К.ГЕРБОВ

Без да имам под ръка Мадридския ръкопис, не мога да правя категорични крайни изводи. Но обърнете внимание: и Продължителят на Теофан и Хрониката на Скилица започват от 811 г. А това е годината, когато е роден основателят на Македонската династия - Василий І Македонец. От това простата логика е, че поръчителите на двете истории са членове на тази династия. На миниатюрата на л. 222 са показани вторите. Не вярвам Зоя да е основния инициатор, но сигурно е била съпричастна.

Е, не е като в нашата Манасиева хроника - цар Александър, редом до съставителя на съчинението и св. Йоан Богослов, но вероятно това е бил тогава византийският вкус за скромност. Може в илюстрациите след този лист да има и июстрация на Теодора в по-достолепен вид. А изглежда, че тя е починала, без да види края на книгата и Скилица, довършвайки творбата си, вече като не е имало наследник на династията, се е отказал да прави посвещения и да рисува специални илюстрации.

Става ми ясно и защо е подправена историята със срещата на Константин VІІ със Симеон. Скилица е можел до илюстрира срещата на Роман със Симеон, но за да се вдигне авторитета на династията, срещата на все пак страшилището за Византия - Симеон, е преправена, за да стане с представител на Македонската династия. Рисунката определено е унизителна за Симеон, а най-фалшивото е брадата на осемгодишния Константин.

Според мен в случая палеографията направо се е издънила. Скилица е направил илюстрованата история на Македонската династия, а Кедрин от още топлия ръкопис е написал голяма история на Византия.

В предишния си пост съм направил грешка, като съм се подвел от Ат. Божков. Изобразената сграда не е дворец, а църква. Така са рисувани те и в други миниатюри.

Според мен меценат на Скилица и поръчител на илюстрованата хроника е била императрица Теодора. Всъщност хрониката на Скилица е продължение на Продължителя на Теофан, но започнат от начало и вече с картинки.

Теодора, която е била наричана и Порфирогенет (така е във френската статия за нея), е била последният представител на Македонската династия. В 1067 г. са се навършвали 200 г. от възкачването на Василий І. Явно Теодора е считала Продължителя на Теофан за нещо като семейна книга. Нали била написана по поръчка на предшественика и Константин VІІ. Затова е поръчала книгата-продължение, нищо чудно и за юбилея (едва ли с такава точност са можели да изчислят 1067 г.), но докато я завършат е починала и Скилица е добавил като завършек нещо и за Михаил VІ, и така книгата му е станала история на византийските императори от Михаил І до Михаил VІ.

В илюстрациите на илюстрованата хроника има подробности за Теодора и роднините й, явно не случайно. За съжаление нямам илюстрациите от края на книгата. Последната, която дава Атанас Божков в книгата си, е от лист 222 (всичките са 233) за брака на сестрата на Теодора - Зоя , с Константин Мономах в 1042 г.

Тук дворците доста се различават от предишните и явно са рисувани от натура. Интересна е сцената на горната рисунка в дясно. Там са нарисувани от дясно на ляво Константин, Зоя и Теодора. Според българската статия за Теодора в Уикипедия, тя е била съимператрица със сестра си и Константин до края на живота си. Аз лично приемам, че рисувалият въпросната миниатюра е присъствал на събитието и това още по-вече подсилва убеждението ми, че Скилица е правил илюстрована хроника, която да бъде семейна история и албум на последния представител на Македонската династия.

Не ми се иска да влизам в спорове за автентичността на изворите. За мен много от хронографиите са всъщност компилации. В началото стои името на първия автор, но после при преписването е добавяно или корегирано. Аз и досега не съм наясно Симеон, Логотет ли е, Магистър ли, Метафраст ли, или е Псевдо-Симеон. Пишат се всякакви приказки по този въпрос и всеки твърди, че той е прав.

Бедата не е в Скилица, а в Кедрин, защото неговата компилация е станала широко популярна и е ползвана от всички историци от Бароний насам. А Мадридският ръкопис (не препис) най-добре показва защо и как Скилица е подправял съществуващата до него история. Този ръкопис не може да има друг поръчител освен някой от византийските императори от втората половина на ХІ в. И няма как такова всеобхватно произведение (то затова е станало толкова популярно чрез Кедрин) да не е било съставено в двореца в Цариград. Ако и някои да си мислят, че навремето е имало много лични библиотеки. Няма и никаква логика, първо да е написано нещо, пък после някой да се е наел да го илюстрира.

