К.ГЕРБОВ

В българската историческа наука има консенсус относно вида на фигурата в Калояновия пръстен. В подкрепа на мнението на хералдиците Жан-Кристиян Путие и Христо Дерменджиев, че става дума за хералдичен лъв, са се изказали и това е документирано, историците Атанас Попов, Йордан Андреев и Димитър Овчаров (за тях знам).

Колкото и непохватно да е нарисувано едно животно, след като е изправено на задните крака и има дълга опашка, извита като S, то е хералдичен лъв.

Ще подпомогна новодошлите във форума участници, за които хералдиката е нещо като игра на карти. Показвам едър план на някои особености на „животното” от Калояновия пръстен. Обърнете внимание, че животното е на три крака и има шини на кръста.

Може би става дума за „леопардо-барсовиден лъв-инвалид, с отрязан крак и счупен кръст, и с люспи като на унгарски шаран”? Ама дзвер си е харесал Калоян, а?

Отскоро в Интернет, в Уикипедия, се появиха репродукциите на всичките 69 миниатюри от Манасиевата хроника, наричана още Манасиева летопис. Всъщност иде реч за уникалния средновековен илюстрован български превод на „Историческо сказание” на византийския поет-летописец Константин Манасий. Оригиналното съчинение е от ХІІ в., а българският превод се отнася към 1344-1345 г.

Илюстрациите в Уикипедия са сканирани от книгата на Иван Дуйчев „Миниаюрите на Манасиевата летопис”, издателство "Български художник", София, 1962. Според названията дадени от проф. Дуйчев на миниатюрите, излиза, че общо 18 представят моменти от българската история. Има обаче още две миниатюри, свързани с нашата история, едната от които (за която става дума тук) просто е разчетена неправилно, а в другата, в текстовата формулировка на заглавието и не личи българското присъствие, посочено в добавката към текста на българския превод на хрониката. С това „българските” миниатюри стават 20.

В българския илюстрован превод на Манасиевата хроника с миниатюри са съпроводени почти всички така наречени „добавки”. Общият брой на тези добавки, направени от българските преводачи и съставители на илюстрованата хроника, е около 24, като 16 от тях могат да се определят като свързани с българската история. В илюстрования ръкопис информацията е по-голяма, тъй като към миниатюрите има добавени допълнителни текстови пояснения. Например в неилюстрованите преписи на хрониката не е споменато случилото се при Самуил, не е спомената Плиска и др., но това е отбелязано на съответните миниатюри 66, 65 и т. н. в оригинала.

Както знаем, репродукциите от хрониката на Йоан Скилица с присъствието на Омуртаг са много популярни. Популярни са и всички миниатюри с князете и царете от Първото българско царство от Манасиевата хроника. Без тази, обаче, за която ще стане дума, защото както бе казано, тя е разчетена погрешно. Понеже на репродукцията на въпросната миниатюра не се вижда придружаващ текст, грешката е останала незабелязана. Иначе миниатюрата, като свързана с българската история, щеше да придобие по-голяма популярност.

В книгата на проф. Атанас Божков „Българската историческа живопис”, първа част (1972), са показани 13 миниатюри от Манасиевата хроника със сцени от българската история, но тази я няма. Вероятно Божков се е водил по разчитането на Дуйчев, защото отбелязва книгата му в библиографията на своята книга. В „Кирило-Методиевска енциклопедия”, том 3, на с. 627 е показана репродукция на миниатюрата, за съжаление обаче с наименованието, дадено и от Иван Дуйчев.

Княз Омуртаг разбива войската на Тома Славянина

Оригиналният гръцки текст на „Историческо сказание от премъдрия летописец Манасий” по същество представлява историята на византийските императори до Никифор Вотаниат. На император Михаил ІІ Балба (820-829) е отделена главата, озаглавена в превода „Михаил – цар на гърците”. Основно текстът в тази глава визира конфликта между Михаил ІІ и Тома, познат от другите гръцки хроники с прозвището Славянина, но в поетичното съчинение на Манасий това не е отбелязано.

Из интернет пишат, че Тома Славянина е византийски пълководец от славянски произход, но преводачите на българската Манасиева хроника не са считали така. Тома е роден в Мала Азия. През 821 г. се разбунтува срещу централната византийска власт в Константинопол (Цариград) и обсажда града. На помощ на обсадения император Михаил II се притича българският княз Омуртаг. С негова помощ Тома Славянина е победен.

Цялата история за Михаил ІІ, Тома Славянина и княз Омуртаг е сравнително подробно разказана от Йосиф Генезий и Продължителят на Теофан, но в поетичната хроника на Константин Манасий българският княз въобще не е споменат. Това е коригирано от средновековните преводачи и съставители на българската Манасиева хроника, които са поместили към текста за „Михаил – царя на гърците”, една от споменатите добавки. Която гласи: „При този цар (Михаил) въстана един грък на име Тома и като събра многочислена войска за малко едва ли не отне цялата гръцка земя тръгна да отнема царството от Михаил. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил”. (Стара българска литература. Том 3 – Исторически съчинения, 1981 с. 300).

Когато потърсим миниатюра с такъв сюжет сред 69-те от Уикипедия, няма обаче да я намерим, защото се оказва, че Иван Дуйчев я е озаглавил „55. Император Михаил II разбива войската на Тома Славянина”?!

Не е логично да се приема, че е направена специална добавка, свързана с българската история, а е илюстрирана византийската. Наистина има минимален шанс тази илюстрация да е била включена в предполагаемия гръцки илюстрован вариант на Манасиевата хроника. Но досега такъв вариант не е открит всред 117-те гръцки преписа на хрониката и явно не съществува. А и в гръцкият оригинал на текста на Константин Манасий не се говори за битка между Михаил ІІ и Тома. Само се отбелязва, че Тома „най-после бе заловен и от очи лишен..., а след това със мечове посечен беше люто”.

На въпросната миниатюра 55 се вижда, че и двамата противници в нея са владетели. И двамата са в червени одежди и с корони. В оригиналната гръцка хроника на Константин Манасий обаче не се споменава Тома да е бил удостояван в императорско звание, и ако се приеме, че едната фигура в червено с корона на главата е на император Михаил ІІ, възниква въпросът коя е другата? Естествено, че е на Тома Славянина, който действително е бил прогласен за император, но това го пише в източника, който е използвал вече българският преводач на хрониката, направил добавката.

Въпросната добавка, както и другите, свързани с българската история в Манасиевата хроника, са заимствани от историята на Йоан Зонара, която е преведена на български език в ХІV в., нищо чудно и за целите на превода на Манасиевата хроника. Ето извадки от текста на Зонара, насочващи направо към миниатюра 55:

„Била настанала гражданска война. Този, който я започнал, бил Тома...той увенчал главата си с императорска диадема и бил провъзгласен в Антиохия за император от онзи, който тогава заемал патриаршеския престол...Оттам се отправил с голяма войска (той бил привлякъл съюзници не само измежду агаряните, но и от много други народи) и направил решителен опит за узурпация... Михаил изпратил войска срещу него и той влязъл в сражение с нея — едни [от войниците] избил, а други прогонил. След това още по-силно се устремил към узурпация... Приготвил си и флота, като взел под своя власт и императорските кораби, преминал от Абидос в Тракия и подчинил почти всички източни области с изключение на темата Опсикий...Когато навред се разнесла мълвата за бунта на Тома и за обсадата на столицата, вождът на българите Мортагон, който бил сключил тридесетгодишен договор с Лъв (предишния император) и бил тогава приятелски настроен към ромеите, доброволно дошъл на помощ на императора и се разположил на стан при Акведукта. Това изплашило бунтовника, Той решил, че за него няма да бъде полезно едновременно и да прави обсада, и да воюва срещу българите — той мислел, че ако раздели войската си, няма да бъде достоен противник нито на единия, нито на другия. Затова тръгнал срещу българите с цялата си войска и като влязъл в бой с тях, бил победен и загубил много от войниците си, като едни били избити, а други пленени. Тези, които избягнали варварския меч и се спасили от пленничество, мирували в очакване на онова, което ще се случи. А българите, горди с победата си, потеглили назад, отвеждайки пленниците си и голяма плячка.” (ГИБИ VІІ, с 167 и 169).

