Zara Thustra

Американска карта от 1945 г., детайлно изобразяваща обширната система "Гулаг" в Съветския съюз Уводният текст към картата гласи: "Съветска Русия дължи своя икономически успех най-вече на своето богатство от природни ресурси, и на второ място на евтиния труд, получаван чрез поробването на милиони затворници. Изчислено е, че затворниците, постоянно работещи в т.нар. 'корективни лагери', наброяват поне 10 милиона; смята се, че най-високото число е 40 милиона. Огромната всеобхватна организация на тези лагери разделя Русия на определен брой системи от лагери, чиито граници често съвпадат с тези на административните окръзи (области). Централната организация се нарича Гулаг (Главно управление на лагерите), базирана в Москва. Системите, които са под чадъра на Гулаг, са разделени на области (отделения), а тези области на лагерни пунктове, или на трудови колони. Всеки един трудов лагер може да побира от няколко стотин до няколко хиляди затворници; една трудова колона се състои от 600 до 1800 души. Всички секции на тази организация, на тази "държава в държавата", имат собствени възложени икономически задачи. Изхранването и осигуряването на дрехи на затворниците варира според средната доза изпълнена дневна работа. Затворниците са охранявани от секции на националния въоръжен корпус, НКВД (бившето ГПУ). Тази карта е изготвена на базата на първоизточни съветски документи и писмени показания на бивши затворници, прекарали годините между 1939 и 1942 година в тези 'поправителни' трудови лагери. Най-отгоре на картата са възпроизведени снимки на съветски документи, изготвени от лагерните власти. Под тях е основната организационна схема. Картата не е завършена, тя е базирана само на части от достъпния материал. На нея не са изобразени всички трудови лагери, които не са включени в специалните системи и които са разпръснати из цяла Украйна, Белорусия, Кавказкия регион и централноазиатските републики. Няколкото затворнически лагери в Москва също не са включени. Други неща, които също не са включени, са: строителството на железопътна линия, водеща на югоизток към място, наречено Тайшет, паралелно на която на изток се намира железопътната линия Иркутск - Чита - Владивосток; северната железопътна линия, към момента в процес на строене (?), която ще свързва Мурманск. Картата също така не включва и концентрационните лагери, които са били създадени на териториите, окупирани от Съветска Русия в годините между 1939 и 1941 година. Границите на лагерите са очертани с черна продължителна линия. Надписите посочват имената на лагерите на руски. Има абревиатури като Севжелдорлаг (СЕВерен ЖЕЛезопътен ЛАГер - Северен лагер за железопътно строителство). Последното ЛАГ значи лагер; абревиатурата И. Т. Л. (Изправително-трудов лагер) - изправителен трудов лагер. Няма разлика между Лаг и И. Т. Л. Черните кръгове в червените кръгове посочват градовете, където има концентрационни лагери, които не са включени в системите и които са под юрисдикцията на местните власти на НКВД." Вариант с по-висока резолюция: https://www.raremaps.com/gallery/detail/64130/map-of-concentration-camps-in-soviet-russia-starzewski-zamorski

Едни от многото украинки, екзекутирани от НКВД в затвора в Дубно в периода 24-25 юни 1941 г. Германски войници оглеждат телата на жертви на НКВД, Лвов, юни 1941 г. Ужасена и шокирана жена от Лвов, току-що посетила задния двор на затвора, 3 юли 1941 г. Ексхумация на екзекутирани затворници във външния двор на затвора в Лвов, 3 юли 1941 г. Местни жители на Лвов разпознават затворници, които са били убити от НКВД преди съветите да се изтеглят от града, юли 1941 г. Местни жители събират евреи на едно място на улица в Лвов, след като откриват масови гробове в затвори на НКВД, 30 юни - 3 юли, 1941 г. Първата страница от списък с имената на затворници от Затвор №3 в Золочев, Западна Украйна, следващи да бъдат екзекутирани, както и произнасянето на съответната присъда от началника на местното съветско разследващо поделение, 1941 г. Лявата страна на същия документ. Написаното с червен молив гласи: "Присъда - да бъдат застреляни като врагове на народа" Дясната част на същия документ. Написаното с черно мастило - позволение за екзекутиране - е от съветския прокурор на Лвовска област: "Упълномощявам разстрелването като врагове на народа"

По време на немската инвазия в СССР, съветската Тайна полиция (НКВД) брутално избива между 10,000 и 40,000 политически затворници в Западна Украйна в рамките на осем дни, което поражда вълни от етническо насилие след германското окупиране на региона. ---------------------------------------------- Когато Германската армия започва инвазията си в Съветския съюз на 22 юни 1941 г., Сталин нарежда на съветските тайни служби (НКВД) да "премахнат" затворническото население в окупираните съветски територии, вместо да им позволи да попаднат в германски ръце. Това е изпълнено чрез масовото убийство на затворници от най-различни части в Западна Украйна, Беларус, Естония и Литва. По-голямата част от масовите екзекуции, по-късно наименувани от местните жители "затворническите кланета на НКВД от 1941 г.", се случват в Западна Украйна. Поради липсата на надеждни източници обаче е трудно да се установи точният брой жертви; въпреки това обаче историците изчисляват, че НКВД убива някъде между 10,000 и 40,000 души в десетки затвори в рамките на осем дни. Етническият състав на жертвите в Западна Украйна съответства в известна степен на демографията на населението: 70 процента от жертвите са украинци, 20 процента поляци, а останалите евреи и хора от други националности. Западна Украйна, която включва историческите региони Транскарпатия, Източна Галичия, Волиния, Северна Буковина и западните части на Подолие, е била част от Полша преди избухването на Втората световна война. След съвместната инвазия на Германия и Съветския съюз в Полша през септември 1939 г. Западна Украйна минава под съветска власт и е придадена към Украинската съветска социалистическа република до нацистката инвазия в СССР, когато регионът остава под контрола на нацистите до момента, в който Червената армия започва да си възвръща украинската територия през 1944 г. Съветската окупация в Западна Украйна е белязана с терор и репресии, след като Сталин започва да прилага там насилствено съветизиране, което е включвало не само разпространяването и излагането на публичен показ на съветски символи и пропаганда, но също така и провеждането на масова кампания срещу жители, определени като"врагове на държавата". Поради страховете на Сталин от всякакви национални или антисъветски елементи, стотици хиляди заподозрени политически противници са арестувани, лишени от свобода, депортирани в Сибир или Казахстан или масово екзекутирани между февруари и юни 1940 г. Първоначалните арести и депортации са били насочени срещу антикомунисти, предвоенни полски елити, граждански длъжностни лица, държавни служители, военни офицери и украински националисти. Към април 1940 г. обаче НКВД започва да арестува огромен набор от хора, включително роднините на вече осъдените, както и видни лекари, инженери, адвокати, журналисти, артисти, университетски преподаватели, учители, търговци и заможни земеделци. Хората, избягнали незабавна депортация или смъртна присъда остават задържани под стража в затворите на НКВД, когато германците задействат нападението си срещу Съветския съюз. Изчислено е, че близо 140,000 политически затворници са били държани по затворите на различни места в окупираните от съветите територии в навечерието на Операция "Барбароса". След като научават вестите за немската инвазия, на НКВД им е наредено да евакуират и ликвидират всички политически затворници под евакуационна заповед №00803. В Западна Украйна НКВД започва да екзекутира затворници в сутринта на 23 юни, без значение дали те са били лишени от свобода за углавни престъпления, или просто са чакали да бъдат разпитани. В централния затвор в град Луцк, разположен в северозападната Волинска област, затворниците са събрани наедно и заключени в малки килии под претекст за широкомащабна евакуация. Малко след това офицери от НКВД привикват всеки един затворник поименно в задния двор, нареждат ги на едно място и започват да хвърлят гранати към групата, докато от съветските танкове се открива картечен огън. Малцината оцелели след това са накарани да прекарат остатъка от деня в копаенето на гробове и заравянето на трупове до момента, в който надзирателите им не започват да бягат от настъпващите германски части. Изчисленията на броя на жертвите от затвора в Луцк варират в зависимост от източниците, наброявайки между 1,500 до 4,000 души. Процедурите на НКВД по избиване варират от затвор на затвор, в зависимост от броя на затворниците, които е следвало да бъдат екзекутирани, някои от тях бивайки систематично застрелвани в тила или изгаряни живи в заключени килии. Затворниците в триетажния затвор в Дубно, разположен в Ровненска област, са застреляни и намушкани с щикове, докато са спели. На 26 юни 1941 г. НКВД взривява две големи килии, запълнени с приблизително 1,200 жени-затворници в Самбир, град, намиращ се на приблизително 80 километра югозападно от Лвов. В град Ивано-Франкивск, преди познат като Станислав, три големи подземни килии пък са натъпкани догоре с близо 2,500 мъртви тела. В разследващия затвор в Лвов съветските власти хвърлят жертвите, независимо дали са били живи или мъртви, в подземни килии, след което заключват вратите и подпалват сградата в опит да прикрият престъпленията си. Други главни места на кланета включват Золочев и Добромил в Лвовска област, Чортков в Тернополска област и град Ровно в Ровненска област. Изчислено е, че между 800 и 1,500 затворници погиват във всяко едно от тези места. Населението остава шокирано не само от броя на убитите, но също така и от начина, по който те са загинали. Много от затворниците, убити от НКВД в Западна Украйна са били подлагани на брутални изтезания, преди да бъдат убити. Първите известни докладвания за затворническите кланета на НКВД се появяват в някои германски вестници в първата седмица на юли 1940 г., където се описват сцени на семейни членове, опитващи се да разпознаят близките си сред хиляди изтезавани трупове. В един анонимен репортаж от Берлин пък се съобщава как жертви от Лвов са били натиквани в килии, където след това или са били застрелвани, или стомасите им са били разпорвани с нож. В подобни ужасяващи разкази се говори и за разпнати свещеници с издълбани кръстове в гърдите им, за импровизирани стаи за мъчения с подгизнали с кръв стени, както и за масови гробове, пълни с тела, белязани от мъчения и с липсващи крайници. Разкази на очевидци потвърждават бруталния начин, по който някои затворници са били измъчвани и накрая убити. Богдан Казановски, който оцелява масовото екзекутиране на затворници в Бригидския затвор в Лвов, разказва как е виждал отвеждането на затворнически групи в подземията на затвора, след което как е чувал техните оглушителни викания, докато са били измъчвани, преди да бъдат застреляни. Една оцеляла затворничка от Лонцкия женски затвор в Лвов пък си спомня как е вървяла покрай трупове с липсващи уши, очи и носове, когато нахлуващите германски сили я освобождават. Други си спомнят как са виждали тела, които са били тежко изгаряни с вряща вода. От броя на затворниците, които са били измъчвани, може да се каже, че няколко от кланетата в Западна Украйна не са били само някакво спонтанно действие на отстъпващите Червена армия и НКВД, а са били, поне до известна степен, планирани от съветските власти. Фактът, че много от затворниците са били повиквани поименно, са били измъчвани и накрая застреляни също посочва, че НКВД е ликвидирал затворниците по един вид систематичен начин. Този селективен подход предполага, както смятат Александър Мотил и Ксения Кебузински, че съветската Тайна полиция е действала с „особена враждебност, породена от факта, че повечето от затворниците са били украински националисти, които съветската пропаганда е дамгосвала като най-лошия вид ‚врагове на народа‘“. Откриването на хиляди очевидно изтезавани и частично разложени тела предизвиква гневни изблици както сред украинците, така и сред поляците. Зверствата повлияват до голяма степен на обществените нагласи, което води до две важни последици. От една страна, кланетата подклаждат омразата срещу съветската власт и подсилват украинския ентусиазъм за Германия. Тъй като отварянето на затворите съвпада с германската инвазия в Съветския съюз, тогава е било лесно Германия да бъде свързвана с освобождение, а Съветския съюз с потисничество. Фактът, че НКВД отделя време в ненужното измъчване на затворници се превръща в доказателство за много от украинците и поляците за тяхната роля на жертва под съветска власт. В резултат на това мнозина украинци се присъединяват към нацистите в борбата срещу СССР по време на войната, в резултат на което през 1944 г. десетки хиляди украинци напускат родните си места, когато Червената армия си възвръща контрола над Западна Украйна. От друга страна обаче украинската и полската омраза спрямо съветите лесно се насочва към еврейското население поради всеобщото асоцииране на евреите с комунизма. Според историка Пол Ханебринк, „твърдението, че комунизмът възниква в резултат на еврейско съзаклятие и че евреите следователно са били виновни за престъпленията, извършвани от комунистическите режими, се превръща в основата на контрареволюционерски, антидемократични и расистки идеологии в най-различни страни“. След нацистко-съветското разделяне на Полша около 200,000-300,000 полски евреи търсят закрила от германците в Западна Украйна и Западен Беларус, което затвърждава убежденията на мнозина украинци и поляци, че евреите подкрепят комунизма и Съветския съюз. С пристигането в Западна Украйна нацистката пропаганда използва съветските масови убийства за насърчаването на междуетническите напрежения и за поддържането на „юдео-болшевишката“ теза, насърчавайки и подпомагайки местното население във вълни от насилие срещу еврейското население, което води до серии от погроми през юли 1941 г. С или без нацисткото подклаждане обаче значителен брой украинци и поляци, заедно с местните милиции и полицейски участъци, нападат еврейски домове и придружават нацистки офицери около града, помагайки им в преследването на еврейски врагове. Евреите са подложени на побоища с пръчки и камшици, накарани са да чистят градските улици и да изпълняват най-различни ритуали, свързани с комунизма. В едно особено унизително начинание в Лвовския еврейски квартал евреите са накарани да изкопават масови гробове и да заравят труповете на избитите затворници. Украински националисти и местни полицейски участъци също така подпомагат и в масовите разстрелвания, извършвани от Айнзацгрупа „В“, които водят до убиването на 4,000 до 8,000 еврейски жертви. По време на погрома в Лвов членове на украински милиции публично оповестяват, че побоищата над евреите са били отговор на убийствата на техните братя и сестри от НКВД. В една атмосфера, преизпълнена с всеобща тъга и настроението, че еврейското население е носело колективна вина за престъпленията, извършени от НКВД, целта на погрома е била да унижи евреите като някаква форма на обществена справедливост за затворническите кланета. Влиянието и последиците от затворническите кланета придават акцент върху последствията от междуетническите конфликти и насилия по време на война, които имат потенциала да изкривят и внесат смут в местните взаимоотношения, особено в етнически разнообразните региони като Западна Украйна. Съветската окупация в Източна Полша вече е предизвикала вълни от антиполско насилие през 1939-1940 г. поради серията от репресивни политики, приети от Втората полска република по време на междувоенния период, които са потискали изразяването на украинската култура. Въпреки че погромите от юли 1941 г. възникват в резултат на най-различни фактори, вродени в етническите междуособици между украинци, поляци и евреи, очевидно е, че украинското и полското участие в антиеврейското насилие е било отчасти породено от изблиците на гняв, които кланетата предизвикват и подбуждат. В допълнение на това западноукраинските затворнически кланета от 1941 г. предоставят поразяваща представа, жизненоважна за разбирането на съветските масови убийства и съветския тоталитаризъм. Съветските власти убиват приблизително 12 милиона души в тридесетте и няколко години между болшевишкото завземане на властта и смъртта на Сталин. Съветските убийства при Сталин са били методични: враговете на народа са били идентифицирани и после систематично унищожавани—повечето от тях умират от принудителен глад, погиват в съветските лагери за задържане или са били застрелвани с куршум в тила. Макар съветските кланета от 1941 г. да стандартизират съветските зверства по много начини, една важна разлика е фактът, че огромен брой затворниците са били брутално изтезавани преди да бъдат застреляни. Не е изненадващо, че съветският режим отрича всякакво участие в кланетата и се опитва да прехвърли вината, както при известните кланета в Катин, на нацистите. Междуетническите конфликти и насилия са често срещани аспекти от войната на Източния фронт, когато отделни хора и цели групи от населения се сблъскват с множество инвазии и окупации. Затворническите кланета на НКВД от 1941 г. са пример за това как обикновените хора преживяват и реагират на събития по време на Втората световна война. Както с много други зверства, затворническите кланета повлияват на хората по различни начини в Западна Украйна. Някои от тях отвръщат с насилие поради шок, страх и гняв, докато други реагират с пасивност или безразличие. Горчивите спомени от съветските престъпления, извършени по време на окупацията от 1939-1941 г., накрая само подсилват антисъветските настроения в Западна Украйна и повлияват на начина, по който местните жители реагират на нацистката окупация в региона. Антисъветските настроения могат също така да бъдат възприети и като една от причините, поради които мнозина украинци и поляци бягат от настъпващата Червена армия през 1944 г., установявайки се в Западна Европа с надеждата да имигрират в Северна Америка. Източник: https://www.nationalww2museum.org/war/articles/1941-nkvd-prison-massacres-western-ukraine

Освалд Шпенглер и расата Освалд Шпенглер (1880 г. - 1936 г.) е германски философ и историк. Той е известен най-вече със своя magnum opus "Залезът на Запада", чийто първи том е издаден през 1918 г., а вторият през 1923 г. Основната теза на Шпенглер е, че цивилизациите са като биологичните организми: те се раждат, съзряват, остаряват и накрая умират. Той смята, че Западната цивилизация се намира в своя етап на здрачаване, а именно периода на залеза, предшестващ нейната смърт. Той с право остава най-известен с това откровение, което го сполетява, когато Западът се намира в пика на своята мощ и световно господство, виждайки бъдещето на Западната цивилзиация с такава яснота, каквато на останалите им убягва. Една особена черта на неговата мисъл--една грешна такава обаче--е неговото омаловажаване на расата като двигателя на цивилизацията. Конкретната причина, поради която цивилизациите западат и умират, е, че самата първоначална раса, дала тяхното начало, "умира" с течение на времето, тоест раждаемостта й намалява, смесва се с по-нисшите народи, които тя покорява, и така губи волята си за власт. И все пак, през 1931 г. Шпенглер публикува една книжка, озаглавена "Човекът и техниката", която приема твърдението, че расата наистина представлява съставната част--тук той използва думата "порода"--от формирането на цивилизацията. Той директно заявява, че Западната цивилизация е създадена от северните, германски, народи. Друг проблем с теориите на Шпенглер е неговото странно отношение към евреите. Той правилно определя евреите като чужд елемент в Западната цивилизация, но необичайно ги описва като "фосилизиран" народ, който е изчерпал своите жизнени способности и който не играе активна роля в западната политика и култура. От това и става ясно, че Шпенглер не е националсоциалист. Наистина, неговата връзка с националсоциалистическата държава и движение е спорна. На президентските избори през 1932 г. той гласува за Хитлер (а не за Хинденбург). След като Хитлер е избран за райхсканцлер през 1933 г., на Шпенглер му е позволено да се срещне с него. След срещата обаче той остава невпечатлен и впоследствие изразява негативни коментари по адрес на Фюрера. Той възприема Мусолини, а не Хитлер, като олицетворение на неговите идеали през 20-ти век. Въпреки това обаче Шпенглер остава в Германия. Той открито влиза в спорове с Алфред Розенберг на теми, свързани с идеологията, а когато д-р Йозеф Гьобелс го кани да изнесе поредица от открити лекции, той отказва. Неговата последна книга, "Часът на решителността", е издадена в Германия през 1933 г. и бързо се превръща в бестселър. По-късно обаче тя е забранена заради неприятелския й тон към националсоциализма. В тесен кръг Шпенглер е изключително критичен към националсоциалистическата расова мисъл, особено тази, касаеща евреите. Тук трябва да се отбележи, че самият Шпенглер е отчасти евреин: една от неговите прабаби, с рождено име Бройншен Мозес, е еврейка, което прави Шпенглер една осма евреин. Може би той приема националсоциалистическото отношение към евреите като един вид лична обида, но все пак остава неясно дали неговото незначително еврейско потекло изиграва някаква съзнателна или несъзнателна роля във формирането на мисълта му. В основата на проблема стои разклонението между Шпенглер и Хитлер по отношение на важността от расата в цивилизацията. За Хитлер биологичната раса е от първостепенно значение. За разлика от него обаче Шпенглер се придържа към едно мистично, духовно възприемане на расата, отделено от биологичната действителност. Може да се каже, че с течение на времето Шпенглер смекчава по-ранните си расови възгледи, но в крайна сметка той никога не признава напълно първичността на биологичната раса във връзка с възхода и залеза на цивилизацията. Поместеното тук кратко есе се появява в печата едва няколко месеца преди ранната смърт на Шпенглер на 56-годишна възраст. В него той изразява едно расово възприемане на историята, доближаващо се повече до националсоциалистическата мисъл, отколкото до по-ранните му писания и в което той предупреждава белите народи на Европа за ужасната съдба, която ги чака, ако те решат напълно да се отдадат на разврата на тяхното време. Това есе е отговор на Шпенглер на една анкета на тема световния мир, която се появява в сп. "Космополитън". Вследствие на това няколко добре познати личности отговарят на есето, което накрая довежда до серии от статии. Материалът на Шпенглер е публикуван в януарското издание на списанието през 1936 г. ----------------------------------------------- "Възможен ли е световният мир? от Освалд Шпенглер ВЪПРОСЪТ дали световният мир някога ще бъде възможен може да бъде отговорен само от някой, който е запознат със световната история. Да бъдеш запознат със световната история обаче означава да познаваш човешките същества като такива, каквито са и каквито ще бъдат. Има огромна разлика, която повечето хора никога няма да могат да осмислят, между възприемането на бъдещата история като такава, каквато ще бъде, и като такава, каквато на човек му се иска да бъде. Мирът е желание, войната е факт; и историята никога не е обръщала внимание на човешките желания и идеали. Животът е борба, в която участват растенията, животните и хората. Тя е борба между индивидите, социалните класи, народите и държавите и може да бъде под формата на икономическо, социално, политическо и военно съревнование. Той е борба за власт за постигане на волята, за възползване от предимството или за прокарване на мнение относно какво е справедливо или целесъобразно. Когато обаче всякакви други начини се провалят, отново и отново ще се прибягва до върховното средство: насилието. Човек, който си служи с насилие може да бъде определен като престъпник, една класа може да бъде наречена революционерска или предателска, един народ кръвожаден. Това обаче не променя фактите. Съвременният световен комунизъм нарича войните си 'въстания', империалистическите държави описват своите като 'омиротворяване на чуждестранни народи'. И дори ако светът съществува като една обединена държава, по същия начин войните ще бъдат наричани 'въстания'. Разграниченията тук са чисто и просто от устно естество. В днешно време само белите народи говорят за мир, а не превъзхождащите ги по численост цветнокожи народи. Това е едно много опасно състояние. Когато отделните мислители и идеалисти говорят за мир, както и са го правили още от незапомнени времена, ефектът винаги е нищожен. Когато обаче цели народи се превърнат в пацифисти, това вече е симптом на изкуфялост. Силните и неизхабени раси не са пацифисти. Заемането на такава позиция означава да захвърлиш бъдещето си, тъй като пацифисткият идеал е едно статично, терминално състояние, противоречащо на основни факти на съществуването. Докато човекът продължава да еволюира, винаги ще има войни. Ако белите народи някога се уморят от войната до такава степен, че техните страни вече да не могат да ги карат да я водят, светът неизбежно ще стане жертва на цветнокожите хора, така, както Римската империя бе сломена от тевтонците. Пацифизмът означава да дадеш властта на заклетите непацифисти. Сред вторите обаче винаги ще се намират бели хора--приключенци, завоеватели, лидери--чиито последователи се увеличават с всеки един постигнат успех. Ако днес в Азия се вдигне въстание срещу белите хора, безброй други бели ще се присъединят към въстаниците само защото на тях им е писнало от мирния живот. Пацифизмът ще си остане идеал, а войната факт. Ако белите раси са решени никога повече да не водят войни, цветнокожите такива ще действат по друг начин и ще бъдат владетелите на света." Източник: New American Government

