mnogoznaiko

Н 15 март 2018 г. беше открита изложбата "Златното руно. Пътят на Аргонавтите" - колекция Васил Божков, като част от програмата Европейска година на културното наследство 2018. Това събощиха от пресцентъра на фондация Тракия.
Софиянци и гости на столицата ще имат възможността да посетят събитието от 16 март, до 10 юни 2018 г. в Национална галерия - Двореца.

62 експоната от Колекция Васил Божков ще поведат посетителите на приказно приключение с аргонавтите. Те включват златни и сребърни източни съдове, ритони, червенофигурни вази, ритуални сребърни позлатени съдове, погребални дарове, обредни сервизи и др. 16 от предметите ще бъдат изложени пред публика за пръв път – по-значимите от тях са сребърният ритон със скулптирана фигура на стар Силен, възлегнал върху винен мях от кожата на пантера – блестящ пример за изтънчено произведение на лукса, два сребърни съда с образа на Тезей – най-известният герой на Атика в Античността, масивен златен кантарос от ХІІ-Х в. пр. Хр., сребърна амфора-ритон със зооморфни дръжки, произведение на Западноанатолийско ателие от края на VI в. пр. Хр., сребърен позлатен кантарос с изображение на Херакъл и централният предмет в експозицията – непубликуван досега сребърен кантарос със златни детайли, със сцена, изобразяваща жертвоприношение на овен.

Текст и снимки: https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/6763427

Как капитализмът се самоубива – Ричард Улф / How Capitalism is Killing Itself (2016)

Защо капитализмът е предразположен към кризи, а в крайна сметка и към своето самоунищожение ? Аби Мартин и проф. Ричард Улф разговарят за начина, по който изглежда икономическата система днес – какви реакции, решения и алтернативи ражда, през погледа на нейния най-голям анализатор и критик, Карл Маркс.

Интересно тогава от къде идват конете и ако се смяташе, че единствените диви коне са конете на Пржевалски, то всичко това става много интересно. Ако можеш да следиш темата и да ни ъпдейтваш ще е чудесно

Фолклоризъм, етнография, етнология и антропология? Интерес към чуждото и към своето. Особености на антропологическата практика и знание: локален контекст, описание и интерпретация, участващо наблюдение. Пример за някои от големите теми на антропологията – родство, даров обмен, легитимност.

Фолклоризъм е науката за фолклора, т.е. за легендите, музиката, шегите, поговорките, танците, обичаите, приказките и т.н. на дадена група хора, както и практиките, чрез които те биват споделяни, т.е. фолклоризмът е наука за народното творчество. Обикновено се наблюдава известна приемственост и между фолклора и митологията. Терминът „фолклор” се появява през XIX в. и произлиза от думите folk – народ и lore – мъдрост. Научната дисциплина фолклоризъм в началото се занимава само с творчеството на цели народи и нации, а след това обхваща творчеството и на по-малки групи хора, имащи нещо общо помежду си (например субкултури, младежки култури, дори отделни семейства). Обикновено фолклорните произведения нямат автор или той е неизвестен, т.е. налице е съавторство на членовете на дадената група, нa която принадлежи фолклора, т.е. авторството се приписва „на народа”. Обикновено произведенията се разпространяват устно, но с възникването идеята за „нациите”, те започват да се записват и разпространяват като уникална черта на нацията. Братя Грим са своеобразните пионери в тази дейност, като събират и записват дотогава само устно предавани германски приказки, след което ги публикуват. Макар че смята себе си за отделна научна дисциплина, фолклоризмът все пак използва етнографски и етноложки методи за своите изследвания.

Първи Йохан Готфрид фон Хердер препоръчва записването и запазването на фолклора, за да се документира автентичният дух, традиция и идентичност на германския народ. Фолклористиката като академична дисциплина търпи силно развитие през 20. и 21. век в Европа, Азия, а в останалите части от света.

         Самият термин „етнография” идва от древногръцките думи etnos – народ, племе – и grapo – пиша, т.е. на български би могъл да се преведе като „народоописание”. С други думи, етнографията е наука, занимаваща се с етносите – техният произход, начин на живот, състав, особености и материална и духовна култура, т.е. всички страни на живота на даден етнос. Макар и етнологията да се е обособила като отделна наука едва в средата на XIX в., интерес към чуждото се наблюдава още от древността (Древен Египет, Елада и Древен Рим разполагат със съчинения, описващи чужди етноси). Той обаче се засилва изключително много по време на Великите географски открития и появата колониализма, защото тогава необходимостта да разбираме другия придобива съществено значение. Като тенденция се обособява стремежът колонизираните етноси да се представят като намиращи се на по-ниска степен от развитието си и имащи нужда от „цивилизоване” – по този начин колониализмът обосновава себе си. Наравно с интереса към чуждото се появява и интерес към своето – възниква преди всичко в Германия, тъй като тя няма колонии, а се опитва да обоснове наличието на единна германска нация, състояща се от съществуващите дотогава множество по-малко политически образувания на територията на днешна Германия.

           В науката съществува и терминът „етнология”, които в някои традиции е равнопоставен с етнографията, а в други се приема за по-теоретична и аналитична дисциплина, за разлика от етнографията, която се приема за чисто описателна. И все пак, съществена разлика между двете дисциплини няма. Те споделят приблизително еднакви методи за изследванията си, а именно: непосредствено наблюдение и описание на начина на живот на даден етнос, анализиране на получените данни, както и сравнение на два и повече етноса, с цел да се създадат някакви закономерности относно развитието на етносите по света изобщо. Непосредственото наблюдение на дадена група хора се нарича теренно изследване и може да бъде както продължително, така и експедиционно. И двата варианта имат своите предимства и недостатъци: ако при продължителното наблюдение изследователят има възможността да се запознае по-добре с различните аспекти от живота на изследвания етнос, то от друга страна той не е мобилен и възможностите му за сравнителен анализ са силно ограничени, то при експедиционното наблюдение (с продължителност от седмица до няколко месеца) обратно – изследователят има повече възможности за сравнителен анализ, но пък получените данни могат да бъдат непълни и/или неточни. И в двата вида теренни изследвания методите за наблюдение са еднакви: непосредствено наблюдение и  включване в различните практики, разпитване, интервюиране, анкетиране, изобщо, събиране на всячески данни за изследвания етнос, включително снимки, видео материали и т.н. Много е важно изследователят да спечели доверието на хората, за да е сигурен, че те се държат по обичайния си начин, без да отчитат факта, че някой ги наблюдава постоянно. И така, макар и етнографията и етнологията да се смятат за най-вече исторически дисциплини, виждаме, че те имат много общо и с други главно хуманитарни дисциплини: културология, социология, психология, философия и най-вече антропология.

 Антропологията е наука за групи хора, за тяхното поведение и производство. Специфичният и предмет е взаимодействието м/у биологичното у човека и социалното и историческото у него. Цел на антропологията е интерпретацията на онези явления, в които се включват както вродениете органични фактори, така и социалните или придобити фактори.

Антропологията е уникален подход към разбирането. Антрополозите искат да разберат човешката природа също като изследователите от много други области, но антропологията също така се различава от всяка друга дисциплина, която изучава човешките същества. Антропологията е както естествена наука, която се занимава с организацията и функционирането на духа. Неин предмет е човекът, който е както част от екологията на природата, така и малко вероятно отклонение от това, което можем да очакваме в царството на природата. Той е животното, което има култура, т.е. животно, снабдено със способността да измисля и използва символи за създаването на нови, изкуствени светове, негова собствена направа. Също както е двойнствен предметът на антропологията, така е двойствена и задачата на антрополога: той трябва да посредничи между човешката биология и екология, от една страна, и изучаването на човешкия разум от друга. По необходимост той трябва да бъде и външен наблюдател, и участник във вътрeшните диалози между изследваните от него хора. Затова по дефиниция антропологията е по – малко предмет и повече обединение на предмети и антропологът се оказва винаги в положение да превежда от една област в друга.        

Антропологията има холистична преспектива, тя има по-широк обхват от повечето науки. Намерението е да се нарисува холистична картина на човешката ситуация-как се отнасят един към друг различните аспекти на това да бъдеш човек и как си влияят.

Методите на антропологичното изследване са теренно изследване и сравнителен метод, или включено наблюдение и междукултурно сравнение.

Теренното изследване е изследване, което се извършва на терена за непосредствено наблюдение. Прякото наблюдение в естествената среда е общото в събирането на данни от всички видове антрополози. Тази черта контрастрира с работата на други представители на социалните науки и науките за поведението, които по традиция събират данните си в изкуствена лабораторна среда или чре непреки техники на събиране данни като въпросници и регистри. Антрополозите използват и така нареченото наблюдение на участник. Антропологът не изучава хората отдалеч посредством въпросници и регистри. Той или тя отива при тях на терена и остава да живее сред тях за продължителен период от време, така че да спечели нужното доверие, за да се държат по обичайните си начини в отсъствие на чужденци, туристи или външни хора. Дори никога да не се стигне дотам на изследователя да се гледа като на един от своите, неговото или нейното продължително присъствие може да е достатъчно да подхрани толерантността в поведението на хората, за да се върнат те към установените си начини на действие, които обикновено следват в отсъствието на външни хора. Антропологическотро наблюдение се нарича наблюдение на участник, защото не се ограничава с пасивно възприемане и водене на бележки. Антрополозите се опитват колкото е възможно повече да се придържат към местните обичаи, за да «почувстват начина им на живот, което има помага да го разберат така, както самите хора, които са обект на тяхното изследване. Антрополозите, научавайки местния език, извършват пряко разпитване по начини, достатъчно систематични, за да разкрият скрити и имплицитни, но обикновено неподлагани на обсъждане начини на живот, които иначе биха могли да останат неоткрити. Задаването на едни същи въпроси на много информанти осигурява получаването на информация, типична за идеите, които се изразяват в общността като цяло.

Другият компонент на антроп. Изследв. Е междукултурното сравнение – изучаване на разнообразните начини, по които в множество различни култури се третира опредлена страна на човешкия живот. Потапянето на антрополозите в един особен начин на живот им дава възможност да забелязват как една част на една култура влияе върху друга. Все пак, за да се получат наистина полезни обобщения за начините, по които функционира културата, е необходимо да се покаже, че връзките, които, изглежда, са налице при една култура,, ще се получат и при други в подобни обстоятелства. (примери – дали войната – по –вероятна в по – бедни райони).

