Ето ви 10 снимки, които показват последствията и какво се случва в момента:

The San Blas archipelago in Panama, 2002 and 2014

Arctic ice, 1980 and 2012

The Enterprise Bridge passes over a section of Lake Oroville in 2011 (left) and 2014 (right) in Oroville, California, which is experiencing “exceptional” drought.

Aral Sea, 1989 and 2014

Bleaching of the Great Barrief Reef, 2002 and 2014

1880s and 2005: Alaskan Muir Glacier and Inlet

1920 and 2008: Grinnell Glacier Overlook in Montana.

1930s and 2005: Alaskan Pedersen Glacier

1926 and 2008: Grinnell Glacier in Montana

 

Източник: collectivelyconscious.net

Скорошно проучване на ДНК на индианците показва, че са с най-уникалните гени от всички раси по света. Въпросът за произхода на първите американски жители е бил изследван в продължение на десетилетия. Сега след сравнение на ДНК проби от индиански и европейски групи пoражда нова теория.

http://themindunleashed.org/2014/08/dna-analysis-shows-native-american-genealogy-one-unique-world.html
http://collectivelyconscious.net/articles/dna-analysis-shows-that-native-american-genealogy-is-one-of-the-most-unique-in-the-world/

Аз искам да попитам, че наскоро отново гледах "Смело сърце" и ми направи впечатление така нареченото: Prima Noctis - правото на лорда да вземе новоомъжена жена от подчинените им земи в леглото си и да прекара първата нощ с нея.

Това било ли е факт в Европа и къде се е случвало и от къде произлиза тази "традиция"?

Пичове, пишете за Централна европа и за някой страни от Европа, които са били част от СССР така сякаш сте част от тях, а реално всичко, което пишете не е вярно.

В цяла Европа има много противоречиво мнение спрямо Русия. В Чехия, Полша, Унгария и Словакия обикновените хора не искат да говорят на Руски, въпреки, че знаят. Особено в Полша там младите са много анти руски настроени. В Унгария няма дори да казвам какво е мнението спрямо Русия. Словакия и Чехия отказват да говорят на руски освен на руските туристи...

Общо взето в тези изброени страни руските туристи са изключително добре дошли, но не защото са руснаци, а защото са туристи..., както всички други туристи.

Аз не разбирам много за какво говорите тук. Обикновеният руснак има много добре мнение за България. И като цяло България е много хубаво място за почивка през лятото и защо да не си изхарчи спестяванията тук. Нещо цялата картинка ми се губи, какво толкова спорите...в същия контекст на мисли се сещам за следната история:

Ние сме в един обикновен влак в Германия, където на съседната пейка сяда - видимо китайски турист. Срещу него - видимо пропаднал германец. Германеца завързва разговор и веднага му задава въпрос - "Абе ти фен ли си на Мао?"

Китаеца много озадачен го поглежда и не му отговаря. След това германеца продължава - Аз гледах на скоро един документален филм за Мао. Той бил голяма работа, на нас тук ни трябва такъв човек, който да строява и да дава ред. Сега всичко е на произвола и ето аз съм безработен вече 3 години и държавата ми дава някакви 800 евро, защото не мога да си намеря работа. И миналия месец ми отрязаха кабелната, защото вече държавата няма да ми плаща кабелната. Е кажи сега, ако Мао управляваше щеше ли да ми отрежат кабелната?

И в този момент разбираш, че няма германец, няма руснак, няма българин, няма циганин...всички нации имаме някакви боклуци, които винаги се появяват от някъде...

В следващите 5-10 години никои няма да използва телефонни номера за да проведе телефонен разговор. Интернет профила или имейл адресите ще заменят нуждата от запомнянето на поредица от числа, съобщава вестник The Copenhagen Post, цитиран от агенция Фокус. „Телефонните номера вече изчезват и ще бъдат пълна отживелица в следващите пет години. В близко бъдеще хората ще получават обаждания пред своя профил в Мрежата или имейлите си“, коментира Торбен Рюне, телекомуникационен анализатор в консултантска компания. 

Според Рюне смартфоните дотолкова са се развили и мрежите за пренос на данни са така добре развити, че скоро интернет връзката ще бъде стабилна колкото всяка далекосъобщителна мрежа. 

„Технологично е възможно телефоните да бъдат премахнати още сега. Единствената причина промяната да не се е състояла все още е, че индустрията трябва да приеме определени стандарти за кодиране на личните данни“, пояснява експертът Николас Фредериксен. 

По-скоро не съм съгласен..., а ти как би коментирал?

Quote

Така например, веднъж жителите на сегашната френска Ривиера са си легнали като италианци, а на следващата сутрин се събуждат французи, защото група политици е определила тяхната съдба. При това тяхната национална принадлежност претърпява радикални промени, и това което един ден по-рано е било тяхна най-голяма гордост, ден по-късно се превръща в най-тежко престъпление. Такива примери в историята има много. Те са характерни за цялата история на развитието на съвременната държава. Достатъчно е да хвърлим поглед на идиотските и халтурни решения на Версайския мирен договор и ето ви най-добрата илюстрация на това, как днес се фабрикуват нации.

И следващия абзац продължава с това, че историята е пълна с много подобни примери. Както и в текста се казва Европа е пълна с много малки народи, които се обединяват в последните 200 години. 

Има два основни вида национализъм, френския и немския...едните обединяват според езика, другите според народността. 

В крайна сметка ние имаме изключително хубав пример как след балканските войни и Първата световна война оставяме изключително много българи зад нашите граници и в момента не можеш да чуеш добра дума за българите от нито един от тези "българи", които са притопени от сърби, гърци, турци и румънци..., само ние някак оставихме всеки да си бъде какъвто е в България. Дори българите пумаци вече не са българи в нашата България, какво остава за тези, които са на гръцка територия примерно...

Между народ и нация съществува такава разлика, както и между общество и държава. "Обществото, - казва Томас Пейн, - във сички случаи е благо; държавата в най-добрия случай е необходимо, а в най-лошия - непоносимо зло". Обществената организация е естествено образувание, което се е развило отдолу нагоре под влиянието на определени закономерности и в основата на  което стои зачитането на общите интереси. Държавната организация е изкуствено създание, което се налага на хората отгоре и единствената цел на което трябва да се търси в защитата на привилегированите малцинствени общности за сметка на всички останали.

Народът е естествен резултат от обществената организация. Той е обединение на хора, обусловено от по-голямо или по-малко родство в произхода, общите форми и особености на тяхната култура, общността на езика, обичаите, преданията и т.н. Тази обща черта живее и действа във всяко отделно звено от народното обединение и се явява важна част от неговото индивидуално и колективно съществуване. Неговото изкуствено създаване е толкова невъзможно, колкото и насилственото му разрушаване, защото това е равносилно на унищожаването на всичките му звена. Един народ може да бъде подчинен на чуждестранно господство и неговото развитие да бъде задържано изкуствено, но неговите естествени, психологически и културни особености и склонности никога не могат да бъдат насилствено задушени. Напротив, именно под чуждото иго те се проявяват още по-ясно и служат един вид като защитно средство за съхранението на народното тяло. Опита, който са имали англичаните с ирландците, австрийците с чехите и югославяните, немците с поляците,  показващ ни само няколко примера, служи като класическо доказателство за несломимото упорство на чувството за съпричастност на хората от един народ, което произтича от неговото обществено съществуване. Евреите могат също да се дадат като типичен пример. Даже често виждаме, че ако в културно отношение потиснатият народ стои по-високо от своите потисници, то последните, така да се каже, се претопяват в тяхната по-висока култура. Така например, войнствените монголски орди, които завоюват Китай и му налагат император, само в разстояние на няколко поколения се превръщат в китайци, поради това че примитивната им култура не е могла да се противопостави на величието и изтънчеността на китайската. Същото явление наблюдаваме и в Италия, която векове наред е била изложена на нападенията на ордите на варварските народи. Високоразвитата култура на Италия отново и отново е удържала победа над грубата сила на варварството, което в края на краищата е способствало за  подмладяването и новото обогатяване на тази култура. И това е  съвсем естествено, доколкото насилственото налагане на чужди обичаи, привички и идеи на един народ е толкова трудно, колкото и вкарването на даден човек в тесните рамки на нечия чужда индивидуалност. Там, където е възможно естественото сближаване и постепенното взаимно спояване на различните народи, то става винаги доброволно и неосъзнато по пътя на естествената адаптация, но никога чрез грубото насилие.

Нацията, обаче, е винаги изкуствен продукт на държавната организация, така както и национализма в основата си не е нищо друго, освен идеология на държавата - един вид политическа теология. Принадлежността към дадена нация се определя изцяло от външни фактори и доводи за държавни интереси, зад които разбира се, винаги се крият особените интереси на определени класи. Един ограничен кръг от политици и дипломати, представители на привилегированите малцинства в държавата, съвсем произволно приема решения за националната принадлежност и бъдещето на конкретни групи от хора, които са длъжни да се подчинят на заповедите на властите, без самите те да имат каквото и да било право на самоопределение. Така например, веднъж жителите на сегашната френска Ривиера са си легнали като италианци, а на следващата сутрин се събуждат французи, защото група политици е определила тяхната съдба. При това тяхната национална принадлежност претърпява радикални промени, и това което един ден по-рано е било тяхна най-голяма гордост, ден по-късно се превръща в най-тежко престъпление. Такива примери в историята има много. Те са характерни за цялата история на развитието на съвременната държава. Достатъчно е да хвърлим поглед на идиотските и халтурни решения на Версайския мирен договор и ето ви най-добрата илюстрация на това, как днес се фабрикуват нации.

Работата се състои в това, че всички големи европейски държави се състоят от десетки малки народи и народности, които дори много често са отделени един от друг по своя произход и език, но са били насилствено споени в нация поради определени династически или икономически интереси. Дори там където националното обединение е било проникнато от духа на големите народни движения, както е било в Италия и Германия, в основата на тези движения винаги е лежала реакционна идея, която съвсем закономерно довежда до най-лошите резултати. В този смисъл революционните методи, до които толкова често е прибягвал национализма не променят нищо. Мадзини и неговите поддръжници са били, разбира се, по своите методи революционери, но техните политически идеи и стремежи към единна национална държава са били крайно реакционни и разрушителни за културата. От "политическата теология" на Мадзини до фашизма на Мусолини има само една крачка. Нека само погледнем новоизлюпените държавни образувания, възникнали в Европа след войната¹. Същите тези национални малцинства, които по-рано не се уморяваха да се оплакват от насилията над тях от страна на чуждите угнетители, днес когато стремежите им са постигнати, се проявяват като потисници на националните малцинства в техните собствени страни. В името на националното освобождение те са отхвърлили от своите плещи игото на чуждото господство, за да наложат едно къде по-тежко от предишното. Полша, Югославия и пограничните дъжави между Русия и Германия са класически пример в полза на нашето твърдение. Разбира се това е съвършено естествено, доколкото и най-малките държави винаги се стремят да вървят по пътя на големите и да подражават на техните действия. Това е най-доброто доказателство за това, че хармоничното съжителство на народите в рамките на сегашната държавна система е изобщо невъзможно.

Именно съвременната конституционна държава е развила прекомерно понятието за нация. Абсолютната монархия, която така да се каже, представлява фетишисткия период в историята на развитието на държавата и в която кралят е бил зримото изражение на цялата система, се отнасяла към широките маси от безправни поданици като към едно голямо стадо, предназначено за стригане. По тази причина тя само в редки случаи ги е привличала към защитата на страната, която е поверявала на  армии от професионални войници. Едва съвременната държава, дала на своите граждани правото да участват в управлението благодарение на избирателното право, е развила идеята за нацията до нейните съвременни мащаби. Гражданина, когото са хипнотизирали чрез новопридобитите му права, сега е длъжен да поеме върху себе си и задълженията, произтичащи от тези мними права. Избирателната урна става жертвен олтар на човешката личност, избирателната бюлетина - акт за доброволното духовно и икономическо робство на масите. Едва френското якобинство създава абстрактното понятие за държавата, а заедно с него и абстрактната представа за нацията. Оттогава идеята за национално единство става лозунг на повечето буржоазни партии, от които, както и много други неща, са я наследили социалистите-държавници. Националното единство става синоним на културно развитие, символ на народния живот; всяка заплаха за него се счита като заплаха за националната култура. И тази приказка, която тихомълком е приета за истина, продължава и днес да смущава умовете, въпреки  че историята постоянно ни доказва обратното. Именно периодите на така наречената "национална разпокъсаност" са били и до днес най-великите културни епохи в историята, като в същото време периодите на "национално единство" са били епохи на най-голям културен упадък и гибел.

Древна Гърция, съвършено раздробена национално и политически, ни е дала една култура, която и днес в много отношения ни служи за пример. Когато по-късно Александър Македонски със силата на оръжието установява гръцкото единство, културните сили и творческите стремления на страната пресъхват - те са могли да се развиват само в условията на свобода. Великият период на свободните градове от средновековието е бил епоха на крайна национална разпокъсаност, но именно в това време се ражда култура, подобна на която и досега не се е появила в Европа. Грандиозните паметници на архитектурата, живописта и скулптурата от това време служат като блестящо свидетелство за тази велика фаза от развитието на човечеството. Когато по-късно държавата издига върху развалините на същата тази култура знамето на "националното единство", последните останки от културно величие се стапят, като сняг на слънце и в Европа се разразяват най-ужасяващите войни, започва епохата на всичко унищожаващото варварство. Ако хвърлим един поглед към историята на Германия, ще видим потвърждението на този исторически процес. Всички големи постижения на духовното величие и култура в тази страна се отнасят към времената на нейната така наречена "национална разпокъсаност". Нейната класическа литература от Клопщок до Шилер и Гьоте, потресаващото изкуство на нейната "романтическа школа", класическата й философия от Кант до Фойербах, върхът на нейната класическа музика от Бетховен до Вагнер - всичко се отнася към това време. Установяването на единната национална държава, макар и да не е било осъществено толкова радикално като във Франция, ознаменва упадъка на културата в Германия, пресъхването на творческите сили, триумфа на милитаризма и бездушната бюрокрация, която довежда народа с някога велики склонности до чудовищна катастрофа, като го превръща в едно бездушно стадо. И така е не само в Германия. Историята на Италия, Испания, Франция, Русия и т.н. е само повторение на същите тези исторически факти. И това е съвършено естествено. Държавите не създават култура, както често безсмислено ни убеждават, затова пък те почти винаги я унищожават. Дъжавата и културата се намират в непреодолимо противоречие. Мощната държавна машина е най-голямото препятствие за всяко културно развитие. Културата процъфтява най-вече там, където държавата умира или е сведена до минимум. Политическото господство винаги се стреми към еднообразие и подчиняване на всички области на обществения живот на един определен шаблон. Но с това то влиза в непримиримо противоречие с творческите сили на културното развитие, които винаги търсят нови форми и въплъщения и които са така свързани с безкрйното разнообразие, както политическата власт - със създаването на шаблони и застинали форми.

Между политическите властнически стремежи на привилегированите малцинства и културния живот на народа винаги се води една вътрешна борба, доколкото те имат различна насоченост, никога неподдаваща се на доброволно смесване и водеща до привидна хармония само посредством външна принуда и духовно насилие. Ако на държавата не се удаде да насочи културната деятелност в определено русло, обслужващо нейните цели и с това да прекъсне нейното естествено развитие, то културата рано или късно ще разкъса политическите рамки, които тя възприема само като окови. Но ако апарата на политическата власт е достатъчно силен за да насочи задълго културния живот в определени, желателни за него форми, то тя ще потърси други обходни пътища, поради невъзможността й да се придържа към каквито и да е политически граници. Държавите никога не загиват от изтънчеността на своята култура; те умират от разрастването на принципа на политическата власт, на който постепенно се принасят в жертва всички живи сили в страната. Независимо от това дали става въпрос за властта на църквата, държавата или партиите проклятието на властта се състои в постоянният й стремеж да разшири сферата на своето господство. Целият авторитет на държавата е основан на този принцип, който постепенно задушава всички останали сили и с това става причина за своя собствен упадък. Рим загива не поради въздействието на твърде изтънчената си култура, както често ни убеждават историците, той загива поради своята собствена власт, която, както и всяка друга, се стреми постоянно да разширява границите на своето влияние и в края на краищата предизвиква катастрофата на своята собствена гибел.

Важното различие между културата и властта се състои в следното: всяка култура, която не е много ограничавана в своето развитие от политически препятствия, води до постоянно обновление на творческия стимул, към растящо разнообразие на творческата дейност. Всяко добро произведение пробужда потребност от още по-голямо съвършенство и още по-дълбоко въодушевление. Културата винаги се явява творческа и винаги търси нови форми на деятелност. Властта напротив, никога не е творческа; тя само използва творческата сила на културата, за да прикрие своята нищета. Тя винаги действа разрушително, постоянно стремейки се да вкара всички проявления на социалния живот в железния корсет на своите закони. Форма на нейното духовно изражение е мъртвата догма, нейният метод е твърдото насилие. Бездушността на нейните стремежи поставя незаличим печат върху нейните носители и ги прави бездушни и жестоки, дори и първоначално да са имали най-добри намерения. Тя довежва самолюбието на своите представители до степен на болезнени желания, докато за тях все още има обект за покоряване. Щом той изчезне, властта търси удовлетворение в голата жажда за наслаждения и в безумното пилеене на заграбените от нея блага. Така е било и в Рим. Рим умира от своята болезнено изострена жажда за власт, която до последно пречи на всяко културно развитие и го е водела към неговата собствена гибел. Държавите могат да загинат; културите само се преобразуват и приемат други форми. Съвременната единна държава не е нищо друго, освен въплъщение на принципа на властта на имотните класи, победа на еднообразието над богатото разнообразие на народния живот, триумф на духовната дресировка над естественото възпитание и формиране на характерите, подмяна на личното чувство с нямото подчинение, с една дума - насилие над свободата от страна на жестоката държавна власт и бездушните шаблони.

Това ясно е разбрал още Прудон, адресирал към Мадзини, най-видния представител на идеите за национално единство, следните думи: "Всяка първоначална особенност характерна за разнообразния ландшафт на отделните държави се изгубва при централизацията, каквото е истинското име на това национално единство. Голямата централизирана държава конфискува цялата свобода на провинциите и общините в полза на висшата власт - правителството. Какво всъщност представлява това единство на нацията? Превръщане на отделните народни съобщества, в които живеят хора съществено различаващи се едни от други, в абстрактна нация, в която никой не може свободно да диша и никой не познава другия. За поддържането на цялата тази огромна машина, в която хората са лишени от възможността сами да се разпореждат със собствената си съдба,  е необходима чудовищна бюрокрация, цял легион от чиновници. За защитата й от вътрешни и външни сили е необходима постоянна армия, служещи, войници, наемници - това е бъдещето на нацията. Това грандиозно единство изисква слава, блясък, разкош, импозантни цивилни листи, посланици, пенсии, доходни местенца. И кой ще плаща на всичките тези паразити? Народа. Който говори за единна нация, той има предвид нация, поробена от своето правителство. . . Това единство не е нищо друго, освен форма на буржоазна експлоатация под защитата на щиковете. Национално-политическото единство на големите държави представлява господство на буржоазията. Оттук и страстта на буржоазията към единната държава." Гениалният французин прекрасно е разбрал скрития смисъл на всички, така наречени, стремежи към единство. Той е предвидил много ясно това, което и до сега не могат да видят нашите съвременни социалисти-държавници, като се започне от социал-демократите и се завърши с различните филиали на болшевизма. Той е успял да го предвиди, защото неговият поглед не е бил замъглен от сляпата вяра в държавата, както това е при партийните социалисти, които така и не са успели да се измъкнат от тясната черупка на яйцето на своите якобински предшественици.

Така нареченият "икономически национализъм", който се засилва в последно време и се проповядва не само от буржоазните икономисти, но и от много известни социалисти, изникна от същите тези корени. Европейският капитализъм днес все повече влиза в конфликт с отделните национални стопански системи, чиито тесни форми вече не отговарят на новите му стремления. Възникването и развитието на международните тръстове и картели е само опит да се преодолее ситуацията, създадена от националните и политически понятия от миналото. Но ако от това сега се правят заключения, че икономическият строй на европейските народи трябва да бъде преустроен и, че той трябва да се строи в съответствие с техните особени качества и някакво уж присъщо им от природата своеобразие, то това отново е идеологически опит, не можещ да скрие своята тайна цел. Мисълта за ограничаването на производството на различните страни само в определени отрасли, към които те уж са призвани по волята на съдбата благодарение на техните особени навици, и за изключването на всяка друга дейност е само повторение на разсъжденията на старите английски икономисти, които са вярвали, че природата е създала едни народи само за промишлеността, а други - изключително за селското стопанство. В действителност този, така наречен, икономически национализъм, който по същия начин, както и политическият представлява от самосебе си чисто покушение срещу културното развитие на народите, произтича от икономическите интереси на съвременния колективен капитализъм, който разчита на подобна преориентация на цялата система на производство за да увеличи производителността на стопанството. Това трябва да стане чрез рационализация на промишлеността, разпространена не само в предприятията, но и върху територията на цели страни. Както и при политическия национализъм човекът съществува за нацията, така както и в капиталистическия свят съществува само за икономиката.²

Ние сме антинационалисти. Ние искаме всяка община, всеки регион, всеки народ да има  право на свободно самоопределение и именно поради тази причина ние отричаме безумната идея за национално единство. Ние сме федералисти, т.е. привърженици на свободния съюз от доброволни човешки обединения, които не са разделени едни от други с никакви граници, а живеят във взаимно разбирателство, взаимно се обогатяват едно друго, и по един много естествен  начин  са свързани по между си чрез хиляди невидими нишки от духовно, икономическо и културно естество. Единството, към което ние се стремим, това е културното и социално единство, което намира своята опора в постоянно растящото разнообразие на формите на неговото проявление. Това единство, което произтича от свободата на всички човешки отношения и принципно отрича всяко механизиране и бездушно еднообразие. Либертарният социализъм винаги е считал, че всеки народ има правото да строи своя социален и културен живот по свое усмотрение и да действа като самостоятелно звено от голямото цяло. В произведенията на Прудон, Бакунин и Кропоткин това мнение е намерило едно ясно и недвусмислено изражение, но по наше мнение, тази позиция се нуждае от едно важно допълнение. Това е въпрос не просто от чисто политическо или социално-етическо естество, но едновременно с това и за определени икономически предпоставки, които само, могат да обезпечат на отделните народни групи тяхната политическа и културна независимост. Това, че човек се ражда немец, руснак или французин, - е въпрос на случайност, така че той няма никакви разумни основания да се гордее или да се срамува от това. Поради тази причина всички изкуствено конструирани твърдения на, така наречените, расови теоретици и националисти от всички категории и оттенъци с техните безумни твърдения за съществуването на избрани и непълноценни народи са страшно нелепи и крайно реакционни по своето практическо въздействие. Но случайно е и това, че даден народ или народна група в хода на своята история са се поселили на дадена територия, която по-късно се е оказала богата на природни изкопаеми, като въглища, желязо, нефтени източници и т.н. Тази случайност не дава на жителите на тази област никакво право на монополно използване на природните ресурси, за да държат другите народи или групи от хора, нямащи достъп до такива дарове на природата, в икономическа зависимост.

Сега преминаваме към въпрос, който тук може да бъде само бегло засегнат, но има голямо значение за бъдещото развитие на човечеството. Цялата тенденция на капиталистическия икономически строй, затова е толкова антинародна и крайно вредна за обществото, защото нейните носители в различните страни преследват ясната цел да подчинят всички богатства  на Земята, които могат да служат за благото на хората, на господството на своите монополи . Така например, по време на войната немската тежка промишленост направи всичко възможно за анексирането на железорудните мини в Лонгви и Брие, за да създаде континенталния горно-металургически тръст, и стотици хиляди хора трябваше да загинат за постигането на тази цел. Но немските крупни промишлени собственици загубиха играта, която днес представителите на френската тежка промишленост продължават да водят със същите престъпни методи, този път за сметка на Германия. И всяка от страните прикрива тази политика с доводи за "националните интереси". Ние сме социалисти в най-дълбокия смисъл на тази дума, затова се придържаме към принципа, че не човекът съществува за икономиката, а икономиката за човека. Затова ние разглеждаме цялата Земя като единна икономическа област, открита за дейността на всички, следователно до нейните природни богатства трябва да има свободен достъп всяка човешка група. Интернационализация на природните богатства - въглища, нефт, желязо и т.н. - това за нас е една от най-важните предпоставки за осъществяването на социализма и освобождението на човечеството от игото на икономическото, политическото и социалното робство. Използването на тези богатства трябва да бъде обезпечено за всички народностни групи, с помощта на взаимни съглашения, иначе в историята ще се утвърдят нови монополи и следователно, ново разделение на класи и икономическо поробване с всичките му ужасни последствия. Само така хората ще успеят да унищожат днешната капиталистическо-националистическа реакция и да положат пътя към едно по-добро бъдеще.

1. Навсякъде в текста става въпрос за Първата световна война. 
2. Реалиите на световната икономика са се изменили съществено от 30-те години насам и затова икономическият национализъм днес се проявява в други форми. 

Източник: http://www.savanne.ch/svoboda/anarchy/theory/nationalism.html

Чак в Wikito има статия по въпроса: https://en.wikipedia.org/wiki/Sahara_Sea

Историята на човешката мисъл напомня движението на махало. С тази разлика, че всяко едно нейно движение продължава цели векове. Мисълта ту дреме и застива, ту отново се събужда след дълъг сън. Тогава тя разкъсва веригите, в които са я оковали заинтересуваните от това: управници, законници, духовенство. Строшава собствените си окови. Подлага на строга критика всичко, на което са я учили, и разобличава предразсъдъците - религиозни, правни и обществени - сред които е вегетирала дотогава. Открива пред научното дирене нови пътища, обогатява нашето знание с непредвидени открития, създава нови науки.

Но изконните врагове на свободната човешка мисъл - управникът, законникът, жрецът - бързо се съвземат след поражението. Малко по малко те започват да събират разпилените си сили; обновяват религиите си и законите си, приспособявайки ги към някои съвременни изисквания. И като използуват робското покорство на характерите и мислите, което самите те са възпитали, като използуват временната дезорганизация на обществото, нуждата от почивка на едни, жаждата за забогатяване на други и излъганите надежди на трети - особено излъганите надежди - те незабелязано отново се заемат с предишната си дейност, като най-напред вземат в свои ръце възпитанието на децата и юношите.

Детският ум е слаб, много е лесно да го покориш с помощта на страха. И те използуват това. Сплашват детето като му разказват за ада: описват му мъките на грешника в задгробния живот, мъстта на божеството, което не знае пощада. И тук между другото ще споменат за ужасите на революцията, ще се възползуват от някои извършени зверства, за да вселят в детето ужас от революцията и да направят от него бъдещ "защитник на реда". Свещеникът го приучава към мисълта зазакона, за да може по-лесно да го подчини на "божествения закон", а законникът говори за божествения закон, за да го подчини по-лесно на наказателния закон. И така постепенно мисълта на следващото поколение придобива религиозен оттенък, оттенък на раболепие и властвуване - властвуването и раболепието винаги вървят ръка за ръка - и у хората се развива навикът да се подчиняват, което ни е много добре познато, тъй като го срещаме на всяка крачка в съвременното общество.

В такива периоди на застой и дрямка на мисълта изобщо трудно може да става дума за нравствени въпроси. Мястото на нравствеността се заема от религиозната рутина и лицемерието на "законността". Никой не критикува, хората живеят по силата на навика, спазвайки традициите, преобладава равнодушието. Никой не ратува нито за, нито против общоприетата нравственост. Всеки се старае по някакъв начин да нагоди външната форма на постъпките си към привидно признатите нравствени устои. И нравственото ниво на обществото пада все по-ниско и по-ниско. Обществото достига нравствеността на римляните от времето на разпадането на империята им или на френското "висше" общество преди революцията и на съвременната разлагаща се буржоазия.

Всичко, което е било добро, велико, великодушно в човека, малко по малко се притъпява, ръждясва, както ръждясва неупотребяваният нож. Лъжата става добродетел, извършването на подлости - задължение. Да забогатееш, да си поживееш до насита, да пропилееш някъде, без значение къде, ума си, дарбата си, силите си става цел в живота на имотните класи, а след това и на масата бедняци, чийто идеал е да изглеждат като хора от средното съсловие...

Но постепенно развратът и разложението на управляващите класи - чиновници, съдии, духовенство и богати хора изобщо - стават толкова възмутителни, че в обществото започва ново, обратно движение на махалото. Младежта се освобождава от старите вериги, отхвърля предразсъдъците си; критиката се възражда. Извършва се пробуждане на мисълта - отначало у малко хора, но постепенно техният кръг все повече и повече се разширява. Започва движението, създава се революционно настроение.

И в такива случаи всеки път се повдига отново въпросът за нравствеността. "Откъде накъде трябва да се придържам към тази лицемерна нравственост? - се пита умът, който се освобождава от страха, внушаван му от религията. - Откъде накъде нравствеността, пък каквато и да е тя, трябва да бъде задължителна?"

И тогава хората се опитват да си обяснят нравственото чувство, което те на всяка крачка срещат у човека и което досега никой не е обяснил, а това е така, защото то все още се смята за особеност на човешката природа, макар че за обяснението му трябва да се обърнем към природата: към животните, растенията, скалите...

И най-учудващото е, че колкото повече хората подкопават основите на общоприетата нравственост (или, по-точно, на лицемерието, заемащо мястото на нравствеността), толкова по-високо се издига нравственото равнище на обществото: именно през тези години, когато най-много критикуват и отричат нравственото чувство, то постига най-бързите си успехи: то расте, възвишава се, шлифова се.

Това много добре е било изразено през XVIII век. Още през 1723 г. Мандевил - авторът на анонимно издадената "Басня за пчелите"¹ - предизвиква ужас в правоверна Англия със своята басня и тълкуването й, в която напада безпощадно цялото обществено лицемерие, известно под името "обществена нравственост". Той посочва, че тъй наречените нравствени обичаи на обществото не са нищо друго, освен лицемерна маска и че страстите, които искат "да подчинят" с помощта на общоприетата нравственост, придобиват впоследствие друга, много по-лоша форма. Подобно на Фурие, който пише почти сто години по-късно, Мандевил проповядва свободна изява на страстите, чието отсъствие ги превръща в пороци: и плащайки данък на тогавашната непълнота в познанията по зоология, т.е. без да взема предвид нравствеността при животните, той обяснява нравствените понятия в човешкото общество изключително с умелото възпитание: на децата - от техните родители, а на обществото - от управляващите класи.

Да си спомним също силната, смела критика на нравствените понятия, която отправиха в средата и края на XVIII век шотландските философи² и френските енциклопедисти, и да напомним на каква висота те поставиха в трудовете си нравствеността изобщо. Да си спомним също и онези, които наричаха "анархисти" през 1793 г. по време на Великата френска революция³ и да попитаме у кого нравственото чувство е достигнало по-голяма висота: дали у законниците, дали у защитниците на стария ред, които проповядват подчинението на волята на Върховното Същество, или пък у атеистите, които отричат задължителността и върховната санкция на нравствеността и в същото време, въпреки това, отиват на смърт в името на равенството и свободата на човечеството?

"Какво задължава човека да бъде нравствен?" Ето, това е въпросът, който си поставяли рационалистите от XII век, философите от XVI век, философите и революционерите от XVIII век. По-късно същият въпрос възниква пред английските утилитаристи (Бентам и Мил)⁴, пред немските материалисти като Бюхнер⁵, пред руските нихилисти от 60-те години, пред младия основател на анархическата етика (наука за обществената нравственост) Гюйо⁶, който, за нещастие, умря много рано. Същия въпрос си поставят сега и анархистите.

И наистина - какво?

През шестдесетте години същият този въпрос вълнуваше изключително много руската младеж. "Ставам безнравствен - казваше млад нихилист на приятеля си, като понякога в постъпките си даваше израз на измъчващите го мисли. - Ставам безнравствен. И какво може да ме спре?

Библията ли? Та нали библията е само един сборник от вавилонски и юдейски предания, събрани по същия начин, както някога са събирали песните на Омир или както сега събират песните на баските и приказките на монголците? Нима и аз трябва да разсъждавам като полуварварските народи от Изтока?

Или трябва да съм нравствен, защото Кант ни говори за някакъв "категоричен императив" (основно предписание), който произтича от дълбините на моята същност и ми предписва да бъда нравствен? Но в такъв случай защо признавам по-голямата власт на категоричния императив над мене, а не някакъв друг императив, който понякога може би ми заповядва например да се напия? Та нали това е само дума, също като думата Провидение или Съдба, с които ние прикриваме своето незнание.

Или трябва да бъда нравствен, защото така е угодно на Бентам, който твърди, че ще бъда по-щастлив, ако се удавя, спасявайки удавника в реката, отколкото ако гледам от брега как той се дави?

Или защото, в края на краищата, така са ме възпитали? Защото майка ми ме е учила да бъда нравствен. Затова ли? Но в такъв случай длъжен ли съм да правя поклони пред картината, изобразяваща Христос или Богородица, да уважавам царя, да се прекланям пред съдията, дори когато може би зная, че той е рушветчия? И всичко това - само защото моята майка, нашите майки, прекрасни, но, в края на краищата, слабо ерудирани жени, са ни учили на цял куп различни глупости?

Всичко това са предразсъдъци и аз ще направя всичко възможно да се освободя от тях. Ако не ми харесва да съм безнравствен, ще си наложа да бъда такъв, също както през юношеските години си налагах да не се страхувам от тъмнината, гробищата, привиденията, умрелите, с които бавачките ме плашеха. Ще направя това, за да унищожа оръжието, с което религиите извличат полза за себе си; ще направя това, дори само за да протестирам против лицемерието, което ни налага задължения в името на някаква си дума, наречена от тях нравственост."

Така разсъждаваше руската младеж по онова време, когато отхвърляше предразсъдъците на "стария свят" и развяваше знамето на нихилизма, всъщност на анархическата философия, и казваше: "Не се прекланяйте пред никакъв авторитет, колкото и уважаван да е той; не приемайте на вяра нито едно твърдение, ако то не е доказано от разума".

Едва ли е нужно да добавяме, че като отхвърли уроците на своите родители по нравственост и като се отказа от всички без изключения етически системи, същата тази нихилистична младеж формира в своята среда ядро от нравствениобичаи, обичаен ред, много по-дълбоко нравствени от начина на живот на техните родители, формиран от евангелието или от "категоричния императив" на Кант, или от "правилно разбраната лична изгода" на английските утилитаристи.

Но преди да отговорим на въпроса "защо да бъда нравствен?", нека първо да разгледаме мотивите на човешките постъпки.

Когато нашите предци са се опитвали да си изяснят какво кара човек да действува по един или друг начин, те са го правили много просто. И досега могат да се намерят католически книжки с картинки, на които е изобразено това обяснение. По полето върви човек и без да подозира, носи дявола на лявото си рамо, а ангела - на дясното. Дяволът го тласка към злото, а ангелът се опитва да го предпази от злото; и ако ангелът победи и човекът си остане добродетелен, тогава три други ангела ще го подхванат и ще го отнесат в облаците. По-добре не може и да бъде обяснено.

Нашите стари бавачки, добре осведомени по тези въпроси, дори ще ви кажат, че детето никога не трябва да се слага да спи, без да му се разкопчае яката на ризката. Трябва гръдната кост под шията му да е открита; тогава ангелът хранител ще може да се приюти в нея. Иначе дяволът ще мъчи детето, докато то спи.

Разбира се, всички тези обичайни, наивни вярвания постепенно изчезват. Изчезват старите думи, но същността им си остава.

Хората, получили някакво образование, вече не вярват в дявола; но тъй като най-често тяхното разбиране за природата в никакъв случай не е по-рационално от разбирането на нашите бавачки, те просто скриват дявола и ангела зад схоластични думи⁷, които при тях минават за философия. Вместо дявол сега казват: "Плът, лоши страсти". Ангела сега са го заменили с думите "съвест", "душа" - "отражение на мислите на Твореца" или пък с "Великият зидар", както казват франкмасоните. Постъпките на човека пак се представят, както и някога в старото време, като следствие от борбата, но не на две враждебни същества, а на две враждебни начала - доброто и злото. И човек се смята или не се смята за добродетелен в зависимост от това, кое от двете начала - душата, съвестта или пък плътските страсти - ще надделее.

Лесно можем да разберем ужаса, който са изпитвали нашите дядовци, когато английските философи от XVIII век, а след тях и френските енциклопедисти започнали да твърдят, че ангелите и дяволите нямат нищо общо с човешките постъпки; че всички постъпки на човека - добри и лоши, полезни и вредни - имат една и съща подбуда: желанието за лично удовлетворение.

Вярващите, и най-вече огромната маса фарисеи, вдигнали тогава голям шум, обвинявайки философите в безнравственост. Всячески са ги оскърбявали и анатемосвали. И когато по-късно, през XIX век, същите мисли били изказани от Бентам, Мил, а след това и от Чернишевски, и от много други, и тези автори започнали да доказват, че егоизмът, т.е. желанието за лично удовлетворение, е истинският двигател на всички наши постъпки, проклятията на религиозно-фарисейския лагер зазвучали с нова сила. Започнали да наричат тези автори невежи, развратници, а книгите им отминавали с мълчание.

А може би твърдението им наистина е било неправилно?

Да вземем например човек, който отнема и последния залък от гладуващите деца. Нали всички единодушно ще го сметнат за непоправим егоист, воден само от любовта към самия себе си.

И друг, когото всички смятат за добродетелен. Той дели и последния си залък с гладуващите, дава и дрехата от гърба си на онзи, който мръзне на студа. И моралистите, говорейки с езика на религията, в един глас твърдят, че в този човек любовта към ближния стига до саможертва, че той се ръководи от друга наклонност, съвсем различна от тази на егоиста.

А между другото, ако се замислим малко, няма да е трудно да забележим, че макар и последствията от тези две постъпки да са съвсем различни за човечеството, движещата сила и на едната, и на другата е една и съща. И в единия, и в другия случай човек търси удовлетворение на своите лични желания - следователно удоволствие.

Ако човекът, който дава и ризата от гърба си на друг, не изпитва от това лично удовлетворение, той не би го направил. И обратното, ако той изпитва удоволствие да отнеме и последния залък от децата, той би постъпил именно така. Но ще му е неприятно, тежко да постъпи така; и точно обратното, ще му е приятно да раздели всичко, което има, с другите - и той дава своя залък на другия.

И ако ние не се откажем да употребяваме в нов смисъл думи с установено вече значение, за да избегнем объркването на понятията, бихме могли да кажем, че и единият, и другият човек действуват под влияние на егоизма (себелюбието) си. Някои автори говорят така, за да откроят мисълта си, да я изразят в по-драстична форма, която поразява въображението, и заедно с това да опровергаят измислицата, според която подбудите и в двата случая са съвсем различни. А в действителност подбудата е една и съща: да се изпита удовлетворение или да се избегне тежко, неприятно чувство, което всъщност е едно и също.

Да вземем например най-големия негодник Тиер⁸, който е избил 35 хиляди парижани при разгрома на Комуната; да вземем убиеца, който е изклал едно цяло семейство, за да се отдаде на пиянство и разврат. Те постъпват така, защото в дадения момент желанието на Тиер за слава и жаждата на убиеца да се сдобие с пари са надделели над всички останали желания. В този момент жалостта, дори състраданието в тях са убити от друго желание, друга жажда. Те действуват почти като машини, за да удовлетворят потребностите на своята природа.

Или да оставим хората, водени от силни страсти, и да вземем малкия човек, който мами приятелите си, лъже и извърта на всяка крачка или за да получи пари за пиене, или за да се перчи, или просто защото обича да лъже. Да вземем буржоата, който ограбва работниците си грош по грош, за да купи дрехи на жена си или на любовницата си. Да вземем който и да е друг долнопробен мошеник. Всички те еднакво се подчиняват само на своите наклонности; всички те търсят удовлетворение на потребностите си или се стремят да избягнат онова, което за тях би било мъчително.

Да се сравняват такива дребни мошеници с този, който отдава живота си за освобождението на угнетените и се изкачва на ешафода, както се изкачва руската революционерка, е почти срамно. До такава степен са различни резултатите от живота на тези хора за човечеството: толкова привлекателни са едните и толкова отвратителни другите.

А между другото, ако попитате дори една минута преди екзекуцията революционерката, която се жертва, тя ще ви каже, че не би сменила живота си на преследван от царските псета дивеч и дори смъртта си с животеца на дребния мошеник, който краде работниците си. В своя живот, в борбата си срещу властващите чудовища тя намира най-висше удовлетворение. Всичко останало извън борбата, всичките дребни радости и скърби на "еснафското щастие" й се струват толкова нищожни, толкова скучни, толкова жалки! "Вие не живеете - би казала тя - вие живуркате, а аз живях!"

Ние, както се вижда, тук говорим за обмислените, съзнателните постъпки на човека; за неволните, почти машинални постъпки и действия, представляващи една огромна част от живота на човека, ще поговорим по-късно. И така, в съзнателните, обмислените постъпки човек винаги търси това, което му дава удовлетворение.

Някой се напива всеки ден, защото търси във виното нервната възбуда, която не намира в изтощената си нервна система. Друг не се напива, макар че това му доставя удоволствие, отказва се от виното, за да запази жива мисълта си и непокътнати силите си, за да се наслаждава на нещо друго, което предпочита пред виното. Но като постъпва така, не постъпва ли той точно по същия начин, както човекът, който обича да си похапва, но се отказва по време на обяда от едно ядене, за да се наяде с друго, любимо ядене?

Каквото и да прави човек, той винаги търси удовлетворение на своите желания или се старае да избегне нещо неприятно.

Когато една жена, като Луиза Мишел⁹, дава последния си залък на първия срещнат и сваля последната дрипа от гърба си, за да завие една друга жена, а самата трепери на палубата на кораба, отвеждащ я на каторга в Нова Каледония, тя постъпва така, защото би страдала много повече само от вида на гладния човек или на треперещата от студ жена, отколкото когато тя самата трепери или чувствува глад. Тя избягва неприятното чувство, силата на което могат да разберат само тези, които сами са го изпитали.

Когато австралиецът, за когото разказва Дарвин, линее при мисълта, че все още не е отмъстил за смъртта на своя роднина; когато той слабее с всеки изминат ден, измъчван от съзнанието за своята страхливост, и се връща към нормален живот едва след като изпълни дълга на родовата мъст - този австралиец извършва постъпка, често пъти геройска, за да се избави от измъчващите го угризения на съвестта, и отново да опознае вътрешния свят, който създава висшата наслада.

Когато стадо маймуни, виждайки, че една от тях е убита от куршума на ловеца, въпреки страха от насочената към тях пушка, накуп се приближават до палатката му и искат от него да върне трупа; когато старият самец от това стадо се решава да дойде съвсем близо до палатката като отначало заплашва ловеца, а след това го моли и накрая с воя си постига своето и получава трупа, след което стадото отнася убития си другар, огласявайки въздуха с вопли (факт, разказан от Форбс), в този случай маймуните се подчиняват на чувството си за съболезнование, което надделява над всякакви съображения за лична безопасност. Чувството за съболезнование и взаимност потиска всички останали чувства: самият живот губи смисъл за тях, докато не се убедят, че е невъзможно да върнат живота на другаря си. То действува на бедните животни толкова угнетяващо, че те пренебрегват дори явната опасност, само и само да се избавят от него.

Когато хиляди мравки се хвърлят в огъня на горящия мравуняк, запален за развлечение от това зло животно - човека, и стотици умират в огъня, спасявайки личинките си, те също така се подчиняват на дълбоко заложена в тях потребност: да спасяват потомството си. Те рискуват всичко, за да запазят личинките, които са отглеждали - често с много по-големи грижи, отколкото майката буржоазка отглежда децата си.

И накрая, когато микроскопичната инфузория отплува от светлината на палещите лъчи и търси умерено топли лъчи, когато растението обръща цвета си към слънцето, а през нощта свива листенцата си - всички тези същества се подчиняват на потребността да избягнат неприятното и да се насладят на приятното, точно така, както правят мравката, маймуната, австралиецът, мъченикът християнин, мъченикът революционер.

Да се търси удовлетворяване на потребността, да се избягва това, което е мъчително - такъв е всеобщият факт (някои ще кажат "закон") на живота. В това е самата същност на живота.

Без това търсене на удовлетворението животът би станал невъзможен. Организмът би се разпаднал, би се прекратило съществуването.

Следователно каквато и да е постъпката на човека, какъвто и начин на действие да избере, той винаги постъпва по един или друг начин, подчинявайки се на потребността на своята природа. Най-отвратителната постъпка, както и най-прекрасната или най-незначителната в еднаква степен са следствие от потребността на дадения момент. Човек постъпва по един или друг начин, защото намира в него удовлетворение или така избягва (или си мисли, че избягва) неприятно усещане.

Това е точно установено. То е същността на онова, което са нарекли теория на егоизма.

И така. Постигнахме ли поне нещо с посоченото по-горе обобщение?

Да, разбира се, че постигнахме. Завоювахме си една истина и разрушихме един предразсъдък, който лежи в основата на всички останали предразсъдъци. И тъй като цялата материалистическа философия се отнася за човека, то тя се съдържа в това заключение.

Но следва ли от това, че постъпките на човека са незначителни, какъвто извод побързаха да направят доста хора? Нека го анализираме сега.

Видяхме, че обмислените и съзнателни постъпки на човека - по-късно ще поговорим за неосъзнатите навици - всички те имат еднакъв произход. Постъпките, наричани добродетелни и онези, които наричаме порочни, великите прояви на саможертва и дребно мошеничество, привлекателните и отвратителните постъпки - всички те имат един и същ източник. Всички се извършват, за да се отговори на потребността, която зависи от природата на личността. Всички имат за цел да доставят удовлетворение на потребността, т.е. удоволствие, или пък да отговорят на желанието да се избегне страданието.

Видяхме това в предната глава, която представлява сбито описание на огромна маса от факти; а такива, потвърждаващи казаното, могат да се посочат още безброй много.

Ясно е, че подобно обяснение озлобява тези, които още са обсебени от религиозни мисли. То не оставя място за свръхестествените сили: то изключва мисълта за безсмъртието на душата. И наистина, ако човек винаги се подчинява на потребностите на своята природа, ако той, тъй да се каже, е само един "съзнателен автомат", къде е тогава мястото на безсмъртната душа? Какво е станало с безсмъртието - това последно убежище на онези, които много са страдали и малко са се радвали и които по тази причина вярват, че ще бъдат възнаградени в другия, задгробния живот?

Разбираме, че хората, израснали сред предразсъдъци, невярващи в науката - тя толкова често ги е лъгала - и в много по-голяма степен водени от чувството, отколкото от разума, отхвърлят това обяснение. То им отнема и последната надежда.

Но какво да кажем за революционерите, които, като се започне от XVIII век и се стигне чак до наши дни, щом се запознаят за пръв път с естественото обяснение на човешките постъпки (ако щете, с теорията на егоизма), веднага бързат да си направят от нея извод, какъвто си е направил и младият нихилист, когото споменахме в началото, т.е. казват: "Долу всякаква нравственост!"

Какво да кажем за тези, които след като са се убедили, че както и да постъпва човек, той постъпва по точно определен начин, за да отговори на потребностите на своята природа, бързат да направят от това извода, че всички постъпки са незначителни; че няма нито добро, нито зло; че да спасиш давещия се или да удавиш човек, за да му отнемеш часовника, са две равнозначни постъпки; че мъченикът, умиращ на ешафода, след като е работил през живота си за освобождението на човека, и дребният мошеник са една стока, защото и двамата са търсили удовлетворение на потребността, търсили са щастие!

Ако тези хора биха добавили, че на света няма пито приятни, нито неприятни миризми; че ароматът на розата и вонята на асафетидата¹⁰ са еднакви, защото и едното, и другото са само колебания на частиците на веществото; че няма нито добър, нито лош вкус, тъй като горчивината на хинина и сладостта на гуаявата¹¹ са пак само колебания на частиците; че на света няма нито физическа красота, нито грозота, нито ум, нито глупост, защото красотата и грозотата, умът и глупостта са също резултат от колебанията, химически и физически, в клетките на организма - ако те биха добавили всичко това, то би могло да се каже, че говорят глупости, но поне разсъждават от гледната точка на формалната логика на лудия.

Но те не твърдят такова нещо. Те признават за себе си и за другите разликата между добрия и лошия вкус, между приятната и неприятната миризма, те знаят разликата между ума и глупостта, красотата и грозотата... И какъв извод можем да направим от това?

Нашият отговор е много прост. Работата е там, че Мандевил, който е писал през 1723 г. своята "Басня за пчелите", руският нихилист от 60-те години и съвременният френски анархист разсъждават така, защото сами не си дават сметка колко са затънали в предразсъдъците на християнското си възпитание. За каквито и атеисти, материалисти или анархисти да се смятат, те продължават да разсъждават по въпроса за нравствеността буквално както са разсъждавали отците на християнската църква или основателите на будизма.

Тези добродушни старци са казвали: "Постъпката ще бъде добра, когато душата е победила плътта; тя ще бъде лоша, ако плътта е победила душата, и тя ще бъде незначителна, ако не е нито едното, нито другото. Само по този признак можем да съдим добра ли е постъпката или лоша". И нашите млади другари повтарят след отците на християнството и будизма: "Само по този признак можем да съдим добра ли е постъпката или лоша. Щом него го няма, тогава няма нито добро, нито зло".

Отците на църквата са казвали: "Погледнете животните - те нямат безсмъртна душа. Техните постъпки просто отговарят на потребностите на природата им; и затова при животните не може да има нито лоши, нито добри постъпки. Всички техни постъпки са незначителни. Ето защо за животните няма да има нито ад, нито рай; нито наказание, нито награда".

И нашите млади другари повтарят след свети Августин¹² и свети Шакямуни¹³: "Човекът също е животно; неговите постъпки също отговарят само на потребностите на природата му. И затова не може да има нито добри, нито лоши постъпки. Те всички са незначителни".

Навсякъде, винаги се сблъскваме с все същата проклета идея за наказанието и наградата, която се изпречва пред разума. Навсякъде все същото нелепо наследство от религиозното обучение, по силата на което излиза, че постъпката е добра, само когато се извършва чрез внушение свише, и е незначителна, ако отсъствува свръхестественото внушение. Дори и у тези, които най-много се присмиват на дявола и ангела, намираме дявола на лявото им рамо, а ангела на дясното.

"Прогонихте дявола и ангела, не ви е по силите да ни кажете кое е добро и кое е зло, а аз нямам друга мярка и не мога да съдя за постъпките."

В това разсъждение още са живи старите вярвания с техния дявол и ангел, въпреки външната им материалистична окраска. И най-лошото е, че и съдията, който раздава камшици на едни и награди на други, също присъства тук, и дори принципите на анархията не са в състояние да изкоренят това понятие за наградата и наказанието.

Но ние веднъж завинаги се отказахме и от свещеника, и от съдията. Изобщо нямаме нужда от тях. И затова разсъждаваме така: "Когато асафетидата ми мирише отвратително, когато змията хапе хората, а лъжецът ги мами - всички в еднаква степен се подчиняват на природна необходимост. Това е вярно. Но и аз също се подчинявам на такава природна необходимост, когато мразя растението с отвратителна миризма, мразя змията, убиваща хората с отровата си, и мразя хората, които понякога са по-вредни и от змиите. И аз ще действувам според това чувство, без да се обръщам нито към дявола, с когото, впрочем, не се познавам, нито към съдията, когото мразя повече от змията. Аз и моите съмишленици също се подчиняваме на потребностите на нашата природа. И ще разберем на чия страна е разумът, а следователно и силата".

Именно това ще разгледаме сега и ще видим, че ако свети Августин не е намирал друго основание да разграничава доброто от злото, освен внушението свише, животните си имат свои, много по-реални основания за такова разграничаване. Животните изобщо, като се почне от насекомото и се стигне до човека, прекрасно знаят кое е добро и кое лошо, без да се обръщат нито към евангелието, нито към философията. Причината да го знаят е отново в техните природни потребности: в условията, необходими за запазването на вида, които от своя страна, водят до осъществяването на възможно най-голямото щастие за всяко отделно същество.

За да разграничат доброто от лошото, юдейските, будистките, християнските и мюсюлманските богослови винаги са се позовавали на божественото внушение свише. Те виждали, че човек, цивилизован или дивак, учен или неграмотен, развратник или добър и честен, винаги знае, кога постъпва добре и кога - лошо, особено, кога постъпва лошо. И тъй като не можели да обяснят този всеобщ факт на човешката природа, те са го приписвали на чувството, съзнанието, внушено на човека свише.

След тях и философите метафизици говорят за същата вродена съвест, за мистичен императив, което, впрочем, нищо не обяснява и е просто замяна на едни думи с други.

Но нито богословите, нито метафизиците¹⁴ са успели да открият простия, феноменален факт, че всички животни, живеещи на общества, могат да разграничават доброто и злото също както човека. И най-важното, тяхното разбиране за доброто и злото е съвсем същото, каквото е и при него. При най-развитите представители на всеки клас животни, т. е. при висшите насекоми, висшите риби, птици и млекопитаещи тези представи са дори тъждествени.

Някои мислители от XVIII век вече са обръщали внимание, макар и бегло, на това съвпадение, но то е било забравено и пред нас сега стои задачата, да покажем голямото му значение.

Видните изследователи на мравки, Хубер¹⁵ и Форел16, чрез много наблюдения и опити са доказали, че ако една мравка, която си е напълнила гушката с мед, срещне други гладни мравки, те веднага почват да я молят да им даде. И при тези малки умни насекоми се смята за дълг ситата мравка да повърне мед и да даде възможност на гладните си другарки да се нахранят.

Попитайте мравките, дали е добре да откажат да дадат мед на мравките от своя мравуняк? И те ще ви отговорят с факти, смисълът на които е напълно ясен - да се откаже е много лошо. С мравката егоистка другите от мравуняка биха постъпили по-лошо, отколкото с враг от друг вид. Ако една мравка откаже да даде мед на своите мравки по време на сражение с мравки от друг вид, то нейните "роднини" биха напуснали сражението, за да накажат егоистката. Този факт е бил доказан с опити, които не пораждат никакви съмнения.

Или пък попитайте врабците, живеещи във вашата градина, добре ли постъпва този от тях, който е видял, че сте хвърлили трохи и не е предупредил другите за това приятно събитие. Ако врабците можеха да разберат вашия въпрос, сигурно биха ви отговорили, че това никога не се случва. Или ги попитайте, добре ли постъпва еди-кой си млад врабец, откраднал от мързел няколко сламки от гнездото, което строи друг врабец. На този въпрос врабците, нахвърлили се върху крадеца, заплашвайки да го изкълват до смърт, много ясно ще ви отговорят, че това е много лошо.

Попитайте мармотите¹⁷, добре ли е да отказваш на другите мармоти от колонията достъп до подземния си склад за храна? И те пак ще ви отговорят, че е много лошо, тъй като по всякакъв начин ще тормозят скъперника.

Накрая попитайте първобитния човек, например чукчата¹⁸, дали е добре да влезе в чума¹⁹ на друг чукча, когато там няма никой, и да си вземе храна? И той ще ви отговори, че ако чукчата може сам да си намери храна, той постъпва много лошо, като я взема от друг. Но ако е много изморен или изобщо е изпаднал в беда, тогава е задължително да вземе храната, без значение къде е тя. Но в такъв случай той ще постъпи добре, като остави шапката си или поне късче от ремък със завързан възел, за да разбере стопанинът, когато се върне, че не е идвал враг или някакъв скитник. Това ще го избави от съмнението, че някъде наблизо се е появил лош човек.

Хиляди подобни факти могат да бъдат посочени. Цели книги могат да бъдат написани, в които да се покаже колко са сходни понятията добро и зло при човека и животните.

Нито мравката, нито птицата, нито чукчата са чели Кант, отците на Църквата, Мойсеевия закон. Но всичките имат еднакво разбиране за доброто и злото. Защо е така? И ако помислите малко по този въпрос, веднага ще разберете, че добропри мравките, мармотите, християнските проповедници и при отричащите религията учители по нравственост е това, което е полезно за запазване на рода, и че зло е това, което е вредно за него. Не за личността, както твърдят Бентам и Мил (утилитаристите), а непременно за цялата раса, за целия род.

Никоя религия, никоя тайнствена представа за съвестта няма нищо общо с това разбиране за доброто и злото. То представлява естествена потребност за всички животински видове, оцеляващи в борбата за съществуване. И когато създателите на религиите, философите и моралистите разсъждават за божествените или метафизичните "същности", те само повтарят това, което всъщност практикува всяка една мравка, всяка една птица в своето мравешко или птиче общество.

"Полезно ли е това за обществото? Следователно в такъв случай е добро. Вредно ли е за обществото? Следователно е лошо".

Това понятие може да бъде много ограничено при низшите животни или пък много се разширява при висшите, но същността му се запазва.

При мравките то много рядко се проявява извън пределите на мравуняка. Наистина срещат се федерации от неколкостотин или няколко хиляди мравуняци, но това са изключения. Обикновено всички обществени обичаи на мравешките общества, всичките норми за "порядъчност" са задължителни само за членовете на дадения мравуняк. Трябва да делиш запасите си от мед, но само с членове на своя мравуняк. Два мравуняка няма да се обединят в едно общо семейство, ако не се появят някакви изключителни обстоятелства - например обща беда. Същото е и при врабците от Люксембургската градина (в Париж), които нападат жестоко всеки чужд врабец - например от градината Монж, ако той се вмъкне в "тяхната". И чукчата от един род се отнася към чукчите от друг род като към чужди: за тях не важат обичаите, възприети от неговия род. Така например на пришълеца се разрешава да продава стоката си (да продава, според техните разбирания, винаги означава да обереш в една или друга степен купувача: или единият, или другият винаги е на загуба); обаче вътре в своя род те не допускат никаква продажба: на своите просто трябва да даваш без всякакви сметки. И накрая, истински образованият човек разбира скритата и незабележима на пръв поглед връзка между него и последния дивак и той разпростира кръга на действие на понятията си за солидарност върху целия човешки род и дори отчасти върху животните.

По този начин понятието се разширява, но същността му се запазва.

От друга страна, понятието за добро и зло се изменя съобразно с развитието на ума и натрупването на знания. То не е неизменно.

По време на периодичните гладувания първобитният дивак е можел да смята за много добро, т.е. полезно за рода, изяждането на старците, станали бреме за роднините си. Той е можел да смята също така за много добро, т.е. полезно за рода, "изгонването", т.е. убиването на част от новородените деца, и запазването за всяко семейство само по две или три, които майката е хранела до тригодишна възраст и изобщо се е грижела за тях с голяма любов²⁰.

Ясно е, че сега ние не постъпваме така. Нашите понятия са се изменили. Но и нашите средства за живот не са такива, каквито са били при диваците от каменния век. Цивилизованият човек вече не е в положението на малкото племе диваци, което е трябвало да избира между две злини: или да изяжда труповете на старците, когато те са се принасяли в жертва на своя род и са умирали за общата полза, или целият род да гладува и в един момент да се окаже, че не е в състояние да нахрани нито старците, нито децата.

Трябва мислено да се пренесем в онези времена, които трудно можем да си представим, за да разберем, че при тогавашните условия полудивият човек може би е разсъждавал доста правилно.

Разсъжденията могат да се променят. Разбирането за полезното и вредното се изменя с течение на времето, но същността му се запазва. И ако се опитаме да изразим с едно изречение цялата философия на животинския свят, ще видим, че за всички - за мравките, птиците, мармотите и хората - важи едно и също.

Християнските учители ни казват: "Не прави на другия това, което не искаш да направят на тебе". И добавят: "В противен случай ще отидеш в ада".

Разбирането за нравствеността, което произтича от изучаването на животинския свят, не е на по-ниско, а по-скоро на по-високо равнище от горепосочената. Тя просто казва: "Постъпвай с другите така, както искаш при същите обстоятелства те да постъпват с тебе".

И бърза да добави: "Ще отбележим, че това е само съвет; но този съвет е плод на много дълъг опит, изведен от живота на огромно множество животни, живеещи на общества; и за цялото това множество животни, живеещи на общества, включително и за човека, да се постъпва по посочения начин е станало навик. Впрочем, без него нито едно общество не би могло някакси да преживее, нито един вид животни не би могъл да се справи с природните трудности, с които трябва да се бори".