А. Х. пред бюста на полския маршал и държавен глава Йозеф Пилсудски (5 декември 1867 г. - 12 май 1935 г.) в сградата на войводската администрация в Келце, Полша, 10 септември 1939 г. Членове на германска военна делегация, водена от ген. Курт Лийбман (третият от ляво надясно), генерал от пехотата и първи командващ Военната академия в Берлин, отдават почести заедно с полски военни лица по време на полагането на венец пред Гробницата на Незнайния воин във Варшава, януари 1938 г. Полски офицери с германски военни представители (вторият от ляво надясно е подполковник Алфред Герстенберг, военното аташе на Луфтвафе в Полша) пред Гробницата на Незнайния воин във Варшава, април 1938 г. Райхсфюрер-СС Хайнрих Химлер по време на визитата му във Варшава, придружаван от германския посланик в Полша Ханс фон Молтке и началника на полската полиция ген. Кордиан Йозеф Заморски (зад Молтке) на Главната железопътна гара, февруари 1939 г. Райхсфюрер-СС Хайнрих Химлер и началника на полската полиция ген. Кордиан Йозеф Заморски във Варшава през 1939 г. Хайнрих Химлер с ген. Кордиан Заморски по време на инспектиране на почетна гвардия при пристигането му във Варшава през 1939 г. Бриг. ген. Александер Нарбут-Лучински от въоръжените сили на Полша държи карта в присъствието на чуждестранни военни аташета, включително и от Германия, по време на мирновременни маневри в полския град Жешов в югоизточната част на страната, септември 1938 г. Членове на официална делегация на Министерството на външните работи на Германия, водени от райхсминистъра на външните работи Йоахим фон Рибентроп, полагат венец пред Гробницата на Незнайния воин във Варшава в присъствието на германския посланик в Полша Ханс фон Молтке, полския министър на отбраната ген. Тадеуш Каспжицки и други полски военни и длъжностни лица, 26 януари 1939 г.

Из доклада на Лев Захарович Мехлис (13 януари 1889 г. - 13 февруари 1953 г.), началник на Главното политуправление на Червената армия и заместник народен комисар на отбраната, както и един от главните организатори на Големия терор от края на 1930-те, представен на съвещание по военна идеология на 10 май 1940 година: "Червената армия, както всяка една друга армия, е инструмент на войната. Целият личен състав на Червената армия трябва да се обучава в мирно време въз основа на една обща цел--подготовка за война. Нашата война с капиталистическия свят ще бъде справедлива, прогресивна война. Червената армия ще действа активно, постигайки пълен разгром и унищожение на врага, прехвърляйки бойните действия на територията на противника. В съответствие с това е необходимо да възпитаме целия личен състав на армията, както и цялата ни страна в духа, че всяка война, водена от армията на социализма, ще бъде прогресивна война, ще бъде най-справедливата от всички войни, водени досега. По този повод Ленин недвусмислено казва: 'Това следва да бъде война за социализма, за освобождението на други народи от буржоазията. Енгелс бе съвършено прав, когато на 12 септември 1882 г. в свое писмо до Кауцки той директно признава за възможността от "отбранителни войни" на вече победилия социализъм. Той е имал в предвид именно отбраната на победилия пролетариат срещу буржоазията на други страни' /Ленин, том XIX, стр. 325/. И второто изказване на другаря Ленин: 'Победилият пролетариат на тази страна, вече експроприирал капиталистите и организирал собственото си социалистическо производство, ще се изправи срещу останалия капиталистически свят, привличайки към себе си угнетените класи на други страни, вдигайки в тях въстание срещу капиталистите и в случай на необходимост действайки дори и с военна сила срещу експлоатиращите класи и техните държави' /Ленин, том XVIII, стр. 232-233/. Става дума за активното действие на победоносния пролетариат и на трудещите се в капиталистическите страни срещу буржоазията, за действие, при което инициаторът на една справедлива война ще бъде нашата държава и нейната Работническо-селска червена армия." Източник: Российский государственный военный архив. Ф. 9. Оп. 36. Д. 4252. Л. 114а—154 https://history.wikireading.ru/216952

https://www.youtube.com/watch?v=0ex-Vxak5_U

"Незнайните воини" ("The Unknown Warriors") е книга от 2009 г., която представлява колекция от писма от британски ветерани (както и австралийски и новозеландски такива), участвали във Втората световна война, до автора й Никълъс Прингъл. Идеята на автора възниква още през 2006 г., когато няколко британски вестника се съгласяват да публикуват писмото му, в което той приканва всички британски ветерани от цялата страна да му изразят мнението си относно следвоенния им живот в Обединеното кралство, както и състоянието, в което страната им понастоящем се намира. Впоследствие авторът започва да получава все повече и повече писма, като най-старият кореспондент накрая се оказва 96-годишен ветеран, участвал в Десанта в Нормандия; някои дори му изпращат снимки от личните си фотоалбуми. Ето и някои от писмата (или откъси от тях), които могат да бъдат открити в книгата: "Скъпи г-н Прингъл, [...] Сега следва да ви разкажа за личния си живот, за да може да придобиете някаква представа относно преживяванията ми в тази ужасна страна, в която сме принудени да живеем. Преди това бях изразил гледната си точка в писмен вариант до редактора на в. 'Експрес', но те така и не я публикуваха във вестника, тъй като в нея имаше прекалено много актуална истина. Сега тъкмо попаднахте на това, което търсите, затова и ще дам всичко от себе си. Служих 20 години като специален полицейски служител до сержантски чин, 5 години като общински съветник на Илфракомб, Девън, няколко години като председател на най-различни ведомства в Тоунтън, както и като президент на I.S.C.A. Boeling, като наскоро бях избран за вицепрезидент (емерит). Мнението ми към днешна дата е, че съм напълно отвратен от начина, по който нещата се развиват. Вече няма никакво уважение към хората, уважението е към парите, а не към хората. Ужасните убийства, които се извършват, намушкванията и т.н. Съдиите на власт не отсъждат правилните присъди, съответстващи на престъпленията, по-скоро техните присъди насърчават престъпленията. Понякога за тези, които са лишени от свобода, е по-добре да са в затвора, отколкото на свобода. Напълно разочарован съм от държавата и понякога се питам дали всичките страдания по време на войната си струваха. Сержант Ричард Робъртс Надявам се, че ще разберете написаното от мен, не мога да ви дам всичките подробности." --------------------------------------------------------------- "Скъпи г-н Прингъл, Трябва да кажа, че за Вашите запитвания относно няколкото вида информация; относно настроенията на ветераните и относно пътя, по който Великобритания е поела след края на Втората световна война, ще е нужна цяла една книга. Също така смятам, че малко сте позакъснял с това Ваше начинание. Мога да Ви кажа, че от над 3,000 души членски състав, сега сме останали само 59, някои от нас приковани на легло. Личният ми опит е следният: Първите 25 години след войната прекарахме в създаването на семейство и осигуряване на бъдещето им, след това обаче стана ясно, че политиците са превзели живота ни. Днес, вече на преклонна възраст, имам прекалено много лоши предчувствия относно начина, по който нещата се развиха. Проблемите изглежда вече се решават чрез приемането на все повече и повече закони, вместо чрез целенасочени действия. В днешно време жените ни са подвеждани да ходят на работа, като едновременно с това те все още трябва да вършат повечето задачи като преди, с изключение на образоването на децата. Те вече не притежават уменията да готвят, да възпитават деца, което довежда до консумацията на бързи храни (няма време за готвене), продължително гледане на телевизия и стоене пред компютъра. Семействата вече не са толкова сплотени, колкото бяха преди. Забелязахме колко близки са италианските семейства по време на честите ни посещения на старите бойни полета. Днешните деца са облечени небрежно, мърляво и не могат да комуникират. Вината обаче не е тяхна. Това, което много от ветераните ненавиждаме, е приемането на хомосексуализма като нещо нормално. Това е в разрез с християнските ни ценности, като на младини това се считаше за сериозно прегрешение. Отидохме на война, за да защитим скъпата ни страна, семействата и вярата ни. Въвеждането на минималната заплата е още един провал. В момента, в който минималната заплата беше приета, тя стана максимална заплата, което значи, че всякакви бъдещи помощи ще са обвързани и някъде под минималната заплата. Това беше хитър ход, с който заплатите да се държат под контрол. Друг забележител провал е умишленото решение на много лейбъристки съвети да пренебрегват историята на Втората световна война като част от нашето наследство и вследствие на това тя вече не се изучава в доста училища. Почти всички ветерани искат Великобритания да напусне Европейския съюз. Искаме кралският държавен глава да си остане. Искаме данъците да бъдат справедливи и да не са скрити. С уважение, Джон Кларк ОБИ Ветеранска асоциация 'Монте Казино'" --------------------------------------------------------------- "Скъпи г-н Прингъл, [...] Задомихме се в родното ми село Марстън Грийн. Разбира се, купихме си мотоциклет, после и кош, след като се родиха децата ни, а след това и кола, когато ни се роди и третото дете. Когато здравноосигурителната служба започна да функционира и общият пазар беше задоволителен, всичко изглеждаше обнадежаващо, но в крайна сметка нещата започнаха да се влошават. Мисля, че беше в началото на 80-те, когато всичко започна да се разлага. Започнахме да губим цялата ни индустрия, печалбата и парите станаха единствената цел в живота. Имиграцията се превърна в голям проблем за обикновения човек. Чарлс често казваше, че годините, прекарани в армията и особено погубения живот на приятелите му са били напразно. Той казваше: 'Откраднаха седем години от живота ми, и за какво?'. Чувстваше, че всичките ценности на един приличен, спокоен и мирен живот изчезваха, понякога дори оставаше прекалено огорчен от това. Вече изминаха 18 години, откакто го загубих, и виждайки някои части на Бирмингам днес, човек никога няма да предположи, че се намира в Англия. Той щеше да ненавижда това. Той също така беше и човек с голям морал и не харесваше неморалния начин, по който се развиваха нещата. Не мисля, че хората днес са особено щастливи, независимо от всичките съвременни удобства за живеене. Що се отнася до пенсиите, мисля, че пенсиите, както и възрастовите 'помощи' са задоволителни, стига човек да си разпределя бюджета разумно. Макар че смятам, че е нечестно пенсионноосигурителната ми компания да 'добавя' липсващи години, прекарани във въоръжените сили през войната, но не и години, прекарани в изпълняването на жизненоважни цивилни задачи. Почти нищо не се прави за ветераните, като безплатните почивки и т.н. дойдоха прекалено късно, тъй като повечето вече не са сред живите. Съпругът ми щеше да бъде прекалено горд, за да кандидатства за благотворителни помощи. Нашият съвет в Солихъл не прави нищо за ветераните. Някои от нещата днес, с които аз и много от приятелите ми ветерани не сме съгласни, са еднополовите бракове, майките-ученички, пропадналите телевизионни програми, т.нар. знаменитости и най-вече неограничената имиграция. Никак не съм щастлива от начина, по който тази страна се променя. Никъде не излизам по тъмно, дори не отварям вратата си по това време, когато някой звъни. Съпругът ми казваше, че не би искал да се върне на този свят, и това беше още преди 1988 г., като смятам, че в момента нещата са още по-зле. Благодаря Ви, че ми дадохте възможността да изразя възгледите си. Съжалявам, ако всичко това звучи прекалено мрачно, тъй като обикновено съм усмихнат човек. Водя пълноценен живот и имам много добри приятели и семейство и гледам да извличам само най-доброто от нещата. Дълбоко в себе си обаче се притеснявам за бъдещето на внуците ми. М. Моулдс" --------------------------------------------------------------- "Уважаеми сър, Редник от 2-ри батальон, Чешърски полк. Първо при подготовката за Десанта в Нормандия, после в Далекоизточния театър на военните действия и накрая завърших с Египет. Цивилният живот не представляваше трудност, когато се върнах на длъжността си. Искреното ми мнение за тази страна днес обаче, особено за населеното ми място, просто не смея да го опиша с думи. Все още поддържам връзка с няколко другари, които като мен смятат, че тази страна не е за нас. Струваше ли се да се бием? Мисля, че е жалко, че Хитлер не успя да дойде тук, с оглед на състоянието на държавата ни днес. Изпратете ги всички обратно, наред с половината от сегашното ни правителство. [...] Неразкрито име" --------------------------------------------------------------- "Скъпи Ник, Да, служих шест години на тази страна, и за какво? Три от които бяха в Близкия Изток. През май ще навърша 90 години, ако дотогава съм жив, и ще бъда един много огорчен човек. Не мога да получа дори безплатни зъби или очила, имигрантите и бежанците получават всичко. Тази страна мисли само и единствено за имигрантите. Жалко е, че Хитлер не стигна до тук. Бях в Анцио и видях много погребани тела. [...] Ако можех да върна времето назад, никога нямаше да отида, както и много други, с които разговарях. С уважение, Ф. Грийн Оръжеен монтьор, Работилница 31Б, 1-ва дивизия" --------------------------------------------------------------- "Скъпи Ник, На 17-годишна възраст се записах доброволец към Кралския флот и служих от 4 януари 1944 г. до октомври 1946 г. Службата ми беше в Средиземно море, Индийския океан, но основно в Тихоокеанския флот. Професията ми беше телеграфист. [...] Смятам, че имах добър живот. Мисля, че все още много неща не са както трябва със страната ми, прекалено много беднотия, недостиг на жилища на достъпни цени, прекалено много алкохолизъм, прекалено много лошо поведение, неоконсервативният американски президент въвличайки ни в незаконна война, отнела толкова много животи, особено наши военнослужещи. Прекалено много мюсюлмани, които не желаят да са британци. С уважение, Д. Релф" --------------------------------------------------------------- "Уважаеми сър, [...] Като 83-годишен ветеран, празненствата по случай Денят на Победата в Европа не значат нищо за мен заради начина, по който държавата се отнася към мен и моето поколение, като съм сигурен, че хиляди мои все още живи другари мислят по същия начин, а онези, които умряха, продължават да живеят тихо в сърцата ни. Към края на Втората световна война ние ликувахме, но 60 години по-късно сме изпаднали в отчаяние, трудно успявайки да живеем в собствената ни страна. Жена ми е в дом за стари хора и трябва да ходя с автобус, за да я видя, защото не мога да си позволя кола. Що за общество не може да отдели достатъчно средства за възрастното си население, за да си купи кола, дори и скромна такава? Всичко, което правим, е да ядем и да плащаме сметки. Обществото ни е болно, за да може пенсионерите да бъдат третирани по такъв начин, едновременно с това продължавайки да празнува края на Втората световна война. Пълно лицемерие. С уважение, А. Александър" https://archive.org/details/the-unknown-warriors

