Zara Thustra

Описание на европейския (арийски) фенотип на балканските славяни Из националсоциалистическия журнал "Народ и раса" ("Volk und Rasse"), октомври 1940 г. Начална корица на изданието Сърбин от Цетине, старата столица на Черна гора, истински чернопланински потомък. Сръбски фермери на пазара в Скопие. Продълговатото динарско лице на стройния мъж изпъква на фона на овалните лица на жените. Лицето на Ориента. Мохамедански свещеник пред джамия в Скопие. Ясно видими ориенталски черти. Млад босненски фермер от покрайнините на Сараево. В допълнение на динарските му черти, неговата форма на лицето и на челото, както и цветът на очите му индикират нордически произход. Както е видно от тази фотография, при южнославянските народи също могат да бъдат открити нордически черти. Босненски фермер, аналогичен на предходната фотография. Върху преобладаващото динарско лице се намират две светли очи, които тук също разкриват черти на нордическата раса. Мъж от планините около Сараево; истински чернопланински жител. Слаб и висок със светли очи. Древен, западен пастирски воин. Едно от многото руси босненски момчета в южна Сърбия. Доколкото тези, все още детски, меки лицеви черти позволяват някакво расово тълкуване, неговата расова композиция най-вероятно е източнонордическа. Възрастен босненски фермер от Сараево, принадлежащ към мохамеданското вероизповедание, който обаче не е от турската раса. Не напълно от динарски тип, тъй като лицето е твърде набито, брадичката прекалено изпъкнала спрямо лицевата равнина, а задната част на главата му силно извита. Възрастна жена от адриатическия о. Раб. Сравнително чист представител на динарската раса. Ясно видимите по лицето й възрастови изменения, които понякога напомнят на напуканите лица на старите циганки, могат да бъдат обяснени с постоянното й излагане на силната жега по Далматинското крайбрежие. Млада далматинка от района на Рагуза. Тези лицеви черти отразяват средиземноморския благороден произход. Яркият й цвят обаче позволява да се направи заключението, че тя има нордическа кръв. Потомците на старите аристократични фамилии от разцвета на венецианската търговска епоха все още могат да бъдат открити из всички прослойки на далматинския народ. Хърватска фермерка от района на Загреб. Расовата идентичност, в допълнение на източните черти, отразяват преобладаващо нордически качества. Хърватин от Загреб. Силно извит тил, сравнително изправен нос и набито плоско лице. В този случай основно присъства източната раса, която, заедно с динарската, придава на главата деликатен характер. Лицето на Новата Гърция: Стар гръцки свещеник от Пелопонес. Лицевите му характеристики са комбинация между ориенталски и нордически черти. Стар гръцки пастир от Пелопонес. Още от антични времена хората от този тип вероятно са подслонявали стадото си в страховитите гръцки планини. Източник: https://archive.org/details/nsdap-volk-und-rasse-1940-10

Джеси Оуенс: Мит и действителност Автор: Марк Вебер Година: 1984 ----------------------------------------------------------------------------------------- „Не Хитлер беше този, който ме пренебрегна—нашият президент [Рузвелт] ме пренебрегна. Президентът дори не ми изпрати телеграма.“ – Джеси Оуенс ----------------------------------------------------------------------------------------- Джеси Оуенс, чернокожата звезда в спринта и скока на дължина, който на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. печели четири златни медала, умира през 1980 г. на 66-годишна възраст. Както често се е случвало приживе обаче, големите телевизии и печатът се възползват дори и от това събитие, за да разпространяват клеветнически лъжи, които впоследствие започват да се приемат все повече за истина чрез тяхното повтаряне през годините. С наименуването на улица в Берлин на името на Оуенс през март 1984 г., пред гръмкото медийно разпространение на скандални митове се отваря поредната възможност. Особено идиотски и долен се оказва репортажът, излъчен по време на нощната новинарска емисия по „Ен Би Си“ в неделя, 4 март. Според митовете, които обикновено се приемат за факти, германският канцлер Адолф Хитлер се разгневява, когато Оуенс печели; според тях Хитлер също така отказва да се ръкостиска с Оуенс, защото той е бил черен; както и че германците останали унизени заради това че победата на Оуенс „опровергала“ германските идеи относно расовите различия, и т.н. Всъщност, берлинчаните възхваляват Оуенс колкото всеки един друг германец. Самият Оуенс дори казва как един път, докато е бил на стадиона, той вижда Хитлер: „Когато преминах край Канцлера, той се изправи, помаха ми, след което аз също му помахах.“ Относно предполагаемото пренебрегване, фактите говорят съвсем различни неща от тези, които обикновено чуваме. Хитлер е бил в ложата си на първия ден от Игрите, когато Ханс Вьолке чупи олимпийския рекорд по тласкане на гюле, който също така, между другото, става и първият германец, който печели златен медал на Олимпийските игри в Берлин. По искане на Хитлер Вьолке и състезателят на третото място, също германец, са заведени в ложата, където да бъдат поздравени лично от Канцлера. Скоро след това Хитлер лично поздравява трима финландци, които печелят медали в бягането на 10,000 метра. След това той поздравява и две германки, които печелят първо и второ място в хвърлянето на копие при жени. Единственото останало планирано събитие за този ден е бил скокът на височина, който обаче се е бавел. Когато всички германски скачачи на височина отпадат от състезанието, Хитлер напуска стадиона на смрачаване, тъй като е имало вероятност да завали, заради което и той накрая не успява да присъства, за да поздрави тримата победители—всичките от Съединените щати, двама от които чернокожи. Хитлер си тръгва заради късния час, а не защото той е искал да избегне поздравленията. Освен това, когато той си тръгва, Хитлер е нямало как да знае дали крайните победители ще са чернокожи или бели. Граф Байе-Латур, президентът на Международния олимпийски комитет, изпраща съобщение до германския лидер, в което той казва, че като почетен гост на игрите, той трябва да поздрави или всички, или никого. Затова и когато на следващия ден Джеси Оуенс печели финала на бягане на 100 метра, Хитлер не го поздравява публично—както не поздравява публично и който и да е друг спечелил медал на тази и последвалите дисциплини. Всякакво твърдение, че германците останали „унизени“ заради победите на цветнокожи състезатели на игрите в Берлин, е нелепо. Джеси Оуенс присъства на много сцени в „Олимпия“, официалният германски документален филм на Игрите. Филмовият шедьовър на Лени Рифенщал също така отделя значително внимание и на много други цветнокожи състезатели, включително и на отлично представили се японски атлети. Същото важи и за луксозната, полуофициална германска книга „Die Olympischen Spiele 1936“, посветена на честването на Игрите и издадена от „Cigaretten-Bilderdienst“. В тази книга са поместени седем фотографии на Джеси Оуенс—повече от който и да е друг спортист—който също така е посочен с възхищение като „най-бързият в света“. В книгата е поместена и огромна фотография, на която е показан момент от издялването на имената на победителите върху гранит на стадиона—с акцентираните думи „Оуенс САЩ“. Въпреки невероятните постижения на Джеси Оуенс, както и на други спортисти от всякакви раси, в крайна сметка Германия извоюва повече златни медали от която и да е друга държава, по този начин „печелейки“ Олимпиадата—факт, който обикновено се пренебрегва в дискусиите за Игрите от 1936 г. В писмо от 14 март 1984 г. до директора на западногерманската телевизия „ZDF“, бившият германски спортист Валтер Трипс протестира срещу фалшивата новина на един водещ, че Адолф Хитлер не поздравява публично Оуенс, защото Оуенс е бил чернокож. Самият Трипс се представя изключително на щафетното бягане на Игрите от 1936 г. След като изпраща писмото си, Трипс заявява, че след Игрите Хитлер кани всички олимпийски победители, включително и Оуенс, на прием в Райхсканцеларията. Хитлер лично поздравява и си стиска ръцете с всеки един победител, включително и с Оуенс, който по-късно потвърждава това на няколко места. Следва текстът от писмото на Трипс: „До Директора на ‚ZDF‘ [Втора германска телевизия] Тема: ‚Heute‘ [Днешната] новинарска емисия от 10 март 1984 г. Като част от неговия репортаж за откриването на уличната табела ‚Jesse-Owens-Allee‘ пред Берлинския олимпийски стадион, Вашият водещ отправя абсолютно невярно твърдение. Той повтаря глупавата лъжа, че през 1936 г. Адолф Хитлер отказва да се срещне с несравнимия и спечелил четири златни медала олимпийски шампион Джеси Оуенс заради цвета на кожата му и чернокожия му произход. Изглежда, че водещият се е стремял да наблегне върху т.нар. индоктриниране на расова омраза. Тази история не само че е измислица. Тя е и долна лъжа. Днес истината се потиска вероятно заради политически причини. Но тя няма да умре. Все още има твърде много живи свидетели. И аз съм един от тях. Всъщност, Адолф Хитлер приема и поздравява германските олимпийски медалисти от Игрите през 1936 г. на почетното място на Олимпийския стадион. 