mnogoznaiko

Въпреки тежкият инцидент с избухване на ракета преди няколко седмици, американската частна компания SpaceX представи във вторник проекта си за междупланетен кораб, с който хора да достигнат до Марс и да колонизират Червената планета.

Представянето на плана направи главният изпълнителен директор Илон Мъск на международна конференция по астронавтика в Гудалахара, Мексико.

Целият комплекс е по-голям от най-мощната ракета, която САЩ са създавали – Saturn V, с която хора достигнаха Луната. На стартовата площадка той ще се извисява на 122 метра, ще има 3.5 пъти по-голяма маса, 3.6 пъти по-голяма тяга при старта и всичко ще бъде за многократна употреба.

Идеята е резервоарите да могат да се зареждат в орбита, а на Марс да се произвежда гориво за обратното пътуване.

Без зареждане в орбита ще е нужна 5-10 пъти по-голяма ракета и повече разходи. Без създаването на гориво на Червената планета при старта от Земята ще трябва да се изстреля до 5 пъти повече маса.
 

Преглед на оригинала

 

Космическият апарат, с който хората ще пътуват и ще се спуснат на Марс, ще се захранва по пътя със соларни панели с мощност 200 киловата. Той ще е висок почти 50 метра, ще има диаметър 17 метра и ще пренася до 450 тона. Далечната цел е да се постигне пренос до 100 души на кораб.
 

Преглед на оригинала
 

През 2014г. SpaceX нае за 20 години площадката в Космическия център "Кенеди", от която навремето потеглиха много от мисиите Apollo.

Днес Мъск показа, че според отдалечеността на Марс от Земята пътуването ще отнема средно 115 дни. Най-кратко би било то през 2035г. (80 дни) и най-продължително през 2027г. (150 дни). В следващите 5-6 години ще се затвори "прозорецът" за по-кратки пътувания, като през 2020г. Те биха отнели 90 дни, но от 2022г. срокът се увеличава с още месец.
 

Преглед на оригинала

Що се отнася до разходите, Мъск обясни, че ако се следва моделът на национална политика и бюджетни програми, днес изпращането на човек до Марс би струвало около 10 млрд. долара на астронавт. За да колонизираме планетата, цената трябва да падне до тази на средна къща в САЩ., т.е. около 200 000 долара.

За да илюстрира, че с кораб за многократна употреба може цената да се намали с 5 милиона процента, той използва пътуване с Boeing 737. Една такава машина струва 90 милиона долара и поема 180 души. Ако се изпозваше само за един полет от Лос Анжелис до Лас Вегас, той щеше да излезе по 500 000 долара на човек. Но понеже самолетът извършва много полети, в момета може да се намерят билети по 43 долара заедно с таксите и данъците, а горивото излиза по 10 долара.

За да започне реализирането на тази мечта, трябва да се създаде по-масово желание на множество хора, достатъчно търсене и нагласа на обществото, че това наистина може да стане достъпно, както самолетните полети до почти всяка точка на Земята.

Първият полет, обаче, ще е много рисково начинание и определено няма да е пътуване, на което да вземете деца, добави той. Общо взето става дума за ситуация, в която ще сте изправени пред въпроса "Готов ли си да умреш?".

Цялата презентация и сесията с въпроси и отговори можете да видите тук (до 21 минута има пауза):

 

Източник: http://www.dnevnik.bg/tehnologii/2016/09/27/2833884_musk_pokaza_koraba_s_koito_spacex_planira_da/

Бронзови фолиси, датиращи от края на ІІІ или началото на ІV в., са намерени сред руините на замък в Окинава

Площад СЛАВЕЙКОВ

Търговията на Окинава с Китай и цяла Югоизточна Азия процъфтява в периода между епохата Хейан и гражданските войни от ХVІ в., така че откриването на тези монети най-вероятно свидетелства за дългия живот на отсечения паричен знак, преминавал от ръка на ръка поколения наред.

Монети, отсечени в Римската империя по времето на Константин Велики, са извадени на бял свят по време на разкопки в замък в префектура Окинава. Това е първият случай на откриване на римски находки в Япония, пише „Джапан Таймс“.

Периодът между 476 г. падането на Западната римска империя и 800 г. основаването на Свещената римска империя от Карл Велики е наречен Тъмни векове за Римската империя. Това обаче е неточно, тъй като се отнася само за една малка нейна част – Галия, където действително се наблюдава упадък. Погледнато по-общо обаче, т. нар. Тъмни векове са период на възход за Източната римска империя – просто центърът на империята се е изместил. Периодът между 476 и 800 г. не може да бъде наречен нито край на Античността, нито начало на Средновековието, защото той е по малко и от двете – да, средновековието започва в Запда, но Античността продължава с пълна сила в Изтока.

Според мен край на Средновековието е откриването на Новия сват. 

Образователният проект през Възраждането. Преход от религиозно към светско образование. Институционално развитие и етапи. Учебникарска литература. Учителят в социалната структура на обществото.

Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. В нея настъпват необратими обществени промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава.

Процестите, протекли по време на Възраждането до голяма степен са следствие и на реформите, подети в Османската империя. Българският елит успява в максимална степен да се възползва от законовите промени в Османската империя.

В края на 17в. Османската империя престава да разширява своите територии. През 1699г. е подписан Карловатския мирен договор, който се явява повратен момент в Европейската история – Европа вече е променена и гледа на Османската империя като на необятен пазар. Това прави възможно включването в стопанския живот на отделни прослойки от християнския свят.

Тези процеси обуславят началото на градеж на нов тип социална тъкан. Появява се групата на едрите търговци – хора, замогнали се икономически. В същото време самата империя се опитва да модернизира икономиката си. Започва откупуването на правото да събираш данъци като по този начин се увеличават забогателите хора. Последните са основна предпоставка  за съставяне на елити. Те по една или друга причина осъществяват контактите си с външния свят. Макар и неуки тези хора стигат до идеята, че техните наследници трябва да имат подготовка, базисни умения, знания, които да им позволят да осъществяват подобни контакти с външния свят. Така постепенно се достига до идеята за нуждата от образование.

Елитите са тези, които задават парадигмата на цялата общност, което е много далеч от западноевропейския модел.

С модернизирането на занаятчийската сфера в османската империя и включването на българския елит в икономическата сфера започва едно ново социално развитие, което превръща българското общество в европейски тип общество. Това са хората, които започват да инвестират в образование, възстановяване на храмове. Тези хора постепенно добиват самочувствие и са уважавани ори от османските власти. Доказателство за това е, че в началото на 19 век османската държава  дава големи права на самоорганизация на  българите. Империята вижда в тях вече не поданик, а достоен съюзник.

От началото на 18 в. започват да се усещат нови потребности от образование. Те са предизвикани преди всичко от нуждите на появяващите се за обществен живот буржоазни сили, от започналите промени в стопанското и духовно развитие на Османската империя, от връзките на българските земи с Европа. За духовното пробуждане важна роля играе появата на националното съзнание. Силен подтик към просвета и образование дават ренесансовите и просвещенските идеи. Интересът към образованието е предизвикан и от влиянието на гръцката просвета, която през 18 в. извършва прехода към светското образование.

Неотменима част от този сложен и дълъг процес представлява образователният проект и движението за новобългарска просвета и култура. В условията на османско владичество българската книжовна традиция се е запазила благодарение на манастирите и килийните училища. Макар че давали само най-елементарни, религиозни познания, в първите няколко века на османското владичество килийните училища подготвяли грамотни по старобългарски език българи, някои от които ставали свещеници или учители в същите тези училища. Обучението в тях се осъществявало по богослужебни книги и с крайно опростена организация – то не било съобразено с възрастовите особености на учениците – те не се разделяли на отделения, а учителят преподавал индивидуално на всеки ученик.

Още през XVIII век обаче започват да се появяват нови обществени нужди – обществото вече имало нужда от по-задълбочени познания, които килийните училища не можели да му дадат. Постепенно нараствал броят и на младите българи, които получили по-високо образование в учебни заведения извън българските земи. Така около 1800 г. бил достигнат апогеят в развитието на килийното образование, което скоро след това започнало да запада, поради очевидно консервативния си характер.

Новото възрожденско общество изпитвало остра нужда от модерно светско образование, което да съответства на Европейското просвещение. Началото на XIX в. е и времето, когато в университетите на Европа се появили и първите български студенти, които след завършване на образованието си започнали да играят важна роля в културния, политическия и социалния живот на българското общество. Именно те били носителите на просвещенските идеи по българските земи.

