К.ГЕРБОВ

Студията е написана по повод съмненията, че съществуващият превод на латинският текст на съдържанието на договора, приведен в съчинението на Мартини Санути, е неточен. Използван е повода и за авторов анализ на този неодооценяван извор, водещ до разглеждането на причините за сблъсъка между Йоан Асен и Теодор Комнин в нова светлина.

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА

1. Преводът и коментарите на договора

Превод на договора от Васил Гюзелев

Други прочити на договора

Коментар на превода и другите разчитания на договора

2. Мирните отношения между България и Латинската империя са традиционни след 1213 г.

Договорни отношения на България с Латинската империя от 1213 г.

Договорни отношения на България с Латинската империя от 1221 г.

Договорни отношения на България с Унгария в 1213-1228 г.

3. Участието на цар Йоан Асен в изпълнението на договора

4. Съдбата на договора

5. Резултати от договора

Пренасянето на мощите на света Параскева-Петка в Търново

Разширяване на българските земи в 1230 г.

Надписът в търновската царска църква „Св. 40 мъченици”

Кой какво е знаел за договорите на латинците с Йоан Асен и Жан дьо Бриен

Бележки

Студията е в прикачения файл: ioan_assen_i_latincite.pdf (изтегля се след регистрация)

Иванко Тертер: Това, че няма споменаване на държава, вид народност и др. в "именника на БЪЛГАРСКИТЕ канове", може да означава само едно - че е за вътрешна българска консумация този летопис, където много добре се знае за коя държава, народ и владетели става въпрос.

Да разбирам ли, че „Именникът” е бил учебник за първи клас в училището на Наум Преславски и това, което е било неясно за ученика, му го е обяснявал учителя, някой средновековен Иванко? Сега ми става ясно защо чак в 20 век са почнали да учат учениците да казват "Аз съм българче" - в ІХ в. те са си знаели това, без да го декларират.

протобългарин: Турчанинов разчете в надпис от Салто-маюцката култура израза алануй-кан, алански кан. П.Добрев, който в този форум много не долюбвате, аз също не съм му почитател, просто преписа Турчанинов в своята "Каменна книга на прабългарите" и съобщи за този факт.

Машалла на Турчанинов, за Петър Добрев вече писах, пък тази книга е една от многото на Добрев, които не съм чел.

В "Именника на българските ханове" се споменава следното:

Цитат

Тези 5-има князе управляваха княжеството на отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. А след това дойде отсам Дунава Исперих княз. Същото е и досега.

"5-има князе" се отнася за кановете от Авитохол до Безмер-Баян.

А този откъс от "Именника" много добре показва, че Българска държава по тези места е съществувала - само че - малко по на север.

Това, че князете били канове, превод от старославянски на развален тюркски ли е?

Къде в „Именника” се споменават думите „държава”, „българи” или „Българска държава”?

Galahad: Така както е на снимката първата буква ми прилича на "М". Но може и да е "И" - изображението е твърде малко и ми е трудно да преценя.

Тъй или иначе когато има съкращения или буквите са цифри се използват такива означения отгоре.

Ето Тома Неверни за какво става дума.

По-скоро на година ми прилича обозначението намиращо се най-горе на кръста в Балчик (казвам прилича, защото наистина са 4 но не са свързани). Тъй като снимката е малка не мога да го видя много добре, пък и не ми остана много време да го повъртя с филтрите. Не знам защо от тази част няма детайлни снимки в галерията на сайта на фонда.

Това го бях обяснил и показал в другата статия за кръста. Най-отгоре е Пилатовият надпис на Христовия кръст INЦI („Исус Назарянин, Цар Юдейски”)

Иванко Тертер… Трябва да знаете, че от Трансалпинската земя , прогонени от Лайкон войвода /Владислав Влайку/, при нас пристигнаха някакви волахи, а именно Стойкан, син на Драгмер, сина на Война от Лайота; Данчул, роден брат на някогашния комит Неег; Войк, син на Радул и Селибор; особени приближени на Лайкон войвода… Или ако Лайкон войвода ни обижда, по какъв начин да се подготвим по отношение на тази страна /Трансалпинската/, или какво трябва да дадем на тях /волахите/, понеже до нас пристигат слухове от страна на Лайкон войвода и турците, за които се казва, че са съюзници. Добавя се това, че Лайкон войвода се установил в Никопол.

Този въпрос е засегнат във „влахо-българските грамоти” – там се засягат обвиненията на Сибинците, че Александър воевода се е съюзил с турците, за да нападне Унгария. (Тоя Лайкон не ще да е Владислав, но нямам време да правя справка в "грамотите"). Пак от тези грамоти се вижда, че по-нататък Никопол действително става Влашко. В английската статия в Уикипедия за Иван Срацимир се казва, че Владислав помогнал на Срацимир да се освободи от турците, но той останал под силна унгарска зависимост. Излиза май, че и унгарците са участвали съвместно с власите, за да освободят вече своя Видин.

Все по-вече се убеждавам, че Никополската битка не е била, за да ни освободят от турците, а те – унгарците и власите, да ни владеят.

Замислям се, дали да не се заема сериозно с тези въпроси, защото нито Милетич, нито Коледаров са си направили труда да преведат грамотите и да ги съпоставят с реалните събития. Ама те не са и познавали достатъчна добре историята на Унгария и Румъния. Може би сега, с Интернет, грамотите могат да се разберат по-добре. Много сме се заблуждавали, че в ХІV в. сме били голяма сила,че Влашко ни е имал страха и са били наши протежата. Изглежда, че в съюз с Унгария, Влашко е било по-силно от нас.

Малко пояснения за втория кръст

Прибързано се изказах, че Петър Добрев е оценил втория кръст като български, защото първия път прочетох бегло в книгата на П. Добрев, че на него имало монограм на Йоан Шишман. Добрев има стара снимка на кръста, от която се е опитал да разчете надписа. И успява да открие думите СОБОРУ, БУЛГ, ОЛТИНА, КЪЛУГЪРИ, АНУЛ, което го навежда на мнението, че писмеността е „класическа старобългарска”, но „езикът в надписа е старорумънски влашки”.

Най-отдолу на кръста, Добрев разчита четирибуквено съчетание, което приема, че е годината 6879 от Сътворението на Христа или 1371 по днешното летоброене. Затова и констатира: „датата 1371 показва, че той е един от най-старите надписи, оставени на влашки език”. Първите два реда според Добрев са били старателно заличени, но си личал монограма на Иван Шишман. По този повод е и заключението на Петър Добрев:

„Тези особености подсказват, че българският царски герб не се е появил случайно върху този голям и величествен влашки кръст. Една от причините за това може да бъде възцаряването на цар Иван Шишман, друга възможна причина може да бъде решаващата роля, която българският цар е играл в едно изключително важно за власите събитие - основаването на самостоятелната влашка църковна епархия в Северинското банство отвъд Дунава (днешна Олтения). Според проучванията на Иречек за това допринесли твърде много добрите отношения между България и Влашкото воеводство и особено огромната помощ, която бан Владислав оказал още преди възцаряването на цар Иван Шишман в съвместната борба за освобождаването на Видинското царство от Унгария и възстановяването на властта на пленения цар Иван Срацимир. Конкретните подробности около участието на Иван Шишман в това събитие, което станало малко преди смъртта на баща му цар Иван Александър, не са напълно изяснени. Но от това, че на този кръст, направен наскоро след победата над Унгария, са нанесени едро буквите Ш и Р, образуващи герб на Иван Шишман, личи, че към него власите са изпитвали твърде голямо уважение. Не следва да се забравя също, че по онова време влашките воеводи са считали българските царе за свои по-старши братя. Но в по-късно време, когато споменът за тези далечни векове е избледнял, нанесеният на кръста български царски герб е предизвикал явно ревност и негодувание у някой румънски царедворец. И като резултат от това е бил унищожен не само гербът, но и пояснителният текст край него и чрез това е била осквернена не само българската, но и румънската историческа памет. Този кръст показва колко е грозно да се посяга на миналото с нечисти ръце.”

От снимката, която показвам, се вижда, че „годината” ІWOO (ако става дума за година) не е разчетена правилно – „І” не може да „6000”, защото е „10”. По-скоро ІW и буквата след него (вероятно N) си е титула на румънските воеводи. Целият ред с ІW , където се вижда и буквата „тита” (четвъртата буква в годината), като след нея май има „Е” и т. н., например може да се разчете „ИОН ТЕОДОСИЙ” (Teodosie). Той е бил воевода на Влашко само през септември-октомври 1521 г., но това не пречи да е побързал да си издигне кръст по това време.

КЪЛУГЪРИ пък, което Добрев счита, че това са си истинските калугери, също е румънско име. Има Влад Кълугъри (Vlad al IV-lea Călugărul), който е бил влашки воевода в периода 1482-1495 г. След Теодосий има друг, Кълугъри, също Влад, но и Драгомир, Vlad (Dragomir Călugărul), влашки воевода през октомври-ноември 1521 г.! Май Теодосий и втория Влад Кълугери са били съвоеводи?

Румънската история е не по-малко объркана от нашата (там има куп Владовци и Радувци) и за пореден път виждам, че много трябва да се внимава с нея. Но че на втория кръст е имало монограм на Иван Шишман, едва ли. Този втори кръст трябва да се намира в някой музей в Румъния, щом са го прибрали в 1940 г. и копирали (така мисля) за модерния паметник. Интересно как ли са го разчели румънците?

Твърде съмнителното разчитане обаче, на Петър Добрев, което за разлика от разчитането на първия кръст, който е още в Балчик, не може да се опровергае убедително, показва, как от такива подхвърлени идеи се е създал мита за България на север от Карпатите в ХІV в. С този мит Петър Коледаров написа цяла книга, която Петър Добрев обилно цитира в новото си творение.

Авоцитат

В новата си книга П. Добрев освен че настоява, че кръстът в Балчик е български, но и иска румънците да върнат другия подобен кръст, който е бил поставен в двореца и който те отнесли в Румъния в 1946 г. Добрев.

Извинявам се за написаното, плод на беглият ми първоначален преглед на книгата - то не е вярно. След като прочетох вече по-подробно за какво става дума, установих, че Петър Добрев притежава по-детайлна снимка на този втори кръст и от него се виждало, че надписът на кръста е на влашки. Никакво искане от страна на П. Добрев няма за връщане на този кръст в Балчик.

Оставям все пак снимката на кралицата и новият кръст-паметник като една информация, вече с направеното току-що от мен уточняване. Моля още веднъж г-н Добрев за извинение.

Останалите мои коментари остават валидни.

Още майтапи от „национал-революционера” Петър Добрев

В началото обаче, ще са цитатите.

И въобще герба на Влахия в периода ХІІІ-ХVІ в. не е орела. Трябва да се направи справка и след това да се критикува. Това са известните гербове на Воеводство Влахия /както се вижда изправения Лъв си е на мястото в един от гербовете/: http://ro.wikipedia.org/wiki/Stema_%C5%A2%...C3%A2ne%C5%9Fti

Иванко, ще прекрача границата на самокритика и благоприличие и ще ти кажа, ако не си разбрал, че аз във форума пускам неща, по които или не е казвано нищо, или е писано грешно. Румънците, както и българите не познават добре своята история. Не познават и историята на своя герб. Това обаче се използва от манипулатори-мистификатори като Петър Добрев, които пробутват книжлета с врели-некипели, използвайки невежеството на посегналите да ги прочетат. И ти, Иванко, работиш като Добрев на принципа: една лъжа казана сто пъти става истина. Но на Гербов недей да предаваш уроци по гербове, голяма изцепка си направил с горното „мнение”.

