Точно го е казал Йосиф Висарионович, след като е изтрепал няколко милиона собствени "кадри", та е останал сам като колос на сияния си връх. Така че това с кадрите...

Левски е имал "кадри" - това са ловчанските дейци Поплуканов, Пъшков, Христо Иванов, донякъде Данаил Попов и др. Общо взето, неговите хора не го издънват, като изключим попа. Арабаконашкия обир сигурно е щял да стане по-добре изпипан, и Левски е имал намерение да го направи по-късно, но Общи иска да блесне и го преварва. При това с подкрепата на "учения" Пеев и още една бандичка от авери. Дали е бил добре направен, не знам, ама много неща им куцат на обирджиите в тази операция, най-вече в "логистиката", като тръгват да мъкнат торбите с дребни монети (няколко стотин килограма)

Дето пишеш, че се е изпарила яко дим комитетската му организация, не е така - Гюргевските апостоли добре са се възползвали от неговите комитети, друг е въпросът какво постигат. Прочети биографията на Ботев от Захари Стоянов, за да видиш как тайничко от всички правят съзаклятието в Гюргево, изолират Ботев и войводите, та накрая дори набеждават Ботев, че бил откраднал парите за пушките в Одеса. Заимов му пише едни бомбастични писма от Враца, дето го лъже, че 40 000 въстаници били завардили проходите, а когато Ботев идва с четата си, към него се присъединяват словом и цифром 2 българи - един селски идиот и един кръчмар.

Гербов: „Нямам намерение да опровергавам, защото това са фактите. Не зная защо се е получило така, а и нямам под ръка първите издания на отделните книжки на „Миналото”.

Пак се опитваш да четеш както Дявола чете Евангелието, т.е. да обръщаш бялото в черно, но не ти се получава като на него, защото Дяволът е диалектик, а ти не умееш да мислиш по този сложен начин. Като нямаш първите книжки на „Миналото”, как така си ги цитирал в статията си. Дори цитираното там е достатъчно да се види ясно целия абсурд на твърдението ти, че Заимов в първото си издание опровергава второто – пак повтарям, меродавно е второто, защото е коригирана версия на първото; и не може първото издание да опровергава второто, а точно обратното; това и седемгодишно дете ще го схване.

Гербов: „Разбрах, че си мераклия на статиите. Така че, спокойно можеш да напишеш статия, в която да ме опровергаеш. Но нали си наясно, че фактите, които съм посочил, си съществуват и няма начин тях как да опровергаеш. Пък ако можеш да ги сглобиш по друг начин – пробвай!”

Вече за втори път ме набеждаваш, че съм „мераклия” да пиша статия – не съм „мераклия”. Бъди спокоен, ще напиша, но не по поръчана от теб тема, а когато имам какво да кажа и знам как да го напиша. И няма да "сглобявам" никакви факти, аз да не съм дърводелец.

Гербов: „Левски отрича, че е ходил с „тоя”, значи се прави, че не го познава. Но след като му казват, че тезкерето на Пеев е намерено в книжата му (на Левски), той спокойно е можел да каже: „Откъде накъде ще съм ползвал тезкерето на тоя човек, когото не познавам. Кой знае къде сте намерили това тезкере, пък сега казвате, че с него съм ходил във Влашко.” Но вместо това  Левски си признава, че познава Пеев. Значи тезкерето на Пеев е намерено у самия Левски, заедно с други книжа.”

Гербов, ама ти наистина си гениален! Значи, според теб, Левски знае, че са намерили у него тескерето на Дидьо Пеев, но отрича да го познава и чака турците да му кажат, че са намерили тескерето (в дисагите, нали), та чак тогава капитулира. Ти може и да не правиш елементарна логическа връзка, ама не всички са така – би ли отричал някой нещо, когато знае, че е абсолютно тъпо да го прави. Ако е знаел, че турците имат този документ, още като са го заловили, да не е идиот, да се прави че не знае. Очевидно е друго – че този документ (тескерето) е дошъл в ръцете им от другаде. А че казват „между книжата ти”, не означава, че са му уловили книжата в дисагите – не знам аз пък откъде ти хрумнаха тези дисаги, все за бай Ганю се сещам като ги спомена.

Съгласен съм - Левски се държи крайно авторитарно. Но хайде да видим каква е главната цел на цялото му апостолстване - да създаде мрежа от комитети, които да вдигнат въоръжено въстание. Той е главнокомандващ на това бъдещо въстание. Представи си сега, че в армията заповедите на един главнокомандващ се дискутират и обсъждат като в този форум. Абсурд. При това, за разлика от Общи, Левски има достатъчно ум, характер и способности, за да си изгради авторитет, преди да е авторитарен, какъвто няма начин да не бъде на позицията си. Общи е "парашутист", спуснат му от Букурещ, при това е прост и крайно суетен - взривоопасна комбинация.

Тъй като Гербов величествено мълчи и не благоволява да ме удостои с отговор, продължавам да му задавам неудобни въпроси.

Как Гербов ще опровергаеш съвсем конкретните твърдения от второто издание на „Миналото” на Ст. Заимов, които сам цитираш:

Цитат от Гербов: „Секретарят на БРЦК Кириак Цанков разбрал за това и наредил на Наталия да изнесе комитетската архива от жилището си и да я скрие в дома на Васа Живаинович, секретар на сръбското консулство в Букурещ, личен приятел на Каравелов и българофил. Турските и румънски шпиони „подушили” къде са пренесени книжата на Централния комитет и чрез шурея на Живаинович, бохем и комарджия, на когото заплатили 500 наполеона, успели да се сдобият с книжата, които занесли в турското консулство в Букурещ. „Свързани грижливо”, те били изпратени по нарочен човек в София до председателя на чрезвичайната (извънредната) комисия Али Саиб паша. „Тия книжа днес за днес се намират в турската държавна архива в Цариград, пришити към делото на арабаконашката случка – обира на хазната от Д. Общи.” С тези уточнения завършва историята си за открадването на архива на БРЦК Заимов. И уверява, че сведенията, които е изложил, му били дадени лично от Наталия Каравелова, Кириак Цанков и Киро Тулешков.”

Ти сам си противоречиш, като казваш, че Заимов е публикувал „опровержение” на слуха за архива на Каравелов, обаче в първото издание на „Миналото”. Значи, според теб, Заимов се опровергава сам в първото си издание, преди да знае какво ще напише във второто. Не е ли това пълно отсъствие на здрав разум – доколкото знам, второто издание коригира първото, а не обратното.Въобще, цялата ти статия е пълна с невероятно слаби точки, и съм склонен да променя мнението си за високия ти професионализъм, май ще се окажат прави колегите за това, че не си никакъв историк, а даскал-дилетант (нищо лично към даскалите, но те работят във вредни условия и подобно на някои други професии получават трайни увреждания).

Гербов си е запазил правото да не ми отговори, което за мен е мълчаливо съгласие като отговор на моя въпрос към него.

Спасибо, Гербов, ты молодец.

Гербов цитира титани на мисълта като Крумка Шарова и Дойно Дойнов, и се подиграва на профаните, които се позоваваме на остарели интелектуално джуджета като Унджиев и Генчев. Ние сме „назадничави и непросветени, считащи себе си за големи познавачи, се опитват да оспорят дори и малкият принос, който истинските историци са добавили към проучването на българската история.”

„Скучно, момичета – би казал Великият Комбинатор Остап Берта-мария Сюлейман Бендер.

Удача, Гербов.

Не бих искал дискусията да придобива личен характер и затова направо се обръщам към К.Гербов по темата на статията му. Нека да приемем, че първата ни престрелка относно двете писма до Каравелов е била с трасиращи и халосни патрони; т.е само са гърмели и осветили позиции, нищо повече.

Веднага пояснявам: ако турските полицаи, заловили Левски, не са били толкова гламави и непрофесионални, колкото са били всъщност, щяха да погледнат и в самара на коня му и тогава всички писма вътре щяха да са в ръцете им.

Щеше ли от това да се промени цялата история с Левски преди и след залавянето му?

Вероятно не особено много, разкритията може би щяха да са по-мащабни. И пак щяхме да сме си на същите принципни позиции с Гербов, макар че нямаше да спорим за писма и дисаги, а за къде-къде по-важни неща. Тоест, още отначало щяхме да заредим с истински патрони.

Дали тези полицаи са били чак дотолкова гламави, че да не направят задължителния при всеки арест опис на личните му вещи? – едва ли, просто защото им е било вменено като задължение. Следователно, някъде в турските архиви по това дело съществува този опис, а там ще пише дали е бил с дисаги Левски, и дали в тези дисаги е имало писма, и кои точно писма са били.

И тук питам Гербов: защо, ако си истински историк и джедай на Силата на фактите (а съм сигурен, че си такъв) не направи всичко възможно да се добереш до сто процента сигурен източник на информация за тези писма и не потърси в турските държавни архиви (минали са повече от 140 години, те не биха отказали такива справки, дори Ватикана беше пуснала агент Тервел в архивите си преди 30-на години), ами трябва да правиш логически заключения от косвени източници – в случая протоколи от процеса и сведения на дипломати. Или чукам на отворена врата? Или не правиш косвени заключения, а имаш преки доказателства? Но както и да е. Това са още бели кахъри.

 

И сега към същността, цитирам Гербов:

„Очевидно Левски е носил със себе си някои от получените писма от Любен Каравелов, Филип Тотю, може би и от Панайот Хитов, който е пребивавал в Белград. В писмото на английския консул в Русе Р. Далиел от 5/17 февруари 1873 г. също е отбелязано: „От комисарите научих, че намерените документи се състоят главно от кореспонденция между българи в Одеса, някои от които водачи от 1867-1868 г., и българи в Букурещ…” Филип Тотю от Одеса е бил водач на чета през 1867 г., а българите в Букурещ трябва да са Каравелов, Цанков и Панов. Точно техните писма, на които се вижда, че Левски е отговарял, липсват в спасения негов архив, скрит в самара на коня, с който са пътували той и Никола Цвятков до Къкрина.”

Да допуснем, само да допуснем, че Гербов е прав и Левски е носел със себе си ТОЧНО тези писма, писани ТОЧНО от тези господа, които той изброява. Забележете, Гербов не пише, че Левски е носел у себе си и своите писма до тях, а само ТЕХНИТЕ. Ако това е било така, то логически следва, че за Левски са били особено важни, за да ги носи у себе си, а не в самара на коня си, където, пак според Гербов, пък Левски е пришил СВОИТЕ писма до същите господа. Един вид – техните за него са първостепенни, неговите до тях – второстепенни. Само хипотетично допускам, че Гербов не само предполага, а точно знае, че Левски е направил точно такова степенуване по важност – писмата НА Каравелов, Филип Тотю, Панайот Хитов, Цанков и Панов са близо до тялото на Левски, където той държи и цианкалий за всеки случай (отнема му го Латинеца, докато е бил замаян след залавянето); а писмата си ДО тях Левски смята за второстепенни и държи в самара на коня.

Защо реши така, Гербов, по каква логика, затова няма никакви КОСВЕНИ доказателства, а е само твое лично предположение.

Или пък не? Не е ли предположение?

Това вече е не е халосен патрон, боен е. Чакам.

Мафията – Пари, Власт, Политика и Държава

 

 

 

Пари или Власт?

 

Въпреки че парите са важни за "мъжете на честта", те никога не са били тяхна единствена и главна цел. Разбира се, факт е че големите босове в мафията винаги легитимират своето достойнство, придобито чрез насилие, като демонстрират висок жизнен стандарт и купуват щедро движими и недвижими собствености. Още от XIX в. има многобройни свидетелства за членове на Коза ностра, присвоявали обширни имения и горски масиви на благороднически фамилии и за изгодни сделки за зърно, земя и други имоти, сключвани от тях. От 60-те години на ХХ в. фамилиите на мафията усилено трупат икономическа мощ, като се адаптират към модернизиращото се италианско общество, възприемащо богатството като синоним на висок социален статус. За един мафиоз, все пак, богатството никога не представлява самоцел: много повече той цени властта. Това като правило важи и за организираните групи на мафията.

Съвместяването на престъпна и законна икономическа активност е характерно за фамилиите на Коза ностра още от края на XIX век. Печалбите се разпределят повече или по-малко справедливо, според участието, между членовете на фамилиите, както и според йерархията. В Ндрангета този процес е регламентиран до такава степен, че някои от "мъжете на честта" получават месечни заплати като служители на ведомост (минималните били не по-ниски от 2400 $ през 90-те години на ХХ век).

Някои от "бизнесите" на мафията включват повече от една фамилия - така например, през 90-те години на ХХ в. се правят "съвместни предприятия" от по няколко коалиции на калабрийските "локали" за внос на големи количества наркотици. През 1989 г. един "картел" от ндрангетистки фамилии в Реджо Калабрия финансира и организира трафика на множество пратки хероин и кокаин, всяка от по около 500 кг. В периода март 1994 - януари 1999 полицейските власти залавят 5490 кг кокаин в този регион, но предполагат, че през него са преминали поне още 11 тона наркотици.

Даже отвличанията с цел откуп стават общ бизнес; според властите в Реджо Калабрия, главните мафиотски фамилии (Сан Лука, Натиле, Карери и Аспромонте) са осъществили координирано поне 19 успешни отвличания през 80-те години на ХХ в., а получените от пари са ре инвестирали в трафика на наркотици.

Понякога се създават координиращи щабове между няколко фамилии, които управляват инвестициите в съвместните им бизнеси. Това се случва много често през 70-те години на ХХ в., когато Коза ностра навлиза в международната търговия с хероин и само за няколко години се превръща в основен снабдител на американския пазар, според някои изследователи, задоволяващ над 30 % от търсенето на тази стока в САЩ. През това десетилетие Комисията на мафията въвежда ограничения (до голяма степен неефективни) за квотите на професионалните контрабандисти на цигари от Палермо и Неапол, работещи заедно с "мъжете на честта".

В редица случаи, обаче, отделни мафиози започват свой собствен незаконен бизнес в съдружие с други партньори от мафията или даже с външни лица. В Ндрангета тази практика е узаконена за високопоставените ндрангетисти, като им се дава статус на libero e vincolato (свободен и свързан), т.е. всеки от тях е свободен да развива сам нелегалния си бизнес, без да е задължен да дели приходите от него с останалите членове. В Коза ностра спазват добрите стари традиции - след успешен грабеж или друг криминален удар, е проява на добър тон да споделиш част от плячката с боса на фамилията, като израз на респект към него. Но даже и там, след 70-те години, стремежът към индивидуална експанзия и самостоятелност в "бизнеса" е забележително голям.

Принадлежността към Коза ностра създава климат на доверие и консолидация при съвместните бизнес предприятия между различните фамилии, но това едва ли може да се сравнява с взаимоотношенията на служителите в различни департаменти в една бизнес компания. По-скоро това са взаимодействия на различни групировки, с толкова противоположни интереси, въпреки връзките на братство помежду им, че коректността се гарантира от цял арсенал на средства за постигане на взаимен "респект", включително взаимни заплахи и употреба на насилие.

През 80-те години на ХХ в. в Сицилия започва мащабен внос на морфин от Нунцио ла Матина, бивш контрабандист от бедните квартали на Палермо, привлечен за член на фамилията Порта Нова от Пипо Кало, заради връзките му с международния нелегален трафик. Скоро към ла Матина се присъединяват Антонио Ротоло, Томазо Спадаро и Джузепе Савока, но всеки от тях работи съвместно с другите, като пази от тях ревностно тайните на своята мрежа от наркодилъри. Следователите в Палермо установяват, че само Нунцио ла Матина и Антонио Ротоло са закупили на едро повече от два тона морфин за около 55 млн. щатски долара в продължение на две години.

Други мафиози, работещи за себе си, имали задачата да пренесат наркотика в тайни лаборатории. Според пентито Салваторе Конторно, в началото на 80-те имало поне седем такива лаборатории в Западна Сицилия, като всяка от тях била организирана от различна мафиотска групировка. Франческо Марино Маноя, който по онова време бил много търсен заради познанията си на химик, по-късно си спомня, че е работил в няколко такива лаборатории за обработка на морфин. И най сетне, други "мъже на честта" се занимавали с трафика на вече преработения в хероин морфин, както с и разпространението му в Съединените щати. Сред тях водеща роля играели босовете на фамилиите Бонтате, Индзерили и Бадаламенти, които имали широко разклонена мрежа от роднини в Северна Америка. Хероинът се опаковал в целофанени пликове, маркирани със специални знаци, така че да се различават различните му собственици. Това се правело с основната цел да се отличават по качество партидите.

Без да са стабилни и централизирани, бизнес-сдруженията на мафиозите приличат по-скоро на коалиции, формирани да постигнат временни цели, след което се саморазпускат. Понякога фамилията управлява бизнеса си директно, но по-често нейните членове основават нелегалното си предприятие (което е временно и финансово отдалечено от фамилията) под прикритие, гарантиращо им независимост и спокойствие в братството от "мъже на честта". Подобни форми на кооперация били широко разпространени още в края на XIX в., когато се използвали за осъществяване на грабежи, отвличания и кражба на добитък. Последното се организирало перфектно и според някои автори представлявало "традиционна криминална индустрия на мафията в големите земеделски имения". Полицейските рапорти от онова време докладват, че крадците на добитък се групирали в банди от 5-10 души, някои от които мафиози, други - обикновени бандити. След кражбата, с малко външна подкрепа, бандите провеждали и следващите фази до реализацията на стоката и превръщането й в пари, а именно: тайно клане на добитъка, изработка на фалшиви документи (наричани bolletta) за произхода на месото, транспортирането му до градски пазарища и продажба. Най-сетне разпределяли печалбата и групата се саморазпускала до следващия удар.

В легалната икономическа сфера, обаче, всеки един "мъж на честта" се радва на пълната свобода да прави бизнес с когото си иска. Той даже не е задължен да съобщава на фамилията колко печели от тази си дейност. Частната собственост е напълно призната и всеки мафиоз може да разполага с нея както намери за добре.

Въпреки че в наши дни нелегалната търговия и трафик са постоянен и непресъхващ извор за печалби на почти всички фамилии от Ндрангета и Коза ностра, няма никакво основания за сравнения между корпоративния бизнес и тази тяхна активност, каквито се опитват да правят някои съвременни анализатори. дори в Коза ностра, където съществуват висши управителни съвети още от 50-те години на ХХ век, те само спорадично се намесват в планирането и координацията на нелегалната дейност на фамилиите. Съществува едно-единствено изключение, когато в средата на 80-те години Коза ностра проявява силен интерес към обществените поръчки в Палермо и региона на цяла Сицилия. Тогава, благодарение на посредничеството на Анжело Сино, едно лице, не членуващо в никакви организации на мафията, Тото Рина съумява да вкара Коза ностра като колективен субект в т.н. comitati d'affari (бизнес-комитети), формирани от политици, общинари и големи национални фирми. Така сицилианската мафия получава неформален и нелегален контрол върху почти целия пазар на обществени поръчки - най-напред в Сицилия, а постепенно и върху останалите части от Италия. Незаконното овладяване на договорите за обществени поръчки в периода от средата на 80-те до 1992 г. все пак си остава единственото изключение, когато Коза ностра се е опитвала да менажира тази дейност по корпоративен път. Въобще не е случайност, че по същото време в сицилианската мафия тече процес на централизация на властта в ръцете на Тото Рина - процес, който завършва с неговия арест през януари 1993 година. Освен този случай, не е известен никакъв друг, когато провинциална или регионална комисия на Коза ностра се е занимавала с някаква икономическа дейност. Само системното изкривяване и манипулиране на фактите може да докаже, че Комисията на Коза ностра е управителния съвет на някаква огромна "фирма", наричана "Корпорация Мафия". Такава изобщо не съществува, макар че някои медии и историци упорито се мъчат да я описват. Истината е, че мафиотските фамилии, а даже и отделните "мъже на честта", се радват на пълна автономия в своите "бизнес-дела" и там Комисията няма никакви права да се намесва.

Само след като започват да се занимават с контрабанда на цигари и хероин, мнозина "мъже на честта" бързо натрупват големи пари и излизат от дългия период на финансова суша, в който са попаднали през 60-те и 70-те години на ХХ век, когато фамилиите от Коза ностра са подложени на силен натиск от страна на властите. Преследванията срещу тях започват след взрива на кола-бомба в предградията на Палермо, който отнема живота на седмина служители на реда. "След като завърши процеса за този атентат, в който бяха повдигнати и обвинения за серия от убийства в началото на 60-те, известни под името "първа война на сицилианската мафия" - спомня си Антонио Калдероне - и след като мафията бе поставена на колене през 1963 г., мафиозите бяха изгладнели до смърт, след като бяха прекарали по пет години в затворите... Буквално гладни до смърт. По-късно Стефано Бонтате често казваше, че за щастие точно тогава Масино Спадаро направил един малък удар с контрабанда на цигари и му дал част от печалбата си, защото го виждал, че изнемогва от немотия. Коза ностра успя да сложи ръка върху международния контрабанден пазар като най-напред предложи на участниците в него да ги охранява, а по-късно се намеси директно, работейки съвместно с контрабандистите от Неапол и Палермо, които бяха в този бизнес още от 50-те години. В началото на 70-те Неапол се превърна в истинско Елдорадо за сицилианците, защото контрабандата на цигари там процъфтяваше."

Макар че още през 40-те отделни фамилии от Коза ностра се занимавали с контрабанда на цигари, едва 30 години по-късно тази дейност се превърнали в основен източник за големи и непрестанни доходи на много от фамилиите и на отделни "мъже на честта". Но онова, което направило сицилианската мафия извънредно богата не били цигарите; вноса и преработката на морфин и износа му във вид на хероин от края на 70-те и до средата на 80-те бил онзи бизнес, за който Калдероне казва: "Парите ни засипваха като златен дъжд, ние всички станахме неприлично богати. С цигарите печелехме прилично, но недостатъчно; онова, което промени из основи начина на живот в Коза ностра бяха наркотиците, които просто ни направиха крезове." Думите на Калдероне се потвърждават и от Томазо Бускета, който свидетелства пред един следовател: "Когато се върнах в Палермо през юни 1980 г., аз си дадох сметка, че повече или по-малко, но сега всеки член на Коза ностра е богаташ. Стефано Бонтате ми обясни, че това се е получило благодарение трафика на наркотици."

Преди да се включат в трафика на цигари и наркотици, малцина членове на сицилианската и калабрийската мафия били заможни. Всъщност такива били само босовете на фамилии, някои от които започвали от съвсем скромно финансово равнище. Илюстрация за това твърдение са едни от най-знаменитите италиански мафиози през 50-те години - Калоджеро Вицини, Геко Русо и Вито Феро, които стартират като бедни фермери, но съумяват да натрупат много пари и имоти по време на кариерата си. разбира се, от правилото има и изключения, когато някой обикновен "войник" е успявал да спечели много от престъпната си дейност. Такъв е Антонио Сорци, на когото, заради бързото му забогатяване в следвоенните години мафиозите започнали да наричат "Нино Ричи" - Нино Богатия. Като правило, обаче, повечето от мафиозите преди началото на 70-те години печелели доходите си от напълно легални професии, които били усвоили още преди да влязат в мафията. От регистрираните в полицията 218 мафиози в началото на ХХ век, преобладаващата група били salariati fissi (служащи), занимаващи се грижи и охрана на селскостопански ферми.

В този списък ще открием 45-ма градинари, полски пазачи, ратаи, администратори, а още и шестима механици по поддръжка на поливни системи; следват 26-ма собственици на овощни градини, сгради и земя; 25-ма могат да бъдат причислени към сферата на търговията - шофьори, брокери и търговци; включени са и някои типични фигури, чиято дейност е свързана с пътуване между селските райони и града - седмина търговци на добитък и 11 пастири; и най-сетне, хора занимаващи със занаяти като пекари, каменари, обущари и т.н. Полицейските данни потвърждават заключението на сицилианските социолози Паскуале Вилари и Гаетано Моска, които през 1875 г. пишат, че "богати селяни и буржоа, както ги наричат тук, от Монриали, Партинико (малки селища до Палермо), наематели на земя под аренда и някои полски пазачи формират ядрото на мафията."

Макар че обикновеният мафиоз не получава основната част от доходите си от своята престъпна дейност, а в действителност печели повече от някаква легална професия, то истината е, че точно от тази професия той извлича много по-големи облаги за себе си, точно защото има репутация на "мъж на честта" - от една страна заради мрежата от контакти с други свои братя-мафиози, от друга, заради потенциалната възможност да упражни силата, с която разполага мафията. Членството в мафията гарантира повече сигурност и защита, отколкото материални облаги.

Освен това, братските връзки между "мъжете на честта" създават благоприятна атмосфера за бизнес и търговия, макар че не винаги лежат върху биологическа родственост. "Това бе прекрасно - отбелязва Бускета - усещането, че си приятел на хора, които никога преди това не си срещал: отиваш в някакъв град или място и само с едно препоръчително писмо вече си приет като роден брат." В това отношение мафията прилича на протестантските секти в зората на капитализма, когато само с няколко реда, гарантиращи благонадеждността на техните членове, вратите се отваряли широко; но за разлика от протестантските секти, мафиозите разчитат на насилие - предимно срещу външни лица, но ако е необходимо, и срещу членове на фамилиите - винаги, когато няма респект към думата.

Въпреки предимствата на членството в мафията, мнозинството мафиози не отдавали голямо значение на богатството до края на 50-те години на ХХ век. Антонио Калдероне си спомня, че до началото на 60-те години "в някои селища все още имаше мъже на честта, които се занимаваха със занаятчийство и това бе позор. След това ги накарахме да работят като охранители или нещо подобно... Брат ми казваше за тях: "Колко е жалко да видиш мъж на честта да се гърчи в калта като червей!" Всъщност за много от приеманите в мафията това автоматично означаване вдигане на техния социален статус, особено, когато са от по-нисшите слоеве на обществото. Такива хора сполучливо са описани от Саверио Страти: "Той е изолиран, той не се вижда с никого, той няма къде да отиде, нито даже в партиен клуб, нито на кино, да не говорим за бар. Като правило той прекарва времето си на улицата, сред тълпа от себеподобни - същите окаяни мизерници като него. И тъй, за да запази поне някакво самоуважение и да не гледа на самия себе си като на долно животно, този беден дявол се присъединява към ′ndrina (фамилията); за да бъде защитен и да се чувства човек, или както му обясняват там: "Ти вече си  "omo"(Някой)".

Натрупването на богатствата не е цел номер едно на мафиотските босове. Още през 50-те години на ХХ век Бускета казва по този повод: "Парите не са всичко. Не е задължително да забогатееш, за да се издигнеш до позицията на уважаван човек. Един мъж може да бъде capomafia, към когото околните да питаят респект, без да притежава земи и имоти." Пример за това е самият Гаетано Филипоне, глава на фамилията, в която членува през 50-те години Бускета, който съвсем не е богат, а се стреми да трупа власт много повече, отколкото пари - власт и респект над хората от неговото близко обкръжение и в околността. Това е и причината той да не желае да живее в голям град, нито пък да се присъедини към кръга на заможната буржоазия. Той си дава ясна сметка, че променяйки по този начин статуса си, веднага ще загуби авторитет и легитимност в очите на своите хора. До 50-те години на ХХ век богатството е само един от параметрите (но със сигурност не най-същественият), който определя степента на респект, постигната от един "мъж на честта" - възможността да се упражнява насилие стои много по-високо в йерархията на неговата ценностна система. И независимо, че ролята на парите е нараснала неимоверно в наши дни, все още печалбата не е единственото кредо на мафиоза. Според прокурора от Палермо Роберто Скарпинато, стратегическата цел на всеки един мафиоз е властта. "Проклятието, което тегне над босовете на мафията не се крие в тяхното преклонение пред парите - то е заровено в тяхната жажда за власт - пише Скарпинато. -  Най-големите престъпници, преследвани от властите, могат да се наслаждават на лукс до края на дните си, ако просто избягат и сменят самоличността си; вместо това, те остават в Палермо, под угрозата да бъдат арестувани или убити от вътрешни конкуренти. Марино Маноя веднъж ми каза: "Мнозина си въобразяват, че хората влизат в Коза ностра за пари, но това е само част от истината. Знаеш ли защо аз влязох в Коза ностра? Защото преди това в Палермо аз бях Мистър Никой. След като се присъединих, всички глави се прекланяха пред мен. И това за мен си струва всяка цена."

Дори стратегията на мафията като организация е насочена повече към властта, отколкото към печалбата - тя е готова да плати много, за да предотврати загубата на власт в територия, която счита за своя, готова е даже да жертва за тази цел бизнес-плановете си, ако се наложи. В тази светлина, въобще не е случайно, че през 80-те години и двете конфедерации (Ндрангета и Коза ностра) започват да инвестират огромни суми, натрупани от незаконен трафик на цигари и наркотици, за да купуват, буквално във всички сфери, различни бизнес-компании, опериращи в техния регион. Според данни на италианските власти от 1992 г., около 4000 магазини за търговия на дребно в Сицилия (или 10 % от всички такива на острова) са собственост или под директния контрол на Коза ностра. Това е висок процент, но още по-невероятна е заключението на Асоциацията на италианските индустриалци (Confindustria), според което 55 % от собствениците на всички фирми в Сицилия, Калабрия и Кампания твърдят, че под натиск са отстъпили част от своя бизнес на хора, свързани с черната икономика (Ministero dell'Interno, 1994).

В някои случаи Коза ностра и Ндрангета дори имат монопол, без да си служат с насилие, а като са създали и развили по легален път местните фирми в определяна сфера. Така например, от десетилетия наред братята Фраскати, представители на ндрангетистката фамилия Либри, контролират пазара на нови и стари автомобили в Реджо Калабрия. Братята са дистрибутори на Пежо, Алфа-Ромео, Волво, Хонда, Сузуки и Нисан. Без да са притиснати от необходимост за бързи печалби и разполагайки с огромни оборотни пари от нелегални източници, фирмите на Фраскати унищожили конкурентите си много бързо по един много прост, но ефективен начин - давали на клиентите непостижимо високи за другите отстъпки. Стратегията им е разкрита по завоалиран начин от Рамиро Рамирес, бивш собственик на авто-къща, принуден да я затвори. Пред анкетна комисия Рамирес казва: "Autoelite (фирма на Фраскети) предлагаше много ниски цени, които ние не можехме да постигнем, защото след като пресметнехме собствените си разходи, виждахме, че се налага да губим, ако ги предложим. Най-сетне, пред лицето на тяхната конкуренция, ние бяхме принудени да слезем под тези цени, но тогава фирмата ни фалира. Фраскети, обаче, избегнаха банкрута, защото, по мое мнение, те разполагат с огромна икономическа мощ."

