Monarh

Прекрасен исторически роман, една от книгите на моите юношески години. Последната книга от тетралогията на Фани Попова-Мутафова за Асеневци, както и единствената, която не е засегната от цензурата през соца. Действието се развива в периода 1241-1259 г., като е застъпена тезата, че севастократор Калоян, изографисан в Боянската църква, и цар Калиман II, царувал за кратко в 1256-1257 г., са една и съща личност, за жалост липсват исторически сведения и няма как да разберем дали наистина е било така. Из романа: ,,...И Добрил съумя наистина да сътвори параклис, който далече надминаваше хубостта на църквите в Търновград. Народът от селището се трупаше цял ден край вратите на църквицата и надничаше в пламенно любопитство. По стените грееха златни нимби на светци. Войни с меч в ръка и сложен при нозете щит, гледаха благо и величествено изправени или седнали в горда стойка: свети Димитър, свети Георги, свети арахангел Михаил. Отляво, до входа, бяха изписани високите ктитори: батошовските боляри, със скъпа празнична премяна. Ала най-лесно и най-усърдно той работеше, когато край него седеше Януда, скръстила ръце в замечтан и благоговеен унес. Тогава той усещаше как силите му бликат в неудържима мощ, изпод трескаво работещите пръсти образите се творяха с чудна леснина. Сред дебелите зидове на църквицата хладината не допущаше мазилката бързо да съхне и майсторът довършваше рисунката си често, без да става нужда втори път да прекарва основа. Януда свикна да му помага. Тя внимателно разбъркваше варта с пясъка. Първо слагаше три четвърти пясък и четвърт вар за основната мазилка. После разбъркваше вар и пясък по наполовина. Третият пласт бе само гасена вар, която трябваше да бъде дълго отлежала. Като гледаха хубавата мома да прекарва варта през цедилката, цялата заруменяла, с щастливо усмихнати очи да бърка боите и да подава четките на шаръчията, батошовчани почнаха да й викат „майсторицата“. И с топло благоволение отправяха към сгодените пъстроречиви благословии и напътствия. Често надвечер, когато планинският ветрец подухнеше откъм високите върхове, Добрил и Януда отиваха да се разходят към Разлатец или към лъката под калето. Тогава в тия тихи здрачни часове, когато небето пламваше в безброй багри, художникът разтваряше сърцето си и Януда слушаше унесена дръзките му блянове, огромните му видения, широките полети на въображението му. Те сядаха на тревата, заслушани в ромона на Росита, загледани в хубостта на залеза, който гореше зад тъмните ръбове на планината. — Как мечтая… — често повтаряше майсторът — да имам за изписване по-голяма църква, оставена само на мене, без поръчки от господарите: как да изглежда и какво да наподобава… Бленувам за знатен велможа, който да отбира от работата ми, сам да бъде със сърце на художник и да цени желанието ми да сътворя нещо ново, нещо невиждано… А тук, както и другаде, все искат подражания… От суетност, от лекомислие… Да имат това, което притежават и другите. Да не паднат по-долу от най-знатните. Копия искат, еднакви, неизменни… Ако не творя според волята им, няма да имам работа… А мен ми трябват много пари… Трябва много да печеля… — Защо? — дръзваше да попита момата. — Нима не сме имотни? И твоят баща има, и моят… Добрил се усмихваше. — Искам пари, за да имам свобода… Не ми трябват имоти, а злато, което човек носи със себе си… Нима баща ми ще ми даде златици, за да тръгна да странствувам по света. Никога. А аз копнея да видя света… Цариград… Дубровник… Родос… Атина… Антиохия… Багдад… Каракорум… Той се възпламеняваше. Описваше хубостите на тия градове и земи, слушани в песните на трувери и менестрели, в разказите на кръстоносци и пилигрими. Виждаше ги. Сякаш е бил и пребил там… Януда се увличаше. Слушаше прехласната. Радваше се като дете. И плахо запитваше: — А мене ще вземеш ли? Тогава той бистро се изсмиваше, вземаше между дланите си хубавото й лице, поглеждаше дълбоко в преданите, влюбени очи и пошъпваше: — Бих ли могъл да живея един миг без тебе? Или пък забравяше да отвърне, загледан, омагьосан в приказните и разточителни велелепия на чезнещия ден, несмогващ да откъсне взор от яркото зелено на небето, от царственото тъмносиньо на планината, от горящото злато на облаците, от кървавия рубин на слънчевия кръг." ,,Три години Добрил кръстосва земята на татарите. Ала безумно бе да дириш песъчинка край морския бряг, да запомниш звезда в трепкащия блясък на небето, да познаеш жена между стотици хиляди забулени лица. Младежът възмъжа. Ранни бели косми прошариха гъстата му коса. По челото му се изрязаха бръчки. Лицето му се изпече на вятъра на много бури, на огъня на много пустинни вихри. Безброй градове и страни видяха жадните му очи, ненаситни на нови гледки, на чудни носии, на непознати люде. Той изостави дружината си, отчаян, че някога ще намери Януда. Почна да си припечелва сам, като рисуваше образите на ханове и войводи. Подушваше ли някъде диря от робини, не се успокояваше, докато не разбереше, че жената, за която ставаше дума, е някоя бяла византийка или черноока арменка. От време на време копнежът по чужди земи и лутания изчезваше пред горещия зов на родината, която го викаше назад, оживяла в кръвта му, далечна и приказна, сякаш никога не би могъл да доживее щастието пак да я види. Ала нови следи го отнасяха към нови страни, все по-далеч от Евксинското море, от боянския севастократорски двор, от тихия шепот на хемските гори. И той странствуваше, разкъсван от противоположни копнежи, които го тласкаха към все по-далечни и чужди земи и го теглеха обратно, към Средец, към Витоша, където Калоян бленуваше да си построи нова църква и да я даде на майстор Добрил за изписване… Тъй минаваха седмици, месеци, години… Понякога мислеше, че ако срещне Януда, няма да я познае вече. Тъй отдавна му се струваше, че е било времето, когато я бе видял в люляковата гора край Етъра. Сякаш сто години бяха минали оттогава. И той кръстосваше света, верен на старата си жажда за странствуване, верен на Януда, ала верен и на своя севастократор. И понякога нощем се събуждаше и си даваше дума, че вече трябва да се връща. Ала някаква последна, безумна надежда го тласкаше напред, от град в град, от страна в страна. Той премина земята на златната орда, където татарите владееха за роби едри, хубави и руси мъже, чиито жени оставяха светлите си коси да се веят по раменете им, свободно разпуснати, като свилени мантии. Там людете си постилаха вкъщи скъпи и меки кожи и пиеха в сребърни чаши медовина… На един събор той видя прочутата дъщеря на хан Кайду, която се зовеше Агияни, а на татарски това значеше Лунен лъч. Но девойката далеч не бе тъй бледна и крехка като името си. Тя ходеше с баща си и братята си на бран и упорствуваше да не иска да се омъжи, защото не можеше да намери съпруг по-як от нея. Когато някой момък се явяваше да я иска за жена, тя слагаше условия: ако я надвие, ще я получи, а ако тя го надвие, той ще плати сто коня. Тъй тя бе събрала за дома си огромно богатство: повече от десет хиляди коня. Защото никой дотогава не бе успял да сломи силата й. Смесен с многохилядната тълпа, на един пъстър събор Добрил видя как „Лунен лъч“, след дълга и тежка борба, събори якия и напет син