налага да търсят и организират други, по-малки общества от съмишленици, с които да се разбират и поддържат.

   Много изследователи  намират обяснение за появата на феномена „младежки култури” във вечния и непреходен конфликт между поколенията – между родители и деца, стари и млади, професори и студенти. Тази теория звучи сравнително правдоподобна, имайки предвид факта, че по-възрастното поколение е преминало своята социализация 25-30 години преди по-младото. Понякога условията, в които са се социализирали едните и другите се оказват толкова различни, че между тях се появява нравствена пропаст, която пък поражда различни конфронтации. Същевременно с това не бива да забравяме и че възрастните хора донякъде са загубили способността си за адаптация към новостите, с които изобилства светът на младежда.

   Най-често конфликтът се таи в това, че младежта не споделя йерархията на ценностите на по-възрастните – младите винаги поставят на първо място нравственността, докато възрастните отделят повече внимание на различните институции, управляващи живота на човек – образование, законодателство и т.н. Младежите също така винаги подхождат емоционално и изключително енергично към проблемите, което не се харесва на по-възрастното поколение. Всичко това кара младежите да се обединяват около своите „общи врагове” – родители, учители, политици, масовата култура или дори други младежки култури, създавайки си свои общества от съмишленици, в които се чувстват разбрани и подкрепяни. Културата на тези общества до известна степен напомня на народната култура – нерядко тя не се отличава с особени естетически качества, което обаче се компенсира с непресторена искреност и емоционалност. Друга обща черта между младежките култури и народната култура е това, че в общия случай и двете са противопоставени на масовата култура.

   Както субкултурите, така и младежките култури освен със свои произведения на изкуството, разполагат и със свой жаргон, начин на обличане, начин на прекарване на свободното време, дори начин на живот. В този смисъл, младежката култура и субкултурата до голяма степен се припокриват като понятия.

  Днес съществуват две основни концепции за разбирането на субкултурните общества. Едната, представен от Бирмингамският център за културни изследвания е тази, в чийто център се поставя бунтът , отказът и вечната опозиция на част или група от обществото, която е винаги срещу доминиращата култура, класа, власт. Според Д. Хебдидж  (той описва пънк културата, като възникнала от една недоволна част от работническото общество в Англия) стилът на дадена субкултура, е своеобразен опит за комуникация едновременно (отрицателна) с доминиращата класа и (положителна) с тази, към която индивидът се самоопределя, като поддържа позициите си там, споделяйки не само общото недоволство, но и изразявайки го със стила на останалите от групата.

    Постмодерната гледна точка определя другата концепция за разбирането на съвременните субкултури.. Според Дейвид Мъгълтон в днешните общества се забелязва размиване на границите и различията между различните класи, а доминиращата култура става все по-трудна за определяне. Тези процеси на сливане, размиване и преобръщане правят почти невъзможно удържането на границите на дадена субкултура и определянето й като такава.

    Според статиите с изследвания на някои съвременни субкултурни групи у нас обаче, поместени в книгата „Новите млади и новите медии” (2009) днес се наблюдава своеобразен разпад на субкултурните общества, все по-често преминаване от група в група и все по-голяма невъзможност на младите да се самоопределят като принадлежащи само към една група. Основната причина за този културен феномен се обяснява с появата на новите неограничени възможности за комуникация (реална или не), предизвикващи тази множественост на индивидите, които по всяко време, независими от пространството и неговите граници, могат да бъдат каквито поискат, принадлежащи на множество различни субкултури и едновременно с това - на нито една.

„Употреби” на византийското в средновековна България (865 – 1396 г.). Словото и Образът (богословски, дидактически и естетически аспекти на културата). Идеите за спасението и Царството.

Окончателното формиране на средновековната българска култура се осъществило по време на т. нар. преславско-охридски период, продължил условно от приемането на християнството за основна религия и славянската писменост за официална до падането на България под византийска власт. В този период българската култура окончателно се откъсва от азиатските си корени, за да се приобщи към европейската цивилизация. Първостепенен фактор за формирането на българската култура по това време била новата обществена институция – църквата, чиято основна грижа е да възпитава, съхранява и обновява християнския мироглед. За тази цел тя широко използва възможностите за въздействие върху хората, които предлагат различните изкуства. Така църквата се превръща в основен поръчител и вдъхновител на културата. От особено значение в това отношение е фактът, че тя обхващала цялата българска територия, т.е. нейните послания се разпространявали повсеместно. Това, разбира се, не довежда до пълното обезличаване на своеобразните местни традиции, но все пак църквата е носител на византийски влияния, което малко или много заплашва българите с етнокултурно обезличаване.

Неутрализирането на тази опасност става чрез приемането на славянската писменост и утвърждаването на славянския език като официален. Освен неутрализирането на византинизма, това действие има и друга изключително важна положителна черта – то способства за окончателното премахване на славяно-българския дуализъм в Средновековна България. Българските владетели си давали ясна сметка за това и се превърнали в покровители на културата. И ако за княз Борис славянската култура гарантирала цивилизационна еднаквост с Византия, но църковна и езикова независимост, то за цар Симеон тя вече била цивилизационно и политическо равенство – той се амбицира един ден да се титулува „Цар на българи и ромеи”, а българският църковен глава да стане патриарх.

         Символ на новия, християнски облик на българската държава станала новата столица Преслав. Тя е няколко пъти по-малка от старата, което ясно сочи окончателното скъсване с номадските традиции. Нещо повече, в представите на Симеон Преслав трябвало да бъде нов Константинопол. Той е първият богато украсен български столичен център откъм детайли, за разлика от Плиска, където се е наблягало на мащабността за сметка на детайлите. С най-голямо значение от всички постройки в Преслав бил дворцовият комплекс, чиято архитектура и богата украса говорят за целенасоченото подражание на византийската култура. Непосредсвено до двореца се намирали палатът на патриарха и голямата дворцова базилика. В съзвучие с политическите амбиции на Симеон Преслав да се превърне във втори Константинопол, в него било отдадено предпочитание на модерния и във Византия кръстокуполен план на църковните сгради. Своеобразен връх в църковната архитектура на Преслав била т. нар. Кръгла църква, наричана още и Златна, тъй като куполът и най-вероятно бил покрит със злато.

По обясними причини непосредствено след покръстването настъпил подем и в строителството на църкви и манастири. Старите езически светилища били превърнати в храмове на новата вяра. Като символ на нейната истинност и могъщество в Плиска била издигната Голямата базилика, която обаче за съжаление пострадала от действията на сина на Борис – езичника Владимир-Расате. Строят се също така и голям брой манастири. По византийски модел, това били градски манастири, предназначени за малък брой монаси, напомнящи по-скоро на светско имение, отколкото на манастир в истинския смисъл на думата. Именно в тях се осъществявала усилена книжовна дейност и различни художествени занаяти.

Нуждата от издигането на нова столица, както и украсяването на новите сгради предизвикали подем на приложните изкуства. Той най-ясно личи в каменната пластика и преславската керамика, имащи главно декоративно приложение. Каменните изображения пресъздавали стилизирани животински фигури, растителни и геометрични орнаменти и др. В тях ясно се вижда силното византийско влияние, а чрез него – и влиянието на елинизма. Преславската керамика пък служела преди всичко за подови настилки, облицовки на колони и др. Керамичните плочки се превърнали в платно за рисуване на икони – от тази странна симбиоза се родил един от най-големите шедьоври на българската средновековна култура – керамичната икона на св. Теодор Стратилат.