Расовото самосъзнание на България Автор: Янко Янев Година: 1941 Из националсоциалистическия расово-политически журнал „Народ и раса“, априлско издание от 1941 г. Расовият проблем е нов за Балканите. Единствено благодарение на германската революция бе даден тласък на изследванията на специфични области относно произхода на народите, както и на размишляването върху изначалните и общи жизненоважни сили, определящи житейските закони и мирогледа на тези народи, както и тяхната национална съдба. Именно в тази транзитна зона между Дунава и Егейско море, между Адриатическо и Черно море, етнологията, в частност расовите изследвания, разглеждащи същността и проявленията на народното битие, е изправена пред задачи, които няма как да бъдат пренебрегнати. Основните сили на хората от този регион, произхождащи още от изначалното древно езическо селячество, все още дори не са разгледани от науката, която в продължение на векове бе разбирана и тълкувана само абстрактно, в смисъла на концептуалния механизъм на западната форма на мисъл в цяла Югоизточна Европа. Етнологията на Балканите основно се ограничаваше до изучаването на външни явления, до колекционирането на обичаи, поговорки, приказки и песни, без да се е обръщало никакво внимание на народната действителност, в която е заложена уникалността на именно тези явления. Огромните, световноисторически обосновани взаимовръзки между балканските народи и средиземноморския бит и култура не бяха откривани заради близкоизточно-йерусалимската пропагандна идея за едно ново избавление на света. Под влиянието на традиционни исторически конструкции и политически понятия балканският регион се възприемаше само като една изостанала селска империя, без да е имала никакво значение спрямо културното развитие на Европа. Единствено великият български революционер Георги Сава Раковски е мислил расово в съвременния смисъл на думата. Преди около осемдесет години той се появява на Балканите с изявление относно мисията на индогерманския народ като противовес на азиатците, които по това време са поробвали балканските народи. Раковски се е гордял със своя селски произход, с връзката на семейството му с митичния език и култура на най-древните арийски народи в световната история. Уповавайки се на предчувствие за съдбоносното развитие на народите, той живее, водейки се от едно грандиозно виждане на индогерманската основа на света, а именно идеята, че арийците, за чиито най-чисти потомци той посочва българите, полагат основите на световната история, както и че те са призвани да поведат и оформят света. За съжаление обаче идеята на Раковски остава само един фрагмент. Той все още не е разполагал с научните средства, за да обясни това по един ясен и изчерпателен начин. След смъртта му никой не се залавя с тази идея. Български народен танц ("шопско хоро") Днес България е първата балканска страна, създала закон в германския расово-политически смисъл. Това е Законът за защита на нацията (Gesetz über den Schutz der Nation), наскоро приет от българския парламент. […] Този първи български расов закон обаче, както е видно от основните му положения, не е изчерпателно революционно средство за създаването на едно живо народно единство и целокупност по отношение на една държавна политика, основаваща се на идеологически и биологични принципи. И все пак, този закон е доказателство, че и в България германското расово-политическо мислене послужва като тласък за създаването на първото расово законодателство, чието по-нататъшно развитие и укрепване ще е от голямо значение за бъдещето на народа, имайки се в предвид, че в днешно време цивилизационното влияние на Запада и последиците от въвеждането на модата на безродни и дегенеративни форми на обществото представляват заплаха за съществуването на селския български народ. Остава само да се надяваме, че този закрилящ закон скоро ще намери своето решително разширение във връзка с новия светоглед на бъдещето в резултат на великия съдбоносен опит на настоящето. В този контекст бих искал накратко да отбележа, че у никой друг югоизточен народ расовото самосъзнание не се среща толкова надълбоко и силно, колкото в България. Това е едно нерушимо преживяване на изначалната връзка между народа и природата, между кръвта и светлината, между селския мит за живота и безсмъртието. Народът усеща диханието на вечното; то е дълбоко заложено в лоното на неговата собствена несъкрушима сила. Досега никое свръхестествено или чуждо учение не е успяло дори да го разклати. През цялото му историческо развитие той е бил преизпълнен с това чувство. След края на всички усилия, всички сривове и отчаяния остава една непреодолима сила на утехата, че расата няма да изчезне, че кръвта никога няма да изсъхне, дори и ако цялата земя бъде обхваната от бушуващи огън и смърт. Български фермери от района на София Това чувство е преизпълвало българския народ по време на турското иго, което трае цели петстотин години. Благодарение на това чувство той не се е отказал от своя език и национално чувство, от своята връзка с жизнените сили и съдбата. Само по този начин човек може да разбере защо народът запазва самобитността си и не се поддава по никакъв начин на азиатско-османското влияние. Евреите никога не са пребивавали в българските села. Историята не познава нито един случай, в който българските девойки от селските местности да са се омъжвали за мъже от друга раса. Днес също в никое българско село няма евреи. Те се появяват само като чужди хора, като недоброжелатели на клана и на селския живот, и ако не са подгонени, кучетата обикновено ще го направят. Следователно българският „Закон за защита на държавата“ всъщност не засяга селячеството, което е останало вярно на себе си в продължение на две хилядолетия, а основно градското население, буржоазията, която както в България, така и във всички останали балкански страни, се явява активният носител на интернационализма и на една цивилизация, която е склонна да дегенерира. Въпреки близостта до източното Средиземноморие—мостът, който през римските пътища е свързвал близкоизточния култ с войнствените скитски и тракийско-дионисийски религиозни кръгове—селянинът, обвързан със своите пейзажни Хемус и Родопи, си остава селянин, когото по-късното неоримско-византийско преосмислено християнство докосва, но без да успее да измени по никакъв начин съдбата и устоите му. Този факт обаче остава неизвестен и до ден днешен. Византийските църковни историци са презирали непокръстения български народ като „варвари“, защото те са били бедни по злато и коприна, мраморни зали и градини, искрящи фонтани или църкви, украсени със скъпоценни камъни. Образът на прославения варварски воин и фермер, който, в битка срещу смесената наемна армия на императора на Босфора (който се е самоопределял като „Ангелът на Господ“), съставена от арменци, евреи, монголи и чернокожи, е отбранявал не само родната си земя, но също така и древния божествен ред, остава напълно разочарован от византийската концепция на историята, която по това време е преобладавала. По-нататъшната историческата наука възприема „варварите“ въз основа на разказите на византийските хроникьори; тя също така описва и германските рицари, взели участие в българските въстания срещу приемането на християнството, като разпуснати хора и врагове на цивилизацията. Фермерка от Северна България / Фермер от планините Хемус / Фермерка от района на Плевен / Стогодишен български фермер Българското расово самосъзнание намира своето дълбоко изразяване най-вече в легендите и народните песни. Не само в България, но също и в Югославия легендата за героя Крали Марко (Маркус Крайовит, Марк Карловиц, Марко Кралевич) е все още жива. Гьоте го сравнява с гръцкия Херкулес и персийския Ростам. Неговият мустак е дълъг три педи; с очи като на ястреб и вежди като лястовичи криле. Днес огромните камъни, които той е хвърлял, все още стоят край Прилеп, Кукуш и Кичево (Македония). Като покровител на народа Марко се бори срещу крупен еврейски банкер, живеещ в Константинопол и който на Балканите е бил наричан „Жълтият евреин“. Подобно на някои нордическо-германски великани, той също има чук, с който разцепва камъни, и като тях също язди своя кон Шарко, който е като нордическия Грани, конят на Зигфрид, с когото той общува. През целия си живот той се бори срещу крупния еврейски банкер като най-големия вредител на народа и расата, когото той накрая и побеждава. Когато турците превземат Балканите, последният, който влиза в българската столица Търново е евреин, който през нощта тайно им предава ключа за столичните крепости. Когато турският вожд Челеби Сюлейман накрая заповядва евреинът да бъде обезглавен, мястото на обезглавяването остава познато като „Жидов гроб“. В продължение на четири века преминаващите край гроба българи хвърляли камъни в него. И в резултат на това се е образувала една огромна пирамида, чиито останки съществуват и до ден днешен като символ на вечното народно проклятие. Дори и днес българските селяни пеят песни, разкриващи техния расов опит. В една песен например се говори за следното: „Всеки ден слънцето залязва в определено време. Един ден обаче то закъсняло. Те го попитали защо закъсняло толкова много. На което слънцето отговорило: Закъснях, защото по пътя си видях чудо. Евреите празнуваха сватба. Те изклаха триста агнета и триста овце, за да ги изядат. Но те така и не се наситиха. И понеже нямали повече месо, те изклали единствения син на майката. Плачът на майката стигнал до небесата. Гледах това ужасно празненство и ето защо аз закъснях“. Следващите образи могат да бъдат открити в още една българска песен: „Един евреин си построил замък. За основите той използвал старци, за тухлите—малки деца, за колоните—младежи, за покрива—девойки, а за портите—две млади невести“. Подобно на това, в една българска народна песен се говори за следното: „Когато една българка влязла в църквата, за да се омъжи за евреин, всичките врати на църквата незабавно се затворили и свещениците се вкаменили“. Това е мистерията на българската кръв. Крали Марко, народният бог в човешки облик, се сражава с расовия враг. Не случайно тази легенда лежи в основата на героичните песни на всички балкански народи. Това прославяне на расата не се появява от нищото. Крали Марко наистина е живял. Той е бил владетел на Прилеп в Македония и пада в битка на полето в Ровин. „Жълтият евреин“ пък е евреин, който е бил пратен в изгнание от Испанската инквизиция и който е управлявал Константинопол в средата на 16-и век под името Йоан Микеш, бидейки невероятно богат банкер, наред със султана. Източник: https://archive.org/details/nsdap-volk-und-rasse-1941-04

Предполагам защото по това време германците са считали нас, българите, за по-близки до индо-европейското/арийското/германското родословно дърво, отколкото славяните. Ако не се лъжа, по времето на Третия райх расиалистката доктрина на германците ни определя за преки наследници на индо-иранските и/или скитско-сарматските народи/племена, какъвто е и случаят със самите иранци, които през 1936 г. официално са класифицирани като чистокръвни арийци и съответно изключени от Нюрнбергските закони. Сигурен съм, че същото важи и за албанците и румънците, макар конкретно за тях да не съм се ровил достатъчно надълбоко, тъй като самата тематика все още е доста слабо развита и голяма част от литературните/академични първоизточници от времето на Националсоциалистическа Германия все още не са качени за свободен достъп в интернет. За българите иначе намерих цяла отделна статия по въпроса от същия журнал, която ще публикувам тук или направо в нова тема, след като я преведа до няколко дни.

Естествено, че няма да са ласкави към Гюнтер и подобни неполиткоректни личности, все пак това е Уикипедия, чиито статии, между другото, не бива винаги да се приемат за чиста монета, особено когато става на въпрос за такива "чувствителни" теми. Секцията с дискусиите на редакторите на статията говори много за достоверността на някои нейни абзаци, така че Уикипедия според мен не трябва да се приема като последна инстанция, тъй като всеки там може да пише каквото си иска и когато си иска и да си cherry pick-ва всякакви "източници" с цел придаването на фасадна фактологическа валидност. Едва до скоро в историята на САЩ все още е имало масова сегрегация между чернокожото и бялото население, както и активни дискриминационни мерки спрямо небелите, които са били официално приемани и даже насърчавани на щатско/федерално ниво. В допълнение на това, в продължение на десетилетия, още от зората на Дарвин, подобни теории на расова/расиалистка основа са се дискутирали свободно дори и в западнодемократичния (академичен) свят, без никой да е надавал вой за неполиткоректност или накърняване на нечии чувства. Препоръчвам да се прочете за произхода и историята на евгениката и други подобни дисциплини не само като академични области, но и като популярни обществени движения, както и конкретно в кои държави тя намира най-плодородна почва още към края или началото на 20-ти век (и жокер: не, това не е Германия). Цайтгайстът понякога може да бъде доста разтеглив и изменчив, често диктуван от тенденциите на деня, взимащи превес над предходните норми за много кратък период от време. Естествено, че са подбрани, все пак става въпрос за разглеждането на даден сегмент от едно цяло в противовес на преобладаващото. Апропо, в случай че не си разбрал, това е раздел тип "Галерия"; не мисля, че е нужно да обяснявам какво значи това.

Такъв тип илюстровани журнали/списания обикновено са с полуакадемичен характер, за да могат да бъдат възприети по-лесно от широката публика. Расиалистките и антропологическите теории, свързани с изучаването на произхода както на (индо-)европейските, така и на други народи са една от най-развиваните дисциплини в академичния свят през този период, чиито основи датират още от времето на Ваймарската република (че даже и по-рано), като един от най-видните представители в тази област е Ханс Гюнтер, чиито трудове по-късно оказват голямо влияние върху расиалистката доктрина на Третия райх. Ето няколко негови известни трудове на немски и английски, написани преди и след идването на националсоциалистите на власт, които могат да бъдат прочетени свободно в интернет: https://archive.org/details/hans-guenther-rassenkunde-europas-1929-356-s.-scan-fraktur https://archive.org/details/guenther-hans-die-nordische-rasse-bei-den-indogermanen-asiens-1934-261-s.-scan-t_20210107_1842 https://archive.org/details/rassenkundedesd00gngoog https://archive.org/details/gunther1927 (английско издание) Допълнителен труд на друг академик от времето на Третия райх: https://archive.org/details/20210528093111242_202111

Описание на европейския (арийски) фенотип на балканските славяни Из националсоциалистическия журнал "Народ и раса" ("Volk und Rasse"), октомври 1940 г. Начална корица на изданието Сърбин от Цетине, старата столица на Черна гора, истински чернопланински потомък. Сръбски фермери на пазара в Скопие. Продълговатото динарско лице на стройния мъж изпъква на фона на овалните лица на жените. Лицето на Ориента. Мохамедански свещеник пред джамия в Скопие. Ясно видими ориенталски черти. Млад босненски фермер от покрайнините на Сараево. В допълнение на динарските му черти, неговата форма на лицето и на челото, както и цветът на очите му индикират нордически произход. Както е видно от тази фотография, при южнославянските народи също могат да бъдат открити нордически черти. Босненски фермер, аналогичен на предходната фотография. Върху преобладаващото динарско лице се намират две светли очи, които тук също разкриват черти на нордическата раса. Мъж от планините около Сараево; истински чернопланински жител. Слаб и висок със светли очи. Древен, западен пастирски воин. Едно от многото руси босненски момчета в южна Сърбия. Доколкото тези, все още детски, меки лицеви черти позволяват някакво расово тълкуване, неговата расова композиция най-вероятно е източнонордическа. Възрастен босненски фермер от Сараево, принадлежащ към мохамеданското вероизповедание, който обаче не е от турската раса. Не напълно от динарски тип, тъй като лицето е твърде набито, брадичката прекалено изпъкнала спрямо лицевата равнина, а задната част на главата му силно извита. Възрастна жена от адриатическия о. Раб. Сравнително чист представител на динарската раса. Ясно видимите по лицето й възрастови изменения, които понякога напомнят на напуканите лица на старите циганки, могат да бъдат обяснени с постоянното й излагане на силната жега по Далматинското крайбрежие. Млада далматинка от района на Рагуза. Тези лицеви черти отразяват средиземноморския благороден произход. Яркият й цвят обаче позволява да се направи заключението, че тя има нордическа кръв. Потомците на старите аристократични фамилии от разцвета на венецианската търговска епоха все още могат да бъдат открити из всички прослойки на далматинския народ. Хърватска фермерка от района на Загреб. Расовата идентичност, в допълнение на източните черти, отразяват преобладаващо нордически качества. Хърватин от Загреб. Силно извит тил, сравнително изправен нос и набито плоско лице. В този случай основно присъства източната раса, която, заедно с динарската, придава на главата деликатен характер. Лицето на Новата Гърция: Стар гръцки свещеник от Пелопонес. Лицевите му характеристики са комбинация между ориенталски и нордически черти. Стар гръцки пастир от Пелопонес. Още от антични времена хората от този тип вероятно са подслонявали стадото си в страховитите гръцки планини. Източник: https://archive.org/details/nsdap-volk-und-rasse-1940-10

Джеси Оуенс: Мит и действителност Автор: Марк Вебер Година: 1984 ----------------------------------------------------------------------------------------- „Не Хитлер беше този, който ме пренебрегна—нашият президент [Рузвелт] ме пренебрегна. Президентът дори не ми изпрати телеграма.“ – Джеси Оуенс ----------------------------------------------------------------------------------------- Джеси Оуенс, чернокожата звезда в спринта и скока на дължина, който на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. печели четири златни медала, умира през 1980 г. на 66-годишна възраст. Както често се е случвало приживе обаче, големите телевизии и печатът се възползват дори и от това събитие, за да разпространяват клеветнически лъжи, които впоследствие започват да се приемат все повече за истина чрез тяхното повтаряне през годините. С наименуването на улица в Берлин на името на Оуенс през март 1984 г., пред гръмкото медийно разпространение на скандални митове се отваря поредната възможност. Особено идиотски и долен се оказва репортажът, излъчен по време на нощната новинарска емисия по „Ен Би Си“ в неделя, 4 март. Според митовете, които обикновено се приемат за факти, германският канцлер Адолф Хитлер се разгневява, когато Оуенс печели; според тях Хитлер също така отказва да се ръкостиска с Оуенс, защото той е бил черен; както и че германците останали унизени заради това че победата на Оуенс „опровергала“ германските идеи относно расовите различия, и т.н. Всъщност, берлинчаните възхваляват Оуенс колкото всеки един друг германец. Самият Оуенс дори казва как един път, докато е бил на стадиона, той вижда Хитлер: „Когато преминах край Канцлера, той се изправи, помаха ми, след което аз също му помахах.“ Относно предполагаемото пренебрегване, фактите говорят съвсем различни неща от тези, които обикновено чуваме. Хитлер е бил в ложата си на първия ден от Игрите, когато Ханс Вьолке чупи олимпийския рекорд по тласкане на гюле, който също така, между другото, става и първият германец, който печели златен медал на Олимпийските игри в Берлин. По искане на Хитлер Вьолке и състезателят на третото място, също германец, са заведени в ложата, където да бъдат поздравени лично от Канцлера. Скоро след това Хитлер лично поздравява трима финландци, които печелят медали в бягането на 10,000 метра. След това той поздравява и две германки, които печелят първо и второ място в хвърлянето на копие при жени. Единственото останало планирано събитие за този ден е бил скокът на височина, който обаче се е бавел. Когато всички германски скачачи на височина отпадат от състезанието, Хитлер напуска стадиона на смрачаване, тъй като е имало вероятност да завали, заради което и той накрая не успява да присъства, за да поздрави тримата победители—всичките от Съединените щати, двама от които чернокожи. Хитлер си тръгва заради късния час, а не защото той е искал да избегне поздравленията. Освен това, когато той си тръгва, Хитлер е нямало как да знае дали крайните победители ще са чернокожи или бели. Граф Байе-Латур, президентът на Международния олимпийски комитет, изпраща съобщение до германския лидер, в което той казва, че като почетен гост на игрите, той трябва да поздрави или всички, или никого. Затова и когато на следващия ден Джеси Оуенс печели финала на бягане на 100 метра, Хитлер не го поздравява публично—както не поздравява публично и който и да е друг спечелил медал на тази и последвалите дисциплини. Всякакво твърдение, че германците останали „унизени“ заради победите на цветнокожи състезатели на игрите в Берлин, е нелепо. Джеси Оуенс присъства на много сцени в „Олимпия“, официалният германски документален филм на Игрите. Филмовият шедьовър на Лени Рифенщал също така отделя значително внимание и на много други цветнокожи състезатели, включително и на отлично представили се японски атлети. Същото важи и за луксозната, полуофициална германска книга „Die Olympischen Spiele 1936“, посветена на честването на Игрите и издадена от „Cigaretten-Bilderdienst“. В тази книга са поместени седем фотографии на Джеси Оуенс—повече от който и да е друг спортист—който също така е посочен с възхищение като „най-бързият в света“. В книгата е поместена и огромна фотография, на която е показан момент от издялването на имената на победителите върху гранит на стадиона—с акцентираните думи „Оуенс САЩ“. Въпреки невероятните постижения на Джеси Оуенс, както и на други спортисти от всякакви раси, в крайна сметка Германия извоюва повече златни медали от която и да е друга държава, по този начин „печелейки“ Олимпиадата—факт, който обикновено се пренебрегва в дискусиите за Игрите от 1936 г. В писмо от 14 март 1984 г. до директора на западногерманската телевизия „ZDF“, бившият германски спортист Валтер Трипс протестира срещу фалшивата новина на един водещ, че Адолф Хитлер не поздравява публично Оуенс, защото Оуенс е бил чернокож. Самият Трипс се представя изключително на щафетното бягане на Игрите от 1936 г. След като изпраща писмото си, Трипс заявява, че след Игрите Хитлер кани всички олимпийски победители, включително и Оуенс, на прием в Райхсканцеларията. Хитлер лично поздравява и си стиска ръцете с всеки един победител, включително и с Оуенс, който по-късно потвърждава това на няколко места. Следва текстът от писмото на Трипс: „До Директора на ‚ZDF‘ [Втора германска телевизия] Тема: ‚Heute‘ [Днешната] новинарска емисия от 10 март 1984 г. Като част от неговия репортаж за откриването на уличната табела ‚Jesse-Owens-Allee‘ пред Берлинския олимпийски стадион, Вашият водещ отправя абсолютно невярно твърдение. Той повтаря глупавата лъжа, че през 1936 г. Адолф Хитлер отказва да се срещне с несравнимия и спечелил четири златни медала олимпийски шампион Джеси Оуенс заради цвета на кожата му и чернокожия му произход. Изглежда, че водещият се е стремял да наблегне върху т.нар. индоктриниране на расова омраза. Тази история не само че е измислица. Тя е и долна лъжа. Днес истината се потиска вероятно заради политически причини. Но тя няма да умре. Все още има твърде много живи свидетели. И аз съм един от тях. Всъщност, Адолф Хитлер приема и поздравява германските олимпийски медалисти от Игрите през 1936 г. на почетното място на Олимпийския стадион. 800,000-те ежедневни зрители, включително и много чуждестранни посетители, ентусиазирано аплодират това. Д-р Гизела Мауермайер (понастоящем живееща в Мюнхен), Тили Флейшер-Гроте (понастоящем живееща в Лар), Герхард Стоек (понастоящем живеещ в Хамбург) и други са сред онези, които бяха лично почетени. Бе организирано да бъде почетен по този начин и Джеси Оуенс за неговото невероятно и незабравимо представяне. Към този момент обаче президентът на Международния олимпийски комитет, граф Байе-Латур, слага край на плана на Хитлер, като посочва, че такъв вид практики са в разрез с правилата на Комитета. И все пак, графът не възразява такъв прием да се проведе в Райхсканцеларията. Д-р Карл Ритер фон Халт, президентът на Германския национален олимпийски комитет и ръководител на Германската спортна асоциация, по-късно потвърждава тези факти на среща на бившите членове на германския отбор. Аз бях единият от присъстващите на тази среща в Щутгарт с незабравимия Ритер фон Халт, която се състоя непосредствено след освобождението му от ръководения от съветите концентрационен лагер ‚Заксенхаузен‘ (наред с други, актьорът Хайнрих Жорж и Райх Трейнер—д-р Нерц умират там!). На срещата присъстваха и Брохмайер (състезател във финала срещу Оуенс, който в момента живее във Франкфурт), Бласк, Хем. Тили Флейшер, д-р Гизела Мауермайер, д-р Мецнер, Хорнбергер, Стоек, Сиринг, Десекер и много други. Тези хора са живи свидетели на страната на честността и истината. Фактите ще бъдат публикувани в списанието на ‚Спортния клуб на бившите германски медалисти‘. Както президентът на Международния олимпийски комитет Дауме правилно отбелязва на церемонията в Берлин, честта принадлежи на онези, които я заслужават. Медийните знаменитости, които разпространяват лъжи, нямат място на телевизионния екран! [подпис] Валтер Трипс“ Трябва да се отдаде внимание и на факта, че самият Джеси Оуенс никога не допринася за създаването на този мит. Той многократно изтъква колко топло е бил посрещнат в Германия, както и колко щастлив се е чувствал през този период в Берлин. Както приживе, така и след смъртта му обаче той е нямало как да предотврати други хора да го използват за символ с цел очернянето на Германия по техни собствени мотиви. Източник: https://ihr.org/journal/v5n1p123-html