на памарския хан. Ала най-дълго време Добрил странствуваше в земите на хан Бату, който бе преминал с ордата си през България и отвлякъл безброй роби. Майсторът преброди цялата земя на аланите и куманите, на русите и хазарите: от Евксина до Каспийско море. Той празнува заедно с татарите в Сарай рождения ден на великата ханка Туракина, която управляваше огромната монголска империя, като наместница на малолетния си син Куюк, а в летния дворец на хан Бату той целуна ръката на самия владетел на кипчанското ханство. Мина през пустини, населени с невидими духове, които мамят пътниците към гибел, отвличайки вниманието им с грозни писъци, удар на барабани, омайни песни или тропот на незрими коне. В Персия се весели на тържествата по случай сватбата на хан Аргон и княгиня Болгара. В Китай се удивлява на черните камъни, които горят с червен пламък. В Мосул си купи рубини и дрехи от пъстър мосулин, в Багдад си взе бисер, а в страната на кюрдите му ограбиха и двете. В града Каманду той видя овце едри като магарета, глухари с бели и червени пера, чиито крачка и човки бяха алени като кръв. На краля на Балашан, който произлизаше от Александра Велики и дъщерята на Дария, Добрил нарисува портрета и получи награда мерджан, бледи аметисти и едри тюркоази, които помагаха против лошите сънища, засилваха остротата на зрението и даваха победа над вратовете. Там видя моми, които носеха шалвари, надиплени от петдесет лакти най-тънко памучно платно; в страната, където растеше „жълто дърво“, му показаха най-хубавите жени на света, в Камбалу го заведоха из градските покрайнини, където двадесет хиляди момичета продаваха любовта си на странниците чужденци, минаващи и отминаващи в безброй кервани. В земята на тангутите, която е близо до китайската, мъжете го приеха с необичайно гостоприемство: предложиха му дома и жените си, като сами, по тамошния обичай, напуснаха къщата, за да се чувствува чужденецът напълно свободен господар в нея. Ала младата съпруга на домакина и етървите й, както и многобройните му сестри, останаха дълбоко обидени и огорчени от хладното и безразлично държане на техния гост, който ги обдари щедро, ала остана безчувствен към красотата им. В замяна на това неговият спътник, един багдадски шивач, щедро използува тяхната милост, за да се не завърнат мъжете им посрамени в дома си поради равнодушието на белоликия гост. В замяна на това страната на българите го порази с нравите си, които бяха точно противните на тия на тангутите. По брега на Волга живееха люде, които някога са били поданици на великия хан Кубрат, чието име помнеха в песните си. Добрил се опита да говори с тях и при всяка сполучлива дума, която те разбираха и на която отвръщаха, и двете страни надаваха радостни и изумени викове. Българите имаха обичай да се къпят в реките, мъже и жени заедно, без никаква покривка, с невинната чистота на младенеца. Шивачът от Багдад и фрушкият барон, които странствуваха с българския живописец в дирене на по-щастлива съдба, не проумяха това и се опитаха да използуват странния навик. Фръзецът заплува в бистрите води на Волга и настигна някаква закръглена хубавица, която плетеше косите си, седнала във водата, близо до брега. Запита я нещо, погали облото й рамо. Нечовешки писък се издигна над мирната бавно течаща река. От всички страни се затекоха къпещи се мъже, които високо издигнаха юмруци във въздуха със зловещо изражение на бледожълтите лица. Бедният търсач на приключения не разбра кога биде уловен, кога го смъкнаха на земята и завързаха ръцете и краката му на четири кола, които разярените близки на хубавицата бързо бяха издялали и забили в земята. Без да слушат отчаяните викове на нещастника и молбите на другарите му, българите наточиха остър сатър и почнаха да кълцат безчинеца от врата до кръста. Така българите наказваха всеки човек, който се уловеше в блуд или кражба. Добрил се помъчи да си послужи с някои думи, които българите разбираха: тояга, бисер, болярин, сан, кумир. Той им обясни, че фръзецът е болярин от висок сан, който ще им даде много бисер, ако заменят жестокото наказание само с удари на тояга. Ала гордите жители на Волга се усмихнаха презрително. Чест не се купуваше с бисер. Дори те изгледаха със съжаление своя съплеменник от брега на Дунава, който толкова много бе променил нрава си, живеейки близо до лукавия Визанс. Трупа на фръзеца обесиха на едно дърво и го оставиха така, на вятъра и слънцето, без почитта на погребението. Ала когато на следния ден българите окачиха още един мъж на дървото край обесения, тогава Добрил и багдадчанинът побързаха да напуснат по-скоро тази чудна земя, с още по-чудни нрави. Защото новият труп, който се залюля, бе на най-мъдрия младеж на племето, който проявяваше необикновени способности. А българите не можеха да търпят помежду си човек, който се издига над другите по нещо. Те бързаха да го изпратят по-скоро на небето, за да служи богу, вместо да хаби способностите си между простосмъртните. И понеже Добрил получи премного похвали за хубавите си рисунки, шаръчията сметна за благоразумно по-скоро да напусне своите любезни, древни съплеменници, които можеха да му сторят голяма услуга по-бързо да го изпратят при бога. И като се напиха до насита на сладката, опиваща течност, която българите изкарваха от безлистното стъбло на високо дърво с листа, наредени като венец на върха му, и като си хапнаха за последен път от пърженото с рибя мас просо и печеното конско месо, те поеха път към далечната столица на великата ханка. Из гористите пътеки безвредни змии се свличаха по дърветата и се преплитаха в краката на конете им. Високите гладки стъбла, които завършваха с венец от листа, бяха пълни с течност, сладка като мед, която опиваше и развеселяваше. Дните бяха дълги, светли, без край, а нощите преминаваха като кратки мигове. Те се срещаха с дружини странствуващи люде от всички народности, които търсеха слава или богатство в приказната Монголия. Кръстосваха друма си с богати търговски кервани, взимаха участие в разни игри и надпреварвания, разменяха скъпите български кожи, получени в дар срещу дрехите, които багдадчанинът бе ушил, и рисунките, които българинът бе изписал, с храна и оръжия, скъпи камъни и коне. Нощуваха в ханове, където жълтолики моми с черни лъскави коси поднасяха някакво червеникаво, горчиво питие и раздаваха безстрастно ласки и усмивки. Ала никъде сърцето на Добрила не трепна в копнеж, кръвта му не закипя в страстно желание, което отнема разума. Той скиташе по друмищата на света, жаден за топлината на Янудината ръка, която тъй нежно можеше да гали челото му, копнееше да чуе свежия глас, който разведряваше дните му, да зърне пъстрия блясък на зениците, които умееха тъй предано да се взират в неговите, да притисне до лицето си румените й бузи… И тая жажда го тласкаше от град на град, от земя в земя, в неспокойна треска, която изсушава сърцето, тревожи духа в безплодни дирения. Майстор Добрил рисуваше, събираше дарове и похвали. Ала това не бе великото, единственото, новото, за което някога бе бленувал. Това бе занаят, майсторски изпълнен, точен и съвършен. Ала несгрян от огъня на божията искра.." Цялата книга: https://chitanka.info/text/26447#textstart