Това, че Мадридският ръкопис бил правен в Южна Италия в ХІІ-ХІІІ в., е измислица. Събрали се там и тогава, и илюстрирали Скилица! И кой в Италия се е интересувал толкова от историята на византийските императори? Ами най-малкото излиза, че поръчителят си е хвърлил парите на вятъра. В ХІІ-ХІІІ в. е можело да илюстрират целия Кедрин или Зонара. Текстът на последният е именно „критически прочит” на Скилица.

Илюстрованата хроника на Скилица се е появила на бял свят в ХІІІ в. не случайно на Запад. Тогава след завладяването на Цариград някой италиански рицар я е измъкнал от императорската библиотека и си я е отнесъл в имението като армаган. Някъде в интернет имаше някакъв материал за византийските ценности, намиращи се в западните музеи, след като са отмъкнати от Цариград след падането му.

Текстът на мадридския препис и останалите ръкописи от тази група стои в основата на компилацията на Кедрин и затова е използван от нашите историци (оттам са и текстовете в ГИБИ), особено преди появата на критичното издание на текста на Скилица (в това отношение мнението на Ат. Божков не може да е меродавно, тъй като е по-ранно).

Ами то и компилацията на Кедрин завършва в 1057 г., както "мадридския препис". Значи „мадридският препис” е правен едновременно с компилацията (или обратно, все тая). Затова и в ГИБИ твърдят, че двете хроники са издадени заедно. Този „критичен текст” на Скилица да не би да свършва по-рано от 1057 г.?

Иначе миниатюрите са от Мадридския препис към хрониката, а не от ръкописа на Скилица.

Вече е прието, че Йоан Скилица е написал своята хроника само в един вариант. (Атанас Божков, с. 19). Преписите на Скилица са от илюстрованата хроника, а не обратно. Аз нали затова казвам, че Скилица си е измислял, за да сложи по-вече картинки в книгата си. Възможно е той да е бил един от тримата й миниатюристи.

Скилица е работил в императорската библиотека в Цариград. Само там е можел да ползва Продължителя на Теофан, който е нещо огромно, а той го е предал и илюстрирал почти буквално. Поне от българските извадки в ГИБИ се вижда, че е следвал разказа на Продължителя на Теофан, а не си е правил труда да съставя нещо ново.

За събитията след Продължителя Скилица също е имал на разположение достатъчно ръкописи в библиотеката. Но си е добавял и доста неща от себе си. Така е правил и Златарски, по този метод работи днес и Стефан Цанев. Ако можеше и да рисува, кой знае какво още би сътворил.

Скилица е имал под ръка и „Месецослова на Василий ІІ”, откъдето е взел идеята за портрета на Омуртаг.

За мен Васил Златарски е един голям български историк. Грешката е, че след това папагалски е повтаряно каквото той е написал, без да е прочетен по-внимателно.

Ето и последният „български хроникьор”, знаете кой е, няма да споменавам името му защото пак ще ми направи забележка някой. Като минавах през книжарниците надникнах няколко пъти в първия му том. Ами той е пълно преписване на Златарски.

Освен, че е вкарал Симеон в Цариград, „хроникьорът” е тръгнал да го оплаква как византийците го излъгали, че го правят император и ще оженят малкият Константин за щерка му. И хората си купуват тази книга и сигурно я четат.

Затова е хубаво да се каже: внимавайте като четете Златарски! Ако знаеха това, някои може би нямаше да зарежат драматургията и да се отдават на моралните аспекти на сбърканата българска история.

Грешките на Златарски рано или късно ще ги оправим. По-важно е обаче как да възприемаме Скилица? Та за някои събития той е единственият източник. Понеже съм вече на друга вълна и направих съвсем бегла справка, но останах с впечатлението, че той единствен пише за ослепяването на петнадесет хиляди пленени войници на Самуил. Ами ако пак си е измислил нещо на гърба на българите в прослава на византийската история?

(И не ми пиши на Вие, драги Йончев, ако обичаш. Аз като чуя „Вие” се обръщам да видя дали не говорят на друг).

Пропускате момента, че хлябът е мухлясал и то доста добре, на място, където би трябвало да има редица диви твари. Но не е докоснат.

СЪДЪРЖАНИЕ

1. Симеон пред вратите на Цариград в 913 г.

Сведението на Симеон Логотет и Продължителя на Теофан

Сведението на Йоан Скилица

Разсъжденията на Васил Златарски

Събитието, разгледано в контекста и на други гръцки сведения

2. Битките при Ахелой и Катасирти в 917 г.