И така, тъй като килийните училища вече не отговаряли на нарасналите изисквания, занаятчиите и търговците били принудени да дадат децата си в чужди училища, най-много от които били гръцките. Те отговаряли в по-голяма степен на назрелите нужди на българското общество, отколкото наличните килийни училища. Заплахата от елинизиране обаче (за която говори и самият Паисий Хилендарски) наложила някои от тях да се трансформират в елино-български. Именно тези училища бележат прехода от старото религиозно към светско образование. В тях, наред с гръцки език, било въведено и изучаването на църковнославянски и новобългарски език, а също и френски, турски и други езици. Този модел на просвета обаче бързо изчерпал своите възможности за развитие, загубил значението си и бил заменен с новобългарското взаимно училище. Пръв изразител на идеята за създаване на светско българско училище, което да е основано на взаимоучителния метод, бил д-р Петър Берон. Именно той успял да изгради принципите на новата учебна система, съответстваща на духовните потребности на възрожденското българско общество. Тя се състояла в това, един учител с помощта на по-напредналите ученици да обучава много деца, което компенсирало липсата на достатъчен брой подготвени учители. Петър Берон издал и първия учебник за българските училища – т. нар. Рибен буквар.

Идеите на Петър Берон били доразвити от Васил Априлов, който казал, че има нужда от изграждането на едно централно училище, където новият метод да бъде въведен и да бъдат подготвени учители, които да разпространяват новобългарската просвета. Априлов, заедно с други патриоти, събрал средства и през 1835 г. било открито Габровското взаимно училище (днешната Априлова гимназия) – първото светско модерно българско училище, основано на взаимоучителния метод. За пръв учител и директор в него бил назначен големият възрожденски просветител Неофит Рилски. Само след 4 години взаимни училища по същия модел били открити и в други населени места. Малко по-късно била усетена и нуждата от развитие и на девическо образование и през 1840 г. в Плевен е открито и първото новобългарско девическо училище.

Взаимните училища постепенно прераснали в класни училища (аналог на днешния V до VIII клас). Първото самостоятелно класно училище било открито в Копривщица през 1846 г. През 1850 г. пък е открито прочутото Пловдивско класно училище, наречено на светите братя Кирил и Методий. В него малко по-късно започнал да се чества празникът на светите братя, който се превърнал в първия истински национален празник на българите още в епохата на Възраждането.

С изграждането и развитието на просветната мрежа в българските земи започнало да се развива и издаването на учебници. Появили се значителен брой учебници по български език, история, математика, география и др. След Рибния Буквар на П. Берон може би най-известният сред тях бил „Болгарска граматика” на Неофит Рилски. Други популярни заглавия са: „Аритметическое руководство”, „Математическа география”, „История на славянобългарския народ”, „Царственик” и много други.

И така, през първата половина на XIX век били положени основите на мрежата от новобългарски (взаимоучителни и класни) училища, чрез които се осъществил преходът от средновековно, религиозно към светско и национално по характер образование. В новобългарските училища се формирала многобройна интелигенция, която, за разлика средновековната, била светска по характер. Именно нейните представители и оглавили националноосвободителното движение.

След Кримската война се създали още по-благоприятни условия за развитието на новобългарската просвета и нейното проникване дори и в най-отдалечените части на българските земи. Тази тенденция била продиктувана от  прочутия Хатихумаюн и нарасналите икономически възможности на българите. В страната се изгражда изключително гъста мрежа от класни и взаимни училища, в които проникват и нови методи на преподаване. Отворени са и няколко гимназии и специални училища. Априловото училище в Габрово прераснало в гимназия.

В навечерието на Освобождението дори се коментирала идеята за откриване на български университет, но тя така и не се реализирала. Поради тази причина българската интелигенция получавала висшето си образование в чужбина – най-голямата част в Русия, но и във Франция, Германия, Австрия, Чехия, Англия и др. По този начин в българската култура навлизат постиженията на различни чужди школи, което стимулира бързия напредък.

Решаваща роля за подема на образователния проект през Възраждането несъмнено изиграва и ролята на учителя. Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация.

Пръв изразител на порасналото самочувствие на българина и идеолог на националноосвободителното движение става Паисий Хилендарски. Той е роден през 1722 година. Неговата „История славянобългарска” се превръща в програма на борбата за национално освобождение. В нея той поставя пред българския народ три задачи: борба за национална просвета, за църковно-национална независимост и за политическо освобождение. Чрез своя труд Паисий Хилендарски утвърждава и говоримия език като основа на новобългарската книжовност.

           Най-виден продължител на Паисиевото дело бил Софроний Врачански. Повлиян от неговите идеи, той съставя първия препис на „История Славяноболгарская” през 1765 г., като по-късно прави още един. Под влияние на нейните идеи и будната котелска среда Софроний се обрича на просветата и цели 20 години учи котелските деца на четмо и писмо, като подготвя десетки свещеници и учители.

Друг именит поддръжник на просветния подем през Възраждането е Неофит Рилски. Той е съставил първата българска граматика, речник на българския език, христоматия по литература. Тя се ползва като учебник в почти всички български училища през 30-те години на ХІХ в. По онова време учебните програми се определяли от самите учители. Всичко в крайна сметка зависело от възможностите на учителите. Неофит Рилски дава насоките за замяна на старите училища с нови светски модерни учебни заведения, за изхвърлянето на богослужебните книги от учебния процес и употребата на специално подготвени учебници и помагала и доказва необходимостта от установяване на българския език като основен в учебния процес.

Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация.

Фигурата на учителя е образът на балканската интелигенция. Попът е традиционна фигура, представител на религиозната идентичност, кметът е представител, старейшина на традиционната местана общност. Тук се намира и фигурата на учителя - слабо заплатен и неговото съществуване се лута между книгата, нивата, лозето. Затова не може да се приравнява към европейския интелектуалец. Това са хора, които принадлежат на традицията, но започват да се занимават и с други дела. Социалното разслоение на бг общество обозначава само условно буржоазия и интелигенция, но не и в този им вид, заложен от западно европейските обшества.

Балканските войни и Първата световна война бележат най-драматичния период в новата българска история. Само за няколко години България се издига до зенита на своята сила и слава и рухва, смазана от неудовлетвореност, притисната от съседите и изолирана от света. Поражението във войните е въвеждащ мотив в измеренията на следвоенната действителност – жертвите по бойните полета, териториалните загуби, стопанската разруха, крахът на националните идеали са базови основания в описанието на политическата и духовната криза след края им. Поражението, проблемът за вината и отговорността пред него предпоставят изцяло мисленето за историята на България от междувоенната епоха. „Световната война” остава в развитието на историята като черна звезда на разруха и смърт и същевременно като предвестие на един нов свят. Тя идва, за да разруши и създаде, да убие и да роди.

В довоенния период българското общество е предимно предмодерно, въпреки започналата вече модернизация. Войните са първата ситуация в модерната българска култура, произвеждаща „масов човек” и в този смисъл те могат да бъдат разглеждани като ситуация на екстремен завършек на ранната българска модернизация, в която огромни човешки маси преодоляват традиционната си изолираност и се свързват. Именно във военната ситуация българите за пръв път след Освобождението усещат силата на това нещо да се прави „заедно”, българите за пръв път отново стават общност с общи цели и идеали. От днешна гледна точка се вижда, че понятията „крах на националните идеали” и „Национална катастрофа” могат да бъдат отнeсени само към началото на разглеждания период След това те имат градивна функция, поставят нови хоризонти пред българското общество.

Преживяването на „кризата” след Първата световна война радикализира мисленето и изразяването на българите изключително чрез тяхното етническо име. В тази ситуация българската културна идентичност се превръща в проблемна област. Преживяването на следвоенния свят като преходно и кризисно време събужда спомен за „родното” като нещо непреходно и изначално. В опитите българската идентичност да бъде дефинирана се подбират главно черти от ретроспективни образи на „българското”, които биват притовопоставяни на съвременния, недостоен образ. Либералното довоенно минало е разглеждано преди всичко като причина за настъпилия крах на идеалите и се търси разрез с него. Следвоенните общественици се стремят всячески да се разграничат от довоенните либерални идеи. Т. нар. „модерност” е силно критикувана, а фашистките, националсоциалистическите и консервативно-революционните идеи се радват на висока популярност.

