Втори след княза

Имам предвид симетрията при живите организми и социалните, в частност семейните отношения.

ЛЮБОВ ПО БЪЛГАРСКИ Един българин отишъл в публичен дом и видял обява за френска любов, шведска любов и пр. Попитал за „българска любов”, но мадам не била запозната и като израз на добри чувства го приела да й покаже българската кама- сутра. Момичетата чакали с нетърпение да научат за новия асортимент. Когато мадам се показала, те я наобиколили с любопитство. „А, обикновено …, само дето не се плаща” казала тя недоволно. Може това да е еснафски, предбуржоазен морал, в който пари се дават с огромна душевно терзание. От друга страна обаче, упоменатият Бай Ганьо не приема любовта с жена като стоково отношение. Половите отношения за него са половите връзки между животните в стадото му, а не връзката му с продавача на сол. За мен съпружеските взаимоотношения са отношения на равнопоставеност. Съпругата не е моята изтривалка в любовта, тя моя другарка, половинка, спряга (онази Сивушка, с която сме в един впряг) или другата нишка, с която спрегнати правим конеца и връвта здрави. За илюстрация на тази връзка най- добре ми подхожда отношението ляво- дясно. Всеки десняк, било мъж или жена по- лесно държи брадва в дясната ръка, а пък кърмаче в лявата- за да може дясната да го храни. Има действия, в които на лявата ръка е по- удобно и в други- на дясната. Има моменти, когато едната е по- болна, тогава другата я отменя, натоварва се повече. Има действия, при които не могат една без друга- „едната мие другата, а пък двете- лицето”. С две ръце можеш да опънеш платната и да разменяш стоки, да зидаш дом и да доиш кравата, да воюваш и прегръщаш по- пълноценно. Знаем, че жените и мъжете не се развиват едновременно, и в една възраст момичетата щръкнат над момчетата, а в друга младежите тръгват като върлини. После и с възрастните е така, кризите и стабилните етапи са в различни моменти, което пък дава възможност на семейните да се подкрепят при преодоляването им. Накратко, както човек може да живее с една ръка, но с две е много по- добре, така и бекярът може сам, но семейно се живее много по- пълноценно. *** Когато влязох в църквата, богомолците се бяха стекли за служба. Мъжете гологлави, жените с покрити глави. Мъжете отдясно, жените отляво. Отгоре благосклонно гледаха двете очи на Отеца с триъгълния нимб, а отпред Исус бе разтворил две ръце на разпятието да прегърне тези свои боголюбиви чада. Самият Той сякаш проповядваше: - Вървете по пътя към доброто и не се отклонявайте ни надясно, ни на ляво, защото който тръгне само наляво или само надясно, той в кръг ще се върти, а който в колебание се люшка ту наляво, ту надясно, той прилича на пиян и несвестен. Да гледат очите ви в една посока, и лявото ви око, и дясното, за да виждате пътя си ясно и да премервате стъпките си точно. Когато стъпвате напред уверено, кой ще каже „Левият следва десния” или „Десният следва левия”? И нека левите не ритат десните, нито обратното. Нали в един ден само прохождащото се научава да не се спъва, а вие, разумните не правете от глупост като прохождащите. А когато орете, и когато тъчете, нали ралото и совалката водите ту- наляво, ту- надясно, а работата ви, като и животът върви по реда си? Не пренебрегвайте и не презирайте нито тези, които са ви отдясно, нито тези, които са ви отляво. И още, като ви казвам, земята и наляво и надясно е ваша, аз ви казвам Цялата. Поради това, съберете се, вие отляво, съберете се и вие отдясно, защото само така е цял човешкият род. Прави се думите „За да полети птица до небесата, да стигне свода и по- горе и двете криле са й нужни. Силни еднакво и здрави еднакво.”, не се пилейте в раздори и сговаряйте се, както едната ръка винаги е готова да помогне на другата. Ценете и лявото, и дясното, и женското, и мъжкото. Знайте, и аз, когато помазвам, наливам елея в лявата шепа, свита като майчино лоно, а с дясната топвам и помазвам. Но знайте също, че аз не ще бъда нито в дясната, нито в лявата ръка, но в елея, който ще докосне и благослови и двете. Така и вие знайте, че силата ви не е нито отляво, нито отдясно, но в съдружието, което е благословено. Свещеникът мрънкаше равномерно, свещиците трепкаха, а на мен ми стана душно, объркано, като да съм се събудил. Излязох навън, наложих си шапката и си помислих за любимата с топло чувство в гърдите. Вече, когато искам да изразя взаимната помощ, получаваната подкрепа, редуването на натоварването от съпрузите, свивам пръстите на ръката без показалеца и средния, и с тях, сочещи надолу, имитирам ходене. Това е моят жестов знак или ритуал за магическо олицетворяване на семейната общност, свързаност и взаимоотношения. П.П. като младоженец исках да съм водещ, динамичен, един сновящ навън като електрон, с характера на кучето, а съпругата ми да си седи в къщи край огнището като котка, като кротък протон в ядрото. После видях в колко ситуации съм по- уязвим, пък и жената спокойно се изява като равностойна на мъжа, така че усещането ми за съпружество се промени. Как ли ще бъде накрая? Колко променливи са определящите поведението ни митове.Z

НЕ БЯГСТВО ОТ СВОБОДАТА, А ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ НА ВРЪЗКИТЕ Когато Фром говори за бягство от свободата, има предвид, че освободеният от всичко човек е самотен и търси отново някакви зависимости. Моята представа, породена от мита за взаимоотношенията в кристалните вещества, е че Фром некоректно разглежда един етап, поставяйки самотата като начало. (Този неуместен въпрос за Началото е пораждал доста небивалици в Книгата на евреите, а и в днешната наука). Всъщност това е момент от дълга, предълга верига и бидейки сходен с много други не е волево бягство, а принуда на обстоятелствата. Именно чрез мита за кристализацията стават по- ясни недотам ясните психологически постижения. Основна причина за връзките между атомите/молекулите/хората е енергията в средата. Колкото по- значима е енергията във веществото, толкова по- слаби са връзките. По- динамични, подвижни, стават атомите, молекулите, хората. Те прекъсват своите досегашни връзки, твърде слаби за да ги задържат при така получената енергия. Това състояние може да продължи различно време в зависимост от условията. Впоследствие, при настъпване на обстоятелства при които енергията спадне, частиците отново се свързват