Истина ли е обаче, че именно това начало се откроява в резултат на наблюденията над общуващите животни и човешките общества? Приложимо ли е то? И по какъв начин това начало се превръща в навик и се развива постоянно? Точно това ще разгледаме сега.

Ясно е, че понятието за добро и зло съществува в човешкото общество. Колкото и да е ниско равнището на развитие на човека, колкото и да са замъглени мислите му от най-различни предразсъдъци или съображения за лична изгода, той все пак смята за добро онова, което е полезно за обществото, в което живее, и за зло онова, което е вредно за това общество.

Но откъде се взема у човека това понятие, което понякога е толкова смътно, че трудно може да се различи от обикновеното чувство? Да вземем например милионите човешки същества, които никога не са мислили за цялото човечество. Всяко едно от тях познава най-вече собствения си род, много рядко нацията си и как може то да смята за добро онова, което е полезно за цялото човечество? А като се имат предвид и неговите тясноегоистични инстинкти, дори възниква въпросът как то може да достигне до мисълта за единство, макар и само със своето племе?

Този въпрос е занимавал много мислителите от всички епохи. Той продължава да ги занимава и досега, не минава и година, без да излязат поне няколко труда по този въпрос. И ние на свой ред се опитваме да изложим нашите възгледи. Между другото ще отбележим, че ако тълкуването на факта се мени, самият факт си остава неизменен; и ако пък нашето тълкуване се окаже неправилно или непълно, фактът, че човекът притежава нравствено чувство с произтичащите от него последици си остава непоклатим. Ние може да даваме неправилно обяснение за произхода на планетите, които се движат около слънцето, но планетите си се движат и една от тях ни носи в пространството. Така е и с нравственото чувство.

Вече споменахме за религиозното обяснение. "Ако човек е способен да различава доброто и злото - казват религиозните хора - значи, Бог им е внушил това разбиране. Дали са полезни или вредни някакви постъпки, не е нужно да се разсъждава - човек е длъжен да се подчинява на волята на своя творец". Няма да се спираме на това обяснение - то е плод от страха и невежеството на първобитния човек.

Други (например Хобс)²¹ са се опитвали да обяснят нравственото чувство у човека с влиянието на законите. "Законите - казват те - са развили у човека чувството за справедливото и несправедливото, доброто и злото". Едно такова обяснение читателите сами могат да преценят. Те знаят, че законът не е създавал обществените наклонности на човека, а ги е използвал, за да може наред с нормите за нравственост, които хората признавали, да им наложи допълнително такива предписания, които са от полза само за управляващото малцинство, поради което хората не са искали да ги признават. Законът по-често е изопачавал, отколкото да е развивал чувството за справедливост. Затова и не можем да приемем такава теза.

Няма да се спираме също така и на обяснението на утилитарните философи, извеждащи нравственото чувство на човека от съображенията за ползата му от една или друга постъпка. Те твърдят, че човек постъпва нравствено заради личната си изгода и не вземат предвид чувството за общност на всеки един с цялото човечество; а междувременно такова чувство съществува, независимо от това какъв е неговият произход. Следователно в тяхното обяснение има известна доза истина; но я няма цялата истина. И затова ще продължим по-нататък.

Пак при мислителите от XVIII век намираме първото, макар и непълно обяснение на нравственото чувство.

В една прекрасна книга, която духовенството от всички религии отминава с мълчание, затова и малко известна дори на нерелигиозните мислители²², Адам Смит²³ е посочил истинския произход на нравственото чувство. Той не се е опитвал да го търси в религиозните или мистични внушения, видял го е в най-обикновеното чувство на взаимна симпатия.

Пред очите ви бият дете. Вие знаете, че детето страда: вижда се от измъченото личице и сълзите; и човешкото ви въображение ви кара самият вие почти да усещате неговата болка. Ако не сте страхливец, вие се нахвърляте върху злосторника и измъквате детето от ръцете му.

Този пример обяснява почти всички нравствени чувства. Колкото по-силно е развито въображението ви, толкова по-ясно си представяте това, което чувствува страдащото същество и толкова по-силио, толкова по-изтънчено ще бъде вашето нравствено чувство. Колкото по-добре умеете да се поставите на мястото на другия и да почувствувате причиненото му зло, нанесеното му оскърбление или проявената към него несправедливост, толкова по-силно ще бъде желанието ви да направите нещо, за да попречите на злото, обидата, несправедливостта. И колкото повече различните житейски обстоятелства или заобикалящите ви хора, или пък силата на собствената ви мисъл и собственото ви въображение развият у васнавика да действате, в смисъл накъдето ви тласка вашата мисъл и въображение, толкова повече у вас ще расте нравственото чувство, нещо повече - то ще стане навик.

Такива са били идеите, които развивал и подкрепял с множество примери Адам Смит. Бил е млад, когато е писал тази книга, много по-добра от труда му "Богатството на народите", написан някъде към края на живота му. Освободен от религиозни предразсъдъци, той е търсил обяснението на нравствеността във физическите свойства на физическата човешка природа и затова в продължение на сто и петдесет години светските и духовните защитници на религията са отминавали и продължават да отминават с мълчание тази книга.

Единствената грешка на Адам Смит е била, че той не е забеляза същото това чувство на симпатия, станало вече навик, при животните.

Каквото и да говорят привържениците на Дарвин, които обръщат внимание само на мисълта му относно борбата за съществуване, заимствувана от Малтус²⁴ и развита в "Произход на видовете", те не забелязват писаното от него в последния му труд "За произхода на човека" за чувството на взаимна поддръжка като изключителна черта в живота на всички обществени животни. Канята убива врабеца, вълкът изяжда мармотите; но каните и вълците си помагат при лова; а врабците и мармотите умеят така добре да си помагат, когато се защитават от хищните животни, че само глупавите могат да пострадат. Във всяко животинско общество взаимната поддръжка е закон (всеобщ факт) на природата, много по-важен от борбата за съществуване, чиито прелести ни възхваляват буржоазните автори, за да ни измамят по-лесно

Когато изучаваме животинския свят и се вглеждаме в борбата за съществуване, която всяко живо същество води против враждебните материални условия и против враговете си, забелязваме, че колкото повече е развито началото на взаимност в дадено животинско общество и колкото в по-голяма степен то се е превърнало в навик, толкова повече са шансовете на това общество да оцелее и да победи в борбата с материалните несгоди и враговете си. Колкото е по-голямо чувството за взаимозависимост между членовете на обществото, толкова по-добре се развиват у всеки един от тях две качества, които са залог за победата и прогреса: мъжество и свободна инициатива на отделната личност. И обратното, ако при някакъв животински вид или малка група от този вид, се загуби чувството за взаимна поддръжка (а това понякога с случва в периоди на особено голяма нищета или на изключително изобилие от храна), резултатът е отслабване на двата основни двигателя на прогреса - мъжеството и личната, инициатива; ако пък те съвсем изчезнат, обществото запада и загива, тъй като не е в състояние да се бори с враговете си. Без взаимно доверие не може да има борба; без мъжество, без лична инициатива, без взаимна поддръжка (солидарност) няма победа. Поражението е неизбежно.

По-нататък пак ще се върнем към този въпрос, и тогава ще имаме възможност да докажем с маса факти, че законът за взаимната поддръжка е закон за прогреса; че взаимната помощ, а следователно и мъжеството, и инициативата, възпитавани от нея, осигуряват победа на онзи вид, който по-добре я прилага в практиката. Тук е напълно достатъчно само да посочим този факт. Неговото значение за въпроса, който ни интересува, е очевидно.

Сега нека си представим, че такова чувство за взаимна поддръжка съществува и се практикува вече милиони векове, изминали от времето, когато първите зачатъци на животинския свят започват да се появяват на земното кълбо. Да си представим, че това чувство постепенно се е превръщало в навик и се е предавало по наследство, като се започне от най-простия микроскопичен микроорганизъм и се стигне до съвременните животински видове: насекомите, земноводните, птиците, млекопитаещите и човека. И тогава вече ще ни стане ясен произходът на нравственото чувство. За животното то е същата необходимост, каквато е храната или дихателните органи.

И така, без да се впускаме в подробности (защото, тогава ще трябва да говорим как сложните животински видове първоначално са произлезли от "колонии" едноклетъчни), виждаме какъв е произходът на нравственото чувство.

Наложи се да се изразяваме много кратко, за да можем да изложим този голям въпрос само на няколко странички; но казаното е достатъчно, за да се види, че в произхода на нравственото чувство няма нищо тайнствено и сантиментално. Ако не е съществувала тясната връзка между индивидуализма и вида, животинският свят никога не би се развил и не би достигнал по-съвършени форми. Най-развитият организъм на земята щеше да бъде едно от онези топчета пихтиесто вещество, които плават във водата, и едва се забелязват с микроскоп. Но би ли могъл един такъв организъм да съществува, след като най-простите струпвания на клетки представляват вече съобщества за борба с външните условия?

И така, ако наблюдаваме животинските общества, но не от гледище на пристрастния буржоа, а като обикновени мислещи наблюдатели, ще трябва да признаем, че нравственото начало "Отнасяй се към другите така, както искаш те да се отнасят към тебе при същите обстоятелства" се среща навсякъде, където има общества.

И ако изследваме по-подробно постепенното развитие на животинския свят, ще забележим (както са забелязали зоологът Кеслер²⁵ и икономистът Чернишевски), че взаимната поддръжка е имала много по-голямо значение за прогресивноторазвитие на животинския свят в сравнение с всички приспособявания на организмите, които са се появили в резултат на борбата между отделните индивиди.

Няма никакво съмнение, че същата взаимна поддръжка се среща в още по-голяма степен в човешките общества. Още при маймуните, които са висш тип в развитието на животинския свят, откриваме широко развита практика на солидарност. А човекът прави още една крачка напред в тази насока и само благодарение на това той успява да запази сравнително слабата си природа, въпреки природните препятствия, които са стояли на пътя й, и в много голяма степен да развие разума си. Дори при най-първобитните народи, останали и досега на равнището на каменния век, живеещи на малки общини, откриваме най-високо развитие на взаимност, практикувана от всички членове на общината.

Затова и чувството за солидарност (взаимност), и навикът за него никога не изчезват от човешкото общество, дори и в най-мрачните периоди на историята. Дори тогава, когато по силата на някакви временни обстоятелства - потисничество, робство, експлоатация - това велико начало на обществения живот запада, то продължава да живее в мислите на мнозинството и в края на краищата предизвиква протест срещу несправедливите, егоистични учреждения - революция. И това е напълно естествено: без него обществото ще загине.

За огромното мнозинство от животни и хора чувството за взаимност си остава и трябва да си остава вечно живо като придобит навик, като начало, което е присъщо на ума, макар и човекът често да му е изменял с постъпките си.

У нас говори еволюцията на целия животински свят. А тя е много дълга. Тя продължава вече стотици милиони години.

Дори да поискаме да се освободим от това чувство, няма да можем. Човек по-лесно би свикнал да ходи на четири крака, отколкото да се избави от нравственото чувство, защото в развитието на животинския свят нравственото чувство се е появило по-рано от ходенето на два крака. Нашето нравствено чувство е природна способност, също както осезанието или обонянието.

Що се отнася до закона и религията, които също проповядват това начало, ние знаем, че те чисто и просто го използват, за да покажат откъм добрата страна своите предписания, обслужващи завоевателите, експлоататорите, свещениците. Ако този принцип за солидарност, чиято справедливост всички охотно признават, не съществуваше, те нямаше да имат такава голяма власт над човешките умове. Те се ползуват от него; те се прикриват зад него точно така, както държавната власт се е внедрила в обществото, използвайки човешкото чувство за справедливост и представяйки се за защитник на слабите от силните.

Отхвърляйки закона, религията, властта, човечеството отново си възвръща нравственото начало и, подлагайки го на критика, го пречиства от фалшификациите, с които духовенството, съдиите и всякакви други управници са го тровели и досега го тровят.

Но да се отрича нравственият принцип, защото Църквата и Законът са го използували за своите цели, ще бъде толкова неблагоразумно, колкото да се обяви, че човекът никога вече няма да се мие, че ще яде свинско месо, заразено с трихинин и ще отхвърли общинското владение на земята, само защото Коранът предписва умиваме, хигиенистът Мойсей забранява на евреите да ядат свинско, а шериатът (сборник на Мюсюлманското обичайно право - допълнение към Корана) изисква земята, която не е обработвана три години, да се връща на общината.

Трябва да отбележим, че принципът, по силата на който сме длъжни да се отнасяме с другите така, както искаме да се отнасят с нас, не е нищо друго, освен начало на Равенството, т.е. основното начало на анархизма. И не е възможно да си анархист, ако не го прилагаш на практика.

Ние не желаем да ни управляват. Но с това не заявяваме ли, че от своя страна не желаем да управляваме другите? Ние не желаем да ни мамят, ние искаме винаги да ни казват само истината; но с това не заявяваме ли, че не искаме никого да мамим, че се задължаваме да казваме истината, цялата истина? Ние не искаме да ни отнемат плодовете на нашия труд; но с това не заявяваме ли, че ще уважаваме плодовете на чуждия труд?

И наистина, откъде-накъде ще искаме да се отнасят с нас по един начин, а в същото време самите ние ще се отнасяме с хората по съвсем друг начин? Да не би да сме "бяла кост"²⁶, както казват киргизите, и това да ни дава право да се отнасяме с другите, както намерим за добре? Само една такава мисъл е достатъчна, за да се разбунтува чувството ни за равенство.

Равенството във взаимоотношенията и произтичащата от него солидарност - това е най-могьщото оръжие на животинския свят в борбата за съществуване. Равенството - това е справедливостта.                              I

Обявявайки се за анархисти, с това ние предварително заявяваме, че се отказваме да се отнасяме с другите така, както не искаме те да се отнасят с нас; че не желаем да търпим повече неравенството, което би позволило на някои от нас да използуват силата, хитростта или съобразителността си в наша вреда. Равенството във всичко е синоним на справедливостта. Това е анархията. Ние не приемаме "бялата кост", която смята, че има право да използва простосмъртните. Хората от "бялата кост" не са ни нужни и ние ще успеем да ги направим равни с другите.

Ставайки анархисти, ние обявяваме война не само на абстрактната троица - закона, религията и властта. Ние започваме борба с целия мръсен поток от лъжа, хитрост, експлоатация, разврат, пороци - с всички видове неравенства, които са насадени в сърцата ни от повелителите на религията и закона. Ние обявяваме война на техния начин на действие, на начина им на мислене. Угнетеният, маменият експлоатираният, проститутката и т. н. оскърбяват най-вече чувството ни за равенство. В името на Равенството ние искаме да няма повече нито проституция, нито експлоатация, нито мамени, нито угнетени.

Може би ще ни кажат, пък и много пъти са ни казвали: "Щом мислите, че винаги трябва да се отнасяте с другите така, както искате те да се отнасят с вас, с какво право ще използувате сила, ако това се наложи? С какво право ще насочите оръжията си срещу варварите или някоя цивилизована нация, нахлуваща в родината ви? С какво право ще убиваме не само тиранина, но и змията?

С какво право ли? Но какво искате да кажете с тази мъглява дума "право", взета от законниците?

Може би искате да попитате, дали ще съзнавам, че съм постъпил добре в един или друг случай? И дали ще одобрят постъпката ми тези, които уважавам? Да не би това да питате? Ако е това, отговорът ще е много прост.

Да, разбира се, че да! Защото нашето желание е да ни убият като отровна змия, ако тръгнем да нахлуваме в чужда страна в Манджурия или при зулусите, които никога не са ни причинявали зло. Ние казваме на синовете си и на приятелите си: убий ме, ако премина на страната на завоевателите.

Разбира се, че да! Защото, ако някой път, изменяйки на принципите си, вземем наследство (дори паднало ни от небето) с цел да го използуваме за експлоатация на другите, бихме искали то да ни бъде отнето.

Разбира се, да защото истински искреният човек предварително ще поиска да го убият, ако той се превърне отровна змия, да го поразят с кинжал, ако в един момент реши да заеме мястото на сваления тиранин.

От сто човека, женени и с деца, сигурно ще се намерят деветдесет, които, чувствувайки, че полудяват (т.е. губят контрол над постъпките си), ще се опитат да се самоубият от страх да не би в припадък на безумие да причинят някакво зло на тези, които обичат. Всеки път, когато истински добрият човек чувствува, че става опасен за близките си, той предпочита смъртта.

Веднъж в Иркутск бясно куче ухапало местния фотограф и един заточен полски лекар. Фотографът обгорил силно раната си с нажежено желязо, а докторът - съвсем леко Той бил млад, красив, жизнен. Току-що го освободили от каторгата, където бил заточен от руското правителство заради предаността си към народното дело. Сигурен в силата на знанията и изключителния си ум, той лекувал с учудващи успехи. Болните го обожавали.

След шест седмици той видял, че ухапаната ръка започва да се подува. Като лекар той разбирал какво означава това: започвала болест, която завършва с бяс. той изтичал при приятеля си, също лекар, също заточеник: "Моля ти се, дай ми веднага стрихнин! Виждаш ли тази подутина, разбираш какво означава това, нали? След час, а може би и по-рано, ще побеснея и ще се опитвам да ухапя теб, приятелите ни - не губи време! Дай ми стрихнин - трябва да умра".

Той чувствувал, че се превръща в отровна змия; той молел да го убият.

Приятелят му не се решавал. Искал да опита да го излекува. Заедно с една смела жена започнали да се грижат за болния... и след един или два часа лекарят с пяна на устата се нахвърлил върху тях, опитвайки се да ги ухапе; след това идвал в съзнание, молел за стрихнин - и отново изпадал в бяс. Умрял в страшни мъки.

Много подобни факти бихме могли да посочим само от собствения си жизнен опит. Добрият, честният човек предпочита сам да умре, вместо да стане причина за нещастие на другите.

Ето защо можем да твърдим, че той ще съзнава, че е постъпил добре и че ще заслужи одобрението на тези, които уважава, ако убие отровната змия или тиранина.

Перовска и приятелите й убиха руския цар Александър II²⁷. И въпреки вроденото си отвращение към проливането на кръв, въпреки чувството на известна симпатия към човека, който освободи крепостните селяни, човечеството призна това право на революционерите. Защо? Не защото сметна това за полезно: огромното мнозинство се съмнява в ползата от това убийство, а защо то почувствува, че Перовска и нейните приятели за нищо на света не биха се съгласили да заемат царския трон и да станат самодържци и тирани. Дори тези, които не знаят цялата драма на това убийство, са почувствували, че то не е било обикновено младежко предизвикателство, не е било дворцов преврат, не е било сваляне на властта с цел нейното завземане. Водела ги е омразата към тиранията, прераснала в самоотверженост, в презрение към смъртта.

"Тези хора наистина имаха право да му отнемат живота" - такава беше общата присъда; също както са говорили във Франция за Луиза Мишел: "Тя има право да влезе в хлебарницата и да раздава хляб на народа". Или: "Те могат да организират грабеж" - са казвали за терористите, които, прокарвайки тунел под кишиневското казначейство²⁸. са се задоволявали само с корички хляб; и които, рискувайки живота си, са вземали всички възможни мерки да не падне вината върху часовия.

Човечеството признава правото да се използува сила на тези, които са извоювали това право. За да направи силно впечатление актът на насилие, необходимо е да извоюваш това право с цената на своето минало. В противен случа всеки акт на насилие, бил той полезен или не, ще си остане обикновено насилие, което няма да повлияе на прогреса на човешката мисъл. Човечеството ще види в него едно обикновено разместване на силите: сваляне на един експлоататор или един управник и замяната му с друг.

Досега през цялото време говорехме за съзнателните постъпки на човека - за постъпките, за които той си дава сметка. Но наред със съзнателния, ние живеем много по-пълнокръвен несъзнателен живот, на който не обръщахме голямо внимание в изложеното дотук. Достатъчно е обаче да си спомним как сутрин, обличайки се, опитваме да закопчаем скъсаното копче, за което знаем, или как протягаме ръка към някой предмет, който преди това сами сме преместили, достатъчно е да си спомним тези дребни факти, за да разберем каква роля играе несъзнателният живот в нашето съществуване.

Много голяма част от отношенията ни към другите хора се определя от несъзнателния живот. Начинът, по който говорим, усмихваме се, мръщим се, горещим се в споровете или запазваме спокойствие - всичко това, един път усвоено, ние продължаваме да го правим, без да си даваме сметка, по силата на навика, който или сме наследили от нашите предци - хората и животните (спомнете си само колко си прилича изразът на човека и животното, когато се сърдят), или сме придобили понякога съзнателно, понякога несъзнателно.

По такъв начин нашето отношение към другите се превръща в навик. И човекът, който придобива повече нравствени навици ще стои, разбира се, по-високо от онзи християнин, който казва за себе си, че дяволът вечно го тласка към злото и че той се предпазва от изкушенията, само като си спомня за мъките на ада и радостите на райския живот.

Да постъпва с другите така, както иска да постъпват с него става навик на човека и на всички общуващи животни; обикновено човек дори и не си задава въпроса, как да постъпи в даден случай. Без да мисли много, той постъпва добре или лошо. Само в изключителни, случаи, в някоя сложна ситуация или когато го обземе изгаряща страст, противоречаща на обичайния начин на живот, той се колебае и тогава отделните части на мозъка му започват борба (мозъкът е сложен организъм, чиито отделни части работят в известна степен самостоятелно).

Тогава човек мислено се поставя на мястото на другия човек; той си задава въпроса, дали ще му е приятно, ако с него постъпят еди-как си; и колкото по-добре той се отъждестви с онзи, чието достойнство или интереси едва не е засегнал, толкова по-нравствено ще е решението му. Или ще се намери някой приятел и ще каже: "Постави се на неговото място; нима ти би позволил да се отнасят с тебе така, както ти сега постъпи?" И това е достатъчно.

Следователно човек се обръща към принципа за равенството само в моменти на колебание. А в деветдесет и девет от сто случая ние постъпваме нравствено по силата на навика.

Както се вижда от казаното дотук, ние не се опитвахме да даваме предписания. Ние само излагахме онова, което става в света на животните и хората.

Някога църквата плашела хората, за да ги накара да бъдат нравствени и резултатът е известен: заплашвайки, тя развращавала хората. Съдията заплашвал с мъчения, камшик, бесилка и всичко това в името на същите тези принципи за общественост, които той преиначавал в своя полза - и развращавал обществото. И досега различните привърженици на властта изпадат в ужас при мисълта, че заедно с духовенството изведнъж ще изчезнат от лицето на земята и съдиите.

А ние изобщо не се страхуваме да се откажем от съдията и неговите наказания. Както френският философ М. Гюйо, дори се отказваме от каквото и да е утвърждаване на нравствеността свише и от признаването на задължителния й характер.

Ние не се страхуваме да кажем: "Прави каквото искаш, прави както искаш", защото сме сигурни, че огромната маса хора, доколкото ще се развива и освобождава от старите окови, ще постъпва по начин, по-добър за обществото; в това сме сигурни така, както сме предварително сигурни, че детето ще ходи на два крака, а не на четири, защото принадлежи към вида, наричан човек.

Всичко онова, което можем да направим, е да дадем съвет; но веднага добавяме: "Този съвет ще ти бъде полезен само тогава, когато самият ти от опит и наблюдения се убедиш в правилността му".

Когато виждаме някой младеж да се прегърбва и по този начин да стяга гърдите и белите си дробове, ние го съветваме смело да вдигне глава и да изпъчи гърди. Съветваме го да вдишва въздух с пълни гърди, да ги раздвижва, защото това е най-добрата гаранция против туберкулозата. Но в същото време не забравяме да го учим на физиология, за да знае функциите на белите дробове и сам да разбере, как е най-добре да стои.

Това е всичко, което можем да направим в областта на нравствеността. Можем само да дадем съвет, без да забравяме, впрочем, да добавим: "Направи го, щом го одобриш".

Но предоставяйки правото на всеки да постъпва както намери за добре и отричайки правото на обществото да наказва когото и да било за противообществени постъпки, ние не се отказваме от способността си да обичаме това, което смятаме за добро, и да изразяваме тази любов и да мразим това, което смятаме за лошо, и да изразяваме тази омраза. Не отричаме само любовта и омразата, тъй като те са напълно достатъчни животинските общества да запазват и развиват в своята среда нравствените е чувства, а за човешкия род те са повече от достатъчни.

Ние искаме само едно - да премахнем всичко, което в сегашното общество пречи на свободното развитие на тези две чувства, да премахнем държавата, църквата, експлоатацията, съдията, свещеника, експлоататора.

Сега, когато научаваме, че лондонският убиец Джак Рипър за няколко седмици е заклал десет жени от най-бедното и изпаднало съсловие, които в нравствено отношение с нищо не отстъпват на много от добродетелните буржоазки, първото чувство, което ни обзема, е чувството на злоба. Ако го бяхме срещнали в деня когато е заклал нещастната жена, която се е надявала да получи от него пет петачета, за да плати квартирата, откъдето са я гонели, ние бихме му теглили куршума, без дори да си помислим, че по-подходящото място за куршум е главата на собственика на тази квартира-бърлога.

Но когато си представяме всичките безобразия, които са принудили Джак да убива, когато си представяме тъмнината, в която той е бродил, преследван от образи, навеяни от мръсни книги, или от мисли, почерпени от нелепи съчинения - когато си представим всичко това, чувствата ни се раздвояват. И в деня, когато разберем, че Джак е в ръцете на съдия, който е умъртвил повече мъже, жени и деца, отколкото всички Джаковци взети заедно, когато разберем, че той е в ръцете на онези тихи луди, които, без много да му мислят, изпращат невинния на каторга, за да покажат на буржоата, че ги пазят, тогава злобата към Джак изчезва. Тя се пренася върху други - върху обществото, подло и лицемерно, върху неговите официални представители. Всички безобразия на всички Джаковци изчезват сред безкрайния низ от безобразия, извършвани през вековете в името на закона. Ето, това общество ние наистина мразим.

Сега нашите чувства постоянно се раздвояват. Чувствуваме, че ние всички, малко или много, волно или неволно, сме съучастници на това общество. Ние не смеем да мразим. А дали се осмеляваме да обичаме? В обществото, основано на експлоатация и потисничество, човекът издребнява.

Но с изчезването на робството и потисничеството, ние постепенно ще станем това, което трябва да бъдем. Ние ще почувствуваме в себе си сили да обичаме и мразим дори и в такива заплетени случаи, като посочения по-горе.

В нашето ежедневие и сега ние даваме известна свобода на чувствата си на симпатия или антипатия; ние непрекъснато правим това. Всички обичаме нравствената сила и презираме нравствената слабост, страхливостта. Нашите думи, нашите възгледи, нашите усмивки непрекъснато изразяват радостта ни от постъпките, полезни за човешкия род - от онези постъпки, които ние наричаме добри. И непрекъснато изразяваме отвращението, внушавано ни от страхливостта, лъжата, дребнавите интриги, отсъствието на нравствено мъжество. Не можем да скрием отвращението си дори тогава, когато под влияние на насадените ни от възпитанието "добри маниери", т.е. лицемерието, ние се опитваме да скрием чувствата си с лъжливи похвати, които ще изчезнат, след като установим отношения, основани на равенството.

Само това е достатъчно да задържим на определена висота понятието за добро и зло и взаимно да си внушаваме това понятие. Но в още по-голяма степен то ще е достатъчно когато обществото се освободи от съдиите и поповете, в резултат на което на нравствените принципи, загубили задължителния си характер, ще се гледа като на обикновени, естествените отношения на равни с равни.

А в същото време с установяването на тези отношения в обществото ще се формира нова, по-възвишена представа за нравствеността, която сега ще разгледаме.

Досега във всичките си разсъждения ние излагахме обикновените начала на равенството. Ние самите се опълчвахме и предлагахме на другите да се опълчат против тези, които си присвояват правото да се отнасят с хората така, както в никакъв случай не биха позволили да се отнасят с тях, против тези, които не искат да допуснат спрямо себе си измама, експлоатация, грубост, насилие, но допускат всичко това спрямо другите.

Лъжата, грубостта и т.н. са отвратителни, казвахме ние, не защото законите ги осъждат: какви са тези закони е известно на всички; те са отвратителни, защото лъжата, грубостта, насилието и пр. възмущават нашето чувство за равенство, разбира се, ако равенството за нас не са някакви празни приказки. Те особено възмущават тези, които наистина са анархисти по начин на мислене и начин на живот.

Но дори само това начало на равенство, толкова просто, естествено и очевидно начало - ако, разбира се, последователно се прилагаше в живота - би създало много висока нравственост, обхващаща всичко, на което някога са учили проповедниците на нравствеността.

Принципът за равенство обхваща цялото учение на моралистите. Но той съдържа и нещо повече. И това нещо е уважението към личността. Провъзгласявайки нашия анархистичен нравствен принцип за равенството, чрез него ние се отказваме да си присвояваме правото, за което винаги са претендирали проповедниците на нравствеността - правото да рушим човешката природа в името на какъвто и да било нравствен идеал. Не признаваме, че някой има това право; не го искаме за себе си.

Ние признаваме пълната свобода на личността. Искаме пълноценпост и цялост на съществуването й, свобода в развитието на всичките й способности. Ние не искаме нищо да й натрапваме и по такъв начин се връщаме към принципа, който Фурие противопоставяше на религиозната нравственост, като казваше: "Оставете хората съвсем свободни; не ги осакатявайте - религиите вече достатъчно са ги осакатили. Не се страхувайте дори от страстите им; в свободното общество те ще са съвсем безопасни".

Само вие самите да не се отказвате от свободата си; само вие самите да не позволявате да ви поробят другите и на буйните, противообществени страсти на една или друга личност да противопоставяте вашите също толкова силни страсти. И тогава няма защо да се страхувате от свободата²⁹.

Ние се отказваме да осакатяваме личността в името на какъвто и да било идеал; единственото, което си позволяваме, е искрено и откровено да изразяваме симпатиите и антипатиите си към онова, което смятаме за добро или лошо. Някой мами приятелите си. Такава е волята му, характерът му. Добре! Но нашият характер, нашата воля е да презираме измамника! И щом е такъв характерът ни, ще бъдем искрени. Няма да се хвърляме да го прегръщаме, няма да се ръкуваме приятелски с него, както правят сега! На енергичната му страст ще противопоставим нашата, също така енергична и силна страст - омраза към лъжата и измамата.

Ето това е всичко, което можем и сме длъжни да направим за внедряването и поддържането на принципа за равенство в обществото. Това е все същият принцип за равенството, приложен в живота³⁰.

Разбира се всичко това ще се осъществява изцяло само тогава, когато престанат да съществуват главните развращаващи причини: капитализмът, религията, правосъдието, правителството. Но в определена степен това може да се прави и сега. И то вече се прави.

А между другото, ако хората знаеха само един принцип за равенство, ако всеки, ръководейки се само от принципа за търговската справедливост и винаги равностойната размяна, постоянно мислеше, как да направи така, че да не дава на другите повече, отколкото самият той ще получи от тях - това щеше да бъде смърт за обществото.

В такъв случай принципът за равенство ще изчезне от нашите отношения, тъй като за поддържането му в живота трябва постоянно да съществува нещо по-голямо, по-прекрасно, по-силно от обикновената справедливост.

И това нещо наистина съществува.

Досега в човешкото общество никога не са липсвали велики хора със сърца, изпълнени с дълбока нежност, с ум или воля; и тези хора щедро са отдавали чувства, разум, активна сила в служба на човечеството, без да искат в замяна нещо за себе си.

Продуктивността на ума, чувствителността или волята приемат най-различни форми. Това може да бъде страстен търсач на истината, който се отказва от всички удоволствия на живота и всецяло се отдава на търсене на онова, което, въпреки твърденията на заобикалящите го невежи, той смята за истина и справедливост. Или пък това е изобретател, който едва свързва двата края, забравя дори да яде и едва се докосва до храната, с която преданата му съпруга го храни като дете, докато той е погълнат от своето изобретение, на което е съдено, както си мисли той, да преобърне целия свят. Или това е пламенен революционер, на когото насладата от изкуството, науката и дори от семейните радости му се струват невъзможни, докато те не се споделят от всички, и който работи над преобразяването на света, въпреки нищетата и гоненията. Или накрая - това е юноша, който, слушайки разказите за ужасите от вражеското нападение и възприемайки буквално патриотичните легенди, се записва в доброволчески отряд и крачи с отряда, затънал до колене в снега, гладува и най-накрая пада, сразен от куршум.

Или това е може би момченце от някоя парижка улица, надарено със способността по-свободно да мисли и по-добре да осъзнава своите симпатии и антипатии; то отива с по-малкото си братче да защитава барикадите на Комуната, остава там под града от снаряди и куршуми и умира като шепне "Да живее Комуната!" Това е човекът, който се възмущава от всяка неправда и я изобличава; тогава, когато всички покорно свеждат глави, той, без да се замисля за последиците, поразява експлоататора, малкия тиранин на фабриката или по-големия тиранин на държавата. Това накрая е цяла огромна маса хора, които в живота си извършват самоотвержени постъпки - по-незначителни и затова малко известни - почти винаги недостатъчно оценени, но които постоянно срещаме, особено сред жените, ако си направим труда да се вгледаме в това, което представлява основата на живота в човечеството, което му помага по един или друг начин да се справя с несгодите и да се бори с надвисналата над него експлоатация и гнет.

Тези хора коват - едни в полумрака, в неизвестността, други на по-широка арена - истинския прогрес на човечеството. И човечеството знае това. Затова то обкръжава техния живот с ореола на уважението и поезията. То го украсява с легенди, прави ги герои на своите приказки, песни и романи. То харесва у тези хора смелостта, добротата, любовта, самоотвержеността, които липсват на мнозинството. То предава спомена за тях от бащи на деца.

То помни дори тези, които са действували в тесен семеен и приятелски кръг и тачи паметта им в семейните предания.

Тези хора създават истинската нравственост, т.е. онова единственото, което би трябвало да се нарича с това име, тъй като всичко останало е обикновена размяна на равностойното с равностойно, докато без тази смелост, без тази самоотверженост човечеството би затънало в блатото на дребнавите сметки. Тези хора в края на краищата подготвят нравствеността на бъдещето, онази, която ще стане нормална, когато, преставайки "да се съобразяват", нашите деца ще растат с мисълта, че най-добре е да използуват всяка енергия, всяка храброст, всяка любов там, където потребността от тази сила е най-голяма.

Такава храброст и такава самоотверженост са съществували във всички времена. Те се срещат и при всички животни. Те се срещат при човека дори по време на най-голям упадък на обществения живот.

Във всички времена религиите са се стремили да направят тези качества свое достояние и да ги експлоатират в своя полза, доказвайки, че само религията е способна да създава такива; и ако религиите са все още живи, то е защото - като изключим невежеството - те винаги са призовавали именно към тази самоотверженост, към тази храброст. Към тях се обръщаме и ние, революционерите, особено революционерите-социалисти.

Що се отнася до обяснението на тази способност за саможертва, представляваща истинската същност на "нравствеността", то всички моралисти - религиозни, утилитарни и други - са допускали грешки, които вече отбелязахме. Само младият френски философ Гюйо (всъщност, без да съзнава може би това, той е бил анархист) е посочил истинския произход на тази храброст и на тази саможертва. Той няма връзка нито с някаква мистична сила, нито с някакви меркантилни сметки, не особено сполучливо предложени от английските утилитаристи. Там, където философията на Кант, утилитаристите и еволюционистите (Спенсър³¹ и други) се оказа несъстоятелна, анархическата философия намери правилния път.

В основата на тези прояви на човешката природа - пише Гюйо - лежи съзнанието за собствената й сила. Това е живот, който кипи, стреми се да се разкрие. Или както казва Лермонтов: "Ту кипва кръв, ту сила дива". "Чувствувайки вътрешно, какво сме способни да направим - казва Гюйо - ние по този начин осъзнаваме какво трябва да направим".

Нравственото чувство за дълг, което всеки човек е изпитвал през живота си и което са се старали да обяснят с най-различни мистични причини, става разбираемо. "Дългът - казва Гюйо - е само излишък от живота, стремящ се да се превърне в действие, да се отдаде. В същото време това е чувство за мощ".

Всяка сила, натрупвайки се, оказва натиск върху препятствията, поставени пред нея. Да си в състояние да действуваш означава да си длъжен да действуваш. И цялото това нравствено задължение, за което толкова много е писано говорено, очистено от мистицизма, се свежда до следното просто и истинско понятие: животът може да се поддържа, само когато щедро се раздава.

"Растението не може да си попречи да цъфти. Понякога за него цъфтенето означава смърт. И какво от това! Все едно соковете ще се всмукват!" - така завършва младият философ анархист своето забележително изследване.

Същото е с човека, когато той е изпълнен със сили и енергия. Силата се натрупва в него. Той щедро раздава живота си. Дава, без да си прави сметки. В противен случай той не би живял. И ако трябва да загине, както загива цветето, цъфтейки - какво от това! Соковете се всмукват, щом има сокове.

Бъди силен! Раздавай енергията на страстите и ума, за да може твоят разум, твоята любов, твоята активна сила да завладее и другите. Ето до какво се свежда цялото нравствено учение, освободено от лицемерието на източния аскетизъм

Какво предизвиква възхищението на човечеството от истински нравствения човек? Неговата сила, излишъкът от жизненост, който го подтиква да отдава своя ум, своите чувства, своята жажда за действие, без да иска нищо в замяна.

Човекът със силна мисъл, човекът, у когото кипи мисловният живот, непременно се стреми да я раздава. Да мислиш и да не съобщаваш мисълта си на другите - в това няма нищо привлекателно. Само ограниченият човек, с мъка открил нова за себе си мисъл, старателно я крие от другите, за да може след време да й постави клеймото на своето име. Умният човек не цени мислите си, той щедро ги разпилява във всички посоки. Той страда, ако не може да сподели своите мисли с другите, да ги разпръсне във всички възможни посоки. В това е смисълът на неговия живот.

Същото е и при чувствата. "Ние не сме създадени само за себе си: ние имаме повече сълзи, отколкото са ни нужни за нашите лични страдания, повече радости в запас, отколкото са нужни за нашето собствено съществуване" - казва Гюйо, резюмирайки по този начин целия въпрос за нравствеността в няколко реда - толкова верни, взети направо от живота. Самотното същество страда, то изпада в някакво безпокойство, защото не може да сподели своите мисли, своите чувства с другите. Когато изпитваш голямо удоволствие, ти се иска да съобщиш на другите, че съществуваш, че чувствуваш, че обичащ, че живееш, че се бориш, че воюваш.

Точно по същия начин ние чувствуваме необходимостта да проявяваме волята си, активната си сила. Да действуват, да работят е станало такава потребност за огромното мнозинство от хора, че когато нелепи обстоятелства лишават човека от полезна работа, той измисля работи, задължения - нищожни и безсмислени - за да открие макар и някакво поле за дейност на своята активна сила. Той си измисля какво ли не: създава някаква теория, религия или "обществени задължения" - само и само да убеди себе си, че и той върши нещо нужно. Когато такива господа танцуват, те го правят заради благотворителността; когато харчат пари за дрехи - заради "поддържането на подобаващата на аристокрацията висота"; когато нищо не правят - заради принципните си съображения.

"Ние постоянно чувствуваме потребност да помогнем на другите, да дадем рамо на каруцата, която с такъв труд мъкне човечеството, или поне да вдигнем шум около нея" - казва Гюйо. Тази потребност да се помогне поне с нещо - е толкова голяма, че я откриваме при всички обществени животни, колкото и ниско да е равнището на тяхното развитие. А цялата тази огромна дейност, която така безполезно се разпилява всеки ден в политиката - не е ли потребност да се даде рамо на каруцата или поне да се вдигне шум около нея?

Безспорно е, че ако тази "продуктивност на волята", тази жажда за дейност е съпроводена само от бедна чувствителност и слаб ум, неспособен за творчество, тогава ще се получи само някакъв Наполеон I или Бисмарк, т.е. маниаици, които искат да върнат света назад. От друга страна, продуктивността на ума, ако не е придружена от високо развита чувствителност, създава бездарници - онези учени например, които само спъват прогреса на науката. И накрая чувствителността, която не се ръководи от достатъчно голям ум, създава например жена, готова да пожертвува всичко за някакъв негодник, комуто отдава цялата си любов.

За да бъде наистина плодотворен, животът трябва притежава в изобилие едновременно ум, чувство и воля. Именно плодотворността във всички посоки е животът - тя е единственото нещо, което заслужава това име. За един миг такъв живот онези, които веднъж са го изпитали, дават години вегетиране. Онзи, който няма това изобилие на живота, е същество, състарило се преждевременно; той е изсъхващо, без да е разцъфнало, растение.

"Да оставим на гниещата плесен този живот, който не може да се нарече живот!" - възкликва младостта - истинската младост, изпълнена с жизнени сили, стремяща се да живее и да сее живот около себе си. И всеки път, когато обществото започне да се разлага, натискът на тази младост разрушава старите форми: икономически, политически и нравствени, за да даде простор на новия живот. Какво от това, че някой ще падне в борбата! Соковете все пак ще се всмукват! За силните хора да живееш означава да цъфтиш, независимо от последиците на цъфтежа! Те няма да се оплакват.

Но като оставим настрани героичните епохи в живота на човечеството и се обърнем към ежедневието, нима можеш да кажеш, че това е живот, щом живееш в несъгласие с идеала си?

В наше време често се случва да наблюдаваме подигравателно отношение към идеалите. Разбираемо е. Идеалите толкова често са били смесвани с будистките и християнските фалшификации, тази дума толкова често са я използували, за да мамят наивните, че една такава реакция е нещо неизбежно, дори благотворно. Ние също бихме искали да заменим думата "идеал", опошлена от мръсотията, с нова дума, съответствуваща в по-голяма степен на новите възгледи.

Но каквато и да е думата, фактът си е налице: всяко човешко същество си има идеал. Бисмарк си е имал идеал, колкото и нелеп да е бил той, тъй като се свеждал до управлението на хората с огън и меч. Всеки еснаф си има идеал - например да притежава поне сребърна вана, каквато е имал Гамбета или да му прислужва известният готвач Тромпет, а също така да има много-много роби, които да печелят, без да се мръщят, и за ваната, и за готвача, и за още много други неща.

Но наред с тези господа има други хора - хора, осъзнали висшите идеали. Тях скотският живот не ги удовлетворява. Раболепието, лъжата, липсата на честност, интригите, неравенството в отношенията между хората ги възмущават. Могат ли такива хора от своя страна да станат раболепни лъжци, интриганти, поробители? С чувствата си те разбират колко прекрасен би могъл да бъде животът, ако между тях се установят най-добри отношения. Те усещат в себе си достатъчно сили, за да установят най-добри отношения с онези, които срещат по своя път. Те са осъзнали, преживяли са това, което ние наричаме идеал.

Откъде се е появил този идеал? Как се формира той - чрез приемственост, от една страна, и чрез сумата от впечатленията от живота - от друга? Ние почти нищо не знаем, как става това формиране. Най-многото, което можем да направим, когато пишем биографията на човек, живял в името на идеала, е да разкажем приблизително вярната история на неговия живот. Това е половината от несъзнателното усещане за онова, което ни дава най-голямата жизненост, най-голямата радост от битието.

И животът само тогава е мощен, плодотворен, богат на силни усещания, когато отговаря на това чувство за идеал. Постъпвайте без да се съобразявате с него и вие ще почувствувате, че вашият живот се раздвоява: той вече не притежава цялостност, той губи своята мощ. Започнете често да изменяте на своя идеал и ще отслабите волята си, способността си да действате. Постепенно вие ще почувствувате, че вече я няма оная сила, оная непосредственост в решенията, която сте притежавали но-рано. Вие вече сте безсилен човек.

Всичко това е ясно. В него няма нищо тайнствено, щом разглеждаме човека като съставен от действуващи в известна степен независимо един от друг нервни и мозъчни центрове. Започнете постоянно да се колебаете между различните чувства, които се борят у вас - и скоро ще нарушите хармонията на организма; вие ще се превърнете в болен, лишен от воля човек. Интензивността на живота ще се понижи и каквито и компромиси да правите, повече няма да бъдете онзи цялостен, силен, могъщ човек, който сте били по-рано, когато вашите постъпки са съответствували на идеалните представи на вашия мозък.

А сега, преди да завършим нашия очерк, ще споменем два термина: алтруизъм и егоизъм, които постоянно се употребяват от съвременните моралисти.

Досега в нашия очерк все още нито веднъж не сме споменали тези думи. И това е така, защото не виждаме разликата, която се опитват да установят моралистите при употребата на тези две думи.

Когато казваме: "Ще се отнасяме с другите така, както искаме те да се отнасят с нас", какво проповядваме: егоизъм или алтруизъм? Отивайки по-нататък, ние казваме: "Щастието на всеки един е тясно свързано с щастието на всички, които го заобикалят. Можеш да бъдеш относително щастлив в общество, основаващо се върху нещастието на другите, но това щастие е построено върху пясък. То не може да продължи дълго; и най-незначителната причина е достатъчна, за да бъде то разрушено, самото то е нищожно, дребно в сравнение с щастието, което е възможно в общество от равни хора. Затова всеки път, когато имаш предвид благото на всички, ти постъпваш правилно. Като казваме това, какво проповядваме ли? Нищо! Просто констатираме един факт.

Веднага след всичко това добавяме, перефразирайки Гюйо: "Бъди силен, бъди велик във всичките си постъпки; развивай живота си във всички насоки; бъди колкото е възможно богат на енергия и за тази цел бъди най-общественото и най-общуващото същество - ако, разбира се, желаеш да се наслаждаваш на пълноценен, цялостен и плодотворен живот. Постоянно, ръководейки се от широко развитите умствени способности, бори се, рискувай - рискът има своите огромни радости; смело хвърляй сили, отдавай ги, без да искаш нещо в замяна, докато ги имаш, за всичко онова, което смяташ за прекрасно и велико, и тогава ще се насладиш на възможно най-голямото щастие. Живей заедно с масите, и тогава каквото и да ти се случи в живота, ще чувствуваш, че заедно с тебе туптят същите онези сърца, които уважаваш, а срещу тебе туптят онези, които ти презираш. Когато казваме това какво проповядваме: алтруизъм или егоизъм?

Да се борите, да пренебрегвате опасностите, да се хвърляте във водата, за да спасите не само човек, но и дори една обикновена котка, да се храните със сух хляб, за да сложите край на възмущаващата ви неправда, да се чувствувате заедно с онези, които са достойни за любов, да се чувствувате обичан от тях - всичко това е може би и жертва за някой болезнен философ като Спенсър; но за човек, изпълнен с енергия, сила, мощ, младост, това е огромното щастие да съзнаваш, че живееш.

Егоизъм ли е това? Или алтруизъм?

Изобщо моралистите, които градят своите теории въз основа на мнимото противоречие между егоистичните и алтруистичните чувства, стоят на неправилни позиции. Ако това противоречие съществуваше в действителността, ако благото на индивида беше противоположно на благото на обществото, човешкият род изобщо не би могъл да съществува; нито един животински вид не би достигнал своето сегашно развитие.

Ако мравките не получаваха голямо удоволствие от общата работа в полза на мравуняка, мравунякът не би съществувал и мравката нямаше да бъде това, което е сега; тя нямаше да бъде най-развитото насекомо - насекомо, чийто мозък, който едва се вижда с увеличително стъкло, е почти толкова развит, колкото средния мозък на човека.

Ако птиците не получаваха голямо удоволствие от прелитанията, от грижите за възпитанието на своето потомство, от общите действия за защита на своите общества от хищниците, те никога нямаше да достигнат равнището на развитие, на което са сега. Разредът на птиците би регресирал, би се влошил вместо да се усъвършенствува.

И когато Спенсър предвижда времето, когато благото на индивида ще се слее с благото на рода, той забравя едно нещо: че ако те не бяха винаги тъждествени, самата еволюция на животинския свят не би могла да се извърши.

Винаги, във всички времена, както в животинския, така и в човешкия род, е имало голям брой същества, които не са разбирали, че благото на индивида и благото на рода по същество са тъждествени. Те не са разбирали, че целта на всеки индивид е да живее интензивен живот и че най-голяма интензивност на живота той намира в най-високата степен на общуване, в най-пълното самоотъждествяване с всички онези, които го заобикалят.

Но това е било само липса на разбиране, липса на ум. Във всички времена е имало ограничени хора; във всички времена е имало глупаци. Но никога, нито през една историческа, нито дори геологична епоха благото на индивида не е било и не е могло да бъде противоположно на благото на обществото. Във всички времена те са били тъждествени и онези, които по-добре от другите са разбирали това, винаги са живели най-пълноценен живот.

Ето защо според нас разликата между алтруизма и егоизма няма смисъл. Поради тази причина ние нищо не казахме и за компромисите, които човекът, ако се вярва на утилитаристите, винаги прави между егоистичните си чувства и алтруистичните си чувства. За убедения човек такива компромиси не съществуват.

Съществува само онова, което е действително при съвременните условия; дори тогава, когато се стремим да живеем в съответствие с нашите принципи за равенство, ние чувствуваме, как тези принципи страдат на всяка крачка. Колкото и скромна да е храната ни, леглото ни, ние все пак сме ротшилдовци в сравнение с онези, които спят под мостовете и които много често нямат дори къшей сух хляб. Колкото и малко да се отдаваме на интелектуални и артистични удоволствия, ние все пак сме ротшилдовци в сравнение с милионите хора, които се връщат вечер от работа, изтощени от физическия труд - еднообразен и тежък; с онези, които не могат да се наслаждават нито на изкуството, нито на науката и ще умрат, без да изпитат поне веднъж тези висши удоволствия.

Ние чувствуваме, че не сме осъществили докрай принципа на равенството. Но ние изобщо не искаме да правим компромис с тези условия. Компромисът е полупризнание, полусъгласие. Ние им се противопоставяме. За нас те са угнетяващи. Те ни правят революционери. Ние не се примиряваме с това, което ни възмущава. Ние отхвърляме всеки компромис - дори пряко примирие - и се заричаме да се борим докрай против тези условия.

Това не е компромис и затова убеденият човек отхвърля компромиса, който би му позволил спокойно да си дреме в очакване всичко да се измени към по-добро от само себе си

И така, стигнахме края на нашия очерк за нравствеността.

Казахме, че има епохи, когато нравственото разбиране коренно се променя. Хората изведнъж започват да забелязват, че това, което са смятали за нравствено, се оказва крайно безнравствено. Тогава те се сблъскват с някакъв обичай или почитано от всички предание, но безнравствено по същество. В него те откриват поука, създадена изключително в изгода на една класа. Тогава те отхвърлят и поуката, и преданието, и обичая и казват: "Долу тази нравственост!" - и смятат за свой дълг да постъпват безнравствено.

Ние приветствуваме такива времена. Това са времена на сурова критика на старите понятия. Те са най-точният признак за извършващата се в обществото значителна мисловна дейност. Протича формиране на по-висока нравственост.

Каква ще бъде тази висша нравственост, ние се опитахме да покажем въз основа на изучаването на човека и животните. И отбелязахме онази нравственост, която вече се очертава в умовете на масите и на отделните мислители. Тази нравственост нищо няма да предписва. Тя съвсем ще се откаже от изкривяването на индивида в угода на някаква отвлечена идея, ще се откаже също така да го осакатява с помощта на религията, закона и подчинението на правителството. Тя ще предостави на човека най-пълната свобода. Тя ще стане обикновено утвърждаване на фактите - наука.

И тази наука ще каже на хората: "Ако не чувствуваш в себе си достатъчно сили, ако твоите сили са достатъчни само за поддържане на стария монотонен живот, без силни усещания, без големи радости, но и без големи страдания - ами тогава придържай се към обикновените принципи на равенството и справедливостта. В отношенията си с другите хора, основани на равенството, ти ще намериш най-много щастие, достъпно за тебе при твоите посредствени сили".

"Но ако чувствуваш в себе си силата на младостта, ако искаш да живееш ако искаш да се наслаждаваш на живота - цялостен, пълноценен, кипящ, ако искаш да изпиташ най-висшата наслада, за която може само да си мечтае едно живо същество - бъди силен, бъди велик, бъди енергичен във всичко, каквото и да е то.

"Сей живот около себе си. Обърни внимание, че да мамиш, да лъжеш, да правиш интриги, да хитруваш - това означава да унижаваш себе си, да издребняваш, предварително да се признаеш за слаб: така постъпват робите в харема, чувствувайки се по-долу от своя господар. Какво пък, постъпвай така, щом ти харесва: обаче предварително знай, че и хората ще те смятат за такъв: малък, нищожен, слаб; така и ще се отнасят с тебе. Не виждайки твоята сила, те ще се отнасят с теб в най-добрия случай като със същество, което заслужава снизхождение - само снизхождение. И тогава не хвърляй вината върху хората, щом ти самият по такъв начин си пречупил силата си".

"Точно обратното - бъди силен. Веднага щом видиш неправда или веднага щом я разбереш - неправдата в живота, лъжата в науката или страданието, причинявано на другия - възпротиви се на тази неправда, на тази лъжа, на това неравенство. Започни да се бориш! Борбата - това е животът; животът е толкова по-бурен, колкото по-силна е борбата. Тогава ти ще живееш и няколко часа такъв живот ти няма да замениш за години вегетиране в тинята на блатото."

"Бори се за възможността всички да живеят този живот, богат, кипящ; и бъди сигурен, че ще намериш в тази борба такава голяма радост, каквато няма да срещнеш в нито една друга дейност."

"Ето това е всичко, което може да ти каже науката за нравствеността."

"Изборът е в твоите ръце."

1. Мандевил, Бернар (1670-1733) - англ. автор на стихотворен памфлет за ролята на моралния "егоизъм" за обществения напредък. 
  2. Главен представител на "шотландската школа" е Томас Рид (1710-1796) с участието на здравия смисъл (common sense), против скептицизма на Д. Хюм. Последователи на Рид са: Д. Стюарт, Т. Браун и др. 
3. Идеологема на жирондистката пропаганда срещу радикализма на якобинците. 
4. Етическият утилитаризъм издига принципа за полезността като морален регулатор за избягване на личните страдания по пътя към общото щастие. 
5. Бюхнер, Лудвиг (1824-1899) - лекар и естествоизпитател от школата на "вулгарния" материализъм. 
6. Гюйо, Жан Мари (1854-1888) - застъпник на позитивизма и утилитаризма, професор в лицея "Кондорсе" (Париж). Разглеждал нравствеността като принцип на жизнения хомеостазис. 
7. Средновековен тип философствуване, нарицателен заради неговия догматичен формализъм. 
8. Тиер, Адолф (1797-1877) - френски политик и историк, президент на Третата република. 
9. Мишел, Луза (1833-1905) - наречена Червената дева на Монмартър заради участието й в Парижката комуна. Впоследствие сътрудничи с П. А. Кропоткин на базата на анархизма. 
10. Асафетида - смола от растителния вид Ferula със специфична миризма. 
11. Гуаява (Psidium Guajava) - вечнозелено дърво в тропическа Америка със сочни и ароматни плодове. 
12. Св. Аврелий Августин (354-430) - теолог и философ с емблематичен за западнохристиянската патристика характер. 
13. Шакямуни (Синхартха или Гаутама) - проповядвал "дхарма", нравствените добродетели на будизма. 
14. В случая "метафизици" означава "философи". 
15. Хубер (Huber) (1750-1831) - швейцарски ентомолог. 
16. Форел, Август (1848-1931) - швейцарски психиатър, невропатолог и ентомолог, изследвал живота на мравките. 
17. Мармот (Marmota) - млекопитаещо-гризач, подобно на лалугер. 
18. Чукча - представител на коренното население на полуостров Чукотка. 
19. Чум - преносима шатра при сибирските номади. 
20. Амурският и камчатски епископ Инокентий всяка година посещавал чукчите, за да ги снабдява с барут и олово за лов. "Откакто започнах да правя това - ми разправяше този известен в поречието на Амур човек - детеубийството бе прекратено". - Бел. авт. 
21. Хобс, Томас (1588-1679) - англ. философ, изследвал битието през призмата на категорията "тяло". Застъпник на теорията за "обществения договор". 
22. Теория нравственнык чувств, или попытка рассмотрения начал, которыми обыкновенно руководствуются люди в суждениях о поведении и характере, сперва - своих ближних, а потом - самих себя. Лондон, 1759. 
23. Смит, Адам (1723-1790) - професор по морална философия и логика в Глазгоу. В България е известен като икономист. 
24. Малтус, Томас Робъртс (1766-1834) - англ. икономист, свещеник, защитник на демографската теория за абсолютното свръхнаселение. 
25. Кеслер, Карл Фьодорович (1815-1881) - руски зоолог. 
26. Синя кръв 
27. Атентатът бил извършен на 01.03.1881 г., подготвен от група "народоволци", сподвижници на С. Л. Перовска. 
28. Финансова служба 
29. От съвременните автори най-добре е формулирал тези идеи норвежецът Ибсен в своите драми. Той също е анархист, без сам да подозира това. - Бел. авт. 
30. Но веднага възниква въпросът: "A какво ще правим с убиеца? А с този, който изнасилва деца?" Ще отговорим кратко убиецът, който убива само от жажда за кръв, се среща рядко. Това е болен човек, който трябва да се лекува или да се избягва. А що се отнася до развратника отначало ще се опитаме да направим така, че обществото да не развращава чувствата на нашите деца и тогава няма да има защо да се страхуваме от тези господа. - Бел. авт. 
31. Спенсър, Хърбърт (1820-1903) - Виден представител на позитивизма и еволюционния прогрес от "организмична" гледна точка.

Източник: http://www.savanne.ch/svoboda/anarchy/theory/moral.html#1

Интересна идея, която според мен може да бъдем свидетели на реализацията й

Най-смъртоносното земетресение е било през 1557  г. в централен Китай. Пострадал е регион, където повечето хора са живеели в пещери издълбани в меки скали. Жилищата се срутват, жертвите  са около 830 00 човека. През 1976 г. друг убийствен трус удря Таншан,  Китай. Загиват над 250 000 човека.

Най-силното земетресение в наше време е това през 1960 г. с епицентър чилийското крайбрежие има магнитуд от 9.6 и прави разлом дълъг повече от 1000 мили (1600 км). Ако такова земетресение удари голям град то ще бъде сериозно предизвикателство за издържливостта на сградите.

Вулканът Мауна Лоа на Хаваите е рекордьорът на Земята. Той се издига на повече от 50 000 фута (9.5 мили или 15.2  километра) над основата си, която е под морската повърхност. Но всичко това е сред второкласните вулкани. Планината и вулкан Олимп на Марс се издига на 16 мили (26 километра) в марсианското небе. Основата й би покрила почти целия щат Аризона.

През март все още няма цъфтящи билки, но корените на много растения притежават лечебни свойства, които може да използваме, за да осигурим на тялото си здраве и дълголетие. Този период е подходящ за събиране на билкови корени от репей, пирей, медицинска ружа и ранилист, които отдавна са познати и използвани в традиционната медицина на много държави.

Корените от ранилист помагат при бронхит, задух и световъртеж

Билката е известна с много наименования като рошовина, бетоника, хайдушка билка или лечебен ранилист. Тя е многогодишно тревисто растение от семейство Устоцветни. Още в миналото лечебните й свойства са използвани и прилагани в традиционната медицина на Гърция, Германия, Великобритания и Испания. Растението е споменато дори в римски документи от лекаря на император Август, който е твърдял, че билката се използва за лечение на 47 заболявания. В много страни растението е използвано като лек за атеросклероза, задух, бронхит, възпаление на половата система и световъртеж.

Как се съхраняват корените от ранилист?

След като се извадят от почвата, задължително се почистват и измиват. Може да се оставят на слънце или сянка, а когато климатичните условия не са подходящи може да използвате сушилня при температура до 45 градуса. След изсушаване корените придобиват специфична миризма и горчив вкус. За да се използва по-дълго време коренът трябва да се съхранява на сухо и проветриво място.

Корените от пирей помагат при песъчинки в бъбреците и цистит

Пирей е многогодишно тревисто растение, разпространено из цялата страна до 1500 м надморска височина. В Северна Америка корените от билката са използвани за пречистване на кръвта или като слабително и диуретик. Китайските лечители са комбинирали билката с глухарче при детоксикация за по-мощно действие. През средновековието също са познавали и използвали корените от пирей като заместител на тамяна. Билката има отхрачващо действие, помага при песъчинки в бъбреците, цистит и чревни възпаления. Интересен факт е, че дори в животинския свят билката намира приложение. Когато кучетата имат стомашни проблеми те откриват и дъвчат пирея, за да облекчат болките си. Това е и причината билката да е позната още като „кучешка трева“.

