К.ГЕРБОВ

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА Родилните мъки около новия български герб Българските хералдици за короната в герба на Царство България Сватбата на княз Фердинанд І с княгиня Мария Луиза Короната подарена от княз Фердинанд на княгиня Мария Луиза Короната е била на кралица Мария Антоанета Депутатите да поправят текста в закона за българския герб Изложението е в прикачения файл : Короната на Мария Антоанета и българския герб.pdf (изтегля се след регистрация)

Аз затова обръщам внимание, че на едно и също място – житието на св. Сава, името на цар Калоян е изписано еднакво, и то три пъти, и е също, както на пръстена - КАЛОѨN. А името на император Калойоан Ватаци е изписано по съвсем друг начин – KAЛOІWАN. Констатацията на Ив. Стойчев, която аз споделям напълно и това го пишат и нумизматите е, че орлите в монетите на търновските царе – двуглави или не, са по подражание на монетите на византийските императори. Всъщност тогава е имало монети-имитации, изцяло копиращи византийските. В случая с билоновата монета, тя е имитация на западноевропейските монети, каквито сече и Йоан Срацимир, но не с лъв, а с лилия. Тук прикачвам заедно с монетата на Йоан Шишман и първите попаднали ми две сродни монети с лъв от ХІV в. Все пак в гербовниците илирийски пише "на печати" царски, а не на монети. Аз се опитвам да сглобя наличните факти за пръстена на Калоян и нямам претении да казвам цялата истина за останалите български монети, печати и пр. Само, че има разлика между короните. Мисля, че обясних, че както в Русия, така и в България (не твърдя, че е заимствано) в началото само владетелите са имали пръстени-печати. Споменава се за пръв такъв печат на велик руски княз от средата на ХІІ в. При нас изглежда практика в това отношение се е опитал да въведе цар Калоян, но явно не е била възприета и от това се възползвали местните феодали. Например Витомир е бил управител на Сердика. Може и нещо друго да се каже по тоя въпрос. Аз само отбелязах, че въпросът с българските средновековни пръстени-печати стои открит. Мен по-вече ме интересува въпроса с печата на цар Калоян, по който аз имам още какво да кажа, и да дам още пояснения по въпроса, но сега ги обмислям.

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА І. Името в Калояновия пръстен е на царя, а не на севастократора Моливдовулът с името на Калоян е фалшив, а севастократорът от Бояна не е Калоян Как се е пишело името на цар Калоян в ХІІІ век ІІ. Лъвът от Калояновия пръстен става символ на българската държава Хералдиката във Второто българско царство Българският герб през средновековието Бронзовият печат-„копие” на Калояновия пръстен Възрожденците ни за българския герб Калояновият пръстен и другите пръстени- печати Днешните археолози за Калояновия пръстен Практиката в Русия с печатите през средновековието ІІІ. Вместо заключение, актуален коментар Критики и похвала за обновената църква „Св. 40 мъченици” Църквата „Св. 40 мъченици” през годините Изложението на студията е в прикачения файл:kalojanov_lev.doc

Георги Раковски. Разговор о болгарскому свещеному въпросу „После же завладение турков, ако и изгубил [българският народ] царството си, обаче негова свобода не е пропаднала съвсем, но задържала се е еще няколко векове. Турское завладение над българи не е могло навсякъде да се извърши мечом, но по-голяма част Българии се е превзела на условия, кои са се пазили от завладетелев за няколко си векове. От тях же условия по-главни са били следния: 1. Да имат българи вероизповедание си свободно и свещенство си независимо, както са го имали и преди падения си. 2. Да носят свободно оръжие си и да са обвязани да съвоюват с турков против неприятелев им в особни полкове, под особен си знамян и под предводителством своего си войвода. 3. Да се управляват области и окръжния се пак от войводи, а села и градища от кнезове, кметове и старейшини. Областнии войводи управители носили титул на турски език беглер-бей = княз над князи. А между кнезове и кметове имало е отпосле и баш-кнез и баш-кмет = върховний кнез или кмет. То съюзно българско войнство е съставляло в тях времена повеч турская конница. 4. Ония же, кои не са били войници, т. е. не са били обязани да съвоюват с турком, тии са плащали по драм сребра на глава, т. е. мъжеский пол достигший в законна възраст. А после то даждие се определило на 50 аспри. Това даждие се събирало пак от българи изпомежду им, кои са носили име бирници. 5. Съжби и разпри по селам отсъждали и извършали се помежду им от избрани старци в церковния за това определени стаи. А в по-главни градове, кои са се управлявали от войводи, имало войводници, на турски и до днес съхранено войвода-конагъ, де са се отсъждали и извършвали граждански и военни работи. Тая уредба и правление са траели няколко векове и турци са владели над българи по този начин. На тия сички ние имаме исторически доказателства и живи еще възпоменания и остатки, не само наши народни български, но и султански разновременни берати, фермани и писмени повеления, кои не са еще познати европейским ученим, защото тии твърде малко са се занимавали на тойзи предмет.”

Оригиналът е: призвал в свидетели собак и тех, кому приносят жертвы не ведающие закона племена, и даже отрезал и не побрезговал взять в рот в подтверждение договора то, чем они нажираются”. Т. е.: „призова за свидетели кучета и тези, на които не познаващите закона племена принасят жертви, и даже отряза и не се посвени да вземе в устата си в потвърждение на договора, това с което те се хранят”. Двойка по руски, императоре. Иначе съм съгласен, че цялата история на Продължителя е много неясна. Аз и затова включих бегло в основното си изследване хрониките за въпросната церемония. А после, за да довърша анализа на всичките извори, повторих някои неща с пояснение. Като българин не ти прави чест да разсъждаваш така, императоре. Дякон Игнатий и другите гърци си съчинителстват за чужда сметка: българите, понеже били езичници, много-много не им пукало, заклевали се в евангелието, кръстили се, викали „Алилуя” и „Амин”. А виж, високопоставените в религиозно отношение византийци – даваш им месце, ама нали е пости, те отказват да го ядат и отиват на дръвника. Дрън-дрън! Ако накараш Златин Тепсиев да каже „Само ЦСКА”, ще го направи ли? Пък и на майтап. Или Дучето да почне да вика „Само „Левски” – веднага ще го закарат в лудницата. Теофилакт Охридски – българинът, етнически грък, пък си е съчинявал истории като Златарски. Но е бил по-близо до Фани Попова – измислял е и диалози. Два века и половина след събитията Теофилакт сякаш е намерил от някъде дневника на Кинам, лице непознато дотогава на никого. Прочети, императоре, историята с Кинам и Омуртаг и после виж какво пише Продължителят на Теофан за Лъв V, но по моя превод на руския превод, а не по твоя. Кинам е измислен като истински християнски антипод на Лъв. Лъв като принесъл жертва, седнал да яде с българите.Омуртаг „след като извършил едно бляскаво жертвоприношение и приготвил при това богата гощавка, заповядал на благородния Кинам да седне и да яде с другите началници, но той отказал”. Ето така си измислят историите гърците, императоре. Жалко, че някои българи в желанието си да водят спор „до дупка” им се хващат на въдицата. Все пак се надявам, че в случая става дума само за прекалено встрастяване в спора, а не за истинска позиция.

19. Лев заложил столь успешное начало своего царствования, таким образом распорядился церковью, как никто другой болея честолюбием, принялся за государственные дела: словно оса, никогда не расстающаяся со своим жалом, он сам упражнял свое воинство, во многих местах Фракии и Македонии собственными стараниями возвел от основания города и объезжал земли, дабы вселить страх и ужас во врагов. Потому-то, как рассказывают, и сказал после его кончины святой Никифор, что не только злодея, но и радетеля общего блага потерял город в его лице. Весьма волновался он о чинах и должностях, причем не только о гражданских, но и воинских. Сам он был выше сребролюбия и потому из всех предпочитал людей неподкупных и отличал всех по доблести, а не богатству. Он хотел прослыть любителем правосудия, однако на деле им не был, впрочем, не был ему чужд, сам восседал в Лавсиаке и многие судебные дела рассматривал самолично. Как-то раз подал ему жалобу один человек по поводу похищения его жены, будто похитил знатный муж его жену и что сколько не докучал я эпарху, ответа не удостоился. И вот он повелел тотчас представить ему эпарха и, когда удостоверился, что так все и было, осудил его, сместил с должности, излил на него немало гнева, а прелюбодея велел предать закону. Однако всем этим он хотел подольститься к народу и как бы покупал его расположение. 20. А вот против веры безумствовал он ужасно, так что почитал дурным даже поминать имя божие. Так, клятвенно скрепляя тридцатилетний мир с гуннами, именуемыми болгарами, и заключая мирные соглашения, когда должен был их подтвердить и упрочить, ни одной из наших клятв он не воспользовался, не призвал в ручатели и свидетели дел и слов ни Бога, ни силы небесные, ни Матерь христову и божию во плоти, но, словно варварская душа, не знающая богопочитания, призвал в свидетели собак и тех, кому приносят жертвы не ведающие закона племена, и даже отрезал и не побрезговал взять в рот в подтверждение договора то, чем они нажираются. И доверил он им христианскую веру, в которую предстояло им, как и положено, перейти с нашей помощью. И за то, что, по словам Господа, метал он бисер веры перед свиньями и влагал его им в уста, заслуживает отвращения сей нечестивец. А за то, что властитель ромейского царства и государства во всенародном театре при стечении множества верных и неверных позволял посвящать себя в их обряды и таинства, достоин он вечного червя и адского пламени. А Лъв какво е доверил на българите? Да пазят християнската вяра от кучетата ли? Началото на Чаталарския надпис „KANACYBIGI OMOYPTAГ IC TIH ГIN OПOYЕ ГЕNIТIN EK ТEOY APХON ECTIN” което навремето се превеждаше „Великият хан Омуртаг е княз от бога в земята, дето се е родил”. Напоследък превеждат „Кан сюбиги е от бога архонт в земята, където се е родил”. Който, когато, където и да е направил медальона на Омуртаг, той е знаел, че сам Омуртаг се е титулувал на гръцки КАNACYBHГІ. Което на български се е произнасяло или „каназибиги” или „канезибиги”, а най-вероятно „кънязибиги”, тъй като втората гласна е била носовка, по-късно изписвана на кирилица с „малък юс”. Тогава се разбира, че КАNАCY, всъщност е било „кънязь”.Медалиерът изписва в медальона-монета според тогавашните византийски правила „канезибиги” на латински – CANESYBНГІ. Омуртаг сам обяснява, че „CANESYBНГІ Омуртаг е княз от бога”. Аз вярвам на него, драги императоре, не на разни дякончета, дето са се правили на историци и са писали дочутото от тук оттам, а не знаят, че се казваме българи. Ако пък се правят, че не знаят, значи изобщо не трябва да ги чета. И все пак се опитвам да им разбера писанията и да потърся логиката в тях. Медальонът е само един, но и той е достатъчен да потвърди, че писаното по каменните надписи в Средновековна България е имало отзвук и във Византия. Иначе епиграфските паметници са най-много от времето на Омуртаг. И Златарски е видял, че в тях има нещо нередно, и представяте ли си – не е могъл да си го обясни (?) и си е затраял. След него обаче всички се правят на щрауси. Аз поначало си знам, че не трябва много-много да се вживявам в тази дискусия. Защото какъв спор да се води, бил ли е Омуртаг кръщаван, с хора които нито кръста, нито Христовият монограм, нито „княз от бога” приемат за християнски символи. Че той тоя Омуртаг може и да не е съществувал? Може някой майтапчия да е надраскал тия надписи и да си е издал и медальонче. Във византийските хроники пише Муртагон, а в илюстрованата хроника на Скилица пише „Критаг” – защо се приема тогава, че изобразения там е Омуртаг?

Императоре, благодаря за снимките на монетите. Аз реших да икономисам малко килобайти на администратора и тъй като така и не ми стана ясно как се постват изображения във форума, си ге качвам в прикачени файлове. Та на въпроса който задаваш, отговора е в док-файла в статията ми в началото на темата. Ако не си я чел, прочети я.

Сключването на 30 годишния „дълбок” мир Събитието „сключване на 30 годишен мир с българите” е влязло в гръцките хроники единствено във връзка с „богохулните” действия на Лъв V. Само Игнатий Дякон пише за някаква предварителна договорка, Лъв да „употреби” обичаите на гостите, а те – византийските. При това не се споменават клетвени действия, а „безсрамно и неприлично завършване на приятелския договор”(може да е било представление на участниците в срещата, примерно). Доколко Игнатий е имал реална представа, какво е ставало на въпросната заключителна церемония, личи от факта, че никъде в известието не е спомената думата „българи”, а се говори за „близко граничещите хуни”. Дяконът явно се е престарал като определя изливането на вода, обръщането на седла, хващането на ремъци, вдигането на трева – като „навличащо на себе си проклятие”. Затова следващият хронист Генезий лаконично описва цялата церемония на „мирните съглашения с хуните” само с едно изречение и я характеризира като „незачитане на християнските догмати” от страна на Лъв. Генезий не дава оценка на действията на „хуните”. В известието му също няма и намек за „българи” и това насочва на мисълта, че и Генезий и Игнатий (последният макар и живял по време на въпросното събитие) са използвали някакъв писмен или устен първичен източник. Цялото първично сведение изглежда не се е сторило интересно за Генезий или пък му е било преразказано от друго място съкратено, и затова той не се впуска в подробности. (Сведението пък, което е получил Игнатий може да е било украсено). Най-интересна е „правителствената” позиция на Продължителя на Теофан. Пак имаме „хуни” (изглежда продължителя също използва първичното сведение, цитирайки го буквално или обогатявайки го по друг начин), но с допълнението „тъй наречените българи”. В Продължителя цялото „богохулство” проявено при „клетвеното закрепване на тридесетгодишния мир”, е отнесено само към действията на Лъв. Българите са дадени даже като контрапункт: „ и довери им [Лъв] християнската вяра”. В последното не само, че не се визира някакво кощунство, но прозира нещо, което Продължителят е усетил, но не е можал да проумее напълно. Той пише „довери християнската вяра”, а не „разреши им християнските обичаи”. Изглежда в първичното сведение е имало нещо загатнато по-определено, че българите току-така не са се клели пред кръста и евангелието. Затова и Продължителят не конкретизира, а подхвърля, че то тъй и тъй, както се полага, ние византийците рано или късно сме ги кръстили българите, какво толкова е станало, ако пред тях е имало кръст и евангелие и в 815 г.. Колкото до историята с кучетата, Васил Златарски е превел точно Продължителя на Теофан, но после не е разбрал съдържанието на собствения си превод и се е объркал в представите си какво се е рязало. Ето как е обяснено това в руския превод на Продължителя на Теофан от 1992 г.: „А ето срещу вярата той [Лъв] ужасно безумстваше, така щото считаше за глупаво даже да споменава божието име. Така, скрепейки чрез клетва тридесетгодишния мир с хуните, наричани българи, и сключвайки мирните съглашения, когато той трябваше да ги потвърди и заздрави, той не се възползва от нито една от нашите клетви, не призова като гаранти и свидетели на делата и думите нито Бог, нито небесните сили, нито Божията майка, божия по плът, но като варварска душа не познаваща богопочитанието, призова за свидетели кучета и тези, на които не познаващите закона племена принасят жертви, и даже отряза и не се посвени да вземе в устата си в потвърждение на договора, това с което те се хранят. И им довери християнската вяра, в която, както се полагаше им предстоеше да преминат с наша помощ”. Какво излиза – Лъв ял храната, която българите принасяли в жертва на кучетата. (Аз на едно място се пошегувах, че първичният хроникьор нещо се е объркал и е взел за клетвена ситуацията, при която около угощаващите се след церемонията по сключване на договора е имало кучета и на тях е им била подхвърлена храна от трапезата). В ГИБИ обаче преводът направо посочва, че Лъв „разсякъл кучета дори”, и не поставял храна в устата си, а „изговарял онези думи, които употребявал” (сигурно е попържал кучетата?). Изобщо тая част от историята на „клетвената церемония” и дали за такава става дума, е много съмнителна в преводно отношение, и затова аз просто се отказвам да вземам отношение по нея. Тя обаче е вписана в контекст и с други текстове в главата „Лъв V” в Продължителя на Теофан. Става дума за някои обстоятелства и прояви на този византийски император в първите години на управлението му, започнало в 813 г. Според Продължителя на Теофан Лъв започнал успешно своето царствуване. Честолюбиво се отнасял към църквата, заел се и с гражданските дела. Много се грижел не само за гражданските чиновници, но и за военните. Сам бил над сребролюбието и затова предпочитал хора неподкупни, като им давал отличия според доблестта, а не според богатството. Искал да се прослави и като любител на правосъдието, даже сам решил справедливо някакъв съдебен спор. Най-важната оценка, която прави хронистът след тези думи е: „С всичкото това той искаше да се подмаже на народа и сякаш купуваше неговото благоразположение”. Що се отнася до фриволниченето на Лъв V с езичеството, същият хронист отбелязва: „За това, че владетелят на ромейското царство и държава във всенародния театър (хиподрума) при стеклото се множество от вярващи и неверници си позволяваше да се посвещава в техните обреди и тайнства, той е заслужил вечния казан и огъня на ада”. Какво излиза от тези редове? Че в първите години на управлението си Лъв V е бил или се е докарвал „народен” император. И всъщност „еретическото” според гръцките писатели, е било нещо като внимание или уважение към религията (толерантно отношение) към друговереца. Именно на основа на тази оценка можем да предположим, че медальоните-едностранни монети с името и титлата на Омуртаг са били подарък от Лъв V за гостите си, вече едноверци. Византийският император се е показал „ларж”, като е направил медальоните от почти чисто злато – 21, 25 карата! Е, сякаш не му е достигнало златото, та е намалено теглото на монетите на половина от това на императорските. И титлата на Омуртаг не е „василевс”, а „княз”, т. е. „архонт”. Но изглежда сам Омуртаг вече е бил такъв, а определено „от бога” му се е понравило. Лъв пък нямал нищо против. И заиграването с езическите обреди е в контекста на характеристиката на Лъв като „толерантен” към езичниците, до степен да практикува и обичаите им. Че гръцките хронисти не са разбрали правилно и пълно, какво е ставало във връзка с 30 годишния мир, се вижда от факта, че освен скандалната за тях случка, не са намерили нищо или нищо друго интересно около съдържанието на самия мирен договор. Имаме късмет, че Омуртаг го е написал в Сюлейманкьойския надписи нещо от него е останало. (Кой каквото ще да казва, обстоятелствата преди, по-време и след сключване на „дълбокия” мир са много добре документирани и от наши и от гръцки източници). Възможна причина съдържанието на договора да не е било разгласено от Лъв V, са вероятно отстъпките, които той е направил на българите. Сведението в Продължителя на Теофан за отстъпването на Загоре на българите е станало изглежда не при Теодора, а при Лъв. При това тази земя не е отстъпена. Загоре е завладяна от Крум и очевидно с 30 годишния мир тя е призната за българска (реално война не е имало и никой не я е завладявал след Крум, а с нея започва Сюлейманкьойския надпис). „Признаването” обаче е минало във византийските хроники като „даровете на автократора”, които накарали българите да се покръстят. Във всичките си писания гърците спрягат не „покръстване на българите”, тъй като такова не е имало, а покръстването на Омуртаг и боилите му при Лъв V.