Steinkind - Wut: https://www.youtube.com/watch?v=0Sptmc3f-G0&list=LLbWOjHXlzdoER-elwuYT89A&index=349

Чудесна песен за героичната отбрана на крепостта Осовец през 1915 г.: https://www.youtube.com/watch?v=wQ5EKBmrthg

Едно достойно момиче за пример и ,бих казал, доста зряло за крехката си възраст. Патетичното заглавие на този материал не е поредното лишено от смисъл житейско напътствие, което срещаме някъде из интернет. Това са думи, принадлежащи на полковник Борис Дрангов. Бележитият български офицер ги пише в своята книга „Помни войната“ през 1916 година. Днес, век по-късно, заветът на полковника изглежда не е забравен или поне ако съдим по историята, която ще Ви разкажем в следващите редове. Средата на март е. В поредицата от дъждовни и мрачни дни, слънцето все пак намира своето място, а ние сме доволни, тъй като се намираме в любимия ни Пловдив. Тук сме, за да се срещнем с Илияна Аризанова – 17-годишна ученика от Търговската гимназия, за която знаем единствено, че отделя голяма част от времето си за патриотични инициативи. Членува в комитет „Родолюбие“ и всячески се стреми да популяризира историята сред своите връстници. Илияна не е обикновеното 17-годишно момиче. Не ни разбирайте погрешно, съдейки по очарователната й външност, нищо от това, което е типично за нейните връстници не й е чуждо. С едно голямо изключение. Онази силна, непоколебима, дори както самата тя казва фанатична, страст към историята. Питаме я къде се корени интереса към нея, готови да чуем някой романтичен разказ, напудрен с излишна доза възторженост. Със скромна усмивка обаче Илияна ни отговаря, че не се сеща за нищо конкретно. От 8-9 годишна чете исторически книги, гледа филми, слуша народна музика. На по-съзнателна възраст вече открива, че историята е „нейното нещо“ и се захваща сериозно с нея. Илияна говори с неприкрит ентусиазъм за всичко, касаещо родното минало, но един особен плам в гласа й може да се долови единствено когато разказва за комитет „Родолюбие“ – патриотична организация, популярна с възстановките на значими исторически събития. Илияна попада в комитета случайно, едва на 14-годишна възраст. Всичко започва на 3-ти март 2012 година, когато седмокласничката успява да организира свои приятели и да отиде на събитие на „Родолюбие“. Останала трогната от видяното, с типичната за нея дързост, бърза да отиде при знаменосеца и му заявява, че иска да стане член на комитета. „Представата ми за историята тогава оживя. Ако досега само съм чела за подвизите на тези мъже, тогава ги видях пред очите си и бях изключително щастлива“, споделя младото момиче. Оттогава насам нейната мечта се сбъдва всекидневно. Днес тя е незаменима част от повечето възстановки на комитета, а едно от нещата, с които се гордее е, че на изминалия 6-ти септември има честта да се въплъти в ролята на Недялка Шилева – значима деятелка на Съединението, ушила революционното знаме. Излишно е да казваме каква чест е за нея да участва в събития по случай Априлското въстание в Копривщица, както и на връх Шипка, където се пресъздават драматичните събития от Руско-турската война. „Представете си чувството – слънцето блести, виждаш единствено силуети на български опълченци и техните бели калпаци. В този момент някой се провиква „Да живее България“. Цялата настръхвам, дори в момента!“, ентусиазирано разказва Илияна. Оставаме впечатлени от факта, че тя търси носиите за възстановките сама, като в определен момент е имала цели 11, част от които наследствени, други купени, трети подарени. Искаме да разберем колко точно коства всичко това на Илияна, защото освен че отделя цялото си свободно време на родолюбието, тя е на първо място ученик и то в престижна гимназия. „Няма да излъжа, ако кажа, че в последните години се лишавам от много неща. Но не се оплаквам, не мога да си представя живота си по друг начин в момента“. Питаме я кои са „тримата големи“ за нея в българската история. Не се поколебава и посочва на първо място Георги Бенковски. Пресъздавайки живота му, гласът й почти трепери от вълнение. Възхищава се на неговата смелост, бърза мисъл и умението му да преценява всяка ситуация. Смята за неоправдан факта, че обикновено хората не оценяват достойнствата на големия български герой и той е потънал в забвение. Готова е на всичко, за да промени това. Със сигурност няма да се изненадате, че полковник Борис Дрангов пък е човекът, чийто мироглед дава сили на Илияна. „Стреми се към високо“ отдавна не е просто цитат за младото момиче, а неин девиз. Казва, че това, че днес сме свободни хора не бива да е даденост, а нещо от което да се възползваме, защото свободният човек трябва непрестанно се стреми към самоусъвършенстване. Тодор Александров е третата й любима личност, тъй като неговото дело вероятно най-добре символизира всеобщите борби на българите за освобождението на Македония. Разбираме, че през последните три години, откакто е със своите съученици в гимназия, е успяла да запали мнозина от тях по историята. „В началото ме гледаха малко странно, чудиха се защо се занимавам с всичко това, но днес нещата стоят по друг начин“, с горделива усмивка ни споделя тя. Независимо дали помага на съучениците си за уроците, застава пред дъската в свободен час или пък рисува карти, за пресъздаде бойни действия, Илияна прави това, което училището все по-рядко успява – да запали пламъка на любопитството у подрастващите. На въпроса защо прави всичко това, какъв е смисълът, Илияна се разсмива. Никога не се е замисляла за това, просто действа. „Родолюбието е основата, върху която всеки цивилизован човек трябва да стъпи, за да бъде съществена част от нашето общество“. Можем да определим този цитат като централен за мирогледа на Илияна. Тя осмисля живота си чрез родолюбието, всекидневно се стреми да прави нещо в тази посока. Страда за това, че днес българите сме се превърнали в егоисти. „Ако преди век голяма част от обществото е поставяла общото благо над личното, то днес е обратното. Всеки гледа от собствената си камбанария, не мисли за другите. За нас е много трудно да разберем онези хора и затова днес мнозина бягат от историята. Даваме ли си сметка какво означава човек да се лиши в името на родината, а още повече да лиши най-ценното – живота си? Представяме ли си какво е простият Иванчо от село да хване пушката, да не знае как да борави с нея, но да се посвети на една висша идея – защитата на своето Отечество?“, пита реторично тя. Илияна е твърдо решена да остане в България след като завърши гимназия. Но не просто, заради някаква сляпа любов към родината, напротив – тя е истински реалист за ситуацията у нас. Според нея е необходима промяна, но не очаква нещата да се подредят с магическа пръчка. „За да потръгнат нещата у нас, трябва много работа и най-важното – обединение“. Не вярвахме, че ще чуем тази почти овехтяла дума от устата на 17-годишно момиче, но тя продължава – „Искам да видя частица от морала на нашите предци и сред съвременниците ни. Искам да видя как някой е готов да отдели от залъка си за непознат, искам да видя бедния застанал до богатия, учения до неукия. Представихме Ви света на Илияна. Такъв, какъвто го видяхме ние. Най-голямото предизвикателство за нас се оказа да предадем това, което почувствахме от срещата си с нея. Защото то не се описва думи. Видяхме в очите на едно 17-годишно момиче онази воля и решителност, присъща на личности, за които често Ви разказваме. Личностите, които задават хода на събитията и остават в историята. „Щастието благоволи към смелия“ – полковник Борис Дрангов Марио Мишев Марио Мишев е на 22 години, родом от София. Той е един от създателите на проекта "Българска история", автор на две книги - "Българската история в 100 личности", "Българската история в 100 събития", както и лектор в инициативата "Да обиколим българските училища". Като студент по политология в Софийския университет, той има особен интерес към вътрешнополитическите процеси, развиващи се в България през периода 1878-1944 година. Източник: http://www.bulgarianhistory.org/rubriki/intervyuta/стреми-се-към-високото-или-историята/

