К.ГЕРБОВ

В том 1, част 1, с. 375 на „История на българската държава” Васил Златарски прави равносметка на преселванията по времето на Крум: „През времето на походите си в Тракия и към Цариград той откарвал в плен големи маси от тамошното население и ги заселил в разни части на държавата си. Така след превземането на Девелт в 812 г. той преселил жителите на града заедно с епископа им Георги на българска територия. В 813 г. след завладяването на Одрин той откарал от жителите на града и околностите му до 10 хиляди души освен жените начело с одринския митрополит Мануил и ги поселил в отвъддунавска България по североизточните граници на държавата. През зимата 813/814 г. били отведени в България като пленници от околностите на Аркадиопол до 50 хиляди души мъже, жени и деца, без да се посочва мястото на тяхното поселение”. На с. 357-358 Златарски коментира по-подробно второто преселение: „След превземането на Одрин Крум откарал в плен голямо количество хора от жителите на града и околностите му, което възлизало до 10 хиляди души освен жените, в числото на които били одринският митрополит Мануил, родителите на бъдещия византийски император Василий Македонец заедно с него, който тогава бил още дете-годиначе... Тия пленници били отведени със семействата и цялата им покъщнина и били компактно поселени от Крум „в България отвъд Дунав”, т. е. в българските владения на север от Дунав, и то близо до устието на тая река, защото по-сетне в края на 837 г., когато тия пленници намислили да се върнат в отечеството си, те се покачили на изпратената от Цариград флота нейде при устието на Дунав, дето последната ги чакала, следователно пленниците били настанени нейде в Южна Бесарабия между р. Серет и Днестър, с други думи, по североизточните граници на държавата. В новото си отечество, което получило името „Македония”, самите пленници се наричали „македонци” по името на родното им място — Македонската тема”. Проф. В. Златарски сочи, че е взел горните сведения от Продължителя на Теофан и Лъв Граматик. Вижда се обаче, че историята разказана от Лъв Граматик не е свързана с Василий, въпреки заявеното в началото и. Гъркът се е объркал, често им се случва. По нататък в текста за съдбата на изселените не се споменава нищо за Василий, тъй като той не е изпратен зад Дунава. По съдържателна е историята на Продължителя на Теофан, но тя не е така, както я представя Галахад. Според Продължителя, Крум отвел „в България” (!) всички жители на завладения Адрианопол, заедно с митрополита им Мануил. „С другите били отведени в българската земя също и родителите на Василий заедно с него, който бил още пеленаче”. Тук въобще не става дума за отвеждане в Бесарабия, където Златарски предполага, че са били преселени „македонците” и както е според разказа на Лъв Граматик. Продължителят пише, че приемникът на Крум - Омуртаг, след като не успял да убеди пленниците да се отрекат от християнската вяра, убил архиепископ Михаил. „След това бог се смилил над своя народ – пише пак там – и му дал възможност да напусне страната (защото владетелят на българите, като не можел да се бори продължително време против ромейските войски, отново склонил да се подчини). Когато християнският народ, който щял да бъде пуснат (да се върне) в собствената си земя, бил заведен при владетеля, той видял детето Василий, с благородно лице, любезно усмихнато да подскача наоколо, привлякъл го при себе си и му дал чудно голяма ябълка.” Васил Златарски, подведен от Лъв Граматик, пак е изпаднал в неглижерно състояние: подминава от свои си съображения уточненията в Продължителя, пропуска да отбележи важния момент с освобождаването на византийските пленници и бъдещия император Василий, и създава поредната каша. Както посочих, на с. 357-358 Златарски пише, че одринският митрополит Мануил и родителите на бъдещия византийски император Василий Македонец били поселени от Крум „в България отвъд Дунав” и се върнали по родните си места в 837 г. А на с. 377 пък четем, че след смъртта на Крум начело на започналите гонения на християните застанал Диценг и той предал на мъченическа смърт одринския митрополит Мануил. Пита се: Диценг ли е ходил в Бесарабия да накаже Мануил или са довели митрополита в Плиска? И на колко години е бил плененият от Крум Василий, когато го освобождават в 837 г. ? Може би това последното е смутило професора Златарски да посочи, какво е писал Продължителят на Теофан, защото в неговата хроника ясно е отбелязано, че при освобождаването си Василий бил дете, а според изчисленията на Златарски той трябвало да е на 25 години. Ако пък Василий е бил освободен по времето на Михаил, той вече трябва да е бил пенсионер. Затова и Лъв Граматик забравя да го отбележи сред завърналите се „македонци”, а Златарски отново пропуска да посочи, какво е писал Лъв за времето на освобождаване на заточените „македонци”. Тя цялата тая история с „Македония” в българските земи, намирисва на нещо пак скалъпено от гърците. След като Аркадиопол (Люле Бургас) и Одрин ги изкарват, че са били в Македония, тогава къде е била Тракия? Семейството на Василий Македонец в 813 г. е отведено не в Бесарабия, а в България (изглежда и в самата Плиска) вероятно в група от по-представителни личности, какъвто е бил одринския митрополит. Пуснато е при подписването на 30 годишния мирен договор между Лъв V и Омуртаг в 815 г. Същата история за Василий, взета от Продължителя на Теофан, е разказана и в хрониката на Кедрин-Скилица. В „Миниатюрите от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица” на Атанас Бажков даже има и миниатюра с Омуртаг и малкия Василий. Голямата ябълка според изкуствоведа, била символ на императорската власт. Изглежда на Василий Македонец или по скоро Тракиец, му е харесала България и затова не е искал да я напада. Както се казва: „хубав край - хубави хора!”. А и случката с Василий също е с хубав край. Съжалявам, че не мога да ви покажа миниатюрата, но с 28, 6 кв мога само да ви изпратя много поздрави.

1. Във „Формиране на старобългарската култура” и „Съкровището от Над Сент Миклош” Станчо Ваклинов не пише, че трилистниците са били герб на Аспарух. Това си е характерна византийска украса – палмета, клонче от финикова палма. На конната апликация от Ак калан, което е до Цариград (какво прави Аспарух там?), и която е същата като показаната в студията на ил. 8 (в средата), даже се виждат и фурмите. Това си е типичен орнамент от Двуречието и се прилага за декорация и във Византия и в Предна Азия. За тази апликация Ваклинов конкретно пише: „Всички ателиета, които са произвеждали коланни гарнитури, са повтаряли византийските образци, съобразявайки се с вкусовете на своите клиенти в степите и с устройството на коланите и снаряженията на воините у всеки народ”. („Формиране на...”, с. 143) (виж по-подробно в прикачения файл) palmeta.doc Проучвателите на българската култура по традиция се пишат големи патриоти и всичко намерено, където е стъпвал български крак го приписват на българите. Така и този вид палмета (защото има и друг, като ветрило) ни се предлага като „прабългарска палмета”. Че е чисто българска трябва да се докаже. Но пък „герб на Аспарух”? Това, че геометрията на апликациите от Ак калан прилача на герб, защото е във формата на щит, не означава сходство с хералдичния герб, който се формира в Западна Европа в Х в. Има и кръгли и правоъгълни апликации. Диадемата пък от Преслав е от обърнати щитове (?). 2. Може ли един „кан” да бъде християнин? Не е ли участвал в езическите обреди на племето, на които гърците така се възмущават? По времето на Омуртаг са клали християните, а при Борис – езичниците. По Канаспарухово време излиза пък, че шаманът коли гълъб и предсказва по сърцето му, а канът се кръсти! Та в християнската религия гълъбът е символ на Светия дух. Поне ги наричайте тези „кан-ханове” архонти, те и така сами са се написали в надписите около Мадарския конник. Византийците също са наричали българските владетели архонти. Откъде сега излезе този „Докс”? В монограмите на Кубрат някои откриват думата „патрикий”. Май българите освен притежатели на всички съкровища около западния бряг на Черно море, са притежавали и всички възможни владетелски титли. Този „кан Еспор” езичник ли е бил или правоверен християнин? Като е бил християнин, защо са го изгорили? Това не е християнски обичай. Излиза, че кръстът върху орела е бил за погребания с него, елемент на декорация. Да не би пък изгарянето да е било за наказание, както в средните векове? „Всички вещи са смесени – български, печенежки, славянски, византийски”. Това означава, че погребаният действително е бил номад, а номадите са били грабители – печези, кумани и пр. „Колекцията” от 1600-те предмета е събирана с години, както съкровището от Наги сент Миклош. Орелът е бил на някой истински християнин, а гробът на езичник. От тук трябва да се тръгне, за да се реши въпроса с гроба във Вознесенка. Орелът очевидно е плячка. И кръстът върху него е поставен от предишният собственик. Надписът в монограма не е задължително да бъде нещо като „ex libris”. Името на притежателят фигурира най-вече при пръстените. На реверса на печата на Тервел има подобен монограм, за който твърдят, че бил на св. Богородица. Ако разчетем монограма на орела отляво надясно и отгоре надолу, действително излиза името „Петро”. И ако този орел е бил на някоя гръцка войскова формация, то логично е надписът да се чете като „Св. Петър” - единият от основателите на Римската църква, която по това време е била една. Никъде обаче в монограма не се вижда ясно очертана буквата „С”, която я има и при Еспор, Испор, Есперих, Исперих, Аспарух. А защо никой не чете и буквата над кръста, която е гръцко „У” - в пръстените на Кубрат я четат. Аз например чета монограма като Еуроп – Европа (виж илюстрацията в прикачения файл) orel.pdf Твърденията че един прочел правилно монограма пък друг не, и особено „голямото доказателство”, че “понякога монограмите трудно се поддават на интерпретация, тъй като буквите им често са замаскирани, поставени в обратен ред, или начертани само отчасти така, че често е необходимо голямо умение да се разгадаят имената, скрити в тях...”, означава пълно безсилие да се застане твърдо зад някаква убедителна позиция.