Аз показвам медальон и монети. На монетите пише, че Лъв е базилевс (текста е на латински). А на медальона пише, че Омуртаг е канези биги. Същото в българските надписи е обяснено, че е „княз от бога”. Аз също не твърдя, че Омуртаг се е приел като истински християнин – РИЦАР пък не прие моето съмнение. Аз считам, че медальонът е византийска изработка. И направих предположение по какъв повод е могло той да се появи. Ако някой не е съгласен, нека да предложи друг отговор. Не трябва да зачеркваме, но няма как да приемем и явните противоречия. По-скоро трябва може би да се отнасяме по-доброжелателно към писаното в древността. Затова и аз предложих едно новс разчитане на известието на Продължителя на Амортола, което изглажда почти всички противоречия в гръцките хроники, свързани с темата „покръстване на българи”.

Изворите по тезата, че сключилите мир с Византия български князе са се покръствали, както и на сведенията за гоненията на християните по времето на езичника Крум І. Тервел (за мира) 1. Васил Златарски. История на българската държава през средните векове. Том 1, част 1 .1970, с. 226: „Своята благодарност за помощта, оказана нему от българския хан, Юстиниан изразил при заминаването на Тервел за България по следния начин: „Когато Тервел, разказва Никифор, трябвало вече да замине с войските си за България, Юстиниан дошъл в лагера на българите, наметнал на Тервел царска хламида и го провъзгласил за кесар. След това той заповядал да издигнат две едно до друго възвишения, на които възседавали двамата господари, а войската била длъжна по заповед на императора да им се покланя. Най-сетне като поднесъл на Тервел безбройни богати дарове, Юстиниан го изпратил с мир в земята му”. 2. Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. 1980. с. 50: „Тоя крал Тривелия пръв възприел християнската вяра в лято господне 703”. 3. Иван Йорданов. Корпус на печатите на средновековна България. 2001. с. 19: „МОЛИВДОВУЛ НА ТЕРВЕЛ КАТО КЕСАР. Опако: Кръстообразен нивокативен монограм, между раменете на кръста е изписано „Богородице, помагай на кесаря Тервел”...Сега от позицията на времето не бихме се смущавали толкова много от шокиращия ни някога факт, че езичникът Тервел се обръща за помощ към Богородица. Вече са налице редица нови факти за проникването на християнството в България под различни форми. Не бива да забравяме, че пред нас стои печат на византийски кесар, чиято промоция изисква специален церемониал, описан подробно в „Книгата за церемониите” от Константин Багренородни. Той е съобразен с християнския канон и се извършва в храма „Св. София”. Твърде вероятно, ако ли не задължително, хан Тервел да е бил покръстен, макар и формално”. Монограмът в моливдовула на Тервел е като на печата на Телериг Pechat_han_Telerig.jpg Както знаем Телериг преди това е бил български архонт и не се знае дали още тогава не се е покръстил‎. (Като си намеря захранващ кабел за скенера, ще пусна и изображение на това „опако”). ІІ. Крум (за мира) 1. Васил Златарски. История на българската държава през средните векове. Том 1, част 1 .1970, с. 342: „Докато вървяла още обсадата на Месемврия, Михаил I, който се чувствувал безсилен да се бори с българския хан, бил наклонен да сключи мир. Той се опитал още веднъж да сондира мнението на своите съветници по тоя въпрос, като свикал на 1 ноември патриарха и членовете на сената на заседание. Тук присъствували и митрополитите никейски и кизикски. Патриархът, митрополитите и императорът стояли за мир, обаче в сената надделяло мнението на магистър Теоктист, най-близкото и доверено лице на императора. Той бил най-живо поддържан от известния църковен деятел Теодор Студит, игумен на Студийския манастир. Те казвали: „Чрез нарушението на божествената заповед не трябва да се приема охотно мир”. За да сключи Крум мир с Византия са му предложили да се покръсти, но той отказал. ІІІ. Крум и Омуртаг (за гоненията) 1. ГИБИ VІ с. 55, Месецослов на Василий ІІ: „18. Месец януари, 21-и ден. Подвигът на светите Мануил, Георги, Лъв и на убитите с тях от безбожните българи при царуването на Лъв Арменеца. При царуването на Лъв Арменеца Крум, владетелят на българите, с много войска настъпил към Адрианопол в Тракия и го завладял по законите на войната. Заедно с града той заловил и пресветия епископ Емануил. Най-напред му отрязал ръцете до раменете, след това, като го разсякъл на две с меч, хвърлил го за храна на зверовете. Той ослепял поради греха. Бил намразен от своя народ и удушен от него с въжета. Властта над българите приел твърде безбожния Цок. Той събрал всички пленени християни, стратези, презвитери, дякони, миряни и ги принудил да се отрекат от християнството, защото българите не били още християни”. 2. Паисий Хилендарски. Славянобългарска история. 1980. с. 59-60: „След него [Михаил] дошъл Лъв Арменин. Крун оставил част от войската под началството на своя брат Муртагона, а с другата войска отишъл и обсадил Цариград за дълго време, но не можал да го превземе. После се върнал, превзел Едрене и пленил безброен народ. Тук бил пленен и Василия Македон със своите родители (по-късно бил гръцки цар). Убил епископ Маноила и много християнски народ, със свещениците, клириците и монасите – всички, защото не се отказвали от Христа. В пролога пише това за месец юни”. 3. Историкът-манипулатор Васил Златарски, пак там, с. 377: „...реакцията от страна на българските боили, които дотогава се теготили под силната ръка на Крум, не се забавила да избухне още на първо време. Тая реакция се изразила в почналото се веднага гонение против християните. Начело на това гонение застанал българският воевода-боил Диценг, който е бил вероятно най-влиятелно лице измежду българските боили. Първа жертва на гонението станал най-главният проповедник и крепител на християнството, плененият от Крум одрински митрополит Мануил. След като не се съгласил да се отрече от Христос, той бил подложен на много оскърбления и предаден на мъченическа смърт. Подир екзекуцията на епископа Мануил обаче Диценг според Менология ослепял и бил убит от своите хора. На негово място изстъпва друг български воевода-боил на име Цок, който продължил гонението с още по-голяма жестокост. Тоя „безбожник” според думите на църковния писател събрал всички хванати християни, между които имало воеводи, свещеници, дякони и прост народ, и със сила искал да ги принуди да се отрекат от християнството и от ония, които не се покорили, едни обезглавил, други пък предал на разни мъчения и най-сетне безмилостно ги избил. Към това време ще да са пострадали и следните, изброени в славянския пролог християни: епископите Георги Девелтски и Петър, които, след като били бити с тояги безчовечно до смърт, били обезглавени, а също и много други — до 377 души били предадени „мечному осуждению”. Между тях били: „християнските воеводи Йоан и Леонт, които били заклани; епископът на гр. Никея (при Одрин)”. Пак историкът-манипулатор Васил Златарски, с. 379: „Друга една характерна особеност от времето на християнското гонение в България при Омортаг намираме в едно от поученията на Теодор Студит (759—826)”. Но в ГИБИ ІV, с. 29 в „Малък катехизис на Теодор Студит” четем: „Византийски пленници убити в България през 814 г...В България, както разправят осведомените, излязло престъпно нареждане от тамошния владетел: заловените в плен наши братя християни да ядат месо на светата Четиридесетница...онези, които не се подчинят щели да бъдат убити” и т. н. Подробности в GIBI_IV_p029.gif . Преводачите на откъса уточняват, че пленниците били отведени в българските земи през 813/814 г. Но под влияние на Златарски, също сочат, че издалият заповедта за задължителното ядене на месо (сигурно пържоли или най-вероятно татарски кюфтета) български владетел, бил Омуртаг. В оригиналния текст обаче името на Омуртаг не се уточнява. Пак историкът-манипулатор Васил Златарски, с. 379: „Колкото кратки и откъслечни и да са тия известия за християнските гонения в царуването на Омортаг, те все пак ни дават известна представа за силата на гонението и за способите, към които са прибягвали гонителите-езичници с цел да принуждават християните да се отричат от Христовата вяра”. ІV. Борис-Михаил (за мира) 1. ЛИБИ ІІ, с. 62, писмо на папа Николай І до епископа на Констанц Соломон: „Понеже ни съобщават, че верният крал [Людовик Немски] имал намерение да дойде в Тулина, а после да сключи мир с царя на българите...понеже казваш, че твърде преданият на Христа крал [Людовик Немски] се надявал, че самият цар на българите желаел да се покръсти” и т. н. Като твърде предан на Христа, крал Людовик Немски е знаел божията поръка да сключва истински мир само в неговото име. Сиреч контрагента е трябвало също да се закълне в Христос. А да се закълнеш в името на Христос означава да приемеш християнската вяра. След което вече можеш да твърдиш, че си „в Христа бога верен цар”, а както е било по времето на Омуртаг - че си "княз от бога”. Заключение Относно мира. Традицията, сключилите мир с Византия (Борис с Людовик Немски) български князе да се покръстват, е достатъчно добре регистрирана от хронистите. Също така изворово е добре отразена и в историята на Васил Златарски. Професор Златарски обаче и неговите фенове, не са разбрали за какво иде реч. Относно гоненията. Извършеното от Васил Златарски с преиначаването на съдържанието на изворите е гавра с българската история. Поредната!

А какво е обяснението за кръста и християнския монограм в надписите на Омуртаг? Или пък за медальона – има ли го, няма ли го, дали пък не е перфектен фалшификат? Да вземат да му направят рентгенографско изследване. Аз тръгвам да решавам въпроса с артефактите, дето никой досега не ги е обяснил. Историците си четат книжките, ама за колоните и медальона никой не обелва дума. Гледал Омуртаг, какво правил колегата-комшия и го копирал! Както казва шопа: те таков дзвер нема! Даже и изворите не са прочетени както следва. А както се вижда те кореспондират на артефактите. Цялата история съм я извадил от всякакъв предварителен и следварителен контекст. За сметка на това съм сглобил всичко известно по въпроса. Как да вярвам на Продължителя на Амортола, че Варда тръгнал да плаши българите, като самият този продължител е изпуснал 30 годишния мир, който го има отбелязан дори в българските епиграфски паметници! Аз махам и Михаил и Варда от историята на този продължител, тъй като както посочих в „Измислената история”, писаното от Продължителя на Амортола не може да се отнася към някакво покръстване на българите изобщо, а става дума за покръстване на княз и боили. Сега обяснявам, че това е станало, за да се подпише „дълбокия” 30 годишен мир. Продължителят на Амортола се е объркал в имената, иначе историята му идеално пасва, дори допълва писаното от другите хронисти за подписването на мира при Лъв V.. Т. Йончев, прочети още веднъж внимателно какво съм написал – всичко, което съм видял по въпроса съм го взел предвид и подредил. Струва ми се че не си разбрал, че аз говоря за покръстване „само” на българския княз и някои боляри. Аз не съм виновен, че досега Златарски не е четен, както трябва и е обявил за измислена перфектно документираната и логична случка в Несебър. И че не е обърнал както трябва внимание на това, че Лъв V „поверил християнската вяра” на българите, ами тръгнал да разправя врели-некипели за рязане на кучета. Ама и Златарски мълчи за кръстовете и християнската титла на Омуртаг, но и той отбелязва, че имало такива и това било проява на толерантност към християните. Виж и Мадарския коннник – само Омуртаг е от бога архонт, Тервел и Кормесий са само архонти. Колкото до гоненията, излиза че тоя Цок или Цог е бил луд и затова са го удушили. Но да те попитам драги Йончев, ти как ще обясниш „писаното в Месецослова на Василиий ІІ”, че лично Крум е убил епископ Мануил и после самия Крум бил убит от българите? Тая история, дето Людовик Немски се надявал, че българския княз ще се покръсти, за да подпише мирен договор с него, само потвърждава, че се е държало в ония времена, християнския мир да бъде скрепван от християни. И в тая случка има неразбиране – никъде папата не говори в 864 г. за покръстване на българите, а само за техния княз. Бинго, драги Йончев! Ето какво пише в приписката: „При този цар Михаил ІІІ и при неговата майка българите се покръстиха. Оттогава досега са изминали 511 години” (Стара българска литература. Т. 3, с. 305). Значи, ако българите са се покръстили в 864 г. хрониката трябвало да е била съставена в 1375 г. Но тя е писана в 1344/45 г. И ето поредната манипулация. В превода има бележка, в която е обяснено от преводача: „Българите били кръстени и приобщени към християнските народи през 864 г. Цифрата „511 г.” не е вярна. Ако приемем, че изразът „досега” означава годината 1344/45, когато най-късно може да се датира българският превод на Константин Манасий, то от покръстването на българския народ са изминали 481 г.” (с. 407) С други думи, ако върнем от 1344 – 511, ще получим, че според съставителя на Манасиевата хроника българите се покръстили в 833 г.?! А ако, когато е писал тая приписка преводачът на хрониката е било 1342 или още по-ранна година, ще излезе че българите са се покръстили и по-рано от 833 г. На кого да вярваме според тебе Т. Йончев? Ти тоя превод ли си чел, с приписка на приписката? Аз си държа на писаното, но моля то да се разглежда глобално, тъй като става дума за цялостен, поглед на събитията. Така на парче, лично аз не бих участвал в някаква дискусия. Нека, който ще критикува да каже първо по съдържателен и логичен начин как вижда кръстовете, титлата „от бога архонт”, медальона на Омуртаг? Тях ги няма в гръцките хроники, но съществуват. А при доброжелателно отношение, хрониките ги и обясняват.