Приемането на славянската писменост предопределя невиждан дотогава бум на книжовната дейност в България. Тя била съсредоточена в два главни центъра – Плисковско-Преславски и Охридски. По обясними причини книжовната дейност била пряко свързана с църквата и нейната основна цел била да и осигури необходимата богослужебна литература и да разясни и разпространи у новопокръстения народ християнския мироглед и етика. За тази цел най-разпространеният жанр в средновековната българска книжовна традиция били поученията и проповедите – жанрове, които вече имали няколковековна традиция във Византия със своите майстори и образцови произведения. Българските книжовници черпели вдъхновения именно от тези образци, като, едновременно с превеждането им, създавали и свои, оригинални произведения.

Може би най-значимият български автор от това време е Климент Охридски, който създал множество разбираеми за всеки творби, с което безспорно допринесъл за разпространението на християнската вяра. По-различен характер имали произведенията на Йоан Екзарх (пример – „Шестоднев” – разказ за сътворението на света в шест дни). Те били доста по-изящни, а тематиката им засягала по-сложни проблеми. Логично е да предположим, че той е пишел за аристокрацията. Особено внимание заслужават и произведенията на Константин Преславски и Черноризец Храбър, който според някои изследователи всъщност бил самият Симеон. Всички изброени автори черпели идеи и вдъхновение от византийски литературни образци, но със сигурност добавяли и по нещо оригинално към произведенията си.

През 1018 г. България била изцяло подчинена на Византийската империя. Ромеизацията на българите обаче се оказала непосилна задача поради силната държавнополитическа традиция на българския народ, при това дълги години стимулирана именно от противоборството с Византия. В книжовността обаче естествено настъпил спад, тъй като официалният език на църквата отново станал гръцкият. Разбира се, част от българската аристокрация се ромеизирала, но като цяло българите останали самобитна етническа общност, която пазела своите културни и политически традиции.

Основни книжовни центрове през този период били манастирите и най-вече Рилският и Бачковският. Наред с богослужебните книги, в тях били съставени и редица жития, но може би най-силно разпространение добили апокрифите по византийски първоизточници, но с редица добавки и антивизантийски мотиви. През този период вероятно били създадени и основните съчинения на богомилите, които обаче са достигнали до нас в латинските версии на западноевропейските катари. Особен интерес предизвикват Солунската легенда и Българският апокрифен летопис, представляващ легендарен разказ за политически независимото минало, което било силно идеализирано.

След възстановяването на българската държава в резултат на въстанието на братята Асен и Петър се създали условия и за нов подем на книжовността, макар и в по-скромен обем. Основен книжовен център станала столицата Търново. Оттам произхождат Търновското евангелие, Бориловият синодик, както и различни жития на светии, включително и това на Иван Рилски. Появил се и нов жанр – историческият разказ. Книжовният живот до голяма степен минавал под знака на официалната църковна доктрина във Византия и България по това време – исихазма, според която вярващият може да постигне единение с Бог само чрез усилена молитва и вглъбяване. Исихастите допринесли за възраждането и развитието не само на монашеския живот, но и на литературната дейност в манастирските и църковни центрове. Създавали се нови и се възраждали стари книжовни центрове. Водеща фигура в оформилата се Търновска книжовна школа бил патриарх Евтимий Търновски – изключително авторитетен духовен и книжовен водач в целия православен свят. Безспорните му литературни шедьоври са житията на св. Иван Рилски и св. Петка. Паралелно с Търново се развили и други книжовни центрове, сред които особено важна роля играел Видин (Бдин). Тясно свързана с църковните произведения била и музиката. Сред средновековните български композитори най-силно с е откроява Йоан Кукузел. Макар и българин по произход, той обаче творил във Византия.

Във връзка с църковното строителство, през Второто бъгарско царство се развивала и живописта. Според повечето автори дори може да се говори за наличието на специфична Търновска живописна школа. Към нея се отнасят и стенописите в Боянската църква, чиито портрети се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм.

И така, през средните векове културата на българската държава преживява множество възходи и успява да създаде своя самобитност, макар и да се намира под постоянното влияние на Византийската империя. Това развитие обаче било прекъснато от османското нашествие в края на XIV век, което задълго спряло българските земи от естественото им възходящо развитие.

Културата като символен свят. Понятие за символ. Основни концeпции за символната природа на културата.

Възприемането на културата като символен свят се свързва със семиотичните употреби на понятието култура, а в семиотиката под „култура” се разбира почти всичко. Не е възможно да се мисли каквато и да било съзнателна човешка дейност извън контекста на културата. Всичко, което ни отличава като хора, е културно обосновано. Без култура изобщо не бихме могли да съществуваме като членове на обществото. Човек без култура не съществува. Хората се раждат с естествена предразположеност да поемат огромна по обем културна информация.

Едно от основните понятия, които обясняват същността на културата, е семиозисът. Това е процесът, при който от натуралното (естественото) се генерира културното (придобитото, изкуственото). Семиозисът е процесът на означаване. Благодарение на него човекът е способен да формира една сложна картина на заобикалящия го свят. Семиозис имаме, когато даден предмет или ситуация започнат да присъстват в съзнанието на индивида в моменти, когато не ги възприема със сетивата си. Тогава той работи с техните значения – значенията присъстват вместо самите предмети и явления. Когато в съзнанието се натрупат безброй такива значения, индивидът се оказва в състояние мислено да симулира света, да борави с него. Именно въпросният набор от значения е културата. Всяка отделна култура ни дава съответна картина на света.

Но значенията не се появяват само когато сме имали директен опит с тях, те могат и да ни бъдат предадени. Тук достигаме и до друг много важен процес, обуславящ културата – комуникацията. Тя може да достави значения на нашето съзнание също както и директният опит. Когато имаме комуникация, ние не възприемаме обекта директно, а нещо друго, което го замества – неговия символ. Именно това е и вторият елемент, допълващ процеса на семиозиса. Той ни освобождава от необходимостта да възприемаме самия обект, за да получим неговото значение. Именно ролята на символа е фундаментална за зараждането и функционирането на културата. Само чрез него е възможна комуникацията, която е условието за най-важната страна на културата – нейната социална същност. Чрез символите се натрупва опит, който може да бъде съхраняван и предаван. Ако нямаше символи, по-голямата част от културния опит нямаше да може да бъде предавана, т.е. щеше да се изгуби. Така се очертава и ролята на символите като посредници.

Макс Вебер определя културата като паяжина от смисли, която човек сам си е изплел и от която не може да се освободи. Изобщо, символ имаме, когато даден предмет означава нещо извън самия себе си и независимо от самия себе си. Езикът, например, е най-съвършената система от символи – всяка дума от езика е символ на нещо – предмет, действие, състояние. В мисленето си, точно както и в комуникацията, също си служим със символи, дори и в несъзнателната си дейност като сънищата. Следователно човешкият свят е символен свят, а символният свят е културен свят.

Самата дума „символ” идва от гръцката дума symbolon, означаваща сливане, съпоставяне на две части. През древността се използва само в буквалното си значение, например, медальон/договор от две части. В Късната античност обаче това значение се разширява – под символ вече се разбира и нещо нагледно, видимо (знак, предмет, изображение), което замества нещо невидимо. Така например кръстът става символ на християнството, лъвът на царствеността и силата и др. Символът е единството между образ, идея и смисъл.

Символът е отражение на реалността – предава нея и опита за нея в синтезиран вид. Освен че я отразява обаче, той може и да я формира – той не само кодира познатото, но прави възможен и нов опит, създава нови връзки. Той действа едновременно и в ретроспектива, и в перспектива.

Една от основните характеристики на символа е, че той представлява концентрация на смисъл – нещо просто замества нещо много по-сложно. Друга важна характеристика е това, че той е мултивокален, т.е. един и същи символ може да означава много различни неща. Но символът е и неопределен – той няма едно точно, крайно значение, а винаги може да се променя.