помежду си. Енергията за техните движения е намаляла дотолкова, че силите на привличане отново надделяват и те се свързват с околните. Едно по- сложно обяснение включва и това в каква структура и с кого се свързват, но нека науката разкаже това за минералите, пък митологията ще го пригоди за хората. *** Молекулата Тошо беше от рода на Натриевия хлорид. Баща му беше обикновена сол, братята му бяха обикновена сол, дори и прадядо му, когото единствено помнеха възрастните беше обикновена сол. Никой не знаеше предисторията на това, как бяха попаднали в това море, но тук живота им течеше съвсем разводнен. Отвсякъде ги блъскаха чуждите водни молекули и ги откъсваха един по един, вливайки ги в своите потоци. Тошо беше семействена молекула, не му се пребиваваше сред чужди, но можеш ли да имаш свой кът и да си сред близки в този ламтеж за повече и повече, сред тази динамика, в този водовъртеж? Както е известно, моретата са мащабна и инертна среда. Почти навсякъде е едно и също. По границите обаче, в най- дълбокото дъно и по бреговете, на плитчините, нещата бяха по- различни. Понякога се случваше да се откъсне от морската шир малко- една лагуна, една локва. Енергията правеше чудеса с водните молекули и те направо преживяваха метаморфоза- политаха. Направо изчезваха и Тошо усещаше едно спокойствие и мир, светът ставаше по- бавен, имаше досег със своите и радостта му беше безмерна. Тъй като не търпеше кой- знае колко енергия, Тошо се утаяваше в мътната луга и блаженстваше като прасе в тиня. Когато водата съвсем пресъхнеше, можеше да се срещне с други от своите и да са заедно- милиони и милиони. Подредени, блестящи на слънцето като Ахилови войници. Тогава изпитваше радост, а може би аз си интерпретирам така чувствата му, може би в блестящата морска шир се чувстваше по- добре- да обикаля света, да чувства промените с цялото си молекулно тяло. Знае ли някой? Когато обаче водният кръговрат отново изсипеше кофа вода от небето или сърдита вълна пометеше преградата на локвата към морето отново настъпваха другите времена. Отново се мятаха вълни в които бяха смесени вода, газове, соли. Отново Тошо се радваше на движението или съжаляваше за връзките си, а може би обратното. Времето минаваше, морето се променяше, а Тошо с него. Живот.

"Страхливият" Галилео, в изгнание написва прекрасни научни трудове. Смелият Джордано в огъня на кладата защитава безкрайната вселена. Види се има място и за загиващи, и за спасяващи се, стига делото им да е важно и оценено. И в Освобождението едни загиват, други строят Нова България. Ценни са и едните, и другите, стига да е за доброто на страната.

Много благодаря. Понякога харесваме един букет, само защото ни е пленило цветче от него.

ЗИМАТА Представяте ли си каква е била температурата в дома на Кай, когато затоплял монета на печката(!) и я лепвал на заледеното отвътре стъкло за да се разтопи едно кръгче, от което да поглежда към Герда? Много зими са минали от тогава, не зная дали днес в страната на Андерсен и Снежната кралица има такава мизерия. Хората вече имат средства и начини да преодолеят зимните несгоди, но най- леко все пак се постига това там, където няма зима. Елините са ходели с по един хитон зиме и са полагали усилия да развиват културата си, докато народите от земите на Борей са блъскали бронзови и железни брадви по стволовете, че да преживеят във фъртуните. Дали обаче пигмеите на Кико сред полуделите богове са осъзнали, че могат да инвестират във философия, опазени от заплахата на студа и са се наели да правят култура? Сигурно навсякъде по света и във всички периоди е имало свои проблеми и чумата по Периклово време да е била тъкмо защото в споменатата страна няма здрава зима, която да изчисти бацилите? Ето че сама по себе си зимата е и мъка, и благословия, която можем да приемем и да се подготвим за нея с нужната предвидливост. Всъщност, аз не искам да пиша за такива тривиални неща като туршии, гориво, топлоизолации. На ума ми е кризата, която настъпва в живота на всички индивиди и организации, а митът за Зимата е само образ, който може да ни подпомогне да решим своите си проблеми. Когато Ботев говори за кризата на Османската империя, той е саркастичен към онзи, на когото е достатъчно парче сланина, няколко глави праз и топла соба. Той знае, че има хора, които така ще преживеят съдбовната и смъртоносна политическа зима. На това войводата противопоставя своя жизнен пример и обреченост да тръгне с гняв срещу „политическия студ, литературната мъгла, революционната виелица, индустриалния сняг, економическото пиянство и белите, черните и сивите цариградски вълци”. Много пътища, много и различни зими. *** Дядо Христо беше препатил мъж. Беше водил чета в Балкана, беше заточеник в Диарбекир, над него беше висял клупът на бесилката, а отзад в него се беше прицелвала пушка. Въпреки всичко беше оцелял. Имаше си поука от премеждията и както за себе си, щом му поискат съвет, разправяше все за зимата. Дошъл при него бай Петко. Угрижен, омърлушен, нито му се пее, нито му се смее. Дядо Христо му разправя „Ами ти, бре Петко, какво си се омъглил като Амбарица? Жалиш се, че няма полза от делата ти. Каква полза да има, щом се опитваш на сняг да сееш? Напролет- ся, стана. Сега зима дойде. Чак като се изпразнят хамбарите, ще се съберат работници. През това време наточи сърпове, потегни ралото, купи плуг или други потреби. Подготвяй, подготвяй! Ако ти дарба само сеенето, а зимата се проточи, друг ще засее, ти му остави нужното.” Чул, че Любчо- даскалчето, се оплаква от учениците, че са непокорни и не залягат първо да изучат важното за живота, ами надигнали глави, викат, че са зрели и искат да поемат сами в живота, ама са неопитни, само мъка на себе си и на своите ща докарат. „Криво ми е за него- рекъл.- Остарял е, та е забравил, че зимната пшеница кълни по- рано. Няма какво да се грижи. И под студовете ще оцелее. Дебел сняг, дебел комат.” Пейо писарчето се бил угрижил, не му върви и туй- то. „Недей, бре сине- казал му.