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА І. Началото на управлението на Омуртаг Гоненията на християните Елементи на „толерантност” към християните ІІ. Продължителят на Амортола объркал походите ІІІ. Лъв V напада българите по море Златарски измисля битката при Бурдизос, тя била при Месемврия Разказът на Продължителя на Теофан и коментарът на проф. В. Златарски Отговор дава Продължителят на Амортола ІV. Покръстените български пратеници подписват 30 годишен мирен договор с Византия Българите се съгласяват на мирни отношения Церемонията при сключването на дълбокия мир Изискванията за сключване на мирните договори в Средновековието V. Лъв V прави подарък на Омуртаг Медальонът на Омуртаг и византинизацията на българския владетелски двор Кръстникът Лъв V признава на Омуртаг титлата „Canesy bigi” - „От бога княз” Как да четем Продължителя на Амортола VІ. Омуртаг става уважаван приятел на византийците Как Омуртаг става княз от бога.pdf (изтегля се след регистрация)

СЪДЪРЖАНИЕ НА СТУДИЯТА І. Как изглежда истинският Калоянов пръстен Какво пишат за пръстена специалистите Проблемът с правилната и точната терминология Текстът върху пръстените-печати не трябва да се чете Има ли пръстенът плочка? Общият вид на истинският Калоянов пръстен Пръстенът на банкнотата от два лева е фалшив ІІ. Какво е изобразено на Калояновия пръстен и с каква техника Хералдични аспекти в изображението на пръстена В Търново ли е бил изработен пръстенът? Къде е истинският Калоянов пръстен? Истинският Калоянов пръстен.pdf (изтегля се след регистрация)

Покръстването е чисто индивидуален акт. Никакво смислено съдържание няма в израза „покръстване на българския народ”. Даже и в Манасиевата хроника това е илюстрирано с гол мъж в купела, до него свещеник. Борис се кръщава в 865 г., но изглежда не е можело нещата след това да се сведат само до обявяване на всеослушание на народа, че вече в България официалната религия е християнството. Да си мислим пък, че непокръстените са се наредили на опашка на мегдана около същия такъв купел, е направо смешно. Трябвало е да се създаде църковна организация (лично аз се боя да коментирам обширно този въпрос, тъй като до момента не съм съвсем наясно с него). За това Борис - вече Михаил (така пишат) иска от папата патриарх, който да се заеме с работата по създаване на тази организация. Обръща се към папата, защото той формално все още е най-високопоставеното лице в християнството. Папата обаче му казва: чакай малко – първо трябва да имаш епископи, те пък да имат енории, енориите да имат енориаши и църкви... Фактът, че в 870 г. разрешават на Борис да има автокефален архиепископ, означава че явно е имал основание, т. е. покрил е необходимия минимум за такъв. Именно този акт трябва да се приеме като основополагащ за „началото на...”, и да определим по-нататък как е продължението: „покръстване на българите”, „въвеждане на християнството като официална религия в България”, „изграждане на българската църква”... Колкото до боилите, явно не съм бил достатъчно убедителен в коментара си за бунта им. Ето какво казва папата по въпрос 13 от питанията на българите: „А между въпросите и допитванията вие казвате, че искате светски закони”. Срещу тия „светски закони”, които вървят заедно с християнските, срещу това ново законодателство са въстанали боилите. Защото дотогава те са били тези, които са имали право и задължение да следят за спазването на Крумовите закони. А сега над тях освен князът е заставала и църквата.

На мен ми е чудно, как никой досега не си е направил труда сериозно да изследва изворите, ами се приема всичко в тях "априори" и се търси начин как всичко да се събере в едно. В "Покръстването на българите" Ганчо Ценов първи е видял противоречивостта на гръцките хроники за покръстването, но страннно - и той не е разбрал, какво пише в Продължителят на Теофан. Иначе, където и да отворите Златарски, ще видите че той не представя факти, а ги измисля. Колкото и да е страннно, но най-вярно от българските историци историята за покръстването е предадена от Паисий Хилендарски. Само дето е решил, че писаното се отнася за Омуртаг. Но за разлика от Златарски, Паисий е бил наивен човек, не е демонстрирал висша мисъл и не си е измислял. Иначе и той е ползвал основните гръцки хроники. Имал е късмет Паисий, че е попаднал на историята на Мавро Орбини. И забележете в руски превод, защото е издаден такъв в 1722 г. Руснаците А. Василев и М. Соколов, като са писали историята на българите, не са ли го чели, ами са се спрели само на Продължителя на Амортола. Между другото се сетих за нещо, което съм пропуснал, и то е логика в чисто исторически план: защо болярите само година след покръстването се вдигат на бунт срещу княза си, нали те именно са били кръстени лично от Михаил ІІІ и са дали обещание да покръстят целия народ?

