К.ГЕРБОВ

Политическото съдържание на Търновския надпис на цар Йоан Асен В том 3 „Исторически съчинения” на поредицата „Стара българска литература” надписът на цар Йоан Асен върху една от колоните в църквата „Св. 40 мъченици” във Велико Търново е определен като надпис със смесено съдържание: строителен (редове 1-4) и летописен (редове 4-13). Интересна е оценката на редактора на изданието Иван Божилов: „В първите четири реда на надписа се говори за възобновяването (а не за издигането „из основа”, както се приемаше доскоро) и зографисването на църквата „Св. Четиридесет мъченици”. (1) Това съвременно схващане за историята на църквата бе формирано по време на разкопките и проучванията проведени в нея и заобикалящия я манастирски комплекс. Ив. Божилов обаче не е направил следващата крачка - да преодолее необоснованото и приетото с мистичен усет схващане, че в редовете на надписа може да се прочете и точната дата на т. нар. „Клокотнишка битка” – за които дата и битка в тези редове дори не се и намеква. Все пак той, Божилов, съвсем точно констатира, че „безспорно летописната част на надписа е основната и има по-голяма стойност”. Проф. Васил Златарски пише, че освен за „установяването на точната дата на Клокотнишката победа”, надписът на Йоан Асен дава възможност за определяне на границите на българското царство и властта на българския цар след тая победа. След което цитира написаното за тези граници от Патриарх Евтимий в житието на св. Петка. (2). Оценката на Златарски, че за разлика от сведенията на Акрополит, в Търновския надпис и в съставеното от Евтимий житие се говори по-конкретно и за отношенията не само към империята на Теодор Комнин, но и към Сърбия и към Латинската империя е вярно, но се отнася точно само до отношенията с империята. При сравняването на Евтимиевия текст с този на надписа се установява също така, че видимо последният е по-беден като конкретика. Това идва от обстоятелството, че втората, основната част на надписа на цар Йоан Асен в „Св. 40 мъченици”, е не толкова летописна, а има по-скоро триумфален характер. Тази част започва по същия начин, както и първата, с „в еди кое си лето”. За да не се заблуди четящият надписа, неговият изпълнител е поставил една голяма точка преди началото на втората част и така съвсем видимо я е отделил от първата. В летописен стил след точката се казва: „В дванадесетата година на царуването ми - в нея година се изписваше храмът на царството ми, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин хванах с всичките негови боляри. И завзех цялата земя от Одрин до Драч – гръцката, също така и арбанаската и сръбската”. Следващите след тези редове в Търновския надпис идват да подскажат, че макар и не завзети, земите, които били на подчинение на цар Йоан Асен, стигат и до Цариград, и включат и тези, на населяващите ги тогава „фрузи”, т. е. латинци. В цитирания текст няма „битка”, защото само с една битка не може да се завземе толкова голяма територия. Казано е ясно – „излязло се е на война”. Проф. Иван Дуйчев в своя превод на надписа се е опитал да смекчи по-агресивната дума „война”, като оставя старобългарска дума „бран” от оригинала, за да изглеждат нещата в контекста, че Йоан Асен е излязъл да брани българските земи от нападението на Теодор Комнин (така твърди Акрополит). Само че може ли българският владетел така да се е увлякъл в това отбраняване, че да се озове чак на бреговете на Егейско и Адриатическо море, когато България е стигала до Пловдив и малко под Средец. Всичко е било планирано предварително, добре обмислено и подготвено, впоследствие бързо и акуратно изпълнено. Няма я Клокотница в надписа. Споменават се далеч по-познати и значими тогава за Балканите имена на градове или крепости, както са се наричали тогава – Одрин, Драч, Цариград. (Какво тук значи някаква си местност – Клокотница или която и да е била тя?). Не се споменават и географските наименования на завзетите земи. Явно, Цар Йоан Асен е поставил надписа не в памет на „Клокотнишката битка”, даже не и в памет на войната срещу Теодор Комнин, а за да обяви, че е „Цар на българи, гърци, латинци, сърби и албанци” ! И е бил точно така разбран от средновековните си съвременници. В „Проложния разказ за пренасяне на мощите на св. Иларион Мъгленски” авторът от ХІІІ век пише: „... прие скиптъра на царството новият цар Йоан Асен, син на цар Асен Стария, и царувал и властвал над българи, и гърци също и фруги. Сърби също и арбанаси, и всички градове от море до море”. (3) Различната формулировка на посочване на летоброенето в началото на строителната част на надписа („В лето 6738-о”) и в началото на летописно-триумфалната („В 12-тото лето”), създава впечатление за неедновременност по години на съответните действия – завършването на строежа на църквата и започването на войната. Това трябва да се има предвид, когато се търси вероятното