При други случаи се използват пари и насилие, в различни комбинации, за да се постигне монопол. Такава е била стратегията на братята Ди Стефано, които през 80-те години на ХХ век контролирали целия пазар за месни продукти в Реджо Калабрия. Отправяйки заплахи, те принудили месарите и супермаркетите да купуват месо само от техните компании. Монополът се разпрострял над целия град с изключение на един квартал, в който могъщата фамилия Лапате владеела бизнеса с месо. В края на 80-те, когато Ди Стефано се замесили във войната на мафията и вече не можели да оперират в квартали, доминирани от враждебни кланове, Лепате, които пазели неутралитет, съумели да разпрострат влиянието си и в други райони. След седем години техния стокооборот нараснал три пъти от 1.5 млн. долара през 1987 г. на около 5 млн. през 1992 г. Същата комбинация от пари и насилие използвали Франческо Сирано (наричан Кралят на планините), Роко Мусолино и Франческо Антонио Джиуфи, за да сложат ръка върху дърводобивната индустрия в планината Аспромонте.

Някои лидери на мафията - особено в Калабрия - се сдобиват с големи парцели земя в регионите, където живеят. В началото на 70-те години на ХХ в. една такава банда, начело със Саверио Мамолети от провинция Реджо Калабрия обсебила с различни машинации обширни площи от равнинната част на провинцията: те рекетирали собствениците на ферми и градини да им плащат непосилни такси, увреждали насажденията и овощните им градини и така ги принуждавали да им продават земята си на символични цени. В крайна сметка, дори и някъде да не получавали формалното право на собственост, Мамолети фактически контролирали напълно фермите, продавайки продукцията им и получавайки селскостопанските субсидии. Имотът на барон Кордопарти, например, бил експлоатиран по този начин от 1964 до края на 80-те години, чрез едно подставено лице, което плащало само символична такса за рента. Когато барон Франческо Кордопарти най-сетне получил по съдебен път достъп до собствеността си, той не можел да прави нищо с нея, защото Мамолети систематично заплашвали всеки, желаещ да бъде работник в имението. През юли 1991 г. баронът бил убит по поръчка на Мамолети, но убийството останало неразкрито. Сестра му, обаче, с огромен кураж продължила борбата и през лятото на 1994 г. изложила в писмен вид всички събрани от нея факти пред полицейските власти. Случаят станал достояние на националните медии и получил огромен обществен резонанс. Най-сетне, след като баронесата заплатила всички такси към държавата за собствената си земя (която тя десетилетия не използвала), Мамолети се отказали от опитите си да експлоатират този имот.

Въпреки всички аналогии, правени между мафията и модерните корпорации, обаче, все по-мащабното въвличане на фамилиите в бизнеса не би могло да се впише в рамките на капитализма. Подобно на пиратите от миналото, бизнесмените-мафиоти винаги се изкушават да грабнат колкото се може повече с бруталност и измама, като използват миролюбиви методи единствено там, където се конфронтират с равностойна на тях сила или пък преценят, че правят компромис за сметка на бъдещи възможности. Така например, без да се страхуват от отмъщение, Франко Коко и Джузепе Флачи, двама високопоставени мафиоти от Ндрангета в Ломбарди, убиват неколцина турски трафиканти на наркотици в началото на 80-те години, само за да избегнат плащането на големи количества хероин, които турците носят със себе си. Според думите на Салваторе Анакондия, един гангстер от Апулия, който е  бил дългогодишен приятел с двамата ндрангетисти, Коко и Флачи "накараха турците да доставят много хероин, като им го заплащаха частично и всеки път отлагаха пълното заплащане за следващата доставка. Така дълговете им нараснаха неимоверно. Най-сетне, като си получиха поредната доставка, те убиха турските куриери и ги пресоваха под една преса за стари автомобили, така че от телата остана само пихтия. Коко ми разказа това веднъж, докато ми обясняваше техните методи."

Насилието е основния ресурс на "мъжете на честта" и техните фамилии за постигане на пазарни позиции и увеличаване конкурентно способността на техните бизнес-предприятия. Точно поради тази причина Ндрангета и Коза ностра не могат да бъдат разглеждани и анализирани от гледна точка на традиционната икономика. Те не са бизнесмени.

 

Бизнес и Политика

 

Мафиозите не си служат с насилие само за постигане на икономически интереси; нито пък го използват единствено в кръга на своите среди, за да гарантират ефективно спазване на йерархията. Заплахата от насилие, както и ефективното му прилагане, са насочени основно навън, към не членуващите. В този аспект мафията може да бъде изследвана от политическа гледна точка.

Всяка фамилия, независимо дали е от Коза ностра или Ндрангета, претендира за суверенитет върху добре дефинирана от нея територия, обикновено това е град или село. Разбира се, в големи градски центрове като Палермо или няколко градове в Калабрия, фамилните територии се ограничават в квартали. Принципът, утвърдил се още от края на  XIX век, е толкова стриктно прилаган, че дори понякога сицилиански и калабрийски мафиотски групировки се самоопределят по названието на града или квартала, върху който упражняват контрол, а не по фамилното име на боса. Според неписаните правила, всеки член на мафията няма право да извършва криминално престъпление на територия на друга фамилия, без да е получил изричното разрешение от нейния бос. В сицилианската Коза ностра, когато се издава смъртна присъда от висшестоящ орган на провинциална или регионална Комисия, представител на фамилията, върху чиято територия ще се изпълни екзекуцията, винаги присъства на събранието на Комисията, за да бъде информиран. Пренебрегването на правилото означава накърняване на семейната чест и личното достойнство на боса на фамилията, окуражаващо всякакви атаки върху територията и авторитета му.

В регионите доминирани от Ндрангета никой, дори не членуващите в мафията престъпници, не може да практикува криминална дейност, без разрешението на контролиращата фамилия. Всяка калабрийска "локале" (местна фамилия) на практика се стреми да монополизира целия престъпен бизнес, като не дава никаква възможност на криминалния контингент извън нея да съществува; нещо, което е видно и от данните на официалната италианска статистика (ISTAT). Така например, тези данни показват, че в периода 1990-1994 г. за провинция Реджо Калабрия са регистрирани между 6274 и 9052 кражби, докато в провинция Палермо тези числа варират между 34 668 и 46 917. Или за времето на изследване от пет години в Реджо Калабрия се падат 1398 кражби на 100 000 жители (това е почти два по-нисък процент от средния за страната - 2603 на 100 000), докато в Палермо те са 3709 на 100 000. Всички тези цифри водят до логичното заключение, че в Реджо Калабрия Ндрангета контролира неорганизираната престъпност, като не й позволява да действа активно. Сицилианската мафия също контролира процесите на своя територия, но го прави по друг начин. Тя отпуска на крадците и разбойниците известна свобода на действие, но следва стратегия, според която задължава престъпниците да искат предварително одобрение и разрешение, както и да отделят определен процент от плячката. Крайният резултат е, че дори и областите с най-силно присъствие на Коза ностра процъфтява най-голямата в Италия неорганизирана престъпност - кражби, грабежи, отвличания. между 1987 и 1996 г. от всички грабежи в страната само в провинция Палермо са извършени над 11 процента или средно 286 на 100 000 жители - пет пъти по-голяма цифра от средната за Италия, която е 55 на 100 000. Рекордно високият брой на регистрирани джебчийски кражби също демонстрира нежеланието на Коза ностра да регулира уличната престъпност. Статистиката на такива кражби сочи, че в Палермо те са четири пъти (!) повече отколкото в другите италиански градове, дори два пъти повече от прочутия с уличната си престъпност Неапол. Каква е основната причина на коренно различния подходи на фамилиите в Коза ностра и тези от Ндрангета? Обяснението се крие в числата. Според предполагаеми и доста приблизителни изчисления, членовете на калабрийската мафия са около 2.7 на 1000 жители от местното население, докато съответното число в Сицилия е 1.0 на 1000  (включително не само "мъжете на честта", но и гравитиращи към тях престъпници от други криминални групи). В провинция Реджо Калабрия членуващите в Ндрангета представляват около 1 процент (по-точно 9.1 на 1000), според данни на Вътрешно министерство на Италия за 1994 година. Ако към тази цифра се прибави и техният антураж, не е трудно да разберем защо калабрийските мафиози срещат много по-малко проблеми от сицилианските при контрола на дребната престъпност.

Благодарение на големия си брой, ндрангетистите са съумели да изградят една истинска класа от мафиози, радваща се на дълготрайна стабилност и с капацитет да оказва влияние върху всички обществени сфери - социална, икономическа и политическа. В Коза ностра - напротив - ограничени от извънредно суровите условия за прием в тяхната организация, сами са се изолирали в малцинство спрямо заобикалящия ги подземен свят. Този им проблем е признат дори от Джовани Бруска, предполагаемият наследник на Тото Рина, който обаче впоследствие става "пентито": "Мнозина си мислят, че Коза ностра е обсебила цялата престъпност. Че в Палермо или в Сицилия целият криминален свят е под контрола на мафиозите. Хората вярват, че проституцията, взломовете по домовете, банковите обири и кражбите на коли изцяло подхранват бюджета на Корпорация Мафия. Това обаче, което аз знам е, че цялата тази активност е външна за "мъжете на честта", които я познават контролират. Но това са два отделни свята, те много рядко влизат в контакт един с друг. Понякога са възможни съвместни действия, но при извънредно специални случаи.."

След като са предоставили почти пълна свобода на обикновените престъпници, от Коза ностра поне могат да се утешават с идеята, че имат под ръка голяма банка с кадри от криминалния контингент, от която да си избират "таланти" за прием в техните фамилии. Това все пак се прави по необходимост, което се потвърждава и от думите на Франческо Марино Маноя: "В миналото, уличната престъпност не се толерираше от нас и често Коза ностра екзекутираше случайни крадци и рекетьори; днес, напротив, най-ефективните престъпници са поставени под внимателно наблюдение, за да се прецени дали заслужават или не да бъдат приети в Коза ностра."

Заради добронамереността си към градските престъпници, сицилианската мафия очаква и директна парична отплата: всеки път щом се отвори възможност, мафиозите експроприират с насилие (или доброволно) част от незаконната им печалба. Неорганизираната престъпност купува от организираната правото си да съществува с "такси". При това, мафиозите не осигуряват никаква реална протекция или услуги на уличните гангстери - те просто им продават защита от тях самите.

Много рядко в тези "услуги" се включва мъглявото обещание, че Коза ностра ще пази местните престъпници от конкурентни банди или от властите. Последното се прави формално, и то за да не попаднат парите на мафията в ръцете на данъчните служби или случайни съперници. В южната и източна част на Сицилия автономните криминални банди са дотолкова независими, че дори заплашват суверенитета на Коза ностра, която често не е в състояние да им наложи "такси", т.е. да ги задължи да приемат защита срещу заплащане. В Палермо, обаче, поне до началото на 90-те години на ХХ век сицилианските мафиоти смъкват големи суми от местните престъпници и наказват жестоко всеки опит за отклонение от тази практика. Себастиано Бриолота, например, е застрелян през 1986 г., защото организирал обири и грабежи в района на фамилията, която го контролира. Друг гангстер, Салваторе Фая, бил екзекутиран през 1989 г., защото си позволил да убие любовника на жена си на територията на фамилията Бранкачио, без да им поиска разрешение. Франческо Бертолини пък бил убит в края на 80-те, защото ухажвал жената излежаващ присъда мафиоз - в случая мафията действала сурово, защото под въпрос била поставена честта на неин член. Квалифицираните грабители братя Макузи били застреляни, защото "обезпокоили" роднините на някаква важна клечка от Коза ностра.

Антонио Траина бил елиминиран, след като подпалил дома на мафиоз; Джузепе Сичера, защото не си платил дълговете към братя Гравиано, важни членове на фамилията Бранкачио. В поредицата може да се включат и неколцина авто-крадци и касоразбивачи, защото не спазвали новото правило на Коза ностра, а именно - да не продават каквато и да е откраднато от тях поне 24 часа след взлома. Разбира се, от това време се нуждаела не полицията, а Коза ностра, която предлагала на ограбените да си получат вещта, срещу определена сума. Нормата представлявала опит на фамилиите да си възвърнат старата слава на пазители на частната собственост. Според неколцина независими един от друг наблюдатели, в Сицилия е нещо съвсем обичайно да отидеш при "капимафия", за го да питаш за нещо, което ти е изчезнало това било така още от края на XIX век, когато масово се крадели цели стада от кози и овце. И тогава, както и днес, мафиозите действали като посредници между собственика и крадците - обикновено инцидента приключвал с изплащането на приемлива сума и обещание да не се подава оплакване в полицията.

Посредничеството на мафията като правило е много по-ефективно от намесата на полицията; това се признава даже от Чезаре Мори, наричан "Железния Префект", който провел най-свирепата акция срещу сицилианската мафия през първите десет години от управлението на Мусолини. Според него, в 75 процента от случаите на кражба на рогат добитък, полицията се проваля; успява да залови едва 15 процента от престъпниците, но само в 10 процента връща открадната стока на собственика. И напротив - в 95 процента посредничеството на мафията води до връщането на откраднатото на собственика, като той заплаща за нея около 30 процента от цената й. Въпреки че модерните "мъже на честта" претендират да са "бизнесмени", те все още се отнасят с подобаваща сериозност към дейността си на посредници. Джовани Бруска, например, си спомня, че "съм помогнал на много хора да си върнат колите; ако случайно колата на някой от тях вече беше разглобена за продан на части, то моите хора му открадваха друга, пак от същия модел и цвят, за да покажем, че Коза ностра си държи на думата."

Когато намерят за необходимо, босовете на сицилианската мафия могат да накажат гангстерите от улицата за нарушаване на неписаните правила на мафията. В средата на 70-те години на ХХ век чешка балерина била наранена в лицето, докато някакъв крадец издърпвал от ръцете чантата й. Инцидентът вдигнал голям шум в пресата. Няколко дни по-късно в багажника на една кола било намерен трупа на млад крадец, с примка на шията, върху която бил закачен надпис: "Това очаква всеки паразит, позорящ Сицилия." Неколцина полицейски информатори докладвали на полицията, че наказателната акция е дело на Коза ностра. По подобен начин през 1986 г. бил екзекутиран убиецът на Клаудио Домино - едно момче, станало жертва само заради това, че неволно видяло любовна сцена от извънбрачна връзка. Смъртта на Домино оскърбила до такава степен сицилианските мафиози, че те не само наказали неговия убиец, но и упълномощили Джовани Бонтате (високопоставен член на една от фамилиите да оповести принадлежността си към фамилията, като отрече това. По време на изслушването му на големия процес срещу мафията в Палермо, Бонтате с неохота прочел изявление от името на Коза ностра, в което отричал нейно участие в случая Домино - и това се случило по време на процес, в който прокурорите и съдиите всячески се стараели да докажат принадлежността на всеки един привлечен за подсъдим към мафията.

В миналото, когато много от нормите на мафията се коренели в местните обичаи, капимафия на фамилията олицетворявал истинската съдебна власт, функционираща като алтернатива на държавата, тъй като хората се обръщали към тях за решаване на различни техни конфликти. Чак до средата на ХХ век съдиите в Локри, Калабрия, протестирали, че техните задължения са узурпирани от мафиозите: "Навсякъде другаде споровете за земя се решават в съда, освен тук, в Сидерно и Локри, където Антонио Макри играе ролята на свръхестествен медиум." Макри бил лидер на фамилията на Ндрангета, който повече от две десетилетия поддържал старата мафиотска традиция да решава патриархално всички проблеми на хората - нещо, което отдавна не се практикувало отдавна никъде. Подобна роля била изпълнявана чак до средата на 70-те години на ХХ в. от босове на влиятелни градски фамилии, такива като Пипо Калдероне и Паолино Бонтате. Калдероне, представляващ Коза ностра в Катаня (втория по големина град в Сицилия) до 1978 г., посвещавал голяма част от времето си ежедневно, за да изслушва молбите на свои приятели и клиенти, след което полагал усилия да решава проблемите им. По същия маниер, през 50-те и 60-те години могъщият дон Паолино Бонтате се въплъщавал в ролята на "добрия стар капимафия, ангажиран с решаването на всички дела в неговия регион - издаване на присъди по спорове, покровителство над бедните съграждани, проникване в държавни служби и офиси на частни фирми; и всичко това, хитро маскирано с наметалото на формална коректност и достойна за уважение почтеност.

Мафиотските фамилии в Южна Калабрия и Западна Сицилия не биха могли да се радват на толкова широка подкрепа и влияние по родните си места, ако техните правила и манталитет не бяха дълбоко вкоренени в психиката и живота на местното население. Ето защо, мафията там е напълно легитимна, поне до края на Втората световна война. Поради това, както и поради слабостта на държавната власт в посочените региони на Италия, администрирането и правосъдието често се поверявали в ръцете на мафиотските босове, изповядващи неписания Кодекс на Честта, съвпадащ с моралните нагласи на местната общност. Според Франческо Марино Маноя, например, в кроя на 70-те години на ХХ в. отец Джиачинто от манастира Санта Мария дел Джези бил екзекутиран от местната фамилия, "защото беше развратник". Даже в наши дни, когато мафията се мъчи да бъде невидима, фамилиите в Коза ностра и Ндрангета продължават да парадират с това, че са алтернатива на държавната власт.

В провинция Трапани дългогодишния стремеж на населението за териториална независимост е използвана от местната мафиотска фамилия, като тя е разделила функциите на своите членове на "вътрешни" и "външни". "Задачата на вътрешните - спомня си  Пиетро Скавуцо от фамилията Вито - е тотален контрол върху територията, чрез постоянно присъствие сред жителите и адекватно реагиране към техните нужди, дори и най-дребните, като уреждане на бюрократични пречки в градския съвет. Същевременно фамилната "финансова компания" отпуска малки заеми и кредитира хората, възползвайки се от бюрократичната тромавост на държавата, на която фамилията демонстративно се противопоставя. "Външните членове", напротив, са натоварени да се занимават единствено с незаконния бизнес на фамилията и следователно рискуват много повече да попаднат под ударите на закона; същевременно, обаче, един "външен член" е много по-доверено лице в мафията и по-високо в йерархията. "Вътрешните членове" също са ритуално приети във фамилията, но тъй като нямат възможност да печелят от незаконен бизнес, се водят на заплата от около 2 500 000 лири месечно (2500 $); външните не получават никаква заплата, но сами си докарват много повече от това, а печелят и за фамилията..."

С модернизацията на следвоенна Италия и отмирането на традиционната селска субкултура, пропастта между ценностите и нормите, проповядвани от мафията и тези на обществото ставала все по-широка, особено в Сицилия, където фамилиите вече не можели да изпълняват ролята на съдебна власт, както преди. Вместо тази форма на териториален контрол, обаче, те въвели друга - така наречената "такса за защита", pizzo. Всеки бизнес - бил той напълно законен или не дотам - е длъжен да заплаща редовно pizzo на фамилията от Коза ностра и Ндрангета, която владее съответния регион. Има разнообразни начини за плащането на рекета, макар че най-често това се прави с (насилствен) трансфер на пари, наричан tangente или "рушвет". Може да бъде и друга форма, например да се изнуди компанията да сключи договор за охрана (guardiania) или пък да назначи някой "мъж на честта" на платена длъжност, както и да се снабдява с консумативи от фирма, контролирана от мафиози.

Рекетът, без съмнение, е лесен начин за правене на пари: не изисква никакви начални инвестиции, нуждае се от нищожни средства за менажиране и в области, където държавната защита не е достатъчно надеждна има благодатна почва, защото хората обикновено предпочитат да си платят малък "рушвет", отколкото да търсят полиция. В действителност нещата са дотолкова уредени, че вече не е нужно да се заплашва с бухалки или оръжие, а е достатъчно само едно телефонно обаждане и парите се привеждат. Някъде даже не си дават труда да обясняват на търговците за какво конкретно ще плащат "рушвет", просто им казват сумата. За мафиозите в Сицилия и Калабрия охранителния рекет е най-удобният и стабилен източник на приходи за все по-нарастващите разходи по менажирането на "фамилиите". Парите от него се използват: 1. За заплати на "войниците", които, за разлика от преди, днес рядко имат редовно платена професия; 2. Да се подпомагат финансово семействата на вкарани в затвора мафиози; 3. Като резервен фонд в случай на война между фамилиите или пък когато те са подложени на извънредно силен натиск от страна на правоохранителните органи.

Само около 10 процента от случаите на рекет н Сицилия и Калабрия се съобщават от рекетираните в полицията, и то по силно завишени данни на официалната статистика от 90-те години на ХХ век. Според главния прокурор на Реджо Калабрия, "всички бизнеси в провинцията, са подложени на изнудване - фермери, търговци, индустриални предприятия, та дори и свободните професии и занаятите." Както Коза ностра, така и Ндрангета претендират за процент от всеки строителен проект на тяхна територия. "Правилото е - свидетелства "пентито" Леонардо Месина, - че всяка една фирма, имаща бизнес върху територията на местна фамилия, е длъжна да установи контакт с "мъж на честта" от тази фамилия, за да уточнят или процента от съответната дейност, или големината на "рушвета", така да се каже "неговата форма". В строителния бранш фамилиите не се задоволяват непременно със сума пари. "Формата на рушвет", за която говори Месина може да е натурална, в недвижима собственост, а може и да е във вид на организационна помощ, укрепваща позициите на фамилията. Така например, до 50-те години на ХХ век братята Калдероне от Катаня "охранявали" компаниите на братя Костанцо, за което получавали в замяна месечна "такса" от 1 млн. лири (ок. 1600 $) и осигурена работа на стотици техни хора по строежите на Костанцо. "Мафиози, или елементи контролирани от мафията - пише в доклад на окръжния съд на Палермо от 1965 г. - са повечето пазачи на строежи, складове, парцели и градски терени." Облагодетелстваните лица от строителния бум в Палермо през 50-те и 60-те години на ХХ век, който променя драматично облика на града, са единствено от кръга на мафиотските фамилии, заедно с някои политици и общински чиновници.

Първоначално фамилиите зависели от решенията на политиците и споделяли печалбите си с тях, но акумулирайки средства от рекета, скоро те основали собствени компании и заявили претенции да участват директно в големите строителни проекти. Съдия Фалконе констатира, че към началото на 70-те цялата строителна индустрия в Палермо напълно е преминала в ръцете на мафията: "Мафията организира целия строителен сектор в Палермо - кариерите, от които се вади материал, даването на разрешения за строеж, циментовите заводи, складовете за метални конструкции, търговията с фаянс за вътрешно обзавеждане и т.н." От средата на 60-те подобно развитие се наблюдава и в Калабрия. По това време в региона започва да действа мащабна правителствена програма за бърза индустриализация на Южна Италия. Това се случва, когато калабрийският политик Джакомо Манчини става министър на обществените поръчки и остава на този пост близо пет години. Тогава той задвижил строителството на магистралата Салерно-Реджо Калабрия и разширяването на железопътната мрежа. Националните строителни компании, които спечелили конкурсите за тези проекти веднага попаднали под прицела на местните фамилии, контролиращи тези територии, изискващи от всеки бизнес да им плаща "такса за защита". Схващайки веднага големия бизнес-потенциал в новото начинание, фамилиите в случая със строителството не се задоволили с обичайната pizzo, но поискали директно включване с тяхно участие в проектите - например, регистрирани от тях малки строителни фирми да бъдат подизпълнители. Процесите се ускорили извънредно с т.н. "Пакет Коломбо" - наречен така на името на своя създател, тогавашния премиер-министър. Става въпрос за план за допълнителни инвестиции в провинция Реджо Калабрия, задействан през 1970 г., с цел да смекчи гнева на хората от провинцията, въстанали срещу преместването на административния център в град Катанцаро.

Най-голямата инвестиция в "Пакета Коломбо" се предвиждала за строежа на Пети металургичен комбинат с прилежаща му наземна и пристанищна инфраструктура. И макар че от всичко предвидено на практика се построило само пристанището, което започнало да се използва едва през 1995 г., финансовите ресурси в грандоманския проект били огромни и фамилиите от Ндрангета бързо се мобилизирали, за да получат договори за изпълнители. "През септември 1974 г. - пише разследващия съдия Агостино Кордова в обвинителния си акт срещу Паоло Ди Стефано и още 59-ма обвиняеми - трите господстващи мафиотски фамилии, оглавявани съответно от  дон Антонио Макри, братята Пиромали и братята Ди Стефано, се срещнали в Джоя Тауро, за да дискутират проекта за индустриално пристанище и този за строеж на Пети металургичен комбинат. Изглежда на тази среща участниците в нея са взели решение да отхвърлят предложението на компаниите, ангажирани в проектите, да им платят 3 процента от усвоените средства в замяна на това да ги оставят на мира. Мафията виждала по-голям интерес за себе си във възможността да ги включат като подизпълнители, така че техните хора да могат да контролират целия проект."

От началото на 70-те таксите (т.н. tangenti), изплащани на мафията от строителните компании, както и директното получаване на обществени поръчки за строителство, представляват един от основните източници за печалби на фамилиите на Коза ностра. В полезрението на мафиозите са и големите търговски бизнеси, като вериги от супермаркети, например. Рекет на малкия бизнес, без оглед на това в коя сфера е той, се практикува в големите градове като Реджо Калабрия, Палермо и Капания. И тъй като след интензивното разрастване на Палермо в големите центрове не се забелязва подобна тенденция, фамилиите от сицилианската мафия се съсредоточават върху директното изнудване за пари и разработват комплексната капилярна система за рекет в обособени урбанистични агломерации. От всички фамилии най-специализирана в  този вид политикоикономическа криминална активност е тази на Мадония, контролираща търговските райони в Палермо. В началото на 90-те години полицията открива нещо като счетоводна книга на фамилията, в която прецизно са описани месечните суми, дължими от луксозните магазини по търговските улици Via Maqueda, Viale della Libertа и Via Notarbartolo.

В селските райони рекета е по-малко разпространен. "В селата - обяснява Джовани Бруска, бивш лидер на фамилията Сан Джузепе Джато в Палермо - собствениците на малки магазинчета не плащат pizzo; плащат само веригите магазини на големи компании." Въздържайки се да изнудват дребния бизнес, капимафия увеличават своята популярност и легитимност, демонстрирайки щедрост и великодушие. Емблематично в това отношение е изказването на Джузепе Фаринела, "консилиере" на фамилия Мадони, контролираща едноименния планински регион над Палермо: "Дон Пепино - казва той за боса на фамилията - не иска pizzo от собствениците на бакалии, защото те не са спекуланти, като големите предприемачи, а освен това... да искаш от един дребен бакалин tangente прилича на просия."

Независимо кои са жертвите, фамилиите от Коза ностра и Ндрангета все още са на мнение, че им се полагат редовни "такси" от всички печеливши бизнеси на тяхна територия. Потвърждение за това може да се открие в строгото разпределение на "рушвети", когато обществените поръчки се намират на повече от една фамилна територия. Така например, когато се изграждала железопътната линия между Реджо Калабрия и Мелито Порто Салво, град само на 30 км от столицата на провинцията, tangente в размер на 8 процента се разделяла пропорционално на всички "локали", през чиято територия преминавала линията. Понякога фамилиите получаващи лъвския пай от печалбата отстъпват част от нея на по-бедна фамилия, но те правят това само от добра воля, а не защото са принудени и по принцип имат права над всичко на тяхна територия. Според Джовани Бруска, такава милостива политика е дългогодишна традиция на фамилия Мадония. "Ала никой - бърза да уточни той - няма никакви претенции над тези пари. Бих искал да обясня това с един пример. Ако в моя район има фабрика на Фиат, аз мога да сложа в собствения си джоб цялата  pizzo, без при това някой да ми иска нищо от сумата; чак тогава другите "мъже на честта" от същия район могат да отидат в съседната малка работилница с пет-шест работника и, ако могат, да си вземат нещо от нейния собственик." Даже договорите за подизпълнители по проекта за Пети металургичен комбинат, чиято обща стойност достигала астрономическата за времето си сума от 3.8 млрд. $, били разпределени по териториален принцип. Повечето от половината попаднали в ръцете само на една фамилия - Пиромали, която доминирала в областта на бъдещия комбинат, който така и не бил построен.

Следователно, не е изненадващо, че приходите от рекет, без изключения, са единствената икономическа дейност на цялата фамилия, които се придобиват от всички в нея колективно и се използват за колективни цели или пък се разпределят (повече или по-малко справедливо) между всички "мъже на честта" в съответната фамилия. Това е така, защото на рекетът не се гледа като на "бизнес", а като на активност, чрез която мафията акумулира средства като политическа организация, алтернативна на държавата. Политическият характер на мафиотския рекет е очевиден от суровостта на наказанията, които мафията налага на онези, които откажат да го плащат; тази жестокост понякога далече не съответства на големината на исканите суми, но както Коза ностра, така и Ндрангета я практикуват, за да демонстрират своя суверенитет. Така че онези, които не отдават необходимия респект, често се наказват със смърт. В периода 1978-1987 г. поне двадесет и четирима собственици на фирми са били убити в провинция Палермо, а през следващите десет години броя на жертвите нараства тройно. Сред тях е Либеро Граси, един смел предприемач от Палермо, убит през лятото на 1991 г., защото отказва да плаща pizzo на фамилия Мадония. Коментирайки горещите дебати около неговото убийство в италианското общество, един от преките заподозрени казва приблизително следното: "С търпение ние бяхме в състояние да преодолеем дори тази негова наглост; ала ако не бяхме застреляли този рогоносец (cornuto), всички останали щяха да последват примера му; ето защо ни се налага да е появяваме от време на време."

 

 

Мафия и Държава

 

"Общоизвестна истина е, че във всяко общество трябва да има определени хора, които да решават проблемите, и те обикновено са представителите на държавата. Да, но когато официалните лица не са на мястото си или пък не са достатъчно овластени, намират се други личности, които изпълняват техните функции."

Тези думи за изречени през 50-те години от Калоджеро Вицини, един от най-известните следвоенни мафиози. Изявлението му подчертава една от фундаменталните истини за съществуването на мафията - тя черпи своите жизнените сокове от слабостта на държавните структури. От тази гледна точка съществуването и развитието на сицилианската Коза ностра и калабрийската Ндрангета през последните 150 години не могат да бъдат обяснени без да се говори за непрекъснато демонстрираната некомпетентност и слабост на държавата през този период и - следователно - неспособността й да придобие легитимност в очите на населението в съответните региони. Запълвайки вакуума, оставен от държавата, години наред мафията играе ролята на "местно самоуправление". Това признава даже и съдия Джовани Фалконе, само година преди да бъде убит от Коза ностра: "От десетилетия те (мафиозите) бяха единствената спирачка пред сицилианското общество, задържаща го от пълен разпад и дезинтеграция."