Иван Дуйчев много е подценил усилията на авторите на средновековния български илюстрован превод на Манасиевата хроника. Виждането, че те ще си направят труда да добавят нещо за Омуртаг, пък ще нарисуват Михаил ІІ, е неправдоподобно. Още повече, че в гръцкия текст няма дори и намек за реално произтекли действия, подобни на изобразените на миниатюрата. Рисунката никога не би била разбрана в посока на изведеното от Дуйчев направление от незапознатия читател, прочел само писаното в Манасиевата хроника.

Логично миниатюра 55 в нея трябва да се свързва с българската добавка към главата „Михаил – цар на гърците” и да се разчита като: „Княз Омуртаг разбива войската на Тома Славянина”. Княз Омуртаг и псевдоимператорът Тома са всъщност двете фигури в червени дрехи и с корони на главите. На илюстрацията се вижда как Омуртаг, „приятелят” на император Михаил, посяга да свали и май взема короната, с която незаслужено се е окичил узурпаторът Тома. Средновековният български книжовник много правилно е преценил, че след битката си с Омуртаг, Тома е загубил изцяло предишната си слава и величие. И е изразил това по уникален художествен начин.

Според писаното от историците, директен двубой на войската на Михаил ІІ с войската на Тома Славянина, още повече на самите двама императори, не е имало. Тома измислил тактиката още от началото на предстоящата битка войската му да симулира бягство, след което да се обърне и да унищожи противника. Само че на практика войската предпочела действително да избяга, а Тома впоследствие се скрил в Аркадиопол и там бил уловен.

Вероятно именно бягащите от полето на битката войници са накарали Дуйчев да приеме, че на миниатюра 55 става дума за мнимата битка на Михаил с Тома. Но, както бе казано в текста на Зонара такава реална битка не се е състояла, а в стиховете от Манасиевата хроника не се споменава изобщо за битка.

На миниатюра 55 очевидно става дума за тежка битка, виждат се трупове на кон и човек, илюстриращи думите на Зонара: „като влязъл (Тома) в бой с тях (българите), бил победен и загубил много от войниците си”. По своето композиране тази миниатюра прилича на второто изображение (б) на миниатюра 60 от същата Манасиева хроника, което Дуйчев е разчел като „българско нападение над ромеите”. Бягащата войска е приом, за да се покаже кой са победените. Те просто са обърнати в бягство. Така изглежда хронистът е възприел текста „избягнали варварския меч и се спасили от пленничество”. Впрочем за края на въпросната битка на Тома с българите Продължителят на Теофан е по-категоричен и пише: „Тъй като (ромеите) не можели другояче да намерят спасение, намерили го в бягство”.

Може би от фототипното издание и мястото, където е ситуирана миниатюра 55, ще се изясни по-категорично нейното съдържание. Но дори от репродукцията личат в долната част на кадъра върховите червени части на надписа на следващата глава, а тя е ”Царуването на цар Теофил”. Излиза, че миниатюрата е вмъкната между това заглавие и края на предишната глава, а този край е именно „добавката” за Омуртаг. Тази добавка е била над самата миниатюра и затова не е имало нужда от допълнително пояснение на изобразеното в самата рисунка.

Дали е така, със сигурност може да се установи от фототипното издание на Манасиевата хроника, за което бе съобщено в края на миналата година и което, казват, било в тираж само сто броя.

Откъде съставителите на Манасиевата хроника са разбрали, че Омуртаг е бил княз

И друг път е ставало дума, че българските добавки към Манасиевата хроника са заимствани от съчинението на Йоан Зонара. Съдържанието на добавката за княз Омуртаг („княз” е в оригиналния средновековен български текст) потвърждава това. Особено впечатлява формулировката „излезе българският княз Муртаг, разби го (Тома) и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил”. Подчертаното е всъщност парафраза на оригиналното „вождът на българите Мортагон, който бил сключил тридесетгодишен договор с Лъв и бил тогава приятелски настроен към ромеите”.

Интересно е, че в добавката името на българския княз е Муртаг (може би в оригиналната добавка е Мортаг?), а не Мортагон, както е при Зонара. Това означава, че съставителят на българската добавка е чел надписа на Омуртаг в църквата „Св. 40 мъченици” във Велико Търново. Стана дума и за определяне на титлата му като „княз”, което насочва именно към познаване на съдържанието на надписа. В първоизточника - хрониката на Йоан Зонара, пише, че Муртагон е бил катархонт (?), което е преведено в ГИБИ като „вожд”. (Не повярвал на Продължителя на Теофан и Скилица, че Омуртаг е бил василевс, Зонара не го назовава и само архонт.)

Манасиевата хроника е преведена и илюстрирана вероятно в скрипторията на Царевец, Велико Търново. Под Царевец е църквата „Св. 40 мъченици”. В нея църква се е намирала и тогава колоната с надписа на Омуртаг, в който той самият се нарича „KANNACYBІГН”. Преводачът на гръцката хроника е разчел правилно гръцкия надпис на Омуртаг и вместо „хан”, „кан”, „кана”, „канасибиги”, е решил че гръцкото „MOPTAG КАNACY” е било „МОРТАГ КНЯЗ” !

Допълнение от 5. 1. 2009 г.:

Оказва се, че Иван Дуйчев е осъзнал грешката си. В книгата „Страници от миналото”, издание 1983 г., той показва въпросната миниатюра 55, но с обяснителен текст: „Хан Омуртаг разбива узурпатора на византийския трон”.

Под миниатюрата действително започва главата ”Царуването на цар Теофил” (Царство Теофила царя). Над миниатюрата обаче не е добавката за Омуртаг, както бе моето предположение, а краят на оригиналния текст на Манасий от главата „Михаил – цар на гърците”. Изглежда добавката е по-нагоре в текста, и преводачите на Манасиевата хроника явно не са правили своя превод от Ватиканския препис, въпреки че така твърдят. Дистанцията между добавката и илюстрацията трябва да е объркала Дуйчев, когато е съставял книгата си от 1962 г.

Както и да е, важно е, че спокойно може да се направи уточнението, че съдържанието на миниатюра 55 от Манасиевата хроника е: „Княз Омуртаг разбива войската на узурпатора на византийския трон Тома Славянина”.

Все пак има разлика да дадеш на един император народ, и на „многото българи” (това народ ли е?) архонт. Императорът действително е владетел, докато архонтът е началник, управител, в краен случай вожд. Така мисля аз, де. Иначе в запазения текст няма нито архонт, нито император.

В текста „преименуван” е на два реда. Ако обаче зад вълнообразните линии има и други букви, едва ли ще се получи това съчетание. Пренесеното „номасте”, например, не е ли само „име”? И това ченгелче, от което се извежда „В” и Борис, не идва ли като продължение от горния ред?

Мисля, че след като не сме сигурни дали това, което се вижда, е целият текст, трудно бихме могли да стигнем до някаква обективност в разчитането му. Пък дали и добре са разчетени буквите при графичното превеждане на надписа от евентуалната фотографска снимка?