Цялото интервю е поместено в колекцията "C. G. Jung Speaking: Interviews and Encounters", от страница 115 до 135: https://jungiancenter.org/wp-content/uploads/2023/09/cg-jung-speaking.pdf

Психологически портрети на Хитлер, Сталин и Мусолини, направени от швейцарския психолог, психиатър и психотерапевт Карл Густав Юнг Огромна война се задава на хоризонта в Европа към края на 1938 г. С мълчаливото съгласие на Великобритания и Франция Германия окупира съседни държави и територии. Италия си присвоява страни в Африка и насочва погледа си към Балканите. СССР пък не крие своите апетити към Полша, Финландия и прибалтийските страни. През октомври 1938 г. швейцарският психоаналитик и основател на аналитичната психология Карл Юнг е интервюиран от американския журналист Хуберт Кникербокер. В него Юнг съставя психологически портрети на трима диктатори--Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Йосиф Сталин. Той анализира как Хитлер се превръща в митично въплъщение на колективното несъзнателно на германците и как накрая почти губи своята човешка същност. Как от борец срещу царизма Сталин става жесток лидер с животински инстинкти. И как Мусолини става най-хуманният диктатор с оригинален стил. Юнг също така "диагностицира" комунизма, предлага "терапия" за спасяването на западната демокрация от нацизма и дава прогнозата си кой от тримата диктатори ще надделее над останалите двама. Близо година по-късно, през септември 1939 г., Втората световна война вече е избухнала и всичките диагнози и предсказания на Юнг се сбъдват. В примитивните общества има два типа силни хора--лидерът и шаманът. Лидерът е бил физически по-силен от съперниците си и неговата физическа мощ се е персонифицирала от влиянието, което той е оказвал над войниците. Шаманът също е бил силен, но не физически, а поради властта, с която хората, вярващи в неговите магически свръхестествени способности, го окачествяват. На някои места влиянието на шамана дори е могло да надхвърли това на лидера. Според тази типология Мусолини и Сталин са лидери, а Хитлер--шаман. Мусолини е оригинален лидер, който е имал свой собствен стил. Това е било проявено например в неговата оригинална титла "дуче", произлизаща от военната традиция на Древен Рим. Той е бил обожаван от милиони италианци. И все пак, според Юнг, Мусолини "не действа от някакъв духовен екстаз, а сякаш с чук в ръката си той придава на Италия желаната от него форма". Сталин е варварски лидер, унищожител като Чингис Хан. Неговият предшественик, болшевишкият лидер Владимир Ленин, напълно унищожава предишната структура на руското общество и я заменя със свое собствено създание. Сталин не е създател, той просто взима предишните постижения и ги унищожава без никаква креативна идея. "Сталин е един лукав злонамерен селянин с животински инстинкти, който прилича на саблезъб тигър с неговия дебел врат и лъщящ мустак и усмивка на котка, угояваща се с крем", казва Юнг, описвайки съветския диктатор. Хитлер е шаман, митичен човек, неговата сила не е политическа, а магическа. Всъщност, цялата идеология и символика на нацистите е откровено мистична. Това е библейската концепция на "Третия райх", появила се много преди Хитлер да дойде на власт, на възраждането на култа към Вотан и, разбира се, на свастиката. Хитлер не е впечатлявал с физическа мощ. Въпреки това обаче за нацистките фанатици той се превръща в нещо повече от обикновен човек. И именно затова той е искал да превърне нацизма в някакъв вид религия на тоталната власт--както на духовната, така и на светската. Диктаторите стават диктатори под влиянието на изключителни обстоятелства в обществото, а не заради някаква специална връзка с родителите им в ранното детство. Всичките трима--Мусолини, Сталин и Хитлер--идват на власт на фона на някаква политическа, икономическа или социална криза в страната. И все пак, те управляват своите народи по различни начини. За германците Хитлер става месия, който е следвало да ги отърве от техния комплекс за малоценност. Този комплекс се появява много отдавна. Германците основават нацията си много по-късно от британците и французите, бивайки също толкова закъснели и в присвояването на колонии и установяването на империя. Постепенно те "започват да негодуват и да стават завистливи, досущ като един малък брат, който винаги закъснява с малко за празненството". Поражението в Първата световна война допълнително подхранва този комплекс. За милиони германци Хитлер се превръща в отражение на собственото им несъзнателно виждане на съдбата на Германия. И именно това го прави толкова могъщ. Тъй като немският народ застава зад него, както той самият някога казва: "Аз съм Германия". Неговият собствен глас става ехо на германското колективно несъзнателно. Изглежда, че въз основа на този "несъзнателен глас" Хитлер взима изключително рисковани политически решения относно окупирането на Австрия и Чехословакия през 1938 г. Подсъзнателно той е знаел, че Великобритания и Франция е нямало да направят нищо въпреки гръмките им заплахи. Когато тези решения се доказват като правилни, дори и на фона на предупрежденията на най-близките му съветници, самият Хитлер вярва в своята магическа месианска същност. Неговият "глас" му казва да обедини всички германци и да ги поведе към едно по-добро бъдеще, към просперитет и благополучие. И все пак, той почти спира да съществува като човек, превръщайки се от човек във въплъщението на една нация. "Останах с впечатлението, че Хитлер е една дървена структура, върху която са окачени дрехи, един механизъм, напомнящ на робот. Приличаше ми на някакъв двойник на истински човек, в който човекът-Хитлер се криеше--и то умишлено, за да не развали механизма", казва Юнг. Хитлер никога не би се оженил, защото тогава той би престанал да бъде Хитлер. Юнг казва, че не би се изненадал, ако се окаже, че Хитлер напълно е пожертвал сексуалния си живот в полза на каузата. "Това не е толкова необичайно, особено за хората от шамански тип, макар да е много по-необичайно за хората от лидерски тип. Мусолини и Сталин изглежда водят напълно нормален сексуален живот. Истинската страст на Хитлер обаче е Германия, разбира се," отбелязва психиатърът. По отношение на това Юнг почти се оказва прав. Едва към края на април 1945 г., когато поражението на Германия е било въпрос на време, Хитлер се жени за Ева Браун, като на следващия ден и двамата се самоубиват. Мусолини е въплъщението на италианската уравновесеност. Взимайки властта, той не сваля кралят на Италия. Друг пример на "въздържаност" е отношението на фашистите към евреите, които първоначално не са били преследвани. От тримата диктатори Юнг смята Мусолини за най-хуманния. Въпреки че той управлява Италия, в известен смисъл той е и средство на италианците. Мусолини е напълно наясно с ролята си спрямо нацията, но пък за сметка на това не се крие зад нея. Тоест, за разлика от Хитлер, той остава човек, личност. И именно затова, според Юнг, би следвало да бъде по-лесно за Мусолини да намери свой наследник. След серия от загуби през първите години на Втората световна война дори най-близките сътрудници на Мусолини остават разочаровани от него. Те правят заговор и свалят диктатора. По-късно Мусолини и любовницата му са застреляни от италиански партизани в опит да напуснат страната. Италианският лидер умира два дни по-рано от германския шаман Хитлер. Сталин никога не се самоидентифицира с Русия, той просто управлява като жесток цар. През целия си живот Сталин се бори срещу царизма. За да може да го свали, той изучава царизма толкова обстойно, че накрая той самият се "заразява" с него. Това обаче не е единичен случай в историята. Древните римляни например първоначално се борят срещу християнството и впоследствие стават най-ревностните християнски фанатици. Според Юнг повратната точка за Сталин настъпва по време на Болшевишкия преврат през 1917 г. Преди това обаче той най-вероятно дори не си и помисля да поеме лично властта, тъй като не е имало никакви изгледи за такава възможност. И все пак, той вижда със собствените си очи как Ленин, наред с други, завземат властта. След което си казва нещо от рода на: "Значи ето как стават работите! Наистина е толкова лесно! Е, мога да ги надвия. Нужно е само да премахна единствения човек, който е пред мен". Юнг е сигурен, че Сталин е щял да унищожи Ленин, ако той не беше умрял. "Той е заобиколен от глутница вълци и трябва постоянно да е нащрек. И все пак трябва да кажа, че трябва да сме му благодарни за това, че той ясно демонстрира на целия свят очевидната истина, а именно, че комунизмът винаги води до диктатура", заключава Юнг. Именно това Сталин прави до смъртта си--от време на време той "разчиства" дори потенциалните политически конкуренти в обкръжението си. Последвалите съветски диктатори продължават да действат по модела на Сталин до самия разпад на СССР. Единственият път към "лека" е като Европа насочи Хитлер на изток, тоест, към Съветския съюз. Именно такава "терапия" предписва Юнг--не да се противопоставят на гласа му, а да се опитат да го интерпретират, насърчавайки пациента да се държи с по-малка опасност за себе си и за обществото. Точно това прави и той с неговите пациенти, слушащи своя собствен подсъзнателен глас, подобно на гласа на Хитлер. "Следователно, смятайки Хитлер като пациент и Европа като семейството на пациента и най-близките му съседи, бих предложил той да бъде насочен към Русия. Отвличайки вниманието му от Запада и дори помагайки му в това, би го държало в тази посока. Това е логичният начин, чрез който Хитлер да бъде лекуван", казва Юнг. Той смята това за доказана рецепта, тъй като всеки един тръгнал да превзема Русия се е сблъсквал с огромни трудности. Дори Хитлер да успее да отхапе огромно парче територия, вероятно би отнело стотици години, докато тя бъде "смляна". "Междувременно ние ще бъдем спасени, имам в предвид цялата Западна цивилизация", заключава Юнг. Съединените щати не бива да бързат да влизат в голяма война в Европа. Юнг дава следния съвет на един американски журналист: "Притежавайте огромна армия и флот, но и ги пазете. Америка трябва да притежава значителна военна мощ, за да поддържа световния мир или да реши изхода на войната, ако такава избухне. Вие сте последното убежище на демокрацията." Всичко накрая се случва според "рецептата" на Юнг. През 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз и първоначално превзема с бързи темпове огромни територии, почти завоювайки Москва, но впоследствие затъва на Източния фронт. САЩ са последните от великите сили, които влизат във войната, като помощта им, оказана на Съюзниците--Великобритания и Съветския съюз--става един от решаващите фактори за победата над Хитлеристка Германия. От тримата диктатори Сталин накря ще излезе победителят. В самото начало на интервюто Кникербокер задава следния въпрос на Юнг: "Какво би станало, ако Хитлер, Мусолини и Сталин бъдат заключени в една стая в продължение на седмица и им бъде оставен един хляб и една кана с вода? Само един ли би взел хляба и водата, или и тримата биха си ги поделили помежду си?" Юнг отговаря, че се съмнява, че те биха си ги поделили. Според него Хитлер като шаман най-вероятно би стоял настрани. Той не би влязъл в стълкновение, тъй като би бил почти безпомощен без своя германски народ. Мусолини и Сталин е следвало да се съревновават за хляб и вода въз основа на правото на силния лидер. И Сталин, като по-грубия и жестокия, най-вероятно би излязъл победител от тази борба. От тримата диктатори именно Сталин излиза победител от Втората световна война. През февруари 1945 г., заедно с американския президент Франклин Рузвелт и британския премиер Уинстън Чърчил, той си поделя света на Ялтенската конференция. Само след няколко месеца Сталин ще остане единственият от тази "голяма тройка", който запазва властта си. И по-късно ще влезе в конфликт с довчерашните си съюзници и ще се превърне в новия враг на западната демокрация. Източник: https://babel.ua/en/texts/94183-a-year-before-wwii-doctor-carl-jung-made-psychological-portraits-of-hitler-stalin-and-mussolini-and-accurately-predicted-their-future-here-are-the-main-theses-of-the-prophetic-diagnosis-and-a-bold-hin

