К.ГЕРБОВ

Според резултатите от проведеното комплексно проучване на откритото в 1972 г. погребение на Калоян, той умира на около 40-годишна възраст. Установено е забавяне на погребването с 6—8 до 15 дни, което е свидетелство, че смъртта на владетелят е настъпила извън Търново – обстоятелство, наложило пренасянето на трупа. В потвърждение на последното са и данните за вероятното осоляване и изваждане на вътрешностите му, наложено от пренасянето на мъртвото тяло във все още топлото време. Преди повече от два века, Паисий Хилендарски е написал: „Отново латините се вдигнали срещу тоя цар [Йоан] по море и имали голяма битка при Солун. Той излизал напред и ръководел своята войска. В тая война латините го ранили по някакъв начин с огън или с пушка в дясната ръка и след три дни умрял в Солун. Неговите барони и войски, понеже много го обичали, не го погребали в Солун, но извадили вътрешностите му, пренесли го в Търново и го погребали в неговия манастир „40 мъченици”. Нека подминем с усмивка пушката. Ясновидец ли е бил Паисий да посочи в 1762 г. къде е погребан цар Калоян? Защо, когато гробът на владетелят бе открит, малцина се сетиха за писаното от родоначалника на българската историография? А и в обемистата си „История на българската държава през средните векове” проф. В. Златарски, увлечен да представя гръцките легенди, съзнателно или не, въобще не отбелязва сведението на Паисий (поне аз останах с такова впечатление). Може би защото този „манастир „Св. 40 мъченици”, отнесен към времето на Калоян, изобщо не му се връзва с голямото му „прозрение” за връзка между „Клокотница”, „9 март 1230 г.” и името на едноименната църква? Тези, които трябваше да защитават откритието – археологът, който откри гробът и някои от следващите участници в разкопките и проучването на църквата - станаха най-върлите противници на тезата, че гроб 39 е на цар Калоян. И те ли не бяха чели Паисий или нещо не бяха наясно с откритото от самите тях? Има един любопитен момент, свързан с откриването на тленните останки на цар Калоян, който изглежда е останал незабелязан, защото не е коментиран, но който най-добре обяснява защо откривателят на гроба Въло Вълов така упорито отричаше, че той принадлежи на цар Калоян. Разкриването на гроб 39, където е открит уникалния златен пръстен с надпис „Калоянов пръстен“, става при съмнителни, проведени не според археологичните правила действия, които не са оповестени впоследствие официално. За сметка на това тръгват различни коментари. Баба Величка Лозанова, която до започване на разкопките живееше в надстройка над църквата, а после бе преместена в съседна къща, разказваше прелюбопитна история. Археолозите, които се занимавали с разкопките в църквата и около нея, дошли не съвсем изтрезнели от вечерната разпивка и действали много невнимателно. “Копаха с кирката юнашки” – коментираше баба Величка, която беше ескурзовод и чистач на историческите църкви в Асенова махала. Бързо разкопали и слоя, където се е намирал скелетът на погребания. Едва при вида на костите, смесени с пръст, разтрошавайки една голяма буца, те откриват в нея пръстена. Разчитайки надписа “Калоянов пръстен”, веднага разбират грешката, която са направили с бързината си и какви могат да бъдат последствията, и почват да действат панически. Заравят всичко, което са изкопали и после придобили кураж най-внимателно почнали отново да разкриват гроба. Били повикани и антрополози, които доста се разгорещили в спора, каква е била възрастта на погребания и допълнително разбъркали костите на още не съвсем разкрития скелет. Дали е било изцяло така, както разказваше баба Величка, май вече няма кой да ни каже. Тя и ръководителят на разкопките Въло Вълов са покойници. Показателна обаче е записката, която последният прави в археологическия си дневник. С дата 5 октомври 1972 г. Вълов отбелязва, че разкопките на гроб 39 продължили няколко дни. В дневника са приложени рисунки и снимки на разкрития скелет, които са правени, обаче, след разчистване на погребението. Веселина Инкова, под чието ръководство са направени обстойни технико-лабораторни изследвания на Калояновото погребение, публикувани в едноименната книга, потвърждава неудачното разкриване на гроб 39, като пише: „За съжаление нашите изследвания започнаха от момент, когато погребението беше разчистено и нивото на пръстта бе под нивото на костите (обр. 1). Поради тази причина не бе възможно да бъде проучен най-богатият на веществен материал и съответно най-информативно способен слой почва, разположен непосредствено върху и отстрани на костите. От друга страна, голяма част от установените при изследванията материали, неотстранени при разчистване на погребението, бяха разместени и силно фрагментирани, имаха нищожни размери и нарушена в повечето случаи взаимовръзка и стратиграфия. Посочените обстоятелства са едни от основните причини, затруднили категоричното определяне на принадлежността и технико-технологичните характеристики на голяма част от материалите. Това от своя страна се отрази върху количеството и донякъде върху категоричността на основаната върху обобщените резултати от изследванията информация за погребението.“ Гробът на цар Калоян е разкрит по безотговорен начин, дори и да е било така, както казват археолозите, че те тогава не са използвали шпакла и четка. Реакцията на Въло Вълов показва неприязненото му отношение към откритото от него погребение, след като е разбрал, че не е на случаен човек. Мнозина от бившите колеги на В. Вълов са приемали, че понеже той категорично е считал гробът за много по-късен от 1207 г., затова е отстранен от обекта в Търново – за да не пречел на тогавашните държавни управници, които искали на всяка цена да вдигнат шум с откриването на мощите на големия български владетел. Има и археолози, запознати с обстоятелствата при откриването на гроб 39, които считат, че ръководителят на разкопките се е отнесъл небрежно при разкопаването му и е разкрил непрофесионално находката. И го упрекват, че е допуснал разчистване на пръстта под нивото на костите, като по този начин е унищожил ценна информация. По този повод В. Вълов е смъмрен, а колегите му твърдят, че за непрофесионалното разкриване на гроба той се е “оправдавал като ученичка” и е трябвало да съдейства на комисията, занимаваща се с идентифицирането на погребания, обяснявайки лично какво е имало в пръстта, която е разчистил. Както споменават членовете на тая комисия, изследването на гроба започнало, след като погребението било вече разкрито и нивото на пръстта било под нивото на костите. Вероятно обясненията пред комисията Вълов е дал, когато три месеца след откриването на гроба е извикан в София, където е престоял 15 дена. А след завръщането си във В. Търново „признал” на съпругата си, че го натискали да каже, че гробът е на цар Калоян. При тези обстоятелства, кой може да каже, как са изглеждали в действителност тези кости и какво е имало в разбърканата отначало, а после изхвърлена пръст? А какво е казал Вълов на комисията и след това, може да се установи по някои от запазените документи и публикации. В бр. 9 от 1973 г. на сп. “Космос” е отпечатана статия на Богдан Ланджев, който описва някои моменти от откриването на гроба с Калояновия пръстен и публикува интервю с Въло Вълов. “Открит е скелет на мъж – пише журналистът – сравнително добре запазен, в характерната за християнските погребения поза със скръстени на гърдите ръце”. На въпроса на Ланджев “Какво направихте за запазването на скелета?”, Вълов отговаря доста многозначително: “Всичко, каквото можахме. Скелетът и околната среда са запазени така, както ги намерихме. Това ни струва много труд, но успяхме ”. Над какво се е трудил Вълов и какво е успял? За начина на разкопаване на гроба на цар Калоян Въло Вълов може донякъде да бъде извинен. Копаещите не са били много сигурни, дали до самите стени на църквата може да има гроб и то царски. А и скелетът на погребания е бил близо до повърхността, тъй като гробната яма (ако това е било яма?) е сравнително плитка. Само че впоследствие Вълов изглежда е направил гаф, който никой не е забелязал. Вече след разчистването на гроба са изготвени рисунки и снимки на мощите на погребания. Той действително е със скръстени на гърдите ръце. Но това християнско погребение ли е? На смъртния одър християните се полагат със скръстени ръце, но не над гърдите, а над корема! Скелетът на цар Калоян след окончателното му разкриване е “аранжиран” досущ като погребението на владетеля от Варненския халколитен некропол, който е бил езичник, живял хиляди години преди Христа. Възникват предположения, че останките на притежателя на Калояновия пръстен може да са рисувани и снимани в езическа погребална поза, което да доказва, че той не е цар Калоян. Версия, към която Вълов съзнателно да е насочвал вниманието. Но едва ли в ХІІІ в. някой може да бъде погребан не по християнски обичай непосредствено до “царската църква”, където опелото в повечето случаи се е извършвало от самия патриарх. В тази дилема следва да натежи сведението на проф. Йордан Йорданов, един от антрополозите, пристигнали на прясно разкопания, макар и разбъркан гроб 39? Който пише: “Трупът е положен по гръб, с ръце, скръстени върху долната част на корема”. При повторното погребване на тленните останки на Калоян беше публикувана снимка, показваща църковните ни отци в момент на изпълнение на очистителна молитва над останките (наречени в пресата „мощи”) на царя в новия му ковчег. Снимката поражда някои въпроси. Говореше се, че тези останки е трябвало да ги подреди лично проф. Йордан Йорданов. Как ли ги е подредил, спомнил ли си е как са изглеждали те преди 35 години или е използвал снимките от експозицията във Великотърновския музей? Приели ли са духовниците, преди да затворят ковчега-саркофаг, че тленните останки на погребаният действително са положени по християнски?