„През август 863 г. на Балканския полуостров и в българските земи започнал силен земетръс, който траял 40 дни. Годината била неплодородна и българското население било измъчвано от голям глад и други природни бедствия. Това използувала Византия, която предприела поход по суша и по море срещу България. Княз Борис І, който бил поел вече пред немския крал Людовик задължението да се покръсти заедно с целия си народ и да се приобщи към Римската църква, трябвало да поведе преговори с Византия. През пролетта на 864 г. между двете воюващи държави бил сключен „дълбок мир”. България се задължавала да приеме християнството от Цариградската църква. Дошлите в Цариград за сключването на мирния договор български пратеници били покръстени. Заедно с тях за България заминала внушителна мисия от византийски духовници, за да извърши масовото покръстване на народа и подготовката на официалния акт на покръстването на самия владетел. Поради зреещата народна съпротива княз Борис І не придал пълна тържественост на своето кръщение и го извършил тайно една нощ през 866 г., като приел името на своя кръстник и „духовен баща” византийския император Михаил ІІІ (842-867)”. (Васил Гюзелев в „Кратка история на България” от 1981 г.) Считана все още за официална (в същия вид тя е поместена и в „Енциклопедия България”, том 5), тази история всъщност е компилация от съобщенията на няколко византийски писатели-хронисти, писани в ІХ-Х в. Ганчо Ценов нарича тези съобщения „легенди”. Те обаче не си схождат. Между тях има явни противоречия, които представят не една обща, а две, дори три различни линии-версии, всяка от които има собствени недостатъци и противоречия. Всичко това може да се види като се подходи критично към гръцките извори и им се направи обстоен безпристрастен анализ. І. Историята за покръстването на българите до Продължителя на Теофан Най рано в гръцката историография направленията в различното третиране на историята за покръстването на българите са очертани от Никита Пафлагонски, Продължителят на Георги Монах-Амортола и Йосиф Генезий. 1-во сведение. Сведението на най-ранният хронист Никита Пафлагонски, живял в края на ІХ и началото на Х в., е съвсем кратко: „Настъпил месец август и столицата започнала да се тресе от извънредно силни трусове.---Земетресението продължило четиридесет дни, докато сломило жестокостите и безсрамието им.---Прочее земетръсът спрял веднага. А тогава по божи промисъл и българите, измъчвани от силен глад, а освен това и привлечени от даровете на императора, сложили оръжието и пристъпили към светото кръщение”. (ГИБИ ІV, с. 131). В ГИБИ се пояснява, че земетресението е станало в 863 г., а жестоките безсрамници били привържениците на патриарх Фотий. Т. е. във второто изречение се визира борбата между византийските патриарси Фотий и Игнатий. Столицата, разтърсвана от земетресението очевидно не е българската, а е Цариград. 2-ро сведение. Продължителят на Амортола дава повече сведения за горните събития: „Михаил тръгнал с кесар Варда на поход и се опълчил по суша и по море срещу княза на българите Михаил, понеже се научил, че българският народ изнемогвал от глад. Българите, като научили това, били като от гръм поразени, те предварително се отчаяли от победата, преди да влязат в битки и сражения, поискали да станат християни и да се подчинят на императора и на ромеите. Императорът, като кръстил и възприел техния княз, му дал своето име, А велможите му кръстил, като ги довел в столицата. Оттогава настанал дълбок мир”. (ГИБИ VІ, с. 137). 3-то сведение. Подобна, но не съвсем, е и интерпретацията на Йосиф Генезий (предполага се, че той е написал историята си „Византийските царе” между 944 и 959 г.): „И тъй владетелят на българите, като се научил за това (победата на византийските войски над Омар в 863 г.) и променяйки намеренията си вследствие на този успех, се съгласил на мир, ако и по-рано да бил дързък. Освен това и неговите хора били измъчвани от глад, поради което те, както изглежда си припомняли Омировите думи: „Всяка смърт е страшна за нещастните смъртни, но най-страшно е да завършиш живота си, като умреш от глад”. Поради това всички лесно се съгласили да приемат християнско кръщение, а техният владетел приел да се нарича Михаил – по името на императора. Там били изпратени отбрани архиереи, за да укрепят християнската вяра”. (ГИБИ ІV, с. 334-335). Посочените трима автори формулират всъщност две версии за покръстването на българите. Според първата - на Никита Пафлагонски, българите били мъчени от силен глад, имало и земетресение, и понеже получили дарове от византийския император, пристъпили към светото кръщение, като сложили оръжие. При втората версия – застъпвана от Продължителя на Амортола и от Генезий, ясно е очертана заплахата от страна на Византия, а и понеже българите били мъчени от глад, уплашени те поискали да станат християни и да приемат християнското кръщение от Византия. При третирането на тази втора версия и двата разказа изглеждат на пръв поглед сходни, но при вникване в детайлите, между тях се установяват диаметрално противоположни различия: 1. Михаил с кесаря Варда тръгнал на поход по суша и по море срещу българите, които изнемогвали от глад, те се отчаяли и поискали да станат християни (Аморт.) – Българите като се научили за победата на византийците над Омар, се съгласили на мир и понеже били гладни, се съгласили да приемат християнството (Ген.); 2. Българските велможи (боляри) били кръстени в столицата на Византия Цариград (Аморт.) – В България били изпратенивизантийски архиереи да укрепят християнската вяра (Ген.); 3. Михаил кръстил българския княз (неясно къде?) и му дал своето име (Аморт.) - Българският княз сам приел (може би от изпратените в България архиереи?) да се нарича Михаил, по името на византийския император (Ген.); Вижда се, че още в тези най-ранни по време хроники има съществено разминаване във версиите. Сходствата са само, че приемането на християнството от българите станало под заплаха при византийския император Михаил и понеже били измъчвани от глад, и че българският архонт приел името на византийския император. Дори в заплахата има нюанс – при Генезий тя е „уплаха”. Историята на Никита Пафлагонски В началото изглежда действително е била легендата – всичко е станало „по божи промисъл”, т. е. било е предопределено от бога. Първото сведение не е добре изяснено в ГИБИ. В какъв контекст е това „сложили оръжие”? И ако при това земетресение и глад българите са изтичали при византийците да се покръстят, при следващите такива природни бедствия как са реагирали – все византийците ли са търсили за помощ? Тогава в мирните договори е трябвало да има и клауза за помощ при природни бедствия. А и какво значи, хем земетресението траяло 40 дни, хем спряло веднага? Може и земетресението да е било силно в столицата на Византия – Цариград, но от каква степен е било то в Плиска? В този фрагмент нещо липсва от оригиналния текст. За съжаление то липсва и в предаването на сведението от В. Златарски (История, т. 1/2, с. 51, бел.) и Г. Ценов (Произход на българите, с. 234). Странно, но цялата кратка история на Никита Пафлагонски внушава, че българите сами са решили да се покръстят. Освен, ако като истински туземци, не са се поблазнили от даровете на императора (в преводите на В.Златарски и Г.Ценов е съответно „автократора” и „самодържеца”), както ни уверява летописецът, без да обяснява обаче нещо повече за тези подаръци. По този повод възниква съмнение тези подаръци, дали пък не са били вметнати за да се каже, че все пак в покръстването на българите има пръст и Византия? Историята на Продължителя на Амортола На най-същественият от горните въпроси отговаря радикално вторият хронист – Продължителят на Амортола: българите се покръстили, защото се отчаяли, като разбрали за византийската войска, която тръгнала към тях. В описаната от Амортола история обаче няма никаква логика: византийският император Михаил ІІІ тръгнал на война срещу българския княз, защото разбрал, че българите гладували; те пък поискали да станат християни и да се подчинят на императора? Не е ясно в крайна сметка той нахранил ли ги е. Според тая история излиза, че българският княз е бил кръстен на границата, а болярите били разходени за това в Цариград. Историята на Генезий Най-неочаквано третият, по-късен хронист – Генезий бие отбой: не е имало поход на Михаил ІІІ към България. Покръстили се бедните българи, едно че се стреснали от успехите на византийската войска, но най-вече защото били гладни, а и били чели Омир: „най-страшно е да завършиш живота си, като умреш от глад”! Кой знае защо в историята не се посочва как е било направено на българите предложението да се покръстят, на което те бързо се съгласили. Също и: архиереите, тръгвайки за България, взели ли са зърно за гладният народ? Сигурно и Омир е бил на мнение, че само с вяра не се живее. Генезий въвежда в историята обаче и един нов момент. Преди цитираните вече по-горе събития, свързани конкретно с покръстването на българите, той споменава за техните заплахи, отправени към императрицата на Византия Теодора, управляваща тогава самостоятелно, тъй като Михаил ІІІ бил още непълнолетен. „А предводителят на българите – пише Генезий – по род произхождащ от аварите и хазарите и водещ името си от господаря си Булгар, когото ромеите оставили да се засели в Доростол и Мизия, отправял към ромеите враждебни думи, като ги заплашвал с нападение. А императрицата гордо и мъжествено му заявила, че ще настъпи с войската си чак до земята на българите: „ И ако победиш жена, няма да можеш да се гордееш с победа, а ако бъдеш победен от нея, то всички ще ти се подиграват за твоето поражение”. Скитът, като чул това, решил да стои мирен в страната си” (ГИБИ ІV, с. 334). Именно тези намерения („ако и да бил дързък”) – да нападне Византия, визира Генезий, когато пише, че след успеха на византийците с Омар в Мала Азия, владетелят на българите променил намеренията си и се съгласил на мир. Писаното от Генезий е още по-наивно и от това на Никита Пафлагонски. Според Генезий, освен познаването на Омир от българите, техният владетел е бил и голям ценител на риториката и направо се е засрамил от отговора на императрицата (така ще коментира събитието по-късно Псевдосимеон). Но мъдро е постъпил и след това, като след голямата победа на византийците, станала далеч от границите на България, предвидливо и без да чака да го нападнат, сключил мир с византийския император. Може да се оспори писаното от Генезий за доброволното приемане на християнството от българите, като се каже, че той не е ходил в библиотеката и затова не е бил запознат какво пише Продължителят на Амортола за похода на Михаил. Само че изглежда самият Генезий може да е бил библиотекар на Константин VІІ Багренородни, тъй като сведенията са, че е бил от кръга на учените, които византийският император - сам изкушен от историята, е държал около себе си. Просто Генезий не е намерил във византийските извори никакви данни за поход на Михаил ІІІ към България и е бил принуден да приеме, че българите са се покръствали сами. Но е държал все пак да запази връзката на покръстването на българите с Византия, поддържана от предишните хронисти и затова ни обяснява, какво е туй да си гладен и да изпитваш страх от византийската войска, пък макар и на хиляди километри от нея. Генезий обаче също не ни казва, след като българите са се покръстили, Византия ли ги е изхранвала? Хронистите, споменати дотук дори не ни съобщават, кой все пак е покръстил българите. Пишат за покръстването на българския владетел и на неговите боляри, отбелязват че византийски архиереи отишли в България да уточняват някои християнски работи, но как е станало на практика покръстването на целия български народ, не е обяснено. То не е обяснено и от следващите хронисти. Чак в ХІ в. българинът – етнически грък Теофилакт Охридски, се сеща, че в историята с покръстването на българите трябва да има и покръстващи и със закъснение от няколко века вкарва маса византийски свещеници в България. ІІ. Историята за покръстването на българите според Продължителя на Теофан В самия надслов на съчинението „Животоописания на византийските царе”, наричано още „Хронография на Продължителя на Теофан”, и още по-кратко само Продължителя на Теофан, е посочено, че то било съставено по нареждане на император Константин VІІ Багренородни (913-959). Според увода, сведенията били събрани и подредени от самия император Константин на основа на писмени извори и устни предания, и били само преписани от неговия секретар. Изложението в Продължителя на Теофан, за разлика от дотогавашните хронографии, е групирано около личностите на отделните владетели. В четвърта книга се разказва за времето на Михаил ІІІ. Очевидно Продължителят е било съвместно дело на няколко души, които в императорските дворец и библиотека са имали възможност да съберат и проучат всичко писано до тогава относно историята на Византия. В резултат за покръстването на българите се е получил един твърде обемист за времето си хронографски разказ, в който не фигурира нищо от Продължителя на Амортола, а сходството с Генезий е само в първата част. Българският княз заплашва ромеите с нападение, но подновява мирния договор Въпросната първа част, е предадения като диалог фрагмент за заплахата на българския княз, отправена към императрица Теодора и остроумният и отговор. Именно това според Продължителя на Теофан е бил единственият конфликт между България и Византия, свързан с историята на покръстването на българите. Но историята с въпросния конфликт, при Продължителя само на пръв поглед прилича на тази, разказана от Генезий. Премахнати са посочените произход и родословие на българския княз, името му е по-близо до днес възприетото, в историята се откриват данни, кореспондиращи с други източници. „Князът на България (той бил Богорис) – пише Продължителят на Теофан, - когато узнал, че жена управлява империята, започнал да се държи по-дръзко. Поради това той изпратил някои вестители при нея да и съобщят, че нарушава договора и че ще се отправи на поход против земята на ромеите. Обаче тя, без да прояви нещо женствено или немъжествено му известила: „Ще ме намериш и мене в поход против тебе и аз се надявам, че ще те победя. Ако пък не стане [това] и ти ме победиш, то и така ще те надвия, постигайки явна победа, защото ти ще си победил жена, а не мъж”. Поради това прочее той останал в покой, без да посмее да извърши нещо дързостно, и отново възобновил договора за приятелството” (тук и нататък, с изключение на конкретно посочените случаи, е използван превода в ГИБИ V, с. 115 – 118). В ГИБИ по повод на този пасаж има интересен коментар, в който се казва: „Загатва се за мирния договор, сключен между България и Византия по времето на Омуртаг, чийто срок изтекъл към 845 г. Златарски предполага, че между княз Борис и правителството на Теодора е бил сключен траен мирен договор”. Последното не е точно така – Златарски говори не за траен мир, а за подновяване на мирните договори, и то едва след 852 г., когато Борис поема управлението на България. Нормално е в рамките на един средновековен хронографски разказ не всичко да е вярно. Така е и при Продължителя на Теофан, въпреки, че в това произведение се казват най-много истини за покръстването на българите. Според приетата днес хронография, в 845 г. Борис още не е бил начело на българската държава. От друга страна обаче 30 годишният мирен договор, сключен в 815 г. от Омуртаг и Лъв V, действително е изтичал в 845 г. и е трябвало да бъде подновен. Лековато историците ни са подминали перфектното и логично сведение на Продължителя на Теофан, че в 845 г. императрица Теодора (843-856) подновява мирния договор с България. Остава да се изясни кой е бил българският владетел, който е подписал този договор. Това, което не са видели българските историци, го е видял Блазиус Клайнер, който пише в 1671 г.: „В лято Христово 845-то, когато на Петровия престол седял папа Сергий ІІ, българският княз Богор, като узнал че над ромеите владее жена...(тук е предадена същата история на Продължителя, но взета вече от Йоан Скилица). Посрамен и побоял се от думите (на императрицата), той (Богор) се укротил и подновил предишните мирни договори”. (Б. Клайнер. История на България. 1977, с. 61-62). И писаното от Клайнер обаче е пропуснато от професорите ни по история, увлечени да сглобяват историята за покръстването на българите само от гръцки разкази. Вижда се, че и византийските историци, коментирайки отношенията между България и Византия не винаги са знаели, при даден император кой точно по име български архонт е бил насреща. Изглежда цялата история за взаимоотношенията между двете държави, особено в периода след Крум, трябва да се напише наново. Няма поход срещу България в 863-864 г., имало мирен договор Че не е имало поход на Михаил ІІІ към България, личи от прочита на цялата едноименна четвърта книга в Продължителя на Теофан. В нея много обстойно са описани войните, които е водил този император: срещу измаилтяните (Петроний срещу Омар в 863 г., т. 25) и срещу критяните – (Михаил с кесаря Варда в 866 г., т. 41). А между тях е разположено и отбиването на нападението на русите, което от някои историци се счита, че е станало в 860 г., но Продължителят сочи, че е било по време на войната с измаилтяните (т. 33). (Използваните тук сведения, които ги няма в ГИБИ, са взети от изданието „Продолжатель Феофана. Жизнеописания византийских царей. М. Наука. 1992” ). При това положение трябвало ли му е на Михаил ІІІ, воювайки в 863 г. на два фронта, да тръгва на „грандиозен поход по море и суша” срещу България, за да угоди на Великоморавския княз Ростислав – както изкарват нещата В. Златарски, П. Петров и В. Гюзелев? Хайде, посочените току що сведения за византийските войни ги няма в ГИБИ, но там има едно много показателно сведение, свързано конкретно с българите. В т. V, с. 118, в „Продължителя на Теофан” е поместена главата „Мир на българите с Византия”. В която се казва: „[Петрона] заедно с четирите императорски отреди и със стратезите на Тракия и Македония (защото за тях бил закон, когато съществувал мир с българите, те да споделят опасността и да воюват редом с източните войски) завзел западната част, вземайки със себе си и темата за Тракезийците”. В Продължителят това е т. 22 , но в руския пълен превод на съчинението е т. 25 и там краят е малко по друг: „ [Петрона] се разположил от запад, като при него имало и отряд тракийци”. По-важното в случая обаче е, че цитираното се отнася именно за войната срещу измаилтяните в 863 г. И ясно се вижда, че тогава между Византия и България е съществувал мирен договор – същият, който е сключила Теодора в началото на управлението си, и който В. Златарски не признава, защото тогава увисва похода на Михаил ІІІ. Объркването на историците превеждали Продължителя на Теофан в ГИБИ тук е тотално. Ето какво сътворяват преводачите на ГИБИ, т. V, след установяването на противоречията между Продължителят и нашите историци: „В нашия извор има неясна хронология на събитията. В действителност поражението, нанесено на арабите от Петрона, се датира, не след покръстването на българите (септември 865 г.), а на 3 септември 863 г. В такъв случай посочването на Продължителя на Теофан за съществуването на мирни отношения трябва да се свърже с постигнатото споразумение между императрица Теодора и Борис, а не със сключения в 864 г. „дълбок мир”. Точно така е. Неясна, а може би и неточно е предадена в хрониката на Продължителя на Теофан тази връзка между покръстването на българския княз и управлението на императрица Теодора. Но неверни са и писанията, които не съответстват на историческите данни за провеждане на византийските войни. Все пак Продължителят може и да се е объркал за времето на покръстването на Борис, но едва ли е направил объркване що се отнася до далеч по важното за Византия събитие – войната срещу измаилтяните в 863 г. Преводачите на ГИБИ е трябвало да продължат забележката си с: В. Златарски се е объркал, защото той е този, който твърди, че в 864 г. е имало поход на Михаил ІІІ срещу България и едва след него бил сключен „дълбок” мир. От Продължителят на Теофан се вижда, че ситуацията е била коренно различна. За да воюват с измаилтяните на изток, византийците се принудили да изтеглят част от войските си, разположени на запад в Тракия и Македония. Петрона е бил главен стратег на Тракия! Излиза, че в есента на 863 г. Борис и гладният му народ спокойно са можели да се разходят из западните провинция на Византия и да оберат зърното от складовете и хамбарите. Казармите са били празни. Покръстването на българския княз По отношение на покръстването на българите Продължителят на Теофан всъщност застава зад писаното от Никита Пафлагонски и го доуточнява. Самото покръстване е отделено на две фази – първо се е покръстил само българският княз. „Но настанала някаква от бога пратена напаст, – пише в Продължителят – която обхващала и опустошавала земята му (глад настъпил, та по този начин, както подобавало, да бъдат по-добре превъзпитани и да се отучат от злото онези, които били по-охранени и по-привързани към земните блага). Той (българският княз) се принудил да призове за закрила от злините онзи бог, който, както подобава, често бил възвеличаван и почитан от Теодор (дългогодишен пленник – византийски монах) и от сестра му (била дълги години във византийски плен и приела християнството). След като (българите) се отървали от злините, той по този начин бил обърнат към богопочитанието, удостоил се с купела на новорождението и от изпратения при него от столицата (Цариград) епископ бил преименуван Михаил по името на императора”. (ЛИБИ ІІ, с. 116). Като изключим повторението в друг план на шеговитото отношение на Генезий към гладните българи, което изглежда е израз на неразбирането от византийците за истинските причини, довели до решението на Борис да се покръсти, тази история изглежда логична. Както ще се види по-нататък, тя като че ли се потвърждава и от кореспонденцията на византийският патриарх Фотий до новопокръстеният български княз Михаил. Бунтът на болярите срещу Борис, българите приемат християнството Историчността на сведенията, приведени в Продължителят се виждат и от още един момент – бунтът на болярите срещу Борис. Тази история е разказана за първи път в гръцки източник именно от Продължителят. А за историчността на събитието днес спор няма. То е потвърдено и от латинските извори – Бертинските анали и отговорите на папа Николай І на запитванията на българите.. В Продължителя съобщението е кратко: „Когато станало известно, че се покръстил [Богорис], той се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носел на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни не вече тайно, но напълно явно и с тяхно желание”. Българите се покръстили сами, византийците им подаряват земя С края на горното кратко повествувание Продължителят на Теофан директно слага кръст на историята за насилственото покръстване на българите, понеже те били поставени под заплаха Последният епизод в историята с покръстването, отбелязан в Продължителя, също се появява за първи път на бял свят. Но той е поантата на взаимоотношенията между Византия и България в годините, когато последната прави първите си стъпки към приобщаване с християнската общност. Четем: „След като се обърнал към богопочитанието, той [Богорис] писал на императрицата за земя, тъй като бил стеснен поради многочисления [си] народ, и поискал от нея [земя] по-откровено, понеже свързани чрез вярата и неразривно приятелство, вече те представлявали едно цяло, а не две [страни]. Той обещавал и сам да се подчини и да спазва вечен и ненарушим мир. Тя благосклонно го изслушала и му дала пустата по това време [земя] от Сидера, която тогава била граница между ромеи и българи до Дебелт. Тази земя била наричана [от тях] Загора. По този начин цяла България преминала към благочестието, след като бог ги призовал да го познаят, и то чрез такива малки искри и напасти (може би нападки – б. м.). И така, след като били удостоени с ромейска земя като с друга обетована земя, те се подчинили да бъдат в неразривна общност”. Тук първото „да се подчини” не е в контекста „да се подчинява занапред на императрицата”, а окончателно да се откаже от враждебните си намерения срещу Византия и да поддържа с нея мирни отношения. А „те се подчинили” след това, е - „те се съгласили”. Възможно е да се визира и ново по дългосрочно преподписване на сключения договор. Но все пак като четем гръцките хронисти, трябва да сме докрай убедени в писаното, за да им повярваме безрезервно. Твърде възможно е в този последен епизод също да има някакво объркване и да става дума за 30 годишният мирен договор, в който съдейки по остатъците от Сюлейманкьойския надпис е имало текст за границите между България и Византия, в който текст се споменава и Дебелт. Как да разбираме Продължителя на Теофан Продължителят на Теофан изразява всъщност официалната византийска позиция в средата на Х в. относно взаимоотношенията с България и покръстването на българите. Не случайно това съчинение се появява скоро след „Византийските царе” („Василевсите”) на Генезий, има сходното заглавие „Животоописания на византийските царе”, и разказва за същите герои и в повечето случаи за същите събития. Същевременно има по-голям обем (7:3), има много нови теми, а много от темите, залегнали при Генезий, са развити по съвсем друг начин. Така е и с покръстването на българите. Очевидно съставителите на Продължителя на Теофан на са били съгласни с това, което е написал Генезий, въпреки че и за него се сочи, че е било съставено по нареждане на Константин Багренородни. Изследователите на Продължителя на Теофан изказват мнение, че „като цяло Константин Багренородни, а по-вярно възглавявания от него кръг от учени секретари, е създал грандиозен сборник на византийската практическа ученост, равен на който не е познат нито във византийската, нито в западната средновековна наука”. И намират, че в него се появяват черти, отличаващи го от средното ниво на тогавашната византийска хронистика. Продължителят на Теофан е характеризиран като „съмняващ се” писател, даващ основание да се говори за наченки на историческа критика сред средновековните хронисти („Продолжатель Феофана...”). Продължителят на Теофан изглежда като „преработено и допълнено” издание на „Василевсите” на Византия след 813 г., направено вероятно по-субективни причини, за да се очертаят в по-величествен план деянията на Македонската династия, чийто основател е Василий І Македонец, а меценат и съавтор на Продължителя на Теофан е внукът му Константин VІІ Багренородни. Но Македонската династия има отношение за събитията след 867 г., а т. н. покръстване на българите е свързано с произходящото в периода 863-866 г. Някои изследователи считат, че Генезий и Продължителят са използвали данни от някакъв общ източник. По вероятно е обаче да не е имало такъв, а при съставянето на двете съчинения да са ползвани общи по-ранни известия и там да са съответствията. Но очевидно сборът на стари хроники при Продължителят е бил по-богат, а и сивото вещество, което се е занимавало с тях е било от по-висше качество – съмнявало се е. Интересно в това отношение е добавянето в Продължителя на сведението за продължаването в 845 г. на мирния договор между България и Византия. Него го няма отбелязан при Генезий - нито в епизода с Теодора, нито в епизода за войната срещу Омар, като обяснение за участие в нея на войски от западните области на Византия. При Продължителя обаче именно наличието на такъв договор свързва логично тези два епизода и взаимно ги потвърждава. Не случайно веднага след историята за взаимоотношенията между Византия и България, в която по-голямата част е заета с покръстването, началото на следващият пасаж в Продължителя на Теофан, започва с констатацията: „И тъй в такова блестящо положение били работите на Запад и [за тях] се говорело навсякъде”. Това означава, че когато се е съставяло съчинението, спорове за покръстването на българите не е имало и повсеместно е било мнението, че българите се покръстили сами и не са създавали някакви заплахи за Византия. Най-ценното, което може да се извлече от Продължителят е, че освен липсата на известие за поход на Михаил ІІІ към България, е ясно заявено, че решението за приемането на християнството е било лична воля на българския княз и на българския народ. Можем спокойно да приемем, че по отношение на покръстването на българите, Продължителят на Теофан изразява официалната позиция на византийското правителство в средата на Х в., а именно: - решението за покръстването на българите е взето от самите тях; - Византия е съдействала само за покръстването на българския княз; - никакви свещеници не са изпращани официално в България; - през цялото управление на Теодора и Михаил ІІІ отношенията с България са били мирни (на Запад всичко е спокойно), което е дало възможност Византия да води успешни войни с арабите. Наред с тези определено положителни за изясняване на покръстването ни факти, Продължителят на Теофан обаче не е намерил достатъчно сведения да създаде една докрай автентична история. При използваните устни предания и непрецизни писмени източници, се е изгубил верният ориентир, кое предание, за кой византийски император и кой български предводител се отнася. Не можем да се съгласим, че актовете на покръстването на българския княз и народ могат да бъдат отнесени към времето на самостоятелното управление на императрица Теодора в периода 843-856 г. Както знаем от латинските извори, посочените събития дори и към началото на 864 г. не са били още факт. Интересен момент, показващ, че покръстването на българите в Продължителя на Теофан е сглобено от събрани от различни места легенди, е неяснотата, защо все пак Богорис се е покръстил? Един път, както стана дума по-горе, се казва, че това станало защото като призовал бога, гладът изчезнал, а малко след това, че българският княз се кръстил, поразен от картината на второто пришествие, нарисувана от монаха Методий. Според тази история Богорис бил страстен ловец и поискал в дома му да бъде изобразена сцена, в която да нямало избиване на животни или хора, но зрителите да изпитват страх и удивление като гледат картината. Монахът изобразил второто божие пришествие: от едната страна как праведниците получават награда за страданията си, а от другата как грешниците били отпращани към очакващото ги мъчение. „След като картината била свършена - пише Продължителят на Теофан - и той (Богорис) видял тези неща, той бил обладан от страх пред бога, посветен бил в нашите божествени тайнства и в дълбока нощ приел божественото кръщение”. Преводачите на ГИБИ коментират, че мотивът за обръщане в християнска вяра поради страх, както и „Страшния съд” се срещат няколко пъти у средновековните писатели и че в друга форма тази легенда е повторена във връзка с покръстването на Киевския княз Владимир. Той обаче е кръстен след съставянето на Продължителя на Теофан - в 988 г., така че нашата легенда е по-ранна. Вижда се обаче с вмъкването на Теодор Кофара, покръстената в Цариград сестра на Богорис, християнската картина рисувана от византийския монах Методий, че съставителите на Продължителя макар да са казали, че българският княз се е кръстил по своя воля, все пак не се отказват и все гледат да насочат нещата, че това все пак е станало с участието и на Византия. ІІІ. Историята за покръстването на българите след Продължителя на Теофан Колкото и странно да изглежда, по въпроса за покръстването на българите източните и западните историографи са на диаметрално противоположни мнения. Българските и руските историци застават зад версията на Продължителя на Амортола, докато латинските разпространяват историята на Продължителя на Теофан. Същото правят и византийските историци след Х в. След Амортола Лъв Граматик включва в хрониката си историята с похода на Михаил ІІІ, като я възпроизвежда с абсолютно същият гръцки текст (така е и в ГИБИ V, с. 157). След Продължителя на Теофан обаче само Псевдосимеон заимства историята с похода. Но Псевдосимеон прави пълна компилация, като събира в едно Продължителя на Амортола и Продължителя на Теофан. Откъдето се е получило така, че българите биват покръстени два пъти: един път след похода на Михаил, като „императорът ги довел в столицата и ги кръстил всичките”; и втори път – от българският предводител, който като потушил бунта, „носейки на гърдите си знака на божествения кръст , открито направил всички християни” (ГИБИ V, с. 175). Останалите гръцки хронисти след Продължителя на Теофан, изцяло заимстват неговото сведение и то по един и същи начин присъства в хрониките на Йоан Скилица, Георги Кедрин, Йоан Зонара. Най-интересното е че Мавро Орбини и Блазиус Клайнер също ползват Скилица и Кедрин и привеждат в „Царството на славяните” (1601) и „Архив на преславната провинция България” (1671) ” техните сведения. Последното е много показателно и може да се обясни с факта, че тази версия на Продължителя на Теофан хармонира с известията на средновековните латински хронисти, в чиито съчинения не са посочени сведения за някакво покръстване на българите от Цариград. Разпространението в средновековна България и Русия на версията за покръстването на българите според Продължителя на Амортола, може да се обясни с факта, че веднъж преминала в превод в старобългарската литература, вероятно още преди падането на България под византийско владичество, тя е задържала там позициите си в по-късните преписи, тъй като поради своя обем Продължителяг на Теофан не е превеждан на старобългарски. Славянският превод на „Временник на Амортола” е включен в популярните хронографи, многократно преписвани в руска редакция, събрани от А. Попов (Обзор хронографов русской редакции. 1866). Те са оказали влияние и на руските историци, защото широко цитираните от В. Златарски М. Соколов и А. Василев са включи в своите истории несъществуващият поход на Михаил ІІІ срещу България. Получил се е един затворен кръг: В. Златарски застава зад този поход и зад версията на Продължителя на Амортола, защото вижда похода посочен в историите на Соколов и Василев. Те пък са взели този поход от Продължителя на Амортола (!). В по-новите съчинения за византийската история, писани от руски автори, походът на Михаил не фигурира. Нека тук и да отбележим, че чрез Орбини, в поредицата от историци, застанали зад и популяризиращи мирното покръстване на българите (за разлика от В. Златарски) се нарежда и първият ни историограф Паисий Хилендарски. ІV. Покръстването на българите според епистоларните съчинения на съвременника патриарх Фотий Интересни факти около историята с покръстването на българите може да открием като си зададем въпроса: Какви религиозни въпроси е решавал Борис в 864-866 г.? Покръстването по същество е начин за тяхното решаване. В. Златарски твърди, че пастирското послание на цариградския патриарх Фотий „до възлюбения син Михаил, от бога княз български”, било аналогично на „Отговори на папа Николай І по допитванията на българите”. Но това не е така. Сам Златарски пише: „Той [Фотий], като че ли умишлено избягва да засяга известни конкретни въпроси, които най-много са интересували българския княз, именно въпроса за отношенията на държавната власт към светската, а особено въпроса за отношенията, в които християнска България трябвало сега да стане спрямо Византия в църковно отношение” (с. 104). Няма аналогия между писаното от Фотий и папа Николай І – двамата разглеждат коренно различни теми. Създава се впечатление, че Фотий действително е изпратил послание, а не отговори или съвети, защото никой не му е искал такива. Ако не беше това мото „до Михаил”, това послание напълно би прилягало да има получател и руският княз Асколд, за който има доста сведения, че е бил покръстен лично от Фотий в 867 г. В посланието до българския княз Михаил, а и в двете по-късни писма до него няма и следа от очакванията, хитрият Фотий, ей така, между другото да попита Михаил: „Ти си мой духовен син и аз като баща те наставлявам, та да те попитам ей тъй, ти как виждаш тая църква в България, нещо не ти ли трябва? А и да не ме питаш, аз все пак като патриарх – неин покровител, да ти кажа как я виждам тая работа?” Умореният от многото си измислици В. Златарски не само че не се учудва на тази липса на интерес от Фотий към ставащото в България, ами кардинално решава нещата като отсича: „Безспорно след приемането на християнството в своята грижа да уреди държавата си по образеца на другите християнски държави, Борис се обърнал в Цариград с просба да му се изпратят служебни книги, а също и християнски закони — църковни и граждански. Това може да се предполага a priori, по аналогия с неговото обръщение към папата със същата просба след една година” (с. 91). Така безцеремонно с a priori професорът попълва поредната страница от своята измислена история за покръстването на българите от гърците. Иначе от посланието на Фотий, а и от другите негови писма до Михаил личи някаква духовна връзка между него и новопокръстения български княз. Което като че ли потвърждава писаното в Продължителя на Теофан за покръстването на Борис с архиерей от Цариград. (виж ЛИБИ ІІ, с. 59-98). Най-любопитно е отношението на Фотий към новопокръстените българи, изразено в неговото „Окръжно послание до източните патриарси” от пролетта на 867 г., с което цариградския патриарх кани останалите православни патриарси на църковен събор, който трябвало да вземе отношение и към дейността на изпратените в България папски епископи. „Но и българите, – пише Фотий – народ варварски и христоненавистен, станаха толкова много наклонни към богопознание и питомност, че като се отказаха от отческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чуден начин се присъединиха към християнската вяра”. (ГИБИ ІV, с. 99). В. Златарски превежда „чуден”, като „неочакван”. И това е по-правилно. За Фотий събитието с християнизирането на българите било чудо - неочаквано и необяснимо. V. Историята за покръстването на българите на Васил Златарски Историята за покръстването на българите във версията на проф. Васил Златарски е пълна компилация на разгледаните гръцки извори. Златарски всъщност застава изцяло зад версията на Продължителя на Амортола и към нея прибавя с преиначаване събитията от Продължителя на Теофан, като накрая дори включва тълкувателно сведенията на Никита Пафлагонски. Професорът не е срещнал в начинанието си някакви непреодолими (външно) пречки, тъй като по същество двата Продължителя толкова се различават в сведенията си, че при безкритично отношение към тях, те могат с известни корекции да се обединят като случки от едно общо събитие. Огромната разлика обаче в двата извора при политическата оценка на събитията, не е видяна от Златарски. На няколко пъти Васил Златарски е имал възможност да осъзнае, че се движи в грешна посока, когато е писал първата глава на част 2 от том 1 на „История на българската държава”. Първият път това е още в началото, когато се опитва да съвмести сведенията от двата Продължителя по отношение на подписването на мирния договор между Византия и България (Противоречието, забелязано от преводачите на ГИБИ, което бе коментирано по-горе). Оказва се, че такова съвместяване не може да стане по механичен начин и Златарски изпада в паника, констатирайки: „Тук има някоя бъркотия в реда на събитията”. След което нарежда събитията по свой вкус. (Златарски. История. т. 1, ч. 2, с. 31). Професор Златарски намира причините за започване на поход на Михаил ІІІ срещу България с измислицата, че византийският император подтикван от великоморавския княз Ростислав, напада България за да я откъсне от съюза и с Людовик Немски. Според който съюз, българският княз трябвало да приеме кръщение от католическата църква. (По този въпрос виж тук във форума „Българо-немски съюз и коалиция срещу България в 863 г.”?). Започвайки да пише за похода на Михаил ІІІ, В. Златарски отново е изненадан и ни доверява: „От другите (освен Продължителя на Амортола) византийски и западни хронисти никой не споменава за тоя поход на Михаил III с изключение на Псевдосимеон” (с. 45). В началото В. Златарски все пак се усъмнява в наивната история на Продължителя на Амортола и отсича: „И тъй според приведените известия, които взаимно се попълват, може да се заключи, че като сетнина от неочаквания поход на Михаил III във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите било сключването на “дълбок” мир между двете съседни държави в 864 г.; при това българите от своя страна предложили да приемат християнството и да се покоряват на императора и ромеите, в което ще трябва да видим условията на мира. Колкото и категорично да се явява това твърдение на хронистите, все пак трудно е да се допусне, че българите са били принудени да отидат до такава крайност. При каквито тежки условия и да се намирал Борис в дадения момент, едва ли би могъл да направи такива предложения и особено второто.” (с. 47-48). Тук Златарски разсъждава съвсем логично и по-нататък възкликва: „Тогава как ще трябва да се обясни това странно наглед явление, когато през цялата дейност на Борис се изтъкват стремежите му да запази самостойността на своята държава?” Но вместо да потърси друго обяснение, задалият въпроса примиренчески обобщава: „Тъй или инак, както се види, и двете предложения били приети от Борис”. Под „двете” се разбират предложенията българите да приемат християнството и да се покоряват на императора на ромеите. В. Златарски е трябвало повече да проучи този, констатиран и от него като „неочакван” поход. Вместо това той тръгва да го оправдава с измислените внушения на Ростислав. Успял да вмести похода между двете византийски войни в 863 и 866 г., Златарски набързо приключва усилията си да възпроизведе по-подробно събитията, установявайки, че: „както неочакваността, тъй и грандиозността на похода поставили Борис в стеснено, ако не и в критическо положение, което докарало мирното разрешение на похода, защото работата не дошла до кръвопролитие” (с. 46). По-нататък Златарски сам достига до извода, че така очертан походът излиза безсмислен и е принуден да заключи: „При такова положение на работите Борис не е могъл да окаже отпор на византийците, а пък в случай на конфликт с Византия той едва ли би могъл да очаква помощ от своя съюзник Людовик Немски, който сам се нуждаел от чужда помощ в борбата си с моравския княз Ростислав; но в същото време ще трябва да признаем и това, че и самото византийско правителство едва ли е имало намерение да води война с българите, и то тъкмо в момента, когато източните граници на империята се нападали от арабите; а това обстоятелство, че работата не дошла до кръвопролитие, още един път ясно посочва, че мирът бил желателен еднакво от двете страни и че походът на Михаил III нямал никакви завоевателни цели, а е носел чисто демонстративен характер” (с. 46). Ето това е стопроцентова позиционна патова ситуация, в която няма никакво движение, която и Фани Попова не може да измисли. И уникалното в цялата тая „блестящо” очертана от историкът професор Васил Златарски ситуация, е че само изразът-предположение „самото византийско правителство едва ли е имало намерение да води война с българите”, е донякъде верен. „Донякъде”, защото не става дума „за едва ли”, ами Византия изобщо не е имала никакво намерение да воюва по това време с България и сигурно е благославяла бога, че е имала сключен мирен договор с нея. Всичко това последното нагледно е демонстрирано и подчертано в Продължителя на Теофан. Людовик Немски пък не е успял в същата година да се помири с Борис. Именно тази безсмислена ситуация е видял Генезий, като е написал все пак в своето съчинение, че българите решили да се кръстят, защото чули за голямата победа на византийците над арабите. И по тоя начин е коригирал в исторически план Продължителя на Амортола, като същевременно се е опитал да обясни странното (и може би неприемливо за Генезий) положение, описано от Никита Пафлагонски, че българите са се покръстили сами. Но да се върнем пак на по-горе цитираното. Всъщност с така написаното Златарски изпада в матова ситуация, но редакторите на изданията на историята му въобще не са разбрали, че професорът си ги разправя на ангро, даже и не чете какво е писал преди това. Защото на с. 49 В. Златарски ни поднася в нов вариант историята за кокошката и яйцето, като пише: „готвещият се в Тулна от страна на Людовик Немски съюз с Борис за през 864 г. против моравския княз Ростислав, за който съюз пратеникът на Людовик, констанският епископ Саломон, своевременно известил папата, па и архиепископ Хинкмар така също съобщава, не се състоял, а това ни дава достатъчно основание да мислим, че при сключването на мира от страна на византийското правителство било така също предложено на Борис като условие да се откаже от съюза си и от всички по-нататъшни сношения с Людовик, а оттук и с римската църква по въпроса за покръщането, което и съставяло, както видяхме, главната цел на предприетия от Михаил III поход”. Какво излиза: Людовик не помогнал на Борис, въпреки, че имал договор с него, който договор обаче не бил сключен, защото вече Борис сключил договор с Византия и обещал да не сключва договор с Людовик! Но това е само част от кашата, която ни поднася Златарски в самозабравата си да измисля факти и събития.. Истински подвиг е извършил професорът, като е дарил историята ни с един „блестящ анализ” на това, как принуденият да се покръсти Борис направил големи териториални завоевания на преговорите при сключване на „дълбокия мир”. Границата по този договор между България и Византия Златарски е очертал с подробности до рекичка и баирче. Всичко това е направено на около пет страници и ни е поднесено под мотото: „При какви обстоятелства се водили преговорите и какви са били условията на последвалия подир това “дълбок” мир между България и Византия, хронистите нищо не споменават” (с. 47-52). В една от клаузите на договора В. Златарски е успял да вмъкне и въпросът с изхранването на гладуващите българи. Тук професорът успява да присъедини към историята на покръстването на българите дори и сведението на Никита Пафлагонски и пише: „Ако може да се вярва на думите, от една страна, на Никита Пафлагонски, според когото “българите, измъчвани от силен глад и заедно с това склонявани от даровете на самодържеца, след като сложили оръжие, пристъпили към своето кръщение”, а от друга, на Теофановия продължител, който казва, че Борис, “след като получил избавление от това бедствие [от глада], обърнал се към богопочитание”, от които може да се заключи, че гладът в България се прекратил преди приемането на християнството, може с известна достоверност да се предполага, че освен териториални отстъпки и точно определяне на българо-византийската граница Борис ще да е поставил в условията още да му се отпусне известно количество храни, в които виждаме “даровете на самодържеца” и “средство за избавление” от глада” (с. 51). Само че в посочените извори поход няма, при Никита Пафлагонски няма и граници, а при Продължителят на Теофан мир е имало преди да настъпи глада. Не е ли бил според Златарски гениален този Борис-Михаил: византийците тръгват с грандиозна войска и флота, а той, гладният, ги залъгва с покръстване и става фактическият победител в конфликта, отвоювайки хляб и земя за българите. А две години по-късно, ни лук ял, ни лук мирисал, тържествено кани папата да кръщава българите! Трябвало е Златарски поне още малко да се постарае и да спести на българският княз византийският поход. На практика проф. Васил Златарски въобще не е разбрал, че гръцките хроники се различават в повествованието си. На с. 47 той първо цитира Генезий: “Предводителят на българите, като научил за това [за поражението на Омар от Петрон] и се изплашил от такъв успех, склонява на мирни отношения, макар че попреди бил дързък; обаче и от глад били измъчвани поданиците му ... и така силно, че всички решили да приемат християнското кръщение, а князът им поискал да се нарече Михаил по името на императора, когато били изпратени там някои известни архиереи, за да утвърдят това, което се отнася към християнската вяра” . Като бележка Златарски отбелязва, че „това известие влязло в основата на разказа за нашето покръщение у Теофановия продължител” (?!). След това професорът цитира и писаното от Симеон Логотет, което е същото, както у Продължителя на Амортола: „Но българите, като узнали за това [за похода], били поразени като от гръм и преди борбата и сражението се отчаяли в победата и молели да станат християни и да се покоряват на императора и ромеите; тогава императорът, като кръстил княза им и го възприел, турил му своето име, а като отвел болярите му в Цариград, кръстил и тях; оттогава настанал мир дълбок.” Накрая В. Златарски заключава: „И тъй според приведените известия, които взаимно се попълват, може да се заключи, че като сетнина от неочаквания поход на Михаил III във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите било сключването на “дълбок” мир между двете съседни държави в 864 г.” Как може да се допълват сведения, когато в едното пише, че българите се кръстили след като научили за някаква си победа, в другото – че се кръстили, след като били нападнати, а в третото – че решили да се кръстят по свои си причини? И що за щуротия е изразът „като сетнина от неочаквания поход на Михаил III във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите било сключването на “дълбок” мир”. Ами във връзка с успеха на ромейското оръжие против арабите нещата са можели да свършат още тогава – без да има нужда от поход. И от цялото размотаване, което става в двете истории – българските боляри отиват в Цариград, византийските архиереи в Плиска - не е ясно къде е бил кръстен българският княз, и по-своя воля ли или насила е станал Михаил. В един момент на с. 48, с присъщата си прецизност и наивност, достигайки все пак до истината за покръстването на българите, проф. Златарски ни я споделя: „Сам патриарх Фотий (856—867) в своето послание до източните патриарси заявява, какво българският народ “неочаквано се присадил в християнската вяра”. И пак там в бележка добавя: „Нещо подобно намираме и в разказа на Теофановия продължител”. Тук Златарски е трябвало малко да се стресне и да си помисли, бил ли е той прав когато разправя, че в 862 г. Ростислав предал на Михаил ІІІ, че Борис искал да става католик и византийският император от тогава почнал да се готви да нападне България, за да я накара да приеме православното християнство. Как тогава в 867 г. византийският патриарх ще казва, че покръстването на българите станало неочаквано? Значи гърците изглежда въобще не са разбрали кога и как е станало преминаването на българите към християнската вяра! Пропуснал поредната възможност да спре с измислиците си, В. Златарски продължава да нанизва историята си, за да обезсмисли докрай истинската история за покръстването на българите, заменяйки я с фалшива, при това пораженческа - гърците насила ни накарали да се покръстим. Това е съдържанието на т. 1, ч. 2 от с. 44 до 54, включително 30 и 31 (подобните по начин на създаване с. 41-44 бяха разгледани в темата „Българо-немски съюз и коалиция срещу България в 863 г.?”) Васил Златарски въобще не е трябвало да се захваща да пише история, а да състави нещо като ГИБИ и ЛИБИ, и то по-възможност без коментари към тях. Историята за покръстването на българите на Васил Златарски трябва да се преподава на историците като пример как не трябва да се пише история. (Модераторите могат да я поместят като антипример към „Как се пише научна статия”). Като изключим цитатите, въпросната история е един сбор от предположения – странни и нелогични, трудно разчитими. На практика тя се е възприемала вече осемдесет години като библия: каквото е написано в нея – истина е. Ганчо Ценов, Петър Петров и Васил Гюзелев все пак са открили някакви несъответствия между историята на Златарски и останалите извори, но не са успели да разберат, че писаното от гърците десетки години след събитието - което явно не е представлявало голям интерес за тях по време на случването му, са подвеждащи и не кореспондират с писмата и аналите писани от съвременниците, главно латински автори. И че все пак последните от гръцките извори са се опитали да намерят истината за покръстването. Може би само Ганчо Ценов е разбрал легендарният характер на византийските хроники, но той след тази констатация е тръгнал да търси истината в друга, невярна посока. VІ. Не е имало никакво покръстване, официално е въведено християнството Анализът на гръцките извори показва, че съставителите им от средата на Х в. не са били наясно как е станало преминаването на българите към християнската вяра, и когато са тръгнали да правят продължения на хрониките на Амортола и Теофан, са го свели до еднократния физически акт „покръстване”. След което са потърсили запазени устни предания или писмени фрагменти, в чийто подтекст, като че ли се е виждало нещо свързано с такъв акт. Като се изключи несъществуващия поход на Михаил ІІІ срещу България, всички останали „подистории” по всичко изглежда са се случили, но по различно време и при различни главни действащи лица – византийски император и български княз. Не трябва да се подминава и вероятността освен покръстването на Борис в тях да се визира и покръстване на друг български предводител – говори се за покръстване на Тервел, Телериг наистина се е покръстил, имаме и загадъчният християнски медальон на Омуртаг. Най-ранното сведение на Никита Пафлагонски, което може да се приеме и като на съвременник на събитията, изчерпва всичките знания на византийците за „покръстването”: станало е по времето на Михаил ІІІ, като българите по свое желание и без чужда помощ преминали в християнската вяра. Подобни мисли внушава и писаното за българите в посланието на патриарх Фотий от 867 г. В по-късните гръцки хроники отначало е представена агресивната версия на Продължителя на Амортола, която очевидно не е отговаряла на други събития във Византия, произтекли по същото време и затова по-късно е отхвърлена от подкрепеният и съставен с личното участие на императорКонстантин VІІ „Продължител на Теофан”. И в тази по-късна, всъщност и последна гръцка версия, също личат явни несъответствия с другите извори – най-вече с латинските, немски и папски. От последните се вижда, че нещата не стоят така, както досега е приемано от нашите историци. В средата на ІХ в. много от българите били вече покръстени. Въвеждането на християнството в България става след едно нейно значително разширение на юг от Стара планина, почнало още по времето на Крум. С области, в които населението отдавна е било покръстено, първо от римляните – после от гърците. В разширените територии на страната е имало много и най-различни свещеници – гърци, арменци. Имало е и проповедници на настъпващите от изток ереси. Имало е и църкви и манастири. Свещенослужителите са познавали добре езика на местното население. Вероятно е имало и свещеници от местен произход. В Продължителя на Теофан се споменава и за монах-зограф. „Покръстването на българския народ” няма никакви реални физически измерения. Сам българският княз Михаил обяснява на папа Николай І, че не просто е искал да премахне езичеството и да въведе християнството, но и да установи свързаните с него светски закони. Новопокръстеният български владетел решава да смени Крумовите закони с християнските „десет божи заповеди”. И срещу това въстават не обикновените българи, а болярите. Едва ли българските велможи са държали толкова много на езическите си обреди. Явно те от нещо са се страхували за да скочат срещу княза си. Вероятно са виждали в църквата институт, който е можел да следи техните действия и да ги изобличава. Имало ли е някой, който да следи за спазването на Крумовите закони? Патриарх Фотий е считал, че с покръстването на Борис работата е опечена. Изобщо и дума не е ставало в 865 г. за някакво масирано нахлуване в България на гръцки свещеници. Едва след бунта на болярите Михаил вижда, че няма да се справи сам и е поискал помощ от Рим, като направо е поставил въпроса за самостоятелен патриарх на Българската църква. Като не е получил такъв, се е съгласил на първо време на двама римски епископи, които да подготвят работата. И тогава Фотий е видял, че въобще не е разбрал за какво става дума и е скочил да провежда Вселенски събор, който да реши България да бъде в диоцеза на Цариградската патриаршия. Но докато папата и Цариград се разправят близо десет години за България, в 870 г. българският Михаил, използвайки умело раздора между Римската и Цариградската църква, успява да издейства автокефален архиепископ и въобще престава да се интересува от църковния спор. На практика цялата история на покръстването на българите, цитирана тук в началото, не е вярна – даже и формулировката на събитието. Самите факти не са предадени достоверно, а какво да кажем за тълкуванията. Професорите ни историци направо са затънали в блатото, наречено „гръцки хроники”.