Уточнение за управлението на Омуртаг (допълнение към студията)

Че Омуртаг не е бил начело на българската държава в 827 г., го е знаел и Васил Златарски. Или по-точно знаел е, че това е било преобладаващото мнение на историците, писали по-темата, но е избягнал да го коментира в „Историята” си.

В притурката към том 1, част 1, „Маламир не е Пресиян”, Златарски оспорва едно мнение по въпроса, изказано от Джон Бьори : „не може да се вярва, какво ако в течение на периода между смъртта на Омортаг (не по-рано от 827) и 852 г. там са били двама ханове, от които единът (Маламир) царувал не по-малко от десет години, а другият, Пресиам, петнадесет години, то по-дългото царуване би било съвършено игнорирано от Теофилакт”. (Златарски, История, том 1/1, 1970, с.590). След което нашият професор, сякаш съгласявайки се и с двете споменати години, се впуска в защита на царуването на Пресиян, без да коментира годината 827-ма, която очевидно противоречи на приетата от него 831 г. за смъртта на Омуртаг. Не прави такъв коментар и в основното изложение на темата за управлението на Омуртаг, и изобщо не споменава, че съществува виждане по въпроса, различно от неговото.

Макар и да не ги посочва в литературните си източници, В. Златарски не може да не е чел латинските автори Асемани, Дюканж и Клайнер. Според Маргарита Кискинова, в труда си „Календари на вселенската църква” ватиканският учен-историк Йосиф Симони Асемани (1687-1768), след като излагал управлението на Омуртаг, продължавал с това на Маламир и Борис, като приемал за най-вероятна годината на встъпването на власт на Маламир 827 г. (Асемани, Й. С. Календари на Вселенската църква. С., 1987, с. 39-40).

Шарл Дюканж (1610-1688) в своята „Византийска история”, посочвайки, че е взел сведенията си от Айнхард, Теган и Животопис на Людовик, се дистанциира от последния източник и за Мортагон-Омортаг първо пише, че българските пратеници, които пристигнали при император Людовик Благочестиви, за да поискат да се сключи договор между него и Омуртаг и да се определят границите на двете държави, в 826 г. били отпратени, „без да свършат някаква работа, понеже дошла вест, че българинът бил убит или поне отстранен от властта от някого от велможите, въпреки че за това досега не е установено нищо положително”. След като уж нищо не било ясно (може и да е неточен превода на български), Дюканж обаче съвсем уверено заема една определена позиция и продължава:

„А този, от когото е бил убит Мортагон и за когото казват, че го е наследил, вероятно е бил Балдимир или Владимир, внук на Крум и баща на Симеон, който управлявал след Борис. Лъв Граматик разказва, че той управлявал по времето на император Теофил, който дошъл на власт през 829 г. Следователно е този, който е нахлул в Горна Панония през 828 г., след като не му оказали съпротива нито франките, нито самият фороюлиенски дук Балдерик, комуто било възложено управлението на тези области. По тази причина императорът веднага след това лишил Балдерик от всичките му санове”. (Дюканж, Ш. Византийска история. С., 1992, с. 40).

Поантата кога е бил краят на управлението на Омуртаг, която всъщност идва и в потвърждение на всичко писано по този въпрос (без естествено виждането на Златарски), е категоричното мнение на Блазиус Клайнер. В своята „История на България” от 1761 г. той започва главата „На мястото на Мартагон идва Богор” със следното известие: „Тук трябва да се спомене това, че след изтичането на дванадесет години през неизвестна обаче година престанал да царува българският дук Мартагон било поради естествена, било поради насилствена смърт, причинена от своите, или най-сетне защото бил свален от престола.” (в българското издание от 1977 г., с. 61). Клайнер не споменава конкретни години и не се позовава нито на Айнхард, нито на Фулда, където това събитие, макар и като слух, е отнесено към 826 г. За това пък е попаднал на извор, в който категорично е определено: Омуртаг е управлявал дванадесет години.

Това напълно съвпада и с изнесеното в статията, и така със сигурност може да се каже, че Омуртаг е бил начело на българската държава от 814 до 826 г.

А бе, Натан, след като си влязъл във форума, откъде реши, че нещо разбираш от хералдика? Та ти дори от кучета не разбираш. Къде си видял куче с такава дълга опашка! Че и завита като S?

Що не се разходиш до зоопарка да се запознаеш със животните и тогава да се упражняваш по темата.

Еми нашите хора им видяха сметката и си построиха къщи

Джоро, ти турчин ли си, че казваш „нашите хора”? Конкретно за Царевец, от падането на България под турска власт до освобождението, на хълма и около него са били турските махали. Българите са живеели в Търново от Баждарлък нагоре. Виж на картинката каква джамия е имало на Царевец.

Сигурно се причисляваш и към гърците, защото в средата на 19 в. именно фанариотите са изгорили ръкописите, които до тогава се съхранявали в църквата „Св. 40 мъченици”.

Тия неща ги пише в историята на България, Джоро. Чети повечко от там, пък и от форума, преди да решиш да се изказваш по някои въпроси.

СЪДЪРЖАНИЕ

История на надписа

Прочитът на Васил Златарски

Прочитите на Веселин Бешевлиев и Васил Гюзелев

Кога е направен надписът?

Други прочити

Надписът от Велики Преслав насочва към нов прочит

„Надписът от Балши” не е намерен в Балши

Надписът е бил за построяването на църквата „Света Мария”в Аполония?

Била ли е Аполония българска и как България излезе на Адриатическо море при княз Борис-Михаил

Изложението е в прикачения файл:nadpis_balschi.pdf (изтегля се след регистрация)

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА:

І. Веселин Бешевлиев за информацията от надписите на Омуртаг

ІІ. Омуртаг помага на Михаил ІІ в борбата срещу Тома Славянина

Какво казват изворите по въпроса

Кой е бил победител в битката между Омуртаг и Тома

Защо Михаил ІІ отклонява помощта на Омуртаг

Омуртаг става „василевс (цар) на българите”

„Омуртаг василевс на българите” в илюстрованата хроника на Йоан Скилица

ІІІ. Последствията от участието на Омуртаг в борбата срещу Тома Славянина

Станът край Тича и валът Еркесия

Омуртаг е живеел добре с гърците

ІV. Кога и как е завършило управлението на Омуртаг

Кога е правен Маламировият надпис

Убит ли е Омуртаг

V. „Архонт на България”, „архонт на българите” и „василевс на българите”

VІ. Бележки

Изложението на студията е в прикачения файл:omurtag_vasilevs.pdf  (изтегля се след регистрация)

RIZAR :Ако власите , пък в Тесалия и Угро и Молдовлахия бяха "ръмянски" , а бре ,защо санким не направиха РЪМЪНЯШКИЙ манастириот , ами на главанаците си те пари си ги дадоха на Болгарскиот манастириот во Македония ,а най-паче на Светата гора ,що иде реч - "Св. Великомъченик Георги Зографски'' ????

Тоя дето написа История Славянобългарска не беше ли с фамилия, взета от сръбския манастир Хилендар? Щом като сърбин пише българската история, защо румънците да не дават пари на българошул манастирул.

Къде е изчезнал терминът "блахум" в титулатурата на Българските царе? Защо от "българи и власи", съществувал в периода на уния 1200-1235 г., след скъсването на унията става титулатурата "българи и гърци", а латинските и папски историци продължават да наричат българите "блахум", като от своя страна самите тези по папска диалектика "блахум" са се наричали българи? Защо бе, К.Гербов?