Сведенията за битката при Ахелой

Сведенията за битката при Катасирти

3. Договарянето на Симеон с арабите

Историята, разказана от Йоан Скилица

Интерпретацията на Васил Златарски

Събитието, разгледано в контекста на други гръцки сведения

Чети и гледай в прикачения файл: simeon_2.pdf  (изтегля се след регистрация)

Хлябът като престои по-дълго време, особено на влажно място, мухлясва. Покрива се със синьо-зелена плесен, която навремето в училище ме учеха, че била пеницилин. Запомнил съм това защото тогава така се казваше първият и единствен антибиотик. Биеше се в задните части със спринцовка. Болезнена работа, пък аз често настивах, заболяваха ме ушите и лекарят веднага: нагревки и пеницилин.

Сега като потърсих пеницилина в интернет установих, че на всички чуждестранни езици тази синьо-зелена плесен се казва пеницилин, но на български е хлебен мухъл.

Тук показвам една мухлясала филия от истински хляб - синя е.

А това е също мухлясал хляб. Поне сигурно е купен за хляб. Аз го видях в този вид, когато го заснех и не знам неговия произход. Някой го е хвърлил в парка, за да нахрани патиците, но се вижда, че нищо не го е яло. Има по него малко пеницилин, но повече е покрит с някаква бежова плесен. Явно е някакъв вид гъба и сигурно има съответното латинско наименование. Но след като хлебната плесен е синя, това хляб ли е?

Той избра свободната природа или „когато дивото зове”.

Преди два месеца снимах една черна патица, необичаен за тукашната фауна представител. Мислех да пусна няколко снимки, но реших да не се излагам, тъй като не бях сигурен тази патица дива ли е или питомна.

Тогава, както минавах покрай езерото, веднага щом мярнах непознатия субект, извадих фотоапарата и почнах да щракам. Нямах още допълнителна памет и след четири-пет снимки „филмчето” свърши.

После, като стоях край въдицата, ми хрумна, че тя тая патица не е дива. Аз първоначално инстинктивно бях решил, че тя е дошла от някъде и като, примерно египетските гъски, се върти по брега, без да се безпокои от хората. Затова и бързах да я снимам, докато не е отпрашила на някъде.

Патицата явно току що беше излязла от водата и си оправяше тоалета, затова непрекъснато се въртеше. Така и не можах да направя хубава снимка.

Тъкмо си мислех да попитам човека до патицата, видял ли е как е дошла, когато забелязах как той се отправя извън парка. До него се клатушкаше...черната патица. Кучето, което ядеше нещо и човекът ми каза да гледам да не го настъпя докато снимам, и то изскочи отнякъде и се присъедини към тях. Ах, защо ми свърши филмчето! Чудесна (всъщност необичайна за София) беше тази гледка на отдалечаващият се човек с патицата и настигащото ги куче.

Няколко дена като бях при езерото, се надявах, че човекът с патицата ще се появи отнякъде. Той явно беше от квартала и живееше в някаква къща. Да се гледа юрдечка в апартамент, мисля че е абсурд.

Едва онази вечер го видях и разбрах, че е закъснял по определена причина. Аз не го и познах отначало, но по едно време той (с него естествено беше и кучето) се загледа в езерото и почна да подсвирква. Погледнах и аз нататък и видях патицата. Тя вече не беше черна, а кафеникава. Беше „загладила косъма” и станала бая едра.

Разбрах, че патицата е най-обикновена домашна мъжка юрдечка, т. е. юрдек. За първи път не искала да излезе от езерото и затова човекът се забавил. След това той си тръгна, но после пак се върна. Обясни, че правел маньовър, та белким юрдека да го види и да излезе от езерото.

На другия ден сутринта юрдекът си беше все така с останалите патици. Определено търсеше контакт с тях. Особено с тези от женския пол. Въртеше се около избрана патица с надежда да го забележи.

(„Друго си е в езерото! - сякаш прочетох мислите на юрдекът, докато бях наблизо и го снимах. - Тук съм с една братовчедка и едни симпатични врабчета. Не мислете, че съм се завтекъл заради хляба!”.)

Вчера човекът дойде пак. Заинтересува се виждал ли съм патицата. Казах му, че току що се е пъхнала в тръстиката, явно следвайки поредната надежда. Тя, патицата, пък взе, че се появи през това време. „Приспособила се е” - каза човекът, като я видя и си тръгна с кучето. Помислих си, че е пак маньовър, но двамата не се появиха повече.

Тази сутрин юрдекът си е още там. Продължават опитите му да контактува с останалите патици. В една книга прочетох, че образуването на двойки при патиците (ставаше дума за зеленоглавите) започвало много рано. Мъжкият и женският се „сгодявали” през есента и оставали заедно през цялата зима.

Не знам дали ще се осъществи смесен брак между дива и питомна патица. Те нали са роднини? Засега юрдекът е самотен. Аз тръгвайки си от езерото му пожелах успех.

И аз започвам да мисля, че смокът май се е появил случайно на такова открито място. Може би действително е бил привлечен от някаква мръвка. Там има бъзак, а към реката е бая обрасло.