Ненормалната ситуация на отчужденост и недоверие между население и държава в Южна Италия се влошава още повече от факта, че мнозина държавни служители влизат в нерегламентиран съюз с мафиозите, заради задоволяване на личните им интереси. Всичко това усилва неимоверно авторитета на "капимафия" (босове на мафиотски фамилии) и увековечава регионалната им власт. Джакомо Лауро, "пентито" от калабрийската мафия, пределно недвусмислено обяснява силата на Ндрангета: "Мафията не може да съществува без съучастници или помощници - казва той. - В Калабрия те са предприемачи, влизащи в ролята на посредници, корумпирани политици, стоящи в сянка фримасони и агенти на тайните служби. Няма мафия без подкрепа отвън, както няма полиция без информатори и секретни сътрудници."

Мафията започва да расте и процъфтява в междуцарствието между Бурбоните, които са отстранени от власт в Южна Италия през 1860 г. и установяването на новата италианска държава, създадена през 1861 г. и доминирана от пиемонтската династия на Савоите. Бурбоните били неспособни да задържат процеса на политически и икономически разпад на старата феодална система в Кралството на Двете Сицилии. Феодализмът бил формално отменен още през 1806 г. от окупаторите французи, а след това и от самите Бурбони, под британски натиск, през 1812 г. На хартия Бурбоните, които били напълно реставрирани на власт след Виенския конгрес през 1815 г., официално декларирали преход от феодализма към конституционна монархия още в края на 20-те години на XIX век; на практика, обаче, преходът бил твърде мъчителен - новите държавни структури имали малко реална власт; както в Сицилия, така и в Калабрия феодалните земеделски владения latifundia продължавали да доминират в аграрния сектор, задържайки въвеждането на модерни методи; в Сицилия разпадът на тази система започнал едва след 1860 г. В годините след обединението, новото италианско правителство влошило нещата още повече. То сторило всичко по силите му, за да отчужди хората и да ги накара да загубят и малкото им останало доверие по принцип към всяка власт. Местното население в Сицилия възприемало включването на острова в кралството като поредната окупация отвън. Както патетично се изразява сицилианският социалист Наполеони Коладжани: "Онзи от когото се очакваше да възстанови върховенството на Закона, да възвести Свободата и да бъде Учител във възвишения смисъл на това слово, започна да губи всяка Симпатия и Доверие на масите, които се чувстваха така, сякаш ги третират като завоювана и унижена раса от нисши създания."

Опитите на държавните институции да упражняват контрол предизвиквали нарастващо недоволство и враждебност. Така например, първата мобилизация на наборници за армията срещнала масов отпор от мъжете на Двете Сицилии. Хиляди млади мъже предпочели вместо да влязат в редовете на войската, да излязат като разбойници в планините. Въвеждането на нова данъчна система също предизвикала негодувание и отказ да се плащат налози за имоти и доходи.

В Палермо обединението довело до големи съкращения в бюрократичния апарат и загуба на работни места за служители, възприемащи това като посегателство над правата им. Държавната намеса в делата на Църквата през 1866 г., която закривала нейни приюти, имали още по-драматичен ефект: не само че оставила мнозина хора без работа, но и лишила още повече бездомници от социална помощ и прехрана. Държавата отнела и църковни имоти от манастирите, но не оземлила с тях бедните селяни, а ги раздала на състоятелни земевладелци. Всичко това възпламенило гнева на най-бедните класи от населението. Въпреки че съдебната и полицейската власт действала ефективно в Северна Италия, в южната част на новородената държава тя не можела да гарантира сигурност и справедлив съдебен процес. Карабинерите не се ползвали с никакъв авторитет сред местните хора, които много рядко им сътрудничели. Липсата на инфраструктура и високият процент на неграмотност също пречели на държавната машина да функционира добре в Сицилия и Калабрия. Както сполучливо отбелязва Леополдо Франчети в края на XIX век: "Сицилианското общество е основано върху презумпцията, че не съществува никаква държавна власт, способна да му налага върховенството на закона." Същият възглед бил разпространен и в Калабрия, за която Паскуале Турило казва, че там цари "варварска нетолерантност към претенциите на държавата да доминира посредством закона". Потайност, страх и омраза характеризирали отношението на повечето местни жители към всеки представител на държавната власт, която на практика не допринасяла с нищо за да подобри техния социален и икономически статус, а напротив - непрекъснато им налагала все нови и нови данъци и бюрократични препятствия. Полицейските власти имали толкова ограничена власт, че според един съвременник "повечето хора вярват, че личната вендета е най-добрия начин да защитават правата си, и че съдебната система е само един фарс; че държавата и богатите хора са от едната страна на барикадата, за да тероризират бедните, за които единствения шанс да оцелеят е да станат  facinorosi (насилници), да крадат и да са жестоки, за да не умрат от глад." Този начин на мислене напълно потвърждава ключовото право в "кодекса на честта" на мафията - а именно: всеки има право и задължение сам да раздава правосъдие. Нещо повече - насилието е единственият начин да получиш респект в обществото. И наистина, в Сицилия и Калабрия насилието е нещо ежедневно и повсевместно, тъй като там феодализма никога не е бил изместван от ефективна и централизирана политическа власт, способна да монополизира използването на сила. Вместо подмяна на феодалните отношения, става една уродлива негова "демократизация", при която правото за използване на физическо насилие се разширява и обхваща дори бедните слоеве.  От началото на XIX век редица личности от Сицилия и Калабрия се възползват от вакуума във властта и неспособността на държавата да я монополизира: земевладелци и аристократи си служат с насилие, за да запазят и разширят старите си феодални привилегии, заставайки на пътя на модернизацията на страната; буржоазията и гражданите, напротив - практикуват насилие, ускорявайки социалното си издигане и забогатяване. През последните петдесет години на ХХ век всички насилнически актове на изброените три социални групи са класифицирани като "мафиозни", но в съзнанието на мнозина сицилианци и калабрийци, те си остават "героична изява на индивидуализъм и анархистичен бунт срещу държавата" (Франчети).

Представяйки се като политическа организация и замествайки авторитета на западналите феодални барони, мафията се явява алтернатива на държавата, предлагайки услуги като защита, посредничество и социална интеграция, каквито нито Бурбоните, нито дошлата след тях власт са били в състояние да осигурят. На онеправданите - селяни и миньори - мафията дава гаранции, че ще ограничава подтисничеството върху тях; на феодалните лендлордове предлага охрана на земите и собствеността; на средната класа - обещава възможност да заграбят от собствеността на същите тези аристократи и феодални барони; а за всички заедно се представя като щит срещу чуждестранните експлоататори, било те Бурбони или Пиемонтска държава...

За да се легитимират сред населението, в годините след Втората световна война мафиозите от Сицилия и Калабрия започват да си служат с популизъм, представяйки се за радетели на правосъдието и закрилници на слабите и угнетените. Ето как, например, Калоджеро Вицини, легендарния мафиотски бос от 50-те, се самообрисува в една своя автобиография, публикувана от историка Джузепе Марино: "Някакви журналисти от "Гласове" ми казаха, че съм мафиозо. Аз самият съм си задавал този въпрос многократно и трябва да призная, че отговорът ми е положителен: аз съм мафиозо и аз ви казвам на вас, италианските комунисти, че съм такъв. Аз подчертавам, че вие също сте сицилианци, а не пришълци, и поради това вие единствено можете да ме разберете, когато ви говоря за мафията. Аз съм човек, който винаги е изпитвал състрадание към неволите на другите, към техните материални затруднения, и аз винаги съм правел всичко по силите си, за да им помагам. Длъжен съм да призная, че често съм се прибирал у дома без пукнат грош в джоба, защото съм давал всичко на хора, които са ме помолили за пари на улицата.

Аз винаги съм се съпротивлявал на онези, когато някой се опитва да ми налага волята си, винаги без да правя компромиси в това отношение: аз уважавам моите приятели, но също изисквам респект. Аз никога не мога да се примиря с факта, че някой може да потиска и малтретира беззащитни хора, дори и да не познавам тези клетници лично... Както виждате, аз съм мафиозо по един наш си начин, сицилиански начин, давайки онова, което мога на нуждаещите се, отнасящ се с респект и изискващ респект, безмилостен към насилниците, уважаващ достойнството и честта на другите и воюващ за собствената си чест."

Позоваването на "сицилианизма" е много удобно за сицилианските мафиози, в стремежа им да си осигурят благоразположението и почитта на местното население.Томазо Бускета казва: " Единствената идеология, изповядвана от "мъжете на честта" е сицилианизмът. Ние го възприемаме като нещо свое съкровено. Някои стари членове на Коза ностра ми споделиха, че братството от "мъже на честта" е възникнало като щит над Сицилия, защото ние, сицилианците, винаги сме се чувствали пренебрегнати и изоставени даже и от собственото си правителство. Ето защо, не държавата, а Коза ностра е законът на острова."

Eлитът на калабрийските мафиози не е изработил никаква подобна на сицилианизма идеология, за да оправдава своята власт или дела. Доколкото връзките на Ндрангета с привилегированите класи винаги са били по-слаби от тези на коза ностра в Сицилия, стратегията на калабрийската мафия да се легитимира е да гради образ на яростен борец за правата на бедните класи и противник на привилегиите на аристокрацията и буржоазията. Този зародиш на "класово съзнание" много ясно е формулиран от "пентито" Франческо Фонти:

"Ндрангета - казва той - е феномен, породил се от опозицията срещу огромната власт на богатите земевладелци, експлоатиращи бедните селяни и използващи закона в своя полза. Mano Nera (Черната Ръка - предшественик на Ндрангета, създадена да защитава селяните) взимала с насилие парите на лендлордовете и ги раздавала на бедняците. Нейните членове организирали кражби на добитък и зърно (от богатите), след което разделяли плячката между приятели и роднини. По този начин главатарите на Mano Nera изковали своята репутация на доблестни мъже и приятели на угнетените."  Според неколцина съвременници, през XIX век авторитетът на мафията в Сицилия и Калабрия бил толкова голям, че в повечето случаи на мафиозите не се налагало да прибягват до насилие, за да постигат целите си. Фамилиите умело манипулирали различните социални групи, така че им създавали усещане за незащитеност от страна на властите, след което "братството от мъже на честта" се явявало като единствената алтернатива, способна да им гарантира сигурност, дори с цената на насилие. "В Опидо и околностите му - свидетелства един магистрат в Апелационния съд на Катанцаро през 1902 г., - съществуват два типа picciotti "пикоти"; първите са секта от посветени, които се занимават с грабежи и криминални деяния, след които си делят плячката; втората група е съставена от почтени и високопоставени граждани, които даже си плащат месечен данък, за да не бъдат нападани от първата група и да бъдат охранявани от нея." Подобно на неговото е и твърдението на един представител на бурбонската администрация: В Сицилия - казва той, - мнозина едри земевладелци предпочитат да се присъединят към партията на насилниците (мафията), отколкото да са откъм губещата страна на нейните жертви."

За да се утвърдят в местната общност, босовете на мафиотски фамилии си служат с насилието много дозирано. "Мафиозът от Палермо - отбелязва Антонио Гутрера в края на XIX век, - не убива никой, той налага своето влияние посредством морална сила и само в изключителни случай прибягва към насилие." Даже когато рекетират, мафиозите се отнасят с изнудваните от тях лица вежливо, избягвайки грубите закани. Играейки върху струната на личното човешко достойнство, те съумяват да убедят жертвите си в предимството на това да спазват закона за омертата (мълчанието), пред алтернативата да търсят помощ от държавата, тъй като последната ще ги унижи в очите на другите хора. "За мнозина тук е въпрос на чест някой виден мафиоз да се държи благосклонно с теб, независимо че може да бъдеш негова жертва. Общественото мнение признава и оправдава съществуването на паралелна власт, каквато е мафията - нещо, което на други места в Италия и по света би било оценено като нелегитимно. Така че в крайна сметка онези, които са на страната на закона не само че трябва да се боят от вендета, но стават и обект на публично опозоряване." (Гутрера).

В годините след обединението на страната, италианската държава непрекъснато се опитвала да монополизира използването на сила и да унищожи алтернативните центрове на власт, търсейки сътрудничеството на онези кръгове от аристокрацията и буржоазията в южните райони, които били склонни да я подкрепят. Категоричната победа на "левите" в изборите от 1874 г., които довели до т.н. "парламентарна революция" от 1876 г., сложили край на тези опити. Изправяйки се пред обвиненията на политиците от Северна Италия за сговор с мафиозите, сицилианската политическа класа в желанието си да ги отрече и да се интегрира във високите сфери на националната политика, предприела тактика да отрича тотално съществуването на мафия в Сицилия. За да постигнат така исканото от тях издигане, сицилианският и калабрийският елити били готови да приемат условията, поставени им от босовете на мафиотски фамилии. Позовавайки се на популистката идеология сицилианизъм, те започнали да си сътрудничат с босовете на фамилията - не само за да запазят собствеността си, но и защото се нуждаели от помощта им за спечелване на гласове за влизане в националния парламент. Повратната точка настъпила с разширяването на избирателните права през 1882 г., които давали възможност на всички грамотни мъже да гласуват. "Мафиотските босове - отбелязва сицилианският политолог Гаетано Моска в началото на ХХ век - веднага осъзнали огромните перспективи, откриващи се пред тях с участие в изборите за общинска и централна власт; те ставали все по-активни с разширяването на гласоподавателните права, защото се радвали на неоспорим авторитет и престиж сред членовете на своите фамилии и зависимите от тях бедни слоеве на местното население. Клиентелата, организирана от "капимафия" представлявала ядро от членовете на неговата фамилия, разширено от периферия, изплетена от сложна мрежа на роднински връзки и взаимозависимости, гарантираща му интеграция в елита на сицилианското общество и участие в политическото управление на Италия. Този процес се наблюдава от 1876 г., когато с гласовете, осигурени от мафията става министър-председател Агостино Депрети, той продължава и при неговите наследници чак до началото на Първата световна война. За клиентелата на мафията е характерен фактът, че тя използва екстремистки методи на въоръжена заплаха и терор над опонентите."

В началото на ХХ век, когато възходът на популистките партии и социалистите вече заплашва да преобърне традиционното господство на либералната буржоазия, гласуването под натиск от мафията вече е масова практика. Някои италиански историци дори наричат периода преди Първата световна война "Ерата Джиолити" по името на министър-председателя в периода 1903-1914 г., под чиито благосклонен поглед мафията организира истинска политическа машина за печелене на избори, издигайки във властта свои клиенти. Действията на тази мафиотска клиентела даже открито били подпомагани от префектите, явяващи се преки представители на централното правителство в местните области. През 1909 г. Гаетано Салвемини описва действията на Джиолити по следния начин: "Той експлоатира мизерните условия за живот в Южна Италия, за да спечели влиянието на депутатите от този регион в своя полза; дава им "карт бланш" в местната администрация; по време на избори ги обслужва с услугите на подземния свят и мафията; осигурява на тях и на техните клиенти абсолютна безнаказаност; оставя в избирателните секции да се вихрят процедурни безобразия и накрая амнистира виновните лица; не предприема нищо срещу корумпирани местни кметове и срещу такива, които фалшифицират резултатите от изборите; нещо повече - награждава виновните; той никога не е наказал някой провинил се делегат от тези провинции; той прави корупцията още по-дълбока и всеобхватна и толерира насилието, когато то работи в негова полза... Джилиоти несъмнено не е първият италиански политик, който се отнася към Южна Италия, като към своя политическа колония, но никой преди него не е бил толкова брутален, циничен и безскрупулен, когато е експлоатирал мизерията и престъпните особености на този регион, никой не си е служил като него толкова систематично и нагло с насилието и престъпността."

Включването на мафията в изборния политически процес било облекчено от начина на действие на повечето босове на фамилии, особено тези в Сицилия. Независимо от антагонизма между мафията и държавата, много рядко босовете открито се противопоставяли на държавните институции или пък демонстрирали публично неспазване на законите. Без значение как са започнали кариерата си, босовете без изключение не считали себе си за бандити или престъпници - напротив, те сами се описвали като уважаващи законността граждани,  почитатели на реда и справедливостта. От своя страна, държавните агенции формално осъждали насилието на мафията и от време на време жестоко санкционирали най-фрапиращите актове на своеволие, особено ако те били насочени срещу личността на богати земевладелци. Като правило, обаче, властите постигнали договорка с главите на мафиотските фамилии и на практика им делегирали управлението на големи области от Западна Сицилия и Южна Калабрия, където и без това влиянието им клоняло към нула и ръцете им били вързани от почти пълна невъзможност да действат. Или както точно констатира един доклад на комисията Антимафия от 1993 г.: "Връзките между институциите и мафията са изграждани години наред по един модел като между двама суверена, спазващи дистанция помежду си; нито един не атакува другия, докато той не прекрачи неговите граници... Държавата атакува Коза ностра, само след като Коза ностра е атакувала държавата и след като нещата се нормализират, двете страни продължават да съжителстват."

Изпълнителната и съдебната власти от своя страна легитимирали мафията по различни начини, веднага след като тя излязла от нелегалност и декларирала формално, че не е опозиция на държавата. така например, през 1944 г.Джузепе Генко Русо, получил в периода 1920-1942 г. единадесет обвинения за убийство, няколко опита за убийство и огромен брой обвинения за грабежи, взломове и отвличания, бил напълно оправдан от Апелативния съд в Калтанисета, само въз основа на пълните му самопризнания и разкаяние. През 1958 г., два месеца преди да бъде застрелян при една засада, организирана от мафията, Микеле Навара, безспорния бос на мафиотската фамилия Корлеоне, бил награден с титлата Кавалер на Почетния Орден на Република Италия.

Това не било прецедент - и преди, и след времето на фашистката диктатура босове на мафиотски фамилии като Калоджеро Вицини, Джузепе Генко Русо и Санто Флорес били удостоявани с това най-високо държавно отличие. "Легализацията" на мафията в някои случаи достига до такава степен, че мафиозите биват канени да представляват държавния интерес на местна почва. Както казва главния герой в един от романите на калабрийския писател Саверио Страти: "Всички знаят кои са мафиозите, тези доблестни и смели мъже. Те са публични личности: те са общински съветници в местния парламент, даже понякога кметове. Защитавани от политиците - хората шушукат, че даже министърът на вътрешните работи присъствал редовно на събранията на местната мафия." Но реалността е още по-шокираща от романите - така например, факт е, че известният злодей Филипо Калдероне, който се занимавал с изнудване на политически опоненти и рекет, заемал неизменно поста кмет на община Маринео в Калабрия от 1879 до 1892 г., тоест три последователни мандата. В Рафадали функциите на мирови съдия (giudice conciliatore) били поверени десетилетия наред на Винченцо ди Карло, бос на местната мафиотска фамилия. Даже военното командване на Съюзниците, които окупирали Южна Италия през 1943 г., номинирало за кметове на много градове и селища в Западна Сицилия и Реджо Калабрия капимафия на местни фамилии. Това се дължало на простия факт, че тези "мъже на честта" представлявали единствения авторитет, след рухването на фашисткия режим и последвалия вакуум във властта, който съюзническото командване не можело да запълни по друг начин.

През 1955 г. взаимното проникване между мафия и държавна власт било признато дори от влиятелни магистрати. След смъртта на Калоджеро Вицини, главният прокурор на Касационния съд, Джузепе Гуидо Чиаво, писал: "Твърдеше се, че мафията не зачита правосъдието и полицията, но това не е вярно. Мафията винаги е изпитвала респект към правосъдието и закона, тя е приемала техните решения, без да затруднява магистратите в работата им. При преследването на бандити и криминално проявени лица, тази структура дори е заставала на страната на закона... Днес ние чухме името на авторитетния наследник на позицията на дон Калоджеро Вицини в тайния консорциум. Може би и неговите действия ще се съобразяват със закона на държавата и ще допринасят за общественото благо."

Връзката между мафия и държавна власт била малко по-слаба в Калабрия, особено по крайбрежието на провинция Реджо Калабрия. Там повечето ндрангетисти имали спорадични контакти с парламентарно управляващите партии - всъщност по време на Втората световна война мнозина мафиози станали членове на Комунистическата партия и в следвоенните десетилетия изпълнявали успешно кметски мандати от името на тази партия. Даже в рамките на една  locale (фамилия) съжителствали ндрангетисти с различни политически симпатии. Един "пентито" си спомня: "В Африко имаше две противостоящи си политически фракции: Брузантини (една от фамилиите) подкрепяха левите (Комунистическата партия), а свещеникът, дон Стило, беше представител на християндемократите; същевременно мирно си съжителстваха в Onorata Societа."

Липсата на симбиоза между Ндрангета и управляващите партии в първите десетилетия след войната се обяснява с факта, че ндрангетистите не виждали интерес за себе си в такава колаборация. Тази гледна точка е изразена от "пентито" Джовани Гула, който обяснява защо "мнозина от нас пренебрегваха Християндемократическата партия и се ориентираха към комунистическата партия след Втората световна война": "Даже и да ви се види странно - казва Гула - в повечето селски райони на Калабрия мнозина членове на Onorata Societа се вляха в комунистическата партия, макар и да не е провеждана някаква политическа линия от Ндрангета в това отношение. Всеки от нас правеше това по собствено убеждение и симпатия, не толкова от икономически интерес, защото такъв не съществуваше по онова време - нивото на престъпност беше примитивно. Нямахме тесни връзки с публичната администрация. В икономиката доминираше селското стопанство, отглеждането на разни култури, например цитрусови. Ето защо нямахме големи интереси - занимавахме се със sensalia (посредничество, уреждане на спорове) и guardiania (насилствено наложена охрана срещу заплащане). Всичко се свеждаше до систематично ограбване на продукцията, но до бума в строителството имаше още много време..."

В големите градски центрове, обаче, дори в Калабрия мафията търсела взаимодействие с управляващите партии. Ето какво пише например по този повод префектът на Реджо Калабрия през 1955 г.: "Подземният свят контролира местните процеси и почти изцяло политическата активност - в градовете е невъзможно да си намериш работа публичната администрация, без да си получил благословията на районния капимафия. Благодарение на този тотален контрол, мафиозите упражняват систематична интервенция в секторите на рентиерството, обществените поръчки, услугите, концесиите, гражданските права и навсякъде другаде, където могат да печелят незаконни доходи." В замяна на електорална подкрепа, управляващите партии често позволяват на мафиозите да заемат позиции не само в местната администрация, но и в новосъздадените управителни тела на т.н. parastato - държавно субсидирани компании и кооперации, работещи в различни сектори на икономиката от края на 40-те години на ХХ век. Това е бил начинът да бъде платено на сицилианските "мъже на честта", за това, че са потушили селските бунтове по онова време, инспирирани от комунистическата партия. Като естествено продължение на тази политика, през 50-те години мафиозите оглавяват аграрната реформа в Сицилия, осъществявана от едно управително тяло Ente Riforma Agraria Siciliana, под чиято юрисдикция попадат около 100 000 хектара земя и с над 40 млрд. лири (64 млн. $) бюджет. Диего Джоя, известен капимафия от Каницати, става президент на местната застрахователна компания, покриваща здравните застраховки на селяните. Друг бос, Винченцо Гучо, не само че е помощник-кмет на родния си град Ликата в провинция Агридженто, но е и председател на областния аграрен съвет на кооперациите. Небезизвестният Джузепе Генко Русо пък е дългогодишен изпълнителен директор на Ente Riforma Agraria Siciliana.

От своя страна, в долината Джоя Тауро, фамилиите на Ндрангета поставят под контрол кооперациите, произвеждащи цитрусови плодове и стават разпределители на субсидиите, отпускани от държавата на фермерите. Освен в аграрната сфера, мафиозите от Сицилия и Калабрия съумяват да си извоюват всякакви други услуги от своите богати и именити клиенти, желаещи да влязат във висшата политика с тяхна помощ: концесии за търговия с оръжие и разрешителни за строителство; информация за плановете и действията на полицията; назначаване на техни хора на възлови постове в държавната администрация; защита от съдебно преследване. Най-важната им полза, обаче, имала чисто символичен характер, а именно - благодарение на сътрудничеството с държавния апарат, властта на мафията, която се постига и крепи върху насилие, получавала официална легитимация.

Установяването на републиканско управление и възходът на демократичните политически партии след Втората Световна война не съумели да разрушат практиката на клиентелизма, дълбоко вкоренена в манталитета и начина на живот на населението от Южна Италия. От 50-те години се забелязва трансформация от преди съществуващия "вертикален" клиентелизъм, базиран на известни личности, в "хоризонтален" от бюрократичен тип. Това се дължи на факта, че в отношенията с електората вече не участват само мастити политици, но се намесват и редица организации от рода на Католическата лига (CISL), Християнската организация на италианските работници (ACLI), Coldiretti (Фермерски католически съюз) и др. В тази нова политическа ситуация, мафията получава още по-висока стойност за амбициозните политици в ролята си на ловец на гласове, защото успешно се конкурира с набиращите мощ леви партии. Същевременно, заемането на важни държавни постове от представители на управляващата Християндемократическа партия, както и нарастващите държавни субсидии за индустриализирането на Южна Италия, осигуряват благодатна почва и бурен разцвет на клиентелизма. През 50-те и 60-те години посредничеството на капимафия между местното население и политиците се улеснявало от радушния прием на мафията от общественото мнение. "Наричайте ги както си щете - мъже на честта, Ндрангета, фибия или Единствените - но те са криминална организация само в очите на Закона, но не и в мисленето на обикновените хора от Аспромонте". (Аделфи, 1955).

В тези десетилетия традиционните митове за героизма и романтиката в средите на мафията набирали мнозина желаещи да се влеят в нейните редици млади хора. Даже съдията Паоло Борселино си спомня, че като малко момче е завиждал на своите съученици, които били синове или роднини на "мъже на честта". Адмирирането на мафиотите не било вече явление, характерно само за бедните класи: в онези години станало обичайно членовете на Коза ностра да се виждат из най-реномираните клубове на буржоазията в Палермо, такива например като Circolo della Stampa и Circolo di Tiro a Volo.

Католическата църква също легитимирала властта на мафията и според различни източници някои свещеници били ритуално приемани в Коза ностра и Ндрангета. Тази очевидна подкрепа датирала от годините на Втората световна война и продължила чак до края на 80-те години. Независимо от отделните протестни гласове на някои леви политици, като цяло обществото през 50-те и 60-те имало твърде смътна представа за същността на мафията. Даже думата "мафия" не се появявала в италианската преса, а към тази тема се дискутирала пренебрежително сред офицерите в правоохранителните органи, журналистите и политиците. Преобладаващите настроения са описани великолепно от Виторио Нистико от Палермо, директор на в. L'Ora, който пръв дръзнал да публикува информация за насилията на мафията през 50-те (печатницата на вестника била взривена за отмъщение). "Думите "мафия" и "мафиозо" почти липсват в докладите на полицията и в речника на повечето съдилища - пише Нистико. - Дълго време само споменаването на тези думи действаше на този, който ги е казал така, както действа удар на ток, когато си сложиш пръста в оголен електрически контакт - винаги изскачаше някакъв облечен във власт човек, който гневно ви размахваше пръст... Да се докопаме до каквато и да е достоверна информация по темата си оставаше почти непосилна задача за нашия вестник, въпреки че почти нямаше случай на каквото и да е по-голямо престъпление, в което да не се чете ясно почерка на тази или онази от мафиотските фамилии, въпреки че разследващите априори изключваха тяхното участие още в мотивите."

Малцината мафиози, които инцидентно се сблъсквали с правораздавателните органи, винаги получавали възможност да се укрият комфортно у дома си, без да бъдат обезпокоявани повече. Така например, в началото на 70-те години, въпреки че имало прокурорска заповед за неговия арест,  Гаспаре Мутоло си сменил квартирата с друга, само на десетина метра от старата, като не спрял да води децата си всеки ден до кварталното училище, където те били записани с фамилните си имена, а учителите им имали новия му адрес и телефонен номер. Подобен е случая на издирвания от полицията Бускета, който живеел в къщата на сина си, и въпреки че този адрес отдавна бил под наблюдение, никой не потърсил на него Бускета.

Още по-фрапиращи са примерите от малките градчета и села, където всички се познават и на практика е невъзможно да се укрие човек. През 1955 г. преследваният за убийство Винченцо Ромео от планинското градче Бова даже вдигнал сватба в местната църква, изпращайки покана до "всички братя от Обществото на Честта". Според думите на Леонардо Месина: "Във всеки град командват трима души - началникът на карабинерите, кмета и градският капимафия; всеки един от тях знае за присъствието на издирван от властите човек, но кметът и началникът на карабинерите ще се направят, че нищо не знаят, ако капимафия реши така."

Овластени от одобрението на местното обществено мнение и неглежирани от силовите органи на централното правителство, членовете на коза ностра и Ндрангета срещали твърде малко пречки да изпълняват ролята си на брокери и да постигат собствените си цели за придобиване на власт и богатство. В Сицилия мнозина "мъже на честта" подкрепяли сепаратисткото движение след Втората световна война, но само за няколко години се влели в редовете на Християндемократическата партия, която на практика консервирала за близо 40 години властта на мафията. Както свидетелства Салваторе Канцеми, бивш бос на фамилията порта Нуова: "В Коза ностра винаги гласувахме за християндемократите, никога за комунистите или фашистите. Ако някой от нас предпочетеше някоя друга по-малка партия, това бе позволено." Според фактите, събрани в следствието срещу бившия министър-председател Джулио Андреоти, около 75 % от депутатите на Християндемократическата партия, избирани от района Сицилия в периода 1950-1992 г., са били открито подкрепени от Коза ностра. Мнозина "мъже на честта" директно влизали в политиката. По този повод Томазо Бускета си спомня: "Монархистът Джузепе Гутадауро (представител на фамилията Корсо де Миле), Джузепе Трапани (консилиере на моята собствена фамилия), Антонио Сорци (от фамилията Вилаграция ди Палермо), Джузепе Керами (сенатор и член на фамилията Санта Мария де Джези) бяха християндемократи. По онова време още мнозина "мъже на честта" участваха едновременно в градския и в провинциалния парламент, и аз лесно мога да посоча имената им, ако ми дадете списъка на хората, които са били на изборни длъжности през този период. Даже се сещам, че някаква декларация или нещо като петиция срещу мафията беше гласувана веднъж в парламента на Палермо, и тя беше приета единодушно много бързо. Веднага след това обаче, половината от гласувалите я съветници се изредиха при нас, мъжете на честта, за да ни обясняват, че не можели да постъпят по друг начин, защото щели да си навлекат подозрения."