Кризата на либералните ценности кристализира в различни концепции за „българското”, „кръвта”, „земята”. Започва търсенето на „същинската” идентичност на българите. Нацията започва да се мисли като „нова общност”, чиято задача е да преодолее настъпилата следвоенна криза. Ражда се идеята за „ново национално Възраждане”. „Българското светло бъдеще” става утопична визия, светъл антилиберален идеал. Появява се и идеята за новия – прероден и очовечен българин. Найден Шейтанов нарича новия българин „великобългарин”. „Българското” добива статут на протестиращо понятие срещу либералния ред. Старото трябва да победи новото, за да може този идеал да бъде постигнат. Новият българин трябва да бъде култивиран чрез възпитание и държавно управление. Очакваната нова епоха на българско величие са основани през миналите възходи на България – Симеоновият златен век и епохата на Иван Асен II.

Изключително популярна става идеята за нацията като висш идеал, в чието име си заслужава да се жертва личният интерес. Ясна е също и нуждата от сплотеност и единство, основаващи се на самосъзнание за принадлежност към нацията. Народът трябва да бъде зачитан от своята държава, да я счита за своя и да е привързан към нея. В лицето на своята национална държава всеки гражданин трябва да вижда достоен и предан защитник на своите интереси и нужди. За тази цел е необходимо повишаване на националното сaмосъзнание и изграждане на дух на сплотеност.

Предвоенната подражателска на европейските идеи епоха се приема като предпоставка за националните катастрофи, настъпилата криза и нейните последствия. Предвоенната европеизация е сравнена със средновековната византизация като нещо пагубно за българското общество. Отвореността на българското общество за чуждото е сравнявана с престъпление. Селото е издигнато до идеал, определящ българската самобитна култура и същност. Либералните институции са небългарски, чужди, източник на зло.

Разгръща се също и дебат около „българската раса”. Българите са подканяни да се освободят от комплексите за малоценност, които придобиват, сравнявайки се с европейците. Принадлежността към славянските народи е изтъквана като мотив за национална гордост и самочувствие, поради свързаността и с Русия, която винаги се е противопоставяла на Европа и европейското до известна степен. Но Октомврийската революция пък ограничава изключително популярното в предвоенния период русофилство. В крайна сметка на преден план се издига прабългарската принадлежност на българския народ, като нещо, което е нито славянско, нито европейско. Именно тук се търси уникалността, самобитността и неповторимостта на българската нация.

Националните идеали вече се защитават не чрез държавните институции, а чрез духовните предели на нацията. Причина за това са териториалните загуби и военните неуспехи на България, които довели до неверие и скептицизъм към физическите измерения и сили на държавата. Ценностите започват да се търсят и защитават чрез културата. Макар че българите не успяват да разширят пространствените си граници, те се заемат да разширят духовните. За тази цел се появява и идеята за българската народопсихология, т.е. българският непреходен „дух”, характерни черти, „духа на нацията”. Прокарва се идеята, че именно тези непреходни позитивни черти на всички българи довеждат до Освобождението след петвековното турско иго.

Гео Милев приравнява националното чувство с половото чувство, като казва, че без национално чувство човекът не е човек, а жител на планетата Марс, така както без полово чувство е кретен.

Родното се преживява като антитеза на кризата. То е приравнено с естетическото. Дефинира се нов, национален, изконно български творчески стил. Възражда се интересът към творчеството на Паисий, Раковски, Левски, народните будители. Всичко ново е фалшиво. В началото на 20-те години се заражда движението „Родно изкуство”, стремящо се да изрази родното и българското в изобразителното изкуство. Творците се насочват към изобразяване на родната земя и бит в целия и блясък. Един от най-ярките представители на това движение е Владимир Димитров – Майстора. Първоначално той рисува портрети и пейзажи, а след това започва да изобразява участието на българите в Балканската и Първата световна война. Министерството на народното просвещение толерира родното изкуство, създавайки през 1922 г. със закон конкурси именно за „родно изкуство”. Постепенно идеята за „родно изкуство” обхваща всички изкуства, като стремежът е да се открие и изведе на преден план българският национален стил във всичките му проявления.

Войните са изпитание за националното самочувствие. По време на войните „интелигент”  и „прост селянин” [1] се изравняват – споделят храната си, болките си, носталгията по родното място.  След стъписването от погрома и хаоса, след отчаянието и безверието индивидуалното съзнание преминава в здравата опора на колективното съзнание, което стъпва върху нещо здраво и стабилно – това е именно всичко „първично” и „просто” – „вън от изкуствените, стерилни условности на цивилизацията”.[2] Появява се необходимост да се издигнат нови човешки идеали, излезли от виталността и ирационалността – вярата, вечната истина,  вечното добро и вечната истина.

·        Тенденцията „завръщане към първичното”

Защо се появява тенденцията за „родно изкуство” при българското изкуство? Дали тя е повлияна от някои европейски течения ( например немското Heimankunst – тенденция в новата немска култура , която оказва съществено влияние върху следвоенния ни духовен и културен живот[3]),  или са разклатени устоите на индивидуалната душевност, на която вече не са достатъчни модерните течения, а има нужда да се върне назад към първичната си природа, за да подсигури здравината на ценностите си?

„...Най-типичен израз днес на жаждата да намери отново изгубената си непосредственост е възвръщането към примитива. Човечеството преживява умората в себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнала уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. Оттук и любопитстващата любов към примитива”.[4]

За много критици и творци връщането към първичното представлява „национален изгрев”[5]. Стремежът към примитива се изразява всъщност в едно връщане към праначалата на българската пластична традиция, в осъзнато и целенасочено усилие да се стигне до корените на българския творчески дух. [6] Завръщането  към примитивното всъщност значи завръщане към специфично българското – в социален и културно-исторически аспект.

“Родното” и „първичното” през 20-те години много силно се пропиват във всички сфери на културния живот на българското общество и подбуждат силно въодушевление. Интересът към нашето е първият признак на нашето национално съзнание и на начало на действителното българско оригинално творчество според Борис Тричков: „След епохата на подражателство, когато чуждото у нас бе господар и култ, когато като същински деца започнахме да грабим с пълни шепи евтините безделици на европейската култура, фалшивата й бижутерия, сега навлизаме в период на завръщане към родното, на едно истинско откриване на България.”[7]

Според някои изкуствоведи проблемът на “родното” битува в сюжета. “Българското изкуство от 20-те години е пълно с овчари и невести, гъдулари и орачи, селяни и селянки, видени в труд, в тъга и в празник. Те са изобразени не в битовата баналност, а извисени и опоетизирани като в свещенодействие – символи на българския дух.” [8]

Това “родно” е търсене на корена в легендата, приказката, народната песен, носията. “Лайтмотив в пейзажната живопис от онова време са манастири и църкви, български старини. Паралелно с историческата ни наука изобразителното изкуство открива за себе си този богат на внушения и образен подтекст материал. Миналото подхранва изкуството и с други образи – на ханове и князе, на светци и народни будители.”[9]

Но обръщането към този вид сюжети спонтанно ли е или е плод на съзнателно насочване?  Съществува и още една възможност. Политическото насочване, естествено.

В България социалнополитически и културно-психологически идеи, поставящи земята, селското стопанство и селянина в центъра на своето внимание и възлагащи му историческа стабилност и да укрепи разколебаните от нови тенденции в следосвобожденския ни живот нравствени добродетели на българина, започват да навлизат още в началото на XX век. Създаването на Българския земеделски съюз като организация на селяните, нейното все по-нарастващо участие в обществено- политическата ни действителност несъмнено според Димитър Аврамов оказва влияние за формирането на една социална психология, според която селото, селянинът, земеделският поминък са единствени източници на ново народностно възраждане. [10]

Случайно или не точно по времето на Земеделското управление (1919 -1923) се изявяват първите симптоми на осъзнато възвръщане към родното в националната ни култура и изкуство. Тогава се създава и дружеството „Родно изкуство” (1919). Но наистина ли е свързана тенденцията за завръщане към родното с политическа платформа и идеология?

Най-големите издатели на аудиокниги в света – Librivox.org (с над 7000 аудио книги), защото независимо дали четем или слушаме или някой друг ни чете, ползата е, че се запознаваме с нови произведения.

Платформата Либривокс предоставя на разположение на своите ползватели достъп до аудиокниги. Аудиокнигите представляват записи в дигитален формат на дадена книга, прочетена от разказвач на съответния език.

Аудиокнигите, качени на сайта на Либривокс, могат да бъдат свалени безплатно на компютър, iPods, мобилен телефон или дори да бъдат записани на CD, флашка и други преносими устройства.

Каталогът предоставя възможност за търсене по:

-          Автор

-          Заглавие

-          Жанр

-          Език

Свалянето на аудиокниги не изисква регистрация и отнема броени минути. Времето, за което се сваля, зависи от ефективността на вашия интернет доставчик, но обикновено е около 1 минута за всеки 10MB.