Символите могат да служат и като посредници между хора от различни култури, когато те не говорят един и същи език, защото символите предават не само познание, но и определена чувствителност, емоционална натовареност. Причината за това е именно многозначността, мултивокалността и неопределеността на символите. Те не могат да се оспорват, но все пак могат да бъдат интерпретирани по различен начин.

Когато говорим за символите като посредници, трябва да имаме предвид и ролята им на посредник между индивида и групата, обществото. Тази негова роля е разгледана от социолога Емил Дюркем в книгата му „Елементарни форми на религиозния живот”. В нея става дума за тотемизма на австралийските племена, изразяващ се в почитането на тотем, който най-често е някакво животно. То е почитано като божество, символичен прародител на съответния род, т.е. тотемът е своеобразен символ на клана – почитането му осигурява приобщаването на индивида към групата. Символът замества абстрактната идея. Според Дюркем единствено хората имат способността да заместват света на реалността с различен, мисловен свят. Символът е своеобразен обединителен център, изграждан и почитан чрез определени ритуали, чиито смисъл е заздравяване връзката между индивида и символа, т.е. между индивида и общността (връзката между символ и ритуал може ясно да бъде видяна в самото определение за ритуал: социално стандартизирано и повторяемо символно поведение). Ритуалите са структурирани, стандартни последователности от символни действия. При тях има специални места или моменти, натоварени със символно значение. Ритуалите са изградени от символи, които пораждат и поддържат определени представи за света. Същевременно те активират тези символи и обединяват членовете на общността чрез емоционално наситени действия. Същото може да се каже и за празниците – те също са своеобразна система от активни символи, които обединяват обществото, но и ни дават информация за социалната му структура.

Освен гореспоменатита учени, има и много други, които разбират културата като символна система. Примери за такива са Зигмунд Фройд, Лесли Уайт, Ернст Касирер и много други. Според Фройд например символите са ключов елемент за тълкуването на сънищата; на тяхното явно и скрито значение. Лесли Уайт пък смята, че символът е основна единица на културата и самата и поява е свързана със способността на човека да произвежда символи.

Но символите не са вечни. Те също могат да бъдат променяни или направо разрушавани. Този процес се нарича десакрализация на символите. Понякога се случва даден символ да загуби значението си за общността и да бъде изтласкан от друг символ. Пример за такъв случай е десакрализацията на комунистическите символи след падането на режима.

Ще‌ ‌Продължи‌ ‌ли‌ Турската‌ ‌Лира‌ ‌да‌ ‌бъде‌ ‌Магнит‌ ‌за‌ Форекс‌ ‌Трейдърите‌ ‌през‌ ‌2021?‌

В средата на миналия месец турският президент Ердоган каза, че високите лихвени нива не помагат на Турция. Само седмица след това, на своето последно заседания централната банка на Турция запази основната лихва на 17.00%. 

През януари инфлацията в страната се ускори до 14.97%. Създава ли текущата икономическа обстановка в Турция потенциал за ново поскъпване на турската лира или ще станем свидетели на нова обезценка на валутата?

 

Турска лира – исторически данни 

През последните десет години турската лира поевтинява спрямо долара. Това поевтиняване е изразено като покачване при валутната двойка USD/TRY (американски долар/ турска лира). В момента на форекс пазара валутната двойка се търгува на нива от 7.17 лири за един долар.http://karollbroker.bg/blog/wp-content/uploads/2021/02/grafika-usdtry-istoricheski-danni-karoll-metatrader4.jpg

Графика: Форекс USD/TRY Източник: МТ4

В същото време инфлацията в страна се покачва от 5.00% през 2011 година до малко над 25.00% през 2018 година. От следващата графика може да проследите как се е движила инфлацията съпоставена с основната лихва. Последното покачване при инфлацията до 14.97% все още не е отразено на графиката.http://karollbroker.bg/blog/wp-content/uploads/2021/02/turska-lira-inflaciya-procent.jpg

Източник: https://tradingeconomics.com/turkey/inflation-cpi

Каква е прогнозата на Goldman Sachs за турската лира?

Инвестиционната банка Goldman Sachs каза, че тримесечната и прогноза за турската лира е да се търгува в диапазон 7.00 до 7.50 лири за долар. Според банката в по-продължителен период поскъпването на турската лира може да бъде лимитирана поради опита на централната банка  да попълни валутните си резерви, съобщава Reuters.

Какво да следят трейдърите на форекс пазара, който искат да търгуват USD/TRY?

Цялата статия: https://karollbroker.bg/blog/turska-lira-fundamentalen-analiz-forex-pazar/

Как XXI век оформя поведението на хората 

Кризата с Covid-19, от която вече с нетърпение очакваме да излезем, ни даде поле за размишления какво ще е бъдещето и това на децата, израстващи дълго време в условия  на изолация. Наближаващият край на годината постави и някои интересни въпроси - например, как ще се казва и какво ще бъде поколението след поколението “Z”, щом това е последната буква в латинската азбука? Как ще се отрази изолацията, липсата на социален живот и прекомерния контакт с технологиите в следствие на Covid-19 на родените след 2012 г.? Ами на бъдещето на тези, родени след 1981 г.? Предстои да видим. Но погледът към минали процеси и събития и ефектите, които са оставили върху хората, може да се окаже добър начин за предвиждане на бъдещето. 

От десетилетия изследователите събират данни и правят анализи на поведението на хората, родени в различни периоди от време. Така днес имаме информация за спецификите на осем поколения:

Ситуацията с Covid-19 вероятно е най-голямото социално, икономическо и здравно изпитание, с което трудоспособните поколения трябва да се справят, но жертвите, които дават в името на излизане от кризата, са далеч по-леки от тези на първите три поколения. И все пак подобна криза се отразява под различни форми на поведението, образованието, работата и възприятието за света и е от особена важност как ще се справят с нея тези, от които зависи бъдещето и които ще са родители на следващите поколения. 

Тепърва предстои да разбираме повече за бъдещето на поколението “Alpha”. Най-общо казано поколението “Z” в момента има представители на възраст 8-23 г., а Милениълите са 24-39-годишни. Какво е характерно за “Z” и “Y”, кои са най-силните им качества, какво очакват от кариерата си и какво е важно за тях в обществото, в което живеят? Какво да очакваме от най-младите?

Z-ърите - пестеливи фрийлансъри

Covid-19 постави под въпрос дали работното място някога ще се върне към стария си вид или много професии ще продължат да се работят изцяло дистанционно. Ще останат ли много офиси завинаги затворени? Пандемията например ускори затварянето на много редакционни офиси на вестници в САЩ поради финансови причини, същото се случи и с много други бизнеси. 

Според проучване на CGK, лидер в поколенческите проучвания, 77% от представителите на поколението “Z” изкарват парите си сами чрез работа на свободен принцип (т.нар. фрийланс) или чрез почасова работа. Резултат, който показва, че за тях не е задължително да имат офис за работа. В друго проучване се вижда, че 57% от тях предпочитат да спестяват пари, вместо да харчат. По-младото поколение е склонно да работи усърдно, за да постигне финансова стабилност и това вероятно се дължи на световната криза 2007-2008 г., която застигна всички и много от децата във вече съзнателна възраст за разбирали през какво минават родителите им, за да запазят дома, работата и стандарта си на живот. Въпреки дигиталната грамотност на младото поколение, то все пак предпочита срещите на живо не само в личния си живот, но и на работното място. Това звучи като чудесен стимул за създаване на стабилни екипи и насърчаването на работата в екип, особено когато 77% от Z-ърите са наясно, че ще трябва да полагат повече усилия в работата си от предшествениците си. 

Някои изследователи сравняват поколението Z с тихото поколение (родените 1928 - 1945 г.)  - и двете групи ценят семейните връзки, пестеливи са и са оптимисти, може би защото са израснали по време на тежки икономически кризи. 