Галахад ме изпревари и ти направи справката, от която се вижда, че този, който си е играл да пише в Уикипедия за румънския герб, даже не знае какво има в старите хералдични книги. „Стематография” е хералдичната библия на балканските народи. Не го знаеш този герб на Влахия, Иванко, но отваряш уста като хипопотам – то нали по-едно време се предлагаше той да стане герб на България, защото на приказки българите отваряли голяма уста като хипопотам.

За такива като тебе, Иванко, е създаден вицът за този, дето се лекувал сам, като четял медицински книги и умрял от печатна грешка. Този, дето е писал въпросната справка за герба на Влашко (някой румънски Иванко), даже не е разбрал, че всички посочени там гербове са с унгарски елементи в тях. Гербът на Унгария също го има в „Стематографията”. Съставителят на статията за гербовете на Влашко съвсем се е объркал. Взел е повечето от тези гербове от монетите (тези без цветове са от там), но на монетите на Владислав, Раду, Мирчо, Дан ІІ, Влад Цепеш и т. н. от едната страна е герба на Унгария, или някакво съчетание с него, а от другата герба на съответния владетел на Угровлашко. Дотам се е объркал влашкия Иванко, че е взел за влашки, герба на Унгария, и изобщо не е разбрал, че орелът с кръст е бил герб на първите Басараби, владетели на Влашко, Владислав и Раду. Мирчо добавя слънце и луна. Румънците така и не знаят, че Влашко в много малки моменти по време на Раду и Мирчо е било независимо. Първо е било васално на Унгария, а после на Турция, по едно време май и на двете.

Монетите с гербове върху тях (щит с герб, а не само лъвче или орел, както е при българските), показват че Влашко в ХІV в. в културно отношение е била далеч по-напред от България, поради влиянието на Унгария. На практика „великият цар” Йоан Александър е бил цар на една слаба България и само турците са попречили на Влашко и Унгария да я завземат – унгарците са стигнали до Видин, а Мирчо – до Балчик. (За това ще кажа още нещо по-долу).

А ето как е предаден гербът на Влашко в българската интернет-статия „Герб на Румъния”: "орел в профил, държащ в човката си кръст, вдясно от него – слънце, в ляво – пълна луна. Първата версия на този герб е от документ от 20 януари 1368 г., издаден от влашкия владетел Владислав І". Е, и тук има грешка: луната не е пълна, а е полумесец. Тоя полумесец нищо чудно да е от турския герб и Мирчо да е турил Сънцето а маскировка.

Н. Йорга пише, че в края на ХІV в. Брашов бил чист български град.

Понеже твоите знания, Иванко, опират главно до Интернет, влез в темата „Седмиградско”. Там има още 46 статии по нея, на различните езици. Аз прегледах десетина от тях – на руски, немски, английски, френски, сръбски, румънски и т. н., но не видях някъде да пише, че Седмиградско-Трансилвания в ХІІІ-ХІV в. е било българско. А Йорга не го видях в библиографията нито на българската, нито на румънската статия. Библиографията пък под българската статия се свежда до трима автори: Балкански, Коледаров и Тангра (за това издателство ще стане дума по-долу).

Никой от чужбина ли не е писал за тази територия, че е била българска или май няма чужда литература, в която да се твърди това? За сведение в румънската статия са посочени 45 автора – румънци, немци и унгарци и естествено няма българи. Тук недей да ми излизаш с баналното, че румънците не признавали българските изложения по темата – абсолютни измишльотини са тези изложения, справка новата книга на Петър Добрев. А пропо, Иванко, ти като го защитаваш, чел ли си я?

Но и във въпросната българска интернет-статия, също не пише Седмиградско да е било българско в ХІІІ-ХІV в. „Придошлите саси заемат от българите името Седмиградско, което превеждат с германското Siebenbьrgen 'Седем града'.” – само казват. Е, да, ама в другите сайтове пише: Romanian: Ardeal or Transilvania; Hungarian: Erdйly; German: Siebenbьrgen. Няма посочено как Siebenbьrgen се е казвало на български!

И, Иванко, нали си чел какво пише Милетич за Брашов: че общинарите на Брашов са се казвали пургари от немското бюргер. Излиза, че май първо (и единствено) е било името Siebenbьrgen, а за наша си , българска употреба, се е появил и превода Седмиградско. Иначе излиза, че брашовските българи са се правели на немци. Те и затова немци, унгарци, румънци и прочие, не са ги разбрали, че са били българи.

Бих ти препоръчал, Иванко, да прочетеш внимателно така наречените „влахо-български грамоти”, тях нали ги има в Интернет. Там има един документ 39 (№ 176), който не е грамота, както много от документите, неправилно озаглавени от Милетич така, а обикновено писмо, в което конкретно е споменат и един българин:

” † Іѡ Влад воивода и господинь, пишет господство ми пръгарем Брашевскымъ. Тѹзі е бежал ѿ господство ми един слуга Албѹлов, на име Нѣгое, и ѡтнесьл добитьк господства ми, двесте хиліaди аспри, и ѡставили их сѫт ѹ Ражновь, ѹ Кръсте Мѫдрьменѣ и ѹ Миха б л ъ г а р и н а”.

Е имало е и българи в Брашов, и даже един от тях е имал прякор Българина. Но Кръсте май не ще да е бил българин, щом не е наречен така, повече изглежда на сърбин. Нягое пък си е чисто румънско име. Тоя Миха изглежда, че е бил от криминалния контингент – в някаква мафия за кражба на добитък ще да е участвал. Ама ако всички българи в Брашов са имали прякор Българина, и са били много, както казваш, как Влад е щял да открие, кой от тях е откраднал добитъка?

И че „войвода” е взето от българската история не е вярно, също и че езика на „грамотите” е български. Къде в България в ХІІІ-ХІV в. е имало воеводства, при това като Влашко – по-големи от самата България? А на езика, дето Милетич го изкарва български, са пишели по това време и руснаците, и сърбите. Аз една от „грамотите” си я преведох със съвременен сръбско-хърватски речник. Що за български е бил този средновековен език, който днес руснаци и сърби със съвременните си речници превеждат по-лесно от нас т. н. „старобългарски” текстове?

щом има митничар в Рукеръ – там е границата на България

Навремето имаше един комик от румънски произход Мирча Кришан (не го свързвам със съименника и сънародника му Мирчо Велики). Говореше на развален български, защото у нас си изкарваше хляба. Разказваше смешни истории като Шкумбата и Иван Балсама. Запомнил съм тази, за Иванчо и краставицата. (Като го четох това при проверката на написаното, се сетих, че Иванко е съименник на Иванчо, но както се казва в такива случаи: съвпаденията имат случаен характер).

Иванчо научил перфектно наизуст урока по биология за краставицата, но го изпитали и в другите часове. И във всичките, след като кажел някакви встъпителни думи, веднага преминавал на урока за краставицата. Например в урока по география, започнал как в еди кой си район отглеждали много краставици и завършил с „краставицата съдържа 90% вода” . Всички отговори на Иванчо в часовете по история, литература, география, разказани от Кришан, завършвали с това: „краставицата съдържа 90% вода” (за точния процент може и да бъркам).

Та и ти, Иванко, като кукувица прелиташ от тема на тема във форума и снасяш своето яйце, пардон краставица, пак пардон - „митничарят от Рукер”. Зарази всички теми от последните месеци с тоя митничар! Да беше проучил поне, защо там има несъответствие. Раду І става угровлашки воевода в 1377 г., хайде да приемем, че е бил съвоевода от 1372 г., но българския цар Йоан Александър умира на 17 февруари 1371 г. Кой тогава е „цар Александър” в писмото на Раду І?

Или не е българския цар, или тези от Рукер дотам не са се интересували от това, какво става в България, че не са разбрали кога е починал Йоан Александър – дето уж им бил сюзерен. Може и митничарят да е бил менте и да се е представил по някакъв начин на Раду като пратен от България. Пък и Раду не е твърде любезен в писмото си: „царе”, казва в упор и май заплашително на „покровителя” си, докато в другите писма угровлашките воеводи даже на обикновените Брашовски общинари първо изпращат „много здраве”.

Вероятно митничарят на Рукер, ако е бил легитимен, не е бил човек на цар Александър, а на цар Срацимир, който по това време е бил унгарски васал – сам го е написал в документ 1 от „грамотите”. И Милетич е видял този факт, но не е могъл да си го обясни. Възможно е митничарят да е събирал мито за Срацимир, за да си плати последния данъкът на унгарския крал. И Раду го е търпял, защото е стоял на унгарската граница, но условието е било да изпълнява неговата грамота за митото вземано от Брашовците.

„Датата на Срацимировата грамота не може засега точно да се опрѣдѣли; само това е донѣгдѣ сигурно, че е писана слѣдъ 1369 год., понеже слѣдъ тая дата Срацимиръ се е намиралъ въ извѣстни васални отношения спрѣмо маджарския краль, когото Срацимиръ тукъ нарича „господинъ краль.” - пише Л. Милетич за документ 1. Какво излиза? Срацимир бил маджарски васал, също като румънските войводи, които слагали на монетите си унгарския герб и също били унгарски васали! А в самия документ 1, Срацимир обяснява на Брашовските общинари: „Що ми сте писали и порѹчали, да ви люд. ход. свободно, тако ми бога волно и свободно да идѫ господина крала люд ѹ господина крала град и да тръгѹѫ, що имъ е драго”.

Т. е. като хора на господаря краля, Брашовци могат свободно да идват и да търгуват в града на господаря краля, каквото им се харесва. Кралят естествено е унгарския, а градът кой е, Иванко, – естествено, че Видин. Какви ги разтягаш, за България до Карпатите, като Срацимир в прав текст казва на Брашовците да идват да търгуват във Видин, понеже и той като Брашов е бил град на унгарския крал!

Каква България на Карпатите, какви 5 лева! Документалните факти от края на ХІV в. сочат коренно различна картина, от тая която му се иска на Иванко. Някои неуморими всезнайковци наистина се подиграват на сериозните участници в този форум.

К.Гербов, нали ти самия имаше отлична статия, че IW е вероятно нещо като титла и тя обхваща в общи линии българската държавностна традиция – България и отцепени от нея феодални княжества – Молдова, Влахия, Карвуна, Валона… Има го в твоята тема. Защо тук точно на сто и осемдесет градуса правиш завой от думите си??

Това вече е прекалено! Моля модераторите да проверят, писал ли съм в статията за румънските титли „ България и отцепени от нея феодални княжества – Молдова, Влахия, Карвуна, Валона…” , и да оповестят резултата. Ако не са верни думите на Иванко, да поискат от него да се извини.

П. Добрев каквото и да се говори е един революционер в българската историография. Покрай неговата десетилетна дейност се разбуниха доста клишета и смехории натрапвани по стари геополитико-исторически термини и виждания. Трябва повече уважение към всеки български историк работещ с мисъл за своята истината, защото тя винаги може да се окаже брънка от голямата истина!

„Ха, ха, ха” – както казваше добрия бай Тошо.Той разбираше от майтапи. Но смехориите на Петър Добрев имат зловещи последици. Понеже съм сигурен, Иванко, че въобще не си виждал новата книга на „революционера”, по-долу пускам подбран негов цитат в типичния за автора нагъл и дебелашки стил.