Да предположим, че докато чистиш в неделя следобяд стаята си....или пък приготвяш някакъв сладкиш, гладиш или просто си лежиш на дивана в хола, ти се слушат „Приключенията на Хъкълбери Фин”. Всичко, което трябва да направиш е да :

1)      посетиш сайта: https://librivox.org/

2)       да кликнеш на полето „Каталог”

3)      И в полето за търсене да напишеш желаната от теб книга за слушане, която в нашия случай хипотетично е : The Adventures of Huckleberry Finn

4)      Натиси върху ботона „download” и книгата за броени минути ще бъде свалена на твоя конмпютър – след това може да бъде преслушвана толкова пъти, колкото ти се иска и да бъде споделяна с твои приятели – по скайп, имейл и др.

Аудиокнигите в LibriVox са прочетени и записани от доброволци от цял свят.

Може би и ти искаш да станеш доброволец и да записваш книги докато четеш?

Хайде избери заглавие, което не е записвано до този момент и обогати базата с книги на Либривокс.

Това, което е важно да знаеш е, че могат да бъдат качвани аудио записи само на книги, които не са обект на авторско право. Това, което прави един аудиозапис легален за безплатно разпространение в Интернет е книгата да е публикувана преди 1923 година.

На практика, качвайки твой запис на книга, която записваш докато четеш на глас означава, че я даряваш в публичното пространсто.

На платформата могат да бъдат качвани аудиозаписи на всички езици. На български в момента има само 2 записа, така че приносът ти на родния ни език ще бъде наистина значим – не само за тези, които желаят да познават повече произведения без да ги четат, но и за хора със зрителни проблеми.

За да си готов да станеш доброволец към Librivox ти не се нуждаеш от специални умения или предишен опит като доброволец, нито пък трябва да се явиш на прослишване или да изпратиш някакви твои записи, за да бъдеш одобрен. Всичко, от което се нуждаеш е желание за това добро дело, твоят глас и някой свободен софтуеър за записи, компютър или пък смартфон или дори евтин микрофон.

Ако имаш каквито и да е въпроси по отношение на записването и споделянето на аудиокниги, можеш да ги зададеш във форума на Либривокс.

Подробно описание на това как работи всичко по отношение на аудиозаписите, можеш да намериш в документа тук: 

Източник: http://www.wishbox.org/blog/view/222#sthash.7evOu2Qu.dpuf

Срещал съм какви ли не означения и имена на различни видове роднински връзки, имам роднини от източна България и от западна и като цяло имат много различни "имена" за всичките си роднини.

Цитирай

"В нашия език съществуват около 50 означения на роднинска терминология. Голяма част от тях са засвидетелствувани още в старобългарски език славянски думи. Друга голяма част от тях са явна по - късно, чисто българско производство: калина, малина, бако, кака, свако и др. Чужди заемки 
има, но по-голяма част от тях са регионално ограничени: латински —кум, копеле, прабългарско —баджанак (от пашеногъ), гръцки —калеко (свако, тетин), калтата (кум, кръстник), калимана (кума, кръстница), турски —балдъза (сестра на съпругата) и др.

(Вакарелски, 1974, 531; Георгиева, 1981, 233)." Н. Колев

Нека тук се опитаме да съберем колкото се може повече различни означения (имена) на роднински връзки.

Юпитер не обикаля около Слънцето като останалите планети

Юпитер, петата планета от Слънцето, е наистина голяма. Тя е с толкова впечатляващи размери, че всъщност не обикаля Слънцето - поне не и по начина, по който го правят останалите планети от нашата Слънчева система. С маса 2,5 пъти по-голяма от тази на останалите планети взети заедно, Юпитер е толкова масивен, че центърът на гравитацията между него и Слънцето се намира над повърхността на нашата звезда, пише научното издание "Сайънс алърт".

Какво обаче означава това?

Когато малък обект обикаля голям обект в Космоса, по-малкият като маса не се движи в перфектен кръг около по-едрия. Вместо това и двата обекта обикалят около общ център на гравитация. В случая с нашата планета центърът на гравитация се намира толкова близо до центъра на Слънцето, че въртенето на звездата около него е незабележимо. Големият обект сякаш не помръдва, а по-малкият прави идеални кръгове около него.

Когато Международната космическа станция (МКС) например обикаля Земята, както планетата, така и станцията се движат около общ гравитационен център. Той обаче е толкова близо до центъра на Земята, че нейното движение е невъзможно да се забележи.

Същото е и с небесните тела от нашата Слънчева система. Звездата ни е толкова по-голяма от Земята, Венера, Меркурий и дори Сатурн, че техните гравитационни центрове се намират дълбоко навътре в Слънцето. Не такъв обаче е случаят на Юпитер. Газовият гигант е толкова голям, че центърът на гравитация между него и Слънцето се намира на разстояние, равняващо се на 7% от радиуса на звездата над нейната повърхност. /БГНЕС

http://novinite.bg/articles/117961/Yupiter-ne-obikalya-okolo-Slanceto-kato-ostanalite-planeti#sthash.uwdvoBqg.dpuf

Корените на рака са в праисторически времена. В пещерите Сварткранс - археоложки обект, на който са открити много находки, учени попаднаха на кост от крак със злокачествен тумор на 1,7 милиона години, съобщи Лента.

Туморът бе идентифициран като остеосарком - агресивен рак на костите.

Учените са на мнение, че костта е от ранни прародители на човека, но не могат да установят за кой точно вид става дума.

На съседния обект Малапа пък учени откриха свидетелства за доброкачествен тумор във фосилизиран прешлен от дете, което е представител на австралопитеците седиба. Прешленът също е на около 2 милиона години. Антрополози отбелязват, че наличието на тумор в задната част на скелета в ранна възраст е рядко срещано и само по себе си е най-древното свидетелство за подобно заболяване у хоминиди.

Двете находки връщат назад във времето появата на злокачествени и доброкачествени тумори у хората.

"Модерната медицина се опитва да докаже, че туморите у хората са свързани със заболявания, които са причинени от съвременния начин на живот - заяви Едуард Оудс от университета Витватерсранд в РЮА. - Изследванията ни обаче разкриват, че тези заболявания са се появили у прародителите ни милиони години преди съществуването на съвременните индустриални общества."

Досега най-древните свидетелства за тумор у прародители на човека се свързваха с фосили от неандерталец, които датират отпреди 120 000 години.

Учените използвали скенер, за да диагностицират и опишат двата тумора.

За двете находки съобщава South African Journal of Science.

Прочети още на: http://www.dnes.bg/science/2016/07/29/nai-drevnoto-svidetelstvo-za-rak-na-1-7-mln-godini.310647

НАСА публикува историческа снимка от прилуняването на ”Аполо 12”

Сн.: EPA/БГНЕС

http://it.dir.bg/news.php?id=23485639

Австралия се придвижва на север с по седем сантиметра на година, по-бързо от всяка друга континентална тектонична плоча на света. Преизчисляването е необходимо, за да се осигури безпроблемната работа на спътниковите радионавигационни системи (джипиеси), каза ученият Дан Джакса от "Джиосайънс Острейлия", организацията ръководител на проекта.

Новите данни ще бъдат публикувани идната година, но ще бъдат базирани на прогнози за 2020 година. Това значи, че новите координати на Австралия ще бъдат с около 20 см по на север от действителното й местоположение. Последното подобно изчисляване на местоположението на континента е правено през 1994 г.

Факсимиле от Агенция 'Икономика'

Норвегия обяви амбициозните си планове да инсталира първите в света плаващи подводни тунели за автомобилен трафик, съобщава Агенция "Икономика".

Целта е да се помогне на пътуващите лесно да преминават многобройните фиорди в страната.

В момента са необходими 21 часа, за да се стигне от южната до северната част на страната, а единственият начин да се пътува из крайбрежието е чрез смяната на 7 ферибота.

"Потопените плаващи мостове" ще се състоят от големи тръби, окачени на около 30-35 метра под водата, всеки от които ще бъде достатъчно широк за 2 пътни платна. Реализирането на този проект ще съкрати наполовина времето за пътуване из страната.

Плаващите мостове в Норвегия ще се поддържат от понтони, свързани с ферми, които да държат пътните трасета стабилни. Има вероятност и конструкцията да бъде прикована към масивната скала отдолу за допълнителна стабилност. Всяка тунелна система ще се състои от 2 тунела, паралелно един на друг: по един за всяка посока.

Въпреки нетрадиционния подход, служители на местната администрация казват, че пътуването през водните тунели ще е същото като шофиране чрез обикновен тунел. При наличието на 1150 пътни тунела в страната (35 от които са под вода), норвежците вероятно няма да бъдат твърде объркани от нововъведението.