Източник: BusinessInsider, The Drum, Think With Google, Wpengine

Откакто технологиите съществуват…

Безспорно технологиите или по-точно бързото развитие на начина, по който хората общуват и взаимодействат, са формиращ поколенията фактор. Бейби-бумърите израстват по време на възхода на телевизията, Милениълите стават пълнолетни при възхода на интернет, а поколението “Z” - с компютърната революция. Уникалното за младото поколение е, че и трите изброени технологични епохи са били част от живота му от самото му начало. Дебютът на iPhone е през 2007 г., когато най-възрастният Z-ър е 10-годишен. В тийнейджърските си години представителите на това поколение използват като основно средство за комуникация смартфони, WiFi и клетъчна цифрова мобилна комуникационна услуга с много висока честота, както и социални мрежи. При Милениълите използването на тези дигитални услуги започва, когато навършват пълнолетие и те са по-скоро задължени да се адаптират към тях. 

Майкъл Димок, председател на изследователския институт “Пю”, пише в сайта на институцията, че последиците от израстването във “винаги включена” технологична среда тепърва ще се проявяват. Споделя, че последни проучвания показват значителни промени, както положителни, така и тревожни, в поведението на младежите, навършили пълнолетие в периода 1996-2012 г.. Все още не се знае обаче дали това са трайни поколенчески отпечатъци или са юношески характеристики, които ще отшумят с влизането в зряла възраст.

В проучване на “Пю” от 2018 г. се разглеждат нагласите на тийнейджърите към социалните мрежи и технологиите. 95% от американските тийнейджъри (13-17 г.) потвърждават, че имат достъп до смартфон, а 45% споделят, че са онлайн “почти постоянно” (за сравнение, процентът при проучване от 2014 г. е 21). Най-използвани сайтове и платформи са YouTube, Snapchat и Instagram. Facebook обаче е назад и това е една от големите тревоги на гиганта - губи интереса на тийнейджърите и младите потребители с почти постоянно темпо. Интересен акцент от резултатите е, че тийнейджърите от семейства с по-ниски доходи предпочитат Facebook пред тези от семейства с високи доходи. Вероятно причината е, че Instagram, Snapchat, а вече и TikTok са медии за споделяне на съдържание, докато Facebook е социална мрежа. Първите дават по-лесни, бързи и ясни опции за споделяне на визуално съдържание, което най-често изразява личния живот на използващите ги.  

Проучването установява и че младежите нямат реална представа от ефекта, който социалните мрежи имат върху живота им. 45% казват, че той е нито положителен нито отрицателен, 31% смятат, че е положителен, а 24%, че е отрицателен. 

Мисля, че социалните мрежи помагат на хората на моята възраст да не са самотни или сами. Създават място, където можеш да си взаимодействаш с хора -  момиче на 15 години отговаря на въпрос към проучването.

“Y” и “Z” са със сходни виждания по ключови въпроси

В друго проучване на “Пю” се разглеждат общите черти между Милениълите и Z-ърите. Най-общо казано тези, които в момента са на 15-23 години, отразяват вижданията на Милениълите по ключови социални и политически въпроси като ролята на правителствата за справяне с расовото неравенство и климатичните промени и управлението на отиващия си президент на САЩ Доналд Тръмп. По всичко личи, че разбиранията им са много сходни в сравнение с тези на представителите на другите поколения. 

И въпреки сходните черти, в проучването се коментира, че поколението “Z” е най-широкоскроено, когато става въпрос за проблемите, свързани с расата и многообразието. Младото поколение е по-склонно да каже, че при онлайн профилите трябва да има опции различни от “мъж” или “жена”. Шест на всеки десет от тях смятат така. При Милениълите процентът е 50, а при Бейби-бумърите, поколението “Х” и Тихото поколение четири или по-малко на всеки десет отговаря така. 

Интересен е и резултатът, че младите поколения имат различно виждане за САЩ като държава, в сравнение с други. Милениълите и Z-ърите са много по-малко склонни да кажат, че САЩ е по-добра от всички други страни. Възможно е това да се дължи именно на технологиите и социалните мрежи, в които подрастващите могат да видят как и по какъв начин живеят хората на други места, а дори и да говорят или чатят с тях, което помага за изграждане на собствена позиция. 

“Alpha” децата на изолацията

Засега знаем малко за поколението “Alpha”, те са в детските или тийнейджърските си години. Все пак има проучвания, които очертават основните им характеристики. Британската консултантска агенция за потребителско поведение Canvas8 съобщава, че поколението “Alpha” ще възприема изолацията като нещо нормално не само заради Covid-19, но и заради политиката на Доналд Тръмп и Brexit. Австралийската изследователска компания McCrindle също е събрала и анализирала информация за най-младото поколение. Те са деца на Милениълите и 2.8 млн. от тях се раждат всяка седмица по света. Това е първото поколение, което е израснало изцяло в новия век, а също и най-материално обезпеченото и технологично грамотното в историята на човечеството.
 
В инфографики на McCrindle се виждат основните разлики в поколенията от Тихото поколение досега. Агенцията обобщава Милениълите като “уверени”, Z-ърите като “състезатели”, а “Alpha” поколението като “вземащи решения”.

Източник: McCrindle

* Първата година на поколението “Alpha” се различава с тази в текста, поради разминавания в годините при различните изследователски компании.

Можем само да си представяме какво ще бъде поколението “Alpha” в зрелите си години. Но, ако финансовата криза през 2008 г. е създала упорити, пестеливи и оптимистични хора, то може да се надяваме, че младите ще вземат правилни решения и здравната криза ще ги мотивира да добавят към пакета с личностни качества емпатията и грижата за ближния.

Източник: https://www.karieri.bg/news/38437_pokoleniyata-x-y-z-a-posle

Спазването на всички закони, честността и дори личното поведение са най различните страни от живота на гражданите, които се следят от китайската Система за социален рейтинг, която често се нарича и Социален кредит на доверие. В Китай от първи януари 2021 година влезе в сила новият граждански кодекс, който официално узакони китайската Система за социален рейтинг.

Тази идея на китайските специалисти, които много внимателно са изучили чуждестранния опит в тази област, е да дадат на гражданите точно определен брой точки. Тази първоначална сума от точки гарантира на всички китайци еднакви стартови условия и може както да расте, така и да намалява, в зависимост дали този човек е вършил нещо полезно или вредно. Аналогичната система действа и при юридическите лица – компаниите най-внимателно се проверяват дали спазват екологическите, юридическите и други норми. При предприятията се оценяват условията и безопасността на труда, както и тяхната финансова отчетност.

Сега се появи нова информация, че всеки китайски гражданин започва със стартов рейтинг от 1000 точки. Единен информационен център с мощни сървърни системи анализира всеки китаец по твърде сериозните 160 000 различни параметри, подавани от 142 държавни учреждения. Мениджъри на записите в тази огромна база данни, които имат право да дават оценки и да намаляват точки от рейтинга, са Националната комисия за развитие и реформи на Китай, съдебната система на страната и Народната банка на Китай. Те управляват базите данни въз основа на данните, които постъпват от финансовите, съдебните и правителствените документи, от органите за регистрация на семейните отношения и от кредитните платформи. Вземат се под внимание и различните аспекти на участие в обществения живот – от поведението в социалните мрежи до написаното в трудовата книжка.

Ако рейтингът ти е над 1050 точки, то системата те счита за образцов гражданин и те маркира с индекс ААА. С точно 1000 точки индексът е вече А+, а при 900 – индексът става В. Ако рейтингът ти е под 849 точки, то вече си твърде подозрителен представител на категорията С, който свободно може да бъде уволнен от държавните и общинските структури. А тези, които имат 599 точки и по-ниско, попадат в група D, което е един черен списък, и ако някой китаец е стигнал до толкова малко точки от кредитния рейтинг, не го взимат за работа дори и като таксиметров шофьор.