Двойнственият характер на антропологията се изразява в това, че тя притежава характеристики както на хум. дисциплини, така и на науките. Съществуват два вида анализи: емикален анализ - обрисува една к. и нейния смисъл, така както човек я разбира отвътре. Етикален анализ - създава модел на к-та, като използва кроскултурално валидни категории, които са от полза за описанието на всяка к. Така к-та се описва по начини, които изглеждат чужди на участващите в нея, но се олесняват сравненията м/у културите.

Антропологията е хум. дисциплина що се отнася до нейната цел да разшири нашето разбиране за к-та като осмислена система.

Антропологияtа се характеризира и с известен структурализъм, който се изразява в идеята, че в дълбочина под културното многообразие лежи единство, което е израз на склонността на човешкия ум да мисли 1. чрез контрасти и противополжности и 2. да разрешава дилемите които създават някои противоположни идеи. В този смисъл Леви-Строс разглежда символната дуалност във всички аспекти на чов. к.

Според Мери Дъглас - реда, който лежи в основата на човешката културна символика се основава на понятията за чисто и мръсно.

Интерпретативната антропология е подход, близък до този на превода - опитва да обясни как всеки елемент на една култура е свързан смислово с оригиналния си контекст. Всяка к-ра се разглежда като отделна конфигурация от смисъл. Кл. Гиърц. пр. петелът за бой е символ на понятието за мъжественост на о. Бали.

Херменевтичната антропология - ударение върху експлицитното представяне на процеса, чрез който антропологът успява да разбере чуждата култура. Разглежда двупосочното въздействие на наблюдателя върху наблюдавания, изследовател и информант. От тук идва и теренната диалектика- взаимните усилия на теренния изследовател и неговия информант всеки да разбере другия.

Етнонаука или когнитивната антропология представлява културна интерпретация с ударение върху лингвистичния анализ. Задачата е да се опише една к-ра така както я възприемат нейните участници чрез разкриване на лингвистичните категории, които използват информантите за собствената си култура.

           За разлика от всички изброени досега дисциплини, антроплогията е много по-обща и има много по-голямо поле на изследванията си. Грубо казано, антропологията е „наука за човек” в цялата му многополастовост – от чисто биологическата му, „животинска” същност до уникалната му надбиологична същност, наречена „култура”. Самият термин идва от гръцките думи anthropos – човек и logos – наука. Макар и толкова обща обаче, методите на антропологията са същите като методите на гореизброените дисциплини, а именно теренно изследване и сравнителен анализ на получените данни.

           Едни от големите теми, занимаващи антрополозите от цял свят са родството, даровият обмен и легитимността. Под родство се разбира определено отношение между индивиди, основано на произход от някакъв общ прародител и обособяващо определени връзки. Тези връзки обаче са конструирани от културата, към която принадлежат дадените индивиди. Дори предаването на родството е конструирано от културата. В някои общества, например еврейското, родството се предава по майчина линия (матрилинейни общества), докато в други, като повечето страни в Европа например, това се случва от бащата (патрилинейни общества).  Съществува също и билатерален (родството се предава и от двамата родители) и амбилинеен (човек сам избира, към кой род да принадлежи) произход. Според начина, по който живеят обществата и по който родството бива предавано, могат да бъдат откроени 6 или 7 системи за родство, като по-разпространеният модел е този с 6 типа: судански, хавайски, ескимоски, ирокезки, тип омаха и тип кроу. Родството се определя и според определени степени. В нашето общество доминира „кръвното родство”, като всички останали типове родства са вторични по отношение на него – тъща, зет, снаха и т.н. не са просто думи, а термини, обозначаващи определени родствени отношения. Именно терминологията на родството и начинът, по който хората говорят за семейните отношения символично предават разграниченията между роднините, които са от значение за техния живот.

           Друг много важен за антропологията процес е процесът на даряване или обменът на материални или други блага, който образува определен тип отношения между индивидите и групите. С тази проблематика изключително подробно се занимава френският изследовател, племенник и ученик на Емил Дюркем Марсел Мос. Той прави разграничение между традиционно и модерно общество според принципа на размяната, практикуван в него. Мос казва, че в традиционните общества размяната на дарове се основава на солидарност на индивидите и винаги установява лични отношения. Смисълът на даряване е строго морален, докато в модерните общества размяната на дарове е изключително стоково-парична. Всеки се ръководи от личен интерес и в акта на даряване няма солидарност, а само материален интерес. В този смисъл, Мос нарича модерните хора homo economicus. Той обаче не казва, че традиционният вид даряване е изчезнал напълно в модерните общества – той все пак присъства във формата на благотворителна, социална и други типове дейности.

           И третото ключово понятие в антропологията е понятието „легитимност” или правилата и принципите, чрез които функционира дадено общество. Те могат да бъдат, както писани – закони – престъпването на които води до определени юридически наказания, така и неписани, доброволно одобрени и поддържани от членовете на обществото – моралът – престъпването на които води до отхвърляне и/или изгнание от обществото. Тази концепция е разработена от немския социолог Макс Вебер. Той казва, че съществува и парадокс, при който легитимността може да бъде едновременно зачитана и отхвърляна. Пример за това са действията на престъпника, който първо извършва някакво престъпление (пристъпва легитимността), след което се крие от органите на реда (признава легитимността).

Попаднах на една статия на Росен Петров в 24 часа: https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6735634

Много интересен въпрос задава и ми е странно наистина какъв е нашият проблем, че само гледаме да ги отбележем, че са минали, аз така и не веидях веднъж истинско честване и национално празнуване на някой от празниците ни. Нова година е може би най-големият ни празник, където всички с голяма радост посрещаме и всички се поздравяваме, а някой от нашите гордости в историята остават за псевдо патриотите и за тези, които изкарват пари от това. Вчера попаднах на много хубав статус във фб на проф. Александър Кьосев:

Цитирай

Мия чинии и хвърлям по едно око към "Отблизо" на Мира Добрева, БНТ. Появяват се скъпи събеседници - Енчев от Румънеца и Енчев, заедно с още един, дето не му разбрах името. Енчев облечен в шаечно елече и национална блуза, другият - кой знае защо - в разкопчан военен шинел с червени пагони. Разказват как щели да правят патриотичен фестивал в Банкя на 3 март - със сто и четиридесет метра българско знаме, даже още знамена щяло да има .... до 230 метра ги докарали. И призовават всички родители да доведат децата си, които така щели да се научат автентично, от първа ръка за българщината. И разбира се, не забравят назидателно да кажат на бедния телевизионен зрител, че трябва да се гордее. И пр.и пр. Единстевеното позитивно в цялото предаване е това, че, слава богу, не се появява Румънеца да ме учи и той на българщина. Може би по същото време е в Букурещ и развява 800 метров байрак, учейки румънците на румънщина.

Все по-лошо става. Всеки самозванец дето нищо, ама нищо не знае за българска история, българска култура, българско образование, българска литература, за трагичната българска политика в исторически план, се е самоовластил да прави маскаради, да говори глупости за българската история, да рецитира клишета и да осквернява националния флаг с кич. И на всичкото отгоре - да поучава. Колко такива се понесоха като патриотични сърфисти с неясни подбуди по популистката вълна! Млади, леко или тежко агресивни хора, късо подстригани, с дебели патриотични вратове. И косвено се заканват, както направи Волен Сидеров по БНТ преди около 2 седмици,ех, ако аз бях министър-председател... (сещайте се и треперете гейове, соросоиди, либирали, отродители и предатели!).

Не е луд, който яде баницата, луд е който му я дава. Към ръководството на БНТ - това е възмутително. Не е възможно да се прахосва скъпо телевизионно време за такива нахални тъпотии с фашизиоидна аура. Престанете да давате трибуна на подобни хора, те компрометират всеки истински патриотизъм

Българи, да спасим България от "българщината"!

Някъде много дълбоко в нас спи едно желание да се отворим към света и не можем. Трябва да излязат някакви маймуни по телевизията и да ни накарат да се събудим или тези маймуни да ни покажат онази си работа, за да се засегнем и да излезем да протестираме. Иначе всичко ни е наред, но всичко идва от самата идентичност, а нея сякаш я няма или ако е някъде там я крием та сакън някой да не я видим.

Едно документално видео, което ще оставя тук без коментар:

Най-трудните въпроси често звучат изненадващо просто. Като този: защо през нощта небето е черно? Отговорът на такъв елементарен наглед въпрос е занимавал най-големите умове в последните няколко века и до ден-днешен не е напълно еднозначно решен.

Проблемът е в това, че ако вселената е безкрайна и звездите (или галактиките) в нея са равномерно разпръснати, то към която и точка от небето да погледнете, там задължително ще има някаква звезда, чиято светлина вие би трябвало да видите. По тази логика небето трябваше да бъде не черно, а бяло. Тъй като това е очевидно невярно, то със сигурност логиката ни е грешна. Но къде?

Един от първите големи учени, които си задали този въпрос, бил Йохан Кеплер. Някъде по негово време Галилео Галилей конструирал първия си телескоп и поглеждайки през него, към която и да е част от нощното небе, той видял многобройни звездички, невидими с просто око. При това, колкото по-мощни ставали телескопите, толкова повече звездички се виждали в окулярите им. Кеплер предположил, че ако наистина има безкраен брой звезди в една безкрайна вселена, то общият им блясък би трябвало да „засенчва” дори блясъка на Слънцето. Поради абсурдността на това твърдение, Йохан Кеплер заключил, че звезди съществуват само до определено разстояние от Слънцето, след което има само празно пространство. Но колко далеч е тази граница не било ясно.

Въпросът останал отворен и за идните поколения. През 19-ти век немският астроном Хайнрих Олберс за първи път ясно постулирал парадокса (поради което той носи неговото име – Парадокс на Олберс), като неговото обяснение било, че преминавайки през космоса, светлината се поглъща от несветещо вещество и така ние изобщо не можем да видим далечните звезди.На пръв поглед това обяснение не е лишено от основание – по подобен начин прахови облаци скриват светлината от звездите в центъра на нашата галактика и така те са невидими за нас. Ако светлината от галактичния център достигаше до Земята, той щеше да е един от най-ярките обекти на нощното небе. Но тази хипотеза също си имала слаби места –междузвездният газ няма как да поглъща светлинното излъчване на безброй много звезди, без да се нагрее и сам ще започне да свети след време.