За проекта се очаква да са необходими 25 млрд. долара, а крайният срок за реализацията му е 2035г.

Такава система никога не е строена досега и никой не е сигурен точно как вятърът, вълните и водните течения във фиордите, биха могли да повлияят на структурите.

Източник: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=5682326

В наши дни думата „култура” се употребява и като „масова култура”. Най-общо казано, масовата култура е популярната, преобладаващата сред широките слоеве на населението, култура. Тя включва в себе си явления като музика, кино, литература, изобразително изкуство и навлиза във всички сфери на обществения живот – работа, развлечения, бит, спорт и т.н. Самият термин „масова култура” се появява през 40-те години на миналия век в текстовете на Хоркхаймер, посветени на критика на телевизията и  получава широка популярност благодарение на Франкфуртската социологическа школа. Масовата култура е обратното на традиционната, високата култура.

През XX век масовото общество и съпровождащата го масова култура стават поле на широки изследвания от редица мислители: Хосе Ортега-и-Гасет, Бодриар, Шпенглер, Ясперс, Умберто Еко и др. Хосе Ортега-и-Гасет например говори за наличието на „творчески елит”, съставляващ малцинство сред населението, и „маси” – основната, нетворческа част от населението. В този смисъл е възможно да се направи разграничение между културата на елита – елитарната, висока култура – и културата на масите – масовата култура, имаща много по-ниско качество и стойност от елитарната.

Постепенно изкуството започва да се превръща в стока за развлечение, контролирана от различни тенденции, имащи главно комерсиална цел. Печалбата, а не съдържанието започват да играят водеща роля при определянето качеството на произведенията. От естетическа гледна точка произведенията на масовата култура никога не могат да бъдат оценени като „шедьоври” (каквито са произведенията на високата култура), а като посредствени произведения, дължащи своята популярност не на качествата си, а на средствата за масова комуникация. Главната функция на масовата култура е да манипулира масовия човек, както и да компенсира неговия емоционален дефицит.

Масовата култура довежда до появата на друг съвременен феномен, наречен от Хоркхаймер и Адорно „културна индустрия”. Като всяка друга индустрия, и тази е изцяло пазарно ориентирана и произвежда стоки, които да бъдат купувани и да генерират печалба. Целта е създаването на „масов човек”, чието мислене е изцяло повлияно от средствата за масова информация. Той се превръща в пасивен консуматор, една атрофирала личност.

Масовата култура приписва определени норми и ценности на поведение на масите. За тази цел тя активно въздейства на психиката на хората, особено на областта на подсъзнателното, стимулирайки определени инстинкти. Масовата култура винаги изглежда поучителна, естетична, забавна, интригуваща. Най-важната и функция е да запълва свободното време на хората – ние се превръщаме в доброволни пленници на тази култура, разпространявана активно от средствата за масова комуникация. Свободното ни време се оказва регламентирано от обществото, което създава у всеки индивид илюзията за свобода на избора.

Каква идеология изповядва масовата култура? Тя стъпва навърху икономически тенденции и произтичащата от тях промяна на структурата на обществото. На лице е значителен ръст на благосъстоянието , както на западното общество като цяло, така и на конкретните му членове. Хората получават свободно време и ресурси , които да потребяват. Съществуването им започва да се реализира през консумацията на блага. Това портажда явлението, което Едгар Морен нарича „митология на щастието”. Всеки човек живее, за да бъде щастлив. Това може да изглежда като очевидна истина днес, но през по голямата част от съществуването на човечеството не е било така. Вече смисълът на човешкия живот престава да бъде дългът към рода и отечеството. Добродетелта и почитта към предците, престава да бъде ценност. А само чистото, неподправено лично щастие. Щастието като консумация – на храна, вещи, услуги, дори изкуство.

Появата на масовата култура несъмнено е свързана с научно-техническата революция и развитието на средствата за масова комуникация, създали нови начини за производство, разпространение и потребление на културата. Има обаче и няколко други теории за възникването на масовата култура. Според една от тях предпоставка за нейната поява е разпространението на книги като „Библия за начинаещи”, написани на по-достъпен език така, че да може да се четат и да бъдат разбирани от по-голяма аудитория. Друга възможна предпоставка е появата на авантюристичните романи в Европа през XVII – XVIII в. Пример за такъв е романът на Даниел Дефо „Робинзон Крузо”, написан на разбираем език и отпечатан в голям тираж. И все пак това е само предисторията, докато истинската масова култура, такава, каквато я разбираме днес, се появява едва в края на XIX - началото на XX век и може би най-главната предпоставка за появата и е комерсиализацията на всички видове обществени отношения. За това говори и Карл Маркс в съчинението си „Капиталът”. Той нарича с името „стока” цялото многообразие от социални отношения в буржоазното общество. Стремежът тази „стока” да обхване и изкуството довежда до появата на масовата култура. За първи път в историята художествените произведения започват да достигат до всички, независимо от тяхното образование, доходи, обществено положение. Дори и най-бедните работници могат да си закупят вестник, в който пък се публикуват романи-подлистници, или пък да отидат на кино. Този всеобщ достъп до произведения на изкуството неминуемо води до тяхното опростяване, посланията им стават елементарни, достъпни за всеки – цялото съдържание се свежда до набор от базови, клиширани послания. Произведенията на масовото изкуство имат къс живот (но затова пък бурен). Те трябва да завладеят човека максимално, а после може спокойно да се отправят към небитието, защото ги чакат стотици заместници. Ролята на масовото изкуство е да утвърди новия вид морал – консуматорския.

В съвременния свят думата „култура” се употребява и по отношение на един друг термин – „субкултура”, съчетаващ я с латинското sub – под. Субкултура е термин, обозначаващ културата на обикновено неголяма група хора, отличаващи се с нещо от пробладаващото мнозинство от обществото. Субкултурата може да се отличава от доминиращата култура по различни признаци, сред които поведение, облекло, език, ценности и много други аспекти, заедно или поотделно. Британският социолог Дик Хебдидж прави изключително подробен анализ на явлението „субкултура” в книгата си „Субкултурата. Значението на стила”. Според него субкултурите обединяват хора със сходни интереси и вкусове, които не са удовлетворени от преобладаващата култура. Но единствено сходните интереси не са достатъчни за формирането на субкултура – тя е повече от просто група хора, например харесващи определен стил музика. За да се определи дадена група хора като субкултура, трябва да са налице и други черти, обединяващи ги като например сходен начин на живот, стил на обличане, жаргон и т.н. Именно това са маркерите, отделящи представителите на дадена субкултура от останалата част от обществото. Най-често имиджът е с особено голямо значение, тъй като чрез него всеки отделен член демонстрира пред света своята принадлежност към дадено общество. С времето обаче отделни елементи от стиловете на различни субкултури навлизат и в общоприетата, масовата култура. Типичен пример за това са да кажем кубинките Dr Martens, които преди са били запазена марка на скинхедовете, а днес се носят от доста по-широк кръг от хора.

Традиционно определението за субкултура се изгражда през пространствената й обособеност и предполага спецефични места , в които групата комуникира.  Счита се, че тези топоси носят определени характеристики и са част от конструираната идентичност, като стават ключови фактори за възможността индивидът да се идентифицира с другите, да определя граници, да създава йерархии, да натрупва „субкултурен капитал” (Сара Торнтън)

И все пак, за основаването на нова субкултура определено допринасят сходните интереси в различни сфери: от музикални предпочитания до политически възгледи и дори сексуална ориентация. Най-често субкултурите са затворени и странят от обществото. Това се дължи именно на стремежа им да се противопоставят на масовата култура, да се разграничат от нея. Те често дори влизат в конфликт с масовата култура, нерядко имащ агресивен характер.

Едни от най-ярките и известни субкултурни общности са младежките движения, свързани с някакъв определен, предпочитан от всичките им представители музикален стил. Най-често имиджът, поддържан от представителите на тези субкултури, наподобява или направо копира сценичния имидж на популярни в дадената субкултура изпълнители. Едно от първите подобни движения е небезизвестното хипи-движение, чиито представители са млади пацифисти, които харесват рок музиката и употребяват различни наркотични вещества. Много от отличителните черти на хипитата са взети и при формирането на други младежки движения.

Множество субкултури се основават също така и на някакво хоби, ако не на увлечение по определен стил в изкуството. Пример за такава субкултура е субкултурата на футболните фенове или хакерството, макар и това да е спорно, тъй като хакерите обикновено практикуват увлеченията си самостоятелно и нямат пряка връзка с други хакери, но пък споделят приблизително еднакъв начин на живот и убеждения.