От книга на книга, Петър Добрев накрая докара статията си с измислената история за кръста в Балчик също до книга, пълна с глупости. Да ама, веднъж със стомна за водица, втори път със стомна за водица и на третия път бай Петър удари стомната на камък, пардон на кръст. И стомната му се счупи. Щото, нерде Памир и бал, бъл, бул и всякакви недоказуеми измишльотини, нерде герба, езика и кръстовете на съседна Румъния. Стреснал се е Петър Добрев от статията ми и то как. Аз мислех, че това което пуснах от „13 века България”, тук горе, го има само в сайта на фонда. Оказа се, че то е писано и в послеслова на новата книга на Добрев. Подсигурил се е. Демек, не му вярвайте на тоя, анонимния, четете мен. И точно там, в книгата и послеслова Добрев с цялото си нахалство продължава да настоява, че надписът не бил „ПРЕМУНДРЕ”, а „ПРЕ-ЙУЙ-ХНДРЕ”. И че на първия ред на този надпис пишело на древен български език: ДИА СТРАКРУ ЧЕРЬ ДЕКАТУ.

Пак там П. Добрев, без въобще да информира, този който си е купил книгата му, какво точно пише в електронните медии във въпросната анонимна статия от автор с неизвестна възраст, рождена дата и име, ехидничи като казва, че „авторът на анонимната статия частично признава своето безсилие и сочи, че би било добре да се преведат последните редове на долния надпис, макар че той не е превел дори и първия ред”. Е за първия ред Добрев лъже - когато е писал това, първият ред го бях превел. А в същата електронна медия с Императора разчетохме и преведохме и цялото първо изречение. Първият ред е написан на чист румънски език и е: +АЧАСТА КРУЧЕ РЪДЕКАТУ. Преведено, гласи приблизително: „Този кръст е издигнат”.

Не знам, доколко читателите на форум със сериозното име „БГ Наука”, ще погледнат на писаното по-долу, но щом то вече е издадено на книга, нека да покажа как с историята може да се борави в дебелашкия стил на извънземния Алф, „Майтап бе, Уили”, което на български си е „Майтап бе, Вуте”. Направо ще постна откъс от Байпетърдобревия шедьовър на тема „Кръстът от Балчик и неговият начин на (зло)употреба”. Ето как „революционерът” разчита и коментира съдържанието на въпросния първи ред:

„Същевременно, ако някой би огледал по-спокойно и непредубедено първия ред, той щеше да забележи, че чрез струпалите се в него особени думи той твърде много прилича на втората част от главния надпис върху кръста, който завършва със странния израз ИЖИ ПРѢ ІYІ ХНДРЕ, но дължи своята деликатност не на това, че съдържа румънски думи, а на това, че е отразил старинни български понятия. А след като горният надпис ясно показва това, може да се очаква, че същото е станало и по-долу. Затова най-логично е да се предположи, че и в загадъчния първи ред са се вплели някакви древни и изчезнали вече от употреба български думи, някои от които вероятно са свързани с ранното християнство.

Огледът на първия ред показва, че освен особената дума ДИА, той съдържа към своя край и съчетанието ЧЕРЬ, което привлича вниманието с това, че напомня за едно старо и позабравено име на най-ранните български храмове. За това, че думата ЧЕРЬ в смисъл на храм някога се е срещала широко из българските земи, говорят и названията на редица стари селища като ЧЕРИЩЕ, ЧЕРАВА, ЧЕРЬЯН, ЧЕРМА, които се срещат редом с имена като ЧЕРКОВИЩЕ, ЦЕРЦКА, ЦРЪКВА, ЦРЪКОЛЕЗ и др.

Като далечно ехо от тази старинна дума дори до днес храмовете в България имат две паралелни названия - ЦЪРКВА и ЧЕРКВА, които се употребяват като напълно равностойни помежду си. Не е известно откъде е дошла в България тази особена дума ЧЕРЬ, но интересно е, че в старите български земи в Кавказ се среща думата ЧЬРА, която значи светилник, а сред потомците на аланите - най-близките някогашни съседи древните българи - епископът се нарича и до днес с титлата АЛ-ЧЕР, която значи „глава на храма".

Времето, когато в България се е срещала - при това доста широко - думата ЧЕРЬ като паралелно название на думата ЧЕРКВА, е същата ранна епоха, когато все още е била жива и думата ДИА, която стои в началото на този надпис, и когато са били все още живи думите ИЖИ и ПРѢ. а също знакът ІYІ от главния надпис. Ето защо едва ли ще сгрешим, ако допуснем, че на първия ред от долния надпис стоят свещените и забравени вече български думи ДИА и ЧЕРЬ. Опирайки се върху тях, вече можем да разделим на съставните му части слетия израз от първия ред.

В него след думата ЧЕРЬ се отделя думата ДЕКАТУ и като цяло се открояват следните четири думи: ДИА СТРАКРУ ЧЕРЬ ДЕКАТУ.

Думата СТРАКРУ в звуково отношение се отличава с твърде голямо струпване на съгласни, което прилича на рядкото струпване, характерно за думата ХНДРЕ. Ето защо на нея ще бъде отделено специално внимание по-нататък. Последната дума ДЕКАТУ може да се сравни с гръцкия глагол „декатеиw” и „декатеоw” (думите са с гръцки букви - бел. К.Г.), едно от значението на който е „посвещавам на Бога". От него още в древността е възникнала традицията да се нарича тържественото кръщаване и именуване с думата „декатос”. Известни са и латински посвещения като IOVЕ ОРТIMО МАХIMО DICATUM, които са се употребявали толкова често, че са се записвали, дори в съкратен вид като ІОМD. Ето защо твърде е вероятно особената дума ДЕКАТУ, която стои в края на първия ред, да е свързана с тази дълбоко вкоренена гръцка и латинска традиция и да означава „посвети на Бога".

Близка по звучене до думата ДЕКАТУ е и източната дума ДИККАТ (под „К”-тата има запетайки - бел. К.Г.) - внимание, почит, която се произнася като ДИГХАТ и масово се среща в иранските езици от района на Памир и Хиндукуш, ...”

Тук ми свършва сканирането и търпението. Но ако искайте вярвайте, книгата „Българската държавност на север от Дунав като политически и културен феномен”, с автори Петър Добрев, Александър Алексиев – Хофарт, Димитър Нанкинов, Аглика Иономова, Милена Добрева (издателство Тангра ТанНакРа ИК, София, 2008), е изцяло изпълнена с такива словоблудства. Е, купих си я, като видях, че е писано в нея по мой адрес. Не съм лишен от куртоазия, лаская се от факта, че на мен, макар и анонимен, са ми обърнали внимание, но не мислете, че съм идиот като съм дал пари за това псевдоисторическо-лингвистично четиво. Все пак, вече като ми дойдат гости, няма да им разказвам вицове, а ще им чета нещо от книгата на Бай Петър Добрев. А себе си ще залъгвам, че както навремето издаваха книги като „Математиците се шегуват”, „Философите се шегуват”, така и аз мога да издам книга „Историците стават за смях” и да си върна парите. Със статиите, които съм пуснал във форума половината книга вече е готова.

Държавният фонд „13 века България” чете „БГ Наука”, но продължава да вярва на писателя-фантаст Петър Добрев и рекламира новата му книга с измислената история на кръста в Балчик

Понеже влизам в Интернет главно за да търся нещо конкретно за своите материали, едва вчера попаднах на това, което цитирам по-долу. А то е някакъв вид отговор на Националния дарителски фонд „13 века България” на статията ми „Оброчният кръст на Мирчо Стари в Балчик”, поместена тук в Българска история - Средновековна история. Аз съм благодарен на прочелите статията ми от фонда и постарали се да отговорят, макар и виждайки все пак нещата от свой ъгъл. Отговорът е под сурдинка, нещо се чете между редовете, но очевидно фонд „13 века България” продължава да стои зад Петър Добрев, защото той трябва да продаде новата си книга, за която става дума в изложеното. Въпросът обаче е по-сериозен и не опира само до книгата.

____________________________________________________________________

Цитат от сайта на Национален дарителски фонд „13 века България” (2008-05-21): http://www.fond13veka.org/page.php?category=73&id=349

"БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ НА СЕВЕР ОТ ДУНАВ" - НОВА КНИГА НА ПРОФ. Д-Р ПЕТЪР ДОБРЕВ

През 2006 г. във Фонд ”13 века България” постъпи молба от ст. н. с., д-р Петър Добрев, специалист по стопанска история и древни цивилизации в Икономическия институт на БАН. В молбата си П. Добрев с тревога постави въпроса за начина, по който се съхранява в дворцовата градина на гр. Балчик един ценен исторически паметник - оброчен кръст от IХ-ХI в., който по старинност и неповторима изработка няма подобен в България и в съседните балкански страни. Кръстът е масивен, изследван е от наши учени и, въпреки известни спорове, се оформя мнението, че става дума за находка, която със своите буквени и символни изображения е уникална. Изобразени са най-почитаните от древните българи светила – Слънцето, Юпитер и Луната. Ясно е очертан най-старият български религиозен символ – IYI, разпространен масово в България през епохата преди покръстването и запазен през първите векове на християнството. Изсечените върху кръста старинни български титли БОИЛ, ЦАР – архаични думи, характерни за най-старите български кирилски паметници – Симеоновия сборник, Мариинското и Зографско евангелие, Синайския псалтир и др. са само част от богатата символика, характерна за тази историческа реликва. Надписите изобилстват с думи, характерни за специфичния разговорен език, който е звучал в България през първите векове след покръстването. Изображенията са изкусно изработени и доказват, че кръстът е дело на майсторска школа. В молбата си д-р Добрев споделяше, че напоследък кръстът е обект на „користни и нечисти чужди посегателства".

На 22 и 23 юни 2006 г. заедно с проф. Добрев посетихме ботаническата градина и двореца в гр. Балчик, обявени от 18 април 2002 г. със заповед на министъра на културата за паметник от национално значение. Кръстът попада сред съставните елементи на композицията на парка, имащи културно-историческо значение в раздела „Каменна пластика". За съжаление той е позициониран на неподходящо място, в дъното на градината, в непосредствена близост до активно свлачище. Не са поставени обяснителни табели. Районът е малко посещаван, липсва охрана, посетители използват местността за отходно място. В долната част на кръста има ясна следа от интервенция – отчупване на лицева повърхностна част. Посещението ме натъжи. Един ценен исторически и езиков паметник на ранното българско средновековие, единственият известен оброчен каменен кръст, оцелял от толкова ранна епоха, вместо да бъде източник за историческа и духовна гордост, се съхранява при такива условия. Убеден съм, че можем да използваме авторитета на Фонд „13 века България", за да подобрим положението.