Е, цар Йоан Асен се е наричал „цар на българи и гърци”. Може би от скромност или да направи напук на папата. Ти забелязал ли си, Иванко, че аз все предпочитам да тълкувам и показвам автентични български артефакти? Този хрисовул е от 1230 г., преди да се скъсат отношенията с Рим. Така е и на Ватопедската грамота от април 1230 г.

Как да се обединят и да вземат името и статута на България, като суверена им български цар си е в Търново и сече монети?

И затова секат монети с герба на унгарския крал, понеже е съсед?! А бе, Иванко, помисли преди да седнеш да пишеш, бе!

Ако приписката на Тодор Доксов е автентична, то „ов” си го има от Х в.

Хърс, а как си обясняваш трансформацията „с” в „з”. Мен в училището ме учеха, че в българския език е обратното - в края на думите з” потъмнява в „с”. Според теб тази трансформация от особеностите на прабългарския език ли идва, или от особеностите на славянския?

Как се е появил и „ер малък” накрая. Руснаците произнасят „княз” с меко „з”. Излиза нещо като „канязи”. Не считаш ли, че прабългарската титла трябва да бъде „канаси”?

Galahad: Защото нашите си източница са малко, а всеки народ използва за другите народи своите си титли. Затова и в бълг. превод на манасиевата хроника има царе, князе, воеводи и боляри, а не василевси, кайзери, императори, херцози, графове, стратези, феодали, аристократи и др. под. Хан отговаря на крал, рекс, а по нашите си кирилски владетеля е каган, т.е. император, цар.

Манасиевата хроника е преведена и илюстрирана вероятно в скрипторията на Царевец. Под хълма Царевец се намира църквата „Св. 40 мъченици”. В нея църква се е намирал надпис на Омуртаг, където той се нарича „KANNACYBІГН”.

В Манасиевата хроника е записано: „При този цар (Михаил) въстана един грък на име Тома и като събра многочислена войска за малко едва ли не отне цялата гръцка земя, тръгна да отнема царството от Михаил. Но излезе българският княз Муртаг, разби го и го победи, защото изпитваше голяма любов към Михаил”.

Въпросчето е: преводачът на гръцката хроника не е ли разчел правилно гръцкия надпис на Омуртаг, та вместо „хан”, „кан”, „кана”, „канасюбиги”, е решил че гръцкото „MOPTAG КАNNACY” е било „МУРТАГ КНЯЗ” ?

В първоизточника на хрониста Йоан Зонара пише, че Муртагон е бил архонт. Защо българският преводач е решил, че по-правилното име на владетеля е Муртаг, а не Муртагон? Може би защото го е прочел от колоната? А защо не е написал, че е архонт, а княз? Може би защото също го е прочел от колоната.

Разликата между средновековните български книжовници и днешните е, че са се считали първо за българи, и после са умеели по-простичко да разчитат надписите. „КАNACY” хич не му е приличало на хаган, затова го е написал на кирилица „княз”. Иначе, ако на надписа е пишело „Муртаг василеус”, може би хронистът щеше, да напише и цар. Това за хаган си е чисто твоя измислица Галахад, не считай средновековните българи за по-глупави от тебе.

това означава ли че не са имали език, или са били славяни

Не означава. Ама в ІХ в. българите се оказва, че пишат и четат на славянски. Защо са приели учениците на Кирил и Методий, които са били учители на славянско четмо и писмо? Кога са се отказали българите да говорят български? И за какво им е била славянската азбука, ами да бяха си карали с гръцката. Тогава „канас” щеше да си бъде „канас”, защо им е трябвало да го променят на „къняз”?

Хич не звучи убедително, че "канас" е прабългарска титла!

Иванко Тертер : Иначе можеш да продължаваш изследванията си и с ретрото за влах е равно на румънец

Ама направо си плещиш едно към гьотере! Къде съм споменал въобще за румънец? А от неочаквания, дори и за мен край на логиката, която се очерта, излиза, че власите са трако-илирийци (или поне се считат за такива), преселили се от съседството с гърците, защото не са ги понасяли. Затова и нямат в езика си гръцки думи, а латински. Само, че не са се наричали и българи, а са държали на своята самоидентичност. Затова и са създали Земята (Угро)Влашка и Земята (Молдо)Влашка.

След като България е паднала под Турско, е можело да се обединят като Земята Българска, но не са го направили. Защо бе, Иванко? Защо са чакали толкова години някой насила да им прекръсти земята на Цара Румъняска? Този въпрос не ме интересува, иначе може и да разбера защо.

Няма как молдовци, власи, карвунци, бъдинци или други да се престрашават да "чопват" от Св. 40 мъченици символи,

Ами и Калоян е „чопнал” от власите, като се е обявил за техен цар, за да го признае и папата. И те са приемали това. Ама после къде са изчезнали, защо вече не се споменава: българи и власи? Царете ни стават "царе на българи и гърци". Няма ги власите! Защо бе, Иванко?

Откъде се взе тази прабългарска титла „канас”? Може би от надписите на Омуртаг.

Как така се оказа изведнъж, че тя идеално се съгласува звуково със старославянското „КЪNѦЗЬ”? Кое е по-старо „КANAC” или „КЪNѦЗЬ”? Съдейки от руските хроники, руснаците от Киевска Рус са си употребявали „кънязь” и „кънягиня” от памтивека, не са ги взели от нас. Или те като нас, понеже не са знаели как са се наричали техните господари преди да почнат да пишат със славянски букви, са решили, че са се наричали князе.

Ако „КANAC” е прабългарско, то такава дума трябва да употребяват и някои други народи по местата, дето се счита, че са живели българите. Или пък тези, дето днес ни се водят братя в степите на Азия или баирите на Памир. „Канас” е също толкова измислена дума, колкото и „кан”!

От такива филоложки умувания днес се е получило така, че руснаците и сърбите по-добре разчитат старославянските, погрешно определяни като старобългарски, текстове. И какви бяха тези българи, дето си имали някакъв свой език и изведнъж, двеста години след основаването на България, почнали да ходят на училище и да учат славянското четмо и писмо.

Пуснах Бесаровия пръстен не случайно. Бесар (или Бесара?) има за герб орел. На монетите на влашкия воевода Владислав Влайку, Басараб или Бесараб, също отначало има само орел. Пита се: е ли Бесар (Бесара) също Бесараб или Басараб?

Златарски пише, че когато вожда на татарите в 1241 г. стигнал до Олт, „срещу него излязъл Bezerenbam или Bazarambam, т. е. бан воевода Басараб, във влашкия произход на когото едва ли би могъл някой да се съмнява”. Аз мисля, че това Bezerenbam или Bazarambam си е всъщност „Бесара бан”. Дали той обаче е погребан в Търново не е ясно.

Моля обаче да не се смесват понятията. Роднината си е роднина, но не мисля, че например, Йоан Александър е натирил влахкинята Теодора, защото баща и, влашкия воевода Никола е искал като зестра половината българско царство, та да стане и той съвладетел на България. Св. Сава също е бил погребан отначало до „Св. 40 мъченици”, но защото е бил роднина на цар Йоан Асен, а не защото е бил български болярин. Бесара явно е бил с куманско-влашки произход, а нали и за Асеновци се твърди същото.

Сега ще продължа хладнокръвно нататък.

С Басараба бан започват всъщност и спекулациите на Златарски за българското владетелско присъствие отвъд Дунав. След като е решил, че Басараба бан, всъщност е воевода, Златарски обявява, че банството било българско,защото в хрониката на ал Рашид, където се споменава за този Безеренбам, отначало се говори, че татарите са нахлули в земята на българите (буларите) и унгарците (башгирдите). Но в случая става дума за волжските българи, а там е имало и волжки маджари.