Горе-долу по това време станало ясно, че нещо в дефиницията за вселена куца. Дотогава всички смятали, че тя е безкрайна в пространството, вечна във времето и статична – т.е. тя не се променя. Първият, който си позволил да обърне гръб на тези традиционни и фундаментални представи, всъщност изобщо не бил учен. Но изненадващо или не именно неговото обяснение било най-доброто за времето си. През 1848 г. американският поет и писател Едгар Алън По заявил, че небето е черно, защото вселената не е чак толкова стара, за да видим най-далечните й звезди. Чернотата просто маркира границата с райони от безкрайната вселена, чиято светлина, движеща се с 300 000 все още не е дошла при нас. Или с други думи – вселената не е съществувала винаги в този си вид и светлината, идваща до нас, е някакво крайно количество.

Близо век по-късно официалната астрофизика стигнала до същия извод. Вселената е започнала своя живот преди около 14 млрд. години и това означава, че ние можем да видим светлината от звезди на не повече от 14 млрд. светлинни години от нас. Отвъд този хоризонт може да има още безброй много звезди, но ние няма как да знаем, тъй като не е изминало достатъчно време, за да може светлината от тях да достигне Земята.

Означава ли това, че след известно време, когато светлината от тези далечни звезди стигне до нас, небето ще започне да побелява? Не е задължително. Дори е по-вероятно небето да почернее още повече. Днес знаем, че звездите не живеят вечно – след няколко милиарда години те изчерпват водорода си, необходим им за термоядрен синтез, свиват се под действие на гравитацията и спират да светят. Ако един ден във вселената се свърши водородът (който към настоящия момент съставлява 90% от видимата материя), то нови звезди няма да се образуват и една по една ще угаснат всички съществуващи звезди, докато пълен мрак не обхване целия космос. Един потискащ  финал, който между другото е завладяващо описан във фантастичния разказ на Айзък Азимов „Последният въпрос”.
Но дори идеята за начало на вселената не ни избавя напълно от Парадокса на Олберс. Според съвременната космология след образуването на вселената чрез т.нар. Голям взрив, в първите си мигове тя е представлявала хомогенна каша от нажежена до бяло материя. В онези времена космосът наистина е бил светъл, ала защо днес ние не виждаме тази светлина?
Светлината от Големия взрив наистина струи от всяко кътче на небето, ала има и малка уловка. Тъй като вселената след Големия взрив непрекъснато се разширява, светлината от Големия взрив трябва да изминава все по-голям път, докато достига до нас. Този хоризонт на ранната светеща вселена се отдалечава от нас и това води до едно явление, известно във физиката като ефект на Доплер. С две думи ефектът на Доплер постулира, че ако някакъв сигнал (било то звуков или електромагнитен) се излъчва от отдалечаващ се източник, то дължината на неговата вълна се увеличава. Обратно – ако източникът се приближава, дължината на вълната се намалява. И така, поради разширението на вселената, дължината на вълната на светлината й се отмества към по-нискочестотен диапазон на електромагнитното излъчване и сега се намира в микровълновия диапазон. Ние не виждаме микровълни, но имаме устройства, които могат да ги „видят”. Ето как изглежда небето в микровълновия обхват:

И се оказва, че небето изобщо не е черно. Само дето ние сме слепи за неговата светлина.

Източник: http://clubaurora.org/без-категория/защо-нощем-небето-трябва-да-е-бяло/

Други линкове:

http://bg.astronomy.wikia.com/wiki/Парадоксът_на_Олберс

http://historynakratko.blogspot.bg/2015/02/blog-post_3.html

Здравейте,

Интересен е факта, че слоновете не могат да скачат:

Но на мен ми е интересно дали има и други животни, които не могат да скачат?

Носорозите примерно също са доста големи, тежки и масивни, но те скачат

Наскоро ексцентричната рок легенда Ози Озбърн плати 10 000 долара на търг за осемседмичен йоркширски териер. Скъпичко? Не съвсем в сравнение с цените, които се плащат за някои други домашни любимци. Всъщност Озбърн е платил доста малко, защото точно както с колите, чантите и бижутата, хората с дълбоки джобове харчат безбожни суми за животни.

Основанието за тези покупки може да варира от инвестиция в животно и неговото ДНК и перспективи за размножаване, до притежанието на уникално създание, или просто заради това да си имаш компания. От CNBC.com са потърсили някои от най-скъпите животни, които са били продавани или пък могат да бъдат купени.

1. The Green Monkey ­ състезателен кон

Цена: 16 млн. долара

The Green Monkey, който е кръстен на голф игрище в Барбадос, показва, че сигурните неща не съществуват. През януари 2006, The Green Monkey е продаден на търг за 16 млн. долара, като става най-скъпият кон, купуван някога. Това, което го прави толкова ценен е родословното му дърво и скоростта му от 9,8 секунди за една осма от милята. За съжаление на собствениците The Green Monkey се оказва провалена инвестиция. В състезанията конят така и не успява да развие демонстрираната по-рано скорост и най-доброто му класиране е едно трето място, уточни Profit.bg . Конят е пенсиониран през 2008 г. и купувачите му започват да го използват само за разплод.

2. Камила

Цена: 2,7 млн. долара

Всяка година хиляди камили се събират в Абу Даби за годишния камилски конкурс за красота. Точно там през 2008 г. принцът на Дубай шейх Хамдан бин Мохамед бин Рашид ал Мактум, купува 16 камили за 4,5 млн. долара. Най-скъпата камила е била на цена от 2,7 млн. долара. В Абу Даби притежанието на камили е белег на престиж за управляващия елит.

3. Big Splash ­ червен тибетски мастиф

Цена: 1,5 млн. долара

Кучетата може да са „най-добрият приятел на човека”, но в този случай приятелят има доста висока цена. През март 2011 г. тибетски мастиф стана най-скъпото куче в света, след като бе купено в Китай за 10 млн. юана (малко над 1,5 млн. долара). Инвестицията на собственика обаче може да се окаже изгодна, тъй като развъждането на кучето може да бъде доста печелившо. Като цяло тибетският мастиф е известен с това, че е предан и свиреп. В миналото собственици на червен тибетски мастиф са били кралица Виктория, крал Джордж IV и Чингиз Хан.

4. Missy ­ крава

Платена цена: 1,2 млн. долара

Тригодишната крава от породата холстен - Missy беше продадена за 1,2 млн. долара на търг в Торонто през 2009 г. Tя е втората крава в Канада, която се продава за над 1 млн. долара и петата в света, за която са платени повече от 1 млн. долара. Missy е закупена от двама купувачи ­ един от САЩ и един от Дания, които държат правата над генетично по-доброто є поколение. Очаква се през живота си Missy да има 75 малки.

 

5. Deveronvale Perfection ­ овца

Цена: 378 000 долара

Deveronvale Perfection печели титлата най-скъпа овца в света след като бе закупена за 378 000 долара (231 000 паунда) на търг през 2009 г. Според експерти „перфектният” външен вид на Deveronvale Perfection включва добри крака, здрави и прави предни крака, добра задница и силна глава. Deveronvale Perfection може да ражда до 300 агънца годишно и още хиляди посредством изкуствено осеменяване, като всяко от тях струва между 80 и 165 долара.

6. Lancelot - клонирано куче

Цена: 155 000 долара

Година след като любимият им жълт лабрадор ретривър Lancelot умира от рак, Едгар и Нина Ото посрещат в дома си клонирано копие на кучето. Калифорнийската биотехнологична компания BioArts International организира търг за клониране на куче и сем. Ото печели. Клонирането обаче не излиза евтино и семейството плаща 155 000 за тази възможност.

7. Бяла риба ароуана

Цена: над 80 000 долара

Богатите рибни почитатели биха платили големи суми за да притежават рядка мутирала риба и идеален пример за това е изложението Aquarama в Сингапур през 2007 г. когато сумата от 80 000 долара е била предложена за бяла ароуана. Офертата е отхвърлена, а рибата вече не се продава. Този вид е считан за късметлийски в Далечния изток, но това, което прави тази риба толкова скъпа е белият є цвят, което е все по-рядка мутация за вида.

8. Мрежести питони

Цена: 25 000 ­ 50 000 долара

Боб Кларк от bobclark.com, отглежда едни от най-скъпите змии в света и в момента разполага с такъв мрежест питон, който се продава за 25 000 долара.

9. Котка ашера

Цена: 22 950 долара

Котката ашера може да бъде описана като минилеопард и се ражда от кръстосването на две екзотични котешки кръвни линии ­ африкански сервал и бенгалска котка, с обикновена домашна котка. Една от причините за високата цена на котката ашера е една много уникална характеристика. Тя е хипоалергична и поражда много малко алергии у хората. Размерът на котката, която може да достигне тегло от над 13 кг., също допринася към цената й.

10. Палмово какаду

Цена: 15 000 ­ 20 000 долара

Палмовото какаду може да струва на някои любител на птиците между 15 и 20 000 долара. Други скъпи видове са папагалът макао и черното какаду, чиито цени са между 12 000 и 17 000 долара. Според експерти много от тези птици трудно се отглеждат в кафез, а окраските на някои видове са уникални, което допълнително оскъпява цената им.

Източник: http://www.politika.bg/article?id=23791

Реч на Александър Солженицин пред випускниците на университета в Харвард

Предлагаме една забележителна реч на Александър Солженицин, произнесена по време на изгнаническите му години в САЩ, реч, изразяваща дълбочината на неговата болка и безпокойството от духовното съществуване на човека и обществото.

„Девизът на вашия университет е „Veritas”- Истината. И някои от вас вече знаят, а други ще узнаят през живота си, че Истината мигновено се изплъзва веднага, щом отслабне напрегнатостта на нашия взор – и при това ни оставя в илюзията, че продължаваме да я следваме. От това избухват множество разногласия. И още нещо: истината рядко бива сладка, а е почти винаги горчива. И тази горчивина не може да се избегне и в днешната реч – но аз я изнасям не като противник, а като приятел.