Извинявам се на всеки, който се чувства засегнат от писаното от мен. Пиперливите ми думи, целяха да насочат вниманието към сериозността на темата за титлата на българските владетели. Въпреки моите опасения и предупреждения да не се изпада в излишни филологични подробности, нещата се възприеха като игра на думи. На това му викат словоблудство, но то не се счита за грях. Когато човек няма какво положително да каже, се оттегля, а не тръгва да намира кусури и то на всяка цена. Това също обижда. Явно някой се засегна от коментариите ми, относно „приноса” на филолозите, да изяснят произхода на българите. Не, че аз съм безгрешен и разбирам нещата по-добре от други, но мисля че предложих един нов подход към разчитането на първата българска владетелска титла. Вместо да бъда правилно разбран, се стигна до раздаване на морални оценки. Най-жалкото е, че не се разбра, колко са прави руснаците. Нещо повече – направо се подиграха с писаното от тях – било смешно. Ето тук не издържах. Смешните в случая сме ние. Това, че „Мала” може да е „Малък”, никой не може да го отрече. Интерпретацията на Носовски и Фоменко е преекспонирана в ХІV в. от ирония. Иначе не е ли имало име Мирчо и преди търновския цар Мирчо. В случая „Мала” насочва по-скоро към същата източна дума, която означава „светъл”. Маламир е бил Светломир, примерно. Както казва Галахад, сигурни ли сме, кое непреводимо съчетание от букви в старобългарските надписи е име и кое титла? Аз бих добавил: и дали например не е „бай” или „чичо”. Както ще стане дума по-долу, имало е „храненик”. Знаем го защото е преводимо. А останалите? Знаем ли как са говорили българите навремето, колко са били грамотни? Дайте да се посмеем, а после – какви са тези цинизми. Ами те идват тогава, когато смешното стане тъжно и даже жалко. Носовски и Фоменко са се сетили, че четената от нас гръцка буква „Y”, като „У” или „Ю” - на старогръцки „юпсилон”, в един неизвестен момент става „ипсилон” и се чете като „И”. „У”-то в текста на Маламир е с „О” отпред, а така е и в Чаталарския надпис. Но най-прави са руснаците, че текстът в запазената част от началото на Маламировия надпис действително е разделена на думи. И само на 4- ти, 5-ти и 6-ти ред има разделяне, но и то е на срички. Ето как изглеждат в паралел текстът на гръцки и преводът му на български: КАNЕCY КНЯЗ ВYГН* ОТ БОГА МАЛА МАЛА МНРТZЕ МИРЧЕ ПА ВОГО ПА БОГО ТОР ВОНЛА TОР БОИЛА КОYЛОYВРОC КУЛУБЪР НТОNКЕ БЕШЕ ТОY АРХОN БОГА АРХОН ТОСОРЕПТОN... ХРАНЕНИК *) BYГН (от „ваgа” – бог) = БОЖИ = ОТ БОГА КНЯЗ ОТ БОГА МАЛАМИР: ЧЕПА БОГОТОР БОИЛА КУЛУБЪР БЕШЕ ХРАНЕНИК НА ОТ БОГА АРХОНТА (ПРЕДВОДИТЕЛЯ) Не съм на „ти” нито със старогръцкия, нито с новогръцкия език, а от ІV/VІ до ХІІ век пък се говорело и пишело на „византийски” език – явно и на двата. Може да съм объркал нещо в последните три реда, където думите са гръцки. Но това не променя констатацията за изписване на текста на редове. В надписа има и грешки, допуснати вероятно при препис на текста, а може и от писалият надписа. Самият надпис, както твърдят Носовски и Фоменко, е в Националния исторически музей, но явно не е много четлив и затова В. Бешевлиев го дава в препис, а не с фотос. От паралелното изложение на текстовете се вижда: КАNECY ВYГН = КНЯЗ ОТ БОГА = ОТ БОГА АРХОН = EK ΘEOY APХON

Според „Речник на чуждите думи в българския език” „жупа” (ст. сл.), е териториално обединение на родове у старите славяни, също и териториално-административна единица у славяните през средновековието и по-късно. А „крал” (от собс.) – владетел на страна с монархическо управление, владетел на кралство. Идва от името на Карл Велики – Carolus. В писмата си Инокентий ІІІ нарича Калоян illustri regi. В латинско-българският речник дума regi няма. Но има regia – царски дворец, regie – царски обичай и т. н. Дава се, че и rex, regis – е цар, царска фамилия. Оттам и illustri regi се превежда като „светъл цар”. Какво е имал предвид Инокентий ІІІ под regi не е ясно. В 1217 г. той признава и Стефан Неман за крал, но аз не мога да кажа, как е бил титулуван той по-ватиканските документи. Ето как сърбите представят събитието в Уикипедия: 1217. године папа је одговорио позитивно и послао круну. Сава је овенчао (крунисао) Стефана за краља 4. јануара 1217. године у манастиру Жича због чега је познат и као Стефан Првовенчани. Папска круна је представљала међународно правно признање Србије за независну државу. Получава се парадокс. Ако „крал” е от Карл Велики, то означава, че титлата е равностойна на император. Има нещо объркано в тия работи. То само то да е. Ето нещо уникално - оригинално писмо на папа Инокентий ІІІ до цар Калоян. За разлика от гърците, папата е наричал владетеля на Българите и Власите Калоян, а не Йоаникий или Йоанис.___.doc