Е изложих я, ама няма кой да я прочете. Само повторение на дрънканиците.

Почти всички, взели отношение към погребенията в църквата „Св. 40 мъченици”, застават зад мнението, че тя е фамилна гробница-мавзолей на царската династия Асеневци. Някои даже конкретизират, че там са погребани цар Йоан Асен (Иван Асен ІІ) и двете му съпруги. Което подхранва версията, че гроб 39 не е на цар Калоян, защото е било редно, след построяването на църквата от Йоан Асен (така погрешно се разчита надписа му в същата църква), той да внесе в нея останките на погребания преди двадесет и три години свой чичо и предшественик на търновския царски престол. Ако обаче се прецизират съществуващите твърдения за царските погребения в „църквата - гробница на Асеневци”, то излиза, че тя не е на цялата фамилна династия, а частна – само на семейството на цар Йоан Асен, който още преживе е разпределил, къде да бъде погребан той и къде съпругите му. Даже е знаел, че ще има две съпруги и за втората е запазил по-почетното място в църквата. Някак непредвидено сякаш е дошло погребението на неговия приятел Растко Неман – първия сръбски архиепископ Сава, обявен след смъртта му за светец. Ако се погледне плана на днешната обновена църква с гробовете в нея, ще се види, че според изказваните предположения, почетните места до южните стени в притвора и наоса са заети от гробовете на Йоан Асен и съпругите му (някой е сбъркал, като е приел, че гробът на св. Сава е до южната стена на притвора ). Но в посочения план има още три гроба. А в един момент е изградена нетрадиционната за една църква пристройка в западната и част, която изцяло е изпълнена с гробове. Има ли някаква логика във всичките тези погребения? Или някои са нарушили идеята за царственост на „царската църква”, както я нарича Патриарх Евтимий? Като се вземе предвид факта, че в пристройката били погребвани игумените на манастира „Великата лавра”, в чертите на който се е намирала „Св. 40 мъченици”, възниква въпросът: кой се е разпореждал с църквата, наричана в средновековието „божие небе” – царят, патриархът или игуменът на манастира? Изказваните мнения, че в църквата „Св. 40 мъченици” има погребани – и то в наоса - царски особи, не само че не са обосновани, но те показват и непознаване на каноните на православната църква. Влязлата в своя двадесет и първи век християнска църква има вековни традиции. Тя е оцеляла именно на църковните канони, поддържани с най-различни средства през годините. Малко нещо се е променило в църковната практика от първите години на съществуване на църквата. Съгласно древните църковни правила е забранено погребването на умрелите в храма и даже в чертите на оградата на църквата. Това е отбелязано в няколко руски православни сайта. (В българския Интернет не се намери нищо по въпроса). В практиката на Руската православна църква са допускани някои изключения, но само за епископи и младенци (непълнолетни). Такава е била практиката и при погребванията в „Св. 40 мъченици”, което се вижда и от предложеното в прикачения файл изследване: На кого са гробовете в Св. 40 мъченици.pdf (изтегля се след регистрация)

Петър Добрев и „13 века България” се подиграват с българо-румънската история ЦИТАТ: „Управителният съвет на НДФ “13 века България” обсъди мястото и начина на експониране на Оброчен кръст от ІХ-ХІ в., съхраняван в Архитектурно-парковия комплекс Двореца-Балчик към Министерството на културата. Масивният кръст, висок 1,73 м., е ценен исторически паметник, изследван от български учени – и въпреки известни спорове, безспорно се оформя мнението, че е находка, уникална със своите буквени и символни изображения. Изобразени са най-почитаните от древните българи светила – Слънцето, Юпитер и Луната. Ясно е очертан най-старият български религиозен символ – IYI, разпространен масово в България през епохата преди покръстването и запазен през първите векове на християнството. Върху кръста са изсечени древните български думи “боил” и “цар”, характерни за най-старите български кирилски паметници: Симеоновия сборник, Мариинското и Зографско евангелие, Синайския псалтир и др. Те са само част от богатата символика, характерна за тази древна реликва. Надписите изобилстват с думи, характерни за специфичния разговорен език, който е звучал в България през първите векове след покръстването, изображенията са изкусни – дело на майсторска школа. Не случайно кръстът се извисява с няколко височини над минарето на джамията, построена на брега, в парка при двореца на румънската принцеса, посветена в бахайската вяра. Тези символни елементи са подредени нарочно в архитектурна композиция – траен спомен за историческите сблъсъци и за превратностите в съдбата на Добруджанския край. Оброчният кръст се намира в дъното на градината до активиращо се свлачище. Обсъдени бяха възможностите за реставриране и консервиране на Кръста, за поставяне на табели към една от старите и добре запазени каменни пластики от ранната християнска епоха по нашите земи”. Приведеният цитат е от сайта на Националният дарителски фонд „13 века България” http://www.fond13veka.org/index.php . От посоченото в цитата се вижда, че около Оброчния кръст в Двореца в Балчик съществуват някакви спорове, но въпреки тях е оформено мнение, което очевидно се поддържа и от фонда - за това то е описано така подробно. За какво конкретно става дума, се вижда от едно съобщение на агенция „Фокус” по повод възникналия конфликт между Министерството на културата и СУ “Св. Климент Охридски” относно стопанисването на Двореца. В съобщението се дава изявление на изпълнителният директор на Фонд “13 века България” Тошо Пейков, който между другото отбелязва, че фондът следял съдбата на Двореца , защото имал специални задължения по закона за опазване на паметниците на културата. “Ние вече имахме едно заседание на управителния съвет - казва Пейков - по повод оброчния кръст от ІХ - Х век, както твърди проф. Петър Добрев, който е експониран в горната част на парка в Балчик и обърнахме внимание на министъра на културата, че този оброчен кръст е с голяма историческа стойност, за което той трябва да бъде поддържан в добро състояние. Министерството взе отношение и кръстът сега е в добро състояние”. http://www.ndt1.com/article Добре е човек, още повече пък фондация, да се грижат за нещо, но все пак те трябва да знаят, какво представлява обгрижваното. Защото зад иначе благородната идея прозират и нечисти намерения. Като например словесната разправа, която води Петър Добрев с противниците на неговото мнение за произхода и съдържанието на Оброчния кръст. Разправа, която вижда се тихомълком се приема и от „13 века България”, а очевидно и от Министерството на културата. Преди година-две в едно списание се появи публикацията „SOS за българските светини - Автор ст. н. с., д-р Петър ДОБРЕВ”, с подзаглавие „Как оброчният ни кръст се превърна в румънски”. В нея многотитулованият автор громи „странния опит на един професор по турски език да обяви най-стария оброчен кръст, запазен в българските земи, за румънски или румъно-български”. „Примерът - казва Добрев, - колкото и трагикомичен да е той, показва, че у нас дори към най-големите светини се посяга понякога не с благоговейни ръце”. Професорът го отнася и с оценката, че „един високо титулуван преподавател не беше се постарал да научи правилата на четене на румънския език”. И че „върху тази реликва е нанесен трикратно старинният български символ IYI, а в централния кръг има още три характерни български символа – отляво Слънцето, отдясно – Луната в растяща фаза, а в средата – символа на Юпитер, един абсолютно нерумънски символ, свързан пряко с 12-годишния древнобългарски циклов календар”. Колко разбира икономистът Петър Добрев от българска история, български символи, румънски език и пр., ще разберете от материала в прикачения файл. Една българска поговорка гласи: Луд умора няма. Друга обаче уточнява: Не е луд, който яде зелника, а този който му го дава. В случая обаче, Националният дарителски фонд „13 века България”, подкрепейки щурите измислици на Добрев и харчи народна пара. Нищо от цитата на фонда, относно съдържанието на оброчния кръст не е вярно. В едно от безбройните си писания Петър Добрев прави заключението, че преди време „в българската история започна един доста дълъг сериал, при който науката сляпо служеше на политиката и с български ръце се обезличаваха някои от най-интересните исторически находки – сериал, на който най-добре ще подхожда името ”Българи срещу България!”Много са сериите на този тъжен и зловещ сериал...” По една ирония на съдбата, последната поредна серия в профанизирането на българската историография е делото на Петър Добрев. Можете да се убедите сами от съдържанието на прикрепения файл Кръстът на Мирчо Стари в Балчик и общото в българската и румънската история: gerbov_2.pdf (изтегля се след регистрация).