Такова голямо животно, ако е било там отдавна, би било вече забелязано и смятащите го за „гадина” отдавна да са му светили маслото. „Смочето” все пак е бая голямо. На първата снимка не се вижда края на опашката му, а при охлюва тялото на смока е май по-дебело и от черупката. А тя беше на голям охлюв - поне 3 см. Е, това за големината на смока са относителни понятия за мен.

Дали пък змията не е видяла, че по тротоара се задава човек, който ще я щракне на фото и ще я пусне по интернет? Майтапът си е майтап, но човек никога не знае откъде ще изскочи „заекът”, в случая смокът. Аз затова откакто жената ми подари фотоапарат, си го нося винаги с мен в джобчето.

Миналата година, по повод 160 годишнината от рождението на Ботев, художникът Иван Богданов го нарисува върху пощенска марка по портрета от 1876 г. Според мен интерпретацията е добра, особено погледа.

Снощи гледах по телевизия VTV предаване за Южния парк в София. Беше излъчено в рубриката „Зелена линия”. Не хванах началото, но подразбрах, че става дума за реката, която минава през парка.

Снимките бяха правени в пространството около строящата се църква „Св. Стефан”. Наблизо се намират две спирки на градския транспорт. Освен рекичката, беше показано и едно от двете езерца, намиращи се там. Даже май за него стана повече дума. Може предаването да е било както за реката, така и за езерото.

Не знам дали ставаше дума за повторение на предаването, защото снимките на езерото очевидно са правени поне преди половин месец, ако не и повече. Тогава то все още бе прилично пълно. Днес обаче реалната картина няма нищо общо с показаната по телевизията.

Така изглежда езерото днес! Следствие на засушаването и високите температури езерото е почти пресъхнало. Виждат се камъните в средата, а около брега и засъхналото вече дъно. Гледката е ужасна, защото никой не се грижи да се осигури приток на вода в двете свързани езера. А за това още по социалистическо време е бил предвиден канал, отбиващ водата от реката към езерата.

Мястото на притока на вода в първото езеро е затлачено с тиня. Вижда се ужасното състояние на това езеро. Там, където е тинята, през пролетта бе покрито с вода. Не се пълни това езеро, но още по неприятна е картината при второто.

Тук непрекъснато се въртят рибари, растителността и тръстиката е изпотъпкана, пълно е с пластмасови бутилки и други подобни отпадъци.

Рибарите са си направили свое сметище, което не се почиства от никого: нито от самите рибари, нито от поддържащите парка, явно не и от природозащитниците. Покрай сметището всекидневно минават десетки разхождащи се. Вероятно го виждат, възмущават се ... и толкова.

В този кът през пролетта фотографите правеха свои сесии.

Същото място сега изглежда така. Водата се е отдръпнала на два метра, растителността е изпотъпкана от рибарите, виждат се пластмасови отпадъци.

Същото място, гледано от другата страна. Вляво, срещу дървото е „сметището”.

Мисля, че грижата за състоянието на езерото е на поддържащите парка. Видях във филма по телевизията девойка и младеж от екозащитната организация „Грийнтим” (или нещо такова). Разказваха, че организирали акции по почистването на парка. Видно е, че най-неотложната задача, за да се запази в приличен вид езерото, е да се почисти канала и се осигури приток на вода в него. Явно това е задължение на някого, но той не го изпълнява. Зелените доброволци пък изглежда не са в час.

Хубаво е от VTV да направят предаване за истинското, актуално състояние на природата около въпросното езеро. По-нагоре в парка има още едно езеро, което и сега е в същият вид, както беше през пролетта. Но в него има постоянен приток на вода. А и рибарите отдавна изловиха рибата в него, патиците изядоха новоизлюпените рибки и природата възстанови естественото си състояние.

Абе, хора, вие от ирония явно не разбирате. Ситуацията има различни гледни точки.

За вас, че и за мен това е животинка, но за много хора е „гад”. Аз минах оттам, снимах змията и си заминах. Със надпис или без надпис, най-вероятно някой ще убие смока. Вижда се, че нищо не може да се направи, за да се спаси. Само с призиви „не убивайте животните!”, природозащита не се прави.

Колкото до това, чия е средата, спор няма. Първи на този свят са се появили влечугите. Така казват.

От там минават разни хора - майки с деца, само деца - може да се уплашат. Да сложат поне надпис: „Смокът не хапе”.

Това дърво се намира някъде по средата на участъка на улица „Бяла черква”, между входа на Южния парк и плувния комплекс „Спартак”. Още по-точно: на метър от тротоара. Вижда се, че не е и буренясало. Аз идвах от другата страна, когато видях дългото тяло на змията (мисля, че е смок) да се плъзга между отделните стволове. Докато се наглася да снимам змията, главата се скри между тях и реших, че като отида отпред ще снимам по-добре.