- Не си туряй мъка на сърце. Тунджа и тя, като стане голям студ- замръзне. После сама си разчупи леда. Знаеш ли каква е тиха зиме? Шарлан, а не вода. Чака да се съберат водите от Балкана. Чака. Тихо, тихо, под леда. Умее да чака тя... Ама да знаеш каква е весела и бъбрива като блесне слънцето!” Нахвърлил се Стефчо- Тарикатчето, френктерзия да става. Дядо Христо рекъл за него: „Бива, защо да не бива. Когато пролет тръгне, и лале да садиш, и жито, и праз, всичко никне. И гащи да садиш, гащи ще поникнат. Ама като дойде зимата, да му мисли на кого ще ги продава. Нашите селяни аби носят, праз ядат. Да не се сърди после, че за добро го е мислил, пък главата му пукнали.” Завайкал се попът, че селяните не се черкуват, че ги мързи под кръста да дойдат, а душите си на дявола продават. „Прав е, рекъл,- Не ходят. Ами той с какво ги стопли? Душите им премръзнаха, завалиите. Какво добро видяха, кое слънце спря на техния сокак? Като отидат при него и все- „Грешни сте, Кайте се!”. Абе, тя и баба Иванка знае. СложИ на светличко, на перваз цветето. То само и към зимно слънце ще тръгне. Кажи им за любовта, за надеждата Божия, да им е зАветно и сигурно при тебе, пък тогава сами ще те търсят. Като станат дълги нощите, аз събера внуците наоколо, огнището пука, те се топлят един- друг, аз им разправям чудни приказки за юнаци и току виж заклюмали успокоени. На другата вечер, рано- рано „Дядо, дай приказка”. Идат децата.” Кметът имал препирня с цинцарчето, че рекло да не стои в село, малък бил алъш- вериша. Дядо Христо отсякъл. „Ще си иде кмете. Да си иде! На щъркелите караш ли се кога си тръгнат? Такава им на търговците породата. Ходят където има дребни риби по локвите. Ти искаш на тебе, да служи, той- на себе си. Лястовицата, под стрехата ти, твоя дом ли зида или своя? Заесени ли, фръква си.”. Като тръгнаха по едно време през село хайдуци, той си почисти пушката и отиде при кмета. - Кмете, зиме като озвереят от глад вълците, какво прави добрият овчар? - Ами, кажи ти, дядо Христо? - Едно време прадядо ми им носеше далеч някоя овца, да се заситят, да не нападат стадото. Дядо ми направи плет, да не влизат при добитъка. Баща ми ги гонеше с нож и пламтящи главни. Пък аз си купих пушка, събирах другите овчари и правехме потеря, доде ги изтрепем. Ти кое ще правиш? - Ами, ще помисля, дядо Христо. - Мисли, мисли, ама по- бързо, че на момчетата отвън да не им досади. - Защо така, бре хора? Недейте и вие да се овълчвате. - Дядо ми против вълците кучета пращаше- и те са от вълчата порода, кмете. По едно време у тях имаше едно представено да слугува момиче, добричко дете. Дядо Христо му рекъл: „Не тъгувай, дъще, за вашите. Ти си ни като кокиченце. Ние не сме за тебе свои, не ти е топло тука, но ти не се оставяй на мъките. Прави нещо което да ти спомня за дома. Пей си твоите песни, ший си твоите везби, направи си хубави за тебе и лъжиците, дето миеш. Светът няма да стане по- добър, ама на тебе ще ти е сред своето хубаво. Виждала ли си кокичето, чедо? Отвсякъде сковано, а то гиздавичко, хубаво. За кого? За себе си.” Попитал го Сиромах Пере посред зима какво да направи, за да презимува. Дядо Христо го поканил край огъня в къщи и му отговорил: „Да беше тревичка, до сега да си под земята. Да беше жаба, до сега да си се научил да мръзнеш и да се съживяваш. Да беше птичка, да си в по- топли страни. Да беше мечка, да си натрупал, натрупал и в топло да спиш. Да беше куче, да си си намерил господар, да му се въртиш в краката, а той да ти хвърля по нещо. Да беше вълк, да си вече в глутница, хем да се топлите, хем да ловувате. Да беше крава, щях да се погрижа, ама ти мляко не даваш. Богат да беше, да ти е пълен зимника, мен нямаше да питаш. Служба да служеше, царя щеше да питаш. Поп да беше, Бога щеше да питаш. Щастливо женен да беше, никого нямаше да питаш. Пък ти си сиромах, една колиба имаш, дърва не си запасил, стока в трема нямаш, занаят и доходи нямаш. Какво да ти отговоря? Да ти кажа „Направи солиден дом! Запаси се! Имай приятели и роднини! Работи и продавай!” Не става. ПросИ Пере! Ако те наемат- работи, ако не - открадни. Божия твар си Бог ще ти прости и ще те научи по- добре.” После му рекъл да разрине снега до портата, нагостил го, мушнал му и за децата, пък и дребна пара, а после го проводил. „Пере, Господ или жена ти те научи да дойдеш при мене?” „Жената”- рекъл оня. „Сполучил си и с постеля, и със завивка”, му казал дядо Христо на изпроводяк. Събрали се момчетии, надумват се да бият кмета, революция ще правят, войвода си избрали дори. Пък той- кмет като кмет, нито по- добър, нито по- лош. Какво да искаш от него? Дядо Христо казал: „Не знаете ли, че пред Коледа на младежите нещо им прещраква? Да грабнат по една тояга, пък да хванат през баирите. Русалии му викат на това, Сурвакари пак им викат. Да се понаправят ден- два на страшни, да срещнат друга дружина, да се сборят, да се охладят. Да ударят по една тояга на кмета и съселяните за здраве, а ние да приготвим колаци и нещо друго да се откупим. Редът е такъв. Нищо няма да стане, ама джумбушът трябва да си мине по реда. Като дойде работно време, тия войводи сега, ще са най- отзад. Хайде да видим сеира, пък и да сме там, да не стане някой сакатлък”. Не така говореше, когато нещата бяха сериозни и ставаше дума за общи неправди. „Няма зиме, няма лете, няма ден, няма нощ! Хора, будете се. Черни, бели и сиви вълци са станали изедниците. Сам човек не може да им се опре. Събирайте се, да мислим, да говорим, да правим нещо. Човешкият ред от човеци се реди, от човеци преправя. Пък ако трябва и пушките чистете, ножове точете, че накрая може- с ножа по главата”. Един фабрикант специално дошел при него, като при ясновидец. Попитал го как да посрещне кризата. Дядо Христо дълго мълчал, но му отговорил. „Ти си мисли, какво ще продаваш, но дано късметът ти помогне. Притчата за мършавите крави не върви при вас- фабрикантите. Ако някак си предугадиш какво няма да стигне или да откриеш нещо, което ще започне да се търси… но това не ми е по силите. Ще ти разкажа как баба Марта подкрепила един сиромах. Тя го харесала, защото само той й се кланял като дошло християнството. Казала му веднъж „Ти си сиромах, няма от какво да спечелиш, но това лято събирай тръне.” Послушал я той, за присмех станал в селото. Като минал Малкият Сечко и дошла Бабата, засипала света със сняг. Студ сковал всичко. Свършили запасите от сено, от слама, от всичко. Богатите идвали с кесии пари, поне тръни да купят, да не им измре стоката. Сиромахът се замогнал и не преставал да се кланя на закрилницата си. А ако можеш със свой ум само, опитай и дано ти е на късмет.” Препатил човек беше дядо Христо, вечна му памет.