800,000-те ежедневни зрители, включително и много чуждестранни посетители, ентусиазирано аплодират това. Д-р Гизела Мауермайер (понастоящем живееща в Мюнхен), Тили Флейшер-Гроте (понастоящем живееща в Лар), Герхард Стоек (понастоящем живеещ в Хамбург) и други са сред онези, които бяха лично почетени. Бе организирано да бъде почетен по този начин и Джеси Оуенс за неговото невероятно и незабравимо представяне. Към този момент обаче президентът на Международния олимпийски комитет, граф Байе-Латур, слага край на плана на Хитлер, като посочва, че такъв вид практики са в разрез с правилата на Комитета. И все пак, графът не възразява такъв прием да се проведе в Райхсканцеларията. Д-р Карл Ритер фон Халт, президентът на Германския национален олимпийски комитет и ръководител на Германската спортна асоциация, по-късно потвърждава тези факти на среща на бившите членове на германския отбор. Аз бях единият от присъстващите на тази среща в Щутгарт с незабравимия Ритер фон Халт, която се състоя непосредствено след освобождението му от ръководения от съветите концентрационен лагер ‚Заксенхаузен‘ (наред с други, актьорът Хайнрих Жорж и Райх Трейнер—д-р Нерц умират там!). На срещата присъстваха и Брохмайер (състезател във финала срещу Оуенс, който в момента живее във Франкфурт), Бласк, Хем. Тили Флейшер, д-р Гизела Мауермайер, д-р Мецнер, Хорнбергер, Стоек, Сиринг, Десекер и много други. Тези хора са живи свидетели на страната на честността и истината. Фактите ще бъдат публикувани в списанието на ‚Спортния клуб на бившите германски медалисти‘. Както президентът на Международния олимпийски комитет Дауме правилно отбелязва на церемонията в Берлин, честта принадлежи на онези, които я заслужават. Медийните знаменитости, които разпространяват лъжи, нямат място на телевизионния екран! [подпис] Валтер Трипс“ Трябва да се отдаде внимание и на факта, че самият Джеси Оуенс никога не допринася за създаването на този мит. Той многократно изтъква колко топло е бил посрещнат в Германия, както и колко щастлив се е чувствал през този период в Берлин. Както приживе, така и след смъртта му обаче той е нямало как да предотврати други хора да го използват за символ с цел очернянето на Германия по техни собствени мотиви. Източник: https://ihr.org/journal/v5n1p123-html

Цялото интервю е поместено в колекцията "C. G. Jung Speaking: Interviews and Encounters", от страница 115 до 135: https://jungiancenter.org/wp-content/uploads/2023/09/cg-jung-speaking.pdf

Психологически портрети на Хитлер, Сталин и Мусолини, направени от швейцарския психолог, психиатър и психотерапевт Карл Густав Юнг Огромна война се задава на хоризонта в Европа към края на 1938 г. С мълчаливото съгласие на Великобритания и Франция Германия окупира съседни държави и територии. Италия си присвоява страни в Африка и насочва погледа си към Балканите. СССР пък не крие своите апетити към Полша, Финландия и прибалтийските страни. През октомври 1938 г. швейцарският психоаналитик и основател на аналитичната психология Карл Юнг е интервюиран от американския журналист Хуберт Кникербокер. В него Юнг съставя психологически портрети на трима диктатори--Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Йосиф Сталин. Той анализира как Хитлер се превръща в митично въплъщение на колективното несъзнателно на германците и как накрая почти губи своята човешка същност. Как от борец срещу царизма Сталин става жесток лидер с животински инстинкти. И как Мусолини става най-хуманният диктатор с оригинален стил. Юнг също така "диагностицира" комунизма, предлага "терапия" за спасяването на западната демокрация от нацизма и дава прогнозата си кой от тримата диктатори ще надделее над останалите двама. Близо година по-късно, през септември 1939 г., Втората световна война вече е избухнала и всичките диагнози и предсказания на Юнг се сбъдват. В примитивните общества има два типа силни хора--лидерът и шаманът. Лидерът е бил физически по-силен от съперниците си и неговата физическа мощ се е персонифицирала от влиянието, което той е оказвал над войниците. Шаманът също е бил силен, но не физически, а поради властта, с която хората, вярващи в неговите магически свръхестествени способности, го окачествяват. На някои места влиянието на шамана дори е могло да надхвърли това на лидера. Според тази типология Мусолини и Сталин са лидери, а Хитлер--шаман. Мусолини е оригинален лидер, който е имал свой собствен стил. Това е било проявено например в неговата оригинална титла "дуче", произлизаща от военната традиция на Древен Рим. Той е бил обожаван от милиони италианци. И все пак, според Юнг, Мусолини "не действа от някакъв духовен екстаз, а сякаш с чук в ръката си той придава на Италия желаната от него форма". Сталин е варварски лидер, унищожител като Чингис Хан. Неговият предшественик, болшевишкият лидер Владимир Ленин, напълно унищожава предишната структура на руското общество и я заменя със свое собствено създание. Сталин не е създател, той просто взима предишните постижения и ги унищожава без никаква креативна идея. "Сталин е един лукав злонамерен селянин с животински инстинкти, който прилича на саблезъб тигър с неговия дебел врат и лъщящ мустак и усмивка на котка, угояваща се с крем", казва Юнг, описвайки съветския диктатор. Хитлер е шаман, митичен човек, неговата сила не е политическа, а магическа. Всъщност, цялата идеология и символика на нацистите е откровено мистична. Това е библейската концепция на "Третия райх", появила се много преди Хитлер да дойде на власт, на възраждането на култа към Вотан и, разбира се, на свастиката. Хитлер не е впечатлявал с физическа мощ. Въпреки това обаче за нацистките фанатици той се превръща в нещо повече от обикновен човек. И именно затова той е искал да превърне нацизма в някакъв вид религия на тоталната власт--както на духовната, така и на светската. Диктаторите стават диктатори под влиянието на изключителни обстоятелства в обществото, а не заради някаква специална връзка с родителите им в ранното детство. Всичките трима--Мусолини, Сталин и Хитлер--идват на власт на фона на някаква политическа, икономическа или социална криза в страната. И все пак, те управляват своите народи по различни начини. За германците Хитлер става месия, който е следвало да ги отърве от техния комплекс за малоценност. Този комплекс се появява много отдавна. Германците основават нацията си много по-късно от британците и французите, бивайки също толкова закъснели и в присвояването на колонии и установяването на империя. Постепенно те "започват да негодуват и да стават завистливи, досущ като един малък брат, който винаги закъснява с малко за празненството". Поражението в Първата световна война допълнително подхранва този комплекс. За милиони германци Хитлер се превръща в отражение на собственото им несъзнателно виждане на съдбата на Германия. И именно това го прави толкова могъщ. Тъй като немският народ застава зад него, както той самият някога казва: "Аз съм Германия". Неговият собствен глас става ехо на германското колективно несъзнателно. Изглежда, че въз основа на този "несъзнателен глас" Хитлер взима изключително рисковани политически решения относно окупирането на Австрия и Чехословакия през 1938 г. Подсъзнателно той е знаел, че Великобритания и Франция е нямало да направят нищо въпреки гръмките им заплахи. Когато тези решения се доказват като правилни, дори и на фона на предупрежденията на най-близките му съветници, самият Хитлер вярва в своята магическа месианска същност. Неговият "глас" му казва да обедини всички германци и да ги поведе към едно по-добро бъдеще, към просперитет и благополучие. И все пак, той почти спира да съществува като човек, превръщайки се от човек във въплъщението на една нация. "Останах с впечатлението, че Хитлер е една дървена структура, върху която са окачени дрехи, един механизъм, напомнящ на робот. Приличаше ми на някакъв двойник на истински човек, в който човекът-Хитлер се криеше--и то умишлено, за да не развали механизма", казва Юнг. Хитлер никога не би се оженил, защото тогава той би престанал да бъде Хитлер. Юнг казва, че не би се изненадал, ако се окаже, че Хитлер напълно е пожертвал сексуалния си живот в полза на каузата. "Това не е толкова необичайно, особено за хората от шамански тип, макар да е много по-необичайно за хората от лидерски тип. Мусолини и Сталин изглежда водят напълно нормален сексуален живот. Истинската страст на Хитлер обаче е Германия, разбира се," отбелязва психиатърът. По отношение на това Юнг почти се оказва прав. Едва към края на април 1945 г., когато поражението на Германия е било въпрос на време, Хитлер се жени за Ева Браун, като на следващия ден и двамата се самоубиват. Мусолини е въплъщението на италианската уравновесеност. Взимайки властта, той не сваля кралят на Италия. Друг пример на "въздържаност" е отношението на фашистите към евреите, които първоначално не са били преследвани. От тримата диктатори Юнг смята Мусолини за най-хуманния. Въпреки че той управлява Италия, в известен смисъл той е и средство на италианците. Мусолини е напълно наясно с ролята си спрямо нацията, но