Бъдещият професор Иван Шишманов като доброволец в Сръбско-българската война, 1885г. заедно със свои бойни другари. И една доста любопитна снимка - Шотландски войници, част от британския корпус на генерал Джордж Милн, пленени от българската 9-та Плевенска дивизия в битката при Дойран в Македония през 1917-1918г.

Борис Штейфон ,,Кризис добровольчества": http://www.e-reading.club/book.php?book=100366 Штейфон Борис Александрович Кризис добровольчества ВСТУПЛЕНИЕ ОБОРОНА ДОНЕЦКОГО БАССЕЙНА ВТОРИЧНОЕ ЗАНЯТИЕ ДОНЕЦКОГО БАССЕЙНА НАСТУПЛЕНИЕ НА ХАРЬКОВ ХАРЬКОВ ДОБРОВОЛЬЧЕСКИЙ ПОЛК ДАЛЬНЕЙШЕЕ НАСТУПЛЕНИЕ ОБОРОНИТЕЛЬНЫЕ БОИ НАСТУПЛЕНИЕ НА КУРСК СИСТЕМА ПОПОЛНЕНИЯ ЧАСТЕЙ ПЕРЕЕЗД ПОЛКА. ФОРМИРОВАНИЕ НОВЫХ ЧАСТЕЙ КИЕВСКИЙ ФРОНТ ЧЕРНИГОВ ПРИЛОЖЕНИЕ

Страхотна група - Токио. Първата песен е към филма ,,9 рота". Слушах я за пръв път на фенвидео на ,,Адмирал".

Един нов многообещаващ изпълнител, композиращ доста специфична музика. За жалост намерих инфо на български само тук: Адриан фон Циглер (на немски: Adrian von Ziegler, р. Цюрих, Швейцария, 25 декември 1989 г.) е швейцарски композитор, мулти-инструменталист и писател. Той е спечелил значителна популярност в интернет пространството, главно благодарение на своя YouTube канал, където публикува своите песни като използва за фон фентъзи картини, свързани с музиката. Неговата популярност стабилно расте като през септември 2014 г. той има над 290 000 абонати и повече от 80 милиона гледания/слушания [1]. Адриан композира разнообразни вокални и невокални песни. Мнозинството от песните му обаче са без вокал, тъй като той казва, че „не искам да добавям текст към песните си, тъй като мисля, че слушателят трябва да ги тълкува по свой собствен начин“.[2] Адриан използва „много стар клавирен инструмент“[3] и Magix Music Maker, за да композира музиката си.[3] Адриан няма лейбъл за своята музика, тъй като счита, че това би ограничила творческата му свобода. Въпреки че има малко знаци за внимание от страна на медиите, на него е посветена статия в списание Magix[4]. Той е известен с разнообразието на музикалните жанрове, в които композира, предимно келтска, емоционална, релаксираща, романтична, мрачна, уърлд и филмова музика. Музикална кариера След първия си музикален опит като барабанист на местна рок група на 15-годишна възраст, Адриан започва да композира собствената си музика. Поради факта, че не може да го прави в групата, той я напуска и си купува първата китара. От 2007 до 2009 г. той записва множество демо песни под името псевдонима "Indigo", в които китарата все повече бива заменена от клавирни и оркестрални аранжименти, които той започва да предпочита. През 2008 г. музиката му за първи път е пусната в света, когато той създава своя Myspace сметка .[5] След като изоставя псевдонима Indigo през 2009 г. Адриан създава своя YouTube канал и започва тенденцията да издава албуми всяка година. През 2010 г. издава два албума, Requiem и Lifeclock, а през 2011 г. Wanderer, Across Acheron и Mirror of the Night. До края на 2012 г. Адриан е издал още пет албума: Mortulia, Spellbound, The Celtic Collection, Starchaser и Odyssey. През 2013, издава Feather and Skull и Vagabond. Последният му албум, Libertas, е издаден през март 2014 г. Вдъхновение Адриан фон Циглер заявява, че вдъхновението му идва от разнообразни източници. Той отбелязва, че природата, литературата, историята, митологията, неговите емоции, неговите въображаеми светове и неговата годеница Карина са все източници на вдъхновение за музикалните му творби. Адриан и Карина (румънка, живееща в Португалия) имат връзка от 2011 г. Жанрове Въпреки че творбите на Адриан съдържат много видове музика, основните му насоки са в келтската музика, емоционална, фентъзи, релаксираща, мрачна алтернативна, уърлд, метал неокласическа дарк уейв и филмова музика, според страницата му във Фейсбук. Освен музиката си, Адриан е започнал и писането нафентъзи роман.[6] https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B4%D1%80%D0%B8%D0%B0%D0%BD_%D1%84%D0%BE%D0%BD_%D0%A6%D0%B8%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D1%80 Фейсбук страница: https://www.facebook.com/AdrianvonZiegler https://www.youtube.com/watch?v=DN1rXmZ-WhQ https://www.youtube.com/watch?v=v0y_S4yvnCc https://www.youtube.com/watch?v=Ugiw9-t70TM