време на конкретния сблъсък между Йоан Асен и Теодор Комнин, довел до пленяването на последния. Несъмнено обаче влияние за въпросния езиков подход е дал и различният характер на текстовете, следващи след съответните години. Строителството е отбелязано чисто календарно, което подсказва, че изграждането, стенописването и наименоването на църквата не са свързани конкретно със събитията, описани в редовете по-нататък. Докато втората част на надписа отбелязва конкретно произтеклото в съответната година на царуването на Йоан Асен (в оригинала - „моето царство”). Йоан Асен е знаел, че няма логика, а и не е било редно тоя втори текст, несвързан със строителството на църквата, да бъде изписан в нея. Затова е вмъкнал, уж между другото: „в нея година (на царуването) се изписваше храмът на царството”. Средновековните хронисти са разбрали добре това и не правят връзката „битка – църква”, за което Златарски ги укорява. Съставителят на разказа за пренасянето на мощите на св. Иларион, се позовава на внушенията на надписа, за да придаде по-голяма значимост на владетеля Йоан Асен, който (според съставителя) положил мощите на светеца в църквата „Св. 40 мъченици”. В разказа няма и намек за войната с Теодор Комнин, още по-малко за „Клокотнишката битка”. Краят на надписа изглежда загадъчен. В него се говори за неща не свързани нито с битката, нито с войната, дори не и с последиците от нея. Описаните събития са най-ранни и към времето на надписа – 1230 година, те вече не са актуални. Граматичното време, в което са предадени, е несвършено, но минало. В трудно разбираемите от пръв прочит редове става дума за Цариград, фрузите – т. е. латинците, Бог и естествено Йоан Асен, определен от средновековния книжовник като „цар на фрузите”. Което е било истина, но поради неумението на „редактора” на надписа, или вследствие на други причини, текстът е сглобен доста мъгляво. Възприетите в историографията ни преводи, направени от Васил Златарски и Иван Дуйчев, в частта от текста, отнасящ се до взаимоотношенията на цар Йоан Асен с Латинската империя не са съвсем коректни, поне що се отнася до детайлите. Очевидно при тези преводи не са отчетени съответните падежни форми, защото и днес „богу” означава „на бога” и думата в такъв вид не може да бъде подлог. Смислово текстът би следвало да се чете в следната насока: „Тогава, съществуващите градове в околностите на Цариград и самия този град държаха фрузи, но и тия се подчиняваха на царската ми десница, понеже нямаха друг цар освен мене. И като преживяваха благодарение на мене (изпращаха дните си), бяха подвластни също така и на Бога”. Тук „преживяваха” не трябва да се разбира в буквален смисъл, а в контекста „съществуваха като общество”. „Подвластни на бога” пък е намек за спазването на божиите заповеди. Всъщност Йоан Асен визира думите на Христос: „Кесаревото – кесарю, божието – богу!” (ето го смисъла на „богу”). По този начин българският цар използва отново момента, за да оправдае присъствието в църквата на надпис, в който се говори не толкова за богоугодни дела, а за война и за завладяване на земи и народи. Вижда се, че по това време цар Йоан Асен не е имал възможност да спомене за пренасянето на мощите на св. Петка и полагането им в църквата, което е негово дело, тъй като е станало след завършване на доизграждането на църквата и изписването на надписа. А мощите на св. Иларион, както пише Евтимий, са били положени там още от Калоян. Това, което е искал Йоан Асен да обясни за отношенията си с латинците от Цариград, явно за много от прочелите надписа е останало неясно. Защото те едва ли са знаели, че в 1228 – 1229 г. българският цар е поел ангажимента да осъществява родителска защита на невръстния латински император Балдуин ІІ, по време на юношеството до пълнолетието му. Както и да се грижи за укрепването на Империята срущу удари отвън. Все пак по-просветените са разбрали, макар и не в подробности текста от надписа, свързващ Цариград, латинците и Йоан Асен. Съставителят на „Летописен разказ от времето на цар Иоан Асен”, който бил приложен към църковна служба посветена на св. Петка и визира пренасянето на мощите и, пише: „Макар и да владееха Цариград, те (латинците) твърде много се бояха и почитаха и се повинуваха на словото (съветите), което излизаше от устата на цар (Йоан) Асен, понеже поради него, мисля си, държаха властта”. (4) Век по-късно Патриарх Евтимий използва същия църковен повод, за да отбележи за Йоан Асен и Цариград: „.. самият царстващ град завоюва и покори, и владеещите го там фруги направи поданици”. (5). _____________________ 1. Стара българска литература. т. 3. Исторически съчинения. С., 1983, с. 357. 2. Златарски, В. История на българската държава през Средните векове. т. 3. С., 1940, с. 342. 3. пак там, с. 342 и 594. 4. Стара бълг. лит., пак там, с. 81. 5. Златарски, пак там, с. 342 и 344.