На 21 май – Св., Св. Константин и Елена, проф. Добрев представи във Фонда новата книга ”Българската държавност на север от Дунав като политически и културен феномен”. Тя е дело на авторски колектив с ръководител ст. н. с. д-р Петър Добрев. Останалите членове на колектива са Александър Алексиев-Хофарт, Димитър Нанкинов, Аглика Икономова и Милена Добрева. Особено място в книгата е отделено на Оброчния кръст, намерен в бившия дворец на румънската кралица в гр. Балчик. Ето, какво се казва:

”Оброчният кръст се намира в горната градинска част на двореца в Балчик и е част от забуленото все още в тайни българско държавно начало на Балканския полуостров. Поставен е на високо, над резиденцията „Ти¬хото гнездо"'. Впечатлява с прабългарските символи и украсата си откъм гърба. Кръстът е изработен от варовик с бял цвят при добро качество, с ясно изработени релефни орнаменти и надписи. Отвесното му рамо е 1,70 м, а хоризонталното е 1,25 м с ширина по 0,50 м и дебелината 0,38 м. Постаментът е висок 0,50 м. Размерите са по-големи от тези на обичайните надгробни кръстове от различни епохи. Главното му лице е обърнато на запад. На него са издялани старобългарските, християнските и астралните символи. Посветен е на Светата Троица, което се вижда от текста на долния надпис. Оброчният кръст в градината на Балчишкия дворец е предизвикал ин¬тереса на историците главно заради тези надписи и съчетаването на религиозни символи. Предполага се, че е от първата половина на X век. Лицето, гледащо на изток, е украсено със сложни геометрични и растителни плетеници. Двете рамена също са покрити с орнаменти от геометрични плетеници. Този похват при обработката на камъка е бил разпространен в периода IХ-XII в. по всички български земи, като се започне от Плиска и Преслав (запазени архитектурни детайли) и се стигне до Охрид (черквата „Св. София") и Преспа (черквата „Св. Ахил").

Какво представлява украсата на източното лице?

По средата на полетата на отвесното и на късото рамо минава широка лента от силно стилизиран сложен растителен мотив. Той наподобява влизащи едно в друго бръшлянови листа, на чиито върхове има ромбове, а останалата част е запълнена от виещи се линии, образуващи листенца. При „влизането" на листата от линиите се образува ромб, но по-голям. Такава сложна декорация може да бъде открита само по страниците на средновековните ръкописи, например в Остромировото евангелие (1056 г.). В много по-опростен вид подобен орнамент може да се види в Радомировия псалтир (XIV в.) от Зографския манастир. Така декоративната схема подчертава кръстовидната форма на паметника и чрез пластичното оформление. Фризът представлява редуващи се „есове с точки" помежду им, обърнати надясно. На този фон възниква въпросът: какво румънско може да има в този кръст? Неотдавна, когато тази книга бе вече под печат, в електронни медии се появи анонимна статия, чийто автор нарича себе си човек „с неизвестна възраст, неизвестна рождена дата и неизвестно местоживеене", но напада яростно тезата, че този кръст е български и хули дори Националния фонд „13 века България" за това, че е проявил към него внимание. Прави се нов опит да се докаже, че Звездният кръст е румънски… Издига се също хипотезата, че кръстът е бил намерен във вътрешността на Румъния в подарения на кралицата замък Бран и се сочи една стара пощенска картичка от 1922 г., на която той е заснет на друго място, а не в Балчик и до него стои румънската кралица. Тази картичка обаче показва само, че кръстът е бил намерен след Първата световна война, когато Румъния значително е разширила териториите си чрез присъединяването на български и унгарски земи и това потвърждава нашата теза, че кръстът е бил пренесен в Балчик от някое старо българско средище. А фактът, че още при откриването си той е попаднал в полезрението на кралицата, показва само неговата висока ценност, но не и неговия румънски произход. Защото кралицата е обичала да се снима до най-различни забележителности и дори до турски джамии, но от това не следва, че всяка забележителност, до която тя стои, е румънски културен паметник. Характерно е също, че нейната по-стара резиденция – замъкът Бран, който тя получила като дар от гражданите на Брашов след Първата световна война, е възникнал като стара българска крепост отвъд Дунава и дори през втората половина на XIV в. е имала български гарнизон и българско население. В този район и в съседния Брашов българите са били значителна маса и през вековете на турското иго, ето защо и хипотезата, че кръстът е намерен в Бран, с нищо не доказва, че той е румънски.

Поначало е невъзможно да се докаже, че един кръст, на който има знаци от епохата на Асеневци, когато на север от Дунава не е имало все още и следи от румънска държавност, е от румънски произход. Но при цялата своя комичност тези активни анонимни напъни показват, че някой с все сила се бори да запази за Румъния този български кръст и енергично пречи да се върне той на българската история, след като погрешно е попаднал в бившата румънска резиденция.

Ще допусне ли България тежка съдба да сполети този пратеник от епохата на Йоан-Асен Първи? Недалеч от него – на 1-2 км на юг от Двореца започва една голяма свлачищна зона, която бавно пълзи по посока към него. Първите малки пукнатини вече са се появили при неговата основа и бяха забелязани за първи път през юли 2006 г. при посещението на кръста с представители на Националния фонд „13 века България". Нужни са спешни мерки за спасяването и преместването на Звездния кръст в подходящо за него безопасно място. Поради неговата твърде висока и разностранна ценност, той заслужава да бъде поставен в някой оживен български град – центъра на Балчик, Варна, или дори София, за да напомня на българския народ за едно от най-великите исторически събития – освобождението на България от византийско гос-подство. Нелепо е повече тази светиня от времето на Асеневци да стои в бившата румънска резиденция, където е попаднала при неясни и може би трагични обстоятелства.

Някога един български художник – Иван Енчев-Видьо – години наред е обикалял всички стари български исторически земи, за да издирва и рисува оставените там старинни български кръстове. Благодарение на него са били спасени за историята над 300 кръста, разпръснати из обширните някога исторически територии на България, и стотици кръстове, оставени в днешните български земи. Със своята апостолска самоотверженост той е открил и изобразил близо 150 ценни старинни кръста от Северна Добруджа. Установил е също, че подобни кръстове има в голямо множество и в земите на север от Дунава, но поради военните години не е могъл да ги издири и нарисува. Оставените от него рисунки на кръстове са едно нагледно и неунищожимо доказателство, че някога във всички съседни с днешна България земи е живеело еднакво по език и дух българско население със своя еднаква писмена и духовна култура. Чрез тези рисунки отдавна погребаните в земята българи от различните краища си подават невидимо ръце и напомнят, че някога са били части от голямата и широко разположена на юг и север от Дунава българска общност. Но след този рядък родолюбец не е направено почти нищо за системното и цялостно издирване на старите и ценни кръстове и другите исторически паметници в съседните с България земи. Затова над едно от малките проучвания на тази тема, издадено неотдавна от Ива Любенова, стои трагичното заглавие „И кръстовете умират”… Време е да се положат специални усилия за издирването и заснемането на умиращите отвъд Дунава български светини. Нужно е да се разширят търсенията в тези забравени български краища, защото вероятно ще разкрият и други редки и ценни исторически реликви, подобни на Звездния кръст от Балчик…”

_____________________________________________________

Преди месец видях въпросната книга в книжарницата и и хвърлих един поглед. Даже мислех и да си я купя, и се сетих, че навремето проф. Иван Славов събираше всичко, което е кич. Но аз не съм професор и нямам 12,50 лв., за да купя нещо, което освен да го критикувам, за друго няма да ми потрябва. Иначе Петър Добрев се е постарал и е снимал всички букви от текста на кръста. Даже е намерил и герб на един от воеводите Басараб и като не е разбрал, че това е герба на Влашко, го е изкарал българска работа. Добрев дори е „доработил” въпроса, като е свързал този орел с двуглавия орел от миниатюрата с цар Йоан Александър в Лондонското четвероевангелие. По този повод в книгата има цяла глава, посветена на „българския орел”.

Стъписа ме мнението на „13 века България” – чудят се какво румънско можело да има в кръста! Не разбраха ли от фондацията, че не може на един паметник централното място да е заето от румънския герб и този паметник да е български. Ако някой счита, че власите Басараб са взели герба си от България, трябва да го докаже с достатъчна сериозност и прецизност. Още повече, че и текстът под герба е на влашки език. Редно е фондацията да покани и румънски учени да се произнесат по въпроса. Кръстът ще им изясни произхода на герба на Влашко, като символ на светата Троица – те това не го знаят!

„Надписите изобилстват с думи, характерни за специфичния разговорен език, който е звучал в България през първите векове след покръстването” – патетично заявяват от фондацията. „Посветен е на Светата Троица, което се вижда от текста на долния надпис на кръста” – казват още. Имало дума БОИЛ. Ами това е повече от несериозно. Какво му е българското на текста в надписа: АЧАСТА КРУЧЕ РЬДЕКАТ СВЕТОУ НУМЕ СФЕТЕ ТРОЕЦЕ ШЕ А СФЪНТУЛЕ НЕКОЛА. Да не би от „13 века България” да застават зад мнението, че румънският език е прабългарски? И къде в горните думи се вижда БОИЛ? Изписаното в медальон отгоре на кръста „IW” пък не е монограм на българския цар Йоан Асен Първи (никакво АС там няма, както му се привижда на Добрев), а е традиционната за румънските воеводи титла, подобна на нашата „ЦР”.

Какво значение има тук, че декорацията на кръста много приличала на българска, а някакъв си художник считал, че кръстовете в Румъния били български. Специалистът, коментирал украсата на кръста, какво би казал за „прабългарския символ ІYІ” върху кръста. Не е ли това художествено изписана буквата М? Та тя по този начин е написана и в „премундре” и в „нуме” в текстовете на кръста! Впрочем напълно е възможно кръстът да е издялан действително от български майстор. Така, както много от артефактите в Плиска и Преслав са дело на византийски майстори.

Прави впечатление, че в сайта на „13 века България”, където е поместена горната реклама за книгата на П. Добрев, има куп снимки (28) на двореца, парка, кръста и Петър Добрев (като любител на екзотиката, с фотоапарат на врата). Има и едър детайл с герба на Влашко от кръста, около който герб пише „премундре”, както е в добре познатия текст на средновековния църковен тропар, а не „пре-йуй-хндре”, по-който абсурден и направо подигравателен начин го чете Добрев. Защо обаче в галерията към рекламата на книгата няма детайл и на „прабългарския” текст от кръста?!

Какви са тези измислици, че на границата на Унгария и Влашко българите били построили крепост!? Единственото сведение за наличието на българи там в ХІІІ-ХІVв., е , че е имало български митничар - ама да си е построил и дворец? Това да не са днешните български митничари. Влашките войводи не са били и като днешните български управници. Дори воеводата Александър писмо е написал на българския цар-съименник, да озапти митничарите си във влашкия Рукер да спазват тамошните (а не българските) закони, иначе много щели да си патят.

Учудвам се на написаното, че Влашко е била стара българска земя. Няма нито едно сведение за това освен хитроумните разсъждения на Васил Златарски и Петър Коледаров, че щом няма чужди сведения (т.е. щом те не са открили такива), че една земя е била на някого, то значи тя е била българска. Че то няма и сведения, тези земи да са били български. Има ли български цар да се е похвалил, че владее нещо на север от Дунав? Изглежда средновековните български владетели не са имали мерак за това. За това и Аспарух не се е задържал много на север от Дунав, а е предпочел да премине отсам.

В новата си книга П. Добрев освен че настоява, че кръстът в Балчик е български, но и иска румънците да върнат другия подобен кръст, който е бил поставен в двореца и който те отнесли в Румъния в 1940 г. Добрев показва и снимка на този кръст. Но той пак си е румънски и затова румънците са си го взели. Явно по-добре са прочели, какво е написано на него. За „късмет” на Петър Добрев, и този кръст е увековечен на снимка с румънската кралица. Показвам я тук. Снимката е правена в Scrovistea в 1924 г. Мястото, доколкото успях да разбера е около Букурещ.