Благодаря. Колективните митове са функция от личните. Публикуваните имат по- висок коефициент/множител, ако са докоснали повече хора. Още веднъж, благодаря.

НЕОБХОДИМОСТТА Не става мит от математическото „необходимо и достатъчно условие”, нито от философската необходимост, под която всъщност разбираме закономерност. Това са научни термини. Аз ще разгледам онази необходимост, дето е свързана с труда и усилието. Необходимостта, за която казваме „необходимия човек”, „необходимост от храна”, „необходим ремонт”, „не сте извършил необходимото, колега”,необходимо е изкуствено дишане”, „адски ми е необходимо”. Явно, от самата дума е, че пред нас имаме някакво препятствие, което не можем да обходим. Няма заобиколни пътища за да се справим с него и трябва да го сложим най- напред в дневния си ред. Това е едно пространствено, видимо обяснение на думата и ни дава начална основа за разбирането му именно като нещо от изключително значение, от първа потребност, задължително, неизбежно, съществено, нужно, непременно и неотменно, незабавно и включва дори думи като несесер (Nécessaire фр. необходимо) като нещо, което трябва да ти е постоянно под ръка, съдържащо средства за решаване на ежедневни потреби. Разбирането на тези синоними като гнездо дават облика на синкретичното „необходимо”, нещо което е по важност, време и място непосредствено пред разрешаване. Нещо абстрактно, което изисква да направим друго нещо- реално. Тъкмо в това, че действията ни са насочени към избор на пътя за преодоляване на необходимостта се проектира свободата на волята. Необходимото се явява в ролята на проблем, мотив, подбуда, но нашата реакция е индивидуална, свободна и резултат на избор. Пак отбелязвам, че не разглеждам философското разбиране за необходимост и това ще илюстрирам с пояснението- Ако режа клона на който седя, аз ще падна и това е философската „необходимост”, но за мен лично това никак не е необходимо и мога да го избегна чрез разумно поведение. Няма повече да коментирам тази необходимост, означаваща „закономерно следвана от… и задължително условие за…”, тя не е мой приоритет. Митовете, които лично аз имам като разкриващи що е то необходимост и даващи ми предписание какво да правя са следните. На първо място усвоената от нас българите от училищната скамейка приказка за неволята, в която и познанието, и умението идват с проблема, и с онази невидима неволя, която някои чакат като идване на Годо. Ние обаче знаем, че Годо никога няма да дойде и е най- добре да си плюем на ръцете и да свършим това, което Господ в кошара не вкарва. Това е първото видение за едно земеродно, силно и непредсказуемо божество, което е парадоксално страшно именно със своето отсъствие. Вторият мит, който ми влияе е почерпан от вица за българинът, служещ на кораб на Великата Британска империя, който превозвал кралицата. При неважни обстоятелства тя паднала зад борда. Капитанът извикал „Голяма награда за този, който спаси Нейно величество”. Никой от екипажа не помръдвал, уплашени от вълните и акулите. В един момент се чул плясък и скоро матрос Ганев доплувал със спасеното величество. „Вие българите сте изключителни герои”, промълвила кралицата. „Така е- отговорил матрос Ганев -обаче м… му на този, дето ме бутна”. Подобно е и преживяването на Исус, който моли да го отмине горчивата чаша, но неговото е по- смирено и предсмъртно, докато нашенското е дейно, активно, надвиващо в условия немислими за другите. Безбожно и богоборческо. Все едно Иисус да би викнал „Да, Аз съм Агнецът, но мамицата ти, о, Господи!”. Звучи много по български, нали? Сигурен съм, че така е изглеждала и неволята, която е подбуждала за победа българските войни в началото на 20 в., пък и в други времена, защото независимо от амбициите на владетелите, простият селянин е бил този, който държи оръжие в ръце и смело сърце сред незащитени гърди. Вероятно след гърма на победите и той си е казвал „Че сме герои, герои сме, но м… му на този, дето ни вкара в тази война” А сега малко ще генерирам митове за тази Необходимост, Неволя или което и да е от синонимното гнездо. Образът, който ми иде на ум е на моята баба, отгледала пет живи деца. Ще рече била вечно заета и всичко, което е правила е било невъзможно за отлагане или обхождане. Дошли някакви езически празници. Вълчяци ли, мишяци ли, дни в които не бива да се вкарва гребен в косите за да не настъпят много вредоносни последици. Дъщерята на баба Необходимост се възпротивила на сутрешното сплитане и излязла с този митологичен аргумент , че децата разправят, че така и така, щяло да е много страшно, ако на този ден да се сресва човек, на което суровата майка, която не търпяла несвършена работа, казала: „ Не ги слушай, това е за залудните хора”. От тогава религиозните и езически ритуали в дома ни се извършват само когато сме залудни, когато няма нищо необходимо за вършене и довършване, и само тогава можем да се отдадем на удоволствието от празника. Нашите ангажименти, свързани с реалността, винаги ще са с предимство пред тези, отнасящи се към иреалното. Баба Необходимост не познаваше спокойното напътствие, когато трябва да се свърши нещо. Единствените изрази тогава бяха „тЪрчи” и „бЪрже”. Не казвам, че всички от рода са ги усвоили в ежедневния си живот, но всички знаят, че щом има да се върши нещо по необходимост, то се върши незабавно, бърже и с търчане. А иначе баба Необходимост никога не командваше с крясъци. Просто, когато застане пред тебе, ставаш послушен и гледаш с четири очи. От това, което трябва да се свърши не можеш да избягаш.