Дълго време се приемаше становището, отразено и в „Енциклопедия А-Я” (изд. 1974 г.), че църквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново е построена и изписана в 1230 г. по случай победата на цар Иван Асен ІІ в Клокотнишката битка в същата година. Всъщност това виждане не е отразило за времето си съвсем точно вижданията на историците по строежа на църквата. Проф. В. Златарски още в 1930 г. уточнява, че тя е била построена преди битката при Клокотница. След откриването на гроба на цар Калоян в 1972 г., дотогавашните представи за времето на първоначалното изграждане на „Св. 40 мъченици” се коригираха. В „Енциклопедия България” (т. 6, 1988 г.) вече четем, че църквата „Свети Четиридесет мъченици” във Велико Търново, е построена вероятно по времето на цар Калоян и е възобновена от цар Иван Асен ІІ в чест на победата му над епирския деспот кир Теодор Комнин при с. Клокотница. Последното обаче пак е неточно, защото от надписа на Йоан Асен в църквата се вижда, че тя е била вече изградена преди той „да излезе на война” с Теодор Комнин. Предлагам своето виждане за строителството на църквата „Св. 40 мъченици” и по-специално на участието на цар Йоан Асен в него, което виждане се базира на резултатите от археологическите проучвания, извършени в църквата и манастирския комплекс около нея, извършени от 1970 г. насам. „Какво е изградил цар Йоан Асен (Иван Асен ІІ) в църквата „Св. 40 мъченици” е в прикачения файл: 1111.pdf (изтегля се след регистрация)

Историята, която разказва Паисий Хилендарски за „крал свети Тривелия”, както много други у него е сборна и по същество включва текстове, които според приетите днес гледища се отнасят до няколко владетели: Тервел, Крум и Борис. Там, където се говори, че „крал Тривелий” пръв възприел християнската вяра в лето господне 703”, всичко е описано така, както днес приемаме, че е станало при Борис. Но не се споменават имената на двамата сина. Всъщност Паисий Хилендарски в писанията си за Тривелий, дословно цитира „Царството на славяните” на Мавро Орбини. Оттам е дошла и думата „крал” – от „король”, тъй като Паисий е ползвал руски превод на книгата. Изглежда и той не е намерил в многото писания, които е прочел - „хан” или „кан”. Според Орбини, след смъртта на Тервел, синът му – който управлявал царството (втория син), почти веднага го последвал. Пайсий пък пише, че по-младият син малко време следвал заповедите на баща си. Бил развратен във вярата и непоносим за българите. Затова го изгонили от престола. Паисий споменава, че „свети крал Тривилий” си съградил голям манастир близо до Охрид и в тоя манастир приел монашески чин. Като монах бил наречен Теоктист. Каква е истината тук е трудно да се каже. Но възниква въпросът: след като Борис се е замонашил в кой манастир е отишел? Нали българската църква тогава едва е потръгвала. Имало ли е български манастири? Опитах се да открия нещо в Интернет, но и аз като Паисий се обърках. Намерих на едно място в Уикипедия т. н. „Списък на българските православни светци”, в който бе посочено: Тривелий Теоктист крал Български (хан Тервел ) - 1 януари. В друга статия на Уикипедия - „Календар на православните църковни празници”, на 4 януари се отбелязва Св. преподобни Теокист. В Църковен календар 2007 също няма Тривелий Теоктист и на 4 януари се отбелязва Преп. Теоктист. Къде свършва истината и започва митът? Все ми се струва, че и печатът на Тервел е някакво менте. Пазел се някъде в Щатите, бил се разпадал, понеже бил оловен. А като е оловен, защо на снимката не е сив? И най-много ме съмнява изображението на щита на Тервел – то е на Мадарския конник! Или на времето са разбирали много от фалеристика, или май изработката на печата е по-нова.