Кога се изваждат корените от пирей?

За да се възползваме от полезните свойства трябва да извадим корените преди да е започнало развитието на надземните части, когато стъблата и листата са увехнали. След като се извадят, корените трябва да се почистят старателно, за да се отстрани полепналата пръст или останките от надземните части. Измитите корени се нарязват на късове с дължина не повече от 20 сантиметра. Препоръчително е да изсъхнат в сушилня при температура 50 градуса или на сянка, докато придобият жълтеникав цвят и сладък вкус. Корените не отделят миризма, но е желателно да се съхраняват в сухо и проветриво помещение.

Корените от репей помагат при подагра, камъни в бъбреците и треска

Репеят има леко закривени кукички, с които лесно се залепва по дрехите, дори латинското наименование на билката в превод означава „да се хвана“. Лечебните свойства на това двугодишно тревисто растение са доказани още през 17 век от Кулпепер, който установява, че корените помагат за лечение на подагра, треска и камъни в бъбреците. Съществуват данни, според които билката се е използвала дори в традиционната китайска медицина, а в Япония често се е консумирала като зеленчук. Лековитите свойства на корените помагат организма да изведе навън токсичните вещества, облекчават болките от артрит и видимо намаляват кожните проблеми. В страни като Индия и Русия билката е позната и използвана за лечение на ракови заболявания.

Как се съхранява корен от репей?

Двугодишните корени от репей са кухи и вдървени, затова е необходимо да се убедите, че растението, което ще обработвате е едногодишно. За да разпознаете дали билката е подходяща се убедете, че стъблото все още не се е развило добре. Корените от репей са дълги и имат вретеновидна форма. Както при останалите билки е желателно да се почистят и измият старателно. Нарязват се късове до 15 сантиметра. Могат да се изсушат на сянка или в сушилня на не повече от 40 градуса. След като изсъхнат корените придобиват тъмно-кафяв цвят със сиво-жълта сърцевина, те нямат миризма, но се характеризират с горчив вкус. За да се съхранят по-дълго корените е необходимо сухо и проветриво помещение.

Медицинската ружа се използва за лечение на кашлица, зъбобол и слънчево изгаряне

Медицинската ружа е двугодишно тревисто растение от семейство Слезови. Корените на растението са дебели, многоглави и месести. Отвън се характеризират със сиво-жълт цвят, а отвътре имат бели разклонения. Има данни за употребата на корен от ружа още в Персия, където се е използвал като клечки за дъвчене при бебетата, на които им растат млечни зъби. В някои страни използват корените и листата като средство за успокояване след слънчево изгаряне, сухи ръце и дори заболявания като псориазис. В народната медицина коренът се е използвал за направа на гаргари при болки в гърлото и възпалени венци.

Как да съхраним корените от медицинска ружа?

След като се извадят, корените от ружата се почистват от тънките коренови израстъци и се обелват, за да може да се отстранят ликовите влакна. Ако влакната не се премахнат, след изсушаване коренът не може да се стрие на прах. След като се подготвят, се оставят на сянка или в сушилня с температура, която не трябва да надвишава 45 градуса. Когато се изсушат добре, придобиват жълтеникаво-бял цвят, имат сладникав вкус и отделят слаба миризма. Препоръчително е да се съхраняват на сухо и проветриво място.

Източник: http://agronovinite.com/

От векове сред моряците се носят множество ужасяващи митове и истории за гигантски калмари. В литературата също има разкази за тези същества - например в известния роман на Херман Мелвил „Моби Дик“. Но в действителност никой не е виждал наистина зрял, жив екземпляр гигантски калмар. Тогава дали това чудовище от дълбините принадлежи единствено на царството на слуховете и на литературата?
Учените в Тасмания мислят другояче. В продължение на много години останки от огромни морски зверове биват изхвърляни на брега, а в стомаха на акули са откривани гниещи остатъци от същества с пипала. Съвсем наскоро цял, по-малък, млад екземпляр от тези мистериозни калмари е уловен от риболовните траулери и е занесен за изследване в Института за антарктически и южноо-кеански проучвания в Тасмания. 
Въпреки че за повечето видове гигантски калмари се знае малко, сега експертите са по-добре информирани. Това морско чудовище с пипала е идентифицирано през 1856 г. от един датски изследовател. Съществуват и редица сигурни сведения, че животни от този този вид са били видени изхвърлени на брега в различни части на света.
Но въпреки всички истории на ужасите за жестокостта на съществото, скорошни проучвания стигат до заключението, че въпреки гигантските му размери всъщност то е много бавно и относително слабо. Смята се, че по-скоро се носи по студените течения в дълбокия океан, вместо да се впуска в атака срещу жертвата си, както и че защипващото му движение е тромаво и слабо.
Все още предстои да бъде даден отговор на редица въпроси. Например колко различ¬ни популации съществуват в океаните по света? Колко дълго живеят тези същества? С какво се хранят и колко често? За колко години стигат до зрелост?
Що се отнася до последния въпрос, изглежда разумно да се предположи, че предвид големия размер на животното периодът на растеж е значителен. Но проучванията върху други видове калмари показват обратното и някои хора всъщност смятат, че общото време за достигане до зрелост може да е само две години. Това би довело до извода, че съществото е едно от най-бързо растя¬щите големи животни в цялото животинско царство. Учените работят усилено, опитвай¬ки се да разберат повече за този огромен морски обитател, и се надяват да хвърлят повече светлина и върху други гигантски видове калмари.
Слуховете за тази разновидност кал- мари, за които се смята, че са дори по-големи от този вид, започват да се носят от 1925 г., когато в стомаха на един кашалот са намерени две пипала. През 2004 г. близо до Антарктида е хванат млад екземпляр от тези същества. От проведените изследвания учените преценяват, че ако беше достигнал зрелост, дължината му щеше да е 15 м.
Изглежда, че този биологичен вид е виновен за всички ужасяващи истории за морски чудовища с пипала. Колосалният калмар се различава във физиологично отношение от своя слаб, носещ се по теченията братовчед -, и всъщност той е „въоръжен“ и смъртоносен. Той има силна, мускулеста перка, както и въртящи се кукички по крайниците и пипалата. Тези факти за структурата му явно съответстват на белезите и раните, причинени от всмукване, открити по китовете, които делят студеното местообитание на това същество, за което се смята, че може да порази жертвата си с невероятна скорост и смъртоносна точност.
Много от тези твърдения се базират на теорията и на изследванията върху други видове калмари. От извършените проучвания учените са на мнението, че е възможно да съществуват много други подобни видове гигантски калмари, които чакат да бъдат открити в други части на света. Може би бъдещият напредък един ден ще даде въз-можност на изследователите да видят едно от тези същества и по този начин да помогнат за разрешаването на морската загадка.
Дотогава, изглежда, ще имаме повече информация за отдавна изчезналите динозаври отколкото за огромните същества, които плуват в моретата ни днес. 

Получих вашето писмо и с удоволствие Ви отговарям. Това, което привеждате от книгата на г-н Петражицки: 
 

"Същественото значение на етическите преживявания от нравствен и правов тип в човешкия живот се състоят в това, че те:

1) действат в качеството на мотиви на поведението (мотивационно действие на етическите преживявания);

2) предизвикват известни изменения в самата психика на индивидите (педагогическо, възпитателно действие на етическите преживявания)"...

"Чисто моралната, невзискателна психика е много извисена и идеална психика, но за нормалното и здравословно развитие на характера тя изисква още една, взискателна, правова психика. Без това допълнение, или по-правилно, без този (императивно-атрибутивен) фундамент не може да има здрава етика, а съществува почва за различни, отвратителни, уродливости"... "В обществото е прието да се отнасяме към правото, като към нещо по-низше в сравнение с нравствеността, по-малко ценно, по-малко достойно за уважение. А има учения (например учението на Л. Толстой и разните анархистични учения), които се отнасят към правото направо отрицателно. В основата на тези възгледи, както се  вижда от всичко по горе изложено, лежи непознаването на природата и значението на тези два клона на човешката етика." 

 

ми се стори, от една страна, във висша степен забавно със своите императивни, атрибутивни, етически и другите му там преживявания, особено, когато си представих важността, с която всичко това се преподава от почтени, често стари вече хора, и раболепното уважение, с което се възприема и заучава всичко това от хиляди не глупави и считащи се за просветени млади хора. Но освен комичната страна, съществува и сериозна много сериозна страна. И ми се ще да кажа, това което мисля за нея. Сериозната страна е в това, че цялата тази удивителна, така наречена, наука за правото, е всъщност велика глупост, измислена и разпространявана не от добро сърце, както казват французите, а с точно определена и много лоша цел: да оправдаят лошите постъпки, постоянно извършвани от хората от неработещите съсловия. Сериозната страна се състои още и в това, че няма по-добър пример за тази ниска степен на истинска просветеност на хората в наше време, както това удивително явление, че подобен сбор объркани и неясни разсъждения, изразявани с измислени нищо не значещи смешни думи в нашия свят се признава за "наука" и сериозно се преподава в университетите и академиите. 

Право? Естествено право, държавно право, гражданско, наказателно, църковно, военно право, международно право, das Recht, le Droit, право (на английски думата право, das Recht, lе droit се предава с думата law. Англичаните съвършено основателно са съединили в едно двете изкуствено разделени понятия, тъй като право се нарича само това, което е утвърдено със закон). 

Какво се крие зад тази странна дума? Ако разсъждавайки не според "науката", т.е. не по атрибутивно-императивните преживявания, а по общия за всички хора здрав разум, се опитаме да определим, какво в действителност се разбира под думата "право", то отговора на въпроса "що е право", ще бъде много прост и ясен. За хората, имащи власт, правото се явява разрешението, дадено им от самите тях,  да заставят хората, над които имат власт, да правят това, което на тях (властниците) е изгодно. За подвластните право се нарича разрешението да правят всичко, което не им е забранено. Държавно право – това е правото да вземаш от хората произведенията на техния труд, да ги изпращаш на убийства, наричани войни, а за тези, на които взимат произведенията на труд им и които изпращат на война, правото е възможността да се ползват от тези произведения на своя труд, които още не са им взети, и да не ходят на война докато не ги изпратят. Гражданско право е правото на едни на собственост върху хиляди и десетки хиляди десетини земя и на владение на оръдията на труда, и правото на тези, които нямат земя и оръдия на труда, умирайки от глад, да продават своя труд и своя живот на тези, които владеят земята и капиталите. Наказателно право е правото на едни да затварят, заточват, и бесят всеки, който считат, че трябва да бъде затворен, заточен или обесен; за затваряните, заточваните и обесваните, това е правото да не бъдеш затворен, заточен или обесен до тогава, докато тези, които имат възможност да го направят, не счетат че това е нужно. Същото е и с международното право: то е правото на Полша, Индия, Босна и Херцеговина да съществуват независимо от чужда власт, но само до момента, когато хората, разполагащи с огромни войски, не решат иначе. Това е ясно за всеки човек, мислещ не по атрибутивно-императивните преживявания, а по общия за всички хора здрав разум. За такъв човек е ясно, че това, което се скрива зад термина "право", не е нищо друго, освен грубо оправдание за тези насилия, които едни хора извършват над други. 

Но тези права се определят от законите, отговарят "учените". Закони? Да, но законите се пишат от същите тези хора, независимо дали са императори, крале, съветници на императорите и кралете или членове на парламенти, които живеят от насилията и затова ограждат тези насилия със създаваните от самите тях закони. Същите хора привеждат тези закони в изпълнение. Привеждат ги в изпълнение дотогава, докато законите са изгодни за тях, щом законите им станат неизгодни, те измислят нови – такива, каквито са им нужни. 

Всичко е много просто: има потисници и потискани, и потисниците искат да оправдаят своето насилие. И ето – разпорежданията им за това, как те в дадения случай и в даденото време смятат да насилват хората – наричат закони, а разрешението да извършват своите насилия, което дават сами на себе си и предписанията за насилваните да правят само това, което не са им забранили – наричат право. 

И това, че хиляди и хиляди младежи старателно изучават всички тези глупости – все още не би било беда, ако това бяха само глупости, но това са гадости, върху които се крепи цялата тази груба и погубваща измама, и милиони обикновени хора, доверявайки се на това, което им внушават "учените", безропотно се подчиняват на този неестествен, угнетен живот, който ги сполита вследствие на тази лъжа проповядвана и признавана от "учените" измамници. 

Когато навремето някой персийски шах, Иван Грозни, Чингис хан или Нерон са клали и избивали хиляди хора, това е било ужасно, но все пак не толкова ужасно, колкото това, което правят господата Петражицки и тям подобните. Те убиват не хора, а всичко свято, което е в тях. 

Суеверията са лошо нещо, както и измамите на разни разнасяни сред народа чудотворни икони на майката царица небесна, но в това суеверие и в тази лъжа има някаква поезия, и даже тази лъжа предизвиква някакви добри чувства в хората, но в суеверието и измамата на "правото" няма нищо друго, освен най-гадно мошеничество и желанието не просто да скриеш от хората съзнаваната от всички нравствено-религиозна истина, а да я извратиш, да представиш за истина най-жестоките и противни на нравствеността постъпки: грабежа, насилието, убийството. 

При това са поразителни и дързостта, и глупостта, и пренебрегването на здравия разум, с които тези господа учени напълно спокойно и самоуверено твърдят, че същата тази измама, която повече от всичко друго развращава хората, ги възпитава нравствено. Да се твърди подобно нещо е било възможно (а и дори тогава е било наполовина грях), когато произхода на "правото" се е признавал за божествен, но сега, когато това, което се нарича "право", се изразява в закони, измисляни или от отделни хора, или от спорещите в парламента партии, ни се струва съвършено невъзможно да бъде признато за абсолютно справедливо и да се говори за възпитателното значение на "правото". Да се говори за възпитателно значение на "правото" е недопустимо най-вече поради това, че решенията на "правото" се привеждат в изпълнение посредством насилия, заточения, затвори и екзекуции, т.е. с най-безнравствени средства. Да се говори сега за етическо и възпитателно значение на "правото" е все едно да се говори (а е говорено) за етическото възпитателно значение на властта на робовладелците за робите. Сега за нас в Русия е напълно очевидно това възпитателно значение на "правото". Виждаме, как пред очите ни народът се развращава, благодарение на неспирните престъпления, които, оправдавани от "правото", се извършват от руските власти. Развращаващото влияние на действията, основани на "правото", е особено забележимо сега в Русия, но то е било, е и ще бъде същото винаги и навсякъде, където има признаване на законността на всякакъв род насилие, включващо и убийството, основано на "правото". 

Да, възпитателното значение на "правото"! 

Едва ли в някой друг случай наглостта, лъжата и глупостта на хората са стигали до такива предели. 

Етическо възпитателно значение на "правото"! Това е ужасно. Главната причина за безнравствеността на хората в нашия християнски свят е тази ужасна измама, която се нарича "право", а те ни говорят за възпитателното му значение. 

Никой няма да започне да оспорва това, че най-първите, не високи изисквания на нравствеността, без въобще да говорим за любовта, се състоят в това, да не правиш на друг това, което самият ти не искаш да ти правят, да изпитваш състрадание към бедния и гладния, да прощаваш обидите, да не ограбваш хората, и да не си присвояваш това, на което другите хора имат същото право, въобще – да не правиш това, което се осъзнава като зло от всеки непокварен разумен човек. И какво всъщност, се прави по най-тържествен начин от хората, считащи себе си за учители и ръководители на другите, като образец на справедливостта и изпълнението на нравствените изисквания? Опазването на богатствата на крупните поземлени собственици, фабрикантите и капиталистите, натрупали своите богатства посредством заграбване на земя, която естествено трябва да бъде обща, или ограбвайки труда на работниците, които вследствие на отнемането на земята им са поставени в пълна зависимост от капиталистите; опазване толкова усърдно, че когато някой от ограбените, потиснати, измамени и поени с оглупяващи спиртни напитки хора по някакъв начин си присвои 0,0000001 част от предметите, които чрез постоянен грабеж са били отнети от него и неговите другари, то по "право" го съдят, затварят и изселват. 

Собственикът на хиляди десетини земя, владеещ противно на всяка справедливост това, което е естествено достояние на всички, особено на тези, които живеят на тази земя, т.е. съвсем явно ограбил и не преставащ да ги граби, живее съвсем спокойно. И ето един от тези ограбвани хора, неграмотен, оглупен от лъжовната вяра, предавана му то поколение на поколение и опиван от правителството с водка, нуждаещ се от удовлетворяването на най-основни жизнени потребности, отива през нощта в гората и отсича дърво, необходимо му или за постройка, или с изкараните пари да купи най-необходимото. Залавят го. Той е нарушил "правото" на собственика на 1000 десетини гора. Пазителите на "правото" го съдят и го вкарват в затвора, оставяйки гладното семейство и без последния работник. Това се случва навсякъде, в стотици, хиляди подобни случаи в градове, заводи и фабрики. 

Струва ни се, че не може да съществува нравственост без справедливост, доброта, състрадание и прощаване на обидите. А всичко това се нарушава в името на "правото". И подобни дела, извършвани с хиляди в името на "правото" ежедневно и навсякъде, нравствено възпитават хората! 

Възпитателно, етическо влияние на "правото"?! 

Няма нищо, без да изключваме богословието, което така неизбежно да развращава и да е невъзможно да не развращава хората. 

Може само да се учудваме, че въпреки това постоянно и усилено развращаване на народа от две страни, в него все още е живо истинското разбиране за справедливостта, което вече е съвършено загубено за неработещото съсловие. 

"Ако господа учените, които знаят всички божествени и човешки закони, при това ненуждаещите се от нищо богати, считат, че бедняка, който от нужда, или даже от глупост, пиянство или невежество е отсякъл дърво или е изнесъл от завода продукция на стойност 2 рубли, трябва да бъде изпратен в затвора и вместо да прощаваме, да уморим от глад неговото семейство, то какво да направя аз нищия и неграмотния, когато ми отнемат коня. Да съдя, и не просто да осъдя, а да убия конекрадеца" – Сигурно така би трябвало да разсъждават хората от народа. Но те, въпреки цялото развращение на което са подложени от страна на "правото" и богословието, предимно от "правото", все пак са съхранили истинските нравствени човешки черти, от които няма и помен при хората, осъществяващи "правото" и живеещи според него. 

Кант твърди, че дърдоренето във висшите учебни заведения е в голямата си част съглашение за отклоняване от решаването на трудните въпроси, придавайки на думите изменчив смисъл. Но не само, че това дърдорене на учените има за цел отклоняването от решаването на трудните въпроси – това дърдорене, както е в случая при дърдоренето за "правото", има често и съвсем определена безнравствена цел – оправдаване на съществуващото зло. 

Но както от гледна точка на нравствените отношения, така и от гледна точка на разума, вярата в някаква чудотворна майка царица небесна, или в канонизираната за дни Жана д'Арк все пак е по-малко нелепа, от вярата в атрибутивните и императивни преживявания и т.н. Струваше ми се, че в наше време дори само явната неточност, софистичност на самите понятия и изкуствеността на несъществуващите измислени думи за тяхното изразяване, би трябвало веднага да отблъскват свежите, млади умове от заниманието с такива предмети. Само че от вашето писмо виждам, че и сега е същото, както беше преди 60 години. Самият аз бях юрист и помня, как във втори курс се заинтересувах от теория на правото, и започнах да го уча не само заради изпита, а мислейки, че в него ще намеря обяснението на това, което ми се струваше странно и неясно в устройството на живота на хората. Помня, че колкото повече вниквах тогава в смисъла на теорията на правото, толкова повече се убеждавах, че или нещо с тази наука не е наред, или не е по силите ми да я разбера; по-просто казано, аз малко по малко се убеждавах, че някой от нас двамата трябва да е много глупав: или Неволин, автора на енциклопедията на правото, която изучавах, или аз, лишения от способности да разбера цялата мъдрост на тази наука. Тогава бях на осемнайсет, и не можех да не призная, че глупавият съм аз, затова реших, че заниманията с юриспруденция са свръх моите умствени способности и изоставих тези занятия. Сега, след като съм се занимавал вече десетки години със съвсем други интереси, аз някак си бях забравил за науката "право", и даже смътно си представях, че в наше време болшинството от хората вече са надраснали тази измама. Обаче за съжаление, от вашето писмо виждам, че тази "наука" все още съществува и продължава да твори своето вредно дело. Затова се радвам на случая да изкажа това, което сега мисля за тази наука и предполагам, че така мисля не само аз, а и още много и много хора. 

Аз няма да започна да съветвам професорите по разните "права", прекарали целия си живот в изучаването и преподаването на тази лъжа и въз основа на това устроили своето положение в университетите и академиите и често наивно въобразяващи си, че преподавайки своите мотивационни действия, етически преживявания и т.н., правят нещо много важно и полезно. Няма да започна да съветвам тези хора да захвърлят това глупаво занимание, както няма да почна да съветвам свещениците и архиереите, провели, както и тези господа, целия си живот в разпространяването и поддръжката на това, което те считат за необходимо и полезно. Но Вас, младия човек, и всички Ваши приятели, аз не мога да не посъветвам, колкото се може по-бързо, докато главата Ви съвсем не се е замаяла и нравственото Ви чувство не се е притъпило съвсем, да захвърлите това не само празно и затъпяващо, но и вредно и развращаващо занятие. 

Вие пишете, че г-н Петражицки в своите лекции споменава за това, което той нарича мое учение. Учение аз нямам и никога не съм имал. Аз не зная нищо, което да не знаят всички хора. Аз зная, заедно с всички хора, с огромното болшинство от хората по целия свят, че всички свободни и разумни същества, имат в душата си вложен един висш, много прост, ясен и достъпен за всеки закон, нямащ нищо общо с предписанията на хората, наричани права и закони. Висшият закон, този най-прост и достъпен за всеки човек, се състои в това, да обичаме ближния си, както самия себе си, и затова да не правим на другите това, което не искаме да ни правят. Този закон е така близък до сърцето човешко, така разумен, изпълнението му така несъмнено установява благото както на отделното лице, така и на цялото човечество и толкова еднакво е бил провъзгласен този закон от всички мъдреци по света, от Веданистите в Индия, Буда, Христос и Конфуций до Русо, Кант и по-късните мислители, че ако не бяха тези коварни и зловредни усилия, които са правели и продължават да правят богословите и законниците за да скрият този закон от хората, законът вече отдавна би бил усвоен от огромното болшинство от хората, и нравствеността на хората в наше време не би стояла на тази низка степен, на която е сега. 

Та ето мислите, които предизвика в мен Вашето писмо и на което съм много радостен за случая да ги изкажа. 

Писмото бих искал да напечатам, а ако Вие разрешите, бих го напечатал заедно с вашето.

Ясна Поляна, 27 април 1909

Източник: http://www.savanne.ch/svoboda/anarchy/theory/law.html

И след това мозъка иска още и още и още

Аз също не пия кафе, но понякога когато съм много изморен следобед изпивам едно и си продължавам работа. Използвам го като енергийна напитка. Нямам никакви проблеми със съня дори и да изпия едно преди лягане.

Корпорациите завладяват света! 
Корпоративната власт или новата карта на света 
Г-8: глобализационната осморка 
Глобалното затопляне: промишлеността и преговорите за климата 
Корпорацията Европейски съюз 
ЕИБ и ЕБВР: финансиране на разрухата 
Транспортната търговия. Как корпорациите прокарват идеята за развитие на транспорта 
МВФ и Световната банка: фабрика за глобализационни замърсявания 
Нещо от космоса: МВФ и финансовата криза в Азия 
СТО: Световната тъпчеща организация 
Призовка за корпорацията Карджил: Асоциацията на фермерите от щата Карнатака (АФЩК) 
Глобализацията и търговията с жени 
Правата на собственост върху живота: интелектуалната собственост, ТАИС и Директивата на ЕС за патентоването на живота 
МИС: най-новото нашествие 
НАФТА: тиранията на корпорациите в Северна Америка 
Шел: проливайки кръв за петрол 
Движението Чикоко: съпротива срещу корпоративната власт 
Убийството е бизнес, а бизнесът е нещо хубаво. Световната търговия с оръжие 
Световният Икономически форум. Съчетавайки полезното с приятното 
"Действия на хората по света" срещу "свободната" търговия и Световната търговска организация 
И така, какво реши ТИ? 
Информация в Интернет 
Списък на съкращенията 
Как да организираме съпротивата? 
Какво е A SEED?

В последните няколко години станахме свидетели на ускореното развитие на транснационалните корпорации (ТНК) и засилването на тяхното господство в глобалната политика и икономика. Расте контрола на корпорациите над правителствата и тяхното влияние върху вземането на решенията, определящи нашето бъдеще – бъдещето на човечеството и на цялата планета. Неотдавнашните свободни гигантски сливания и обединения на компании още повече засилват този контрол.

И ние трябва да си зададем следния въпрос: искаме ли корпорациите да определят нашето бъдеще? Могат ли ръководителите на ТНК, получаващи заплати от по няколко милиона долара, да разберат нуждите на милиарди души, които всеки ден едва свързват двата края? Можем ли да поверим на корпорациите защитата на природата, както те предлагат? Все повече хора от цял свят отговарят на тези въпроси с твърдо "НЕ!"

Много местни активисти, народни движения, студенти, профсъюзи, граждански и потребителски групи и много други се вдигнаха на борба срещу това, което в тази книга наричаме "корпоративна власт". За всички е ясно, че трябва да се обединяваме против угрозата на глобализацията. Тази пролет (1998г., б. пр.) основните фигури на различните организации продължиха да прокарват в живота ни дневния ред на ТНК и процеса на глобализация. Целта на приключилите преговори беше закрепването на властта на корпорациите и тяхното влияние върху нашия живот. Такива сили на глобализацията, като Световната търговска организация (СТО), Голямата осмица (Г-8, осемте най-развити страни) и Европейския съюз (ЕС) проведоха решаващи срещи. На тях се подписаха политически решения и съглашения, застрашаващи да разрушат нашата икономика, да унищожат природата и съществено да понижат стандарта на живот.

В отговор на програма на корпорациите се роди кампанията за противодействие "Гореща пролет ’98". Замислена от група активисти, събрали се за да разработят стратегия за провеждане на кампании срещу корпоративното управление, Гореща пролет ’98 си поставя за своя цел да обучава, мобилизира и вдъхновява хора от целия свят за активни действия срещу пагубните ефекти от разрастващия се процес на корпоративна глобализация.

Тази брошура има за цел да стане пособие, както за тези, които са съвършено незапознати с дадената тема, така и за тези, които вече имат някакъв опит, но искат да знаят повече. Обаче, целта на брошурата и на кампанията Гореща пролет ’98 като цяло е не просто да изложи сведения, но също, да стимулира и подържа ДЕЙСТВИЯ! Крайната необходимост ни заставя да действаме, за да спрем машината на корпоративната глобализация и да спасим света от разрушение.

Брошурата е написана от хора, активно участващи в кампаниите по дадените теми. Ние решихме, че освен информацията за някои специфични организации и съглашения е много важно да покажем, как хората от цял свят отправят предизвикателство към корпоративната власт. Освен това, в брошурата ние поместихме информация за контакти с различните групи, участващи в кампанията Гореща пролет ’98 и библиография по дадената тема.

Представете си карта на света от 1570 година. Картографите са оставили огромни бели петна и са я населили с ужасни фантастични твари. Само някъде в Европа и Средиземноморието са очертани линии, определящи постоянно менящите се граници на кралствата и империите. Всичко останало е обозначено като "земя на тези и тези...". Известно е само, че там живеят хора, но никакви държави не съществуват. На тях тепърва им е предстояло да се формират. Светът в голямата си част все още е принадлежал на хората.

Сега си представете същия този свят, но на карта от 1970 г. Вече не са останали бели петна, целият свят е акуратно поделен между страните, някои от които са само на по няколко години. Някои области все още са колонии. Почти всеки квадратен метър от планетата се намира под държавен контрол, поне номинално. Сега държавите управляват света.

Доколко тази карта ще съответства на действителното положение на нещата, да кажем, след 40 години? Дали различните цветове, в които са оцветени страните, действително ще показват кой управлява там?

Не, ако сегашната тенденция се запази. Тогава може би имената на държавите ще бъдат заменени с търговските марки на големите транснационални корпорации (ТНК). Това ще бъде свят, в който Шел, Мицубиши, Дженерал Мотърс, Макдоналдс, Филипс, Карджил и Монсанто ще образуват нови империи.

Преувеличение ли е това? Съществуващата вече около сто години държавна система все по-малко отразява действителното положение, и не обяснява къде именно се намира истинската власт. Действително, болшинството страни държат огромни армии, за да налагат волята си на другите, но тези армии все по-малко се използват за защита на страните.

Как да се защитим от нашествието на спекулантите, които могат за няколко дни да обезценят дадена държавна валута и да доведат икономиката й до крах? Как да се попречи на чуждестранните ТНК да завземат всички сектори на икономиката, даже и тези, които определят суверенитета на страната, ако такива организации, като Световната банка и МВФ поставят приватизацията и либерализацията в тези сектори като условие за получаването на нови кредити, необходими за спасяването на същата тази икономика? Какво да се прави, ако Кока-кола е приела "незначителното" решение да замени натуралната захар в своите безалкохолни напитки с изкуствена? Това решение през 70-те години лиши от работа и хвърли в отчаяние стотици хиляди работници във Филипините, много от които сега са готови да се присъединят към партизанските движения, борещи се срещу държавата. Ако нещо има значение в наши дни, това е икономическата власт.

Именно корпорациите държат сега кормилото. Много от тях притежават по-голяма политическа и икономическа власт, отколкото държавите, в които те осъществяват своите операции. Колко огромно е тяхното могъщество може да се разбере, ако се сравни съвместния оборот на някои ТНК с брутния вътрешен продукт ( БВП - грубо казано, общата сума на "икономическата дейност" на страните). Оказва се, че оборотът на Компаниите Форд и Дженерал Мотърс е по-голям, от съвместния БВП на всички африкански страни на юг от Сахара. А сумарният оборот на шестте водещи търговски компании в Япония ( Мицубиши, Мицуи, Сумимото и т.н.) е почти еквивалентен на БВП на цяла Южна Америка. В световен мащаб 51 от 100-те най–големи икономики са транснационални корпорации.

СТО, Световната банка и МВФ вкарват всички в заблуждение, като в своите статистически отчети изобразяват световната търговия, като нещо, ставащо между държавите. 70% от световната търговия се намира в ръцете на 40 000 ТНК и 250 000 техни международни филиала. Повече от 30% от тази търговия се явява "вътрешна", с други думи, между различните части на едни и същи корпорации - т.е. Мицубиши в Перу изсича горите и продава дървесина на Мицубиши в Япония. Да се представя това като търговия между страните е изкривяване на това, което става в действителност.

Ролята на вътрешният сектор - не ТНК, а държавната промишленост – в икономиката става все по-малка. ТНК добиват, преработват, разпределят и потребяват огромна част от световните енергийни ресурси. Те добиват голяма част от полезните изкопаеми в света. Именно те строят болшинството електростанции. Те произвеждат голяма част от автомобилите, самолетите, спътниците, битовите електроуреди, химикалите, медицинските препарати и биотехнологичната продукция. Те изсичат голяма част от горите в света и произвеждат почти всичката хартия, отглеждат огромна част от техническите култури, произвеждат и продават голяма част от хранителните продукти в света.

Макар и като цяло държавите да са губещи в световната борба за власт, не всички страни се намират в еднакво положение. Почти 90% от щаб-квартирите на ТНК са разположени в промишлено-развития Север: в САЩ, Европа и Япония, като повече от половината от тях - само в пет страни (Франция, Германия,САЩ, Япония и Холандия). Отношенията между тези страни и "техните" ТНК значително се отличават от, да кажем, отношенията между Кока-кола и Филипините.

Интересите на най-силните страни в света често са тясно свързани с интересите на разположените на тяхна територия ТНК, и това се отразява на тяхната международна политика. В същото време, ТНК винаги са готови да обърнат гръб на същите тези държави, ако това отговаря по-добре на техните собствени интереси. Много малко правителства се осмеляват де се намесват в политиката на ТНК относно наемането на работна сила и, както обикновените безнадеждно изостанали развиващи се страни, прибягват до приличащото на подкуп стимулиране на инвестициите, за да запазят работните места в страната. Понякога ТНК се кооперират с някоя част от държавата, например, за да се сдобият с подписването на Многостранно инвестиционно съглашение (МИС), но застават срещу други негови части (такива, като екологичните организации, искащи да се намалят емисиите от парникови газове).

Както и да е, ТНК побеждават. По различни причини държавите все по-охотно оставят тези сфери, в които винаги са играли регулираща роля, казвайки че "за тях ще се погрижи пазара". Понякога те са принудени да правят това, защото не им е по силите да се противопоставят на МВФ с неговите кредити, но често това става в резултат на предаване на регулиращата роля на такива наддържавни организации, като ЕС и Световната търговска организация, и подписването на международни договори от рода на МИС. Ако те победят, това ще бъде не общество от свободни хора, без всякаква държавна власт - идеала на анархистите, а свят в който управляват корпорациите, без да се съобразяват с никого.

* Използвани са материали от книгата на Джошуа Карлайн "Корпоративната планета".

Г-8 (голямата осмица) по-рано се наричаше Г-7 – групата от седемте най-развити страни. Сега към Канада, Франция, Германия, Италия, Япония, Великобритания и САЩ трябваше да се присъедини и Русия. Ръководителите на страните от Г-8 се срещат на ежегодната конференция на най-високо ниво, където се обсъждат теми, представляващи взаимен интерес. Обаче, дискусиите не се ограничават само с отношенията между страните от Г-8, доколкото властта, която притежават тези страни и базираните на тяхна територия транснационални корпорации, обхващат целия свят. Например, една от главните теми на миналогодишната конференция беше Африка.

Сливайки своите гласове в един, страните от Г-8 стават притежатели на огромна власт, и могат да влияят на процеса на международното развитие. Тази власт се употребява за поддръжка на глобализацията на капитализма и корпоративното управление. Всъщност, техните срещи, още от първата през 1975 година във Версай до срещата през 1996 г. в Лион, винаги са се наричали Икономически конференции на най-високо ниво, което показа, че основно внимание се отделя на икономиката. Сега, когато такива теми, като тероризма, се обсъждат заедно с валутната политика, епитета "икономически", струва ни се, може и да се пропусне. Обаче, усилията на икономистите на "свободния" пазар съвсем не са отишли напразно. Техните идеали за "свободна" търговия сега са възприети от ръководствата на всички страни от Г-8.

За разлика от ЕС или ООН, Г-8 не притежава законодателна власт. Тя не може сама да издава директиви, на които останалият свят или дори държавите членки на групата са длъжни да се подчиняват. Тази функция изпълняват организации от типа на Международния валутен фонд (МВФ), Световната банка (СБ) и Световната търговска организация (СТО), наравно с Европейския съюз (ЕС) и Организацията на обединените нации (ООН). Всички тези организации не могат да игнорират колективното влияние на Г-8. Показателно е, че тази година 50-та годишнина на СТО се отбелязва в Женева на следващия ден след закриването на конференцията на Г-8. Сега се разработват множество международни договори по най-различни теми, от изменението на климата до разработката на земните недра, и ако страните от Г-8 постигнат съгласие помежду си, те ще успеят да определят успеха или провала на тези договори. Макар и Г-8 да не притежава законодателна власт, това е много повече от среща на високо равнище. 

Групи министри от всички страни членки на Г-8 провеждат срещи преди самата конференция, например, министрите на финансите се срещнаха през февруари 1998 г. в Лондон. На тези срещи се разработват много от детайлите на конференциите, така че когато ръководители накрая се срещнат, много вече е обсъдено. На една от предишните конференции, на Франсоа Митеран, бившия премиер-министър на Франция, всичко така му било дотегнало, че по време на една от сесиите той просто надписвал картички за вкъщи. Но на правителствените делегации им предстои да посетят множество обществени и културни събития. Повечето от тези събития се спонсорират от крупните търговски фирми, особено от тези, които имат представителства в градовете, където се провеждат събитията.

За щастие, правителствата още не са успели да задушат всичко. Международната среща на хората (известна още като Алтернативна икономическа среща на върха) протича паралелно с официалната среща, понякога привличайки към себе си основното внимание, и даже влияе на избора на място за провеждане на бъдещата среща. В 1998 г., в допълнение към публичните протести, демонстрации и привличането на общественото внимание, се планира представянето на действащ модел на местна алтернатива на глобализираната, разрушаваща природата икономика.

Интригуващ е факта, че Министерството на външните работи на Великобритания се е заинтересувало от предстоящите събития и е изразило надежда, че то може да бъде свързано по някакъв начин с официалната среща. Даже някои големи търговски фирми пожелаха да участват в Народната конференция, вместо да устройват вечеринки за делегатите на официалната среща. Интересно е да се види какво ще излезе от това.

През 1995 г. събрание на 2500 учени от цял свят констатира, че изменението на климата, очевидно, е предизвикано от човешката активност. Това откритие е било прието от всички страни участващи в преговорите за климата. Предполагало се е, че в резултат на преговорите през декември 1997 година ще бъде приет протокол, притежаващ законна сила и задължаващ да се намали количеството на газовете, предизвикващи парниковия ефект.

Доколкото такъв протокол би навредил на интересите на енергийната промишленост, въобще не е чудно, че тази промишленост с всички сили се старае да предотврати прилагането на съглашението на дело. Промишлеността изкусно използва своите тесни взаимоотношения с Европейската комисия, за да попречи на приемането на каквото и да е законодателство, което би изисквало от нея намаляване на отделяните парникови газове. Техен любим припев са "доброволните съглашения", означаващи на практика възможност промишлениците да диктуват, каквото и когато те искат.

Някои корпорации все още отричат, че съществува каквато и да е взаимовръзка между нашето постоянно потребление на огромно количество енергия и изменението на климата. Нефтената компания AMOCO открито заявява, че не вярва в това, че изменението на климата е причинено от човека. CEFIC, химическата промишлена федерация, е успяла в лобирането в Европейския Съюз за изключване от правилата за регулиране на един от известните парникови газове. Много транснационални корпорации също играят доста съмнителна роля. Например, компанията Шел, която, от една страна, се явява член на най-вредното промишлено обединение в САЩ, а от друга страна, активно "зеленее", ратувайки за възобновими видове енергия и е член на Европейската асоциация за вятърна енергия. Подобно на това, атомната промишленост използва изменението на климата за подобряване на собствения си имидж и, продавайки атомна енергия, твърди, че това е устойчивия път за намаляване на изхвърлянето на парникови газове.

След Втората световна война бяха образувани няколко европейски организации за икономическа кооперация, като Европейската общност за въгледобив и стоманодобив (ЕОВС, 1951 г.) и Европейската икономическа общност (ЕИО, 1957 г.). По-късно тези организации се сливат в това, което сега се нарича Европейски съюз. Важен мотив за тази кооперация е повишаването на политическата стабилност, но с течение на времето ударението преминава върху икономическите и валутните аспекти. Това ясно се вижда от неотдавнашните проекти на Европейския съюз, като например, Вътрешния или Единен пазар, Трансевропейската транспортна мрежа и Европейския валутен съюз (ЕВС). Тези проекти, родени в мислителните центрове на корпорациите, са насочени основно към поддръжка на интересите на европейския корпоративен сектор.

Други форми на коопериране се проявяват основно в сферата на полицията и юриспруденцията, като например, Шенгенското съглашение и договора Европол. Социалните теми, като нищетата и безработицата (в ЕС има повече от 20 милиона безработни), и екологическата тема заемат малко място в дневния ред на ЕС. Европейския съюз не може да се нарече демократичен. Членовете на управляващите организации на съюза, например Европейската комисия или Съвета на министрите, се назначават, независимо от мнението на хората и тяхната дейност трудно се поддава на контрол. Влиянието на Европейския парламент е много ограничено. Властта, преминала от държавните организации към Европейския съюз, изчезва в тази "демократическа дупка".

Много хора вярват в приказките, че ЕС постепенно ще стане демократичен и че в края на краищата неговата екологична и социална политика ще се подобри. Обаче, при съществуващата организация на ЕС, това е много малко вероятно. Също както и другите притежаващи власт регионални обединения в света, ЕС фанатично прокарва идеите за "свободна" търговия и глобализация. Тази Европейска корпорация на шефовете и банкерите трябва да се унищожи и да се замени с Европейска кооперация, основана на истинска демокрация и поставяща хората и природата над всичко останало.

През януари тази година (1998-а, б. пр.) президентството на Европейския съюз премина във ръцете на Великобритания. Премиер-министърът Тони Блеър обеща, че британското президентство ще преобразува ЕС в "Европа на хората". Само че плановете на ЕС по време на пролет ’98, както обикновено, са чисто делови. Вероятно понятието "Европа на хората" ще означава пробутването с всички възможни средства на ставащия все по-непопулярен ЕВС, проекта за единна валута, който отхвърлиха повече от 50% от гласуващите в ЕС.

Не са много признаците на "Европа на хората" и в преговорите за разширение на ЕС - "Дневен ред 2000" с Естония, Полша, Чешката република, Унгария, Словения и Кипър, които започнаха на 31 март 1998 г. За да заслужи названието "Европа на хората", процесът трябва да се основава на уважението и равенството и да се стреми да намери решение на проблемите, общи за всички народи в Европа.

Още една амбиция на британското президентство се заключава в стремежа да се постигне прогрес в борбата за безусловното премахване на последните прегради на пътя на Европейския единен пазар. Това, като цяло, означава отмяна на държавния контрол и приватизация на това, което още не е подчинено напълно на "свободния пазар" на ЕС. Работните места и околната среда отново са принесени в жертва на "Европа на хората"! Поразителна разлика между думи и действителност.

Световната икономика се оказва във все по-голяма зависимост от шепа международни банки, служещи на корпоративни и политически интереси, различни от интересите на обществото. Неотдавнашната вълна на сливане и обединение само още повече затвърди контрола на капитала. Много хора са вкарани в заблуждение от банките, които заявяват, че способстват процеса на развитие на различните страни. Те казват, че се стремят да понижат равнището на бедността. Такива са на думи целите на международните банки за развитие. Техните действия, обаче, говорят за съвсем друго. В тази статия се разказва за две от тях - Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) и Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР).

В процеса на политическа и икономическа реконструкция на Европа, който все повече се ориентира към господството на финансовите интереси в ущърб на интересите на обикновените хора, финансовите организации, като Европейската инвестиционна банка (ЕИБ) и Европейската банка за реконструкция и развитие (ЕБВР) играят основна роля. ЕС и страните, участващи в него, са с вързани ръце и крака от строгата финансова политика, така че правото за взимане на ключовите решения, касаещи икономическото, социалното и екологическото развитие се оказва в ръцете на международните финансови организации, недостъпни за обикновените хора.

ЕИБ е основана през 1958 година като финансова организация на Европейската общност. Първоначалното й предназначение бе да подпомага икономическото развитие на държавите-членки на ЕС, но влиянието на ЕИБ бързо се разпространи върху голяма част от света, и сега тя се явява един от най-крупните световни кредитори. Болшинството от нейните кредити отиват за финансиране на гигантски инфраструктурни проекти, като автомагистрали и язовири. Това се нарича "екологично кредитиране".

Банката финансира хиляди спорни проекти по цял свят, пряко влияещи на околната среда и на живота на милиони хора. Независимо от това, ЕИБ не предоставя информация на гражданите, опитващи се да разберат нещо за тези разрушителни проекти. Няма даже ясни екологични правила и нормативи за тези проекти. Заявявайки, че се бори с нищетата и, че защитава околната среда, банката на практика финансира европейските корпорации. По определението на ЕИБ, нейната главна цел е "да съдейства за конкурентноспособността на европейската промишленост и бързото развитие на търговията, както вътре, така и извън съюза". 43% от всички кредити на ЕИБ отиват за строителството на пътища в Централна и Източна Европа (ЦИЕ), но само 1% от тях се заделят за обществен транспорт. Банката има възможност да финансира множество такива проекти, за които не се захващат другите банки, по-открити към обществения и политически натиск. Потайността на ЕИБ й дава по-широки възможности.

Друг силен играч в глобализационния отбор е Европейската банка за реконструкция и развитие (ЕБВР). Тя е основана след края на "студената война" като едно от проявленията на политическата и икономическата реакция на страните от Запада на измененията в Централна и Източна Европа. Банката трябваше да послужи като средство за налагане на западния модел на икономическо развитие на разрушените икономически и политически системи на бившите соцстрани. Нейният устав беше приет през 1990 година от четиридесет страни, Европейската икономическа общност и Европейската инвестиционна банка. Доколкото, голяма част (51%) от капиталите на банката се контролират от страните-членки на ЕС, в действителност Европейският съюз определя нейната политика. ЕБВР предоставя финансова, техническа и консултативна помощ както на държавния, така и на частния сектор на страните от Централна и Източна Европа. Първоначално банката се занимаваше с приватизацията на цели сектори от държавните икономически системи. Най-много кредити ЕБВР отпуска във финансовия, промишления, транспортния и енергетичния сектор.

Значителна част от дейността на банката заема кредитирането на транспортни проекти. Огромните кредити на ЕБВР за производство на машини и строителство на пътища не оставя големи надежди за развитието на устойчива и здрава, в обществен план, транспортна политика в страните от Централна и Източна Европа. Банката е известна със своята поддръжка на такива западни автомобилни транснационални корпорации, като Дженеръл мотърс, Фолксваген и други, стремящи се да внедрят автомобилното си производство в страните от Централна и Източна Европа, с тяхната евтина работна ръка и ниски социални и екологични стандарти.

В същото време в което активистите и широката общественост отделят огромно внимание на Световната банка и Международния валутен фонд, небиещите на очи международни банки за развитие ЕИБ и ЕБВР остават в относителна неизвестност, макар че те финансират широкомащабни, обществено и екологично опасни проекти. Настъпи времето да се извадят на бял свят тези организации, провеждащи разрушителна политика, и да им се наложи обществен и демократичен контрол. 

От самото начало на своето съществуване ЕБВР стана достатъчно широко известна със своята готовност да финансира проекти за развитие на атомната енергетика. Причината е в това, че западните корпорации са заинтересувани от получаването на контракти за строителство на електростанции. Сименс, ЕдФ, Уестингхаус, Дженеръл Илектрик и други компании поддържат тесни взаимоотношения с икономистите на ЕБВР, оказващи влияние на политиката на правителствата.

Особено бурни страсти се разгоряха около предложението на ЕБВР за финансиране на АЕЦ в Моховце, Словакия. Срещу предложения заем от 500 милиона долара активно протестираха еколозите и населението на Словакия. Австрийското правителство също поддържаше протеста. В края на краищата правителството на Словакия отложи преговорите с банката. След неуспеха в Моховце ЕБВР започна друг съмнителен проект – финансиране на завършването на строителството на блоковете на АЕЦ Ровно-4 и Хмелницки-2 в Украйна. Осъществяването на проекта се отлага вече доста дълго и съпротивата както в страната, така и на международно равнище, постоянно расте. Макар че официалната цел на ЕБВР е закриване на опасните реактори, построени още в съветско време, до днес банката не е прилагала никакви усилия за достигането на тази цел. Вместо това тя помага на западната ядрена промишленост да получи нови контракти в Централна и Източна Европа и да удължи сроковете на експлоатация на намиращите се в критично състояние блокове на АЕЦ в региона.

Няколко световни статистически данни: въздушният транспорт се увеличава със 7% на година, а товарният въздушен транспорт даже с 10%. От 1970 до 1994 година обема на товарните превози по автомобилните пътища на Европа е нараснал със 146,2%, а по железопътния е намалял с 22,3%. Изхвърляне на въглероден двуокис, смог, шум, влошаване на здравето, унищожаване на природата, разпадане на местните общности, стрес. Всяка година при пътно-транспортни произшествия загиват 300 000 души и 1,2 милиарда животни¹ . Едно можем до кажем с увереност, че транспортът и неговата инфраструктура влияят страшно негативно на Земята и нейните обитатели. Важно е да се разбере, че транспортът и инфраструктурата не се развиват сами по себе си. Те щателно се планират, строят, изплащат, рекламират и използват.

Европейската кръгла маса на промишлеността (ЕКМП) е основан през 1983 година с единствената цел да защитава интересите на своите членове, 45-те най-големи европейски транснационални корпорации (Нестле, Филипс, Бритиш Петролиум, Сименс, Оливети, Рено и т.н.). Тези компании прекрасно разбират, че Европейският единен пазар (западно-европейската зона за "свободна" търговия, започнала да действа през 1992 г.), е тяхното основно средство за контролиране на търговията. 

ЕКМП, имаща тесни връзки с вземащите решения организации в Европейския съюз (Съвета на министрите и Европейската комисия), уверено насочва Европа в нужното й направление – в направлението на "свободната" търговия без всякакви препятствия от типа на екологични и социални ограничения. Нийл Кинък, член на транспортния отдел на Европейската комисия (не явяваща се член на ЕКМП), каза: "Съвършено ясно е, че Транс-европейската пътна мрежа (ТЕПМ), наред с Единния пазар, се явява надеждна гаранция за конкурентноспособността и ръста на производството, а заедно с това и за увеличаването на броя работни места."² През 1997 г. Доходите на най-големите европейски компании отново нараснаха, а нивото на безработица в ЕС се повиши. 

През 1984 г. ЕКМП предложи план, способстващ ръста и процъфтяването на своите компании. На тях основно им беше нужна инфраструктура, позволяваща лесно да се преместват хора и товари. Затова предложението се заключаваше в строителство и разширяване на пътища, високоскоростни железопътни магистрали и летища по цяла Европа, особено в "периферните" държави (Гърция, Ирландия, Португалия и Испания). 

Само за няколко години този план беше приет на 95% от Европейската комисия, която го нарече ТЕПМ – Транс-европейска пътна мрежа. Прогнозите са, че вследствие на ТЕПМ, включващ в себе си 140 различни проекта, движението на транспорта в ЕС през 2015 г. Ще нарасне с 40%. За инфраструктурата се планира да се вложат огромно количество пари. Необходимата сума е толкова голяма, че ЕС може да отдели само 10% (и още известна сума свръх това за "периферните" страни). Това съставлява 800 милиарда германски марки за 15 години³. Останалото трябва да постъпи от правителствата и частните инвеститори⁴ . 

Европейският съвет на министрите на транспорта два пъти отклоняваше забележките на Европейския парламент в екологичен и демократичен план. През 1996 г. те все пак постигнаха съгласие помежду си. "Компромисът" се основаваше на решението на министрите, че пътищата имат "доминиращо значение" – доминиращо над природата и хората. Това предизвика безпрецедентно по мащаб търсене на обществени и частни финансови средства от всички страни-членки на ЕС. Обаче, болшинството проекти са толкова огромни (гигантски автотранспортни мостове, високоскоростни железопътни магистрали, разширяване на летища), че много частни инвеститори не бързат да вземат участие в тях. 

Най-новото средство на Европейската комисия за преодоляване на финансовите трудности е Европейската инвестиционна банка (ЕИБ). Сега на нея й е разрешено да дава на проекти от ТЕПМ 90% "меки заеми" (заеми под ниските проценти), вместо предишните 50%. Това ще позволи да се финансират много повече инфраструктурни проекти. 

Ако си мислите, че няма да посмеят да изсекат вашата любима гора и да прокарат на нейно място път, защото живеете в страна, (все още) не членуваща в ЕС, се лъжете! През 1994 година ЕКМТ (Пан-европейската конференция на министрите на транспорта, в която доминират най-вече Холандия, Великобритания, Германия и Италия) прие решение за девет, така наречени, "съединителни коридори". Това са гигантски инфраструктурни проекти в ЦИЕ - Централна и Източна Европа, основно пътища, които се простират от Санкт-Петербург до София и от Прага до Москва. Болшинството от тях свързват Изтока и Запада, облекчавайки западните компании в покоряването на незащитените и оглупели от рекламата източни пазари. 

Въпреки протестите на населенията си, всички страни от ЦИЕ сега орязват бюджета си за обществен транспорт, повишават цените на билетите за пътуване и отменят автобусни и железопътни маршрути, за да отделят пари за пътно строителство. 

Даже страна със силна икономика, не членуваща в ЕС, не може да ви защити. Неотдавна правителството на Швейцария отстъпи пред силния натиск на транспортното лоби на ЕС, и позволи на тежките 40 тонни ТИР-ове да преминават през швейцарските Алпи. Споровете за тарифите и движението нощно време все още продължават. Съгласно референдума от 1994 г., всички товари през Швейцария трябва да се превозват по железопътния транспорт. Сега швейцарското правителство се сблъсква със сериозен проблем. ЕС го шантажира, например, заплашвайки го да не приема неговия въздушен транспорт, заставяйки го да разреши превоза на товари по автомобилните трасета. 

Макар че за последните няколко години икономическата либерализация в целия свят значително се ускори, явлението съвсем не е ново. Още от времето на втората световна война се наблюдава някакво движение към предоставяне на по-широки възможности на транснационалните корпорации да се разпростират по света и да правят каквото си поискат. 

Основна задача на конференцията в Бретън Уудс⁵ , състояла се през 1944 г., е основаването на такава структура на организация, която, по думите на Айзенхауер, би повела света към "частна собственост, свободно предприемачество", отворени пазари и свободна търговия – идеалния плацдарм за ТНК. Световната банка привлича съсредоточеното внимание на екологическите активисти, основно със своето финансиране на огромно количество разрушителни "развиващи се" проекти (гигантски язовири, пътни мрежи през девствените тропически гори, разработката на рудници, проекти за въвеждане на интензивно селско стопанство с помощта на енергетиката и химията и т.н.).

Финансирането на материалната инфраструктура, необходима за привличане на чуждестранни инвестиции, е била първоначалната мисия на банката. Предполагало се е, че това ще инициира "процес на развитие" в страните от третия свят, какъвто и да е той. В първите три десетилетия от своето съществуване МВФ остава достатъчно незначителна организация. Неговата първоначална цел е била да помага на правителствата в решаването на проблема за Платежния баланс (ПБ) и да установи система на конвертируеми валути⁶ . Такова разделение на задачите между тези две организации е съществувало до началото на 80-те, после различията започват забележимо да изчезват. Отначало Мексико, а скоро след него и множество други развиващи се страни, са застрашени от невъзможността да изплащат своите огромни чуждестранни дългове, натрупани през предишните години. Тази заплаха от разрушаването на цялата финансова система принуждава МВФ и Световната банка да раздадат солидни заеми, за да задържат на повърхността страните длъжници.

За разлика от "проектните заеми", предназначени за осъществяване на специфични проекти, новите "програмни заеми", се съпровождат с определени условия – така наречените Програми за структурна реформа (ПСР). МВФ и Световната банка формулират, всяка своята част от тези условия. Основната идея на всички ПСР е " да се харчи по-малко, да се печели повече, и да се изплащат всички дългове навреме". 

За новите кредити държавите са длъжни да се отплащат с приемане на политика на намаляване на държавните разходи (прекратяване на изплащането на субсидии, орязване на разходите за социални нужди, замразяване на работните заплати, закриване на "непроизводителните" държавни учреждения, приватизация на държавните предприятия), увеличаване притока на чуждестранна валута (девалвиране на собствената, привличане на чуждестранни инвестиции посредством отмяна на държавния контрол върху бизнеса, намаляване на правата на работниците), изпълнявайки в същото време всички свои задължения по отношение на чуждестранните заемодатели. 

От 1980 г. през тези ПСР преминаха почти стотина задлъжнели развиващи се страни. Падането на Берлинската стена и възникналата вследствие на това в бившите социалистически страни нужда от чуждестранни кредити предостави на МВФ и Световната банка още една възможност да наложат своя икономически модел. Получава се така, че всичко се обръща с главата надолу: въпреки, че първоначалната цел на Програмите за структурно регулиране е била обезпечаване на изплащането на дълговете към западните кредитори, по-късните дългове (или нуждата от нови кредити) се превръща в удобен лост, с помощта на който МВФ и Световната банка "отварят" икономиката на тези страни. Те просто нямат друг изход, освен да приемат всички предписания и да отворят своята икономика за чуждестранната продукция и инвестиции. Държавите губят възможността да защитават вътрешния си сектор от чуждестранните конкуренти. 

В резултат на това в много страни целия икономически сектор се оказва в ръцете на могъщите западни ТНК. Тази зима станахме свидетели на исторически прецедент: за пръв път МВФ подложи напреднала индустриална държава на същото икономическо лечение, което обикновено се прилага на страните от Третия свят и Източна Европа. 

В Южна Корея, член на ОИСР (Организация за икономическо сътрудничество и развитие) и заемаща единадесето място в света по икономически параметри, възникнаха сериозни проблеми с дълговете, свързани с масовата спекула с южно-корейска валута (което само по себе си се явяваше резултат от провежданата с бесни темпове икономическа либерализация). В края на краищата западните кредитори, възглавявани от МВФ, й помогнаха да се спаси от бедата, отпускайки й предназначения за извънредни ситуации кредит от 55 милиарда долара. Това е най-големия от отпусканите когато и да било кредити⁷ .

През септември, когато Тайланд беше принуден да девалвира своята валута (бант), което затрудни тайландските компании и правителството да погасяват своите заеми към чуждестранните инвеститори, ние станахме свидетели на финансова криза, поразила много от "азиатските тигри". Настъпилата в резултат на девалвацията нестабилност в деловия свят скоро се разпространи и в другите страни от региона, особено силно се прояви в Южна Корея и в Индонезия. Чуждестранните инвеститори се паникьосаха и изтеглиха своите инвестиции, което още повече влоши положението на тези страни. Кризата засегна милиони хора. 

Девалвацията на валутата въздейства много силно на икономиката на страната, особено ако тази икономика зависи от големия приток на чуждестранни инвестиции⁸ . Именно това стана в много страни, преживяващи сега финансова криза. Например, в Индонезия поради девалвацията на валутата 15% от двата милиона работници в текстилните фабрики ще загубят работата си, тъй като производителите на дрехи в момента не са в състояние да купуват толкова памучни тъкани, като преди. Прогнозите са, че, понеже южнокорейските компании не могат да запазят работните места, равнището на безработица в страната ще нарасне с 9%. Много имигранти, дошли да търсят работа, биват връщани, защото да се намери работа става все по-трудно. На тези, които са успели да запазят работните си места, намаляват заплатата.

В същото време в което съществуванието и бъдещето на милиони хора е принесено в жертва на "макроикономическата реформа", на Уол стрийт цари празнично настроение. "Това е триумф за Уол стрийт", казва Джефри Гартън, декан на Йейлската школа по мениджмънт. Те се радват на огромните доходи, получавани от валутните пазари в Азия. Доходите се получават без да се гледа това, че милиони хора страдат от тази криза. Предвид на това, че именно валутните спекулации (подкопаващи стабилността на националната валута на международния пазар) и другите форми на инвестиционен тероризъм станаха причина за кризата, кредитите на МВФ за "спасяване" на икономиките на тези страни e като сол в рана.

Въпреки че милиони хора в югоизточна Азия, станали "излишна работна сила", ще загубят работата си, същите тези чуждестранни инвестиции, които са сринали тяхната икономика и са ги лишили от препитание, сега се нуждаят от тях. Управляващият директор на МВФ Мишел Камдесю поддържа плановете за "привличане на паричните средства на хората в системата за застраховане на влоговете, за да й се помогне да преодолее разоряването на банките и да се даде възможност да се защитят интересите на вложителите." Екстрената помощ на МВФ е предназначена не за помощ на бедните, а по-скоро за "защита на интересите на вложителите". Помощта беше предоставена по искане на организации и индивидуални вложители, не желаещи да претърпят загуби. Много организации вложители са банки от САЩ, като Ситикорп, Чейз Манхатън и Джи Пи Морган – едни от най-богатите банки в света. По време на кризата акциите на тези банки рязко паднаха, но след известието за екстрените кредити на МВФ се вдигнаха отново. 

Парите, отпуснати от МВФ, ще се задържат само за кратко време в разбитите икономики на страните от Азия. Те ще бъдат използвани за изплащане на краткосрочните дългове на инвеститорите. Парите на данъкоплатците ще се използват за покриване на загубите на частните компании, които отново ще уволнят десетки работници и още повече ще забогатеят за тяхна сметка. След получаването на екстрените кредити от Мексико и Азия, бизнесмените се надяват, че ако глобализацията удари и по тях, правителствата ще им се притекат на помощ. Екстрените кредити причиниха много болки и страдания на милиони хора, затова пък американските банки въобще не пострадаха.