Юлиус Евола – Най-десният мислител в света "Война и мир" Автор: Васил Христов 26/06/2024 Това е 27-та среща на Новата Десница и чакахме доста време, за да обсъдим един от най-важните мислители на радикалната десница и на Традиционната перспектива за човечеството и реалността, и това е барон Юлиус Евола. Сега, Евола в някои отношения седи вдясно от всеки, когото някога сме обсъждали в почти която и да е от тези беседи, и не по някакъв недълбокомислен и нравоучителен начин. Юлиус Евола беше човек, който целенасочено и метафизически отхвърляше Съвременният Свят. Сега, какво означава това? По същество това означава, че в началото на миналия век барон Евола, който е сицилиански барон, решил, че има около четири алтернативи по отношение на съвременния живот за тези с героичен дух. Единият бил самоубийство, да се приключиш като си отвориш вените в топла вана като сицилиански мафиот, италиански кардинали, сицилиански разбойници и древните римляни. Друг бил да станеш Ницшеанец, което за много хора в Традицията е съвременна версия на някои, но в никакъв случай не на всички от техните идеи, и това е начин да „яхнем тигъра“ на Съвременността и да се справим с това, което съществува около нас сега. По-късно хора като Евола и други „вечни“ Традиционалисти, както можем да ги наречем, станали все по-критични към Ницше и го смятатали за нещо като упадъчен модерен човек и активен нихилист с известна доза дух и енергия, но всъщност няма правилната позиция. Казвам нещата съвсем ясно. Повечето хора биха ме смятали за ницшеанец, и философски това е мотивацията, която винаги съм имал от самото начало. Ето защо партиите всъщност не означават толкова много за мен, защото идеите са вечни и идеите и ценностите се завръщат, но движенията и начините и формите, които те приемат, и изразяването, което имат идва и си отива. Сега, преминавайки от ницшеанската гледна точка, която разбира се е свързана с великия немски мислител от края на XIX-ти век и неговия активен и квази-екзистенциален и волеви възглед за човека, е идеята за основополагаща религиозност или първична религиозна и духовна цел. Във висшата философия има възгледи, които доминират всички около нас и съвременните медии и всеки, който ходи в колеж за висше образование, като например университет, в западния свят. Това са модерни идеи, които са материалистични и антидуховни и недуховни и антирелигиозни или антагонистични спрямо предишните религиозни вярвания до такава степен, че се приема за даденост, че това са възгледите, които човек поддържа. Всички възгледи, които тресяха западната интелигенция след Втората Европейска Гражданска Война, която приключи през 1945 г., идеи като екзистенциализъм и бихейвиоризъм и структурализъм и така нататък са атеистични и материални възгледи. Те са били обсъждани на други срещи. Като се върнем малко назад, имаме различни течения на мнение като марксизъм и фройдизъм и бихейвиоризъм, започващи в края на XIX-ти век и разтърсващи голяма част от XX-ти век. Но това са възгледи, които по-висшият тип перспектива на Евола отхвърля. Тези възгледи са антиметафизични и често се противопоставят на идеята, че метафизиката изобщо съществува, че това е училището, завръщащо се от късния средновековен период, това, което се нарича средновековни учени. В някои от книгите си Евола говори за Хайдегер, Мартин Хайдегер, разбира се, който имал проблеми през 30-те години на миналия век заради предполагаемото си академично позициониране по отношение на най-полемичния режим на съвременността. Хайдегер, по мое мнение и аз съм говорил за Хайдегер и преди, бил квази-есенциалист от гледна точка на един есенциалистки мислител. Евола вярва, че е екзистенциалист, но това е до голяма степен между другото. Тези антиметафизични възгледи са това, което ни заобикаля. Целият либерализъм, целият феминизъм, целият квазимарксизъм, целият буржоазен марксизъм, целият културен марксизъм, крайната левица смекчена малко в центъра, висока капиталистическа икономика и завръщането на стария либерализъм срещу кейнсианството, което беше мекият марксизъм, който го замени по-рано през XX век. . . Всички тези идеи са материалистични и атеистични, и недуховни и антиметафизични. Може да се твърди, че героичната ницшеанска дилема по отношение на това, което се нарича Съвременност е квазиметафизичен и метафизически субективистки възглед, че има ценности извън човека и извън историята, с които човешките същества общуват по силата на интензивността, с която живеят собствения си живот. Но има въпросителен знак относно 1-во – свръхестественото и 2-ро – дали има нещо отвъд, извън човека, в което тези ценности могат да бъдат закотвени. И така, идеята за постоянството, идеята за метафизично измерение на която се основават повечето предишни цивилизации… наистина Евола и Традиционалистите биха казали, че всички предишни цивилизации се основават на това – се поставя под въпрос от Ницшеанското резюме. Това е в крайна сметка, може би, началото на един много десен модерен възглед, но си остава модернистичен възглед, харесва ли ви или не. Гледната точка, към която Евола се придвижи, и имаше напредък в ранния му живот и духовна кариера, интелектуална и писателска кариера, е това, което бихме могли да наречем метафизичен обективизъм. Това в съвременния език се нарича фундаментализъм по отношение на религиозността. Фундаментализмът, подобно на крайната десница, са двете области на културата, които не могат да бъдат асимилирани в това, което съществува там в [неразбираемо] улица. Те са двете неща, които са отвън и затова никога не могат да бъдат привлечени изцяло. Сега, метафизичният обективизъм е абсолютната вяра в свръхестественото, абсолютната вяра в други състояния на реалността, абсолютната вяра в богове и богини, абсолютната вяра в една Върховна Сила (монотеизъм срещу политеизъм, например), абсолютната вяра, че определени итеризации, определени форми на език и духовна култура съществуват извън човека: истина, справедливост, значението на закона, целенасочена или телеологична информация за това как трябва да се живее един живот. Повечето хора в западните общества сега са толкова оглупели и толкова деградирали в почти всеки аспект на живота, че почти всяка философска спекулация за живота е неопределена и почти напълно безсмислена. Това е канал, който те никога не включват. Типът метафизичен обективизъм, който Евола постулира като опора за смисъла в съвременния живот, може да приеме много различни форми. Един от големите проблеми на много десни или преоснователни или първични движения или племенни движения или националистически движения от какъвто и да е характер е ако има религия някъде зад него – както често е случая за много, но не всички от ключовите хора участващи в подобни движения и борби – каква форма трябва да бъде? Всеки знае, че в културно отношение и това е вярно за формулировка като GRECE или Новата десница във Франция, веднага щом започнете да събирате хора с еднакво мислене, те ще се разделят по въпроса дали са атеисти или не, секуларисти или не, но също така, на по-дълбоко културно ниво, те са разделени по отношение на това дали са повлияни от местна европейска духовност или християнска. Такива разделения винаги измъчват десните културни и метаполитически групи. Начинът, по който Традицията на Евола гледа на това, е да се ангажира с това, което се нарича Перениализъм. Това е присъщата интелектуална, идеологическа и теологическа идея, че има определени ключови истини във всички основни религии. Всички тези религии, които са оцелели, които са записани, които са достигнали до нас, дори техните бледи предшественици, дори тези дисидентски, девиантни и потенциални еретични елементи от тях, които са били премахнати, във всички тях може да се види частица от перспективната истина, която може да се каже, че тези конкретни традиции проявяват. Под това, разбира се, стои етническата и расова идея, че хората в различни групи в рамките на човечеството като цяло възприемат реалността по различен начин, преживяват я по различен начин, имат различни интелектуални и езикови реакции към нея и формират различни култове, различни митове, различни религии, защото те са физически съставени по начин, който води до такава диференциация. Това може да доведе сред някои Перениалисти до нещо като универсализъм понякога, почти до неолиберализъм от време на време, при който всички култури са ценни, където всички са „интересни“, където всички са леко взаимозаменяеми. Но като се има предвид тази опасност, предимството за дълбоко религиозния ум на Вечната Традиция е избягването на сектантството и негативния пуританизъм, които неизбежно са неразделна част от изграждането на големи религиозни структури. Както винаги, мислител като Евола изхожда от индивида и върви към индивида. Това може да придаде на мисленето от този вид леко нереален аспект за много хора. Къде са масите? Къде е демократичното мнозинство? Къде е гласът на BBC, който решава? Истината е, че Евола не се интересува от гласуването на BBC. Той не се интересува от масите. Той счита масите, и типът теоретици, които го следват, считат масите, като чували с картофи, които да се местят насам-натам. Неговото мислене е напълно антидемократично, макиавелистко до известна степен и дори манипулативно за масите, стига да се прави в рамките на реда на Традицията, в който всички имат участие. Евола датира упадъка на Съвременността в известен смисъл от края на Средновековието и началото на Ренесанса. Но много мислители от подобен род датират упадъка в друго време. Евола бил католик и веднъж попитан за неговата религиозна конкретика, той казал: „Аз съм католик „езичник“ (бел.прев. езичество – местната предхристиянска европейска духовност основаваща се на вечните естествени / природни / божествени закони, назоваващи се на санскрит – Дхарма; на литовски – Дхарна; на латински – Liga Natura; Дао, До и Ма’ат), което е дълбоко правдива забележка, диалектически. Аз не съм християнин, но ако го погледнете отвън, ядрото или оригиналната част от християнството очевидно е римокатолицизмът, въпреки че технически бях насилствено възпитан в протестантския вид англиканство. Религия на „мокър чаршаф“, ако някога е имало такава. Но англиканството, разбира се, е синкретична религия. Това е политически създадена религия. Малко католическа, малко протестантска, но не твърде много и с либерално духовенство на върха, което е отчасти протестантски ориентирано и съществува, за да управлява нещата. Едно от правдивите, макар че това е мимоходом, изключение, което може да се направи за англиканството и причината, поради която то е подкрепяно дори днес чрез държавното установяване, когато на практика никой изобщо не посещава тези църкви, освен странни възрастни дами и имигрантите от Третия свят, е, че това е начин за ограничаване на част от екстремизма, който наистина се крие в религията. Религията е много опасна формулировка, както съвременният свят започва да разбира. Спомням си Робин Кук, който беше министър, който се противопостави на войната в Ирак и така нататък и умря на шотландска планина, цялото това обсебващо ходене, когато човек е слаб и червенокос, може да доведе до преждевременна коронарна тромбоза, но Кук веднъж каза, и той е израсъл в свещеническа къща, както повечето шотландски политици, с други думи, той до известна степен идва от калвинистки произход, той каза, че в ранния си живот е смятал с общата марксистка и фройдистка главоблъсканица, че с религията е свършено. И сега към края на живота си, това е точно преди да умре, той каза, „тъмната, лепкава, ледена ръка на религиозността,” във всякакви системи, „се надига отново и светските левичари като нас,” той говори за себе си и тези, които вярват в неговата гледна точка, „усещат ветровете на тази сила идващи отстрани и отзад.” Това е сила, която те не харесват. Аз лично вярвам, както Евола, че е в човешката природа да имаме вяра. Може би един на десет изобщо нямат нужда от нея, но за повечето хора тя е необходимост. Дълбочината на вярата, знанието, което съпровожда вярата, системата, от която произлизат са леко случайни, но човек има нужда от емоционални истини. Джордж Бърнард Шоу веднъж казал, „Човекът с вяра струва 50 души, които нямат никаква.“ съвсем вярно е, че всички лидери на велики движения и тези, които са наложили волята си върху [неразбираемо] вътре и извън определени държави, са имали значителни и трансцендентни вярвания, философски, квазифилософски, религиозни, полурелигиозни, философски смесени с религиозни и обратно… Без вярата, че има нещо над теб, и преди теб и отвъд теб и зад теб, което води до това, което е по-висше от теб, изглеждаме като вид задоволен от изпадането до най-ниския общ знаменател, възможно най-ниското ниво. Евола и онези, които мислят като него, вярват, че това е най-нисшата епоха, която човечеството някога е преживявало, въпреки технологичното си изобилие, въпреки изключителния набор от технологични устройства, които можете да видите около себе си дори в горна стая на кръчма в централен западен Лондон. Също така е вярно и това е едно от усложненията с тези видове вярвания, че някои от методологиите, довели до този плазмен екран зад мен, всъщност биха били отречени от елементи на част от религиозността, която хора като него биха изложили, но това е една от главоблъсканиците за епистемологията, за това какво имате предвид под значение, което се крие в този тип теории. Интересното при тези вярвания е, че те са първични. Пуснете телевизията, пуснете радиото, световното първенство започва всеки момент. Навсякъде има тривиалности. Навсякъде има въздигане на мнозинството. Навсякъде има въздигане на желанието всички ние да се прегърнем и да станем един свят, един свят заедно. Както някой наскоро каза: „Не искам да съм англичанин. Не искам да съм британец. Англия е смесица“, каза той. „Искам да изляза. Искам да съм гражданин на света! Не искам да имам раса. Не искам да имам вид. Не искам да имам група. . . дори класа! Не искам да идвам от никъде. Искам да съм на тази планета! Тази планета е моят дом!“ Е, моето мнение е, че този вид фалшива универсалност. . . Може би трябва да му вземем една от онези скъпи ракети и да се изстреля към някой друг небосвод, защото това е домът, който имаме и познаваме. И единствената причина, поради която можем да го определим като такъв, е по силата на многообразието на това, което съществува извън него. Но броят на хората, които искат да поддържат това ниво на многообразие и плодовитите значения в него, изглежда стават все по-малко и по-малко с всяко поколение. Политиците, които имаме сега, са мениджъри на една социална система. Съвсем ясно е, че нямаме три управляващи партии, а една партия с три крила, чиято природа е взаимозаменяема по отношение на пола, откъде идвате в страната, класа, произход, как сте били образовани и дали сте пристигнали в страната като новодошли през последните 40 до 50 години или не. Сега, отдръпването на Евола от това, което е създало Съвременния свят, води до някои радикални заключения за него, които са духовно и политически аристократични. Повечето хора са наясно само с разделянето на ляво-дясно, тъй като то се отнася до предимигрантско, леко органично общество, където социалната класа е била основата за политическо предпочитание. Буржоазен център вдясно: някакъв консерватизъм. Център ляво: лейбърист, социалдемократ, синдикалист и т.н. Сега имаме расово смесване, което усложнява дори това разделение. Разграничението между отношението на аристократичното и висшата класа, и буржоазното отношение, което е толкова ясно изразено, колкото всяко ляво-дясно разделение между пролетариата и буржоазията, е това, което Евола защитава. Евола вярва, в някои отношения, в господари и роби, или със сигурност слуги. Той смята, че търговецът и тези, които се занимават чисто с икономика, трябва да бъдат подчинени на политиката, на висшата политика, на метаполитиката, но военната борба. Той вярва, че воинът и религиозният водач, и фермерът, и интелектуалецът / учен / занаятчия / художник са уникално по-добри от онези, които правят пари, и почти всички възгледи на Евола са по някакъв начин форма на аристократизъм. Ако погледнете всички спортове, които той предпочита – фехтовка, алпинизъм – всички те включват сами индивиди, които се подготвят за задача, която обикновено е опасна и която обикновено може да доведе – алпинизъм например и неговата книга „Размишления на Върховете“ – до унищожение, ако сгрешите, но създава необикновено и екстатично усещане за себенадмогване, ако покорите K2, перуанските планини, Айгер, връх Еверест и т.н. Дори в по-популистките форми на алпинизъм, нещо като брадатия и бодър алпинизъм на Крис Бонингтън от горната средна класа, както можете да го наречете, има жилка на аристократичност, дръзка и байроновска свобода. Буржоазният възглед е: „Защо да правя това!? Опасно е. Безмилостно е. Може да се нараните и да пострадате! Няма печалба в това. Не служи на по-висш смисъл от себе си.“ За Евола причината и целта са причината да го направим. Етапите, през които преминавате и психическите състояния, в които попадате, докато се подготвяте и изпълнявате задача, която е опасна и същата аналогия може да бъде разширена до бойни схватки, същата аналогия може да бъде разширена до спортове като древната борба. Съвременната борба е цирк, разбира се, където резултатът до голяма степен се решава от посредниците, които преговарят за битките между клоуни, които все още могат да се наранят един друг много сериозно. Но древната борба е бил двубой, който приключвал много бързо който по същество бил религиозен, поради което теренът, върху който се борили бил пречистван със сол в повечето от основните традиции. Фехтовка: Махнете предпазните ръкавици и екипировката и имате гладиаторска битка между хора, които са на практика на ръба на живота и смъртта. Това е само една крачка от олимпийската фехтовка. Забележете, че в съвременните олимпийски игри, движение, което е основано в съвременността на база елинистичния идеал, почти винаги било основано от аристократи, всички ранни победители в стрелбата и фехтовката и всички тези ранни спортове били аристократи. Разбира се, ранните олимпийски игри имат своята забавна страна. Много от спортистките, спечелили ранните олимпийски игри, са били „транссексуални“. Разбира се, били въведени медицински прегледи, за да се попречи на хермафродити и хора от различен пол и подобни неща да се състезават в тези състезания. Но индивидуалистичните спортове в епохата на масите са до голяма степен пренебрегвани и се смятат за странни, чудновати спортове, които масите сменят канала като видят, по отношение на Олимпиадата. За човек като Евола и за усещането, което той представлява, неща като спорта не са развлечение. Те са цели за посвещение по отношение на процеси на разбиране за себе си, другия и живота, които надхвърлят момента. И така, един двубой води до друг, води до друг момент на умение. Сякаш тези моменти, които повечето хора винаги се опитват да избегнат, вместо да се занимават с тях, са на забавен каданс. Целият смисъл на отношението на Евола към тези и други въпроси е да отиде отвъд това, което съществува по начин, който е извисяващ и трансцендентен в предвещаващата си посока. Това е общество, което винаги гледа надолу. „Какво ще си помислят другите? Какво ще си помислят съседите? Какво ще си помислят хората там? Какво ще си помисли цялата тази публика на BBC? Какво си мислят масите, леви, десни, централни, които натискат бутони на панели и конзоли?” Типът отговор на Евола е, че това, което те мислят е без значение, и че трябва да мислят това, което мислят аристократите по света, в съответствие с Традициите, които са в голямата си част религиозни и от които идва социалния ред. Можете да разберете, че това отношение, този тип мислене не го взимат присърце съвременните съветници и света, какъвто е сега. Също така е неизбежно, когато книгите на Евола били публикувани, те навлезли в англоговорящия свят чрез окултното, чрез мистицизма, чрез различни видове посвещенска и индивидуалистична религиозност. Целият смисъл на западния окултизъм, независимо дали човек вярва в буквалната формулировка, която тези хора предлагат, или дали вярва в него метафорично и квази-субективно е, че това е индивидуалистична форма на религиозност. Казано по-просто, масовата религия включва малко духовенство или свещеничество в стария католически смисъл там горе, а миряните са там долу и тя е на средновековен латински, леко е мистериозна, отчасти я разбирате, ако сте завършили гимназия, в противен случай не я разбираш, тя е мистериозна и полупосвещенска, но ти всъщност не знаеш, мистерията е част от удивлението, вдигаш поглед към тях и те са с гръб към теб и те гледат по-нататък, отвъд тях към божественото, както го възприемат. Това е традиционна форма на масова религиозност, така да се каже. Но типът религиозност, който го интересувал бил индивидуалистичен и волтаичен. По същество това била идеята, че всеки в малка група е свещеник. Понякога има комбинация между свещеник и войн. Един от многото скандали, които имаме в съвремието, са престъпленията, извършени от членове на различни религиозни групи и организации. Много традиционалистки настроени хора вярват, че отразяването на тези престъпления в масовите медии е умишлено преувеличено, за да се демонизират всякакви ретроспективно традиционни елементи от предишен и метафизически консервативен тип в обществото. Но ако човек погледне на това по друг начин – и едно от нещата относно Евола е креативността на аристократичния ум, който гледа на по същество центристките и буржоазни проблеми от напълно различна перспектива – той би казал за този тип скандали, с които няма да занимавам хората, защото всички знаят за тях, че това е липсата на диалектика между свещеника, някой, който вярва в нещо, някой, който вярва във философия, която не е само тяхна и следователно е свързана с обществото и е свързана с продължаваща родова традиция, от която произлизат… Повечето съвременни философи са „само моето виждане“. „Просто моето виждане като малък дребен атом.“ Вместо моя възглед като нещо, което е концентрично и ме свързва с нещо по-голямо и което следователно може да бъде социално ефективно. Но от гледна точка на Евола, отсъствието на воина или бойните и войнишки традиции и тяхната взаимовръзка с вярата и индивида, който вярва, е причината за упадъка или деконструкцията, дяволството или разрухата в тези религиозни организации. В неговия светоглед има безграничност между поета-художник, воина и религиозния вярващ. Те са различни формулировки на едно и също нещо, защото винаги гледат към висшето и по някакъв начин са дълбоко индивидуалистични и егоистични, но се извисяват над това, тъй като концентрацията върху себе си или върху собственото мислене, собственото чувство, собствените притеснения , собственото отношение към тази планина, тази жена, тази борба, този текст е обусловено от това, от което произлизаш и към което се стремиш. Евола не вярва в прогрес, нито Традицията, в която вярва. Те не вярват в научен прогрес. Те не вярват в еволюция. Но неговият антиеволюционизъм е странен и интересен. Това няма нищо общо с креационизма и, ако желаете, евангелската политика на определени части от това, което бихте могли да наречете пуританска американска десница, например. Неговото отношение е обратно отношение, което по странен начин е неволен и неегалитарен начин на разглеждане на един и същ въпрос. Неговото мнение е, че маймуните са произлезли от нас, докато вървим нагоре, а не ние сме произлезли от тях, докато ги оставяме в техния маймунски анимализъм. Така че, в известен смисъл, това всъщност е преформулиране на същата идея, но гледайки нагоре и винаги виждайки, ако щете, снобския, аристократичния, надделяващия, всеобхватния възглед, вместо гледайки на нещата от масова, обща, и осреднена перспектива, която приобщава хора. Тони Блеър казва, че най-лошият порок, който човек може да има, е да бъде нетолерантен. Да бъде недостъпно. Да изключваш хората. „Естеството на британството е приобщаване,“ когато, разбира се, същността на всяка групова идентичност е изключване и кой е на границата и кой може да бъде допуснат, и тънкостите и зрънцата на разлика, които съществуват между една изключена група и друга, където една склонност на човека свършва и друга започва. Евола вярва, по много противоречив начин, че упадъкът е съчетан от морфология и духовност. С други думи, човешките раси имат духовно измерение, имат по-високо емоционално измерение, имат психологическо измерение, но никога не забравяйте, че Евола не е ницшеанец. Той не е някой, който вярва, че всичко е на това ниво. Той вярва, че боговете говорят на човека пряко и непряко и цивилизациите, от които произлизаме, се основават в общи линии на религиозни предпоставки. Съвременните, които се присмиват на тези видове нагласи, разбира се, забравят, че почти всяка цивилизация, която човечеството е имало до сравнително скоро, и във всяка цивилизация има документи и артефакти, които са включени в склада на Британския музей ей там, в центъра на Лондон, са религиозно и теологично базирани. Едва наистина в постпросвещението, Шотландско Просвещение, Английско Просвещение, Френско Просвещение, по начин след XVIII-ти век нататък, по който секуларизацията на Западна Европа съперничи на останалата част от планетата. По на изток в Европа, в по-малка степен. По на юг в Европа, малко по-малко. Религиозността на повечето други континенти на Земята все още е основна сила, но Евола би презрял вида религиозност, която преобладава там, защото би видял в нея развалено мислене, синкретизъм, хората, които биха казали, че той би подкрепил съвременна Саудитска Арабия, например, навярно биха били силно разочаровани. Той би видял под религиозната полиция, под стриктното спазване на това или онова правило, американски сателитни антени и модерни устройства и това, което е външно, по отношение на съвременността, и което бива приемано вътрешно. И така, Евола винаги е бил критикът, ако щете, и винаги отвън. Сега, кариерата му била доста сложна, защото като много млад той се бил в ПСВ на страната на Италия. Те, разбира се, се биели на „западната“ или съюзническа страна в тази война, както често се забравя. Има някои изключителни негови снимки в интернет с онези очила и онези каски, изглеждайки изключително фашистки, а това движение дори не е било създадено тогава. Той изглежда така по Д’анунциански, стилистично, още преди самия жест. Евола, разбира се, отчасти не одобрявал Фашизма и Националсоциализма, въпреки че станал много силно замесен и/или въвлечен и в двете, защото според него те не били достатъчно десни! Те не били достатъчно Традиционни! Не били достатъчно органични! Не били достатъчно крайни! Евола е може би единственият мислител през 20-ти век, чийто написан тънък том критикува националсоциализма отдясно, а не от която и да е лява страна. Той се присъединил към тези движения само защото те принудили съвременността да се съмнява в себе си и защото били антидемократични и защото били свирепи и желани морално и полутеологично -защото малцина, включително либералните критици, биха отрекли, че е имало полутеологично настояване от страна на повечето от радикалните европейски движения, дори отляво, но със сигурност отдясно, през първата половина на миналия век. Евола виждал в тези движения шанс, но нищо повече, поради което флиртувал с тях, затова пишел за фашистко списание в Италия, затова отивал в колежи, ръководени от СС на Химлер в Германия, затова не бил одобряван от тях, затова той имал симпатизанти от типа на Ернст Юнгер в партията, които го защитавали, затова му било позволено да пише с известна степен на свобода, като същевременно отдавал в известна степен лоялистично поклонение на тези структури и все пак, в същото време, останал извън тях. Трябва да се повдигне въпросът дали философията на Евола е в съгласие със създаването на общество или ще се превърне, ако щете, в одухотворен индивидуализъм. Евола също участвал в началото на кариерата си в едно от най-радикалните модернистични движения на 20-ти век: дадаизма в Италия. Той създавал дадаистки картини. Сега, това на пръв поглед, изглежда доста необикновено. Но, разбира се, имало силна взаимовръзка между някои ранни модернизми и фашистки идеологии. Причината, поради която той се забъркал в дадаизма, е доста интересна и има разговор в YouTube, който продължава четири минути и половина, в който Евола вече възрастен обяснява защо е бил замесен. Той казва, – причината, поради която се включихме в тези движения, беше да атакуваме буржоазията, да атакуваме средната класа и да атакуваме усещането и сантименталността на средната класа. Изключително радикалната антисистемна природа на много радикални десни идеи, която е скрита в по-умерени и популистки варианти, излиза наяве взирайки се в лицето ти с пълна сила при хора като Евола. Много фашистки и радикални десни движения, разбира се, се състояли от авантюристи и аутсайдери и квази-художници и полу-престъпници и религиозни мистици и лудаци и хора, които били извън структурата на масовия живот, особено хора, които били социализирани от Великата Война, която много от тях преживели като революция. Уиндъм Луис, който бил силно привлечен естетически към модернизма и политически към различни форми на фашизъм и бил личен приятел на сър Осуалд Моузли, веднъж казал, -За нас Първата Война беше революция, а не война. Видяхме убийства в истински индустриален мащаб. Видяхме индустриализацията на клането. Една от интересните иронии на позицията на Евола и в известен смисъл на Ернст Юнгер относно войната е, че въпреки че мислители като тях се смятат от пацифисти и либерални хуманисти и феминистки за войнолюбци, Юнгер и Евола и други изпитват отвращение към масовата война, защото това е войната на мравките, войната на масите в кръв и тор, почва и кървави гнусотии. Няма нищо рицарско в това човек да бъде разкъсан на парчета от боен хеликоптер, когато дори няма шанс да вдигне своя автомат във въздуха. Евола би предпочел доктрината на шампиона. Нали знаете, когато две средновековни армии се срещнат и един огромен, тромав мъж излезе от една армия, в пълна регалия, обучен в бойно великолепие и изкуства както предишен говорител обсъжда във връзка със скандинавската традиция, и се появява друг шампион и те се бият за ограничена цел, която оставя цивилизацията непокътната и от двете страни. Но този, който е победен, очевидно ще плати дължимото на другия. Сега, това показва изключително байроническия, индивидуалистичен и аристократичен дух, който се крие във формулировките на Евола. Начинът, по който творбите му са достигнали до нас, разбира се, е начинът, по който е живял живота си и книгите, които е написал. Интересно е, че англосаксонският свят е получил неговата литература чрез преводи от мистични и окултни издатели в Съединените щати: относно тантра, относно будизма, относно кастите и традициите на японските войни, относно Светия Граал, относно гръко-римски, висок християнски, езически, постезически европеистки и други традиции. Друг радикализъм относно Евола е неговата пълна липса на фалшиво благоприличие и скромност по отношение на секса. Евола написал книга, наречена „Метафизика на секса“. Той разглежда сексуалността като първична биологична инстанция, чрез която човешките раси се обновяват и заменят. Но в същото време той я смятал за едно от основните човешки действия с голяма енергия и сила, която трябва да бъде канализирана, трябва да бъде използвана, трябва да бъде трансцендирана сама по себе си. Имате тази странна привързаност към тантра, която е нещо като еротичен екстремизъм на окултния секс и пълно противопоставяне на порнографията. Защо? Защото едното включва комерсиализация на секса, включва пари, взаимосвързани със сексуалността. От тази чисто първична гледна точка, освен ако не е уреден брак между династични държави или групи за определени държавни цели, което е добре, парите нямат почти нищо общо с тези области на живота. Непривилегироването на парите като основа на всичко и убеждението, че обществото, което имаме сега, е резултат от факта, че всеки политик от всички партии, представени в големите събрания, включително радикално десни партии, по същество обаче с популистки оттенък, вярват в Хомо икономикус. Те вярват, че човекът е икономическа единица и нищо друго няма начение. Имиграция? Тя е добра за икономиката, не знаете ли? Масово движение на капитали по света с едно натискане на бутон на екрана в борси по целия свят, особено сега в Далечния изток, но и повсеместно? Това е добре за икономиката! Всичко се основава на освобождаването на хората от предишни форми на предполагаемо слугуване поради икономическо подобрение. Доктрините, които Евола поддържа, не са нео-средновековни, нито са желание за връщане към древния свят с определени модерни технологии. В известен смисъл те са връщане към истините, които са съществували преди създаването на съвременния свят. Една от най-съществените критики на този тип мислене е убеждението, че съвременният свят е неизбежен, че всички култури и раси ще се модернизират и го правят с голяма скорост, че небостъргачи и огромни мегаполисни градове се издигат в Андите и Далечния изток и дори такива, построени от китайците, ще се появят в Африка и другаде и че ще бъде напред и нагоре завинаги по отношение на това, което имаме сега. Има гротескни проблеми с това, разбира се, защото, за да дадете на всеки човек на тази планета, независимо от раса, родство, климат и култура, средноамерикански начин на живот, ще ви трябват 3 планети, 8 планети, 10 планети или може да имате нужда от тях, за да им дадем онова средноамериканско усещане. Трите сателитни антени, кондоминиума, трите трактора Челси отвън на алеята, многоканалната телевизия и т.