Варварски истории 2 Къде е заровено кучето Тъй като, четейки Бешевлиев, видях, че май не гръцките хронисти, ами родните ни историци са писали по-вече неверни неща, реших да проверя историята с рязането на кучета и останах за пореден път като гръмнат. Това е поредната издънка на Васил Златарски, която установявам. Историята с кучетата е публикувана в неговата “История”, том 1, част 1, като притурка озаглавена “За българската договорна клетва” (с. 566-576 в изданието от 1970 г.). Рязането на жертвени кучета, приписвано като обичай на българите-езичници, е плод на фантазията на проф. В. Златарски, на неговото неумение да разчита правилно текстовете, които (не може да се отрече) е събрал в огромно количество в книгите си, превръщайки ги в енциклопедии от тематичен изворов материал. Не на последно място – в “историята с кучетата” Златарски е станал жертва на собствената си теория за хунския произход на българите. В описаните в гръцките хроники религиозни езически обреди, които българският владетел Крум извършил пред вратите на Цариград, Златарски не е видял нищо смущаващо при “принасянето на човеци в жертва”. И дава това сведение в т.1/1 на Историята си без коментар. Даже пише, че обряда Крум извършил “според обичая си” - т. е. нищо необичайно няма, просто става дума за редовна практика! За езическите действия, които пак гръцките автори приписват вече на византийския император Лъв V, като извършени от него в срещата му с пратениците на Омуртаг при сключване на 30-годишния мирен договор, реакцията на Златарски е много енергична. Той решава, че единият от тези хронисти – Теофановият продължител, си е досъчинил някои факти. И реагира остро в две от публикациите си. За споменатият договор пишат Игнатий Дякон – който е съвременник на събитията от началото на ІХ в., Генесий и Теофановият продължител – които са живели в Х в. Според Игнатий Дякон, при сключването на приятелския договор с „близко граничещите хуни”, император Лъв V употребил техните обичаи, а те ромейските. По този начин били осигурени взаимните съглашения. Хронистът нарича случилото се като „безсрамно и неприлично завършване на приятелския договор”. Защото „езичниците” се допирали с нечестивите си ръце до ромейските божествени символи и се кълнели в тяхната сила. А ромейският император извършил с ръце възлияние от чаша върху земята, обръщал саморъчно конски седла, хващал тройни ремъци, повдигал нагоре трева – и с всичко това навличал върху себе си проклятие”. Генесий не придава на случката кой знае какво голямо значение и е лаконичен: „Той (Лъв) не зачиташе за нищо християнските догмати , както наистина ги наруши при мирните съглашения с хуните, като им предостави да извършат нашите обичаи, а за себе си и своите подчинени – техните обреди”. Какви точно обреди са били извършени, авторът не уточнява. Продължителят на Теофан въобще не споменава за обредните действия, описани от Игнатий. В началото Продължителят се изказва остро за Лъв V: „Към вярата той толкова силно свирепствуваше, щото смяташе за добро да не произнася името божие”. И описва историята, която е шокирала Златарски: „Когато с клетва (Лъв) сключваше 30-годишния договор с хуните, тъй наричаните българи, и довършваше мирните съглашения, понеже с клетва трябваше да ги потвърждава и заякчава... като някоя варварска душа, лишена от благочестие, употреби за свидетели на извършваното кучета и онова, с което нечестивите народи принасят жертви, и [ги] разсичаше; и не се гнусеше за потвърждение да произнася през уста това, с което те си служеха”. От сведенията на тримата хронисти В. Златарски дава предпочитание на Игнатий Дякон, като съвременен писател. Разбрал сведението на Теофановия продължител, като „разсичане жертвени кучета и произнасяне на някакви си думи” Златарски реагира, както бе казано - остро. И окачествява „известието за употребението на кучета при извършването на договорната клетва у българите-езичници” като лични прибавки и догадки на автора. Който е чул или прочел за този обичай у друг езически народ и го е пренесъл върху българите. Златарски оценява разказа на Теофановия продължител, като нямащ никаква историческа стойност, а описаното в него изпълнение на договорната клетва на българите – като съвършено невярно. И се произнася категорично: „Историческата критика доказва, че Продължителят се разпорежда най-произволно с историческите извори, като в същото време ги попълва със свои собствени разсъждения, няма да говорим за тенденцията, която той прокарва в хрониката си”. Интересно обаче, защо В. Златарски се е усетил, че с рязането на кучета, византийските автори са прекалили и е реагирал така енергично? Даже пише специална статия „Клятва у языческих болгар”, която е отпечатана в юбилеен сборник в Петроград в 1905 г. В същото време е приел за обичайно Крум да принася в жертва хора. В действителност проф. Златарски, употребявайки толкова усилия да обори твърдението, че при българската договорна клетва били разсичани жертвени кучета, е станал сам жертва, защото не е разбрал собствения си превод на гръцкият текст на Продължителя. И усетил, че с религията на хуните, българите могат да бъдат вкарани в най-гнусни религиозни деяния, решавайки да излезе в наша защита, Златарски на практика сам сътворява тази зловеща кучешка история. Прочел, какво е написал Златарски, читателят остава направо учуден, когато вижда, колко малко редове е посветил на кучетата В. Бешевлиев в главата „Религия” на „Първобългарите.Бит и култура” (с. 77). Оказва се, че прочитът, който прави Бешевлиев на писаното от Теофановия продължител, е съвсем друг. А сред бележките по темата, въобще не е посочено името на В. Златарски. Според Бешевлиев, Продължителят съобщавал, че за клетвените обреди, изпълнени при сключването на 30-годишния мирен договор, за пазители и свидетели на самия договор, били призовани кучета. На които „безбожните езичници (=българите) принасяли и на тях жертви”? В познатия си стил за „изясняване на нещата”, Бешевлиев е написал: „Кучета като пазачи, способни да виждат духове и незаменими помощници на ловеца, са играли навярно някаква, ако и незначителна роля във вярата на първобългарите”. Сиреч, според Бешевлиев, в известието на Продължителя на Теофан изобщо не се споменава за рязане на кучета. Кой от професорите Златарски и Бешевлиев е прав? Ако прочетем внимателно писаното от Теофановия продължител, даже и така както то е преведено от Златарски, ще видим, че никъде авторът не споменава, че употребата на кучета при договор е български обичай. В сведението се отбелязва само в началото „хуните, тъй наричаните българи”, а в края – „а християнската вяра повери на ония, които щели да бъдат някога си от нас”. Теофановият продължител даже ни хвали, защото той пише в Х в., когато вече сме християни! И употребата на кучета при клетва, писателят насочва имагинерно към неуточнените „нечестиви народи”, чиято практика била допаднала на „варварската душа” на Лъв V. В. Златарски вероятно се е подвел от това „ги”, което сам е поставил в българския превод на текста. Но дори и с „ги”, пак се вижда, че се разсичат не кучетата, ами „онова, което нечестивите народи принасят жертви”. В текста ясно е казано, че кучетата не са жертви, а са свидетели. Някак си не върви да заколиш свидетели на договорната клетва, ако и да са кучета. Цялата описана случка, всъщност може да означава, че докато се е сключвал мирния договор в съответната тържествена обстановка, домакинът Лъв V е разрязал опечените сърна или прасе (или и двете), предвидени „за пренасяне в жертва” и е давал от нея на ловните си кучета. Те са отговаряли с радостен лай, а той галено им е говорел ново заучени български думи. Може и да е разбрал вече, че „архон” на български е „канасюбиги”. Не е смешно това, макар да има известна ирония. Явно в средновековието представите за богохулство са били по-различни, и не са такива, каквито ги мислим ние днес. За византийските блюстители на християнството са били „нечестиви” отливането на вода на земята (и днес правим това в памет на умрелите), вдигане на конски седла и ремъци (очевидно номадски обичаи), вдигане на трева (земеделски обичай). Тази „варварска история” за пореден път идва да покаже, че проектирайки се като произхождащи от хуните и тюрките, ще носим винаги бремето на техните неясни, често описвани като зловещи обичаи. Както се вижда от тая и от предишната история, създателите на хунската, доразвита като тюркска теория за произхода на българите – В. Златарски и В. Бешвлиев, сами са станали жертва на собствените си заблуди. На съмняващите се в писаното по-горе предоставям пълния текст на Продължителят на Теофан в превода на Васил Златарски: „Към вярата той [Лъв] толкова силно свирепствуваше, щото смяташе за добро да не произнася името божие. Защото, когато с клетва сключваше 30-годишния договор с хуните, тъй наричаните българи, и довършваше мирните съглашения, понеже с клетва трябваше да ги потвърждава и заякчава, не употреби при това нашите [светини] — бога и небесните сили или станалата по плът майка на Христа бога — за очевидци и свидетели на казаното и извършваното, но като някоя варварска душа, лишена от благочестие, употреби за свидетели на извършваното кучета и онова, с което нечестивите народи принасят жертви, и [ги] разсичаше; и не се гнусеше за потвърждение да произнася през уста това, с което те си служеха, а християнската вяра повери на ония, които щели да бъдат някога си от нас, както по-подобаваше, обърнати в нея.” (Theoph. contin, ed., Bon., р. 31,8–21).

Повечето от гореизложеното ми е познато, има и някои нови за мен неща. Темата за погребенията в "Св. 40 мъченици" искам да изложа в по-подробен вид и да я представя в свой си стил - с илюстрации и т. н. И нека тогава да дискутираме по нея. Подготвям и две други теми: "Какво е съградил Йоан Асен в църквата" и "Историята на гроба на цар Калоян през вековете". Мисля, че най-интересна ще бъде тази за Калояновия пръстен. Но тя по-нататък.

Това, което цитирах има няколко аспекта. Самият Бешевлиев коментира явлението „пренасяне в жертва на хора”, като нещо съвсем нормално. Даже привежда и къде било засвидетелствувано: „у хуните от предхристиянската епоха” (?) и „у куманите” – според сведение на Никита Хониат (!). И дотам професорът се вживява в ролята си на вещ коментатор на събитието, че уточнява, как жертвата била принесена „вероятно” на небето. И видът на добитъка даже е определил като „сигурно” такъв. Вместо да спре навреме, В. Бешевлиев дописва византийските хронисти, като насериозно изпълва две изречения с „навярно”, „вероятно”, „сигурно”. Все пак целта му е била да напише цяла книга, как всичко у българите било тюркско. Теофан е писал за „нечестиви и бесовски жертвоприношения”, а в Scriptor incertus вече е дадено по-подробно, че са принесени в жертва „човеци и много добитък” (по-горе съм объркал изворите). Именно „езическото”, „варварското” у българите са изтъквали византийците в своите писания. Това да убиеш някого по време на война не прави на никого впечатление. Но да го убиеш, като го принасяш в жертва, е определяно от гърците като „мръсен езически обичай”. Нарочно е насаждана на гърците ненавист към българите чрез религията. Да си спомним „страховитите” им писания, как Омуртаг карал благочестиви християни да ядат месо от жертвено животно. А и случаят, дето при подписването на мира с Омуртаг, когато пак според византийските писания Лъв V извършил жертвено рязане на кучета. Даже собствения си император не са пощадили, защото е бил иконоборец. А дали описаното е било истина? Между впрочем, не съм сигурен, но гърците май на са писали нищо за строежите по времето на Крум и Омуртаг. В. Бешевлиев взема за чиста монета писаното и от лични амбиции даже го обогатява. В книгата си той развива и тезата, че българите са извършвали и ... „сакрално цареубийство”. И дава като потвърждение пример, в който е вложил освен езиковите си познания и цялата си фантазия. Разказва познатата ни от Златарски история за края на войводата-боил Диценг в допълнен вариант (пак от гръцки източници): „Според Цариградския синаксар Диценг, който заел престола след краткото управление на Крумовия наследник Дукум, бил ослепял, намразен от народа и удушен с въже от приближените. Преди това той бил победен от византийците, което било първото поражение на българите след бляскавите победи на Крум.” След това Бешевлиев въобще не коментира, колко е истината в написаното от него. Например, къде е бил Омуртаг докато са управлявали Докум и Диценг? Или защо и Крум не е бил убит след като Никифор разорява Плиска? Вместо да си зададе подобни въпроси и да отговори на тях (след като представя нова информация), Бешевлиев се впуска в невероятен коментар за доказване на състоятелността на „удушаването с въже” като сакрално действие. Четем: „Както военният неуспех, така и ослепяването показвали достатъчно ясно, че Диценг е загубил свръхестествената си сила и че не се е ползвал с благоволението на висшия бог. Смъртта чрез удушване с въже е характерна за тюрките и монголите , у които се практикувало за знатни лица, като принцове и таркани, за да не се пролива кръвта им на земята. Следователно тук се касаело за същото, както при убиването на животни за храна.” Написаното от българския историк за прабългарите е по-ужасно и от това, което са писали византийците. Ако Носовски и Фоменко прочетат това, съвсем ще приемат, че сме монголци и ще махнат „велик княз” при българите в хронологията си. Според Бешевлиев българите въобще не са правили разлика между човек и животно. Ами ако тези средновековни българи просто са си изкарали яда на неспособния пълководец и са му видели сметката? И днес стават такива неща. Е има и садомазо, но чак пък – въже, за да не му изтече кръвта? Във връзка с това, че много сме се връзвали на писанията на гърците – от една страна, и от друга – че не сме разбрали какво са искали да ни кажат предците („нека роденият по-късно”), ще дам още един пример и ще задам въпрос. По повод на гоненията на християните при Омуртаг, Златарски пише, че те били с антиславянска насоченост. И конкретизира: „Че Омуртаг е водил антиславянска политика, се ясно изтъква от Чаталарския надпис, дето славяните са поставени наред с българските врагове – ромеите”. Въпросът е: след като славяните са били външни врагове на българите, значи ли, че по времето на Омуртаг българската държава е била етнически чиста и е била населена само с българи от тюркски произход?