Да де, ама унията загубила значение след като Йоан Асен победил Теодор Комнин и Епирската империя изчезнала от картата на Балканите и Европа. Като не е бил легитимен Йоан Асен, защо Теодор Комнин е сключил съюз с него, при това потвърден с писмен клетвен договор, та даже се е и сродил? Как не са се сетили гръцките хронисти да вмъкнат в жълтите си писания една интерпретация, че Теодор е оженил брат си, та той да стане Мануил Асен и да претендират за българската власт? Нашите историци като нищо щяха да им „поверват”. Гръцките историци много знаят, ама не казват, какво е пишело в договора. Какво друго ако не – Йоан Асен, цар на българите. И Теодор Комнин се е подписал под това. Радомир са казвал още Гаврил, че и Радомир! Ами баща му може да му е викал Мирчо, а майка му Радко. Несериозна работа. Такава е една значителна част от писаната ни средновековна история – сглобена от разни парчета от тук и там, по вкуса на сглобяващия. Последният „писък” в тази насока са Иван І Асен, Иван ІІ Асен, Иван ІІІ Асен. Ей ги гърците. Не знам гръцки, но влязох на английски в Интернет да търся Комнините. Не можеш да разбереш, кой е Теодор І, кой Мануел І - всички са Мануел Комнин Дука и Теодор Комнин Дука. Така са се казвали, така ги пишат. Защо преживе Теодор Комнин, който коментираме, не се е идентифицирал като „ІІ”? Ние не само, че не знаем истинските имена на царете си, ами ги кръщаваме, както на нас ни е удобно.

Калоян е споменал когото трябва и папата го е признал за български владетел – значи е легитимен! Йоан Асен също е провъзгласен за български цар от признатия от папата за примас на България Василий – ерго, и той е легитимен!

Не само във Възраждането, но и в Средновековието са знаели като цар – Радомир. Даже той се споменава така и в 18-то чудо на св. Димитър (Златарски, т. 1, ч. 2, с. 817). Тъй като Калоян е бил внук на брат му, той естествено извежда царското си потомство направо от прадядо си Самуил, име и по-познато на папата. Ако е трябвало да изрежда всички царе преди него Калоян е трябвало да спомене и братята си Асен и Петър. Ще повторя тезата си: имало е предание, хванало е дикиш, никой не го е оспорил. Необходимо е малко по-голямо уважение към родната историография. Сега цялата ни средновековна история всъщност е написана от гърци! Те ли са знаели всичко, което става в българския царски двор или са чели българските ръкописи, както са правили това Евтимий и Паисий?

Във Второто българско царство наистина са държали на родството на владетелите си. Когато съветът на болярите избира Константин Тих за български цар, те – болярите, веднага предприемат стъпки да го оженят за Ирина, която е дъщеря на Теодор ІІ Ласкарис, но е и внучка на Йоан Асен. Така Константин Тих става Константин Асен. Но по тая логика той може да се нарече и Ласкарис! Другият куриоз е коронясването на Теодор ІІ Комнин, като православен император. Коронясал го е Димитър Хоматиан – архиепископ на Охридската архиепископия. Но тя е основана от Климент Охридски, който е ръкоположен в духовен сан от папа Адриан ІІ. Калоян също е получил признанието си на владетел от папския Рим. Поемането на българската власт от Асен и Петър също си има легитимност. Казал ни е я Паисий: Асен и Петър са били внуци на сина на Самуил Гавраил, който избягал във Влахия. По въпроса откъде е взето това сведение и колко то е достоверно, навремето дълго се е спорило. Дори и Златарски се разпростира обширно по този въпрос и вади някаква пак доста объркана логика, като сравнява какво бил писал Паисий и какво Акрополит (?). Впечатлението е, че спорът не е решен и сведението на Паисий не може да се отхвърли категорично. Вярно или не, макар и под формата на предание сведението за потомствената царственост на Асен и Петър се е появило в точното време и на точното място.