Упадъкът на мъжеството е може би най-поразителното за страничния поглед, което се вижда в съвременния Запад. Западният свят изгуби обществено мъжество – целият той и даже поотделно във всяка страна, всяко правителство, всяка партия и разбира се, в Организацията на обединените нации. Този упадък на мъжеството особено силно се чувства сред прослойките на управляващите и интелектуално водещите, от което се създава и усещането, че обществото като цяло е загубило мъжеството си. Разбира се, запазват се множество индивидуално мъжествени хора, но не те направляват живота на обществото. Да напомням ли, че упадъкът на мъжеството от древността се счита за първия признак на края?

Когато са се създавали съвременните западни държави, се е провъзгласявал принципът: правителството трябва да служи на човека, а човекът живее на земята за това, за да има свобода и да се стреми към щастие (виж например американската Декларация за независимост). И ето най-накрая, в последните десетилетия техническият и социалният прогрес позволиха да се осъществи очакваното: държавата на всеобщото благосъстояние. Всеки гражданин получи желаната свобода и такова количество и качество от физически блага, които на теория би трябвало да осигурят неговото щастие.

Осигурена е независимостта на човека от много видове държавен натиск, осигурен е на мнозинството комфорт, който не биха моли да си представят бащите и дедите, появи се възможност да се възпитава в тези идеали и младежта, да бъде тя призовавана и подготвяна за физическо процъфтяване, щастие, владеене на вещи, пари, почивка, почти неограничена свобода на наслажденията – и кой сега, защо, заради какво би бил длъжен да се откъсне от всичко това и да рискува скъпоценния си живот в защита на общото благо и особено в този мъгляв случай, когато трябва да се защитава безопасността на своя народ в някаква далечна страна?

Днес и в живота на западното общество благополучието започва да открехва своята погубваща маска. Съответно на своите цели, западното общество е избрало и най-удобната за себе си форма на съществуване, която аз бих нарекъл юридическа. Границите на правата и правотата на човека (много широки) се определят от системата закони. В това юридическо състояние, движение и лавиране западните хора са придобили силен навик и устойчивост. (Впрочем законите са така направени, че простият човек е безпомощен да действа в тях без специалист).

Всеки конфликт се решава юридически – и това е висшата форма на решаване. Ако човек е прав юридически – нищо повече не се изисква. След това никой не може да му посочи непълната правота и да го склони към самоограничение, към отказ от своите права, да го моли за някаква жертва, безкористен риск – това би изглеждало просто нелепо. Почти няма да срещнеш доброволно самоограничение.

Преживявайки целия си живот при комунизма, аз ще кажа: ужасно е онова общество, в което изобщо ги няма безпристрастните юридически везни. Но общество, в което няма други везни освен юридическите, също е малко достойно за човека (аплодисменти). Обществото, стъпило на почвата на закона, но не по-високо – слабо прилага висотата на човешките възможности. Когато целият живот е пронизан от юридически отношения, се създава атмосфера на душевна посредственост, умъртвяваща най-прекрасните полети на човека (аплодисменти).

Обществото се оказва слабо защитено от бездните на човешкото падение, например от злоупотребяването със свободата на морално насилие над юношеството, като филми с порнография, престъпност или бесовщина (аплодисменти): всички те попадат в областта на свободата и теоретически се уравновесяват със свободата на юношеството да не ги възприема. Така юридическият живот се оказва неспособен да се защити от разяждащото го зло.

Цялото това отклонение на свободата към страната на злото се е създавало постепенно, но първичната му основа очевидно е била положена от хуманистичната човеколюбива представа, че човекът, стопанинът на този свят, не носи в себе си вътрешно зло, че всички пороци на живота произтичат само от погрешните социални системи, които и трябва да бъдат поправени.

Че всеки социализъм въобще и във всички оттенъци води до всеобщото унищожение на духовната същност на човека и нивелирането на човечеството до смърт, чрез дълбок исторически анализ показа математикът академик Шафаревич в своята блестящо аргументирана книга „Социализмът”. Но ако ме попитат: искам ли да предложа на своята страна в качеството на образец за подражание днешния Запад, какъвто е, аз ще трябва откровено да отговоря: не, аз не бих могъл да препоръчам вашето общество като идеал за преобразуване на нашето.

Да, невъзможно е обществото да остава в такава бездна на беззаконието, както е у нас, но и не си струва да остава в такава бездушевна юридическа гладкост, както е у вас. Душата на човека, настрадала се под десетилетното насилие, се стреми към нещо по-високо, по-топло, по-чисто, отколкото може да ни предложи сегашното западно масово съществуване.

Западният начин на живот все по-малко има перспективата да стане водещ образец. Центърът на вашата демокрация и култура за няколко часа остава без ток – само толкова – и изведнъж цели тълпи американски граждани се хвърлят да грабят и насилничат. Такава е дебелината на ципата! Такава е неустойчивостта на обществения строй и отсъствието на вътрешно здраве в него.

Вашите особено забележителни дейци като Джордж Кенан казват: встъпвайки в областта на висшата политика, ние вече не можем да се ползваме от моралните критерии. Ето така, чрез смесването на добро и зло, на правота и неправота, най-добре се подготвя и почвата за абсолютното тържество на абсолютното Зло в света. Против световната, добре обмислена стратегия на комунизма на Запада могат да помогнат само нравствените критерии – а други няма (аплодисменти).

Остава да се търси грешката в самия корен на нещата, в основата на мисленето на Новото време. Аз имам предвид това господстващо на Запад светоразбиране, което се е родило по времето на Възраждането, а в политически форми се е отляло от епохата на Просвещението, залегнало е в основата на всички държавни и обществени науки и може да бъде наречено рационалистичен хуманизъм или пък хуманистична автономност – провъзгласената и провеждана автономност на човека от всяка по-висша над него сила. Или пък, казано иначе – антропоцентризъм, представата за човека като център на съществуващото.

Сам по себе си повратът през Възраждането е бил очевидно исторически неизбежен: Средните векове са се изчерпали, станали са непоносими с деспотичното потискане на физическата природа на човека в полза на духовната. Но ние сме се откъснали от Духа към Материята – несъразмерно, прекомерно. Хуманистичното съзнание, заявило себе си като наш ръководител, не признавало, че човекът има и други задачи, по-висши от земното щастие, и положило в основата на съвременната западна цивилизация опасния уклон на преклонението пред човека и неговите материални потребности.

Зад пределите на физическото благополучие и натрупването на материални блага всички други, по-фини и по-високи особености и потребности на човека са оставали извън вниманието на държавните устройства и социалните системи, като че ли човекът няма по-висок смисъл на живота си. Така са били оставени пролуки за злото, през които сега то свободно прониква. Сама по себе си оголената свобода никак не решава всички проблеми на човешкото съществуване, а поставя множество нови.

В основите на ерозиралия хуманизъм и на всеки социализъм може да се видят общи камъни – безкраен материализъм, свобода от религията и от религиозната отговорност (при комунизма доведена до антирелигиозна диктатура), съсредоточеност върху социалното строителство и наукообразността в това (Просвещението от ХVIII век и марксизмът). Не е случайно, че всички словесни клетви на комунизма са около човека с главна буква и неговото земно щастие. И хуманизмът, напълно изгубил християнското си наследство, не е способен да устои в това съревнование.

Но докато ежедневно се събуждаме под спокойното слънце, ние сме длъжни да водим и ежедневен живот. А има катастрофа, която вече е настъпила реално: това е катастрофата на хуманистичното автономно безрелигиозно съзнание. Като мярка за всички неща на Земята то е поставило човека – несъвършения човек, който никога не е свободен от самолюбието, користолюбието, завистта, тщеславието и десетки други пороци. И ето, грешките, неоценени в началото на пътя, сега отмъщават за себе си.

Пътят, изминат от Възраждането, ни обогати с опита, но ние изгубихме онова Цяло, Висшето, някога полагащо предел на нашите страсти и безотговорност. Твърде много надежди сме заложили ние на политико-социалните преобразования – а се оказа, че ни ограбват най-ценното, което имаме: нашия вътрешен живот. На Изток го стъпква партийният пазар, на Запад – комерсиалният (аплодисменти). Ето в какво е кризата: даже не е толкова страшно това, че светът е разцепен, а това, че у главните разцепени негови части болестта е сходна.

Ако, както декларира хуманизмът, човекът е роден само за щастие, той не би бил роден и за смърт. Но затова, че той телесно е обречен на смърт, неговата земна задача е очевидно по-духовна: не потъване в ежедневието, не най-добрите начини за придобиване на блага, а после по-веселото им прахосване, а носенето на постоянния и труден дълг, така че целият жизнен път става опит главно на нравствено възвисяване (аплодисменти): да напуснеш живота като същество по-висше, отколкото си го започнал.

Неизбежно е да разгледаш скалата на разпространените човешки ценности и да се изумиш от нейната неправилност днес. Невъзможно е оценката на правилността на действията на президента да се свежда до това каква е работната ти заплата и дали не е ограничена продажбата на бензин (аплодисменти). Само доброволното възпитаване в самите себе си на светло самоограничаване възвисява хората над материалния поток на света. Да се придържаш днес към закостенелите формулировки на епохата на Просвещението е ретроградство. Тази социална догматика ни оставя безпомощни пред изпитанията на днешния век.

Не можем да избегнем преразглеждането на фундаменталното определение за човешкия живот и човешкото общество: действително ли най-високо от всичко е човекът и няма ли над него Висш дух? Вярно ли е, че животът на човека и дейността на обществото трябва да се определят преди всичко от материалната експанзия? Допустимо ли е да я развиваме в ущърб на нашия цялостен вътрешен живот?

Ако не до гибел, то сега светът е достигнал до поврат в историята, по значението си равен на поврата от Средните векове към Възраждането – и ще изиска от нас духовно избухване, издигане на нова височина на взора, на ново ниво на живота, където няма, както през Средните векове, да е предадена на проклятие нашата физическа природа, но и още повече няма, както в Новото време, да бъде стъпкана нашата духовна (аплодисменти).

Това въздигане е подобно на изкачването на следващата антропологическа степен. И за никого на Земята не е останал друг изход освен нагоре (аплодисменти).”

8 юни 1978 г.