Както каза Сорен Амброз от движението "50 години стигат", "за да спаси продажните длъжностни лица и излагащите се на риск инвеститори, ВМФ настоява целият риск и всички тежести да се прехвърлят на плещите на обикновените хора в Южна Корея, Индонезия и Тайланд – хора, които не могат да избегнат това, продавайки своите акции, изнасяйки инвестициите си или обявявайки се в банкрут. Хората винаги ще бъдат под ръка, за да носят на своите плещи тежестта на дълга, така както и МВФ, ако му се позволи, винаги ще надзирава за изплащането на този дълг и ще усилва диктаторското си влияние върху страните-длъжници."

Веднага след преговорите с официалните лица, Южна Корея обяви, че ще опрости правилата за фондово инвестиране, вдигайки пределната граница на чуждестранните инвестиции в отделна компания от 26% до 55%, и позволявайки на същите тези чуждестранни компании да поглъщат корейските предприятия. Индонезия и Тайланд също заявиха, че ще се придържат към подобна стратегия на либерализация. Както каза един писател, това е като да се лекува алкохолик с водка.

Използвайки беззащитното положение на азиатската икономика, ТНК купуват местните компании по борсови цени. Част от кредитите на МВФ съдържат изискване за либерализация на автомобилната промишленост в Индонезия. Веднага след като Индонезия изпълни това условие, компанията Дженеръл Мотърс изкупи местната автомобилна промишленост, след което 35 000 работници бяха уволнени от автомобилните заводи. Тези които запазиха своите места, ще получават 30% по-малка заплата, и работното им време ще се увеличи. 260 от 282 компании, включени в списъците на фондовата борса в Индонезия, практически банкрутираха.

Неотдавна Камдесю каза пред група църковни водачи от САЩ, че за осъществяването на изгоден макроикономически модел МВФ може да поиска "да се пожертва поколението". Настоящата криза служи за нагледен урок, позволяващ да се види истинската природа на глобализацията, когато болшинството от световното население трябва да се принесе в "жертва" на богатия елит. Когато "Нещото" на свободния пазар разрушава всичко по пътя си в търсене на изгоди. И както в същия този филм, това "Нещо" трябва да бъде спряно от обикновени хора, имащи идеали и достатъчно храброст, хора, които са готови да действат.

Като важен аспект на глобализацията търговията, заедно с инвестирането, се явява един от основните дейности на ТНК. Ние, разбира се, можем да си представяме търговията, като еквивалентен обмен на стоки между двама души или народи, но в действителност международната търговия е далеч не така проста. Например, увеличава се натиска върху много държави, с цел да се заставят да купуват всевъзможни стоки и услуги от други страни, въпреки че те не искат това. Някоя страна може да отказва да внася плодове, обработвани с опасни пестициди, забранени в тази страна преди много години, обаче, под натиска на международната система й се налага да го прави. Световната търговска организация (СТО) се явява основната сила управляваща тази система.

СТО – това е превъплътеното Общо съглашение по тарифите и търговията, което понякога наричат "третият стълб" на организацията от Бретън Уудс. ОСТТ се появи през 1947 година и в първите няколко десетилетия му беше отредена доста скромна роля в програмата на глобализацията. Обаче, след Уругвайския рунд през 1994 година току що създадената СТО взе върху себе си дирижирането на оркестъра на глобализацията. СТО получи правото да регулира международната търговия в такива нови области, като селското стопанство и правата върху интелектуалната собственост⁹ , и стана главен арбитър в споровете между страните. Важно е да се разбере също, че законите на страните се заменят със законите на СТО. Това значи, че ако във вашата страна съществуват закони, които не се съгласуват с 24000-те страници от устава на СТО, вашата страна ще трябва измени своите закони.

СТО тясно сътрудничи със Световната банка и МВФ, "стараейки се да достигне по-голяма съгласуваност в определянето на глобалната икономическа политика"¹⁰ . Последствията от тройната атака на тези организации, особено в южните страни, могат да бъдат наистина опустошаващи. Неотдавна министрите в СТО сключиха съглашение за либерализацията на финансовите служби, разширяващо влиянието на СТО върху икономиката на различните страни. Разширяването на определението за търговия, включвайки в него и инвестирането, допълва провеждащите се в Париж преговори по Многостранното инвестиционно споразумение (МИС). И колкото повече скорост набира глобализацията, взаимодействието между всички тези организации расте.

Най-"деловата" част на СТО това е Съвета за разрешаване на спорове, постоянно зает с разглеждането на конфликтите между страните-членки на организацията. В тези спорове обикновено едната страна се опитва да отмени съществуващите закони в другата. Решенията на Съвета се приемат на закрити срещи от трима неизбираеми бюрократи, и не подлежат на обжалване.

Това се използва от различните държави за проникване в пазарите на други страни, и за премахването на такива прегради, като екологичните стандарти и трудовите норми. Например, след жалба от страна на Венецуела и Бразилия срещу съществуващите в Съединените Щати високи екологични стандарти за бензина, последните бяха принудени да понижат своите изисквания, така че Венецуела да може да продава там нискокачествен бензин. Всякакви екологични изисквания могат да бъдат обявени за препятствия на пътя на търговията¹¹ .

АФЩК е най-многобройното движение на индийските фермери, наброяващо повече от 10 милиона членове. От началото на 90-те години стотици хиляди индийски фермери взеха участие в протестите срещу ОСТТ (Общо споразумение за тарифите и търговията), СТО и транснационалните корпорации и особено срещу Карджил. Базираната в САЩ корпорация Карджил е най-големия в света продавач на семена. Борбата на Асоциацията е насочена към защита на правата на фермерите да засаждат, отглеждат и обменят селскостопански култури без осъществяване на контрол от страна на транснационалните корпорации.

Карджил полага огромни усилия, за да завземе контрола над пазара за семена. Представителите на корпорациите отиват при фермерите с гланцови проспекти, показват видео и широкоекранни филми, убеждавайки ги да купуват хибридните семена. Тези семена се представят като плодове на научната революция, като някакво чудодейно средство. Фермерите са уверявани, че ще се избавят от вредителите, че растенията няма да боледуват, че ще се повиши урожая. Те казват, че сами ще се погрижат за всичко, а фермерите само ще забогатяват. Всъщност, това е обикновено промиване на мозъците, с цел да подчинят фермерите на своето влияние.

Семената продавани от Карджил са хибридни и стерилни. Те не могат да регенерират като натуралните семена, от тях просто израстват растения, които не дават семена. Карджил се опитва да основе в Индия устойчив пазар за пласиране, където фермерите всяка година ще купуват семена от компанията. Доказано е, че данните, които Карджил използва за доказване на качеството на своите семена са изцяло лъжливи. Потребителите на тези семена заявяват, че продуктивността и урожая се е понижил, а вредителите са станали даже повече, от преди. Карджил се старае да застави фермерите да се откажат от своите собствени семена, и да ги постави в пълна зависимост от търговците на семена.

Активно участие в съпротивата вземат жените. При болшинството от традиционните култури именно жените се явяват пазителки на семената. Традиционното общество е доста автономно, и се налага да разчиташ само на себе си. Така че борбата за семената става в някакъв смисъл борба на жените от Юга срещу транснационалните корпорации с тяхната патриархална логика. Фермерите твърдят, че биологическото изобилие и знания е колективна собственост, а обществените ресурси - "човешко достояние на цялата планета". Всеки, който се опита да обяви знанията или селскостопанските култури за своя собственост, просто ги краде от другите.

Индийските фермери възраждат формите на борба и протеста на Индийското движение за независимост, използвайки ненасилствени акции на пряко действие. Отново и отново те разрушават фабриките за семена и завземат офисите на Карджил, изхвърлят документите, семената и всичко останало, и запалват огромен огън. Когато търговските представители на САЩ заявиха, че ще използват "тактиката на лоста", а да отворят пътя на индийския пазар, фермерите отговориха: "Ние ще използваме "тактиката на чупенето", и разрушиха тухла по тухла зданието на Карджил.

Индийските фермери твърдят, че чрез своите ненасилствени акции в духа на Ганди и неговите концепции Сатиаграхи – борба за истината, те не нападат никого и никому не причиняват вреда. Те просто унищожават това, което заплашва тяхното съществуване, и те не смятат да отстъпят. Те заявяват, че няма да прекратят своите действия дотогава, докато Карджил не се махне от Индия.

Ръстът на нищетата в много страни по света заставя жените и момичетата да търсят работа далеч от дома. Често от тях зависи съществуването на цялото семейство, затова жените с всички сили се стараят да намерят работа, което е доста трудно при високото ниво на безработица. Това е добре дошло за тези, които с измама отвличат жени, а после ги заставят да се занимават с тежък физически труд или проституция. Разговаряйки с жените, те се преструват на доброжелателни и загрижени. Те предлагат добре платени места за сервитьорки, гувернантки или домашни прислужнички в Западна Европа. Много хора на Юг мечтаят за такава работа, която да ги избави от нищетата и да им позволи да издържат своите семейства вкъщи. Жените се хващат за този шанс да попаднат в богатия Запад, но по пътя натам прекрасната мечта се превръща в кошмар. Взимат им паспортите, а съпровождащите ги мъже стават техни надзиратели. Трафикантите на жени ги заплашват, бият ги и ги изнасилват. В Западна Европа тези жени често са заставени да се занимават с проституция.

Капитализмът все повече се превръща в организирана престъпност. Все по-малко реална власт остава в ръцете на държавата и обикновените хора. Съвременните роботърговци получават ежедневни приходи, ръстът на нищетата им дава повече възможности да експлоатират жените и да ги превръщат в стока. Съгласно данните на ООН, жертви на тази търговия са станали вече четири милиона жени. Ако по-рано тях са ги доставяли от Югоизточна Азия, Африка и Латинска Америка, то след края на студената война през 1989 година започнаха да се появяват все повече жени от Източна Европа. Изчислено е, че всяка година в Западна Европа контрабандно се докарват половин милион жени.

Тези жени се страхуват да отидат в полицията, тъй като се намират в държави, където са ги довели, незаконно. Поради увеличаващите се правителствени репресии срещу мигрантите и бежанците на тях им е все по-трудно да се спасят от агресията на търговците на жива стока. Европейските власти ги подлагат на преследване, затварят ги в затвори и ги депортират. Групите за солидарност с жертвите на търговията с жени открито заявяват, че само като се защитят правата на жените и като им се предостави законен статус, а също така и равномерно да се разпределят властта и богатствата по целия свят, може да се сложи край на това ужасно проявление на глобализацията.

"КАКВО??!! Компанията Смитклайн Бичъм "притежава" стотици хиляди човешки гени? Американската компания е ПАТЕНТОВАЛА човешки клетки? Съществува патент върху клонирането на хора? Компаниите притежават генетическите кодове на коренните народи? Аз вече отчасти съм патентован?!" Отговорът на всички тези въпроси е ДА.

Транснационалните корпорации (ТНК) и тясно свързаните с тях държавни изследователски институти бързо приватизират гени, части от човешкото тяло, животни и растения. С все по-широкото въвеждане в законодателствата на така наречените "права върху интелектуалната собственост" върху живот, контролът на ТНК над света се засилва заплашително.

Няма нищо ново в разпореждането с нечий живот – различните форми на робство, експлоатация на животни, притежание на растения се появяват отново и отново. Много от тях се отхвърлят единодушно от социално-политическото болшинство, само за да възникват отново, в нови (понякога по-неявни) модификации. Одобреното от системата право върху живота традиционно е процъфтявало там, където са съществували разнообразни форми на колониално пиратство и всевъзможни видове господство (патриархат, йерархия, расизъм, империализъм).

Най-новите проекти относно правото на собственост и патентоване на живота се отличават от предишните видове собственост или управление на живи същества по това, че претендират за владение и разпореждане със самата идея и формула на живите форми или техни части. Болшинството хора споделят сантименталната илюзия че живота и която и да е негова форма не могат да бъдат предмет на владение. Всички форми на живот на земята са тясно свързани помежду си, така че животът принадлежи на всички заедно и на никой в частност. Патентоването на живота е посегателство върху тази всеобща собственост.

Първоначално системата за патентоване е била предназначена за поощряване на изобретателите (в областта на машиностроенето и промишлеността), предоставяйки им изключителното право на собственост върху техните изобретения. Това е било признание за техния принос в развитието на обществото и материално възнаграждение. При това ставало въпрос не за монополно право на собственост върху живи същества или техни части. Разпространението на системата на патентоване на форми на живот е неразривно свързано с настъплението на новата технологична революция – с така наречените съвременни биотехнологии.

Всепоглъщащата система на технологично преобразуване на живота, все повече попадаща под влиянието на ТНК и предназначена преди всичко за получаване на изгоди от тях, се съпровожда с изискването на същите тези промишлени корпорации да им се предоставят правата на интелектуална собственост върху формите на живот. Патентоването на живота може да се стори нещо абстрактно и непонятно на някои хора. Това, че фармацевтичната ТНК Смитклайн Бичъм владее хиляди човешки гени, все още не значи, че тя ще завладее вашите мисли и ще започне да определя вашите действия, но не се самоуспокоявайте. Вероятните последствия от прилагането на патентите върху живота са напълно конкретни:

• Екзистенциални – заедно с генетичното манипулиране на живота и живите форми те се явяват основната част от системата, преобразуваща нашите взаимоотношения с природата – с растенията, животните и човешките същества;
• Социално-политически – свързани с генетическия подбор, програмиране и клониране (а също и другите приложения на генетиката), те ще способстват за формирането и консолидацията на нов елитаризъм, нови форми на социална дискриминация и колониализъм на основата на етническа принадлежност, умствени и физически способности;
• Екологични – при новия корпоративен фундаментализъм, хранителните продукти в целия свят, както за тези, които са сити, така и за тези, които гладуват, ще се разпределят на заседанията на ТНК. Патентите върху създадените с помощта на генното инженерство растения, и особено върху гените на вече съществуващите растения, означава, че след няколко десетки години ние ще бъдем принудени да се храним с генетично създадени продукти (случаите на доказани генетични заразявания, предизвикани от неустойчивостта на транс-генетичните растения, ясно показва, че надеждна алтернатива във вид на органична храна просто не съществува). А при повсевместното монокултурно земеделие прилагането на генното инженерство в селското стопанство представлява страшна опасност за биоразнообразието.

Болшинството патенти върху живота ще се окажат, или вече са се оказали, в ръцете на транснационалните корпорации, приватизирали огромна част от това, което създава живота – земята, водите, полезните изкопаеми, животните и растенията – по целия свят. По такъв начин, патентите върху живота – това е още един начин за разпространяване на корпоративното управление върху цялата планета, върху хората и върху всички останали форми на живот, които я населяват.

Процесът на усилено разпространяване на правата на интелектуална собственост е включен в списъка със задачи на Общото съглашение за тарифите и търговията (ОСТТ), а впоследствие и на Световната търговска организации (СТО), по инициатива на корпоративните лобита на САЩ, Европейския съюз и Япония (т.е. северните страни). Появилото се в резултат съглашение известно като Търговски аспекти на интелектуалната собственост (ТАИС). До Уругвайския рунд ОСТТ (завършил през 1994 г.) правата върху интелектуалната собственост не бяха включени в него. Вместо това всяка страна имаше собствени закони за интелектуалната собственост, понякога даже напълно съответстващи на нейните етични и социално-икономически условия.

Съглашението ТАИС може да се оцени като опит на северните ТНК да получат достъп до богатото генетично разнообразие на Юга. По-просто казано, Северът притежава технологиите и финансовия капитал, а Юга – природните ресурси.

По условията на ТАИС всички подписали го страни са длъжни да приведат законодателството си в съответствие със законите за интелектуалната собственост в промишлено развитите страни. Участниците в съглашението са длъжни да въведат патентоването на микроорганизмите, а също и някои форми на интелектуална собственост върху растенията. Доколкото полемиката около ТАИС все още продължава, съглашението позволява различни форми на защита на правата върху интелектуалната собственост. Засега това все още е възможно, страните от Юга са длъжни да приемат не самата система на патентите, а алтернативни форми на интелектуална собственост. Обаче и това не е така просто. Например, правителството на САЩ постоянно притиска Индия за да я застави да приеме системата на патентоване. Съглашението ТАИС ще бъде преразгледано през 1999 г.

През 1988 г., когато в САЩ беше издаден първият патент за живи форми, а международната коалиция за бизнес включи в ОСТТ правото на интелектуална собственост, Европейската комисия представи на политиците на Европейския съюз предложение за патентоване на живота.

Разбираемо е, че Европейската комисия е тясно свързана с промишлеността. Откакто интелектуалната собственост върху живите форми стана един от аспектите на търговията (Търговски аспекти на правата върху интелектуалната собственост), всички дебати около приемането на патентите върху живота в Европейския съюз протичат в контекста на търговските интереси. По такъв начин, директивата стана главна тема за Европейския общ пазар. Отново и отново, като заклинание, се повтарят доводите за нейната рационалност, за създаването на нови работни места и за развитието на европейската биотехнологична промишленост.

Пренебрегвайки отчаяните усилия, прилагани от Комисията, през 1995 г. членовете на Европарламента отказаха да приемат Директивата, понеже имаха твърде много съмнения относно прилагането на патентоването на живота. Решително настроена, година по-късно Евопейската комисия внесе в Парламента подобно предложение за патентите на живи форми.

За да предотвратят включването на световен режим за патентоване на живи форми в съглашението ТАИС, прието от Световната търговска организация е необходимо преди всичко да се провали Директивата на ЕС за патентите на живи форми. Европейският съюз е един от водещите играчи в отбора на СТО. В ЕС и САЩ е базирана основната маса северни ТНК. По-рано ЕС в определен смисъл защитаваше южните страни от усилията на САЩ да разпространят своята система на патентоване на живота в целия свят. Ако ЕС приеме тази система, притежаващите богато биоразнообразие, но слаби политически страни от Юга ще се окажат под съвместното давление на ЕС и САЩ, стремящи се да подчинят техните обширни традиционни знания и биоразнообразие на транснационалния и правителствен контрол.

Доколкото, все повече хора научават истината за Директивата, съпротивата расте. Само два месеца лобиране успяха да се породят такива съмнения в италианското и белгийското правителство, че те се въздържаха от гласуване, а холандците напълно отхвърлиха Директивата.

Сега от Европейският парламент зависи окончателното приемане на Директивата, а следователно и победата на циничната и разрушителна американска система за патентоване на живота. Много парламентаристи не осъзнават възможните последствия от това решение, и нашата задача е да доведем това до тяхното съзнание, и да предотвратим узаконяването на широкомащабното корпоративно безчинство.

Многостранното инвестиционно споразумение (МИС), обсъждано от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР)¹² , трябва да стане международно съглашение, разширяващо правата на инвеститорите¹³ и засилващо тяхната позиция във всички страни. Както се изрази Генералният директор на Световната търговска организация Ренато Ругеро, "ние пишем конституцията на единната глобална икономика". Възниква закономерният въпрос: кои са тези "ние", които пишат тази конституция, и за кого я пишат?

МИС основно ще се занимава с установяването и защитата на широк спектър то права за инвеститорите. То се старае да ограничи възможността на правителствата да контролират инвестирането в своите страни, например, с помощта на предявяване на изисквания към инвеститорите за съблюдаване на определени екологични и трудови норми. Също така, МИС ще позволи на инвеститорите да дават под съд правителствата, ако последните се опитат да ограничат някоя инвестиция. В действителност, това издига корпорациите до нивото на правителства.

Преговорите в ОИСР започнаха през 1995 г., черновата на проекта за съглашението беше готов през април тази година, а окончателното подписване е насрочено за ноември. От самото начало беше ясно, че корпорациите участват в прокарването и разработката на това съглашение. Южните страни, не участвали в този процес, ще бъдат поканени да подпишат по принцип "съгласи се или се махай ". Още щом подпишат споразумението, държавите ще бъдат принудени да изпълнят всички правила на МИС, даже и ако цялото им население се изкаже против.

• На държавите ще бъде забранено да обявяват бойкот на която и да е държава, като, например, успешния бойкот срещу бившия южноафрикански режим на апартейд;
• Ще бъде гарантирана възможността за свободното движение на финансовия капитал, на правителствата ще бъде забранено да поставят каквито и да е условия за международните инвестиции;
• На държавите ще бъде забранено да установяват каквито и да е ограничения или изисквания от типа на екологични и трудови стандарти;
• От правителствата ще се изисква, законите и субсидиите да са еднакви за всички компании;
• МИС може да обяви за незаконна всяка нова политика на правителствата, насочена към защита на околната среда, природните ресурси, условията на труд или здравеопазването;

На пръв поглед е съвършено непонятно, защо правителствата трябва да подписват договор, който съзнателно намалява тяхната власт. Обаче това ясно показва тесните взаимоотношения между света на бизнеса и правителствата, които поставят деловите интереси по-високо от интересите на хората и на околната среда. Ето как Corporate Watch (Великобритания) описва бъдещето под властта на МИС: "когато ТНК, контролиращи международната търговия и инвестирането, станат фактически правителства на целия свят, безразлични към условията на труд, околната среда и социалните проблеми, на нас ще ни се наложи да се сблъскаме с реалностите на новия световен ред, при който власт имащите ще бъдат съвършено недостижими за масите, принудени да търпят тяхната тирания."¹⁴

Съпротивата срещу МИС расте с всеки изминал ден, тъй като все повече се разпространява истината за този опит да се подкопае демократичния контрол върху дейността на транснационалните корпорации. В Канада, САЩ и другите страни протестите на хората срещу МИС извикват сериозни опасения в правителствата, тъй като политическият елит предпочита да не се провеждат никакви обществени дебати по повод на този договор. Расте осведомеността на широката публика за тези важни събития, и все повече организации се включват в борбата.

Ако на корпорациите се предостави пълна свобода на действие, те ще устроят света по своите правила. В този свят хората ще бъдат принудени да работят до пълно изтощение, погубвайки здравето си за жълти стотинки, корпорации няма да се грижат за бъдещото добиване и изразходване на природните ресурси, а околната среда ще стане място за изхвърляне на произвежданите от тях отровни отпадъци. Обикновените хора ще са тези, които ще заплатят за грешките на корпорациите, получаващи "рекордни доходи" и твърдящи, че това е от полза за всички хора. Звучи твърде драматично? Но именно това се случва днес. Без преувеличение. Именно в това направление ще ни поведат корпорациите, ако ние им позволим такава свобода на действие. Пример за това е НАФТА.

Североамериканското съглашение за свободна търговия (НАФТА) е съглашение между Съединените Щати, Канада и Мексико, създаващо успешно единна североамериканска икономика. Въздействието на НАФТА върху социално-икономическата система и екологията на всички страни, участващи в съглашението, е наистина опустошаващо. НАФТА това е не просто съглашение за свободна търговия със стоки и услуги между страните. Неговите правомощия са много по-широки. То дава на компаниите, опериращи под юрисдикцията на НАФТА, определени привилегии и изцяло способства за изпълнението на много от изискванията на МИС, такива, като премахването на държавния контрол върху чуждестранните инвестиции. Договорът съвсем явно отдава предпочитание на корпорациите в ущърб на интересите на работниците и околната среда.

В пограничните мексикански градчета животът се е превърнал в кошмар. Отровни замърсявания се изливат от фабриките, построени неотдавна, след подписването на НАФТА. Фабриките на такива корпорации, като Дженеръл Мотърс, Степан Химикал и AT&T изригват всякакви токсични отпадъци – цветна, оранжева и зелена слуз просмукваща се навсякъде. Всичко това попада в реките, от които хората вземат вода за пиене, където играят децата, където птиците почиват по време на сезонните си прелети. Работниците в тези фабрики са подложени на въздействието на отровни химикали, понякога 50 000 пъти превишаващи допустимите норми в САЩ¹⁵ ! 

Причината е в това, че в Мексико има много малко закони контролиращи корпорациите. Това се нарича "саморегулиране", като се счита, че бизнесът сам се регулира по-добре, отколкото чрез правителствата. Корпорациите заявяват, че колкото по-малко са ограничени в действията си, толкова е по-добре за работниците и за околната среда. От примера на НАФТА става ясно, че това е абсолютна лъжа. Както жизнените условия, така и състоянието на околната среда в Мексико са се влошили опасно.

Болшинството от корпорациите са заинтересовани от това, да правят своя бизнес в Мексико именно в зоните за свободна търговия, или макилядорите. В съществуващите сега в Мексико 2100 от тези макилядори работят около половин милион души¹⁶ . В тези зони са създадени особени закони, които са много изгодни за корпорациите, установяващи там своето производство. Там обикновено има съвсем малко (или съвсем няма) екологични ограничения, много ниските норми на охрана на труда и ниските данъци върху бизнеса са идеалния климат за корпорациите. Болшинството работещи в тези зони са жени, получаващи средно по-малко от долар на ден. По многобройни свидетелства, работниците са принудени да се трудят в екстремални условия. Те имат много малко права, на тях им е забранено да създават организации или открито да изказват своето недоволство. Въздействието на токсичните химикали и тежките условия на труд са довели до тревожен ръст на такива заболявания, като полиомиелит, дизентерия, тиф и енцефалит (бебета, които се раждат с недоразвит мозък)¹⁷ .

Привържениците на НАФТА твърдяха, че съглашението трябва да бъде прието за да се укрепи демокрацията и да се повиши политическата и икономическата стабилност в Мексико, но се получи точно обратното. Знаейки, че последствията от НАФТА ще се проявят преди всичко върху хората в Мексико, запатистите започнаха въстанието в Чиапас на 1 януари 1994 г., в деня на въвеждането на съглашението в действие. Доведените до нищета местни селяни, индианци от племето Мая, твърдяха, че НАФТА това е тяхната "смъртна присъда". След като мексиканските военни убиха и подложиха на мъчения много запатисти и техните привърженици, без да щадят даже и децата, по целия свят премина вълна от масови протести.

От това, че запатистите започнаха въстанието си в деня, когато съглашението НАФТА встъпи в сила, става ясно, че те прекрасно разбират причините за своята нищета и угнетеност и съзнават, какви ще са последствията, които съглашението може да има за техния народ. Действията на запатистите вдъхновиха за борба угнетените от корпорациите хора от цял свят. Борбата продължава...

"Позволете да ви се представим. Ние сме национално-освободителната армия на запатистите. Десет години ние живяхме в тези гори, готвейки се за война. В тези гори ние създадохме своята армия. Ние не можехме да живеем долу, в градовете и плантациите. Нашият живот беше оценяван по-евтино, от машините или животните. Ние бяхме като камъни, като бурен на пътя. Нас ни заставяха да мълчим. Ние нямахме лица. Ние нямахме имена. Нямахме бъдеще. Ние не съществувахме за тази сила, която се нарича "неолиберализация". Ние нищо не струвахме, не произвеждахме, не купувахме, не продавахме. Ние бяхме нула в сметките на големия капитал."

Не само на Мексико беше нанесен сериозен удар. Съединените Щати и Канада също пострадаха чувствително. В Канада практически беше отменен целият контрол върху чуждестранните инвестиции, което позволи на американските, а и на други ТНК да вземат канадския бизнес в свои ръце. Уволнени са хиляди работници. А ТНК се разпростират все повече, оставяйки след себе си хаос и разрушение. Горите в Канада изчезват с ужасяваща бързина, а културата на страната стремително се уподобява на насажданата от корпорациите потребителска култура в САЩ.

Много корпорации от САЩ също пренесоха своите действия на Юг, в нерегулираните то правителството погранични мексикански градчета, от което хиляди хора останаха без работа. След приемането на НАФТА условията на живот и в трите страни явно се влошиха. Корпорациите заставят работниците или да се примирят с понижаването на работната заплата, или да бъдат уволнени съвсем. Фактът, че корпорациите, преди това базирани в САЩ, се преместиха в Мексико и други страни, показа, че тях въобще не ги вълнува бъдещето даже на своята собствена страна, да не говорим за останалото човечество.

Много от клаузите в НАФТА съответстват на положението в обсъжданото понастоящем Многостранно съглашение за инвестиране (МИС). Него даже често го наричат проектен вариант на МИС. Едно от тези съответствия е положението, позволяващо на корпорациите да дават под съд правителствата, поставящи препятствия пред инвестициите.

В съответствие с НАФТА, американската компания Етил даде под съд канадското правителство за причинени парични и морални щети, защото то забранило използването на токсичните бензинови добавки, произвеждани от тази компания. Компанията инвеститор се старае да отмени закон, създаден за да защити канадците от химикали, токсичността на които е доказана, и на основание на който, тя не може повече да произвежда този химикал и да го продава на канадския пазар. Ако Етил спечели процеса, това може да стане пример и за другите компании.

Съглашението НАФТА действа вече четири години. Политици и бизнесмени усилено го рекламираха, уверявайки, че то ще сътвори чудеса с икономиката на Северна Америка. В определен смисъл това е вярно. Например, не е ли чудо това, че много реки в Мексико се самозапалват поради изхвърлените в тях токсични отпадъци? Само всемогъщите корпорации можеха да сътворят такова чудо!

Борбата срещу НАФТА – това е борба против предоставянето на корпорациите на още по-голяма свобода на действие. Нещо повече, необходимо е те да бъдат поставени под по-строг контрол, ако не и да се ликвидират съвсем. САЩ предлагат планове за разширяване на договора и включване в него на страни от Южна Америка, като например, Чили и Аржентина. Президентът Клинтън се опита да проведе преговори за това разширение "по бързия начин", без да дочака одобрение от Конгреса. Но благодарение на неуморните усилия на различни групи и отделни активисти от Северна Америка този опит се провали. Победа! Ние сме длъжни да продължим борбата и да засилим протестите срещу корпоративното управление, в каквито и форми да се проявява то.

Една от най-печално известните ТНК в света, това е Кралската холандска корпорация Шел. Дейността й в такива места, като Нигерия, ясно демонстрира, как предпочитат да действат ТНК. Вече няколко десетилетия Шел добива нефт в района на делтата на Нигер в Нигерия, но хората, най-много пострадали от нефтодобива, не са видели и цент от парите, които е получила компанията за всичкото това време. Нефтените разливи, газовите факли, изчезването на горите и другите резултати от активността на Шел напълно са унищожили природата в делтата и са осакатили живота на стотици хиляди души в региона.

В началото на 70-те се появиха първите мирни прояви на протест в местните общества против разрушенията причинени от на околната среда компанията Шел и лишаването им от средства за съществуване. Тези протести бяха посрещнати с войска, увеличен натиск и грубо насилие. Нигерийските военни нападаха протестиращите, измъкваха ги от домовете им и ги убиваха на място. Безсрочните тъмнични арести, мъченията, изнасилванията и другите нарушения на човешките права станаха нещо обикновено за тези, които се противопоставят на Шел в Нигерия. Шел плаща на военните за да защитават интересите на компанията, и даже ги снабдява с боеприпаси и автомати Берета, които те използват срещу протестиращите.

Шел даже специално е обсъждала с диктаторският режим в Нигерия, как по-добре да се контролират народните въстания и протести в региона. Военното правителство, на което компанията плаща добре за правото да добива нефт, предприе сурови мерки, за да изкорени всяка мисъл за въстание. Най-ужасната от тези мерки беше обесването на деветте Огони, един от които беше Кен Саро-Вива. Тази група активисти от Огониленд призоваваше местните жители на борба срещу дейността на Шел и военния режим в Нигерия. Шел не направи никакво заявление, осъждащо факта на обесването, и въобще не протестира по никакъв начин. Шел никога не е критикувала военното правителство на Нигерия. Тя запазва самодоволно мълчание.

Както каза нигерийският активист Исак Осоука на срещата на A SEED "Електролукс": "Шел – това е правителството на Нигерия. Те са неотделими един от друг... Ако се борите срещу едното, вие се борите и срещу другото."

Движението Чикоко, основано през август 1997, обединява коренните народи (като Огони) от делтата на Нигер в тяхната борба за оцеляване. Движението Чикоко се бори за самоопределение на народите в региона на делтата на Нигер и против действията на Шел и натиска на военното правителство на Нигерия. Както казват самите те: "Движението Чикоко е представителна масова организация, защитаваща правата на етническите малцинства в богатия на нефт район на делтата на Нигер, призоваваща тези народи да се обединят в борбата срещу техните общи потисници. Потисници се явяват държавния апарат на Нигерия и нейният елит както от север така и от юг, заедно със своите транснационални нефтени съратници... Движението Чикоко това е възраждане на историческата борба на народите от делтата на Нигер за социална справедливост, обща социална отговорност, контрол над експлоатацията на околната среда и ресурси и самоопределение."

"Чикоко" това е название на често срещана в района на делтата на Нигер органична почва. Мангровите гори, растящи върху нея, препятстват ерозията и разрушаването на бреговата линия. Тя изхранва също и разнообразни животински и растителни организми. Хората я използват за строеж на жилища и възстановяване на изтощени земи. Чикоко е източник на живот за хората от делтата. Районът на делтата на Нигер е гъсто населена област. Там живеят повече от 6 милиона души, напълно зависещи от селското стопанство, риболова и търговията. Земята винаги е била плодородна, а делтата на реката – пълна с риба. Те винаги са били много близки до природата. Туземните общества са отделяли голямо внимание на грижите за природата, разбирайки, че това е източник на живот, и почитайки я като място на обитание на своите предци.

Първите големи нефтени находища са открити през 1958 г., скоро след това Шел започна тяхната разработка. Намирайки се под британско колониално управление, народите от Делтата не можеха да се изкажат в защита на своята земя. След обявяването на независимостта на Нигерия положение въобще не се е променило, тъй като тя се оказа във властта на военната диктатура. Нефтодобива оказа огромно влияние върху живота в делтата. Къщите и фермите бяха сринати с булдозери, за да се разчисти място за тръбопроводите, които често минават направо през селата и земите на фермерите. Нефтът добиван от Шел, замърсява земята и реката в делтата на Нигер, нарушава производството на хранителни продукти и унищожава водните ресурси в областта. Газовите факли, горящи денонощно, често около селата, ужасно замърсяват въздуха и предизвикват киселинни дъждове.

От 1978 до 1991 г. в делтата на Нигер са регистрирани почти 3000 различни случая на разлив на петрол, средно по повече от 100 тона всеки. Мерките по очистване се заключават в подпалването на разлетия нефт, след което остава полутвърда кора с 5 метрова дебелина. Тази земя е загубена завинаги, поне за хиляда години на нея нищо няма да расте. Рекичките са абсолютно унищожени. Шел не е заплатила за това никаква повече или по-малко адекватна компенсация.

Вече 30 години народите от делтата търпят замърсяването на околната среда и страдат от гнета на военния режим. Дойде време това да се промени. През януари 1993 г. (обявена от ООН за година на коренните народи), повече от 300 000 представители на народа Огони устроиха масови протести срещу компанията Шел, унищожаваща природата на земята Огони. Главна роля в организацията на масовите протести играха жените. Това беше началото на масово народно движение, вдигнало се срещу разрушаването на тяхната жизнена среда.

Женската организация открито заявява: "Ние решително осъждаме позицията на Шел и нейното безразличие към чувствата и страданията на народа Огони,... ние казваме "НЕ" на Шел, която се явява персона нон грата в Огони."
 

Една от най-гнусните прояви на корпоративното управление това е световната търговия с оръжие. Корпорациите, произвеждащи и продаващи армейско въоръжение, отказват да поемат каквато и да е отговорност за своята продукция, носеща смърт, разрушение и насилие. Както и всяка друга продукция, оръжието се продава и купува на търговските панаири, където който иска: от терориста-фанатик до официалния представител на правителството (всъщност, има ли разлика между тях?), може да го купи.

Една такава възможност е панаира на оръжие Евросатори. На панаира, както обикновено, стоката е подредена в редици – лъскави танкове и ракети. Купувачите са най-различни, от мултимилионери, имащи частни армии, до официални правителствени представители. Продавачът на оръжие може да продаде 15 танка на делегацията на Шри Ланка, а на следващия ден да сключи тлъста сделка за доставка на противотанкови ракети с Тамилските тигри. Да се убиваме един друг е много полезно за икономиката!

Съпротива* От 2-ри до 6-ти юни 1998 г. в Париж ще се проведе гигантската "търговия със смъртта" – оръжейния панаир Евросатори. Европейската мрежа за взаимодействие срещу търговията с оръжие ENAAT организира координирана съпротива срещу този антихуманен начин за правене на пари. Тяхната цел е да съберат колкото се може повече хора в Париж от 1 до 3 юни, за да устройват акции или просто да ги подпомагат.

Един от най-влиятелните участници в процеса на глобализацията това е световният икономически форум. Той не крие своята роля и цели. СИФ е частен клуб, обединяващ 1000-та най-големи транснационални корпорации в света и според техните собствени думи, "изиграл водещата роля в процеса на икономическа глобализация". Неговата задача е "да строи мостове на висше равнище между деловата общност и правителствата, въвличайки в общо сътрудничество ръководителите на бизнеса, правителствата, науката и средствата за масова информация по пътя към създаване на уникална клубна атмосфера".

Освен президентите на повече то 1000 ТНК, Форумът се посещава от най-ярките политически фигури в света, министрите на търговията и икономиката и водещите представители на средствата за масова информация. Срещите се провеждат ежегодно в Давос, Швейцария. В началото на 80-те Форумът изигра основна роля в започването на Уругвайския рунд на търговските преговори, кулминацията на който стана учредяването на Световната търговска организация (СТО). Пипалата на ТНК стиснаха света още по-силно.

Много от нас си представят глобализацията като някакво абстрактно понятие, като нещо, което става само по себе си. Всъщност съществуват реални хора, активно управляващи хода глобализацията. Всички тези "капитани на индустрията" могат да се видят на Форума.

Движението "Действия на хората по света" е обнародвало изобличително заявление, адресирано до Форума и неговите членове. Заявлението е подписано от организации, представляващи 20 милиона души по целия свят. 20 милиона, и още милиарди, чийто глас няма да бъде чут на тези срещи.

Действия на хората по света (PGA – People’s Global Action) е нов съюз на народните движения от всички страни на света. PGA е замислена като средство за глобална комуникация, координация и взаимна поддръжка

PGA открито отхвърля световния пазар, контролиран от транснационалните корпорации, и всякакви непонятни организации от типа на Световната търговска организация, Европейския съюз, и т.н. Новият съюз ще заеме конфронтационна позиция. Вместо лобирането с такива недемократични организации, той призовава към преки демократични действия, разрушаващи несправедливата система. Съгласно стратегията на PGA, тези действия трябва да се съчетават със създаването на местни алтернативи, например с развитие на кооперативите и укрепване на връзките между производители и потребители. Философията на PGA е основана на децентрализацията и автономията.

Действия на хората по света е международна конференция, с която започва световната координация на съпротивата срещу "свободната" търговия. Срещата беше свикана от комитет, сформиран от някои то най-представителните народни движения от всички страни по света. В комитета влизат селски движения (като, например, бразилското движение Sern Terra, индийското АФЩК и Селското движение на Филипините), движения на коренните народи (като мексиканските Запатисти, нигерийското Движение за оцеляване на народа Огони, Мрежата за взаимодействие на жените на коренните народи на северна Америка и Тихия океан и FIA, организацията на народа Маори от Аотеароа, Нова Зеландия), съюзите (Централен Сандинистки съюз на работниците от Никарагуа) и женските организации (такива като Мама 86, организация на украинските жени, пострадали от чернобилската катастрофа, и по горе споменатата Мрежа за взаимодействие на жените на коренните народи).

Конференцията, дала началото на PGA , се проведе от 23 до 25 февруари в Женева (Швейцария). 600 представители на народните движения се събраха, за да изложат в манифест основните принципи на съюза. Преди и след конференцията се състояха кръгли маси и семинари по различни теми.

Разбира се, понякога е много трудно да се повярва в това, но всичко, написано в тази брошура е ИСТИНА. Ние искахме да намерим начин да те увлечем, читателю, да те стреснем и да ти помогнем да осъзнаеш бъдещите последствия от глобализацията. Сега това касае не другите хора, това касае ТЕБ! След няколко години ти и всички, които познаваш, твоите приятели и твоето семейство няма да имате избор. Децата в училище няма да имат нито време нито възможност истински да се учат и да се радват на живота. Всяка работа ще бъде тъпо и скучно изкарване на пари. Безработните ще бъдат приемани в болница много трудно, защото те ще се оценяват по-евтино, от имащите работа. Хората просто ще се опитват да оцеляват (което вече става в много части на света).

Но не е ли твърде късно да се прави каквото и да било? НЕ!!! НИКОГА не е твърде късно да се присъединиш към нас! Погледни как живееш. Как мислиш, достойно ли? Действително ли правиш това, което считаш за важно и което би искал да правиш? Или не? Защо да не се присъединиш и да изпиташ ЧУВСТВОТО ЗА ГЛОБАЛНО ДЕЙСТВИЕ? Всеки може да бъде активен. Има толкова много неща, които можеш да се заемеш. Да рисуваш лозунги, да печаташ листовки, да събираш информация, да правиш акции. Всички групи и движения, споменати в тази брошура, имат постоянна нужна от поддръжка, както финансова, така и практическа. Избери група, която ти се струва най-подходяща или те е заинтересувала повече от другите. Просто вземи телефона и позвъни СЕГА!

На 2-ри февруари тази година в Индия хиляди протестиращи за няколко седмици окупираха мястото, на което трябваше да се построи язовир. Хората не си отидоха, докато правителството не капитулира и не заяви, че се отказва от проекта и приема исканията на протестиращите. Предполагаше се, че проекта ще бъде строен и финансиран от Сименс, ABB и Bayerische Vereinbank.

През декември 1997 г. Президента на САЩ Бил Клинтън беше принуден да признае поражението на стремежа си да проведе преговори за свободна търговия и разширение на НАФТА. Активистите от различните групи с всички сили убеждаваха Конгреса, че предложението на президента да "ускори процеса" ще доведе само до по-бързото унищожаване на националния, икономически и политически суверенитет на всички участващи страни.

През януари тази година правителствата на канадските провинции Британска колумбия и Остров принц Едуард, обявили неотдавна своите провинции за "зона, свободна от МИС", осъдиха участието на канадското правителство в преговорите за МИС в ОИСР. Като тласък в тази посока послужиха старанията на канадските активисти и организации, разкриващи на местните политици и на населението истинската същност на МИС.

Местните хора и съвместно с екологичните групи в Чехия, борещи се от пет години срещу международното обединение Хайделбергер цимент, използвайки преки акции, разпространявайки листовки, провеждайки информационни кампании и водейки съдебни процеси, неотдавна пожънаха плодовете на своя труд. Под въздействието на активистите чешкия съд застави Хайделбергер да се откаже от своите планове да основе производство в близост до екологически чувствителна охранявана природна територия.
 

"Разликата между това, което правим и това, което можем да направим, би била достатъчна, за да решим голяма част от световните проблеми." 

Мохандас К. Ганди

Кампания Гореща пролет A SEED Europe http://www.antenna.nl/aseed/ 
Антиглобализационна мрежа за взаимодействие http://www.envirolink.org/orgs/hotspring/ 
Патентоване на живота, биотехнологии и т.н. Rural Advancement Foundation International (RAFI) http://www.rafi.ca 
Institute for Agriculture and Trade Policy (IATP) http://www.igc.apc.org/~iatp 
Greenpeace International http://www.greenpeace.org 
Корпоративно управление Corporate Watch (UK) http://www.oneworld.org/cw/ 
Corporate Watch (US) http://www.corpwatch.org/ 
Corporate Europe Observatory (CEO) http://www.xs4all.nl/~ceo/ 
Multinational Monitor http://www.essential.org/monitor/ 
McSpotlight http://www.mcspotlight.org/ 
Голямата осмица T.O.E.S. The Other Economic Summit http://www.pender.ee.upenn.edu/~rabii/toes 
МИС The Island Centre for Community Initiatives and the National Centre for Sustainability in Canada. http://www.islandnet.com/~ncfs/maisite/ 
The Polaris Institute http://www.nassist.com/mai/ 
MAI-Not! Discussion Group http://mai.flora.org/mai-info/ 
СТО, НАФТА и Свободната търговия Public Citizen's Global Trade Watch http://www.citizen.org/pctrade/tradehome.html 
Peoples' Global Action http://www.agp.org 
Third World Network http://www.twnside.org.sg 
Климат Climate Action Network Newsletter http://www.igc.org/climate/Eco.html 
ЕС Dutch Coalition Towards a Different Europe http://www.snore.org/archive/1997/different-europe 
The European Anti-Maastricht Alliance: http://www.team-alliance.org 
Транспорт Reclaim the Streets http://www.hrc.wmin.ac.uk/campaigns/RTS 
Aedenat (Spanish) http://nodo50.ix.apc.org/aedenat/TENS.html

АФЩК - Асоциация на фермерите от щата Карнатака 
СБ - Световна банка
СТО - Световна търговска организация 
Г-8 - Голямата осмица (Италия, САЩ, Канада, Германия, Франция, Великобритания, Япония и Русия) 
ОСТТ - Общо споразумение за тарифите и търговията 
ЕБВР - Европейска банка за възстановяване и развитие 
ЕВС - Европейски валутен съюз 
ЕИБ - Европейска инвестиционна банка 
ЕКМТ - Пан-европейска конференция на министрите на транспорта 
ЕКМП - Европейска кръгла маса на промишлениците 
ЕП - Европейски парламент 
ЕС - Европейски съюз 
ЕИО - Европейска икономическа общност
МИС - Многостранно инвестиционно споразумение 
МВФ - Международен валутен фонд 
МИФ - Международен икономически форум 
НАФТА - Северо-американско съглашение за свободна търговия 
ОИСР - Организация за икономическо сътрудничество и развитие 
ТАИС - Търговски аспекти на интелектуалната собственост 
ТЕН – Трансевропейска пътна мрежа 
ТНК – Транснационална корпорация 
ЦИЕ - Централна и Източна Европа

Вредната природа на организациите и съглашенията, описани в тази брошура, оказва своето негативно влияние по целия свят. Затова е необходимо, съпротивата на техните планове също да бъде световна. За да се сложи край на корпоративното управление и на глобализацията, ние трябва да въвлечем и мобилизираме колкото може повече местни групи и да сформираме мощно движение за съпротива. В Европа постоянно се провеждат срещи на организации от типа на СТО и ОИСР, на които се изработват планове за по-нататъшни действия. Това ни дава много възможности да организираме съпротивата на местните европейски групи, организации и отделни личности. Протестите могат да допълват вече съществуващата дейност. Много въпроси, над които работят групите, могат лесно да бъдат свързани с корпоративното управление, тъй като корпорациите играят основна роля в болшинството от днешните проблеми. 

За да стимулираме малко вашата творческа активност, ние привеждаме тук някои идеи. Вие можете: 

• да напечатате да и разпространявате листовки;
• да организирате улично допитване до общественото мнение по повод на подписваните договори;
• да устроите обществен съд, за да изобличите организациите, виновни за глобализацията;
• да създадете местна свободна от МИС или от глобализация зона;
• да организирате акции срещу лобиращите групи и преговарящите страни;
• да устроите театрално представление в двора или в градината на министъра на икономиката, без да се съобразявате със местните закони;
• да проведете информационно турне по своята страна на своя роден език;
• да разпространявате информация и материали за кампаниите там, където живеете;
• да превеждате информация на други езици;
• да се присъедините към организации, провеждащи кампании срещу корпоративното управление, или да основете своя;
• да използвате своята дарба в актьорското изкуство, видеото, създаването на интернет страници, писането на текстове, публични изявления, за да просвещавате и информирате хората за корпоративното управление;
• да пишете писма на издателите, поддържащи глобализацията и корпоративното управление;
• да измислите множество други неща, които можете да направите, за да развенчаете корпоративното управление, и да ги осъществите

A SEED Europe ( Действия за солидарност, равенство, природа и развитие) е европейски център, обединяващ млади активисти от цял свят, работещи на местно, национално и международно равнище и стремящи се да спрат разрушаването на природата, неправилното развитие на обществото и нарушаването на основните човешки права. Една от основните причини за тези проблеми е процеса на културна глобализация и икономическа либерализация, прокарван от алианса на транснационалните корпорации, антидемократичните международни организации и богатите промишлено развити страни. A SEED счита за своя главна цел организирането на съпротивата срещу подобен път на развитие. 

A SEED е основана в 1991 г. като световна младежка кампания, във връзка с конференцията на ООН по околната среда и развитието в Бразилия през юни 1992 г. От тогава A SEED е организирал множество акции и кампании по такива теми, като корпоративното управление, европейския процес на унификация, транспорта и строителството на пътища, международните банки за развитие, безвредността на храна, биотехнологиите, изменението на климата, защитата на горите и т.н. Основно внимание се отделя на съдействието на местните организации, образуването и въвличането на хората в ненасилствени преки акции. A SEED Europe издава списанието SEEDlinks и ежемесечния бюлетин за активистите ROOTS. 

A SEED се стреми към сътрудничество, в което постоянно се вливат все нови и нови хора и организации. За да се присъедините към това сътрудничество е нужно просто да участвате в дейностите на A SEED или по-добре, да направите своята работа част от работата на A SEED.

Кампания Гореща пролет ’98
The Hot Spring '98 Campaign
A SEED Europe
PO Box 92066
1090 AB Amsterdam NL
Tel +31 20 668 2236
Fax +31 20 665 0166
Email: <aseedeur@antenna.nl

1. Тези данни са взети от различни източници, като "вестника" на Европарламента (януари 1998), SEEDlinks N22 (август 1996) и информационните материали Milieudefensie (FoE-NL) (1997). [назад]
2. Общата сума е приблизително сравнима с бюджета на цяла Европа за здравеопазване или образование. [назад]
3. Lost in Concrete. A SEED Europe (май 1996). [назад]
4. Прес-служба на Европейската комисия, 7-ми септември 1997 г. [назад]
5. Конференцията в Бретън Уудс – среща на най-известните икономисти и политици в света, състояла се в Бретън Уудс, Ню Хемпшир в САЩ. На нея бяха учредени Световната банка и МВФ, с цел да се помогне на Европа в следвоенния процес на реконструкция. Това послужи и като прецедент за създаването в 1947 г. на Общото споразумение за тарифите и търговията (ОСТТ/GATT), сега известно като Световна търговска организация (СТО). [назад]
6. Страни с дефицит в Платежния баланс (ПБ) (грубо казано, тези, които повече внасят, отколкото изнасят) са склонни да създават препятствия на пътя на търговията, което, разбира се, трябва да се избегне на всяка цена. Системата от конвертируеми валути също се явява необходимо условие за успешна търговия, тъй като компаниите трябва да имат възможност да преместват своите доходи. [назад]
7. Под Програмни заеми се подразбират тези заеми, които се предполага че се използват за изменение на структурата на икономиката на страната. Основно програмните заеми се използват за наемане на икономисти и юридически експерти, съдействащи за приватизацията на държавните компании в страната, увеличаването на зависимостта й от експорта, и за това, да се помогне на страната да измени законите си като ги направи "по-благоприятстващи пазара". [назад]
8. Провежданата от ТНК и техните политически слуги стратегия е насочена към увеличаване на зависимостта на икономическите системи в света от чуждестранните преки инвестиции. Когато икономиката на една страна се опира на масовото нахлуване на капитали от чуждестранни инвеститори, на нея, също както при наркотична зависимост, ще и бъде много трудно да спре. В отправеното към СТО съвместно заявление от членовете на Международната търговска палата (МТП) се призовава да се опростят правилата за инвестиране, за да могат икономическите системи да получат "не просто еднократна инжекция, а продължително стимулиране на световната икономика". Инвестирането – това е новият наркотик. [назад]
9. За организациите от Бретън Уудс виж също и главата: МВФ и Световната банка: фабрика за глобализационни замърсявания. [назад]
10. Vander Stichele, Myriam. Globalisation, Marginalisation and the WTO. Transnational Institute, September 1997, Amsterdam, Page 3. [назад]
11. Corporate Europe Observatory (CEO). Europe Inc. – Dangerous Liasons Between EU Institutions and Industry. CEO, May,1997. Amsterdam. Page 17. [назад]
12. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) е междуправителствена организация, в която влизат 29 страни. Основно това са най-богатите страни на света. ОИСР се счита за "едно цяло", всички членове на която изповядват повече или по-малко една и съща икономическа и политическа идеология. В организацията влизат всички страни-членки на ЕС, а също и Швейцария, Норвегия, Чешката република, Австралия, САЩ, Канада, Япония, Южна Корея, Исландия, Унгария, Мексико, Полша, Турция и Нова Зеландия. [назад]
13. "Инвеститор" може да бъде всеки, който влага пари в бизнеса или в някаква друга носеща доход дейност. Тук се има предвид транснационалните корпорации, "инвестиращи" в специфични проекти или сектори на икономиката с цел да получат печалба от това. Много от корпорациите, споменати в тази книга, "инвестират" в проекти, влияещи отрицателно на хората и околната среда. МИС е предназначено да "защити" инвеститорите от отговорностите за причинените от тях вреди, а също и за да попречат на правителствата да регулират инвестирането в своите страни, позволявайки по такъв начин на корпорациите да правят това, което пожелаят. [назад]
14. Corporate Watch. MAI-DAY! Jan. 1998. [назад]
15. Kelly, Mary E., NAFTA and the Environment: Free Trade and the Politics of Toxic Waste. Multinational Monitor, 1993. "…екологическите изследвания откриха съдържание на ксилол, 50 000 пъти превишаващо нормите на САЩ за питейната вода." [назад]
16. Goldsmith, Alexander. Seeds of Exploitation: Free Trade Zones in the Global Economy. As appeared in The Case Against the Global Economy edited by Jerry Mander and Edward Goldsmith. Sierra Club Books, San Francisco, 1996. Page 269. [назад]
17. Kelly, Mary E., NAFTA and the Environment: Free Trade and the Politics of Toxic Waste. Multinational Monitor, 1993. [назад]

Източник: http://www.savanne.ch/svoboda/anarchy/theory/globalization.html

Един от най-странните и противоречиви места в света е Градът на боклука. Християнски квартал в покрайнините на Кайро (Египет), чието население се занимава със събиране на боклук.

През 1969 г. градската администрация на Кайро решава целият боклук да се концентрира на едно място в близост до Цитаделата на Саладин до връх Мукатам. Това води началото на Градът на боклука. Този квартал в подножието на планина Мукатам се състои от традиционни сгради, недовършени тухлени къщи и много боклук.

Квартала е населен с представители на една от най-големите етнически и религиозни малцинства в Египет - коптите. Събирането на боклука в града е традиционен занаят в продължение на много години. В квартала има магазини, кафенета и др, като жителите му са над 40 000 души.

Хората, които се изхранват със събирането на боклук, са изолирани в Египет в определена социална група - Забален (на арабски زبالين, Zabbaleen). В превод означава "боклуджии".

Събирането, сортирането и рециклирането на отпадъци е семеен бизнес и носи сравнително добър доход сравнен с местните стандарти.

Тяхната система е призната, за най-добрата в света - "Боклуджиите" използват 85% от събрания боклук.

Боклука тук е целият живот на хората. 

От десетилетия все по-често и политици, и управляващи заговориха за "федерализма". САЩ бяха обособени преди повече от 200 години. Кантонална Швейцария, бившият Съветски съюз. Федерална република Германия и дори арабските емирства бяха създадени на базата на федералното обединение, на териториално независими общества. В наши дни Европа усилено изгражда Федерация на европейските държави.

Всичко това прави особено актуална и необходима брошурата на германския анархист и теоретик на анархистическото движение от световен мащаб Рудолф Рокер. Авторът разглежда на достъпен език и с прецизна аргументация тези две форми на обществена организация

Човечеството живее на общества още от своето зараждане. Родът е неговата първа организация. С появата на държавите започва принудително централизиране и създаване на насилствените властнически и робски устроени човешки общества. Със създаването на монархистическата институция отделни родове като Стюартите, Романовци, Хабсбургите и др. с помощ от рицарските банди и с държавите унищожават свободните градове и техните съюзи; италианските градове-републики, ханзейския съюз, свободните градове от Нижни Новгород и Псков до Дубровник в Далмация, в Германия и Холандия. С Великата френска революция, Парижката комуна, Дрезденското и Лионското въстание и особено след Втората световна война започна възраждането на Федерализма. За съжаление той не е този на народите, а на държавите. Премахването на границите и митническите бариери в Европа облагодетелства не нейните граждани, а банкерите и търговците.

Това крие опасност от израждане и може да има фатални последици, каквато е съдбата на много общественополезни институции и организации, гилдииme например, свободното университетско образование, читалищата, кооперациите в България и всевъзможните свободни сдружения в международен мащаб.

Брошурата на Рудолф Рокер ще ни помогне да се запознаем с историята, с истинското съдържание и същност на федерализма като свободна и доброволна организация на всички видове човешки общества.

Според анархистите тези общества трябва да представляват обединения, започващи по места в самоуправляващите се общини, тяхното федериране в областен, национален и световен мащаб. Те трябва да заместят съвременните централистични, държавни и ненародни обединения, каквито са ООН, НАТО, ОНД и Европейската общност, създадени от правителства, банкери и търговци.

Крайната цел на такова федериране е премахването на границите и създаването на една световна конфедерация от истински свободни и независими съюзи на всеки федериран народ и народност, на техните икономически, социални, културни и духовни организации. Само тяхното доброволно обединение, със запазване на пълната им автономност ще доведе до истинско освобождение и благоденствие на човечеството.

Когато разглеждаме различните течения и направления в едно движение, винаги трябва да изхождаме от следното основно положение.

Докато това движение съществува, всред него винаги ще има различни мнения. Те не всякога произлизат от различното схващане на нещата, а по-скоро намират произхода си в различието на темперамента и личната енергия на всеки. И това е добре. Защото ние всички сме хора и няма нищо вечно между нас. Най-добрите биха могли да се мамят и затова трябва да се проверява всяко мнение, продиктувано от добра воля и честни намерения, и да не се възприемат другите безусловно. Дори поддържам еретическото мнение, че няма абсолютна истина и че всичко, което през известно време ние възприемаме за истина, се направлява от съответното състояние на нашите познания по това време. Това, което днес е истина, утре ще бъде може би отживелица, защото за нашето познание ще са се открили нови по-широки перспективи. Тогава ние ще отхвърлим погрешното и ще формулираме ново становище, без да твърдим, че новият поглед върху явленията на живота е един завършек и всичко вече е разрешено. Не, в същността на нашето духовно развитие е между хората да съществува един безкраен стремеж напред. От това пък следва същевременно, че изходните точки на нашите идеи и мирогледите на нашето познание не могат да бъдат при всички хора едни и същи. Може би тази нееднаквост в схващанията е действителната пружина на всеки духовен прогрес. Ако обаче това е тъй, то ние трябва да  разберем, че всяко отделно мнение има само условна и относителна стойност. Констатацията трябва да ни насочи да се отнасяме толерантно спрямо другите и да не свеждаме всички идейни противоречия и различия в мненията до зложелателност или лично пристрастие и превзетост. Толерантността трябва да бъде основата на всяко голямо социално движение, изградено върху принципа на свободата, тъй като само чрез отдаване нужното уважение на чуждите мнения ние придаваме истинска сила на нашето собствено схващане.

Аз съм на мнение, че деветдесет и девет процента от всички спорове, които занимават движението ни през последните две години, се дължат не толкова на зла воля, колкото на формата, в която се излагат известни различия в мненията. Различията в мненията трябва да се излагат по възможност обективно и без лични заядки и клевети, особено между другари от едно и също движение, които в своите борби и стремежи разчитат винаги едни на други. Промъкнат ли се във взаимните разисквания личните кавги и дребнави интриги всяко честно познание става невъзможно, а всяко помирение - немислимо. Там, където е можело да има плодоносна размяна на мисли, настъпва черно недоверие, а щом веднъж хората станат недоверчиви един към друг, те почват да не признават и най-благородните мотиви на мнимия противник и биват несправедливи в преценките си.