Има едно сведение, което ни дава възможност съвсем точно да определим, какво е разбирал цар Йоан Асен в Търновския надпис под „Романия”. Става дума за преразказа направен от Марини Санути Торсели на договора, сключен в 1228 г. между латинските барони от Цариград и Йоан Асен. В този договор директно се срещат и взаимосвързват имената на българския владетел и земите, наречени Романия. Тъй като коментара на Васил Златарски за писаното от Санути е съвсем фрагментарен, при това е изпуснато главното, ето „по-добрия” коментар на Шарл Дюканж: „Най-сетне, за да възстановят по някакъв начин тази разклатена държава (Източната империя след смъртта на императрица Йоланда) и за да дадат известна подкрепа на младия принц (Бодуен ІІ), който не бил нито способен, нито на възраст, за да може да носи това тежко бреме, бароните се видели принудени да потърсят подкрепата на българския крал Йоан Асен, войнствен и силен владетел. И за да го заинтересуват, предложили му брак между младия Бодуен и дъщеря му. Българинът приел с много радост и задоволство това предложение, защото добре преценил, че този съюз ще му бъде колкото от полза, толкова и чест за него, защото би му отворил пътя и би го улеснил във война срещу Ватаци и гърците, стари български врагове. Договорът бил уточнен и подписан. Според него Асен се задължавал между другото да си възстанови за своя сметка всички земи от империята в Романия, които Бодуеновите предходници били загубили в Тракия и западните провинции на империята”. (Текстът е по „Шарл Дюканж. Историята на империята Константинопол”, с. 145. Конкретно за цитирания текст Дюканж сочи, че е ползвал като източник „Sanut. I . II., part. 45, c. 18”.) Истината за Клокотнишката битка и произтеклото след нея, трябва да се търси в по-глобален аспект от сблъсъка между българския и гръцкия владетел. Йоан Асен се е готвел още от 1228 г. да завладее земите в близката Романия, в качеството си на съвладетел на империята на Константинопол. И разбирането за всичко случило се в 1230 г. (или може би през есента на 1229 г?) е свързано не толкова или не само с писаното от Акрополит, а и със съдържанието на договора на цар (в договора е „император”) Йоан Асен с латинците. На който договор, както се сочи, българският владетел много се е зарадвал (едва ли само защото е щял да омъжи щерка си, пък било то и за император в Цариград), отнесъл се е сериозно към задълженията си по него и ги е изпълнил. Ето какво всъщност казва в 1230 г. царят и самодържец на българите Йоан Асен чрез надписа в църквата „Св. 40 мъченици”: „Излязох на война в Романия (защото имах договор с латинците от Цариград да завладея земите). Разбих гръцката войска и царя им Теодор Комнин (той владееше тогава тези земи), и превзех земята до Одрин (защото по-нататък тя си беше на латинците) и до Драч (дотам никой не ме спря). А и латинците от Цариград и околностите му, ме слушаха, защото нямаха друг цар освен мене (техният цар бе невръстен и аз му бях настойник)”. Това в скобите Йоан Асен го е спестил на съвременниците си и доста от тях не са разбрали добре последните редове.

В хрониката си „Завладяването на Константинопол” (ползвам изданието от 1985 г.) в пасаж 282, Жофроа дьо Вилардуен пише: „Йосташ дьо Сальбрюик известява, че императорът и маркизът (Бодуен І и Бонифас дьо Монфера) се бяха скарали помежду си и че маркизът беше завладял Димот (Димотика), който беше един от най-укрепените и един от най-богатите замъци на Романия и че е обсадил Андринопол”. Редакторът на изданието Иван Божилов уточнява в бележка: „Романия е името, с което западноевропейците назовават Византийската империя”. Цитираният пасаж 282 е отнесен в хрониката към „Завладявянето на Константинопол – Първи военни действия в провинциите (?)”. Жофроа дьо Вилардуен в „Разделяне и овладяване на земите”, пасаж 325, вече се титулува „маршал на Шампания и Романия” – дотогава той е само „маршал на Шампания”. По този повод Шарл Дюканж в своята „История на империята на Константинопол по време на френските императори” уточнява: „Новият император (Бодуен І) раздал длъжностите на империята на различни сеньори, за да могат те да упражняват функциите си по време на тържественото му помазване... Той дал титлата маршал на Романия на Жофроа дьо Вилардуен”. (с. 105) Редакторката на изданието на Дюканж от 1992 г. Василка Тъпкова-Заимова също коментира: „Под Романия тук се разбират общо земите на Византийската империя на Балканския полуостров. Така е и у други западни автори, като Вилардуен, Робер дьо Клари и др.” Определено посочените два коментара са в единомислие, но по точен е първият. Вижда се също, че не само западните автори, но и самите участници в събитията (Вилардуен) говорят за „Романия”. И това е името, с което самите латинци са назовавали земите на Византия. И то не само тези на Балканския полуостров. Защото пак Жофроа дьо Вилардуен в пасаж 304 пише, че император Бодуен дал на граф Луи дукството Нике, което било в земята на Романия и се намирало от другата страна на ръкава, откъм Турция. Има обаче един съществен момент: император Бодуен І давайки титлата „маршал на Романия” на своя рицар Жофроа, всъщност се обявява за владетел на цялата Източна римска империя. (Извинявам се за грешката: статията „Ромония” е в том 5 на „Енциклопедия България”).