Прецених, че змията няма къде да избяга и ще я снимам в подробности. Тя като ме видя, спря да се изтегля. Аз я снимах веднъж и като тръгна пак - още веднъж, и реших да я изчакам да видя накъде ще се движи.

Изведнъж обаче главата на змията изчезна. Беше се навряла в някаква дупка, която не се виждаше дотогава (няма я ясно очертана и на по-ранните снимки). Почнах да снимам вече без да се старая да фокусирам прецизно.

Предварително си мислех, че снимката с края на опашката на смока ще е ефектна, но за малко да го изпусна този момент. Вижда се обаче и това.

Дупката вече я снимах спокойно, но пак не е станала ясна. Там осветлението беше „шарено”, даже контрастно и за съжаление „аутото” на фотоапарата не е докарало добре рязкостта. Все пак във фоторазказа се вижда за какво иде реч.

Тя, дупката, и сега си е там. Не съм почитател на змиите и няма да стоя до нея, и да чакам за да снимам, примерно, как смокът излиза. По едно време, докато гледах тялото как се плъзга в дупката (стори ми се бая дълго стана това) и има още да влиза, се запитах какво ли ще стане, ако го хвана за опашката и го дръпна. Но си спестих изживяването. Стига ми, че успях да направя любопитни снимки.

Изглежда в корените на дървото има нещо като бърлога, където се крие змията и прави „завой”, за да излезе отново. Тези черупки на охлюви трябва да са останки от трапезата на смока. Всъщност този фоторепортаж идва да покаже, откъде е дошъл изразът: „потъна в дън земя!”. Той не се ли отнасяше пак за змия?

Интересно ми е, какво накара змията да влезе в дупката. Животните обикновено избягват да показват своите скривалища. Така мисля, може и да не съм прав. Дали змията, като ме видя, се уплаши и се скри в дупката. Или след като аз минах отпреде й, но спрях да се движа, тя продължи спокойно да се прибира в дупката? А дали пък тая дупка не е нещо за заблуда и змията да е продължила под земята и да се е появила отново на повърхността на друго място?

Ето и мястото, където снимах змията. (Червеното кръгче с бяла точка).

Вече има във форума теми за змията, но реших, че си заслужава фотонаходката, която е в репортажен стил и се отнася за определено място, да се отдели самостоятелно. Надявам се, че не съм объркал нещо. Темите станаха напоследък повече змийски, но сега е сезона на тази порода. Все пак възниква и въпросът: трябва ли този смок да бъде премахнат оттам? Местото е оживено.

Действително „уловът” от оня ден прилича на цихлидата, и то като че ли напълно. Но „рибето”, което снимах, беше не по-малко от 20 см. Предполагам, че рибарят бая се е зарадвал, като е засякъл нещо тежко. Все пак за Южния парк това си е голяма риба.

Интересно е обаче, гледат ли се в аквариум хищни риби? Бая голям трябва да е и аквариумът, за да може рибата да се разполага свободно в него. Наскоро гледах в един ресторант стена-аквариум, ама и там едни дребни рибки, не можеш да ги откриеш. И аз поддържах едно време едно аквариумче. Рибите в него бяха къде по-малки от цихлидата, но пак го чистех на три-четири дена.

Ако пък не е аквариумна въпросната риба, как ли е попаднала в блатото? Да не би пък да е била сред рибите, които пуснаха в средата на април? Значи се е била развъдила там, откъдето са донесли тези риби.

В скоро време май ще видим какво е останало в това, доскоро бая пълно блато. Тая риба, дето я пуснаха в средата на април, се излови. Това пък дето се излюпи от хайвера, патиците го изядоха и отпрашиха нанякъде да си търсят друга храна. Сега се въртят двайсетина патици, но нивото на блатото така е намаляло, че се виждат камъните в него и патиците кацат по тях.

Отдавна не съм виждал и костенурка. Дали пък и тях не ги изловиха. Риболовът в Южния парк е изнасилена работа - водоемите са малки. Ако спрат да ги зарибяват, рибарите ще се откажат да идват и тогава животът на фауната може би ще стане по-естествен. Вероятно няма да има и толкова патици напролет. Определено тази година много птици се излюпиха. Какво ли ще стане наесен, ако отново решат да се върнат тук?

Рибата е непозната за мен и за рибаря, който я улови. Иначе някой може да каже, че в тяхната рекичка се плацикат такива.

От снимката се вижда, че рибата е голяма колкото дъното на една торбичка, според мен някъде към 20-25 см. Беше хваната в близкото езеро преди около час и нещо.