Хората с рейтинг D не могат да си намерят нормална работа, банките не им дават кредити, на тях не се продават билети за обществения транспорт и дори им се отказва даването на велосипед под наем. За сравнение, хората с рейтинг А+ мога да вземат същия велосипед за определено време без да плащат каквото и да било и дори могат да пробват велосипеда дали им харесва в продължение на половин час без да платят нито един китайски юан. Хората са среден рейтинг С могат да вземат същия велосипед под наем от 200 юана.

С хората от категория D останалите дори се страхуват да разговарят, понеже някой може да съобщи на властите, че си общувал с човек от черния списък, Аюа това води до понижаване на рейтинга. И още, твърде ниският рейтинг води до публично порицаване и масово осмиване. Намиращите се наоколо хора дори получават в смартфоните си съобщения, че се намират твърде близо до човек с нисък рейтинг.

Възможно е излизане от черните списъци. За тази цел е необходимо за определен срок от време да се поддържа добра кредитна история и разбира се, да се изплатят всички кредити и дългове или най-малкото да се наваксат закъсненията по вноските. Но това се отнася само за незначителните провинения. При сериозните нарушения това няма как да стане.

Според новия кодекс китайците ще получават точки за:

• Участие в благотворителна дейност
• Грижа за възрастните членове на семейството
• Добри отношения със съседите и оказване на помощ на бедните
• Кръводаряване
• Поддръжка на правителството в социалните мрежи
• Наличието на добра финансова и кредитна история
• Извършването на каквото и да било геройска постъпка
• И други

Според същия кодекс точките от социалния кредит се намаляват за:

• Нарушение на правилата на Закона за движение по пътищата
• Участие в протести срещу властта и поместване на антиправителствени съобщения в социалните мрежи
• Неудовлетворителна помощ на възрастните родители
• Разпространение на слухове и фалшиви новини в интернет
• Неискрени извинения за извършено престъпление
• Участие в секти и мошеничество в онлайн игрите
• И други

И други държави обмислят въвеждането на подобен социален рейтинг. Тази идея активно се обсъжда например в Русия. Чрез различни съвременни компютърни технологии руското общество все по-бързо се приближава към необходимостта от създаване на Единен цифров профил на всеки жител на Руската Федерация. Така например, през месец септември 2020 година руската Сбербанк, която е аналог на Банка ДСК, представи своя система за оценка на хората, които искат да започнат работа в тази банка. Във Сбербанк няма да бъдат взети на работа хора, които:

• Имат големи кредити
• Имат просрочени кредити, като някои от тях са вече изискуеми и се събират от съдиите-изпълнители
• В момента ги съдят
• Вече са осъждани, независимо че присъдата е изтекла

Казано с други думи, хората за които важат тези няколко точки, се считат за неблагонадеждни и са образно казано утайките на обществото.

Има и други държави, които обмислят въвеждането на близки по идея системи за поощряване и наказване на гражданите.

Източник: https://www.kaldata.com/it-новини/китай-официално-узакони-системата-за-353165.html

Понятие за култура. От термина към понятието: развитие на разбиранията за култура от Античността до Просвещението. Еволюционисткото понятие за култура; „културата” с малко и главно „К”. Понятие за цивилизация.

Понятието за култура е изключително многопластово и с множество нееднозначни дефиниции, поради което много трудно би могло да бъде подложено на единно определение. Именно поради тази си сложност културата се явява предмет на изследвания на множество дисциплини: философия, история, изкуствознание, лингвистика, политология, етнология, психология, икономика, разбира се, културология и много други.

Самата идея за култура е много стара – тръгва още от Древна Гърция, където съществува терминът paidea, означаващ възпитание, култивирано човешко поведение. Paidea също е и специфичен начин на живот и поведение, основаващ се на вежливост и толерантност в отношенията с другите.

Думата „култура” пък идва от латинската дума colere – обработвам, усядам, обитавам; от нея идва и colonus – населявам и cultus – обработвам. За първи път в латинските източници думата „култура” се среща в трактата за земеделие на Марк Порций Катон Старши De Agri Cultura (ок. 160 г. пр. Хр.). Той е посветен не само на обработването на земята, но и на грижата за нея, предполагаща особено отношение. За Катон е много важно обработваният участък да е харесван от собственика си, защото в противен случай той няма да се старае да го обработва както трябва. Тук се долавят зачатъци на смисъла, който ние влагаме в думата „култура” днес.

В латинската традиция тя е употребявана винаги в словосъчетания, означаващи подобряване, усъвършенстване на това, с което се съчетава: cultura juries – изработка на правила за поведение; cultura lingual – усъвършенстване на езика и т.н. Според Цицерон философията е cultura animae  - усъвършенстване на ума. Той твърди, че човек трябва да усъвършенства ума си така, както земеделецът обработва земята (cultura agri).

През Средновековието възниква понятието cultus dei – културата като почит към Бога. От тук произлизат и двете средновековни разбирания за културата: религиозно и светско.Религиозното вижда Бог като регулатор на отношенията между хората (cultus dei), а светското представлява етикет, норми на поведение в обществото.

През Ренесанса се появява свобода на употребата на термина. Културата започва най-често да се свързва с изкуството. Съществуването на човека постепенно започва да се разграничава от Бога, той сам се превръща в източник на творчески сили. Данте Алигери въвежда понятието civilita – справедливо и благородно поведение на индивида, което има връзка с древногръцката paidea. Освен идеята за усъвършенстване на духа, място си намира и идеята за развитие чрез образование. Античната култура е високо ценена, а средновековната е смятана за варварска.

Постепенно се осъществява преходът към модерна култура (от XVII век натам) – развиват се хуманизъм, рационализъм, историзъм. Изключително важни за този процес са идеите на редица просветители: Френсис Бейкън, Джон Лок, Волтер, Дидро, Русо. От много голямо значение е приносът на представителите на Немското просвещение, сред които Аделинг, Пуфендорф, Хердер и много други, които придават на думата култура и статус на научно понятие. Терминът „култура” започва да се употребява самостоятелно, извън словосъчетания, за първи път от юриста Пуфендорф относно т.нар. „изкуствен човек”, т.е. възпитаният в обществото човек, противопоставен на „естествения”, т.е. необразования, човек. Сходна е и гледната точка на Хердер, който противопоставя т. нар. status culturalis или общественото, култивирано състояние на човека, на status naturalis, т.е. неговото естествено състояние. Според него посредством традициите, ценностите и нормите, предавани от поколение на поколение, човек се превръща от натурално в културно същество.

Характерна за Френското просвещение е употребата на думата „цивилизация” вместо „култура”, което представлява изместване на вниманието от индивида към обществото, но за това – малко по-късно.

Френсис Бейкън пък е първият философ, който включва културата в цялостна философска система, въвеждайки понятията „материална култура” – въздействие на човека върху природата – и „духовна култура” – въздействие на човека върху самия себе си.

В средата на XIX в. се появява и т. нар. еволюционистко разбиране на културата, за чиито основоположник се смята Едуард Тейлър. Според него съществува универсален закон за развитието на обществата, състоящ се в еволюция на културата от низши към висши форми, т.е. от дивачество към цивилизация. Според този възглед всички хора имат сравнително еднакви умствени способности и в едни и същи ситуации биха реагирали по аналогичен начин. Различията, които се наблюдават между отделните народи, се дължат не на различия между хората, а на особеностите на средата, в която са поставени. Еволюционистите разглеждат безписмените народи като народи, намиращи се в много по-ранен стадий на развитие от народите, разполагащи с писменост. Последователи на този възглед са Лесли Уайт, Херберт Спенсър, Джулиан Стюард и др.