Битката за Иво Джима през 1945 г. Архивни кадри:

Варварството на ИД продължава: след храма Баал групировката е взривила и три древни кули гробници в Палмира, при това ,,най-добре запазените и най-красивите", според директора на Службата за антики на Сирия. Снимка на кулите от 2010 г.: http://www.spiegel.de/politik/ausland/syrische-behoerden-is-sprengt-grabtuerme-in-palmyra-a-1051403.html

,,Марковският" артдивизион на Бялата армия, 2-то оръдие на поручик Давидов: ,,Марковският" конен дивизион: Юлия Пилаева, завършила Александровското кавалерийско училище, войник в Доброволческата армия- участница в Първия кубански поход в състава на 1-и офицерски(,,марковски"). Загинала на 20 юли 1918 г. Била е само на 18 години...

Прекрасна традиционна песен, вероятно посветена на Селската война в Германия: Landvolk Schwarz ist die Sorge, schwarz unser Brot, Und schwarz ist die Fahne der Bauernnot, Черна е грижата, черен хлябът наш насъщен И черен е флагът на селската мъка Schwarz ist die Erde wohl unter dem Pflug, Und schwarz geht der Bauer im Trauerzug. Черна е земята точно под плуга И в черни одежди селянинът в траурен марш върви x2 Wir pflügen und sähen und schaffen ohn Ruh, Wir ernten und wissen doch nicht wozu, С плуг ний ореме и сеем и наш собствен мир и покой създаваме Реколтата прибираме, но накъде не знаем Denn was wir erringen mit unserer Kraft Das wird uns genommen und fortgeschafft. Защото всичко, което с нашата сила , с пот на челото постигаме От нас то се отнема и преработва x2 Was uns die Steuer zum Leben noch läßt, das wird uns als Zinsen herausgepreßt. Което след данъците още живи поддържа ни От нас като лихви то се изстисква Und was wir verkaufen, das bringt uns nichts ein, da möge der Teufel noch Bauer sein. И това, което продадохме, то нищо не донесе ни А дяволът сякаш селянин да е би желал x2 Jetzt sind wir am Ende, wir wollen nicht mehr, Wir sind ein verzweifeltes Bauernheer Сега ний сме на предела на силите си, нищо повече не щем Една отчаяна селска войска сме ний Schwarz ist die Sorge und schwarz die Not, Schwarz ist die Fahne der Bauernnot. Черна е грижата и черна бедата Черен е флагът на селската мъка x2

Германски и български войници със картечница в окоп на Македонския фронт през ноември 1915г. Източник: Онлайн версията на сп.,,Дер Шпигел"

Една от класическите немски метъл банди:

Много добър филм за съсловието на юнкерите и кадетите. Както ще видите, в редиците им са постъпвали и младежи от простолюдието, които са имали право и на нещо като стипендия, а всички военнослужещи са получавали всестранно образование. Именно юнкерите оказват сериозна съпротива на болшевиките във т.н. Октомврийско въстание в Москва през 1917 г. и след това стават гръбнака и основата на Белите армии. След краха на СССР се правят някои опити за възраждането на юнкерството, напр. училището в Новочеркаск, като се смята, че връщането към тези традиции би решило много тежки проблеми на съвременната руска армия - по-специално тормозът над младите войничета.

Някои снимки от ежегодните обиколки на Скандинавието на последния немски император преди ПСВ, колекция на Internationales Maritimes Museum Hamburg (IMMH): Кайзер Вилхелм II на борда на яхтата си ,,Хохенцолерн", наблюдавайки Согнефьорд, в последния ден на своето пътешествие до норвежките фиорди - 25 юли 1914 г., непосредствено преди избухването на Първата световна. До него са два от дакелите му - вероятно ,,Хексе" и ,,Дахс" Танцова забава на яхтата 4 дни по-рано : 21 юли 1914 г. в центъра - Йоханес фон Карпф, командир на ,,Хохенцолерн" Пак скандинавско пътуване на кайзера, само че 1913 г. Внуците на кайзера Хубертус, Луис Фердинанд и Вилхелм, облечени като моряци, по време на пътуването до Скандинавия през 1912 г. Кайзер Вилхелм със изискани дами и господа от висшето общество - снимка от 1913 г.