Майя, Вие започнахте да говорите вече на ангро. Казвате: „Има достатъчно данни и за говоримия език и се знае, че малката носовка постепенно е преминала в Е”. Ето ви един текст от Патриарх Евтимий, отнасящ се до деянията на цар Калоян: ПРѢѦТЬ ГРЪЧЬСКЬІѦ ЗЕМЛѦ ЧѦСТЬ НЕ МАЛѪ. Според Вас Майя, Калоян немалка ЧАСТ от гръцката земя ли е превзел или „немалка ЧЕСТ”? Дори и този текст да го изкарате „руска редакция”, днес и на български и на руски ЧАСТ си е ЧАСТ, а ЧЕСТ – ЧЕСТ. А под „кана” разбирам съд за вода. Мога да прочета и KANACYBIGI като „Кан наш убий ги”. А „ИБИГИ” можете сама да си го прочетете, като сложите интервал след второто „и”. Това можете да го сложите като допълнение към разказа на руснаците. Голям майтап стана, нали Майя?

На кого се смяхте Майя? На този дето е поставил табелката в Историческия музей в София ли? Ами той се казва професор Божидар Димитров, но тогава не е бил професор. Ако искате да изкарате Борис – Михаил „кънензь”, не ми показвайте късни текстове, а дайте един от ІХ – Х в. И разберете, че това което съм писал е на историческа тема, а не на лингвистична. Добре го казахте: „Чета го "канасювиги" или "канасюбиги" и не го разбирам, въпреки че разбирам доста добре старобългарски”. Кажете все пак нещо за „канасюбиги”. Руснака веднага е разбрал за какво иде реч, като е видял надписа. Той не обяснява защо. Може пък действително да е видял в КАНЕСИ – КЪNѦЗЬ. Може и последната дума да е руска. Аз нямам нищо против да приема и такава постановка на въпроса. Но потърсете все пак Великият княз Михаил дали е бил „кънензь”. Поне да има полза от тази дискусия.

Майя, бутате ме там от където идват бедите в българската историография – етимологията. На времето Васил Златарски е сразил големия си конкурент Генчо Ценов с „неправилни етимологии”. Просто не Ви вярвам, как са говорили старобългарите. Кога сте приказвали с тях? Посочете ми, в кой писмен паметник от Първото българско царство се споменава „къненз”. Титлата „княз” тогава е изписвана на кирилица много кратко време – след пристигането на учениците на Кирил и Методий, до обявяването на Симеон за цар. Аз Ви давам пример, как в началото на ІХ в. се е изписвала на гръцки титлата „княз”. Вместо да се заинтересувате от това Вие ми разправяте за народните говори в 20 в. Предлагам Ви нещо още по интересно, как Руснаците се будалкат с нашите историци и ни изкарват монголци: Г. В. Носовский и А.Т.Фоменко в книгата си „Математическая хронология библейских событий. М., 1997” разказват следното: „Именникът на българските ханове” е бил открит в ХІХ век от руският учен А.Н.Попов и е публикуван от него в труда „Обзор хронографов русской редакции” в Москва в 1866 година. Счита се, че той изброява българските владетели - които се оказва, че в древността са наричани ХАНОВЕ – около 145 до 766 г. по новата ера...Това точно отговаря на нашата реконструкция (на световната история – б. м.), съгласно която средновековната българска история от ХІV-ХVІ век на н. е., е част от историята на Великата „Монголска” империя, в която властта е принадлежала на ХАНОВЕТЕ. Всички български владетели от ІІ до ІХ век на н. е. са се наричали ХАНОВЕ. Внимателното изучаване на въпроса открива още по-интересно обстоятелство. В официално приетият днес списък на българските ханове вие ще видите, че тях са ги наричали не просто ХАНОВЕ, а ХАНОВЕ СЮБИГИ. (Тук се цитира изданието на „Именника” от 1981 г. – б. м. ) А какво означава странната дума СЮБИГИ? Трябва да се каже, че в книгата ясен отговор на този въпрос не намерихме. И само посещавайки Софийския исторически музей (в 1996 година), ние накрая разбрахме каква е работата. В една от залите на този (въобще много интересен) музей ние видяхме каменен стълб с надпис, отнасящ се, както се приема днес, към един от българските ханове – Маламир. Той управлявал в ІХ в. от н. е., около 831 -836 г. До стълба има табелка с разбивка на надписа на думи. Ето първите думи на тази табелка: „Кан сюбиги Маламир: Чепа боготор...” Като че ли действително текстът започва с титула: КАН (тоест ХАН) СЮБИГИ. Но поглеждайки на оригинала на надписа на каменния паметник, ние веднага открихме, че на него е написано не точно това. Първо, ясно се вижда, че в първите редове на надписа стои точно по една дума, т. е. тук текстът ВЕЧЕ Е РАЗБИТ НА ОТДЕЛНИ ДУМИ. При това от самият автор на надписа. Ето как звучат първите пет реда на този текст (в съвременно произношение): КАНЕСИ БИГИ МАЛА МИРЧЕ ПАБОГО Думата КАНЕСИ е по скоро думата КНЯЗЬ. Втората дума БИГИ може да означава „велик”, т. е. БЕК (и днес тази дума се употребява на изток). Може би от тук е и английското BIG „голям”. Следващата дума МАЛА е явно думата МАЛЪК. След това идва МИРЧЕ. Впрочем, добре известно ни от българската история. Това е името на българския цар, управлявал в 1292-1298 години. Някои Именници го наричат също СМИЛЕЦ. По такъв начин, началото на надписа в действителност е такова: КНЯЗЬ ВЕЛИКИЙ МАЛЪК МИРЧЕ...(и така нататък). Та какво се получава? Получава се, че надписът може да се отнася до Великия княз Малък Мирче от края на ХІІІ в., изтеглено около 400 години в миналото. А съвременните коментатори са предпочели лукаво да заглушат този факт чрез ТЕНДЕНЦИОЗНА РАЗБИВКА на съвършено ясния текст НА СОВСЕМ ДРУГИ ДУМИ. Ето какво са направили. Заявили са, че сякаш текстът върху камъка е написан с непрекъснати редове (което не е вярно!), т. е. БЕЗ РАЗБИВАНЕ НА ОТДЕЛНИ ДУМИ. А след това са записали надписа като: КАНЕСИБИГИМАЛАМИРЧЕ... След това са разбили на думи получилия се потокот букви по съвсем друг начин: КАНЕ СИБИГИ МАЛАМИР ЧЕ...И удовлетворено са казали: ето ви и титула: ХАН СЮБИГИ. Пътьом са решили и още няколко други задачи. Първо, скрили са „неправилния Мирче” и на негово място са поставили „правилния Маламир”. Второ, избавили са се от дразнещото ги съчетание ВЕЛИКИЙ КНЯЗЬ, което лошо се вписва в хронологията им на девети век от н. е.... И така, изглежда причината за всичко е била грешната хронология. Без да я подлагаме на съмнение и за да отстраним възникващото в нея противоречие, отидохме на леко изкривяване на превода...В списъка на българските ханове, който сега ще приведем, ние заедно с приетото ХАН СЮБИГИ ще напишем и малко по-правилния титул ВЕЛИКИЙ КНЯЗЬ. И действително Носовски и Фоменко по-нататък в книгата си дават ПОЛНЫЙ СПИСОК БОЛГАРСКИХ ХАНОВ, ВЕЛИКИХ КНЯЗЕЙ И ЦАРЕЙ. ДУБЛИКАТЫ В БОЛГАРСКОЙ ИСТОРИИ Първата точка в този раздел е „Прабългарски владетели”. За всички тях от „Хан КУРТ или КУБРАТ или КОБРАТ или ОБРАТО или КУРАТ или КРОВАТ или ХУБРААТ” до „Хан БОРИС I или БОГОРИС или БОРИС” се дава титул „Хан Сюбиги или Князь Великий”. Който желае да се запознае с този списък и по-подробно с целият материал на Носовски и Фоменко (признавам си че си позволих леки манипулации, които мисля не изкривяват мислите на авторите) може да стори това на http://www.kroraina.com/pb_lang/nominalia_altern.html _______.doc