Те битките тогава са били или при Солун или при Одрин. И „Клокотнишката” е била по-скоро близко до Одрин, отколкото до Филипопол.

В книгата си „Първобългарите.Бит и култура” В. Бешевлиев цитира Теофан: „Крум, като направил жертвоприношение според обичая си извън Златната врата, принесъл в жертва човеци и много добитък” (става дума за обсадата на Цариград). И коментира: „Човеците, навярно пленници, и животните са били принесени в жертва вероятно на небето. Жертвените животни са били сигурно коне, говеда и овце”. Вие, вярвате ли на това – не става дума за вида на добитъка?

И на Йоан Асен не е открита надгробната плоча. В манастира "Великата лавра" са разкрити над 100 погребения, но аз не си спомням да е била открита там или в околностите на Търново (в някой градеж) плоча с надгробен надпис на владетел. За първи път откриваме гроб на български владетел и както се казва - не можем да повярваме на очите си. И аз си помислих, че Паисий е минал през Търново и е видял гроба на Калоян. Но тогава би следвало да е видял и колоната на Йоан Асен. А в История славянобългарска са омесени в едно историите за Калоян, Йоан Асен и Калиман. и от тримата Паисий извежда един цар - не е успял да ги диференцира. Но както се казва - "по историите ще ги познаете". Днес спокойно може да се направи редакция на текста на Паисий Хилендарски и всяка история да си отиде към съответното действащо лице. Тогава няма как, царят починал при обсадата на Одрин и пренесен в Търново, че и погребан в манастира (не църквата, тя може още да се е строяла) да бъде друг, а не Калоян. Според мен в църквата "Св. 40 мъченици" не е имало царски погребения, но доказателствата за това смятам да изложа по-подробно в отделна тема.

Според резултатите от проведеното комплексно проучване на откритото в 1972 г. погребение на Калоян, той умира на около 40-годишна възраст. Установено е забавяне на погребването с 6—8 до 15 дни, което е свидетелство, че смъртта на владетелят е настъпила извън Търново – обстоятелство, наложило пренасянето на трупа. В потвърждение на последното са и данните за вероятното осоляване и изваждане на вътрешностите му, наложено от пренасянето на мъртвото тяло във все още топлото време. Преди повече от два века, Паисий Хилендарски е написал: „Отново латините се вдигнали срещу тоя цар [Йоан] по море и имали голяма битка при Солун. Той излизал напред и ръководел своята войска. В тая война латините го ранили по някакъв начин с огън или с пушка в дясната ръка и след три дни умрял в Солун. Неговите барони и войски, понеже много го обичали, не го погребали в Солун, но извадили вътрешностите му, пренесли го в Търново и го погребали в неговия манастир „40 мъченици”. Нека подминем с усмивка пушката. Ясновидец ли е бил Паисий да посочи в 1762 г. къде е погребан цар Калоян? Защо, когато гробът на владетелят бе открит, малцина се сетиха за писаното от родоначалника на българската историография? А и в обемистата си „История на българската държава през средните векове” проф. В. Златарски, увлечен да представя гръцките легенди, съзнателно или не, въобще не отбелязва сведението на Паисий (поне аз останах с такова впечатление). Може би защото този „манастир „Св. 40 мъченици”, отнесен към времето на Калоян, изобщо не му се връзва с голямото му „прозрение” за връзка между „Клокотница”, „9 март 1230 г.” и името на едноименната църква? Тези, които трябваше да защитават откритието – археологът, който откри гробът и някои от следващите участници в разкопките и проучването на църквата - станаха най-върлите противници на тезата, че гроб 39 е на цар Калоян. И те ли не бяха чели Паисий или нещо не бяха наясно с откритото от самите тях? Има един любопитен момент, свързан с откриването на тленните останки на цар Калоян, който изглежда е останал незабелязан, защото не е коментиран, но който най-добре обяснява защо откривателят на гроба Въло Вълов така упорито отричаше, че той принадлежи на цар Калоян. Разкриването на гроб 39, където е открит уникалния златен пръстен с надпис „Калоянов пръстен“, става при съмнителни, проведени не според археологичните правила действия, които не са оповестени впоследствие официално. За сметка на това тръгват различни коментари. Баба Величка Лозанова, която до започване на разкопките живееше в надстройка над църквата, а после бе преместена в съседна къща, разказваше прелюбопитна история. Археолозите, които се занимавали с разкопките в църквата и около нея, дошли не съвсем изтрезнели от вечерната разпивка и действали много невнимателно. “Копаха с кирката юнашки” – коментираше баба Величка, която беше ескурзовод и чистач на историческите църкви в Асенова махала. Бързо разкопали и слоя, където се е намирал скелетът на погребания. Едва при вида на костите, смесени с пръст, разтрошавайки една голяма буца, те откриват в нея пръстена. Разчитайки надписа “Калоянов пръстен”, веднага разбират грешката, която са направили с бързината си и какви могат да бъдат последствията, и почват да действат панически. Заравят всичко, което са изкопали и после придобили кураж най-внимателно почнали отново да разкриват гроба. Били повикани и антрополози, които доста се разгорещили в спора, каква е била възрастта на погребания и допълнително разбъркали костите на още не съвсем разкрития скелет. Дали е било изцяло така, както разказваше баба Величка, май вече няма кой да ни каже. Тя и ръководителят на разкопките Въло Вълов са покойници. Показателна обаче е записката, която последният прави в археологическия си дневник. С дата 5 октомври 1972 г. Вълов отбелязва, че разкопките на гроб 39 продължили няколко дни. В дневника са приложени рисунки и снимки на разкрития скелет, които са правени, обаче, след разчистване на погребението. Веселина Инкова, под чието ръководство са направени обстойни технико-лабораторни изследвания на Калояновото погребение, публикувани в едноименната книга, потвърждава неудачното разкриване на гроб 39, като пише: „За съжаление нашите изследвания започнаха от момент, когато погребението беше разчистено и нивото на пръстта бе под нивото на костите (обр. 1). Поради тази причина не бе възможно да бъде проучен най-богатият на веществен материал и съответно най-информативно способен слой почва, разположен непосредствено върху и отстрани на костите. От друга страна, голяма част от установените при изследванията материали, неотстранени при разчистване на погребението, бяха разместени и силно фрагментирани, имаха нищожни размери и нарушена в повечето случаи взаимовръзка и стратиграфия. Посочените обстоятелства са едни от основните причини, затруднили категоричното определяне на принадлежността и технико-технологичните характеристики на голяма част от материалите. Това от своя страна се отрази върху количеството и донякъде върху категоричността на основаната върху обобщените резултати от изследванията информация за погребението.“ Гробът на цар Калоян е разкрит по безотговорен начин, дори и да е било така, както казват археолозите, че те тогава не са използвали шпакла и четка. Реакцията на Въло Вълов показва неприязненото му отношение към откритото от него погребение, след като е разбрал, че не е на случаен човек. Мнозина от бившите колеги на В. Вълов са приемали, че понеже той категорично е считал гробът за много по-късен от 1207 г., затова е отстранен от обекта в Търново – за да не пречел на тогавашните държавни управници, които искали на всяка цена да вдигнат шум с откриването на мощите на големия български владетел. Има и археолози, запознати с обстоятелствата при откриването на гроб 39, които считат, че ръководителят на разкопките се е отнесъл небрежно при разкопаването му и е разкрил непрофесионално находката. И го упрекват, че е допуснал разчистване на пръстта под нивото на костите, като по този начин е унищожил ценна информация. По този повод В. Вълов е смъмрен, а колегите му твърдят, че за непрофесионалното разкриване на гроба той се е “оправдавал като ученичка” и е трябвало да съдейства на комисията, занимаваща се с идентифицирането на погребания, обяснявайки лично какво е имало в пръстта, която е разчистил. Както споменават членовете на тая комисия, изследването на гроба започнало, след като погребението било вече разкрито и нивото на пръстта било под нивото на костите. Вероятно обясненията пред комисията Вълов е дал, когато три месеца след откриването на гроба е извикан в София, където е престоял 15 дена. А след завръщането си във В. Търново „признал” на съпругата си, че го натискали да каже, че гробът е на цар Калоян. При тези обстоятелства, кой може да каже, как са изглеждали в действителност тези кости и какво е имало в разбърканата отначало, а после изхвърлена пръст? А какво е казал Вълов на комисията и след това, може да се установи по някои от запазените документи и публикации. В бр. 9 от 1973 г. на сп. “Космос” е отпечатана статия на Богдан Ланджев, който описва някои моменти от откриването на гроба с Калояновия пръстен и публикува интервю с Въло Вълов. “Открит е скелет на мъж – пише журналистът – сравнително добре запазен, в характерната за християнските погребения поза със скръстени на гърдите ръце”. На въпроса на Ланджев “Какво направихте за запазването на скелета?”, Вълов отговаря доста многозначително: “Всичко, каквото можахме. Скелетът и околната среда са запазени така, както ги намерихме. Това ни струва много труд, но успяхме ”. Над какво се е трудил Вълов и какво е успял? За начина на разкопаване на гроба на цар Калоян Въло Вълов може донякъде да бъде извинен. Копаещите не са били много сигурни, дали до самите стени на църквата може да има гроб и то царски. А и скелетът на погребания е бил близо до повърхността, тъй като гробната яма (ако това е било яма?) е сравнително плитка. Само че впоследствие Вълов изглежда е направил гаф, който никой не е забелязал. Вече след разчистването на гроба са изготвени рисунки и снимки на мощите на погребания. Той действително е със скръстени на гърдите ръце. Но това християнско погребение ли е? На смъртния одър християните се полагат със скръстени ръце, но не над гърдите, а над корема! Скелетът на цар Калоян след окончателното му разкриване е “аранжиран” досущ като погребението на владетеля от Варненския халколитен некропол, който е бил езичник, живял хиляди години преди Христа. Възникват предположения, че останките на притежателя на Калояновия пръстен може да са рисувани и снимани в езическа погребална поза, което да доказва, че той не е цар Калоян. Версия, към която Вълов съзнателно да е насочвал вниманието. Но едва ли в ХІІІ в. някой може да бъде погребан не по християнски обичай непосредствено до “царската църква”, където опелото в повечето случаи се е извършвало от самия патриарх. В тази дилема следва да натежи сведението на проф. Йордан Йорданов, един от антрополозите, пристигнали на прясно разкопания, макар и разбъркан гроб 39? Който пише: “Трупът е положен по гръб, с ръце, скръстени върху долната част на корема”. При повторното погребване на тленните останки на Калоян беше публикувана снимка, показваща църковните ни отци в момент на изпълнение на очистителна молитва над останките (наречени в пресата „мощи”) на царя в новия му ковчег. Снимката поражда някои въпроси. Говореше се, че тези останки е трябвало да ги подреди лично проф. Йордан Йорданов. Как ли ги е подредил, спомнил ли си е как са изглеждали те преди 35 години или е използвал снимките от експозицията във Великотърновския музей? Приели ли са духовниците, преди да затворят ковчега-саркофаг, че тленните останки на погребаният действително са положени по християнски?