КАКВО Е РАЗБИРАЛ ЦАР ЙОАН АСЕН ПОД РОМАНИЯ? Необяснимо е защо „Търновският надпис” на цар Йоан Асен не се чете буквално, а в него се търси някъкъв подтекст. Сякаш в 1230 г. българският владетел го е писал не за съвременниците си, а за дълбокоумните професори от 20 век, които търсят не, а направо измъдрят от редовете някакъв много дълбок смисъл. Но там няма „Клокотнишка битка”, а „излязох на война в Романия”. Никой не коментира този съвсем конкретен израз. Сякаш всичко е ясно или се подразбира. Но какво е „Романия” - географско или политическо понятие? И какво е неговото съдържание? Според „Енциклопедия България”, том 3, с. 814, „Романия, Румания” е „име на Южна Тракия, давано от западни и някои български средновековни автори, когато тя е владяна от Византия”. Но в една рекомендация за книгата на С. П. Карпов „Латинская Романия” (изд. 2000 г.), която рекомендация може да се намери в Интернет, се казва: „Латинска Романия е малко известна на родния читател (има се предвид руския - бел. К. Г.). С това име не са я знаели и в Средновековието. Тогава по-скоро са говорели за империята Романия или просто за Романия, подразбирайки под това доста неясни политико-географски реалии. В името Романия е скрито едно от названията на Византия. Тази велика държава първо са я разрушили участниците в Четвъртия кръстоносен поход в 1204 г. С Романия почнали да обозначават не просто владенията на „императора на гърците” или „на ромеите”, но завладените и поделените между западно-европейските рицари и венецианци земи на бившата империя, и преди всичко на новата Константинополска (Латинска) империя”. Кое от двете разбирания е имал предвид цар Йоан Асен, позволявайки си да напише на една църковна колона неща, чиито място не е там? От съществено значение за изясняване на въпроса е и уточняването, кога се появява наименованието „Романия”.

Въртим се в неща (поне себе си чувствам така), малко далеч от основната тема. Аз няма какво повече да кажа по нея. Считам, че „логическия извод” направен от Васил Златарски при „разчитането” на Търновския надпис на цар Йоан Асен е погрешен и не трябва да се посочва като извор за датиране на събитията, разиграли се между Българската държава и Епирската империя в 1229 – 1230 г. Съдържанието на Търновския надпис, строителството и именоването на църквата „Св. 40 мъченици” са самостоятелни теми, по които аз имам мнение и позиции, коренно различни от някои от досегашните приемания. Много са обширни и не е тук мястото (имам предвид тая конкретна тема във форума) да ги излагам. Възнамерявам да ги систематизирам, да ги огледам добре и евентуално тогава да ги предложа на по-широко обществено внимание.

Сега, ако отнякъде се появи цар Йоан Асен (тоя, дето така се е написал на колоната си), сина на царя Стария Асен, и попита: „Поради что ме прекръщавате на Иван, че ме отброявате и Втори, след като съм бил Първи?” Не е сбъркал Патриарх Евтимий. На споменатата от мен с. 262 от „Историята” на Златарски има три текста на Евтимий, свързани с „цар Калоян, брат на Стария Асен” (така е посочено в един от текстовете). Златарски съвсем съзнателно ги е включил в раздела на историята си, отнасящ се до царуването на цар Иван Асен ІІ. Историята с местенето на мощите на Иларион Мъгленски из Търновските църкви, за Патриарх Евтимий – човек разбиращ от църковните въпроси – явно е била толкова нелепа, колкото и версията за преименуването на църквата „Св. 40 мъченици”. Точно такава версия с преместване се изнася в Проложния разказ за пренасяне на мощите на Иларион Мъгленски, който е цитиран и коментиран от Златарски като житие в „Търновския надпис”. Но в същия тоя разказ се казва, че именно цар Калоян е пренесъл мощите от Мъглен в Търново. Интересно е и писаното от съставителят на разказа - „положиха го (ковчега с мощите) в богоутвърдения и богопазения град Търнов”, без да посочва, в коя църква са положени мощите и дали са положени въобще в църква? Чак, когато цар Иван Асен изградил „Св. 40 мъченици” (според съставителя), ковчегът с мощите бил внесен в нея. Патриарх Евтимий не може да не е чел въпросния разказ. Може даже и него да е използвал, защото текстовете за пренасянето на мощите на Св Иларион в разказа и житието са сходни, но се смята че разказът е по-ранен. Съвсем съзнателно обаче, Евтимий е махнал пасажа, отнасящ се до Иван Асен, защото е знаел, че такова преместване на мощи не е ставало, понеже църква „Св. 40 мъченици” е имало и преди Иван Асен (това май вече го писах). Патриарх Евтимий е разполагал с много документи (не може в двореца и патриаршията да не имало документи, архив и т.н.), които явно са били унищожени след завладяването на Търново и подпалването на Царевец. Затова неговите съчинения са перфектени исторически извори. И както другите исторически извори те могат да бъдат приемани или отхвърлени – но последното трябва да се обясни защо. Това много добре е знаел и Васил Златарски и в „Историята” си е цитирал историческите пасажи, включени в Евтимиевите съчинения. Но текстът за Калоян и църквата „Св. 40 мъченици” е пропуснал съзнателно. Защо не е направил, както с пасажа от хрониката на Р. Джермано: цитира и после оспорва? Не му е изнасяло на Златарски съдържанието на текста на Евтимий и си е позволил манипулация при провеждане на разчитането на „Търновския надпис”. Текстът на Патриарха срива логиката на учения за връзка между битката при Клокотница и наименоването на църквата „Св. 40 мъченици”. А датата 9 март отива по дяволите. В „Търновския надпис” няма нито цар Асен І, нито цар Иван Асен ІІ. Няма и връзка между името на църквата и войната на цар Йоан Асен с кир Теодор Комнин. Няма и ефектно измъдрената дата 9 март. Има скриване на неудобни истини и пренаписване на историята, при което историческите ни владетели – царете Асен, Йоан Асен, да добавим и Йоан Мицо – са именувани с числителните редни І, ІІ, ІІІ, и от Йоан са станали Иван. Последното е прието в други държави (във Франция на Йоан официално казват Жан, а във Великобритания Джон), но не и у нас. Някои историци от края на 19 – началото на 20 век , са извършили „възродителен процес” в историята ни. Във Второто българско царство има само един цар Асен – Стария Асен. Синът му се е казвал Йоан Асен и той може да бъде наречен, както е сторил Паисий – Йоан Асеньов. При всички останали „Асеневци” Асен е указание за рода, за да се оправдае, заставането на българския престол на личности, имащи някаква връзка, много често косвена с царствуващата династия. Ако се беше възприел този принцип, нямаше да има Йоан Асен ІІІ, а Йоан Мицо Асен и предишните Асеневци щяха да бъдат пощадени от прекръстване.