Със съкращения от списание „Християнство и култура”;

Снимки: obozrevatel.com; svoboda.org; ilgiornale.it; 

Източник: http://cao.bg/солженицин-ограбват-ни-най-ценното-ко/

Нямаше да я има ВСВ, цялата европейска история би се развила съвсем различно. И точно това е моя въпрос, колко различно и какво щеше да се случи?

Не знам защо, но много съм впечатлен от някой много директни решения във военните им конфликти като Шест дневната война, където ги нападат от всички страни и печелят и най-вече от Суецката криза от 1956 и ефекта, който създава. 

Одържавяването на Суецкия канал от правителството на Гамал Абдел Насър, което е много интересен политически ход, като така се откъсва от старите колониални връзки с Франция и Англия Насър подкрепен от СССР поема по антиимпериалистически курс.

След необратимия процес на загуба на старата колониална власт в Далечния изток и събитията в Египет – процесът се разпростира в цяла Африка. – там вече британците са се опитвали внимателно да реформират своята система на indirect rule, базирана върху сътрудничество-консервиране на местни племенни вождове и феодоли. 

Другото, което много ме впечатлява в тези исторически събития е създаването на терористичните организации, палестинските групировки, „Фатах“ и Ясер Арафат. 

Цитирай

След Суецката криза Арафат отива в Кувейт, където работи като строителен инженер. Там основава своя фирма. Арафат решава, че правилният път за вземането на властта в Палестина от палестинците е борбата, а не чакането на помощ от арабските правителства.

Арафат, заедно с група бежанци от Газа, основава местната фракция Фатах през 1959 г. в Кувейт с помощта на приятелите си Яхия Гавани и Халил ал-Вазир (Абу Джихад). Според журналиста Джон Кули, името на фракцията означава „победа“ и е акростих, образуван от инициалите, прочетени наобратно, на Харакат ал-Тахрир ал-Филастини (Ф-Т-Х), което в превод означава „движението за освобождаване на Палестина“ (Cooley, 1973). ООП се посвещава на създаването на независима палестинска държава и на унищожаването на Израел.

Много от дебатите свързани с намирането на Новия свят (Америките) не намесват Китай като реален играч в събитията, а се оказва, че Китай е могъл да го направи това няколко пъти дори преди конкистадорите. 

Ченг Хоу предприема първата си експедиция в западните морета през 1405 г.  Предприема сседмицата си и последна експедиция през 1433 г. и след нея няма друга. Западът започва своите пътешествия на изток едва 80 години по късно. 

Анализирайки мащаба на експедициите, екипажа, структурата на корабите, начина по който са построени и навигационната техника, най-вероятно по времето на Ченг Хоу Китай е бил много по-напред в областта на навигацията в сравнение с останалия свят.

Интересното е че Китай няма интерес и желание за плячкосване, обезлюдяване, поробване и грабеж на златни и сребърни мини и всички ценноти, които намерят в новите земи за разлика от европейските конкистадори, които отиват изцяло за забогатяване както на инвеститорите, които ги изпращат така и на самите себе си.

Какъв би бил светът, ако Китай беше намерил тези земи и как щеше това да се отрази на светът тогава и днес? Дали вместо английски сега щяхме да говорим китайски (мандарин или някой др. диалект) и дали до какво би довело това?

Ако Китай, а не Европа беше се добрала то тези икономически средства, дали щеше да има тази мощ и възможност да покорява други "светове"?

Смятам, че Киров е прав и го отнасят всички, просто бедните страдаме най-много, защото нямаме сериозни резерви, с които да покрием всички нужди.

Ето една интересна алтернатива, която ми попадна на скоро и честно казано много се замислям:

МЯРКА 6.4. ИНВЕСТИЦИОННА ПОДКРЕПА ЗА НЕЗЕМЕДЕЛСКИ ДЕЙНОСТИ

Ето още малко от същия професор:

1. Франция бе залята от протести срещу предложената от новия президент Макрон трудова реформа. Какво представлява тя?

2. Защо синдикалните движения днес са в упадък и кои са техните естествени съюзници, с които би трябвало да търсят общи действия?

3. Какви изводи могат да се направят за начина на работа на икономическата система след ужасните бури, връхлетели американските брегове? На тези и още много въпроси отговор дава проф. Ричард Улф.

В първата глава на "Произхода на човека" Чарлс Дарвин идентифицира около десетина части на тялото, които той с радост описва като "негодни за нищо или почти безполезни". Списъка на Дарвин далеч не беше завършен - телата ни са покрити с части, от които не се нуждаем. Нека да разгледаме някои от тях. 

1.Косми по тялото

Нашите предшественици се нуждаели от космите по тялото, за да се защитават и да се топлят, докато ние прекарваме години от живота си в опити да се отървем от тях.

2. Околоносните синуси

Не е ясно защо все още имаме синуси, тъй като единственото, в което са добри сега, е да се пълнят със слуз, да причиняват главоболие и възпаления.

3. Външни мускули на ушите

При кучетата и зайците мускулите в ушите са от значение, защото те мърдат ушите си. Хората не се нуждаят особено от тази способност, но така или иначе тези мускули са ни останали от предшествениците ни.

4. Мъдреците

Смята се, че мъдреците са били използвани от предшествениците ни да раздробяват някои храни, но вече не се нуждаем от тях.

5. Ребро на врата

Комплект от шийни ребра, вероятно остатък от периода на влечугите, все още се среща при по-малко от 1% от населението. Някои хора го имат само от лявата или от дясната си страна, докато някои имат и двете. Често предизвикват нервни и артериални проблеми.

6. Дланен мускул

Този дълъг тесен мускул се движи от лакътя до китката и липсва при 11% от хората днес. Веднъж важен за изкачване и катерене, вероятно бихте предпочели го запазите, ако бяхте боец или катерач.

7. Мъжки зърна

Очевидно е защо жените имат зърна, но мъжете обикновено не кърмят бебето. Причината мъжете да ги имат се дължи на факта, че всеки ембрион е един и същи в началото, а женското тяло е началният модел.

8. Еректор пили

Това са група мускули под повърхността на кожата. Те са карали космите на предшествениците ни да се изправят, за да изглеждат по-големи и по-страшни за другите хищници. Сега ни побиват тръпки благодарение на тях.

9.Апендикс

Когато говорим за отстраняване на органи, апендиксът е друга част от човешкото тяло, която се премахва при много хора. Той е прикрепен към дебелото черво, но функцията му е загадка за учените. Някои казват, че апендиксът е напълно безполезен, друго теория е, че съхранява добри бактерии, които влизат в действие след разстройство.

10. Тринадесето ребро

Нашите най-близки братовчеди, шимпанзета и горили имат допълнителен набор от ребра. Повечето от нас имат 12, но 8% от възрастните имат допълнително.

11. Пръстите

Учените открили, че хората ходят и балансират повече по средната линия на краката си, но сега постепенно се прехвърляме към балансиране повече към страната на големия ни пръст. Изследванията също така показват, че центърът на баланса все още се измества навътре. Това означава, че хората се доверяват на равновесие, но сега те не разчитат на тях толкова много. Ако тази тенденция се запази, вече няма да имаме нужда от нашите пръсти.

12. Опашна кост

Тя се намира в долния край на гръбначния стълб. Според една от теориите опашната кост се използвала от предшествениците ни за баланс, защото те вероятно са имали някаква форма на опашка.

13. Трети клепач

Общ предшественик на птици и бозайници може да е имал мембрана за защита на окото и изхвърляне на отломки. Хората запазват само малка част във вътрешния ъгъл на окото.

14. Издатина на Дарвин

Това е малка издатина, която се образува върху 10% от човешките уши. Не е ясно откъде идва, но някои изследвания показват, че може би някога е позволявала на ухото да се върти. Нашите предшественици са били странни.

15. Подраменен мускул

Този малък мускул, простиращ се под рамото от първото ребро до ключицата, би бил полезен, ако хората все още ходят на четири крака.</span> Някои хора имат един, някои нямат, а някои имат два.

Източник: http://9kefa.com/

С колко е по-голям американският държавен дълг от компаниите в S&P 500 или от световния износ на петрол?

Когато цифрите достигнат милиарди или трилиони, те започват да губят контекст. Американският държавен дълг е едно такова число, коментира VisualCapitalist. В момента той е на ниво от 19,5 трлн. долара, което е толкова голяма цифра, че е трудно да се осмисли.

Колко всъщност е голям държавният дълг на САЩ?

1. Американският държавен дълг е по-голям от 500-те най-големи публични компании в САЩ

S&P 500 е борсов индекс, който следи стойността на 500-те най-големи американски компании по пазарната им капитализация. Той включва огромни компании като Apple, Exxon Mobil, Microsoft, Alphabet, Facebook, Johnson & Johnson и много други. През лятото на 2016 г. общата стойност на тези 500 компании нарасна до 19,1 трлн. долара – малко под държавния дълг.

2. Държавният дълг на САЩ е по-голям от всички активи, управлявани от седемте най-големи мениджъра в света

Най-големите мениджъри на активи в света – компании като Blackrock, Vanguard или Fidelity, управляват инвеститорски активи за трилиони долари в акции, облигации, взаимни фондове, борсово търгувани фондове и други. Ако вземем седемте топ компании в този сектор и съберем активите, които те управляват, сумата ще бъде едва 18,9 трлн. долара.

3. Американският държавен дълг е 25 пъти по-голям от световния износ на петрол през 2015 г.

Да, страни като Саудитска Арабия, Кувейт и Русия постигат убийствени печалби от продажбата на петрола си по света. Цифрите зад този износ обаче са нищо в сравнение с дълга на САЩ. За да се изплати изцяло дългът, Саудитска Арабия ще трябва да дарява приходите си от износ на петрол през следващите 146 години.

4. Държавният дълг на САЩ е 155 пъти по-голям от златото, добивано в цял свят всяка година

Златото е символ на парите и богатството от дълго време, но дори годишното световно производство от около 3000 тона от скъпоценния метал е нищожна частица от целия дълг. На пазарни цени днес ще е нужно златото, добито за около 155 години, за да се изплати целия дълг.

5. Всъщност държавният дълг на САЩ е по-голям от всички физически валути, злато, сребро и биткойни, взети заедно

Точно така, ако съберете всеки долар, евро, йена, паунд, юан или всяка друга глобална физическа валута или монета налице, сумата ще достигне едва 5 трлн. долара. Ако към нея се добави физическото злато (7,7 трлн. долара), среброто (20 млрд. долара) и криптовалутите (11 млрд. долара), общата сума възлиза на 12,73 трлн. долара. А това са едва 65% от държавния дълг на САЩ.