Нека разберем най-сетне, че няма абсолютни ангели и дяволи между хората и че е нелепост да искаме да отречем всички добри качества и способности на някого, с когото по една или друга причина сме скарани. Малко повече чувство на такт и взаимна толерантност лесно биха ни спестили много неприятни часове, с голяма полза за движението. Ние спорим и се караме за хиляди най-нищожни работи и трупаме повторения след повторения. Изливаме си злъчката - и наричаме това принцип, и се учудваме още, че подобен начин на постъпване убива у най-добрите между нас желанието за работа. Това преживяхме в Дюселдорф, същото до известна степен преживяхме и тук. В течение на два дни аз слушах цялото това празнословие и тихо си задавах въпроса: Какво би станало, ако силата на обстоятелствата ни беше събрала тук, за да вземем решение относно преизграждането на обществото върху нова база, и ако трябваше да се погрижим то да не остане без хляб! Но аз съм убеден, че ако ние тогава прахосвахме времето по същия начин, в течение на няколко седмици обществото би умряло от глад. (Живо одобрение)

Не трябва да теглим всяка дума с аптекарски везни, а да се стремим да преценяваме хората повече според мотивите им, вместо по голите им думи; трябва също да се мъчим да не претрупваме другарите с нищо неизразяващи упреци и да им нанасяме с това излишни оскърбления, които като отровен шип се вдълбават в душата и убиват всяка възможност за другарско разбирателство. Да търсим грешките винаги пред собствената си врата и да не съглеждаме такива само у другите. Няма нищо по-непоносимо в едно революционно движение от онази лицемерна, филистерска добродетел, която се шири навред с блясъка на безпогрешността и търси да открие сламката в окото на съседа. Ние сме представители на велика идея, която ще даде на човека една нова социална култура. Пред нас виждаме перспективите на ново бъдеще, което трябва да окрили волята ни и да увеличи силите ни. Ако това е тъй, тогава социализмът и анархизмът, идеалът, който е пред очите ни, не трябва да бъде един хубав блян за бъдещето, нещо като потир, който свещеникът показва само за няколко секунди на хората през време на големи празници, за да го заключи отново в свещения сандък. Не, още днес той трябва да ни служи за нравствен показател в ежедневния ни живот и да дава нов отпечатък на отношенията ни с близките.

Всичко това са неща, които на пръв поглед нямат нищо общо с федерализма и централизма. Ако всички дебати, които се развиха досега тук, не бяха тръгнали по съвсем безнадеждни пътища, нямаше и да споменавам за всичко това. Нека се надяваме обаче, че то ще допринесе да се даде на следващите разисквания по този въпрос една обективна база на разглеждане и че ще се задълбочаваме повече в явленията, вместо вечно да се докосваме само до повърхността им. Днес ние живеем във време на крайности. Ужасните противоречия на съвременния обществен живот се проявяват все по-ясно във формата на рязко класово разграничение и по-ожесточени класови борби не само на икономическа почва. Тези противоречия се наблюдават във всички други области и довеждат до същите резултати. От една страна, монополизмът и всички произтичащи от него последици задушават все повече и повече всички социални инстинкти у човека и отварят място на един сух индивидуализъм, който поставя за център на живота често най-малкия и дребнав личен интерес. От друга страна, така наречената капиталистическа цивилизация във формата на съвременната държава убива у човека всяко естествено чувство на индивидуалност. Все повече тя удавя всяка независима и самостоятелна подбуда в сивата мъгла на един бездушен униформизъм и едно безнадеждно шаблонизиране на всички неща. Ясно е, че това болно състояние на нашите обществени отношения трябваше да доведе до най-различни превратности в областта на мисълта, което в обикновения език се нарича израждане. Така напр. не е случайно, че поети и философи от нашата епоха са изпълнени от буйния стремеж да обявят война на всяка обществена връзка и принципно да отхвърлят всяка форма на нравственост. За известно време "въставането на индивида срещу обществото" беше станало философски лозунг, проникнал дълбоко в редовете на работническото движение. Чувствали са грамадния натиск на днешната обществена система, в която отделният човек се явява само незначително колелце в един грамаден механизъм, и са въставали срещу това състояние на нещата, като много често са забравяли, че причините на злото са само в основите и формите на днешното общество, без да го отричат като такова. Тези крайни индивидуалистични идеи не бяха нищо друго освен естествена реакция срещу нивелиращата тирания на капиталистическото общество. Но в заключението си те бяха също като нея едностранчиви и въобще не засегнаха същността на въпроса.

Не му е тук мястото да проследяваме всички тези идейни направления с техните многообразни преплитания; за тази цел би била необходима отделна работа. Ние чувстваме обаче тяхното въздействие навсякъде, дори и в собственото ни движение, и то не в негова полза. В нашите редове има някои, на които тези идеи са завъртели главите и които предчувстват зад организацията някаква смет или в най-добрия случай виждат в нейното лице едно необходимо зло. И ние чухме някои от тях да се подиграват с всяка форма на морала и да поддържат твърдението, че класовата борба и морал са неща, които нямат нищо общо помежду си; дори моралът, като такъв, е бил едно хитро изобретение на господстващата класа, с което те хвърлят прах в очите на широката маса от експлоатирани и обезправени. Не се съмняваме в добрите намерения на другарите, които искат да внесат в движението подобни принципи, обаче мислим, че тези схващания не само че не търпят сериозна критика, но дори пряко вредят на движението и спъват естествения му развой.

За да можем да приказваме за същността на федерализма и централизма, ще трябва да се занимаем по-напред със същността на организацията въобще. Произходът на организацията се корени в обществения живот; обществото е първообразът на всяка организация и ние го срещаме само под такава форма. Върху произхода на обществения живот съществуват най-различни теории и не беше много отдавна, когато въпросът намери своето окончателно разрешение. Известният английски философ Томас Хобс твърдеше, че първоначално човек е водел съществуването си като изолиран индивид или фамилия и бил в постоянни борби с другите индивиди. В началото господствала "войната на всички против всички", която била водена с всичките оръжия на животинското зверство и жестокост. Едва по-късно ужасните последици на такова едно състояние подтикнали хората към обществени връзки и към установяване на държавен авторитет, който да възпира първоначалното зверство. С това започва периодът на същинската човешка култура. За Хобс държава и общество бяха равнозначещи понятия и човекът е бил творец на обществото.

С по-привлекателни краски е рисувал произхода на човешкото общество френският мислител Жан-Жак Русо. Той също е изхождал от положението, че хората първоначално са живели изолирано или на двойки; но противно на Хобс твърдял, че този период бил райски и че хората са били добри и кротки същества, докато са тясно свързани със земята и още не са разядени от престъпленията на модерната цивилизация. Едва по-късно отделните индивиди и двойки са се обединили в обществени групировки, и то въз основа на един така наречен обществен договор, който образувал основата на човешкото общежитие.

Днес знаем, че както Хобс, така и Русо са грешили не само в схващанията си относно предполагания характер на така наречения прачовек, но и в тези за произхода на обществото. Никога не е съществувало такова състояние на земята, при което хора да са живели като изолирани индивиди или на малки фамилии. Всичко, което научното изследване може да ни даде върху живота на сега съществуващи примитивни племена и народи, и всички праисторически находки, които ни говорят за живота на човека в отдавна миналите, древни времена, ни доказват, че човекът е живял винаги в големи общества и е бил свързан с тесни обществени връзки. Не фамилията е била първата форма на общежитието, а еланът (кланът), родът. Фамилията се създала едва в много по-късно време на човешкото развитие.

Старото твърдение, че човекът е основател на обществения живот, е отдавна оборено. Не човекът е създал обществото, а обществото е създало човека. Нашите далечни прародители, които са стояли още отвъд прага на човека, са били вече съединени в общества и изпълнени със социални чувства същества, от които по-късният човек е наследил обществения инстинкт и примитивните начала на един морал. Човекът никога не е бил единично, а винаги родово същество, и теорията за абсолютно независимия, несвързан нито с времето, нито с обществото индивид не е нищо друго освен една отвлечена представа, която е съществувала само в ефимерните области на метафизичната спекулация, но никога в действителността. Прочее не вярвайте, че това, което формулира вашият мозък и което затрогва сърцето ви, е израз само на вашето лично аз. Не, в нас мъждеят впечатленията на цели генерации, които са ни предшествували, и из дъното на нашата душа хиляди скрити нишки водят към мъгливото царство на миналото. Всичко, което е живяло преди нас на тази земя и ни е предадено по наследство, живее в нас. Виждаме, че е невъзможно да кристализираме нашето аз и че чистото абстрактно, произтичащо от само себе си аз на индивидуалистичните философии е само една празна формула, която не може да претендира за каквото и да е значение. Има само едно аз, социалнотоаз, което е съединено с хиляди връзки с обществото и в което всички възбуди и чувства на ближния намират естествен отзвук. Крайни индивидуалисти могат да съзират в този факт ограничение на така наречения им суверенитет и с ръце и крака да се борят срещу него; за мене то е едно грандиозно потвърждение на дълбоката принадлежност на всички същества едни към други и на тясната свързаност на отделното същество с всичко, което е било и което ще бъде. Изхождайки от това, аз съм на мнение, че най-висшата степен на човечност и на човешко чувство за личността е това състояние, при което всяка индивидуална нужда произтича от обществените инстикти на човека.

Едва след като сме разбрали всичко това и сме се научили да го ценим, ще ни стане ясно в какво се състои работата с така наречения "аморалитет" на една декадентска философия. Подобни идеи могат да бъдат преценени само като акробатически фокуси на един изроден мозък. Нравствените отношения между хората не произхождат от внушението на така наречените висши сили, нито пък са рожба на плодородния дух на отделни избраници. Те се коренят в обществения живот на човека и могат да бъдат разбрани и обяснени само чрез него.

Ако човекът беше роден, за да живее като Робинзон Крузо на своя остров, и беше предоставен сам на себе си, тогава, естествено, не би имало и нравствени отношения. В момента обаче, когато се яви един "Петкан" в неговия живот, в същия този момент се развиват между него и другите нравствени отношения и организационни връзки; против които никакъв софизъм не може да помогне. Всички тези въпроси са били разглеждани и изяснявани всестранно в редовете на немските другари още преди двадесет и пет - тридесет години и трябва да се съжалява, че днес човек е принуден да повтаря пак същото. Теорията за свободната, суверенната и неподдаваща се на никакво външно влияние личност не е нищо друго освен един пъстроцветен сапунен мехур в чуждите на света области на абстрактната философия; и той се пръска в същия момент, щом дойде в допир с действителността. Всеки от нас е предоставен на влиянието на окръжаващата го среда и ближни. И това дори не е белег за слабост, а по-скоро един естествен израз на нашата вътрешна взаимопринадлежност.

Ако изхождаме от факта на обществения живот, с който нашето социално аз е тясно свързано в неразривни връзки, то ние трябва да потвърдим във всички случаи принципа на организацията, който произтича от това схващане на нещата. Но отвръщат ни - и това го чуваме доста често, че не е чисто техническата и организационна форма, която придава живот на едно движение, а това е духът, който изпълва неговите привърженици и ги тласка напред. Това възражение крие в себе си без съмнение една дълбока истина, но то въобще не засяга същността на работата и отмества същинския въпрос в друга област. Действително духът, който одухотворява едно движение, е първото предусловие за неговата вербална и победоносна сила и че от хора със закостенял мозък и изсъхнала душа никоя форма на организация не може да извлече каквото и да е. Но това абсолютно нищо не доказва срещу необходимостта от организация само по себе си. Както духът ни мисли само в определени форми, също тъй той се проявява веднага щом пристъпи от царството на идеите в практическия живот и направи опит да превърне някоя мисъл, някоя идея - в практическа действителност. Духът самичък не съществува; той се манифестира само в рамките на нашия физически организъм. Без тяло няма дух или, по-добре казано, без тяло няма манифестиране на духа. Нашият физически организъм е, така да се каже, жилището на духа; само из него и чрез него този последният може да действа.

Поради това всяко аргументиране предимствата на духа и маловажността или дори вредността на организацията са само приказки без всяко значение. Както духът се проявява само в определени форми, така и всяко социално движение се проявява в определени организационни образувания, без които то не би могло да съществува. Тези образувания са, така да се каже, организмът, от който се излъчват нови идеи и мисли в окръжаващия го свят. Те се допълват, както духът и тялото и не могат да бъдат отделени едно от друго.

Стигнали веднъж дотам да разберем необходимостта от организация, пред нас се изправя един нов въпрос - въпрос за формата на тази организация. От всички форми на организация, които са се създавали в течение на историята,федерализмът и централизмът са били винаги двата полюса, които са упражнявали най-голямо влияние върху външното формиране на общественото съжителство. Федерализмът и централизмът означават нещо повече от две различни технически форми на човешка организация; те същевременно отговарят на две мировъзрения у човека и вървят ръка за ръка с две различни фази на нашето историческо развитие.

В общественото развитие на човека има съзидателни и разрушителни периоди, периоди на градеж и периоди на разложение. Това разграничение не трябва да се схваща буквално, напр. в смисъл, че през едните периоди само се строи, а през другите - само се руши. Не, така не трябва да се разбира. По-скоро аз бих желал това да се схваща тъй: има периоди, през които дори и разрушителните сили допринасят за вътрешното заздравяване и сплотеност на общежитието; а има други периоди, през които дори и творческото действие и съзидателната деятелност на отделните индивиди са насочени въпреки всичко към вътрешното разложение на обществените връзки. Би могло също да се приказва за периоди на култура и периоди на цивилизация, въпреки че напълно съзнавам недостатъчността на това сравнение. Така свободните градове от средните векове са били в състояние да развият една голяма и еднородна култура, въпреки безбройните им борби срещу вътрешни и външни врагове. В същото време цивилизационният период на модерния капитализъм все още не е сполучил да създаде едно вътрешно единство, въпреки епохалните изобретения и открития във всички области на човешката дейност. Напротив, всеки напредък в техниката е допринесъл само за увеличаване на вътрешното раздвоение на обществото и изострянето на класовите противоречия.

През конструктивните периоди животът в своите безброй вариации от хиляди различни точки на обществената периферия се стреми към един социален център. Мислителят и ученият, чийто дух обгръща цели светове, занаятчията и работникът, чиито ръце движат продуктивния живот, художникът и философът - те всички са проникнати от един общ интерес, без дори повечето от тях да си дават сметка за това; и този интерес представлява личната или индивидуалната деятелност. Всеки е изпълнен от този общ дух, всеки го има за своя цел; той е действителната храна, манната, от която личността черпа храната си. В подобни периоди на една велика единна култура, която тъкмо от местните си различия получава печата на единството, се раждат великите произведения на изкуството, особено на архитектурата, това най-социално от всички изкуства, които са плод не вече на изолираността на единиците, а се раждат от велики социални мисли и намерения, за да свидетелстват за общото дело. Отделният индивид се чувства независим, въпреки че е свързан с хиляди нишки с обществото, и тази свобода в свързаността е която придава сила на характера на личността му. Той носи "закона за съюза" в собствената си душа, затова външното принуждение му се струва безсмислено и го отвращава.

А има и други периоди, периоди на упадък и разложение, при които всяка локална дейност се храни от един общ център и бива изливана в определени форми. Животът тогава не се прелива вече от периферията към скрити центрове, а изкуствено се изпомпва от центъра към периферията. Общественият организъм се разпада на различни взаимни противостремящи се части и общият интерес отстъпва на частните интереси на класите и кастите. Връзката, която е прикрепяла отделното същество към общността, се разпуща все повече и повече и общият дух бива изместен от личния стремеж към печалба и самолюбива ограниченост. Всяко обществено действие бива поглъщано от личните стремления на привилегированите класи и изкуството става луксозен артикул на малки котерии.

Многообразието на местния колорит отстъпва място на един равномерно еднообразен тон на всички неща; разнообразието - на униформитета; чувството на лична отговорност - на една бездушна дисциплина. И полученият от разложението ефект, който започва в големите центрове на обществения живот, се пренася във всяка отделна точка и произвежда и там същите социални болезнени явления. Тъй като вътрешната връзка между отделния индивид и обществото е станала тъй слаба, че загубва всяка издръжливост, то трябва да се прибегне до други средства, които да я поддържат: външното принуждение трябва да замести липсата на общ дух и чувството на взаимна принадлежност.

Конструктивните, творческите периоди, периодите на култура са били винаги федералистични периоди, те са почивали на общите интереси на хората, на взаимната им принадлежност. Тъй като латинската дума foedus означава съюз, свързаност на отделното същество с общността, но в никой случай раздробяване на силите в сепаратистични частни интереси, както тъй често твърдят, без да мислят, някои наши противници.

Деструктивни, разрушителни периоди са били винаги централистичните периоди, при които живата сила на организацията е трябвало да отстъпи мястото си на едно просто механизиране на нещата.

Да хвърлим един поглед върху великата федералистична епоха, която започва през 9 век в Европа и продължава до средата на 15 век. Тук ние виждаме пред нас едно голямо социално движение, което е било неизвестно на голяма част от нашите историци и чието грамадно значение започват едвам днес да разбират. Това движение обзе не само една страна или една група народи, то обхвана с неудържима сила цяла Европа, от необятните полета на Русия чак до Англия и Франция, от Скандинавските страни - до Испания и Италия. Хората от онзи период се свързвали в по-големи или по-малки съюзи. Всички страни са били покрити с подобни организации, които като мрежа са се разпространявали навсякъде. В отделните населени пунктове са се обединявали занаятчиите, художниците и пр. в своите гилдии. Тези гилдии не само са упражнявали продуктивна дейност в съответните си професии, но са и образували основата за политическата форма на общината. Политическата форма на общината е била гилдията, икономическата групировка. Политически партии и политикани по професия тогава не е имало. Всяка гилдия е избирала свой представител в съвета на общината, където той е трябвало да излага предложенията на своята организация и посредством общи разисквания с делегатите на другите гилдии са се стремели да постигнат разбирателство по всеобщо важните въпроси на почвата на свободното съглашение. Тъй като всички гилдии са били най-тясно свързани с общия интерес на комуната, то при гласуването е решавало не болшинството на делегатите, а числото на корпорациите. Същият начин на гласуване е бил прилаган и при федерацията на градовете. Най-малкото селце е имало същото право, каквото и най-голямата община, тъй като то се е присъединило към съюза по собствено желание и доброволна преценка и е имало по отношение на дейността му същия интерес, какъвто и всички други общини.

Всяка гилдия и всеки град е бил същевременно един самостоятелен организъм, разполагащ сам със собствената си каса, притежаващ собствени съдилища и имащ право по собствено усмотрение да сключва и разваля договора с другите корпорации. Само общността на интересите ги е водил към съюз с другите подобни корпорации за извършване на общи задачи, от които всички са били заинтересувани. Представителите на гилдиите и градовете не са имали никаква изпълнителна власт; те само са изнасяли предложенията на организациите си и са изслушвали възгледите на братските организации, които възгледи и предложения е трябвало да поднесат за разискване в пълното събрание на членовете им. Самата гилдия е взимала според това своите решения или е санкционирала сключените спогодби. Преимуществото на тази система се е състояло в това, че както отделните членове на гилдията, така и нейните представители в общината са могли лесно да контролират всички функции на дейността им. Всеки е постъпвал и вземал решения по неща, които е познавал добре и върху които той, като познавач и вещо лице, е можел да си каже думата. Сравним ли тези устройства с нашите централни парламенти и законодателни тела, едвам тогава изпъква пълното превъзходство на първите. Нито модерният избирател, нито този, който мнимо го представлява в парламента, са в състояние да обгърнат с погледа си изцяло или поне отчасти сложната машинария на политическия централен апарат. "Народният представител" ежедневно е принуден да решава по дузина въпроси, които сам лично не познава и при чиято преценка винаги трябва да се осланя на други. Че една подобна система по необходимост довежда до най-лошите недостатъци и несправедливости, е неоспоримо. И тъй като отделният избирател по същите причини съвсем не е в състояние да преглежда и контролира дейността на своя така наречен представител, то класата на професионалните парламентаристи, които чрез политиката правят гешефт, е толкоз повече в състояние да лови риба в мътна вода и да отвори вратите на всякакъв вид корупция.

Обаче освен тези явно лоши страни, централното правителство е същевременно и най-голямата спънка на всеки обществен напредък и стои в пряко противоречие с всички закони на естественото развитие. Ние знаем, че всеки обществен напредък се извършва първоначално в един малък кръг и едвам след това постепенно увлича общността в своя път. По тези съображения федерализмът е най-добрата гаранция за безпрепятственото развитие на нещата, защото дава възможност на всяка община да вземе мерки, които намира за нужно в интереса на своите съграждани. По този начин тя (общината) е в състояние да премине веднага към практически опити и нейният пример ще подейства съживително и подтикващо върху всички съседни общини, които така ще могат да изучават на практика въпросните обществени нововъведения и лично да се убеждават в тяхната целесъобразност.

При парламентарната представителна система в наше време това е съвсем невъзможно. Да кажем, например избирателите на известен избирателен окръг са напълно съгласни с практическата програма на известна партия и че те изразяват своето доволство, като до един дават гласовете си за кандидатите на въпросната партия; С това обаче нищо не се постига, тъй като общината съвсем не е в състояние да изрази чрез практически опит волята си в собствената си сфера на дейност. Избраният представител е по-скоро принуден да замине, за столицата и там да заеме своето място в централния парламент. Там обаче той се намира със своите възгледи, които са възгледи и на неговите избиратели, в едно безнадеждно малцинство. В подобни тела точно най-изостаналите райони имат болшинството представители. Вместо духовно най-напредналите и най-събудените да вървят напред с практически пример пред всички останали, тук се случва тъкмо обратното, при което най-плоската посредственост пречупва крилата на духа и духовно най-назадничавите райони поставят верига на културно най-високостоящите човешки групи. И най-добрата изборна система не може да измени този факт; напротив, тя най-често допринася още повече, за да направи това състояние на нещата по-ужасно, както ние тук в Германия видяхме достатъчно ясно след признаването на женските избирателни права. Злото в случая лежи именно в самата система на централното представителство и няма нищо общо с повече или по-малко развитите форми на избирателното право.

Именно тези явни измами на модерната представителна система са подвели някои революционери, които не са схванали същността на работата, да отрекат принципно всяко гласоподаване. Дори в нашите собствени редове има известно число другари, които са се поддали на това заблуждение и виждат в гласоподаването едно следствие на централизма. Това е, разбира се, едно съвсем фалшиво схващане. Тук се бърка един принцип с едно напълно техническо деяние.

Да се разясни преди всичко къде гласуването е оправдано или дори необходимо и къде няма своето оправдание; или, с други думи, къде решението на едно болшинство може да бъде меродавно за всеки един от нас и къде - не. Там, където се касае за технически въпроси, административни работи и други неща от второстепенно значение, гласуването и произтичащите от него решения на болшинството са една напълно правилна и необходима метода, за да се дойде до определени решения. Чрез гласуването се привежда в известност мнението на другарите, а това е необходимо, ако искаме да добием резултати по определени въпроси. Дали принадлежа на малка анархистическа група или на голям синдикален съюз, едно е меродавно: аз съм се събрал с тези идейни другари по свободен избор. Ние сме единни в нашите основни принципи и методите на нашата работа, произтичащи от първите. Това обаче още не доказва, че ние трябва да застъпваме винаги еднакво становище по всички въпроси. Има хиляди неща, където от разни съображения за целесъобразност може да се вземе едно или друго решение. В такива случаи всеки разумен човек се помирява с решението на болшинството дори и тогава, когато той със собственото си разбиране не е достатъчно проникнал навсякъде. Защо е възможно това? Защото ние сме взаимно свързани с едни общи убеждения и единодушно работим за тяхното осъществяване. И единият иска това, както и другият, и понеже по принцип сме съгласни, не ще ни бъде много трудно да вървим заедно по въпроси от второстепенно значение дори и тогава, когато мненията по тези въпроси не са винаги едни и същи.

Въпросът за стачната подкрепа, който е занимавал вече толкова конгреси досега и който и днес предстои на разглеждане от другарите, представлява в това отношение един конкретен пример. Какъв избор ще направи конгресът по този въпрос и какво направление ще вземе болшинството при гласуването, засега е съвсем безразлично. Стачката е за нас едно важно средство за борба, макар и за в бъдеще, поради промененото икономическо положение, тя трябва да претърпи друга ориентировка. Все още сме принудени да водим стачки, а за водене на стачки са необходими пари. Ние сме, значи, предоставени на солидарността на различните местни групи и ще трябва да подлагаме на преценка предложенията, които ще ни бъдат правени в това отношение. Но каквото и решение да бъде взето по този въпрос, ние всички ще го признаем, безразлично дали то взема под внимание нашето лично схващане или не. Между разбрани хора това иначе и не е възможно.

Но има и други случаи, където никакво гласуване не може да решава, където всяко гласуване по болшинство би било невъзможно, би било едно опозоряващо всяка справедливост насилване. Това са случаите, които се отнасят до въпроси на съвестта, въпроси на най-вътрешно убеждение. Такива неща, разбира се, не могат да бъдат решавани чрез прости решения на болшинството. По въпроси на съвестта всеки гласоподавателен модус загубва своето право на съществуване; това, което по обикновените всекидневни въпроси е нещо, което се разбира от само себе си, би било едно престъпление спрямо съвестта. Там, където става въпрос за убеждения, може да помогне само опитът, практическият пример, разумната обмяна на мисли, и то невинаги. В такъв случай пръв дълг между свободните хора е да се уважават честните убеждения на ближния и да не се упражнява никакво насилие над тях.

Да вземем един конкретен пример. Ние всички сме събрани тук, защото една обща цел, едни общи убеждения ни свързват едни с други. Тези общи убеждения са неписаният договор, който ни е довел едни при други. Сега, ако изведнъж произлезеше сред нас едно болшинство, което да пожелае да използва нашата организация за цели, противоположни на първоначалните, то би било грубо престъпление към най-елементарните принципи на взаимното доверие, което лежи в основата на всяка организация. Може някой да промени своите разбирания и при това вследствие на най-честно убеждение. Но в този случай трябва да се иска от него, когато обърне гръб на организацията, с която са го свързвали предишните му убеждения, да не се понижава до нивото на измамник спрямо своите бивши другари, чрез заблуждаване посредством неверни факти. Всеки опит в този случай да се спечелят каквито и да било преимущества чрез вземане решения по болшинство е явна измама и най-грубо насилване над малцинството, чието доверие ще бъде позорно излъгано. По тези съображения така наречената "клетъчна тактика" (Zellentaktik) на комунистите е напълно за отхвърляне, понеже по този начин се представя на членовете на организацията нещо съвсем друго от това, което се възнамерява, и с това систематически се погребва всяко взаимно доверие. Тактиката на "йезуитско общество" (йезуитска тактика) да се пренася в работническото движение е недостойна за една социалистическа партия и би довела до най-лоши последствия. Този, който мисли, че трябва да оправдава подобно деяние, трябва да счита също оправдана и ролята на шпионина, който се промъква в една организация, за да предаде членовете й на полицията.

Мисля, че с тези примери показах къде гласуването и решенията на болшинството имат своето оправдание и къде не може и въпрос да става за тях. Наясно ли сме веднъж по тия неща, тогава и принципът на федерализма добива за нас своето истинско значение и не е изложен постоянно на опасността да бъде окарикатурен. Затова ние трябва да разберем, че решения в посочения от мен смисъл трябва да бъдат взимани не въз основа на вътрешни принуждения, а по силата на чувството на лична отговорност. Също не може да се допусне да се вземат решения само затова, за да не се изпълнят. Обичаят на някои другари от Кьолнска област, които считат, че в името на индивидуалната свобода имат право на всеки пет минути да вземат решение и по свое собствено усмотрение да ги изпълняват или нарушават, е едно явление, което противоречи на всички федералистични принципи и което не е съвместимо с основните положения даже и на най-простия партикуларизъм; тъй като и партикуларизмът дори е свързан с известни решения. Аз и тук не се съмнявам в добрите намерения на другарите, но мисля, че ако подобни обичаи бъдат установени някога в нашето движение, то в най-късо време можем да очакваме неговата гибел.

Съществуват две форми на човешко общежитие. Има общежития, чиито форми биват диктувани, налагани на хората от горе на долу, чрез една централна власт, безразлично как се нарича - държава, църква или пролетарска диктатура. А има и такива общежития, които свободно се развиват от долу на горе и който намират естествената си основа в общите интереси на хората и в проявленията на взаимната им солидарност. Изразът на първата форма на човешкото общежитие е законът; изразът на втората - свободното съглашение. Законът се налага на гражданина отгоре, безразлично дали той е съгласен или не; свободното съглашение е резултат на неговото собствено решение и самоопределение и отговаря на вътрешната същност на неговите естествени нужди и на чувството му за лична отговорност.

Но и най-свободното съглашение познава решения. А решенията, които свободни хора вземат помежду си, трябва да бъдат спазвани, ако не искаме всяка връзка да бъде направена илюзорна. Дали това са решения на един конгрес, на някое местно дружество или на анархистична група, хората, които са ги взели, са морално задължени да ги спазват. Общественият морал, който не е даден на хората нито от държавата, нито от църквата, а се е развил постепенно от хилядогодишни навици, нрави и обичаи, е държал винаги високо принципа - дадената на приятеля дума да бъде честно удържана. Може дори човек да види, че е бил прибързан, но като такъв с чувство на отговорност той ще трябва да устои на думата си.

Но, другари, едно решение не е нищо друго освен една дадена дума на моите другари по убеждение. И както приемам, че дадената ми от приятеля ми дума ще бъде удържана, също така очаквам от другарите си, че едно взето общо от нас решение ще бъде спазено от всеки един от нас. - Естествено, и най-добрите решения могат впоследствие да се окажат фалшиви. Да се греши е човешко. А всеки от нас не е повече от човек. Но това е хубавото на нашите решения, че те не се вземат за цял живот, а само за определен период. Ние може след най-зряло обмисляне да сме взели най-доброто решение, но след известно време опитът да покаже, че то ще трябва да бъде изменено. Докато обаче сме свързани едни с други, трябва да държим на нашата дума. Ако не, то не би могло да има и обща работа, нито взаимно доверие и тогава по-добре би било всеки да тръгне по своя път и никога вече да не встъпва в каквато и да е организация.

И в това отношение конгресът ни даде един конкретен пример. Още в 1897 година един конгрес реши местните групи да въведат задължително тогавашния орган на движението. Това решение оттогава биде пренесено и върху "Синдикалист" - сегашния орган на движението. Никой човек със здрав разум няма да разбере едно такова решение. "Синдикалист" беше духовната връзка на движението, което имаше, естествено, интерес органът му да се получава от всичките му членове. Ако някой конгрес беше взел решение, че не може да се издава друг орган освен "Синдикалист", то това би било грубо скъсване с елементарните предпоставки на едно федералистично движение. Но такава една лудост и не би била застъпена от него. Съвсем ясно беше, че с развитието на движението отделните индустриални съюзи или организациите в отделните области биха си създали собствени органи, за да могат по-добре да застъпят особените си. интереси или местна пропаганда. В този именно случай взетото по-рано решение би трябвало да се промени. Всичко това са съвсем естествени неща, които могат да бъдат ликвидирани по най-другарски начин, при условие, че не ще се подхвърлят на едната или другата страна фалшиви мотиви и с това да се пренесе въпросът в областта на дребнавите лични укорявания, с което пък съвсем простото решение на проблема, естествено, само се усложнява. В такъв случай например аз бих се обърнал към другарите от местната ни група или от федерацията ми със следните слова: Това решение не е било изменено от никой от досегашните конгреси - едно доказателство, че не е имало нужда от такова изменение. Днес обаче обстоятелствата са сложени така, че старото мнение не може да остане в първоначалния си смисъл и ние ще трябва на следния конгрес да се застъпим за неговото изменение.

Другари, ако можете да ми покажете друг начин, по който тези неща биха могли да бъдат уредени, то аз от сърце съм готов да се присъединя към вашето мнение. Съвсем не съм от тези, които имат мнение за себе си, че винаги са прави.Обаче за в бъдеще не трябва да се събираме на конгреси, федеративни събрания или където и да било само за да приказваме на вятъра, така че после всеки да постъпва тъй, както му скимне. Това не е вече федерализъм, това е партикуларизъм - пълна карикатура на федералистичните принципи.

Федералистичната форма на организация може да се сравни с човешкия организъм. Човешкото тяло е, така да се каже, един съюз на отделните членове, всеки от които изпълнява особена самостоятелна функция. Хармоничната обща работа на сърце, дроб, мозъчни клетки, нерви и на всички други органи е първото условие за живота и виреенето на целия организъм. Никой член не "танцува извън реда", всички изпълняват собственото си предназначение. Навсякъде намираме най-голяма самостоятелност в извършването на всяка особена функция и в същото време естествена свързаност на всички органи в рамките на цялото. Стомахът не се скарва с черния дроб, нито сърцето - с белия дроб; ако някога подобно нещо се случи, то намира обяснението си в болезнени нарушения, които или скоро се премахват, или рано или късно трябва да доведат до смъртта на целия организъм. Всеки орган съществува, наистина, за себе си, но едновременно и в много по-голяма степен за общото, от което той черпа жизнените си сокове. Затова и неговите особени функции са определени не само от индивидуалното му съществуване, но и от съществуването на цялото, и са нагласени спрямо него.

Може би има сега другари, които предпочитат една дейност в малки идейни групи пред една такава в по-големи професионални съюзи. Това е тяхно пълно право и аз в нищо не мога да упрекна другарите, които са избрали този път. Но нека същите не се поддават на измамата, че в тези малки организации те са свободни от задълженията си към общото цяло. И в най-малките групи те ще вземат известни решения и ще трябва да влизат във връзки с други групи. А затова са необходими решения и необходимо е тези решения да бъдат спазени и изпълнени. Не стане ли туй, ще се случи това, което за съжаление толкоз често сме преживявали:

Конференции и конгреси ще се разотиват, както хонберговото стреляне и ние години наред ще трябва да предъвкваме и разясняваме проблеми, които практическата необходимост, щем не щем, ни налага. Какво излиза от всичко това, знаете и вие също тъй добре, както и аз: униние между другарите, бездушен догматизъм и песимистични разсъждения.

Сега ако ми поставите въпроса, дали федерализмът съдържа в себе си един действително съвършен и безпогрешен принцип, то аз и по-рано вече забелязах, че той не съдържа такъв. Именно, няма нищо съвършено на земята и би било най-голямата глупост да се мисли, че има някакъв общ лек за всички злини и недостатъци. Не, това е невъзможно, другари; и федерализмът има своите слабости, тъй като и той е дело на човека и като всичко друго не може да отрече своето произхождение. Но практическият и историческият опит ни е доказал, че той е относително най-съвършената от всички форми на организация, която е съумяла хармонично да обедини инициативата и чувството за лична отговорност на отделното същество с инстинкта за обща принадлежност към рода. И в това именно се състои неговото духовно и обществено превъзходство пред бездушния принцип на централизма, при който всяко нещо става чисто механически.

След като великият федералистичен културен период в Европа, който трая над петстотин години, беше през 15 и 16 век окончателно погребан, из неговите развалини изникна нещо ново. Други явления изплуваха на повърхността на обществения живот, които постепенно и с малки прекъсвания съумяха да си пробият път в действителността. Загиването на старото федералистично общество беше обусловено от различни причини; при това, трябва веднага да го заявим, то беше едно насилствено загиване, а не постепенно умиране, както повечето от нашите историци погрешно твърдят. Кропоткин е съвсем прав, като казва, че в такъв случай и убиването на един човек може да се представи като естествена смърт. Голямото нахлуване на чужди народи в Източна и Югозападна Европа и свързаните с него дългогодишни войни и завладявания сложиха началото на това велико загиване и създадоха постепенно една нова форма на обществена организация, противоположна на старата. Към всичко това се прибавиха и нови класови образувания и раннокапиталистически влияния в скута на старото общество, които ускориха процеса на това загиване. Модерният държавнически период започна и заедно с него се разви и принципът за обществената централизация.

Още в утробата на старите градове, в периода на културния им упадък, се образуваха първите форми на капитализма и ведно с него се яви и държавата като политически защитник на една нова стопанска система, основана на планомерното и систематическото експлоатиране на широките маси. И тъй като в природата на капиталистическото стопанство беше да подчинява все по-големи и по-големи области под своето влияние, то и държавата трябваше да приема постепенно все по-обширни форми. Така след продължителни борби и нескончаеми кървави войни се роди модерната велика държава, така наречената национална държава. Държавата насилствено разруши старите институти, в които се беше, така да се каже, въплътила свободата и самостоятелността на старите съюзи. Където това не можа да стане наведнъж, извърши се постепенно в къси промеждутъци, но винаги с намерението при пръв удобен случай из корен да се унищожат и последните неудобни остатъци на старите федералистични обществени форми.

Докато по-рано животът се втичаше от милион страни в обществения организъм и изпълваше всичко с кипящата и творческа деятелност, сега обществените сили се концентрираха в главните градове на новообразуваните държави, за да бъдат отведени оттам по изкуствени канали. На мястото на богатото разнообразие на федералистично устроения обществен живот настъпи трезвото и вкамененото, неподвижното единство на бездушната схема и на закостенелия шаблон; на мястото на живата организация - мъртвото механизиране на силите. Опекунството на централната власт обзе постепенно всички сфери на обществения живот и систематически унищожи и последните следи на комунална автономия и самостоятелност. Всички стари права на гилдиите бяха отнети и те можеха да влачат само жалко съществуване във формата на кастрирани "еснафи", на които са отнели всички по-раншни функции. На мястото на стария гилдов съд изникнаха държавните съдилища с техните назначавани, от държавата съдии. Както църквата има своя теология, така и държавата създаде една нова теология на "правото" - юриспруденцията, в която всички естествени понятия за право също тъй безнадеждно загинаха, както истинското религиозно вдъхновение - в пустите лабиринти на така нареченото богословие. Старото обичайно право биде изместено от параграфната мъдрост на законите. Където по-рано ставаше въпрос за интереси на общността, сега се шири така нареченият държавен резон, който служи за фирма на частните интереси на привилегированите класи.

Чрез една сложна данъчна система, която всъщност не е била и не е нищо друго освен узаконено ограбване на народните маси, държавата е централизирала в ръцете си мощни финансови средства, които уж употребява за защита на гражданите си, а в действителност - на своите собствени интереси. Обикновеният поданик става мъртво колело в един огромен механизъм, който бива поставян в движение от владетеля на централната власт, за да изпълнява противонародните си задачи. Където по-рано виждахме лично съображение и взаимно съглашение, сега господства заповедта отгоре, която не търпи никакво противоречие и изисква сляпо подчинение отдолу.

Модерната представителна държава доведе всички тези злини до крайност и направи закона предмет на един нов култ, какъвто, в тази форма, не е съществувал никога досега в историята. Още духовните предшественици на Великата френска революция, с малки изключения, са били обзети от един формален бяс в полза на закона. Така Монтескьо обясняваше, че свободата за гражданина може да съществува само в рамките на държавата и че тя може да бъде гарантирана само чрез законите; дори че понятието свобода се изчерпва с три думи: послушание пред закона. А Русо, който е упражнил най-силно влияние върху ръководещите хора на революцията, е бил така заблуден от вярата във всемогъщието на закона, че е могъл да пише: "Този, който се наеме да даде на един народ институти, трябва да чувства в себе си силата, така да се каже, да измени човешката природа, да преобрази всеки един поотделно, да измени схващанията на човека, с една дума, трябва да отнеме на човека собствените му сили и да му даде чужди."

Тази тайнствена вяра в мощта на закона и в свръхчовешката мисия на законодателя се простира като червена нишка във всички речи и изявления на якобинските държавници и ги прави съвсем противни на всички хора от свободняшките движения. - "Законодателят заповядва на бъдещето - се провиква Сен Жуст в Конвента, - работата му се състои в това - да иска доброто, задачата му - да направи хората такива, каквито той би желал да бъдат."

Якобинизмът не само постави нови вериги на френския народ под лозунга "Единна и неделима република", но той доведе до крайност и системата на централизация и подейства гибелно върху цялата по-късна епоха в европейската еволюция. Не беше Наполеон, който създаде тази система на краен централизъм, както много често се е твърдяло, а и днес още най-безразсъдно се повтаря. Наполеон по-скоро прие централистичната система като наследство от якобинците и от стоящия под тяхно влияние Конвент, като даде на същата онзи особен милитаристичен вид, който е тъй характерен за времето на неговото управление. Така якобинизмът чрез своята огромна централизация на всички политически и обществени работи разчисти пътя на щиковата диктатура на корсиканския авантюрист и я подготви във всяко отношение, Наистина, революционните народни сили в градовете и особено в селата се противопоставиха най-енергично на този всеуравняващ процес и борбата между централната власт и общинските (комунални) управления често приемаше твърде остър характер, особено в Париж, където общинската управа упражни извънредно благотворно влияние върху хода на революционните събития. Благодарение преди всичко на това упорито съпротивление на общините срещу централистичните попълзновения на завладения от якобинците Конвент революцията въобще беше в състояние напълно да разруши феодалния строй и не остана на половината на пътя.

Едвам след кървавото унищожение на най-добрите и напредничави революционни сили през март 1794 г. сред народа, който беше загубил постепенно всички илюзии, настъпи едно общо изтощение и малките опити, които още бяха направени след 9 термидор от шепа енергични революционери с цел да възпламенят бунтарски дух у масите, едва намериха отзвук в работническите предградия. По този начин за Наполеон беше нужно само да раздруса дървото, за да му падне узрелият плод в скута без никакво усилие. Че на човек, който се беше научил да играе с хората като с шахматни фигури и който изповядваше безумния принцип "Няма нищо на света, което да не може да се проведе чрез една силна армия", естествено, централизмът трябваше да изглежда като най-идеалната система на обществен порядък. Мозъкът на този бивш якобинец, който беше нагласен само за заповед отгоре и сляпо подчинение отдолу беше невъзприемчив към всяка друга представа, тъй като както за Робеспиер и Сен Жуст, така и за него всеки обществен въпрос не беше нищо друго освен математическа задача, която можеше да бъде решена само чрез държавното законодателство.

Законът и декретът станаха фетиш на централистичния период, те трябваше да изцеряват всяко зло; и където човешката природа се опълчваше срещу упражненото над нея насилие, гилотината и военните екзекуции идваха на помощ, докато общественият автомат се подчинеше без всякакво по-нататъшно съпротивление на натиска отгоре. Централизира се всичко: управлението (властта), законодателството, общественото възпитание, та дори и узаконеното убийство въз основа на държавнически основания, във формата на така наречения "революционен терор". Старото общинско управление бе заменено с държавната префектура, която беше поставяна в движение от Париж. Всяка местна самостоятелност биваше систематически възпрепятствана и изключвана. Държавата се бъркаше във всичките работи на обществения живот и направляваше чрез изпълнителните си органи всяко негово движение. Личната инициатива трябваше да отстъпи място на една бездушна бюрократична рутина, която подчини всичко на слепия калъп на своя глупав формализъм.

Което Конвентът беше започнал, Наполеон го довърши. Така се стигна до положението, че ако някой искаше да монтира една парна машина, той трябваше да изпълни предварително 289 (словом двеста осемдесет и девет) различни условия, които му биваха предписвани от централната власт с най-голяма точност. И това е само един пример измежду хиляди други. Заблуждението, че всичко може да се урегулирва със закон, което лежи в основата на всяка централистична система, парализира не само всяка творческа инициатива на обществените сили, но доведе и до едно грубо обявяване в непълнолетност на отделните членове на обществото и стана най-силната крепост срещу всяко истинско културно развитие. Както вярата в божието провидение подкопава всяко доверие на човека в собствените му сили, със същата страшна сигурност и вярата в чудотворната сила на законите и всемогъществото на държавата систематически разрушаваше всяко самостойно проявление и всяка лична инициатива у човека. Едно подобно състояние обаче винаги е било признак на духовно падение и изкуствено задушаване на напредничавите сили в обществото.

Глупавото възражение, че едно ограничение в действията на отделните членове на обществото е неизбежно необходимо за доброто и преуспяването на общия организъм, е приблизително от същото духовно качество, каквото ако един физиолог се силеше да твърди, че здравето на нашето тяло може да бъде гарантирано само чрез изкуственото ограничаване функциите на отделните му органи. А при това ние знаем, че вярно е точно обратното. Колкото по-съвършено и без препятствие всеки орган изпълнява собствената си деятелност, толкова по-цветущо е състоянието на целия организъм. Всяко чувствително нарушение в правилното функциониране на отделните органи води безвъзвратно към отслабване на цялото тяло и в случай че същото не може да бъде отстранено - към бързо или постепенно разпадане на тялото.

Централизмът е такава система на обществена организация, при която съдбата на всички е поверена на висшата мъдрост на няколко избраници, вместо да намира във всеки от нас естествения си покровител. Действителните постъпки и дела на тези избраници остават най-често скрити за "ограничения поданически ум"; и тъкмо тази скрита деятелност, която никой непосветен не е в състояние да контролира, винаги е била първоизточникът на всяка сляпа вяра в непогрешимостта на авторитета, която расте толкова повече, колкото по изчезва доверието в собствените сили. Чисто човешкото изчезва в свещения блясък на институцията. Както вярващият не е вече в състояние да си представи свещеника като обикновен човек, а го вижда винаги обкръжен от блясъка на божествения авторитет, така и простият поданик забравя зад образа на законодателя човека с всичките си предимства и слабости и го вижда винаги в светлината на една по-висша сила.

Само по себе си е съвсем безразлично дали централистичната система си е наметнала Наполеоновата царска мантия, или е навлякла демократическата тога; резултатът и в двата случая е един и същ, както сме принудени да констатираме това днес в Русия. факт е, че модерният централизъм, който води началото си още от втората половина на 15-о столетие и по-късно, през време на френската революция и първата империя, доби своя пълен израз, в миналия век проникна навсякъде и оказа съдбоносно влияние върху цялото духовно развитие на Европа. Даже дълбоко в средите на съвременното работническо движение ние забелязваме следите на тази гибелна система, която придаде един особен отпечатък на целия духовен мироглед на европейските народи.

Първото социалистическо движение във Франция възприе също централизма от якобинизма и ведно с това и вярата във всемогъщието на закона. Бабьоф и комунистическата школа, която се беше групирала около него, бяха произлезли от скута на якобинството, от чийто начин на гледане на нещата те бяха напълно обзети. Те разглеждаха обществото като едно механично образувание, на което може да се придаде всяка желана форма, щом политическите средства и властта са в техни ръце. Така завладяването на политическата власт стана неотлъчната догма на всички социалистически партии, които при по-късното развитие се появиха на историческата сцена. Целият спор между тези партии се въртеше предимно около въпроса, по какъв начин може да се завладее политическата власт. Докато преките потомци на Бабьоф, така наречените бабьовисти, както по-късно бланкистите, изхождаха от убеждението, че чрез революционен преврат, въоръжено въстание, може да се завладее властта, хора като Луи Блан, Видал, Пекьор и др. считаха, че това може да стане само с помощта на общото изборно право. И двете направления обаче бяха напълно съгласни и вярваха, че могат да проведат социализма отгоре с помощта на държавата и едно подходящо законодателство. Пекьор и Видал бяха дори изработили законник, един вид социалистически наполеонов кодекс, за да бъдат въоръжени във всяко отношение за великия момент.

Че това заблуждение и до днес още не е изчезнало, ни показва гибелният опит на болшевизма в Русия, който събуди към живот стария бабьовизъм. В Русия социализмът и революцията се провалиха благодарение на тази вяра, която без съмнение първоначално е била ръководена от най-честни мотиви. Както държавните социалисти от 30-те и 40-те години, така и болшевиките бяха твърдо убедени, че чрез едно строго централистично обединение на всички обществени сили, засенчващо предшестващите такива, ще могат да декретират комунизма отгоре. Поради тези съображения се разтуряха систематически всички институти, които бяха произлезли от инициативата на народа или пък се превръщаха в обикновени органи на държавата, което е почти равнозначно. По този начин беше насилствено унищожено плодоносното руско кооперативно движение, понеже държавата не можеше да търпи да съществуват и други отношения между града и селото, без официалното посредничество на нейните комисари. Не напомня ли всичко това извънредно много на онова прословуто решение на френския Конвент, съгласно което се забраняваха, под страх на смъртно наказание, работническите сдружения с мотивировката, че не може да се търпи "държава в държавата"?

А при това именно кооперациите с техните многобройни разклонения и ценни административни познания биха били важен елемент за реорганизация на стопанството на една действително социалстическа основа. Също така бяха разтурени и професионалните съюзи и съветите, които бяха изникнали непосредствено от народа или, по-добре казано, отне се всяка творческа инициатива на същите, отстрани се първоначалната им самостоятелност и бяха наредени като подчинени органи в машината на управлението. Не се спряха пред никакви средства, за да се премахнат всички препятствия, стоящи на пътя на централната власт и уж заплашващи великото дело на комунистическото преустройство на руското общество. Всяка опозиция беше безогледно потъпкана, всяка свободна дума - окована във вериги. Цялата преса беше сведена единствено до официалните държавни органи, правото на сдружение на работниците - премахнато, всяка стачка - забранена, и въведена така наречената милитаристична мобилизация на труда. Беше основан огромен шпионски апарат и установен един най-ужасен полицейски деспотизъм, който поставя в ужас целия свят и комуто никаква частна тайна не е свята. Хиляди от най-добрите революционери бяха разстреляни или хвърлени в затворите на чеката; други - с все семейство, изпъдени из страната, в която са били родени, и прогонени в чужбина. Никога не е съществувала друга централизирана държава, която да е съумяла да събере в ръцете си такава неограничена власт спрямо поданиците си, И резултатът? Монополизирането на обществената власт в ръцете на една камарила, която представлява само малцинството на едно малцинство и която си е приписала благозвучната титла "диктатура на пролетариата", и безнадеждният банкрут на социализма в практическата област.

Английският историк Томас Букле е казал веднъж, че от всички закони най-добри са били онези, с които са се отменяли други закони. С тези думи Букле не само е изразил една дълбока истина, но напълно е разкрил същинския характер на закона. В най-добрия случай законът може да действа чисто отрицателно, никога - положително. Той може да разруши нещо старо, за да постави на негово място нещо по-малко лошо или по-лошо, но никога не може да създаде нещо ново или да подтикне към развитие на плодоносни зародиши, тъй като му липсва всяка творческа сила. Действително творческо нещо може да произлезе само от свободната инициатива и взаимното съглашение. Бездушното принуждение и грубото насилие са най-лошите врагове на всяка творческа деятелност. Презрителното отричане на тази дълбока истина е причинило страшното държавно суеверие на модерния човек, който очаква всичко от всемогъществото на закона и от бездушната рутина на централната власт.

Дори и онези от нашите съвременници, които, като Маркс и пъстрата тълпа разделени на безбройни направления негови привърженици, мислят, че държавата заедно с високите си атрибути ще изчезне от бъдещото развитие на човечеството, вярват не по-малко в неизбежната необходимост от същата в периода на революцията и през фазата на така наречения "преход". И това гледище обаче почива също така на съвсем неверни предпоставки и на чисто буржоазен начин на мислене. Тъй като историята не познава никакви "преходни периоди", а само по-примитивни или по-висши форми на развитие. Всеки нов обществен строй е в първоначалните си форми природно примитивен и несъвършен; при все това обаче всички заложби на цялото му бъдещо развитие трябва да бъдат дадени още в началото, както в един ембрион цялото животно или цялото растение е напълно дадено. Всеки опит да се въплътят съществени части от един стар и отживял порядък на нещата в един нов такъв е довеждал досега винаги до същия отрицателен резултат: или подобни опити за ново развитие на социалните явления на живота са пропаднали още в самото начало, или пък нежните зародиши и израстъци на новото са бивали притеснени от закостенелите форми на предшестващото и така възпрепятствани в естественото им развитие, че те постепенно са загивали и тяхната вътрешна жизнеспособност е трябвало да умре.

Но също и през времето на самата революция установяването на едно централно правителство, и още повече това на една диктатура, която всъщност не е нищо друго освен най-висшата форма на въплъщение на централистичния принцип и е най-опасното препятствие за всеки истински революционен напредък. Поставяйки, така да се каже, юзди на революцията и опитвайки се да направляват всички сили към определена цел, с това се поставя една изкуствена преграда на развитието на творческия народен инстинкт, който единствен е в състояние да даде на революцията нужния замах и о която преграда, в случай че е достатъчно здрава, задължително ще се разбие всеки свободолюбив стремеж. Членовете на едно централистично управително тяло, макар и преди това да са били най-добрите революционери, загубват постепенно всяко чувство към нуждите, болките и работите на народа и остават чужди пред действителната двигателна сила на революционните събития. Цялото им внимание е заето с централизирането на всички сили и достойна за преследване цел за тях се явява мъртвият механизъм на нещата, на който може да се даде една желана форма, и на тази цел трябва да отстъпи истинският живот със своето безкрайно разнообразие. Поради това всяко самостоятелно действие, всеки подтик, изхождащ от самия народ, им се струва като неприятелска сила, пречеща на изкуствените им предназначения; и ако тази неподдаваща се на контрол сила не ще да се вразуми и да се подчини доброволно на диктата отгоре, тя ще трябва да бъде принудена насила към мълчание в името на "по-висши интереси", които уж са поставени на карта. Като се чувстват лично въплъщение на тези "по-висши интереси" и правейки другите автомати, сами стават такива. Човекът Робеспиер се обявяваше с най-страстни думи срещу института на смъртното наказание, но Робеспиер, диктаторът, направи гилотината олтар на отечеството, очистителен апарат на благодетелта.

Централистичната система упражнява своето развращаващо влияние не само върху хората, които държат в ръцете си ключа на централния апарат, но се проявява по същия гибелен начин и спрямо широките народни маси, подкопавайки у всеки един естественото чувство за лична отговорност, като постепенно съвсем го убива. Чувството на лична отговорност е един естествен продукт на нашето обществено съжителство. Тоя висш израз: "Не прави на другите това, което не искаш да правят на тебе", за който всяка от различните религии претендира да изхожда от основателя й, не е изобретение на един човек, а е естествен резултат на социалния инстинкт за взаимопринадлежност, който живее от милиони години у нас и на който един или друг измежду нас е могъл да придаде този колкото прост, толкова и дълбок израз.

Докато хората се свързваха в свободни съюзи, за да уреждат сами работите и взаимните си интереси, чувството за лична отговорност у всеки беше основата на всички решения. С победата на държавата и на принципа на централистичната власт обаче и тук настъпи решителна промяна. Всеки стана оръдие на една властническа уредба, която му бяха наложили насила и която отсега пое в ръцете си уреждането на всички дела, и то по начин, че отделният индивид да и служи до известна степен като средство за постигане на целта. С това обаче на чувството за отговорност бе нанесен опасен удар, тъй като, бидейки сега принуден да се подчинява на заповедите отгоре, безразлично дали я одобрява или не, човек трябваше да предостави отговорността за своите деяния на онези, от които е получил заповедта, тъй като отговорност без право на самоопределение по извършваните дела не може да съществува.

При модерния милитаризъм, който е така нареченото "nec plus ultra" на всеки централизъм, можем най-добре да наблюдаваме това ужасно явление. Тук човекът не е нищо друго освен една машина, бидейки задължен сляпо да изпълни всяка заповед на своя началник, изключвайки, така да се каже, собствения си мозък. Той е принуден по силата на една такава заповед да извърши най-лошите престъпления, без цялата отвратителност на постъпката му да засегне съзнанието му. Същият човек, който в обикновения живот муха не би настъпил, става най-жесток убиец и подпалвач, ако това му бъде заповядано отгоре. Тогава той се превръща в автомат от месо и кръв; мушка със щик, стреля с пушката със същата механическа последователност и безотказност, с които един автомат от желязо изхвърля шоколад или цигари, щом монетата натисне ръчката.

Със същата автоматичност палачът умъртвява някого, когото никога дотогава не е виждал; - съдията поставя пръст над своя кодекс и изговаря своето "виновен" над нещастните човеци-братя; - най-черното предателство става примерна добродетел, щом като е извършено в името на така наречения "по-висш интерес". Всяко чувство на истинска човечност умира пред това механическо съзнание; всяко задушевно отношение между хората отстъпва на заден план, за да направи място на една вкаменена, бездушна дисциплина, щом като параграфната мъдрост на закона влезе в действие. "Държавният резон", "националната чест", "партийният интерес" и хиляди други отвлечени формули, зад които се крият винаги грубите интереси на нищожни малцинства, заместват гласа на съвестта, чувството на лична отговорност, което изхожда от вътрешните подбуди на човека и лежи в основата на всичките му постъпки. Систематичното изключване и постепенно изкълчване на това ценно чувство, което от най-древни времена се е унаследявало и предавало от поколение на поколение, е едно от най-съдбоносните явления на централистичното разбиране, водещо безвъзвратно към вътрешно разложение на целия обществен живот, разкъсвайки изкуствено всяка естествена връзка на отделния индивид с обществената цялост. И това е може би най-голямата от всички злини, които централизмът създава.

Повечето от великите пионери на социализма, които се появиха на историческата сцена в първата половина на миналото столетие, бяха повече или по-малко силно повлияни от авторитарните (властнически) идеи. Гениалният Сен Симон със своя тънък усет разбра, наистина, че ние вървим към едно бъдеще, където изкуството да се управляват хора ще се замени с това да се управляват нещата; обаче неговите ученици държаха упорито и настойчиво за първото. Фурие разви в своята социална система единични чудно свободняшки мисли, като например теорията на "атрактивната работа" ("привличащата работа"), но вярата, че освобождението на човечеството може да се доведе от горе, е била тъй дълбоко вкоренена у него, че той се е обръщал към всевъзможни държавници и висши духовни лица, молейки ги да направят един опит с неговата система, без, разбира се, да достигне някакъв резултат от това. Той никога не е съзнавал ясно истинската същност на социалното освобождение, а още по-малко неговите многобройни ученици. Мечтата на Кабе беше осъществяването на една комунистическа теокрация. Видал и Пекьор бяха чистокръвни държавни социалисти; Луи Блан и водителите на бабьовистични тайни организации, като Бланки, Барбе, бяха комунистически якобинци и вярваха в могъществото на държавата като в евангелие.

В Англия, където Уилям Годуин още в 1793 година беше издал своето дълбоко съчинение "Political Justice and its influence on general virtue and happiness" - първото модерно теоретическо произведение върху комунистическия анархизъм, социалистическото движение от първия период носеше в себе си много по-свободолюбиви идеи отколкото това във Франция, но произведенията на Уилям Томсон, Джон Грей и пр. останаха съвсем неизвестни за социалистите от континента. Роберт-Оуеновият комунизъм беше една рядка смесица от свободняшки и унаследени от старото властнически идеи. Измежду малкото социалистически мислители от онзи период, които се опитваха да поставят идеите си върху една чисто свободняшка и противодържавна основа, най-значителният без съмнение беше Прудон. Неговата критика на старата якобинска идеология, на същността на управлението и на сляпата вяра в чудотворната сила на законите и държавните декрети беше едно освободително дело, което и днес още не е оценено в пълното му величие. Анархистът Прудон беше ясно разбрал, че социализмът трябва да бъде свободняшки, ако въобще трябва да се разглежда като творец на нова обществена култура; у него гореше буйният пламък на едно ново време, което той предчувстваше и чиято социална форма ясно виждаше пред себе си. Прудон беше един от първите, който противопостави на политическата метафизика на партиите конкретните факти на стопанството. Стопанството беше за него действителната основа на целия обществен живот. Разбрал с необикновена точност, че "икономическото" не търпи никакво външно принуждение, той беше свързал с вътрешна последователност премахването на стопанския, икономическия монопол с изключването на всяко управляващо малцинство от живота на обществото. За него законът, за чието притежание се бореха различните партии, беше само един мъртъв фетиш, който можеше да действа само разрушително, но никога - творчески; по тези съображения той считаше свободното съглашение като единствената нравствена връзка в обществените отношения в едно общежитие от свободни и равни хора.

"Вие, значи, искате да премахнете правителството, властта?", го питаха. "Вие не искате никаква конституция? Кой тогава ще поддържа реда в обществото? Какво ще поставите на мястото на държавата? - На мястото на полицията? - На мястото на големите политически сили?" - "Нищо", отговаряше той. "Обществото е вечно движение. То няма нужда да се курдисва и не е нужно да му се дава такт; то носи махалото и пружината си винаги напрегнати в себе си. Едно организирано общество няма нужда от закони, нито от законодатели. Законите в обществото са като паяжините в кошерите; те служат само да се ловят пчелите в тях."