От всичко казано дотук, бихме могли да направим извод, че „Култура” с голямо „К” е нормативното понятие за културата – сбор от произведения на духа, били те художествени, научни или други; докато „култура” с малко „к” е описателно понятие – културата като тип поведение, начин на взаимодействие на човека със себе си, околните и природата.

От съществена важност за настоящата тема е и отношението между „култура” и „цивилизация”. „Цивилизация” като цяло е по-старо понятие от „култура” – идва от латинската дума civis, означаваща „гражданин”, а от нея произлиза и civilitas – гражданство. През XVIII век понятията за култура и цивилизация започват да се приравняват като антипод на понятието за „природа”. Това се случва най-вече във Франция, където терминът „цивилизация” се използва вместо „култура” и означава възпитание на светски обноски, които да потиснат лошата „човешка природа”. Появява се терминът civilite, означаващ именно изтънченост, любезност, светски обноски.

Постепенно идеята за цивилизация започва да се свързва и с държавността, като задължително условие за наличието и. Според американския учен Луис-Хенри Морган всички култури преминават през три етапа на развитие: дивачество, варварство и цивилизация. Първият етап се характеризира с наличието на събирачество, лов и риболов, но отсъствие на частна собственост. Вторият етап – с наличието на частна собственост, а третият – с появата на държавност, класово общество, писменост, градове и др. Тази теория е еволюционистка.

За цивилизация може да се мисли и като локална култура, например Византийска култура, Китайска култура, Японска култура и т.н. Този възглед за цивилизация и култура служи за опора на национализмите.

Представителите на Франкфуртската школа смятат, че цивилизацията и културата са две различни неща. Според тях цивилизацията са средствата за контрол над природата, т.е. тя е материална, докато културата е духовна и включва в себе си ценности, норми. Културата се отнася до по-висшите проявления на човека, докато цивилизацията е царство на необходимостта. Културата е целите, а цивилизацията – средствата.

И така, най-общо казано, под „култура” се разбира дейността на човека във всичките и разностранни проявления – както материални, така и духовни. Съществуват обаче няколко типа понятия за култура:

·        Дискриптивни (описателни) – пример за такова е описанието на Едуард Тейлър от края на XIX в. Той казва, че културата е сложно цяло, включващо знания, вярвания, изкуство, морал, закони, обичаи и т.н. Макар и революционен за времето си (това е едно от първите определения на това, какво точно е културата), този възглед има сериозен недостатък – определението, дадено от Тейлър е просто един списък, който никога не може да бъде изчерпан.

·        Аксиоматични (разбиращи се от само себе си) - културата е съвкупността от ценностите и нормите на дадена общност, нейните общи сценарии на поведение. Така е определена от Жан Жак Русо в „Обществения договор”. Недостатъкът на този тип определения е, че ограничават сферата на културата до нещо строго определено.

·        Педагогически – културата е придобитото поведение на всеки индивид, постигнато чрез възпитание. Това определение ограничава културата само до човека.

·        Исторически – пример за такова определение е даденото от Маргарет Мийд. За нея културата е поведенческият модел, който се предава от поколение на поколение и се основава на приемственост. Това поведение акцентира главно върху общността като цяло, но не и върху отделния индивид, откъдето идва и основният му недостатък.

·        Хуманитарни – разбират културата като творчество и я противопоставят на „цивилизацията”. Пример за мислител с такива възгледи е Кант, според когото цивилизацията е царство на необходимостта, а културата – на свободата. Той смята, че един от сериозните проблеми на човечеството е това, че цивилизацията се развива много по-бързо от културата.

·        Семиотични – културата е система, основаваща се на знаци. За Макс Вебер тя е „паяжина от смисли”.

Microsoft Excel е невероятен софтуер, който ви позволява да управлявате големи количества данни с относителна лекота. Той е на пазара вече около 35 години и няма изгледи скоро някой да замени всички възможности и функционалности, които той предлага. За годините на своето съществуване и развитие Excel е преминал през множество промени, което е довело до натрупването на множество интересни факти, свързани с програмата и нейната история. Ето и някои от тях!

1. Първоначално Excel е бил Mac-ексклузивен продукт

Доминиращата PC платформа през 80-те без съмнение е Mac и е напълно разбираемо, че всяка нова или доказана софтуерна компания е искала да пише софтуер за нея. По същия начин стоял и въпросът със софтуера за електронни таблици. Microsoft пускат Excel през 1985 г. Доминиращата програма по това време била Lotus 123, но тя не била налична за Mac компютрите. Затова Lotus решили да напишат нова програма, която се казвала Jazz, но в крайна сметка тя била огромен провал.

Тук компанията на Бил Гейтс успяла да сключи ексклузивно партньорство с Mac и така Excel бил пуснат като Mac-ексклузивна опция. Две години по-късно обаче – през 1987 г. Microsoft пуснали версия на Excel и за собствената си операционна система.

Що се касае до Lotus и Jazz – много експерти и до днес предполагат, че ако Lotus бяха пуснали Lotus 123 за Mac, вместо да работят по Jazz, то е много вероятно водещият табличен софтуер днес да е Lotus 123. Но както знаем историята не признава „ако“.

2. Създателят на Excel е Чарлз Симони

Създател на Excel е Чарлз Симони по рождение унгарец, който работи на непълен ден като пазач на компютърна лаборатория в късните си ученически години. Именно там се запалва интересът му към компютрите и той започва да се самообразова в тази посока. На 17-годишна възраст заминава за Дания, а скоро след това от там – за САЩ.

През 1981 г. става част от Microsoft, където Бил Гейтс му възлага задачата да оглави екип, който ще работи по различни приложения за нуждите на компанията. Първият му проект в Microsoft е WYSIWYG препроцесор (акронимът идва от „What You See Is What You Get“). Скоро след това Симони създава екипа, който работи по два от най-популярните и доходоносни продукти на компанията – програмите Word и Excel, както и по Multiplan – предшественика на Excel.

3. Ексел е важна част от днешната икономика

В световен мащаб продуктът на Microsoft се използва от над 750 млн. души. На практика всяка една фирма използва по един или друг начин Excel. Това означава че уменията за пълноценна работа с този софтуер са крайно необходими и широко търсени.

Именно поради тази причина организираме модула „Microsoft Excel – април 2020“. Той е подходящ както за напълно начинаещи, така и за хора, които имат базови знания и умения, и желаят да ги надградят. Затова не пропускайте този шанс и се запишете още днес. Очакваме ви!

Източник: https://softuni.bg/blog/interesting-facts-about-microsoft-excel

Икономистът Янис Варуфакис разяснява грешките при създаването на еврото и проблемите, пред които то е поставило редица държави от еврозоната преди и след избухването на световната криза през 2008 г. Този погрешен дизайн на европейската валута би засегнал и България в случай, че тя бъде приета и у нас.

Източник: https://www.dokumentalni.com/archives/9354

Регионализацията на Средиземноморието и раждането на Европа. Структура на кастеланството и „съсловните нации”. Изтокът и Западът, Северът и Югът в историческото развитие на Европа.

Хората от Стария свят (преди Новото време) никога не са живяли в историята в смисъла, който ние влагаме в това понятие днес. Те са живяли в истории – имали са представа само за близкото минало, от което има живи свидетели. По-старата история най-често е била легендарна, защото се е предавала единствено устно. Съзнанието, че светът се намира в една обща историческа памет се появява едва през Новото време и е следствие от разширяването границите на света и постепенната глобализация след откриването на Новия свят (1492 г.). Преди това историческата сцена на Стария свят (Евразия) е почти неизменна – има 3 резистиращи исторически свята, в които стават промени, но които не се променят цялостно: Европа, Предна Азия и Степта. Античността и Средновековието биха могли условно да бъдат наречени „период на историите”, последван от „период на историята” и накрая – „световна история”.