пък за сметка на това не се крие зад нея. Тоест, за разлика от Хитлер, той остава човек, личност. И именно затова, според Юнг, би следвало да бъде по-лесно за Мусолини да намери свой наследник. След серия от загуби през първите години на Втората световна война дори най-близките сътрудници на Мусолини остават разочаровани от него. Те правят заговор и свалят диктатора. По-късно Мусолини и любовницата му са застреляни от италиански партизани в опит да напуснат страната. Италианският лидер умира два дни по-рано от германския шаман Хитлер. Сталин никога не се самоидентифицира с Русия, той просто управлява като жесток цар. През целия си живот Сталин се бори срещу царизма. За да може да го свали, той изучава царизма толкова обстойно, че накрая той самият се "заразява" с него. Това обаче не е единичен случай в историята. Древните римляни например първоначално се борят срещу християнството и впоследствие стават най-ревностните християнски фанатици. Според Юнг повратната точка за Сталин настъпва по време на Болшевишкия преврат през 1917 г. Преди това обаче той най-вероятно дори не си и помисля да поеме лично властта, тъй като не е имало никакви изгледи за такава възможност. И все пак, той вижда със собствените си очи как Ленин, наред с други, завземат властта. След което си казва нещо от рода на: "Значи ето как стават работите! Наистина е толкова лесно! Е, мога да ги надвия. Нужно е само да премахна единствения човек, който е пред мен". Юнг е сигурен, че Сталин е щял да унищожи Ленин, ако той не беше умрял. "Той е заобиколен от глутница вълци и трябва постоянно да е нащрек. И все пак трябва да кажа, че трябва да сме му благодарни за това, че той ясно демонстрира на целия свят очевидната истина, а именно, че комунизмът винаги води до диктатура", заключава Юнг. Именно това Сталин прави до смъртта си--от време на време той "разчиства" дори потенциалните политически конкуренти в обкръжението си. Последвалите съветски диктатори продължават да действат по модела на Сталин до самия разпад на СССР. Единственият път към "лека" е като Европа насочи Хитлер на изток, тоест, към Съветския съюз. Именно такава "терапия" предписва Юнг--не да се противопоставят на гласа му, а да се опитат да го интерпретират, насърчавайки пациента да се държи с по-малка опасност за себе си и за обществото. Точно това прави и той с неговите пациенти, слушащи своя собствен подсъзнателен глас, подобно на гласа на Хитлер. "Следователно, смятайки Хитлер като пациент и Европа като семейството на пациента и най-близките му съседи, бих предложил той да бъде насочен към Русия. Отвличайки вниманието му от Запада и дори помагайки му в това, би го държало в тази посока. Това е логичният начин, чрез който Хитлер да бъде лекуван", казва Юнг. Той смята това за доказана рецепта, тъй като всеки един тръгнал да превзема Русия се е сблъсквал с огромни трудности. Дори Хитлер да успее да отхапе огромно парче територия, вероятно би отнело стотици години, докато тя бъде "смляна". "Междувременно ние ще бъдем спасени, имам в предвид цялата Западна цивилизация", заключава Юнг. Съединените щати не бива да бързат да влизат в голяма война в Европа. Юнг дава следния съвет на един американски журналист: "Притежавайте огромна армия и флот, но и ги пазете. Америка трябва да притежава значителна военна мощ, за да поддържа световния мир или да реши изхода на войната, ако такава избухне. Вие сте последното убежище на демокрацията." Всичко накрая се случва според "рецептата" на Юнг. През 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз и първоначално превзема с бързи темпове огромни територии, почти завоювайки Москва, но впоследствие затъва на Източния фронт. САЩ са последните от великите сили, които влизат във войната, като помощта им, оказана на Съюзниците--Великобритания и Съветския съюз--става един от решаващите фактори за победата над Хитлеристка Германия. От тримата диктатори Сталин накря ще излезе победителят. В самото начало на интервюто Кникербокер задава следния въпрос на Юнг: "Какво би станало, ако Хитлер, Мусолини и Сталин бъдат заключени в една стая в продължение на седмица и им бъде оставен един хляб и една кана с вода? Само един ли би взел хляба и водата, или и тримата биха си ги поделили помежду си?" Юнг отговаря, че се съмнява, че те биха си ги поделили. Според него Хитлер като шаман най-вероятно би стоял настрани. Той не би влязъл в стълкновение, тъй като би бил почти безпомощен без своя германски народ. Мусолини и Сталин е следвало да се съревновават за хляб и вода въз основа на правото на силния лидер. И Сталин, като по-грубия и жестокия, най-вероятно би излязъл победител от тази борба. От тримата диктатори именно Сталин излиза победител от Втората световна война. През февруари 1945 г., заедно с американския президент Франклин Рузвелт и британския премиер Уинстън Чърчил, той си поделя света на Ялтенската конференция. Само след няколко месеца Сталин ще остане единственият от тази "голяма тройка", който запазва властта си. И по-късно ще влезе в конфликт с довчерашните си съюзници и ще се превърне в новия враг на западната демокрация. Източник: https://babel.ua/en/texts/94183-a-year-before-wwii-doctor-carl-jung-made-psychological-portraits-of-hitler-stalin-and-mussolini-and-accurately-predicted-their-future-here-are-the-main-theses-of-the-prophetic-diagnosis-and-a-bold-hin

Юлиус Евола – Най-десният мислител в света "Война и мир" Автор: Васил Христов 26/06/2024 Това е 27-та среща на Новата Десница и чакахме доста време, за да обсъдим един от най-важните мислители на радикалната десница и на Традиционната перспектива за човечеството и реалността, и това е барон Юлиус Евола. Сега, Евола в някои отношения седи вдясно от всеки, когото някога сме обсъждали в почти която и да е от тези беседи, и не по някакъв недълбокомислен и нравоучителен начин. Юлиус Евола беше човек, който целенасочено и метафизически отхвърляше Съвременният Свят. Сега, какво означава това? По същество това означава, че в началото на миналия век барон Евола, който е сицилиански барон, решил, че има около четири алтернативи по отношение на съвременния живот за тези с героичен дух. Единият бил самоубийство, да се приключиш като си отвориш вените в топла вана като сицилиански мафиот, италиански кардинали, сицилиански разбойници и древните римляни. Друг бил да станеш Ницшеанец, което за много хора в Традицията е съвременна версия на някои, но в никакъв случай не на всички от техните идеи, и това е начин да „яхнем тигъра“ на Съвременността и да се справим с това, което съществува около нас сега. По-късно хора като Евола и други „вечни“ Традиционалисти, както можем да ги наречем, станали все по-критични към Ницше и го смятатали за нещо като упадъчен модерен човек и активен нихилист с известна доза дух и енергия, но всъщност няма правилната позиция. Казвам нещата съвсем ясно. Повечето хора биха ме смятали за ницшеанец, и философски това е мотивацията, която винаги съм имал от самото начало. Ето защо партиите всъщност не означават толкова много за мен, защото идеите са вечни и идеите и ценностите се завръщат, но движенията и начините и формите, които те приемат, и изразяването, което имат идва и си отива. Сега, преминавайки от ницшеанската гледна точка, която разбира се е свързана с великия немски мислител от края на XIX-ти век и неговия активен и квази-екзистенциален и волеви възглед за човека, е идеята за основополагаща религиозност или първична религиозна и духовна цел. Във висшата философия има възгледи, които доминират всички около нас и съвременните медии и всеки, който ходи в колеж за висше образование, като например университет, в западния свят. Това са модерни идеи, които са материалистични и антидуховни и недуховни и антирелигиозни или антагонистични спрямо предишните религиозни вярвания до такава степен, че се приема за даденост, че това са възгледите, които човек поддържа. Всички възгледи, които тресяха западната интелигенция след Втората Европейска Гражданска Война, която приключи през 1945 г., идеи като екзистенциализъм и бихейвиоризъм и структурализъм и така нататък са атеистични и материални възгледи. Те са били обсъждани на други срещи. Като се върнем малко назад, имаме различни течения на мнение като марксизъм и фройдизъм и бихейвиоризъм, започващи в края на XIX-ти век и разтърсващи голяма част от XX-ти век. Но това са възгледи, които по-висшият тип перспектива на Евола отхвърля. Тези възгледи са антиметафизични и често се противопоставят на идеята, че метафизиката изобщо съществува, че това е училището, завръщащо се от късния средновековен период, това, което се нарича средновековни учени. В някои от книгите си Евола говори за Хайдегер, Мартин Хайдегер, разбира се, който имал проблеми през 30-те години на миналия век заради предполагаемото си академично позициониране по отношение на най-полемичния режим на съвременността. Хайдегер, по мое мнение и аз съм говорил за Хайдегер и преди, бил квази-есенциалист от гледна точка на един есенциалистки мислител. Евола вярва, че е екзистенциалист, но това е до голяма степен между другото. Тези антиметафизични възгледи