Извинявам се на всеки, който се чувства засегнат от писаното от мен. Пиперливите ми думи, целяха да насочат вниманието към сериозността на темата за титлата на българските владетели. Въпреки моите опасения и предупреждения да не се изпада в излишни филологични подробности, нещата се възприеха като игра на думи. На това му викат словоблудство, но то не се счита за грях. Когато човек няма какво положително да каже, се оттегля, а не тръгва да намира кусури и то на всяка цена. Това също обижда. Явно някой се засегна от коментариите ми, относно „приноса” на филолозите, да изяснят произхода на българите. Не, че аз съм безгрешен и разбирам нещата по-добре от други, но мисля че предложих един нов подход към разчитането на първата българска владетелска титла. Вместо да бъда правилно разбран, се стигна до раздаване на морални оценки. Най-жалкото е, че не се разбра, колко са прави руснаците. Нещо повече – направо се подиграха с писаното от тях – било смешно. Ето тук не издържах. Смешните в случая сме ние. Това, че „Мала” може да е „Малък”, никой не може да го отрече. Интерпретацията на Носовски и Фоменко е преекспонирана в ХІV в. от ирония. Иначе не е ли имало име Мирчо и преди търновския цар Мирчо. В случая „Мала” насочва по-скоро към същата източна дума, която означава „светъл”. Маламир е бил Светломир, примерно. Както казва Галахад, сигурни ли сме, кое непреводимо съчетание от букви в старобългарските надписи е име и кое титла? Аз бих добавил: и дали например не е „бай” или „чичо”. Както ще стане дума по-долу, имало е „храненик”. Знаем го защото е преводимо. А останалите? Знаем ли как са говорили българите навремето, колко са били грамотни? Дайте да се посмеем, а после – какви са тези цинизми. Ами те идват тогава, когато смешното стане тъжно и даже жалко. Носовски и Фоменко са се сетили, че четената от нас гръцка буква „Y”, като „У” или „Ю” - на старогръцки „юпсилон”, в един неизвестен момент става „ипсилон” и се чете като „И”. „У”-то в текста на Маламир е с „О” отпред, а така е и в Чаталарския надпис. Но най-прави са руснаците, че текстът в запазената част от началото на Маламировия надпис действително е разделена на думи. И само на 4- ти, 5-ти и 6-ти ред има разделяне, но и то е на срички. Ето как изглеждат в паралел текстът на гръцки и преводът му на български: КАNЕCY КНЯЗ ВYГН* ОТ БОГА МАЛА МАЛА МНРТZЕ МИРЧЕ ПА ВОГО ПА БОГО ТОР ВОНЛА TОР БОИЛА КОYЛОYВРОC КУЛУБЪР НТОNКЕ БЕШЕ ТОY АРХОN БОГА АРХОН ТОСОРЕПТОN... ХРАНЕНИК *) BYГН (от „ваgа” – бог) = БОЖИ = ОТ БОГА КНЯЗ ОТ БОГА МАЛАМИР: ЧЕПА БОГОТОР БОИЛА КУЛУБЪР БЕШЕ ХРАНЕНИК НА ОТ БОГА АРХОНТА (ПРЕДВОДИТЕЛЯ) Не съм на „ти” нито със старогръцкия, нито с новогръцкия език, а от ІV/VІ до ХІІ век пък се говорело и пишело на „византийски” език – явно и на двата. Може да съм объркал нещо в последните три реда, където думите са гръцки. Но това не променя констатацията за изписване на текста на редове. В надписа има и грешки, допуснати вероятно при препис на текста, а може и от писалият надписа. Самият надпис, както твърдят Носовски и Фоменко, е в Националния исторически музей, но явно не е много четлив и затова В. Бешевлиев го дава в препис, а не с фотос. От паралелното изложение на текстовете се вижда: КАNECY ВYГН = КНЯЗ ОТ БОГА = ОТ БОГА АРХОН = EK ΘEOY APХON