Възникна спор. Аз предположих, че пак става дума за аквариумна риба, пусната в езерото. Изглежда това е станало отдавна и рибата е успяла бая да порасне, но може това да е от породата и - да наддава бързо. За сметка на малките рибки, които затова и изчезнаха.

Рибарят възрази, че едва ли е аквариумна, защото имала зъби, т. е. била хищна. Току що я беше хванал, когато аз минах от там. Беше тръгнал да я носи в „аквариума”. Не го попитах къде е този аквариум, но видях, че отива към спирката. Ако го видя пак ще го питам разбрал ли е нещо за вида на рибата.

Според мен не е нашенска. Не разбирам от аквариумни риби, но от доста години съм рибар и такова животно не съм виждал в наша река. Може пък да са пуснали напоследък такива да се развъждат.

Цитат: Това продължи може би 5-6 секунди, след което цвета се промени в оранжево-червено! Никога не съм виждал такъв пламтящ оранжево-червен цвят!

Откъде сте били сигурни, че е било пепелянка? Едва ли от два метра сте видели рогчето, а като сте размазали главата на животното, съвсем нищо не сте могли да установите.

Вместо да мерите после, това два метра, онова - три, нам кое - десет сантиметра, е трябвало да огледате по-добре тялото на животното. Може би е имало дегенерирали елементи на крила, защото най-вероятно сте убили дракон или змей - по нашите места дракони няма.

Точно змеят като го убият става огненочервен. Като сте му смазали главата, огънят вътре в него е нямало накъде да излезе и тялото се е нагорещило до червено. Точно така е изглеждал змея, когато го убива свети Георги.Тогава фотоапарати не е имало, но са запазени рисунки, като тая, която показвам.

Не са прави тези, които се възмущават от това, което сте сторили. Вие не сте убили змия, а змей и сте спасили сума ти тинейджърки, които е можело да минат от там след това. Със светигеоргиевските работи у нас се занимава министърът на отбраната и е редно за заслуги да ви повиши в чин. Е, Даскала, Бог да го прости - посмъртно.

Вий може и да не сте ходили в казармата, ама той и министърът не е ходил. А Лили Иванова как стана офицер? Полага ви се, както казваше едно време старшината в казармата.

Рибарите - в конфликт с костенурките.

Нали имаше на времето един смешен филм за един зоодетектив. Е, и аз напоследък май се изживявам като такъв. Но да си призная, че съм в конфликт на интереси, както е модерно да се казва. Защото и аз съм рибар.

На въдицата ми се закачи втора костенурка, по-скоро костенурче, червенобузо. Беше нагълтало цялата кукичка и доста се изморих, докато го откача. Изчаках го да си извади по-напред шията и го хванах зад главата. Дори и така дълго се мъчих. Кукичката се беше закачила за езичето на костенурката. То е розовочервено за сведение.

И аз не можах да разбера как се откачи въдицата. Помислих, че може да съм задушил костенурката, но тя веднага си прибра главата. Сложих черевенобузестата на земята и докато мислех дали да я снимам, тя пъргаво се шмугна във водата. (Там, където ловях, брегът плавно влиза във водата, а аз бях досами нея). Не съм сигурен обаче дали животното е преживяло случилото се. Възможно е езикът му да се е наранил и то да не може да се храни.

Снимах тази мъртва костенурка на брега. Гледката не ми хареса и не разгледах по-добре костенурката. Може да е била хваната, наранена и умряла. А може и да е захвърлена от хванал я рибар, след като я е умъртвил. Беше навътре на брега. Едва ли е дошла там сама да умре.

На другия ден след последния инцидент с уловената костенурка, реших да питам рибарите, които ловят на това място, дали улавят костенурки. „Улавяме” - казаха. - червенобузести”. „Как ги откачате и какво ги правите - пак попитах. - Аз вчера хванах една блатна костенурка. Голям зор видях докато я откача и я пусна.”

Тук рибарите се умълчаха и престанаха да ми обръщат внимание. Усетих, че си приказвам сам, казах им „извинявайте” и си тръгнах. След няколко крачки помислих, че рибарите са гузни, но не съвсем. Мястото, където ловяха, бе на пет метра от мястото, където видях убитата с камък костенурка. Реших, че тези рибари, които ловят редовно на това място, са я убили. Останах и с впечатлението, че те считат червенобузите костенурки за вредни, защото се изненадаха, че имало и блатни костенурки (или че се закачат на въдицата такива?). Не ми казаха, ако хванат такава костенурка, какво ще я правят, защото не ги попитах. Но нали в същност диалогът се прекъсна, как да ги попитам?