След това Златарски продължава, че унгарците били завладели банството на Базеренбам, но видите ли, то преди това било влашко, т. е. българско. От тази хроника на ал Рашид и започват спекулациите, че земите отвъд Дунав били български. „Българите” на персиеца обаче са били волжки българи. Безеренбам, Мишеслав и Синеслав или са били независими - даже не владетели, а племенни князе, или са били най-вероятно унгарски васали. Това „бан” пак ли е българско?

Ал Рашид пише, че татарите навлезли в началото в земята на българите и унгарците. Казах къде е било това. Но ако аз бях унгарец щях да заявя, че „да, виждате ли, ал Рашид пише, че е минал през унгарски земи”. То после се оказва, че те действително са станали такива, може би защото са си били и преди такива.

Все пак препоръчвам, който иска да води пак спор за България отвъд Дунав, да си отвори друга тема. Тук става дума за герб. А тези дето показват картинки, нека да уточняват дали става дума за изображения отпреди средата на ХІV в., когато със сигурност е фиксиран молдавския герб. Аз лично считам, например, че поляците са заимствали молдавския герб, а не обратно. Волската глава е уникален случай в хералдиката.

Българските гербове с волска глава са много интересни, но те само показват, че действително, като не сме оставяли някакви писмени знаци за миналото си, накрая българската история е опряла само до писаното от достойния за уважение цар на българи, гърци, латинци, сърби и албанци, Ио Асен, в църквата „Св. 40мъченици”. (Цялата ни история е по камъните). Затова и цар Александър се е изкарал, че е и Иоан Асен.

Иначе Патриарх Евтимий пише, че същият този цар Йоан Асен е завоювал и Тесалия, където всъщност е била и т. н. Велика Влахия. Предшественикът на Йоан Асен, Калоян, за да се изкара император е обявил, че бил такъв на българи и власи. (Император е владетел поне на две земи или на два народа.) Затова власите са считали, че тези царе от църквата „Св. 40 мъченици” (там сигурно е имало и стенопис на ктитора Калоян) са били в миналото и техни. И затова са взели Ио от колоната. А молдавците са се престрашили да вземат и изображението, може би считайки го като герб на Йоан Асен или Асеневци.

Много е интересно, кой е преварил да вземе изображението с главата: воеводата Петър Мушат или царят на Видин, който също е Ио?

Бога ми, Ресавски, за гроба на Бесар въобще не се бях сетил. Чудесно попадение!

Иванко Тертер: Добър нов нюанс за изследване на молдовските земи или по-просто казано Богданско. Земята на воеводата Богдан и наследниците му, съседна на друго отвъддунавско феодално образувание Бесарабско /Влахия/ на воеводата Бесар и наследниците му.

Волската глава не е била символ на българската държава, но не означава че не е било символ на знатен български средновковен род, например рода на Богдан І. Успял да откопчи от унгарско лоно тези православни земи, части от Българското царство и накарал унгарския крал да признае независимостта му от Унгария през 1365 г.

Да си дойда пак на думата, защото ми беше ясно, че паралела Молдавско-Българско няма де ми се размине.

Ако и да си приказват румънците, че Молдавско и Влашко са били независими, това не е така поне в ХІV и ХV в. Казах вече, че това се вижда от монетите. Само, че езика на хералдиката за много хора е като китайския.

Ето цитат от една история на Румъния от интернет, в която конкретно за Молдова се казва следното: „Кралят на Унгария Людовик Анжуйски, получил известие от изгонения Балк (негов наместник в Молдова, за който знам, че ще бъде обявен от Иванко за българин – бел. моя) за загубата на кралските владения на изток от Карпатите, заповядал да се накажат метежниците и да се възстанови унгарското господство. Както се вижда от гореизложения (в статията) документ, нееднократните опити на унгарците да възстановят положението след 1359 г. са били неудачни. В 1364-1365 г. крал Людовик сам организирал експедиция с цел да подчини Молдова и да накаже Богдан. Детайлите за този поход са неизвестни. Ние знаем само това, че краят бил идентичен, както било при битката при Посада в 1330 г. По този начин, в Югоизточна Европа се утвърдило новата независима държава – Молдова”.

Същият стил като на Златарски и Коледаров: щом няма сведения, че не е друго, значи е българско. В случая, щом въобще нама никакви сведения, значи, че Молдова е независима. Само че в една друга статия, вече за монетите на Молдова се казва: «От средата на ХІV в., след изгонването на монголо-татарските завоеватели, Молдавия попаднала в зависимост от Унгария. От 1359 г. съществувало Молдавското княжество, което в 1365 г. Унгария признава за независимо. На печатите и монетите на молдавските господари (главата на държавата) от ХІV в. се изобразява главата на зубър, съпровождана с полумесец, звезда и роза...Паралелно с тази емблема молдавските господари използвали герба на Унгария: разсечен щит, в първото поле със сребърни и червени пояси, а във второто поле със златни лилии.»

Тук показвам, какво е показано за онагледяване в статията за герба: монета на Петър Мушат и изображението, за което е уточнено, че е герб на Унгария. Аз ще добавя, че става дума за гербът на крал Людвиг Анжуйски. Този герб може да се види в статията „Герб на Унгария”.

Е, от носталгия по бившия владетел ли, Петър и следващите го молдавски воеводи са слагали герба на Унгария върху монетите си? Чак в 1576 г., при Йоан Вода изчезват елементите на унгарския герб от молдавските монети. Този, писал статията за герба на Молдова не е разбрал, че гербът на Унгария не е на реверса на монетите, а на аверса. Цялата им статия пък за монетите на молдавските войводи е сбъркана. Конкретно на монетата на Петър Мушат, на страната, където е волската глава пише "Петър", а на страната с унгарския герб пише "Молдавия". Това обаче се вижда от други монети на Петър Мушат.

Христос е казал: на мен се молете, а се подчинявайте и плащайте данъци на този, който е изобразен на монетите. Имат много здраве молдавците: доста време, мислейки се за независими са плащали данъци, както на войводата си, така и на унгарския крал. Княжество България също е сякло свои монети. На тях има и българския герб и няма нищо турско. Но до 1908 г. България е считана за зависима от Турция. Аннадънму, Иванко!

Galahad: Молдовския герб може и да е копирал някакъв древен релеф, с който да речем да е била декорирана влад. резиденция. Но вече като хералдически знак той макар и пак да си е глава на едър рогат добитък има и някои особености, които типологично го отличават от това на античните.

Ами румънците май нямат някакво ранно изображение на глава на зубър или вол, щом търсят началото на герба си от взаимстване от полските такива. Колкото до типологията, то и молдавците не са наясно, вол ли е, тур ли е, на герба им. Разправят се за рогата, били тънки, дълги и извити. Доста гледах из румънските сайтове, има най-различни глави и всичките са все на герба на тоя или оня войвода. Щом като самия архиепископ Мелхиседек е отсякъл, че това дето е в Търново е същото, както на техния герб, това е здравата почва. Това за венци, луни и пр., ами в „Стематографията” има само глава! А слънцето и луната ги има и в герба на Влашко. И къде има герб с венец отгоре, има корона. Корона обаче, означава независимост, а Петър не е бил независим.

Ето и герба на Молдова с корона.

Уникално е съчетанието на главата и елемента между рогата, който в герба на Молдова, не е розета, а звезда. Този, който е рисувал пиедестала от Търново, може така и да е нарисувал розетата.