Според „Речник на чуждите думи в българския език” „жупа” (ст. сл.), е териториално обединение на родове у старите славяни, също и териториално-административна единица у славяните през средновековието и по-късно. А „крал” (от собс.) – владетел на страна с монархическо управление, владетел на кралство. Идва от името на Карл Велики – Carolus. В писмата си Инокентий ІІІ нарича Калоян illustri regi. В латинско-българският речник дума regi няма. Но има regia – царски дворец, regie – царски обичай и т. н. Дава се, че и rex, regis – е цар, царска фамилия. Оттам и illustri regi се превежда като „светъл цар”. Какво е имал предвид Инокентий ІІІ под regi не е ясно. В 1217 г. той признава и Стефан Неман за крал, но аз не мога да кажа, как е бил титулуван той по-ватиканските документи. Ето как сърбите представят събитието в Уикипедия: 1217. године папа је одговорио позитивно и послао круну. Сава је овенчао (крунисао) Стефана за краља 4. јануара 1217. године у манастиру Жича због чега је познат и као Стефан Првовенчани. Папска круна је представљала међународно правно признање Србије за независну државу. Получава се парадокс. Ако „крал” е от Карл Велики, то означава, че титлата е равностойна на император. Има нещо объркано в тия работи. То само то да е. Ето нещо уникално - оригинално писмо на папа Инокентий ІІІ до цар Калоян. За разлика от гърците, папата е наричал владетеля на Българите и Власите Калоян, а не Йоаникий или Йоанис.___.doc

Майя, Вие започнахте да говорите вече на ангро. Казвате: „Има достатъчно данни и за говоримия език и се знае, че малката носовка постепенно е преминала в Е”. Ето ви един текст от Патриарх Евтимий, отнасящ се до деянията на цар Калоян: ПРѢѦТЬ ГРЪЧЬСКЬІѦ ЗЕМЛѦ ЧѦСТЬ НЕ МАЛѪ. Според Вас Майя, Калоян немалка ЧАСТ от гръцката земя ли е превзел или „немалка ЧЕСТ”? Дори и този текст да го изкарате „руска редакция”, днес и на български и на руски ЧАСТ си е ЧАСТ, а ЧЕСТ – ЧЕСТ. А под „кана” разбирам съд за вода. Мога да прочета и KANACYBIGI като „Кан наш убий ги”. А „ИБИГИ” можете сама да си го прочетете, като сложите интервал след второто „и”. Това можете да го сложите като допълнение към разказа на руснаците. Голям майтап стана, нали Майя?

На кого се смяхте Майя? На този дето е поставил табелката в Историческия музей в София ли? Ами той се казва професор Божидар Димитров, но тогава не е бил професор. Ако искате да изкарате Борис – Михаил „кънензь”, не ми показвайте късни текстове, а дайте един от ІХ – Х в. И разберете, че това което съм писал е на историческа тема, а не на лингвистична. Добре го казахте: „Чета го "канасювиги" или "канасюбиги" и не го разбирам, въпреки че разбирам доста добре старобългарски”. Кажете все пак нещо за „канасюбиги”. Руснака веднага е разбрал за какво иде реч, като е видял надписа. Той не обяснява защо. Може пък действително да е видял в КАНЕСИ – КЪNѦЗЬ. Може и последната дума да е руска. Аз нямам нищо против да приема и такава постановка на въпроса. Но потърсете все пак Великият княз Михаил дали е бил „кънензь”. Поне да има полза от тази дискусия.

Майя, бутате ме там от където идват бедите в българската историография – етимологията. На времето Васил Златарски е сразил големия си конкурент Генчо Ценов с „неправилни етимологии”. Просто не Ви вярвам, как са говорили старобългарите. Кога сте приказвали с тях? Посочете ми, в кой писмен паметник от Първото българско царство се споменава „къненз”. Титлата „княз” тогава е изписвана на кирилица много кратко време – след пристигането на учениците на Кирил и Методий, до обявяването на Симеон за цар. Аз Ви давам пример, как в началото на ІХ в. се е изписвала на гръцки титлата „княз”. Вместо да се заинтересувате от това Вие ми разправяте за народните говори в 20 в. Предлагам Ви нещо още по интересно, как Руснаците се будалкат с нашите историци и ни изкарват монголци: Г. В. Носовский и А.Т.Фоменко в книгата си „Математическая хронология библейских событий. М., 1997” разказват следното: „Именникът на българските ханове” е бил открит в ХІХ век от руският учен А.Н.Попов и е публикуван от него в труда „Обзор хронографов русской редакции” в Москва в 1866 година. Счита се, че той изброява българските владетели - които се оказва, че в древността са наричани ХАНОВЕ – около 145 до 766 г. по новата ера...Това точно отговаря на нашата реконструкция (на световната история – б. м.), съгласно която средновековната българска история от ХІV-ХVІ век на н. е., е част от историята на Великата „Монголска” империя, в която властта е принадлежала на ХАНОВЕТЕ. Всички български владетели от ІІ до ІХ век на н. е. са се наричали ХАНОВЕ. Внимателното изучаване на въпроса открива още по-интересно обстоятелство. В официално приетият днес списък на българските ханове вие ще видите, че тях са ги наричали не просто ХАНОВЕ, а ХАНОВЕ СЮБИГИ. (Тук се цитира изданието на „Именника” от 1981 г. – б. м. ) А какво означава странната дума СЮБИГИ? Трябва да се каже, че в книгата ясен отговор на този въпрос не намерихме. И само посещавайки Софийския исторически музей (в 1996 година), ние накрая разбрахме каква е работата. В една от залите на този (въобще много интересен) музей ние видяхме каменен стълб с надпис, отнасящ се, както се приема днес, към един от българските ханове – Маламир. Той управлявал в ІХ в. от н. е., около 831 -836 г. До стълба има табелка с разбивка на надписа на думи. Ето първите думи на тази табелка: „Кан сюбиги Маламир: Чепа боготор...” Като че ли действително текстът започва с титула: КАН (тоест ХАН) СЮБИГИ. Но поглеждайки на оригинала на надписа на каменния паметник, ние веднага открихме, че на него е написано не точно това. Първо, ясно се вижда, че в първите редове на надписа стои точно по една дума, т. е. тук текстът ВЕЧЕ Е РАЗБИТ НА ОТДЕЛНИ ДУМИ. При това от самият автор на надписа. Ето как звучат първите пет реда на този текст (в съвременно произношение): КАНЕСИ БИГИ МАЛА МИРЧЕ ПАБОГО Думата КАНЕСИ е по скоро думата КНЯЗЬ. Втората дума БИГИ може да означава „велик”, т. е. БЕК (и днес тази дума се употребява на изток). Може би от тук е и английското BIG „голям”. Следващата дума МАЛА е явно думата МАЛЪК. След това идва МИРЧЕ. Впрочем, добре известно ни от българската история. Това е името на българския цар, управлявал в 1292-1298 години. Някои Именници го наричат също СМИЛЕЦ. По такъв начин, началото на надписа в действителност е такова: КНЯЗЬ ВЕЛИКИЙ МАЛЪК МИРЧЕ...(и така нататък). Та какво се получава? Получава се, че надписът може да се отнася до Великия княз Малък Мирче от края на ХІІІ в., изтеглено около 400 години в миналото. А съвременните коментатори са предпочели лукаво да заглушат този факт чрез ТЕНДЕНЦИОЗНА РАЗБИВКА на съвършено ясния текст НА СОВСЕМ ДРУГИ ДУМИ. Ето какво са направили. Заявили са, че сякаш текстът върху камъка е написан с непрекъснати редове (което не е вярно!), т. е. БЕЗ РАЗБИВАНЕ НА ОТДЕЛНИ ДУМИ. А след това са записали надписа като: КАНЕСИБИГИМАЛАМИРЧЕ... След това са разбили на думи получилия се потокот букви по съвсем друг начин: КАНЕ СИБИГИ МАЛАМИР ЧЕ...И удовлетворено са казали: ето ви и титула: ХАН СЮБИГИ. Пътьом са решили и още няколко други задачи. Първо, скрили са „неправилния Мирче” и на негово място са поставили „правилния Маламир”. Второ, избавили са се от дразнещото ги съчетание ВЕЛИКИЙ КНЯЗЬ, което лошо се вписва в хронологията им на девети век от н. е.... И така, изглежда причината за всичко е била грешната хронология. Без да я подлагаме на съмнение и за да отстраним възникващото в нея противоречие, отидохме на леко изкривяване на превода...В списъка на българските ханове, който сега ще приведем, ние заедно с приетото ХАН СЮБИГИ ще напишем и малко по-правилния титул ВЕЛИКИЙ КНЯЗЬ. И действително Носовски и Фоменко по-нататък в книгата си дават ПОЛНЫЙ СПИСОК БОЛГАРСКИХ ХАНОВ, ВЕЛИКИХ КНЯЗЕЙ И ЦАРЕЙ. ДУБЛИКАТЫ В БОЛГАРСКОЙ ИСТОРИИ Първата точка в този раздел е „Прабългарски владетели”. За всички тях от „Хан КУРТ или КУБРАТ или КОБРАТ или ОБРАТО или КУРАТ или КРОВАТ или ХУБРААТ” до „Хан БОРИС I или БОГОРИС или БОРИС” се дава титул „Хан Сюбиги или Князь Великий”. Който желае да се запознае с този списък и по-подробно с целият материал на Носовски и Фоменко (признавам си че си позволих леки манипулации, които мисля не изкривяват мислите на авторите) може да стори това на http://www.kroraina.com/pb_lang/nominalia_altern.html _______.doc