Още графики можете да видите тук

Израел е създадена през 1948 г. с резолюция на ООН. Страната се присъединява към ООН на 11 май 1949 година. Оттогава насам Израел поддържа дипломатически отношения със 163 от 191 държави-членки на организацията. От 1967 година Израел поддържа отношения и с арабските, и мюсюлмански страни, а от 1979 г. и 1994 г. съответно има споразумения за свободно преминаване на границите с Египет и Йордания.

Израел се намира в центъра на т.нар. Израелско-арабски конфликт, който е определящ за цялата му външна политика. Земите на днешен Израел, вкл. Палестина, са възприемани от евреите като "национален дом за еврейския народ", докато панарабистите ги считат за изконна територия на палестинските араби. Въпросният Израелско-арабски конфликт е причина за редица войни между Израел и заобикалящите я мюсюлмански страни - най-вече Египет и Сирия. Такива са Арабско-израелската война от 1948 г., Суецката криза от 1956 г., Шестдневната война - 1967 г., Война на Йом Кипур - 1973 г., операцията Отбранителен щит срещу Интифадата ал-Акса от 2002 г. и войната с Ливан през 2006 г.. Израел побеждава във всички тези войни, с изключение на Суецката криза, където въпреки египетската победа спечелва Синайския полуостров.

Арабско-израелската война от 1948 г., е първата от много войни, които се водят в рамките на арабско-израелския конфликт. След нейния край Израел си извоюва статута на независима държава, а останалата част от установения по-рано британски мандат в Палестина е разделен на области, контролирани от Египет и Трансйордания. Арабско-израелският конфликт се оформя като трайна конфронтация между редица арабски страни, както и арабски военнизирани радикални групировки, поддържани от част от местното арабско население в палестинските територии, намиращи се под контрола на Израел от една страна, и ционистски движения, а по-късно и от създадената през 1948 г. (след края на Британския мандат в Палестина) държава Израел - от друга. Въпреки че Израел е създадена едва през 1948 г., историята на конфликта обхваща повече от век - от края на 19-ти, когато е създадено политическото ционистко движение, което започва борбата на евреите за създаването на собствена държава. След разпадането на Османската империя, в резултат на поражението ѝ през Първата световна война, конфликтът между евреите-ционисти и арабското население на Палестина е ограничен главно до териториалните претенции на двете страни към подмандатната територия. По време на напрегнатата ситуация през втората четвърт на 20 век към геополитическият компонент се добавят и религиозните и културните различия. През 1948 г. съседните арабски страни обявяват война на новосъздадената еврейска държава. По този начин, конфликтът излиза извън Палестина и прераства в конфликт между Израел и всички останали арабски държави в региона. С подписването на мирните договори с Египет (през 1979 г.) и Йордания (през 1994 г.), броят на враждебните към Израел държави намалява. В рамките на мащабната арабско-израелска конфронтация е прието да се отделя регионалния израелско-палестински конфликт, който се дължи предимно на сблъсъка на териториалните интереси на евреите и арабите, които съжителстват в Палестина. През последните години този конфликт е източник на политическо напрежение и открити военни действия в региона.

През 60-те години се забелязва тенденцията САЩ да се намесва във военната политика на почти всички арабски държави, като същевременно става основен доставчик на военно оборудване и снаряжение и се опитва с всички средства да ограничи влиянието на тогавашния СССР. От друга страна, компании от Франция и Великобритания постепенно монополизират икономиката на арабските държави. 60-те години са и периодът, в който арабският национализъм набира сила и широко се разпространява сред населението. Един от най-ярките защитници на тезата,че арабите трябва да са икономически и политически независими от Запада е египетският президент Гамал Абдел Насър. В резултат на това той започва широко-мащабни икономически реформи в Египет, като една от тях е идеята за построяването на Асуанският язовир в близост до река Нил. По този начин водите на реката ще може да се използват за напояване и произвеждане на електроенергия. За построяването на язовира обаче са нужни приблизително 1300 млн. долара и египетското правителство започва преговори с Международната банка за отпускане на заем. През февруари 1956 г. е постигнато споразумение, но при условие, че Великобритания и САЩ се включат, давайки помощ в размер на 70 млн. долара. Двете държави обаче се отказват от даденото по-рано обещание за помощ заради преждевременно сключени договори за закупуване на оръжие между Египет и СССР. На 17 юли 1956 г. британското правителство окончателно отказва да спонсорира построяването на язовира. Въпреки важността си за икономическото развитие на Египет проектът за строеж на язовира пропада. В този труден момент президентът Насър взима категорично решение за национализация на Суецката компания, която има право да експлоатира Суецкия канал и да контролира преминаването през него. Много страни са засегнати от този установен контрол и започва масово недоволство. Оттук нататък би могло да се говори за т.нар. Суецка криза. Тя се разделя на два етапа - първият, в който се водят дипломатически преговори, провеждат се конференции и се води тайна военна подготовка и втори етап, през който се извършват военни атаки от страна на засегнатите Израел, Франция и Великобритания срещу Египет. Именно заради вторият етап на кризата,тя става известна и като „Тройната агресия". След приключване на Суецката криза контролът върху Суецкия канал преминава изцяло в ръцете на египетското правителство.Чуждият икономически монопол постепенно е прекратен. Египет успява да докаже, че може да управлява канала и дори да подобри работата му, а също и дава ясно да се разбере, че не е „незряла" държава. След Суецката криза авторитетът на президента Насър, а и на самата държава, се увеличава не само сред арабските държави, а и в целият свят.

Арабско-израелската война от 1967 г., известна още като Шестдневната война (или Юнската война), се води между Израел и арабските ѝ съседки Египет, Йордания и Сирия. 6-дневната война се провежда в периода 5 - 10 юни 1967 г. От израелска гледна точка тя е предпазна военна кампания, целяща преустановяване на натиска на съседните арабски държава върху Израел и предпазване на еврейската държава от унищожаване. Войната е разработена стратегически и инициирана от генерал Моше Даян - тогавашен израелски министър на отбраната. Причина за тази война е, от една страна, натискът на Египет върху мироопазващия корпус на ООН, разположен след Синайската кампания от 1956 г. и новата египетска военноморска блокада, която затваря залива Акаба за израелско корабоплаване; от друга страна войната е предизвикана от съсредоточаването на арабски армии по израелските граници през май 1967 г. Войната е блестящ военен успех за Израел. Резултати от войната са няколко: поражението на Египет, което отслабва позициите на президента Гамал Абдел Насър; Израел отваря отново залива Акаба; Израел премахва непосредствената опасност от съгласуваната арабска кампания по всички фронтове; нови 600 000 араби се озовават под израелска власт в окупираните нови територии - ивицата Газа, Синай, Западния бряг и Голанските възвишения.

На 6 октомври 1973, денят Йом Кипур, Египет и Сирия нападат Израел. Нападателите са подкрепени и от други арабски страни. В тази война атакуват първо арабите. Атаката на Египет става възможна, след като те преминават израелската военна линия Бар-лев на Суецкия канал. Израел не очаква атаката на два фронта (атакуват я едновременно Египет и Сирия) и това улеснява арабските съюзници в началото на войната. От своя страна Египет е въоръжен с ракети земя-въздух, които помагат на арабската страна да отблъсне въздушните атаки на Израел (загубите са толкова големи, че премиерът Голда Меир забранява използването на авиация). Израел изглежда притиснат до стената, когато арабското командване заповядва на войниците и ракетите да навлязат навътре в полуострова. Тогава израелската авиация открива слабата страна на съветските ракети - те са с неподвижна глава. Тогава еврейските самолети започват да унищожават ракетите по-лесно и със значително по малко поражения. С посредничеството на американския държавен секретар тогава Хенри Кисинджър са постигнати споразумения през 1974 г. и 1975 г. за разделяне на израелските, от една страна, и египетските и сирийските войски, от друга страна, в Синайския полуостров и на Голанските възвишения. Макар арабските съюзници да постигат ограничени военни успехи във войната, те успяват да постигнат една важна политическа победа. Митът за израелската непобедимост е развенчан. На всички става ясно, че еврейската държава е силно зависима от САЩ. Военните действия струват на израелците сума равна на годишния брутен продукт на Израел. Войната предизвиква криза в израелското общество, което обвинява Мосад, че не е имало необходимата информация за готвеното нападение. Сформирана е специална комисия за разследване на обстоятелствата за конфликта. Войната от Йом Кипур води до засилване на международната изолация на еврейската държава. Много страни от Третия свят скъсват дипломатическите си отношения с Израел. Загубите и на двете страни са тежки. На Голанските възвишения загубите на сирийците са 3500 души, а на израелците - 722 души. {загубват 1150 танка, Ирак губи повече от 100 танка, Йордания - 50 танка. Израел губи на Голан 100 танка, а още 250 танка са повредени. Човешките загуби на еврейската държава са 2552 души - доста голяма бройка за малка страна като Израел.

Операция Отбранителен щит е голяма военна операция, извършена от Израелските отбранителни сили през април 2002 г.. Това е най-голямата военна операция на Западния бряг от времето на Шестдневната война през 1967 г.

Интифадата ал-Акса е вълна на насилие и политически конфликти, започнала през септември 2000 г. между палестинските араби и израелтяните. Тя е наричана още Втората интифада. „Интифада" е арабски термин и означава „въстание". Много палестинци смятат интифадата за националноосвободителна война срещу окупаторите, а израелците я разглеждат като терористична акция.

Израелско-ливанската война е двустранен въоръжен конфликт в Близкия Изток, в който участват Израел, от едната страна, и военизираната шиитска групировка Хизбула, базирана в Ливан, от другата страна. Военните операции засягат предимно Северен Израел и Южен Ливан. Кризата започва на 12 юли 2006г., когато бойци на Хизбула пленяват двама израелски войници и убиват други трима. Израел обявява това за военен акт и обещава тежки последствия за Ливан. Израелските сили отговарят с военна офанзива в Ливан, разрушавайки части от енергийната и транспортната инфраструктура в страната, като акцентът на нападенията пада върху разбиването на магистралите, които според Израел се използват за транспортиране на ракети, изстрелвани от Южен Ливан, за да поразяват селищни центрове. Няколко дена след началото на израелските атаки лидерът на Хизбула Хасан Насрала обявява открита война.