Ще използвам случая да дам повече информация за „Именника на българските князе”. По въпроса за езика в него, се е спорило само относно версията, на какъв език е написан той първоначално. Все пак сведенията в „Именника” са все за време, когато не е съществувала кирилицата. Иначе преобладава мнението, че достигналият до нас текст е съставен в края на ІХ - началото на Х век. Според В. Бешевлиев, дотогава сведенията за българските князе са предавани устно (?). По-логична е обаче версията, че „Именникът” е съставен отначало на гръцки език. Произнеслите се по повод езика на „Именника” са единодушни, че генеалогическите сведения са написани на старобългарски език. Иван Богданов пише: „Макар и някъде порусени, старобългарските думи и изрази в паметника според мнението на специалистите свидетелствуват за изразяването му посредством старобългарския език от неговия класически период на развитие – края на ІХ, началото на Х в.” Богданов посочва, срещащи се в „Именника” глаголи, причастия, съществителни, местоимения, наречия и предлози, които категорично потвърждават старобългарския характер на славянските думи (в текста на „Именника” има и прабългарски думи). Сред тези старобългарски думи е и КЪNѦЗЬ– княз. КЪНЕНЗЬ е поредното недоразумение. Всъщност пак става дума за КЪNѦЗЬ. Според учебниците и енциклопедиите, носовата гласна „Ѧ”, наречена малък юс, се произнасяла, като „ен”, но с участието и на носа (Майя ги знае тия работи по-добре). Факт е обаче, че днес никой не може да възпроизведе точно звука, описван с буквата „Ѧ”, когато реално са се употребявали тези звук и буква. По-точно има такива, които мислят, че произвеждат малкия юс, но на кого да повярваме дали е така – фонозаписи от онова време няма. Използването на „ен”, като произношение на „Ѧ” е направо смехотворно. ИМѦ (име) трябва по тази логика да се чете „имен”, а СІѦ (сия, т. е. тази) – „сиен”. Правят го при литературни четения на старобългарски текстове, но наистина излиза смешно, защото ако кажат „я” и децата ще разберат за какво става дума. А руснаците, дето са запазили старобългарските падежи, могат да ви преведат безпроблемно и цели старобългарски фрази. Така се е получило и с КЪNѦЗЬ – КЪНЕНЗЬ . Напоследък литераторите се усетиха и почнаха да си пишат оригиналната буква „Ѧ” – кой, както иска да си я чете. Ако е вярно, че старобългарската дума е била КЪНЕНЗЬ, сега щяхме да пишем и говорим за КНЕНЗ и КНЕНЗЕНСТВО. Остава само някой да каже, че КНЯЗ сме го взели от руснаците – нищо българско в историята ни няма да остане: татарски хан, руски княз... Що се отнася до транскрипцията КЪНЯЗЬ – КАNAC, такава не е имало. Имало е запис с гръцки букви на произнесени български звуци. Характерно за произношението на българите е преминаването на „З” в „С” в края на думата. Затова дълго време в българския език накрая на съществителните се е слагало „Ъ”, за да се отличи звука по-ясно. При записа на КАNАС, пишещият не е имал никакъв текст отпреде си. Вероятно е бил българин, владеещ и гръцки и не е било необходимо и да си говори сам на себе си. Преценил е, че произнасянето на КНЯЗ, там и тогава, се предава най-добре звуково с гръцки написаното КАNАС. КЪНЯЗЬ е българска книжовна дума. За „Именника” обаче се казва, че е написан на говорим гръцки език. И „княз ювиги” няма как да е било предадено литературно - то българска азбука още не е имало, камо ли литература. Така че, КАNAC е могло да бъде и КАНЯС. Вижда се от надписите, че на едно място е КАNAСYВIГI, на друго КАNNAСYВIГI. В надпис от времето на Маламир пък е КАNЕСYВIГН. Това различни думи ли са? Не, но КАNАC няма как да се прочете „хан”. „Кан” пък не съществува. Фактът, че след въвеждането на кирилицата Борис-Михаил става ВЕЛИКИЙ КНЯЗ, дава основание да приемем, че това е значението на КАNAСYВIГI. Твърди се, че на славянски език „ювиги” означавало „велик, преславен” – оттам и „ювиги хан”. Но аз не можах да намеря някъде тази дума и се разколебах. В „убиги” пък виждам „от бога”, нали в надписите е „от бога княз”. Както Бешевлиев казва, „биги” е трето лице от „беги” – господар. Но произходът на тази дума е персийски. На персийски „бага” е точно „бог”. Има логична връзка „господар – господ – бог”. Явно славянското „бог” е дошло от Персия или Иран. Освен „бог” ние си казваме и „господ”. Тюрките са заимствували от иранците, а може би и от нас. Това, че има съвпадение на тюркски и български думи не означава, че сме тюрки. Просто сме ползвали един и същи източник – казват му „индоевропейски праезик”.

Maia, Вие как четете КАNACYBIГI и какво разбирате под тази дума?