Ще използвам случая да дам повече информация за „Именника на българските князе”. По въпроса за езика в него, се е спорило само относно версията, на какъв език е написан той първоначално. Все пак сведенията в „Именника” са все за време, когато не е съществувала кирилицата. Иначе преобладава мнението, че достигналият до нас текст е съставен в края на ІХ - началото на Х век. Според В. Бешевлиев, дотогава сведенията за българските князе са предавани устно (?). По-логична е обаче версията, че „Именникът” е съставен отначало на гръцки език. Произнеслите се по повод езика на „Именника” са единодушни, че генеалогическите сведения са написани на старобългарски език. Иван Богданов пише: „Макар и някъде порусени, старобългарските думи и изрази в паметника според мнението на специалистите свидетелствуват за изразяването му посредством старобългарския език от неговия класически период на развитие – края на ІХ, началото на Х в.” Богданов посочва, срещащи се в „Именника” глаголи, причастия, съществителни, местоимения, наречия и предлози, които категорично потвърждават старобългарския характер на славянските думи (в текста на „Именника” има и прабългарски думи). Сред тези старобългарски думи е и КЪNѦЗЬ– княз. КЪНЕНЗЬ е поредното недоразумение. Всъщност пак става дума за КЪNѦЗЬ. Според учебниците и енциклопедиите, носовата гласна „Ѧ”, наречена малък юс, се произнасяла, като „ен”, но с участието и на носа (Майя ги знае тия работи по-добре). Факт е обаче, че днес никой не може да възпроизведе точно звука, описван с буквата „Ѧ”, когато реално са се употребявали тези звук и буква. По-точно има такива, които мислят, че произвеждат малкия юс, но на кого да повярваме дали е така – фонозаписи от онова време няма. Използването на „ен”, като произношение на „Ѧ” е направо смехотворно. ИМѦ (име) трябва по тази логика да се чете „имен”, а СІѦ (сия, т. е. тази) – „сиен”. Правят го при литературни четения на старобългарски текстове, но наистина излиза смешно, защото ако кажат „я” и децата ще разберат за какво става дума. А руснаците, дето са запазили старобългарските падежи, могат да ви преведат безпроблемно и цели старобългарски фрази. Така се е получило и с КЪNѦЗЬ – КЪНЕНЗЬ . Напоследък литераторите се усетиха и почнаха да си пишат оригиналната буква „Ѧ” – кой, както иска да си я чете. Ако е вярно, че старобългарската дума е била КЪНЕНЗЬ, сега щяхме да пишем и говорим за КНЕНЗ и КНЕНЗЕНСТВО. Остава само някой да каже, че КНЯЗ сме го взели от руснаците – нищо българско в историята ни няма да остане: татарски хан, руски княз... Що се отнася до транскрипцията КЪНЯЗЬ – КАNAC, такава не е имало. Имало е запис с гръцки букви на произнесени български звуци. Характерно за произношението на българите е преминаването на „З” в „С” в края на думата. Затова дълго време в българския език накрая на съществителните се е слагало „Ъ”, за да се отличи звука по-ясно. При записа на КАNАС, пишещият не е имал никакъв текст отпреде си. Вероятно е бил българин, владеещ и гръцки и не е било необходимо и да си говори сам на себе си. Преценил е, че произнасянето на КНЯЗ, там и тогава, се предава най-добре звуково с гръцки написаното КАNАС. КЪНЯЗЬ е българска книжовна дума. За „Именника” обаче се казва, че е написан на говорим гръцки език. И „княз ювиги” няма как да е било предадено литературно - то българска азбука още не е имало, камо ли литература. Така че, КАNAC е могло да бъде и КАНЯС. Вижда се от надписите, че на едно място е КАNAСYВIГI, на друго КАNNAСYВIГI. В надпис от времето на Маламир пък е КАNЕСYВIГН. Това различни думи ли са? Не, но КАNАC няма как да се прочете „хан”. „Кан” пък не съществува. Фактът, че след въвеждането на кирилицата Борис-Михаил става ВЕЛИКИЙ КНЯЗ, дава основание да приемем, че това е значението на КАNAСYВIГI. Твърди се, че на славянски език „ювиги” означавало „велик, преславен” – оттам и „ювиги хан”. Но аз не можах да намеря някъде тази дума и се разколебах. В „убиги” пък виждам „от бога”, нали в надписите е „от бога княз”. Както Бешевлиев казва, „биги” е трето лице от „беги” – господар. Но произходът на тази дума е персийски. На персийски „бага” е точно „бог”. Има логична връзка „господар – господ – бог”. Явно славянското „бог” е дошло от Персия или Иран. Освен „бог” ние си казваме и „господ”. Тюрките са заимствували от иранците, а може би и от нас. Това, че има съвпадение на тюркски и български думи не означава, че сме тюрки. Просто сме ползвали един и същи източник – казват му „индоевропейски праезик”.

Maia, Вие как четете КАNACYBIГI и какво разбирате под тази дума?

Тъй като истината не е нито в „хан", нито - в „кан", си позволих да носоча вниманието в друга посока. „Хан" е едно недоразумение, „кан" пък е измислена дума. За съжаление, и тук нещата са вече непоправими. В дискусията "Аспарух – хан или кан?", в bglog.net са отчели, че към 26 Юли 2007, при търсене в Гугъл се извеждат 89000 резултата за „хан Аспарух" и 1150 за „кан Аспарух". Направих си труда да потърся в Интернет „княз Аспарух", както е записан в „Именника на българските князе". Нямаше го в началото. Намерих го за първи път в статията „Аспарух" в Уикипедия. В поредната комична ситуация. Във въпросната статия се обяснява, че в документа „Именник на българските канове" Аспарух бил наречен княз, а не кан, както често бил наричан в българската историография. И другите следващи материали с „княз Аспарух" бяха все, защото така пишело в „Именника", но иначе той си бил „хан", някъде и „кан". Бързо се отказах, може и да съм пропуснал някой, който да твърди, че Аспарух е бил княз, за което се извинявам. Доколкото имам свободата да изложа своето мнение по въпроса, го правя тук (виж линка долу). У мен остава огорчението, че историографията ни не е била, а вижда се че и днес май не е, на висотата на събитията, станали преди много години. Не е успяла да ги отрази точно отначало, а после не се е поправила, когато е оспорвано първоначалното мнение. (Тук визирам конкретно спорът Васил Златарски – Ганчо Ценов). В резултат нашата историография е населена с химерни събития и лица. Казано по модерному: „зомбирали" сме я. Поредната химера е в измислените „хан" и „кан". Вижте тук: raboten_2.pdf --- 30.04.2009 - при търсене в Гугъл: - Резултати - около 189 000 за хан Аспарух; Резултати - около 188 000 за „хан Аспарух" - Резултати - около 12 600 за кан Аспарух; Резултати - около 5 260 за „кан Аспарух" - Резултати - около 38 300 за княз Аспарух; Резултати - около 173 за „княз Аспарух"

Пренасянето на мощите на св. Петка от Епиват до Яш е отразено доста подробно в житийната литература. Никъде не се споменава тези мощи да са спасявани от пожар. Да не би пък в Румъния да има мощи-менте?

Точно такава е формулата: „Царят е владетел по божия воля”. Т. е.: „Като преживяваха благодарение на мене (изпращаха дните си), бяха подвластни също така и на Бога”. „Кесаревото – кесарю, Божието – богу” пък е формулата според евангелието, което си е пак същото. Всичко е точно, но вижда се че и днес не се разбира, за какво иде реч. Аз в случая не съм превел нищо. Оригиналният текст е „Беха Богу тако повелевши”. Дворцовият храм „Св. Параскева” е строен от Йоан Александър, т. е. в ХІV век. Интересно, защо след като няма и ред, описващ как е протекла битката- нито от гръцките, нито от българските хронисти (последните даже и не споменават такава), съществуват толкова много „писания”, кой, как, къде, с каква войска нападнал, пък обкръжил...Фантазии! А колко са жертвите, много ли са, имали въобще такива? Това са неща за отделна тема. Тук коментирам само надписа. По-горе са текстовете на Търновския надпис, които изпращам допълнително като обяснение.

_________.doc