След като има Иван Асен ІІ, кой е Иван Асен І?

Техническа грешка е допуснал Васил Златарски, та обърка и нас. Отново прочетох Търновския надпис, но там пише „Иван Асен”. А ние коментираме Иван Асен ІІ. Май нещо сме се пообъркали. Поне след тоя спор с такова чувство оставам за себе си.

„Асен бил отседнал на лагер на брега на Хеброс или Марица, близо до местността, наречена Клокотница. Последният при вестта за намеренията на Теодор предприел поход там... Асен излязъл победител, а Теодор и всичките му пълководци паднали в плен. Според компетентността на един хронист от онова време тази битка била през месец април 1230 година.” Това е написал Шарл Дюканж в своята „История на империята на Константинопол по времето на френските императори”. Той не се е смутил от неясната формулировка в хрониката на Рикардо Джермано. Мисля, че времето на събитието е логично и е в контекста на останалите описани от хронистите събития.

Текстът, който Златарски цитира като житие, дори не е и разказ, а е разказче – има, няма, десетина изречения. И в тях се говори само за мощи. Няма никакви житиесъбитийни сведения. Пространното житие на Иларион Мъгленски е написано от Патриарх Евтимий. В него също се отбелязва пренасяне на мощите на светеца и полагането им в църквата „С в. 40 мъченици”. Само че това, последното, Златарски не го е цитирал, но не поради пропуск. Ето текста за пренасянето на мощите на Иларион Мъгленски, както това е представено от Патриарх Евтимий: „След много време, когато гръцкото царство обедня и съвсем отслабна, а българското се въздигна много, тогава преблагочестивият цар Калоян владееше българския скиптър. Като прояви голяма храброст, той превзе немалка част от гръцките земи, сиреч Тракия и Македония, Тривали и Далмация, а към тях Неада и Елада, а също и Етолия. И като чу за чудесата и знаменията , които бог прави заради името на блажения Иларион, разпали се от божествено желание и искаше да се наслади на благодатта на светеца. Той с много усърдие и с голяма почест взе мощите на преподобния Иларион и с кадила и аромати ги пренесе в своя славен град Търнов. Като чу патриархът, излезе с целия си клир със свещи и кадила да посрещне светеца. Усърдно целуна мощите на Христовия йерарх, обля ги с много сълзи и ги положи в честната и славна църква „СВ. 40 великомъченици”. * Патриарх Евтимий не само че не свързва строежа и именоването на църквата „Св. 40 мъченици” с битката при Клокотница, ами направо пише, че църква с такова име е имало и още по времето на Калоян. Знаел е Златарски, какво е написал Евтимий, дори е цитирал началото. На с. 262 от т. 3 на „Историята” е поместен текстът на първите две изречения от горния откъс. Златарски дори посочва, че те са от „Житието на св. Илариона Мъгленски” на Патриарх Евтимий. Краят на откъса обаче го няма нито на посочената страница от „Историята” (което все пак е логично, защото не се отнася към разглеждания там въпрос), нито на с. 594 -595, където е коментиран Търновския надпис. Лесно му е било на В. Златарски да обвини неизвестния съставител на проложния разказ, че не е разбрал „правилно” надписа. Но да направи така и относно написаното от Патриарх Евтимий не е посмял. Шега ли е да обвиниш най-начетения книжовник на Второто българско царство, за когото „царската църква” „Св. 40 мъченици” е била сигурно като втори дом (колко ли служби е извършил там?), че не разбрал какво пише на колоната на Иван Асен ІІ! Не само че се объркал Златарски при разчитането на надписа на Иван Асен, но дори е подбрал противоречащите му извори, които да „обори”. Всъщност историкът от 20 век е повярвал повече на собствения си грешен превод на надписа, а не на писаното от по близкия до събитията средновековен книжовник от най-висок ранг. Вследствие на тази постъпка на Златарски, в разгорялите се спорове за Калояновото погребение сведението на Евтимий бе подминато. Повечето повярваха на Златарски. *) Житието на Иларион Мъгленски и разказа за пренасяне на мощите му са поместени изцяло и с бележки в „Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. С., 1986, с. 89 и 379, бележки с. 531 и 623”.