Никой рибар не е застрахован, че на въдицата му няма да се хване каква да е костенурка. Но дори и да има добри намерения и да се опита да я освободи и върне във водата, пак има риск тя да бъде физически повредена и да не оживее след това. Така мисля, може и да греша.

За тези рибари на снимката не знам улавяли ли са костенурки и какво ги правят след това.

Налице е един конфликт между рибарите и костенурките, който вероятно ще се реши по вечния закон на природата: каквото оцелее - оцелее. Мисля, че трудно могат да се регулират отношенията между хората и природата в парка. Вижте едни други рибари как хитруват.

Най-горното езеро се оттича в улей, от който следва канал към следващото езеро (снимката горе). Напоследък, като почнах да минавам по-често от там забелязах, че в началото на улея се събират тръстикови стъбла и запират водата, стичаща се надолу. Почнах да ги чистя, но няколко дни след това видях, че някой е сложил счупени клони с листа, пак за да намали изтичането и така да повдигне нивото в езерото, защото то в сушата намаля. Умник-рибар, нали! Май и тръстиките преди това не са дошли естествено до входа на улея?

Като почистих клоните, реших да снимам улея, понеже снимам по-интересните места в парка, но него не бях. Видях обаче после на компютъра, че снимката не е излязла добре и нали обектът си е там, още на другия ден се сетих, че пак трябва да го снимам. Каква беше изненадата ми, когато установих, че обектът не е в същия вид. Някой беше сложил голям бетонен блок в улея!

Е, намерих си майстора а и нищо не можах да направя - много е голям и тежък блока. Откъде ли обаче са го довлекли - на по-ранната снимка не се вижда наблизо такъв? И до сега блока си е там, няма кой да го махне, защото е някъде 60 на 60.

След улея има канал, който отива до следващото езеро.

Все ми се струва, че риболовът в парка трябва да се забрани. Увлечени в хобито си рибарите въобще не се съобразяват с нищо. На местата, където стоят, не никне растителност (виж снимката горе с рибарите). Пълно е с пластмасови шишета, опаковки от вафли, фъстъци и др., има цигарени кутии, угарки. При това рибарите не си поплюват. Докато на другите места в парка шишетата са от 500 мл, по брега на езерата те са от 2 литра. Като духне вятър, всичко отива във водата - плува или се заплита в тръстиките. Може да съм краен, но едва ли рибарите ще станат по-културни, каквато и кампания да им направиш. Като ни надуваха сутрин ушите, как да се внимава по пътищата - какво стана?

За подобряване на настроението показвам на края още една блатна костенурка. Снимал съм я в едно езеро, където не ходя редовно,защото трудно се стига до водата. И друг път съм минавал от там и съм я виждал тази костенурка да се препича на дървото, но щом си покажа главата, за да заема по-добра позиция за снимане, костенурката бързо слиза и се шмугва във водата. Този път изглежда беше заспала, защото нагазих във водата и бая се доближих до нея, а тя не реагира. Имаше и едно пате на дървото, но то като ме видя, влезе във водата. То също се вижда на едната снимка.

Аз написах "странни", защото не съм виждал такива охлюви в България, нито по суша, нито по вода. А че мястото не е най-подходящото за живот на тези охлюви, личи от факта, че не са оцелели. Те даже не са успели да се ръзвъдят в двата съседни водоема, единият от които е на два-три метра отгоре и в него и сега има вода.

Иначе, ако са аквариумни, е интересно все пак къде живеят по света. Аз в аквариуми съм виждал само рибки.

И на нашите поляни има охлювченца, ама приличат само на външен вид на черупките. Иначе са в съвсем друг мащаб.

Освен в "Дружба" да ги храните с нещо специално и да са станали по-големи.

Необичайното място е Южния парк в София. За мен тези черупки са необичайни и странни и по отношение изцяло на българската фауна. По форма изглеждат познати, но са много големи. По храстите и по-твърдите растения се лепят бели охлювчета с такива форми, но те са малки - примерно около сантиметър и нещо. При това са сухоземни. А тези черупки аз открих на дъното на пресъхнало малко езерце.

През пролетта малкият водоем беше пълен и в него имаше патици. Постепенно обаче водата пресъхна и се появява само в средата около тръстиката, след дъжд. Иначе почвата в средата продължава да бъде влажна.

Голяма бе изненадата ми, когато слязох в пресъхналото езеро да търся стръв (червеи). Тогава констатирах, че по края на дъното има десетки черупки от двата вида. Направих си труда и преброих към стотина черупки на площ около не по-вече от два квадратни метра. А черупки се виждаха и навътре, в калта, която явно е затрупала също много черупки, като се е наслоявала отгоре им.