Искам да приведа цитат от едно интервю с проф. Николаос Мицопулос по повод издаването на български език на книгата му "Базиликата на остров Св. Ахил в Преспа", отпечатано във Вестник Новинар 14/2/2007. Първи мой въпрос: Действително ли българите по онова време са погребвани по гръцки обичай. Не са ли това гръцки погребения, което означава, че църквата дълго време е била гръцка. Затова едвам е намерен някакъв сграфито текст на български. Втори мой въпрос: Ако църквата е била използвана от гърците, как така те са запазили гроба на един български цар. В Търново са изгорили запазените български ръкописи, а тук не са пипнали гроба. Какво тук значи „малка стена, предпазваща гроба от оскверняване”. Та от цял един каменен град като Търново нищо не е останало, а в гръцката след 1018 г. църква „Св. Ахил” стои непокътнат български гроб. Гърците ако са знаели, че вътре има погребан български цар, на парчета са щели да го направят. Трети мой въпрос: Що за щуротия е това, „мощите на светците, които цар Самуил е пренесъл след превземането на Лариса, както и на други епископи” да бъдат събрани накуп и турени в един общ саркофаг. Не се ли е объркал гръцкият професор и не е ли бил най-луксозният и непипнат гроб в базиликата именно с мощите на св. Ахил, дето сега считат, че е на Самуил. И понеже е на светец, затова се е запазил в годините. Колкото до въпроса, могат ли да се погребват в саркофази над земята току що починали хора, аз вече го коментирах. Има и куп други детайли, които насочват към неправилно тълкуване на артефактите (също като археолозите работили в „Св. 40 мъченици”). На база на интервюто, възникват обаче и други въпроси: Не бие ли К. Мицопулос в интервюто отбой? И Бат Божу и колегата му от ПГУ Гоце още ли настояват за „костите на Самуил”? Да не излезе на края, вярвайки на гръцкия професор, да погребем край „Св 40 мъченици” и кокалите на някой грък? Българските монаси от ХІІІ в. не са щели мощите на сръбски светец, ние ще препогребваме гърци, боядисани червено? (Според Мицопулос скелетът бил оцветен червено, защото погребаният носел червена дреха. Само че освен оловни плочи, за да не стареят костите навремето са ги мазали с подходящи разтвори – може от това да са червени).