Отговор на Галахад 1. И аз не разбрах. Къде в надписа са посочени годината и датата на Клокотнишката битка или годината на възцаряването на Иван Асен ІІ? Абсурдът се установява след последователно по-внимателно прочитане на страници 393 и 594 от „Историята” на Златарски. 2. „С помощта на които излязох на война...”. Светите Четиридесет мъченици ги е имало преди Иван Асен ІІ да излезе на война. 3. Кое събитие може да се изведе лесно? Аз не твърдя, че на 9 март 1230 г. не е бил отбелязан денят на Светите Четиридесет мъченици. 4. Не само Джеронимо и „житиеписецът” (уточних, че не е житие, а разказ) на Св Иларион, а и самият Иван Асен ІІ не е предполагал, че ще използват надписът му за датиране на битка, каквато той дори и не споменава в него. Всъщност имало ли е Клокотнишка битка?

БИТКАТА ПРИ КЛОКОТНИЦА, ТЪРНОВСКИЯТ НАДПИС НА ИВАН АСЕН ІІ И ЛОГИКАТА НА ВАСИЛ ЗЛАТАРСКИ Не са много изворите за историята на битката при Клокотница. Централно място сред тях досега е отреждано на датата 9 март 1230 г., на която според проф. Васил Златарски се е състояло сражението, променило българската и гръцката история. Известният наш историк извежда тази дата по логичен път, подробно описан в студията му „Търновският надпис на Иван Асен ІІ”. Разсъжденията на Златарски в тази студия обаче са един нагледен пример, как и голям историк може да допусне наивна грешка и да не бъде убедителен при третиране на изводите. Логиката на Златарски върви така: 1. Според надписа в църквата „Св. 40 мъченици” във Велико Търново, в дванадесетата година от царуването на Иван Асен ІІ (т. е. в 1218 + 12 = 1230 г.), когато той тръгвал на война против Теодор Комнин, църквата била вече построена, но още се изписвала. Следователно тя още не била осветена и наречена на името на някой светия или свещено събитие.1 2. Обичайно за византийските императори било да увековечават значителни събития, свързани с тяхната личност, като наричат (именоват) построените от тях църкви на името на църковния патрон, който се е отбелязвал в деня, в който е станало събитието. Следователно църквата построена от Иван Асен ІІ била осветена след войната с Т. Комнин и била наречена в името на Светите Четиридесет мъченици, защото битката при Клокотница е станала на 9 март 1230 г. – църковния празник на същите тези Св. 40 мъченици.2 В съжденията на Златарски, по-точно в изчисленията, защото той провежда и такива, сме свидетели на един математическо-логически абсурд. Навремето са го наричали апория. Златарски извежда годината на битката при Клокотница математически, като към годината на възцаряването на Иван Асен ІІ добавя дванадесет години. Което е коректно. Но самата година на възцаряване е „принос” в историята, направен пак от В. Златарски. В „История на българската държава през средните векове”, той отбелязва, че тържественото прогласяване на Иван Асен ІІ за български цар е станало в 1218 година. След което следва бележка: „Тая година се определя от търновския надпис на Иван Асен ІІ, гдето е казано, че сражението при Клокотница станало в 12-та година на царуването му, или 1230 – 12 = 1218 г.?!3 Излиза, че В. Златарски е определил годината на възцаряването на Иван Асен ІІ като изважда от годината на Клокотнишката битка 12 години, а годината на самата битка изчислил, като прибавя 12 години към годината на възцаряването на Иван Асен ІІ! Също като в приказката за яйцето и кокошката. В математическите изчисления на Златарски единственият исторически факт са само дванадесетте години, които разделят двете големи събития. Датата 9 март също е необоснована. В пунктуацията в Търновския надпис действително първото изречение завършва след „с тяхната помощ”. Там дори е поставена и една голяма точка. Но дори в рамките на теоретичните ръзсъждения да приемем, че не е така, то остава текстът да е, че „ с помощта на Светите четиридесет мъченици, Иван Асен ІІ излязъл на война в Романията и разбил гръцката войска”. Няма как Иван Асен ІІ, тръгвайки от Търново в името на Светите 40 мъченици, за да се бие в Романия, да е знаел (както при един предстоящ мач), че битката ще стане на 9 март. По вероятно е самото тръгване на българската войска от столичния град, да е станало на тая дата – с молебени, с хоругви на светците и т. н. Църквата вече е била наименована след като се е изписвала – нали стенописите трябва да изобразяват сцени свързани и с конкретните патрони на църквата. Можеше и 9 март да се приеме за визирано в надписа, но ако в него се споменаваше и конкретното място на битката. Бил е Иван Асен ІІ на тая дата вече там, помолил се е рано сутринта на Светите 40 мъченици и разбил същия ден гърците. След това е изпратил бърз пратеник до чакащите зографи в Търново да почнат да рисуват Севастийското езеро и давещите се мъченици. Значи ли, че ако стенописите посветени на патрона, патроните или църковния празник, на които първоначално е била наименована църквата са били вече изписани, преди да почне войната с Теодор Комнин, те са замазани с баданарка и на тяхно място са изписани нови. Изписването явно е било доста напреднало, след като в същата 1230 г. църквата е завършена„до края”. А третият индикт е приключвал в края на август. Клокотница, мястото което така дълбоко е трябвало да се свързва с даването на името на църквата, не фигурира в надписа. Пък уж той бил издълбан, че и църквата била именована в чест на битката при Клокотница? В надписа са посочени далеч по-познати и знакови географски имена, защото той е правен не по повод, или по-скоро не само по повод на построяването на църквата и битката при Клокотница. Обладан от фикс-идеята си за връзка „битката при Клокотница – името на църквата „Св. 40 мъченици” – датата 9 март”, Златарски по съвсем фрагментарен начин „оборва” сведението на Рикарди де С. Джермано за пленяването на Тодор Комнин в битка през април 1230 г. и ослепяването му: италианците се объркали, а Търновския надпис „ясно и категорично посочва друго”?!4 В. Златарски прави погрешен извод и изопачава съдържанието на Проложното житие на Св. Иларион Мъгленски, което цитира и което всъщност не е житие, а разказ за пренасяне на мощите на светеца, които са положени в църквата „Св. 40 мъченици”. Той приема, че този разказ е още едно известие, подобно на Търновския надпис, отбелязващо построяването на църквата „Св. 40 мъченици”, като дело на Иван Асен ІІ. „Обаче – коментира Златарски – съставителят на въпросното житие не свързва постройката и името на църквата с Клокотнишката битка”, и обвинява този съставител, че не се придържал строго за реда на фактите?!5 В разказа съставителят буквално преразказва съдържанието на последната част на Търновския надпис, което означава, че добре е бил запознат с него. Тази последна част е най-съществената. И това, че не свързва името на църквата с битката при Клокотница означава само, че в ХІІІ в., когато се счита че е създаден разказът, живеещите тогава просто не са намирали такава връзка. В подкрепа на идеята си да свърже наименованието на църквата Св. 40 мъченици с обичаите на византийските императори, Златарски привежда пример с Исак І Комнин, как той се спасил по време на страшна буря в деня на Св. Текла, и построил след това църква, която кръстил на нейно име.6 Всъщност това е антипример: едно е да построиш нова църква, която както се вижда си има повод за строителството и още преди да започне то, си има и име, друго е да прекръстиш вече наченатото ( имало е „зачала”), което естествено също си е имало повод. Прекръщаването на църква не е като да прекръстиш улица или дори град. Може би ние, атеистите, трябва да се отнасяме по-внимателно, когато коментираме църковни въпроси. Бележки: 1.Златарски В.Н. История на българската държава през средните векове, т. III, С., 1940, с. 594. 2. пак там, с. 595. 3. пак там, с. 323. Тук се цитира този сборен труд на Златарски, защото в него са отпечатани едновременно материалите за Търновския надпис и за царуването на Иван Асен ІІ и само с едно разгръщане на страниците се установява допуснатата грешка. Иначе и двата материала са издадени самостоятелно още в 1930 г. 4. пак там, с. 595-596. 5. пак там, с. 594-595. 6. пак там, с. 595.