Тъй като истината не е нито в „хан", нито - в „кан", си позволих да носоча вниманието в друга посока. „Хан" е едно недоразумение, „кан" пък е измислена дума. За съжаление, и тук нещата са вече непоправими. В дискусията "Аспарух – хан или кан?", в bglog.net са отчели, че към 26 Юли 2007, при търсене в Гугъл се извеждат 89000 резултата за „хан Аспарух" и 1150 за „кан Аспарух". Направих си труда да потърся в Интернет „княз Аспарух", както е записан в „Именника на българските князе". Нямаше го в началото. Намерих го за първи път в статията „Аспарух" в Уикипедия. В поредната комична ситуация. Във въпросната статия се обяснява, че в документа „Именник на българските канове" Аспарух бил наречен княз, а не кан, както често бил наричан в българската историография. И другите следващи материали с „княз Аспарух" бяха все, защото така пишело в „Именника", но иначе той си бил „хан", някъде и „кан". Бързо се отказах, може и да съм пропуснал някой, който да твърди, че Аспарух е бил княз, за което се извинявам. Доколкото имам свободата да изложа своето мнение по въпроса, го правя тук (виж линка долу). У мен остава огорчението, че историографията ни не е била, а вижда се че и днес май не е, на висотата на събитията, станали преди много години. Не е успяла да ги отрази точно отначало, а после не се е поправила, когато е оспорвано първоначалното мнение. (Тук визирам конкретно спорът Васил Златарски – Ганчо Ценов). В резултат нашата историография е населена с химерни събития и лица. Казано по модерному: „зомбирали" сме я. Поредната химера е в измислените „хан" и „кан". Вижте тук: raboten_2.pdf --- 30.04.2009 - при търсене в Гугъл: - Резултати - около 189 000 за хан Аспарух; Резултати - около 188 000 за „хан Аспарух" - Резултати - около 12 600 за кан Аспарух; Резултати - около 5 260 за „кан Аспарух" - Резултати - около 38 300 за княз Аспарух; Резултати - около 173 за „княз Аспарух"

Пренасянето на мощите на св. Петка от Епиват до Яш е отразено доста подробно в житийната литература. Никъде не се споменава тези мощи да са спасявани от пожар. Да не би пък в Румъния да има мощи-менте?

Точно такава е формулата: „Царят е владетел по божия воля”. Т. е.: „Като преживяваха благодарение на мене (изпращаха дните си), бяха подвластни също така и на Бога”. „Кесаревото – кесарю, Божието – богу” пък е формулата според евангелието, което си е пак същото. Всичко е точно, но вижда се че и днес не се разбира, за какво иде реч. Аз в случая не съм превел нищо. Оригиналният текст е „Беха Богу тако повелевши”. Дворцовият храм „Св. Параскева” е строен от Йоан Александър, т. е. в ХІV век. Интересно, защо след като няма и ред, описващ как е протекла битката- нито от гръцките, нито от българските хронисти (последните даже и не споменават такава), съществуват толкова много „писания”, кой, как, къде, с каква войска нападнал, пък обкръжил...Фантазии! А колко са жертвите, много ли са, имали въобще такива? Това са неща за отделна тема. Тук коментирам само надписа. По-горе са текстовете на Търновския надпис, които изпращам допълнително като обяснение.

_________.doc

Политическото съдържание на Търновския надпис на цар Йоан Асен В том 3 „Исторически съчинения” на поредицата „Стара българска литература” надписът на цар Йоан Асен върху една от колоните в църквата „Св. 40 мъченици” във Велико Търново е определен като надпис със смесено съдържание: строителен (редове 1-4) и летописен (редове 4-13). Интересна е оценката на редактора на изданието Иван Божилов: „В първите четири реда на надписа се говори за възобновяването (а не за издигането „из основа”, както се приемаше доскоро) и зографисването на църквата „Св. Четиридесет мъченици”. (1) Това съвременно схващане за историята на църквата бе формирано по време на разкопките и проучванията проведени в нея и заобикалящия я манастирски комплекс. Ив. Божилов обаче не е направил следващата крачка - да преодолее необоснованото и приетото с мистичен усет схващане, че в редовете на надписа може да се прочете и точната дата на т. нар. „Клокотнишка битка” – за които дата и битка в тези редове дори не се и намеква. Все пак той, Божилов, съвсем точно констатира, че „безспорно летописната част на надписа е основната и има по-голяма стойност”. Проф. Васил Златарски пише, че освен за „установяването на точната дата на Клокотнишката победа”, надписът на Йоан Асен дава възможност за определяне на границите на българското царство и властта на българския цар след тая победа. След което цитира написаното за тези граници от Патриарх Евтимий в житието на св. Петка. (2). Оценката на Златарски, че за разлика от сведенията на Акрополит, в Търновския надпис и в съставеното от Евтимий житие се говори по-конкретно и за отношенията не само към империята на Теодор Комнин, но и към Сърбия и към Латинската империя е вярно, но се отнася точно само до отношенията с империята. При сравняването на Евтимиевия текст с този на надписа се установява също така, че видимо последният е по-беден като конкретика. Това идва от обстоятелството, че втората, основната част на надписа на цар Йоан Асен в „Св. 40 мъченици”, е не толкова летописна, а има по-скоро триумфален характер. Тази част започва по същия начин, както и първата, с „в еди кое си лето”. За да не се заблуди четящият надписа, неговият изпълнител е поставил една голяма точка преди началото на втората част и така съвсем видимо я е отделил от първата. В летописен стил след точката се казва: „В дванадесетата година на царуването ми - в нея година се изписваше храмът на царството ми, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин хванах с всичките негови боляри. И завзех цялата земя от Одрин до Драч – гръцката, също така и арбанаската и сръбската”. Следващите след тези редове в Търновския надпис идват да подскажат, че макар и не завзети, земите, които били на подчинение на цар Йоан Асен, стигат и до Цариград, и включат и тези, на населяващите ги тогава „фрузи”, т. е. латинци. В цитирания текст няма „битка”, защото само с една битка не може да се завземе толкова голяма територия. Казано е ясно – „излязло се е на война”. Проф. Иван Дуйчев в своя превод на надписа се е опитал да смекчи по-агресивната дума „война”, като оставя старобългарска дума „бран” от оригинала, за да изглеждат нещата в контекста, че Йоан Асен е излязъл да брани българските земи от нападението на Теодор Комнин (така твърди Акрополит). Само че може ли българският владетел така да се е увлякъл в това отбраняване, че да се озове чак на бреговете на Егейско и Адриатическо море, когато България е стигала до Пловдив и малко под Средец. Всичко е било планирано предварително, добре обмислено и подготвено, впоследствие бързо и акуратно изпълнено. Няма я Клокотница в надписа. Споменават се далеч по-познати и значими тогава за Балканите имена на градове или крепости, както са се наричали тогава – Одрин, Драч, Цариград. (Какво тук значи някаква си местност – Клокотница или която и да е била тя?). Не се споменават и географските наименования на завзетите земи. Явно, Цар Йоан Асен е поставил надписа не в памет на „Клокотнишката битка”, даже не и в памет на войната срещу Теодор Комнин, а за да обяви, че е „Цар на българи, гърци, латинци, сърби и албанци” ! И е бил точно така разбран от средновековните си съвременници. В „Проложния разказ за пренасяне на мощите на св. Иларион Мъгленски” авторът от ХІІІ век пише: „... прие скиптъра на царството новият цар Йоан Асен, син на цар Асен Стария, и царувал и властвал над българи, и гърци също и фруги. Сърби също и арбанаси, и всички градове от море до море”. (3) Различната формулировка на посочване на летоброенето в началото на строителната част на надписа („В лето 6738-о”) и в началото на летописно-триумфалната („В 12-тото лето”), създава впечатление за неедновременност по години на съответните действия – завършването на строежа на църквата и започването на войната. Това трябва да се има предвид, когато се търси вероятното време на конкретния сблъсък между Йоан Асен и Теодор Комнин, довел до пленяването на последния. Несъмнено обаче влияние за въпросния езиков подход е дал и различният характер на текстовете, следващи след съответните години. Строителството е отбелязано чисто календарно, което подсказва, че изграждането, стенописването и наименоването на църквата не са свързани конкретно със събитията, описани в редовете по-нататък. Докато втората част на надписа отбелязва конкретно произтеклото в съответната година на царуването на Йоан Асен (в оригинала - „моето царство”). Йоан Асен е знаел, че няма логика, а и не е било редно тоя втори текст, несвързан със строителството на църквата, да бъде изписан в нея. Затова е вмъкнал, уж между другото: „в нея година (на царуването) се изписваше храмът на царството”. Средновековните хронисти са разбрали добре това и не правят връзката „битка – църква”, за което Златарски ги укорява. Съставителят на разказа за пренасянето на мощите на св. Иларион, се позовава на внушенията на надписа, за да придаде по-голяма значимост на владетеля Йоан Асен, който (според съставителя) положил мощите на светеца в църквата „Св. 40 мъченици”. В разказа няма и намек за войната с Теодор Комнин, още по-малко за „Клокотнишката битка”. Краят на надписа изглежда загадъчен. В него се говори за неща не свързани нито с битката, нито с войната, дори не и с последиците от нея. Описаните събития са най-ранни и към времето на надписа – 1230 година, те вече не са актуални. Граматичното време, в което са предадени, е несвършено, но минало. В трудно разбираемите от пръв прочит редове става дума за Цариград, фрузите – т. е. латинците, Бог и естествено Йоан Асен, определен от средновековния книжовник като „цар на фрузите”. Което е било истина, но поради неумението на „редактора” на надписа, или вследствие на други причини, текстът е сглобен доста мъгляво. Възприетите в историографията ни преводи, направени от Васил Златарски и Иван Дуйчев, в частта от текста, отнасящ се до взаимоотношенията на цар Йоан Асен с Латинската империя не са съвсем коректни, поне що се отнася до детайлите. Очевидно при тези преводи не са отчетени съответните падежни форми, защото и днес „богу” означава „на бога” и думата в такъв вид не може да бъде подлог. Смислово текстът би следвало да се чете в следната насока: „Тогава, съществуващите градове в околностите на Цариград и самия този град държаха фрузи, но и тия се подчиняваха на царската ми десница, понеже нямаха друг цар освен мене. И като преживяваха благодарение на мене (изпращаха дните си), бяха подвластни също така и на Бога”. Тук „преживяваха” не трябва да се разбира в буквален смисъл, а в контекста „съществуваха като общество”. „Подвластни на бога” пък е намек за спазването на божиите заповеди. Всъщност Йоан Асен визира думите на Христос: „Кесаревото – кесарю, божието – богу!” (ето го смисъла на „богу”). По този начин българският цар използва отново момента, за да оправдае присъствието в църквата на надпис, в който се говори не толкова за богоугодни дела, а за война и за завладяване на земи и народи. Вижда се, че по това време цар Йоан Асен не е имал възможност да спомене за пренасянето на мощите на св. Петка и полагането им в църквата, което е негово дело, тъй като е станало след завършване на доизграждането на църквата и изписването на надписа. А мощите на св. Иларион, както пише Евтимий, са били положени там още от Калоян. Това, което е искал Йоан Асен да обясни за отношенията си с латинците от Цариград, явно за много от прочелите надписа е останало неясно. Защото те едва ли са знаели, че в 1228 – 1229 г. българският цар е поел ангажимента да осъществява родителска защита на невръстния латински император Балдуин ІІ, по време на юношеството до пълнолетието му. Както и да се грижи за укрепването на Империята срущу удари отвън. Все пак по-просветените са разбрали, макар и не в подробности текста от надписа, свързващ Цариград, латинците и Йоан Асен. Съставителят на „Летописен разказ от времето на цар Иоан Асен”, който бил приложен към църковна служба посветена на св. Петка и визира пренасянето на мощите и, пише: „Макар и да владееха Цариград, те (латинците) твърде много се бояха и почитаха и се повинуваха на словото (съветите), което излизаше от устата на цар (Йоан) Асен, понеже поради него, мисля си, държаха властта”. (4) Век по-късно Патриарх Евтимий използва същия църковен повод, за да отбележи за Йоан Асен и Цариград: „.. самият царстващ град завоюва и покори, и владеещите го там фруги направи поданици”. (5). _____________________ 1. Стара българска литература. т. 3. Исторически съчинения. С., 1983, с. 357. 2. Златарски, В. История на българската държава през Средните векове. т. 3. С., 1940, с. 342. 3. пак там, с. 342 и 594. 4. Стара бълг. лит., пак там, с. 81. 5. Златарски, пак там, с. 342 и 344.