Има нещо непремерено в международен план в действията на „13 века България” и на Петър Добрев. Първо се обявява, че гербът на Румъния е български, после че румънският език е прабългарски, а сега, и че румънските кръстове в Балчик, барабар с шарките, били в духа на българската традиция. Защо обаче не питаме румънците, дали е така? Не счита ли фондът, че е доста нагазил външно-политически, подкрепяйки измислиците на Петър Добрев. Та и двата кръста от Балчик дълбоко са свързани с румънската традиция. Това най-добре личи от факта, че паметникът на мъчениците-православни християни, жертви на комунизма, който румънците издигнаха миналата година, копира изцяло „българските” кръстове от Балчик и особено прибрания в 1940 г., защото той е служил за модел на паметника.

Понеже от фондация „13 века България” не вярват на К.Гербов, че Петър Добрев и сие са писатели-фантасти и изобщо не се занимават с автентична българска история, аз ще цитирам едно мнение на вече покойния Рашо Рашев (лека му пръст), бивш директор на Националния археологически музей, публикувано в предговора на „Прабългарите през V-VІІ век” (изд. 2005):

„Тежкият за много българи преход, започнал през 1989 г. и още не завършил, е подходящ за ободряващи исторически примери. По традиция от времето на Паисий у нас историята на няколко пъти е била призовавана да вдъхне търпение, кураж и национално самочувствие. Днес нейните "герои" трябва да подкрепят духа на народ, ощетен и разочарован от последната политико-икономическа промяна, имащ обаче "важни данни за далечното си минало, които в неради дни като днешните биха му дали кураж за духовна опора". Това намерение може само да се уважава и подкрепя. Но еднообразните декларативни и понякога патетични твърдения започват да събуждат критическото чувство и на масовия читател. Освен това те често се разминават с изгражданата повече от век теза за прабългарската история, наложена в академичните трудове по история на България и в програмите за обучение по история, която, вярно е, се нуждае от преразглеждане в отделни пунктове. Но радикалният нов прочит създава объркване и несигурност, което преминава в недоверие. То се подсилва и от факта, че "новите прабългаристи" са предимно неспециалисти - икономисти, лекари, военни, юристи, художници. На това трябва да се отдадат такива особености на тяхната работа като твърде свободно тълкуване на писмени източници и предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски паметници и езикови проблеми без съответна подготовка, произволна датировка и етническа атрибуция на археологически паметници. Резултатът е натрупване на недоказуеми изводи, тенденциозност и предвзетост на заключенията, прекалена увереност в правотата на собственото мнение и в крайна сметка деформация на историческата картина независимо от несъмнено благородните първоначални намерения и от някои сполучливи догадки и решения ...”

Р. Рашев изрежда и в кои съчинение е проявена горната негативна тенденция в съвременната българска историография:

„П. Добрев. Стопанската култура на прабългарите. София 1986; Прабългарите. Произход, език, култура. София 1991; Каменната книга на прабългарите. София 1992; Необясненото и необикновеното в ранната българска история. София 1992; Преоткриването на прабългарския календар. София 1994; Светът на прабългарите. София 1994; История на българската държавност. София 1995; Езикът на Аспаруховите и Куберовите българи (речник и граматика). София 1995; Българи, тюрки, славяни. София 1996; Царственик на българското достолепие. София 1998; Древните българи като исторически фактор в изграждането на българския народ,-История на българите: потребност от нов подход. Преоценки. Част I. София 1998, 13 сл. ; Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия. София 1998; Произходът и прародината на древните българи в светлината на комплексните данни.- Български векове 1999,1,28-41; Кои сме ние българите. София 2000; Името българи - ключ към древната българска история. София 2002; За държавата и властта. София 2003; П. Добрев, М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. София; М. Сидоров. Блъгариянството. Религията на седемте. София, 1997; П. Цветков. Славяни ли са българите. София 1998; С. Попов. Авитохол на българите и хуните - история и мит. Варна, 1998; Д. Табаков. Хоризонтът на познанието. Българите през вековете. София, 1999; Д. Александров. Бойни изкуства и военно дело на древните българи. София 1999; М. Димитров. Древната българска цивилизация. София 2000; А. Алексиев-Хофарт. Изгубените кодове на древните българи. София, 2002; Б. Иванов. Прабългарска съдбовност. Бургас 2002; П. Голийски. Зиези, от който са българите. София 2003.”

А ето и мнението на проф. Иван К. Добрев за дейността на Петър Добрев, публикувано в „Българо-румънският надпис върху големия каменен кръст от Северна Добруджа (Сборник материали от Научна конференция на Факултет ”Класически и нови филологии” на СУ ”Св. Кл. Охридски”. София, 2005 (намира се и в Интернет):

„През последните двадесетина години полето на прабългарската история, лингвистика и епиграфика е узурпирано от счетоводителя по образование старши научен сътрудник втора степен от Икономическия институт на Българската академия на науките, на име Петър Добрев, който обаче никога не пропуска случая да се титулова като професор и който вече на хилядите страници на повече от двадесет и петте си книги, книжки и книжлета, издадени на български, английски и немски език, а така също и на стотиците страници в Интернет, ”открива” и навира в очите на българския и чуждестранен читател ”никому неизвестни досега исторически сведения, факти и данни” за прабългарите, наречени от него ”древни българи”; ”открива, възстановява и доказва” прабългарския език, наречен пак от него, разбира се, ”древнобългарски език” или пък ”език на Аспаруховите и Куберови българи”, като използува при това такива претенциозно-гръмки заглавия от сорта на The language of the Asparukh and Kuber Bulgars, Vocabulary and grammar -A phonetic model of the language of the Asparukh and Kuber Bulgars [Dobrev 2001] и същевременно отново той ”първи и единствен в Света” ”разчита и превежда” отдавна известни не само според нас, но кой знае защо, ”от никого незабелязани и непреведени древнобългарски надписи”, каквито според него практически и фактически са всички прабългарски надписи по Света и които в действителност са съставени на българокирилска, гръцка, латинска, руническа, хорезмийска, согдийска и какви ли не още графики, към което като цяло непременно трябва да се добави още и това, че въпросното лице разпространява навсякъде, че владее повече от 20 живи и мъртви езика...

”Разчитането и тълкуването” особено на този надпис (на кръста в Балчик, който Петър Добрев нарича „големият каменен кръст от Северна Добруджа” – бел. К.Г.) под силното впечатление и при неудържимия натиск на предварително изградената, обективно немотивирана и необоснована, субективно неконтролируема, но емоционално насочвана изкуствена презумпция, че по-голямата част от лексиката в него е прабългарска, т.е. от езика, на който са говорели и пишели самите прабългари, с основа или съответствия в иранските езици изобщо и в източноиранските езици в частност, което предварително допускане като цяло налага проследяването и посочването на истинския и точен произход на основната и съществена част от използуваните думи...” (виж по-нататък статията в bolgnames.com).

Та такива ми ти работи, госпожи и господа от фондация „13 века България”. Правете си каквото сте си наумили, ама гледайте да не ни скарате с румънците като подкрепяте щурите небивалици на Петър Добрев. Натам сте тръгнали като вече обявявате герба, езика и кръстовете в Румъния за български. Но не подменяйте автентичната българска история. Аз като българин не мога да приема, че прадедите ми са писали „ачаста круче ръдекат” и „нуме сфинте Троеце и сфинтуле Некола” (последният ми е съименник). И са се кланяли на герба на влашкия войвода Мирчо, колкото и велик да е бил той. Не карайте и от позицията на държавна организация децата и внуците ми да приемат това. А кръста го пазете добре или го дайте на румънците, защото след този скандал действително може да му се случи нещо.

Съпругата на Иван Асен не е дъщеря на Йоланта дьо Куртене, а на Гертруд дьо Меран - първата съпруга на Андраш II.

В информацията ми не ми беше в намеренията да навлизам в подробности около генеалогията на цитираните от мен лица, пък и сега съм зает с друго, но на много места се изтъква, че Йоан Асен се сродил с Робер Куртене (а това е важно) именно чрез брака си с Ана-Мария.

Под ръка имам писаното от Дюканж, което е интересно, но по тая тема се занимавам сега и ще пусна нещо по нея по-нататък. Става дума за зимата на 1221 г. Тогава Робер Куртене, пътувайки за Цариград за да заеме престола, се отбил в Будапеща „където бил приет много добре от краля Андре, негов зет, който се оженил за една от сестрите му на име Йоланда”. По-нататък Дюканж пише, че за да осигури на латинския император трайни връзки, унгарския крал „дал дъщеря си, която някои наричат Ана и която била от брака му с Йоланда, сестра на Робер, за жена на българския крал Йоан Асен”.

Много са подценени връзките на България с Латинската империя в периода 1213-1228 г. Аз и за това отбелязах, че темата за рода Куртене-клон Константинопол трябва да се познава от българските историци по-добре. От „дъщерята на Калояна” до „Клокотнишкия бой” край Одрин са се случили доста интересни неща и в тоя аспект външната политика на Йоан Асен трябва да се разглежда по-внимателно, дори и в аспекта на „сватбите на Иван Асен”.

Родът дьо Куртене заема значително място по страниците на средновековната история на Балканския полуостров, в това число и на българската. Пиер ІІ дьо Куртене (Pierre II de Courtenay) е император на Цариградската латинска империя в 1216-1217г. След смъртта му неговото място на латинския престол от 1217 до 1219 г. заема съпругата му, императрица Йоланда І (Yolande de Courtenay), която е по баща също и дьо Фландър (de Flandre), а по майка - и дьо Ено (de Hainaut). За нея се сочи, че сключва мир с българите и заедно с тях воюва срещу провизантийските държавни образувания в Никея и Епир.

Децата на императорската двойка Пиер и Йоланда дьо Куртене са дейни участници както в балканската, така и в българската история. Дъщерята – и тя с име Йоланда (някои български и руски историци приемат това име като Йоланта), се жени за унгарския крал Андрея ІІ. Родената от този брак Ана-Мария, става съпруга на българския цар Йоан Асен (Иван Асен ІІ). Най-големият син на Пиер и Йоланда, Филип (Philippe II de Courtenay), след смъртта на майка си се отказва като пряк наследник от цариградския престол и го отстъпва на по-малкия си брат Робер (Robert de Courtenay). Робер и третият брат Балдуин ІІ (Baudouin II de Courtenay), стават последователно императори на Латинската империя, съответно в 1221-1228 и 1228-1261 г.

Не малка част от външнополитическата дейност на братята Куртене на Балканския полуостров протича в сътрудничество с българския цар Йоан Асен, като в един момент официално се проектира той да стане тъст на Балдуин ІІ. Това дава основание на Йоан Асен да напише на една от колоните в търновската църква „Св. 40 мъченици”: „също градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фрузите, но и те се покоряваха под царската ми десница, понеже нямаха друг цар освен мене”.

Познаването на историята на двора Куртене е необходимо на любознателният историк, но тази история не е достатъчно добре отразена в наличната българска историческа литература. Напоследък в това отношение помагат Интернет и виртуалната енциклопедия Уикипедия. В нея има немалък брой статии посветени на рода или двора Куртене и на неговите представители, влезли в историята. В някои от тези статии има обаче съществени неточности и фрапиращи грешки.

В Уикипедия има 14 статии на различни езици за Балдуин ІІ (1217-1273), латински император в 1228-1261 г. Относително по-обемни, сред иначе кратките статии, са тези на чешки, полски и английски език. В 4 статии са споменати българите или цар Йоан Асен. В статията на полски език, макар кратко, но стегнато, в интересен ракурс е упоменато за съюза на Йоан Асен с латинците при Балдуин ІІ и битката при Клокотница, пак от това време.