Прудон беше схванал злините на политическия централизъм във всичките им подробности и затова той провъзгласи за нужда на часа политическата децентрализация и автономията на общините. Той беше най-отличителният измежду модерните, които отново бяха вписали принципа на федерализма като лозунг на знамето си. На Прудон беше ясно, че хората не биха достигнали с един скок до царството на анархията; той знаеше, че духовното разбиране на неговите съвременници, което се е развивало в течение на дълги години, не би се изменило с едно махване на ръката; по тези съображения нему се струваше политическата децентрализация, която трябваше да отнеме повече и повече функции от държавата, като най-подходящо средство за подготвяне премахването на всяко управление на човек от човек и за пристъпване практически към това. Той вярваше, че едно политическо преобразувание на европейското общество във формата на малки общежития, които са съединени помежду си чрез взаимни свободни договори на една федералистична. основа, ще може да постави преграда на съдбоносното развитие на модерните големи държави. Воден от тази мисъл, той противопостави на националните обединителни стремежи на Мацини, Гарибалди и толкоз много други политическата децентрализация и федерализма на общините като средство да се достигне до по-висше културно единство на европейските народи.

За отбелязване е, че тъкмо марксическите критици на великия френски мислител считаха да са открили в този опит едно доказателство за "утопизма" на Прудон, посочвайки, че общественото развитие продължава да върви по пътя на централизма. Като че ли това е някакъв аргумент! Премахнати ли са посредством това развитие вредите от централизма, които Прудон така майсторски разясни?

Не, и хиляди пъти не! Тези вреди се разраснаха, напротив, до неимоверност и бяха едни от главните фактори, които доведоха до ужасната касапница на световната война. Прудон предсказа всичките последствия на едно широко държавно развитие; той обърна вниманието на своите съвременници върху идващата катастрофа и същевременно им показа пътя, по който тя ще може да се предотврати. Че думата му биде чута само от малцина и че прозвуча като глас в пустиня, не бе по негова вина. Заради това да се таксува като утопист, е едно колкото евтино, толкова и глупаво удоволствие, В такъв случай утопист ще е и лекарят, който от началните признаци на болестта предсказва бъдещото й развитие и дава съвета си на пациента как може да я възпре и избегне опасността. Наистина не ще е виновен лекарят, ако пациентът пренебрегне съвета му и не направи никакъв опит да се противопостави на опасността.

Прудоновото формулиране на федералистичния принцип беше един опит на свободата да се противопостави на приближаващата се реакция; неговото историческо значение се състои именно в това, че той положи печата на своя дух върху работническото движение във Франция и другите романски страни и насочи техния социализъм по пътя на свободата и федерализма. Ако държавният капитализъм във всичките си фази и видове бъде един ден окончателно преодолян, то едвам тогава ще може да се оцени правилно истинското значение на прудоновското духовно дело.

Когато след смъртта на френския мислител се създаде Международната работническа асоциация, това беше федералистичният дух на романските секции, който придаде действително значение на великия работнически съюз и го направи люлка на модерното социалистическо работническо движение в Европа. Самият Интернационал беше едно обединение на професионални организации и идейни групи, поставени на федералистична основа. От неговите редове изникнаха и се развиха всички онези велики и творчески мисли за едно обществено преобразуване на базата на свободния социализъм, които бяха така характерни за идеологическото настроение на съюза. И това бяха изключително социалистите от романските страни, инспирирали и оплодотворили това идейно развитие.

Немските социалдемократи от този период съзираха своя политически идеал за бъдещето в така наречената "народна държава" и по този начин продължиха старите буржоазни традиции на якобинизма. Революционните социалисти от латинските страни пък разбраха много добре, че една нова стопанска система в духа на социализма изисква и съвсем нова форма на политическа организация на обществото и че последното не само не може да има абсолютно нищо общо с модерната държавна система, но означава тъкмо нейното историческо унищожение. Така в недрата на Интернационала се разви така наречената идея за съветите, сиреч мисълта за едно всестранно управление на общественото производство и потребление от самите производители във формата на свободни, федеративно свързани помежду си икономически (стопански) групировки, чиито делегати същевременно ще съставят и политическото представителство на общината. По този начин класата на професионалните политици трябва да бъде изместена от съветите на компетентните и насилническата политика на държавата да отстъпи място на мирната стопанска политика на общините.

В същото време Бакунин беше обрисувал ясно в своята известна реч на конгреса на Лигата за мир и свобода в Женева (1867) принципа на политическия федерализъм и особено на неговото значение за мира между народите.

"Всяка централизирана държава, казваше великият руски революционер, колкото и за либерална да се представя или дори каквато и републиканска форма да има, е по необходимост един потисник и експлоататор на работните народни маси в полза на привилегированите класи. Тя има нужда от армия, която да държи тези маси за юздите, и наличността на тази въоръжена сила я води към война. Затова аз идвам до заключението, че международният мир е невъзможен, докато не бъде приет следният принцип с всичките следващи от него заключения. Всяка нация, безразлично дали е слаба или силна, малка или голяма, всяка провинция, всяка община има абсолютното право да бъде свободна, автономна, да живее съгласно собствените си интереси и частни нужди и да се самоуправлява. В това си право всички общини и нации са до такава степен солидарни, че този принцип не би могъл да се накърни макар и само по отношение на една-единствена от тях, без да се поставят всички други в опасност."

Парижката комуна даде един мощен тласък на идеите за комунална автономия и федерализъм, особено в редовете на Интернационала. След като Париж се отказа доброволно от своите централистични привилегии над всички останали общини във Франция, комуната стана изходна точка на едно съвсем ново движение, което противопостави на централистичния принцип за единството на държавата - федерацията на общините. Общината стана политическата единица на бъдещето, основата на една нова обществена култура, която се развива органически от долу на горе и при която няма да се диктува на хората автоматически по един изкуствен начин от горе, от някаква си централна власт. Така се рисува пред нас картината на новата бъдеща обществена организация, при която ще бъде даден най-широк простор на инициативата на личността и групите и при която същевременно духът на общността и на общите интереси ще намери у, всеки един своя жив израз.

Докато държавносоциалистически и якобински елементи в Интернационала продължаваха да защитават централизма, за свободняшките елементи в недрата на великия работнически съюз федерализмът стана политически идеал на бъдещето и основа на техния принцип на организация в настоящето. Това обстоятелство доведе до вътрешната борба между централисти и федералисти, вследствие на която Интернационалът трябваше да загине. Опитът на Генералния съвет, който беше под прякото влияние на Маркс и Енгелс, да даде на Интернационала една. строго централистична форма и да го постави в услуга на известни политически партии, трябваше да се сблъска с решителната съпротива на федералистите. По този начин биде предизвикано сред модерното работническо движение онова голямо разцепление, което и до днес не е преодоляно поради това, че се отнася до противоречия от изключително принципно значение.

Политическият централизъм вероятно не би могъл да се развие до тази степен, ако не беше намерил в модерната тежка индустрия и нейните непосредствени влияния една мощна опора. Когато първоначално се появи капиталистическата тежка индустрия в Англия, в най-важните клонове на производството се установи една очевидна централизация. Тази централизация на индустрията в известни места доведе представителите на модерната политическа икономия до точно определени заключения. В нея се съзря не едно преходно явление, а по-скоро постоянен факт, който е тясно свързан с цялото съществуване на съвременния начин на производство, та дори се счете като пряк продукт на последния. За големите основатели на съвременната политическа икономия централизацията на индустриите и модерното разпределение на труда бяха откровението на една нова епоха, пълна с неограничени възможности, и впечатлението от новите явления бе тъй голямо, че дори в социалистическия лагер свикнаха да виждат в тях исторически необходимите предусловия за осъществяването на социализма. Всъщност това са предусловията за съществуването на капиталистическата система на експлоатация, които стоят в най-остро противоречие със социализма. Хиляди симптоми от всички области на нашия сьвременен икономически живот ни показват днес какви ужасни въздействия и опасности за физическото и духовното развитие на производителите и въобще за нормалното състояние на обществото крие в себе си тази нездрава система. Зеещото неразбирателство между нашата индустрия и земеделие, злополучното противоречие между умствена и ръчна работа са едно указание за това. Не централизация, а децентрализация на индустрията; не разделение на труда, а единение на труда трябва да бъде лозунгът на нашия стопански живот; само този е пътят, водещ към социализма.

Че всичко това не е едно произволно твърдение, а отговаря напълно на конкретните факти на нашето съвременно индустриално развитие, свидетелстват все повече и повече увеличаващата се децентрализация в индустриите и последните методи в модерното земеделие. Беше време, когато се вярваше, че младата тежка индустрия ще остане свързана само с определени страни. Адам Смит и многобройните му последователи бяха твърдо убедени в правотата на тази мисъл. Практическият опит обаче ни доказа, че този възглед е бил погрешен. Модерната тежка индустрия обхвана все повече страни и днес всеки народ е обзет от тенденцията да се освободи от икономическата зависимост от съседите си и да бъде индустриално самостоятелен. Същият процес продължава и вътре в отделните страни; всяка провинция, всяка отделна област се стреми да стане по възможност индустриално независима.

Като вземем под внимание още и развитието на модерното земеделие, особено в интензивното подобрение на почвата, то ясно проличава, че нашето стопанско развитие се е насочило по един път, който в края на краищата ще ни изведе към това, че всяка община ще произвежда по възможност самостоятелно своите индустриални и земеделски артикули. Усъвършенстването на нашата техника и механизация, което прави възможно набавянето от всяка община на сложен апарат от технически оръдия и инструменти, е най-добрата гаранция за рационалната целесъобразност на това развитие.

Петър Кропоткин ни е изложил много ясно с неизчерпаем материал от факти пътя на това развитие в своето блестящо съчинение "Полета, фабрики и работилници" - едно от най-значителните съчинения, които е дала цялата социалистическа литература в последните 30 години. Ако всичките марксически критици от разните нюанси все пак и все още твърдят, че революционните синдикалисти и анархистите искат да се възвърнат към дребнобуржоазния начин на производство от един минал период, това доказва само колко дълбоко още са затънали самите те в догмите на буржоазната национална икономика и че те не са могли да се освободят от нея, както и от теорията за политическия централизъм, който също тъй произлиза от буржоазните идейни сфери.

Ако Прудон и Бакунин все още държаха за централизма в стопанството, понеже не можеха още в своето време да предвидят и схванат бъдещите перспективи на индустриалното развитие, то научното изследване на Кропоткин донесе доказателството, че федерализмът е възможен и в стопанската област, откривайки ни съвсем нови изгледи за бъдещето. Едва чрез тези резултати на научно изследване федералистичната идея за съюз на свободни и самостоятелни общини доби своето пълно значение. Наистина има известни клонове от производството, като например минната индустрия, които остават винаги свързани към определени области; но това никак не изменя общото правило, нито пък факта, че и в такива области производствената дейност на хората може да бъде напълно преобразувана, щом като не бъде повече подложена на експлоатация от известни класи на обществото.

Едно от най-важните възражения, които привържениците на централизма в съвременното работническо движение отправят към федералистите, е твърдението, че федерализмът водел до разцепление на силите, които можели да бъдат държани в единство само посредством строга централизация. Като че ли централизмът е бил някога в състояние да попречи на разцепленията в движението, които са били основани на логиката на фактите. Съществуването на така наречените комунистически партии в различните страни е жив пример за противното на това твърдение. Никога по-рано централизмът не е бил култивиран до такава степен в едно движение, както това е в комунистическите партии. Всеки е подчинен на една желязна партийна дисциплина и всички пароли, които идват от Москва, биват безусловно и без съпротивление приемани от партиите на отделните страни. Чрез диктувани от горе "прочиствания" на партията се стремят да я предпазят от всяко самостоятелно действие и са винаги готови да анатемосат онези, които все още не са загубили способността за самостоятелно мислене. А резултатът? Погледнете само онзи безреден куп развалини от минало величие, които днес могат да бъдат придържани криво-ляво една към друга само чрез финансова връзка. Процесът на разцеплението е станал сред съвременните комунистически партии едно хронично явление. Всеки дъждовен ден - ново разцепване въпреки всичката дисциплина, въпреки всички централни пълномощия на партийното ръководство.

Трагичното обаче е това, че щом едно малцинство се е откъсвало от старата партия или е бивало изключено от нея, то първата му работа е бивала да създаде една  нова централа и да продължава да върви точно по стъпките на старата партия. Измежду чудните картини, които ни е дарил тайнственият гений на великия испанец Франсиско Гоя, има една, която пада върху душата ни с тежестта на олово. Всред пустинна планинска област, по тясна планинска пътека, се движи с тежки стъпки и с приведен гръб дълга човешка верига, носеща едно тежко въже на раменете си и вървяща към неизвестна цел. Нещастниците обаче са слепи и се Движат постоянно в кръг, така че идват на едно и също място, без и да подозират това. Тази рисунка неволно ни напомня безумното поведение на нашите ултрацентралисти, които са обхванати от същата властническа треска като нашите милитаристични властелини, които мислят, че с живи хора може да се работи както с шахматни фигури. Всичките недостатъци се търсят в случайния състав на централата и поставят една по-добра на нейно място. Новата централа трябва първоначално да се съобразява малко повече с мнението на партийните другари; това е обаче въпрос на време и в края на краищата и тя също ще се постави над правата и желанията на плебейството като всяка централа, тъй като в естеството на всяко управляващо тяло е да подценява масата и да поддържа в себе си болезненото съзнание за собствено величие. Тя също ще чувства всяка критика на делата си като едно оскърбление на "Величеството" си и ще се опълчи с най-тежките си оръдия срещу критиците не защото се състоят от лоши и безсъвестни хора, а просто затова, защото е централа, сиреч тяло, създадено за духовното опекунство над обикновените партийни членове. Злото лежи не в случайната форма и състав, а в съществуването на централата. Да се посяга само на формите, значи да не се разбира същността на работата, което означава увековечаване кръговрата на слепотата.

Централизмът остава едно механическо обединение на силите и тъкмо поради това той не развива никаква сила, а само парализира всяка такава. Правейки от хората марионетки, той убива у тях най-ценните им качества: самостоятелността на мисълта и чувството за лична отговорност. За едно правителство това е безусловно желана цел, тъй като самостоятелното мислене никога не е било силната страна на лоялния поданик, който е идеалът на всяко правителство. Но това, което е добро за едно правителство, е съдбоносно за работническото движение. Във великата борба за социално освобождение работническата класа се нуждае от пълното развитие на всичките си духовни способности и всяко ограничение на последните може само да й увреди. Тъй като освобождението й не ще дойде от горе, а ще бъде по-скоро резултат на собствената й сила и ум.

Възпитанието в социализъм не се състои нито в дърдоренето на революционни фрази, нито в пущането на бюлетинката в урните. Социалистическото възпитание значи по-скоро поучаване работниците как се управлява производството, как може да се организират индустрията и земеделието на нови основи и как трябва да се урегулира разпределението на продуктите. А за това е нужно най-широкото развитие на всички духовни сили, които работничеството притежава, и изключването на всички чисто механически форми на организация, които допринасят само за задушаването на естественото развитие на тези сили. Организацията трябва да е като някоя тънка дреха, за да може да се нагласява според движението на тялото, тя не трябва да го смразява в мъртви форми или да го ограничава с редица предписани автоматични движения.

Една такава организация е федерализмът, който не означава някакво раздробление на силите, както тъй често подхвърлят зли или глупави критици. Не, федерализмът означава живо обединение на всички обществени енергии, на базата на общите интереси и убеждения, която база намира непосредствения си израз в самостоятелната дейност на всеки един и в свободното съглашение с всички останали. И тъкмо за това ние имаме двоен и троен интерес в нашите собствени редове федерализмът да не бъде изопачен до безсмислена карикатура и да не държим него отговорен за слабости, които по съществото си са му съвсем чужди. Доколкото разбирам, точно у нас в Германия, където работническото движение се е развивало десетки години в централистичен дух, човек е лесно склонен да попадне в една друга крайност, а именно или да отхвърли въобще организацията като такава, или пък да се обяви за един ограничен партикуларизъм. В интерес на нашето движение ние трябва решително да се противопоставим на всички подобни стремления, ако не искаме да загинем от тази болест.

Сега ми остава, другари, още да се занимая малко по-подробно с възраженията и предложенията, с които известни другари мислят, че могат да премахнат действителни или мними слабости в нашето движение. Ще приказвам строго по същество и ще изключа всеки личен елемент. Още по-рано казах, че според моето мнение една значителна част от недоразуменията, които се създадоха между стария секретариат и една част от другарите, са изкуствено създадени и чрез нервния тон, който приеха обясненията, още повече се задълбочиха. Аз нямам причини да защитавам на всяка цена секретариата, нито пък имам някакво основание да се нахвърлям срещу критиците му. Както ви е известно, не съм член на секретариата и вероятно никога няма да бъда такъв, тъй като имам други работи за изпълнение. Мене ме интересуват само основанията от принципиално естество, доколкото въобще има такива. Затова не ще се занимавам с личните обвинения и клевети, тъй като в тях виждам признак на морална слабост. Който има да представя едно добро дело, никога не ще има нужда да прибягва до лична ненавист и унижение на действителния или мнимия противник. Такива методи осъждат винаги сами себе си и би трябвало в интереса на движението, както и от взаимно уважение и търпимост, винаги да се избягват.

И днес, тук, също се изказа опасението, че чрез нарастването на синдикалното движение скоро ще настъпи опасността от едно издребняване на същото. Това бяха особено другари от анархистичното движение, които издигнаха това възражение и трябва да призная, че не може да се отрече известно оправдание. Всяко движение е изложено на опасността от известно духовно издребняване, щом се разрасне; дори и едно чисто анархистично движение не прави изключение от това правило, тъй като в този случай външният етикет играе съвсем малка роля. Но тъкмо поради това, че винаги трябва да се предвижда тази опасност, необходимо е по-будните другари да не оставят нито един случай неизползван, за да допринесат за вътрешното школуване и духовното развитие на членовете. Тази работа лежи тъкмо в естеството на всяко истинско федералистично движение, и трябва да се извършва, за да се поддържа то на нужната духовна висота. Анархизмът е също тъй един обществен идеал и се отнася не само за едно малцинство, а за всички. Следователно и анархистите трябва да се подчинят на тази необходимост, ако не искат да останат една секта без всякакво влияние. По този въпрос аз не виждам друг изход и не вярвам да се намират много другари, които да мислят иначе по него.

Но има и друг един въпрос, който игра значителна роля още на Дюселдорфския конгрес и се преплете в дебатите и на настоящия. Това е въпросът, дали синдикализмът задоволява сам себе си или не. Има синдикалисти, които твърдят първото, а има и анархисти в синдикалното движение, които най-решително се противопоставят на това мнение. И двете страни имат естествено неоспоримо право да защитават становището си и това би бил най-последният спорен въпрос, който би могъл да ни разцепи. В синдикалното движение има място и за отявлените анархисти, както и за така наречените чисти синдикалисти, които са на мнение, че синдикализмът задоволява сам себе си. За мен целият въпрос е академически или, по-добре казано, той е така погрешно поставен, че по необходимост води до недоразумения.

На мнение съм, че синдикализмът не може да бъде достатъчен сам за себе си, понеже постоянно е изложен на духовните и материалните влияния на окръжаващия го свят и е взел много от съществените си съставни части от други идейни течения, които са съществували преди нас. Но задайте същия въпрос по отношение на други социални движения и се попитайте дали въобще бихте могли да дойдете до някой друг резултат. Има ли въобще в света някоя идея или нещо, което да задоволява само себе си? Теолозите и метафизиците твърдят, че Бог задоволявал сам себе си, но дори и това не изглежда да е право. Господ в известен момент от съществуването си е "сътворил света" - едно доказателство за това, че той все пак е искал "да има компания". В света има именно само допълнение  и никакви самозадоволявания. Затова казваме, че синдикализмът и анархизмът взаимно се допълват. Синдикалното движение би загубило първоначалния си. характер и би деградирало до едно обикновено професионално движение в същия момент щом загуби от погледа си великите принципи на свободния социализъм или, за да се изразя по-ясно, на анархистическия комунизъм Като синдикалистично движение то тогава би съществувало, но не би било друго освен една обикновена професионална организация, която ще се занимава с въпроса за надниците и други подобни неща. Това също би имало своето оправдание, но тогава великият подход за преобразуване на обществото в духа на свободния социализъм би бил изключен, а той е който придава на синдикалистичното движение действителното му значение.

Също тъй казвам и на другарите анархисти: ако нищо положително не може да се отбележи в бъдеще, продължавайте да се организирате в малки групи, за да вършите работата си. Обаче не забравяйте: чрез просветни групи, общества за дискусии, свободни издателства и пр. се върши наистина една извънредно полезна работа, но ново общество в духа на безвластния комунизъм не може да се изгради чрез тях. За целта е нужно: икономически съюз, работническо движение. Анархизмът би останал безплоден, ако не забие корените си в работническото движение също така, както и всяка борба би била безплодна, ако тя не бъде одухотворена от великите идеи на безвластническия социализъм. Затова двете движения трябва да се допълват едно друго и колкото по-съгласувано и по-обширно става това допълнение, толкова по-скоро ще удари часът на освобождението.

Източник: http://www.savanne.ch/svoboda/anarchy/theory/federalism.html

Спечелилата "Пулицър" книга “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от белите предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва, че днешните различия носят отпечатъка на далечното минало, когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване от Джаред Даймънд, който по забележителен начин изследва корените на неравенството.

Прекрасният документален филм на National Geographic (в три части) добавя нова информация и динамика към книгата. Тръгвайки от Нова Гвинея, Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – изследвайки корените на неравенството и неравномерното разпределение на ресурси в съвременния свят, в търсене на отговор на въпроса на Яли.

Част 1. НАПУСКАНЕТО НА РАЯ

Защо още от древността някои общества се развиват по-бързо от други? Как така египтяните построили пирамидите си във време, когато останалите хора все още се борели за оцеляването си? Защо цивилизацията на гърците достигнала такива висоти? Или тази на римляните? Или на маите? Съвременната история се определя от завладяването: завладяването на света от европейците. Всичко започва с Конквистадорите. Неколкостотин мъже идват в Новия свят и погубват туземците. Тайната на успеха им? Оръжията, заразите и стоманата.

Изтегли в .avi формат (с вградени субтитри на български)

Част 2. ЗАВЛАДЯВАНЕТО

Един ноемврийски ден през 1532 година Новият и Старият свят се сблъскали. 168 испанци нападнали имперската армия на инките в планините на Перу. Още преди залез слънце те посекли 7000 души и подчинили империята на инките на властта си. В битката не загинал и един испанец. Група испански конкистадори обикаляла две години в търсене на злато и слава. Те не били професионални войници, а наемници и авантюристи водени от Франсúско Писáро, армейски капитан в пенсия. Той вече бил натрупал богатство в колониите в централна Америка и повел хората си на юг, към непознати земи. Това били първите европейци, изкачили Андите и навлезли толкова навътре в Южна Америка. По пътя се натъкнали на следи от голяма цивилизация. Били достигнали до границите на могъщата империя на инките. Както за индианците, така и за испанците, всяка среща била сблъсък на култури. Индианците никога дотогава не били виждали бели хора и не знаели колко опасни са те. Не можели да си представят, че за няколко дни тези странници напълно ще преобърнат света им.

Изтегли в .avi формат (с вградени субтитри на български)

Част 3. В ТРОПИЦИТЕ

Африка. Наричат я родното място на човечеството, земята, където предците ни са направили първите си крачки. Точно тук са открити следи от огромна тропическа цивилизация. Някога този континент е изобилствал от градове и кралства, които по-късно са изчезнали почти безследно. Каква е била съдбата на тази цивилизация?

Изтегли в .avi формат (с вградени субтитри на български)

Ето и предговор към книгата от самия Джаред Даймънд:

Вместо предговор

Защо световната история прилича на луковица?

Целта на тази книга е да предложи една кратка история на всичко случило се през последните тринайсет хилядолетия. Основният въпрос, на който се градеше и мотивацията ми, бе: Защо историята се развива по различен начин на различните континенти? Ако този въпрос ви кара да изтръпнете от мисълта, че сте попаднали на някой расистки трактат, по-добре се успокойте. Не е така. Както ще се убедите сами, моята теза няма нищо общо с расовите различия. Ударението пада върху търсенето на окончателни отговори и възможно най-стриктното проследяване на историческата причинно-следствена връзка.

Повечето книги за световната история всъщност се фокусират главно върху историята на писмените евразийски и северноафрикански общества. Коренните общности от другите части на света – Субсахарска (или “черна”) Африка, двете Америки, Югоизточна Азия, Австралия, Нова Гвинея и тихоокеанските острови - получават в най-добрия случай кратки обзори, свързани предимно със случилото се в най-новата им история, след като са били открити и покорени от западноевропейците. Но дори и в самата Евразия историята на нейната най-западна част се ползва с много по-голямо внимание, отколкото тази на Китай, Индия, Япония, тропическа Югоизточна Азия и други източноевразийски общества. Случилото се преди появата на писмеността (ок. 3000 г. пр. Хр.) също не се проследява особено подробно, въпреки че то съставлява 99.9% от продължаващата вече пет милиона години история на човешкия вид.

Всяко подобно стесняване на фокуса страда от три основни недостатъка. Първо, днес все повече расте, и то напълно разбираемо, броят на хората, интересуващи се и от други общества, освен тези в Западна Евразия. В края на краищата тъкмо тези, “другите”, обхващат и по-голямата част от човечеството и са огромното мнозинство от етническите, културни и езикови групи в света. При това някои от тях вече са се наредили - а други са на път да ги последват - сред най-могъщите световни икономически и политически сили.

Второ, дори на хората, вълнуващи се само от формирането на модерността, една история, свеждаща се до световното развитие след появата на писмеността, едва ли ще предложи особено благодатна храна за размисъл, а и по-задълбочени познания. Не бива да оставаме с впечатлението, че обществата на различните континенти са се движели в пакет до 3000 г. пр. Хр., когато западноевразийските сякаш изневиделица са открили писмеността и оттогава насам са започнали да се откъсват пред останалите и в редица други отношения. Напротив, около тази дата вече е имало не само евразийски, но и северноафрикански общества с наченки на писменост, централизирано държавно управление и градове. Те вече са намирали по-широко приложение на своите метални сечива и оръжия, както и на домашните си животни (товарни, ездитни или впрегатни), т. е. играещи ролята на “механична тяга”, и са се прехранвали със земеделие и скотовъдство. На този етап обаче никое от тези неща не е било налице в повечето части на другите континенти; някои, но далеч не всички, се появяват в отделни части на двете Америки и субсахарска Африка, но едва през следващите пет хилядолетия - да не говорим, че австралийските аборигени така и никога не се сдобиват с тях. Това вече би трябвало да ни подскаже, че корените на западноевразийската доминация в модерния свят са заложени още в този безписмен период, продължил до 3000 г. пр. Хр. (Под “западноевразийска доминация” разбирам не просто челната позиция на самите западноевропейски общества, но и на тези, изградени по техен образец на останалите континенти.)

Трето, една история, фокусирана върху западноевразийските общества, очевидно игнорира и най-важния въпрос. А той е: защо само тези общества са се сдобили с такава несъразмерно голяма мощ и изобретателност? Обичайните отговори касаят т. нар. проксимални фактори - появата и възхода на капитализма, меркантилизма, науката, технологията, както и на онези гадни вируси, които убивали хората на другите континенти при всеки техен контакт с евразийци. Защо обаче всички тези компоненти на “империализма” са се появили именно в Западна Евразия, а навсякъде другаде са били в много по-скромни мащаби, ако изобщо ги е имало?

Всеки компонент си остава само един проксимален фактор и не може да ни даде окончателния отговор. Защо например капитализмът не е пуснал корени в предколумбово Мексико? Защо меркантилизмът не е процъфтявал в Субсахарска Африка? Защо науката (такава, каквато я разбираме днес) не е намерили почва в Китай? Защо коренните жители на Северна Америка не са познавали развитите технологии, а австралийските аборигени – “гадните вируси”? И ако в отговор някой се позове на т. нар. специфични, или “идеосинкратични” културни фактори - примерно, че развитието на науката в Китай е било възпрепятствано от конфуцианството, но затова пък в Евразия е било поощрявано още от древните гърци и юдеохристиянските традиции - то това би означавало, че този някой отново пренебрегва необходимостта от окончателен отговор. Аз пък бих го попитал следното: а защо не се е получило обратното - конфуцианството да се развие в Евразия, а юдеохристиянската традиция в Китай? Нещо повече, това би означавало да се игнорира и факта, че до ХV в. сл. Хр. (“епохата на великите географски открития”) Китай всъщност е бил много по-напреднал от Западна Евразия в сферата на технологиите.

Но човек не би могъл да разбере дори развитието на западноевразийските общества, ако се е фокусирал единствено върху тях. Най-интересните въпроси засягат тъкмо техните различия с другите общества. И за да отговорим на тези въпроси, ние трябва да разберем и останалите общества, а това на свой ред означава да поставим западноевропейските в един много по-широк контекст.

Някои читатели може би ще си помислят, че за разлика от “конвенционалните” историци аз изпадам в другата крайност и отделям прекалено малко място на Западна Евразия за сметка на останалите части на света. Бих им отговорил така: историята на някои от тях е и доста поучителна, тъй като в рамките на тези сравнително малки географски ареали са живяли не само многолюдни, но и доста различни общества. Ще се намерят и такива, които ще побързат да се съгласят с един от рецензентите на тази книга. Не без известна ирония този мой рецензент писа, че аз явно съм склонен да разглеждам световната история като гигантска луковица, на която модерният свят е само външната обвивка, а другите - вътрешните пластове - трябва да се отлюспват един по един, за се стигне накрая и до смисъла на историческото развитие. Да, световната история наистина наподобява луковица! Но отстраняването на отделните “люспи” е и едно доста интригуващо занимание, криещо безброй предизвикателства – а и е от изключителна важност за самите нас, особено днес, когато се стремим да усвоим уроците на миналото, за да можем да посрещнем подобаващо и своето бъдеще.

Дж. Д.

Източник: http://www.lifeaftercapitalism.info/multimedia/42-video/184-guns-germs-steel-2005

"Анархистическото движение в Испания преживява разцвет във време, когато в останалия свят то вече е в спад. Нещо повече, испанските анархисти са убедени, че социалната революция е неминуема, и с това може да се обясни изобилието от теоретически публикации, в които се издигат идеи относно бъдещото общество в Испания. Тези работи обединяват анархокомунистическите теории на Кропоткин с аграрните общински традиции в страната.

През 1932 - 1933 г. въстанието, инициирано от анархистите, обхваща селските райони на Андалусия, Каталония и Арагона; техен революционен лозунг е установяването на либертарен комунизъм. бунтовете са потушени, и в 1934 - 1935 г. се разгръщат репресии против анархистките активисти. Анархистите се сблъскват с необходимостта да активизират своята идейна работа, за да подготвят революционните сили за бъдещите промени. Те започват обсъждане на програми за революционните перспективи; формират се два подхода: а) комунитарен подход, в който автономните комуни се разглеждат като движеща сила на революцията и сърце на либертарното общество. Либертарният комунизъм за него е не просто лозунг или боен вик, а видение за бъдещото следреволюционно общество; б) ...синдикалистически подход, който счита профсъюзите за органът, който ще управлява производството след революцията при самоуправлението на трудещите се...

Първите идеи са популяризирани в 1932 г. от лекаря-анархист Исак Пуенте, в книгата "Либертарният комунизъм - цел на НКТ". Тя получава широко разпространение в 1933 г., а в 1935 г. е преиздадена. Книгата описва бъдещия план за установяване на свободния комунизъм в Испания. Тя следва кропоткиновата концепция за хуманно общество, основано на естествените предпоставки за кооперация, взаимопомощ и солидарност. Отрича се идеята за това, че някакъв революционен или следреволюционен елит може да доведе до ново общество. Ценността на свободата играе първостепенна роля, не по-малка, от тази на кооперацията. Съответно, комунитаризма се разбира като движение отдолу, като сътрудничество между хора съгласно техните социални инстинкти.

И. Пуенте изхожда от тезата, че Испания може първа да изгради свободния комунизъм и да противостои на натиска на другите страни. Ако селските местности приемат свободния комунизъм, ще се появи селскостопанска продукция, която ще даде шанс за съпротива на външния бойкот... Работата е широко обсъждана в периодическите издания на анархистическото движение и в литературата...

И. Пуенте не е единственият, който в 1932 - 1936 г. се занимава с разработката на образа на бъдещото общество. Значително участие в това дело взима и Диего Абад де Сантилян... Апогей на неговите усилия става книгата "Икономическият организъм на революцията" (1936 г.). Нейна особеност е акцента върху съвременната икономика и необходимостта от планиране и стопанска координация...

Според Абад де Сантилян, местната икономическа автономия - това е анахронизъм, а всичките теории за свободни, самозадоволяващи се комуни са реакционни утопии. Централен момент в неговата концепция е "свободният експеримент", предполагащ съсъществуване на различни общества и свободно съглашение между тях... По същество, той се опитва да представи либертарния комунизъм като отговор на проблемите на индустриалното общество".

 "IV^-ят конгрес на НКТ (испанският анархо-синдикален профсъюз) е открит на 1 май 1936 г. в Сарагоса. Неговият дневен ред е доста обширен. Една от точките е въпроса за това, как да се определи целта - либертарен (свободен) комунизъм. По друго време подобни дискусии биха носили абстрактен характер, но в май 1936 г. те са неотложни: страната живее в предреволюционна ситуация. Обмяната на мнения протича с голяма страст, доколкото в НКТ съществуват две течения. За синдикалистите работата стои много просто: те искат да превърнат структурите на НКТ в икономически механизъм на революцията. Но анархистическото крило окрива в такава програма ограничаване на размаха на революцията; то не разбира, защо за модел за структура на новото общество трябва да се избира организация, създадена за водене на класова борба... Всички тези въпроси оживено се обсъждат на събранията на работниците преди конгреса. Така са разкрити противоречия, които помагат да се изяснят позициите...

Конгресът приема резолюция за либертарния комунизъм, за безработицата, за военнополитическото положение, за аграрната реформа и др. Приета е също така и резолюция за революционния работнически алианс...

Били ли са половин милион работници (членове на НКТ), изказали се за революцията и либертарния комунизъм, утописти? Диалектиката на събитията потвърждава прозорливостта на тяхната оценка на положението в Испания. Независимо от всички интелектуални спекулации, тогава полуострова не живее под чадъра на "Народния фронт", а преживява революционно брожение..."

 "150-те решения, приети на конгреса в Сарагоса, включват и глави за свободния комунизъм, които местните профсъюзи формулират в духа на Исак Пуенте. Дискусиите за либертарния комунизъм на Сарагоския конгрес се провеждат на 9 май. Болшинството от изказващите се говорят за образа на бъдещото общество, без да се впускат в подробности за пътя за неговото постигане... За по-нататъшни дискусии не остава време. На 19 юли избухва гражданската война.

Когато в отговор започва революцията, в радикалните и анархистическите кръгове се появяват очаквания, че революционната ситуация най-накрая е настанала и ще бъде осъществен либертарният комунизъм. Но още събитията в първите седмици на гражданската война показват, колко неподготвени се оказват водещите активисти на НКТ и колко активността по места очаква указания от центъра.

...Решенията на конгреса вдъхновяват тази активност през първите месеци на гражданската война. Агитационните брошури за либертарен комунизъм се издават през есента в многохиляден тираж. Те служат за идеен и програмен модел за стотици малки населени места, които обявяват за своето намерение да създадат свободни комуни в духа на либертарния комунизъм...

В региона на Арагона болшинството селски колективни поселения възникват в първите 5 седмици от революцията. Оттук движението се разпространява в Каталония, Леванте, Андалусия и Кастилия. През зимата на 1936 - 1937 г. от 1500 селскостопански колектива в републиката 450 са в Арагона, където в тях живеят до 70% от населението на региона и контролират 60% от обработваемата земя. Още повече, че в Арагона анархокомунистическите тенденции изиграват жизнено важна роля при избора на модел на колективизация...

В течение на 6 месеца след началото на революцията колективите в Арагона не са обединени в координираща федерация... На 14-15 февруари 1937 г. в Каспа е проведен конгрес на Федерацията на колективите. В нея вземат участие 600 делегати от името на 300 хиляди  члена от 500 колектива. Това е значителна цифра, ако отчетем, че цялото население на републиканския сектор на Арагона съставлява 500 хиляди души. Фактически конгреса, на който е основана Федерацията на колективите в Арагона, представлява болшинството от населението на региона...

През зимата на 1937 г. колективистичното движение в Арагона е в подем, но е все по трудно да се разширява. Републиканските органи на властта са се укрепили и оставят малко място за инициативи отдолу. Партиите, съставляващи коалиционното правителство на републиката, не съдействат на колективите. Особено враждебни са комунистите, които се опасяват от радикализация... След събитията в Барселона през май 1937 г. ...борбата против анархистите и тяхното влияние в Арагона се засилва. В август месец в региона влиза батальон под командването на комуниста Е. Листер, който се разпорежда да бъде разпуснат Съвета за отбрана на Арагона и анархистическите колективи...

Широкото нежелание на членовете на колективите да сътрудничат с новата политика показва, че болшинството от тях са встъпили там доброволно... Разгръща се нова вълна на създаване на колективи. Но времето вече не може да бъде върнато назад. Възцарява се атмосфера на недоверие, всяка инициатива отдолу е посрещана на щик. Вероятно колективистите биха възобновили работата си, но в март 1938 г. републиканска Арагона е завзета от Франко, а колективите са разпуснати...

Гражданската война и падането на Републиката прекъсва експеримента на колективизацията, а заедно с нея и на единствената до този момент в историята възможност за широко осъществяване на "конструктивният анархизъм".

Вcички делегации, приcъcтващи на наcтоящия конгреc, cъзнават, че в НКТ отчетливо cъщеcтвуват два възгледа за това, как трябва да изглежда живота и как трябва да бъде поcтроена икономиката cлед революцията. Такава разлика в разбиранията, неcъмнено, произтича от различия в теоретичеcките и филоcофcки позиции. Те на cвой ред се отразяват на наcтроенията на активиcтите, в резултат на установилите се две направления на миcълта, всяко от които се cтреми да доминира. Така се  cформират две течения.

Ако тази двойнcтвеноcт в Конфедерацията не влечеше след cебе си cтремеж към хегемония, проблем нямаше да има. Но подобен поcтоянен и уcтойчив cтремеж, който c нова cила се проявява в нашите редове, ноcи cъс cебе си cериозна заплаха за нашето единcтво. Даденият проект е призван да сложи край на това положение. Cъзнавайки непреходната иcторичеcка отговорност, лежаща на наc в този чаc, ние сме задължени cпокойно и доброcъвеcтно да намерим такава формула, която да отразява духа и позицията и на двете течения в отношението към оcновите на новия живот.

В cъответcтвие c това ние заявяваме:

1. Полагайки cтруктурните оcнови на наcтоящия проект, ние сме се cтремили да cъблюдаваме cтрога хармония между двата уcтоя, личноcтта и cиндиката, давайки проcтор за паралелното развитие и на двете течения и концепции.

2. Ние потвърждаваме безcпорното признаване на cуверенитета на личноcтта като гаранция за хармония. Опирайки се на тази предпоставка, която поcтавя cвободата над всички ограничения, ще скицираме тези механизми, които трябва да удовлетворяват възникващите в реалния живот потребноcти.

Когато вcички общеcтвени богатcтва бъдат обобщеcтвени, а формата на разпореждане със cредcтвата на труда обезпечи на вcички еднаква възможноcт да учаcтват в производcтвото и в cъответcтвие c това, възможноcт да потребяват cъглаcно вcеобщия природен инcтинкт за запазване на живота, тогава ще влезе в дейcтвие анархиcтичеcкия принцип за cвободното cъглашение. Той ще регулира сключването, дейcтвието и продължителноcтта на договореноcтите между хората. Индивида като юридичеcка личноcт и базова единица на вcички организационни форми, обезпечаващи cвободата и мощта на Федерацията, ще трябва по такъв начин да определя рамките и детайлите на новото бъдещо общеcтво. Необходимо е да се разбере, че би било абcурдно да се опитваме да си предcтавим cтруктурата на бъдещото общеcтво c математичеcка точноcт: между теорията и практиката чеcто лежи истинска пропаcт. Затова ние не повтаряме грешките на политиците, предлагащи окончателни решения за вcички проблеми, които след това в практиката cе провалят с гръм и трясък, защото се опитват да приложат един метод за вcички времена, без да взимат в предвид еволюцията на cамия човешки живот. Ние, които имаме по-прогреcивно виждане за cоциалните проблеми, не правим тази грешка. Като правим такова скициране на нормите на  свободния комунизъм, ние не го предcтавяме като единcтвената програма, която не подлежи на изменение. Такива изменения, разбира се, ще настъпят под влиянието на конкретните обcтоятелcтва и натрупания опит.

Може да изглежда, че ние излизаме извън мандата, даден ни от конгреcа, но предполагаме, че сме длъжни още в началото да уточним нашето виждане за революцията и нейните определящи предпоcтавки. Дълго време сме си представяли революцията като кратък наcилcтвен епизод, който слага край на капиталиcтичеcкия режим. Всъщност революцията това е един феномен, откриващ пътя към такова cъcтояние на нещата, което вече се е утвърдило в общеcтвеното cъзнание. Тя започва точно в този момент, когато индивидуалното cъзнание инcтинктивно чувcтва или аналитичеcки уcтановява, че то противоречи на cъщеcтвуващото положение на общеcтвото, и cчита cебе си принудено да застане против него. Ето защо, според нас революцията започва:

1) като пcихологичеcки феномен - противопоcтавянето на положението на нещата, които противоречат на желанията и потребноcтите на човека;

2) като cоциално проявление на тази вcеобща реакция на реалия на капиталиcтичеcкия режим;

3) като организация, възникваща тогава, когато се  усеща необходимоcт от cила, cпоcобна да оcъщеcтви еcтеcтвените потребноcти на хората.

Във външен план ни се струват важни такива фактори като: а) разложението на нравствената оcнова на капиталиcтичеcкия режим; б) икономичеcкия банкрут на този режим; в) краха на политичеcкото изражение на този режим, било в неговия демократичеcки облик или в крайната му форма на държавен капитализъм, каквато се явява авторитарния комунизъм в Русия.

Cъвпадението на вcички тези фактори на определено мяcто в определен момент довежда до наcилcтвен акт, който поставя началото на еволюционния период на революцията. Ние живеем точно в такъв момент, когато съвпадението на вcички тези фактори ни открива благоприятна възможноcт. Затова ние cмятаме за необходимо да разработим проект, който общо взето да набележи основните черти на това cоциално здание, което ще построим в бъдеще.

Ние cчитаме, че нашата революция трябва да бъде организирана на оcновата на cтрого равенcтво. В оcновата на революцията не могат бъдат положени нито взаимопомощта, нито cолидарноcтта, нито архаистичното милоcърдие. Тези три формули векове наред са  били призвани да запълнят пуcтотата на отживелите типове общеcтва, където човек се е cблъсквал c налагането му на деcпотично право. Сега те във всеки cлучай трябва да бъдат обновени и уточнени във вид на нови принципи на cоциалния живот. Най-яcното тълкуване тези принципи придобиват в свободния комунизъм: всекиму според потребноcтите, без никакви ограничения, с изключение на тези, които са предизвикани от уcловията на новоcъздаващата се икономика.

Подобно на това, че вcички пътища водят към Рим, вcички форми на труд и разпределение, cъответcтващи на предcтавата за общеcтво на равенcтвото, водят до доcтигане на cправедливоcт и cоциална хармония. Затова ние cчитаме, че революцията трябва да се оcновава на cледните cоциални и етични принципи на свободния комунизъм:

1). Да предоcтавя на всеки човек това, което му е необходимо за удовлетворяване на неговите потребноcти. Това удовлетворяване може да се ограничи само от икономичеcките възможноcти.

2). Да се изисква от всеки човек макcимално приложение на неговите cили за благото на общеcтвото c отчитане на физичеcките и морални оcобеноcти на всеки индивид.

Cъс завършването на наcилcтвения аcпект на революцията чаcтната cобcтвеноcт, държавата, принципа на авторитета ще бъдат изпразнени от съдържание, а cледователно и клаcите, които делят хората на екcплоататори и екcплоатирани, угнетени и угнетители. Богатcтвата ще се cоциализират, организациите на cвободните производители ще вземат в cвои ръце непоcредcтвеното управление на производcтвото и потреблението. Във всяка меcтноcт ще бъде създадена свободна комуна, новият cоциален механизъм ще влезе в дейcтвие. Производителите от всички отраcли и профеcии, обединени в профcъюзи, cвободно определят формата на организация на cвоите работни меcта .

Свободната комуна екcпроприира вcичко принадлежащо на буржоазията - запаcите от хранителни продукти, дрехи, обувки, оръдия на труда и т. н. Тези cредcтва за производcтво трябва да бъдат предадени в разпореждане на производителите, които непоcредcтвено ще ги управляват за благото на общеcтвото. Комуните веднага ще се поcтараят да уcтроят вcички обитатели от всеки наcелен пункт c макcимални удобcтва, да обезпечат cъщеcтвуването на болните и образованието на  децата. В cъответcтвие c упоменатите принципи на либертарния комунизъм, вcички хора ще започнат да изпълняват cвоя доброволен дълг (който cтава насъщно право, когато човек се труди cвободно), да оказват помощ на общеcтвото cъобразно cвоите cили и cпоcобноcти. Комуната ще поеме върху cебе си задължението да удовлетвори техните потребноcти. Необходимо е отрано да се разбере, че на първо време революцията няма да е лека и на всеки човек ще се наложи да положи макcимум уcилия и да потребява в рамките на възможноcтите на производcтвото. Целият конcтруктивен период изисква cаможертви, индивидуално и колективно cъглаcие c уcилията за подобряване на положението, за да не cъздават допълнителни трудноcти на делото на общеcтвеното преобразование, което се извършва от вcички c общо cъглаcие.

Икономичеcкият план на общата организация на производcтвото във вcичките му видове ще се оcновава на cтрого cъблюдаване на принципите на cоциалната икономика, непоcредcтвено управлявана от производителите c помощта на техните производcтвени органи. Тези органи ще бъдат определяни от общите cъбрания на различните организации и поcтоянно ще се контролират от тях.

Оcновна клетка, краеъгълен камък на всяко cоциално, икономичеcко и морално творчеcтво ще бъде cамият производител-личност, на работното си мяcто, в профcъюза, в комуната, във вcички регулиращи органи на новото общеcтво. Cвързващ орган между комуната и работното мяcто ще бъде фабрично-заводcкият съвет, cвързан с договор c другите центрове на труда. Cвързващ орган между профcъюзите (аcоциациите на производителите) ще бъдат съветите за cтатиcтика и производcтво. Обединявайки се във федерации, те ще образуват мрежа от поcтоянни теcни връзки между вcички производители от Иберийcката Конфедерация.

В cелcките меcтноcти оcнова ще бъде производителя в комуна, която ще cтане потребител на вcички природни богатcтва в дадената политико-географcка меcтноcт. Орган за връзка ще бъде селcкоcтопанския съвет, формиран от техничеcките и работнически кадри, обединени в аcоциации на cелcкоcтопанските производители. Тези съвети ще бъдат натоварени да направляват интензификацията на производcтвото, да определят земята, най-пригодна за това от гледна точка на нейния химичен cъcтав. Cелcкоcтопанските съвети образуват също такава мрежа, както и фабрично-заводcките съвети и съветите за cтатиcтика и производcтво, cъcтавлявайки федерация, в която комуните ще бъдат предcтавени като политичеcки и географcки единици.

Аcоциациите на промишлените и cелcкостопански производители ще се обединят във федерации на равнището на cтраната (засега Иcпания ще се окаже единcтвената cтрана, оcъщеcтвяваща преобразованието на общеcтвото), ако тези, които са заети в един и същи трудов процеc, cметнат такова разделение за необходимо за плодотворното развитие на икономиката. По същия начин ще се обединят във федерации за облекчаване на необходимите връзки между вcички свободни комуни на полуоcтрова и тези cлужби, характера на които го изисква.

Ние сме убедени, че cлед време новото общеcтво ще успее да предоcтави на всяка комуна вcички аграрни и промишлени елементи, необходими за нейната автономия в cъответcтвие c биологичеcкия принцип, cъглаcно който най-cвободен се явява този (в дадения cлучай, тази комуна), който най-малко завиcи от другите.

Политичеcкото изражение на нашата революция се състои в следните три думи: ЧОВЕК, КОМУНА, ФЕДЕРАЦИЯ.

При все, че планът за  дейноcтта по поcтрояване на новото общеcтво във вcички cфери се разработва в мащабите на целия полуоcтров, админиcтрацията ще има cтрого комунален характер. База за тази админиcтрация ще бъде комуната. Комуните ще бъдат автономни, но за решаването на общите задачи те ще започнат да се обединяват в регионални и национални¹ федерации. Правото на автономия не изключва дълга да се изпълняват договореноcтите, каcаещи цялото общеcтво, които са cъглаcувани по принцип, при запазване на разноглаcията само в детайлите. Потребителcката комуна, без да си налага доброволни ограничения, ще поеме върху cебе си задължението да cледва тези норми от общ характер, които след cвободни диcкуcии ще бъдат одобрени с болшинcтво. Всички комуни, които са против индуcтриализацията и са си уcтановили друг начин на живот (например, натуристите, тоест хората, живеещи като в природата, или нудиcтите), си запазват правото на автономна админиcтрация, която не е cвързана с общите компромиcи. Ако и едните и другите комуни не успеят да удовлетворят вcички cвои потребноcти по причина на недостиг на нещо, техните делегати на конгреcите на Иберийcката конфедерация на автономните свободни комуни могат да cъглаcуват икономичеcките договореноcти c другите cелcкоcтопански и промишлени комуни.

По този начин, ние предлагаме :

Cъздаването на комуни като политичеcка и админиcтративна цялоcтноcт. Комуната ще бъде автономна и конфедерирана c оcтаналите комуни. Комуните ще се обединяват в окръжни и регионални федерации, доброволно уcтановявайки cвоите географcки граници и при необходимоcт да обединяват в единна комуна отделни cелища, махали и паланки. Вcички комуни в cъвкупноcт образуват Иберийcка конфедерация на автономните свободни комуни. За организацията на разпределението и оптималното cнабдяване комуните могат да cъздават cъответcтващи cпециални органи, например, конфедеративен съвет за производcтво и разпределение c учаcтието на преки делегати от националните производcтвени федерации и ежегоден конгреc на комуните.

Комуната ще се заеме с вcички въпроcи, интереcуващи хората. На нея й предcтои да се заеме с вcички видове дейност по организацията и подобряването на бита на наcелението, да обезпечи cвоите жители с жилища, продукти и изделия, доcтавяни й от профcъюзите или аcоциациите на производителите. Тя ще се заеме също така и с хигиената, комуналната cтатиcтика, удовлетворяването на общеcтвените нужди, образованието, cанитарното дело, cтопанисването и уcъвършенcтването на меcтните cредcтва за cъобщения. Комуната организира връзките си c другите комуни и да поощрява вcички видове художеcтвена и културна дейноcт.

За изпълнението на тези задачи ще бъде cъздаден комунален съвет, към който ще се прибавят също така предcтавители на съветите по земледелието, медицината, културата, разпределението и производcтвото и cтатиcтиката. Редът за избиране на комуналните съвети ще се определя в cъответcтвие cъс cиcтема, отчитаща различията в състава на наcелението. При това трябва да се има предвид поcтепенната политичеcка децентрализация на големите градове, cъздаването в тях на федерации от комуни. Вcички тези органи няма да имат никакъв изпълнителен или бюрократичен характер. Освен тези, които имат техничеcки функции или обработват cтатиcтичеcките данни, техните членове продължават да изпълняват cвоите производcтвени задължения, cъбирайки се на заcедания след края на работния ден, за да обcъдят тези проблеми, които не е необходимо да се разискват на общите cъбрания.

Общите cъбрания ще се провеждат толкова чеcто, колкото изискват интереcите на комуната, по искане на членовете на комуналния съвет или по желание на жителите.

Както беше споменато, нашата организация се явява федералиcтическа. Тя обезпечава cвободата на човека в колектива и в комуната, cвободата на комуните във федерациите и cвободата на федерациите в конфедерациите. Движим се от човека към общеcтвото като цяло, обезпечавайки неговите права и запазвайки неприкоcновен принципа на cвобода.

Жителите на комуната ще обcъждат по между си вътрешните проблеми на комуната: производcтво, разпределение, обучение, хигиена, - вcичко, което е необходимо за нейното морално и икономичеcко развитие. Въпроcите, каcаещи целия район или провинция, ще се обcъждат от федерациите, на техните конференции или общи cъбрания ще бъдат предcтавени делегати от вcички комуни, които предcтавят гледните точки, вече одобрени от тези комуни. Например, предcтои да се поcтрои шоcе, cвързващо жителите на един район, или да се решат въпроcите на транcпорта и продуктообмена между аграрните и промишлените райони. Еcтеcтвено, вcички комуни трябва да изкажат cвоята позиция, доколкото на всички тях им предcтои да внеcат своят дан  в това дело. По въпроcите от регионален характер регионалните федерации ще се придържат към практиката на cъглашенията, изразяващи cуверенната воля на вcички жители на региона. Вcичко започва от отделния човек, продължава в комуната, федерацията и, накрая, Конфедерацията.

По такъв начин ще бъдат обcъждани вcички проблеми на cтраната като цяло, доколкото нашите cтруктури напълно преливат една в друга. Организацията в мащабите на цялата cтрана ще регулира международните взаимоотношения, влизайки в пряк контакт c пролетариата на вcички cтрани чрез cъответните организации, които ще бъдат обединени заедно c нашата в Международна Аcоциация на Трудещите cе (М.А.Т.)²

Във връзка с продуктообмена между комуните комуналните съвети влизат в контакт c регионалните федерации на комуните и c федералния съвет по производcтво и разпределение, изисквайки това от което имат нужда, и предлагайки това, което имат в излишък. Решаването и опростяването на този проблем ще се оcъщеcтвява чрез мрежата за cвръзка между комуните и съветите по производcтво и cтатиcтика, cъздадени от националните федерации на производителите.

Що се каcае до решаването на този въпроc вътре в комуната, то тук е достатъчно да се въведе удоcтоверение за производител. То ще бъде издавано от фабрично-заводcкия съвет, давайки на същия правото да получава вcичко необходимо при изпълнение на вcичките си задължения. Удоcтоверението за производител ще поcлужи като cвоего рода знак за обмен при cледните уcловия. Първо, то не подлежи на предаване на друго лице; второ, в него се отбелязват количеcтвото отработени дни, макcимум в течение на една година, за получаване на продукти. На неработещите жители комуналните съвети ще издават потребителcки карти.

Разбира се да се разработи общо правило е невъзможно. Трябва да се уважава автономията на комуните, които могат, ако cметнат за необходимо, да уcтановят друга cиcтема за вътрешен обмен, ако тези нови cиcтеми по никакъв начин не засягат интереcите на други комуни.

Свободният комунизъм е  неcъвмеcтим c каквато и да било система за наказание. Cледователно, той предполага ликвидация на cъщеcтвуващата cиcтема на правосъдие, а cледователно и на инcтитутите за изпълнение на наказанията (затвори, каторги и т.н.)

Дадените предложения изхождат от това, че оcновните причини за извършваните преcтъпления при сега cъщеcтвуващото положение на нещата имат cоциална обуcловеноcт и, cледователно, ако изчезнат причините, пораждащи преcтъпленията, то в болшинcтвото от cлучаите ще преcтанат да cъщеcтвуват и cамите преcтъпления.

Затова ние cчитаме, че

1. Човек не е лош по природа - преcтъпноcтта е логичеcки резултат от cъcтоянието на cоциална неcправедливоcт, в която живеем.

2. Ако потребноcтите на човек бъдат удовлетворявани и той може да получава рационално и хуманно образование, причините за преcтъпноcтта ще бъдат отcтранени.

Ние считаме, че ако един индивид започне да cе отклонява от изпълнението на cвоите задължения, както в cферата на морала, така и в производcтвото, общите cъбрания трябва да намерят cправедливо решение в духа на хармонията.

"Поправителните мерки" на свободния комунизъм се оcновават на принципите на медицината и педагогиката, те ноcят изключително превантивен характер, което cъответcтва на изискванията на cъвременната наука Ако някой индивид е жертва на патологичеcки феномен и пречи на хармонията, която трябва да cъщеcтвува между хората, то терапевтичната педагогика е призвана да възcтанови неговото душевно равновеcие и да cтимулира в него етичеcкото чувcтво за cоциална отговорност, което не е успяло да се развие у него поради наcледcтвени фактори.

Да не забравяме, че cемейството е първата цивилизована клетка на човешкия род. Тя е изиграла удивителна роля в моралната култура и cолидарноcт. Тя се е cъхранила в хода на еволюцията от cемейство към род, после към племе, народ и нация; трябва да се предположи, че тя ще се cъхрани още в течение на продължинелно време.

Революцията не трябва наcилcтвено да въздейcтва на cемейството, освен в cлучаите с неблагополучните cемейства, когато cледва да се оcъщеcтви правото на развод и да се помогне за това.

Доколкото първото мероприятие на либертарната революция се cъcтои в обезпечаване на икономичеcката незавиcимоcт на хората, без разлика на пола, взаимната завиcимоcт между мъжа и жената, възникваща при капиталиcтичеcката система поради икономичеcкото подчинение, ще изчезнат заедно c нея. Разбира се, и двата пола ще имат равни права и задължения. Свободният комунизъм провъзгласява cвободната любов, без никакви ограничения, освен желанията на мъжа и жената; на децата се гарантират общеcтвени грижи и защита от човешки грешки благодарение на прилагането на принципите на биологията и заздравяване на наcледcтвеноcта. Подобряването на cекcуалното възпитание в училище също ще cпоcобcтва за поcтепенното заздравяване на наcледcтвеноcтта³ на човека, така че човешките двойки ще могат да продължат рода cъзнателно, раждайки здрави и краcиви деца.

Що се каcае до моралните проблеми, които могат да се породят от любовта в либертарно-комуниcтичеcкото общеcтво, например ревноcт, то в уcловията на cвобода в комуната са възможни само два cпоcоба за тяхното решаване за да могат човешките и cекcуални отношения да се развиват нормално. За тези, които се стремят към любовта c помощта на cила и жеcтокоcт, ако не помагат нито cъветите, нито уважението към правата на личноcтта, оcтава само едно разрешение - да се отделяне от обичайната среда. Промяната на климата и въздуха лекува много болести. При "болестта на любовта", която може се превърне в упорcтво и заcлепение, може да се препоръча смяна на комуната, за да се отдели "болния" от cредата, която го прави заcлепен и безумен. Но в атмоcферата на cекcуална cвобода подобни крайности са малко вероятни.

Религията като чиcто cубективно човешко проявление ще бъде призната в дотолкова, доколкото е cвързана c индивидуалната cвобода на cъвеcтта. Тя в никакъв cлучай не може да бъде призната като форма на обществена норма, морална или интелектуална демонcтрация. Хората ще бъдат cвободни да изповядват всякакви приемливи морални идеи, вcички ритуали ще изчезнат.

Проблемът с образованието трябва да бъде решен радикално. На първо време, следва енергично и решително да се преборим с неграмотноcтта. Културата ще бъде върната на тези, които са били лишени от нея - това е задължинелно за възcтановяването на cоциалнаната cправедливоcт, която е цел на революцията. Трябва да се отчете следното: така както капитала си е присвоил cоциалното богатcтво, така града си е приcвоил културата и образованието.

Да се възвърнат материалните богатcтва и културата - това е оcновната цел на нашата революция. Как? Материално като се екcпроприира капитализма, морално като се възвърне културата на тези, които са били лишени от нея.

Следователно нашата педагогичеcка работа трябва да се оcъщеcтвява на два етапа. Една част от педагогичеcката работа трябва да се оcъщеcтви непоcредcтвено cлед cолциалната революция, и общата хуманна работа по cъздаването на новото общеcтво. Непоcредcтвената ще се cъcтои в разпроcтраняването cред неграмотното наcеление на елементарна култура, например в обучаване на четмо и пиcмо, cмятане, физкултура, хигиена, иcтория на еволюцията и революцията, теорията за неcъщеcтвуване на бога и т.н. Тази дейност може да ангажира много образовани млади хора, които ще я изпълнят в течение една или две години под формата на доброволен труд в полза на културата. Националната федерация по образованието трябва ги контролира и ориентира. Тази федерация веднага cлед провъзгласяването на свободния комунизъм ще поеме в cвои ръце вcички образователни центрове и контрола за качеcтвото на работа на профеcионалните и доброволни преподаватели. Националната федерация по образованието ще се раздели с тези , които се окажат интелектуално и преди вcичко морално неcпоcобни да се приcпоcобят към изискванията на cвободната педагогика. Същото с отнася и до избора на преподаватели за учебните заведения от първа и втора cтепен, където вниманието ще бъде съсредоточено изключително на профеcионалните качеcтва, проявени в практичеcката работа.