са това, което ни заобикаля. Целият либерализъм, целият феминизъм, целият квазимарксизъм, целият буржоазен марксизъм, целият културен марксизъм, крайната левица смекчена малко в центъра, висока капиталистическа икономика и завръщането на стария либерализъм срещу кейнсианството, което беше мекият марксизъм, който го замени по-рано през XX век. . . Всички тези идеи са материалистични и атеистични, и недуховни и антиметафизични. Може да се твърди, че героичната ницшеанска дилема по отношение на това, което се нарича Съвременност е квазиметафизичен и метафизически субективистки възглед, че има ценности извън човека и извън историята, с които човешките същества общуват по силата на интензивността, с която живеят собствения си живот. Но има въпросителен знак относно 1-во – свръхестественото и 2-ро – дали има нещо отвъд, извън човека, в което тези ценности могат да бъдат закотвени. И така, идеята за постоянството, идеята за метафизично измерение на която се основават повечето предишни цивилизации… наистина Евола и Традиционалистите биха казали, че всички предишни цивилизации се основават на това – се поставя под въпрос от Ницшеанското резюме. Това е в крайна сметка, може би, началото на един много десен модерен възглед, но си остава модернистичен възглед, харесва ли ви или не. Гледната точка, към която Евола се придвижи, и имаше напредък в ранния му живот и духовна кариера, интелектуална и писателска кариера, е това, което бихме могли да наречем метафизичен обективизъм. Това в съвременния език се нарича фундаментализъм по отношение на религиозността. Фундаментализмът, подобно на крайната десница, са двете области на културата, които не могат да бъдат асимилирани в това, което съществува там в [неразбираемо] улица. Те са двете неща, които са отвън и затова никога не могат да бъдат привлечени изцяло. Сега, метафизичният обективизъм е абсолютната вяра в свръхестественото, абсолютната вяра в други състояния на реалността, абсолютната вяра в богове и богини, абсолютната вяра в една Върховна Сила (монотеизъм срещу политеизъм, например), абсолютната вяра, че определени итеризации, определени форми на език и духовна култура съществуват извън човека: истина, справедливост, значението на закона, целенасочена или телеологична информация за това как трябва да се живее един живот. Повечето хора в западните общества сега са толкова оглупели и толкова деградирали в почти всеки аспект на живота, че почти всяка философска спекулация за живота е неопределена и почти напълно безсмислена. Това е канал, който те никога не включват. Типът метафизичен обективизъм, който Евола постулира като опора за смисъла в съвременния живот, може да приеме много различни форми. Един от големите проблеми на много десни или преоснователни или първични движения или племенни движения или националистически движения от какъвто и да е характер е ако има религия някъде зад него – както често е случая за много, но не всички от ключовите хора участващи в подобни движения и борби – каква форма трябва да бъде? Всеки знае, че в културно отношение и това е вярно за формулировка като GRECE или Новата десница във Франция, веднага щом започнете да събирате хора с еднакво мислене, те ще се разделят по въпроса дали са атеисти или не, секуларисти или не, но също така, на по-дълбоко културно ниво, те са разделени по отношение на това дали са повлияни от местна европейска духовност или християнска. Такива разделения винаги измъчват десните културни и метаполитически групи. Начинът, по който Традицията на Евола гледа на това, е да се ангажира с това, което се нарича Перениализъм. Това е присъщата интелектуална, идеологическа и теологическа идея, че има определени ключови истини във всички основни религии. Всички тези религии, които са оцелели, които са записани, които са достигнали до нас, дори техните бледи предшественици, дори тези дисидентски, девиантни и потенциални еретични елементи от тях, които са били премахнати, във всички тях може да се види частица от перспективната истина, която може да се каже, че тези конкретни традиции проявяват. Под това, разбира се, стои етническата и расова идея, че хората в различни групи в рамките на човечеството като цяло възприемат реалността по различен начин, преживяват я по различен начин, имат различни интелектуални и езикови реакции към нея и формират различни култове, различни митове, различни религии, защото те са физически съставени по начин, който води до такава диференциация. Това може да доведе сред някои Перениалисти до нещо като универсализъм понякога, почти до неолиберализъм от време на време, при който всички култури са ценни, където всички са „интересни“, където всички са леко взаимозаменяеми. Но като се има предвид тази опасност, предимството за дълбоко религиозния ум на Вечната Традиция е избягването на сектантството и негативния пуританизъм, които неизбежно са неразделна част от изграждането на големи религиозни структури. Както винаги, мислител като Евола изхожда от индивида и върви към индивида. Това може да придаде на мисленето от този вид леко нереален аспект за много хора. Къде са масите? Къде е демократичното мнозинство? Къде е гласът на BBC, който решава? Истината е, че Евола не се интересува от гласуването на BBC. Той не се интересува от масите. Той счита масите, и типът теоретици, които го следват, считат масите, като чували с картофи, които да се местят насам-натам. Неговото мислене е напълно антидемократично, макиавелистко до известна степен и дори манипулативно за масите, стига да се прави в рамките на реда на Традицията, в който всички имат участие. Евола датира упадъка на Съвременността в известен смисъл от края на Средновековието и началото на Ренесанса. Но много мислители от подобен род датират упадъка в друго време. Евола бил католик и веднъж попитан за неговата религиозна конкретика, той казал: „Аз съм католик „езичник“ (бел.прев. езичество – местната предхристиянска европейска духовност основаваща се на вечните естествени / природни / божествени закони, назоваващи се на санскрит – Дхарма; на литовски – Дхарна; на латински – Liga Natura; Дао, До и Ма’ат), което е дълбоко правдива забележка, диалектически. Аз не съм християнин, но ако го погледнете отвън, ядрото или оригиналната част от християнството очевидно е римокатолицизмът, въпреки че технически бях насилствено възпитан в протестантския вид англиканство. Религия на „мокър чаршаф“, ако някога е имало такава. Но англиканството, разбира се, е синкретична религия. Това е политически създадена религия. Малко католическа, малко протестантска, но не твърде много и с либерално духовенство на върха, което е отчасти протестантски ориентирано и съществува, за да управлява нещата. Едно от правдивите, макар че това е мимоходом, изключение, което може да се направи за англиканството и причината, поради която то е подкрепяно дори днес чрез държавното установяване, когато на практика никой изобщо не посещава тези църкви, освен странни възрастни дами и имигрантите от Третия свят, е, че това е начин за ограничаване на част от екстремизма, който наистина се крие в религията. Религията е много опасна формулировка, както съвременният свят започва да разбира. Спомням си Робин Кук, който беше министър, който се противопостави на войната в Ирак и така нататък и умря на шотландска планина, цялото това обсебващо ходене, когато човек е слаб и червенокос, може да доведе до преждевременна коронарна тромбоза, но Кук веднъж каза, и той е израсъл в свещеническа къща, както повечето шотландски политици, с други думи, той до известна степен идва от калвинистки произход, той каза, че в ранния си живот е смятал с общата марксистка и фройдистка главоблъсканица, че с религията е свършено. И сега към края на живота си, това е точно преди да умре, той каза, „тъмната, лепкава, ледена ръка на религиозността,” във всякакви системи, „се надига отново и светските левичари като нас,” той говори за себе си и тези, които вярват в неговата гледна точка, „усещат ветровете на тази сила идващи отстрани и отзад.” Това е сила, която те не харесват. Аз лично вярвам, както Евола, че е в човешката природа да имаме вяра. Може би един на десет изобщо нямат нужда от нея, но за повечето хора тя е необходимост. Дълбочината на вярата, знанието, което съпровожда вярата, системата, от която произлизат са леко случайни, но човек има нужда от емоционални истини. Джордж Бърнард Шоу веднъж казал, „Човекът с вяра струва 50 души, които нямат никаква.