Благодаря, че ме четете. Мисля, че публикацията тук е приличен успех, а читателите са достатъчно. Зарадвах се на оценката ви и това е хубаво, нали?!

ЕВРЕИТЕ Този обичан от бога си народ е с много спорно мнение сред хората. Сега отношението към него е мерило за цивилизованост и демократичност. Аз също не мога да го пропусна, макар, че имам много недостатъчни контакти за да имам изградено преобладаващо мнение. Всъщност това е именно част от митологията. Ако познаваш достатъчно едно явление, това е наука, ако боравиш с „разправят”, „чувал съм, че”, „в Книгата пише…” това си е митология. И така, аз ще боравя с чуто от другиго. Един от оформящите предубеждението ми разкази е следният: По време на Втората световна война, в едно село били евакуирани евреи. Предстоял Великден и бабите се заели да месят козунаци. Напълнили с бухнало тесто съдовете, а то като в приказката преливало и преливало. Тогава се обърнали към евреите, да им услужат със съдове. Онези им предложили нощно гърне. Незлобливото отношение на местните било, че евреите са много нехигиенични. Чистосърдечни, те не си и помислили, че идеята може да бъде да се оскверни свещения хляб. Наистина, това е чуждо- съвременно тълкуване, но не мога да си представя евакуирани, които носят цукало да не разполагат с тава… Пак така не мога да се нарадвам на дружелюбното и гостоприемно отношение на своите. Друг разказ свързан с евреи е за раздавани през купонната система след същата война одеяла. На ред пред нашите било мъхесто, наеопоскано от молци одеяло. Взели го те, но една еврейка се примолила и й го дали в знак на приятелство. Следващото било жилаво, трайно и изтепано, но в никакъв случай мъхесто. Това одеяло, с приписаната му история, се пази и до днес, като в него има пак двусмислие. Дали нашите са били изхитрени от еврейката или тя самата в хитруването си е взела нещо нетрайно и само на вид привлекателно? Моят досег с евреи е беден. Закачал съм една- две еврейки, но те не са ми позволили по- значително сближаване, така че не мога да твърдя нищо. Единствено мога да споделя една, отново двойствена случка, от живота ми, която шеговито пренасям върху този народ. Купих си евтино компютър втора ръка. В него бяха съхранени файлове, филми и документи, отнасящи се за Третия райх. Бяха много интересни. Подразбираше се, че бившият собственик е синдикалист и евреин. За да не бъде на открито, скътах компютъра в тясно място и почти след няколко дни той изгърмя. Диск, дъно, пълен крах. Едното обяснение беше, че съм го бутнал на място с недостатъчна вентилация и е прегрял. Може пък и от него си да е, в стенд- бай режим някои правят пакости. На мен обаче ми дойде на ум и другата идея- „Много са хитри тези евреи, бе. Да се отърве от компютъра само дни преди да се скапе”. Това по себе си е нелепа, за мен смешна идея, която аз запазих и споделям именно като такава. Та, по отношение на моя персонален мит за евреите, който вече ви разказах, мога да дам и някои пояснения: Фамилните ни предания не съдържат нещо антисемитско. Недостатъчното познаване на този етнос го прави различен от моя, българския. Първата реакция за опознаване- чрез сближаване с младите еврейки е допълнила чувството за дистанция. Социалното мнение за евреите като нехигиенични и като хитреци е възприето и съществено определящо при интерпретиране на събитията от личния живот. В мита ми за евреите не са отразени библейските митове, които, общо взето, добре познавам, но от тях ми се е наложило едно доста негативно мнение, че Лотовите дъщери, най- почтени в Содом, са доста изпуснати, че Давидовото племе доста жестоко се е отнасяло към необрязаните, сред които съм и аз, а Мойсей след като написал „Не убивай” избил доста евреи. Все пак, у мен има достатъчно разум за да преценя, че библейските митове се отнасят към съвременните юдеи толкова, колкото онези за Троянската война към съвременните гърци. Така моята лична митология изразява само различието, но е бедна от към това, кое и доколко е различното. Естествено това не ми пречи да съжителствам безконфликтно с Исаковото коляно в редките моменти, когато това се случва по същия начин както с Измаиловото или което и да било друго.