Сега ми е ясно, защо съдебната система в България не работи – защото в нея се прилага римското право от V век, когато дори и гърците не са чували за българите. Ерго, то оттогава това право е започнало да куца, защото се е побългарило.Туй пък дето филолозите си измислят исторически факти е дреболия. Икономистът Петър Добрев направо им разказва играта, как с филология може да се създаде история по-голяма и от тази на Златарски. На Изток, гърците, понеже ни мразят, ни наричат хуни. На Запад изглежда по им се е нравило да наричат хуните българи. Взели сме страха на цяла Европа и затова ни мразят и ни наричат българи. По времето на Атила в Рим е било пълно с българи, та са ни познавали много добре колко чиним, даже и в правото им сме се намесили. Е после взеха да се чудят, що е туй българи. И Стоичков бе там и нищо не показа, та пак ни позабравиха. Сега с проститутките естествено е пак да се говори за българите. Това, че в Римския парламент депутат обижда друг, като го нарича „вулгаро”, не значи че му казва „българин”, а че е простак. Казано бе вече, латинската дума vulgaris я има от памтивека. Тя означава „обикновен, прост”. Но не прост, в смисъл на „глупав”. В българската граматика съществува понятието „просто изречение”, което не означава нито глупаво, нито вулгарно изречение. В правилника на пощите съществува понятието „проста кореспонденция”. Т. е. кореспонденция, която не е препоръчана, сиреч обикновена кореспонденция. Всичко това е взето от латинската дума vulgaris. „Вулгаризиране на правото” в смисъл на „булгаризиране” при Атила, са някакви измислици – някой бил казал: виден вестник, виден български филолог. В речника на чуждите думи в българския език точно е определено: „вулгаризация” – твърде опростено излагане на теория или научна мисъл, опростяване до изопачаване, грубо изопачаване. На практика цялата теза „вулгарен = българин” е просто вулгаризация на историческите факти, в крайния смисъл на думата – грубо изопачаване. Жалко е, че филолози като Борислав Георгиев приемат за чиста монета писаното в италианските тълковни речници, вместо да проучат въпроса и да реагират адекватно. Тук ще засегна и някои бележки по мой адрес. Не искам да се правя на правист, както много искат да минат за историци. Не съм и лингвист, правя там грешки. Като това за „тон”, но в посоченият от мене текст, където се говори за роби, няма „склави”. Затова пуснах и линк – който разбира гръцки да уточни нещата. В целият текст там аз не видях думата „склави”. А съчинеието е точно за робите и робството във Византия. Като преглеждах после в ЛИБИ, открих текста Bulgari, sociatis sibi Sclavi et ut fertur, което е преведено: „Българите като взели на своя страна славяните”. Текста е отнесен към 853 г., става дума за войната срещу Людовик Немски. Вижда се, че и преди покръстването, българите не са били наричани склави. А пък да приемем, че тогава е имало население, като това дето Спартак го е организирал на въстание, и с него са се съюзили българите, също не е логично. Тия склави са били панонски славяни. Има доста неща да се изясняват, но няма как да стане това с римското право. Колкото до автохтонния народ, не робувам на никакви теории, както бях обвинен. През Балканите е минавал кой ли не. Едни са оставали, други са си заминавали. Просто след Аспарух за населението от Карпатите до Цариград се говори само като за българи, ромеи и склави. А в един момент, даже и склавите изчезват или по-скоро остават само в Панония. От аналите на Анастасий Библиотекар за VІІІ Вселенски събор се вижда, че когато се е говорело за двата Епира, Тесалия и Дардания, и византийци и римляни без спорове са приели, че „тая страна сега се нарича България по тия българи”. Т. е. още тогава е важал принципа: не е важно от кой етнос си, а към коя общност (държавност) принадлежиш. Иначе сред тези „българи” е имало траки, римляни, келти, хуни, готи, гърци, арменци, даки, авари, хазари... При подписването на 30 годишния мирен договор в 815 г. между Омуртаг и Лъв V са разменени пленници и от двете страни. Крум пък е депортирал 12000 души от Одринско в Бесарабия. Папа Николай І отговаря на въпрос на българите, как да се отнасят с робите. Склавите фигурират в два стъробългарски надписа от времето на Омуртаг и както стана дума по-горе, това са „славяните”, които още не са станали българи. Тези пък „славяни” са били всякакви етноси, които не са били нито гърци, нито римляни. (Темата за "склавите" трябва основно да се проучи. Не върви сякаш елементарният превод "склави=славяни"). Интересно защо не са го кръстили „Вулгаро”? Пък и кръстили университет на българите, а не да речем затвор. Тук нещата са сериозни. Дайте като ще спорим за история, да ползваме исторически извори. В писмото на папа Николай І до Констанцкия епископ Соломон от 864 г. е отбелязано rex Vulgarorum (цар на Българите). Почти по същото време, в Бертинските анали за 866 г. е отбелязано rex Bulgarorum. Излиза или че папата е нарекъл българският цар - „цар на простаците”, или тогава в 864 г. не е знаел, че тая народност там на изток се казват Bulgarorum. После в „Отговори по допитванията на българите” папата се е поправил. Като ще си играем на думи, нека да кажем, че rex Vulgarorum, може да се преведе и като „цар на народите”, тъй като vulgus, нали означава „народ”. Папата в средата на ІХ в. не е знаел, как се наричаме, защото или още не е започнал да казва на всички езици „Христос Възкресе” (то тогава тоя израз не е съществувал още) или не бил наясно що са това българите, защото не сме били още кръстени. Но обикновените немски монаси са били по-наясно. Най-логично е папските чиновници да са заели думата „българи” от гръцки текстове и да са се объркали с буквата „бета”. То така и някой средновековен българин-преводач се е объркал и е помислил, че EVROPA е латинска дума и я е превел ЕВРОПА. Но гърците са ползвали V като ЮПСИЛОН (дано да не бъркам). Затова сега на европейците ще обясняваме, че на кирилица тяхната валута се нарича ЕВРО. И така ще го напишем с букви на кирилица. Но буквите в думата са главни, гръцки. И гърците ще си четат ЕБРО, а западняците ИЙБПОУ. Така, че Никито Василев от сега да помисли да сложи и едно „сir” в скоби. Иначе и сега на банкнотите пише на гръцки ЕУРО и ако си бяхме спазили граматическите правила да взаимстваме чуждите думи по правоговор, сега трябваше да си казваме ЕУРО. (Не съм чувал какво казва по този въпрос Борислав Георгиев). Изкривявал ни се езика, казва Василев. Да видим като отидеш на запад и им кажеш ЕВРО, дали ще те разберат за какво става дума. Е, на това му викат „вулгаризация”. В случая тя е и българска. Я по-добре да не го четем на гръцки. По-горе се видя как папата не го е разбрал, добре, та ние ли. От всички думи за „власи” - Wlachen, Vlachen, Wlachi, Vlasi, Valx, Wallachians, Valachos, Vlachos, Olah, Ulah, Blahoi - само последната МОЖЕ да се прочете като блахи. Ама те гърците са писали и България с „бета”. Навремето имаше един израелски политик, казваше се Абба Еван. Ний му казвахме тъй. А по-запознатите информираха, че в Израел не го произнасяли с „в”, а с „б”, но и израелците пишели двете букви с една. Защо ние сме приели „в”-то е ясно, нали. Същото бе и с генералния секретар на Комунистическата партия на САЩ, познат у нас като Гюс Хол. На английски се пишеше Gus. Познайте сами, как са му казвали американците.