“ съвсем вярно е, че всички лидери на велики движения и тези, които са наложили волята си върху [неразбираемо] вътре и извън определени държави, са имали значителни и трансцендентни вярвания, философски, квазифилософски, религиозни, полурелигиозни, философски смесени с религиозни и обратно… Без вярата, че има нещо над теб, и преди теб и отвъд теб и зад теб, което води до това, което е по-висше от теб, изглеждаме като вид задоволен от изпадането до най-ниския общ знаменател, възможно най-ниското ниво. Евола и онези, които мислят като него, вярват, че това е най-нисшата епоха, която човечеството някога е преживявало, въпреки технологичното си изобилие, въпреки изключителния набор от технологични устройства, които можете да видите около себе си дори в горна стая на кръчма в централен западен Лондон. Също така е вярно и това е едно от усложненията с тези видове вярвания, че някои от методологиите, довели до този плазмен екран зад мен, всъщност биха били отречени от елементи на част от религиозността, която хора като него биха изложили, но това е една от главоблъсканиците за епистемологията, за това какво имате предвид под значение, което се крие в този тип теории. Интересното при тези вярвания е, че те са първични. Пуснете телевизията, пуснете радиото, световното първенство започва всеки момент. Навсякъде има тривиалности. Навсякъде има въздигане на мнозинството. Навсякъде има въздигане на желанието всички ние да се прегърнем и да станем един свят, един свят заедно. Както някой наскоро каза: „Не искам да съм англичанин. Не искам да съм британец. Англия е смесица“, каза той. „Искам да изляза. Искам да съм гражданин на света! Не искам да имам раса. Не искам да имам вид. Не искам да имам група. . . дори класа! Не искам да идвам от никъде. Искам да съм на тази планета! Тази планета е моят дом!“ Е, моето мнение е, че този вид фалшива универсалност. . . Може би трябва да му вземем една от онези скъпи ракети и да се изстреля към някой друг небосвод, защото това е домът, който имаме и познаваме. И единствената причина, поради която можем да го определим като такъв, е по силата на многообразието на това, което съществува извън него. Но броят на хората, които искат да поддържат това ниво на многообразие и плодовитите значения в него, изглежда стават все по-малко и по-малко с всяко поколение. Политиците, които имаме сега, са мениджъри на една социална система. Съвсем ясно е, че нямаме три управляващи партии, а една партия с три крила, чиято природа е взаимозаменяема по отношение на пола, откъде идвате в страната, класа, произход, как сте били образовани и дали сте пристигнали в страната като новодошли през последните 40 до 50 години или не. Сега, отдръпването на Евола от това, което е създало Съвременния свят, води до някои радикални заключения за него, които са духовно и политически аристократични. Повечето хора са наясно само с разделянето на ляво-дясно, тъй като то се отнася до предимигрантско, леко органично общество, където социалната класа е била основата за политическо предпочитание. Буржоазен център вдясно: някакъв консерватизъм. Център ляво: лейбърист, социалдемократ, синдикалист и т.н. Сега имаме расово смесване, което усложнява дори това разделение. Разграничението между отношението на аристократичното и висшата класа, и буржоазното отношение, което е толкова ясно изразено, колкото всяко ляво-дясно разделение между пролетариата и буржоазията, е това, което Евола защитава. Евола вярва, в някои отношения, в господари и роби, или със сигурност слуги. Той смята, че търговецът и тези, които се занимават чисто с икономика, трябва да бъдат подчинени на политиката, на висшата политика, на метаполитиката, но военната борба. Той вярва, че воинът и религиозният водач, и фермерът, и интелектуалецът / учен / занаятчия / художник са уникално по-добри от онези, които правят пари, и почти всички възгледи на Евола са по някакъв начин форма на аристократизъм. Ако погледнете всички спортове, които той предпочита – фехтовка, алпинизъм – всички те включват сами индивиди, които се подготвят за задача, която обикновено е опасна и която обикновено може да доведе – алпинизъм например и неговата книга „Размишления на Върховете“ – до унищожение, ако сгрешите, но създава необикновено и екстатично усещане за себенадмогване, ако покорите K2, перуанските планини, Айгер, връх Еверест и т.н. Дори в по-популистките форми на алпинизъм, нещо като брадатия и бодър алпинизъм на Крис Бонингтън от горната средна класа, както можете да го наречете, има жилка на аристократичност, дръзка и байроновска свобода. Буржоазният възглед е: „Защо да правя това!? Опасно е. Безмилостно е. Може да се нараните и да пострадате! Няма печалба в това. Не служи на по-висш смисъл от себе си.“ За Евола причината и целта са причината да го направим. Етапите, през които преминавате и психическите състояния, в които попадате, докато се подготвяте и изпълнявате задача, която е опасна и същата аналогия може да бъде разширена до бойни схватки, същата аналогия може да бъде разширена до спортове като древната борба. Съвременната борба е цирк, разбира се, където резултатът до голяма степен се решава от посредниците, които преговарят за битките между клоуни, които все още могат да се наранят един друг много сериозно. Но древната борба е бил двубой, който приключвал много бързо който по същество бил религиозен, поради което теренът, върху който се борили бил пречистван със сол в повечето от основните традиции. Фехтовка: Махнете предпазните ръкавици и екипировката и имате гладиаторска битка между хора, които са на практика на ръба на живота и смъртта. Това е само една крачка от олимпийската фехтовка. Забележете, че в съвременните олимпийски игри, движение, което е основано в съвременността на база елинистичния идеал, почти винаги било основано от аристократи, всички ранни победители в стрелбата и фехтовката и всички тези ранни спортове били аристократи. Разбира се, ранните олимпийски игри имат своята забавна страна. Много от спортистките, спечелили ранните олимпийски игри, са били „транссексуални“. Разбира се, били въведени медицински прегледи, за да се попречи на хермафродити и хора от различен пол и подобни неща да се състезават в тези състезания. Но индивидуалистичните спортове в епохата на масите са до голяма степен пренебрегвани и се смятат за странни, чудновати спортове, които масите сменят канала като видят, по отношение на Олимпиадата. За човек като Евола и за усещането, което той представлява, неща като спорта не са развлечение. Те са цели за посвещение по отношение на процеси на разбиране за себе си, другия и живота, които надхвърлят момента. И така, един двубой води до друг, води до друг момент на умение. Сякаш тези моменти, които повечето хора винаги се опитват да избегнат, вместо да се занимават с тях, са на забавен каданс. Целият смисъл на отношението на Евола към тези и други въпроси е да отиде отвъд това, което съществува по начин, който е извисяващ и трансцендентен в предвещаващата си посока. Това е общество, което винаги гледа надолу. „Какво ще си помислят другите? Какво ще си помислят съседите? Какво ще си помислят хората там? Какво ще си помисли цялата тази публика на BBC? Какво си мислят масите, леви, десни, централни, които натискат бутони на панели и конзоли?” Типът отговор на Евола е, че това, което те мислят е без значение, и че трябва да мислят това, което мислят аристократите по света, в съответствие с Традициите, които са в голямата си част религиозни и от които идва социалния ред. Можете да разберете, че това отношение, този тип мислене не го взимат присърце съвременните съветници и света, какъвто е сега. Също така е неизбежно, когато книгите на Евола били публикувани, те навлезли в англоговорящия свят чрез окултното, чрез мистицизма, чрез различни видове посвещенска и индивидуалистична религиозност. Целият смисъл на западния окултизъм, независимо дали човек вярва в буквалната формулировка, която тези хора предлагат, или дали вярва в него метафорично и квази-субективно е, че това е индивидуалистична форма на религиозност. Казано по-просто, масовата религия включва малко духовенство или свещеничество в стария католически смисъл там горе, а миряните са там долу и тя е на средновековен латински, леко е мистериозна, отчасти я разбирате, ако сте завършили гимназия, в противен случай не я разбираш, тя е мистериозна и полупосвещенска, но ти всъщност не знаеш, мистерията е част от удивлението, вдигаш поглед към тях и те са с гръб към теб и те гледат по-нататък, отвъд тях към божественото, както го възприемат. Това е традиционна форма на масова религиозност, така да се каже. Но типът религиозност, който го интересувал бил индивидуалистичен и волтаичен. По същество това била идеята, че всеки в малка група е свещеник. Понякога има комбинация между свещеник и войн. Един от многото скандали, които имаме в съвремието, са престъпленията, извършени от членове на различни религиозни групи и организации. Много традиционалистки настроени хора вярват, че отразяването на тези престъпления в масовите медии е умишлено преувеличено, за да се демонизират всякакви ретроспективно традиционни елементи от предишен и метафизически консервативен тип в обществото. Но ако човек погледне на това по друг начин – и едно от нещата относно Евола е креативността на аристократичния ум, който гледа на по същество центристките и буржоазни проблеми от напълно различна перспектива – той би казал за този тип скандали, с които няма да занимавам хората, защото всички знаят за тях, че това е липсата на диалектика между свещеника, някой, който вярва в нещо, някой, който вярва във философия, която не е само тяхна и следователно е свързана с обществото и е свързана с продължаваща родова традиция, от която произлизат… Повечето съвременни философи са „само моето виждане“. „Просто моето виждане като малък дребен атом.