Да де, ама унията загубила значение след като Йоан Асен победил Теодор Комнин и Епирската империя изчезнала от картата на Балканите и Европа. Като не е бил легитимен Йоан Асен, защо Теодор Комнин е сключил съюз с него, при това потвърден с писмен клетвен договор, та даже се е и сродил? Как не са се сетили гръцките хронисти да вмъкнат в жълтите си писания една интерпретация, че Теодор е оженил брат си, та той да стане Мануил Асен и да претендират за българската власт? Нашите историци като нищо щяха да им „поверват”. Гръцките историци много знаят, ама не казват, какво е пишело в договора. Какво друго ако не – Йоан Асен, цар на българите. И Теодор Комнин се е подписал под това. Радомир са казвал още Гаврил, че и Радомир! Ами баща му може да му е викал Мирчо, а майка му Радко. Несериозна работа. Такава е една значителна част от писаната ни средновековна история – сглобена от разни парчета от тук и там, по вкуса на сглобяващия. Последният „писък” в тази насока са Иван І Асен, Иван ІІ Асен, Иван ІІІ Асен. Ей ги гърците. Не знам гръцки, но влязох на английски в Интернет да търся Комнините. Не можеш да разбереш, кой е Теодор І, кой Мануел І - всички са Мануел Комнин Дука и Теодор Комнин Дука. Така са се казвали, така ги пишат. Защо преживе Теодор Комнин, който коментираме, не се е идентифицирал като „ІІ”? Ние не само, че не знаем истинските имена на царете си, ами ги кръщаваме, както на нас ни е удобно.

Калоян е споменал когото трябва и папата го е признал за български владетел – значи е легитимен! Йоан Асен също е провъзгласен за български цар от признатия от папата за примас на България Василий – ерго, и той е легитимен!

Не само във Възраждането, но и в Средновековието са знаели като цар – Радомир. Даже той се споменава така и в 18-то чудо на св. Димитър (Златарски, т. 1, ч. 2, с. 817). Тъй като Калоян е бил внук на брат му, той естествено извежда царското си потомство направо от прадядо си Самуил, име и по-познато на папата. Ако е трябвало да изрежда всички царе преди него Калоян е трябвало да спомене и братята си Асен и Петър. Ще повторя тезата си: имало е предание, хванало е дикиш, никой не го е оспорил. Необходимо е малко по-голямо уважение към родната историография. Сега цялата ни средновековна история всъщност е написана от гърци! Те ли са знаели всичко, което става в българския царски двор или са чели българските ръкописи, както са правили това Евтимий и Паисий?