Преди Колумб трите основни исторически свята съществуват паралелно един с друг и си противостоят. В Европа древните гърци са първите хора, които престават да живеят просто по природному, а обръщат внимание и на духа. Те създават полиси и закони, които постепенно, с изгрева на Рим, започват да се обединяват – образува се урбанистичният свят на гръко-римското човечество, по-късно станало християнско.

Античната цивилизация обаче в никакъв случай не може да бъде наречена „европейска” в смисъла, който ние влагаме в тази дума – тя е средиземноморска, тъй като именно морето играе решаваща роля за античните държави, а тяхните центрове са пристанищните градове. Затова в центъра на античната карта трябва да е Средиземно море, а сушата около него не трябва, както днес, да е разделена на 3 континента, а на един континент, който условно можем да наречем Медитерания. Тя не е нито европейска, нито азиатска, нито африканска. Във вътрешността на сушата са разположени само крепости, колонии, служещи за защита от варварите. Една от основните причини за разпадането на Медитерания е загубването на африканския бряг, превзет от арабите. Морето започва постепенно да се затваря, а Римската империя започва да се обръща към сушата, за разлика от Византия, която остава предимно морска държава чак до XIII век.

Рожденото място на Европа в днешния смисъл на понятието е Галия, чиито връзки с морето са прекъснати от арабите. Тя  е принудена да насочи вниманието си към вътрешността на континента и да стане земеделска. Постепенно се формира феодалната система, която е преди всичко съсловна, в никакъв случай  национална. Стопанският живот се свежда до самозадоволяване и самоуправление на всеки отделен замък или крепост и прилежащите им територии, които по-късно прерастват в градове (от там идва срещаната в названията на много европейски градове думичка burg). Замъкът най-често се разполага на някакво възвишение, а земите около него се обработват от прилежащите селяни, които, освен да обработват земята, се задължават и да плащат данъци на своя сеньор и на църквата, а сеньорът се задължава да ги охранява.

Първоначално феодите се дават на кастеланите в замяна на военна служба за определен период от време, но в последствие започватд а се предават по наследство, което довежда до силна децентрализация на властта.

Първоначално феодите представлява просто дом на сеньора (замък), но постепенно той започва да се разраства и се превръща в град, в който се съсредоточават занаятчии, търговци и селяни. Появяват се множество микровладения, които нямат единна етническа същност. Това довежда до появата най-вече на съсловни различия, а не на етнически. Обособяват се три съсловия – свещеници, аристократи и трето съсловие, съставено от селяни и буржоа, като принадлежността към всяко от тях се предава по наследство и не може да бъде променяна. И така, макар и отделните кастеланства на практика да се самоуправляват, самите кастелани имат йерархия помежду си – всеки кастелан може да е зависим от няколко други кастелани, както и да управлява други кастелани. Начело на всички обаче стои кралят, чиято власт задължително трябва да бъде призната от папата, за да се смята за легитимна. Цялата структура на феодалното общество се крепи на най-ниското и най-многобройно съсловие – селячеството. Селяните нямат право на лична свобода и да напускат своя сеньор. Те отдават по-голямата част от произведеното на своя сеньор и на църквата. Буржоата пък се делят на чираци, калфи и майстори от всички занаяти. Постепенно те започват да се надпреварват, кой каво ще направи за своя град (строят се катедрали, дворци и др.) – появява се традиционната западноевропейска градска култура.

Именно такова е устройството и на Франкската държава, която през 800 г. създава т. нар. Велика Римска Империя, начело на която застава Карл Велики. Около нея се оформя западното ядро на Европа. Империята на Карл Велики обаче е бицентрична. Държавният и център се намира на територията на днешна Германия (Аахен), а църковният – в Рим.

Второто, източното ядро на Европа е Източната римска империя – Византия. Тя обхваща южната част на Балканския полуостров, Мала Азия и Черно море и е много по-антична, в сравнение със Запада. Неин център е Константинопол. Във Византийската цивилизация се наблюдава също и много по-голямо единство между светска и църковна власт. Различията между Изтока и Запада постепенно се задълбочават. Апогеят им е достигнат през 1054 г., когато е обявена и Великата схизма – Европа е окончателно разделена – появяват се два вида християнство: православно и католическо.

Разделението на Европа на Север и Юг до голяма степен е обусловено от варварските племена, наречени викинги. Първоначално те живеели на Скандинавския полуостров, но населяваните от тях територии постепенно се пренаселват и те са принудени да търсят нови местообитания. Първите им набези имали стихиен характер, но постепенно стават организирани и те успяват да завладеят големи части от Англия, Франция, Германия, Италия (дори има теория, според която викингите откриват Америка 500 години преди Колумб). Постепенно се създават големи викингски обединения (те дори имали амбицията да обединят Франция под своя власт). Причината за това е нарастващото могъщество на германските народи, на които викингите искали да се противопоставят. Викингите обаче са победени и основното разделение в Европа си остава на Запад и Изток.

Новините за нарастващото неравенство в обществото ни карат да се притесняваме. Но защо? Дан Ариели разкрива някои нови, изненадващи изследвания за справедливото, според хората, разпределение на богатството в обществото. А след това ни показва каква е реалната картина.

Благодаря за видеото и перфектния превод!

Това е въпрос, който започва да се задава от известно време и се чака едва ли не всеки момент да дойде следващата криза. До колкото разбрах в САЩ вече взетите кредити надвишават парите, които се изкарват и отново влизаме в онези моменти от 2008 година. Всичко това води до доста притеснителни мисли и ако не много скоро - то скоро ще сме свидетели на новата криза. Само се надявам да не е толкова голяма колкото преди 10 години.

Замислих се, че не съм срещал никаква или поне нищо адекватно като критика на капитализма такъв какъвто е в момента и как всички икономисти работят да градят системата, но никой не я критикува и никой не говори за промени. Струва ми се, че от както Русия и въобще комунистическите режими прегърнаха всичко свързано с Маркс и неговата критика на капитализма, никой не иска и да чуе за Маркс и не смее да критикува открито.

Документален филм от: http://www.dokumentalni.com/archives/8245

Египетските пирамида са на 5 000 години, а най-старата пещерна рисунка е едва на 30 000 години. Можем ли тогава да прогнозираме и да гадаем какви ще бъдат хората след 100 000 години, 3 000 поколения след нас?

„Във вечността“ е необикновен  документален филм за това какво ядрено наследство може да намери цивилизацията на земята толкова надалеч в бъдещето, колкото е животът на отпадъка, който оставяме след нас.

В света в момента, коментира един от учените във филма, има между 200 000 и 300 000 тона ядрени отпадъци, които се съхраняват във временни хранилища. Това са хранилища, които не са защитени от големи катаклизми или човешка глупост.

Документалната история на датския режисьор Майкъл Мадсън разказва за първото и засега единствено постоянно хранилище в света, Онкало („място за криене“ от финландски) на 300 км от Хелзиники. През 2020 година Онкало ще стартира и ще бъде запълнено и запечатано с ядрен боклук до 2100 година. Времето, през което този отпадък ще бъде опасен за живите същества, е 100 000 години.

Още за филма тук: Горичка

Someone in Sri Lanka figured out a way to make a 100% eco friendly paper out of....elephant poop! 

And after paying them a visit, I love it! 

This family business helps the local community, local animals, and the country. I am so glad we made this video!

You can find out more about them here
http://www.ecomaximus.com

Thank you Ismail for making the connection and thank you Maximus for giving me a tour!