Друга група политици, неформално приети в Коза ностра, но под нейно влияние, била много по-голяма. Сред тях се открояват Салво Лима, кмет на Палермо през 50-те и 60-те години на ХХ век, и Вито Джанкимино, първият комисионер за обществени поръчки в администрацията на Лима, а по-късно кмет на Палермо, когато Лима става депутат в националния парламент през 1968 г. Заедно с Джовани Джоя, тези двама мъже са лидери на следвоенната генерация от сицилиански християндемократи, които - под егидата на Аминторе Фанфани - реставрират вертикалния клиентелизъм и систематично използват позициите си в публичната администрация и parastato (държавни компании и агенции), за да злоупотребяват с власт и да се обогатяват лично. С подобни политици мафията постига почти пълен контрол върху страната. Това става възможно, защото в управляващата Християндемократическа партия постовете се заемат с избори, а да гласуват имат право само хората с tesserati (партиен билет). Онзи, който контролира процеса на местен прием и издаване на партийни билети, всъщност може да предопредели избора на ръководното тяло на партията както на регионално, така и на национално ниво. Тук се крие ключът за продължилото десетилетия влияние на мафиотските фамилии върху всички политически фигури в Християндемократическата партия. В отплата капимафия искали изключителни права и привилегии за своите фамилии. Така например, в края на 50-те години Игнацио и Нино Салво, "мъже на честта" от фамилията Салеми на Коза ностра в Трапани, получили частна концесия да събират всички данъци в Сицилия при изключително благоприятни условия за тях - при средните 3.3 % в национален мащаб, двамата братовчеди получавали 10 % от всички събрани от тях данъци. Освен това, сицилианският парламент им гласувал извънредно големи компенсации за лични разходи, както и удължени срокове за просрочени вноски (наричани tolleranze), така че Салво спокойно можели да влагат събраните държавни пари в свои лични предприятия и да оперират с тях, преди да ги внесат в хазната, без да дължат никакви глоби и лихви за забавяне. Тази практика продължила чак до средата на 80-те години, когато членове на фамилията станали обвиняеми по първите анти-мафия процеси.

В Калабрия електоралните и бизнес съглашенията между капимафия и държавните служители често се осъществяват в сянката на масонството, в чиито ложи - тайни и официални - босовете на Ндрангета навлизат масово след 1970 г. С учредяването на Санта, на практика висшестоящите мафиози били упълномощени да влизат в масонските ложи; и наистина, повечето от тях сторили това до такава степен, че един от тях, член на фамилията Ди Стефано ще признае: "В Калабрия Ндрангета и фримасонството са едно и също нещо." Приемът в масонството осигурил на мафиозите постигането на три цели - икономически изгоди, политически позиции и легализация. В масонските ложи те установили връзки с представители на свободните професии (лекари, адвокати и нотариуси), предприемачи, политици, държавни чиновници, включително съдии, прокурори и полицаи. Благодарение на това пред Ндрангета не само че се откривали нови икономически перспективи, но и преди немислими политически контакти, но най-важното - плътна прикриваща "завеса" на различни нива (забавено разследване, подкрепа от страна на съдии, прокурори и полицаи, водеща до скалъпени в полза на мафиотите процеси). Крайният резултат бил недосегаемост и почти пълна "невидимост" пред държавните институции за тази криминална организация. Благодарение посредничеството на "свободното зидарство" (фримасонството), през 70-те години на ХХ век в Калабрия сътрудничеството между политици и мафия станало - както в Сицилия през 50-те - напълно взаимноизгодно и на равноправни начала. Разбира се, властта на политиците била много по-голяма от тази на местните "капимафия", но за да се докопат до нея, те се нуждаели от електоралната подкрепа на мафиотските фамилии по време на избори. По отношение на шантажа на зависимите от тях овластени политици в Ндрангета дори надминали конкурентите си от Коза ностра. Счита се, че в южната селска част на Калабрия мафията може да осигури до 40 % от гласовете при избори и не по-малко от 20 % в градовете; това се потвърждава и от бившия кмет на Реджо Калабрия, Агатино Лисандро, който заявява - "според мен, поне 15 % от градските съветници бяха избрани директно от Ндрангета."

Срастването между държавни институции и мафия е още по-точно формулирано от прокурора Джузепе Чиаво: "Често, когато говорим за връзката между мафия и държавни чиновници, политици и хора със свободни професии, ние си представяме, че от едната страна стои мафията, а от другата всички останали и тези взаимоотношения са като течение на две срещуположни реки... Ала няма никакви срещуположни реки, защото двата потока са в едно общо течение, те са едно и също нещо; мафията си има свои собствени адвокати, свои собствени политици и, може би, свои собствени територии в държавните учреждения... Това вече не са връзки, защото мафията е във властта; тя диктува правилата; на нея не й е необходимо да се приближава или да подкупва някой външен, за да постигне целите си - просто нейните хора го правят, защото са част от нея."

Босът на фамилия Ди Стефано след средата на 80-те е истински феномен, илюстриращ проникването на мафията във властта. След смъртта на Паоло ди Стефано през 1985 г., тази най-могъща фамилия в Реджо Калабрия била оглавена от неговия братовчед, адвокатът Джорджио Ди Стефано, дългогодишен съветник от квотата на Християндемократическата партия в градския парламент. Негов консилиере станал Паоло Ромео, депутат с три мандата от Социалдемократическата партия в националния парламент.

Влошаването на отношенията между мафията и политиците в Италия е бавен процес на делегитимизация, който започва още от 70-те години на ХХ век, но набира сила и се ускорява през 80-те. Причините за него се крият в дълбоките социални и културни промени на модернизация, случващи се в италианското общество след Втората световна война.

След 80-те години все повече жители на Южна Италия започват открито да се противопоставят срещу арогантността и насилието, упражнявани от мафиите в Сицилия и Калабрия. Решаваща роля в движението Антимафия започва да играе новото поколение държавни служители, получили образованието и подготовката си след преломната 1968 година. Тези нови съдии, прокурори и офицери от полицията късат с традицията на своите предшественици да бъдат търпими към проникването на мафията в държавните институции и намесата й в икономиката. Характерни техни представители са Джовани Фалконе, Паоло Борселино и други членове на формираната от магистрата Антонио Капонето в Палермо група Антимафия, които подготвят обвинителните материали за първия в историята на страната голям процес срещу Коза ностра, наречен  maxiprocesso.

Отговорът на мафията не закъснява - под ударите на нейното отмъщение падат мнозина от антимафиоти от тази генерация. В периода 1979-1983 г. последователно са убити: началникът на мобилния полицейски отряд в Палермо, Борис Джилиано; съдията Чезаре Теранова, оглавяващ Ufficio Istruzione (следователския отдел в градския съд); главният прокурор Гаетано Коста; Пио Ла Торе, лидер на комунистическата партия в Сицилия, прокарал първият антимафиот ски закон в Парламента; префектът на Палермо,  Карло Алберто Делачиези; следователят Джанджакомо Монталто; наследникът на Чезаре Теранова, Роко Чиничи... След един период на затишие през втората половина на 80-те, следва нова шокираща вълна от убийства през 1992 г., предизвикана от това, че Касационния съд потвърждава повечето от обвиненията на прокурорите по първия maxiprocesso срещу Коза ностра; Корлеонези екзекутират двамата магистрати, пряко отговорни за тези присъди. Джовани Фалконе и Паоло Борселино загиват в промеждутък от два месеца, като заедно с Фалконе са убити жена му и още осмина полицаи от неговия ескорт, взривени от мощна бомба през лятото на 1992 година. Репресиите на мафията активизират насоченото срещу нея обществено движение Антимафия, като процесът е катализира най-мощно в Палермо и други градове на Южна Италия и е подкрепян от новото поколение магистрати. През първата фаза на това движение повратна точка става убийството на генерал Карло Алберто Делачеза на 2 септември 1982 г.

Герой от борбата срещу левия тероризъм, генералът е убит, заедно с младата си жена и шофьора му, само три месеца, след като е назначен за префект на Палермо и главен комисар на провинцията, отговарящ за действията срещу мафията. Шокирани от наглостта на килърите, гражданите на Палермо излизат по улиците на града в безпрецедентни по своята масовост дотогава демонстрации и шествия със запалени свещи в негова памет. Две седмици след смъртта на Делачеза в националния парламент е приет важен закон срещу мафията. Основан върху проектозакон на депутата от комунистическата партия Пио Ла Торе, който той е представил за обсъждане няколко месеца, преди да бъде убит от мафията, новият закон криминализира членството в "престъпни организации от мафиотски тип" (associazione a delinquere di stampo mafioso) и разрешава конфискация на незаконно придобита собственост, дори само при подозрения за членство в мафиозни групировки. Именно върху този закон магистратите от Антимафия базират цялата си юридическа атака срещу Коза ностра след втората половина на 80-те години. Техните усилия са подкрепени от множество граждански движения и асоциации в Палермо, поставили си като основна цел борбата с мафията. Даже градската администрация се включва във вятъра на промените: през 1985 г. Леолука Орландо, член на реформисткото ляво крило на християндемократите и ярко изразен противник на Коза ностра, е избран за кмет на града. По време на първия му мандат до 1990 г. градския съвет се превръща в основна трибуна за заклеймяване на мафията и свързаните с нея политици и предприемачи. Медиите наричат този период "Пролетта на Палермо", заради огромната гражданска активност и непримиримост. Следват няколко години на отрезвяване и отдръпване, след което движението Антимафия набира нова мощ в началото на 90-те, особено след убийствата през лятото на 92-ра, когато в него се включват хора от цяла Италия. В похода, организиран в памет на Джовани Фалконе на тридесетия ден от смъртта му участват над 500 000 души. През следващите години за кметове на много градове и села в Сицилия са избрани политици, провъзгласили като главна точка в предизборната си програма борбата срещу Коза ностра - това се случва дори в Корлеоне, крепостта на мафията. Подобни процеси, макар и по-слабо изявени, протичат паралелно и в Калабрия.

Дори и да искат, след убийствата през 80-те години, държавните институции вече не могат да си затварят очите за престъпленията на мафията и са принудени да предприемат серия от контрамерки срещу нея, които водят бързо до очевидни резултати. През август 1992 г. е приет нов закон Антимафия с още по ефективни средства, предвиждащ бързи арести на заподозрени членове на мафиотски организации и защита на свидетели. Друга решителна крачка е решението на Парламента да се изпрати 7000 армейски корпус в Сицилия, който да блокира пътищата, да охранява съдии и политици, и да позволи на полицията да се концентрира върху разследващата работа. Този акт, наречен "Операция Сицилианска Вечер" дава на гражданите усещането за сигурност и твърда държавна намеса. Само за няколко месеца са арестувани много босове на мафията, някои от които издирвани неуспешно десетилетия наред преди това. На 8 януари 1993 г. карабинерите арестуват Тото Рина, съумявал да се укрива 22 години. Групата от магистрати Direzioni Distrettuali Antimafia, формирана в началото на 1992 г. от Джовани Фалконе, повдига обвинения срещу много мафиотски фамилии и благодарение показанията на свидетели, само за няколко месеца издирва и уличава виновните за убийствата на Джовани Фалконе и Паоло Борселино. Паралелно в Милано протичат разследвания по Операция Чисти Ръце , по които са повдигнати обвинения за корупция със замесени държавни служители и мафиози в Сицилия и Калабрия. В периода 1991-1995 г. повече от половината депутати в регионалния парламент на Сицилия и 17 депутати от същия регион в националния Парламент са разследвани за връзки с мафията и корупция. По тези дела обвиняеми стават практически всички сицилиански поддръжници на Андреоти, които са оцелели от атентатите на мафията срещу тях или не са умрели от естествена смърт. Самият Андреоти, една от най-значителните италиански политически фигури след Втората световна война (седем пъти министър-председател и постоянен член на Парламента от 1948 г.) е привлечен като обвиняем за връзки с мафията на процес в Палермо, като същевременно прокуратурата в Перуджа го обвинява, че е поръчител на убийството на журналиста Мино Пекорели през 1979 година. Все пак, през есента на 1999 г. Андреоти е оправдан и по двете обвинения от Върховния съд, който приема доказателствата за недостатъчни. През ноември 2002 г. обаче присъдата на съда в Перуджа е потвърдена от Апелативния съд, а тази на съда в Палермо - през май 2003 г. и бившият министър-председател получава 24-годишна присъда.

В кръга на разследваните влизат мнозина държавни служители, някои от които от най-високите етажи. През 1993 г. е осъден бившият председател на касационния съд, Корадо Карнавале, обвинен, че е облекчавал присъдите на мафиотски босове (прякорът му бил Убиец на присъди). Въпреки че е оправдан на първа инстанция, Корадо получава ефективна присъда от 6 години затвор от Апелативния съд на Палермо през юни 2001 г., която обаче е отменена през октомври 2002 г. от Касационния съд.

Мерките срещу мафията не са фокусирани единствено върху политиците от национален мащаб или високопоставени чиновници, но и на регионално ниво. В това отношение особено ефективен се оказва т.н. Акт 221/91, позволяващ незабавно отстраняване от провинциалните и градски съвети на длъжностни лица, заподозрени в контакти с мафията. Така в периода май 1991 (когато влиза в сила този закон) до декември 2000 г. в съответствие с него буквално са разтурени и преизбрани наново съставите на 110 градски съвета, като 30 от тях са в Сицилия, а 22 в Калабрия.

Съдебното преследване на връзките между политици и мафиози за пръв път е институционално признато през април 1993 г., когато парламентарната комисия Антимафия, оглавявана от Лукиано Виоланте публикува своя отчет, озаглавен "Мафия и политика". Това е първият официален документ, признаващ връзките между Коза ностра и широк кръг политици и държавници. След дълги години на изолирани оплаквания на малцина политици от управляващата партия и още приблизително толкова от опозицията, най-сетне престъпната симбиоза между мафиотските фамилии и държавата била поставена под прицела на съдебната система и на вниманието на общественото мнение.

 

 

 

 

 

Нито статията ти е негодна, нито катран съм хвърлял, просто имаме различно виждане, и може би съм прекалил с патоса. Но иначе съм ти благодарен, защото ме караш да търся неща, където не съм предполагал, че ще ги открия, а умението да работиш с факти и да ги свързваш в конструкция е впечатляващо добро, честно. Понеже не съм професионален историк, но темата за Левски ме занимава от доста време, научавам немалко и от твоите работи. Няма значение, че имаме принципно противоположни гледни точки.

P.S. Все пак ще продължа да ти подлагам на съмнение концепцията, което би трябвало да я направи по-убедителна и жизнеспособна.

 

Цитирам Гербов: „Много си лесен на генералните изводи – посочваш една точка от статията и тя като лайно в каца мед прави негодна цялата статия!”

 Великолепно, Гербов! Щом си позволил дори капка катран да падне в кацата ти с мед, не ти е добра кацата.

 Сега по същество:

Приемам че информацията ти „Оригинал е 348, 349 е препис.” е вярна. Моя е неточността.

 Разширяваме верните неща до още едно: че освен преписът от писмото на Д.Попов, за който Д.Страшимиров бърка, че е „намерило Левски” има още най-малко два – този в Ст.Загора и още един от Търново, който очевидно е така нужния ти за статията препис, заловен от турците в дисагите на Левски.

Този препис трябва да е направен след преписа на предишното писмо 347 от 30 октомври, което гласи:

„Брате Василе! Данаил ни телеграфира, че се е уловил Димитър заедно с момците си, намерили ся у Димитра 50 хиляди гроша. Турското правителство е затворило, и постоянно затваря светът, употребете всичките си сили за да земете от турските ръце затворниците, защото инак ще бъде всичко предадено. Здравейте Ваш Бако Бакалов Бучуковлу Послепис: Ако турците гледат на тая работа като на хайдушка, то не ще трябва да са нападат пътниците. Същий”

Това писмо е датирано от 30 октомври 1872. В статията си твърдиш точно за това писмо от 30 октомври, цитирам те:

 

„Изпратено е от Бако Бакалов Бочуковлу, т. е. от Любен Каравелов на 30 октомври 1872 г. Получено е в Търново. След като Христо Халача го носи в Ловеч, но не намира там Левски, Матей Преображенски го открива в Стара Загора и му предава копие от писмото. В него Каравелов съветва Апостола: „употребете всичките си сили, за да земете от турските ръце затворниците, защото инак ще бъде всичко предадено”.

 Но какво става тогава с писмо 348, което в преписа на Д.Попов е датирано от 2 ноември 1872?

 Значи излиза, че Халача е чакал да дойде и второто писмо в промеждутъка от 30 октомври поне до 2 ноември, т.е. изчакал е най малко ДВА дни (откъде пък е знаел, че ще има второ писмо от Каравелов?) взел е и двата преписа от Търново, и ги е отнесъл в Ловеч, но след като не е намерил Левски там, Преображенски пак с двата преписа от Търново открива Левски в Стара Загора, а Левски прави преписи и на двете в Стара Загора, взема преписите от Търново в дисагите си, за да ги хванат за по-сигурно турците, зашива първите преписите от Данаил Попов в самара на коня си (те пък са за историческия архив от който ние да ги гледаме) и така подготвен тръгва към Къкрина.

Гербов, не усещаш ли че и двамата ставаме като „любителите-шахматисти” в романа на Илф и Петров за Остап Бендер и скоро публиката може да ни подгони да ни бие, а „може би и с ритници”? Някак си много заплетено и завъртяно стана и за най-могъщата шахматна мисъл.

Но нейсе, ученото си е учено. Важното е ние да си го удурдисаме и да си го напасваме към „концепцията”.

Все пак, ако можеш, ми обясни, как Христо Халача е взел едно писмо от Търново на 30 октомври, отнесъл го е до Ловеч, върнал се е обратно до Търново, взел е второто писмо от Каравелов, пак го е отнесъл обратно до Ловеч, където да ги вземе и двете Преображенски и всичко това става между 30 октомври и 2 ноември; или пък е стоял в Търново да чака да пристигне и второто, та да ги отнесе на един път в Ловеч, и то само и само да ти излезе пасианса за статията с дисагите? Просто няма начин. Но ледовете се пукат, Господа Съдебни заседатели!

Ако и пък това не е достатъчно, добре – имало е още н-на брой преписи, Левски си е сложил някой от тях в дисагите, та да има алиби за пред турците като го хванат и статията на Гербов да се получи, а Киров да се заяжда дилетантски с него.

В статията се доказва резюмирано следната теза:

Левски е искал да скрие, че той е върховният ръководител на комитетите в България и е използвал като алиби заловените у него писма на членовете на ЦК в Букурещ, за да отрича това и да набеди тях за ръководители на комитетите.  Тези техни писма, понеже в самара на коня му нямало място, той ги носел в дисагите си (?) и когато турците го заловили, те паднали в ръцете им. Турците са ги имали пред себе си, щом започват да го разпитват и следователно, Левски е бил предател на БРЦК в Букурещ, а не обратното, тъй като целият архив на Любен Каравелов бил у Кириак Цанков, който по-късно го дарил в България. Каравелов е чист като сълза, никакви архиви не е предавал в сръбското консулство, Левски сам си е виновен, че е носел негови писма в дисагите си и така е заслужил своята смъртна присъда. Осанна.

 

Ще се концентрирам само върху една точка, изцяло опровергаваща така изложената от Гербов теза. Ето я и нея:

 

"Що се отнася до обратната кореспонденция – писмата от Букурещ до Левски, за същия период Страшимиров е отбелязал налични три писма на Каравелов. 348 и 349 имат едно и също съдържание: едното е оригинал, а другото копие. 346 също е оригинал. Оригиналите на последните две писма не са от архива на Левски. Те са запазени в Търново, а на него са занесени копия от тях." -

Цитат от Гербов

 

За нас са интересно именно писмата 348 и 349. В статията се твърди, че те имат едно и също съдържание и това е така. Ето какво е то:

Брате В.

По преди ви писахме и подканихме за подвиг, но някак си опипом.

Сега ви обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от нашата страна и подигане на революцията причините които и ти можеш да познаваш, не ще да ти разказваме, а обаждаме ти само, чи тряба да вървиш на бой без да губиш ни минута. На сичките тадявашни юнаци се писа и щат да заминат от среща. Надяваме се за помощ и от С. и Ч.

 

1872

Ноемвр.                                  Кара Мустафа Бучуголу (псевдоним на Каравелов)

 

 

 По същество това писмо подписва смъртната присъда на Апостола. Че турците са го имали още на първия разпит на Левски, свидетелстват неговите отговори, записани в протоколите, както и техните въпроси.

Казва се също в статията на Гербов, че оригиналното писмо 349 не от архива на Левски. Съгласяваме се. Значи остава единствената възможност преписът 348 да е от архива на Левски, а оригиналът 349 да е този, изпратен от Каравелов в Търново.

Добре, но в такъв случай, къде е същото писмо, което е било в ръцете на турците?  Още едно, второ копие на първото ли са хванали те в „дисагите на Левски”?

И как са попаднали и оригиналът, и преписът в описа на Димитър Страшимиров от 1929 г., а едновременно с това в ръцете на турците е съществувал още един екземпляр пак от това писмо? Нали Д.Страшимиров не го е взел от тях, за да го включи в описа си от 1929 г.

Единственият логичен отговор е, че те, турците, са го имали в ръцете си от първоизточника, тоест от архива на БРЦК в Букурещ, чиито държател е бил Любен Каравелов.

Как е попаднало това писмо в ръцете им, вече е друг въпрос, но то е било там, а сега най-вероятно е в турските държавни архиви.

 

Има ли тогава някаква истинска стойност гореизложената накратко теза в тази статия?

 

 

Преди 9 часа, Doris said:

Надявам се, че следва продължение

Благодаря за вниманието, оценявам го, от сърце

Не няма да има, ще напиша нещо съвсем различно и ново, но не мисля че ще го публикувам тук, наистина беше ми приятно. Забавно блогуване и довиждане.

 

 

 

 

Димитър Общи издава поименно 95 съзаклятници и 52 комитета.

През втората половина на 1871 г. от Влашко за помощници на Левски се наложени Димитър Общи и Ангел Кънчев.

Малко се знае за Общи. В най-ранните документи, го срещаме под името Димитър Николич Косовица или само Димитър Косовица. (Д.Т.С., стр. 431-432) За пръв път името му се споменава в едно писмо на Иван Кършовски от 25 март 1870 (ДТС, с. 450). В три официални документа, издадени в Италия и Гърция, е записан като Димитър Николов от Белград (ДТС, с. 456-459) Доктор В.х.С.Берон навсякъде в своята книга го нарича Димитър Панайотов (? Може би, заради протекциите, осигурявани му от Панайот Хитов) (Археологически и исторически изследвания, Търново, 1886, с. 257, 263, 266)

Почти всички изследователи твърдят, че е роден в Дяково, Македония. А и самият той пред съда. Като към по-възрастен, Левски го титолува в някои свои писма "бай Димитър" (Васил Левски. Док. Наследство, с. 214, 216, 218). За живота си в Сърбия самият Общи казва:

"Слугувах при големи хора и прекарвах, както можех."

През 1856 г., той отива във Влашко, установява се в Букурещ, СЛУГУВА по гостилници, а впоследствие се премества в Гюргево, където вече сам става гостилничар. Изобщо в биографията и манталитета на Общи ще забележим доста от манталитета на СЛУГАТА, който желае да заеме мястото на ГОСПОДАРЯ. През 1862 г. Общи се озовава в Белград и постъпва в легията на Раковски. В списъка на легионерите той е под името Димитър Косовац. След разтурянето на легията, се връща във Влашко. От 1863 до 1865 г., както сам твърди, пак е гостилничар в Гюргево. Спокойният живот явно му е досадил. Защото през 1866 г. го виждаме като доброволец в легиона на Гарибалди в Италия. Свидетелство, издадено от италианското министерство на войната във Флоренция, удостоверява участието му във "военния поход" на Гарибалди от 1866 г. и му дава право да носи възпоменателен италиански орден. (ДТС, с. 456-457).

Общи си изработва ореол на професионален революционер, но си остава разбойник по манталитет.

В Италия стои не повече от година, след това се озовава в Атина и е доброволец в битката за освобождаване на Крит. Отначало му е изадено свидетелство, че е взел участие в девет сражения, а управата на Св. Василевска околия му издава втори документ за участието му в десет сражения. Очевидно Общи е бил доста старателен в усилията си да се снабди с писмени доказателства за своите заслуги, за да поиска втори документ, коригиращ първата цифра от 9 на 10. Така или иначе, и двата документа ни уверяват, че Общи е "служил с усърдие и самопожертвование, бил се е с храброст и себеотрицание и показал отлично поведение" (ДТС, с. 457-459). Тези писмени документи вече могат да му сложат ореола на легендарен войник и революционер. Пред турския съд, преди да го обесят, Общи твърди, че участвал в сраженията "три години и два месеца до свършване на войната", но според Панайот Хитов той "не издържал, доде се предадоха критяните". (ДТС, с. 670). Хитов изглежда е прав, а Общи лъже пред съда, защото споменатите два документа фиксират неговото идване в Крит по средата на ноември 1866 г., а датата им на издаване е от октомври 1867 г. и ноември 1868 г.

След това, през Цариград, Общи отива в Браила. Към средата на март 1869 г. е в Турне Мъгуреле, където влиза във връзка с българските емигранти, посредством Тодор Ковачев. След като уведомява Панайот Хитов, че Димитър Общи идва от Турция, и че е "НАШ ПРИЯТЕЛ" (същият Ковачев по-късно ще бъде обвинен от Левски за турски шпионин), Тодор Ковачев го изпраща в Белград с молба към Хитов "да го подпомогне и да пристои за нуждата му", т.е. да го снабди със средства и препоръки.

В края на март 1869 г. Общи вече е в Белград. По-късно, той ще уверява турския съд, че в сръбската столица се скитал безцелно и обикалял без работа. Панайот Хитов дава обаче по-различни сведения. Общи, заедно с още един участник в Критското въстание, Христо Касап Велев от Пазарджик, идвали често при него и настойчиво го молели да ги снабди със средства и да ги препоръча на приятели, за да "излязат по Стара планина като народни хайдути." Усилията на Хитов да ги разубеди, защото били неопитни и не познавали местата, останали без резултат.

Дори само от разказаното дотук, ясно се вижда, че Общи си е изградил биография на войник с международен опит. Точно на такива "биткаджии", каквито са и Панайот Хитов, и Филип Тотю, умеещи сръчно да въртят ножа професионални бабаити, разчитат емигрантите в Румъния - както тези около Каравелов, така и "дуалистите" от Плоещ.

Това е старата "четническа тактика" с нейната идея да се вдигне про-форма въстание, да се пусне колкото се може повече кръв и от двете страни, за да се предизвика по този начин намесата на Великите сили - било те Русия или западните държави. И така, към средата на 1869 г., Димитър Общи притежава напълно отговаряща на търсения от политическите емигранти юначен профил, а биографията му е солидно подплатена с препоръки и документи.

След като досажда до смърт с молбите си на Хитов, старият войвода най-сетне, за се отърве от него, го припоръчва на своя приятел в  Княжевац, Тодор Чипровчанина. Тодор формира чета от седем души, с която преминава границата и достига до Искъра. Тук обаче, верен на нрава си, Димитър Общи, заедно с Христо Велев (негово протеже) и Михаил Самоковеца (също негово протеже, при това местен човек, присъединил се към четата в България) се отлъчили и зарязали (тази дума е ключова за разбиране на характера на този човек) другарите си, поради неподчинение на войводата Тодор. Тримата тръгнали да се връщат обратно към Сърбия, но някъде около Пирот били обкръжени от турска потеря в една овчарска колиба.

И тук се случва нещо много интересно: спасил се единствен Димитър Общи, който се завърнал здрав и читав без драскотина в Белград, а другите двама били убити. Може да е бил смел и добър войник, може да е имал късмет, а може и да е бил ОСТАВЕН от преследвачите си нарочно жив; за това, така или иначе, нямало други свидетели, освен него, а той разказал своята история на Панайот Хитов, който намерил в Белград. (ДТС, с. 671) За четата на Тодор Чипровчанина, Хитов ни осведомява, че "ходили колкото си щели и се върнали по живо по здраво".

През пролетта на следната година, Димитър Общи се появил отново при Панайот Хитов, който по онова време живеел в чифлика на Н. Балкански, и му доверил плановете си: с чета от 7-8 момчета да излезе из Балкана, като мине през Сърбия. След като явно не намерил топъл прием от Хитов, Общи отива в Букурещ и търси съдействие и помощ от Иван Кършовски. Болен и безработен, Кършовски му дава препоръчителни писма до Тодор Ковачев и Данаил Хр. Попов, та да го "спомогнат нещо и да го составят с Дякона." (ДТС, с. 451) Ковачев посреща Димитър Общи с отворени обятия и съобщава на Хитов, че Общи очаква от него средства, за да подготви чета. С второ писмо от 9 април 1870 г. Ковачев уведомява Хитов, че снабдил с пари Общи, колкото можал, и го изпратил за България. (ДТС, с. 460).

Няма обаче никакви данни Общи да е влизал с някаква чета в България през 1870 г. Общи избягва и среща с Данаил Хр. Попов, довереното лице на Левски в Турну Мъгуреле, въпреки, че е имал препоръчително писмо от Кършовски до него. Единствено Ковачев полага грижи за него да го снабди с пари, Общи взима тези пари и изчезва с тях, но не с чета в България, а вероятно по ханищата в Румъния.

Интересен факт е, че вече по същото време Левски гледа с подозрение на Ковачев. Данаил Хр. Попов му писал, че "бележат в него съмнение като ПРЕДАТЕЛ, което потвърждават и от Свищов два пъти устно и писмено." (ДТС, с. 461). Изгубил доверието, Ковачев е изолиран и писмото, което изпраща на Хитов от 9 април 1870 г. е последното, по което можем да съдим, че е участвал в освободителното движение; оттук натам името му въобще не се споменава. Общи бързо разбира, че Ковачев вече не представлява никого и повече не му се обажда.

Чак към края на годината, повече от 6 месеца след описаните събития, Общи отново се появява пред Хитов в чифлика на Н. Балкански и му прави компания там чак до март 1871 г. Остава открит въпросът - след като Общи многократно доказва, че е несигурен, недисциплиниран и користен човек, защо Панайот Хитов непрекъснато му прощава всичко, не го изолира и го приютява месеци наред при себе си?

Докато двамата си правят компания през зимата на 1870-71 г. в чифлика, Общи разказва басни на стария войвода за това какво се е случило между идването му в чифлика и последното писмо на Ковачев: бил отишъл в Браила, събрал от "десетина момци" по 15-20 жълтици (за парите на Ковачев не се споменава), за да им купи оръжие и през Сърбия да ги изведе из Балкана; отвел ги в Белград, но "момците" се уплашили и се изпокрили, а той като останал без чета се принудил да иде в Смедерево и продал вече купените за тях пушки. Това е пълен абсурд и граничи с измислиците на Мюнхаузен - истината била, че след като отвел другарите си в Белград, Общи се скрил от тях, избягал с парите им и през Смедерево отива в Гърция, където преживява с парите им до идването му при Хитов. Общи смело лъже Хитов, че в Гърция бил, за да се срещне с някои от най-известните капитани.  Хитов го изслушал с недоверие, но заключава, че не допуска да е станал ГРЪЦКИ ШПИОНИН, като снизходително добавя, че Общи само "ходи да лъже да се храни." (ДТС, с. 575-576).

Зимата и пролетта на 1871 г. Общи прекарва в чифлика на Балкански, а през май се озовава в Турну Мъгуреле, където се представя на Данаил Хр. Попов.

"Ние тук се разговорихме с г-н Димитра - пише Данаил Хр. Попов на Панайот Хитов - и одобрихме, щото той да не стои тъдява да се измайва напразно, но по-добре е да мине отсреща и да се събере с тях, че ще бъде от полза. Но това няма да стане, докато не приемем отсреща отговор, ако одобряват за сега да мине." (ДТС, с. 453 и 456).

Писмото е писано на 25 или 26 май 1871 година.

Виждаме как Общи методично и неотклонно се промъква към сърцето на революционната организация в Ловеч. Като изключим мотива от идеализъм, който е недопустим предвид на цялата му дотогавашна биография, остават два други - или от желание за лидерство и самоизява; или предателство.

Общи ще влезе като Троянския кон в крепостта на Левски Ловеч. Това бележи началото на края, настъпването на провала.

Левски получава писмото на Данаил Хр. Попов, докато е на обиколка из Тракия в началото на юни и му отговаря още на другия ден:

"За Димитра сега не можа ви каза нищо: с второто си писмо ще ви кажа за него… 30-40 дена още, докато се сдобия с пари, защото аз като се улесня, мисла да дода да разгледаме и работи, които с писмо мъчно са разгледват. Димитър го поздравявам братски… ако ще да върви с нас, да почака за второто ми писмо и ще бъде добре." (Васил Левски. Док.Наследство, с. 99).

Левски го "поздравява братски", но това е само учтива фраза, а на практика още от начало показва нежеланието си да му бъде изпратен Общи и отлага нещата на първо време с 40 (!) дни.

Данаил Хр. Попов обаче не изчаква определния от Левски срок и изпраща Общи в България. Поводът за това бил, че по липса на постоянен куриер, възложил на Общи да отнесе в Ловеч дългоочаквания печат на организацията. Печатът бил светинята и символът на тази организация, и поради това е най-малко странно Данаил Хр. Попов да го повери на относително непознатия му Общи; тук се съзира и нещо друго, очевидно по онова време, дори и "братовчето" на Левски е надал ухо за обвиненията срещу него, че "взема привилегии" върху себе си и не зачита ничие мнение. Постъпката му с Общи минава пряко волята и желанието на Левски, и сякаш е напук на тази воля. Общи тръгва от Турну Мъгуреле на 16 юни, тоест десетина дни, след като пише на Левски, Данаил Хр. Попов го изпраща заедно с печата към Ловеч. Всичко това се случва в разгара на скандала между Левски и брата на Данаил, Анастас.

Димитър Общи пристига в Ловеч на 17 юни., за което свидетелства писмо на Иван Драсов от същия ден до Данаил Хр. Попов. Драсов му дава пощата до Данаил и го изпраща обратно към Турну Мъгуреле, като Общи не пропуска да му съобщи, че "пак ще се върне". И наистина, на 27 юни той пристига отново в Ловеч като този път носи пари и оръжие (2-3 наполеона, 2 револвера и 150 патрона за тях). Писмата и печатът още не били пратени до Левски в Тракия, та ловчанлии използвали Димитър Общи да му ги отнесе. Това също е необичайно, защото имат и други куриери, не познават Общи, но му поверяват най-важния символ на организацията си, печата.

На 30 юни 1871 г. Общи намира Левски и се среща с него край Сопот.

"Дадох му печата - свидетелства по-късно Общи пред турския съд - и си поговорихме. Дяконът ми каза: "Утре сутринта ти ще отидеш в Карлово. Там ще дойда и аз, ще доведа един друг човек и ще се срещнем с тебе."

В Карлово Общи отсяда в хана и 3 (три!) дни очаква Левски и непознатия карловец, накрая Левски се появява сам и го изпраща към Карловските бани. Това вече е направо подигравателно и обидно за честолюбивия Общи (спомнете си как той взема от гръцките власти второ уверение, че е участвал в десет, а не в девет сражения, както пише в първото). А сега Левски, вместо да го въведе в "работата" и запознае с "работниците" го посъветвал да иде на баня. Този епизод, макар и маловажен, е може би преломен момент: честолюбецът Димитър Общи, окичен с Ордени от похода на Гарибалди и ореол на герой от Критското въстание, войвода от кръга на Панайот Хитов (поне в собствените си очи), сега е УНИЗЕН от едно ДЯКОНЧЕ, което е по-младо от него и е търкало заедно с него пейките във Втората легия. Може би точно тогава пламва онази силна и лична омраза на Общи към Апостола, която в крайна сметка ще доведе и двамата под турското бесило.

В писмо от 6 юли 1871 г., писано някъде от Тракия, след като съобщава на Данаил Хр. Попов, че е получил "сички писма с печата наедно на 30-ий юни", Левски бележи:

"Димитър Общи иде от там без пари с 30 гроша, па и аз като съм без тях, разбира се вече какво ще правим…" (Васил Левски. Док. Наследство, с. 106).

Левски посреща сдържано Общи, изразявайки така косвено раздразнението си от това, че Данаил Хр. Попов е избързал с неговото изпращане. Очевидно е, че Общи не му вдъхва доверие (но е очевидно и че по някаква странна причина вдъхва доверие както у Данаил Хр. Попов, така и у членовете на ловчанския комитет).

За Общи Левски пише пак в същото писмо:

"Аз само на препоръката му отдето се праща до мене не се доверявам в него, докато го сами не опитам, както знам." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 242)

През лятото на 1871 г. Левски и Общи все пак обикалят заедно комитетите в Тракия. Те посещават Карлово, хисарските бани (и там Общи престоява бездеен четири дена, очаквайки нарежданията на Левски), и Пловдив. В Пловдив Общи заверява паспорта си в гръцкото консулство, а пътното си тескере - в конака; после отиват в Царацово и Каратопрак; известно време той стои пак сам в Хисаря, докато го вика пратеник на Левски и двамата тръгват по различни пътища към Ловеч, откъдето ги известили за пристигането на Ангел Кънчев.

Отук нататък, след вкарването на Троянския кон в лицето на Общи в крепостта на Левски, Ловеч, напрежението между Левски и неговите външни и вътрешни опоненти в организацията ще ескалира.

На свиканите събрания в Царацево и Каратопрак Общи не е допуснат.

"Колкото време е ходил по-напред с мене - ще напише Левски по-късно на ловчанци, - не чувахте ли из устата му, като се оплакваше пред вас, че дето да сме отишле, него съм оставял на хана, пък аз сами съм вършил, а него не съм представял пред другите членове да се запознае с тях." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 242).

Думите на Левски са и упрек към членовете на ловчанския комитет, които преди да се разбере от всички, че Общи означава провал за организацията, пряко волята на Левски, са му го натрапили, влизайки в негласен сговор с опонентите му емигранти. Като лидер и строител на централизирана организация със строга йерархия, Левски е твърд и безкомпромисен - той на никаква цена не би се съгласил да изпусне юздите на управлението от своите ръце.

Три месеца след идването на Общи в България се появява и Ангел Кънчев. Това е втори шамар върху авторитета на Левски, защото той пак му е натрапен отвън, без да бъде искан от него.

Кънчев работи само шест месеца, след което, поради неопитност, сам слага край на живота си.

Преди да се прибере в България за да стане помощник на Апостола, Кънчев най-напред се отбива в Белград, откъдето пише на Обретенов: "Крайна нужда ме накара да се отбия в Белград и да търся помощ, за да мога да си отида в Българско. Господин Панайот Хитов ми даде две австрийски жълтици." (ДТС, с. 492). По-натам Кънчев заявява, че войводата "одобрява намеренията му" и го изпраща във Влашко. Кънчев пристига в България и на 17 август рапортува на Хитов от Русе: "Бай Панайоте, в Турну се отбих, с Данаила се намерих, РАБОТАТА му съобщих и ПОТРЕБНИТЕ РЕКОМЕНДАЦИИ за в Българско взех. В неделя ще замина за вътрешността на българско ДА ЗАХВАНА И ИЗВЪРША МИСИЯТА СИ." (ДТС, с. 506)

Цялата история с натрапването на Димитър Общи отвън на Левски се повтаря още веднъж с Ангел Кънчев. Без да го питат за мнението му, емигрантите отново му изпращат един непоискан от него "мисионер"; но с каква и чия мисия - това си знаят само те, не и Апостола. И забележете, новия мисионер идва по канала "Русе - Белград - Букурещ, като на финала успешно преминава през филтъра на Левски в Турну Мъгуреле, откъдето преди него прониква и Общи.

В случая с втория натрапен му след Димитър Общи помощник, Левски подхожда по коренно различен начин - след като го оставя да виси в неизвестност около месец (така постъпва той и с новодошлият Общи), Левски го приема, поне декларативно, с широко отворени обятия и безрезервно. Той явно усеща затягащага се мрежа от интриги и недоволство около него, която плетат емигрантите в Сърбия и Влашко, и като не желае да влиза в открит сблъсък, показва, че е готов на компромиси. В писмата си до тях, той заявява, че е убеден, че Кънчев като "учен човек" ще се справи с мисията си на негов помощник, но веднага добавя, че това може да стане СЛЕД НЯКОЛКО ГОДИНИ, като "се скита на всяка страна и да среща в различни мнения, хора и пр. и пр. Тогава той ще изучи работата си и ще я върши непогрешимо." (Васил Левски. Док. Нас. С. 142) И все пак, накрая Левски добавя: "Той в тия думи ме взе като че ли взимам на себе си привилегии."

Първата обща среща между Левски, Общи и Кънчев става няколко дни след това писмо в едно лозе извън Ловеч. За тази среща говори Димитър Общи в показанията си пред съда. Той твърди, че тогава Левски го запознал с проектоустава и го назначил за свой пълномощник от Ловеч и Тетевен до София. В показанията си Общи прави опит да представи още при тази първа среща Ангел Кънчев като свой съмишленик срещу Левски.

В началото на октомври 1871 г. Левски повежда двамата си помощници из страната. При това, Левски подчертава своето доверие към Ангел Кънчев (нещо, което вероятно е вбесявало Общи), като му възлага касиерството през цялото време на съвместната им обиколка.

По-подробни сведения за посещението на Левски, Общи и Кънчев в Трявна са запазени в спомените на даскал Христо Даскалов.

"На 11 ноември вечерта приготвих вечеря за Левски и Ангела… За вечерята дойде само Левски; А.К. беше отишъл при роднините си на гости. След вечеря дойде и А.К. В края на краищата Левски заяви, че в първо време са необходими пари. Каза ми да прикрием комитета тук под булото на читалище."

Оказва се, че членовете на новооснования комитет, двадесет души на брой, са събрали първият си членски внос от сума-сумарно 500 гроша, или средно по 25 гроша на човек. За да се разбере нищожността на тази сума, трябва да се има предвид, че с нея може да се закупи не повече от половин пушка, или приблизително около 200 днешни лева, по 5 лева на човек. Явно тревненци не са били склонни да развържат кесиите си.

"Нашите хора - продължава разказа си Даскалов - даваха наистина пари и обещаваха, че ще основат комитет, но това го правеха ОТ СТРАХ, а не от съзнание и добра воля. Левски беше ходил сам в къщата на един тревненски чорбаджия (Кънчо Генков)… Левски и А.К. си заминаха на втория ден, а ние си останахме с апатията."

Прави впечатление, че Даскалов не споменава и думичка за Димитър Общи. Очевидно е, че Левски го държи настрани изолиран.

След завръщането на тримата в Ловеч, през втората половина на ноември 1871 г., се свиква голямо събрание, на което Кънчев с писмо поканва и Анастас п. Хинов, отявлен противник на Левски и брат на Данаил Попов.

"Сума време - според показанията на Анастас п. Хинов пред турския съд по-късно - казал на събранието Димитър Общи, "вече обикаляме с Дякона (Общи отказва да нарича Левски по име, както правят другите членове на ловчанския комитет, а винаги го титулува с "дякона"). Ние не сме вече негови СЛУГИ. Нас са ни ИЗПРАТИЛИ за работа. Ако се обикаля така заедно и за петдесет години не ще можем да свършим РАБОТА. Всеки трябва да работи и обикаля поотделно. Ако ДЯКОНА  е видял от нас някакво зло или предателство към комитета, нека каже - НИЕ ще си подадем оставките и ще отидем при ОНИЯ, КОИТО СА НИ ИЗПРАТИЛИ."

В предадените от Хинов думи на Общи ясно се открояват няколко неща: първо, той търси съюзници и съмишленици и включва Кънчев в "ние" (самият Кънчев очевидно прави същото, защото ни в клин, ни в ръкав кани с писмо Хинов на това събрание, при положение, че последният е член на Плевенския частен комитет и няма нищо общо със събранието); второ - Общи поставя над Левски "ония, които са ни  изпратили"; трето, може би най-важното - той оспорва работата на Левски, като твърди, че ако така се върши, няма да им стигнат и петдесет години да обикалят; четвърто - Общи умишлено се държи пренебрежително с Левски, като непрекъснато го нарича "дякона", едно напомняне, че Левски не е нищо повече от него, а той го познава с това му прозвище от Вгората легия в Белград.

Накрая Хинов твърди пред турския съд, че на това събрание Централния комитет в Ловеч взел решение, въпреки волята на Левски, че тримата - Левски, Общи и Кънчев - ще обикалят поотделно комитетите. В показанията си пак пред турския съд Общи го допълва: "Събранието каза: Ние ще ви изпратим поотделно. И решиха за мен да обикалям от Ловеч до София, Ангел до Дунавското крайбрежие, а дяконът да остане в Ловеч."

Към края на ноември 1871 г. Левски вместо да отиде сам при Каравелов в Букурещ, изпраща Ангел Кънчев с тази мисия. На 25 ноември 1871 г. Левски пише на Теофан Райнов в Гюргево: "Намясто писмо ето ви А.К., наш брат и работник, с упълномощно писмо иде там за работа. Каквото сме, ще ви каже. Дайте му и вашите бележки какво мислите и какво работите." (Васил Левски. Док. Насл. С. 122).

 По същото време централният комитет в Ловеч отправя следното писмо до Данаил Попов: "Ц.К. ви избира заедно с А.К. да отидете при Л.К. в Букурещ. Това ще бъде от днес после 5 дни. На А.К. се дадоха потребните бележки какво да говорите. И всичко каквото говорите, ще искате от него (Любен Каравелов) писмено, за да го поднесете тук."

С този ход - да върне изпратения му през Данаил Попов от Букурещките българи Ангел Кънчев като негов контрольор и коректив - вече обратно на изпращача, но сега в качеството му на негов съмишленик и парламентьор, Левски демонстрира, че е блестящ стратег и тактик. Това е характерно за него - да обръща всяка неблагоприятна ситуация в шанс за себе си и своята организация. Само няколко месеца, след като идва като ревизор, проверяващ дали се върши "работа" в Българско, сега Кънчев се връща обратно при Любен Каравелов с бележките по Проектозакона на Левски със задача за вземе писмено становище от него, тоест да се ангажира писмено да потвърди, че го приема ("Винаги искай писмен отговор от нечестивеца, защото той после ще се отметне от думата си" - казва Матей Преображенски-Миткалото).

Заради карантина в Турну Мъгуреле, не отиват в Букурещ и двамата. След като не успява да стигне до Букурещ, Ангел Кънчев се връща обратно в Ловеч. По същото време Левски, е на обиколка по комитетите в Северна България и Софийско.

 

 

 

 

            Свободните Зидари, или масоните, са членове на тайна организация, известна под името „Братство на Свободните и Приети Зидари”. Целта им е, предполага се, да развиват Братството. Един от основните източници за изучаване на масонската доктрина е „Морал и Догма на Древния и Приет Шотландски Обред на Масонството”, написан през 1871 г. от Албърт Пайк и считан за Библия на масонството. В тази книга Пайк пише: „Масонството е търсене на Светлината...”

            Според ранните масонски ръкописи, корените на движението могат да се търсят във времето на Адам, за когото се твърди, че е първият масон. Един от символите на масонството е смокиновият лист, който Адам и Ева са носели в градината на Едем. Познанието, получено от Адам, след като той е вкусил от забранения плод, било наследено от неговия син Сет, а след него и от Нимруд (отговорен за Вавилонската кула), правнук на Ной. Доктор Албърт Маккей (масон 33-та степен) в своята „Енциклопедия на масонството” цитира „Йоркския манускрипт №1”, в който пише, че масонството води началото си от Вавилон. Той цитира и друг ръкопис, „Легендата за Майстора”, от 1420 г., където пише, че Нимруд е предал тайните на Зидарството на строителите на Вавилонската кула. След като Господ объркал езиците им, тайната била погребана. Когато цар Соломон започнал строителството на Храма, традицията на Свободното Зидарство била възродена. Маккей пише: „Масонските ложи са посветени на цар Соломон, защото той е бил нашият пръв Велик Майстор.”

            Но в книгата си „Интерпретация на масонството” Мартин Л. Вагнер твърди: „Думата Соломон не означава име на израелски цар. Това е съвсем различно словосъчетание, субстанция – Сол – ом – он; имената на Слънцето на латински, санскритски и египетски. Това име показва единството на няколко идеи за божественост в древните религии, а така също демонстрира и връзката на тези идеи със Свободното Зидарство.”

            Една история, свързана с произхода на масонството е тази за Хирам Абиф, сирийски Майстор-зидар, архитект от Тир, нает от цар Соломон за строителството на Храма. Той бил убит от трима свои ученици, тъй като не пожелал да им каже тайното Зидарско слово, гравирано върху златен триъгълник, висящ на верижка върху шията му. Без тази тайна дума тримата ученици не били в състояние да получат парите, дължими на Майстора за работата му в чужди държави. Соломон открил златния триъгълник и го скрил в тайник под основите на Храма. След години масоните започнали да почитат Хирам така, както християните почитат Христос. Маккей пише, че „Хирам олицетворява оня популярен сирийски бог, срещу когото любимците на Йехова, евреите, воюват неуморно.” Друг масон, Даниел Сикълс, свързва Хирам с древноегипетско божество, а Пиърсън в своя труд „Традиции на Свободното Зидарство” пише, че всъщност Хирам е символ на всички езически богове на Слънцето. И тримата автори се съгласяват с това, че „Богът на Слънцето е строител на Храма, което прави от този храм не просто еврейско светилище, а общочовешки символ.”

            Пайк в своя труд „Морал и Догма” пише:”Храмът на Соломон е символичен образ на Вселената и наподобява по своята архитектура и вътрешно обзавеждане всички древни храмове, в които са се практикували мистерии.”

            В Древна Гърция и Рим са съществували организирани гилдии (подобни на днешните отраслови профсъюзи), като тази на Дионисиите или Collegium Muriorum, чиито членове били строители на храмове и стадиони. През Средните векове в Западна Европа тази антична традиция била продължена от подобни организации на архитекти, зидари и занаятчии – строители на замъци, абатства и катедрали. Тъй като тези мъже живеели в общности по време на строежите, бил възрприет термина „масонски ложи”.

            Първата Велика Ложа в Англия била основана през 926 г. в Йорк, където първите й членове възприели псевдоними и пароли, за да се индентифицират помежду си. Те провеждали своите срещи, обреди, ритуали и церемонии  на работните си места, наричани Ложи. В тези затворени кръгове се практикувала и магия.

            През ХIII в. те формирали асоциация с щаб-квартира в Кьолн и ложи в Страсбург, Виена и Цюрих. Започнали да се наричат „Свободни Зидари” и практикували церемониал за приемане. Към края на ХVI в. в Братството започнали да се допускат и хора, които не са строители – наричали ги „Приети Зидари”. Обикновено такива хора били знатни и богати личности. Тъй като ритуалите ставали все по-усложнени и символични, Братството стигнало до колапс и отблъснало от себе си повечето „Приети Зидари”.

            Сър Френсис Бейкън (1561 – 1626), английски лорд и син на кралица Елизабет I е бил обявен за истинския „основател на Свободното Зидарство” от Ордена на Розенкройцерите, които имали претенциите да са „следовници на водещата Светлина, носители на факела на универсалното познание на Тайната Доктрина, пренесено през тъмната нощ на Средновековието.” Полиглот, за когото се предполага, че е един от редакторите на Библията на крал Джеймс и на някои от драмите приписвани на Уилям Шекспир, сър Бейкън бил поканен в тайното общество от няколко либерално мислещи интелектуалци. В книгата си Instauratio Magna той пише за едно ново движение, което ще „реорганизира науките и ще възвърне на човека властта му над Природата, която бе загубена след грехопадението на Адам.”

            Романът на Бейкън „Новата Атлантида”, публикуван след смъртта му през 1627 г. от неговия секретар Уилям Рейли, демонстрира визията му за нов Златен век. В романа се разказвало за претърпял корабокрушение екипаж, който се спасява на загадъчен непознат остров, чиито обитатели притежават култура и технологии на непознато високо за моряците ниво. Бейкън описва небостъргачи по 800 метра, летателни апарати и подводници. Държавата се управлява от учени и философи, чиято цел е да издигнат духовно и интелектуално хората. Последните глави на книгата обаче никога не били публикувани. В тях се пишело за тайно общество, работило от хилядолетия, за да постигне идеалното политическо устройство на света. Използват се термини като „новия епохален Ред” и „Великия план”, целящ да върне на човечеството неговото загубено съвършенство. В непубликуваните части от романа си Бейкън излага философската основа на франкмасонстквото и неговите планове.

            В своята книга „Секретната съдба на Америка” (1944) Манли Палмър Хол (1901 – 1990) пише: „Днес съществува едно световно Братство от просветлени хора, което е съществувало и преди хиляди години. Тези мъже са обединени от духовното прозрение, че цивилизацията се ръководи от неведома за останалите хора съдба... която ще доведе човечеството до Световен Ред, под властта на Крал със свръхестествена мощ, наследник на божествена раса, един от Братството на Просветлените, което е семейство от герои, съвършена еманация на човешкия род.”

            Някои сериозни изследователи предполагат, че сър Франсис Бейкън е инсценирал смъртта си (всъщност бил умрял през 1684 г.), за да се посвети до края на живота си на събирането и съхраняването на ръкописи, документи и книги на тайните общества. Събраното от него, заедно с последните непубликувани глави на „Новата Атлантида”, по-късно било скрито в тайник под основите на мемориална гробница в двора на църква, която се намирала в изчезналото днес колониално американско градче Уилямсбърг, Вирджиния. Към събраното от Бейкън били добавени архивите на 144 американски лидери и основатели на американската държава. „Те не само основали американската държава и масонството – пише Хол в книгата си – но и били връзката между тайното и висшестоящо Братство в Европа, което им помогнало да създадат тази държава, предназначена за осъществяването на специфичната и конкретна цел, известна само на неколцина от тях.”

            Масонството в Америка в онези години не е било това, което е днес. Мнозина от патриотите християни от периода на раждането на американската нация са членували в Йоркския Обред, където се проповядвали и практикували висок морал, етичност и братско отношение към всички хора. Съществуват писмени свидетелства, че масонските ложи са били основавани в подземията на презветериански църкви. По-късно, постепенно инфилтрирането на илюминатите под маската на организирания по йезуитски модел Шотландски Обред заразило като със смъртоносен вирус американските масонски ложи.

            Според написаното в книгата на Колин Диър „Символизмът в масонството”, през 1804 г. Томас Джеферсън (третият американски президент) е бил последният човек, имал възможността да изучава хранилището на Бейкън. Авторът развива тезата, че цялото съдържание на хранилището било преместено или във Вирджинския университет (основан от Джеферсън), или в Белия дом във Вашингтон. Все пак, авторът който дава най-точни и изчерпателни сведения за тези изчезнали документи и ръкописи си остава Манли Хол. Опитите му да публикува изследванията си и да извади на бял свят тайните документи му костват живота – той е убит през 1990 г. от Мартин Брандт и Даниъл Фриц, членове на тайната организация „Череп и кости”. В книгата си „Секретната съдба на Америка” Хол пише: „Дълго преди Христофор Колумб, те (Просветлените) са знаели за съществуването на Западното полукълбо и са го избрали за мястото, където ще бъде основана велика демократична нация – векове преди бащите-основатели на Съединените щати и първите заселници да се появят по тези земи...”

Големите реформи в масонството са извършени през ХVII век, когато Иниго Джонс (1573 – 1652) реорганизира ложите и налага в тях принципите на Декартовия рационализъм. Елиас Ашмол, банкер, участник в организацията на Розенкройцерите и основател на Оксфордския музей, който става масон през 1648 г., въвежда тристепенната йерархия: 1) Новопоканен чирак; 2) Калфа-ученик и 3) Майстор-масон.

            На 24 юни 1717 г. четирите лондонски масонски ложи се обединяват в една Велика ложа (понякога наричана Великата Ложа Майка) и това слага началото на модерното франкмасонство. „От гилдия на каменоделци и строители, - пише Хол - те се трансформират в псевдо-религиозна организация, която се опитва да се кооперира с Църквата, за да бъде в състояние да работи отвътре, да рационализира християнската доктрина и да я лиши от нейното мистично съдържание. Франкмасоните се надяват организацията им да стане един приятелски настроен и легален наследник на християнството. Масоните признават само логиката и правилата на научното мислене като единствен и абсолютен елемент на човешкия ум.”

            Към 1725 г. движението се разпространява и във Франция. Членовете на Великата ложа на Англия основават свои братства в Америка. През 1730 г. Даниъл Кор е определен за Велик Майстор на Ню Йорк, Ню Джърси и Пенсилвания, след като първата ложа е основана във Филаделфия. През 1773 г. е създадена ложата в Бостън.

            По времето на Американската революция на територията на Съединените щати функционират вече 100 масонски ложи. По това време масоните са се вградили трайно в живота на източните американски колонии, и тъй като 95 % от населението на тези колонии се самоопределя като християни, те модифицират своята философия, като включват в нея и християнски елементи. Великата ложа на Съединените щати е основана през 1777 г. и с това официално се къса пъпната връв с наследството и влиянието на британските ложи.

            Един автор описва масонството така: „Франкмасонството включва елементи от други системи в своите висши степени. Такива системи са тази на есеите, кабала, друидите, розенкройцерите, рицарските ордени, тайните арабски общества и Тамплиерите.”

            Масонството неотклонно се разпространявало из света: Франция (1718 – 1725), Ирландия (1725 -1726), Испания (1726 -1727), Холандия (1731), Германия (1730 – 1733), Африка (1735), Шотландия (1736), Португалия (1736), Швейцария (1737), Италия (1733 – 1737), Русия (1731 – 1740), Канада (1745), Швеция (1735 – 1748), Прусия (1738 – 1740), Австрия (1742), Полша (1784) и Мексико (1825).

            Първоначално противник на масонството, Бенжамин Франклин става масон през 1731 г. на двадесет и пет годишна възраст. Той е провъзгласен за Велик майстор на Пенсилвания през 1734 г. и става говорител на тайното Братство. Като посланик на Съединените щати във Франция, Франклин е повишен в йерархията на масонството и провинциалната масонска организация, начело на която е той, получава самостоятелен статут. Предполага се, че докато изпълнява официалната си дипломатическа мисия в Париж, целяща набиране на средства за Американската революция, той е завербуван в организацията на илюминатите.

            Джордж Вашингтон постъпва в масонска ложа № 4 във Фредериксбърг, Вирджиния, през 1752 г., а след като е избран за Президент на САЩ през 1789 г., той вече е Велик майстор на тази ложа. Вашингтон се заклева за Президент пред масонска Библия. Пред тази Библия се заклева и неговият вицепрезидент, Джон Адамс, също масон. Тази Библия, собственост на ложа № 1 „Св. Джон” (Ню Йорк), е печатана в Лондон през 1767 г., по-късно е използвана в клетвените церемонии на президентите на Хардинг, Айзенхауер, Картър и Джордж Буш-старши. В уводните страници на масонската Библия пише, че масонството е не само братство на християни, но фактически подкрепя всички религии.

            Осмина от подписалите Декларацията за Независимостта също са членове на ложата във Фредериксбърг. Доказано е, че 51 от 56-тимата подписали Декларацията са били масони – споровете са само около това какви са били техните степени в йерархията. Двадесет и осем от подписалите Конституцията на Съединените щати също са били масони, както и двадесет и четирима от генералите в армията на Джордж Вашингтон.

            Масоните са тези, които провокират и движат Американската революция. Секретността в техните ложи им позволява да се срещат и да обсъждат стратегията на действията си. Общоприето е мнението, че причината за избухването на революцията било „незаконното облагане с данъци на колониите”, но истината е, че това е станало със закон на английския Парламент от 1760 г., който гласял, че нито една колония не може да има свои собствени пари. Колониите били задължени да се разплащат помежду си с бонове, които впоследствие да продават на Английската банка, а тя от своя страна им отпускала заеми в пари. Върху тези заеми колониите трябвало да плащат лихви. Революцията била подпалена от т.н. „Бостънска чаена партия”, формирана на един обяд в дома на масона Брадли. Участниците били членове на масонската ложа „Св. Андрей” в Бостън. Те се преоблекли като индианци от племето мохаве и се качили на борда на кораба „Дортмънт”, акостирал в пристанището на Бостън. Преоблечените масони изхвърлили зад борда пратките чай за Великобритания. Британското правителство отговорило на това като затворило пристанището и изпратило войски за потушаване на бунта.

            Междувременно, руската императрица Катерина Велика, която била под контрола на световните банкери, отказала на искането на крал Джордж III да му изпрати като подкрепление срещу колонистите 20 000 руски войници. Английската атака обединила колониите срещу Великобритания.

            Върховният Съвет на Шотландския Обред на франкмасоните в САЩ бил основан в Чарлстоун, Южна Каролина, през 1801 г., защото този град бил разположен на 33-ия паралел. Съветът всъщност бил филиал на френското франкмасонство и повечето негови основатели били либерално мислещи.