Големината на черупките е около 3,5 - 4 см за кръглите, и към 6 см - за роговидните. (Снимал съм ги до водна чаша от 200 мл, за да се добие визуална представа за големината им). Не знам дали съм се ориентирал правилно, но в интернет открих такива охлюви, определени като сладководни. В един австралийски сайт има подобни.

Очевидно имаме поредния случай да видим последствията от „почистване на личния аквариум”. Предполагам, че някои любител на водната фауна е отглеждал охлювите в аквариум и като са тръгнали те да се размножават, се е видял в чудо и ги е изхвърлил във водоема.

Времето ще да е било благоприятно и охлювите се размножили, но малкото блато не е било подходящо за по-дълготраен живот на колонията от мекотели. Водата или е пресъхнала, или замръзнала и охлювите са измрели. Аз нямам предположения кога е станало това.

Задружният живот на малките водни кокошки.

Някои различия в анатомията на дивата патица и дивата кокошка са довели изглежда и до различията по начина, по който те живеят. Например зеленоглавата патица плува плавно, защото краката и са като гребла. С тях обаче като ходи по сушата се клати, както казваме: „като патица”.

Зеленокраката кокошка плува като единично кану - на тласъци, защото краката и са като клечки. С тях обаче тя бяга бързо по края на брега.

Веднъж видях как една кокошка така се ядоса на една патица, която и взе парчето хляб пред нея, че се изправи на единия крак, а с другия блъсна патицата като каратист. За съжаление нямам подобна снимка засега, но тук показвам две, каквито не може да бъдат заснети със зеленоглави патици по обясними причини.

Различия има и при отглеждането на малките. Още след раждането малките патета и на зеленоглавите, и на зеленокраките пернати, могат да плуват. Зеленоглавата патица тръгва с малките да обикалят водоема и да се хранят. Тя ги води и наблюдава, като гони останалите малки и големи да не вземат от храната на нейните чеда.

На зеленокраката кокошка патенцата трудно ще ги забележите. Освен ако не са гладни и непредпазливо излязат от тръстиките, в които се крият. Майка им обикаля целия водоем и като намери нещо за хранене го носи в човката си на чедата си. Те поемат храната не като врабчетата - с широко отворено гърло, а сами кълват хлебните трохи от човката на майка си. Това патиците не го правят, явно защото не могат.

Когато малките поотраснаха и от черни почнаха да посивяват, човката им от червена също стана сива, а черните им крачета затвърдяха, източиха се и почнаха да позеленяват, майката им пак продължаваше да им дава в човката, макар че отрасналите вече обикаляха езерото и сами се хранеха. С изненада един ден видях, че поотрасналите кокошчици също носят хляб в човките си и влизат в тръстиката. А там имаше още една черна голяма кокошка, която беше със счупен крак и много трудно плуваше. Такава солидарност между пернатите не знаех, че съществува.

Преди месец изведнъж отново се появиха малки черни патенца. При почти всяка колония водни кокошки (обикновено тя е една в даден водоем) се появиха по две-три патенца, някои от които бяха по-миниатюрни от излюпилите се по-рано. Черните кокошки отново защъкаха да търсят и носят храна на новите си рожби.

(Не можах да направя своевременно хубава снимка с малкото пате-джудже. Може би догодина.)

Поредната за мен изненада дойде, когато видях, че по-старите новоизлюпени патета също носят храна и хранят малките си родственици! Удивително е да гледаш как от единия край на езерото тръгват една след друга черната кокошка и сивите и поотрасли дечица, всички носещи нещо в човката си за новоизлюпилите се техни родственици и за кокошката-инвалид.

(На снимката се вижда как всички хранят новоизлюпеното патенце, а към групата се прокрадва млад представител на другата порода. Тук той боязливо гледа, но има случаи когато няколко от „другите” разгонват кокошките да им вземат хляба.)

Ясно ми стана и как дивите животни са се приобщили към човека и са станали домашни. Всичко идва от насъщния. Такива предпазливи птици, като водните кокошки, вече не се смущават да идват до брега и даже да се качват по него, без да се притесняват от хората. Дори кокошката-инвалид, когато е гладна, идва наблизо и с надежда чака късчето хляб да падне до нея. А понякога, когато малките писукат особено силно, майка им съвсем забравя наученото от природата да се бои от човека и приближава съвсем до него, очаквайки да я забележи и й хвърли нещо.

(На тази снимка дивата водна кокошка е на метър от обектива, застанала без боязън, очакваща хляб, за да го занесе на подрастващите и инвалида, от родата си.)

(Кокошката-инвалид не се предава и се разкършва, макар и само на един крак).

Използвам случая, че посетих форума и също честитя рождения ден. Препоръчвам алтернатива на двете бирени чаши.