Източник: Wikipedia

Цитирай

 

"Такава възможност рядко се случва. Електоратът рядко има шанс да наблюдава как избраните от него политици в реално време се сблъскват с неизпълнимостта на дадените от тях лъжливи обещания". Това пише във „Вашингтон пост“ Ан Епълбаум, американска журналистка от полски произход и съпруга на Радослав Шикорски, бивш полски министър на отбраната и външните работи.

Обикновено предизборните обещания са толкова неясни, че трудно могат да бъдат свързани с реалността (“Да направим Америка отново велика”), друг път реализацията им е определена за толкова дълъг срок, че когато „гарантираният ръст“ най-сетне настъпи или не настъпи, този, който го е обещал, както често се случва, отдавна не заема своя пост.

 

Само че във Великобритания сега се стигна до съвсем различна ситуация. В периода на подготовката на миналогодишния референдум политиците, които се застъпваха за излизането на страната им от Евросъюза, дадоха напълно конкретни обещания. Някои от тях бяха резултат на невежество: както стана ясно, едва малка част от тях въобще са разбирали как работят механизмите на Евросъюза. Други обещания бяха откровени лъжи и политиците знаеха, че това са лъжи.

 

Поради това те не очакваха, че ще им се удаде да победят при гласуването, и не очакваха тяхното невежество и лъжа да бъдат разкрити. Но победиха и сега лъжите им изплуват на повърхността.

 

Най-наглата лъжа засягаше парите. В периода на подготовка за референдума водещите привърженици на излизането на Обединеното кралство от ЕС обикаляха страната с големи червени автобуси, на които имаше лозунг: „Всяка седмица изпращаме на ЕС 350 млн. лири, хайде вместо това да финансираме нашата система за здравеопазване“. Това се оказа много убедителен аргумент, както признаха привържениците на Брекзит. Само че това число беше измислица: Великобритания не изпраща на Евросъюза по 350 млн. лири седмично, показаха проверки на достоверността на информацията. Някои представители на победната кампания впоследствие признаха това. 

 

При това сега, вместо да се икономисват по 350 млн. лири седмично, участниците в преговорите се оказаха въвлечени в спорове за това колко пари дължи Великобритания на Европа – за неизпълнение на бюджетните обещания, за подписани споразумения, чиито условия така и не са били изпълнени.

Статията е публикувана във в. "Вашингтон пост“ и преведена от БГНЕС. 

 

Цялата статия може да прочетете тук: http://www.mediapool.bg/kalboto-lazhi-okolo-brekzit-zapochva-da-izpluva-news269148.html

Бърз мониторинг на рекордите в родния и световния арт пазар

ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/МОНИТОР, 28 февруари

Тиха лудост или умна инвестиция е да вложиш парите си в картини? Актуален въпрос преди края на първата изложба на гения Пикасо в България, която продължава до 15 март в Галерията за чуждестранно изкуство.

Арт гилдията се раздвижи не само заради тази експозиция, а и защото започва сезонът на търговете.

Тези дни мина наддаването на столичната галерия  GreenCat, на 5 март иде аукционът на „Виктория”, а на 26 март „Аполон и Меркурий” организират надпреварапод мотото „Съвременници”.  В култовата ни рубрика „Пет плюс пет този уикенд” събрахме любопитни факти и статистика за най-скъпо продадените платна у нас и по света.  Бързият  преглед на рекордите от търговете води до тъжен извод. Цените на  всички картини, предложени на аукцион  у нас, едва стигат 1млн. евро. За водещите къщи на Запад тази сума е смешна.
 

1.     Вешин на „Конски пазар в София”

Този шедьовър на Ярослав Вешин влиза като изключение в нашата класация, защото не е продаден на търг. Настоящият му собственик го купува за 160 000 евро и това прави „Конски пазар в София” най-скъпата картина в България. Притежателят държи да остане анонимен за широката публика.

Вешин рисува тържището на атове през 1898-а – само година след като е дошъл в България. По онова време го вълнуват основно битови сюжети. След няколко години живописецът вече е щатен художник на Военното министерство и оставя като наследство баталните шедьоври „На нож” и „Битката за Орлово гнездо”. Десетилетия наред историците на изкуството приписваха чешки произход на майстора на четката. Преди 4 години обаче, на откриването на юбилейна изложба на класика във Военноисторическия музей, неговият внвук Ярослав Генов (син на голямата дъщеря на художника Корнелия) осветли, че Вешин всъщност е словак.

СНИМКИ: АРХИВ

„Конски пазар в София” е с размери  82х141 сантиметра и носи два подписа на художника – на български в долния ляв ъгъл, и на латиница в десния. Репродукция на емблематичната картина беше публикувана в рубриката „Арт азбука” на вестник „Монитор” преди две години.

2.     На „Ръченица” с Мърквичка

Чехът Ян Вацлав Мърквичка, тачен като родоначалник на българската живопис, рисува прочутото си платно „Ръченица” поне в два варианта. Единият е изложен в Националната художествена галерия, а другият беше в неизвестност през последните 80 години. Появи се сензационно на търг на аукционна къща „Аполон и Меркурий” в края на миналата година и беше откупено за 75 000 евро от бизнесмен. Името му се пази от организаторите на наддаването по-добре от държавна тайна. Мистериозни са и предишните собственици. Най-напред картина е принадлежала на известен българин, заминал с указ на Н.В. цар Борис Трети да открие търговско представителство в Швейцария през 1942-1943 г. Човекът повече не се връща у нас. През 1959-а обаче наша правителствена делегация заминава за страната на шоколадите „Милка". Ръководителят й се среща с емигранта и го скланя да му продаде картини на Мърквичка и други майстори на четката срещу златни наполеони. Така вторият  вариант на „Ръченица"преживява соцепохата като притежание на влиятелна комунистическа фамилия.

СНИМКА: АК „АПОЛОН И МЕРКУРИЙ”

В недовършената „Ръченица” с размери 64х99 сантиметра личат уникални детайли, които показват, че Мърквичка първо е нарисувал интериора, а след това е добавил фигурите. Това е най-скъпата картина, продадена на търг в България.

3.     Мърквичка и „Оплаквачката”

Арт експертите предполагат, че Мърквичка е рисувал „Оплаквачката” като ескиз към мащабната „Задушница”. Образът на една от тъжителките е разработен детайлно с маслени бои върху картон с размери 31х23 сантиметра. На търг през миналата година цената й скочи от първоначалните 19 900 евро на 32 000.

Битовата живопис не е единственото занимание на художника през всичките 40 години, прекарани в България. Подвизава се и като педагог и първи директор на Рисувалното училище в Пловдив. На него дължим и герба на Княжество България, използван неофициално между 1881-1927 г. Проф. Ян Мърквичка, когото тук побългаряват на Иван, го прави в тандем с археолога Вацлав Добруски.

СНИМКИ: АРХИВ

Арт експертите предполагат, че проф. Мърквичка рисува „Оплаквачка” като ескиз към мащабната картина „Задушница”.

4.      За Жорж Папазов всичко е  абстракция

Френският критик Жан Креспер казва за него: „Той бе сюрреалист преди сюрреализма на Бретон, Макс Ернст, Хуан Миро, Андре Масон, Пикасо... В България понеже не всички са наясно що е сюрреализъм и има ли почва у нас, обикновено изтъкваме, че е роден в Ямбол.

Самият Папазов, който е шестото и последно дете в семейството на търговец, определя родителите си като „прости, но силни духом хора”. И едва ли е предполагал, че ще се превърне в космополит и художник със световно величие. По собствените му признания Папазов не е виждал картина преди да отиде в Прага през 1913-а.

На един от търговете в България миналата година негов „Абстрактен пейзаж” с размери 50х61,5 см беше продаден за 22 500 евро.

СНИМКИ: АРХИВ

Жорж Папазов и най-скъпо продадената му картина на търг в България. „Абстрактен пейзаж” с размери 50х61,5 см беше продаден за 22 500 евро.

5.     Майстора и неговото „Момиче”

Има някаква ирония във факта, че Майстора е бил пословичен със своята скромност, а към днешна дата е белег на престиж и богатство да се хвалиш с негова творба в сбирката си. „Беше кротък човек, много добър, с хората се носеше много добре, много помагаше на бедните, постоянно им даваше пари. Не се обличаше хубаво, понеже работеше с блажни бои”, разказва Тодорка Каменова – негов модел. Колекционерката клюка пък реди, че три месеца преди да го застрелят в Амстердам, Косьо Самоковеца купил за 50 000 долара „Копачки” – недовършена картина с образите на три селянки, нарамили кирки.

Миналата година на търгове излязоха няколко платна на Владимир Димитров-Майстора. Най-добре се продаде „Момиче” – почитател на художника я откупи за 19 100 евро при първоначална цена 6600.

Освен оригинали, на арт пазара циркулират и доста фалшиви рисунки на Майстора от престоя му в Сиракуза. Фалшификаторите пускат оригиналите на ксерокс като ползват стара хартия. Полученото копие пак се снима няколко пъти докато образът избледнее. Накрая мошеникът повтаря отгоре с туш рисунката. После смачква хартията и „Майстора” е готов.

СНИМКИ: АРХИВ

Владимир Димитров-Майстора рисува „Момиче” върху  платно с размери 39,5х33,5

...и пет в чужбина

1.     „Момче с лула” в ателието на Пикасо

В зората на миналия век е беден гений, който понякога гори картините си, за да се сгрее. Десетилития по-късно топлина не му липсва – остава си гений, но вече е признат и подплатен с милиони. Според изкуствоведите, Пикасо оставя наследство от 80 000 произведения на живописта, графиката и скулптурата. С най-висока котировка към момента е платното му „Момче с лула”. На търг, организиран от „Сотбис” в Ню Йорк преди  пет години то беше откупено за 104 158 000 долара. Испанецът рисува картината през 1905-а. По онова време е на 24 години и тъкмо се е преместил в Монмартър – свърталището на парижките бохеми.  Момчето от картината понякога се отбивало в ателието му, а лулата и венецът били обичайните му аксесоари.