            През 1775 г. Старият и Приет Шотландски Обред възприел 32-степенната йерархия, а по-късно била въведена и 33-та степен. През 1813 г. бил основан Северен Върховен Съвет, в който влизали петнадесет щата с щаб-квартира в Бостън. Този Съвет бил филиал на английското франкмасовство и в него влизали предимно консерватори. Южният Върховен Съвет се преместил във Вашингтон и обхванал под своята юрисдикция останалите 35 щата, област Колумбия и американските протекторати. Днес той е считан за централен Върховен Съвет на световното франкмасонство. Ето имената само на някои от по-известните американски президенти, които са били масони: Джордж Вашингтон, Джеферсън (33-та степен), Медисън, Монро, Джексън, Полк, Бучинън, Андрю Джексън (32-а степен, Велик майстор), Гарфийлд, Маккинли, Тиодор Рузвелт, Тафт, Хардинг (32-а степен), Франклин Рузвелт (32-а степен), Айзенхауер, Кенеди, Линдън Джонсън (1-ва степен), Хари Труман (33-а степен и Велик майстор), Никсън, Форд (33-та степен), Картър, Рейгън (33-та степен), Джордж Буш-старши, Джордж Буш-младши. Освен тях, повечето от американските конгресмени, сенатори и губернатори на щати са били и са масони. В масонската Библия е записано, че „вече повече от 150 години съдбата на тази страна се определя предимно от мъжете, които членуват в масонското Братство”.

            Днес в САЩ съществуват около 16 000 Сини (или Символични) масонски ложи, като и Велика ложа във всеки щат, в които членуват над 4 000 000 души. В целия свят, в това число и САЩ, има 150 Велики ложи и около 6 000 000 масони.

            Новоприетите американски масони трябва да са навършили 21 години, но синовете на масони могат да се приемат и след навършването на 18 години. Преди да бъде подложен на обсъждане, кандидатът трябва да докаже, че „е умствено и физически нормален, с добър морал, и вярва в съществуването на Висшата сила”. В САЩ има и филиали на масонските организации, позволяващи на деца над 11 години да бъдат въвеждани в масонското учение: такива са Обред на Дъгата (за момичета), Обред на Източната Звезда, Древен Арабски Обред на Благородниците от Мистичния Храм, Дъщерите на Нил...

            В масонската литература се твърди, че „франкмасонството не е религия, макар че в своята същност е вяра... не претендира да замести религията, нито пък е предназначено да замени религиозните убеждения на своите последователи... в него се приемат достойни мъже, независимо от техните религиозни убеждения.” Масоните заявяват, че съществуват, „за да направят добрите хора още по-добри, чрез тяхната вяра в Божественото начало, братството между хората и обвързването помежду им с връзките на братска любов.”

            Всяка една организация, която се стреми да постигне толкова висок морален стандарт, на теория би трябвало да се радва на адмирации и респект. Но защо ли тогава масоните са толкова критикувани?

            Ватиканът издава множество Едикти, които заклеймяват масонството: папа Климент ХII през 1738 г., папа Бенедикт ХIV през 1751 г. папа Пий VII през 1821 г., папа Лъв ХII през 1825 г., папа Пий VIII през 1829 г., папа Григорий ХVI през 1832 г., папа Пий IХ през 1846 и 1873 г. и папа Лъв ХIII през 1884 и 1892 г. Папа Лъв ХХIII заявява, че целта на масоните е да „разрушат целия религиозен, политически и социален ред, базиран върху християнските ценности и да установят едно ново управление върху начин на мислене, който е изцяло натуралистичен.” До 1974 г. Римо-католическата църква забранява на своите членове да бъдат масони, а от 21 март 1981 г. Ватикана предупреждава, че „всеки католик, който принадлежи към масонските ложи, рискува да бъде отлъчен от Църквата.”

            През 1784 и отново през 1845 г. Баварското правителство обявява масонството за държавна заплаха. През 1814 г. регентството в Милано и губернаторът на Венеция повтарят почти същото. Кралят на Португалия Хуан IV през 1816 г. и 1824 г. издава закони, които забраняват дейността на Братството. През 1820 г. руският император Александър I гони от страната организациите на масоните.

                        През 1921 г. д-р Джеймс Андерсън издава една брошура, озаглавена „Конституция на Андерсън”, в която пише: „Франкмасонството бързо се разпространи из Европа. Във Франция много масонски секти се занимават с магия и окултизъм. В Германия някои вече ги наричат „Организации на Златото” или „Роза и Кръст” (розенкройцери). В Англия през последните десетилетия знаменитото магическо „Затворено Общество на Златния Изгрев” възприе йерархията на масоните.” Много от церемониите на друидите и символиката в магьосничеството са включени в масонските ритуали.

            Християнска организация ли е масонството? Отговорът е категорично НЕ!

            В тяхната литература се твърди, че Исус е обикновен човек, каквито са и Мохамед и Кришна. Те наричат Христос „сина на Йосиф”, а не Син Божи. На новопостъпващите се обяснява, че масонските ритуали са „основани върху Библията”, но в краткото издание на Масонския закон пише, че „масонството няма нищо общо с Библията... не се гради върху Библията... Библията е само една от „свещените книги” на човечеството, равностойна на Корана, индийските свещени книги и др....Буквалният прочит на тези книги е предназначен единствено за невежата маса.”

            Джон Бърк (масон 32-ра степен) пише в своята книга „Мистично масонство” (1925 г.): „Единственият Бог, който е признат от Свободните Зидари е Хуманността.” Масоните изповядват философията, че Бог е онова, което човек иска от него да бъде и най-общо се определя с термина „Великият Архитект на Вселената.” Масоните от по-висшите степени, обаче, го индентифицират като природна сила, обикновено – Слънцето. Маккий пише в „Ръководство по масонска юриспруденция”: „Масонството е световна религия... онази универсална религия, която поглъща в себе си всички останали религии.”

                        В „Морал и Догма” Пайк пише: „Всяка масонска ложа е религиозен храм; нейният правилник всъщност е инструкция по религия... Масонството, както всяка друга религия, мистерия, херметично учение и алхимия, разкрива своите тайни единствено на Адептите и Избраните; то използва фалшиви обяснения и погрешни интерпретации на символите си... за да забули Истината, която се нарича Светлина, да я скрие от очите на онези, които не са посветени, и да ги държи далече от това... Истината трябва да се пази в тайна, а масите трябва да научават толкова, колкото е капацитета на техния несъвършен разум.” Той пише още, че „концепцията на всеки човек за Бог трябва да бъде пропорционална на неговото духовно развитие, интелектуална мощ и морално съвършенство. Бог е – както човек си го представя – отразеният идеален образ на този човек.”

            В „Морал и Догма” е показана и йерархията на масонската структура: „Сините степени в масонството са външния двор или външната порта на Храма.

            Част от символите тук се обясняват на новопостъпващите, но това е само фалшива интерпретация за заблуждаване. Тези знания не са предназначени да дадат разбиране на новоприетия; те целят той да започне да си представя, че е достигнал до такова разбиране. Тяхната истинска същност е резервирана за Знаещите, Принцовете на масонството... Добре е масата от поканени масони да си представя, че всичко се изчерпва със Сините степени...”

            Синята ложа (Символична ложа) има три степени: 1. Поканен Чирак; 2. Калфа-следовник; 3. Майстор-масон

            Ложата на Съвършенството (Шотландски Обред или Древния и Приет Шотландски Обред): 4. Таен Майстор; 5. Съвършен Майстор; 6. Близък Другар; 7. Ректор и Съдия; 8. Интендант на Постройката; 9. Майстор избран от Девет; 10. Избран от Петнадесет; 11. Върховен Избран Майстор (Върховен Рицар избран от Дванадесет; 12. Велик Майстор Архитект; 13.  Майстор на Деветия Свод (Рицар на Деветия Свод; 14. Велик Избран от Съвета на Принцовете на Йерусалим; 15. Рицар на Изтока (Рицар на Меча); 16. Принц на Йерусалим

            Розата и Кръста: 17. Рицар на Изтока и Запада; 18. Принц на Розата и Кръста

            Съвет на Кадош: 19. Велик Понтификат; 20. Велик Майстор на всички Символични ложи; 21. Патриарх Ноахит (Пруски Рицар); 22. Рицар на Кралската Секира; 23. Командор на Табернакъл; 24. Принц на Табернакъл; 25. Рицар на Медната Спирала; 26. Принц на Милостта; 27. Командор на Храма; 28. Рицар на Слънцето (Принц Адепт); 29. Рицар на Св. Андрей; 30. Велик Избран Рицар на Кадош

            Велик Съвет на Великите Принцове на Кралската Тайна: 31. Велик Инспектор-Инквизитор Командор; 32. Върховен Принц на Кралската Тайна

            Върховен Съвет: 33. Независим Върховен Генерален Инспектор

            Върховният съвет-майка на всички масонски организации е този във Вашингтон и само той може да присъжда 33-та степен. Тази степен е единствената, която не може да се постигне със заслуги и труд – тя се дава.

            Всички членове на организацията на илюминатите са масони 33-та спепен.

 

 

           

 

 

 

 

 

реплика на Doris

"Масонското влияние и участие в националноосвободителното движение също е интересно и малко дискутирано".

 

Неотдавна Румен Василев издаде книга, според която Левски бил поканен да влезе в Първата българска легия още през 1861г., от т.нар.”Дружина на верните приятели”, създадена по образец на гръцката “Филики етерия” и дериват на масонска ложа. Василев сравнява общите неща между една масонска ложа и вътрешната тайната организация на Левски.  Според него обръщението ”брате”, паролите, шифрите, символиката, използвана от Левски при приема на нови членове, е взаимствана от масоните.  

Когато тръгва на първата си обиколка из България Левски най-напред отива в Цариград и се вижда с някои от “Верните приятели”, един от които, д-р Хр. Стамболски.

Всичко това, разбира се, не доказва безспорно, че е Левски е бил заклет масон.

Създател на Тайния Централен Български Комитет в Букурещ е масонът Иван Касабов. Завършил е право в Белград, след това защитил докторат във Виена, човек с много голяма култура и информираност. При втората обиколка на в България, Левски носи документи на ТЦБК: Апел до Великите сили, Мемоар до Султана с искане за автономия в рамките на Османската империя и Прокламация от името на привременното правителство в Балкана. Самият Касабов ще напише в мемоарите си за Левски: „Този Васил Левски в мое време беше най–верният наш агент, който ходеше в България и проповядваше въстанието. Той наистина беше единственият, най-живият и най-способният агент, който разпространяваше пропагандата на тайните съзаклятни български комитети из България лично, с живо слово и дело, а особено в Софийско, Плевенско, Ловешко и други места.Той беше рядък дух, със смел кураж, примерно действие и самоотрицание.”

Масони са били Г.С.Раковски (от висок ранг и с много големи връзки в тези среди), Любен Каравелов, Панайот Хитов, Захари Стоянов и много, ама наистина много, други дейци на национално-революционното ни движение. Може да Ви се види шокиращо, но дори Българското Книжовно дружество, първообраз на днешната БАН, е основана от масони, а много от читалищата през 60-те години на XIX век в България са били гнезда на масонски ложи.

Масон не винаги е синоним на "лош", както битува едно доста примитивно разбиране, но това е друга тема. Много голяма, при това, която изисква по широко разглеждане.

„Изпълнявай само писано черно на бяло, защото Нечестивците се отмятат от словата си.”

Отец Матей Преображенски Миткалото

 

 

"Заровете едно българско желание, казват турските войници - пише Тодор Страшимиров, - и под най-здравата крепост, и то ще я взриви във въздуха."Левски беше и е голямото Желание на българите да живеят в свободна и независима своя държава. Той е единственият български политик, който не ги излъга за нищо.От 140 години у нас се задава все един въпрос:

"Кой предаде Левски?”

На пръв поглед изглежда, че Васил Левски е бил предаден и качен на турското бесило от организирана група политически и нравствени гномове, които не са виждали по-далече от собствената си паница с леща.

Но Левски не само е предаден: преди това той е изтласкан брутално от политическата сцена на вече изгражданата от него нова българска държава.

Ако искаме да отговорим вярно на въпроса „Кой предаде Левски?”, трябва да изясним кои са били неговите основни политически опоненти и каква е била тяхната мотивация.

Въпросът „КОЙ?” е формулиран коварно и задаван и досега от наследниците на същите ония някогашни политически лилипути, за да внушава чувство за национална малоценност у българите. Той е подвеждащ и заблуждаващ въпрос и цели да отклони вниманието в грешна посока.

Точно зададеният въпрос би следвало да бъде:

„ЗАЩО бе провалено делото на Васил Левски, строител на Първата Българска Република?”

Тази тема е отворена: ако имате какво да кажете, можем да го кажем заедно, защото най-важното е да разберем като българи истината за миналото си, и да не повтаряме постоянно едни и същи грешки. За което не бива да разчитаме единствено на професионалните историци, трябва и сами да го правим.

Или същото, но казано с думите на Левски:

„Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.”

След предателство в Ловеч, Левски е арестуван, съден по бързата процедура и обесен.

После започват легендите.

Две неща, според мен, са най-интересни, преди Апостола да бъде заловен.

Първото е, че вместо да избере по-чистия и лек път за излизане от България след арабаконашкия провал, той минава през превърналия се в капан за него Ловеч и тръгва посред зима към Влашко, натоварил в самара на коня си своя личен и комитетски архив.

Левски би могъл, разбира се, да нареди унищожаването на този архив или заравянето му от доверен човек, след което да премине границата.

Толкова празноглав и неопитен ли е бил, че да рискува безразсъдно живота и делото си?

Нали „отсреща”, във Влашко е съществувал огледално преписан архив на неговата кореспонденция с БРЦК, който се е намирал в ръцете на Любен Каравелов?

И ако не, защо е бил готов да плати толкова висока цена, за да тръгне към Букурещ не с празни ръце, а непременно със своята част от архива?

Именно архивът, носен от Левски е оцелял и благодарение на него сега ние можем да четем писмата му.

Едва ли Левски е мислел тогава какво ще остави на историята и историците в онзи момент, когато е тръгвал с тези документи. Те са му били НЕОБХОДИМИ по други причини.

Не бих се наел да давам отговор от негово име, но веднага ще посоча вторият впечатляващ факт, който, според скромното ми мнение, хвърля известна светлина върху мотивите на Левски да се подложи на огромния риск.

Малко след залавянето на Общи и разкритията на другите участници, турските власти научават за БРЦК в Букурещ и неговият председател Любен Каравелов. Те изискват от румънското правителство той (Каравелов) да бъде арестуван и да им бъде предаден.

Паникьосаният Каравелов, научил за това, дава на жена си Ната целия комитетски архив и тя го носи в сръбското консулство. После Каравелов бяга за Белград, откъдето е дошъл преди няколко години и така затваря кръга на своята мисия. От сръбското консулство в Букурещ за броени дни цялата кореспонденция между Левски и БРЦК в Букурещ се озовава в ръцете на турската власт. Про-дадена е.

Това се случва във времето ПРЕДИ залавянето на Левски. Така че когато той се изправя пред съдебната комисия в София, разследващите и съдиите притежават пълни доказателства за неговата роля и място в комитетската организация.

Левски, разбира се, не е могъл да знае какво е сторил Каравелов и че турците разполагат с неговите писма, още докато той пътува към Ловеч.

Виждате ли връзката между тези два факта, и ако да, как си обяснявате първия от тях?

 

 

 

 

Като заявява в писмо от 25 юли 1872 г. до Каравелов, че "на българското знаме ще пише Свята и Чиста Република", Левски добавя: "Същото желаем на братя сърби, румънци и черногорци и пр.", като за целта не отказва и "помощта и на дявола".

В “Нареда на работниците за освобождението на българския народ” в глава първа „Подбуда и цел” Левски е написал преди общото събрание на БРЦК в Букурещ през 1872:

 „Подбуда – тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров; Цел – с една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република на същото това място, което са нашите прадеди със силата на оръжието и със своята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турски кесиджии и еничери и в което владей правото на силата, да се подигне храм на истинната и правата свобода и турския чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр.щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието на всичките народности ще се избере.”

След провеждането на общото събрание е приет „Програм на Българския революционен централен комитет”, с което Левски прави компромис с републиканските си виждания и тези на Каравелов за Балканска федерация (същото важи и за Каравелов). Там в точка 1 четем: „Бълг. Р. Ц. Комитет има за цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие. Формата на бъдещето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато чрез всяко средство българското освобождение стане дело свършено.”

А идеята за Балканска федерация (чиито вариант е Балканска република) е политически инструмент, с който оперират мнозина: като се започне от Ригас Фереос, Екатерина Велика, Адам Чарторийски, Йоанис Каподистрияс, Раковски, сръбската Омладина, та се стигне до Карл Маркс, Димитър Благоев, Сталин-Тито-Димитров. Единствената й практическа реализация е разпадналата се с кръв Югославия. За България горчивият плод от тази идея се нарича Република Македония.

За цитираното от Иван Хаджийски съм съгласен, той не се отнася отрицателно към агитацията на Волов и другите апостоли на Априлското въстание, той твърди в статията си, че това е бил единствено възможният начин да се вдигне на революция българският селянин и еснаф в онази ситуация. Това, което се опитвам да твърдя е, че Левски със системна работа е искал да промени ситуацията и да подготви едно не обречено на разгром въстание. Гърците го правят десетилетия преди нас, но при тях богатите хора развързват щедро кесиите си.

 

Това е същността на въпроса: откъде е знаел Левски за републиканската форма на управление и какво е разбирал под това понятие?

Според мен, първоначално той е бил под влиянието на братята масони от ТБЦК (визирам Иван Касабов, Димитър Ценович, Теофан Райнов и т.н.), които от своя страна проповядват идеологията на Млада Италия (Гарибалди, Мацини), Млада Франция, Млада Русия (Бакунин, Херцен, Начаев). Дори Съединените Американски щати са основана от масони република, това е общоизвестен факт, повечето от техните президенти са се клели върху масонска библия. В хода на работата му, обаче, в България, Левски се дистанцира от идеологията на т.н. „млади”, които го изпращат като свой „апостол” в България. За него формулата „Смърт или Република” е средство за ясно разграничаване на национална независимост. От една страна – изключване на каквато и да е форма на „дуалистична държава” с Османската империя (една идея на Касабов, по-късно подета и от Ст. Стамболов); от друга, и това е най-важното, никаква възможност за включване в имперския руски проект за Южнославянска федерация, контролирана от Русия и обслужваща нейните мераци за Трети Рим със столица Цариград. Точно тук е коренът на сблъсъка между Левски и Каравелов. По онова време Каравелов проповядва Балканска федерация и по същество обслужва руските имперски интереси, наметнали с покривалото на славянофилство и православна солидарност. За Левски смяната на султанското деспотство с царско е равносилно на смърт за българската нация. Ето защо изковава формулата „Смърт или Република”. По мое мнение, представял си е тази Българска Република не като парламентарна, а като президентска, със силно централизирано управление, защото това, което изгражда като Държавност с мрежата си от комитети по същество е такава република.

Гербов,

манипулирате елементарно: "Другият пък твърди, че обикновените хора сами си съчинявали истории за Левски и така си попълвали белите полета."

Казвам друго: "Огледайте се, обаче, по форумите в Интернет и ще видите, че вече самите хора в България си попълват белите полета в историята за Левски – онези бели полета, останали от мълчанието и малодушието на професионалните историци."

Изглежда сте професионалист, а?

А "обикновени хора" няма, не разбрахте ли?

 

Уважаеми Гербов,

 

Не спорите по същество, а се забивате в неща, които по принцип нямат кой знае какво значение, освен за буквоеди. Най-напред ме „заковавате” с някакви фотокопия от книга на Д. Страшимиров и какво от това? Дали Русенския комитет е бил основан през 1870 или 1871 г. в случая има точно толкова голямо значение, колкото дали Левски е имал 42 или 43 номер цървули.

 

Останалите Ви аргументи са от типа „Аз Казах – Хау”; цитирам Ви:

 

„Няма никакво вишегласие. Левски е действал авторитарно. Вижда се от писмото на Д. Попов до Каравелов от 3 октомври 1872 г.”

 

Значи, според Вас, щом Д. Попов е писал на Каравелов, че Левски действа авторитарно, това е неоспорим аргумент и „се вижда от писмото”. Е, това не е сериозно, прилича на „по телевизора казаха.”

 

Долавям, че Ви измъчва някаква фобия и комплекс срещу личността на Левски и истински Ви съчувствам. Не е лесно „силно да мразиш”.

 

Относно това дали искам да пиша някаква нова история за Левски – ами не, тя историята си е такава, каквато е и никой не може да напише „нова история” или да я „съчини”. Огледайте се, обаче, по форумите в Интернет и ще видите, че вече самите хора в България си попълват белите полета в историята за Левски – онези бели полета, останали от мълчанието и малодушието на професионалните историци.

 

И накрая: мама и татко не са ли Ви научили до седемгодишна възраст, че с непознати (а ние сме такива) не се говори на „ти”, а има и учтива форма в българския език.

 

Ами толкова засега, бъдете здрав и Бог да Ви Благослови.

Има предвид "конституционна монархия", такава, каквато е например Дания сега - монархът управлява в рамките на конституция, за разлика от абсолютната монархия, нарина от Левски "деспотско-тиранска".

На 27 май 1870 г. Левски прехвърля Дунава край Гюргево и се озовава в Русе, столицата на Митхад паша. Целта му е да създаде тук втори канал за връзка между комитетите от Източна и Югоизточна България с Влашко. Тази задача той възлага на Христо Иванов-Големия, който преди да се установи в Търново, към края на януари 1870 г. е на работа в Русе. Христо Иванов обаче няма успех, както и сам признава в едно свое писмо Н. Обретенов (Д.Т.Страшимиров, Извори, стр. 492-493). Според Захари Стоянов местният Русенски комитет бил основан от Ангел Кънчев през 1871 година, но той вероятно греши, защото Кънчев е пратен чак една година по-късно като пратеник на Букурещкия Централен комитет. От протоколите на този комитет, които са единствените запазени протоколи на частен комитет от времето на Левски, виждаме, че първото протоколирано заседание на русенци се е състояло на 10 декември 1870 г. В третото заседание, което станало след четири дни, се решава от тогава действащите членове да започнат да убеждават приятели, познайници и т.н. и да ги подготвят за бъдещото народно освобождение и обявяването на БАЛКАНСКА РЕПУБЛИКА.

Балканска Република е идея на Любен Каравелов и хората около него, не на Левски.

От третата точка на същия протокол узнаваме, че "числото на действащите членове, които съставляват частния революционен комитет в Русе, за сега не ще възлиза на повече от седем души, които помежду си се броят за съзаклятници и отговарят за всичко според Привременния закон, който е нареден и поверен от централния комитет." (Д.Т.Страшимиров, Извори, стр. 527-529).

Тия седмина членове били: Н.Т. Обретенов - Кавръков или още Тихов; Тома Кърджиев - Твердо; Ради Иванов; Костаки Симеонов; Георги Икономов - Аспарух; Иларион Драгостинов - Борислав и Генчо Карамаждраков - Денсиз. Колко време стои Левски в Русе не знаем. Няма и точни данни за пътя по който поема от столицата на Митхад паша. Най-вероятно да е продължил по Дунава и след кратък престой в Свищов или през Никопол да е отишъл в Ловеч. При третата си обиколка през 1870 г. Левски идва в Ловеч с взето решение да превърне този град във вътрешен център, от който да направлява всички действия на организацията си и да получава кореспонденцията си, докато обикаля страната. Ловеч трябва да бъде АДМИНИСТРАТИВЕН център, обединяващ комитетската мрежа в България. С една дума Ловеч става негова столица. В началото на декември 1870 г., както се вижда от дневника, в който вписва своята кореспонденция, Левски получава писмата си през Ловеч. Докато т.н. Централен комитет в Букурещ, оглавяван от Каравелов, прилича повече на партиен орган, комитетската мрежа в България и по специално комитетът в Ловеч, който се явява централен за вътрешната организация, започват да приличат все повече на изпълнителна власт или държава. Център и двигател на тази новоформираща се държавна структура е Васил Левски. На 20 юни 1871 г. Левски, с известна доза раздразнение, пише до "дуалистите" в Румъния: "За законите и печата от кога съм ги заискал и като какви трябваше да бъдат, искайте писмото ми от 28-ий октомврий общо за всички ви." Тоест, той иска печат за своята изпълнителна власт и закон от година и три месеца, но не ги е получил още от румънските емигранти, които в случая играят ролята на законодател. "Тука (в Ловеч) в едно от събранията - ни съобщава П. Стоянов - става и спор върху печата на комитета… Левски казваше, че лъвът трябва да е без корона, защото България след Освобождението ще я обявим за република ("демократска република"); а другите, болшинството, искаше лъвът да има корона, понеже, казваше то, НИЕ СЕ НАДЯВАМЕ НА РУСИЯ и СЛЕДОВАТЕЛНО ще имаме княз." (Градът Ловеч като столица на БРЦК, Ловеч, 1901, стр. 17)

Три месеца по късно в едно свое писмо от 5 февруари 1871 г. до Данаил Хр. Попов Левски посочва какъв трябва да бъде печата:

"Голям колкото един бешлик, в средата ЛЪВЧЕ С КОРОНА; из устата му СМЪРТ ИЛИ РЕПУБЛИКА; от наоколо ПРИВРЕМЕННО БЪЛГАРСКО ПРАВИТЕЛСТВО В БЪЛГАРИЯ."

Първоначално Левски настоява върху печата да има лъв без корона, но след това, тъй като "болшинството искали лъвът да има корона", защото се надява на руския цар, Левски прави привидно крачка отстъпление, за да им наложи още по-категорично визията си: върху печата ще има лъвче с корона, но това не означава, че над лъва ще стои корона, защото надписът "Смърт или Република" просто изключва такава възможност. Забележете: не "Свобода или Смърт", защото се предполага, че свободата вече ще е факт в новата българска държава, а "Смърт или Република". Левски абсолютно изключва възможността за монархия и го прави безапелационно.

Ловеч като местоположение е естествен възел между северозападната комитетска мрежа с център Орхание и Тетевен, комитетите в Тракия, чиито най-пряк път води през Троянския проход и най-сетне през Севлиево на комитетите от Североизточна България. И при това, Ловеч е най-добрата връзка на цялата вътрешна организация с Централния комитет в Букурещ - главен канал на организацията, през който тя препраща и получава кореспонденцията си, внася оръжие и всичко необходимо през Никопол, откъдето, на отвъдния бряг в Турну Мъгуреле е живата връзка на Апостола, Димитър Хр. Попов.

Чак на 6 април 1871 г. Левски ще напише на Димитър Хр. Попов: "С Димитър Общи получихме писмата и печата. Печатът е във всичко добър, САМО ЛЪВЪТ НЯМА КОРОНА, защо така? Ако е сбъркано, трябва друг да ся поръча." (Васил Левски, Документално Наследство, стр. 106)

В текста на така дълго чакания печат обаче е направена и една нова добавка: "Първо отделение на БРЦК", което говори за нестихващия мерак на емигрантите около Каравелов да се поставят йерархично по-високо от вътрешната организация и да я приравнят като "първо отделение" от техния Централен комитет.

През лятото на 1870, след като урежда нещата в Ловеч, Левски отива най-напред във Велико Търново, където остава цели 34 дни при Христо Иванов-Големия и Матей Петров Преображенски. Изобщо да се възпроизведе пътя на Левски е трудно и почти невъзможно, заради липсата на документи, изобилието на легенди и произволни спомени, както и грижливо прикриваните от самия него следи. Най-тъмни и неизяснени обаче остават неговите пътища през втората половина на 1870 година. Знаем, че Дряново не създава комитет почти до Априлското въстание и вероятно причина за това са местните чорбаджии. Тетевенци обаче създават голям комитет, като тук наред с интелигенти влизат дребни търговци, занаятчии и богати търговци.

През втората половина на 1870 г. Левски обикаля из Тракия и част от Северна България. Докато Стоян Заимов представя организационните събрания на Левски по онова време като шумни "теферичи" и "моабети", Г.М. Минев,един от учредителите на Панагюрския комитет го опровергава: "А да се каже и това, че никакви ядената и пиенета не са ставали… Нито една минута не е било това. Кой смееше да направи подобно нещо! Не бяха това търговци, ами бяха бунтовници. Тия работи бяха много тайни и тогавашните наши първенци, каквито бяха, бунтовника за по-долно и отвратително го имаха от разбойника. Тая идея много деликатно се проповядваше между приятелите и роднини, и то смесено с историята народна и напомняне за четите из Балкана…" През своята трета обиколка Левски посещава градовете и селата от десния бряг на Марица, някои от които по-късно вземат дейно участие в Априлското въстание като Батак и Копривщица. Ехото обаче във вид на легенда прониква из цяла България и стига до ония предели, които той по липса на време или възможности не включва в мрежата си.

По време на тази трета обиколка, Ловеч е изходната база за Левски. Оттук, придружен от Марин поп Луканов, Сава Младенов и Васил Йонков, той тръгва най-напред към Тетевен. Това че го придружава тетевенец и от добре познати в Тетевен хора, е характерно за него… Но не бива да забравяме, че по-късно, когато Апостола е саботиран от Димитър Общи, който отказва да му се подчинява, точно Тетевен става крепост за Общи, това е градът, който го крие от наказващата ръка на Левски.

От друга страна, при третата му обиколка, присъствието на Марин поп Луканов, би трябвало да отстрани и най-малкото съмнение у тетевенци. Луканов ще потвърди пред тетевенци, че в Ловеч вече е сложено началото на комитетска организация и че Ловеч е избран за център на комитетската мрежа.

Тук можем да отворим една голяма скоба и да сравним подготовката за Априлското въстание няколко години по-късно, и по-точно дейността на Георги Бенковски, и тази на Левски през 1870 година.

За похватите на Бенковски и другите „апостоли” най-добре и живо ни осведомява Иван Хаджийски в „Психология на Априлското въстание”:

„Най-важното условие беше обаче да се създаде вяра в успеха. Само тази вяра щеше да изкара хората пред байраците. Тази вяра, понеже не можеше да дойде от собствената сила на революционната организация, бе потърсена отново в една спасителна лъжа: че апостолите са пратеници на руския император и че въстанието ще бъде сигнал за нахлуване в България на сръбски и руски полкове...

 Ето с каква агитация П. Волов образувал комитета в с. Синджирлий, Карловско, по сведенията, които Ботьо Иванов дал на 3. Стоянова:

Тоя П. Ванков (лъжеиме на П. Волов) ни обади такива неща щото ние, колкото бяхме събрани при него, прехапахме уста. Най-напред ни каза, че хиляди-хиляди турски софти пъплели вече из България, които насъсквали турското население да се приготовлява за напролет, защото всичката рая щяла да бъде турена под нож, никакво правителство не щяло да бъде в състояние да ни защити и пр. От друга страна, прибави той,всичко угнетено и поробено на Балканския полуостров е дигнало вече пушка за свое лично съществование и независим живот. Храбрите ни братя херцеговци, година ще стане, откак се кланят на нож и куршум. Босна гори на огън. Черна гора се е дигнала с жени и деца, гиритлиите според последните вестници точели своите ножове. Сърбия и нощта прави на ден да се приготовлява, православна Русия провежда много здраве на своите деца, с една реч — Изток гори на огън. Трябва ли ние да сгънем ръце и да стоим мирно през тая буря, когато сме народ от 7 милиона?