Йосип Райхъл-Кир е хърватин,роден през 1955 г. в град Ширац, община Дарувар, в тогавашната Народна република Хърватия, част от ФНРЮ. Завършва икономика в Осиек, от 1981 работи в полицията, а от 31 юли 1990 г. до смъртта си е шеф на полицейското управление в Осиек. Известен е преди всичко със твърдия си пацифизъм и мирните инициативи, които предприема през пролетта и лятото на 1991 г., за да предотврати избухването на мащабен конфликт между хърватите и сърбите в Източна Славония. Стратегията му е да държи хърватските паравоенни формирования далеч от зоните, населени със сърби, срещу което получава съгласието на сръбските лидери да бъдат премахнати барикадите около тези селища. За съжаление на 1 юли същата година той е убит заедно с още двама души, докато пътува с кола за среща със представители на сръбското малцинство в село Теня. Убиецът е негов сънародник, полицаят Антон Гудел. След убийствата той бяга в Австралия, осъден е задочно на 20 години затвор. През 1995 година е арестуван на Франкфуртското летище и екстрадиран е в Хърватска. Върховният съд на Хърватия връща присъдата на първа инстанция за ново разглеждане, като през 1997 година производството е спряно поради Закона за амнистията, след което Гудел заминава за Австралия.Но през 2001 г. хърватският конституционен съд отменя решението на Върховния съд и е издадена нова заповед за арест. През 2006 г. Антон Гудел отново е арестуван и през май същата година е екстрадиран в Хърватска, нов процес започва през октомври 2007 г., който приключва през май 2009 г. с присъда от 20 години. Откъс от поредицата на BBC The Death of Yugoslavia, в който се описва убийството на Райхл-Кир :

Прекрасна песен по стихове на немския поет и национален герой Теодор Кьорнер : Trotz der Lüge - Liebesrausch ,,Опиянението на любовта": Dir, Mädchen, schlägt mit leisem Beben Mein Herz von Treu' und Liebe zu. За теб, момиче мое скъпо, със трепет лек От вярност и любов сърцето ми тупти In dir, in dir versinkt mein Streben, Mein schönstes Ziel bist du! Във теб, във теб моите стремежи и блянове потъват Защото най-красивата ми цел си ти! Dein Name nur in heil'gen Tönen Hat meine kühne Brust gefüllt; Твоето име в тонове свещени Храбрата ми гръд изпълни Im Glanz des Guten und des Schönen Strahlt mir dein holdes Bild. В блясъка на добротата и красотата Твоят светъл лик мен огрява Die Liebe sproßt aus zarten Keimen, Und ihre Blüten welken nie! Любовта от малки нежни стръкчета покълва И цветовете и не ще увяхнат нивга Du, Mädchen, lebst in meinen Träumen Mit süßer Harmonie. Ти, момиче мое скъпо, във моите мечти живееш Със сладка и вълнуваща хармония Begeist'rung rauscht auf mich hernieder, Kühn greif' ich in die Saiten ein, От мен въодушевление извира Смело струните опъвам Und alle meine schönsten Lieder, Sie nennen dich allein. И всички мои красиви песни Само теб самата назовават Mein Himmel glüht in deinen Blicken, An deiner Brust mein Paradies. Небето ми във погледите твои свети На твоите гърди е моят рай Ach, alle Reize, die dich schmücken, Sie sind so hold, so süß. Ах, всички прелести, които теб красят Са толкоз нежни, толкоз сладки Es wogt die Brust in Freud' und Schmerzen, Nur e i n e Sehnsucht lebt in mir. Гърдите ми от радост, но и от болка се повдигат Само един копнеж във мен живее Nur e i n Gedanke hier im Herzen: Der ew'ge Drang nach dir. Само една мисъл в сърцето ми таи се: Вечният порив по теб Теодор Кьорнер

Честване на Деня на българската просвета през 1941 г.

По никакъв начин не съм целял да оневинявам РККА и Сталин. Също като Ксантип аз смятам, че всички воюващи страни са вършили жестокости и престъпления. Просто съм против двойните стандарти и мисълта ми е,че постановката за добрите западняци и злите германци и Съвети изобщо не отговаря на истината. В третия източник - книгата на Кит Лоу, надълго и нашироко пише и за съветските злодеяния. Ще си позволя да цитирам и един обективен руски автор - Андрей Буровски, който посочва престъпленията и на Съюзниците, и на СССР: ,,Война не может быть школой гуманизма. Во время любой войны происходят страшные вещи и совершаются чудовищные преступления. Армия массового призыва гребет всех, включая самых отвратительных и страшных людей, — лишь бы годились по здоровью. В любой массовой армии оказываются потенциальные преступники, люди с патологическими наклонностями и одержимые темными страстями. В любой армии цивилизованного государства пытаются препятствовать военным преступлениям. Но пленные и раненые враги, как и мирное население, всегда остаются на милость победителя. Статистики у меня нет. И ни у кого ее нет. Во время войны каждая сторона рассказывала о жестокости другой, многократно преувеличивая даже то, что было. После войны победители продолжали эту политическую пропаганду. В результате мир полон страшными, как предутренний кошмар, историями о «зверствах немецко-фашистских оккупантов». Я совершенно не пытаюсь доказать, что таких зверств вообще не было. Я только говорю о том, что жестокость одной из сторон оказалась многократно преувеличена. Вплоть до откровенных фальшивок типа «плана Ост» или созданной советскими пропагандистами «памятки немецкому солдату». А жестокость всех победителей — так же многократно преуменьшена. Материалы Нюрнбергского процесса фальсифицированы просто устрашающе. Не раз подсудимые после этого процесса отказывались от своих показаний, утверждая, что эти показания выбивали из них страшными пытками. Были ли преступления нацистов? В том числе в лагерях уничтожения? Были. Но их многократно преувеличили и раздули. Что же до преступлений союзников… Ковровые бомбардировки жилых кварталов городов Германии унесли не менее 3 млн человек, из них 1 млн детей. В СССР сослали и на 50–60 % истребили 1,2 млн живших в СССР немцев. Эти люди оказались каким-то образом «виноваты» в поведении Третьего рейха. Несколько сотен тысяч человек истреблены в Восточной Пруссии, расчищенной для русской колонизации. Не менее 5 миллионов немцев изгнаны из исторической Пруссии, Западной Польши, Прибалтики, Судетской области в Чехии. Военнослужащие Красной Армии и НКВД много раз проявляли крайнюю жестокость по отношению и к немцам в оккупированной зоне, и ко всем «врагам», включая мирное население. Союзники приняли меры, чтобы их невозможно было судить. По договору о создании ФРГ, правительство Аденауэра обязалось не проводить никаких расследований и процессов о военных преступлениях союзников. Не только не сводить счеты, но и не изучать никогда ни бомбежек, ни геноцида немцев, ни «актов возмездия». Преступления союзников и СССР до сих пор покрыты мраком даже не тайны — сознательного умолчания. После войны Германию буквально наводняли отряды мстителей. Известно немало случаев, когда поляки, чехи и украинцы находили убийц своих близких и расправлялись с ними. Западная пресса и писала, и сейчас пишет об этом достаточно свободно, тут нет никакого секрета. Случалось, мстители убивали вообще первого попавшегося под руку эсэсовца и вообще любого воевавшего немца. Полякам не позавидуешь: их истребляли и нацисты, и коммунисты, и бандеровцы. Но и поляки крайне жестоко поступали с чехами в 1938 году, захватывая Тешинскую область. И выселение немцев из Западной Польши, из Поморья, из Данцига-Гданьска и Вроцлава-Бреслау сопровождалось страшными жестокостями. Чехи? На их совести немецкий погром в 1938 году. И убийства спасителей Праги, солдат Русской освободительной Армии. Бандеровцы? Зверства их по отношению к евреям и полякам превосходят всякое разумение. О палачах из Прибалтики, об истреблении политических врагов Тито, о геноциде сербов хорватскими усташами уже писалось. Если пользоваться не сказочками пропаганды, а исследовать реальность, приходится сказать: к сожалению, во Второй мировой войне нет ни одной политической силы, которая имела бы право на белые одежды тех, кто не запятнал себя преступлением." ,,Великата гражданска война 1939-1945" Част II Глава 16 http://www.e-reading.club/chapter.php/127909/298/Burovskiii_-_Velikaya_Grazhdanskaya_voiina_1939-1945.html