7 статии са придружени с портрет, който е обявен за портрет на лицето, за което се говори в текста на статията (виж картината по-долу). Станала е обаче грешка: портретът не е на Балдуин ІІ Константинополски, а на Балдуин ІІ Йерусалимски.

Прави впечатление, че показаният в статиите портрет е детайл от картина, съхранявана в прочутата Зала на кръстоносните походи във Версай, Париж. Интересно е, защо не е показана цялата картина? Самата картина е назована от нейния автор Edouard-Alexandre Odier в 1844 г. „Baudouin ІІ (Baudouin Du Bourg) roi de Jérusalem – +1131” и това се вижда от надписа към нея. Сиреч, портретът не е на Балдуин ІІ, император на Константинопол в 1228-1261 г., а на Балдуин ІІ, крал на Йерусалим в 1118-1131 г.!

Груба грешка в Уикипедия е включването на портрета, рисуван от Е. Одие, в статиите за Балдуин ІІ Константинополски. Вероятно има някакво объркване. Но би могло и да се предположи, че този който е сторил това (за първи път портретът се появява в статията на английски език), съзнателно е елиминирал информацията (надписа), придружаваща оригиналната картина. Портретуваното лице носи щит с герб, приет за такъв на фамилията Куртене (и това е отбелязано също погрешно в някои от статиите за Йоланда І и Балдуин ІІ дьо Куртене). Гербът може да е подвел автора на показания на горната илюстрация image, но темата за гербовете пък е другата голяма грешка, която е допускана в Интертнет.

Всъщност принадлежността на носещите фамилното име дьо Куртене може най-добре да се разпознае по-техните гербове. В Уикипедия правилно средновековните личности, особено владетелите, са представени като правило и с техните гербове. Друг е въпросът, доколко тези гербове са определени правилно.

Както се вижда от долната картина, в специализираните интернет-сайтове за хералдика се посочва, че императрица Йоланта дьо Куртине и синът и император Балдуин ІІ, са имали за личен герб, герба на графство Намюр. На практика децата на Пиер дьо Куртине приемат герба на майка си, а не на баща си. Гербът на Намюр всъщност е гербът на Фландрия с „ламбел” - знак, че притежателят на този герб не е пряк наследник на графство Фландрия.

В справката в earlyblazon.com също е допусната грешка – Пиер ІІ дьо Куртене не е бил маркиз на Намюр. В 1212 г. графството е поето от Йоланда дьо Куртене. ( виж www.en.wikipedia.org/wiki/County_of_Namur).

Накрая ето една информация за историческите личности, носещи името Балдуин ІІ:

• Baudouin II de Flandre (v.863-918), comte de Flandre de 879 à 918

• Baudouin II de Hainaut (1056-1098), comte de Hainaut de 1071 à 1098

• Baudouin II de Jérusalem (mort en 1131), roi de Jérusalem de 1118 à 1131

• Baudouin II de Courtenay (1217-1273), dernier empereur latin de Constantinople de 1228 à 1261

• Baudouin II de Guînes (v.1135-1205), comte de Guînes de 1169 à 1205

Справката е от www.fr.wikipedia.org/wiki/Baudouin_II.

Галахад, пропуснал си да забиеш един нож и на Путие. Случайно ли? А аз тръгнах да обяснявам неговото мнение. Човекът като познавач е казал, че пръстенът е бил изработен на запад и после му е поставен български надпис. Този факт обяснява идеално всички въпроси и неясноти свързани с Калояновият пръстен.

Естествено, че съм показал изображения, каквито се намират в Интернет – други не можах да намеря. Иначе из замъците на Фландрия сигурно има по-подходящи изображения.

Както и с кръста в Балчик, и тук искам да кажа, че за Калояновия пръстен трябва да се произнесат компетентни специалисти – по техниката на изработката и по семантиката на изображението, а не аджамии, които дори не могат (и не искат) да разберат къде са проблемите.

Логиката, че Калояновият пръстен е бил в началото притежание на Балдуин Фландърски е първото нещо, което човек ще се сети, след като прочете какво са писали Жан Путие и Валтер Леонард. Аз направих това още някъде в 1982 или 1983 г. В 1990 г. написах и статия по този въпрос, а от две години чрез Интернет се убедих, че съм прав. Имам чувството, че някои ревнуват, че не са се сетили по-рано чий е бил Калояновият пръстен.

СЪДЪРЖАНИЕ

1. Загадката с произхода на Калояновия пръстен

Особености на пръстена

Калояновият пръстен е бил обработван два пъти

Мнения за изработката на пръстена

Името в Калояновия пръстен е на царя, а не на севастократора

2. Чий е бил Калояновият пръстен?

Не е ли бил Калояновият пръстен военен трофей?

Графовете на Фландрия

Балдуин ІХ Фландърски и неговият герб

СЪДЪРЖАНИЕТО НА СТАТИЯТА Е В ПРИКАЧЕНИЯ ФАЙЛ: 

Чий е бил Калояновият пръстен.pdf (изтегля се след регистрация)

Ето два цитата от книгата на Петър Коледаров. Първият цитат е изглежда подборка, от източниците, които Коледаров е посочил: П. Мутафчиев, Анна Комнина и Г. Литаврин. Вторият цитат е всъщност също цитат, и е превод от книгата на румънския историк Й. Богдан „Старата култура на Румъния”, издадена в 1898 г.

Първи цитат: „Що се отнася до същинското съдържание на термина „влах" в средновековните извори, то се е развило от първичното етническо понятие за латинец или романизиран „варварин", но впоследствие като определящ признак се явява начинът на препитание или поведението на дадени представители на последните. Така през интересуващата ни епоха терминът „влах" се образувал от два основни елемента на своето съдържание: 1) професионалния белег — скитащ се, неуседнал скотовъдец, и 2) прозвище с обиден и унизяващ в своя смисъл оттенък.

Така обособилият се вече през XI—XII в. термин с тези две главни значения се използувал не само от писателите, но и от служещите в дворцовите и църковните канцеларии, за да се означи без оглед вече на народностния произход неуседнало (номадско) пастирско и с ниска култура население, което се е движело със стадата и семействата си от летните планински към зимните пасбища в равнините. Този именно обичай служел като основен белег, за да се определи една подчертано обособена социално-професионална кате¬гория зависимо население в балканските държави през средновековието. В сръбските паметници от тази епоха терминът „влах" за пастир и скотовъдец се противопоставя на „сърбин" и „землянин" (в смисъл на земеделец). Тъй щото според споменатия признак с името „влах" били наричани и някои българи пастири, които развъждали добитък и използували сезонни пасбища, т.е. упражнявали трансхуманното скотовъдство. Това проличава особено ясно от изричните данни в някои документи и от срещаните в тях чисто славянски имена на „власите".

Както изтъкнахме, в битността си на странствуващи скотовъдци власите били добри познавачи на планинските и другите пътища. Това им качество станало причина те да бъдат използувани във византийската армия за водачи. Вероятно те са изпълнявали понякога същата длъжност и в българската войска, като, разбира се, невинаги е сигурно, че с „власи" са били означавани люде от романизиран произход."

Втори цитат: „България се разви мощно от 680 до 1018 г. Тя създаде една държава, която обхвана почти целия Балкански полуостров до Олимп на югозапад, до Черноморието и до Банат и Темеш с част от Трансилвания. През тази епоха българската литература бе цъфтяща. Това бе една богата църковна и светска литература, която бе предадена и на другите славяни. Какво правеха през това време румъните? Изоставени в Дакия, древните римски колони и войници станаха пастири. Те загубиха всякаква връзка с древната римска цивилизация и се превърнаха в неграмотни номади в Карпатите и планините на Балканите. Не може и въпрос да става за политическа организация сред тях. Те живееха в големи патриархални семейства, подобии на славянската „задруга". Попаднали през три столетия под властта на българите и изпитали тяхното влияние по двата бряга на Дунава, румъните възприеха от тях част от обичаите и институциите им...

Й. Богдан сочи заемките в политическата и обществената организация на румънските воеводства, след като България пада под османска власт, и изтъква, че румъните станали най-добрите поддръжници на бъл¬гарската култура, която се разпространила и се развила по цялата румънска територия. Той пише: „През XIV в. започна една цъфтяща епоха за българската книжнина и изкуство в Румъния и Молдова, а в по-малка степен — също и в унгарските Трансилвания и Банат. Българската литература и изкуство разцъфнаха повече, отколкото в България през най-блестящите й столетия. Тази епоха трая до XVII в. и достигна своя най-висок връх през XV и XVI в. Румънската земя бе Италия за българщината: също както емигрантите гърци, след като Византия падна, предизвикаха Ренесанса на класическите науки и изкуства в Италия, така и българите — бежанци в Румъния, приети от князете и манастирите, поставиха основата на славяно-румънската литература, която господствува в Румъния от XIV до XVII в. Изкуството да се пише на кирилската азбука, иконописът и другите декоративни изкуства се усъвършенствуваха в Румъния. Може да се каже, че тя стана убежището на българщина¬та и на славянското православие."

Всъщност в частта от книгата на П. Коледаров «Политическа география на средновековната българска държава, том 2», която е посветена на власите, угровласите, Угровлахия и т. н., Коледаров привежда такива, според мен обективни постановки, като цитираните, след което почва да си съчинителства и да надгражда своите теории, обявявайки всичко, което противоречи на тях за ненаучно. В случая с Угровлашко и монетите на Влад, Раду и Мирчо, той привежда трите теории на румънските историци, но не пояснява същността им.

А тук, в приведения първи цитат, въобще не свързва «власи» с румънци, но от втория цитат се вижда, че самите румънци правят тази връзка. «Попаднали през три столетия под властта на българите» - ето това признават румънците, като в случая не е ясно, кои точно столетия Й. Богдан има предвид. По всичко изглежда разделянето между българи и власи е станало «благодарение» на «великия» Йоан Александър и с помощта на Унгария. Всъщност Унгария е създала и Молдовското воеводство, и това трябва да бъде показателно за политиката и в ХІV в..

На въпроса що за формирование е било Угровлашко, отговор са монетите. Те показват, че владетелите на Угровлахия са имали право да секат собствени монети, но на тях е трябвало да се указва кой е сюзерена.

„Того радї, ц а р ю А л е ѯ а н д р е, варе ктȍ ти вамеш въ Рукеръ, да мѹ запрѣтиш, да ѹзимат вамѫ що закон.” Не ми е ясно много като превод, но не излиза ли, че цар Александър взема незаконно мито при Рукер? Значи митничарят му е незаконен там.

А че „влах” е българин, аз го казах някъде. Етимологията е: Валахи = Балахи = Бълхи = Бълхари = Българи. Казал го е Леонид Илич Брежнев. Най-чудното е, че Владислав, Раду, Милчо и сие, наричат държавата си Угровлахия, а себе си угровлахийски господари. Защо джанъм, не са се сетили да я кръстят Българовлахия или още по-добре Угробългария?

Аз не знам, дали съм причисляван към антибългаристите, но изглежда самите власи явно (може би от определен момент нататък) са били антибългаристи. Може би защото царят Александър е натирил влахкинята Теодора в манастир и си е взел еврейка?

Или може би Владо, Мирчо и прочие воеводи са били българи, управляващи власи и унгарци?

Ако някой знае гръцки, да провери значи ли гръцкото „влахос” – пастир? Така викали гърците на пастирите.