“ Вместо моя възглед като нещо, което е концентрично и ме свързва с нещо по-голямо и което следователно може да бъде социално ефективно. Но от гледна точка на Евола, отсъствието на воина или бойните и войнишки традиции и тяхната взаимовръзка с вярата и индивида, който вярва, е причината за упадъка или деконструкцията, дяволството или разрухата в тези религиозни организации. В неговия светоглед има безграничност между поета-художник, воина и религиозния вярващ. Те са различни формулировки на едно и също нещо, защото винаги гледат към висшето и по някакъв начин са дълбоко индивидуалистични и егоистични, но се извисяват над това, тъй като концентрацията върху себе си или върху собственото мислене, собственото чувство, собствените притеснения , собственото отношение към тази планина, тази жена, тази борба, този текст е обусловено от това, от което произлизаш и към което се стремиш. Евола не вярва в прогрес, нито Традицията, в която вярва. Те не вярват в научен прогрес. Те не вярват в еволюция. Но неговият антиеволюционизъм е странен и интересен. Това няма нищо общо с креационизма и, ако желаете, евангелската политика на определени части от това, което бихте могли да наречете пуританска американска десница, например. Неговото отношение е обратно отношение, което по странен начин е неволен и неегалитарен начин на разглеждане на един и същ въпрос. Неговото мнение е, че маймуните са произлезли от нас, докато вървим нагоре, а не ние сме произлезли от тях, докато ги оставяме в техния маймунски анимализъм. Така че, в известен смисъл, това всъщност е преформулиране на същата идея, но гледайки нагоре и винаги виждайки, ако щете, снобския, аристократичния, надделяващия, всеобхватния възглед, вместо гледайки на нещата от масова, обща, и осреднена перспектива, която приобщава хора. Тони Блеър казва, че най-лошият порок, който човек може да има, е да бъде нетолерантен. Да бъде недостъпно. Да изключваш хората. „Естеството на британството е приобщаване,“ когато, разбира се, същността на всяка групова идентичност е изключване и кой е на границата и кой може да бъде допуснат, и тънкостите и зрънцата на разлика, които съществуват между една изключена група и друга, където една склонност на човека свършва и друга започва. Евола вярва, по много противоречив начин, че упадъкът е съчетан от морфология и духовност. С други думи, човешките раси имат духовно измерение, имат по-високо емоционално измерение, имат психологическо измерение, но никога не забравяйте, че Евола не е ницшеанец. Той не е някой, който вярва, че всичко е на това ниво. Той вярва, че боговете говорят на човека пряко и непряко и цивилизациите, от които произлизаме, се основават в общи линии на религиозни предпоставки. Съвременните, които се присмиват на тези видове нагласи, разбира се, забравят, че почти всяка цивилизация, която човечеството е имало до сравнително скоро, и във всяка цивилизация има документи и артефакти, които са включени в склада на Британския музей ей там, в центъра на Лондон, са религиозно и теологично базирани. Едва наистина в постпросвещението, Шотландско Просвещение, Английско Просвещение, Френско Просвещение, по начин след XVIII-ти век нататък, по който секуларизацията на Западна Европа съперничи на останалата част от планетата. По на изток в Европа, в по-малка степен. По на юг в Европа, малко по-малко. Религиозността на повечето други континенти на Земята все още е основна сила, но Евола би презрял вида религиозност, която преобладава там, защото би видял в нея развалено мислене, синкретизъм, хората, които биха казали, че той би подкрепил съвременна Саудитска Арабия, например, навярно биха били силно разочаровани. Той би видял под религиозната полиция, под стриктното спазване на това или онова правило, американски сателитни антени и модерни устройства и това, което е външно, по отношение на съвременността, и което бива приемано вътрешно. И така, Евола винаги е бил критикът, ако щете, и винаги отвън. Сега, кариерата му била доста сложна, защото като много млад той се бил в ПСВ на страната на Италия. Те, разбира се, се биели на „западната“ или съюзническа страна в тази война, както често се забравя. Има някои изключителни негови снимки в интернет с онези очила и онези каски, изглеждайки изключително фашистки, а това движение дори не е било създадено тогава. Той изглежда така по Д’анунциански, стилистично, още преди самия жест. Евола, разбира се, отчасти не одобрявал Фашизма и Националсоциализма, въпреки че станал много силно замесен и/или въвлечен и в двете, защото според него те не били достатъчно десни! Те не били достатъчно Традиционни! Не били достатъчно органични! Не били достатъчно крайни! Евола е може би единственият мислител през 20-ти век, чийто написан тънък том критикува националсоциализма отдясно, а не от която и да е лява страна. Той се присъединил към тези движения само защото те принудили съвременността да се съмнява в себе си и защото били антидемократични и защото били свирепи и желани морално и полутеологично -защото малцина, включително либералните критици, биха отрекли, че е имало полутеологично настояване от страна на повечето от радикалните европейски движения, дори отляво, но със сигурност отдясно, през първата половина на миналия век. Евола виждал в тези движения шанс, но нищо повече, поради което флиртувал с тях, затова пишел за фашистко списание в Италия, затова отивал в колежи, ръководени от СС на Химлер в Германия, затова не бил одобряван от тях, затова той имал симпатизанти от типа на Ернст Юнгер в партията, които го защитавали, затова му било позволено да пише с известна степен на свобода, като същевременно отдавал в известна степен лоялистично поклонение на тези структури и все пак, в същото време, останал извън тях. Трябва да се повдигне въпросът дали философията на Евола е в съгласие със създаването на общество или ще се превърне, ако щете, в одухотворен индивидуализъм. Евола също участвал в началото на кариерата си в едно от най-радикалните модернистични движения на 20-ти век: дадаизма в Италия. Той създавал дадаистки картини. Сега, това на пръв поглед, изглежда доста необикновено. Но, разбира се, имало силна взаимовръзка между някои ранни модернизми и фашистки идеологии. Причината, поради която той се забъркал в дадаизма, е доста интересна и има разговор в YouTube, който продължава четири минути и половина, в който Евола вече възрастен обяснява защо е бил замесен. Той казва, – причината, поради която се включихме в тези движения, беше да атакуваме буржоазията, да атакуваме средната класа и да атакуваме усещането и сантименталността на средната класа. Изключително радикалната антисистемна природа на много радикални десни идеи, която е скрита в по-умерени и популистки варианти, излиза наяве взирайки се в лицето ти с пълна сила при хора като Евола. Много фашистки и радикални десни движения, разбира се, се състояли от авантюристи и аутсайдери и квази-художници и полу-престъпници и религиозни мистици и лудаци и хора, които били извън структурата на масовия живот, особено хора, които били социализирани от Великата Война, която много от тях преживели като революция. Уиндъм Луис, който бил силно привлечен естетически към модернизма и политически към различни форми на фашизъм и бил личен приятел на сър Осуалд Моузли, веднъж казал, -За нас Първата Война беше революция, а не война. Видяхме убийства в истински индустриален мащаб. Видяхме индустриализацията на клането. Една от интересните иронии на позицията на Евола и в известен смисъл на Ернст Юнгер относно войната е, че въпреки че мислители като тях се смятат от пацифисти и либерални хуманисти и феминистки за войнолюбци, Юнгер и Евола и други изпитват отвращение към масовата война, защото това е войната на мравките, войната на масите в кръв и тор, почва и кървави гнусотии. Няма нищо рицарско в това човек да бъде разкъсан на парчета от боен хеликоптер, когато дори няма шанс да вдигне своя автомат във въздуха. Евола би предпочел доктрината на шампиона. Нали знаете, когато две средновековни армии се срещнат и един огромен, тромав мъж излезе от една армия, в пълна регалия, обучен в бойно великолепие и изкуства както предишен говорител обсъжда във връзка със скандинавската традиция, и се появява друг шампион и те се бият за ограничена цел, която оставя цивилизацията непокътната и от двете страни. Но този, който е победен, очевидно ще плати дължимото на другия. Сега, това показва изключително байроническия, индивидуалистичен и аристократичен дух, който се крие във формулировките на Евола. Начинът, по който творбите му са достигнали до нас, разбира се, е начинът, по който е живял живота си и книгите, които е написал. Интересно е, че англосаксонският свят е получил неговата литература чрез преводи от мистични и окултни издатели в Съединените щати: относно тантра, относно будизма, относно кастите и традициите на японските войни, относно Светия Граал, относно гръко-римски, висок християнски, езически, постезически европеистки и други