,,Този, който умре достойно и с чест, ще живее вечно." Фран Кръсто Франкопан, хърватски бароков поет, представител на известния аристократичен род Франкопан.

Когато става въпрос за престъпленията на победителите във Втората световна война, се посочват само тези на СССР. Налага се представата, че Западните демокрации- на първо място САЩ и Великобритания, в този най-кървав конфликт в световен мащаб са един вид силите на доброто и правдата, те са били човечни и хуманни, не са извършвали жестокости и са се ръководили от морални подбуди. Така ли е обаче в действителност? Целенасоченото бомбардиране на немски градове Според научният труд Hellstrom: the Death of Nazi Germany 1944-47, ВВС на Съюзниците бомбардират съвсем умишлено жилищни площи на германски градове като Берлин, Вюрцбург, Кьолн, Хилдесхайм, Хамбург, Нюрнберг и т.н. с цел тероризиране цивилното немското население и сломяване на духа му. Бомбардирани са освен това паметници на културата - дворци, замъци, църкви, културни учреждения, също болници и училища. Всичко това по международните конвенции представлява военно престъпление и престъпление срещу човечеството. Жертва на въздушни атаки стават дори три града на неутралната Швейцария. ,,Goodrich mainly focuses on Dresden, one of the last German cities to be firebombed. Many residents believed it would be spared, owing to its culture treasures and role as a hospital city for injured civilians. Dresden had no defense installation, major factories or air defenses. Owing to the absence of anti-aircraft weapons, the Allied bombers could fly low enough to target fleeing civilians and hospitals designated with a large red cross on their roof. The Red Cross later estimated that the Dresden massacre killed 300,000 – 400,000 civilians." Изтребването на немските военнопленници в пряко нарушение на Женевската конвенция След края на войната немските войници, пленени от Съюзниците, биват затворени в концентрациони лагери, където са подложени на нечовешки условия, въпреки че съюзническите военнопленници са били третирани добре от германците. Главен инициатор за това е Дуайт Айзенхауер, който умишлено обозначава задържаните като Disarmed Enemy Forces (DEF), за да не бъде обвързан от Женевската конвенция, която урежда третирането на военопленниците -POWs, и умишлено отказва на Червения кръст да получи достъп до тях и да снабдява затворниците с храна..Лагерите представляват обикновени палатки или бараки, оградени с бодлива тел. Затворниците не разполагат с места за миене, а и не достига място вземята, което може да се използва за тоалетна. По думите на заключените, лагерът Райнсберг не е ,,нищо друго, освен гигантска канализационна тръба, където всеки може да се изхожда точно там, където стои." Отделни части от лагера в Бад Кройцнах представляват ,,буквално море от урина", в което войниците са принудени да спят, а тоалетната хартия се е превърнала в дефицит, като задържаните вместо нея са принудени да ползват немски банкноти. Но много по-ужасен е недостигът на храна. Дневната дажба поради огромния прилив на затворници е един хляб на 25 човека. В Бад Кройцнах няма хляб 6 седмици, тъй че когато той се появява, настава смут. До този момент ежедневният рацион се състои от,,3 супени лъжици зеленчуци, една лъжица риба, една-две сини сливи, лъжица сладко и четири-шест бисквити.В Бад Херсвелд задържаните получават дажба от 800 калории, докато една пета от тях заприлича на скелети. За да допълнят оскъдната си храна, затворниците започват да се хранят със всякакви ядливи треви, обичайно явление става супа от коприва и глухарче, приготвена на лагерен огън. Мнозина копаят в земята за търсене на репи и ги изяждат сурови, което води до вълна от дезинтерия. На следващо място липсва вода и хигиенни условия. ,,Ние пиехме от собствената си урина, ужасна навкус. Но какво трябваше да направим?Някои лежаха на земята и я облизваха, за да получат малко влага. Аз бях толкова слаб, че можех да стоя само на колене, когато накрая ни дадоха да пием малко вода. Мисля, че бих умрял без тази вода, а от Рейн ни делеше само бодливата тел." В Бад-Кройцнах на 56 хиляди човека има само един водопроводен кран, а в Бюдерих, пет водопроводни крана за 75 000 задържани се включват само за един час всяка вечер. Когато питат американския комендант защо затворниците страдат при такива нечовешки условия, твърди се, че той казал: ,,За да загубят вкус към служене в армията веднъж и завинаги." Смята се, че в британските, френските и американските лагери умират между 800 000 и 1 или 2 милиона немски военнопленници, макар някои автори да смятат тези цифри за завишени. Репатрирането на съветски граждани и хърватски военни и цивилни Съгласно договореностите от Ялта, през май-юни 1945 г. Съюзниците предават на Сталин един милион съветски военопленници, съветски граждани, също и власовци и други руснаци, воювали на страната на Хитлер. Известен е примерът с казаците при Линц в Австрия, където една част от тях се самоубиват. Сред предадените има и руски белоемигранти, напуснали Русия по време на Гражданската война, които нямат нищо общо със съветското гражданство или с колоборационизма. Репатрирани са и 4000 съветски дисиденти от Америка. Част от тях са разстреляни от НКВД, а друга са изпратени в Гулаг. Паралелно англичаните връщат на партизаните на Йосип Броз Тито хърватски бежанци - военни -тн.,,домобрани", но както в случая с руснаците и много невинни цивилни - жени и деца. Впоследствие мнозина от тях са избити в т.н. Блайбургско клане и хвърлени в масови гробове. Изнасилванията Противно на общоприетата представа, американците не остават по-назад от съветските войници в случаите на сексуално насилие в края на войната и началото на окупацията на Германия- при превземането на Щутгарт те изнасилват немски жени в метрото на града. На тези събития е посветена книга на немската историчка Мариане Гебхард. Както пише Ганчо Каменарски ,,Тя твърди, че до 1955 г., когато Германия отново придобива суверенитет, обект на сексуални посегателства са станали около 190 хиляди германки, като преобладаващо те са извършвани преди и непосредствено след края на войната. Авторката основно подкрепя своите твърдения със стотиците сведения, които събират баварските свещеници през лятото на 1945 г. Архиепископът на Мюнхен помолил католическите свещенослужители да събират информацията за придвижването на съюзническите войски и преди няколко години архиепископството публикувало извадки от своя архив. Например свещеник Михаел Мерксмюлер от село Рамзау, разположено не далеч от Берхтесгаден, на 20 юли 1945 г. е записал: „Изнасилени са осем девойки и жени, някои пред очите на своите родители.” Отец Андреас Вайнганд от малкото селце Хааг на Ампер, разположено северно от мястото на сегашното мюнхенско летище, записва на 25 юли 1945 г.:”Най-печалното нещо по време на придвижването – три изнасилвания. Тяхна жертва станаха една омъжена жена, една самотна и една девойка на 16,5 г. Тези изнасилвания бяха извършени от много пияни американци.” Отец Алоис Шимл от Моосбург записва на 1 август 1945 г.: „По заповед на военните власти списък на обитателите с указване на тяхната възраст трябваше да бъде окачен на всеки дом. Не е трудно да се познае резултатът от тази заповед... 17 девойки и жени бяха откарани в болница – те бяха изнасилени веднъж или няколко пъти ... Достатъчно ли са доказателствата? Общата сума не е резултат от старателни изследвания в архивите на страната, защото те липсват. Това е по-скоро екстраполация. Гебхардт изхожда от статистиката, че онези 5% „деца на войната”, родени от неомъжени жени в Западна Германия и в Западен Берлин през 1945-а и близките няколко години, са резултат от изнасилвания, защото след това ражданията от самотни жени рязко намаляват. Това са 1900 деца от американски бащи. Гебхардт приема също, че средно на 100 случая на изнасилване се пада едно раждане. Така се получава числото 190 000, което е твърде хипотетично. Американският професор по криминалистика Робърт Лилли прави своя оценка, изучавайки случаите за изнасилване, които са разследвани от американски военни съдии. Към ноември 1945 г. документирано са извършени 11 хиляди сериозни престъпления от сексуален характер. Естествено е много повече, особено преди края на войната, изобщо да не са регистрирани. Гебхардт е права в едно отношение: прекалено дълго в историческите изследвания доминиращо положение заемаше идеята, че е малко вероятно американски войници да извършват изнасилвания, защото гладните немски жени сами искали да легнат с тях." Според много изследвания изнасилванията са най-жестоки там където са най-големи културните различия между окупаторите и гражданското население. Показателен е примерът с деянията, извършени в Бавария от войници от колониалните части на френската армия. По думите на англичанката Кристабел Биленберг живяла в село във Шварцвалд ,,мароканците опустошиха цялата долина". После те биват сменени от сахарци, които ,,пристигнаха в нощта, обкръжиха всеки дом и изнасилиха всички жени на възраст от 12 до 80 години." В Тюбинген мароканските войскари изнасилват жени и девойки от 12 до 70 г.. Използвани източници : Hellstrom: the Death of Nazi Germany 1944-47 (book review) Dr Stuart Jeanne Branhall Spiegel: Американски войници през 1945 г. са изнасилили 190 000 германки - статия на Г. Каменарски в Блиц Кит Лоу ,,Жестокий континент. Европа после Второй мировой войны" ПП: Това само част от престъпленията, ще се радвам, ако някой, който знае повече по въпроса, се включи в темата.