Във Второто българско царство наистина са държали на родството на владетелите си. Когато съветът на болярите избира Константин Тих за български цар, те – болярите, веднага предприемат стъпки да го оженят за Ирина, която е дъщеря на Теодор ІІ Ласкарис, но е и внучка на Йоан Асен. Така Константин Тих става Константин Асен. Но по тая логика той може да се нарече и Ласкарис! Другият куриоз е коронясването на Теодор ІІ Комнин, като православен император. Коронясал го е Димитър Хоматиан – архиепископ на Охридската архиепископия. Но тя е основана от Климент Охридски, който е ръкоположен в духовен сан от папа Адриан ІІ. Калоян също е получил признанието си на владетел от папския Рим. Поемането на българската власт от Асен и Петър също си има легитимност. Казал ни е я Паисий: Асен и Петър са били внуци на сина на Самуил Гавраил, който избягал във Влахия. По въпроса откъде е взето това сведение и колко то е достоверно, навремето дълго се е спорило. Дори и Златарски се разпростира обширно по този въпрос и вади някаква пак доста объркана логика, като сравнява какво бил писал Паисий и какво Акрополит (?). Впечатлението е, че спорът не е решен и сведението на Паисий не може да се отхвърли категорично. Вярно или не, макар и под формата на предание сведението за потомствената царственост на Асен и Петър се е появило в точното време и на точното място.

Има едно сведение, което ни дава възможност съвсем точно да определим, какво е разбирал цар Йоан Асен в Търновския надпис под „Романия”. Става дума за преразказа направен от Марини Санути Торсели на договора, сключен в 1228 г. между латинските барони от Цариград и Йоан Асен. В този договор директно се срещат и взаимосвързват имената на българския владетел и земите, наречени Романия. Тъй като коментара на Васил Златарски за писаното от Санути е съвсем фрагментарен, при това е изпуснато главното, ето „по-добрия” коментар на Шарл Дюканж: „Най-сетне, за да възстановят по някакъв начин тази разклатена държава (Източната империя след смъртта на императрица Йоланда) и за да дадат известна подкрепа на младия принц (Бодуен ІІ), който не бил нито способен, нито на възраст, за да може да носи това тежко бреме, бароните се видели принудени да потърсят подкрепата на българския крал Йоан Асен, войнствен и силен владетел. И за да го заинтересуват, предложили му брак между младия Бодуен и дъщеря му. Българинът приел с много радост и задоволство това предложение, защото добре преценил, че този съюз ще му бъде колкото от полза, толкова и чест за него, защото би му отворил пътя и би го улеснил във война срещу Ватаци и гърците, стари български врагове. Договорът бил уточнен и подписан. Според него Асен се задължавал между другото да си възстанови за своя сметка всички земи от империята в Романия, които Бодуеновите предходници били загубили в Тракия и западните провинции на империята”. (Текстът е по „Шарл Дюканж. Историята на империята Константинопол”, с. 145. Конкретно за цитирания текст Дюканж сочи, че е ползвал като източник „Sanut. I . II., part. 45, c. 18”.) Истината за Клокотнишката битка и произтеклото след нея, трябва да се търси в по-глобален аспект от сблъсъка между българския и гръцкия владетел. Йоан Асен се е готвел още от 1228 г. да завладее земите в близката Романия, в качеството си на съвладетел на империята на Константинопол. И разбирането за всичко случило се в 1230 г. (или може би през есента на 1229 г?) е свързано не толкова или не само с писаното от Акрополит, а и със съдържанието на договора на цар (в договора е „император”) Йоан Асен с латинците. На който договор, както се сочи, българският владетел много се е зарадвал (едва ли само защото е щял да омъжи щерка си, пък било то и за император в Цариград), отнесъл се е сериозно към задълженията си по него и ги е изпълнил. Ето какво всъщност казва в 1230 г. царят и самодържец на българите Йоан Асен чрез надписа в църквата „Св. 40 мъченици”: „Излязох на война в Романия (защото имах договор с латинците от Цариград да завладея земите). Разбих гръцката войска и царя им Теодор Комнин (той владееше тогава тези земи), и превзех земята до Одрин (защото по-нататък тя си беше на латинците) и до Драч (дотам никой не ме спря). А и латинците от Цариград и околностите му, ме слушаха, защото нямаха друг цар освен мене (техният цар бе невръстен и аз му бях настойник)”. Това в скобите Йоан Асен го е спестил на съвременниците си и доста от тях не са разбрали добре последните редове.

В хрониката си „Завладяването на Константинопол” (ползвам изданието от 1985 г.) в пасаж 282, Жофроа дьо Вилардуен пише: „Йосташ дьо Сальбрюик известява, че императорът и маркизът (Бодуен І и Бонифас дьо Монфера) се бяха скарали помежду си и че маркизът беше завладял Димот (Димотика), който беше един от най-укрепените и един от най-богатите замъци на Романия и че е обсадил Андринопол”. Редакторът на изданието Иван Божилов уточнява в бележка: „Романия е името, с което западноевропейците назовават Византийската империя”. Цитираният пасаж 282 е отнесен в хрониката към „Завладявянето на Константинопол – Първи военни действия в провинциите (?)”. Жофроа дьо Вилардуен в „Разделяне и овладяване на земите”, пасаж 325, вече се титулува „маршал на Шампания и Романия” – дотогава той е само „маршал на Шампания”. По този повод Шарл Дюканж в своята „История на империята на Константинопол по време на френските императори” уточнява: „Новият император (Бодуен І) раздал длъжностите на империята на различни сеньори, за да могат те да упражняват функциите си по време на тържественото му помазване... Той дал титлата маршал на Романия на Жофроа дьо Вилардуен”. (с. 105) Редакторката на изданието на Дюканж от 1992 г. Василка Тъпкова-Заимова също коментира: „Под Романия тук се разбират общо земите на Византийската империя на Балканския полуостров. Така е и у други западни автори, като Вилардуен, Робер дьо Клари и др.” Определено посочените два коментара са в единомислие, но по точен е първият. Вижда се също, че не само западните автори, но и самите участници в събитията (Вилардуен) говорят за „Романия”. И това е името, с което самите латинци са назовавали земите на Византия. И то не само тези на Балканския полуостров. Защото пак Жофроа дьо Вилардуен в пасаж 304 пише, че император Бодуен дал на граф Луи дукството Нике, което било в земята на Романия и се намирало от другата страна на ръкава, откъм Турция. Има обаче един съществен момент: император Бодуен І давайки титлата „маршал на Романия” на своя рицар Жофроа, всъщност се обявява за владетел на цялата Източна римска империя. (Извинявам се за грешката: статията „Ромония” е в том 5 на „Енциклопедия България”).