традиции. Друг радикализъм относно Евола е неговата пълна липса на фалшиво благоприличие и скромност по отношение на секса. Евола написал книга, наречена „Метафизика на секса“. Той разглежда сексуалността като първична биологична инстанция, чрез която човешките раси се обновяват и заменят. Но в същото време той я смятал за едно от основните човешки действия с голяма енергия и сила, която трябва да бъде канализирана, трябва да бъде използвана, трябва да бъде трансцендирана сама по себе си. Имате тази странна привързаност към тантра, която е нещо като еротичен екстремизъм на окултния секс и пълно противопоставяне на порнографията. Защо? Защото едното включва комерсиализация на секса, включва пари, взаимосвързани със сексуалността. От тази чисто първична гледна точка, освен ако не е уреден брак между династични държави или групи за определени държавни цели, което е добре, парите нямат почти нищо общо с тези области на живота. Непривилегироването на парите като основа на всичко и убеждението, че обществото, което имаме сега, е резултат от факта, че всеки политик от всички партии, представени в големите събрания, включително радикално десни партии, по същество обаче с популистки оттенък, вярват в Хомо икономикус. Те вярват, че човекът е икономическа единица и нищо друго няма начение. Имиграция? Тя е добра за икономиката, не знаете ли? Масово движение на капитали по света с едно натискане на бутон на екрана в борси по целия свят, особено сега в Далечния изток, но и повсеместно? Това е добре за икономиката! Всичко се основава на освобождаването на хората от предишни форми на предполагаемо слугуване поради икономическо подобрение. Доктрините, които Евола поддържа, не са нео-средновековни, нито са желание за връщане към древния свят с определени модерни технологии. В известен смисъл те са връщане към истините, които са съществували преди създаването на съвременния свят. Една от най-съществените критики на този тип мислене е убеждението, че съвременният свят е неизбежен, че всички култури и раси ще се модернизират и го правят с голяма скорост, че небостъргачи и огромни мегаполисни градове се издигат в Андите и Далечния изток и дори такива, построени от китайците, ще се появят в Африка и другаде и че ще бъде напред и нагоре завинаги по отношение на това, което имаме сега. Има гротескни проблеми с това, разбира се, защото, за да дадете на всеки човек на тази планета, независимо от раса, родство, климат и култура, средноамерикански начин на живот, ще ви трябват 3 планети, 8 планети, 10 планети или може да имате нужда от тях, за да им дадем онова средноамериканско усещане. Трите сателитни антени, кондоминиума, трите трактора Челси отвън на алеята, многоканалната телевизия и т.н. За да дадем това на всеки африканец, ще се нуждаем от много, много планети и много, много пъти повече от икономическите средства, които имаме дори в момента. Интересното при Евола е, че много въпроси, които вълнуват хората днес – гладът в Третия свят, войната в Конго, ХИВ/СПИН – той би казал, че са интересни, разбира се, защото това са неща, които се случват, и всичко има смисъл дори отвъд себе си. Но в крайна сметка те са маловажни. Броят на хората на Земята няма значение според начина му на мислене. Болката и страданието нямат значение в съответствие с неговия тип мислене. Наистина, той ги приветства като част от пълнотата на живота, защото животът започва с болка и завършва с болка и повечето хора живеят целия си живот в отричане на факта, че животът е кръговрат, какъвто вярва, че е света и смисъла неговата философска Традиция. Има напредък в кръговрата, но има и упадък, а упадъкът и смъртта са част от един безкраен процес на воля и превръщане. Това е по същество и по много кардинален начин религиозен възглед за живота, но също и метафизически песимистичен и консервативен възглед за живота по дълбок начин, който консерватизмът на съвременните либерални тори като Камерън никога не биха разбрали. За човек като него теории от типа на Евола са лудост, съвсем буквално, връщане към Тъмните Векове, връщане към Средновековието, квазиоправдания на робство, квазиоправдания за Вафен СС. Това биха казали Камерън или колегите му на предната скамейка и още по-либералните му колеги на същата скамейка за подобни идеи. Но иронията е, че преди 300 до 400 години повечето цивилизовани структури на Земята са били базирани на тези идеи. Дори модерните, които ги замениха, се основават на оспорването на този вид идеи, което означава, че те са осъзнали, че поначало са достатъчно реални, за да се бунтуват срещу тях. Също така е вярно, че дори в най-високата точка на съвременността, постмодерността, хипермодерната реалност, всички фрази, които се използват, когато избухне война, когато самолетите се врежат в кулите в Ню Йорк, когато бойните хеликоптери летят над арабските пясъци, внезапно виждате отклонение в либералните истини и в материализма, и в някои от идеите, които се използват за оправдаване на подобни неща. Не е голямо отклонение, но изведнъж виждате отклонение, което окултистите и мистиците наричат „разкъсване на булото“, разкъсване на булото на илюзията между живота и смъртта. Какъв е смисълът на живота? Пазаруването ли е смисълът на живота? Изкарването на още и още пари ли е смисълът на живота? Достигането на буржоазно обществено положение ли е смисълът на живота, когато човек вече има достатъчно, за да живее? Да ядеш докато не умреш ли е смисълът на живота? Това са неща, които гледната точка на Евола предлага на хората, поради което мнозинството винаги ще я отблъсква. Неговите политически текстове са по същество „Бунт Срещу Съвременният Свят“, „Мъже Сред Руините“ и „Язди Тигърът“, които изследват природата на човек, който е роден сега, когато повечето от предишните Традиции на неговата култура и неговата цивилизация са рухнали. Децивилизирането на човека, фактът, че Западните градове са се превърнали в зони от Третия свят, фактът, че полупрестъпността е ендемична, фактът, че когато отидете на улицата има графити, рап музика гърми от минаващи коли, 20%, 40% от улицата няма връзка с вас естетически, етнически, расово или културно. Евола би видял това като част от неизбежния климат на упадък и спирала надолу към материята, което е умишлено и волево. Най-полемичната област на Евола е, когато той започва да разнищва и преформулира много класически пропозиционализми на това, което може да се нарече „старата десница“, за да определи какво се е случило и защо. Евола е бил по същество дълбоко религиозен и аристократичен човек, въпреки че започнал с по-субективистично и променливо настроение. Това означава, че винаги има причина. Либералите вярват, че всичко е объркване и всичко зависи от само себе си и всичко е случайност, която чака да се случи. Но като Христос в Новия завет, който вярва, че когато две птици паднат на земята, Бащата е наясно, Евола вярва, че винаги има цел и причина. Евола вярва, че цивилизациите се сриват сами върху себе си и се разкъсват вътрешно по причини, които се налагат от елитите и от сили, които се проявяват в тях, които осъществяват своята воля. Безкрайните атоми и причинно-следствените моменти във веригите може да не знаят за това, което предстои, за това, което е доброволно, за това, което е частично предварително програмирано. Той вярва, че тези тенденции на масово подчинение, масова смърт, масова духовна пролетаризация, масово плебейство, масово социално подпомагане, масова социална демокрация се случват нарочно, че разрушението на предишните културни порядки се случва нарочно и категорично и определени расови групи се използват за улесняване на това унищожение и че други групи ги използват, за да го постигнат. Той вярвал в аристокрация, защото вярвал, че всичко е йерархично. Имаше интересен момент при допълнителни избори в Източен Лондон съвсем наскоро, при които председателят на партията, в която бях преди, беше попитан от жена от афро-карибски произход: „Равни ли сме с вас?