СТЪПКИ КЪМ СВЕТЛИНАТА В мрака на Темната дупка над Лакатник, където нямаше Аристотелеви сенки и Фаустовски кучета седях и се вглеждах в прозрачността на Жековото езеро, неподвижната вода на което изобщо не променяше пречупването на охрестите цветове на дъното под лъча на прожектора ми. Гледах сякаш вечното мълчание и неподвижност. За мен, предпочитащия шумяща с безброй мелодийки при всеки пад вода, това беше като снимка. Подвизавах се в запечатания свят на нищото. Една метафора на смъртта. Нищо! Не помръдват никакви флуиди, всичко тленно се е разградило и не съществува. Само пръст, влага и спарен въздух. Дойде ми на ум, че предвиждам края, в оня смисъл, че го виждам преди самия него. Настоящето на двадесетгодишният, насред бъдещето на предстоящото нищо. Помежду тези събития имаше някакви тридесет, четиридесет или шестдесет години, които, дано се случи, ми принадлежаха. В този момент имах спокойствието да намисля с какво да ги попълня. Така или иначе, годините трябваше да минат. Може да са еднообразни, може по принуда, но мога пък да си избера нещо, което би ми било полезно или приятно. Не мислих дълго. По това време, както всеки младеж пишех поезия. Реших, че това е доста извисяващо душевно и е по силите ми. За друго изкуство не чувствах необходимата дарбица или поне чувство, че е занаят и ми е по силите. При това поетите в моето въображение бяха все млади и вдъхновени. Така запълних плановете си за близкото бъдеще, до 25 да речем. Следваше време, отдадено на семейство и труд. Семейство с деца, разбира се. Който не остави поне деца, какво изобщо е оставил? Трудът пък бе онова задължително действие, което всички живинки повтарят с всяко поколение, та мен, като човек ли да подминава? Трябваше да постигна и нещо обществено полезно. Всеки човек трябва да допринесе нещо за обществото в което живее. Александър строил градове, Каракала- бани, вярващите- църкви, венецианците- мостове, Сали Яшар правил каруци. Всеки трябва, ако не се смята за изхвърлен от обществото да изпълни някакъв дълг към него. Нещо веществено или да отслужи някаква обществена длъжност в интерес на обществото. Това към 40- 50, хайде нека са 55. J После може философия. Успешните философи са възрастни. Имаш опит и виждаш ясно и миналото, и това, което е, и това, което те чака. Премислих тогава и прецених, че планът е достатъчно кратък и така да се каже, в реален времеви мащаб. Мислих си „Изпълним или не, нека го имам, пък после ще видим какво ще се случи” По някое време, след като поседях още, вгледан в пещерното езеро чух стъпки. Проблясна светлина и дойде друг турист. Той поздрави. Отговорих му. Не го виждах добре, нали знаете, че като ти свети в очите, не виждаш добре какво има зад светлината. Попита ме накъде съм и аз казах, че ще се изкачвам. Той порови с носа на обувката в камъчетата по пода и каза „Аз съм за надолу. Всеки си има път, ти вече знаеш своя. На добър път!” След това лъчът му се премести и той си тръгна. Аз се понадигнах и моето изкачване към дневната светлина започна. Минаха години. Мина времето за поезия- поети, поетеси, четения, възторзи. Мисля, че добавих към литературната ентропия депозитните екземпляри, които прашясват в Народната библиотека. Създадох семейство. С две деца, такава беше модата. Пак според обичая се разведох поради „несходство в характерите”, което също беше модният израз. Полагах труд за обществото, плащах си отчисленията и данъците, дори станах малък началник. Че и домоуправител бях. Захванах и философията (без правото) и гледам, четат ме хората… Което е до днес, свършено, несвършенообобщих: Не е важно с какви постижения, срокове и самохвалства минаваш пътя си. Важното е да извървиш стъпките си. Нито ще те похвалят, нито ще те наградят, нито ще те забележат и запомнят. Просто трябва да изминеш пътя си до светлината.

ХАЙДЕ и НЕ МЕ ЗАКАЧАЙ. Енергия и маса в двумерния континуум Те били двама. Единият енергичен, другият инертен. Където и да били, винаги единият се противопоставял на другия. Нелепа история. Примерно енергичният казвал „Хайде да се движим!”, а инертният се прозявал и викал „Не ме закачай, де”. Първият го ръчкал, бутал и тогава вторият малко по малко се раздвижвал. Започвал да действа, ангажирал се с идеята, така да се каже. Първият, вятър го вее него, току измислял ту друга посока, ту имал идея да се свърши нещо друго и пак „Хайде”, ама за другото. Вторият сърдито отвръщал „Не ме закачай, де” и си продължавал това, с което се бил хванал. Явно се различавали много в обичаите си, в нравите или пък по природата си, но когато били заедно се получавало нещо, вършела се работа. Много необичайна двойка били енергичният с неговото „Хайде” и инертният с „Не ме закачай”. Нормално е, че щом останели по сами, работата спирала. Инертният като че замръзвал. Не помръдвал, карал с това, което му дарявало небето. Прашясвал като изоставен скрин. Студувал, но как да се сгрее? Нали знаете, човек се стопля още докато цепи дървата, а не чак като ги запали. Като е неподвижен, на едно място му спират всички искри за живот. Другият пък все хвърчал насам, натам. „По задачи”, казвал той, но нямало нищо видимо. Само когато блъснел някого, ама съвсем случайно и пътьом се разбирало, че нещо е станало, и че съществува. Най- неестественото, защото те били толкова различни, че в нищо не си приличали, било това, че когато дълго са сами започвали малко по малко да се държат и като другия. Може да се каже, зараждал се другият в недрата им. Примерно инертният. Лежал неподвижен, студувал, а в него нещо неусетно отначало, но все по- силно му казвало: „Самоунищожаваш се! ХАЙДЕ свърши нещо. Размърдай се.” И това си било негово „хайде”, зародило се вътре в него. Предполагам, лесно е да се разбере, че ако си натрупал в безделие бая меса, отвътре ще ти дойде да станеш да ги подкрепиш с нещо. Другият пък, дали от умора или от изчерпване, ставал (малко пресилено е, но нека го кажем) по- улегнал. Започвало да му се иска да не променя нещата, да не го закачат. Наистина тези му решения не ставали съвсем материални, но все пак могат да минат за такива. Аз съм склонен да твъдя, че всеки „търчи- лъжи”, когато е укроти и изстине става практичен. Даже познавам един, който все се разпореждаше, препираше се, сновеше насам- натам, но когато овдовя започна да се застоява в къщи, взе да му харесва пропуснатото спокойствие, а веднъж го видях да си простира и чорапите. Дори разправял на съседи, че завил изгорял бушон и в къщи му светнало. Тук малко ще се помъча да уточня. Ние си мислим, че да викаш „Хайде” е лесна работа, че това е само да сочиш с пръста си и да не похващаш нищо със същия пръст. Светът се пълни постепенно с такива и дори учените прогнозират, че един ден ще има само вождове и нито един индианец. Само палци, сочещи във всички възможни посоки, без поне пет събрани, да донесат една кофа с вода. Ентропия. Аз не мога да си представя това. Всеки ентусиазъм изстива. По естествени причини се появява онова бавното, методичното, инертното, което предпочита покоя (до време, естествено) и което расте и расте в своето пренебрежение към хайде- то. Засега проблемът е друг. Има толкова насъбрала се инерция, че каквото и да опиташ,все срещаш съпротива. Едва си започнал да правиш нещо, а всяко нещо става с хора, и тяхното „Не ме закачай” ти убива всяко движение. То е като да се опиташ да прокараш през графит или оловна пластина квант светлина. Сигурно можеш да се справиш, ама ако впрегнеш толкова енергия, че да унищожиш и пресътвориш света, но всеки си има ограничения. Една кибритена клечка не може да стопли шепи, та камо ли да разтопи ледените шапки на полюсите. Мисля си, че вариант А е да ровичкаш малко по малко, като тънък лазерен лъч, а вариант Б е да се впрегнат много енергии, та да подпалят задниците на тия, дето все викат „Не ме закачай”. Все пак, няма да твърдя, че и свят само от ентусиасти е нещо добро. Знаете, започват конфликти, сблъскват се интереси, Става нажежено до непоносимост. Това са вълни, потоци, триения, гръмотевици. Може би с такива движения се местят планини и континенти, но кой би казал, че щастието е в това?