КАКВО Е РАЗБИРАЛ ЦАР ЙОАН АСЕН ПОД РОМАНИЯ? Необяснимо е защо „Търновският надпис” на цар Йоан Асен не се чете буквално, а в него се търси някъкъв подтекст. Сякаш в 1230 г. българският владетел го е писал не за съвременниците си, а за дълбокоумните професори от 20 век, които търсят не, а направо измъдрят от редовете някакъв много дълбок смисъл. Но там няма „Клокотнишка битка”, а „излязох на война в Романия”. Никой не коментира този съвсем конкретен израз. Сякаш всичко е ясно или се подразбира. Но какво е „Романия” - географско или политическо понятие? И какво е неговото съдържание? Според „Енциклопедия България”, том 3, с. 814, „Романия, Румания” е „име на Южна Тракия, давано от западни и някои български средновековни автори, когато тя е владяна от Византия”. Но в една рекомендация за книгата на С. П. Карпов „Латинская Романия” (изд. 2000 г.), която рекомендация може да се намери в Интернет, се казва: „Латинска Романия е малко известна на родния читател (има се предвид руския - бел. К. Г.). С това име не са я знаели и в Средновековието. Тогава по-скоро са говорели за империята Романия или просто за Романия, подразбирайки под това доста неясни политико-географски реалии. В името Романия е скрито едно от названията на Византия. Тази велика държава първо са я разрушили участниците в Четвъртия кръстоносен поход в 1204 г. С Романия почнали да обозначават не просто владенията на „императора на гърците” или „на ромеите”, но завладените и поделените между западно-европейските рицари и венецианци земи на бившата империя, и преди всичко на новата Константинополска (Латинска) империя”. Кое от двете разбирания е имал предвид цар Йоан Асен, позволявайки си да напише на една църковна колона неща, чиито място не е там? От съществено значение за изясняване на въпроса е и уточняването, кога се появява наименованието „Романия”.

Въртим се в неща (поне себе си чувствам така), малко далеч от основната тема. Аз няма какво повече да кажа по нея. Считам, че „логическия извод” направен от Васил Златарски при „разчитането” на Търновския надпис на цар Йоан Асен е погрешен и не трябва да се посочва като извор за датиране на събитията, разиграли се между Българската държава и Епирската империя в 1229 – 1230 г. Съдържанието на Търновския надпис, строителството и именоването на църквата „Св. 40 мъченици” са самостоятелни теми, по които аз имам мнение и позиции, коренно различни от някои от досегашните приемания. Много са обширни и не е тук мястото (имам предвид тая конкретна тема във форума) да ги излагам. Възнамерявам да ги систематизирам, да ги огледам добре и евентуално тогава да ги предложа на по-широко обществено внимание.

Сега, ако отнякъде се появи цар Йоан Асен (тоя, дето така се е написал на колоната си), сина на царя Стария Асен, и попита: „Поради что ме прекръщавате на Иван, че ме отброявате и Втори, след като съм бил Първи?” Не е сбъркал Патриарх Евтимий. На споменатата от мен с. 262 от „Историята” на Златарски има три текста на Евтимий, свързани с „цар Калоян, брат на Стария Асен” (така е посочено в един от текстовете). Златарски съвсем съзнателно ги е включил в раздела на историята си, отнасящ се до царуването на цар Иван Асен ІІ. Историята с местенето на мощите на Иларион Мъгленски из Търновските църкви, за Патриарх Евтимий – човек разбиращ от църковните въпроси – явно е била толкова нелепа, колкото и версията за преименуването на църквата „Св. 40 мъченици”. Точно такава версия с преместване се изнася в Проложния разказ за пренасяне на мощите на Иларион Мъгленски, който е цитиран и коментиран от Златарски като житие в „Търновския надпис”. Но в същия тоя разказ се казва, че именно цар Калоян е пренесъл мощите от Мъглен в Търново. Интересно е и писаното от съставителят на разказа - „положиха го (ковчега с мощите) в богоутвърдения и богопазения град Търнов”, без да посочва, в коя църква са положени мощите и дали са положени въобще в църква? Чак, когато цар Иван Асен изградил „Св. 40 мъченици” (според съставителя), ковчегът с мощите бил внесен в нея. Патриарх Евтимий не може да не е чел въпросния разказ. Може даже и него да е използвал, защото текстовете за пренасянето на мощите на Св Иларион в разказа и житието са сходни, но се смята че разказът е по-ранен. Съвсем съзнателно обаче, Евтимий е махнал пасажа, отнасящ се до Иван Асен, защото е знаел, че такова преместване на мощи не е ставало, понеже църква „Св. 40 мъченици” е имало и преди Иван Асен (това май вече го писах). Патриарх Евтимий е разполагал с много документи (не може в двореца и патриаршията да не имало документи, архив и т.н.), които явно са били унищожени след завладяването на Търново и подпалването на Царевец. Затова неговите съчинения са перфектени исторически извори. И както другите исторически извори те могат да бъдат приемани или отхвърлени – но последното трябва да се обясни защо. Това много добре е знаел и Васил Златарски и в „Историята” си е цитирал историческите пасажи, включени в Евтимиевите съчинения. Но текстът за Калоян и църквата „Св. 40 мъченици” е пропуснал съзнателно. Защо не е направил, както с пасажа от хрониката на Р. Джермано: цитира и после оспорва? Не му е изнасяло на Златарски съдържанието на текста на Евтимий и си е позволил манипулация при провеждане на разчитането на „Търновския надпис”. Текстът на Патриарха срива логиката на учения за връзка между битката при Клокотница и наименоването на църквата „Св. 40 мъченици”. А датата 9 март отива по дяволите. В „Търновския надпис” няма нито цар Асен І, нито цар Иван Асен ІІ. Няма и връзка между името на църквата и войната на цар Йоан Асен с кир Теодор Комнин. Няма и ефектно измъдрената дата 9 март. Има скриване на неудобни истини и пренаписване на историята, при което историческите ни владетели – царете Асен, Йоан Асен, да добавим и Йоан Мицо – са именувани с числителните редни І, ІІ, ІІІ, и от Йоан са станали Иван. Последното е прието в други държави (във Франция на Йоан официално казват Жан, а във Великобритания Джон), но не и у нас. Някои историци от края на 19 – началото на 20 век , са извършили „възродителен процес” в историята ни. Във Второто българско царство има само един цар Асен – Стария Асен. Синът му се е казвал Йоан Асен и той може да бъде наречен, както е сторил Паисий – Йоан Асеньов. При всички останали „Асеневци” Асен е указание за рода, за да се оправдае, заставането на българския престол на личности, имащи някаква връзка, много често косвена с царствуващата династия. Ако се беше възприел този принцип, нямаше да има Йоан Асен ІІІ, а Йоан Мицо Асен и предишните Асеневци щяха да бъдат пощадени от прекръстване.

След като има Иван Асен ІІ, кой е Иван Асен І?

Техническа грешка е допуснал Васил Златарски, та обърка и нас. Отново прочетох Търновския надпис, но там пише „Иван Асен”. А ние коментираме Иван Асен ІІ. Май нещо сме се пообъркали. Поне след тоя спор с такова чувство оставам за себе си.

„Асен бил отседнал на лагер на брега на Хеброс или Марица, близо до местността, наречена Клокотница. Последният при вестта за намеренията на Теодор предприел поход там... Асен излязъл победител, а Теодор и всичките му пълководци паднали в плен. Според компетентността на един хронист от онова време тази битка била през месец април 1230 година.” Това е написал Шарл Дюканж в своята „История на империята на Константинопол по времето на френските императори”. Той не се е смутил от неясната формулировка в хрониката на Рикардо Джермано. Мисля, че времето на събитието е логично и е в контекста на останалите описани от хронистите събития.