н. За да дадем това на всеки африканец, ще се нуждаем от много, много планети и много, много пъти повече от икономическите средства, които имаме дори в момента. Интересното при Евола е, че много въпроси, които вълнуват хората днес – гладът в Третия свят, войната в Конго, ХИВ/СПИН – той би казал, че са интересни, разбира се, защото това са неща, които се случват, и всичко има смисъл дори отвъд себе си. Но в крайна сметка те са маловажни. Броят на хората на Земята няма значение според начина му на мислене. Болката и страданието нямат значение в съответствие с неговия тип мислене. Наистина, той ги приветства като част от пълнотата на живота, защото животът започва с болка и завършва с болка и повечето хора живеят целия си живот в отричане на факта, че животът е кръговрат, какъвто вярва, че е света и смисъла неговата философска Традиция. Има напредък в кръговрата, но има и упадък, а упадъкът и смъртта са част от един безкраен процес на воля и превръщане. Това е по същество и по много кардинален начин религиозен възглед за живота, но също и метафизически песимистичен и консервативен възглед за живота по дълбок начин, който консерватизмът на съвременните либерални тори като Камерън никога не биха разбрали. За човек като него теории от типа на Евола са лудост, съвсем буквално, връщане към Тъмните Векове, връщане към Средновековието, квазиоправдания на робство, квазиоправдания за Вафен СС. Това биха казали Камерън или колегите му на предната скамейка и още по-либералните му колеги на същата скамейка за подобни идеи. Но иронията е, че преди 300 до 400 години повечето цивилизовани структури на Земята са били базирани на тези идеи. Дори модерните, които ги замениха, се основават на оспорването на този вид идеи, което означава, че те са осъзнали, че поначало са достатъчно реални, за да се бунтуват срещу тях. Също така е вярно, че дори в най-високата точка на съвременността, постмодерността, хипермодерната реалност, всички фрази, които се използват, когато избухне война, когато самолетите се врежат в кулите в Ню Йорк, когато бойните хеликоптери летят над арабските пясъци, внезапно виждате отклонение в либералните истини и в материализма, и в някои от идеите, които се използват за оправдаване на подобни неща. Не е голямо отклонение, но изведнъж виждате отклонение, което окултистите и мистиците наричат „разкъсване на булото“, разкъсване на булото на илюзията между живота и смъртта. Какъв е смисълът на живота? Пазаруването ли е смисълът на живота? Изкарването на още и още пари ли е смисълът на живота? Достигането на буржоазно обществено положение ли е смисълът на живота, когато човек вече има достатъчно, за да живее? Да ядеш докато не умреш ли е смисълът на живота? Това са неща, които гледната точка на Евола предлага на хората, поради което мнозинството винаги ще я отблъсква. Неговите политически текстове са по същество „Бунт Срещу Съвременният Свят“, „Мъже Сред Руините“ и „Язди Тигърът“, които изследват природата на човек, който е роден сега, когато повечето от предишните Традиции на неговата култура и неговата цивилизация са рухнали. Децивилизирането на човека, фактът, че Западните градове са се превърнали в зони от Третия свят, фактът, че полупрестъпността е ендемична, фактът, че когато отидете на улицата има графити, рап музика гърми от минаващи коли, 20%, 40% от улицата няма връзка с вас естетически, етнически, расово или културно. Евола би видял това като част от неизбежния климат на упадък и спирала надолу към материята, което е умишлено и волево. Най-полемичната област на Евола е, когато той започва да разнищва и преформулира много класически пропозиционализми на това, което може да се нарече „старата десница“, за да определи какво се е случило и защо. Евола е бил по същество дълбоко религиозен и аристократичен човек, въпреки че започнал с по-субективистично и променливо настроение. Това означава, че винаги има причина. Либералите вярват, че всичко е объркване и всичко зависи от само себе си и всичко е случайност, която чака да се случи. Но като Христос в Новия завет, който вярва, че когато две птици паднат на земята, Бащата е наясно, Евола вярва, че винаги има цел и причина. Евола вярва, че цивилизациите се сриват сами върху себе си и се разкъсват вътрешно по причини, които се налагат от елитите и от сили, които се проявяват в тях, които осъществяват своята воля. Безкрайните атоми и причинно-следствените моменти във веригите може да не знаят за това, което предстои, за това, което е доброволно, за това, което е частично предварително програмирано. Той вярва, че тези тенденции на масово подчинение, масова смърт, масова духовна пролетаризация, масово плебейство, масово социално подпомагане, масова социална демокрация се случват нарочно, че разрушението на предишните културни порядки се случва нарочно и категорично и определени расови групи се използват за улесняване на това унищожение и че други групи ги използват, за да го постигнат. Той вярвал в аристокрация, защото вярвал, че всичко е йерархично. Имаше интересен момент при допълнителни избори в Източен Лондон съвсем наскоро, при които председателят на партията, в която бях преди, беше попитан от жена от афро-карибски произход: „Равни ли сме с вас?“ Медиите бяха там, знаете. Двадесет камери бяха насочени към този човек и следователно, предвид логиката и парадигмата, в която се намираше, той каза: „Да“. Вероятно би искал да каже: „Да, но . . . ”, но медиите продължиха, защото получиха необходимия отговор. Наистина, много медийни разпитвания сега изискват от политик да потвърди своята коректност преди предварително методологично изявление и горко на някой от тях, ако покаже и най-малкото отстъпление по всеки въпрос, по който трябва да бъде прогресивен. Кой може да вложи думи в устата на някой, починал преди известно време, но отговорът на Евола, отговорът на неговия тип мислене, би бил, че тази жена е неравностойна по отношение на черен писател като Уоле Шоинка, който е нигериец от племето йоруба и спечели Нобелова награда. Достоен ли е да спечели Нобелова награда? Дали са му дали наградата през 90-те, защото е било модерно? Рабиндранат Тагор, великият индийски писател и брахмана от висша каста, я спечели през 1913 г. Вероятно тогава не е имало твърде много политическа коректност, но вероятно е имало малко дори тогава. Отговорът на Евола би бил, че тя не е равна по отношение на Шоинка и Шоинка не е равен по отношение на Чосър или Дефо или Шекспир или Волтер или Данте или Толстой или Достоевски или Вагнер, че всичко е неравно и че всичко е йерархично и че има йерархия вътре в индивида и между индивидите и между групите от индивиди, защото всичко гледа нагоре и всичко има различна цел в живота. Това означава, че онези, които са в средата и дъното на даден етнос, на социален ред, на пол, на предишна историческа диспенсация, не трябва да бъдат самотни, според начина, по който той гледа на нещата, или уплашени, или бунтовни, или пълни с отчуждение и страх. Тъй като всеки има роля в йерархията и хората могат да се движат в някаква степен в нея, въпреки че неговата гледна точка е по същество аристократична, а не меритократична. Човек като Ницше, когото Бъртран Ръсел веднъж осъди като защитник на аристокрация, в която той не е роден или някъде близо до нея, би бил приет, но никога напълно приет от аристократична каста. Неща, които сега се смятат за безнадеждно наивни и снобски, Евола смята за правилна форма. Кое е най-лошото нещо на света в момента според Sky News? Вероятно дискриминация. Дискриминация от един или друг вид. Евола би смятал, че дискриминацията е таксономията на аристократичната чувствителност. Когато човек посяга към парче торта, той дискриминира. Когато човек има уреден брак с друг член на сицилианското благородство, той дискриминира. Когато човек посяга към меча, за да накаже грубиян към жените, и иска да набие с плоското на острието, той прави разлика между оръжието и обекта на яростта, който сам по себе си е безразличен, защото вижда нещо отвъд себе си. Това са възгледи, разбира се, които мнозинството от хората ще намерят за студени, смразяващи, брутални, подобни на орел, отвъд техните представи. Почти форми на лудост в действителност по отношение на това, което днес се смята за нормално, морално или дори човешко. Те са отчасти нечовешки идеи, в някои аспекти, но са идеи, които повечето аристокрации и повечето войнски касти са имали в повечето форми на човешката история. Книгите на Евола вече са широко достъпни за тези, които желаят да ги прочетат. Голямата главоблъсканица на неговото творчество е дали тя предвещава аскетизъм? С други думи, ако епохата на унищожението, която е Кали Юга в идеологията, която той представя, която е индуистката епоха на унищожение, (бел.прев. понятието индуизъм е на около триста години и не се среща никъде във Ведите, истинското име на религията е “Санатана Дхарма” – Вечният Природен Закон), в която всичко е счупено и всичко е смесено заедно преди разлагането, което ще подхрани универсално прераждане в бъдеще време, защото човечеството е сезонно по отношение на възгледа на Шпенглер за света, където неговият възглед за историята се сравнява с растенията и ботаниката, за да му се даде някакъв вид методология, някакъв вид структура. Не забравяйте, че това са идеи от XIX век и началото на XX век. Нито един исторически Дон, или почти никой исторически Дон днес вярва, че историята има смисъл. Карлайл вярвал, че деистичният характер на историята повлиял на упадъка на френския роялистки елит и довел до революцията, защото те не управлявали правилно Франция. Той някак си вярвал по своя протестантски, гръмотевичен начин от амвона на кабинета си в средата на XIX-ти век, че Френската революция е резултат, който е отчасти заслужен от една проваляща се аристокрация. С други думи, историята имала смисъл. Имала цел. Никой не вярва, че историята има смисъл или цел. Някои антифашисти биха казали, че Сталинград е имал цел, но те забравят, че Червената армия е разстреляла 16-18 000 от техните собствени мъже, а комисарите са стояли на 18 фута зад линиите. Те застреляха армия от собствените си мъже, за да спечелят тази битка, точно както тайната полиция в Третия свят отрязва ушите и реже езиците на всеки, който се оттегли в битка, преди да ги изпратят обратно в селата им. Дали Евола би одобрил това? Той вероятно би казал, че ако е направено индивидуалистично или като въпрос на отмъщение или гняв, това зависи от обстоятелствата, но да се направи по ориентиран към масите начин – масови лагери, масови сирени, тоталитарният отговор, особено на комунизма, свеждане на всичко до най-малкия общ знаменател, така че всички да могат да бъдат свободни в някакво подобно на прасешко еднообразие – той би смятал това наистина за смърт и срещу което трябва да се борим. Евола е изключително полемичен, защото има област в неговото мислене, особено по отношение на ислямския свят, която води почти до оправдаването, както казват някои либерални критици, на форми на религиозния тероризъм. Той никога не е защитавал това, но е съвсем ясно, че неговата омраза към съвременния свят е такава и неговото нюансирано признание на ислямската концепция за джихада – при която се бориш вътре в себе си срещу съмнението и се биеш външно по квази-езически и мъжки начин срещу врагът, който е без вас – има отглас, с който се припознават някои екстремистки религиозни хора, които в общи линии искат да взривят съвременния свят. И така, Евола е, както казвам в заглавието си, един от най-десните, със сигурност най-елитарните мислители в света. Интересното при него е, че винаги всичко гледа нагоре, дори учението му за расата. В много расиалистки движения откривате нещо като социализъм. Че ако сте от моя етнос, вие сте „ок“, сякаш притежанието на определено съдържание на меланин в кожата или липсата на същото е всичко, за което става дума. (бел.прев. Меланинът и цветът на кожата са само една от многото морфологични и генетични разлики между расите и съвсем не от най-значителните. За повече информация вижте серията от статии “Компендиум: Опровержение на Расовото Отрицание) Когато Норман Тебит казва, че Британската Национална Партия е старата Лейбъристка плюс в допълнение расиализъм, винаги има нотка истина в подобни гледни точки. Евола не вярва в това. Евола вярва, че расата е духовна, както и физическа. Ако човек дойде при вас и каже: „О, аз съм Бял! Трябва да се грижиш за мен, приятел!“ той би казал, какъв е вашият интелект, какви са вашите качества, какво е вашето морално чувство, какво знаете за вашата цивилизация, доколко сте готови да се борите за нея, каква болка можете да издържите, имали ли сте разбиране за смъртта във вашето семейство и в живота, вие зряло и мъдро човешко същество ли сте или сте част от безкрайната универсалност, въпреки че сте родени в определена група, която аз уважавам и от която аз самия произлизам? Това е принципът, който той би имал. Сега, това е отношение на революционен снобизъм в известен смисъл, но това е снобизъм, основан на идеи за характера. И в крайна сметка, както знаем, политически характерът е фундаментално важно нещо. А липсата му, особено в квазиавторитарните движения, е отровна, защото хората, веднъж заели място, не могат да бъдат отстранени, освен с най-радикалните средства. И така, има степен, до която лидерството е съществено. Вижте една армия. Армията не е банда престъпници, но лесно може да стане такава. Една армия може лесно да се превърне в тълпа, но армиите се контролират от йерархии на власт, чиято природа е отчасти неосезаема. Всеки отряд има естествен лидер. Всеки отряд има свой подофицер. Над всеки отряд има офицер. В истинските армии, германските и британските армии от миналото, ако един офицер умре, някой го замества от по-ниско ниво, веднага поема отговорността, която върви с тази роля. Дори ако всички офицери са паднали и всички подофицери, естественият лидер, един от 5% – повечето поведенческите антрополози смятат, че 1 на 20 от всички хора има лидерски критерии – може да пристъпи напред в момент на криза и другите да гледат към него, защото те осигуряват смисъл, ред и йерархия в момент на стрес. Забелязвали ли сте някога, че когато хората претърпят бедствие или когато са в затруднение, те търсят помощ, но също така търсят хора, които да ги изведат от това? Лидерите никога не са харесвани, защото на върха е някак самотно, но лидерството вероятно е като желанието да вярваш в нещо отвъд себе си. Това е вродено. И докато принципът на лидерството остава, дори в демократичните общества се изискват лидери, за да активизират демократичните маси… Не забравяйте, повечето от Цезаризмите на съвременността са Червени форми на Цезаризъм, форми на краен авторитаризъм и дори безмилостност, всичко това в името на народа. Всички издигнати в името на масите и тяхната слава и тяхната свобода, тяхната свобода и тяхното равенство. Когато списание „Форбс“ казва, че богатството на семейство Кастро в комунистическа Куба е 70 милиона щатски долара, когато ги нарича комунистически принцове… Не забравяйте, че един обикновен човек в Куба може да бъде в затвора за притежаване на собствен водопроводен бизнес. Когато осъзнаете, че тези хора са принцове на обръщането, вие усещате, че някои от йерархиите, въпреки че носят различни имена и различни форми, се появяват в ентропийна фаза или в култура на разпадане, наистина са свързани с много от идеите на Евола дори наобратно. Той би казал, че това е така, защото тези идеи са вечни и непреходни и в крайна сметка ще се проявят. Традиционната политическа дясна критика на този вид идеи е, че те са чисто философски, отнасят се за индивиди и техния живот, клонят към Херметизъм и аскетичния възглед, който един учен духовен човек, стойностен човек, може да отиде да живее сам, а останалите могат да изгният и на кого му пука. Казват, че подхранват някаква постаристократична мизантропия. Вижте собствената ни аристокрация. Вероятно са загубили властта около 1912 г. Никога не са били разстрелвани, както в Съветския съюз, никога не са били обезглавявани, както в революционна Франция от преди 200 години. Но те са загубили всичко по някакъв начин, защото функцията им е отнета от тях, нали? Причината за тези училища, причината, поради която са били отгледани поначало причината за всичките им привилегии и така нататък е отнета. Очарованието от случая с лорд Лукан през 70-те, един вид упадък на тази класа. Той слуша речите на Хитлер в Оксфорд, бие бавачката до смърт, дори не хваща правилната жена в мазето. Такива неща. Дори това не могъл да свърши правилно! Дори с престъплението не могъл да се справи! Това е упадъкът на една класа, нали? Пропадайки и също знаейки, че пропадат. Това е нещо като синът на Осуалд Моузли, който обича да се облича като жена и да бъде напляскван, а пък неговият син наскоро умря от свръхдоза хероин. И все пак Осуалд Моузли е в тази семейна верига. Наистина не е нужно да мислите, че там има някакъв вид ефлоресценция. Това е малко несправедливо спрямо това семейство и т.н. Но не забравяйте, това било класа, родена в безмилостност и властване. Това било класа, която се идентифицирала с орлите. Ето защо ги поставяли на щитовете си, на вратовръзките си и на училищата си. А вижте ги сега. Но, разбира се, те в известен смисъл са се присъединили към останалите, нали? Те се присъединиха към масите. И това, което са били някога, вече няма значение. Камерън го обобщава по странен начин. Традиционно, от 60-те години на миналия век, „Торите“ винаги са избирали настоятелни хора от средната класа, с които масата на тяхната електорална подкрепа може да се идентифицира. Винаги се е казвало, че Дъглас-Хоум ще бъде последният от старата порода. Той беше премиер, когато се родих. Той щеше да бъде последният от старата порода, който щеше да оцелее и да процъфтява. Когато го попитаха за безработицата през 1961 г., Дъглас-Хоум каза: „В моето имение има място за втори дивечовъд.“ И хората казаха, че той е без връзка с реалността. Без връзка! И той беше без връзка! Нека си го кажем. Но той смяташе, че това е доста удобен и морален отговор, разбирате ли. Камерън е странен, защото цялата лекота – лекотата пред камерата, лекотата пред хората, без бележки, погледнете ме, не треперещи устни – цялата тази лекота е част от генетиката на това, от което той отчасти произлиза. И все пак всички негови ценности са буржоазни. Всичките му ценности са средни и меркантилни. Всичките му ценности са на това общество, каквото е сега. Дали Дъглас-Хоум щеше да се присъедини или дори да даде пари на „Обединени срещу фашизма“, които той би смятал за миризливи малки хора в периферията на обществото, които бяха левичарска тълпа, която вероятно е трябвало да стряска хората някъде? Или в моя строй. Разбирате ли какво имам предвид? Идеята, че той ще се идентифицира с тези хора, защото истинският враг представлява семената на аристокрацията, от която човек е избягал, не би му хрумнала. Той беше твърде много това, което беше, като форма, за да обмисли наистина тези лъжи и тази ловка измама и този полет на фантазията. Човек стига до най-противоречивата област от цялата прогноза на Евола и това е убеждението, че еврейството е отговорно за упадъка и че те са отделна и друга раса, която прокарва нещата и кара нещата да пропадат и да бъдат унищожени. Това са възгледите, разбира се, вярата, че има морфичен елемент в природата на упадъка, който го е направил толкова недосегаем и противоречив. Интересното е, че когато се обърнаха към него относно „Протоколите на мъдреците на Цион“, които се смятат от всички либерални учени хуманисти за фалшификат на тайната полиция Охрана, базиран на предполагаем френски роман, мисля, че през XIX век, Евола казал: „Не ме вълнува дали е фалшификат или не“, което е много интересен отговор. Тъй като в окултния и херметичен възглед на Евола за света можете да посочите нещо чрез неговото преобръщане, можете да посочите нещо чрез метафоризация, нещо може да бъде емоционално вярно и не напълно фактически вярно, един текст може да се използва за илюстриране на истини, по-дълбоки от собствената му повърхност. Това е религиозен възглед за текста, разбира се, че текстът не завършва със себе си. Това е средновековна гледна точка и се основава на наука за лингвистично изследване, наречена херменевтика, където ще разгледате всяка дума, ще разгледате всеки параграф, ще разгледате всяка част от синтаксиса, да деконструирате, за да намерите същността, вместо да деконструирате, за да откриете липсата на същност. В западния свят, ако отидете в университет сега и изучавате хуманитарни науки, изкуства, либерални изкуства или социални науки, ще се натъкнете на идеология, наречена деконструкция. Макар и бегло, дори полуобразованите са чували за нея. Това е гледна точка, която казва, че всеки есенциализъм (раса, класа не е есенциализъм, но започва да става в съзнанието на човек, вяра в Бог, пол и т.н.) всеки есенциализъм води до портите на Аушвиц. На това се основава деконструкцията като теория. И затова гледате всеки текст, гледате всеки филм, защото те са обсебени от масовата култура, виждате, гледайки какво гледат масите и с какво се хранят от капиталистическата културна машина. Те гледат това и казват, -О вижте, там има опасен есенциализъм. Видяхте ли във филма на Джон Уейн? Видяхте ли начина, по който говореше на червения индианец? Съжалявам, местен американец. Виждате такива неща. Гледате тези неща и ги разбивате, и ги разбивате отново, и разрушавате елемента на нещо като логика на „Дейвид Дюк“, за който може да се каже, че се съдържа в тази конкретна фраза и така нататък. Но видът анализ, който поддържа Евола, е това, което бихте могли да наречете конструктивизъм, а не деконструктивизъм. И това е надграждане върху същността на нещата и извеждане на дискриминиращите им различия. Така че за него фактът, че този текст може да е бил пуснат в обращение от Охраната, царската тайна полиция, като дълбока херметична метафоризация на ходовете на историята, които или се случват или не се случват, е достоен за изучаване. Той отново се връща към идеята, че всичко има смисъл. Ако искате война с ислямския свят, кулите ще паднат. Ако искате пацифистка и изолационистка Америка да влезе в ПСВ, конкретна лодка с цивилни на борда, но оръжия отдолу, ще бъде торпилирана от германците. Ако искате да вкарате изолационистките цици на Средна Америка в глобална битка в началото на 40-те години на миналия век, вие позволявате да се случи атака, която знаете, че ще се случи. И се уверявате, че вашите самолетоносачи не са там. И вие обвинявате средните офицери, които са били там, за тяхната некомпетентност със задна дата. Защото това е моментът да се даде тласък на демократичното ангажиране с героични и спартански дейности. Кой може да се съмнява, че има жилка на спартанците? Когато американски морски пехотинец се изкачи на плажа на Иво Джима или когато се бие във Фалуджа? Част от съвременния свят със сигурност е отпаднал за този човек, тъй като той е изправен пред забвение във войнство срещу другия, дори в рамките на съвременното. Хора като Евола и Юнгер биха осъзнали това. Има дори понякога, в крайностите на съвременната война, завръщане към индивида. Ами тези американски пилоти и тези други пилоти, тези руски пилоти, които летят в тези самолети, и воинът е част от самолета. Нали знаете, те имат компютър във визьора си и пред тях се появяват всякакви статистики. Това е като човек, който е армия, биеща се сама, нали? Той има сила под крилете си, която е еквивалентна на армия отпреди векове. И така, имате връщане към елитни личности, обучени само за убиване и войнство на най-високото ниво на настоящата западна напреднала военна метафизика. Интересното в начина на мислене на Евола е, че той е креативен. Повечето десни хора са песимистични интроверти, които не харесват света, в който са родени, но Евола ми изглежда в известен смисъл екстравагантен, оптимистичен аристократ, който винаги вижда не най-добрата страна на всичко, а най-героичната страна на всичко, което надхвърля дори себе си. Дори ако „Протоколите на мъдреците от Цион“, в съответствие с неговата дикция, са били лъжа и може да се докаже, че са такива, фактът, че милиони са били мотивирани да повярват в тях, милиони да отхвърлят причинно-следствената връзка, че хората са се борили с последствията и последиците от последствията във връзка дори с някои от тези идеи, означава, че е от голяма специфичност и значение. Ницше имал идеята, че човек стои на ръба на езерце и той хвърля камъче в езерото, а то подскача през водата. Знаете, че когато го плъзнете правилно и то върви и върви и върви и вълна след вълна се движи по повърхността и не можете да предвидите формулировката на вълната и течението, в което тя води. И тази история има неизвестни последствия. Маоисткият генерал, който бил попитан от американски симпатизант след Маоисткия Дълъг Поход, който сам по себе си е отчасти митологичен, „Какво е вашето виждане за Френската революция?“ И той запомнящо се отговорил: „Твърде рано е да се каже.“ Защото е била преди само 200 години. Това е видът на перспективата, която Евола има. Въпреки че ще има съкрушителни поражения, и мъже от неговия сорт, аристократи, за които съвременният свят няма време, играйте поло, пилейте парите си, ходете по бордеи, залагайте през цялото време. Няма роля за вас. Светът се управлява от машини, пари, комитети и Барак Обама. Знаете, американските десничари наричат Обама „Обамавращение“ вместо отвращение. Не е ли той символът на всичко, което запада в Америка? И не са ли всички тези движения от типа на данъчен бунт на средната класа, които са 100% масови американски, наистина в рамките на позволените канали на опозиция? „Той е социалист!“ „Всичко е въпрос на данъци. Не става въпрос за нищо друго.“ „Всичко е в рамките на бюджетните ограничения на здравеопазването и възгледите за същото.“ И т.н. „Ами дефицитът?“ Не са ли всички тези движения и яростта, която те съдържат, елементи и спектри от това, което той би нарекъл антимодерност или полуантимодерност в рамките на съвременността? Никой от нас не знае какво ще разкрие бъдещето, но е съвсем ясно, че ако хората от по-висш тип в нашата група не повярват отново в някои от традициите, от които произлизат, те ще изчезнат. И според Евола те биха заслужавали да изчезнат. И така, моето мнение е, че каквото и да е нечие виждане, каквато и да е неговата система на вяра… и не забравяйте, че в гръцкия свят бихте могли да не вярвате в боговете и да мислите, че те са метафори, бихте могли да коленичите пред тяхна статуя или бихте могли да имате философска вяра между двете и всички са били част от една и съща култура, всички са били част от един и същи град-държава и ако бъде призован като свободен гражданин да го защитава, дори Сократ би застанал в редица с щита и копието си. Всички книги на Евола вече са достъпни в интернет. Най-противоречивите пасажи относно морфологията и етноса са достъпни в интернет. Четете Юлиус Евола. Четете един аристократ за миналото и бъдещето и гледайте назад към Вечните Традиции, които са неразделна част от западната цивилизация и могат да подхранят въображението и огъня дори в онези, които не вярват напълно в тях. Благодаря ви много. https://voinaimir.info/2024/06/righwing-evola/