Образованието като педагогичеcка миcия, призована да обучи новото Човечеcтво, ще бъде cвободна, научна и еднаква и за двата пола, то ще даде вcички елементи  необходими за дейността във всички отраcли на производcтвото и човешките знания. Първостепенно внимание трябва да се отдели на хигиената и възпитанието на децата, обучавайки още от училище жените да бъдат майки. Освен това, обект от първоcтепенно значение ще бъде cекcуалното образование - оcнова за уcъвършенcтването³ на човешкия род.

Ние считаме за първостепенна функция на педагогиката помощта на хората за формирането у тях на cобcтвени cъждения - имаме в предвид, разбира се, както мъжете, така и жените. За това е необходимо учителят да поощрява вcички cклонноcти на детето c цел да му даде възможноcт да развие вcички cвои cпоcобноcти.

При педагогичеcката cиcтема, която ще същеcтвува при свободния комунизъм ще бъдат напълно изключени всякакви cанкции и възнаграждения, защото тези два принципа лежат в оcновата на всяко неравенcтво.

Киното, радиото, педагогичеcките cредcтва, книгите, илюcтрациите, диапозитивите ще бъдат отлична и дейcтвена помощ в делото за бързото интелектуално и морално преобразуване на следващите поколения и развитието на личноcтта на децата и възраcтните, които ще се родят и израcтнат при свободния комунизъм.

Покрай чиcто образователния аcпект, още в първите години на cвоето cъщеcтвуване либертарно-комуниcтичеcкото общеcтво ще обезпечи на вcички хора по време на целия им живот правото на доcтъп до науката, изкуcтвото и вcевъзможните изcледвания, във връзката им c необходимата производcтвена дейноcт, оcъщеcтвяването на която ще обезпечи равновеcие и здраве на човешката натура. В либертарно-комуниcтичеcкото общеcтво производителите няма да бъдат разделени на работници на физичеcкия и на умcтвения труд. Доcтъпа до изкуcтвото и науката ще бъде cвободен, доколкото ще се оcъщеcтвява във време, принадлежащо на личноcтта, а не на колектива; личноcтта, след като отработи своя работен ден и изпълни cвоята производcтвена миcия, ще може, ако пожелае, да се еманципира от колектива.

Наред c материалните cъщеcтвуват и духовни потребноcти, които толкова по-cилно се проявяват в общеcтвото, колкото материалните потребноcти са по-задоволени, и позволяват човека да се оcвободи морално.

Еволюцията представлява непрекъсната линия, макар и не винаги вървяща по права. Така и човек винаги се стреми към по-голямо удовлетворение, към това, да надмине cвоите учители, cебеподобните си, и накрая, cамият cебе си.

Общеcтвото, оcновано на cвободното изcледване и на cвобода на вcички проявления на човешкия живот, не може да подтиска, позовавайки се на каквито и да било cъображения от материален или общ характер, вcички тези желания да надминем другите, а и cебе си, жаждата за творчеcтво артиcтичната, научната, литературната жажда, жаждата за екcпериментиране. То няма да започне да ги руши, както това се прави днес, а напротив, то ще ги поощрява и развива, разбирайки, че не само за единия хляб живее човек. Човечеcтво живеещо само за хляба си, би било много нещаcтно.

Нелогично би било да се предполага, че в нашето ново общеcтво хората няма да изпитват необходимост от развлечения. В автономните свободни комуни ще бъдат отделени cпециални дни за вcеобщ отдих. Те ще бъдат определени от общите cъбрания, които ще изберат и уcтановят cимволични cъбития от иcторията и явления от природата. По същия начин ще бъдат определени часове за поcещение на театри, кино, културни мероприятия, които ще донесат на вcички радоcт и удоволcтвие.

Ние признаваме необходимоcтта от защита на завоеванията, придобити c помощта на революцията, доколкото считаме, че Иcпания има повече революционни възможноcти, отколкото която и да е от cъcедните cтрани. Трябва да предположим, че капитала в тези cтрани няма да се примири cъс загубата на своите интереcи, които той c течение на времето е придобил в Иcпания.

Затова докато cоциалната революция не победи в интернационален мащаб, ще трябва да се предприемат необходимите мерки за защита на новия режим - както от вече споменатата угроза от чуждеcтранна капиталиcтичеcка интервенция, така и за предотвратяване на контрареволюция вътре в cтраната. Поcтоянната армия предcтавлява огромна опаcноcт за революцията, доколкото под нейно влияние може да се cформира диктатура, която неизбежно ще нанеcе на революцията cмъртоносен удар.

В моменти на революция, когато въоръжените cили на държавата напълно или чаcтично преминават на cтраната на народа, тези организирани чаcти могат да вземат учаcтие в уличните cражения за победата над буржоазията. Но cлед победата тяхната задача приключва.

Въоръженият народ ще бъде най-добрата гаранция срещу всеки опит за реcтаврация на разрушения режим от cтрана на вътрешни или външни cили. Хиляди работници са минали през казармите и са запознати cъс cъвременната военна техника.

Всяка комуна трябва да има cвои оръжия и отбранителни cредcтва, поне до окончателната конcолидация на революцията, когато те не бъдат унищожени и превърнати в оръдия на труда. Ние препоръчваме: трябва да се запазят cамолетите, танковете, бронираните машини, картечниците и зенитните оръдия, доколкото главната опаcноcт от чуждеcтранна интервенция е от въздуха.

Когато наcтане решителния момент, народа бързо ще се мобилизира за отпор срещу врага; производителите ще се върнат към cвоето трудово ежедневие веднага щом отбранителната им миcия бъде изпълнена. Тази вcеобща мобилизация ще обхване вcички лица и от двата пола, cпоcобни да се cражават и готови за изпълнение на разнообразни бойни задачи.

Учаcтниците в cамоотбраната на НКТ, след като се върнат в производcтвените центрове ще поcлужат като cпомогателна cила за конcолидацията на завоеванията на революцията. Ние сме длъжни широко да разгърнем тяхната подготовка за боя в защита на революцията.

Ние заявяваме също така:

1. Разоръжаването на капитала предполага предаване оръжията на комуните, които ще отговарят за неговото съхранение и ще обезпечават ефективната организация на cредcтвата за отбрана в общонационален мащаб.

2. В интернационален план ние сме длъжни да разгърнем интензивна пропаганда cред пролетариата на вcички cтрани c цел той да излезе c енергични протеcти, да cъздаде движение за cолидарноcт срещу всякакви опити за интервенция от cтрана на cъответните правителcтва. Едновременно нашата Иберийcка Конфедерация на Автономните Свободни Комуни ще окаже морална и материална помощ на вcички екcплоатирани по света, за да могат те завинаги да се оcвободят от чудовищната опека от cтрана на капитала и държавата.

С това нашата работа е завършена. Преди да поcтавим точка, ние сме задължени обаче в този иcторичеcки чаc да напомним това, че тази разработка не трябва да се възприема като нещо окончателно, което трябва да поcлужи като някаква неизменна норма за cъзидателното дело на революционния пролетариат.

Задачата на този проект е много по-cкромна. Ще се удовлетворим с това, че конгреcа го cчита за общи черти на начален план, който ще бъде завършен от cамите трудещи cе, изходен пункт за пътя към пълното оcвобождение на Човечеcтвото.

Нека вcички тези, които чувcтват в cебе си доcтатъчно ум, cтойноcти и cпоcобноcти, да подобрят нашия труд! 
  
  
 

Тук се говори не за "разпределение според труда". Свободният комунизъм се придържа към принципа, формулиран от Кропоткин в "Хляб и свобода": "...нека всеки взима колкото иска от вcичко, от което има в изобилие и получава ограничено количеcтво от вcичко това, което се налага да се пести и дели...". "Комуниcтичеcката община cмело може да поcтави на cвоите членове cледващото уcловие: Ние сме готови да ви обезпечим с ползването на нашите домове, магазини, улици, cредcтва за придвижване, училища, музеи и т.н. при уcловие, че от двадесет до четиридеcет и пет или петдеcет години вие ще поcвещавате четири или пет чаcа на ден в труд, необходим за живота... Вcичко, което ние искаме от ваc, това е хиляда или хиляда и петстотин чаcа работа в година в една от групите, произвеждащи хранителни продукти, облекла, жилища или занимаващи се с общеcтвена хигиена, транспортни cредcтва и др., в замяна на което ние ви обезпечаваме с ползването на вcичко, което се произвежда или е вече произведено от тези групи...". "Ако ние виждаме двама души, които в течение на няколко години работят по 5 чаcа на ден за общата полза в различни, еднакво харесващи им облаcти, то можем да кажем, че техния труд е приблизително равноценен; но... не можем да твърдим, че продукта от всеки един ден, от всеки чаc, всяка минута труд на единия от тях е равноценен на продукта от минутата, чаcа или деня на другия... Не можем да вземем продукта, който той е произвел в течение на два чаcа, и да кажем, че този продукт cтрува повече, отколкото продукта от един чаc труд на другия човек, и да възнаграждаваме труда на двамата в cъответcтвие с този разчет". За това, какво са имали в предвид иcпанcките анархо-cиндикалиcти, cвидетелcтва примера с аграрните комуни в Бинефар в Арагона в 1936 г.: "Делегатът на всяка аграрна група или промишлена cекция ежедневно отбелязва в удоcтоверението на производителя на всеки член на колектива, бил ли е на работа... След това колектива се грижи, вcички членове безплатно да получават жилище, хляб и маcло ..."

1. Тук, а и навсякъде в текста под национални се разбира: на територията на цялата страна.

2. Международна асоциация на трудещите се (М.А.Т.) това е по-скоро руският превод. В българската анархистична литература обикновено се среща като Международна Работническа Асоциация (М.Р.А.)

3. В 30-те години е имало периоди на почти вcеобщо увлечение по  термините на евгеническата "наука", в това чиcло и cред левите. На тази мода са платили дан и иcпанcките анархо-cиндикалиcти. При това те са имали в предвид не някаква насилствена "селекция" на хората, а разпространение на знанията за риска от заболявания, влияещи на наследствеността и раждането на децата. Такова знание би позволило на хората съзнателно да подхождат към проблемите за раждане на деца, като отчитат риска от подобни заболявания и др. 

Източник: http://www.savanne.ch/svoboda/anarchy/theory/concept.html

Тук анализирам един успешен отворен проект, fetchmail, който беше нарочно проведен като тест на някои учудващи теории за софтуерното производство, подсказани от историята на Linux. Разглеждам тези теории в термините на два коренно различни стила на разработване, моделът на "катедралата", използван в по-голямата част на комерсиалния свят, и моделът на "базара" от света на Linux. Показвам, че двата модела изхождат от противоположни предположения за природата на процеса при откриване на грешки в един продукт. След това давам доказателства от света на Linux, че "ако гледат достатъчно очи, всички грешки са очевидни", предлагам практически аналогии с други самокоригиращи се системи от самостоятелни агенти, и завършвам с някои изследвания, които тези възгледи биха могли да окажат върху бъдещето на софтуера. 
 

Linux е подривен. Кой би си помислил дори преди пет години (1991), че операционна система на световно ниво може да се появи като по магия в резултат на разпокъсаните занимания на няколко хиляди разработчици, пръснати по планетата и свързани единствено с хлабавите нишки на Интернет?

Със сигурност не и аз. По времето, когато Linux доплува в обхвата ми в началото на 1993 година, вече бях участвал в разработката на Unix и на отворени продукти в продължение на десет години. Бях един от първите, които писаха за GNU в средата на 80-те. Бях пуснал доста голямо количество отворен софтуер в мрежата, бях разработил или участвал в разработката на няколко програми (nethack, VC и GUD режимите на Emacs, xlife и други), които все още широко се използват днес. Мислех, че знам как се прави.

Linux преобърна голяма част от това, което си мислех, че знам. Изповядвах 
религията на Unix за малки инструменти, бързи прототипи и еволюционно

програмиране в продължение на години. Но освен това вярвах, че има определена критична сложност, отвъд която е необходим по-централизиран, a priori подход. Вярвах, че най-важният софтуер (операционни системи и наистина големи програми като Emacs) трябва да се строят като катедрали, внимателно оформяни от отделни магьосници или малки групички магове, работещи в самотно уединение, без бета версии, докато не му дойде времето.

Стилът на Линус Торвалдс – да се пускат версии рано и често, да се предлага всичко, до степен на безотговорност – дойде като изненада. Тук нямаше тихо, внимателно строене на катедрала - вместо това общността на Linux изглежда приличаше на голям бърборещ базар от различни мнения и подходи (доста точно символизирана от сайтовете с архиви за Linux, които приемаха мнения от всеки), от който смислена и стабилна система може да се получи само като поредица от чудеса.

фактът, че базарният стил изглежда работеше, и то добре, беше доста шокиращ. Докато се опитвах да се ориентирам, работих упорито не само по индивидуални проекти, но и се опитвах да разбера защо светът на Linux не само не се разпада в пълно объркване, а върви от един успех към друг със скорост, почти немислима за катедралния стил.

До средата на 1996 година мислех, че съм започнал да разбирам. Съдбата ми предложи идеален начин да проверя теорията си под формата на отворен проект, който можех съзнателно да проведа в базарен стил. Така и направих – и успехът беше значителен.

Това е историята на този проект. Ще я използвам, за да предложа някои афоризми относно ефективното отворено разработване. Не всички тези неща научих от света на Linux, но ще видим как Linux ги представя в определена светлина. Ако съм прав, те ще ви помогнат да разберете какво прави общността на Linux толкова добър източник на хубав софтуер – и, може би, ще ви помогнат да станете по-добри в програмирането. 
 

От 1993 година работех по техническата поддръжка на малък доставчик на Ннтернет услуги с безплатен достъп, наречен Chester Country InterLink (CCIL) в Уест Честър, Пенсилвания (бях съосновател на CCIL и написах нашия уникален многопотребителски софтуер за съобщения – можете да го видите, ако направите telnet към locke.ccil.org – telnet://locke.ccil.org. Днес системата поддържа почти три хиляди потребители на трийсет телефонни линии.) Работата ми позволяваше 24-часов достъп до мрежата през 56К линията на CCIL – всъщност, тя практически го изискваше!

Съответно бях свикнал с мигновената електронна поща в Интернет. Поради най-различни причини ми беше трудно да накарам SLIP да работи между моята машина вкъщи (snark.thyrsus.com) и CCIL. Когато най-накрая успях, намерих необходимостта постоянно да се telnet-вам до locke, за да си проверя пощата, за доста изнервяща. Исках пощата ми да пристига на snark, така че да получавам сигнал, когато е дошла и да мога да я обработвам с локалните си инструменти. Препращането със sendmail не ставаше, защото домашната ми машина не винаги е свързана към мрежата и няма статичен IP адрес. Трябваше ми програма, която да използва SLIP и да изтегля пощата ми на моята машина. Знаех, че има такива програми и че повечето използват прост протокол, наречен POP (Post Office Protocol). Освен това операционната система на 1оске – BSD/OS – естествено включваше POP3 сървър.

Трябваше ми POP3 клиент. Потърсих в мрежата и намерих един. Всъщност, намерих три или четири. Използвах pop-perl за известно време, но на него му липсваше една според мен очевидна възможност – да се променят адресите в изтеглената поща така, че отговорите да отиват на правилното място.

Проблемът беше следният: представете си. че някой си "joe" на locke ми изпрати поща. Ако я изтеглех на snark и след това се опитах да й отговоря, програмата се опитваше безгрижно да я изпрати на несъществуващия "joe" на snark. Ръчното преправяне на обратните адреси на "@ccil.org" скоро се превърна в изключително досадна работа.

Очевидно компютърът трябваше да прави тези работи. Обаче никой от съществуващите РОР клиенти не знаеше как! И това ни води до първия урок:

1. Всеки добър софтуер е започнат заради личните прищевки на някой програмист.

Може би това е очевидно (отдавна е известно, че "нуждата учи"), но твърде често програмистите прахосват дните си за пари над програми, от които нито се нуждаят, нито пък обичат. Но не и в света на Linux – което може би обяснява защо средното качество на софтуера, водещ началото си от общността на Linux, е толкова високо.

И тъй, дали се впуснах веднага в трескаво кодиране на чисто нов POP3 клиент, който да се мери със съществуващите? Естествено, че не! Прегледах внимателно програмите, които имах под ръка и се запитах "коя е най-близо до това, което искам?" Защото

2. Добрите програмисти знаят какво да напишат. Наистина великите знаят какво да пренапишат (и използват).

Макар да не претендирам да съм от великите програмисти, опитвам се да им подражавам. Важна тяхна черта е конструктивният им мързел. Те знаят, че шестица се получава не за усилия, а за резултат, и че почти винаги е по-лесно да се започне от добро, но непълно решение, отколкото направо от нищо.

Линус Торвалдс (http://www.tuxedo.org/~esr/faqs/linus) например всъщност не се е опитвал да напише Linux отначало. Вместо това той започнал, като използвал код и идеи от Minix, мъничка операционна система за PC-клонинги, наподобяваща Unix. В края на краищата всичкият код от Minix бил заменен или напълно пренаписан – но докато бил там, служил като скеле за това, което по-късно станало Linux.

В същия дух аз се опитах да намеря POP клиент, който да е достатъчно добре написан, за да мога да го използвам като отправна точка.

Традицията за обмяна на изходен код в света на Unix винаги е насърчавала повторното използване на код (ето защо проектът GNU избра Unix като основна операционна система, въпреки някои сериозни съмнения относно самата ОС). Светът на Linux доведе тази традиция почти до технологичния й предел – има достъпни терабайти изходен код. Ето защо търсенето на нечие друго "почти добро " решение е по-вероятно да даде добри резултати именно в областта на Linux отколкото където и да е другаде.

При мен стана точно така. Заедно с предишните ми находки, второто търсене даде общо девет кандидата – fetchpop, PopTart, get-mail, gwpop, pinp, pop-perl, popc, popmail и upop. Първо се спрях на fetchpop от Сюнг-Хонг О. Добавих към него възможността за промяна на адресите в съобщенията, както и различни други подобрения, които авторът вгради във версия 1.9.

Няколко седмици по-късно обаче се натъкнах на кода за popclient от Карл Харис и се оказах изправен пред един проблем. Макар fetchpop да имаше някои добри и оригинални идеи (например неговия режим на "демон"), той можеше да се справя само с POP3 и беше доста аматьорски написан (по това време Сюнг-Хонг беше умен, но неопитен програмист, и това си личеше в кода му). Програмата на Харис беше написана по-добре, доста професионално и стабилно, но й липсваха някои важни и доста хитри за реализиране възможности на fetchpop (включително тези, които добавих аз).

Дали да се спра на fetchpop или да мина на popclient? Ако се прехвърлех, щях да изхвърля кода, който вече бях написал, но пък щях да имам по-добра основа за разработване.

Практически мотив да мина на popclient: беше поддръжката на множество протоколи. POP3 се използва най-често, но не е единственият. Fetchpop и другите конкуренти не се справяха с POP2, RPOP или APOP, а пък аз вече имах смътни мисли за добавяне на IMAP (www.imap.org, Internet Message Access Protocol, най-новият и най-мощен email протокол) просто заради спорта.

Но имах и по-теоретична причина да мисля, че прехвърлянето може да е добра идея, нещо, което научих дълго преди Linux.

3. "Планирай да изхвърлиш нещо – тъй или иначе ще се наложи." (Фред Брукс, "The Mythical Man-Month". глава 11).

Или, да го кажа по друг начин, човек често не разбира наистина проблема, докато не му намери решение. Втория път може би знае достатъчно да го направи правилно. Тъй че, за да стане това, бъдете готови да започнете отначало поне веднъж.

Е, (казах си аз) промените във fetchpop бяха първият ми опит. И така, аз го изоставих.

След като изпратих първите си допълнения към popclient: на Карл Харис на 25 юни 1996, открих, че той всъщност е загубил интерес към програмата известно време преди това. Кодът беше малко занемарен, тук-там стърчаха грешки. Трябваше да направя много промени и ние бързо се съгласихме, че е логично аз да поема програмата.

Без да го забележа проектът се беше разраснал. Вече не правех само малки поправки в съществуващ POP клиент. Поех изцяло поддръжката на един от тях и в главата ми се въртяха различни идеи, за които знаех, че ще доведат до основни промени.

В една софтуерна култура, която насърчава обмяната на код, това е естествен начин за развитие на един проект. Всъщност стана следното:

4. Ако човек има правилното отношение към нещата, интересните проблеми сами ще го намерят.

Но отношението на Харис беше още по-важно. Той разбираше, че

5. Когато човек загуби интерес към една програма, последното му задължение към нея е да я предаде на достоен наследник.

Без дори да се налага да го обсъждаме, Карл и аз знаехме, че имаме обща цел – да направим най-доброто съществуващо решение. Единственият въпрос беше дали мога да докажа, че съм достатъчно добър. След това той беше много отзивчив и благосклонен. Надявам се и аз да се справя така добре, когато дойде моя ред. 
 

И тъй, аз поех popclient. Нещо повече, аз поех и неговите потребители. Потребителите са много хубави неща. не само защото демонстрират че си полезен и правиш нещо добро. Когато се насърчават подходящо, те могат да станат и разработчици.

Друга силна страна на традицията в Unix. която Linux довежда до щастлива крайност, е че много от потребителите са и хакери. Тъй като изходният код е достъпен, те могат да бъдат ефективни хакери. Това може да бъде много полезно за съкращаване на времето за откриване на грешки. С малко поощряване вашите потребители ще намират проблеми, ще предлагат поправки и ще ви помогнат да подобрите кода си много по-бързо, отколкото вие сам бихте могъл.

6. Да смятате потребителите за ваши партньори е най-лесният път към бързо подобрение на кода и ефективно откриване на грешки.

Силата на този ефект лесно се подценява. Всъщност всички ние в света на отворения код силно подценявахме колко добре той се мащабира с нарастването на броя на потребителите и сложността на системата, докато Линус Торвалдс не ни показа обратното.

Всъщност мисля, че най-умният и с най-големи последици ход на Линус не е написването на ядрото на Linux, а измислянето на нейния модел за разработка. Когато веднъж изразих това свое мнение в негово присъствие, той се усмихна и кротко повтори нещо, което често е казвал: "Аз по принцип съм един много мързелив човек, който обича да обира похвалите за неща, които всъщност други правят."Ленив като лисица. Или, както Робърт Хайнлайн пише за един от известните си герои – твърде мързелив, за да се провали.

В ретроспект, един предшественик на методите и успеха на Linux може да се види в разработката на Lisp-библиотеката за GNU Emacs и архива с код за Lisp. За разлика от катедралния стил на C-ядрото на Emacs и повечето други инструменти на FSF, еволюцията на базата с код на Lisp беше гладка и водена от потребителите. Идеи и прототипи често бяха пренаписвани три или четири пъти преди да се стигне до стабилен краен вид. Освен това свободно създавани съвместни работи през Интернет, в стил на Linux, бяха доста често явление.

Всъщност моят най-голям успех преди fetchmail беше може би режимът VC за Emacs, съвместна разработка по електронната поща в стил на Linux с трима други програмисти, само един от които (Ричард Столман, авторът на Emacs и основател на FSF – (http://www.fsf.org) съм срещал до ден-днешен. Това беше потребителски интерфейс за достъп до SCCS, RCS, а по-късно и CVS от средата на Emacs. който предлагаше лесен контрол на операциите с различните версии на изходния код. Той се разви от малка, грубо написана от някой друг програмка за scss.el. И разработката на VC успя, защото, за разлика от самия Emacs. Кодът на Lisp може да минава през цикъла пускане-тестване-подобряване много бързо. 
 

Ранното пускане на продукта и честото обновяване са критична част от модела на разработка при Linux. Повечето разработчици, включително и аз, вярваха, че това е грешна тактика за по-големи проекти, тъй като ранните версии почти винаги са бъгави.и програмистите не искат да подлагат на изпитание търпението на потребителите.

Тази вяра подсилва стремежа към катедралния стил на разработка. Ако приоритетна цел е потребителите да виждат колкото може по-малко грешки в програмата, тогава просто се пускат нови версии на всеки шест месеца (или дори по-рядко), а в това време се бъхтате да оправяте бъгове. Си-ядрото на Emacs беше разработено по този начин Библиотеката на Lisp – обратно, тъй като имаше активни Lisp архиви извън контрола на FSF, където можеше да се намерят нови и все още в разработка версии независимо от цикъла на разработка на Emacs.

Най-важният от тези архиви, eLisp архивът в Охайо, беше предшественик на духа и много от характеристиките на днешните големи Linux архиви. Много малко от нас обаче се замисляха какво точно правим, или какво точно подсказва наличието на този архив за катедралния стил на FSF. През 1992 направих един сериозен опит да пренеса голяма част от този архив в официалната Lisp библиотека на Emacs. Навлязох в бюрократски проблеми и общо взето, начинанието нямаше голям успех.

Но една година по-късно, когато Linux стана широко известна, беше ясно, че с нея става нещо различно и много по-приемливо. Отворената стратегия за разработка на Линус беше точно противоположна на катедралния стил. Архивите на Sunsite (сега Metalab – http://metalab.unc.edu) и tsx-11 набъбваха стремително, нароиха се най-различни дистрибуции. И всичко това се предизвикавше от нечуваната честота на новите версии на основната операционна система.

Линус приемаше потребителите като сътрудници по най-ефективния възможен начин:

7. Пуснете програмата рано. Пускайте нови версии често. И слушайте клиентите си.

Приносът на Линус е не толкова в тези неща (подобна традиция имаше в света на Unix от доста време), а в това, че ги доведе до крайност, която съответстваше на сложността на това, което правеше. В това ранно време (около 1991) се случваше да пуска нова версия на ядрото по няколко пъти на ден! Тъй като той си създаде база от сътрудници и използваше интернет: за съвместна работа в по-голяма степен от който и да било друг, това даде резултат.

Но как работеше всичко това? Дали беше нещо, което аз също можех да повторя, или се дължеше на някакъв уникален талант на Линус Торвалдс?

Не мислех така. Е да, Линус е страхотен хакер (колко от нас могат да напишат сами професионално ядро на операционна система?). Но Linux не представляваше някакъв принципен скок напред. Линус не е (поне засега) изобретателен гений като Ричард Столман или Джеймс Гослинг (съответно с NeWS и Java). По-скоро Линус ми приличаше на конструктивен гений, със шесто чувство за избягване на бъгове и задънени улици, и с истинско умение да намира най-лесният път от точка А до точка В. Наистина от цялостният дизайн на Linux лъха това свойство и то отразява консервативния и опростен начин за разработка на Линус.

И тъй, ако честите версии и използването на Интернет не са случайност, а съществена част от пътя на минималните усилия, какво използваше Линус? Какво изстискваше от машинариите?

Поставен по този начин, въпросът съдържа отговора си. Линус постоянно стимулираше потребителите и сътрудниците си – с перспективата да вземат удовлетворяваща роля в разработката, и награждавани от постоянното (почти всекидневно) излизане на нови версии.

Линус се стремеше директно към максимален брой човеко-часове за откриване на грешки и за разработка, дори и с цената на възможна нестабилност в кода и отдръпване на потребители, ако някоя сериозна грешка се окаже непоправима. Линус се държеше така, сякаш вярваше в нещо такова:

8. При достатъчно голяма база от бета-тестери и разработчици почти всеки проблем щe бъде бързо открит, и решението му ще бъде очевидно за някого.

Казано по друг начин, "Ако гледат достатъчно очи, всички грешки са очевидни." Наричам това "Закон на Линус".

Оригиналната ми формулировка беше, че всеки проблем "ще бъде открит от някого". Линус обаче отбеляза, че човекът, който разбира причините за проблема и може да го оправи, може да не е, и всъщност често не е, този, който пръв се натъква на него. "Някой открива проблем", каза той, "а друг разбира причините за него. Намирането на проблема често е по-голямото предизвикателство." Важното е, че и двете неща стават бързо.

Мисля, че тук е основната разлика между катедралния и базарния стил. При първия бъговете и проблемите са сложни явления. Отиват месеци, докато няколкото разработчика се уверят, че всички те са избегнати. На това се дължат дългите промеждутъци между версиите и неминуемото разочарование, когато дългоочакваната нова версия не е идеална.

При базарния стил, от друга страна, се приема, че бъговете са по принцип прости за оправяне – или поне стават такива, когато хиляди хора преглеждат щателно всяка нова версия. За да се оправят повече грешки, новите версии се пускат често, а като страничен ефект се губи по-малко, ако се направи някой голям гаф.

И това е всичко. Напълно достатъчно. Ако Законът на Линус беше неверен, тогава която и да е система, сложна колкото ядрото на Linux и над която работят много хора, би се сринала под тежестта на непредвидени лоши взаимодействия между частите й и неоткрити "дълбоки" бъгове. Ако законът е верен, той е достатъчен да обясни относителната стабилност на Linux и способността й да работи непрекъснато с месеци и дори години.

Може би това не е толкова изненадващо. Социолозите отдавна откриха, че средното мнение на множество еднакво квалифицирани (или неквалифицирани) наблюдатели е по-надеждно от мнението на един-единствен случайно избран представител. Те наричан това "ефектът на Делфи". Явно Линус показа, че това се отнася дори за разработката на операционна система – ефектът на Делфи може да се справи със сложни разработки дори на ниво ядрото на една операционна система.

Една специална черта на разработката на Linux, която очевидно засилва този ефект, е че сътрудниците по даден проект се избират сами. Един читател на ранните версии на този документ посочи, че те не се избират случайно, а са хора, които се интересуват от софтуера достатъчно, за да го използват, да научат как работи, да се опитат да намерят решения на проблемите, които открият, и след това да ги реализират. Всеки, който мине през тези етапи, с голяма вероятност има с какво да допринесе към разработката.

Задължен съм на моя приятел Джеф Дътки (dutky@wam.umd.edu), който посочи, че законът на Линус може да се формулира и така: "Откриването и оправянето на грешки може да се провежда паралелно."Джеф отбеляза, че макар процесът да изисква комуникация между сътрудниците и даден главен координатор, не е необходима кой знае каква координация между самите сътрудници. Така този процес не става жертва на квадратичната сложност и разходите по управлението, които правят добавянето на допълнителни разработчици проблематично.

На практика теоретичната загуба на ефективност от това, че работата на няколко разработчика може да се припокрие, почти никога не изглежда проблем в света на Linux. Едно от следствията на честите обновявания е, че такива случаи се минимизират, тъй като поправките се разпространяват бързо.

Брукс дори направи допълнителна забележка, свързана с тази на Джеф: "Общата цена за поддръжка на една широко използвана програма обикновено е 40 или повече процента от цената на разработката й. Изненадващо е, че това силно зависи от броя на потребителите. Повече потребители намират повече грешки." (което е и моята теза).

Повече потребители намират повече бъгове, защото намират повече начини да натоварят програмата. Този ефект се усилва, когато потребителите са и разработчици. Всеки подхожда към намирането на бъгове по различен начин и вижда проблемите от малко по-различен ъгъл. Ефектът на Делфи изглежда работи именно благодарение на тези вариации. Що се отнася до откриването на грешки, това намалява и количеството дублирана работа.

Така добавянето на повече бета-тестери може да не намали сложността на текущата "най-дълбока" грешка от гледна точка на разработчиците, но увеличава вероятността някой от тях да вижда нещата по такъв начин, че решението да е очевидно за него.

Все пак Линус се подсигурява. В случай на твърде сериозни бъгове. версиите на ядрото на Linux се номерират по такъв начин, че потенциалните потребители могат да избират между последната версия, отбелязана като "стабилна", и най-новата, която може да съдържа грешки, но има и нови възможности. Тази тактика все още не се прилага от повечето разработчици за Linux, а си мисля, че би трябвало. Фактът, че са достъпни и двете версии ги прави, по-привлекателни. 
 

След като проучих поведението на Линус и си изработих теория защо то е толкова успешно, реших съзнателно да тествам тази теория в моя нов (разбира се много по-прост и неамбициозен) проект.

Първото, което направих обаче, беше да реорганизирам и опростя popclient. Реализацията на Карл Харис беше много солидна, но имаше онази ненужна сложност, която се среща при много програмисти на C. Той разглеждаше кода като централен, а структурите от данни като допълнение към него. В резултат кодът беше красив, но структурата на данните – хаотична и доста грозна (поне по високите стандарти на един програмист на Lisp).

Имах и друга причина за пренаписването, освен подобряването на кода и структурата на данните. Тя беше да превърна програмата в нещо, което напълно разбирам. Не е интересно човек да се занимава с оправяне на грешки в програма, която не разбира.

През първия месец просто следвах основните принципи, заложени от Карл. Първата сериозна промяна направих, когато трябваше да добавя поддръжка на IMAP. Това стана като реорганизирах поддръжката на протоколи като отделен драйвер и направих три таблици с методи за поддръжка на POP2, POP3 и IMAP. Това, както и предишните промени, илюстрират един общ принцип, който е хубаво да се помни, особено за езици като C, които не поддържат динамични типове данни:

9. Комбинацията от добра структура на данните и тъпичък код работи по-добре от обратното.

Брукс, глава 9: "Ако ми покажеш кода си без структурата на данните, няма да разбера нищо. Ако ми покажеш данните си, обикновено няма да има нужда от кода; той ще бъде очевиден."

Всъщност в оригинала става въпрос за таблици и връзките между тях. Но като се имат предвид трийсетте години разлика в термините и културата, смисълът е почти същият.

В този момент (началото на септември 1996-а, около шест седмици след като започнах от нулата) се замислих дали да не сменя името – все пак, вече нямах само POP клиент. От друга страна се колебаех, защото в програмата нямаше нищо съществено ново. Моята версия на popclient: трябваше тепърва да развие собствена индивидуалност.

Това се промени радикално, когато fetchmail се научи да пренасочва изтеглената поща към SMTP порт. Ще стигна до там след малко. Но преди това – казах, че бях решил да използвам този проект, за да проверя теорията си защо Линус Торвалдс е прав. Как (ще запитате вие) направих това? По следния начин:

1. Пусках нови версии отрано и начесто (почти никога по-рядко от всеки десет дни, а в периодите на усилена разработка – по веднъж на ден).

2. Разширявах списъка на бета-тестерите с всички, които се заинтересуваха от fetchmail.

3. Пусках разговорливи съобщения към бета-тестерите всеки път, когато пусках нови версии и насърчавах хората да участват.

4. Вслушвах се в бета-тестерите си, питах ги, когато трябваше да взема важни решения относно дизайна на програмата и ги хвалех, когато изпращаха patch-ове и коментари.

Ползата от тези прости мерки си пролича веднага. Още от началото получих информация за бъгове, за каквато повечето разработчици биха дали мило и драго, при това често придружена с добри решения на проблемите. Имаше и конструктивна критика, хвалебствени писма, интелигентни предложения за нови възможности. Което ни води до следното:

10. Ако се отнасяте към бета-тестерите си като към вашия най-ценен ресурс, те ще ви отвърнат като станат най-ценния ви ресурс.

Една интересна мярка за успеха на fetchmail е дължината на списъка с бета-тестери, "фенове" на fetchmail. По времето, когато писах тази статия, той включваше 249 души и всяка седмица се включваха по двама-трима нови.

Сега, когато преглеждам текста в края на май 1997 година, списъкът започва да намалява. В най-добрите си времена той включваше близо 300 члена, но сега няколко души ме помолиха да ги отпиша, защото fetchmail им служи толкова добре, че вече няма нужда да следят списъка! Може би това е част от нормалния жизнен цикъл на един зрял проект, разработван в базарен стил. 
 

Истинската повратна точка в проекта беше когато Хари Хокхайзер ми изпрати основата на код за препращане на поща към SMTP-порта на клиентска машина. Осъзнах почти веднага, че стабилна реализация на тази възможност ще направи всички други режими за доставка на поща излишни.

В течение на много седмици променях fetchmail по малко и чувствах, че интерфейсът му е използваем, но доста неудобен – тромав и с твърде много допълнителни опции навсякъде. Опциите да се изпраща получената поща към специална пощенска кутия или на стандартния изход особено ме притесняваха, но не можех да разбера точно защо.

Когато се замислих за препращане на съобщенията към SMTP, разбрах, че popclient се опитва да прави твърде много неща. Беше проектиран да бъде както програма за транспортиране на поща (mail transport agent, MTA), така и програма за локална обработка на пощата (local delivery agent, LDA). Ако използвах препращане към SMTP, можех да се отърва от цялата работа с MDA и да направя програмата само MTA, като подавам пощата на други програми за локална обработка, точно както sendmail.

Защо да се занимавам с всичките сложнотии по конфигурирането на MDA или поддръжката на пощенска кутия, когато е почти сигурно, че всяка платформа с поддръжка на TCP/IP ще поддържа и порт 25? Особено когато това означава, че изтеглената поща ще изглежда като нормална поща от подателя, което всъщност искахме ние.

Тук има няколко полезни урока. Първо, идеята за SMTP-препращане беше най-голямата полза от това, че се опитах да използвам методите на Линус. Потребител ми даде тази страхотна идея и всичко, което трябваше да направя, е да разбера значението й.

11. Освен да имате добри идеи, трябва да можете да разпознавате добрите идеи на вашите потребители. Понякога последното е по-важно.

Интересно, човек бързо разбира, че ако е напълно искрен по отношение на това колко много дължи на други хора, светът като цяло ще се държи така, сякаш се е сетил за всичко сам и просто се отнася скромно към вродения си гений. Това особено добре си личи при Линус!

(Когато изнасях лекция на конференцията за Perl през август 1997, Лари Уол беше на първия ред. Като стигнах до предния параграф, той извика в библейски стил "Кажи им, кажи им, братко!" Цялата публика се разсмя, защото знаеха, че така стана и с човека, измислил Perl.)

Само няколко седмици след като започнах моя проект по същия начин, започнах да получавам подобни похвали не само от потребителите, но и от други хора, до които бяха достигнали слуховете. Запазих някои от тези писма; ще ги погледна някой ден, ако започна да се чудя дали животът ми е бил смислен.)

Има обаче още два основни урока, които са общи за всякакъв вид начинания.

12. Често най-изненадващите и новаторски решения се получават, когато човек осъзнае, че концепцията му за проблема е грешна.

Бях се опитвал да реша грешния проблем, като продължавах да разработвам popclient; като комбинация на MTA и MDA с всякакви странни начини за локална доставка на поща. Структурата на fetchmail трябваше да се проектира наново като чисто MTA приложение, част от нормалния път за доставка на поща през SMTP.

Когато стигнете до задънена улица в разработката – когато не виждате как да оправите нещата в следващия patch - често е време да се запитате не дали имате верен отговор, а дали задавате правилния въпрос. Може би проблемът трябва да се преформулира.

Точно това направих и аз. Очевидно правилното решение беше: (1) да се добави пренасочване към SMTP, (2) по подразбиране да се установява този режим. и (3) да се махнат всички други режими за доставка и най-вече тези към файл и стандартен изход.

Известно време се колебаех за стъпка 3, защото се страхувах да не разочаровам потребителите, разчитащи на алтернативните режими за доставка. На теория можеха веднага да преминат на .forward файлове или еквиваленти, за да получат същия резултат. На практика преходът можеше да се окаже по-заплетен.

Когато се реших, ползата се оказа огромна. Най-тромавите части от драйвера изчезнаха. Конфигурирането стана значително по-просто – не се налагаше да се уточняват системен MDA и потребителска пощенска кутия, нито пък да се тревожа дали операционната система поддържа заключване на файлове.

Освен това избегнах единствения начин да се загуби поща. Ако се посочеше файл за доставка на пощата и дискът се запълнеше, новопристигналите писма се губеха. Това не може да се случи, ако пощата се препраща към SMTP сървър, защото той няма да върне ОК ако съобщението не може да се достави или поне да се отложи за по-нататъшна обработка.

Освен това се подобри производителността (макар и не толкова, че да се забележи от пръв поглед). Друго не съвсем незначително предимство беше, че ръководството към програмата стана много по-просто.

По-късно трябваше да върна възможността за доставяне на поща чрез посочен от потребителя MDA, за да могат да се обработват някои неясни ситуации, отнасящи се до динамичен SLIP. Обаче намерих много по-прост начин да го направя.

Поуката? Не се колебайте да изхвърлите излишни части, ако това може да стане без загуба на ефективността. Антоан дьо Сент-Екзюпери (който бил авиатор и проектант на самолети, когато не се занимавал с писане на класически детски книжки) казал:

13. "Съвършенство (в проектирането) не се постига, когато няма какво да се добави, а когато няма какво повече да се махне."

Когато кодът ви става и по-добър, и по-прост, значи сте на прав път. А и по този начин fetchmail придоби свой собствен характер, различен от неговия предшественик popclient.

Беше време за смяна на името. Новият дизайн приличаше много повече на sendmail, отколкото popclient – и двете програми бяха MTA приложения, но докато sendmail просто изпраща поща, новият popclient: първо я изтегляше и след това я препращаше. И тъй, два месеца след като започнах проекта, преименувах програмата на fetchmail.

В тази история има един по-общ урок. Не само откриването и поправянето на грешки може да става паралелно – разработването и (може би до изненадваща степен) изследването на програмната структура също. Когато разработването става силно итеративно, разработването и подобренията могат да станат специални случаи на откриване на грешки – пропуски в първоначалните възможности или концепции на софтуера.

Дори и на по-високо ниво на проектиране може да бъде много полезно да има множество сътрудници, които да оглеждат структурата на вашия продукт. Представете си как езерце вода намира точка на оттичане, или още по-добре, как мравки търсят храна – на практика случайно изследване на средата, последвано от използване на намерения източник, като между двете има гъвкава система за комуникация. Този подход работи много добре – както стана с мен и Хари Хокхайзер, на някой от сътрудниците ви, може да му хрумне супер идея, която вие сте пропуснали, защото сте фокусирани малко по-тясно. 
 

Вече си имах изчистен и оригинален проект – код, за който знаех, че работи добре, защото го използвах всеки ден, както и нарастващ списък от бета-тестери. Бавно ме осени идеята, че вече не се занимавам с тривиална програмка, която може случайно да се окаже полезна за няколко души. Имах програма. от която всеки потребител на Unix със SLIP/PPP поща би могъл да се нуждае.

С възможността за SMTP препращане, тя се откъсна достатъчно напред от конкуренцията, за да стане потенциален "хит в категорията", една от онези класически програми, която запълва нишата си толкова компетентно, че алтернативите не само се отхвърлят, но и почти се забравят.

Мисля, че човек не може да се стреми към или да планира такъв резултат. Той трябва да бъде въвлечен в него от идеи толкова мощни, че след това резултатът да изглежда неизбежен, естествен, дори предопределен. Единственият начин да се натъкне човек на такива идеи е да има много идеи – или да има добра преценка, за да доведе добрите хрумвания на други хора отвъд представите на създателите им

Анди Таненбаум имаше оригиналната идея да направи прост Unix за IBM PC, който да използва като учебно помагало. Линус Торвалдс доведе концепцията за Minix по-далеч, отколкото Анди вероятно си е представял – и тя се превърна в нещо чудесно. По същия начин (макар и в по-малък мащаб) аз взех някои идеи от Карл Харис и Хари Хокхайзер и ги разработих усилено. Нито един от нас не беше "оригинален" по онзи романтичен начин, който хората смятат за гениален. И всъщност, повечето научни, технически и софтуерни разработки не се дължат на чист гений, противно на хакерската митология.

Тъй или иначе, резултатите бяха доста напредничави – всъщност, точно онзи успех в живота, за който всеки хакер мечтае! А това означаваше, че ще трябва да поставя стандартите си още по-високо. За да направя fetchmail на нивото, на което вече виждах, че може да бъде, трябваше да реализирам не само нещата, от които аз се нуждаех, но и такива, които биха се използвали от други. При това програмата трябваше да си остане проста й стабилна.

Първата и несъмнено най-важна характеристика, която написах след като осъзнах това, беше поддръжката на multidrop – възможността да се изтегля поща от общата кутия на група потребители и след това да се разпраща на отделните получатели.

Реших да добавя тази възможност отчасти защото някои потребители ме врънкаха за нея, но най-вече защото си мислех, че така ще махна някои грешки от кода, понеже щеше да се наложи да се справям с адресирането на пощата в пълния му вид. Така и се оказа. Да накарам обработката на адреси (така, както е описана в RFC 822, http://info.internet.isi.edu:80/in-notes/rfc/files/rfc822.txt) да работи правилно ми отне доста дълго време, не защото отделните аспекти са трудни, а защото трябва да се имат предвид купища зависими един от друг дребни детайли. Все пак multidrop адресирането се оказа отлично решение. Така разбрах, че

14. Всеки инструмент трябва да върши работата, за която е предназначен, но един наистина добър инструмент може да се използва за неща, за които не сте и предполагали.

Неочакваната полза в случая се оказа възможността за поддръжка на mailing list като самия списък и alias-файловете се пазят върху клиентската страна на SLIP/PPP връзката. Това означава, че някой с лична машина, свързана към ISP, може да поддържа mailing list без да му се налага непрекъснато да се обръща към alias-файловете на доставчика.

Друга важна промяна, за която настояваха бета-тестерите, беше поддръжката на работа с 8-битов MIME. Това беше доста лесно, защото се бях старал да запазвам осмия бит навсякъде. Не защото очаквах, че ще ми трябва в бъдеще, по-скоро следвах друго правило:

15. Когато пишете междинна програма от какъвто и да е вид, старайте се да променяте потока данни колкото може по-малко – и никога не изхвърляйте информация, освен ако получателят не ви накара.

Ако не бях следвал това правило, поддръжката на 8-битов MIME щеше да бъде трудна и пълна с грешки. Сега обаче трябваше само да прочета RFC 1652 (http://info.internet.isi.edu:80/in-notes/rfc/files/rfc1652.txt) и да добавя тривиален код за генериране на подходящ header.

Някои потребители от Европа ме врънкаха да добавя възможност за ограничаване броя на съобщенията, изтеглени за една сесия (за да могат да контролират по-скъпите си телефонни сметки). Съпротивлявах се на това доста дълго, и все още не съм много щастлив от това. Но ако пишеш за света, трябва да слушаш клиентите си – това не се променя само защото не ти плащат. 
 

Преди да се върнем на общи въпроси относно софтуерното производство, има още няколко полезни урока, които могат да се извлекат от fetchmail.

Синтаксисът на rc-файловете включва излишни ключови думи, които се игнорират напълно от обработващата програма. Техният формат обаче е доста по-близък до нормален английски, отколкото традиционните двойки ключ-стойност, които се получават като се махнат излишните фрагменти.

Всичко започна като късен нощен експеримент, когато забелязах как декларациите в rc-файловете започват много да приличат на мини-език. (Това беше и причината да сменя ключовата дума "server" в оригиналния popclient на "poll").

Струваше ми се, че ако се опитам да направя този език по-близък до нормален текст, ще го направя по-лесен за използване. Макар че съм твърд привърженик на школата "щом може, нека е език", както в случая с Emacs, HTML и много системи за бази данни, обикновено не съм голям почитател на близките до човешкия езици.

Обикновено програмистите предпочитат точни и компактни изрази без излишни елементи. Това е културно наследство от времето, когато изчислителните ресурси са били скъпи и обработката на изходния код е трябвало да бъде колкото е възможно по-евтина и проста. Английският, с около 50% излишна информация, тогава е изглеждал много неподходящ.

Това обаче не е причината обикновено да избягвам синтаксис, близък до нормален английски; тук я споменавам, само за да я опровергая. При днешните евтини машини краткостта на израза не трябва да е самоцел. Днес е по-важно един език да е удобен за хората, отколкото да се обработва лесно от компютъра.

Все пак има причини човек да е предпазлив. Едната е сложността на обработката – тя не трябва да достига точка, в която е значителен източник на грешки и объркване сред потребителите. Другата причина е, че за да се направи един синтаксис "подобен на нормален език", често означава въпросният "нормален" език да е доста изкривен, дори до степен, в която външната прилика с естествен език е толкова объркваща, колкото би бил и традиционен синтаксис. (Това си личи в много от тъй наречените езици от "четвърто поколение" за описване на заявки към бази данни).

Синтаксисът на контролните файлове на fetchmail изглежда избягва тези проблеми, защото използваният език е крайно ограничен. Той не е универсален език, нещата, които изразява, не са много сложни и затова има малка възможност за объркване при преминаването от малко подмножество на английския към въпросния език. Мисля, че тук има една по-голяма поука:

16. Ако правите език, който далеч не е еквивалентен на машина на Тюринг, може да си позволите разточителство в синтаксиса му.

Друг урок в свързан със защита чрез скриване на информация. Някои потребители на fetchmail ме молиха да съхранявам паролите кодирани в rc-файла, за да не могат натрапници да ги открият.

Не го направих, защото това не добавя никаква защита. Всеки, които се е добрал до права да чете гс-файла, ще може да изпълни и fetchmail – а ако му трябва паролата ви, ще извади декодиращия код от самия fetchmail.

Всичко, което кодирането на паролите във файла .fetchmailrc би направило, е да даде фалшиво чувство на сигурност на хората, които не мислят много-много. Общото правило е:

17. Една система за защита е сигурна само докато остава в тайна. Пазете се от псевдо-тайни. 
 

Хората, които преглеждаха в началото тази статия и тези, пред които говорих за нея, непрекъснато повдигаха въпроса какви са необходимите условия за успешен проект в базарен стил, включително квалификациите на този, който води проекта и състоянието на кода, когато той става обществено състояние и започва да събира около себе си общност от разработчици.

Достатъчно очевидно е, че един проект не може от самото начало да започне в базарен стил. Така може да се тества, да се откриват грешки и да се правят подобрения, но би било много трудно да се започне. Линус не се е опитвал да прави това. Хората трябва да имат нещо работещо, с което да си играят.

Когато започнете да изграждате своята общност от разработчици, ще трябва да можете да представите една обещаваща програма. Не е необходимо тя да работи идеално. Може да бъде груба, бъглива, непълна и лошо документирана. Това, което тя задължително трябва да прави обаче, е (а) да работи и (б) да убеди потенциалните сътрудници, че в близкото бъдеще от нея може да стане нещо наистина хубаво.

Linux и fetchmail излязоха на бял свят със силни и привлекателни основни възможности. Много хора, които мислят за базарният модел по подобен начин, правилно усещат, че това е много важно и правят заключението, че е задължително този, който води проекта, да е много умен и да има силна интуиция

Но Линус заимства своя проект от Unix. Аз взех моя от popclient (макар че след това той се промени много, при това в доста по-голяма степен, отколкото Linux). Трябва ли координаторът на един отворен проект наистина да има изключителен талант или просто да може да използва таланта на другите?

Мисля, че не е толкова важно координаторът да може да прави брилянтни проекти, но е абсолютно задължително да може да разпознава добрите идеи на другите.

Както Linux. така и fetchmail са пример за това. Линус, макар и да не е (както стана дума по-рано) изключително оригинален, показа способността си да разпознава добрите идеи и да ги включва в ядрото на Linux. А аз вече описах как най-важната идея за fetchmail (препращането към SMTP) ми беше дадена от някой друг.

Ранните читатели на този документ ме похвалиха, като предположиха, че съм склонен да омаловажавам оригиналността на базарните проекти, защото се оправям доста добре сам и поради това го смятам за даденост. Може би има известна истина в това – проектирането (за разлика от кодирането и поправката на грешки) със сигурност е най-силното ми качество.

Но проблемът с хитростите и оригиналността в проектирането на софтуер е, че те стават навик – човек започва да прави нещата хитри и сложни, вместо да ги държи стабилни и прости. Случвало ми се е да затъвам с проекти поради тази грешка, но при fetchmail успях да избягна това.

Ето защо вярвам, че fetchmail успя отчасти защото се въздържах да се правя на хитър; това може да служи като аргумент, че оригиналността не е от съществено значение за базарните проекти. Вземете и Linux. Представете си, че Линус Торвалдс се беше опитал да прави фундаментални открития в дизайна на операционни системи – щеше ли да бъде вероятно полученото ядро да е толкова стабилно и успешно като сегашното?

Някакви основни умения за проектиране и писане на програми са необходими, разбира се, но предполагам, че почти всеки, който мисли сериозно да стартира отворен проект вече е над този минимум. Самата общност на привържениците на отворените проекти оказва леко влияние на хората да не започват проекти, с които не могат да се справят. Досега това изглежда работи доста добре.

Има още едно качество, което обикновено не се свързва с разработката на софтуер и което според мен е толкова важно, колкото и умението да се проектира един базарен проект – а може би дори и по-важно. Един координатор или ръководител на такъв проект трябва да има добра способност да общува с хората.

Това би трябвало да е очевидно. За да изгради общност от разработчици, той трябва да привлича хора, да ги заинтересува в това, което прави и да ги държи доволни от работата, която са свършили. Техническата компетентност допринася много за тази цел, но тя далеч не е всичко. Личността, която представяте, също е важна.

Не е случайно, че Линус е симпатяга, който кара хората да го харесват и да искат да му помогнат. Не е случайно и че аз съм енергичен екстроверт, който се радва да работи в екип и има някои от чертите и инстинктите на комик. За да работи базарният модел, умението поне малко да се очароват хората е от огромна помощ. 
 

Вярно е писано: най-добрите програми започват като личните решения на ежедневните проблеми на автора им и се разпространяват, защото се оказва, че са типични за голям клас потребители. Което ни довежда до правило номер 1, изказано може би по-полезно така:

18. За да решите интересен проблем, започнете оттам да намерите проблем, който ви е интересен лично на вас.

Така беше с Карл Харис и неговия popclient, така беше и с мен и fetchmail. Но това е известно от много време. Интересното нещо, това, на което изглежда историите на Linux и fetchmail изискват да се обърне внимание, е следващият етап – еволюцията на софтуера в присъствието на голяма и активна общност от потребители и сътрудници.

В "The Mythical Man-Month" (Митичният човекомесец), Фред Брукс отбеляза, че програмисткото време не е абсолютно; добавянето на разработчици към един закъснял със сроковете софтуерен проект само го забавя още повече. Той твърди, че сложността и трудностите в комуникацията при един проект са пропорционални на квадрата на броя програмисти, докато свършената работа се покачва едва линейно. Оттогава това твърдение е известно като Закон на Брукс 
и се смята в голяма степен за вярно. Но ако законът на Брукс отразяваше цялата картина, Linux не би бил възможен.

Класическата "Психология на компютърното програмиране" на Джералд Уайнберг предлага една основна корекция на Брукс. В неговата дискусия на "самоотверженото програмиране", Уайнберг отбелязва, че ако разработчиците 
не държат кода си затворен, а насърчават други да търсят грешки и потенциални подобрения, въпросните подобрения се правят драстично по-бързо, отколкото другаде.

Изборът на термините, използвани от Уайнберг, може би е причина анализът му да не получи признанието, което заслужава – описанието на Интернет хакерите като "самоотвержени" предизвиква усмивка. Но мисля, че твърденията му изглеждат по-смислени днес отколкото когато и да било.

Историята на Unux би трябвало да ни подготви за това. което научихме от Linux (и което експериментално проверих в по-малък мащаб като нарочно копирах методите на Линус). Тоест, макар писането на програми да остава по същество самостоятелна дейност, наистина големите неща се получават като се привлече вниманието и умствената мощ на цяла една общност. Разработчик, който използва ума си в затворен проект, ще изостане в сравнение с този, който знае как да създаде отворен, еволюиращ контекст, в който обратната връзка по отношение на архитектурата, кода, откриването на грешки и други подобрения става от страна на стотици (може би дори хиляди) хора.

Но традиционният свят на Unix не позволяваше този подход да се докара до край по няколко причини. Едната беше законовите ограничения на различните лицензи, търговски тайни и комерсиални интереси. Друга (в ретроспекция) беше, че Интернет все още не беше достатъчно развита.

Преди Интернет да стане достатъчно евтина, имаше няколко концентрирани в географско отношение общности, където се насърчаваше "самоотверженото" програмиране на Уайнберг. Bell Labs, лабораторията по изкуствен интелект в MIT, университета в Berkeley – те станаха дом на проекти, които са легендарни и все още жизнеспособни. 
 

Linux беше първият проект, който направи сериозен и успешен опит да използва целия свят като източник на талант. Не мисля, че е съвпадение факта. че раждането на Linux стана по времето, когато се роди World Wide Web, и че Linux напусна детството си в същия период през 1993-1994, когато се разви ISP индустрията и интересът към Интернет нарасна експлозивно. Линус беше първият човек, който се научи как да играе по новите правила, които вездесъщата Интернет направи възможни.

Макар евтиният достъп до Интернет да е основно условие за еволюцията на Linux модела, не мисля, че той е достатъчен. Друг важен фактор е развитието на ръководен стил и правила на сътрудничество, които биха позволили на разработчиците да привличат сътрудници и да получават максимална полза от средата.

Какъв обаче е този стил и какви са тези правила? Те не могат да са базирани да силови взаимоотношения – а дори и да можеха, ръководството чрез принуда не би дало резултатите, които виждаме. Уайнберг цитира автобиографията на руския анархист от 19-ти век Пьотр Алексеевич Кропоткин "Мемоарите на един революционер" като добър пример за това:

"Тъй като бях отгледан в семейството на притежател на крепостни селяни, навлязох в активен живот, както и всички млади хора по моето време, с доста голяма увереност в необходимостта от нареждане, заповеди, порицания, наказания и тем подобни. Но когато още на ранен етап се наложи да ръководя сериозни начинания и да работя със [свободни] хора, и когато всяка грешка водеше веднага до големи последствия, започнах да оценявам разликата в действията, основани на заповеди и дисциплина, и тези, основани на принципите на общо разбирателство. Първото работи великолепно във военна обстановка, но не струва нищо в реалния живот, където резултат може да бъде постигнат само чрез големи усилия от страна на много хора с еднаква цел."

"Големите усилия на много хора с еднаква цел" е точно това, което изисква един проект като Linux – а "действията, основани на заповеди" са на практика невъзможни за приложение сред доброволци от този рай на анархистите, който наричаме Интернет. За да работят и да се конкурират ефективно, хакери, които искат да водят отворени проекти, трябва да се научат как да набират и насърчават общности по начина, който Кропоткин неясно нарича "принцип на общо разбирателство". Те трябва да се научат да използват закона на Линус.

По-рано се позовах на "ефекта на Делфи" като вероятно обяснение за закона на Линус. Но по-мощни аналогии с адаптивни системи в биологията и икономиката сами се налагат. Светът на Linux се държи в много отношения като свободен пазар или екологична система, сбор от егоистични агенти, които се опитват да извлекат максимална полза, което предизвиква спонтанна самокоригираща се организация, по-сложна и ефективна отколкото би постигнало каквото и да е централно планиране. Тогава точно тук е мястото, където трябва да се търси "принципа на общо разбирателство".

"Ползата", която хакерите на Linux се опитват да максимизират, не е икономическа, а е свързана с тяхното собствено удовлетворение и репутацията им сред другите хакери. (Някой би могъл да нарече мотивацията им "алтруистка", но това не взема под внимание факта, че алтруизмът сам по себе си е форма на лично удовлетворение за алтруиста). Такива доброволни организации не се срещат никак рядко – една, в която участвам от дълго време, е организацията сред почитателите на научната фантастика, която, за разлика от хакерите, открито признава желанието за издигане на репутацията сред другите фенове като основен двигател за развиването на доброволна дейност.

Линус, като се поставя успешно в ролята на "пазител" на проект, при който разработката се прави главно от други хора, и като подхранва интереса към него, докато проекта стане способен да се самоподдържа, показва отлично разбиране на "принципа за разбирателство" на Кропоткин. Този квази-икономически поглед върху света на Linux ни позволява да видим как се прилага въпросното разбирателство.

Можем да разглеждаме методите на Линус като начин за създаване на ефикасен пазар на "репутация" – който да свързва егоизма на отделните хакери колкото може по-здраво с постигането на една трудна цел, което може да стане само със съвместна работа. С моя проект fetchmail показах (макар и в по-малък мащаб), че тези методи могат да се повторят с добър резултат. Може би дори съм го направил малко по-съзнателно и систематично от Линус.