Африкан Петрович Богаевский ,,Ледяной поход (Воспоминания 1918 года)" : http://militera.lib.ru/memo/russian/bogaevsky_ap/index.html Содержание Часть первая. Поездка на Дон с фронта Глава I. На Дон Глава II. В Новочеркасске Глава III. Вступление в командование Ростовским районом Глава IV. Месяц в Ростове Часть вторая. Первый Кубанский поход («Ледяной поход») Глава I. Выступление из Ростова. Станица Аксайская. Переход в станицу Ольгинскую. Реорганизация Добровольческой армии. Отношение к ней казаков. Приезд в Ольгинскую походного атамана генерала Попова. Решение двигаться на зимовники. Общее настроение донского казачества Глава II. Уход из станицы Ольгинской. Первый переход. Ночлег в станице Хомутовской Глава III. На Кубани Глава IV. Станица Кореновская Глава V. Станица Усть-Лабинская Глава VI. Станица Некрасовская Глава VII. Переход из аула Шенджий в станицу Ново-Димитриевскую.«Ледяной поход». Бой за станицу. Остановка в ней Глава VIII. В Ново-Димитриевской Глава IX. Взятие станиц Григорьевской, Смоленской и Георгие-Афипской Глава Х. Переправа через реку Кубань. Бои под Екатеринодаром Глава XI. Решение Корнилова атаковать Екатеринодар. Бои 29, 30 марта. Смерть полковника Неженцева. Последний военный совет в жизни Корнилова. Его смерть утром 31 марта Глава XII. Смерть Корнилова Глава ХIII. Вступление генерала Деникина в командование Добровольческой армией. Наш уход из-под Екатеринодара. Колония Гначбау Глава XIV. Переход через железную дорогу у станицы Медведовской. Подвиг генерала Маркова. Станица Дядьковская. Раненые. Снова на Дон. Окончание 1-го Кубанского похода Барон Алексей Павлович Будберг ,,Дневник белогвардейца": http://militera.lib.ru/db/budberg/index.html Содержание От редакции. («Харвест»). О роде Будбергов. Hoaxer 1917 1918 1919 Александр Петрович Филимонов ,,Кубанцы (1917–1918 гг.)" http://militera.lib.ru/memo/russian/filimonov_ap/index.html Содержание Об авторе I. Кубанские казаки и государственный переворот 1917 года. Организация власти на Кубани II. Последние дни на Кубани перед «Ледяным походом». Генералы Корнилов и Деникин Примечания