Латинската дума "склави" означава слуги, често роби. Така след VI в. в римските хроники са били наричани презрително остатъците от населението на разбития Хунски съюз. Както показах по-рано, в Гърция на робите са викали „тон”. В 1532 г. хърватина Винко Прибоевич от остров Хвар, издава във Венеция книгата си „Слово за произхода на увенчаните със слава славяни”, която търси идеологическа формула, за да оглави „славянското” множество, изгубило държавната си независимост при падането на българското и сръбското царство. След това Мавро Орбини написва „Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони – история, в която се виждат произходът на почти всички народи, говорещи славянски език.” От там насетне славяните са ясни – тези които говорят едно слово. Никакви сервитьори няма тука, нито детегледачки, които изхвърлят всичко, което е в коритото. От тия двамата – Прибоевич и Орбини тръгва панславизма, но това е друга тема. Вижда се, че в древността „склавони-скиавони” е била събирателна, макар и презрителна, но не прецизирана дума за тези, дето не са били римляни или гърци. Славяни пък е опит, разни народи да минат под един знаменател. Оттам и Васил Златарски е станал жертва, защото неправилно е превел Чаталарския надпис. В него Омуртаг обяснява, че е издигнал крепост срещу „гърците и склавоните”. Златарски обаче превежда „склавони” – „славяни” и прави заключение, колко ги е мразил Омуртаг славяните. А Омуртаг под склавони е имал предвид населяващите Тракия и Македония, които не са били нито гърци, нито българи. Днес македонците се опитват да се изкарат склавони. Няма в латинско-българския речник дума slave. Няма и в австрийския, т. е. немския език. В немско-българския речник slawe си е славянин. „Славянин” е дума измислена в 1532 г. от Винко Прибоевич!

Пълен провал! Правя опит с прикачване: rob_i_slavjanin.doc

Дотолкова, доколкото и аз тепърва смятам да се запозная по-подробно с тези славяни, славини, склави и прочие, тъй като мисля, че техните наименования се бъркат в някои наши преводи на гръцките извори, ще споделя наблюденията си, че в гръцките извори „роб” и „славянин” са различни понятия. 28-те килобайта, които отпуска администрацията, не ми дават възможност да се обоснова директно, тъй като изворовият материал, достъпен в интернет е сканиран. Направих си труда да извадя само едно изречение в паралелен текст на гръцки и български език и въпреки че го компресирах, то излезе 36 кв. Затова ще се опитам да насоча вниманието, като глухонемите. В ГИБИ V е поместена „Новела на император Йоан Цимисхий относно комеркиона (митото) върху заловените роби” . В нея за роб е използвана гръцката дума  (тон). Ето адресите за проверка 236.gif 237.gif 238.gif . За славяните в ГИБИ ІV, в хрониката на Йосиф Генезий има текст: „Славянин – военачалник на тема Опсикион”. Славянин в гръцкия текст е „De Slavo”. Адрес за проверка GIBI_IV_p335.gif . С това римско право да не стане така, че с водата да изхвърлим бебето. (Съжалявам, ако не излезе на гръцки "роб".)

И днес не е изгубила давност и продължава да се поддържа като официална тезата на проф. Васил Златарски за съвместните действия в 862 г. на Византия и Велика Моравия, в противовес на създадения тогава военен съюз между България и Немското кралство. Тази теза е необходима на Златарски, за да обоснове историята си за покръстването на българите, в която основен момент е походът на византийския император Михаил ІІІ срещу България в 864 г. Вследствие на тази заплаха българите били принудени да се покръстят, като приемат християнството от Цариградската църква. Според професора, подтик за византийското настъпление към България дал именно Ростислав, който „насъскал” Михаил ІІІ по начин, можещ да се определи също като „византийски”. Поне така изглеждат в подтекст нещата представени от Васил Златарски. По-късно тезата за съвместните действия срещу България е доразвита от Петър Петров и Васил Гюзелев до обобщението, че в 863 г. вече е съществувала могъща коалиция на Византия, Велика Моравия, Хърватия и Сърбия срещу България. Накратко логиката на Васил Златарски е следната: В 861 или 862 г. Борис І се съюзява с Людовик Немски за общи действия срещу Велика Моравия. Князът и Ростислав в 862 г. търси помощта на Византия, като отправя молба до византийския император Михаил ІІІ, да изпрати във Велика Моравия проповедници, които да обясняват на техния славянски език християнското вероучение и по този начин страната да стане независима в църковно отношение от Германия. Едновременно с това Ростислав известява византийския император за българо-немския съюз и поисква помощ от Византия и срещу българите. Пратениците на Велика Моравия съобщават за обещанието на българския княз да приеме християнството от Римската църква с подкрепата на немския крал и немското духовенство. За да осуети плановете на Борис за католическата християнизация на България, и по този начин да бъде отстранена тя като съюзник на Людовик и проводник на интересите на папата на Балканския полуостров, в 864 г. Византия организира поход срещу България и българите са принудени да се покръстят под егидата на Цариградската църква. За потвърждение на тази си историческа версия, която днес се приема като реално случила се и както бе казано - лежи в основата на официалната история на покръстването на българите, В. Златарски на практика се опира на едно единствено безспорно събитие: провеждането на църковно-славянската мисия на пратениците на Михаил ІІІ - Кирил и Методий, във велика Моравия . Всичко останало в интерпретацията на предисторията и самата история за съвместните действия на Велика Моравия и Византия, включително и на сформирането на българо-немски военен съюз, е изведено в характерния за проф. Златарски стил, да създава факти от преднамерено подбрани и тенденциозно подредени предположения, които се приемат априори. И не само това – в логиката на Златарски, изнасянето на спорните факти и тълкуването им, има съществени пропуски и неверни заключения. Васил Златарски извежда „факта” за съюза между Ростислав и Михаил ІІІ, и свързва с породените от него сетнини за България, чрез три взаимосвързани постулата. Четем и коментираме „История на българската държава през средните векове” (изд. 1971 г. ), том 1 , част 2, с. 41-44. І. България и Немското кралство сключват военен съюз срещу Велика Моравия в 861-862 г. 1. Васил Златарски разказва, че синът на Людовик – Карломан, искал да бъде независим владетел, като се провъзгласи за баварски крал. Затова сключил съюз с моравския княз Ростислав, „като предполагал* да намери в него и помощник за осъществяване на своите властолюбиви стремежи”. Людовик, „който не е могъл да не знае за действията на сина си”, за да се противопостави и на него и на Ростислав, който пък „му внушавал немалък страх”, потърсил съюза на българския княз. Борис „се отзовал с готовност, защото сам очевидно се опасявал от засилилия се моравски княз”. За всичко това Златарски не привежда никакви реални доводи, а ги съчинява („внушава немалък страх” и „отзовал се с готовност”, не може да ги измисли и Фани Попова, ), като въпреки недомлъвките, кое е истина и кое не, не е можал да мине без да не включи думи и фрази, като „предполагал”, „не е могъл да не знае" , които издават явната огромна липса на конкретни факти при съчиняването на цялата история. Това „очевидно”, си го е виждал само Златарски. ( * . Думите и изразите с курсив, открояват изреченията, в които не се излагат реални факти, а се правят предположения). 2. По-нататък В. Златарски продължава изложението си с интерпретация на Фулденските анали (всъщност и горното начало е изведено от там), като или не е разбрал какво пише в тях или ги претворява манипулативно. Може би и затова е цитирал извън контекста само една фраза от тези анали: „quasi Rastizen, Marahensium Sclavorum ducem, cum auxilio Bulgarorum ab oriente venientium... domaturus” – „да усмири княза на моравските славяни Ростислав, с помощта на българи, които идвали от изток”. И върху този текст изгражда измислената си история, като преиначава оригиналната. В. Златарски твърди, че въпреки предупрежденията, които отправил Людовик към Карломан, последният продължавал „да се сношава с моравския княз” . Тогава Людовик обявил война на сина си и неговия съюзник, в която взели непосредствено участие и българите през пролетта на 863 г. като съюзници на немския крал. „Няма съмнение, - пише професорът - че тоя съюз между Людовик и Борис бил сключен не в 863 г., защото българите се намирали в поход вече през пролетта, а по-рано, и то ако не в 861 г. след първия бунт на Карломан, когато Людовик се намирал в най-стеснено положение, най-късно през 862 г., след като Карломан временно се отказал от плановете си против баща си и когато Людовик вече замислял да почне открита борба с Ростислав. Какви са били условията на тоя съюз, не е известно, но едва ли ще бъде грешка, ако допуснем, че главната прицелна точка бил тука пак Ростислав, който несъмнено е бил представен като еднакво опасен за двете съседни държави. Но тоя план не можал да се осъществи, защото новата измяна на Карломан в 863 г. отвлякла вниманието на Людовик от Ростислав, още повече, че и последният не оказал никаква помощ в това време на Карломан”. Според Фулденските анали обаче, синът Карломан бил лъжливо обвинен в големи престъпления и затова Людовик искал да го лиши от заеманата от него длъжност на управител на Каринтия. За да заблуди сина си в намеренията си, немскияг крал събрал войска, уж за да нападне великоморавския княз Ростислав, а всъщност тръгнал към уплашения Карломан, който се укрепил в Каринтия. Текстът в ЛИБИ, т. 2, с. 44 е: „Между това кралят събрал войска под предлог, както се говорело, да усмири княза на моравските славяни – Растиц (Ростислав) с помощта на българи, които идвали от изток, а в действителност се придвижил към Каринтия, за да залови сина си”. Доста странна е тази история: защо немският крал трябва да предприема заблуждаващи действия, в които са намесени моравски славяни и българи, и така домашният конфликт е изведен на международно ниво? Има и друг любопитен въпрос: знае ли ли са предварително „българите дошли от изток”, с кого ще се бият – с моравските славяни или с немците на Карломан? Отговори на тези въпроси засега не са дадени, то и въпросите не са задавани. В. Златарски обаче, не се занимава с това, а както се видя по-горе, направо изопачава съдържанието на Фулденските летописи. От оригиналният и пълен текст във Фулденските летописи се вижда, че никакви планове на Карломан срещу баща му – немския крал, е нямало. Бил е несправедливо обвинен. А „намеренията” на Людовик да нападне Ростислав са били блъф. И тези „българи дошли от изток”, вероятно също са били слух, част от заблуждаващите действия на немския крал (след като първата част на изречението била измислица, защо втората да е истина). Дори и да е имало „българи дошли от изток”, най-вероятно те да са били като „италийците”, които са помагали на Теодор Комнин – т. е. наемници. И зад тях не е стоял българския княз, т. е. „дошлите” (а не изпратените в помощ) не са представлявали официалната власт в България. Тук най-важен е аспектът: воювала ли е България срещу Моравия? Защото никъде в източниците, засягащи въпроса, не се споменава за български крал, още по-малко той да е бил заплаха за Велика Моравия. Но Златарски, тълкувайки описания в немските анали като вътрешнодържавен и отчасти семеен конфликт, определено намесва в него Велика Моравия и България и го прави международен с нелицеприятен за България оттенък – българите отишли в Германия, да се бият срещу Моравия. (Конфликтът между Карломан и Людовик в 863 г. е бил явно буря в чаша вода, защото немския владетел в 864 – 865 г., вероятно след като е разбрал, че синът му е лъжливо набеден, го прави крал на Бавария). 3. Вместо да спре слабите си логически упражнения до тук и да се откаже от търсенето на мними доказателства, че България и Немското кралство са сключили военен съюз срещу Велика Моравия най-късно в 862 г., В. Златарски заключава: „Още тогава, в началото на 863 г. при усмирението на Карломан, било е вероятно уговорено с Борис за съвместни военни действия, вече специално насочени против Ростислав, за през следната 864 г.” С това констативно предположение Златарски ни казва, че ни е избудалкал. Преди това както видяхме, коментирайки съюза, насочен срещу Карломан, но и срещу Велика Моравия, като сключен, „ако не в 861, най-късно в 862 г.” той пише, че не са известни условията на договора между Людовик и Борис, но несъмнено, той бил насочен срещу „опасния” Ростислав. Сега изведнъж Златарски ни казва, че едва в началото на 863 г. вероятно вече ще се уговаря нещо конкретно за действия срещу Велика Моравия. 4. Само, че и това не е последната дума на професора, защото той веднага ни сервира вече истински подробен цитат от отговорите на папа Николай І от началото на 864 г. на запитване на Людовик Немски, отправено от епископа на Констанц. В който цитат се казва: „Понеже ти известяваш, че верният крал (Людовик – б.м.) има намерение да отиде в Тулна и там да закрепи мира с българския крал и да принуди Ростислав волю-неволю да се покори и т.н.”. (Същият текст според ЛИБИ, т. 2, с. 62 е: „Понеже ни съобщават, че верният крал (Людовик) имал намерение да дойде в Тулина (дн. Тулн), а после да сключи мир с царя на българите и да подчини доброволно или насила Ростислав и т.н.”). Каква излиза тя? Не в 861, нито в 862 или 863 г., а едва в 864 г., Людовик изявил намерение да закрепва - не съюза си с българския крал, а мира с него! Ерго, никакъв военен съюз дотогава не е имало между Людовик и Борис срещу Велика Моравия, а се е предвиждало тепърва сключване или закрепване на мирен договор между двамата владетели. И инициативата за мира е поета от немския крал, за да може той спокойно (волю-неволю според В. З.) да се разправи с Ростислав, без българско участие. Че нали според Златарски, Людовик вече е имал на своя страна България, защо му е трябвало да иска мир от нея? При тази ситуация съвсем се компрометира сведението, за официалното участие на българите в „усмиряването” на Карломан: как така съюзници, водят съвместна война и чак после сключват мир помежду си? 5. От изнесеното до тук се вижда, че фактически цялата история на В. Златарски за създаване на българо-немски съюз е скалъпена и затова е неубедителна. В автентичният, напълно ясен като произход и посочени в него лица документ – писмото на папата от началото на 864 г., съвсем определено се казва: „и след това да затвърди мира с краля на българите”. Вместо да се разпростира във въображаеми фикции, Златарски по-скоро логично е могъл да свърже съдържанието на писмото със своето известие, изложено в по-предишна страница на книгата си (с. 36), в което известие се казва, че в 853 г. Людовик Немски разбил дотогавашния съюз между Ростислав и Борис, и принудил последния да сключи мир с него. 864-та година е било времето, този съюз да бъде потвърден (затвърден), ако е бил десетгодишен. Макар че дали е имало мир между България и Германия след 853, също не е доказано, а пак е предположение на Златарски. По-скоро изглежда, че България през цялото време е била на страната на Велика Моравия и Людовик потърсил не съюз с България, а мир – поне да не му пречи, когато се разправя с Ростислав. Какъв немско-български съюз е можело да има в 862 г., когато дори папата в отговора си на Людовик от 864 г. очаква с нетърпение и надежда начинанието му, да сключи тъй нужния за разправата с Ростислав мир с българския княз, и благославя горещо: „ние молим всемогъщия бог...да насочва добре пътя му и Людовик да се завърне с мир и радост в страната си”! 6. Без да му мисли, Васил Златарски изкарва Борис и България, като политически противници на Велика Моравия. По-късно П. Петров и В. Гюзелев доразвиват тезата за военен съюз между Людовик и Борис и очертават нещо като средновековна Балканска война. Според двамата историци българо-немският съюз е бил насочен срещу могъща коалиция на Византия, Велика Моравия, Сърбия, Хърватия и разбунтувалия се син на Людовик Карломан. В подкрепа на това твърдение те посочват две сведения на Константин VІІ Багренородни за военни действия на българите срещу Сърбия и Хърватия. Макар в извора да не е посочено точно, кога са водени тези военни действия, Петров и Гюзелев ги поставят в 863 г. и схващат българското нахлуване на Запад като по-нататъшно изпълнение по договора с Людовик. Напоследък някои историци излизат с мнение, че конфликтът със Сърбия е бил в 870 г. Договор с военна насоченост между България и Германия в 862 г. очевидно не е имало. Както се видя, неумелият да разсъждава логично Васил Златарски, след много предположения, допускания и ред подобни, сам накрая е намерил най-точния извор, слагащ чертата на всички спорове. Нито той, нито последователите на Васил Златарски обаче, са разбрали за какво иде реч. ІІ. Людовик предлага на Борис да приеме християнството с помощта на немското духовенство Преди да премине конкретно към темата за военните аспекти във взаимодействията между Велика Моравия и Византия в 862 г., Васил Златарски подготвя почвата и с фриволен – несъобразен по време коментар на другия момент, на който набляга Людовик преди да подпише (или да продължи вече подписания) мир с българския княз и който момент е основен за Златарски в развиването на тезата му за похода на Михаил ІІІ срещу България. 1. „Наред с чисто политическите условия при сключването на споменатия съюз на Борис било предложено от Людовик да приеме християнството” – пише Златарски. И пояснява: „Констанският епископ Саломон I, който по поръка на Людовик дохождал през месец май 864 г. в Рим, съобщил на папа Николай I между другото и това, че Людовик се надява, какво “сам българският крал иска да се обърне във вярата”. Тук Златарски привежда сведението от Латинската патрология, което в ЛИБИ, т. 2, с. 62 е: „Но понеже казваш, че твърде преданият на Христа крал (Людовик) се надявал, че самият цар на българите желаел да се покръсти и т.н.”). Логичното предположение тук е, че Людовик действително може да е имал намерения да предложи в договора за мир с българския княз да има клауза, че последният ще стане съпричастен с християнството в Западна Европа. Но не e била сигурна реакцията на другата страна. Людовик само се надявал, че българския княз „сам” желае да се покръсти. Има един много важен момент в този и следващия латински документ: става дума за покръстване конкретно и само на българския княз! 2. За да засили акцента върху предстоящото взаимодействие между немския крал и българския княз при покръстването на последния, което взаимодействие Златарски счита, че е факт още от 862 г., професорът привежда и второто сведение, което съществува по въпроса за връзката „Людовик – покръстването на Борис”. „Ареймският архиепископ Хинкмар - пише Златарски - в Бертинските анали под същата 864 г., като споменава, че Людовик бързал да отиде на среща с българския хаган, говори за последния като за такъв, който вече обещал на краля да стане християнин. И тъй, ако в началото на 864 г. се говорело и писало, какво Людовик се надявал, че Борис ще изпълни обещанието си да приеме христянството, разбира се, от немското духовенство, то ясно е, че такова предложение било направено на Борис от Людовик при сключването на съюза в 861 г. или 862 г., а обещанието било дадено, ако не още тогава, то сигурно в началото на 863 г. при усмирението на Карломановия бунт.” Тук, като че ли В. Златарски е напипал връзката между предстоящото в 864 г. сключване на договора за мир (Златарски говори за съюзни отношения) и покръстването, но пак спекулирайки с годините, отнася идеята на Людовик за покръстването към по-ранна дата, тъй като на Златарски му трябва предложението за покръстването да е станало преди Ростислав да е изпратил мисията си до Михаил ІІІ. Голямата манипулация на професора е, че коментира приемането на християнството от българския княз, като обещано от последния още в 862 г., като се позовава на съобщението от Бертинските анали. А както се вижда от цитата от писмото на папата, в началото на 864 г. Людовик само се е надявал, че българският княз ще се покръсти. 3. Съобщението в Бертинските анали, на което В. Златарски с основание обръща внимание, но и го тълкува тенденциозно, е още по-странно и объркано и от Фулденските. Преводът му в ЛИБИ, т. 2, с. 287 гласи: „864 г. Германският крал Людовик потеглил с враждебни намерения срещу българския [княз], наричан Кагано (в превода е „хаган”, но в оригиналния латински текст думата е с главна буква – б.м.), който бил обещал да стане християнин. После в случай на успех, кралят възнамерявал да уреди Вендската марка”. В коментара в ЛИБИ към този текст се казва, че според едно от мненията (споделяно и от В. Златарски), Людовик не е имал враждебни намерения и че изразът, употребен в латинския текст hostiliter obviam alicui pergere не означавал „отивам на военен поход”, а „на мирна среща” (?!). В превода в ЛИБИ обаче било възприето другото мнение, за „враждебни намерения” и оттам за враждебни отношения между българи и немци. Бертинското съобщение в ЛИБИ даже е озаглавено „Людовик предприема поход (?) срещу българите”. Имало ли е тогава в 864 г. съюз България-Германия, след като според тълкуването на споменатия източник от някои историци, Людовик се отнасял враждебно към българите и даже организирал поход срещу тях? Според други историци пък Михаил ІІІ в същата година също организира поход срещу България, да я откъсне от съюза си с Германия? На кои историци да вярваме? Всъщност в Бертинските анали не се ли говори за същото, което визира папата в цитираният по-горе от Златарски негов отговор до епископа на Констанц на запитване на Людовик Немски? Професор Златарски е разделил това писмо на две части – едната за сключването на мир с българите, а другата за покръстването на българския княз. Но тези два цитата следват в оригинала един след друг (виж ЛИБИ т. 2, с. 62, така ги е посочил и Златарски в бележките си). Логично сведението в Бертинските анали може да се отнесе като по-късно допълнение към съдържанието на отговора на папата и да се разчете в смисъл, че Людовик е тръгнал на срещата за подписването на мир с българския княз враждебно настроен, защото последният е обещал да стане християнин, но после отказал? Или по-вероятно е да е отказал, без да е обещавал. И още нещо: изразът „в случай на успех” означава, че мисията на Людовик за покръстването на българския княз била под съмнение. 4. Внимателният анализ на всичко приведено от В. Златарски като факти показва, че в периода 861 – 864 г. няма никакви сериозни данни за съюзни отношения между Германия и България, и за конкретни ангажименти на българския княз с подкрепа на покръстването му от немското духовенство. Имало е очаквания и надежди от страна на немския крал Людовик и папа Николай І. Произволно тълкувайки единствените три сведения, които имаме за българо-немските отношения в 861-864 г., Васил Златарски сътворява огромната си манипулация за наличие на някакви верски причини за похода на Михаил ІІІ. Някак между другото, по-нататък на с. 49 Златарски ще признае: „Готвещият се в Тулна от страна на Людовик Немски съюз с Борис за през 864 г. против моравския княз Ростислав, за който съюз пратеникът на Людовик, констанският епископ Саломон, своевременно известил папата, па и архиепископ Хинкмар така също съобщава, не се състоял”. До с. 49 обаче, В. Златарски продължава да си сътворява своята „историйца”. Ето колко чинят историческата мисъл и достойнството на В. Златарски като историк! ІІІ. Ростислав, съзнателно или не, подтиква Византия да нападне България, за да я отклони от взаимодействието и с Немското кралство, изтъквайки пред Михаил ІІІ намеренията за покръстването на българите под егидата на Римската църква. 1. В началото професорът разказва познатата ни днес (приемаме за обективна) история, как в края на 862 г. Ростислав заедно с братанеца си Светополк изпратили в Цариград пратеници с молба до император Михаил III да изпрати във Велика Моравия проповедници, които да обяснят на техния — славянски език, християнското вероучение. „Целта, която гонел Ростислав, - пише Златарски, цитирайки Успенски - когато се обръщал към Византия с горната просба, се обяснява обикновено с това, че той, като издигнал Моравия до положение на политически самостойна държава, стремил се в същото време да я постави в същото положение и в църковно отношение и чрез това окончателно да премахне в държавата си немското влияние, защото Моравия се намирала в зависимост от посавския епископ, верен служител на Людовик Немски”. 2. Това са фактите, които не задоволяват В. Златарски и той влиза в познатото си русло на разсъждения, с предизвестен край. Четем продължението на горното: „Обаче едва ли ще трябва да изключваме в това обръщане на Ростислав към Византия всяко политическо значение пред вид на отношенията му към съседите. При опасното положение, което било създадено за Моравия и цялото среднодунавско славянство от съюза на Людовик с Борис, Ростислав покрай главната цел на обръщането си към Византия не ще да е пропуснал да обясни чрез своите пратеници на цариградското правителство какво зло очаквало Моравия, ако тоя съюз постигне целта си, и в силата на новите си близки отношения спрямо Византия да иска помощ против българите. В същото време пратениците му сигурно не са се забавили да съобщят в Цариград за главния резултат от съюза на българския княз с немския крал — за обещанието на Борис да приеме християнството от римската църква, респективно от немското духовенство”. Е, видяхме, че никакви обещания не е поемал българския княз към немския крал, ами последният е искал сключване на мир с България. И също се е надявал Людовик, българският княз да иска да се покръсти. Знаменателен тук е фактът, че Людовик така и не затвърдил мира с българския княз. А също и че никъде не става дума за покръстване на целия български народ, към каквато теза изведнъж преминава нататък В. Златарски. 3. В послеслова на третата история, базирана на интригантството на Ростислав, Васил Златарски все пак се опитва да намери някакъв реализъм, но пак с прийомите на „няма как да не е било тъй”. Все пак крайната му цел е да обоснове похода на Михаил ІІІ срещу България. „В Цариград не са могли да не подозират, че наистина политическият съюз на Борис с Людовик може да повлече подире си покръстването на българския народ (!) от римската църква, - хваща бика за рогата Златарски - и да не предвиждат сетнините от последното за Източната империя, ако би то да се осъществи, а особено за цариградската църква в борбата й с римския папа, който още в първото си писмо до император Михаил III изявявал своите църковни права върху всичките области на Балканския полуостров. И тъй самите интереси на Византия изисквали, щото тя да се притече на помощ на Ростислав, а за византийското правителство се явявало като необходимост да откъсне Борис от Людовик”. Това, че Михаил ІІІ се е притекъл на помощ на Велика Моравия, не се нуждае от доказателства – България е продължител на църковно-славянската мисия на Кирил и Методий. Но никаква необходимост не е намерил Михаил ІІІ да откъсва Борис, от един несъществуващ съюз. И нещо много важно - няма как пратениците на Ростислав в 862 г. да са казали на Михаил ІІІ, че българският княз е искал съдействие от Людовик, българският народ да приеме християнството от Римската църква. Вместо да препуска волно с фантазиите си, В. Златарски е трябвало да се съсредоточи повече върху цитираното от него, че „Людовик се надява, какво “сам българският крал иска да се обърне във вярата”. Ясно се вижда, че към началото на 864 г. Людовик „се надявал, че някой иска” (по-точната дума е желае), а в 862 г. Михаил ІІІ е бил отлично информиран, че работата вече била почти опечена! В. Златарски пише, че „всички тия планове на Людовик не останали неизвестни за Ростислав, който узнавал, както се види, чрез свои хора при кралския двор най-потайните кроежи на Людовик”. „Хората” на Ростислав явно трябва да са ходили на врачка, щом са узнали нещо, което и две години след това е било неизвестно, за тия дето уж са го намислили – да се покръсти Борис. А едва четири години по-късно ще се разбере, че той е обявил християнството за държавна религия в България и търси съдействие от Рим и Цариград. Всъщност Златарски, както стана вече дума, не е обърнал внимание, че във всички документи приведени от него се говори за „покръстване на българския княз”, а не за покръстване на българския народ. В отговора на папа Николай І на запитването на Людовик Немски, което бе разгледано по-горе, и което Златарски е разделил на две части, се казва и още нещо. Продължението след „твърде преданият на Христа крал (Людовик) се надявал, че самият цар на българите желаел да се покръсти” е: „и че мнозина от самите тях били станали християни”. Този момент е много важен за разбиране на цялата история с покръстването на българите: нито Византийската църква, нито Римската, са имали преди 866 г. намерение да покръстват българите - те самите са се кръщавали. Събитията, които наричаме „покръстването на българите”, са станали след като се е кръстил Борис и е обявил християнството за официална религия в българската държава, и най-вече след бунта на болярите. Тогава Борис е решил да създава Българска църква, като потърси помощ отвън и започват разприте между Рим и Цариград. Казано на тоталитарен език, теорията на проф. Васил Златарски по отношение на повдигнатите въпроси е реакционна и антиславянска. Продължението и с историята за похода на Михаил ІІІ срещу България я прави и пораженческа. Историкът Васил Златарски се е отнесъл провокативно към историята на четири държави: България, Велика Моравия, Германия и Византия.