УСЛОВНОСТИ Митовете се зараждат от реални факти и се отнасят за реални неща и лица Това условие- за истинност, е въпрос на съгласие, както и следващите. Никой не може да спре фантазията и родените от нея неистини. „Аз съм ва`ща леля” казваше по неволя героят на един мюзикъл и твореше мита за себе си. Колко му е да си измисля Крали Марко с невероятни сили и Шарколия, прескачащ от баир на баир. Това условие май е напълно излишно, но така ми се иска митовете да се формират от факти, а не от измислици. Митовете се определят от средата „Ако ще е вода, да е в стомна” казва една българска поговорка. Дали ще открием при това мислене божество на морето в нашата митология? Съвсем различно е при морските и островни народи. На север няма митове за бамбук и палми, на юг- за елени, теглещи шейни. Югът разказва за лъвове и хиени, северът за вълци и мечки. Изтокът за маймуни, западът за чичнили и лами. Кой би разбрал мит извън познатата среда? И кой би го приел като значим за себе си и рода си? Митовете се оформят в дейността по удовлетворяване на потребностите Естествено е да откриваме митове за страховете на търговци при търговските народи и за трудностите пред занаятчии при занаятчийските, митове за чудновати риби при народите от крайбрежията, митове за горски духове при тези, които си изкарват прехраната със сеч и въглищарство, митове за полски митологични същества при земеделските народи? При това, за да бъде приета една история, един мит, тя трябва да е за нещо значимо. Какво по- значимо от препитанието и продължаването на рода? Митовете не се отнасят за свръхзначими явления, тези остават недостъпни за оприличаване В наше време има митове за Енергията. Има енергийни вампири, има магове, които дават „добра” и отнемат „лошата” енергия. Има места и тотеми- енергийни източници. Масата, материята не са популярни. Да не говорим за скоростта на светлината. Те са умонепостижими и не могат да бъдат оприличени и митологизирани. Митовете се раждат и усвояват в условия на несигурност Когато времето е спокойно, обяснимо, човек не се нуждае от друго, митологично обяснение. Достатъчен му е здравият разум за да намери зависимостите между явленията. Казано другояче- представете си кога се разказват приказките? Дали когато е светло, ясно и хората са заети с привичния труд или когато нощта прави нещата непонятни, започват да се чуват и привиждат страховити сенки и шумове, а хората стоят безделни и уплашени?

ЛИЧНА МИТОЛОГИЯ Едва наскоро ме увлече въпросът за митовете, които са в мен. Не като някакви архетипове, а като критично преценени и одобрени образи, влияещи върху изборите и оценките ми. Мит и мистично Наистина, в детството си съм бил предпазван от наивни митове и не приемам божествата присърце. Именно присърце, защото съм се запознал с тях и съм ги приел като съществуващи за някого в съзнанието. Намирам божественото за някак си мистично и не винаги свързано с конкретен мит, поради което не това ме занимава. От поведението на близки зная, че са искрени християни, без да познават митологията на Библията, просто приемайки една по- горна и невидима сила за съществуваща. Мит и страх Дистанцирам или по- скоро диференцирам и страховете от митовете. Страхът от високо, от стихии, от големи неща или бързи движения, от силни звуци са ни вродени, те могат също да пребивават без митове. Стихиите, пък и нещата изобщо стават мит когато са свързани с някаква история, разказ. Когато са персонализирани с някое божество дори може да се комуникира с тях, като се спазват все пак нормите за общуване с много висшестоящ. Това вече са митове. Е, опазен бях от митове и страшилища в стихиите, от разкази за изумяващи чудеса и превъплъщения. Единствената за мен персонификация на злото, страшният човек с когото се въдворява дисциплината в детския ум бе някой си луд, когото не познавах и не съм виждал, със случайно име. В някои култури се е наложил Сатана, а в моя детски ум някой си Керто. В ония времена имало и такова име, но то види се не е достигнало популярността на колегата му. По късно рационализирах и образа на Торбалан. Осмислих го за себе си като лошият човек, който идва с торба да събере непрогледналите котета и палета и да ги разтреби. Предполагам в детските очи това е било непредотвратимата съдба, която изведнъж отнема толкова нежните и невинни създания, която кара да се лутат и вият кучките и котките с провиснали цицки. Ами ако този същият събирач на невръстни хване и дете? А? В педагогическите си усилия родителите ми не викаха Торбалан за помощник. Естествено нямах и личен Спасител. Не можах да повярвам в Символа на вярата, което не е толкова осъдително. Не можах да приема твореца, който решава да издави сътворените дишащи и прогледнали същества както прави Торбалан. Още много негови дела не харесах, така че ги оставих със сина му на богоизбрания народ. Обяснението по аналогия с образи предхожда рационалното. В приказките, които слушах и четях, наистина имаше змейове, но те бяха до един победими. Позитивно време! Един змей на Марк Твен дори надвиваха с пожарогасител. Най- близо съм бил до митологичното, когато кръговете от челядинки, с по- тучна трева по тях, ми бяха обяснявани от баба като игрища на самодиви, на тях се въртели магическите им хора. Тази култура на митичното въображение, която баба ми предаваше, вече не беше съвременна и я пропуснах като едро сито. Рационалните обяснения бяха достатъчно ясни и категорични.