Просто невероятно, как може да се допускат такива неща в това време, в което живеем. Говорим за свърх технологии, реформи във всеки отрасъл - навсякъде се траби за ракови заболявания и накрая излиза, че има държави в ЕС където няма нормално здравеопазване.

А къде е България в тази ситуация? Имаме ли адекватно лечение на онкоболните?

В Румъния лекарствата за химиотерапия не се предлагат безплатно, както предполага закона, нито могат да бъдат купени в аптеките. Единственото решение на проблема е хората, които разполагат със средства, да ги купуват от чужбина. Тези, които нямат такава възможност, отлагат лечението си, провеждат го неефективно или просто не го започват. Много от пациентите, които опитват да се доберат до медикаментите, срещат подкрепа единствено в тайна мрежа от хора, които ги закупуват в чужбина и ги изпращат в Румъния през приятели, познати и туристи. Членовете на мрежата не се облагодетелстват от тази „търговия“, а го правят, за да помогнат. Документалният филм проследява пътя на лекарствата от една от най-старите аптеки във Виена до пациент в Румъния.

Шоколада и виното изчезват!

Цeнитe нa шoĸoлaдa и винoтo нямa дa cпpaт дa пocĸъпвaт. Πpoгнoзитe ca, чe зapaди пo-виcoĸитe тeмпepaтypи и пo-мaлĸoтo вaлeжи oтглeждaнeтo нa ĸaĸao щe cтaнe пoчти нeвъзмoжнo. Изcлeдвaния coчaт, чe дo 2050 г. шoĸoлaдът мoжe дa изчeзнe.

Kaĸaoвитe зъpнa мoгaт дa pacтaт caмo в тpoпичecĸитe peгиoни oĸoлo 20 гpaдyca ceвepнo oт eĸвaтopa във влaжнo вpeмe и бoгaтa нa aзoт пoчвa. Близo пoлoвинaтa oт шoĸoлaдa в cвeтa идвa oт Koт д'Ивoap и Гaнa. Pacтeниятa мoгaт дa живeят нa нa нaдмopcĸo paвнищe дo 250 мeтpa, нo pacтящитe тeмпepaтypи щe пpeмecтят oптимaлнaтa зoнa двoйнo пo-виcoĸo.

Tъpceнeтo нa шoĸoлaд вeчe нaдxвъpля пpeдлaгaнeтo. Πpeз 2013 г. cвeтът e ĸoнcyмиpaл oĸoлo 70 000 мeтpични тoнa ĸaĸao пoвeчe, oтĸoлĸoтo ca били пpoизвeдeни. A в cлeдвaщитe гoдини пpeдлaгaнeтo мoжe дa нaмaлee вce пoвeчe, ĸoeтo щe пpeдизвиĸa pъcт нa цeнитe. Koмпaнии ĸaтo Маrѕ Іnс., пpoизвoдитeл нa Ѕnісkеrѕ, пpeдвиждa, чe дo 2020 г. цeнaтa нa шoĸoлaдa щe cĸoчи двoйнo.

Зa дa ce cпpaви c ĸpизaтa, eĸип oт yнивepcитeтa в Бъpĸли paбoти зaeднo c ĸoмпaниятa, ĸoятo щe инвecтиpa 1 милиapд дoлapa в битĸa c пpoмянaтa нa ĸлимaтa. Учeнитe пъĸ ce нaдявaт дa ycпeят дa paзpaбoтят гeнeтичнo pacтeния, ĸoитo щe бъдaт пo-cилни и нямa дa измpaт нa нaдмopcĸaтa виcoчинa, нa ĸoятo бивaт глeдaни в мoмeнтa.Πpeз 2018 г. щe ce нaблюдaвa и cĸoĸ в цeнaтa нa винoтo. Πpичинaтa e в лoшoтo вpeмe пpeз минaлaтa гoдинa във Фpaнция, Итaлия и Иcпaния, oтĸъдeтo идвaт гoлeми ĸoличecтвa oт нaпитĸaтa. Ужacявaщитe пoжapи в Kaлифopния cъщo щe ce oтpaзят в цeнaтa.

https://money.bg/panorama/skoro-shte-plashtame-poveche-za-shokolad-i-butilka-vino.html

Силата на една усмивка 

Точно в този смисъл ми се струва, че самото използване на думи, които не са сред дневната употреба са по-лесни за използване за конкретния случай. 

Ето както в статията пише, сърбите вече използват съвременната форма

Христос воскресе! Воистину воскресе!

Това е нашият победен поздрав за Възкресение Христово. Обикновено го казваме в тази му форма на църковнославянски език. Няма да е лошо да се мине на новобългарската форма:Христос възкръсна! Наистина възкръсна! Но засега е по-силна инерцията да се ползва формата, която се и пее многократно, хилядократно през тези 40 дена от Възкресение до Възнесение Христово.

Има сякаш и психологически проблем: по-лесно ни е да кажем нещо на език, който не стига автоматично до съзнанието ни, но не е толкова лесно да го кажем на нашия говорим език, когато директно, дори почти без замисляне си го разбираме. Опитайте да го направите и сами ще видите резултата. Накарайте и другите около вас да го правят и ще се убедите. А съседите сърби отдавна го правят и то много успешно.

Някой може да ме заподозре в недобри намерения: „Какво рови сега този навръх Възкресение Христово?!” (такива хора обикновено не казват „Великден”, те са уставни!).

А въпросът не е маловажен. Когато ползваме даден език, добре е да го правим по правилата, а не като хора от неуките малцинства. За какво става дума ли? За това, че ако погледнете във форумите тези дни, ще видите, че повече от половината поздрави са граматически сбъркани. Без да знаят и без да са научени, мнозинството от българите, първо, пишат и казват поздрава с погрешно „з”: „Христос возкресе! Во истина возкресе!”. Които пък го съобразяват това „з”, изключително често бъркат наречието „воистину” и пишат: „во истина” или „воистина”. Всеки малко запознат с граматиката знае, че това е наречие, което на български се превежда с „наистина”. То е превод от гръцкото наречие alithos (αληθώς), което се превежда „наистина”. Но на църковнославянски то звучи „воистину” – нито повече, нито по-малко! Вярно е, че произлиза от „во истину”, но то си е минало още в онзи старинен книжовен (комай никога неговорен) език в едната дума на наречието „воистину”. А словосъчетанието „во истина” или думата „воистина” просто не съществуват освен в устата на хора, които все още не са се научили да изговарят правилно един от най-любимите поздрави на православните християни.

Източник: https://dveri.bg/948ax

---

Интересно е защо продължаваме да използвате тази остаряла форма на поздрав и защо не можем да кажем "Христос Възкръсна", някак ни е много странно ли или сякаш казвайки го ще излезе като истина. Имам чувството, че този поздрав е като някакъв стар обичай, в който никой не вярва, но всички спазваме.

Темата стана много интересена и пълна с информация. Но нещо ми се вижда, че всички клипчета, които се качват показват колко са адекватни полицаите в Америка и колко са адекватни и няма никакви проблеми, но в действителност не е точно така и има прекалено много полицейски произвол. YouTub е пълен с видеа, които показват произвола на полицаите - с причина и без причина не мисля, че е уместно да се случват подобни неща.

Не разбирам на половината защо трябваше да им се случат тези нещастия.

Покрай темата се зарових доста и гледах доста интересни филми за мафията в Америка и бандите в момента, които като се замисля за толкова големи и действат толкова брутално в градове като Лос Анджелис и Ню Йорк, където всички мечтаем да отидем и това са най-популярните дистинации в САЩ.

И още нещо ме озадачава, какъв е процента на хората, които използват нарокотици и толкова ли е силна в действителност тази индустрия?