Легендата за воеводата Драгош, създаването на Молдова и възникването на нейния герб

Тъй като, както ще видим по-долу, легендата за основателя на Молдова, Драгош, присъства и в една от версиите за възникването на герба на страната, ще я отбележа в началото.

Според анонимен летописец, „по волята на Бога” воеводата Драгош от Марамуреш в Унгария, отправяйки се със своите спътници на лов за диви животни, попаднал на следите на зубър и преследвайки го, пресякъл планината и излязъл на прекрасна равнина. Там до реката той настигнал и убил зубъра и ловуващите си устроили пир. Драгош и спътниците му видели в случилото се намесата на Бога и решили да се заселят в новооткритата страна. Те се върнали, разказали на приятелите си за прекрасната страна с реките и изворите. Приятелите също решили да идат в страната и да си изберат земя, тъй като тя не била населена, а само на границата и пасли своите стада татарските чергари. Помолили унгарския крал Владислав да ги пусне и той с голямо съжаление им позволил да се преселят. Така те тръгнали от Марамуреш заедно с другарите си, жените и децата, през гори и леса към мястото, където Драгош убил зубъра, и се заселили там, тъй като им харесала тази местност. Избрали Драгош за княз и воевода, тъй като бил най-мъдър. Така по Божията воля била основана Молдавия. Воеводата Драгош пък постановил княжески герб за цялата страна да бъде главата на зубър.

Румънско-молдавски версии за произхода на герба на Молдавското княжество

Насочвам вниманието към руската статия в интернет за възникването на герба на Молдавското княжество (Герб Молдавского княжества). Вероятно тя е писана от молдавци, които живеят днес в Република Молдавия, бивша Съветска федеративна република Молдавия. Статията е стегната и описва накратко всички версии, които могат да се отрият в интернет. Молдавците от самостоятелната република предпочитат наименованието «княжество», вместо «воеводство». Както се вижда обаче от печатите, посочени по-долу, най-точно е да се каже, че става дума не за герб на Молдавското княжество или Молдавското воеводство, а за приемствен герб на «воеводите и господарите на Земята Молдавска (Молдавската страна)».

По време на феодализма гербовете не са били на земи, страни и т. н., а на техните владетели. Но докато в Унгария, гербът варира при различните владетели, то воеводите и господарите на Влашко и Молдова се придържат към определена приемствена форма на герба, затова и днес имаме основание да говорим за обобщени образи на гербовете на Влашкото и Молдавското воеводство или както ги знаем и както са описани в «Стематографията» на Христофор Жефарович: Влашко (Влахия) и Молдова.

Преведен цитат от посочената статия в интернет: «Централната хералдична фигура на герба на Молдавското княжество е главата на тур (зубър). Кога и в каква среда е възникнала представата за символа на суверенната територия във вид на глава на тур, досега изследователите не са могли да отговорят с определена увереност. Някои от тях са се опитвали да разгледат произхода на символа във вид на глава на тур през призмата на древния ловен култ, съществуващ в Северните Карпати и завършващ с убиването и жертвоприношението на тур (зубър) на брега на река, което в частност може да обясни както легендата за основаването на Молдавия, така и херадичното изображение само на главата, а не на цялото животно.

И. Н. Мънеску, опирайки се на легендата за Драгош, предполага, че този древен култ – убиването на звяра – се явява символ на покоряване и отстраняване на местния владетел, притежаващ родов знак във вид на глава на тур. Р. Гасауер открива ред хералдични изображения във вид на глава на тур (зубър) в гербовете на различни страни и провинции (Макленбург-Шверин, Макленбург-Щрелиц, Сигет-Марамуреш), в родовите гербове на унгарския дворянин Балаш, шведа Оксенщерн, в полските гербове (Главата на Бавола, Венява), а също така в гербовете на градовете Калиц и Познан. Той издига хипотеза за това, че един от местните владетели в първата половина на ХІV в., е възможно да е получил за свой герб изображението на главата на тур (зубър) от Владислав І Локеток по случай победния поход срещу Бранденбургите в 1235 г. с участието на молдавските войни. По-късно родът на владетеля или угаснал, или е бил покорен от други, а гербът станал символ на молдавската земя.

В своите иследвания Г. Бретеяну предполагал, че трансилванският воевода Николай Сирока, замислил кръстоносен поход срещу татарите в 1343 г. от името на своя сюзерен крал Людовик, е могъл да награди с хералдичен знак във вид на глава на тур един от молдавските воеводи, отличили се в сраженията. Г. Балш, привеждайки факта за присъствието на коронована глава на зубър на герба на полската провинция Калиц, е склонен да види полско влияние в герба на Молдова.

Р. Вуя утвърждава авторството на Драгош в създаването на своя фамилен герб, вероятно защото неговата родина е Сигет (Трансилвания), в чито герб съществува херадично изображение на главата на тур, а може би и в знак на памет за легендарния му лов. М. Берза и Д. Черноводяну считат появяването на държавния герб за свързано с името на Богдан І. К. Кирицеску свързва появата на герба на Молдова с името на Петър І Мушат.

Централната хералдична фигура (глава на тур) на герба е допълнена със съпътстващи елементи. Един от тях е звезда, разположена между рогата. Към лявата и дясната страна на главата има символ на слънцето – роза (розетка) и полумесец. Полумесецът е известен в полската, немската и унгарската хералдика в ХІІ в., където той винаги се съчетава със символа на слънцето.

Първото известно изображение на герба на Молдова – глава на тур (зубър) със звезда между рогата, с роза и полумесец отстрани, се появява върху печат на Петър Мушат от 1377 г. На печата има легенда: «Petrus voivoda Moldaviensis». Гербът се появява и на монетите сечени от Петър Мушат. На лицевата страна на монетите, такива като грошове, в точковиден кръг винаги е изобразявана глава на тур с лировидно-извити рога, между които е поместена петолъчна звезда. Наравно с мордата на тура са разположени розетка и полумесец, нямащи точно фиксирано място – те могат да сменят местата си.

Господарските печати винаги са изобразявали герба на Молдова и са можели да съдържат легенди на славянски език. Като например: «Печат на Ио Роман, воевода на Земята Молдавска», на печат към документ от 30 март 1392 г. На печат от втората половина на ХV век на Стефан Велики, гербът на Молдова се съпровожда от скромна и пълна с достойнство легенда: «Печат на Ио Стефан, воевода господар на Земята Молдавска...».

Предлагана нова версия за произхода на герба на Молдова

Изследователите на молдавския герб изглежда не са чели пътеписите на румънските пътешественици, посетили България в края на ХІХ в. И не знаят, че съществува още една версия за възникването на герба на Молдова. Румънският епископ Мелхиседек прави пътешествие в България през май-юни 1884 г. Посещава и Търново, и естествено църквата „Св. 40 мъченици”. На пиедестала под колоната с надписа на цар Йоан Асен той вижда един детайл, който го изумява. Ето какво пише румънският епископ по тоя повод, правейки всъщност едно откритие:

„Пиедесталът, на който е поставена колоната с надписа (на Йоан Асен), има и друга историческа забележителност: от четирите му страни има изваяна по една волска глава, заобиколена с венец, едно цвете, което се пада точно между рогата, където стои звездата на молдавския герб. Още два пиедестала на мраморни колони, подобни на описания по-горе и с волски глави отстрани, се намират пръснати в различни части на Търново. Единият е използван вместо стълб в оградата пред административния дом, а другият – на един малък площад, наречен Баждарлък – в стълбището на една къща. Окръжният началник, който ме заведе при тези пиедестали, мисли, че може да са донесени от едно село, наречено Никюп, което се намира на мястото на древен град на име Никопол (Никополис ад Иструм). Аз мисля, че те са пиедестали на колоните на църквата „Св. 40 мъченици”, тъй като са еднакви с пиедестала, който още съществува там. Може да се предположи, че главата на вол е била герб на семейството на Асеновци, станало по-късно владетелско в България, и че през ХІV век потомците на българските царе, като преминават в румънските земи отсам Дунава, са донесли със себе си и герба на семейството си, волска глава, която после става герб на Молдова...”