Това се отнасяше главно до природните, но не и социалните явления. Все пак, от безкрая на явленията рационалното обяснение бе отделило вече една част, като я бе лишило от митологичното и ни я представяше кратко, ясно, с математически символи. Много други явления и днес чакат своето обяснение и все още се възползват от красотата на митологичния разказ. Бързам да кажа, че това са етическите норми, социалното, психологическото. Казано с училищен жаргон митовете са в основата на «разказвателните предмети», докато рационалното е подредило вече природните науки. Зодиакалните знаци Първият мит, който, мисля си, успях да преборя бе за тайнствената сила на зодиакалния знак. (Е, може би не съм го преборил съвсем). Леките издания се надпреварваха да ме убеждават какъв съм и какъв не съм. В моменти на смазано самочувствие, на обърканост, аз им се доверявах, защото представяха моя зодиакален знак цялостен, с много положителни черти. Когато се намирах в ситуация на сигурност и увереност, обаче, виждах цялата несъстоятелност на вкарването на човек в тясната раковина на зодията. За да надвия тези внушения избирах да се вслушам в съветите на случайна зодия. По- късно установих простата типизация в тези писания и след като анализирах настроенията и желанията си четях тези зодии, които ми подхождаха на момента. Както вече всички са се убедили, това бяха общочовешки черти, които няма как да не съответстват на индивидуалния характер. Митът за зодиакалният знак се разсипа в много черти, които са ми присъщи, а същевременно са подчинени на различни знаци. Когато всичко ме обяснява, нямам нужда от единствено обяснение. Източният хороскоп изоставих по друга причина. Някак си възмутително ми беше да съм маймуна, кон, петел или свиня, тъй като се гордеех, че съм човек. Може би в своята наивна классификация на човешкото поведение нашият предтеча е наблюдавал тези маймуни, коне, петли и свине, оценявал е техните добри и лоши черти, съставял си е мнение за поведението им. Впоследствие е описвал другите използвайки това познание или пък е избирал за себе си един предпочитан комплекс от характеристики, като е приемал за свой тотемът на маймуната, коня, петела или свинята. Обричал се е на този положителен образ за цял живот. Аз избрах за себе си да бъда човек. Доколкото мога да бъда хитър като маймуна, достоен като кон, дързък като петел и попиващ всичко като свиня. Нито е лесно, нито е много успешно. Не всеки е като Брус Ли, който според противника си е ту змия, ту петел, ту разярен тигър. Обаче пътят е този, конкретната съвкупност от черти определя по- точно човека, отколкото принадлежността му към един клас, принадлежащ на краен брой сглобени вече образи, изградени от същите черти. Библейските и Християнски митове Митовете от Библията преживях с интереса на читател, попаднал на добър разказвач. Да не ги приема дълбоко ми помогна случая- не бях впримчен от църква или някой амбициозен мисионер. Особен ме отблъсна натрапеното чувство за вина. Не се чувствах виновен за това, че баба Ева с другаря си напуснали рая, нито за това, че Отецът е дал Сина си на разпятие. Към Първородния грях се отнасям не по- критично отколкото към навлизането си в полова зрялост и първите мокри сънища. Смятам ги за част от живота, при това не най- греховната. Не се почувствах по- длъжен и от това, да се държа вежливо с един бог, който в гнева си към хората предпочита да удари невинния си син, вместо тях. Помогна ми и една друга приказка- етнографско изследване за племена, разделени на кланове. Ако настъпи напрегната обстановка между мъже от двата клана, прието е мъжете да хвърлят копие към сестрите си, т.е. в същия клан. Това се обяснява с риска от межкукланова война за мъст, която би погубила племето. Не са един и два случаите в които бащи, притискани от висшестоящи, да реализират премълчаната агресия в къщи. Трябва ли детето на такъв баща да се чувства виновно? А защо да се чувствам тогава виновен, щом Йехова е решил да убие с чужди ръце Сина си, за да избегне по- големи беди, да бъде низвергнат примерно? Другите религии не постигнаха повече в ума ми. Възходът на проповядване на източните религии ме запозна повърхностно с Буда Гаутама, а съседството с Мохамед. Опитах се да си представя и обобщен трилик Бог, съчетаващ трите религии, но не стигнах до никъде. Оставих и Тримата в миналото- при техните поклонници. Българските митове Можеше този абзац да остане празен. Не чувствам близки всеобясняващи митове, даващи ни пример и тълкуващи поведението на нас, българите. Историческите личности определено ми допадат. Има за тях разказ и поука. Противопоставяли са се на силни и коварни империи, и ни дават смелост да надживеем бедствията. Обаче тези митологеми някак си изпитват силно противопоставяне днес. Биват вулгаризирани и подлагани на оспорване. Царете по принцип загубиха притегателна сила като модел на поведение. Колко близък може да ми бъде този, който властва над живота и смъртта на хората? Който си мери силата с мощната армия на съседа? Борис Кръстител бил избил семействата на противниците на покръстването. Хубав пример на християнска беззлобност, няма що! Иван Асен бил опрял България на три морета. Ами добре. Аз не мога да се поуча от него, от мен не зависи съдбата на страната, та ако оженя сполучливо дъщеря си да увелича размерите й. Мога да се поуча да увелича собствените си имоти чрез добра женитба на децата, но де ти в 21 в. такива послушни и следващи моя интерес деца. Общо казано, „С малко един самодържец може да бъде пример за един труженик”. Никой шеф не обича независимостта на зависимите, силата им, неподчинението на подчинените- Симеон Велики не е пример за Симеон Неизвестни. Светците, по разбираеми причини не бяха от моята митологична среда. Не вярвах в Божиите чудеса, не одобрявах пустинничеството и като великият шоп предпочитах да съм под манастирската лоза с добрия игумен отец Сисой (не бих искал да оскърбя монашеството, свещеничеството и отшелничеството. Просто са встрани от интересите ми). Партизаните и героите на социалистическия труд, които бяха в пропагандираната митология на социализма приемах някак дистанцирано. Да, знаех, че са добри хора, някои много читави, но това не бяха моите герои. Те бяха представени като по- изключителни от моята скромна личност. Между мен и тях беше сукнената покривка на президиума. Не станаха мои и целулоидно- дигиталните идоли на секс- насилие- поп&рок-а. Те се държаха ексцентрично, търсеха отличието, разграничаването, авангарда… не бяха от моя свят. Останах сам. Митовете и кумирите рухнаха. Да преподредя своите митове Искам сега, сам да избера своите митове. Метафорично казано, пред мен е глината, от която аз, човекът, ще меся богове. Още не съм решил какви. Дали познати, реплики на срутените или нови? Дали мои или неусетна проекция на обществен натиск? Не зная.