Съмнително е дали в София някога ще видим този шедьовър на живо. Благодарни сме обаче за шанса да видим оригинали на Пикасо в Галерията за чуждестранно изкуство. До 15 март там продължава първата изложба на гения вБългария „Аз не търся. Аз намирам”. Може и да звучи невероятно, но е факт, че заради тази експозиция сърби си правят автобусни екскурзии до София.

СНИМКА: АП

„Момче с лула” държи рекорда за най-скъпо продадена на търг картина с изумителните $104 милиона.

2.     Музата на Пабло – „Дора Маар с котка”

Хърватката Дора Маар – фотографка и художничка, е петата от  седемте музи на Пабло Пикасо. Споделя страстта му да прави изкуство и любов цели десет години. Интелектуалните и плътските им игри раждат някои от най-дръзките шедьоври на художника.  Пикасо рисува този портрет на Дора през 1941-а. На тъ рг на  „Сотбис” през 2006 г., анонимен купувач спечели шедьовъра за 95 200 000 долара. Наддаването беше по телефона, а после се чуха слухове, че ценителят е руски олигарх. Сумата е колосална и изненадваща – предварителните нагласи бяха, че таванът на платното ще стигне „едва” до 50 милиона в зелено.

СНИМКИ: ART.COM

Ето как Пикасо е запечатал за поколенията образа на любовницата си Дора Маар. Портретът „Дора Маар с котка” става притежание на руски олигарх срещу повече от $ 95 милиона.

3.     Климт и покровителката Адел

Ако се доверим на четката на Густав Климт, то тъмнооката Адел Блох-Бауер е най-изящното цвете на Виенския хайлайф в началото на миналия век. Дамата е дъщеря на влиятелен банкер, а неин съпруг е индустриалецът Фердинанд Блох-Бауер – основен спонсор на живописеца по онова време. Прекрасната Адел е единственият модел, който Климт рисува два пъти – през 1907-а и 1912 година. Второто платно беше разиграно на търг на „Кристис” през 2006-а и закова чукчето на 87 936 000 долара. И двата шедьовъра имат интересна съдба. Семейство Блох-Бауер са влиятелни евреи, които напускат Австрия след идването на нацистите. Адел умира още през 1925-а, но настоява в завещанието си съпругът й да дари картините на галерия в родината й. Фердинард обаче не се разделя с тях. Когато бяга отвъд Океана шедьоврите остават във Виена и попадат в ръцете на нацистите. След Втората световна война в продължение на 60 години красят изложбените зали в двореца „Белведере”.  През 1998-а че влезе в сила закон, според произведенията, иззети от нацисткия режим, трябва да бъдат върнати на притежателите си. Така портретите на Адел се озоваха в племенницата на мъжа й Мария Олтман. Единият беше разигран на търг, а другият след частна продажба осигури на наследниците на Блох-Бауер още 135 милиона долара.

СНИМКА: ART.COM

„Портрет на Адел Блох-Бауер” II е високо оценената на търг творба на Климт. След наддаване шедьовърът е продаден за 87 936 000 долара

4.     Ван Гог и утехата му д-р Гаше

Приживе Винсент ван Гог все пак успява да продаде десетина пейзажа и един автопортрет и да сподели за откупките в писмата до брат си Тео.  Но получените пари са на светлинни години от баснословните суми, броени от колекционери след смъртта му. Шедьовър на гениалния холандец не е излизал на търг от 1990-насам, когато японският бизнесмен Риоей Саито получава „Портрет на д-р Гаше”, рисуван век по-рано, за 82,5 млн. долара. Наддаването е организирано от „Кристис” в Ню Йорк и още тогава става ясно желанието на новия собственик – японецът толкова обожавал шедьовъра, че искал да бъде кремиран с него. Любителят на изкуството умира през 1996-а, но за щастие картината не отива с него в отвъдното.

Портретуваният д-р Гаше е последният лекар и приятел на Ван Гог. Художникът се сприятелява в него в Овер и той е най-близкият му човек в последните месеци от живота му. Именно д-р Гае чете слово на гроба на живописеца, но не успява да го довърши, защото гласът му се дави в сълзи.

СНИМКА: ART.com

Познати са два портрета на д-р Гаше, единият от които се пази в музея „Орсе” в Париж.

10. На танци с Реноар

Шестото дете на шивач и обща работничка. Пътят му в изкуството започва във фабрика за порцелан и рисуване върху чинии, минава през Лувъра, където прави копия на картини, рисува дори украсите на ветрила. За да стигне върхове и прокара нови пътища в живописта. Излага за първи път картина през 1864 – става дума за „Танцуващата Есмерадла”. Голямото признание идва декада по-късно – след първата изложба на импресионистите. „Танци в Мулен дьо ла Галет. Монмартър” е най-скъпо продадения шедьовър на французина на търг. Японецът Рюей Саито я закупува през 1990-а заедно с платното на Ван Гог „Д-р Гаше”. Явно обаче не е обожавал така страстно Реноар, както Винсент, защото не се заканва да изгори платното му заедно със себе си. Освен това брои за него „само” 78 милиона долара.

СНИМКИ: ART.COM

За последен път платно на Пиер-Огюст Реноар излиза на търг през 1990. Тогава  „Танци в Мулен дьо ла Галет. Монмартър” е откупена за 78 млн. долара.

http://elenak.blog.bg/zabavlenie/2009/02/28/pette-nai-skypi-kartini-na-tyrg-u-nas-i-pet-v-chujbina.297118

Преди няколко дни видео на "Анонимните" обяви наличието на извънземни, базирайки се на данни на НАСА. Агенцията обаче отрече това. Според професор Лъчезар Филипов, астрофизик към Института за космически изследвания към БАН, има две възможни причини, поради които "Анонимните" пуснаха видеото си точно сега. НАСА отричаше други форми на живот, а след това започна да говори за ледените планети, които са спътници на Юпитер и Сатурн. Сега се заговори за форми на живот в атмосферата на Сатурн и на Юпитер - там, където няма твърда почва. По принцип по-рано НАСА говореше, че живот може да съществува само на каменните планети от типа на Земята, Марс, Венера, Меркурий. Много странно, но НАСА започная много бързо да сменя концепцията си, коментира астрофизикът пред в. "Телеграф" и допълни: Допреди 30 години се отричаха много работи, свързани с живота. След това дойде откриването на така наречената система със седем планети, от които три са в зоната на живот. Отново беше странно, защото тази система беше открита преди четири години от НАСА. Дълго време те не бяха сигурни какво са открили, защото става въпрос за една система, която е мини-система на Слънчевата. Там самата звезда Червено джудже е 10 пъти по-малка от Слънцето. Говори се също за търсене на форма на живот около Алфа Кентавър. Такава система е получена във вид на житен кръг в обсерваторията "Чибилтън" през 2001 година. В полето до радиотелескопа е получено едно съобщение във вид на житен кръг, което много наподобява нашето съобщение, което е изстреляно през 1974 година. В "Чибилтън" вместо на човек има рисунка на главуняк - същество с голяма глава. Нашето съобщение също е във вид на рисунка. Според професорът има две възможни причини, поради които Анонимните пуснаха видеото си точно сега. Едната е продиктувана от това, че наближава датата 8 юли - годишнина от случая "Розуел". Там падат две чинии, до които е имало тела на извънземни, някои от които още са били живи. Всичко това е било прибрано и скрито. Другият вариант ем че тази информация може да е инициирана от самите членове на НАСА. Те знаят много неща и това е направено, за да се види реакцията на хората. И в момента, когато се види, че няма да има много голям шок, ще бъде публикувано като официална информация. Лъчезар Филипов коментира и отношенията с колегите си от БАН, след като получи наказание за това, че се изказва от името на академията. "Наказанието си ми стои. Не мога да разбера логиката на моите колеги. Те ме наказаха, а други - американци, германци, непрекъснато говорят на тази тема. Помолих да се разбере кой е инициаторът на това. Имам 40 години стаж в тази академия. Някои искат директно моето уволнение. Защо избърза академията да ме накаже и да публикува наказанието в сайта, без да разбере кой е източникът? Сега стоя с полузатворена уста, не ме допускат до медии и така нататък. Защото, видите ли, аз съм срамял науката. Казвам собственото си мнение."

Прочети повече на: https://www.novini.bg/news/430982-проф-лъчезар-филипов-наса-ни-тества-чрез-анонимните.html

Аналитичната агенция CB Insights обяви, че само за първото тримесечие на 2017 година големите технологични компании са погълнали 34 стартъпа, работещи в сферата на изкуствения интелект. Това е два пъти повече за същия период на миналата година.

Най-активни са IT гигантите, които непрекъснато укрепват позициите си в областта на изкуствения интелект или се опитват да възстановят изгубени позиции в тази сфера. Лидер е Google, който от 2012 година до тази пролет е закупил 11 стартиращи ИИ компании. Интернет гигантът е следван от Apple, Facebook и Intel.

Като правило, технологичните гиганти отказват да коментират своите стратегии относно изкупуването на младите ИИ компании. Най впечатляващите скорошни събития в тази област са поглъщането от страна на Apple стартъпа за структуриране на данни Lattice Data, както и намерението на Ford да инвестира $1 милиард в основаната от бивши високопоставени специалисти на Google и Uber млада компания Argo AI, с основна дейност създаване на системи за роботизирано шофиране.

Стартъпите задълбочено изучават възможностите на изкуствения интелект в точно определени области, като например в здравеопазването и особено в търговията.

Независимите ИИ компании непрекъснато получават делови предложения. Генералният директор на много успешния стартъп Clarifai, специализиран в разпознаването на обекти в изображения и видео сподели, че от създаването на компанията в края на 2013 година до днес е получил 10 предложения за закупуване на стартъпа.

Очевидно е, че конкуренцията в тази област става особено ожесточена.

Вижте повече: https://www.kaldata.com/it-%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b8%d0%bd%d0%b8/%d0%b3%d0%be%d0%bb%d0%b5%d0%bc%d0%b8%d1%82%d0%b5-it-%d0%ba%d0%be%d0%bc%d0%bf%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d1%81%d0%be%d0%b2%d0%be-%d0%b8%d0%b7%d0%ba%d1%83%d0%bf%d1%83%d0%b2%d0%b0%d1%82-%d0%b8-248994.html