Света гора (Атон) по време на Втората световна война На 6 април 1941 г. е дадено началото на немската инвазия в Гърция (с кодовото име Операция "Марита") като спешна реакция на неуспешната италианска инвазия по-рано. Три дни по-късно Солун и Халкидики минават под германска власт, като именно по това време първите германски военни стъпват на Света гора. На 26 (или 13) април 1941 г. Светата Епистасия, четиричленният изпълнителен комитет на автономната монашеска общност, моли Хитлер да постави Света гора под неговата лична закрила, на което Фюрерът се съгласява. По този начин Атон остава почти незасегнат от ужасите на Втората световна война. През лятото на 1941 г., скоро след написването на писмото до Адолф Хитлер, Света гора е посетена от германска научна експедиция, водена от проф. Франц Дьолгер, изтъкнат византолог от Мюнхенския университет, който монасите приемат с приятелски чувства. Експедицията, предприета с цел изследването на исторически и богословски тематики, е официално спонсорирана от Алфред Розенберг, райхският министър на Окупираните източни територии, бивайки също така подпомагана и от Вермахта. По време на експедицията му Дьолгер и колегите му се сблъскват с една религиозна общност, демонстрираща необичайна толерантност към нацисткия режим. Това обаче по-скоро се е дължало на неприязънта на източноправославните общности към комунистическия режим на Сталин с неговите репресивни мерки спрямо християнската религия, вариращи от конфискуване на имуществото на Руската православна църква до изпращането на нейни свещеници в лагери "Гулаг", както и замразяването на потока от парични средства на руската общност за поддържането на манастирите. Според доклад на американското сп. "Time" за монасите от Света гора Хитлер е бил "велик германски крал, който сломява болшевиките и евреите - едно пророческо сбъдване". Някои от манастирите на Света гора дори поставят портретни картини на Адолф Хитлер на видни места, като например руския "Свети Пантелеймон", който закача такъв портрет директно под централния портрет на руския император Александър II. Ето част от разказа на проф. Дьолгер относно визитата му на полуострова, поместен в издадената през 1942 г. в Мюнхен книга "Монашеската земя Атон" ("Mönchsland Athos"): "В Констамонитския манастир, на почетно място в приемната стая, ние попаднахме на портрет на нашия Фюрер. Един монах бе открил негова снимка в едно илюстровано списание и бе нарисувал с молив нейно копие. На други места можеше да се види начинът, по който личността на Фюрера и Великия немски райх бяха оставили своя силен отпечатък върху въобръжението на жителите на Света гора, или поне сред онези, които не се бяха отказали напълно от външния свят. След като пристигнахме в няколко манастира и след като си тръгнахме от един (Манастирът на св. Дионисий), когато отплавахме в морето на малкия ни кораб, ние бяхме посрещнати със знамето на свастиката. Много от монасите смятат Фюрера за "Висш закрилник на Светата гора", чиято закриляща ръка ще продължи да бди над Светата гора при преустройването на света. Прекарахме си чудесно, докато правехме снимки на чудотворната икона на Дева Мария. От гледната точка на Атон това за нас беше огромна привилегия да можем да фотографираме свещената икона, като монасите дори ни помогнаха и в подготовката ни. Един стар монах, който бе дошъл при нас, наблюдаваше тези приготовления, поклащайки главата си. Обръщайки се към нас, той ни каза: 'Ако искате да снимате Дева Мария, няма да имате много късмет; защото досега Девата не е позволявала на никого да я снима'. След което обаче той добави по един доверчив и добродушен начин: 'Но пък за вас, германците, Девата може и да направи изключение и да позволи да я снимате, защото все пак вие, германците, водите свещена война срещу болшевизма, Божият враг.'" През юни 1943 г. близо десетина германски войници са разположени на територията на Света гора, които да пазят полуострова, въоръжени само с два пистолета и шест пушки, без да имат на разположение никаква радиовръзка, единствената комуникация с външния свят бивайки само една телефонна линия, която през повечето време дори не е работила. Едва след като партизани щурмуват Хилендарския манастир и открадват храна и добитък от там, германските войници получават по-сериозно въоръжение (картечници М42). След войната много от тях посещават отново Атон, за да се видят с монашеските си приятели. Най-показателният пример за сериозния начин, по който германците възприемат личната протекция на Хитлер спрямо Светата гора, е едно събитие, в което е замесен един повреден самолет Junkers, който се е наложило да кацне на брега на полуострова в близост до Манастира „Свети Павел“ и на който също така е пътувала и жена към екипажа (Luftwaffe-Helferin). По искане на монасите тя е трябвало да бъде прехвърлена на малка ловна хижа край брега (за да може по този начин да не стъпва на самия бряг), която преди това е била обявена от монасите за непринадлежаща към Светата гора. Именно по този начин дори и нацистите спазват известната забрана за посещението на жени на Атон. Германски войници с монаси от Света гора през пролетта на 1941 г. Двама германски войници пред Ставроникитския манастир, годината неизвестна Копие на писмото на Светата Епистасия до Хитлер, взето от книгата „Athos: Vorhölle zum Paradies“ на Ерих Файгел, един от участниците в експедицията Диамонитирионът (визата) на проф. Дьолгер за Атон от юли 1941 г. Проф. Дьолгер в селището Дафни в Света гора, датата неизвестна Членовете на научната експедиция на проф. Дьолгер, заедно с трима германски войници и седем монаси, датата неизвестна Членове на научната експедиция на по кафе, вода и ципуро, датата неизвестна Трагосът (вид „магна харта“ на организацията и администрацията на Света гора, изготвена от св. Атанасий Атонски през 10-ти век и подписана от византийския император Йоан I Цимиски), изваден на показ за проф. Дьолгер и колегите му Трагосът отблизо Трагосът отново отблизо Германски войници на Атон, настанени под портрета на Адолф Хитлер, 1943 г. Портретна картина на Хитлер, поставена на почетно място в Манастира „Свети Пантелеймон“, а над нея тази на Александър II Портретна картина на Хитлер, поставена от монасите в Констамонитския манастир, 1941 г. Пролетта на 1944 г. по време на Великденските празници Отец Пантелеймон от критското село Равдуша показва снимка на приятелството между неизвестен германски войник и монах по време на Втората световна война. Райнхолд Цвергер, друг участник от експедицията, пък разказва за приятелството между германския подофицер Ханс Нагелер, който от юни 1943 г. до май 1944 г. е разквартируван на Атон, и румънския монах Йоаким Сирбу Германски войник показва гръкоезично издание на сп. "Signal" на монах от Света гора през лятото на 1943 г. Монахът Йоаким Сирбу през 1982 г., а зад него карта на Велика Румъния и Гърция, както и снимка на Негово величество крал Михай I, последният крал на Румъния, преди да стане република Ханс Нагелер през 1982 г. След войната той посещава Света гора няколко пъти, първият път бивайки през 1968 г. Ханс Нагелер с друг германски войник на Атон, датата и годината неизвестна. По време на пребиваването му в Гърция той за малко да бъде хванат от партизаните, докато пътува до Солун. След войната той казва, че е благодарен за това как „вярата“ го е докарала на Света гора. Умира на 9 януари 2004 г. на 100-годишна възраст Гръцки полицаи и германски войници в Уранополис на западния бряг на Атонския полуостров непосредствено до границата на Света гора, 23 април 1944 г. Едно от нещата, които германците успяват да направят, е да извършат преброяване на жителите на Света гора: според преброяването по това време жителите на планинския полуостров са били 5500 монаси Аварийно приземилият се на брега на Атон самолет Junkers, датата неизвестна Извадка от текст на германски войник, написан в атонската книга за гости: „…така че общността на Светата гора да може един ден да бъде пример за всички европейски народи…“. Райнхолд Цвергер пише в книгата си „Wege am Athos“, че германците там са били доволни от готвача им, както и че гръцката кухня им е харесала изключително много. По време на коледните празници те са помолени да доставят коледни дръвчета от Света гора като подаръци на техните другари из Гърция Германски войници напускат Света гора на лодка, придружавани от двама монаси, 29 май 1944 г. След като германците окончателно се оттеглят от полуострова, Атон попада за кратко под властта на партизаните, преди гръцките власти да поемат контрола Книгата на проф. Франц Дьолгер от 1942 г., описваща германската експедиция до Света гора Източници: https://athosweblog.com/2011/04/27/1218-athos-and-the-second-world-war/ https://web.archive.org/web/20131112060652/http://open.salon.com/blog/lost_in_berlin/2010/10/27/the_hitler_icon_how_mount_athos_honored_the_fhrer