Прочее мнозинството от въстаническата маса се дигна на въстание с мисълта да се спаси от готвената от турците сеч и да посрещне победоносните освободителни руски и сръбски войски. На апостолите оставаше сега втората и не по-малко важна и трудна задача: да поддържат духа на въстаниците, а с това и тяхната съпротива колкото може по-дълго време. Трябваше да се прекъснат всички възможни пътища за отстъпление и предаване. Трябваше да се скъсат връзките с напуснатия дребнособственически бит.Това ставаше чрез две средства: накървавяване на въстаналите селища и запалването им. Накървавяването на въстаналите селища ставаше чрез избиване на няколко турци. Това беше минаване на Рубикон, изгаряне на всички мостове за отстъпление, разчистване с всяко колебание.”

Левски, напротив, работи по съвсем различен начин: той образно казано изплита организацията си, изтъкава я от собствената си личност, по образ и подобие на самия себе си. Такава организация може да бъде много силна и монолитна, но може да бъде и много слаба и уязвима, всичко зависи каква е личността, вградена в темелите й. Комитетската мрежа на Левски още в самото й начало е организъм, нарастващ отвътре навън - ядрото в нея е самият й създател, застанал в нейния център и съсредоточил всичките й нишки в ръцете си.

Очевидно е също така (по спомените на Христо Иванов - Големия), че Левски още в средата на 1870 г., тоест след основаването на Централния комитет в Букурещ и в началото на своята трета обиколка в България, вече разбира необходимостта от ПИСАН ЗАКОН "да бъде приет с вишегласие на народа и работниците из България". "Носеха го (проектозакона) - спомня си Големия - от град на град и от село на село и го четяха, което се види за по-добро да се потвърди, а което са види за излишно, да се изхвърли, а което се види за нужно и не достатъчно, да са притури и тъй са нареди и са потвърди от народа." (НБКМ-БИА, ф.101, II В 1021, Записки, стр. 148). Логично е, че този проект на бъдещ закон за цялата организация е написан от Левски, за да бъде разпространен за обсъждане из България. Неговата работа върху "проектоустава" продължава и през първата половина на 1871 г.

Емигрантите в странство очевидно са били раздразнени от тази му инициатива, защото в едно свое писмо от 20 юни 1871 г. до плоещките българи, Левски ще им напише: "Бележите ми в писмото си ОЩЕ КАК СМЕЯ да правя програма и печат, с които да се разполагам в Българско, без да се споразумея с всичките членове в делото." Фактът, че той още на 28 октомври 1870 г. иска да му изпратят от Влашко необходимите "закони" показва, че там много или малко са били осведомени върху неговата работа по "проектоустава". По-натам, все в същото писмо, Левски категорично отрича участието на Каравелов в изработването на проектоустава:

"Като преписвате, че уж от него (Каравелов) чакаме програма, закони и не знам какво си? С една дума от него СА ВОДА? Отворете си очите хубаво в писмата ни, по кой ред искаме тия работи, ПА И ОТ КОГО И ДА БИЛО ТАМ ОТ ВАС? И по одобрението само на Каравелова, Ценова, Райнова, Живкова, Кършовски и от Д.Хр.Попов ли или от одобрението на тукашното ни ВИШЕГЛАСИЕ." (Документално наследство. Васил Левски, стр. 102).

 Противостоенето е кристално ясно и недвусмислено и няма смисъл да бъде замазвано, което правят мнозина малодушни изследователи - от една страна са всички емигранти в Румъния, от другата е Левски и ВИШЕГЛАСИЕТО в Българско.

 В писмо до "братовчето" си, както често нарича, Д. Хр. Попов, датирано от 29 септември 1871 г., Левски му пише:

"Пращаме Ви два ЗАКОНА, единият на Вас и за Ценова в Букурещ, гледайте хубаво, което не намирате за добро, турайте бележка. С една дума, каквото за добро да са оттури или притури, бележете на кратко и ясно. Като и ще прибързовате, та да ни ги изпратите, щото Ц.комитет по вишегласието на всичките членове, а най-вече ще гледа вишегласието в Българско и ще го ПРОВОДА да са напечата. Другият закон ще проводите на г-на Каравелова."

Същевременно Левски изпраща с отделни писма преписи от своя закон на Панайот Хитов и Филип Тотю. Левски им оставя възможността да "оттурат и притурат", при това да "прибързоват" и нищо повече - основата на бъдещия закон, който ще играе ролята на Конституция за комитетската организация, вече е написан от него, зад неговата дума стои цялото ВИШЕГЛАСИЕ в Българско.

Как ли е изглеждало всичко това на амбициозните политически емигранти и на старите войводи? Как ли се е виждало на издигнатия за техен "лидер", без да притежава качествата на лидер, образован и книжовен Любен Каравелов?

Но плановете на Левски и на емигрантите за следосвобожденска България са коренно различни и разломната линия между тях ще става все по-широка и непреодолима.

И как му отговарят те - изпращат му в разгара на тези спорове Димитър Общи и Ангел Кънчев за помощници.

Какви са тези "закони", за които Левски пише, че иска да му изпратят от Букурещ, за да ги има предвид, когато съставя своя Закон? Ето кои са: "Щатут за едно Привременно българско началство в Белград"; "План за освобождение на България"; "Привременен закон за народните горски чети за 1867 лято" - и трите на Г.С.Раковски, както и "Основно законоположение" на Тайния Централен Български Комитет.

И така, след като е сложил основата на своята нова държава, сега в нейния Проектоустав, както го нарича, Левски посочва правата и задълженията на комитетите, играещи роля на изпълнителна власт.

Погрешно го цитират да пише за бъдещата Българска Държава, че ще бъде "Храм на Истината и Правата Свобода", но тук има много тънка манипулация, и писаното от Левски трябва да се цитира от оригинал и буквално, за да не се изкривява смисъла в него - Левски пише не "Истината и Правата Свобода", а "истинната и права свобода", което е нещо съвършено различно. Първото е куха фраза, второто е съвсем конкретно: според него има различни видове свободи, но той говори за "истинната", сиреч единствената възможна.

"Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система демократска република - пояснява се в Проектоустава Левски - и състави партии за деспотско тиранска или конституционна система, то таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт."

Той безусловно отрича каквато и да било бъдеща монархия - било тя конституционна или парламентарна и залага СМЪРТНО НАКАЗАНИЕ за привържениците на монархизма в България. Системата му се отличава с изключителна простата и жизненост. Тайната полиция е "извършителната власт" на Централния комитет.

Начинът по който пише проектозакона е диалог - отляво пише той, отдясно народът в Българско.

 Като заявява в писмо от 25 юли 1872 г. до Каравелов, че "на българското знаме ще пише Свята и Чиста Република", Левски добавя: "Същото желаем на братя сърби, румънци и черногорци и пр.", като за целта не отказва и "помощта и на дявола". По натам ще стане дума за "помощта на Дявола" и за срещата на Апостола с него.

 След като свършва с писането на своя Закон, Левски най-напред утвърждава Д. Хр. Попов за посредник на своята организация с външния свят.

 "И аз оставям копие на всяко писмо, защото ми са нужни да съобщавам на вред да знаят какви писма пиша."

 

 

"Облегнете се само в себе си и във вашата сила."

(Из Привременното Българско Правителство - септември, 1869 г.)

 

Началото на януари 1868 г. заварва тридесетгодишния карловец Васил Иванов Кунчев, наричан Дякон Левски, като легионер във Втората българска легия в Белград. Легията е основана предишната година по споразумение между сръбския княз Михаил Обренович и българите от Добродетелната дружина за общи действия срещу Османската империя.

Сърбите си правят сметка в една предстояща война с Турция да използват българските легионери като ударна сила за вдигане на въоръжено въстание в България, което да отклони част от турската армия от техния фронт. В продължение на няколко месеца около 200 българи, между които е и Левски, се обучават на военно дело от офицери в белградската Артилерийска школа, спонсорирани финансово от Русия, търсеща реванш на Балканите, след неуспешната за нея Кримска война.

Кои са ония българи от Добродетелната дружина, договорили се с княз Михаил Обренович за формирането на Втората легия?

През 1856 г., след като руски войски навлизат в Румъния и обявяват война на Турция, започва Кримската война. По идея на главнокомандващия княз Горчаков и ген. Будберг богатите българи в Румъния съставят комитет, наречен „Благотворително дружество“ (Добродетелната дружина), чиято единствена реална цел е да записва българи доброволци в руската армия. От Русия за това са им са преведени 100 000 златни рубли.

В управата на комитета влизат Константин Чокан — председател, Христо Георгиев — касиер, д-р Васил Берон, деловодител, а Иван Бакалооглу, Димитър Ценов и Христо Мустаков, са записани като „съдействующи членове в материално отношение“. Дружеството записало 2500 доброволци. Константин Чокан дарил 7000 австрийски жълтици, последвали го и други членове на комитета. Формирана била българска чета, която потеглила към Калафат, но на българския бряг четниците ги очаквал турски аскер и те не могли да вдигнат въстание.

След това поражение била направена ревизия и се установило, че от 100 000-те златни рубли не била изхарчена и стотинка, а ги е присвоил Христо Георгиев, който ги вложил в своята фирма.

Очевидно Георгиеви не са могли да вдъхват доверие и симпатия у хъшовете, но антипатията без съмнение е била взаимна. Често в средите на другите емигранти за тях се е говорело като за руски агенти, което е и голата истина. Христо Георгиев през 1860 г. пише на брат си: „Турските работи не отиват на добре. И както французите влязоха в Сирия, то и русите трябва скоро да влязат в България.“

Маскирана като благотворителна организация с идеална цел, Дружината на практика си поставя ясно политически цели, напълно съвпадащи с официалната политика на Русия. За освобождението на България Добродетелната дружина разчита главно и предимно на рускатата военна и дипломатическа помощ. Все пак, в някои случаи, както е с Втората българска легия в Белград, интересите на Добродетелната дружина съвпадат с тези на по-радикалните български революционери. През 1866-1867 г., в съзвучие с плановете на руската дипломация по Източния въпрос, Добродетелната дружина се насочва към сближаване с правителствота на Сърбия.

Точно тогава руският консул в Букурещ Офенберг дава на братя Георгиеви идеята да действа за създаване на една обща държава между България и Сърбия. За целта се разработва специална „Програма за политическите отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“. В нея се предвижда създаването на голяма славянска държава от сърби и българи, която да има общо правителство и Народно събрание.

За княз на бъдещата държава е посочен сръбският княз Михаил Обренович. За осъществяването на тази програма Добродетелната дружина оказва материална помощ за формиране на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю. През есента на същата година те финансират с руски рубли и организирането на Втората българска легия в Белград.

Вече в легията, още в началото на януари 1868 г., Левски крои планове през ранна пролет да посети с група от няколко доверени свои другари България, за да се срещне със свои съмишленици и да ги подготви за въоръжено въстание. През втората половина на януари той прави опити да се срещне лично с руския консул в Пловдив Найден Геров, посетил за кратко време Белград, за да разговаря с него за бъдещите си планове и да го помоли за съдействие пред ръководството на легията, за да го освободят по-рано и да замине за Влашко ,,преди априлия 20“. Не успява да се срещне и ето защо на 1 февруари с.г. пише от Белград писмо до Геров в Пловдив, с което го уведомява:

„При дохожданието ви в Белград додох някой път при вас дано ви намерех сами, да ви кажа, че искам да изляза преди времето. Макар за 25 дена да си дода по нашите места, да се намеря с познатите ми, от които се чака нещо. Затова моля ви сега писмено да преди априлия 20 с някое средство да ме искате за във Влашко и оттам да ми се дадат 6 дълги и 6 къси, които се отзад пълнят.“

Към писмото си прилага две свои снимки, „ходящ“ т.е. в цял ръст – едната за Геров и другата за д-р Р. Петров, както и няколко „писъмца" до свои съмишленици, които Геров да препрати из България. Подписва се като "Васил И. Лъвский из Белградската академия – новообразувана Бугарска чета". Дни след това получава стомашна остра криза, вероятно от язва, лежи във военната болница, а след операция (не особено успешна и добре извършена) и изписването му - в частна квартира, където го лекуват с рецепти от народната медицина (налагане на одрани жаби върху прясната рана). За него се грижат приятелите му Хр. Иванов-Големия, М. Греков, Ан. Кънчев и най-вече брат му Хр. Кунчев, а П. Хитов помага с пари като му плаща наема и на жената, която го гледа.

В края на март или началото на април Левски пише от Белград писмо до П. Хитов, който е също в Белград:

"Господин Панайоте,

Премного Ви благодаря, дето се потрудихте, че ме извадихте от болницата. Наистина бих умрял, ако бях стоял още няколко дни. Така исто [честно и предано] се трудите и за всичките ни събрани братя. И длъжни сме да Ви почитаме, защото сте и най-главният ни войвода [още от] началото на скупщината.

Вие се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте харчили за мен. Надявам се да ми пратят колкото ще похарчите за мен. Защото аз се варда да не се причислявам [към] ония, [за] да [не] се рече, че се е харчило за мен. По всякакъв начин ще гледам да Ви ги върна. То е доста и предоста само че се трудите.

Повторно Ви моля да ми пратите 1 жълтица за трошка, защото нямам вече. Заел съм от брат ми и от другите си приятели 40 гроша и мой хак 20 гроша, и твойте, [та] се набират 105 гроша, че стават всичките ми разноски за 13 дена 165 гр., без да съм дал ни пара за лековете на жената. А тя колко ще вземе? - Не зная.

Чух, [че] щял си да отиваш във Влашко. Аз от 67-мо [1867 г.] досега не съм имал чест да сте се доверили на мен, да ми кажете по нещичко истинно. Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако спечеля, печеля за цял народ - ако изгубя, губя само мене си. [За]то[ва] ще Ви моля, ако идите във Влашко, да дойдете да Ви кажа или да ми позволите да Ви пиша.

Но преди то[ва] Ви моля, както Ви пиша по-горе, да ме не оставяте без трошка. защото кажи, че откак съм отишъл в онази къща, не са се загрижили да си купят нещичко за ядене. Все от мен. А онази жена, която ме лекува, тя има вече право да яде от мен. Защото всеки ден стои при мен, готви ми, мие паниците [и] носи вода чак от Дунава. А Панчувица не хваща нищо. Аз не зная как ще й се наплатя. Затова, моля Ви, елате да се разговорите, да й се плати честно, ако ме излекува. Моля Ви, това да не Ви дотегне ни най-малко, за което ще се трудя, както Ви пиша по-горе.

 67-ий Ваш хоръгвоносец – В. И. Лъвский"

 

Още преди да бъде разтурена легията в края на април от сръбското правителство, Левски я напуска сам в началото на месеца, а през май напуска Белград и се отправя за Румъния, след като получава писмо от Д. Ценович от Букурещ, за да се срещне и разговаря с Хаджи Димитър във връзка с подготвяната от него чета, но не одобрява „тяхната организация“, защото били „около стотина души“ и се връща обратно в Сърбия – в Зайчар, към началото на юли.

Въпреки че не вижда смисъл в четническата тактика, Левски възнамерява да организира там малка група, с която да премине в България, вероятно за да организира вътрешни комитети, но е задържан от местните власти за известно време в затвора. По-късно отбелязва за този инцидент в свое писмо (11 април 1871 г.) следното:

„И аз на 68-мо лято бях затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамкашните българи да умират за българщината си, че им е отечество; йоще и че им съм показвал по кой начин да се земат на оръжие и как да преминат границата, щото да не би да се компрометира Сърбия. Това беше показано същото на тамкъшният началник, а той не иска ни да чуе и ме затвори, като ме заплашваше и йоще, че щял да ме даде в робиашите (каторжниците). Секиму са известни от 62-ро – 68 лято техните (на сръбските власти) пречки на вместо за нас .“

От септември до  началото на декември 1868  Левски пребивава в Букурещ, където се запознава с Хр. Ботев; поддържа връзка с членове на читалище „Братска любов“ (основано в 1861), което по това време е център на патриотичната българска емиграция и най-вече на младите.

От октомври с.г. октомври живее заедно с Хр. Ботев в една запустяла воденица край Букурещ. Ботев в писмото си до К. Тулешков от декември 1868 г. прави следната характеристика за Левски:

„Живея на самия край на Букурещ, в една вятърничева воденица, заедно с моя съотечественик Васил Дякона. За препитанието ни не питай. Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем – той пее; сутринта, щом си отвори очите, пак пее. Приятно е човеку да живее с подобни личности!“

Преди 6 декември с.г. Левски получава от Българското общество в Букурещ, лично от Димитър Ценович, 30 турски лири за предстоящото си пътуване из България. На 6 декември той пристига в Турну Мъгуреле, откъдето възнамерява да тръгне за България (минавайки през Цариград с параход по Черно море); в града се свързва с Димитър Попов и Тодор Ковачов, бивши членове на ТЦБК, от които търси съдействие за пътуването си. В писмото на Т. Ковачов, датирано от 7 декември 1868 г. от Турну Мъгуреле, до П. Хитов в Белград, е отбелязано за неговото пътуване следното:

„Васил Дякона дойде вчера и иска да го улесним, за да иде в Цариград и оттам в дома си. И като науча търговията му (интереса), ще ви ява с 2-ро писмо повторно.“

В периода 7 – 9 декември пътува с параход по Дунава, по суша и по Черно море до Цариград. Там остава само един (!) ден и на 11 декември тръгва от Цариград за България, което е отбелязано в писмо на Т. Ковачов от Турну Мъгуреле до П. Хитов в Белград:

„ Васил Дякона стигна благополучно в Цариград и на 11 декември замина за отечеството си.“

Доста е странно на пръв поглед това отиване за един ден в Цариград, преди Левски да направи първите си две обиколки в България. Доктор Хр. Т. Стамболски единствен дава сведения от първа ръка за срещата на Апостола с цариградските българи. Като минава през Цариград, Левски може би се е надявал, че няма да бъде подозрителен за турската власт и ще влезе свободно в България. От друга страна, той сигурно е искал и да установи контакти с някои важни хора от голямата българска колония в столицата на Турската империя.

От 11 декември 1868 до 24 февруари 1869 г. Левски осъщесвява първата си обиколка в българските земи, след което се връща в Букурещ.

След завръщането си във Влашко с помощта на „Млада България” подготвя нова обиколка от 1 май до 26 август 1869 г., по време на която изгражда първите революционни комитети в българските земи (в градовете Ловеч, Плевен, Карлово, Сопот и др.).

По онова време богатите българи от т.н. Добродетелна Дружина и онези в Одеса разчитат изцяло на Русия; предишният кумир на Левски, Г.С. Раковски е залагал и на Русия, и на Румъния, и на Сърбия, което в крайна сметка се оказва едно и също - провал.

Хората от ТЦБК (Таен Централен Български Комитет) са прозападно настроени и опоненти на Раковски, те са масони; тези хора смятат, че в България може да има дуализъм - формално управление на Султана и прозападна българска автономия.

Левски разчита само на себе си и на българите в България; той има самочувствието на свободен човек, и успява да накара и своите сънародници в Българско да усетят същото, в това е голямата му тайна - още от първата му обиколка хората се чувстват свободни, какъвто е и той. И ако все пак поддържа известни отношения с руските агенти, то е до момента, в който открива, че те служат на чуждо дело, или както сам се изразява "имал съм работа с тях, без да знам".

Найден Геров, руски консул в Пловдив по онова време, в писмото си от 30 май 1869 г. съобщава, че Дякона заминал от Пловдив преди 6-7 дни и показвал прокламация на български и турски, която Геров преценява като "празна работа" и се опасява "да не се излъжат някои простодушни да се поведат, та и те да теглят, и на други беля да докарат." (Из архива на Н. Геров, кн. 1, 1911, стр. 296).

Три години по-късно Геров уведомява с официално писмо от 29 ноември 1872 г. граф Н.П.Игнатиев за ВЗЕТИТЕ МЕРКИ от турските власти да заловят Левски на всяка цена и наред с най-общите сведения, които дава за него, бележи, че той "от четири години обикаля наред България и от името на таен комитет КОЙТО СЪЩЕСТВУВА САМО НА ИМЕ, подбужда българите да се готвят за въстание. (Документи за българската история, том 2, 1932 г., стр. 61).

Добре осведомен върху намеренията на Апостола от това време е и водачът на "старите" Хр. Георгиев, който в писмото си от 11 март 1869, тоест между първата и втората обиколка на Левски, предупреждава Найден Геров:

"На приказките на Дякона, кажете да не дават уверение." (Из архива на Найден Геров, кн. 1, 1911, стр. 293)

Втората обиколка на Левски е основополагаща за неговото дело. "Старите" разгадават намеренията му и затова Хр. Георгиев предупреждава агента на Руската Корона Найден Геров. В продължение на повече от четири месеца Апостола обикаля страната и образува първите комитети, като първият комитет е в Плевен. По препоръка на Данаил Хр. Попов, търговец в Турну Мъгуреле, който му служи за връзка между Румъния и България, Левски се свързва с неговия брат Анастас поп Хинов и с негово съдействие в началото на май 1869 основава комитета в Плевен, вероятно около 6 май, Гергьовден. Първите доверени хора, събрани от Анастас поп Хинов не са известни, но е известно, че въпреки голямата си численост местната организация развива съвсем слаба и незначителна дейност.

От Плевен Левски продължава пътя си през Ловеч и Троян за Южна България. Според Иван Драсов той основал Ловечкия комитет на 3 август 1869 г., тоест не в началото, а към края на втората си обиколка, но според Марин поп Луканов и Христо Иванов Големия това се случило в началото на май. Събранието в Ловеч става в дома на Иван Драсов. Присъстват Иван Драсов, Марин поп Луканов, А. Хитров, Цв. Х. Павлов, Христо Йовков, Иван Колев, Христо Цонев Латинеца, поп Кръстьо, Димитър Пъшков, Гечо Сирков, Никола Сирков; тук са още и Анастас поп Хинов от Плевен и Васил Йонков от Гложене. Последният особено усърдно ще предава Апостола три години по късно на процеса срещу него.

Ако приемем, че със събранието в Ловеч е почти в края на втората обиколка на Левски, ще видим, че верен на себе си, той прави един голям КРЪГ, и като опорна точка за себе си и организацията, набелязва Ловеч за ЦЕНТЪР на този кръг. Оттук натам "хорото ще се свири" от Ловеч.

От Ловеч през Троян Апостола се отправя за Тракия. През първата половина на май е в Карлово и в съедните села и градове. През май 1869 г. е основан и комитетът в Калофер. Около 23-24 май Левски, както съобщава Найден Геров, е в Пловдив.

В писмото си от 30 май, което цитирахме, Геров не само докладва точната дата на пребиваването на Апостола, но не крие и отношението си към него:

"Дяконът - пише той, - дето ходи, все иска да му дават и пари за харашлък, та да не би да лъже хората само да им зима пари!" (стр. 296 от Архива на Н. Геров). По това време Геров е руски консул в Пловдив от близо двадесет години и неговото негативно отношение към Левски напълно хармонира с това на Христо Георгиев, който в писмо до Геров от 30 май с.г. пише: "Дяконът е онзи, дето прави лъжливите писма на Райнова (Сава, от Сливен), за да се рекомендува, че е добър шпионин. Какъвто Райнов, такъв е и Дяконът, и двамата ЗА ПАРИ И БАЩА СИ ПРОДАВАТ." (архив на Н. Геров, кн. 1, 1911, стр. 297).

В Пловдив Левски намира "една шепа младежи", с които основава комитет. В началото на юни той е в Перущица, където също основава комитет. По същото време, според спомени на съвременници, Левски посещава и Пазарджик, където прави две събрания, второто от които е учредително.

Пак през юни Левски е в Сопот, и тук се случва инциденът с турската полиция, опит за задържането му, като в ръцете им остава връхната му дреха с тескерето на един българин, който много приличал външно на него. Случаят показва, че полицията вече е осведомена за него и го издирва. Пръв Найден Геров описва този случай в писмо до Христо Георгиев от 18 юли 1869 (архиви на Н.Г., стр 299). За да залови Левски в Карлово, полицията прибягва до помощта на Иван Цочев от Сопот, който лежал за дългове в карловския затвор - пуснали го на свобода, с уверението, че ако заловят Апостола, ще му опростят дълговете….

През август Левски е в Сливенско - вероятно на път за Сливен минава през Чирпан и Стара Загора, където също основава комитети. Сливен е крайната точка, до която той стига през втората си обиколка - тук той се доверява на Сава Райнов. Сведенията обаче какво е правил в Сливенско и за обратния му път са оскъдни е несигурни. През Ловеч и Плевен той отива в Никопол, мястото откъдето напуска България. На 26 август Левски минава Дунава при Турну Мъгуреле и без да се задържа, през Александрия, отива в Букурещ.

Сега в писмата си той не говори вече от свое име, а от името на народа в България: "Нали дойдох нарочно из Българско да ви представя народното мнение на простия и на учения ни народ в Българско." (Д.Т.Страшимиров, Васил Левски: Извори, 1том 1, 1929, стр. 58) - пише той до група емигранти във Влашко.

Отначало Левски подкрепя "младите" в борбата им срещу "старите", които искали да обсебят Българското Книжовно Дружество. През целия си почти едногодишен престой в Румъния от 26 август 1869 до 26 май 1870 г. Левски води неспирни спорове с "младите" и се опитва да наложи своето мнение, което представя като мнение на хората в България.

"Брате - пише той до Иван Кършовски - тамкашните ви работи като ме смутиха и за мене друго нямаше кво, защото и аз там между всички ви бях най-простият, и с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да се върна в Българско и да си работим, както ни стига умът, че от вас комуто се хареса да върви с нас, той ще ни се обади и ний ще го приемем."

Това е много важен и преломен момент в цялата ситуация: Левски просто променя ЦЕНТЪРА на тежестта, той го прехвърля от колективната безотговорност и празнодумие във Влашко върху собствените си плещи, нагърбва се да носи тежкото бреме на ОСНОВЕН ДВИГАТЕЛ за създаване на комитети, като избира за опорната си точка територията на България.

Според някои историци, акад. Димитър Косев например, в първите си две обиколки Левски не е създавал никакви комитети в България, а просто агитирал в полза на "младите" емигранти от Румъния, разговарял, слушал. После, след като се върнал обратно в Румъния, обмислил внимателно всичко чуто и видяно, анализирал го и чак тогава се родила идеята му за вътрешнокомитетска организация, след което започнал да се мъчи да убеждава емигрантите във верността на своите заключения. Тази теза е твърде съмнителна, за да приемем, че близо половин годишната му обиколка из България е била само опознавателна анкета за събиране на мнения.

Безконечните му спорове с различни групи от "младите" го приближават с хората около Любен Каравелов и Димитър Ценович. Именно те първи оценяват идеята на Левски за вътрешнокомитетска организация в България и се присъединяват към тази идея. Левски им пише:

"Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя французи, тоест Млада Франция, Млада Русия и пр. Колко скъпо и с какви загуби…? Сега е време да преварим това зло. Защо да водим втора борба? Брат брата, син баща, баща сина си да убие…?  Сега е лесно и можем…" (В.Левски. Документално наследство, с. 120).

За републиката Левски пише, че тя трябва да бъде "демократска, много трайна, изградена по новото зидание."

Идеята за комитетска мрежа в България сближава Левски и Каравелов и поражда създаването на БРЦК. Въпросът за неговото основаване обаче е един от най-трудните. Тук конфронтацията е очевидна. В текста на печата, който Левски поръчва в Румъния с писмо от 5 февруари 1871 г., Каравелов ще направи към "Привременно правителство в България" следната забележка "Първи отдел от БРЦК".

Левски ще приеме тази добавка, като възразява само срещу липсата на корона у лъва. С този печат на Вътрешната организация Левски си служи чак до залавянето му от турците. Същата промяна Каравелов извършва и в "поканителното писмо" на Левски до заможни българи за доброволни парични вноски - той подчертава зависимостта на Вътрешната организация от Букурещ, като пише, че "Привременното правителство (организацията Левски в България - б.а.) отговаря пред Българския народен революционен комитет (оглавяван от Каравелов - бел.а.)." Така още отначало е ясно, че комитетската организация на Левски в България не е равно на Централния комитет в Букурещ и има спор къде да бъде ЦЕНТЪРЪТ. На Каравелов му е необходим човек като Левски, който като си рискува главата, да работи под носа на турската полиция в България. Това е ясно. Остава открит въпросът, защо на Левски му е нужен Централен комитет в Букурещ, оглавяван от книжовник като Каравелов, който седи в Букурещ и се поставя организационно винаги над него и комитетите му в България? Защото Левски очевидно непрекъснато прави компромиси с кръга около Каравелов и им отстъпва, поне формално, пред най-различни техни искания. Спорът е постоянен, той започва още от края на 1869 г. и не стихва до залавянето и гибелта на Левски, а до известна степен е и причината за този провал. Отговорът е може би в самия въпрос "Защо на Левски са му необходими Букурещките емигранти?" - на него те просто са му не обходими, тоест той не може да ги заобиколи. В случай, че още отначало се бе опитал да работи в България без тях, те вероятно щяха да направят всичко възможно, за да спъват тази му работа (нещо, което те все пак успяват да сторят в края на краищата). Сега от дистанцията на времето се вижда, че Левски отива "в устата на Ада", за да вади горещите кестени оттам с голи ръце, а някои от дейците в Букурещ  са правели тънки сметки за "после", за властта в една евентуално свободна България… Но да се върнем към 1871 г. - освен наличието на Централен Комитет в Букурещ, въпросните писма установяват и един друг факт: изпълнението на всяко решение в Букурещ се поставя в зависимост от съгласието на Вътрешната организация, която трябва да даде ПЪЛНОМОЩИЯ на пратениците до сръбското правителство, в един конкретен случай. С една дума, Левски е сложил блокираща квота, и това е цената, която той взима от теоретиците, за това, че върши цялата черна работа. Очевидно е също обаче, че Левски е поставен в известна организационна зависимост от Каравелов, след като последния е председател на Централния Комитет в Букурещ. Пръв Захари Стоянов открито изразява резерви към целесъобразността да има дублиращ Централен Комитет в Букурещ, който да налага решенията си на дейците в Българско. Факт е обаче, че Левски полага основите на комитетската си организация още преди да си наложи "шапката" на Централния Комитет от Букурещ. И от тази своя организация, в продължение на не повече от две години той изгражда ИЗПЪЛНИТЕЛНАТА ВЛАСТ на бъдещата българска държава - изгражда я сам, клетка по клетка, структурира я организационно, обособява нейните органи - полиция, разузнаване, финансови отдели, администрация. Погледнато в още по-широк исторически аспект, онова, което прави в политически план Левски със строежа на вътрешно комитетска структура, а по същество нова българска държава в пределите на Отоманската империя, е същото, което е правел Борис I Покръстител, изправен пред въпроса да бъде зависим от Източноправославната църква във Византия или Католическата църква във Ватикана: Борис избира третият път - независима българска Патриаршия, ловко лавирайки между Изтока и Запада. Същото ще направят и близо хиляда години по-късно цариградскикте българи с повторното извоюване на независима българска Патриаршия. Малко преди гръцките фанариоти и турската администрация да капитулират, те предприемат един безумно дързък и донякъде водевилен ход, като докарват в Цариград един никому неизвестен свещеник и го повъзгласяват за папски наместник на Българската Църква, тоест кардинал. Въпросната личност е набързо потулена и забравена на момента, щом българите получават така желаната от тях църковна независимост. Цялата тази история е добре описана не без чувство за хумор от Тончо Жечев в незаслужено забравената му днес великолепна книга "Българският Великден". Левски инстинктивно и ловко лавира между русофилите в лицето на "старите" и прозападно настроените "млади", които се надяват на помощ от Гарибалди (Млада Италия), Млада Сърбия, Млада Франция и т.н. Заблудата на тези "млади" републиканци стига дотам, че дори бълнуват за една обща българо-турска република (дуализъм), изградена с младотурското антимонархическо движение. Представяте ли си такава държава, след като знаем какво се случва с арменци и гърци, когато на власт идват републиканците на Кемал Ататюрк след Първата световна война? Левски обаче не отхвърля открито идеите им, той просто се възползва от възможностите на "младите", от изградените им структури, от връзките и от парите им. Ето защо тръгва като техен емисар през 1868 г.и непрекъснато преговаря с всичките им идейни представители. Нещо повече, докато води тези преговори и сложни политически маневри, той през следващите три години систематично и умело ще излива темелите на бъдещата независима българска държава, притежавайки пълен контрол над процеса.