Цитатът е от Продължителя на Теофан, книга четвърта. Сигурно го няма в ГИБИ, не съм гледал там, в Интернет е ужасно трудно да се ползва. Разбирам, че не е редно да го пускам на руски език, но темата не ме интересува и си спестих труда и времето с превода. Василий е Василий І Македонец, а Михаил - Михаил ІІІ: 43. Итак, царь вернулся, и поскольку сына у него не было, усыновил Василия, пожаловав ему сан магистра. Шло время, править государством Михаил был неспособен, сознавал свою простоту, к тому же стало известно, что из-за плохого ведения дел готовится возмущение и бунт сената, поэтому он возлагает на голову Василия вожделенную корону и в день праздника пятидесятницы, в месяце мае, двадцать шестого числа, четырнадцатого индикта провозглашает и представляет его царем в Великой церкви божьей мудрости. Кто этот Василий и как стал известен царю, расскажет посвященная ему история. Теперь же, удостоившись царского величия, он принялся за государственные дела, устранился от ежедневных ристаний и состязаний, а также от гнусностей гнуснейшего патриарха Грила, коими безмерно наслаждался Михаил. 44. Как говорится, все приедается, и гнусное и естественное, лучший тому учитель- опыт. Однако Михаилу, тогдашнему властителю, как утверждают, не приедались ни ристалища, ни пьянство, ни гнусности. Василий пытался было ему помешать, отвлечь от подобных занятий, увещевал царя, выставлял и рисовал его взору ненависть граждан, проклятия иереев, возмущение синклита, но лишь навлек на себя зависть и прослыл приемный сын не другом ему, а ненавистным врагом. Вот почему приблизил вскоре Михаил одного человека, в то время гребца царского дромона (звали его Василикин и был он братом того самого Капногена, что вторично получил сан эпарха), одел его в пурпур, водрузил на голову диадему, обул в башмаки-знак царской власти, вывел за руку к синклиту и сказал, что давно следовало мне представить этого мужа в столь сиятельном уборе: И вид, достойный владыки, И венец для него будто создан Все говорит нам о власти. И лучше бы мне его сделать царем вместо Василия. Раскаялся я, что его поставил на царство. Таково начало его падения. Эти речи, дойдя до слушателей, ввергли всех в изумление и великое оцепенение, ибо будто мифических гигантов чуть ли не ежедневно порождал он на свет "посеянных" царей. Возросла и, словно пламя, еще сильней загорелась с тех пор ненависть к Василию, а пищей и причиной ее было, что не желал он вместе с ними предаться погибели и разделить их разнузданные удовольствия. Михаил же от пьянства и вина нередко впадал в такое безумие, что в тот момент велел творить всякие ужасы и хуже ужасов: приказывал одному отрубить уши, другому-нос, третьему-голову. Если бы не находились такие, кто из жалости оставлял без внимания приказы и откладывал исполнения на завтра в надежде на их отмену и раскаяние Михаила (а оно обычно наступало), никого бы уже не осталось в живых из царского окружения. Едва не погиб сам Василий, не раз становившийся игрушкой в хмельном застолье царя. Он, однако, терпел и ждал, надеясь, что рано или поздно посетит раскаяние этого человека. Но ни в каком случае не мог царь, согнутый, словно колесничное колесо еще в детском возрасте, снова начать двигаться прямой дорогой. И вот составили против Василия заговор посерьезнее: на охоте один из оруженосцев должен был метнуть копье, по видимости в зверя, а на деле в Василия. Это поведал и подтвердил в смертный свой час человек, получивший приказ и пустивший копье. Да он и метнул копье согласно приказу, но промахнулся. Так был спасен поправшим смерть Богом от близкой смерти Василий. Все это стало известным и отточило меч на царя. И вот дабы не был заколот Василий, как незадолго до того кесарь, а еще раньше Феоктист, то ли по решению синклита, то ли по воле друзей Василия (и им грозила такая же смерть), закалывают Михаила царские стражники во дворце святого великомученика Мамы в сентябре месяце, двадцать четвертого числа, первого индикта, года 6376, в третьем часу ночи. Процарствовал он вместе со своей матерью Феодорой четырнадцать лет, а единолично- одиннадцать, а позже совместно с Василием один год и три месяца.

Нищо не е пропуснал Константин Багренородни, но ти Галахад четеш ГИБИ, а там има само нещата свързани с България. В Продължителя на Теофан цялата глава V е с историята на Василий Македонец. Състои се от 102 пасажа. А в ГИБИ са публикувани три ли, четири ли, нещо такова. А защо има само толкова малко написано за връзките на Василий с българите, е ясно. Като изключим двете години, прекарани в Плиска като малък и борбата с българина, други контакти император Василиий не е имал с българите. Направи проучване дали не е бил български агент баща му, макар че той почива докато Василий е още юноша.