Между някои субкултури се наблюдава вражда. Пример за такъв антагонизъм е конфликтът между металистите и рапърите например.

Въпросът с младежките култури е доста сложен и неедностранчив. Може би основната причина за това е нееднозначността на самото понятие „младост”. Най-общо казано, това е периодът от живота на човек, в който той преминава от своето детство в зрялата си възраст. Може би основната задача, която стои пред всеки „младеж” е неговата социализация и осъзнаване на мястото му в света и обществото. Сложността на проблема идва главно от нееднозначността на младежите, тъй като единственият отличителен белег на тази група е възрастта, която също е спорна – ако преди няколко десетилетия се е смятало, че човек става възрастен около двадесетата си година, когато навлиза в „света на възрастните” или трудовия свят, то днес младостта е доста по-дълъг период от живота на човек и продължава някъде до към 28-мата или дори 30-тата година. Това, разбира се, се свързва главно с удължаване на образователния период от живота на човек. Това показва, че в наши дни младежта е изключително многочислена социална група, което неминуемо прави ролята и в обществения и културен живот изключително важна.

И така, младежките култури са основният метод за социализация на младежта. Те се появяват благодарение на стремежа на всеки млад човек да се самоосъзнае и самоутвърди, изразявайки своята същност, нейните артистични, организационни и други заложби. Често пъти те остават недобре приети сред широката общественост и на отделните младежи се налага да търсят и организират други, по-малки общества от съмишленици, с които да се разбират и поддържат.

Много изследователи  намират обяснение за появата на феномена „младежки култури” във вечния и непреходен конфликт между поколенията – между родители и деца, стари и млади, професори и студенти. Тази теория звучи сравнително правдоподобна, имайки предвид факта, че по-възрастното поколение е преминало своята социализация 25-30 години преди по-младото. Понякога условията, в които са се социализирали едните и другите се оказват толкова различни, че между тях се появява нравствена пропаст, която пък поражда различни конфронтации. Същевременно с това не бива да забравяме и че възрастните хора донякъде са загубили способността си за адаптация към новостите, с които изобилства светът на младежда.

Най-често конфликтът се таи в това, че младежта не споделя йерархията на ценностите на по-възрастните – младите винаги поставят на първо място нравственността, докато възрастните отделят повече внимание на различните институции, управляващи живота на човек – образование, законодателство и т.н. Младежите също така винаги подхождат емоционално и изключително енергично към проблемите, което не се харесва на по-възрастното поколение. Всичко това кара младежите да се обединяват около своите „общи врагове” – родители, учители, политици, масовата култура или дори други младежки култури, създавайки си свои общества от съмишленици, в които се чувстват разбрани и подкрепяни. Културата на тези общества до известна степен напомня на народната култура – нерядко тя не се отличава с особени естетически качества, което обаче се компенсира с непресторена искреност и емоционалност. Друга обща черта между младежките култури и народната култура е това, че в общия случай и двете са противопоставени на масовата култура.

Както субкултурите, така и младежките култури освен със свои произведения на изкуството, разполагат и със свой жаргон, начин на обличане, начин на прекарване на свободното време, дори начин на живот. В този смисъл, младежката култура и субкултурата до голяма степен се припокриват като понятия.

Днес съществуват две основни концепции за разбирането на субкултурните общества. Едната, представен от Бирмингамският център за културни изследвания е тази, в чийто център се поставя бунтът , отказът и вечната опозиция на част или група от обществото, която е винаги срещу доминиращата култура, класа, власт. Според Д. Хебдидж  (той описва пънк културата, като възникнала от една недоволна част от работническото общество в Англия) стилът на дадена субкултура, е своеобразен опит за комуникация едновременно (отрицателна) с доминиращата класа и (положителна) с тази, към която индивидът се самоопределя, като поддържа позициите си там, споделяйки не само общото недоволство, но и изразявайки го със стила на останалите от групата.

Постмодерната гледна точка определя другата концепция за разбирането на съвременните субкултури.. Според Дейвид Мъгълтон в днешните общества се забелязва размиване на границите и различията между различните класи, а доминиращата култура става все по-трудна за определяне. Тези процеси на сливане, размиване и преобръщане правят почти невъзможно удържането на границите на дадена субкултура и определянето й като такава.

 Според статиите с изследвания на някои съвременни субкултурни групи у нас обаче, поместени в книгата „Новите млади и новите медии” (2009) днес се наблюдава своеобразен разпад на субкултурните общества, все по-често преминаване от група в група и все по-голяма невъзможност на младите да се самоопределят като принадлежащи само към една група. Основната причина за този културен феномен се обяснява с появата на новите неограничени възможности за комуникация (реална или не), предизвикващи тази множественост на индивидите, които по всяко време, независими от пространството и неговите граници, могат да бъдат каквито поискат, принадлежащи на множество различни субкултури и едновременно с това - на нито една.

Спасяване в мрака

Сравняват тази картина със „Салът на Медуза“, френска творба от 1818 г. В долния ляв ъгъл има няколко подписа на художници, което показва, че творбата е съвместно дело. 

Автор: Ким Чен Ун

Работник

Тази съвременна рисунка (2014) включва модерни похвати и техники.

Автор: Чои Чанг Хо

Пратеник

Тази картина от 1970 г. е направена с мастило върху оризова хартия – трудна техника, усъвършенствана в ателиетата в Северна Корея.

Автор: Хуанг Бионг Хо

На оръжие

С бялата си риза, черна жилетка и пистолет мъжът във водата изключително много прилича на Хан Соло. Това обаче е съвпадение, тъй като картината е била направена през 1968 г., девет години преди излизането на „Междузвездни войни“.

Автор: Йо Йонг Ман

Охраняващ патрул

Тази картина от 2005 г. е пример за социалистическия реализъм, който Северна Корея продължава да произвежда. Някои от творбите се изнасят в други страни, които се интересуват от подобен стил.

Автор: Ким Рионг

      
Дъжд на автобусната спирка

Образът на жената в центъра на тази картина от 2016 г., нарисувана от Ким Ин Сок, е бил преправян няколко пъти в продължение на две години. На картината виждаме щастливи пътници в Пхенян.

Автор: Ким Ин Сок

Сбогом

Подобни мелодраматични сцени често може да се видят в севернокорейските художествени творби. Тази е от 1977 г.

Автор: Пак Рионг Сам

Към бойното поле

Войната е обичайна тема в севернокорейските картини, както и в тази от 1970 г. 

Автор: Ким Ионг Куон

Войници на връх Рохук

Щастливи войници пътуват през страната на тази картина от 1976 г. 

Автор: Ри Уан Сон

Музеят на изкуството към Американския университет във Вашингтон наскоро организира изложба на севернокорейски картини в стил социалистически реализъм.

„Бях зашеметен от това, което виждам“, казва художникът и куратор на изложбата БиДжи Мун. „Доскоро изобщо не подозирах за наличието на подобно изкуство“. Мун организира изложбата в продължение на пет години, като събира творби от севернокорейски музеи и частни колекции извън страната. Целта му е да покаже изкуството, което стои зад политиката.

„Това е нещо отвъд въображението ни“, казва Мун. „ Севернокорейците не само произвеждат ядрени оръжия…те се възхищават на изкуството“. 

В своите художествени ателиета Северна Корея произвежда творби както за други страни така и за своите граждани, като ги излага в обществени изложби и музеи.

Показаните картини във Вашингтон (и галерията тук), са били рисувани в периода от края на 1960 до днес. При много от тях е приложена техниката chosonhwa, при която се използват мастило и оризова хартия вместо маслени бои и платно.

Картините показани тук отварят нов прозорец към тази затворена и малко позната страна.

Източник: http://www.nationalgeographic.bg/?cid=120&article=4546

На 21-и юли 1983 г. в съветската изследователска станция „Восток“ в Антарктида е измерена най-ниската температура на Земята: -89,2°С.

Това го намерих в килера и нямам никаква идея какво е. Някой може ли да ми каже за какво служи и какво точно представлява?

Исландски учени направиха пробив в борбата с глобалното затопляне

Цитирай

 

Група исландски откриха умен и бърз начин да ограничат въглеродните емисии, превръщайки ги в камък, пише Би Би Си.

Като част от 2-годишния проектCarbFix учените изпомпват киселинна смес от CO2 и вода в базалтова скала на 540 метра под земята.

Ниското pH (3,2) на водата разтваря калциевите и магнезиеви йони в скалата. След това последната реагира с CO2 и образува калциев и магнезиев карбонати, които се складират в порите й.   