Този откъс е от „Румънски пътеписи от ХІХ век за българските земи”, изд. 1982. Пак там има и друг пътепис от Д.К.П. (не е известно на кого са тези инициали), озаглавен „Една седмица в Търново”. Този пътепис е бил публикуван в 1895 г. и явно тогава е писан, защото в него се споменава, че Стефан Стамболов вече не бил жив. В пътеписа на Д. К. П. пак за църквата „Св. 40 мъченици” четем: „В тази църква сводът се поддържа от четири кръгли каменни стълба с надписи на славянски, а четвъртите пиедестали имат на четирите страни изваяни по една волска глава”. Е, стълбовете са шест, на два от тях има гръцки надписи, само един е на славянски. Както и да е, но и сега пиедестала под колоната на Йоан Асен е с волски глави.

Търновският окръжен началник е бил прав, когато е казал, че пиедесталът в църквата «Св. 40 мъченици» и другите два, пръснати в града, са били взети от средновековния град Никополис ад Иструм. Това се потвърждава от една снимка на много интересен архитектурен експонат, корниз от Никополис ад Иструм, имащ за украса същия мотив като на пиедестала в църквата. (Интересно е, че и двамата румънски пътешественика не определят детайла от пиедестала в църквата и от молдавския герб като глава на тур-зубър, а на волска глава – даже не на бик или бивол.) На горната част на корниза от Никюп има растителен венец, положен върху ред от волски глави. Допълнителни декоративни архитектурни детайли са същите розети, както в църквата.

„Град на победата при Истър” – така се наричал в древността градът, чиито останки се намират край река Янтра, при село Никюп, Великотърновско. Той бил основан между 106 и 110 г. от римския император Траян в чест на победата му над даките в битката при Иструм (Дунав). Подобно на всеки римски град, Никополис ад Иструм имал четириъгълна форма с четири порти, ориентирани по географските посоки на света. Улиците се пресичали под прав ъгъл и разделяли града на квартали (инсули). Обширният правоъгълен форум (главният площад) с размери 42/55 м бил заобиколен от трите страни с колонади в йонийски стил. Около него се издигали забележителните по своята архитектура сгради на одеона, булевтериона (градската управа), храмове, терми и др. Предполага се, че е имало и малък храм. Монументалните сгради са имали богата украса от многобройни архитектурни фрагменти, разпръснати сред развалините. Намерени са множество статуи, капители, пиедестали, корнизи, които са украсявали площадите, улиците и сградите на града. Между колоните на северната страна на форума се редели статуи на императори и видни римски граждани. В архитектурните елементи на сградите, личи източно влияние взето от архитектурата на Мала Азия и Сирия.”

Приведох сведения, които открих наготово в една книга. По-надолу обаче, ще направя корекция на последното изречение, тъй като май не става дума за споменатите източни страни, а за местно влияние, дори направо за цитат на местни артефакти.

Гербът на Молдова е с тракийски произход

Най-голяма доза истина от изложените версии на румънските и молдавските историци, има в предположението, че гербът на Молдова по всичко изглежда е свързан с някакъв тракийски култ именно с жертвоприношение, на както му казват днес - ЕРД, т е. «едър рогат добитък»: примерно, зубър, вол или бивол. Към това да прибавим, че Слънцето и Луната са символи, които често се срещат по монетите на античните даки. Осемлъчевата звезда пък се смята за стар символ на мъдростта при даките.

Когато си зададем въпроса какво прави това съчетание от волски глави и розети в архитектурната украса на Никополис ад Иструм, веднага би трябвало да предположим, че в тези елементи има нещо римско. Но в случая изглежда волските глави не са украса, а символи и то не на победителите римляни, а на победените в битката при Дунав, траките. Това предположение възниква поради една проста причина: архитектурните елементи с волски глави и розети от Никополис ад Иструм кореспондират стопроцентово с елементите от фриза от стенописа на тавана на Казанлъшката тракийска гробница.

Не успях да открия след кратката справка, която направих, какво изразяват тези черепи и розети в гробницата. Явно са счетени като декоративна украса от проучвателите и за това не е търсено тяхното символично значение. Но че са били символи, личи от форума на римския Никополис ад Иструм. Нека си припомним, че в една от румънско-молдавските версии за техния герб, бе изказано мнението, че елементите в него може и да са символ «на покоряване и отстраняване на местния владетел, притежаващ родов знак във вид на глава на тур». Тогава не са ли волските глави и розетите от древния римски град на победата, символи на победения тракийски владетел? Вярно тълкуването е повратно на вижданията на молдавците, но е по-близо до истината. Възможни са и други мисли по този повод, при това подкладени с някакви факти. Аз обаче не съм компетентен и няма да се разпростирам в търсене на етимологията на главите и розетите, като елемент на тракийската или римската култова или декоративно-художествена практика.

Да обобщим все пак конкретно за герба на Молдова. Занимаващите се с него би следвало да потърсят в Румъния и Молдавия, дали в някой музей или тракийско светилище няма някакви архитектурни останки, на които да има волски глави с розети. До намирането на такива имаме основание да останем с впечатлението, че по някакъв начин или е пренесен от Търново в Молдова, в двора на воеводите, друг пиедестал от Никополис ад Иструм и той е послужил за създаване на герба на първите молдавски воеводи, или е направена рисунка на детайла от колоната на цар Йоан Асен със същата цел.

Църквата «Св. 40 мъченици» е определяна като царска. Там на колоната на цар Йоан Асен, най-отгоре, стои неговото име (виж илюстрацията по-горе), което обаче започва със сигнатурата, приета в Молдова за владетелска титла – IW (Ио)! (Дали пък и при нашия цар не е било същото, повече го наричат само Асен?). Колкото за изображението на волските глави долу, под колоната, вижда се, че пиедесталите на колоните в църквата не са работени специално за строежа и, а са събирани от стари поселения и мемориали. Няма сведение някой от царете-строители на църквата – Калоян и Йоан Асен, да е имал за емблема волската глава, така, че тя не е била символ на българската държава. Но докато не се намери румънски прототип на герба на Молдова, може би е редно да се има предвид и версията, че символите от този герб най-вероятно са взети от търновската църква «Свети Четиридесет мъченици», защото е била царска.

Църквата е съхранявала мощите на света Петка и затова е посещавана от поклонници и от съседните страни. Може би е случайност, но да отбележим все пак, че днес мощите на св. Петка се съхраняват в църквата «Три светители» в Яш, град, който в миналото е бил в чертите на историческата Молдова.

Император е равностойно на цар

И какъв император е бил Йоан Срацимир? Вярно в писмото си до Брашовците се е подписал „цар на българите”, ама ги кани не в царския си град Видин, а в града на краля на Унгария. Какъв ти император Срацимир, какви ти пет лева! Неговата титла „цар” е била по-бедна и от тая на великия войвода Мирчо, който не случайно на едно място се нарича „самодържавни”.