 

 

 

 

От 27 до 30 юни 1872 г. Левски е в Турну Мъгуреле, откъдето изпраща писмо на Каравелов:

"По-скоро изпратете уставите по частните комитети в Влашко. Нарядко срещнах хора, дето не ще се заемат за работа… Изпратете ми онова, на което трябва да се подпишат и ония комитети, на които представителите не бяха пристигнали из Българско."

Той дава указания и занапред вестниците да се изпращат до Русе и настоява да се преведе и да му се изпрати брошура с военни правила. И отива доста по-далече: "На всичките частни комитети във Влашко да им дадете право да съставляват и други частни комитети, защото има хора, пък всичките не можете да знаете. И според Устава ще ги отправят до Ц.К., отдето вече ще вземат и дават." (Васил Левски. Док. Нас., с. 183).

Едва ли тази категоричност се е харесала на Каравелов и конфликтът на двувластието ще избухне с пълна сила в следващите няколко месеца, след завръщането на Левски в България.

Докато стои в Турну Мъгуреле, Левски основава частен революционен комитет от 18 членове и нарежда на Каравелов: "Изпратете по-скоро и тук нужните, като на всеки частен комитет." И накрая следва: "Днес тръгвам за Бекет. Сбогом, сбогом, сбогом." (Васил Левски. Док. Нас., с. 185).

 

 

 

Изглед към Турну Мъгуреле от Никопол в наши дни

Турну Мъгуреле е град в Румъния, 125 км югозападно от столицата Букурещ.

 

Това е и последното "сбогом" на Левски с емигрантите в Румъния, повече той няма да стъпи никога там, защото в края на същата година ще бъде предаден и заловен, а в началото на следващата година - обесен. Датата на писмото му е 30 юни 1872 година.

На първи юли в 9 часа сутринта Левски преминава Дунава при Оряхово и поема пътя към Ловеч. Първата му работа е да изпрати по частните комитети новите устави, а заедно с тях и окръжно писмо на Централния комитет до всички частни комитети. В писмата Левски разпорежда да се събират пари: "Там ни стои всичката работа", пише той и иска да се отчита "точна сметка за всички работници". (Васил Левски. Док.нас., с. 189)

 

 

 

Тодор Пеев през 1873 г.

Председател на Етрополския частен революционен комитет на от 1870 г. След Арабаконашия обир към бяга в Браила.. Работи като деловодител на Българското книжовно дружество и редактира „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“. Самоубива се на 26 юли 1904 г. в град София

 

Още с пристигането му в България пръв го привества Хр. Иванов-Големия: "Защото хиляда ни не жали, като мене и другите се по-лесно спечелват, но като тебе ние не може спечели никога." (ДТС, с. 353). Вероятно Левски е възразил на желанието му да се пази, та на 11 юли Христо Иванов още по-настойчиво го моли "понеже с вас народът ще може да работи и да успее… от вашия свят подвиг зависи благоденствието на нашия народ." (ДТС, с. 356).

Това вече прилича на триумфално завръщане на победил римски цезар. Левски е посрещнат с "осанна" от местните кадри в частните комитети, той идва на бял кон от събранието в Букурещ, което е узаконило пълната му власт в България.

 

Друг ласкател, Тодор Пеев, председател на комитета в Етрополе, дава още по-широк простор на красноречието си: "Преди да отговорим на окръжните Ви писма, ние Ви поздравляваме с желаемото ни добре дошъл, брате, от спасителното ни за народа ни послание и Ви изразяваме нашата благодарност за благоразумното ви пътуване, на което следствието е и благополучното Ви завръщане, което зарадва и насърчи всинца ни." Дочува се словото на изпечен ласкател, което продължава в същия дух на по-високи октави:

"Мили наш брате, сполуката на нашата обща цел налага ни длъжност да знаем да уважаваме законите и властта на привременното ни народно правителство; затова бъдете уверени, че ни най-малка мисъл не преминава през ума ни (направо "гузен негонен бяга") за да меняваме или не одобряваме работи и постановления, които са одобрени от общо вишегласие. Ето защо не само ще се стараем да се съобразяваме с приказанията на Ц. комитет (Левски е Ц.К. в България и Пеев прекрасно го знае, защото е бил с него на общото събрание), но и будно и строго ще да преследваме всекиго, който би дръзнал да не се покори и не съобрази с тях. Ето кое трябва и Вас да утешава, да ви радва и да ви насърчава в народното дело."

След всичките мазни и елейни слова за успиване на вниманието, Пеев кани Левски на сватбата си и настоява Левски да му издаде на него и на Димитър Общи пълномощия за да организирали заедно революционни комитети в Радомир, Кюстендил и "по-нататък в Македония, ако дозволят обстоятелствата" (ДТС, с. 361-362).

"Машала, ашколсун! - би го похвалил Бай Ганьо, ако знаеше за това му писмо - хитро момче излезе!" Значи Пеев иска, ни повече ни по-малко, от Левски да ги упълномощи, заедно с Димитър Общи, когото Левски изолира и оценява като неспособен, да основават комитети в Софийско и цяла Македония. Както се казва, човешката наглост е безгранична.

 

 

 Тодор Пеев

Левски, естествено, не издава исканите пълномощия, но Тодор Пеев посещава сам Радомир, Кюстендил и Криворечна паланка, за което получава ПЪЛНОМОЩНО подписано от Димитър Общи. Последното е открит бунт срещу Левски и нарушаване на неговите закони, залегнали в Устава.

След като обикаля голяма част от комитетите в страната, в началото на август 1872 г. Левски се връща в Ловеч, откъдето пише на Каравелов да помоли сръбското правителство да приеме в Белград 150-200 българи. "Ако ли не, то ще търсим на друго място. Ако ли отнийде няма помощ за българина, то работата си ни е пак работа." (Васил Левски. Док. Насл., с. 193-194)

"Докато се наредим и приготвим вътре - разсъждава в същото писмо Левски, - нека се приготвят и главни водачи, които ще дадат ред от началото до края на работата и в главните позиции да се турят по един и по двама души. Инак сме нищо и никакво!! Но не като 1868 г. - визира позорно разтурената от сърбите Втора легия Левски - само при други условия." (Васил Левски. Док. Нас. 194)

И отново иска от Каравелов протоколите от общото събрание и "войнишките правила", но е очевидно, че в Букурещ не бързат да му ги изпратят. Изгубил търпение, Левски пише на Каравелов за трети път в края на август да му изпрати исканите неща и дори му изпраща 10 лири за целта.

Същевременно Левски настоява за провеждане на общо събрание на частните комитети в България. В края на юли Тодор Пеев се изказва против това, и веднага от Орхание Димитър Общи се присъединява към него. Левски пренебрегва възраженията на двамата, но седмица по-късно Пеев се противопоставя още по-решително със следните аргументи: "Един беден и слаб народ, какъвто е българският, подчинен, убит и ограничен отвсякъде, става решителен и ревностен в народното предприятие, ако само му посочат на материална и морална помощ от други народи." Доста гнусно, а?

И доста познато - това са същите ония "аргументи", които и до днес могат да се чуят от устата на ловки политически шарлатани - ама, къде сме тръгнали ние да се бутаме сред големите атове, сред великите сили, ние сме бедни, малки, слаби, ако може така нещо някой да ни помогне, къде с пари (най-добре), къде с нещо друго (ако може с повече пари), да свърши нашата работа вместо нас…

Пеев е изпечен интригант, той се върти като фурнаджийска лопата между Общи и Левски и търси изгода и от двете страни от тези си въртеливи движения: освен това, продължава Пеев с аргументите си срещу свикване на общо събрание, много неща били преиначени от Димитър Общи и "на събранието ще се видят съвсем другояче, а народът щом улови една лъжа, твърде вторачено и внимателно следва и разпитва всичко, ще вдигне доверието си и от истината."

 

 

 

Указания на Левски до комитетите за провеждане на терористични акции за събиране на пари

 

Значи излиза, че Тодор Пеев е против свикване на общо събрание, за да предпази Левски от лъжите на Димитър Общи, грижи се за неговия аторитет. Най-сетне, обаче, за да угоди и на Общи, Пеев заключава: "Общи не може да се укорява, защото само чрез тоя способ (да лъже за идването на чужда помощ от Сърбия) той е сполучил да РАЗПАЛИ народа доволно." (ДТС, с. 372-373).

Неслучайно единствено комитетите в Орханийско и Тетевенско се обявяват против идеята на Левски да свика общо събрание на частните комитети в България. Очевидно влиянието на Общи в този регион е голямо и комитетите не се подчиняват на волята на Левски.

Все повече в центъра на събитията от това време застават взаимоотношенията между Левски и Димитър Общи, който се явява катализатор за всички недоволни в организацията от Левски.

Още преди да замине за общото събрание в Букурещ, Левски предупреждава Общи да стои в Тетевен и да не предприема нищо. Димитър Общи обаче остава глух за това предупреждение.

След завръщането си от Букурещ, в първото си писмо до Каравелов, Левски за пореден път изразява недоволството си от Общи и се аргументира: първо - Общи няма качества да работи самостоятелно, "само да го водиш след себе си"; и второ - Общи надхвърля границите на възложената му задача поради "естествения му характер".

Първата работа на Левски, след като се завръща от Букурещ, е да извика всички комитетски дейци, на които е дал лично упълномощение, да ги закълне в новия устав и да поднови пълномощията им с новия печат.

"Повиках и Димитър Общи - пише той на Каравелов, - да донесе в досегашните работи сметките си и за какъвто го препоръчва работата му, да вземе упълномощението си и да върви, а той не щя да доде." (Васил Левски. Док. Нас., с. 210-211 в писмо от 25 август 1872 г.)

Лично Общи свидетелства пред турския съд:

"Бях сърдит - казва той, - че не ме взеха със себе си отсреща, та не отидох."

На призоваването от страна на Левски да се яви в Ловеч, той отвърнал:

„Изпратете ми книжата или пък сам ела."

Книжата му били изпратени заедно с нова покана да отиде в Ловеч.

 

 

 

Писмо на Левски до Кириак Цанков от 2 юли 1872 г.

 

"Аз пак отговорих - разказва Общи - Ако е нужно, ела ти (към Левски), аз още веднъж не стъпвам в Ловеч."

Изпитвал ли е Димитър Общи страх, че ще бъде убит в ловеч от Левски?

Вероятно, да, но от честолюбие той не признава това пред турския съд.

Левски му пише още няколко пъти да дойде. Изпраща при него Димитър Пеев, а после и Христо Иванов-Големия със същото послание, но след като Общи упорито отказва, се вижда принуден сам да отиде при Общи. Срещата между двамата (единствена след събранието в Букурещ) станала в Тетевен.

"Повиках го - пише Левски в последното си писмо до ловчанци от 12 декември 1872 г. - с мен заедно да доде да обиколим местата (Пловдивско), а той каза, че ще доди, а на утрешния ден вече го не видях до сега." (Васил Левски. Док.нас., с. 272)

Стоян Заимов в мемоарите си лансира тезата, че Левски възложил на Христо Иванов-Големия да убие Общи, но орханийци укрили от него Общи и екзекуцията се провалила. Самият Левски в писмата си опровергава тази измислица. Той пише: "Бай Димитър, че е заслужил с много неща за смърт, - така е, но прощават му се на простотията до сега. Ако да беше учен, не можех да потъпча закона и трябва да го изпълна. Бай Димитър не е предател, но неразбран, горделив и говори за работи от себе си, без да знай къде водат; а устата му колкото го препоръчват, не излиза на хилядо едно. И колкото е по-заслужил, хиляди пъти да не е било." (Васил Левски. Док. Нас., с. 216, писмо от 16 септември 1872 г., адресирано до Данаил Попов, с поръчение след прочитането му да бъде изпратено "тоз час" на Любен Каравелов). Христо Иванов-Големия свидетелства, че самият той предложил да се накаже Общи със смърт, но "той (Левски) ми не даде да издумам…"

Обиден че не получава пълномощно от Левски за Македония, Общи започва да разправя "на кого де срещне от работниците", че той няма да внася вече пари, че ще прати верен човек да ги вземе и с него заедно ще ги занесат лично на Каравелов. Пресреща тайните куриери и взема от тях насила отпечатаните устави и писма, които не са за него. Съюзява се с Анастас поп Хинов и двамата разгласяват, че Левски е лъжец и злоупотребява с комитетските пари.

Дързостта на Анастас поп Хинов наистина е безгранична. Обвинява открито Левски, че стоял по два-три месеца на едно място, без да върши работа, и ядял готови пари, сее недоверие и раздори. Интригантства сред комитетскиче членове по адрес на Левски, разпространявайки лъжите си за него, след което съобщава на самия Левски, че те така мислели.

Пред етрополския комитет Общи развива градомански планове, уверявайки комитетските членове, че всичко това той е обсъждал с Централния комитет в Букурещ. И докато Левски създава Голямоизворския окръжен център, неговият "помощник" Общи откъсва някои комитети от същия окръг и ги съветва да се отнасят за всичко до Централния комитет в Букурещ, защото Левски бил тръгнал "да си играе" с хората.

Най-сетне Общи обвинява Левски в стремеж към ПЪЛНО ГОСПОДСТВО в организацията и го нарича "привилигист". (Васил Левски. Док. Нас., с. 210, 213, 216, 219).

Едва шест дни преди фаталния обир на пощата в Арабаконак, Левски вдига ръце от Общи и признава, че той заслужава най-тежкото наказание смърт.

Близостта между Общи и Анастас поп Хинов датира още от първите стъпки на Общи в комитетската организация. Хинов упорито настоява да се даде пълномощно на Общи за окръжен организатор в Орханийско.

На 5 август 1872 г. Левски получава писмо от Хинов, в което той го заплашва с Каравелов и директно го обвинява в лъжа, бездействие и използване на комитетски пари за користни цели:

"Недей ми току стъпя на краката - просъсква Хинов, - че ще се изправя един път и ще те клъцна в челото и няма да ме забравиш за секоги." (ДТС, с. 378-379).

Левски му отговаря задочно и достойно в негов стил в писмо до Каравелов, наричайки обвиненията му "бълвочи": "така казвам, защото са беззаконно, не по устава, когото аз почитам за най-свято и заклел съм се да го изпълнявам точно." (Васил Левски. Док. Нас., с. 213-214).

Накрая на това писмо Левски моли Централния комитет в Букурещ да разгледа "писмото Анастасово" и неговия отговор и да ги изпрати до брат му Данаил Попов в Турну Мъгуреле.

На 16 септември 1872 г. Левски изпраща до Централния комитет в Букурещ, този път през Данаил Попов, второ писмо, в което за пръв път, предусещайки идващата си гибел, оповестява "Дъжност ми е да кажа, защото може да умра." (Васил Левски. Док. Насл., с. 215).

Изградил своята организация тухла по тухла в продължение на три години, застанал като великан  на върха й, Левски хвърля поглед надолу и вижда там множество политически джуджета, усилено катерейки се към неговото място с цената на всичко. Бремето на властта започва все повече да тегне върху раменете му. Тогава се появява и онова прословуто и неразгадано и до днес "НАРОДЕ ???" в неговия бележник.

 

 

 

В личния си бележник Левски е написал само една дума с четири въпросителни "Народе????"

 Във второто си писмо до Букурещ по повод на неразбориите във вътрешната  организация, Левски директно пита как биха постъпили членовете на Централния комитет, ако Общи се "повлече по ума" на Анастас поп Хинов и след като разгласи, че той (Левски) е лъжец, който гледа да граби пари, събере от "някои места" пари без негова препоръка и им ги донесе.

 "Вие ще ги приемете ли и парите ще ли им вземете? Ще ли им се покажете, че сте членове на Ц.К. или съучастници само на таз работа? Каква възможност ще дадете на тая работа, чакам да видя?" (Васил Левски. Док. Нас., с. 211, писмо от 25 август 1872 г.).

Дори словоредът и тонът на Левски в това писмо кореспондират с евангелски текст, въпросът му наподобява този на Иисус към учениците му на Тайната вечеря, в който им съобщава, че един измежду тях ще го предаде.

Левски съобщава на членовете на Букурещкия комитет, че не вярва на Общи, а за Анастас поп Хинов им пише: "А кажете и на Анастаса да доде да му дам мястото си: да разполага работите на всичките частни комитети, да управлява всекидневните им криви постъпки, да посреща тайните пощи, да взема и дава писмените им отговори, да дава упълномощения на работниците според способността на човека, да намира хора за тайни полицаи, да ги нарежда и да се споразумява с тях и пр. и пр." (Васил Левски. Док. Нас., с. 212) При това Левски не говори метафорично, а е съвсем конкретен и искрен, че е готов да отстъпи мястото си на друг: "Защото като гледам, че всичката ни работа опира до пари, пък няма, та не бих стоял на едно място и минута! И деня, и нощя да ми са все ден, в късо време мога да намера парите… Търса такъв (заместник в комитетската работа), за да му повера горните, пък аз да падна по пеша на парите." (Васил Левски. Док. Нас., 220 с.)

"Байо - обръща се той към Каравелов, - на вас казвам: препоръчайте ми такъв един да даде кефилите си (поръчители) и да остане да върши работата. Но ще кажете: ти кого си дал кефил! Ето моя кефил: работата, която съм я довел сами дотук и сами искам да дам сметка за доходите и разходите, и сами показвам как трябва да се върши, за да не може да пропадне парица и да не смее да се лъжи! Това е моя кефил. А думите на горните (Общи и Хинов) са интрига и с чували глупости." (Васил Левски. Док. Насл., с. 212)

Левски упреква Каравелов и останалите членове на централния комитет в Букурещ в недоглеждане и пристрастие към Общи: "Па вече да не слушате глупци и да не пропоръчвате хора, като очите ви на всички вас равно не гледат… А ти, байо, и сами виждаш, че досега с гледане на уста не си още познал нищо и никого. Попрегледай се в истината! Това да си го кажем в очи не е срамота. Така правят чистите хора!" (Васил Левски. Док. Насл., с. 217-218). И заключава: "Ако вишегласието рече да продължавам работата си занапред, недей ми препоръчва работник като Димитър Общи."

И как му отговарят Каравелов и Компания от Букурещ?

Централния комитет отвръща на УЛТИМАТУМА на Левски като през първата половина на септември 1872 г. изпраща свой "нарочен пратеник" - Георги Фердинанд (псевдоним), а всъщност Йордан Стоянов - който поискал, според съобщението на Анастас поп Хинов, да се срещне незабавно с Левски и Димитър Общи.

Хинов го завел в Тетевен, където Фердинад намерил Общи. Общи му казал, че не знае къде е Левски, та затова повикал председателя на комитета в Голям извор, Димитър Крачунов Стамболиев. Заедно със Стамболиев дошъл и Тодор Пеев. Никой от тях обаче също не знаел къде е Левски. Тогава пратеникът от Букурещ свикал посочените хора на събрание, на което присъствал и Анастас поп Хинов.

"Вие сте се карали с Левски - обърнал се към Общи и Хинов пратеникът. - Левски е писал отсреща, че сте се карали. Аз дойдох нарочно за това. Докато вие сте така скарани, не можете да вършите работа: трябва да си живеете добре и да вършите добра работа."

След което Фердонанд съобщил, че носи писмо от Ц.К., което прочел пред същите хора. Писмото било подписано от Киряк Цанков. Според спомените на един от присъствалите, а именно Димитър Крачунов Стоянов, в писмото се казвало приблизително следното: "Отношенията между Димитра и Дякона са обтегнати, но това не бива да бъде така, защото ако те постъпват така, какво ще правят другите? Дяконът ще бъде началникът и който не го слуша, да се оттегли. Фердинанд ще обикаля да подготвя за бунт."

Кръгът се затваря: най-напред от Букурещ изпращат за "помощник" на Левски Димитър Общи - той не го иска; следва втори непоискан от него "помощник", Ангел Кънчев, който поради неопитност сам слага край на живота си; и когато конфликтите във вътрешната организация кипват до най-високата си точка, от Букурещ изпращат уж помирител, но всъщност ТРЕТИ "ЗАМЕСТНИК" - Фердинанд.

Но Фердинанд (Йордан Стоянов Киров - котленец, син на сестрата на Г.С.Раковски, Неша Ст. Попович (Търпанката) всъщност не е "заместник", а изпратен с нарочната мисия да бъде наистина човек, който да отстрани Левски от лидерската му позиция във вътрешната организация.

 

Целта на неговата мисия?

Да вдигне незабавно въстание.

Маските падат, картите са свалени на масата. Каравелов и хората около и зад него всъщност всъщност не се интересуват дали едно предстоящо въстание в България е добре подготвено и осигурено с оръжие. Те просто го искат на всяка цена и веднага. За тях е безразлично, че то ще завърши с погром и много жертви. За тях е важно то да бъде вдигнато на часа. Единствената пречка по пътя към тази им цел сега става Левски. Неговата задача, според тях, е изпълнена - той е изплел необходимата им мрежа от частни революционни комитети, които са в състояние координирано да вдигнат повсеместно въстание върху цялата територия на България; оттук натам, тъй като не следва волята им, той става излишен и вреден за тях. Доказателство в полза на това твърдение е и фактът, че т.н. "нарочен пратеник" от Букурещ най напред отива при най-заклетия вътрешен враг на Левски - Анастас поп Хинов, който пък го води във "вилаета" на Общи - Тетевен. Той не търси Левски в Ловеч, за да говори първо с него, той търси неговите врагове и клеветници.

Пратеникът Фердинанд поискал от всички присъствуващи на събранието, което свикал, да подпишат едно писмо, с което да документират, че посланието на Букурещкия Ц.К. е било прочетено и че Левски не е присъствувал там.

Тодор Пеев написал писмото, което всички подписали. Каравелов, от своя страна, не закъснява да се включи в този своеобразен опит за вътрешен преврат в организацията на Левски, като по същото време му пише: "Ти ни пишеше, че няма с кого да работиш. Фердинад замина отсреща, трябва да се е срещнал с тебе, той е ДОБРО МОМЧЕ." (ДТС, с. 383).

Ни повече, ни по-малко - Каравелов решава всички проблеми, които сам е създал и забъркал в организацията на Левски, като му изпраща едно "добро момче", а Левски просто трябва да му сдаде поста си и да отиде да се занимава със събирането на пари, докато хората от Букурещ хвърлят комитетската мрежа на Левски в едно обречено въстание. Гениално. Стратегията и тактикатата на Кукувицата.

Левски обаче не е този човек, който би влязъл в толкова плитко скроен му капан. Той светкавично контрира Каравелов: "Байо, вчера се известих, че имало от Вас човек нарочно до мене, но не се срещнах." Същевременно, за да неутрализира този нов "заместник" пратен му за пореден път от Букурещ, без да къса връзката си с тамошния комитет, Левски му издава същия ден, в който отговаря на Каравелов, 15 септември 1872 г. (според Ал. Бурмов) писмено пълномощно за Североизточна България, тоест изпраща "пратеника" в "13-та глуха линия", казано на жаргон.

 

 

 

 

 

 

Йордан Ст. Киров

Племеник на Г.С.Раковски (син на една от сестрите му), той е на 48 години, когато е изпратен от БРЦК в Букурещ да помирява Левски с опонентите му в България, но всъщност се опитва да го измести от длъжността му на Главен Апостол по нареждане на Любен Каравелов

 

 

 

Пълномощното дадено

на Йордан Стоянов от Левски

 

Фердинанд (Йордан Стоянов) стои в тази си роля там до април 1873 г. (два месеца след обесването на Левски), след което по живо по здраво се връща откъдето е дошъл - в Букурещ. Той участвал в общото събрание на БРЦК, което имало за цел да съживи комитетската дейност на Левски.

В края на май 1873 г., заедно със Стоян Велков Софийски (Стоян Войвода) преминал с малка чета в България и загинал в сражение с турските потери някъде по северните склонове на Стара планина, западно от малък Извор.

Само 6 дни след писмото на Левски до Каравелов, в което той сухо го уведомява, че не се е срещнал с неговия пратеник, на 22 септември Димитър Общи извършва нападението на хазната в Арабаконак.

Идеята за обира, според признанията на Общи пред съда, принадлежи на влиятелния тетевенски търговец и председател на местния комитет хаджи Станьо х. Станчев. По това време Тетевен, съгласно една заповед на централната турска власт трябвало да изпрати в тридневен срок 50 000 гроша "берии". Хаджи Станьо разбрал за това, казал на Петко Милев (Страшния), касиер на частния комитет, след което информацията стигнала до Димитър Общи. Как е приключил разговорът му с хаджи Станьо, Общи не съобщава, но когато после срещнал Стоян Костов Пандурина, идеята да организира обир вече била узряла в главата му.

 

 

 

 

Хаджи Станьо Врабевски (седналият вляво)

Преди да обере пощата в Арабаконак, Общи поискал от Хаджи Станьо, председател на революционния комитет в Тетевен, десет хиляди гроша, за да ги прати на Каравелов в Букурещ. Последният изглежда не бил склонен да даде толкова от собствените си пари. Затова отвърнал, че комитетската каса нямало да се напълни така и предложил да се обере турската хазна. „Толкова пари има винаги готови у мене. – казал Станьо – Но, ако ти си мъж, от Орхание постоянно отива хазна, нападни я, вземи парите, свърши си работата!”

 

 

Петко Милев-Страшника

 

Самият Петко Милев казва следното: "Един ден Димитър, хаджи Станьо и аз бяхме заедно. Димитър каза: "Отсреща искат пари" и ни поиска 10 000 гроша (От този разказ на Милев става ясно, че Общи е поддържал директен контакт с комитета в Букурещ през главата на Левски, и с тяхна благословия и събирал пари, въпреки Устава, поставящ го на пряко подчинение на Левски).

 Тогава, след като Общи иска от хаджи Станьо тези 10 000 гроша, хаджи Станьо го подтикнал за обира. Подробният план за обира, обаче, е бил окончателно уточнен в Етрополе, защото Тодор Пеев уверява Каравелов (отново през главата на Левски), че "планът да се обере пощата бе скроен при мен". (ДТС, с. 382)

Нападателите, както се вижда от техните показания пред турския съд, били организирани от хаджи Станьо и Петко Милев. Стоян Пандурина е действал от тяхно име и е завел четата на Общи. Пред съда хаджи Станьо не признава нищо, той настоява, че всичко било организирано само от Димитър Общи.

Все пак, кроежите на Общи и на първенците от Тетевен, не остават скрити за Левски. Някои от членовете на съседни комитети, които били включени в подготовката,  му съобщават какво се готви. Без нито миг колебание той се обявява против.

"Все тогава, като го не видях на другия ден, та да му кажа да не бастисват за сега пощата, а да се изчака, работата си докато не наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастиса. Това казах на Стоян Пандур да каже на Димитър Общи, но както за всичко, и за това не е слушал." (Васил Левски. Док. Нас., с. 243). Подкрепят го в това и членовете на Ловчанския комитет, но обирът се извършва въпреки всичко от Димитър Общи, и то уж със съгласието на комитета в Ловеч.

На 20 септември 1872 г. четата завардва прохода, на 22 септември се осъществява и самият обир. На 27 септември Мазхар паша отива в Орхание, за да се осведоми лично за хода на издирванията. До 15 октомври издирванията на властта не дават никакъв резултат.

Бъбривостта на някои хора обаче започва да разплита заговора. Разбрал за заловени участници в обира, Димитър Общи се преоблича като търговец на оцет и поема пътя за Плевен, откъдето разчита да избяга в Румъния с помощта на Анастас Хинов. На 26 октомври той е заловен, а на 27 октомври е разпитан в Тетевен. Арестите следват един след друг, арестуваните се издават взаимно, най-сетне от страх, а после - по взаимно споразумение.

Тон за това е дал още на първия разпит Общи, който твърди, че искал да придаде на процеса политически характер и така да обърне вниманието на европейското обществено мнение. След като знаем степента на неговото интелектуално ниво и грамотност, дали сериозно може да се приеме, че в главата му се е родила подобна мисъл?

Арестите се разширяват навсякъде в Орханийско и Тетевенско, комитетската мрежа там е разплетена изцяло. Първоначално следствието се води в Орхание от нарочно изпратен следовател, но след първите сензационни разкрития на Общи и други арестувани, Махзар паша нарежда да отведат незабавно всички арестувани в София, където една смесена комисия от християни и мюсюлмани продължава по-нататъшните разследвания.

 

 

levski 1.doc

levski 1.doc