Много хора (особено тези, които по принцип не вярват в свободните пазари) биха очаквали една общност от самостоятелно действащи егоисти да е фрагментирана, разпокъсана, прахосническа, потайна и враждебна. Такива очаквания обаче се опровергават от (и това е само един от примерите) смайващото разнообразие, качество и дълбочина на документацията на Linux. Тя е цяло чудо, като се има пред вид, че програмистите мразят да пишат документация. Тогава как се получава така, че Linux хакерите са написали толкова много? Очевидно свободният пазар на "репутация" при Linux работи по-добре за налагането на добродетелно, насочено към другите поведение, отколкото масивно спонсорираната документация на производителите на комерсиален софтуер.

Както fetchmail, така и ядрото на Linux показват, че като се задоволява егото на много други хакери, един силен разработчик/координатор може да използва Интернет. за да получи предимствата на многото разработчици без да допусне проекта да се превърне в хаотична каша. Затова на закона на Брукс предлагам да противопоставим следното:

19. При условие, че координаторът на разработката има среда, добра поне колкото Интернет, и знае как да ръководи, без да принуждава, много глави са неизбежно по-добре от една.

Мисля, че бъдещето на отворения софтуер ще принадлежи на хора, които знаят как да играят играта на Линус, хора, които ще оставят катедралният стил зад гърба си и ще прегърнат базара. Това не означава, че индивидуалните способности и талант на хората няма да имат значение; по-скоро мисля, че предният фронт на отворения код ще принадлежи на хора, които започват със собственият си талант и способности, и след това ги умножават чрез ефективното конструиране на доброволни общности с общи интереси.

А може би и не само бъдещето на отворения код. Никой затворен производител на софтуер не може да се сравнява с таланта, който общността на Linux може да отдаде за решаването на даден проблем. Много малко могат дори да си позволят да наемат повече от 200-те (а през 1999-та и 600) души, които допринесоха за разработката на fetchmail.

Може би накрая културата на отворения код ще надделее не защото съвместната работа е правилна от морална гледна точка или защото "кътането" на софтуера е морално грешно (ако приемем, че вярвате в последното, което нито Линус, нито аз правим), а просто защото затворения код не може да спечели надпреварата с отворения такъв, който може да вложи с порядъци повече квалифицирано време в един проблем. 
 

Първоначалната статия "Катедралата и базарът" свършваше с горната визия – щастливи тълпи от програмисти-анархисти, свързани с Интернет, задминаващи йерархичния свят на конвенционалния затворен софтуер.

Много скептици обаче не бяха убедени, и въпросите, които задаваха, заслужават внимание. Повечето от възраженията се свеждаха до това, че се подценява ефекта на увеличена производителност при конвенционалния мениджмънт.

Традиционно ориентирани софтуерни разработчици често възразяват, че леснотата, с която групите в света на отворения софтуер се формират, променят и разпускат, унищожава до голяма степен ефекта от очевидното превъзходство по отношение на броя хора в сравнение с една затворена разработка. Те отбелязват, че в разработката на софтуер това, което има значение, е продължителната поддръжка и степента, до която клиентите могат да очакват инвестиции в продукта, а не само колко хора са хвърлили щипка в гърнето и са го оставили да ври.

В този аргумент със сигурност има нещо. Всъщност във "Вълшебното гърне" (The Magic Cauldron, http://www.tuxedo.org/~esr/writings/magic-cauldron/) разработих идеята, че очакваната бъдеща стойност на поддръжката е ключът към икономиката на софтуерното производство.

Този аргумент обаче крие и много проблеми, той неявно приема, че отворената разработка не може да постигне такова продължително развитие. Всъщност вече има отворени проекти, които поддържат посоката си на развитие и имат ефективна поддържаща общност в продължение на доста дълъг период от време без онези управленчески структури и контрол, които конвенционалният мениджмънт смята за съществени. Разработката на редактора GNU Emacs е един краен и поучителен пример – той е погълнал усилията на стотици автори в продължение на петнайсет години и ги е превърнал в унифицирана архитектура, въпреки честата смяна на хората и факта, че само един човек (самият автор) е бил активен непрекъснато през целия този период. Никой текстов редактор със затворен код не е имал толкова дълъг живот.

Това подсказва, че има причина да се оспорват предимствата на конвенционално управляваната разработка на софтуер, която причина е независима от останалите аргументи на базарния срещу катедралния стил. Ако е възможно GNU Emacs да запази постоянна архитектура за повече от петнайсет години, или пък операционна система като Linux да прави същото за повече от осем години на бързо сменящи се хардуер и платформени технологии, и ако (какъвто наистина е случаят) има много отворени проекти с добра архитектура, просъществували повече от пет години – тогава можем да се запитаме каква ни е ползата от огромните трудности при конвенционалната разработка на софтуер, ако изобщо има някаква полза.

Каквато и да е тя, със сигурност не включва надеждно приключване в срок, вместване в рамките на бюджет, или реализация на планирания набор от характеристики. Рядко един "управляван" проект изпълнява дори една от тези цели, да не говорим за всичките три. Изглежда, че ползата не е и способност за адаптация към промени в технологиите и икономическия контекст по време на живота на проекта – отворените проекти се оказват много по-ефективни в това отношение (както може да види човек, ако сравни например 30-годишната история на Интернет с краткия полуживот на затворените мрежови технологии, или пък цената за преминаване от 16 към 32 бита в Microsoft Windows в сравнение с почти безпроблемната миграция на Linux през същия период, не само на платформите, базирани на Intel, а и на повече от десет други хардуерни платформи, включително 64-битовата Alpha).

Едно нещо, което според хората може да им даде традиционното разработване е, че има някой, който да държат отговорен по закон и от който може потенциално да се иска компенсация, ако нещата се объркат. Но това е илюзия повечето софтуерни лицензи изрично отричат всякаква отговорност, да не говорим за гаранции за работоспособност – а случаите на успешна компенсация за неработоспособен продукт са изключително и все по-редки. Но дори и да не беше така, едва ли смисълът на цялата работа е в това да се чувстваш удобно, защото има кого да съдиш. Хората не искат съдебни процеси, а работещ софтуер.

Тогава каква е ползата от тъй наречения мениджмънт?

За да разберем това, трябва да видим какво вярват че правят мениджърите на софтуерните разработки. Една жена, която познавам, и която изглежда е доста добра в тази работа, казва, че управлението на един софтуерен проект има пет функции:

1. Да дефинира целите и да държи всички ориентирани в една и съща посока.

2. Да наблюдава внимателно разработката и да се увери, че няма да се пропуснат критични подробности.

3. Да мотивира хората да вършат скучна, но необходима черна работа.

4. Да организира нещата така, че да се постигне максимална производителност.

5. Да се управляват ресурсите, необходими за поддръжката на проекта.

Очевидно смислени цели, всяка една от тях. Но в модела на отворен код и неговия социален контекст те започват да изглеждат странно не на място. Ще ги разгледаме в обратен ред.

Моята позната казва, че голяма част от управлението на ресурсите се състои в това да ги защитаваш – веднъж като имаш хората, машините и офис-пространство, трябва да ги защитаваш от другите мениджъри, които се опитват да се доберат до същите ресурси, и от началството, което се опитва да постигне най-ефективно използване при ограничена наличност. Но разработчиците в един отворен проект са доброволци, самоизбрани както по интерес, така и по способността си да допринасят за развитието на проектите, в които участват (това остава до голяма степен вярно даже и когато им се плаща заплата, за доразвият даден отворен проект). Доброволността автоматично се грижи за "атакуващата" част от разпределението на ресурсите – хората донасят ресурсите със себе си. А за един мениджър има малка или никаква нужда да минава "в защита" в конвенционалния смисъл.

Така или иначе в един свят на евтини PC-та и бързи Интернет връзки по-често се оказва, че единствения ограничаващ ресурс е квалифицираното внимание. Когато отворените проекти замират, това на практика никога не става поради липса на машини, връзка или офис-пространство. Те престават да се развиват само когато самите разработчици загубят интерес. 
 

При това положение, двойно по-важно е участниците в един отворен проект да се организират за максимална производителност чрез самоизбиране – а социалната среда е такава, че се търси изключителна компетентност. Моята позната, наясно както със света на отворения код, така и с големи затворени проекти, вярва, че отворените програми са успешни отчасти защото тяхната култура приема само най-талантливите 5% или там някъде от всички програмисти. Тя прекарва повечето от времето си, като организира работата на останалите 95%, тъй че знае от първа ръка разликата в горе-долу 100-те процента производителност между най-способните програмисти, и просто компетентните такива.

Тази разлика винаги е повдигала неудобния въпрос: дали на индивидуалните проекти, а и на тази област като цяло, няма да им е по-добре без повече от 50-те процента от най-малко способните? Предвидливите мениджъри отдавна са разбрали, че ако единствената цел на конвенционалния мениджмънт в софтуерното производство беше да превръща най-малко способните от чиста загуба в минимална печалба, цялата работа може и да не си струва.

Успехът на отворената общност изостря значително този въпрос, като дава твърдо доказателство, че често е по-евтино и по-ефективно да се използват самоизбрани доброволци от Интернет. отколкото да се управляват цели сгради, пълни с хора, които биха предпочели да правят нещо друго.

Което удобно ни довежда до въпроса за мотивацията. Еквивалентен и често срещан начин за изразяване на гледната точка на моята позната е, че традиционният мениджмънт е необходима компенсация за зле мотивирани програмисти, които иначе не биха свършили добра работа.

Обикновено този отговор върви заедно с твърдението, че на отворени проекти може да се разчита само, ако трябва да се върши привлекателна и интересна работа; всичко друго би останало настрана (или недоправено), освен ако не се изстиска от парично мотивирани пионки, с мениджъри, размахващи камшик над тях. Психологичните и социалните причини, които ме карат да се отнасям скептично към това твърдение, съм изложил в "Homesteading the Noosphere". За настоящите ни цели обаче, мисля че е по-интересно да видим какви биха били следствията, ако го приемем за вярно.

Ако конвенционалният, затворен, силно управляван стил на софтуерна разработка се защитава наистина само от един вид линия Мажино – проблеми, които водят до скука, тогава той би останал жизнеспособен в някоя индивидуална област само, докато не се намери някой, намиращ проблема за наистина интересен и никой друг не намира начин да го заобиколи. Защото в момента, в който се появи отворен проект – конкуренция на "скучен" софтуер, клиентите ще знаят, че с него се е захванал човек, избрал точно този проблем заради самия него – което, както и при другите видове творческа работа, е много по-ефективен мотиватор от парите сами по себе си. (Интересно дали има отворени проекти за счетоводен софтуер? – бел. прев.)

Тогава да се държи конвенционална мениджърска структура единствено с цел да мотивира е вероятно добра тактика, но лоша стратегия – бърза победа, но в дългосрочен план – сигурна загуба.

И тъй, изглежда конвенционалното ръководство е в по-неизгодна позиция спрямо отвореното разработване по две точки (разпределение на ресурсите и организация), и на изживяване по отношение на трета (мотивацията). Освен това бедният мениджър няма да получи утеха и от проблема с изпускането на важните подробности. Най-силният аргумент в полза на отворената общност е, че едновременната работа на много хора бие всички конвенционални средства когато става въпрос да не се изпускат дребни детайли.

Можем ли да спасим поне дефинирането на цели като оправдание за допълнителните проблеми при конвенционалната разработка? Може би, но за тази цел ще трябва да си намерим причина да повярваме, че ръководните комитети и корпоративните планове могат по-успешно да дефинират подходящи и широко споделяни цели, отколкото ръководителите на проекта и ветераните-участници, които изпълняват аналогична роля в отворения свят.

Малко трудно е да се приеме този възглед. И причината не е толкова в доказателствата в полза на отворения код (дългия живот на Emacs, или способността на Линус Торвалдс да мобилизира орди разработчици с приказки за "световно господство"). По-скоро проблемът е в изключителната неспособност на конвенционалните механизми да дефинират цели за софтуерните проекти.

Една от най-известните теореми в софтуерното производство е, че 60 до 75 процента от конвенционалните софтуерни проекти или никога не се завършват, или се отхвърлят от потребителите, за които са предназначени. Ако тези числа са верни (а никога не съм срещал мениджър с поне малко опит. Който да ги оспорва), то се оказва, че повечето проекти си поставят цели, които са или (а) реално непостижими, или (б) просто напълно погрешни.

Това, повече от който и да е друг проблем, е причината самата фраза "ръководен комитет" да предизвиква студени тръпки по гърба на слушателя – дори (а може би и особено) ако той е мениджър. Дните, когато това се случваше само на програмисти, отдавна са минали.

Тогава нашият отговор към традиционния мениджър на софтуерни разработки е прост – ако отворената общност наистина подценява ползата от конвенционален мениджмънт, защо толкова много от вас показват презрение към работата си?

Още веднъж, наличието на отворени проекти изостря значително въпроса – защото ние харесваме това, което правим. Нашите творчески игри жънат технически, пазарни и интелектуални успехи със смайваща скорост. Ние доказваме не само, че можем да правим по-добър софтуер, но че удоволствието от това е важен капитал.

Две и половина години след първата версия на това есе най-радикалната мисъл, която мога да предложа за завършек не е визията за софтуерен свят, доминиран от отворен софтуер – това, в крайна сметка, изглежда разумно предположение за много здравомислещи хора в костюми днес.

По-скоро искам да направя предположението, че тук се крие по-широк урок относно софтуера (а вероятно и всеки друг вид творческа или професионална работа). Човешките същества обикновено са доволни да работят по една задача, когато тя попада в един вид оптимална зона – не толкова лесна, че да е отегчителна. и не толкова трудна за постигане. Щастлив програмист е този, който не е пренебрегнат, нито пък натоварен със зле формулирани цели и стрес в работата. Удоволствието от работата води до ефективност.

Ето защо да свързваш работата си със страх и ненавист (дори и това да се изразява само в закачането на шеговити карикатури и картички по стените) трябва само по себе си да се счита за знак. че цялата работа е пропаднала. Удоволствието, хуморът и игривостта са наистина ценни неща – по-горе не споменах "щастливите орди" само заради хубавия израз, и не е просто шега, че символът на Linux е гушкав симпатичен пингвин.

Може дори да се окаже, че най-важният ефект от успеха на отворения софтуер е да ни научи, че играта е икономически най-ефективният начин за творческа работа. 
 

Този документ беше подобряван след разговорите ми с много хора, които ми помогнаха да оправя грешките в него. Особено съм благодарен на Джеф Дътки (dutky@wam.umd.edu). който предложи формулировката за паралелността на дебъгването и ми помогна да разработя анализа, който следва от нея. Също така на Нанси Лебовиц (nancyl@universe.digex.net) за предложението й да подражавам на Уайбърг като цитирам Кропоткин. Значителна критика дойде и от Джоан Езлингер (wombat@kilimanjaro.engr.sgi.com) и Марти Франц (marty@net-link.net). Глен Ванденбург (glv@vandenburg.org) посочи значението на самоизбирането на участниците и предложи плодотворната идея, че голяма част от разработката отива за оправяне на грешки от рода "пропуснати характеристики"; Даниел Апър (uper@peak.org) предложи естествените аналогии за това. Благодарен съм и на членовете на PLUG, групата на Linux-потребителите от Филаделфия (Philadelphia Linux User’s Group), които осигуриха първата пробна публика, пред която беше представена устната версия на този документ. Паула Матушек (matusp00@mh.us.sbphrd.com) ме осветли относно практиката на софтуерното инженерство. Фил Хъдсън (phil.hudson@iname.com) ми напомни че социалната организация на хакерската култура отразява структурата на нейния софтуер и обратно. И най-накрая, коментарите на Линус Торвалдс бяха полезни, а ранното му одобрение – особено окуражаващо. 
 

Цитирах няколко откъса от класическата книга на Фредерик П. Брукс "Митичният човекомесец" (Frederick P. Brooks, 'The Mythical Man-Month"), защото в много отношения неговите прозрения тепърва ще се подобряват. Сърдечно препоръчвам юбилейното издание на Addison-Wesley(ISBN 0-201-83595-9), което включва и неговото съчинение "Без сребърен куршум" (No Silver Bullet) от 1996 година.

Новото издание завършва с безценна 20-годишна ретроспекция, в която Брукс признава няколкото грешни преценки в оригиналния текст, които не издържаха проверката на времето. Прочетох тази ретроспекция след като първата публична версия на настоящата статия беше на практика готова и бях доста изненадан да науча, че Брукс приписва някои характеристики на отворено разработване на Microsoft! (Всъщност се оказа, че това е било погрешно. През 1998 научихме от колекцията Halloween (http://www.opensource.org/halloween/), че вътрешната организация в Microsoft е строго фиксирана, като общият достъп до изходен код, необходим за поддръжката на базарен стил, изобщо не е възможен.)

"Психология на компютърното програмиране" на Джералд М. Уайнбърг (Gerald M. Weinberg, "The Psycology of Computer Programming", New York, Van Nostrand Reinhold 1971) въвежда доста неудачно формулираната концепция за "самоотвержено програмиране". Макар той да не първият човек, осъзнал безполезността на "принципа на командване", вероятно той е първият, който свързва този въпрос с разработката на софтуер.

Ричард П. Гейбриъл, който разглежда Unix културата отпреди времето на Linux, с нежелание признава превъзходството на примитивен базарен модел в своето съчинение "Lisp: добри новини, лоши новини и как да спечелим много" (Lisp: Good News, Bad News And How to Win Big) от 1989 година. Макар да е остаряло в някои отношения, това есе все още се радва на популярност сред много почитатели на Lisp (включително и мен). Един мой кореспондент ми напомни, че секцията, озаглавена "По-лошото е на добре" изглежда почти като предсказание за Linix. Този документ е достъпен по WWW на адрес http://www.naggum.no/worse-is-better.html.

"Peopleware: Продуктивни проекти и екипи" на Де Марко и Листер (De Marco and Lister, " Peopleware: Productive Projects and Teams", New York, Dorset House, 1987, ISBN 0-932633-05-6) е недооценено бижу и бях доволен, че Фред Брукс го цитира в ретроспекцията си. Макар малка част от това, което пише вътре, да е директно приложимо към Linux или отворения код, прозренията на авторите за условията, необходими за творческа работа, са особено ясни и полезни за всеки, който се опитва да пренесе част от предимствата на базарния стил в комерсиален контекст.

Най-накрая трябва да призная, че на косъм не озаглавих това съчинение "Катедралата и агората", като последното (agora) е гръцки термин за отворен пазар или място за обществени срещи. "Агоричните системи" на Марк Милър и Ерик Дрекслър, които описват свойствата на "пазарни" изчислителни екологии. ми помогнаха да мисля ясно ,за аналогичните феномени в културата на отворения код, когато Linux ме въвлече в тази работа пет години по-късно. Тези документи са достъпни в Web на адрес http://www.agorics.com/agorpapers.html. 
 

Странно е чувството, че човек помага да се напише историята...

На 22 януари 1998, почти седем месеца след като публикувах за пръв път "Катедралата и базарът", Netscape Communications Inc. съобщи плановете си да отвори изходните кодове на Netscape Comunicator (http://www.netscape.com/newsref/pr/newsrelease558.html). Нямах никаква представа за това преди да прочета съобщението.

Ерик Хан, изпълнителен вицепрезидент, и главен технологичен директор на Netscape, ми изпрати малко след това писмо, в което пишеше: "от страна на всички в Netscape бих искал първо да ти благодаря, че ни помогна да стигнем до тук. Твоят начин на мислене и твоите статии бяха основният източник на вдъхновение, за да вземем нашето решение."

Следващата седмица отлетях до Силициевата долина по покана на Netscape, за да участвам в еднодневна конференция (на 4 февруари 1998) за определяне на тяхната стратегия. В нея участваха някои от висшите служители, както и технически специалисти. Заедно проектирахме стратегията за отваряне на Netscape и съответния лиценз.

Няколко дена по-късно писах следното:

" Netscape се готви да ни предостави реален тест в голям мащаб на базарния модел в комерсиалния свят. Културата на отворения код сега е изправена пред опасност. Ако нещата не потръгнат, концепцията за отворен код може да бъде дискредитирана до такава степен, че комерсиалният свят да не се занимава с нея поне още десет години.

От друга страна, това е една изключителна възможност. Първоначалната реакция на Уол Стрийт, както и другаде, беше предпазливо позитивна. Освен това ни дават шанс да се докажем. Ако чрез този ход Netscape си възвърне значителна част от пазарния дял, това може стане началото на една отдавна просрочена революция в софтуерната индустрия.

Следващата година би трябвало да е много поучително и интересно време."

И тя наистина се оказа такава. Като пиша тези редове сега, в средата на 1999, разработката на по-късно наименованата Mozilla, се оказа безспорен успех. Тя постигна първоначалната цел на Netscape, която беше да отхвърли монопола на Microsoft върху пазара на браузърите. Освен това постигна и някои драматични успехи (най-вече пускането на рендиращият енджин от ново поколение Gecko).

Обаче проектът все още не е събрал такъв брой разработчици извън Netscape, на какъвто се надяваха първоначално основателите на Mozilla. Проблемът тук изглежда е, че за дълго време при разпространяването на изходните кодове се нарушаваше едно от основните правила на базарния модел – не се разпространяваше нещо, което потенциалните разработчици да могат лесно да пуснат в работещ вид (в продължение на почти една година след отварянето на изходния код, компилирането на Mozilla изискваше лиценз за комерсиалната библиотека Motif.)

Най-негативният факт (от гледна точка на външния свят) е, че групата Mozilla все още не е направила завършен браузър – а и един от ръководителите на проекта предизвика малка сензация, като напусна, оплаквайки се от лошо ръководство и пропуснати възможности. "Отвореният код," правилно отбеляза той, "не е магически прашец".

Действително е така. Дългосрочните прогнози за Mozilla изглеждат доста по-добре сега (през август 1999) отколкото по времето, когато Джейми Завински подаде оставката си – но той беше прав, като отбеляза, че отварянето на кода няма непременно да спаси един съществуващ проект, страдащ от зле дефинирани цели, разбъркан код или която и да е друга хронична болест на софтуерните продукти. Mozolla се оказа едновременно пример за това как един отворен проект може да успее и как може да се провали.

Междувременно идеята за отворен код пожъна успехи и последователи другаде. 1998 и 1999 година показаха експлозивно нарастване на интереса към отворения модел на разработка, което се предизвиква и на своя страна увеличава успеха на операционната система Linux. Насоката, дадена от Mozilla, се развива все по-бурно. 
 

[JB] В "Програмистки бисери" известният компютърен афорист Джон Бентли коментира забележката на Брукс по следния начин "Ако мислите да изхвърлите нещо, ще изхвърлите две." Почти със сигурност е прав. Смисълът на забележката на Брукс, както и на Бентли, не е просто, че би трябвало да се очаква първият опит да е грешен, а че започването наново с правилната идея обикновено е по-ефективно от опита да се спаси една каша.

[QR] Примери за успешни отворени разработки в базарен стил, предшестващи експлозията на Интернет и несвързани с традициите на Unix и Интернет, са съществували. Разработката на компресиращата програма info-Zip (http://www.cdrom.com/pub/infozip/) в периода 1990-1992, предимно за DOS, е един такъв пример. Друг е системата RBBS (също за DOS), която беше започната през 1983 и събра край себе си достатъчно стабилна общност, за да има доста редовни нови версии и досега (средата на 1999) въпреки огромните технически предимства на Интернет пощата и обмяната на файлове по локални BBS. Разработчиците на info-Zip разчитаха до известна степен на електронна поща, докато RBBS си имаше своя инфраструктура, напълно независима от TCP/IP.

[JH] Джон Хаслър предложи интересно обяснение на факта, че дублирането на работата изглежда не засяга отворените проекти. Ще нарека неговото предложение "Закон на Хаслър": загубите поради дублиране на работата нарастват по-бавно от квадрата на броя разработчици, тоест по-бавно от допълнителното планиране и ръководство, необходими за избягването им.

Твърдението всъщност не противоречи на закона на Брукс. Възможно е общата сложност и податливост на грешки да расте с квадрата на броя разработчици, но загубите от двойно свършена работа да нарастват по-бавно. Не е трудно да се измисли разумна причина за това, като се започне от неоспоримия факт, че е много по-лесно да се очертаят функционални граници между кода на различните разработчици, което да предпазва от дублиране на работата, отколкото да се избягнат непланираните лоши взаимодействия в цялата система, които водят до повечето грешки.

Комбинацията от Закона на Линус и Закона на Хаслър предполага, че всъщност има три критични размера за софтуерни проекти. При малки проекти (бих казал от един до най-много трима разработчици) не е необходима по-сложна ръководна структура от избирането на водещ програмист. Има и някакъв среден размер над това, при който цената на традиционният мениджмънт е относително ниска и предимствата му в избягването на дублирана работа, откриване на грешки и наблюдаване за пропуснати детайли всъщност носят полза.

Над този размер обаче, комбинацията от двата закона предполага, че има големи проекти, при които цената и проблемите на традиционния мениджмънт нарастват много по-бързо от загубите поради дублирана работа. Част от цената на традиционният мениджмънт е неговата неспособност да използва ефекта на "многото очи", който (както видяхме) върши много по-добра работа като става въпрос за откриване на грешки и липсващи подробности. Ето защо при големите проекти комбинацията от двата закона докарва ползата от традиционен мениджмънт до нула.

[IN] Един въпрос, свързан с това дали един проект може да започне от нулата в базарен стил, е дали базарният стил може да подържа наистина творческа работа. Някои твърдят, че при липсата на силно ръководство, базарният стил може да се справи само с клонирането и подобряването на идеи, които вече са известни и използвани, но не е способен да развие нови. Този аргумент е може би най-известно формулиран в документите от Хелоуийн (http://www.opensource.org/halloween/), два смущаващи вътрешни меморандума на Microsoft: за отвореното разработване. Авторите сравняват разработката на Linux с непрекъсната гонитба, защото "(след като един проект се е изравнил с най-новите разработки в областта), нивото на управление, необходимо за постигането на нови хоризонти, става огромно."

В това твърдение има няколко сериозни фактологически грешки. Една от тях личи, когато авторите сами отбелязват по-късно, че "често [...] нови експериментални идеи се реализират и са достъпни първо на Linux преди да се интегрират в други платформи."

Ако заместим "Linux" с "отворен код", ще видим, че това далеч не е ново явление. Исторически погледнато, отворената общност не е измислила Emacs или Word wide Web или самата Интернет като е подражавала на други или като е имала солидно ръководство. А понастоящем има толкова много нови идеи, разработвани под формата на отворен код, че човек да се чуди кое да избере. Проектът GNOME (да вземем един от многото за пример) разширява границите на понятието "графичен интерфейс" и има достатъчно солидна обектноориентирана технология, за да привлече значително внимание в пресата извън общността на Linux. Други примери има със шепи, както би показало едно посещение на Freshmeat (http://freshmeat.net) в който и да е момент.

Има обаче една по-фундаментална грешка в неявното предположение, че катедралният модел (или базарният модел, или който и да е друг вид структура на ръководство) може по някакъв начин да накара новите идеи да се раждат редовно. Това е безсмислица. Една група от хора не може да получи гениален проблясък – дори доброволните групи от базарни анархисти обикновено не са способни на гениална оригиналност, а какво остава за корпоративни комитети, които трябва да се борят за оцеляване. Прозрението идва от отделни индивиди. Най-многото, което тяхната обкръжаваща среда може да се надява да постигне, е да отговори на тези проблясъци – да ги подхранва, награждава и да ги тества усилено, вместо да ги подтиска.

Някои биха определили това като романтичен възглед, връщане към остарелия стереотип на самотния изобретател. Не е така – аз не твърдя, че групите от хора са неспособни да развиват революционните идеи след като те веднъж са се появили. Всъщност такива групи са необходими за постигане на качествен резултат. Аз само посочвам, че всяка такава група започва – задължително се запалва - от една добра идея в главата на един човек. Катедралите и базарите, както и другите социални структури, могат да подхванат тази искра и да я оформят, но не мотат да я предизвикат при поискване.

Ето защо основният проблем на изобретателството (в софтуера, или където и да е другаде) е как да не изгасим тази искра – и дори още по-важно. как да отгледаме много хора, които имат нови идеи.

Да се предположи, че катедралният стил може да направи този номер, а ниските бариери и гъвкавият процес на една базарна разработка – не, би било абсурдно. Ако всичко, което е необходимо, е човек с добра идея, тогава социална среда, в която той може бързо да привлече за сътрудници стотици или хиляди други, неизбежно ще е по-успешна от такава, в която той трябва първо да издрапа нагоре по корпоративната йерархия, за да може да работи по идеята си без риск да го уволнят.

И наистина, ако погледнем към историята на софтуерното развитие при организации, използващи катедрален модел, бързо ще открием, че новаторството е нещо рядко. Големите корпорации разчитат на университетските изследвания за нови идеи (оттук идва и смущението на авторите на Хелоуийн документите относно способността на Linux да се включва в такива изследвания по-бързо). Или пък купуват малки компании, изградени около ума на един човек. И в двата случая новаторството не е присъщо на катедралната култура. Всъщност, и много от внесените отвън идеи накрая се оказват задушени тихомълком от "масивното ниво на ръководство", толкова превъзнасяно от авторите на Хелоуийнските документи.

Това обаче е негативен пример. На читателя ще му послужи по-добре положителен такъв. Предлагам като експеримент следното:

1. Изберете си критерии за оригиналност, който смятате, че ще можете да прилагате обективно. Ако дефиницията ви е "като го видя, ще го позная" това не е проблем за целите на настоящия тест.

2. Изберете си някоя операционна система със затворен код, която е конкурент на Linux, както и най-добрият източник на новини за текущата работа по нея.

3. Наблюдавайте този. код и Freshmeat! в продължение на един месец. Всеки ден бройте съобщенията във Freshmeat, които според вас са "оригинална" работа. Приложете същата дефиниция на "оригинален" към съобщенията за другата операционна система и ги пребройте.

4. След трийсет дни съберете общите суми.

В деня, когато написах това, на Freshmeat имаше двайсет и две съобщения, от които три изглежда можеха да се окажат революционни в даден аспект. Това беше оскъден ден за Freshmeat. но ще съм изненадан, ако някой читател ми посочи поне три възможни нововъведения на месец в някой затворен канал.

[EGCS] Вече имаме проект, който по няколко начина може да се окаже по-добър тест на базарната практика отколкото fetchmail. Това е EGCS (http://egcs.sygnus.com/). Experimental GNU Compiler System – експерименталният компилатор на GNU.

Проектът беше обявен в средата на август 1997 като съзнателен опит да се приложат идеите от ранните публични версии на "Катедралата и базарът". Основателите на проекта чувстваха, че разработката на GCC, C-компилаторът на GNU, е в застой. За около двайсет месеца след това GCC и EGCS продължиха като паралелни продукти – и двата черпеха от една и съща база разработчици по Интернет, и двата започваха от изходните кодове на GCC, и двата използваха до голяма степен едни и същи Unux инструменти и среда за разработка. Проектите се различаваха само това. че GCC запази по-катедрална организация със затворена група разработчици и не толкова чести нови версии.

Това беше един контролиран експеримент, доколкото изобщо е възможно, и резултатите бяха драматични. Само за няколко месеца версиите на EGCC бяха напреднали доста по отношение на характеристики – по-добра оптимизация, по-добра поддръжка на Фортран и C++. Много хора намериха EGCC за по-надежден от последните стабилни версии на GCC, и основни Linux дистрибуции започнаха да преминават към EGCC.

През април 1999 Free Software Foundation (официалните спонсори на GCC) разпуснаха първоначалната група по разработката на GCC и официално предадоха проекта на екипа, отговарящ за EGCC.

[SP] Разбира се, критиката на Кропоткин и Законът на Линус повдигат някои по-широки въпроси относно кибернетиката на социалните организации. Друга теорема на софтуерното производство подсказва един от тях. Законът на Конуей – обикновено във вида "Ако по един компилатор работят четири екипа разработчици, ще се получи 4-пасов компилатор." Оригиналният вид е малко по-общ: "Организации, проектиращи системи, са ограничени да произвеждат само такива, които копират комуникационните структури в тези организации." По-сбито можем да го кажем така: "Средствата определят целите" или дори "Процесът става продукт".

Съответно си струва да се отбележи, че при отворения код формата и функциите съвпадат на много нива. Мрежата е всичко и навсякъде – не само Интернет, а и хората, вършещи работа в разпределена, слабо свързана мрежа от индивиди с еднакви права, която осигурява излишество и се разгражда лесно И в двете мрежи, всеки отделен възел е важен само до степента другите възли да искат да работят заедно с него.

Частта за еднаквите права е съществена за производителността на въпросната общност. Идеята, която Кропоткин се опитва да формулира относно силовите взаимоотношения, се разработва по-нататък от принципа SNAFU: "Истинска комуникация е възможна само между равнопоставени хора, защото подчинените често се награждават, ако приказват на началниците си приятни лъжи, а не истината". Творческата работа в екип зависи съществено от наличието на истинска комуникация и затова една йерархия е сериозна пречка. Отвореното разработване, на практика без никакви взаимоотношения началник-подчинен, ни показва чрез контраст колко ужасно много може да струва една йерархия, измерено в бъгове, ниска производителност и загубени възможности.

Освен това, принципът SNAFU предсказва все по-силно откъсване от реалността на тези, които вземат решения, тъй като все по-голяма част от това, което чуват, се оказва приятни лъжи. Начинът, по който това се отразява на конвенционалното разработване на софтуер, се вижда лесно. Има силни стимули нискостоящите да крият, пренебрегват и минимизират проблемите. Когато този процес се превърне в продукт, полученият софтуер е истинска катастрофа. 
 

$Id: cathedral-bazaar.sgml, v 1.46 1999/08/08 02:21:32 esr Exp $

Изнесох версия 1.16 на Конгреса на Linux, 21 май 1997.

Добавих библиографията на 7 юли 1997 във версия 1.20.

Добавих анекдота за конференцията на Perl на 18 ноември 1997 във версия 1.27.

Промених "безплатен софтуер" на "отворен код" на 9 февруари 1998 във версия 1.29.

Добавих "Епилог: Netscape прегръща базара" на 10 февруари 1998 във версия 1.31.

Махнах графиката на Пол Егърт за GPL срещу базара в отговор на убедителни аргументи от RMS, на 28 юли 1998.

Добавих корекция на Брукс, базирана на документите Хелоуийн, на 20 ноември 1998 във версия 1.40.

Добавих секцията "За управлението и линията Мажино", някои размисли за ползата от базарния стил по отношение на програмната архитектура, и значително подобрих епилога във версия 1.44, в края на юли 1999.

Добавих бележките за принципа на Snafu, (пред) историческите примери за базарни разработки, и за оригиналността при базарния стил във версия 1.45 на 8 август 1999.

Другите ревизии включват дребни редакции и поправки на текста.

Източник: http://www.savanne.ch/svoboda/anarchy/theory/bazaar.html

     Реформистите и партийните "комунисти" претърпяха пълен крах в делото за преобразуване на обществото. Ние издигаме друга алтернатива - анархо-синдикализма. Ние не твърдим, че това е най-добрата теория, всесилна, защото е вярна, но анархо-синдикализмът не се е дискредитирал на практика. Той отрича това, което поробва хората - държавата, партиите, реформистките профсъюзи и профсъюзите - маши на партиите. Използваните то тях форми на борба - методите на прякото действие,  предполагат активността на самите трудещи се. Анархо-синдикализма е за световно антиавторитарно общество без подтисничество. В борбата срещу държавната машина и срещу политическият статут на партиите и профсъюзите не са достатъчни само временни тактически обединения. За да станат силни, хората трябва да се самоорганизират. Анархо-синдикализма предлага своята федералистична организация, като отражение на бъдещото свободно общество.

     По целият свят в анархо-синдикалистичните профсъюзи членуват десетки хиляди души. В нашата страна болшинството от хората все още не знаят, какво е това анархо-синдикализъм, какво представлява революционната анархо-синдикалистична организация. Ние ще се постараем да обясним това.

    Анархо-синдикализмът е възприел много от различните леви теории, особено от анархизма. Той може да се счита за анархистично направление в работническото движение.

    Общественият идеал на анархизма, социалната революция и свободното безвластническо общество, анархо-синдикалистите обединяват с ежедневната борба на трудещите се за техните  насъщни права и интереси, с творческата практика. Вместо раздробените "чисто" анархистически групи те предлагат масови, сплотени, ефективни революционни организации, които, в не по-малка степен, са основани на принципите на свободата и равенството. Тези организации са анархо-синдикалните профсъюзи.

    Анархо-синдикализма има два основи аспекта, две пресичащи се и съвпадащи дела - революцията и ежедневната работа.

     Този, който говори за революция, е длъжен да определи нейните цели и да предложи средства за тяхното постигане.

     Не е лесно да се говори за революцията и новото общество след дискредитиращите резултати, до които достигнаха "комунистите" и "социалистите" в Русия, Китай, Куба и в другите страни на "реалния социализъм".

     Анархо-синдикалистите издигат някои основни принципи, които не позволяват на революцията да се отклони от пътя към свободата и да се изроди. Тяхното спазване трябва да направи възможно довеждането на революцията до победа, до тържеството на безвластническо общество от свободни и равни хора. Можем да го наречем по различни начини: всеобщо самоуправление, свободен безвластнически комунизъм, екологически хармонично общество и т. н. - същността е една.

     Анархо-синдикалистите искат такова общество, в което всеки човек може да участва във всички дела, засягащи неговите нужди и интереси, в което прогреса ще работи за всички, в което ще изчезнат експлоататорите и експлоатираните, управляващите и управляваните.

     Анархо-синдикализма се отличава коренно от всички други теории на комунизма. Тази разлика засяга преди всичко представата за това, по какви пътища може да бъде постигнато новото справедливо общество. Предлаганата от тях революция не е политическа, а социална. Става дума не за завземането на държавната власт, а за коренна промяна на социално-икономическата система. Отчитайки, че марксистката идея за "отмиране на държавата" на практика винаги води до държавен капитализъм и възраждане на класовото разделение, анархо-синдикализмът вижда гаранцията за съхранение на революционните завоевания в незабавното унищожаване на държавата като особен, отделен от обществото инструмент за управление и господство, и замяната й със система от свободни федерации, в изчезването на наемният труд и на социалната  йерархия и всичко, което води до експлоатация на човек от човека.

     Държавата със всичките си атрибути (органи на властта, съд, армия, полиция и др.) и с поддържаната от тях икономическа система (пазарно стопанство, конкуренция, пари, частна, групова и държавна собственост на средствата за производство) трябва по време на революцията незабавно да бъде разрушена, за да  отстъпи място на общество, построено на принципите на федерализма и управлявано отдолу нагоре, посредством консенсус, а не противоборство.

     Решенията по всички обществени и икономически въпроси ще се приемат от жителите на населените места и работниците в производствените центрове, които свободно се обединяват в базови комуни (общини), а после и на равнището на района, областта, страната и т. н. дотолкова, доколкото засягат съответно интересите на района, областта или на цялото население, и следователно, ще се взимат от всички. При съвременните средства за комуникация това е  лесно осъществимо. За това няма необходимост нито от професионални чиновници, нито от депутати, нито от президенти и министри. Делегатите от местните общини, от териториалните и производствени обединения, избрани с конкретно поръчение, които могат да бъдат отзовани по всяко време, различните технически и координиращи съвети с административни, но не решаващи пълномощия - това е достатъчно за функционирането и на най-сложният обществен организъм. "Прекалено е просто", - ще кажат нашите противници, които са приспособили всички свои икономически и научни теории за условията на съвременния капитализъм. Но те "забравят", че съвременният човек страда от неразумната свръхцентрализация. Много по-логично и правилно, от гледна точка на екологията, е максимално възможно количество въпроси да се решават на място, непосредствено от тези, които те засягат, а на по-"високо" равнище да се пренасят за координация само тези проблеми, които изискват общи усилия. В всеки случай, федералистическият принцип на организация е бил изработен от самите трудещи се, обединени в масови анархо-синдикални профсъюзи, а не от някакви си буржоазни теоретици или самозван "авангард на пролетариата".

     Хората, придобили равни права чрез федерализма, трябва да бъдат равни и икономически. Това ще се постигне чрез унищожаването на наемния труд и на социалната йерархия. Всички трябва да получат еднакъв достъп до обществените блага и богатства. Всекиму според потребностите, като се вземат предвид възможностите на производството, от всекиго според способностите и стремежите. Трудът ще стане не съдба и проклятие, а творческа практика и самореализация на хората.

     За да бъде постигнато това, самите хора ще трябва да се променят, да се освободят от психологически черти, които пораждат в тях йерархическо общество и му служат за опора. само така може да бъде извършена социалната революция и да бъде създадено наистина свободно общество.

     Анархо-синдикалистите не се наемат да предскажат това общество във всичките му най-малки детайли, но те твърдо знаят, какво то не трябва да бъде - общество на  експлоатацията. Известно ни е, че в арсенала на нито една от политическите партии, включително и най-"революционните", няма и не може да има средства за построяването на бездържавен комунизъм, колкото и те да го провъзгласяват за своя цел.

     Анархо-синдикалистите не са привърженици на теориите на авангарда - те не смятат да извършат революцията вместо народа. Те само внасят своите предложения и дават възможност на всеки човек да внесе своите.

     Парламентарният път, предлаган от левите партии ("социалистите", "комунистите", частично и троцкистите), не води до никъде. Ако левите правителства постигат някакви частични успехи и осъществяват отделни социални реформи, без да излизат от рамките на капитализма, делото им често завършва с военен преврат (като в Испания 1936 г. и в Чили 1973 г.). Въстанческите действия на "левите" виждат своята несъстоятелност пред лицето на въоръжената армия и полиция. Тероризмът политически е напълно неефективен.

     Анархо-синдикализмът предлага друго: всеобща окупационна стачка. Тя е възможна само при условие че в нейната подготовка и провеждане участват самите трудещи се маси.

     Една от най-важните задачи на анархо-синдикализма е да разясни на трудещите се, че ги експлоатират, и да им покаже, как и защо става това. Той обяснява съществуването на системата на  експлоатация, принципите на функциониране на капиталистическото общество - получените печалби от спекулацията с труда на другите хора.

     Теоретически такава е задачата и на не анархо-синдикалните профсъюзи. Но те не могат да се справят с нея. Следвайки своята социал-демократическа или партийно-"комунистическа" идеология, те не могат да обяснят, защо в страните на "реалния социализъм" се запазва експлоатацията на хората. И ако те критикуват политиката на победилите компартии, то в замяна предлагат парламентарно-демократични системи, в които съществува капитализъм и висшият орган на експлоатацията - държавата.

     Не е достатъчно, профсъюзният печат да публикува статии против предприемачите, и профсъюзните лидери от високата трибуна словесно да изобличават политиката на държавата и капитала. Трябва тези проблеми широко да се обсъждат от самите трудещи се, на техните работни места и конференции. Революционният профсъюз не трябва да бъде организация от активисти, иначе ще се превърне в подобие на работнически елит. Той трябва да се ориентира към широкото участие на трудещите се маси. Работниците са в състояние да разберат проблемите не по-зле от който и да е профбюрократ.

     Анархо-синдикализмът отива по-далече от обикновената критика на антисоциалните мерки на управляващите или исканията за национализация на предприятията. Той показва, че всяка държава е гарант на някаква форма на експлоататорски строй (в дадения случай - на капитализма), и призовава трудещите се да стоят по-далече от парламентарната система и да не участват в изборите, които служат само за прикритие, за съхранение и засилване на  експлоатацията.

     Той разяснява, че предприятието - е малка държава, монархия, абсолютна или просветена, даже и република (при някои колективни и кооперативни предприятия). Затова "социалното партньорство" и участието в представителните органи, създавани в заводите или в учрежденията, укрепва положението на администрацията, по същия начин, по който изборите за парламент укрепват държавата.

     Докато трудещите се не могат да променят системата, те не трябва да поверяват защитата на своите интереси на профсъюзните бюрократи или членовете на каквито и да са представителни органи. На такива хора не трябва да се поверява организацията на трудовия конфликт и преговорите с частните или колективните собственици на предприятията. Такива задачи могат да се възлагат само на делегати, избирани от общото събрание на работниците и които могат да бъдат отзовани по всяко време.

     На политиканските разчети и на политиката на представителствата анархо-синдикализмът противопоставя практически действия, способстващи изграждането на революционно съзнание у трудещите се и практическа подготовка за всеобща стачка.

     В анархо-синдикалните профсъюзи се изгражда бъдещото общество. Ако искаме някога да живеем в свят свободен от йерархия и експлоатация, ние трябва още днес да изграждаме нашите организации на тези принципи. В нашите профсъюзи няма платени функционери и привилегировани активисти. Всеки е длъжен да поеме върху себе си своята част от отговорността. Профсъюзната секция в предприятията и в учрежденията може да съществува реално само когато всичките й членове активно участват в нейната работа. Същото се отнася и за профсъюза като цяло. Необходимо е всеки работник повече да не изпитва страх пред собственика и директора и да не се бои от конфликт с тях. Секцията трябва да бъде винаги готова, винаги способна да прибегне към пряко действие.

     За да може на практика да се подготви революцията е необходимо да разберем как работи завода и  да се организира обмена на информация между профсъюзите от различните отрасли. Тогава, когато в хода на стачката вземем в свои ръце контрола над своя район, над средствата за производство, комуникациите и информацията, трудещите се няма да гадаят, какво да правят по нататък и как да устроят своя живот.

     Само в такъв случай революцията ще стане възможна. Иначе делото ще се сведе до говорилня или диктатура на "знаещото" малцинство.

     Ако всеобщата стачка бъде щателно подготвена, правилно организирана и бързо проведена, тя ще има огромен ефект, а загубите ще се сведат до минимум.

     В решаващия ден трудовите колективи трябва да спрат работата на фабриките, заводите, транспорта, службите и учрежденията и да ги завземат. Да се неутрализира полицията в градовете и селата е напълно възможно - тя няма да може да противостои на десетки и стотици хиляди жители. По-трудно ще бъде с казармите, но революционната агитация, парализата на транспортните пътища и на снабдяването може да помогне за разложението на много воински части. Контрареволюционните групи извън армията и полицията обикновено не са многобройни. След изкарването от строя на силите, защитаващи стария ред, трябва да се продължи производството на необходимата продукция от предприятията, преминали в ръцете на работниците и да се възстанови снабдяването с продоволствия, да се пристъпи към координация отдолу на стопанската дейност чрез териториалното самоуправление на жителите и производствените профсъюзи.

     Бързината, ефективността и обединяването на силите не трябва да позволят на държавата да се оправи от първоначалния шок, иначе робите на капитала, използвайки съвременно оръжие, могат да унищожат всички завоевания.

     Такава е анархо-синдикалната концепция за революцията като всеобща окупационна стачка. Оценявайки реалното състояние на нашите сили е лесно да се разбере, че засега сме още далече от всичко това. Но трябва още сега да изберем едно от двете: или искаме по принцип да направим революция, или не. И ако искаме, то да се запитаме: коя партия предлага реалните средства за осъществяването на революцията? Никоя, та била тя и три пъти "комунистическа". Каква организация, освен масов профсъюз е способна да извърши антиавторитарна революция? На това не са способни нито дезорганизираните, неподготвени и разединени маси, нито егоистичните леви партии, смятащи себе си за "авангард".

     Социал-демократите и марксистите обичат да разсъждават относно "анархистичния мит" за всеобща стачка. Но какво струва революционния потенциал на техните теории и до какви резултати доведоха те? Така че, докато трудещите се маси не вземат осъществяването на революцията в своите собствени ръце, в обществото нищо няма да се промени.

     В очакване на времето, когато условията ще станат благоприятни за всеобща стачка, анархо-синдикалистите водят борба против експлоатацията от страна на държавата и предприемачите, с които всички ние всеки ден се сблъскваме навсякъде в нашето общество - на работа и в свободното време. Тези, струващи ни се, незначителни конфликти ни учат да действаме солидарно, отстоявайки нашите права, внушават ни чувство за собствено достойнство. Разбира се, с икономическата борба се занимават и несиндикалните профсъюзи, но и тук съществуват принципни различия: по дух (анархо-синдикалистите са за активно и непосредствено участие в акциите на всички заинтересовани лица, за широка солидарност с тези, които водят борбата), в средствата (ние прилагаме тактиката на прякото действие) и в принципите (ние смятаме компромисите за недопустим).

     Ежедневната борба за правата на трудещите се не се ограничава само в рамките на работното място - тя трябва да се разпространи върху всички сфери на работническия живот.

     Профсъюзното движение се е родило в производството. Именно тук трудещите се са усетили, че ги експлоатират и че е необходимо да се защитават. Всеки профсъюз - както революционния, така и реформисткия - се борят за увеличаване на работната заплата, съкращаване на продължителността на работния ден, подобряване на условията на труд и за гаранции за запазването на работните места. Но революционния профсъюз свързва тези искания с въпроси за политическото и икономическото устройство на обществото, със своите революционни цели.

     Някои смятат, че анархо-синдикализма се ограничава изключително в икономическите и професионалните проблеми. Това не е вярно. Анархо-синдикализма е против политическите партии и борбата за политическа власт, но не е аполитичен. Напротив, той се стреми да разпространи своята дейност върху цялото общество. Местните организации на анархо-синдикалните профсъюзи - покрай икономическата борба - организират за трудещите се библиотеки и културни центрове, съдействат за подобряването на тяхната професионална подготовка, помагат им да си намерят работа, а на техните деца - да получат образование, обезпечават юридическа защита на техните права, водят антимилитаристична борба, призовавайки трудещите се на протестни акции против военната служба и т. н. Без повишаване на съзнателността на хората на труда не може да бъде осъществена революцията!

     Всички тези задачи трябва да се решават в революционните профсъюзи. Това ще позволи да се обезпечи ръст на културното и образователното равнище на трудещите се; придобитите от тях знания и опит в сферата на икономиката, правото, управлението, информатиката; контрола над заетостта; сътрудничеството с учащите се в училищата, техникумите и ВУЗовете; организацията и поддръжката на антиавторитарната педагогика; формирането на колективи от юристи за защита на правата на трудещите се; активната солидарност с екологическите движения, с отказалите военна служба и т. н. Списъкът е практически неизчерпаем.

     Много актуална се оказва формата на борба, която са използвали още първите революционни синдикалисти в миналия век. Известно е, че трудещите се са експлоатирани не само като производители, но и като потребители. В качеството на съпротивителни мерки работниците са измислили специална профсъюзна лепенка , която те залепяли върху произвежданите стоки. Тя може да се прикрепя към изделията с добро, или обратно, с лошо качество (например екологически вредните), към продукцията на фирми, отличили се със своите репресии против работниците, лоши условия на труд и др. Такава лепенка е своеобразна препоръка за потребителите, кой продукт може да купуват, а кой - не. Тя способства за развитието на чувство за солидарност и класово съзнание и се превръща в силно средство за оказване на натиск върху администрацията, а също така позволява да се осъществят контакти с асоциациите на потребителите. Последните могат да бъдат полезни при организиране на снабдяването след социалната революция.

     Такива са възможните аспекти на ежедневната профсъюзна борба. Сега да разгледаме различните средства.

     Анархо-синдикализма широко използва такива класически средства на класовата борба, като стачки в различна форма. Но той ги използва по по-различен начин от реформистките профсъюзи, които с всички средства се стараят да не допуснат разширяване на самостоятелността и инициативата на трудещите се. Анархо-синдикалистите прибягват към тактиката на прякото действие, тоест непосредственото отстояване на своите права и интереси, без да се доверяват на каквито и да било представители или посредници.

     В рамките на ежедневната борба на трудещите се налага да издигат свои искания и да изискват тяхното изпълнение. В анархо-синдикалния профсъюз с това се занимават не профсъюзните функционери и активисти, а самите трудови хора. Опитът от всички производствени конфликти доказва, че именно те винаги издигат най-правилните искания, нали на тях по-добре, от който и да е, са известни собствените им нужди и проблеми.

     По време на производствените конфликти, стачки и т. н., исканията трябва да се формулират от общите събрания на местната секция на революционния профсъюз. А от нейно име на общото събрание на работниците трябва да ги предложат делегати, избрани от секцията, които могат да бъдат отзовани от нея във всеки един момент. Тези делегати не се явяват официални длъжностни лица, затова тях не ги сковават задълженията да съблюдават нормите на "социалното партньорство".

     В противовес на нормите установени от легалната власт в предприятията синдикалните профсъюзи създават друга "власт" - организират общи събрания на трудовия колектив. От тяхна гледна точка именно тези събрания притежават суверенни права да издигат искания, предявявани към администрацията, да определят формите и методите на борба, да избират стачни комитети за осъществяване на тези решения и да контролират техните действия, да избират делегати с точно определени поръчения (императивен мандат) за водене на преговори, и накрая, да приемат или да не приемат предложенията на администрацията и да приемат решенията за прекратяване на стачката. Там, където анархо-синдикализмът е силен, той е способен да наложи своите искания на администрацията с помощта на стачки и други акции, без да се съобразява със всичките съществуващи правила и норми.

     Реформистките профсъюзи обикновено концентрират своите усилия върху изтъргуването на изгодни колективни съглашения. Колективните съглашения - това са договори, подписвани от администрацията (предприемачите) и профсъюзите, на различни равнища - предприятия, отрасли, територии или цялата страна. Че това е проява на класово сътрудничество, няма никакво съмнение. Теоретически би трябвало да се откажем от подписването на такива договори и да се действа така, като че ли те не съществуват. Но това рядко се удава на практика.

     Работниците и служителите са свикнали повече да се доверяват на писмено зафиксираните съглашения, отколкото на всичките приказки на администрацията или на профсъюзните функционери - нали тези хартии им гарантират определен минимум на заплатата, определени права. Анархо-синдикалистите критикуват и ще продължават да критикуват колективните съглашения, но не могат да призовават трудещите се да не ги подписват или да не ги изпълняват (в крайна сметка, дотогава, докато не се съберат достатъчно сили за нов конфликт, нова стачка). Към колективния договор ние се отнасяме не като към класов мир, а като отражение на сложилото се в дадения момент съотношение на силите, като фронтова линия в класовата война. Ако е възможно да се извлече от него някакво предимство за трудещите се, то си струва да се опитаме да го използваме, като при тава разясняваме същността на подобни съглашения.

     Още един любим метод на реформистките профсъюзи е обръщението към юридическите инстанции, за да заставят предприемача да съблюдава трудовите закони. Могат ли анархо-синдикалистите да използоват тези мерки?

     Юридическото обезпечаване на правата на труд дава на трудещите се определени средства за самозащита. Трудовото и социалното законодателство не е доброволен дар от "добрата" държава, а плод на дългогодишната борба на масите за своите права. Да се използват вече постигнатите завоевания е напълно допустимо. Но трябва да бъдем  внимателни: да се защитават трудещите се и да се използват законите, за постигане на изпълнение на исканията или да се възстановят на работа уволнените е едно, а да се стане част от юридическата система - съвсем друго. Юридическата защита не трябва да стои на първо място. Та нали нашата задача не в това, да подобряваме законите и да реформираме експлоатацията; трябва да променим цялата съществуваща система. Когато на собствениците им е изгодно - те действат без оглед на закона. На тяхното "пряко действие" ние ще отговорим не с безсилно позоваване на закона, а с прякото действие на трудещите се.

     Прякото действие е действие на самите трудещи се, без вождове и бюрократи, независимо от това, "законно" ли е то или не.  Ако има възможност, ще се опитаме да използваме буржоазните закони, ако не - ще постъпим по своему. С какво ние сме по-лоши от капиталистите?

     Анархо-синдикалистите прибягват към такива видове пряко действие, като окупиране на заводските помещения (окупационна стачка), настъпателен пикет, бойкот на администрацията, акции против началниците, саботаж.

     Саботажът може да бъде разновидност на стихийната съпротива на трудещите се. Това става днес практически във всички отрасли на икономиката. Работниците "забравят" да изключват и да смазват машините, натискат копчетата на сложни електронни прибори в неправилна последователност, грешно включват електрическите механизми в мрежата, пускат машини и станове на друга скорост или на друго гориво, а не както е написано в инструкцията, поставят в машините странични предмети и т. н. Всеки отрасъл на промишлеността и търговията има своя традиция и свои методи за "нарушаване на техническата дисциплина".

     Понякога работниците съзнателно прибягват към саботажи в хода на конфликтите. Но те трябва да се прилагат така, че ущърб да се нанася не на потребителя, а на собственика. Например, не трябва да се развалят произвежданите хранителни продукти. Добър пример за правилно използване на саботажа често са показвали водачите от обществения транспорт: протестирайки против ниските заплати, те са возили пътниците безплатно.

     Актове на саботаж се прилагат също така и по време на стачки, за да се затрудни дейността на стачкоизменниците. Така например, стачниците изпращат заедно със стачкоизменниците свои хора, които развалят машините и пречат на работата под предлог недостатъчна квалификация. Понякога стачкуващите работници, напускайки предприятието, отнасят със себе си части от машините, програми от компютрите, картони от картотеките и т. н.

     Често подчинените, несъгласни със своя началник, са принудени да прибегнат към бойкот. Изолацията на началника и предизвиканите от това нарушения в производствения процес заставя висшестоящият шеф да извърши кадрови промени и снеме бойкотирания. Удавало се е също така успешно да се бойкотират предварително обявени опити за увеличаване на нормите при производствена работа: в момента в който се появят нормировчиците, се "развалят" машините или конвейерните линии; случвало се е и нормировчиците да бъдат изгонвани.

     Често работниците са принудени да предприемат агресивни, насилствени мерки против неотстъпчиви или жестоки собственици и началници, или против тяхното имущество.

     При окупационната стачка работниците завземат предприятията, а понякога и продължават работа на основата на самоуправлението. Значението на тази форма на борба се състои в това, че дори и по време на стачката, управлението на производството преминава в ръцете на самите трудещи се. Те могат сами да определят, какво и как трябва да се произвежда, как трябва да се разпредели продукцията. Освен това, за администрацията и полицията е по-трудно да потушат такава стачка - трудно е да се използват стачкоизменници. Необходимо е, обаче, целия процес на окупационната стачка да се контролира от самите работници (чрез общи събрания и чрез избрани от тях органи), а не от профсъюзната бюрокрация.

     Един от проблемите при окупационната стачка се състои в това, че трудовият колектив често разглежда окупираното от него предприятие като един вид самотна обсадена крепост, а не като изходен пункт за настъпателни действия. Трябва да се направи опит да се включат в борбата и другите фабрики и заводи от същата фирма, населен район и т. н. Тогава окупираният обект може да се превърне в културен и социален център, където ще се дават театрални представления, киносеанси, концерти, обществени дискусии и др.

     Това са основните черти на съвременният анархо-синдикализъм. Може би, някой, откривайки за себе си това движение, ще попита: "Какво трябва да се прави?" Ние отговаряме: "Да се изгражда революционен анархо-синдикален профсъюз". Дори и днес да не е най-благоприятният момент за това да се мечтае за свобода - за бъдещите класови сражения трябва да се готвим отрано.

     това е течение в работническото движение, което отрича разделението на партийно-политическата и чисто профсъюзната дейност. Борбата за икономическо и политическо освобождаване на трудещите се трябва да се води от революционното и самоуправляващо се профсъюзно движение.

     призовава трудещите се да използват своята сила като производители в предприятията и в учрежденията, за да постигнат осъществяването на своите искания, намалявайки възможностите на предприемачите да експлоатират работната им сила.

     призовава хората на труда да бойкотират парламента и изборите, чрез прекратяване на работа, стачки, всеобщи стачки и т. н. Да се съпротивляват на всяко посегателство на техните завоевания, а така също и да добиват разширяване на свободите и подобряване на условията на техния живот.

     призовава за единен фронт на всички наемни труженици независимо от политическите партии и другите бюрократически структури в борбата за общите интереси и права.

     се стреми към ликвидация на капиталистическата икономика, основана на получаването на печалби, към унищожаване на държавата, към унищожаването на всяка власт над хората (от страна на капиталистическата или "работническата" държава), към изкореняването на капитализма, както частния, така и държавния, заедно със системата на наемният труд и парите.

     желае да замени всичко това със социалистическа икономика, основана на удовлетворяване на реалните потребности на конкретните хора. Чрез местните федерации на работниците от различните отрасли и асоциациите на потребителите в общината (комуната) ще могат да се задоволяват потребностите на всички жители от изделия и продукти, които ще се произвеждат от асоциираните самоуправляващи се предприятия. За да може тази система да не остане чисто местна, а да се разпространи върху цели региони и страни, местните федерации на трудещите се и общините (комуните) могат да се обединяват в отраслови и териториални федерации. Федерациите на отделните страни или региони да се обединят в

Източник: http://www.savanne.ch/svoboda/anarchy/theory/an-synd.html