А тези ерудирани френски историци могат ли да си отговорят на въпроса, защо те, както и англичаните, не предприемат почти никакви военни действия срещу Германия през първите няколко седмици на септември 1939 г., когато почти цялата немска армия е била ангажирана с инвазията в Полша, включително и 90% от целия състав на Луфтвафе? https://en.wikipedia.org/wiki/Saar_Offensive И между другото, не знам защо в общественото пространство се е затвърдило мнението, че Суворов е първият човек след войната, който повдига темата за офанзивните намерения на Съветския съюз. Първият човек, който всъщност го прави, и то още през 1960-те години, е човек на име Петро Григоренко - високопоставен съветски командир от Втората световна война, който след войната преподава кибернетика в елитната военна академия "Фрунзе" в продължение на 16 години. https://en.wikipedia.org/wiki/Petro_Grigorenko

Няколко екземпляра на руско-немски военни разговорници, издадени на 29 май 1941 г. и 5 юни 1941 г.

Бил ли е Робърт Опенхаймер съветски агент? Автор: Джон Уеър Година: 2021 Джулиъс Робърт Опенхаймер е научният ръководител, който застава начело на американския проект по създаването на атомна бомба по време на Втората световна война. Опенхаймер е брилянтен учен, чиито приноси са от жизненоважно значение за успешното разработване на атомната бомба. Ген. Лесли Гроувс, ръководителят на това, което ще стане известно като проекта „Манхатън“, свидетелства за това как Опенхаймер е работил изключително усърдно и как той свършва „забележителна работа по отношение на военните усилия“.[1] Въпреки великолепното му представяне в проекта „Манхатън“ обаче, репутацията на Робърт Опенхаймер е белязана от обвинения, че той съзнателно е предавал тайни относно атомната бомба на съветски агенти. Тази статия обсъжда доколко верни са тези обвинения. --------------------------------------------------------------------------------------------------- Свидетелствата на Павел Судоплатов Павел Судоплатов е военновременният ръководител на елитен отдел към съветското разузнаване, наречено Администрация за специални задачи. Судоплатов твърди, че през декември 1941 г. Григорий Хейфец, агент на НКВД, работещ под прикритие в Сан Франциско, се среща насаме с Робърт Опенхаймер за обяд. Хейфец е опитен съветски агент, който е знаел, че има по-добри начини да завърже контакт с Опенхаймер от обичайния метод на пари или заплахи. Вместо това Хейфец завързва общи интереси и идеали, които двамата мъже да могат да обсъждат и да съпоставят. През 1943 г. Хейфец докладва как Опенхаймер, чийто баща е германски емигрант от еврейски произход, е останал дълбоко трогнат от вестта за политиките на Сталин, сложили край на съветския антисемитизъм. Двамата обсъждат плановете на Сталин за осигуряване на място за евреите в Съветския съюз чрез установяването на автономна еврейска република в Крим след спечелването на войната срещу фашистите.[2] Судоплатов твърди, че други съветски агенти също са използвани в превръщането на Опенхаймер в източник на информация. Елизабет Зарубина е капитан от НКВД, който Хейфец използва в опит да завърже приятелство с жената на Опенхаймер, Катрин. Посредством Катрин Зарубина и Хейфец убеждават Опенхаймер да се сдържа от публични коментари, симпатизиращи на комунизма или левичарски групи, за да не привлича излишно внимание към себе си. Те също така убеждават Опенхаймер да се съгласи да назначава, повишава и споделя информация относно програмата за атомната бомба с „антифашисти от немски произход“.[3] Един от тези антифашисти от немски произход е Клаус Фукс, германски комунист, принуден да търси убежище в Англия през 1933 г. Фукс е инструктиран да използва кодово изречение по време на срещата му с Опенхаймер и да се идентифицира като единствения човек от британския екип, избягал от германски затворнически лагер. Именно по този начин Фукс успява да спечели уважението и доверието на Опенхаймер и посредством него да получи достъп до материали, които иначе е нямал никакво право да разглежда. Според Судоплатов Фукс докладва на съветите тайна информация, отнасяща се за проекта за атомната бомба с пълното знание и одобрение на Опенхаймер.[4] След Втората световна война съветите организират кампания за помиряване срещу атомното въоръжаване, която е спазвана до момента, в който те взривяват своя собствена атомна бомба през 1949 г. Разоръжението и неспособността да си служат с атомно изнудване е щяло да отнеме предимството на Съединените щати по отношение на атомните оръжия. Чрез Клаус Фукс съветите също така посяват идеята у Опенхаймер и други водещи учени против разработването на водородна бомба. Според Судоплатов Опенхаймер наистина е бил верен на принципите си и не е знаел, че е бил използван от съветите.[5] Доказателствата на Уилям Бордън Уилиям Бордън, възпитаник на юридическите факултети на Принстънския и Йейлския университети, е изпълнителният ръководител на Съвместния конгресен комитет по атомната енергия (JCCAE). Тъй като Робърт Опенхаймер постоянно е давал съвети, противоречащи на това, към което програмите на JCCAE са се стремели, Бордън започва да изпитва все по-голямо недоверие у Опенхаймер. Бордън започва да обмисля възможността дали Опенхаймер не е нелоялен американец.[6] Малко преди да напусне JCCAE към края на май 1953 г., Бордън получава от ФБР секретното досие на Опенхаймер. Преглеждайки досието му, Бордън започва все повече да се убеждава, че Опенхаймер е съветски агент.[7] Бордън изпраща писмо до директора на ФБР Д. Едгар Хувър. В това писмо Бордън казва, че по време на първото акредитиране по сигурност на Опенхаймер през 1942 г.:[8] „Той [Опенхаймер] е внасял солидни ежемесечни суми в Комунистическата партия; връзките му с комунизма надживяват Нацистко-съветския пакт и съветското нападение над Финландия; жена му и по-малкият му брат са били комунисти; освен комунисти той не е имал други близки приятели; имал е поне една комунистическа любовница; с изключение на професионалните му принадлежности, той е членувал само в комунистически организации; хората, които той наема за ранния военновременен ядрен проект в Бъркли са били изцяло комунисти; играел е жизненоважна роля в набирането на хора за Комунистическата партия; поддържал е постоянен контакт със съветски шпиони. През май 1942 г. обаче той или спира да допринася суми за Комунистическата партия, или продължава да извършва транзакциите си посредством някакъв все още неразкрит поток; през април 1942 г. името му е било официално изпратено за акредитация по сигурността; самият той тогава е знаел, че името му вече е било спуснато; затова и от този момент нататък той започва постоянно да дава невярна информация на ген. Гроувс, Манхатънския окръг и ФБР относно периода между 1939 г. и април 1942 г. Той е отговорен за назначаването на няколко комунисти, някои от тях без дори да разполагат с нужните технически компетенции, във военно време в Лос Аламос; той селектира един от тези индивиди в изготвянето на официалната история в Лос Аламос; до 6 август 1945 г. (Хирошима) той е бил отявлен поддръжник на програмата за водородна бомба, денят, в който той лично призовава всеки един старши работник в областта да преустанови намеренията си; той също така остава и ентусиазиран спонсор на програмата за атомна бомба до края на войната, след което той веднага започва открито да призовава към закриването на Лосаламоската лаборатория. Той играе изключително важна роля в повлияването на военните власти и Комисията по атомна енергия да преустановят разработката на водородна бомба в периода между средата на 1946 г. и 31 януари 1950 г.; от 31 януари 1950 г. нататък пък той работи усърдно за възпрепятстването на програмата за водородна бомба на Съединените щати; използва силното си влияние срещу следвоенните опити за разширяване капацитета на производството на материали за атомни бомби; той използва силното си влияние и срещу всяко едно следвоенно начинание, насочено към сдобиването с по-големи доставки на уранови суровини; той използва силното си влияние срещу всяко едно голямо следвоенно начинание, насочено към развитието на атомната електроенергия, включително и срещу програмите за подводници и самолети, захранвани от ядрено гориво, както и срещу всякакви индустриално-енергийни проекти.“ От тези факти Бордън стига до заключението, че „е много вероятно Д. Робърт Опенхаймер да е бил твърдо убеден комунист, заради което той или доброволно е предоставял разузнавателна информация на съветите, или се е съгласявал на исканията за такава информация… и оттогава е действал под съветска насока в оказването на влияние върху американските въоръжени сили, атомна енергия, разузнаване и дипломатически политики“.[9] Изслушванията на Комисията по атомна енергия В края на краищата акредитацията по сигурност на Опенхаймер е преустановена и той е помолен да си подаде оставката като съветник на Комисията по атомна енергия (AEC). Когато Опенхаймер решава да не го направи, Комисията организира изслушване във Вашингтон, окръг Колумбия, провело се от 12 април 1954 г. до 6 май 1954 г. с цел да се установи дали акредитацията по сигурност на Опенхаймер трябва да се отнеме.[10] Опенхаймер и адвокатите му работят усърдно, за да защитят репутацията му. На 5 март 1954 г. те опровергават обвиненията на Комисията по атомна енергия с отговор от 42 страници, написан под формата на автобиография.[11] Въпреки това обаче изслушванията на Комисията не отиват на добре за Опенхаймер. Роджър Роб, адвокатът на Комисията, успява ефективно да подкопае интегритета на Опенхаймер. Според клетвените показания на Опенхаймер, Опенхаймер си измисля, по негови думи, „приказки от хиляда и една нощ“ и я разказва на един охранител като действителност. В допълнение на това Опенхаймер е лъгал по такъв начин, че е поставил приятеля си Хакон Шевалие във възможно най-лоша светлина. Когато Роб го пита защо го е направил, Опенхаймер отговаря: „Защото бях идиот“.[12] Роб след това развежда Опенхаймер през всичките подробности на лъжливите му изявления, отправени в разговор с друг охранител, полковник Борис Паш. Роб след това пита Опенхаймер: „Понастоящем не е ли правилно да се посочи, д-р Опенхаймер, че сега според Вашите собствени показания вие сте изрекли не една лъжа пред полковник Паш, а цяла една мрежа и паяжина от лъжи?“. Опенхаймер отговаря: „Правилно.“[13] След като Опенхаймер си признава в изричането на няколко лъжи, вече няма никакво значение колко изтъкнати личности ответната страна привиква, които да гарантират лоялността на Опенхаймер. Опенхаймер си признава под клетва, че на няколко пъти е лъгал, след което Роб не спира да напомня на свидетелите откъм ответната страна в изслушването за тези очевидни факти. Единственото нещо, което Роб трябва да прави, е да повтаря показанията на Опенхаймер и да пита свидетелите дали такива показания са присъщи на един честен, надежден и доверен човек.[14] Роб дори успява да подкопае всичките ласкателства, които ген. Лесли Гроувс изрича относно Опенхаймер. Роб пита Гроувс: „Г-н Генерал, с оглед на Вашия опит с неща, свързани със сигурността, както и с оглед на осведомеността Ви относно досието на д-р Опенхаймер, понастоящем бихте ли акредитирали д-р Опенхаймер?“. Ген. Гроувс отговаря: „Към този момент не бих акредитирал д-р Опенхаймер, ако бях член на Комисията…“[15] Капитанът от Американската армия Пийр ДеСилва, член на охранителния екип в Лос Аламос, заявява, че „Д. Р. Опенхаймер играе важна в опитите на Съветския съюз да се сдобие, чрез шпионаж, със строго секретна информация, която е от жизненоважно значение за сигурността на Съединените щати.“. ДеСилва казва, че Опенхаймер е „позволил на тясна клика от доказани комунисти или комунистически симпатизанти да заемат все повече позиции около него в рамките на проекта, докато в един момент те вече не съставляват огромна част от ключовия персонал, в чиито ръце успехът и секретността на проекта са поверени.“. По мнението на ДеСилва Опенхаймер трябва да е или изключително наивен, или изключително хитър и нелоялен.[16] Бордът на Комисията по атомна енергия гласува да не възобнови акредитацията по сигурност на Опенхаймер. В доклада на мнозинството се подчертава, че те не се съмняват в предаността на Опенхаймер към страната му. Въпреки това обаче те решават, че възобновяването на акредитацията на д-р Опенхаймер не би било напълно основателно спрямо интересите на сигурността на Съединените щати.[17] Учените, историците и журналистите отхвърлят свидетелствата на Павел Судоплатов. Те заявяват, че „досиетата Венона“ на американското правителство не съдържат никакви доказателства, че Опенхаймер е бил член на Комунистическата партия или че е предоставял секретна информация на съветски агенти, докато е работил по проекта „Манхатън“. На това Джеролд и Леона Шектър, които интервюират Судоплатов за книгата „Специални задачи“ („Special Tasks“), отговарят, че атомният шпионаж е минавал през Санта Фе до Мексико Сити с цел избягването на вашингтонското разузнаване. Докладванията от проекта „Манхатън“ следователно не са регистрирани, защото са минавали през канали различни от „Венона“.[18] Съмнения в достоверността на Судоплатов Някои историци посочват, че е невъзможно Опенхаймер умишлено да е вербувал Клаус Фукс в Лос Аламос. И все пак, Александър Феклисов, който е бил офицерският наставник на Фукс, пише, че „към края на 1943 г. Робърт Опенхаймер, ръководителят на работата по създаването на американската атомна бомба, който цени високо теоретичните разработки на Фукс, моли Фукс да бъде включен като част от британската научна делегация, пристигаща в САЩ, за да сътрудничи в проекта.“[19] Други критици на Судоплатов посочват, че той е бил един стар, изкуфял човек, който прави няколко грешки в интервютата си. Судоплатов например казва, че в Дания отношенията към руснаците са били особено топли веднага след Втората световна война, защото Дания е била освободена от Червената армия. Дания очевидно е освободена от британците, а не от руснаците.[20] Американското физическо общество също провежда пресконференция, на която петима експерти отхвърлят изказванията на Судоплатов относно Опенхаймер „като невъобразимо неточни и вероятно измислици“. 40-членният съвет на организацията изразява своята „изключителна тревожност“ по отношение на обвиненията, „отправени от човек, който се самоопределя като майстор на измамата и заблудата.“[21] Въпреки това обаче сем. Шектър изнамират документално доказателство, потвърждаващо думите на Судоплатов. Както и се посочва във „Венонските тайни“ („The Venona Secrets“):[22] „През 1953 г. Судоплатов е вкаран в затвора от съветското правителство заради близките му взаимоотношения с тогава дискредитирания Лаврентий Берия. През 1968 г. той е освободен и през следващите няколко години се опитва да получи изслушване от Комунистическата партия, надявайки се да бъде реабилитиран и отново да се издигне в очите на съветското ръководство. През 1982 г. например той изпраща молба до Юрий Андропов и до Политбюро, в която обобщава кариерата си и моли за реабилитация. В този секретен документ Судоплатов се хвали как ‚оказвах значителна помощ на нашите учени, предоставяйки им най-актуалните материали за изследванията по атомната бомба, получени от източници като известните ядрени физици Р. Опенхаймер, Е. Ферми, К. Фукс и други‘. Няма логика Судоплатов да лъже Андропов, бившият ръководител на КГБ и диктатор на Съветския съюз, който много лесно би го разкрил. Допреди свидетелствата на Судоплатов дори „Венона“ не успява да докаже, че Опенхаймер си е сътрудничел със съветското разузнаване; единственото заключение е било ‚шотландска присъда‘—недоказано—или, според изказванията на Агенцията за национална сигурност, ‚проблематично‘. С оглед на информацията на Судоплатов обаче ние можем със сигурност да кажем, че Опенхаймер наистина съзнателно е предоставял класифицирана информация относно атомната бомба на Съветския съюз.“ Заключение Пълната картина и последната дума относно инфилтрирането на проекта „Манхатън“ от съветската шпионска мрежа остават скрити до разсекретяването на допълнително съветски архиви.[23] И все пак към настоящия момент съдържанието на наличните доказателства сочи, че Робърт Опенхаймер съзнателно е предавал тайни относно проекта „Манхатън“ на съветски агенти. Какъв обаче е бил мотивът на Опенхаймер зад подобна незаконна дейност? Със сигурност той не го е правил с цел парични облаги. Опенхаймер е роден в заможно еврейско семейство и той получава огромно наследство след смъртта на баща си през 1937 г.[24] Сем. Шектър обобщава обяснението на Судоплатов защо Робърт Опенхаймер и други учени предават атомни тайни на съветски агенти:[25] „Никой от западните учени, предоставящи атомни тайни на Съветския съюз, не е бил контролиран агент, в такъв смисъл, че им е било плащано или че са сключили договори за служба. Техният страх, че Хитлер е можел пръв да създаде атомна бомба, е първичната мотивация зад тяхното споделяне на знания със съветски учени. По-късно те започват да вярват, че равнопоставеността на Съветския съюз със статут на суперсила би допринесла за световния мир. Занимавайки се с тях, Судоплатов разбира, че учените се самовъзприемат като нова порода от свръхдържавници, чийто мандат надхвърля всякакви национални граници; той и офицерите му се възползват от това високомерие.“ Бележки: 1. In the Matter of J. Robert Oppenheimer: Transcript of Hearing Before Personnel Security Board, Washington, D.C., pp. 165, 167. 2. Sudoplatov, Pavel and Sudoplatov, Anatoli, Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness—A Soviet Spymaster, New York: Little, Brown and Company, 1994, pp. xiii, 175-176, 188. 3. Ibid., pp. 189-190. 4. Ibid., pp. 193-194. 5. Ibid., pp. 207-208. 6. Teller, Edward, Memoirs: A Twentieth-Century Journey in Science and Politics, Cambridge, Mass.: Perseus Publishing, 2001, p. 386. 7. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, p. 620. 8. Teller, Edward, Memoirs: A Twentieth-Century Journey in Science and Politics, Cambridge, Mass.: Perseus Publishing, 2001, p. 387; also Major, John, The Oppenheimer Hearing, New York: Stein and Day, 1971, pp. 29-33. 9. Teller, Edward, ibid., p. 388. 10. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, pp. 621-622, 633. 11. Bird, Kai and Sherwin, Martin J., American Prometheus: The Triumph and Tragedy of J. Robert Oppenheimer, New York: Vintage Books, p. 2006, p. 496. 12. Teller, Edward, Memoirs: A Twentieth-Century Journey in Science and Politics, Cambridge, Mass.: Perseus Publishing, 2001, pp. 375-377. 13. In the Matter of J. Robert Oppenheimer: Transcript of Hearing Before Personnel Security Board, Washington, D.C., p. 149. 14. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, p. 637. 15. In the Matter of J. Robert Oppenheimer: Transcript of Hearing Before Personnel Security Board, Washington, D.C., p. 171. 16. Major, John, The Oppenheimer Hearing, New York: Stein and Day, 1971, p. 55. 17. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, pp. 643-644. 18. Schecter, Jerrold and Leona, Sacred Secrets: How Soviet Intelligence Operations Changed American History, Washington, D.C.: Brassey’s, Inc., 2002, p. 300. 19. Sudoplatov, Pavel and Sudoplatov, Anatoli, Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness—A Soviet Spymaster, New York: Little, Brown and Company, 1994, p. 193, footnote 18. 20. washingtonpost.com/archive/lifestyle/1994/05/27/the-book-at-ground-zero/3fbc2131-dea8-4fd8-95aa-80771f4e2e0e/. 21. Romerstein, Herbert and Breindel, Eric, The Venona Secrets: Exposing Soviet Espionage and America’s Traitors, Washington, D.C.: Regnery Publishing, Inc., 2000, pp. 274-275. 22. Ibid., p. 275. 23. Schecter, Jerrold and Leona, Sacred Secrets: How Soviet Intelligence Operations Changed American History, Washington, D.C.: Brassey’s, Inc., 2002, p. 300. 24. Bird, Kai and Sherwin, Martin J., American Prometheus: The Triumph and Tragedy of J. Robert Oppenheimer, New York: Vintage Books, p. 2006, p. 128. 25. Sudoplatov, Pavel and Sudoplatov, Anatoli, Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness—A Soviet Spymaster, New York: Little, Brown and Company, 1994, p. xiv. Източник: https://inconvenienthistory.com/13/2/7820 https://web.archive.org/web/20230928080010/https://inconvenienthistory.com/13/2/7820 (архивиран линк)

Не съм те разбрал правилно, за което се извинявам. И все пак, изключително несериозно и неприятно е, когато някой тръгне да ти омаловажава труда, наричайки го руска агитпропаганда и други подобни определения (костваше ми много усилия, за да се добера до тези материали). Отдавна не следя отблизо какво се случва в Украйна и региона и както виждаш от активността ми във форума, не проявявам никакъв интерес към тези събития. Не виждам защо непременно трябва да се търсят някакви скрити замисли в неща, които не се нравят на някого или някои.

Много добре видях откъде е информацията, но явно ти самият не си прочел изцяло статията, защото иначе щеше да видиш, че там не се посочват абсолютно никакви конкретни източници. Последният пост в темата е от септември миналата година, а не от година. Не лъжи, ако обичаш В случай че досега не си забелязал, темите, които пускам в този конкретен раздел, са периодично допълвани от моя страна с нова информация, когато намеря нужното време и желание да превеждам съответните материали. В темата ми за плановете на Сталин за съветска инвазия например там имам няколко пуснати различни статии, публикувани през определен период от време. Наскоро пък бях изправен пред дилемата дали да преведа статия за Опенхаймер или да пусна още една за Гладомора, в случая накрая реших да е първото, защото лично за мен това ще е напълно нов вид информация, различна от повечето статии, които съм пускал в раздела.

Че говори за хипотетично жизнено пространство на изток в някакъв неопределен период в бъдещето, да, това никой не го отрича. Че мнението му относно славянските народи далеч не е позитивно, това също е вярно (макар че някои от вижданията му през 1920-те години коренно се променят през 1930-те и 1940-те, но това е друга тема). За изтреблението на славяните обаче продължавам да твърдя, че такова нещо той никъде не споменава в "Моята борба" и ще бъда повече от благодарен, ако някой ми посочи конкретната страница, където това се казва. Тук обаче също така е важно да се спомене и периода, в който той написва книгата, а именно, че между Октомврийската революция и написването й са изминали едва няколко години, когато целият свят е насочил погледа си към Болшевишка Русия и към установения там режим на терор. По това време не само германците, а и целият западен свят възприема този кървав режим като сериозна и екзистенциална заплаха за страните си, напълно наясно с подривните дейности на Коминтерна и риска от провокирани революции и размириции, подобно на самообявилата се за автономна република Баварската съветска република, която благодарение на ветераните от ПСВ (Фрейкорпс) е набързо разпусната. Враждебните настроения на Хитлер към славяните са насочени по-скоро конкретно към руснаците и породени от факта, че там е центърът на Световната пролетарска революция, застрашаваща да погълне целия свят. Наскоро публикувах една интересна статия относно расовите схващания на нацистите в различните етапи от съществуването на Райха, показваща, че нещата не са съвсем черно-бели: https://www.forumnauka.bg/topic/25610-triumf-na-raznoobrazieto-chuzhdestrannite-voyski-na-hitler/

Хм, за първи път тук някой да ме обвинява в руска пропаганда, макар че досега с нищо да не съм показвал каквито и да е симпатии към Русия. Предполагам, че за всяко нещо си има първи път и че сега е модерно ad hominem-ите да са от такъв тип Би ли споделил някакви източници на това твърдение? Защото в тази (сензационно поднесена) статия не откривам никакви препратки към никакви източници. От статията: Доколкото ми е известно в "Моята борба" не се говори за никакво изтребление на никакви народи. Ще ми е интересно обаче да видим какви са тези негови указания, директиви и речи, в които той уж ги казва. Между другото, ако германците толкова много са мразили славяните и са ги възприемали като подчовеци, защо между 1942 и 1945 г. над един милион руснаци, украинци, хървати, чехи и други славяни се бият доброволно на страната на Германия, някои от тях получавайки дори свои собствени елитни Вафен-СС войскови подразделения (като например украинската 14-та гренадирска дивизия)?