Пробивът в борбата с глобалното затопляне е осъществен в геотермалната централа Хелисхейди.

Учените се надяват резултатите, публикувани в журнала Science, да донесат нова надежда за ефективно оръжие срещу глобалното затопляне.

„Въглеродният диоксид вече не е газ”, обяснява д-р Матер. „На практика той се превръща в камък.”

Още по-изненадващо е друго откритие на научния екип, че 95% от 220 тона газ биват уловени и конвертирани само за 2 години – много по-бързо от първоначалните прогнози, че процесът може да отнеме хиляди или дори стотици хиляди години.

„Резултатите оправдаха и в известен смисъл дори надхвърлиха очакванията ни”, казва Дейвид Голдбърг, геофизик от Columbia University. „Естественият процес протича ускорено.”

Цената на пробива обаче далеч не е ниска. Експериментът CarbFix струва 10 милиона долара, а складирането на уловения въглероден диоксид също представлява проблем.

Той може да се съхранява под земята и понякога да бъде инжектиран в изчерпани петролни кладенци, но някои учени повдигат въпроси за начините, по които да се предотврати неговото отлитане.

Инжектирането му в базалтови скали, каквито има в изобилие по цял свят, са добър вариант, обяснява д-р Голдбърг.

Още по-обещаващ „склад” е океанското дъно, което е наситено с базалт, допълва той.

Исландският проект се разраства и към момента може да складира 10 000 тона CO2 годишно.

 

http://www.manager.bg/наука-и-здраве/исландски-учени-направиха-пробив-в-борбата-с-глобалното-затопляне

Цитирай

Тоталитарните движения представляват масови организации на атомизирани, изолирани индивиди. В сравнение с всички останали партии и движения техният най-ярък външен белег е претенцията за тотална, неограничена, безусловна и неизменна преданост на всеки отделен член. Това изискване се налага от водачите на тоталитарните движения още преди завземането на властта и обикновено предшества действителното тоталитарно организиране на страната под тяхно управление, като произтича от залегналото в идеологията им твърдение за недалечно подчиняване на цялото човечество от тяхната организация. Където обаче тоталитарното господство не е подготвено от тоталитарно движение (какъвто е случаят с Русия, точно обратно на нацистка Германия), се налага движението да бъде организирано впоследствие, като условията за неговото развитие се създават изкуствено, с цел на всяка цена да се добие всеобща преданост: психологическата основа за тоталния деспотизъм. Подобна лоялност може да се очаква само от съвършено изолиран човек, лишен от всякакви обществени връзки със семейство, приятели, сподвижници и дори просто познати, който черпи усещане за пълноценност единствено от принадлежността си към движението, от членството си в партията.

Изгледах филма и ми направи голямо впечатление с каква лекота се говори за зверствата на комунизма. Общото между Сталин и Хитлер, комунизма с нацизма и т.н.

Може ли да ми кажете, има ли нещо във филма, което се изопачава, преувеличава или не е вярно!?

Преди половин век фракталните са били медиини звезди. Вярвали са, че ги чака необикновено бъдеще, че ще променят света. 

Каква е тяхната съдба днес?

Книгата на природата е написана с езика на математиката, а нейната азбука са триъгълниците, окръжностите и други фигури — проповядвал през 1623 г. Галилей. Макар и красива, тази мисъл не издържа в практиката. Изброените от италианския учен фигури имат сериозен дефект: гледани отдалеч (силно умалени), не се различават — изглеждат като точки. От друга страна, силно увеличени, те стават все по-плоски и приличат на част от права. Същото се случва и с триизмерните фигури; затова мнозина вярвали, че Земята е плоска. Традиционните геометрични фигури „остават себе си“ само в определен мащаб. Междувременно природата оперира с всички мащаби едновременно!

Светът може да бъде описан най-добре с фигури, които не променят характеристиките си при увеличаване или намаляване. Такива като фракталите, които са се родили през 1958 г. в главата на Беноа Манделброт, френски математик. Работейки за фирмата 1ВМ и разполагайки с най-съвременните компютри, Манделброт развил нов дял от математиката, описвайки неправилностите в структурата да света.

НАКЪСАНИТЕ РАЗМЕРИ

Според Манделброт класическата (...) геометрия не може да опише формата на облака, планината, бреговата линия или дървото. Облаците нямат формата на кълбо, планините нямат формата на конус, бреговата линия не е окръжност, кората не е гладка, а светкавицата не преминава по правата. В едно от интервютата си Манделброт директно обвинил философите за това, че геометрията е толкова далече от реалния свят: Всичко това е заради Платон — казвал. Той е бил великолепен ум, но като математик е бил никой. Платон вярвал, че действителността е по-скоро вредна за математиката.

В книгата „Фрактална геометрия на природата“ Манделброт дава примери с бреговата линия на Великобритания. На картата в атласа Британските острови имат характерно разположение на заливите и носовете. Гледани на карта с по-малък мащаб, се разкриват поредните заливи и носове, незабележими преди това. Накрая, когато тръгнем на разходка по плажа, ще забележим още по-малки меандри. Брегът никога няма да бъде нито права, нито крива, съставена от парчета, а линия, накъсана до границата на нашето възприемане. Като фрактал.

Цитирай

Ако увеличим двукратно квадрата, неговото поле ще се увеличи 2² , т.е. четирикратно. Ако увеличим страната на квадрата трикратно, неговото поле ще се увеличи 3² , т.е. 9 пъти. Показателят на използваната при градуирането степен ни говори за размера на фигурата - в случая на квадрата - това е 2, тъй като квадратът остава плоска, двуизмерна фигура.

Да разгледаме шестостен. Когато увеличим страната му двукратно, обемът на шестостена ще се увеличи 2³ - осемкратно. Ако увеличим страната трикратно, обемът ще възлиза на 3³ =27 изходни шестостена. Размерността на шестостена е 3. За фракталите показателят на степента - размерът на самоподобносст - не трябва да бъде цяло число.

Растенията също показват фрактални черти. Например всяка от розичките на карфиола изглежда като миниатюрен зеленчук, съставен от поредните, по-малки розички. „Създания“ с такива свойства наричаме самоподобии. Самоподобието и проявяването при всякакъв мащаб на сложната и деликатна структура са характерни за фракталите.

Някои фрактали са „по-грапави“ и „навити“ от другите. Степента на тяхната сложност се определя от големината (мащаба), която наричаме фрактална размерност. В „нормалната“ геометрия размерността е винаги цяло число. Едноизмерни са линиите и отсечките, двуизмерни — плоските фигури, триизмерни — пространствените фигури. Фракталите попълват тази колекция с размерност, изразявана с дроби и ирационални числа. Фракталните фигури, рисувани върху лист, имат размерност между 1 и 2 — заемат много повече място от безкрайно тънка права линия, но също не изпълват изцяло фрагмента двуизмерно пространство. Пространствените фрактали, например гъбата на Менгел, имат размерност между 2 и 3.

Самоподобността е една от най-важните характеристики на фрактала. Независимо от това, в каква скала изследваме тези обекти, винаги ще намерим структури, подобни на наблюдаваните при други увеличения
 

ОТ КОМПРЕСИЯТА ДО ТВОРЕНИЕТО

Фракталите бързо намерили приложение в компресията на образите Прочутият бръмбър на Манделброт, записан като обикновена графика, може да заема стотици килобайта. Но за запаметяването на простата математическа формула, от която се образува, са достатъчни едва няколко байта.

Обикновено образите не могат да се опишат с един фрактал, често трябва да се сглобяват от няколко, дори неколкостотин. В края на 80-те години математическите основи на разлагането на образите на смесица от фрактали разработил (и патентовал) Майкъл Барнели от Georgia Institute of Technology в Атланта. Фракталната компресия донякъде ощетява. Позволява да се получи коефициент на компресия от порядъка дори на 20 000 : 1, при което в случаите на образи обикновено имаме работа със значително по-ниски коефициенти, най-често от 20 : 1 до 80 : 1. За времето си фракталната компресия била модерна, между другото, била използвана от Microsoft в мултимедийната енциклопедия Encart; до днес този тип компресия има привърженици. Но все пак масово се използват други формати, като JPEG. Това е така, защото въпреки бързото разчитане на образите записани, с фракталните методи, самата компресия (запис) все още протича много бавно.