За „цар” равен на „император” може да се говори само ако е „цар-самодържец”, както се е написал Йоан Асен на колоната си.

"На границата между Румъния и Унгария се намира географска област, наречена с древното название Бихор на румънски и Бихар на унгарски. Това е най-предната част от историческата област Трансилвания. В късното средновековие славяните /бел. от мен - разбирай българите/ са я наричали ЗАГОРА /планината/ или Седмоградско /седем града/… В центъра на Бихор се намира град Дюла, който по българско време се е наричал Бялград /Български град/, а под унгарско владение – Дюла фехервар /Белия град на династията Дуло/".

Възможно ли е в множеството документи сочещи цар Иван Александър за цар на "Загора", да се има предвид владеенето на тази област.

Тъй като, Иванко, аз явно работя в друга историко-географска координатна система, бих ти предложил аз на тебе, както ти на мене, някои идеи за размисъл. Например: има ли възстановяване на Българското царство в края на ХІІ в.?

Няма българи по времето на Асеневци, ако и Калоян и Йоан Асен да се наричат „цар на българите” - то е за да се изкарат законни наследници на земите, които са заграбили.

Загора са се наричали земите между планините Карпати и Хемус, Борис успява да разшири Загора и до Родопите. На север от Дунав са живели кумани, а на юг власи. Затова на цар Калоян латинците са му викали Йоан Влаха, иначе както пише Паисий баща му е бил куманин.

Иван Асен пък бил скит, така са му викали гърците. Затова като са убили баща му, той е отгледан от баба си и дядо си, живеещи на север от Дунав, в Скития. Никакви българи не е имало тогава, и затова Иван Асен разбива Теодор Комнин не с българска, а с куманска войска. И в договора с латинците Императорът на загорците, не е царят на българите, а Великият войвода на куманите и власите.

И понеже трябва да има и планина от изток, та отвсякъде отвън да сме си загорци, може би източната планина на Загора е била, Памир.

В „протобулгарианс” аз не намирам кой знае какво за четене. Щях да ти препоръчам книгата за българския герб на Иван Войников, но видях, че си я чел. Той там ме хвали на две места.

Т. Jonchev: След като привежда оригиналния латински откъс и превода на В.Гюзелев, Гербов цитира мнения на Златарски, Данчева-Василева, Коледаров и Дюканж върху съдържанието и значението на този договор и обобщава становищата им в рубрика ”Други прочити на договора”. Всъщност не става въпрос за друго (различно) четене и схващане на смисъла на текста – разликите са в начина на изразяване на авторите, но не касаят кой знае колко заключенията им относно договора.

По въпроса за превода на текста на Санути, нямам никакви претенции да съм абсолюютно прав. Но как да не става въпрос за друго четене, като Златарски определя Йоан Асен като покровител на Балдуин, а Коледаров - направо като опекун и защитник на Балдуин. Докато Гюзелев ни обяснява, че „щяло да има някакво си родство, от което Балдуин се надявал на големи дела”.

Никакъв сериозен смисъл няма в този израз. Родство е и нещо като трети братовчед, а родител е нещо по-друго. Значи в превода точната дума не е „родство”, а „родителство”, т. е „опекунство”.

gens освен род означава и ”народ”, ”племе”... дали това възстановяване според договора е трябвало да стане в българска или в латинска полза, е ясно от началото на изречението, където се казва, че преждеспоменатият император (Иван Асен) обещал на Балдуин да отвоюва въпросните земи. Ако не е поел в този договор ангажимент да ги върне на Латинската империя, какво е обещал тогава?

Получава се тавтология: „със своя народ и със собствени средства”. Излиза, че Йоан Асен е трябвало да плаща на народа си при отвоюването на земите. На всичкото отгоре „отвоюването” станало с помощта на съседния народ, куманите. Самият Гюзелев не е бил уверен и затова, пак твърдя отново, преводът му не дава точно определение за кого ще са отвоюваните земи.

Йоан Асен трябва да се обяви за най-некадърният български цар, ако е обещал на цариградският си зет, да отвоюва територия, голяма колкото Загора и да му я даде като зестра. А пък и латинците трябва да бъдат големи глупаци, за да приемат това като чиста истина. Само в приказките пише: "и оженил дъщеря си като дал на зет си половината царство". В нашия случай е трябвало на всичкото отгоре царят и да накара народа си първо да завоюва тая половина, владяна дотогава от злата ламя. В приказките зетят сам си я отвоюва.

Санути е предал конспективно договора и очевидно от буквалния превод на неговия текст се получава невярна представа за нещата. Според мен договорите на Йоан Асен и Жан дьо Бриен са били сходни. Иначе няма никаква логика, единият да отвоюва и да вземе за себе си отвоюваното (кралят Жан), а другият да отвоюва същото и да го даде на зет си (глупака Иван, пардон император Йоан). Считам, че не може в оригиналният договор „отвоюването” да не е било придружено с някакви облаги. Затова и Йоан Асен заявява, бях им нещо като цар (на „своя род”?). А цариградският, временно никейски патриарх, му пише писма, започващи с „До височайшия василевс”.

Спорен е изглежда не само преводът на Гюзелев, но може би и латинският оригинал. Може и да има грешка при преписването. Явно буквалния превод на текста на Санути е изчерпан като извор, от който може да научим нещо ново, затова и аз изказвам мнение, че не може да не е имало някакво и то не малко сходство на договорите на Жан дьо Бриен и Йоан Асен. Той и самият Санути, като главна разлика намира, че във втория договор вече не ставало дума за дъщерята на Йоан, а за дъщерята на Жан.

Колкото до „връщането на Латинската империя”, както се вижда в договора нещата изглежда не са стояли така. В договора на Жан накрая не става дума за земи на Латинската империя. Направо пише: тези земи на този, тези земи на онзи. Така изглежда е пишело и в договора на Йоан Асен, но Санути не е влизал в подробности.

Фактът, че две години след това българският владетел завладява териториите, но не ги връща, не е никаква пречка да е обещал в 1228г. точно обратното.

Е, тогава като е знаел, че ще си свърши сам работата, защо му е трябвало да сключва договор с латинците? Може би само за да му дадат мощите на света Петка? Или за да ожени дъщеря си в Цариград? Те щяха да му я върнат.

Според Васил Златарски единственото място, където византийските автори наричат българския владетел „василевс” е историята на Продължителя на Теофан за Муртагон и Тома Славянина. Там е записано: „Муртагон о тон Вулгарон василеус”. На другите места българските владетели са наричани архон, игемон, архигос. (Златарски, том 1/1, с. 397).

В Манасиевата хроника Крум и Муртаг са князе, Симеон, Петър и Самуил – царе. В добавката за покръстването на българите е споменато, че се е покръстил „българския княз”, но не се отбелязва името му. По времето от Калоян до Йоан Александър явно не са знаели как се казва.

Калоян пък изпраща на папата имената на царете Симеон, Петър и Самуил, или защото само тях е знаел или защото е искал от папата да му признае титла, равностойна на цар.

resavsky: Гербов откъде правиш извода че съпругата на Анри е дъщеря на Калоян а не на Борил.

Ако нещо не ми стана съвсем ясно и след като приключих писането на статията си е, то е относно жените и дъщерите на главните герои в историята. Даже се отказах да коментирам, че според Мускес, в България с Робер дошел и сина на Андрей ІІ, Александър. Справките обаче сочат, че освен Бела, другият син на унгарския крал се казвал също Андрей. Явно по въпроса за Ана-Мария, Елена и дъщерята на Калоян или Борил има още какво да се каже. Аз съм представил в случая мнението, изразено в посочената литература.