1. В „Политическа география на Средновековната българска държава”, том 2, Петър Коледаров развива тезата, че Иван (Йоан) Александър, след като се оженил за дъщерята на Иванко Басараба, преотстъпил редица свои права на тъста си. Конкретно Коледаров пише: „Въпреки, че запазил суверенитета си върху отвъддунавските територии, той вероятно разширил прерогативите на воеводата, като му делегирал част от своите владетелски функции, за да ги упражнява в рамките на Угровлашкото воеводство”.

На какво се обосновава това „запазване на суверенитета” и какви вероятни функции е делегирал цар Александър на воеводата Иванко, П. Коледаров не казва. Но по-нататък отново се връща на темата със странното съждение: „За да покажем запазения суверенитет на търновските владетели над Угровлашкото воеводство, ще обърнем внимание, че първите отчетливи и доказани прояви на известно обособяване са сечените монети и издадените актове на сродените с Йван Александър и Иван Срацимир приемници на Иванко Басараб – Владислав (Влайко, 1364-ок. 1377 г.) и брат му Раду І (ок. 1377- ок. 1383 г.).

Излиза, че даването на самостоятелност значело, че преди това е имало суверенитет, и по-важното - понеже търновските владетели имали суверенитет (недоказан) над създаденото в 1330 г. (да речем) Угровлашко воеводство, те разрешили на воеводите да секат монети? И откъде сме сигурни, че България е дала семостоятелност и някакво разрешение на Угровлахия да сече монети, откъдето пък да излезе че преди това България е имала суверенитет?

По-интересен тук е случаят със самите монети и от тях се вижда доколко не е разбрана работата с „що е това Угровлахия и има ли тя нещо общо политически с България”.

За името Угровлахия Петър Коледаров не приема мнението на румънските историци. Определя ги като ненаучни (!) и казва: „Вън от всякакви съмнения съставното име „угровласи” сочи, от една страна, че се отнася до население, което е дошло от Унгария, а, от друга страна - разнородния му произход: местни българи и обългарени етноси от това кралство (!) примесени с романизирани елементи, придошли там от южните части на Балканския полуостров”.

„Ненаучните” обяснения на румънските историци за това, какво се разбира под Угровлахия, както ги описва Коледаров, са три:

1. Под Угровлахия се разбирало румънската държава като княжество, зависимо от Унгария, за отлика от другата Влахия без подобни връзки с маджарската държава;

2. Угровлахия указвало румънската държава заедно с провинциите на румънските владетели оттатък планините, т. нар. Унгария и Влахия;

3. Под Угровлахия трябвало да се разбира „Влахия редом до Унгария”, така както Росовлахия (Молдова) било „Влахия до Русия”.

Хайде сега да видим какво има на монетите на Владислав, Раду и Мирчо, когато те са воеводи на Угровлахия. Тези монети са дадени на картинката. На всички тях на реверса е показан орелът, който при Мирчо ще стане основа на герба на Цара Ромъняска, символизиращ Светата Троица (мнение на К.Гербов). На аверса обаче има друг, съставен герб, с две полета. Почетното ляво поле (хералдично дясно) заема гербът на Унгария във вида му по времето на Арпадовата династия - 1001 до 1301 г.! В цветния вариант на този герб има редуване на по четири червени и сребърни ивици. Както се вижда този герб е заимстван от Басараб І за герб, който румънците приемат, че е лично негов, но аз не мисля така.

Вдясно на герба на аверса на монетите има буква В, което само по себе си също трябва да представлява герб. Може да става дума за латинско Б, сиреч да е Басараб. Но аз мисля, че е В на кирилица и че става дума за Влахия. На аверса на монетите на нарочените за „български васали” фигурира унгарския герб – това е най-важното! А не по-маловажното, защото все пак не може категорично да се отсече, е, че по-всичко изглежда на монетите е представен не гербът на рода Басараб, а гербът на Угровлахия - като герб на Влахия, подчинена на Унгария.

Впрочем този въпрос – за хералдиката на монетите, доколкото виждам въобще не е дискутиран в интернет. Но гербът на монетите показва, че името Угровлахия, като определение и съдържание съответства на първото от посочените по-горе мнения на румънските историци.

2. Изложеното подронва малко мнението ми, че Раду се е обявил за независим, но в тази част от текста на кръста нищо не може да се разчете. А и Раду е управлявал самостоятелно само пет години от 1377 до 1383 г. Може действително да се е обявил за независим, а Дан след него пак да се е признал за васал. Все пак може да се разчете надписа с Унгария и Раду и по различен от предложения от мен начин.

Тук искам да вметна нещо и по отговора на Иванко Тертер на моята бележка за „принцепс Радан”. На чисто визуален румънски нещата с Раду изглеждат така: Radu I (n. 1330 - d. 1383), domnitor al Ţării Româneşti între c1377 - c1383. Asociat la tron probabil începând din 1372. Аз второто го разбирам като съвоевода от 1372 г. А че този „принцепс”, който може да е „пълководец” е споменат в 1369 г., то и след битката пълководецът си остава в историята като пълководец на нещото, на което е бил. Може обаче, във въпросния израз да става дума за друго. Коледаров също го предава, но с „Радоно” и също извън контекст.

3. По въпроса, що е това „независимо воеводство”, явно трябва добре да се помисли. И Княжество България си е имало монети, свой държавен глава, правителство, но не е било независимо.

Ако Йоан Александър, вместо да меценатства издаването на илюстровани книжки, пълни с негови портрети и венцеславения по негов адрес, е отишъл да помогне на власите да отхвърлят опеката на Унгария, след 1393 г. още щеше да има България, макар и на север от Дунав. Само, че на цар Иван не му се е занимавало с това и е направил най-голямата щуротия, като е разпокъсал и това, което е било България между синовете си също цар-Ивановци.

А може власите да не са искали помощта му?

Според мен погрешно се търси в ХІV в. взаимодействие между България и Влашко на политическа основа. Може би такова е имало на културна и най-вече на религиозна основа, макар че власите и в църковно отношение се отделят от нас и се прехвърлят направо към Цариградската патриаршия (май така беше, но може и да греша). Големият въпрос е защо и как Влашко се е опазило от католическото влияние, след като е било васално на Унгария?

Раду І /Radano/ е командвал обединените войски на васалите на Иван Александър в коалицията на българския цар за прогонване на унгарците от Видин. Коалицията е съставена от всички негови васали, ”първите сред равни” воеводата Владислав І Вода /Валахия/, деспот Добротица /Карвуна/ и аланите – измаилтяни. Раду І е брат на действащия тогава войвода на Валахия Владислав І Вода и поради това навярно е бил определен за предводител на армията на ”първите сред равни” /на принцепсите/... По-късно Раду І /1377 г./ става воевода на Валахия и е такъв до преврата на Дан І /1383 г./, който явно е бил нещо като ”пета колона на унгарците”.

Много интересно сведение! Аз бих го продължил. То се връзва с евентуалното разчитане на текста на кръста на Мирчо в аспекта, че Раду воевода е направил Влахия („ачаста цара”) независима от Унгария. Явно Раду в един момент се е обявил за независим.

Аз самият не бях сигурен, че Влахия е станала независима от Унгария в 1330 г., както пише в Интернет, тъй като на монетите на Владислав и Раду има и герба на Унгария. Сега се вижда, че изглежда и при Раду е имало обявяване на независимост

Съжалявам, ако не съм разбрал нещо правилно, ама с тия цитати на английски и ромънски, без превод или пък с грешен превод, „Radano principe di Bulgaria infedelle” не е ли нещо в смисъл „Радан, предводителят на българската войска”. Тук няма принцепс, а това че някой води една обединена войска, наречена доста условно „българска”, не означава, че е господар на всички.

„Обединените войски на васалите на Иван Александър в коалицията на българския цар за прогонване на унгарците от Видин” е доста точно казано, но без „васалите”, защото тогава Раду е бил васал на Унгария. А след това се е обявил за независим (примерно). Няма сведения да е станал васал на Шишман.

В том първи, част първа на „История на българската държава през средните векове”, в приложената там притурка 10, Васил Златарски разглежда „Известието на Свида за Крумовото законодателство”. Направено е сравнение на текста на Свида с негов старобългарски превод. Констатациите на Златарски са:

„Изтъкнатите тук отличия и сходства между гръцкия и славянския текст на Свидовото известие, мислим, са достатъчни, за да ни убедят: 1) че славянският превод е направен по по-пълен и по-добре запазен гръцки текст в сравнение с оня в изданието на Бернхарди, а оттука 2) че те взаимно се попълват и поправят. Затова ние приемаме следния според нас най-близък до първоначалното съдържание на известието превод:

„Същите българи съвършено унищожиха аварите. А Крем [Крум] попита аварските пленници: „От какво, мислите, загина вашият княз и целият [ви] народ?” Те [му] отговориха: „[От това], че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после от пиянство, защото, когато виното се преумножи, всички станаха пияници; също от подкупничество [и всички станаха рушветчии [продажници]; сетне от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата погибел произлезе от това.” — Като чу това, той [Крем] свика всички българи и заповяда, като издаде [следните] закони: „Ако някой обвини [наклевети] някого, то той да се не слуша, докато свързан не се разпита; и ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива. — Не се позволява никому да набавя храна на крадеца; и [на оногова], който се осмелява това [да прави], веднага да се конфискува имотът, а на крадеца пък да се пречупват свирките [пищялите]. — Той [Крем] заповяда да се изкоренят всички лозя. — На всеки просяк да се не дава просто [оскъдно], но в достатъчно количество, та да се не нуждае втори път; [на оногова], който не постъпва така, веднага да се конфискува имотът.” Те [българите] съвършено унищожиха, както се каза, всички авари.”

По темата тук някой отбеляза, че въпросът с българското законодателство е бил засегнат в отговорите на папа Николай І на въпросите на българите. Бързият преглед показва, че поне 18 от тези въпроси са се отнасяли по съществуващото тогава и бъдещото българско законодателство. Някои от тях са доста любопитни.

Например, във въпрос 12 се е казвало: „Възможно ли е в празници и във велики пости да провеждаме съд, тоест да правим съдебни заседания и да осъждаме човека на смърт, ако е достоен за смърт?” Това означава, че такива съдилища вече са били практика и сега се пита как те да продължат да действат.

Имало е военни закони. Вижда се от въпрос 25: „По наш закон у нас винаги стои стража на границата на нашата земя, и ако някой си роб или свободен човек избяга през пограничната черта, стражари го предават веднага на смърт”. Кой казваше, че при българите нямало робовладелчество? Пък ако е било вярно и второто, Крум е бил като бай Тошо, или по-скоро обратното.

Има още куп интересни неща, потърсете ги и си ги прочетете. Няма да пропусна обаче въпрос номер 86: „По наш закон, ако се улови крадец или разбойник и той отрича и не признава престъплението си, съдника го бие по главата с тояга и го боде с железни бодли по хълбоци докато си признае”. Ами това си е чиста парафраза на по-горното: „на крадеца да му се пречупят пищялите”.

Колкото до изкореняването на лозята, нали знаете приказката на дядо поп: „не ме гледай чадо, какво правя, ами слушай, какво ти говоря”. Много добре ви е известна и миниатюрата от Манасиевата хроника. На нея пише: „Крум княз окова главата на Никифора царя и напива здравица за българите. Тук „княз” не е по Гербов, а така си е от 1344 г.

Познайте с какво напива здравица княз Крум? В главата-чаша се вижда нещо червено. Пред славянските князе обаче чаши няма. Хронистът обяснява, че Крум им давал да пият вино от чашата. Значи, какво: князът има право да дава здраво винце (може би внос от Пелопонес, нали там е имало славяни), на когото прецени и по-колкото каже. Сиреч, освен законодателна власт, Крум е имал и изпълнителната. Тъй е било по княз-Крумово време. Или по кан-Крумово - Ваша воля.