Друго графично приложение на фракталите са изкуствените пейзажи. За пръви път били демонстрирани от Ричард Вос в споменатата книга на Манделброт. Малко по-късно Лорен Карпънтьр направил компютърна анимация представяща полет над фрактална земя и... веднага бил взет на работа от студио Pixar, занимаващо се с компютърна анимация. Фрактали били използвани в сериала „Star Trek“ за създаване на повърхността на планетата Генезис, а също така и в „Завръщането на джедаите“ за създаването на пейзажите на луните на Ендор и Звездата на смъртта. Във филмите и компютърните анимации фракталите служат не само за генериране на основата. Намират приложение при пресъздаване на изгледа на листата, снежинките, тревите, облаците. Отговорни са за необикновените форми на ЗБ обектите, и дори за самото разположение на елементите — например игличките върху клоните. Използвани са за генерирането на дву- и (особено често) триизмерни картони, благодарение на които виртуалните предмети получават цветове и форма.

Фрактална структура показват много растения. Това свойство било използвано между другото в компютърната графика за моделиране на формите и развитието както на отделните растения, както и целите екосистеми. На снимката —увеличени розички на броколи.

ОБУЗДАВАНЕ НА ХАОСА

Учените бързо забелязали, че фракталите отразяват хаотичната натура на света. Тук хаосът се разбира като непредвидимо поведение дори на относително простите физични системи, например няколко, свързани помежду си, махала или въздействащи с гравитационните си сили тела. Има уравнения, които описват такива системи, но проблемът е, че не знаем и никога няма да знаем данните, описващи първоначалното състояние. Това е класически проблем в метеорологията: Какво от това, че имаме уравнения, описващи преминаването на течности, след като информацията за състоянието на атмосферата е откъслечна, често ограничена до местата, в които се намират метеорологичните станции... Междувременно дори дребните първоначални разлики се увеличават катастрофално с течение на времето — такова е естеството на повечето математически уравнения, описващи действителността. Затова вземането под внимание в метеорологичните уравнения махването с крила на пеперуда в Бразилия седмица по-късно би могло да означава ураган в прогнозата за Англия.

Понякога този хаос може да бъде обуздан — именно с помощта на фракталите. Кийт Стил анализирал поведението на тълпата, излизаща от стадион Уембли. В продължение на три години следил кадрите от камерите на стадиона след завършване на мачове и концерти. Забелязал, че групи хора, въртящи се пред изходите, се подреждат във формата на някакви фрактали. Стил открил универсални модели и правила, според които тълпата се придвижва напред. Оказало се например, че хората по края на тълпата достигат до изхода по-бързо от тези в средата; също така има такива места, където зрителите са заклещени и почти не се движат. Стил приел, че е достатъчно на такива места да се поставят бариери или стълбове, за да — парадоксално — се ускори придвижването и да се разреди навалицата. Ученият разработил също фракталната програма Legion, която може да пресъздаде поведението дори на 250 хиляди души, струпани на ограничена територия. Благодарение на нея проектантите на зали и стадиони могат да проверят къде да бъдат изходите и как да се канализира движението на тълпата, за да не се стига до задръствания.

Много надежди се свързват с използването на фракталите в програмите, анализиращи борсовите и монетните пазари. Оказва се, че промените на валутните курсове или акциите се подреждат в криви, които са фрактални. Дилърите и маклерите, всички едновременно, се стараят да вървят в същата посока, т.е. да максимализират печалбите и минимализират загубите. От математическа гледна точка ситуацията напомня поведението на тълпата, стремяща се към единствения изход.

САМОПОДОБНА ВСЕЛЕНА?

Още през 60-те години Манделброт обяснявал, че материята във Вселената не е разположена по еднороден начин, а образува фрактал. Известно е, че в малки мащаби материята не е еднородна: групира се в звезди и планети, между които има пустота. На свой ред звездите образуват галактики, разредени в краищата, сгъстени вътре. Галактиките се групират в купове, а те в супер купове. Дълго време космолозите вярвали, че когато погледнем на Космоса в достатъчно голям мащаб, вече няма да видим никаква ясна структура — всички планети, звезди, галактики и техните купове ще се слеят в еднородна маса. Действителността се оказала различна. Както се оказва, суперкуповете вероятно не са последното звено, в което е организирана материята. Те не са равномерно разположени в космическото пространство, като стафиди в тесто, а образуват влакната на гигантска мрежа. През 2003 г. била открита т. нар. Велика стена, структура, съставена от супергалактики, разтегната на милиард светлинни години. Било забелязано, че материята се подрежда в стени от гигантски мехури, чиято вътрешност е изпълнена от празни пространства с диаметър 300—400 млн. светлинни години. Множеството от тези мехури приличат на фрактална пяна. Група астрофизици под ръководството на Лучано Пиетрони от университета в Рим смята, че това не е случайно наблюдение — че фактически имаме работа с фрактал.

Някои от приложенията на фракталите изненадват още повече. През 1996 г. група австралийски физици под ръководството на Ричард Тейлър забелязали, че картините на прочутия абстракционист Джаксън Полок са фрактали. Нещо повече, анализирайки размерността им, може с голяма точност да се посочи времето на тяхното появяване. Тези, създавани през 1943 г., в началото на периода „Рисунка на жеста“, имат размерност, близка до 1. След това степента на сложност се увеличавала: Създаденият през 1949 номер 14 има размерност 1,45 (подобно на много естествени брегови линии), a „Blue Poles“, една от последните картини на Полок, изпълнени с техника „пръскане с боя“ — дори 1,72.

ФРАКТАЛНИТЕ РАМКИ НА КРАСОТАТА

Защо ни харесват картините на Полок? Циниците ще кажат, че тяхната стойност им придава красота. За да провери опитно, откъде идва чарът на Полоковите картини, Тейлър бил готов механично да генерира цели серии фалшиви „Полок“, с различна фрактална размерност, а също така „пръскани“ картини, но не с фрактална структура. Показал своите произведения на 120 доброволци, проверявайки кои ще им харесат най-много. 113 човека избрали фракталните образци, при това повечето посочвали тези с размери между 1,3 и 1,5.

Също такива интригуващи резултати ще получим, анализирайки предпочитанията си към други произведения на изкуството, например в музиката. Харесваме фигурите, които не са прекалено монотонни и стандартни, но също не ни мъчат и с пълно безредие. Предпочитаме нежните вариации на темите в концерта на Бетовен пред ритмичното повтаряне на гамите или случайната какофония. Джеймс Вайс, професор от Washington State University и сътрудник на Тейлър, смята, че това е наследство от нашите далечни прадеди.

В безкрайните простори на саваната, сред люлените от вятъра треви, всяка опасност била забелязвана отдалеч. Различно е било в джунглата сред гъсталака от листа и клони, който със сигурност е имал по-високо фрактално измерение. Най-вероятно нашето предпочитание към фрактали от по-ниски измерения няма много общо с вродения ни усет за красота — обяснявал Тейлър. Това по-скоро е въпрос на инстинкта за самосъхранение.

Източник: Наука и техника, януари, 2008

Аз някак си представям, че тези бъдещи ИИ ще бъдат много различни видове, вид програми, които инсталираме на компютрите си. Те ще имат възможности, но най-вече ще имат рамки извън които няма да могат да излизат...все пак всяка "машина" се създава с определена цел

Началото на движението на суфражетките

През 1848 г. е подписана "Декларация на чувствата" на Елизабет Кейди Стантън от първото събрание за правата на жените в Сенека Фолс, Ню Йорк. - в която се искат повече права за жените в образователната и професионалата сфера, както и право на глас. Под документа, оформен по модела на Декларацията за независимостта, слагат подпсие си 68 жени и 32 мъже.

"Историята на човечеството е история на непрекъснати неправди и ощетявания от страна на мъжа спрямо жената, които имат за непосредствена цел установяването на абсолютната тирания над нея."

Един от мотивите за декларацията е събитие, случило се осем години по-рано на международната среща срещу робството в Лондон. На американката Лукреция Мот е отказано право да говори, въреки че е официален делегат. Разочарованата Мот се среша с Елизабет Кейди Стантън и двете се заричат да работят за правата на жените, които по-късно организират събранието в Сенека Фолс. Въпреки, че жените имат своето място в реформистките движения през XIX в., те рядко са допускани до ръководни посотве, както и до политическо лобиране в полза на техните каузи и цели.

Документът не променя веднага вкоренената в обществото представа за жените, но очертава новото движение за права на жените и насочва усилията им през следващите 70 години, преди накрая да получат право да гласуват.

Днес местата, изиграли роля в това историческо събитие, в това число и мястото на Уеслиевата църква, където се е състояло събранието, и домът на Елизабет Кейди Стантън, са включени в Националния исторически парк на правата на жените в Сенека Фолс, Ню Йорк.

Елизабет Кейди Стантън, 1880 г.

Давай следващата!

Давай следващата!