КГ125, Вчера, 11:20 AM, Е, ние не знаем за кои книги точно говори.

Точно и само за Симеон и Петър се говори в българския превод на „Временник” на Георги Амортола, който е от Х в. и там няма „случката” с Михаил, Варда и Богорис, който станал Михаил, тъй като тя е от Продължителя на Амортола. (виж в http://www.kroraina.com/knigi/zv/zv6_5.html). Но хронографията на Георги Монах не е българска книга! Никаква българска средновековна хронография не е била написана, освен Именника на князете! Поне аз не си спомням. Превеждали са главно църковни книги и патриарх Никифор, Малала и Амортола.

Амортола не пише, че Симеон и Петър са имали римски произход или са имали контакти с папата (последното, което е вярно). Но и Калоян не казва това, а ги отбелязва, че са били негови предшественици. Папата е този, който подхвърля идеята за римския произход на Калоян. Всъщност първото писмо в кореспонденцията е именно на папата.

КГ125, Вчера, 06:04 PM: Е, аз неговите аргументи не съм ги видял

Ами ето ги „неговите” аргументи:

«Характерно е също, че през целия десети и единадесети век в България се запазва споменът за старите български свещени знаци и символи и те продължават да се появаяват на много места редом с новите християнски символи.

Но най-ярко доказателство за това колко дълго българите са пазели спомена за своята стара звездна вяра, е откритият в Балчик старинен български каменен кръст, на който между християнските думи е вписан старият български символ ІYІ.

Този кръст е едно светло откровение, на което вече съм се спирал неведнъж, затова тук ще напомня само, че в горната негова част стои средновековен надпис, съдържащ множество архаични и изчезнали от употреба думи, които гласят:БЛАГОСЛОВЕНЬ ЕСИ ХРИСТЕ БОЖЕ НАШ ИЖИ ПРѣІYІХНДРЕ.

При четенето на този надпис не се срещат никакви трудности, защото буквите са високи по 8 см., но любопитно е, че точно в този ясно написан и безспорно старинен текст стои древният български символ ІYI, а заедно с него и изчезналата вече от употреба дума ХНДРЕ.

Този стар символ явно не се е появил в надписа случайно, тъй като той е нанесен и върху двете рамена на кръста, където е поставен в специални кръгове.

Затова този израз е от изключителна важност за българската наука. Трикратно нанесеният върху кръста символ ІYІ показва, че той несъмнено е стара българска реликва, но любопитно е, че в нашата бедна материално и гърчеща се духовно епоха дори тази изключително ценна находка бе сполетяна от твърде горчива съдба.

Преди година един професор по турски език се опита /неизвестно по какви съображения/ да доказва, че кръстът е "румъно-български", а неотдавна със същата версия се представи и математикът Йордан Табов, който лансира още по-рискованата идея, че надписите върху кръста са написани не от българин, а от влах. Интересното в случая е, че нито професорът по турски език, нито споменатият математик са виждали лично реликвата, за която пишат и това директно е отбелязано от тях. Но за щастие на старите религиозни светини, някои от тях още на времето си са били направени така, че да сочат сами кой е техният създател. На някои от тях са били поставяни не само български знаци, но и дискретни инициали, от които личи техният български произход. Ако някой се вгледа внимателно в кръста, ще забележи, че в горната негова част има един специално направен кръг, в който са вписани едро буквите I и W, които се срещат навсякъде в старите църковни надписи като съкращение на името I W А Н. В редица други случаи те се явяват действително като знак на св. Йоан, но тук имат нов, по-особен смисъл, защото в долния надпис с едри букви е отбелязано, че кръстът е поставен от болярина Никола (П.Д. разчита БУЛЕ, като болярин - К.Г.), в чест на "СВЕТА ТРОИЦА", а не на св. ІWАН. Тази особеност не са забелязали и нашите самообявили се любители на румънски сензации, а ако те бяха се замислили защо горе в кръга стои името ІWАН, а долу пише, че кръстът е посветен на "Св. Троица" щяха лесно да се досетят, че в кръгчето горе е вписан дискретно не Св. ІWАН, а някой негов съименник. Кой е бил този съименник ни сочат ясно две допълнително вписани букви, които стоят в дясната страна на кръгчето след двете букви ІW. Защото точно там доста ясно, но с по-малки размери са нанесени дискретно буквите А и С, които често се срещат в съкратените имена на царете от династията на Асёневци /вж. Фиг 19 и 19а, Приложения/.

Това обяснява и защо в надписа долу се казва, че кръста е направен от болярина Никола, който е служител на царя. Кой точно е този цар тепърва ще трябва да се изяснява, но посочените знаци събарят всякакви румънски версии, защото румънците не са имали царе, нито подобни царски знаци.

Спрях се малко повече на тази подробност не само защото тя позволява да спасим от странни посегателства една реликва, но и за да послужи този конфузен провал за поука на всички, които чрез своето самоуверено невежество вредят на българските исторически достояния.

Както вече съм писал, всяка рядка и несрещана по-рано историческа находка е едно изпитание за науката — изпитание често двойно и тройно, защото подлага на проверка не само ерудицията на учените, но и тяхното трудолюбие и упоритост в работата, а понякога дори и тяхната научна и човешка съвест.

В наше време, когато научната дейност особено в областта на историята и археологията е съпроводена с твърде големи финансови и материални затруднения тази истина се проявява все по-силно и драматично. Особено фрапантно напомня за себе си тя при паметниците, свързани с най-древното българско минало, които вече почти хронично стават жертва на повърхностен, неточен и дори спекулативен подход.

В заключение ще отбележа, че българската историография е все още в голям научен дълг както към старата българска звездна вяра, така и към ранното българско християнство. И дано въпреки големите материални притеснения, към тези два въпроса се насочат повече свежи и компетентни умове. Убеден съм, че колкото по-дълбоко навлезе науката в тях, толкова по внушителен и сияен ще става образът на най-ранните български векове. Това е потребно не само за реабилитацията на нелепо опетнения исторически престиж на нашите древни предци, но и за осветляването на истинския лик на България пред Европа и света.» (ст. н. с. Петър Добрев. Звездната вяра на древните българи. Изд. Кама, 2007).

Това е, няма да го коментирам – цяла статия съм написал. Впрочем това е вторият текст в книгата, в който се говори за кръста Има и един друг по-напред. Него и приложението няма да ви ги пусна, купете си книгата – струва 6, 50 лв. Много е "свежа" и "компетентна", макар и написана от не дотам млад ум.

За Императора: Според мен в "СФЬНТУЛ" няма У след Л, а думата си е "СФЬНТУЛЕ".

IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS, Вчера, 12:53 PM: Допускам, че може да има грешка в прочита "ШЕАФЬНГУУНЕКОЛА", където "Г" може да е всъщност "Т", а буквата "Л" не се вижда ясно на снимката. В транскрибцията като че ли е пропусната и лигатурата "с" горе между буквите "А" и "Ф". След корекции текстът става "ШЕАсФЬнТУЛУНЕКОЛА". В такъв случай текстът би трябвало да се транскрибира по следния начин: "ШЕ А сФЬнТУЛУ[И] НЕКОЛА", което би могло да се преведе като "и на Свети Никола".

Напълно съм съгласен с този прочит. Аз също видях „с” като лигатура, но доколкото знам буквата като лигатура не може да бъде начална за една дума. А в случая тя излиза, че е към „СФЬНТУЛ”. Иначе този прочит напълно завършва първото изречение.

Тук пускам още една снимка на кръста, вече е от книгата на Добрев. Друг ракурс дава и някои неща аз разчетох от нея.

IMPERATOR CÆSAR AVGVSTVS, Вчера, 05:56 PM: Впрочем, има изказано мнение, че всъщност Калоян не е чел никакви книги.

Ако Калоян е имал някакви книги на разположение щеше да знае за княз Михаил и взаимоотношенията му с папа Николай І. Май не е имало никакъв Златен век при Симеон, а изглежда и у българите е нямало такава традиция, както у гърците да пишат анали. Останали са само каменните надписи на Омуртаг.

(Нещо генерално се объркаха нещата с това Влашко: тук май се събраха всички теми. Аз не мога вече да следя „моите” за кръста и за Йоан.)

Наистина, от едно М да смятаме че е "маре", т.е. велик може и да няма основания. А текста най-накрая някой който знае влашки да го преведе, което и ще изясни много неща, в т.ч. кой е Никола, кой е Радо и пр.

Ами то това за мен си е изяснено и аз съм го изложил в статията си. Май само за Велики съм пропуснал. Ето ви какво пише в интернет на румънски: Mircea cel Bătrân (n. 1355 - d. 31 ianuarie 1418), voievod al Ţării Româneşti între 23 septembrie 1386 - noiembrie 1394 sau mai 1395; ianuarie 1397 - 31 ianuarie 1418) a fost unul dintre cei mai importanţi conducători ai Ţării Româneşti. El este fiul lui Radu I şi fratele lui Dan I pe care îl secondează la tron după moartea acestuia, la 23 septembrie 1386[1]. În actele oficiale apare ca „În Hristos Dumnezeu, binecredinciosul şi de Hristos iubitorul şi singur stăpânitorul, Io Mircea mare voievod şi domn...”. În istoriografia română apare şi sub numele Mircea cel Mare.

Подчертаното най отдолу е: ...Іо (т. е. ІW) Мирча маре воевода и господар...” В румънската историография ... се нарича (нумеле) Мирча чел Маре. Така се е нарекъл човекът сам и на кръста – Мирчо Маре! Пак румънците пишат горе, че Мирча чел Батрън – воевода на Цара Ромънещи, е син на Раду І (fiul lui Radu I). На английски в интернет пък пише: Radu I son of Nicolae Alexandru .

Хубаво оспорвате, но опитайте се все пак и вие да дадете някаква идея как да се съчетаят ІW М М, Никола и Раду. В мойта логика те се връзват идеално, дори и това че някой от предците на Мирчо е направил "тази земя" Влахия независима от Унгария. До 1330 г. Цара Ромъняска е била васална на унгарския крал. Къде е тук България нямам идея.

Аз считам, че кръстът е нещо уникално за румънците, но нямам никаква информация, тия дето отговарят за него, дали въобще са разбрали за какво става дума. То честно казано и за нашата история си е хубав тоя кръст, защото от него се вижда откъде е тръгнала румънската култура.

А пропо, ама вие въобще забравихте за Йоан. А пък никой не коментира второто предизвикателство, което съм пуснал с герба на Молдова. Вижте моя пост от Tue Jul 08, 2008 1:11 pm, или нямате мнение по него.

Извинявам се, но при прикачването са се появили тези неприятни тирета. Явно не трябва да пренасям думите. На всичкото отгоре кюмпютърът ми блокира и изпуснах възможността да направя ЕДИТ.

Благодаря, драги Йончев, старая се.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ОБЗОРА

Стамболов решава да ожени княз Фердинанд

Изборът на първата българска княгиня след Освобождението

Голямата пречка

Сватбената церемония в Пианоре, Италия

Четвъртото Велико народно събрание в Търново

Посрещането в София

Короните, подарени на княгиня Мария Луиза

Подаръкът на Стефан Стамболов

Възпоменателни медали и плакет за сватбата

Изложението и илюстрациите са в прикачения файл:

ferdinand_i_maria_luisa.pdf  (изтегля се след регистрация)