“ Медиите бяха там, знаете. Двадесет камери бяха насочени към този човек и следователно, предвид логиката и парадигмата, в която се намираше, той каза: „Да“. Вероятно би искал да каже: „Да, но . . . ”, но медиите продължиха, защото получиха необходимия отговор. Наистина, много медийни разпитвания сега изискват от политик да потвърди своята коректност преди предварително методологично изявление и горко на някой от тях, ако покаже и най-малкото отстъпление по всеки въпрос, по който трябва да бъде прогресивен. Кой може да вложи думи в устата на някой, починал преди известно време, но отговорът на Евола, отговорът на неговия тип мислене, би бил, че тази жена е неравностойна по отношение на черен писател като Уоле Шоинка, който е нигериец от племето йоруба и спечели Нобелова награда. Достоен ли е да спечели Нобелова награда? Дали са му дали наградата през 90-те, защото е било модерно? Рабиндранат Тагор, великият индийски писател и брахмана от висша каста, я спечели през 1913 г. Вероятно тогава не е имало твърде много политическа коректност, но вероятно е имало малко дори тогава. Отговорът на Евола би бил, че тя не е равна по отношение на Шоинка и Шоинка не е равен по отношение на Чосър или Дефо или Шекспир или Волтер или Данте или Толстой или Достоевски или Вагнер, че всичко е неравно и че всичко е йерархично и че има йерархия вътре в индивида и между индивидите и между групите от индивиди, защото всичко гледа нагоре и всичко има различна цел в живота. Това означава, че онези, които са в средата и дъното на даден етнос, на социален ред, на пол, на предишна историческа диспенсация, не трябва да бъдат самотни, според начина, по който той гледа на нещата, или уплашени, или бунтовни, или пълни с отчуждение и страх. Тъй като всеки има роля в йерархията и хората могат да се движат в някаква степен в нея, въпреки че неговата гледна точка е по същество аристократична, а не меритократична. Човек като Ницше, когото Бъртран Ръсел веднъж осъди като защитник на аристокрация, в която той не е роден или някъде близо до нея, би бил приет, но никога напълно приет от аристократична каста. Неща, които сега се смятат за безнадеждно наивни и снобски, Евола смята за правилна форма. Кое е най-лошото нещо на света в момента според Sky News? Вероятно дискриминация. Дискриминация от един или друг вид. Евола би смятал, че дискриминацията е таксономията на аристократичната чувствителност. Когато човек посяга към парче торта, той дискриминира. Когато човек има уреден брак с друг член на сицилианското благородство, той дискриминира. Когато човек посяга към меча, за да накаже грубиян към жените, и иска да набие с плоското на острието, той прави разлика между оръжието и обекта на яростта, който сам по себе си е безразличен, защото вижда нещо отвъд себе си. Това са възгледи, разбира се, които мнозинството от хората ще намерят за студени, смразяващи, брутални, подобни на орел, отвъд техните представи. Почти форми на лудост в действителност по отношение на това, което днес се смята за нормално, морално или дори човешко. Те са отчасти нечовешки идеи, в някои аспекти, но са идеи, които повечето аристокрации и повечето войнски касти са имали в повечето форми на човешката история. Книгите на Евола вече са широко достъпни за тези, които желаят да ги прочетат. Голямата главоблъсканица на неговото творчество е дали тя предвещава аскетизъм? С други думи, ако епохата на унищожението, която е Кали Юга в идеологията, която той представя, която е индуистката епоха на унищожение, (бел.прев. понятието индуизъм е на около триста години и не се среща никъде във Ведите, истинското име на религията е “Санатана Дхарма” – Вечният Природен Закон), в която всичко е счупено и всичко е смесено заедно преди разлагането, което ще подхрани универсално прераждане в бъдеще време, защото човечеството е сезонно по отношение на възгледа на Шпенглер за света, където неговият възглед за историята се сравнява с растенията и ботаниката, за да му се даде някакъв вид методология, някакъв вид структура. Не забравяйте, че това са идеи от XIX век и началото на XX век. Нито един исторически Дон, или почти никой исторически Дон днес вярва, че историята има смисъл. Карлайл вярвал, че деистичният характер на историята повлиял на упадъка на френския роялистки елит и довел до революцията, защото те не управлявали правилно Франция. Той някак си вярвал по своя протестантски, гръмотевичен начин от амвона на кабинета си в средата на XIX-ти век, че Френската революция е резултат, който е отчасти заслужен от една проваляща се аристокрация. С други думи, историята имала смисъл. Имала цел. Никой не вярва, че историята има смисъл или цел. Някои антифашисти биха казали, че Сталинград е имал цел, но те забравят, че Червената армия е разстреляла 16-18 000 от техните собствени мъже, а комисарите са стояли на 18 фута зад линиите. Те застреляха армия от собствените си мъже, за да спечелят тази битка, точно както тайната полиция в Третия свят отрязва ушите и реже езиците на всеки, който се оттегли в битка, преди да ги изпратят обратно в селата им. Дали Евола би одобрил това? Той вероятно би казал, че ако е направено индивидуалистично или като въпрос на отмъщение или гняв, това зависи от обстоятелствата, но да се направи по ориентиран към масите начин – масови лагери, масови сирени, тоталитарният отговор, особено на комунизма, свеждане на всичко до най-малкия общ знаменател, така че всички да могат да бъдат свободни в някакво подобно на прасешко еднообразие – той би смятал това наистина за смърт и срещу което трябва да се борим. Евола е изключително полемичен, защото има област в неговото мислене, особено по отношение на ислямския свят, която води почти до оправдаването, както казват някои либерални критици, на форми на религиозния тероризъм. Той никога не е защитавал това, но е съвсем ясно, че неговата омраза към съвременния свят е такава и неговото нюансирано признание на ислямската концепция за джихада – при която се бориш вътре в себе си срещу съмнението и се биеш външно по квази-езически и мъжки начин срещу врагът, който е без вас – има отглас, с който се припознават някои екстремистки религиозни хора, които в общи линии искат да взривят съвременния свят. И така, Евола е, както казвам в заглавието си, един от най-десните, със сигурност най-елитарните мислители в света. Интересното при него е, че винаги всичко гледа нагоре, дори учението му за расата. В много расиалистки движения откривате нещо като социализъм. Че ако сте от моя етнос, вие сте „ок“, сякаш притежанието на определено съдържание на меланин в кожата или липсата на същото е всичко, за което става дума. (бел.прев. Меланинът и цветът на кожата са само една от многото морфологични и генетични разлики между расите и съвсем не от най-значителните. За повече информация вижте серията от статии “Компендиум: Опровержение на Расовото Отрицание) Когато Норман Тебит казва, че Британската Национална Партия е старата Лейбъристка плюс в допълнение расиализъм, винаги има нотка истина в подобни гледни точки. Евола не вярва в това. Евола вярва, че расата е духовна, както и физическа. Ако човек дойде при вас и каже: „О, аз съм Бял! Трябва да се грижиш за мен, приятел!“ той би казал, какъв е вашият интелект, какви са вашите качества, какво е вашето морално чувство, какво знаете за вашата цивилизация, доколко сте готови да се борите за нея, каква болка можете да издържите, имали ли сте разбиране за смъртта във вашето семейство и в живота, вие зряло и мъдро човешко същество ли сте или сте част от безкрайната универсалност, въпреки че сте родени в определена група, която аз уважавам и от която аз самия произлизам? Това е принципът, който той би имал. Сега, това е отношение на революционен снобизъм в известен смисъл, но това е снобизъм, основан на идеи за характера. И в крайна сметка, както знаем, политически характерът е фундаментално важно нещо. А липсата му, особено в квазиавторитарните движения, е отровна, защото хората, веднъж заели място, не могат да бъдат отстранени, освен с най-радикалните средства. И така, има степен, до която лидерството е съществено. Вижте една армия. Армията не е банда престъпници, но лесно може да стане такава. Една армия може лесно да се превърне в тълпа, но армиите се контролират от йерархии на власт, чиято природа е отчасти неосезаема. Всеки отряд има естествен лидер. Всеки отряд има свой подофицер. Над всеки отряд има офицер. В истинските армии, германските и британските армии от миналото, ако един офицер умре, някой го замества от по-ниско ниво, веднага поема отговорността, която върви с тази роля. Дори ако всички офицери са паднали и всички подофицери, естественият лидер, един от 5% – повечето поведенческите антрополози смятат, че 1 на 20 от всички хора има лидерски критерии – може да пристъпи напред в момент на криза и другите да гледат към него, защото те осигуряват смисъл, ред и йерархия в момент на стрес. Забелязвали ли сте някога, че когато хората претърпят бедствие или когато са в затруднение, те търсят помощ, но също така търсят хора, които да ги изведат от това? Лидерите никога не са харесвани, защото на върха е някак самотно, но лидерството вероятно е като желанието да вярваш в нещо отвъд себе си. Това е вродено. И докато принципът на лидерството остава, дори в демократичните общества се изискват лидери, за да активизират демократичните маси… Не забравяйте, повечето от Цезаризмите на съвременността са Червени форми на Цезаризъм, форми на краен авторитаризъм и дори безмилостност, всичко това в името на народа. Всички издигнати в името на масите и тяхната слава и тяхната свобода, тяхната свобода и тяхното равенство. Когато списание „Форбс“ казва, че богатството на семейство Кастро в комунистическа Куба е 70 милиона щатски долара, когато ги нарича комунистически принцове… Не забравяйте, че един обикновен човек в Куба може да бъде в затвора за притежаване на собствен водопроводен бизнес. Когато осъзнаете, че тези хора са принцове на обръщането, вие усещате, че някои от йерархиите, въпреки че носят различни имена и различни форми, се появяват в ентропийна фаза или в култура на разпадане, наистина са свързани с много от идеите на Евола дори наобратно. Той би казал, че това е така, защото тези идеи са вечни и непреходни и в крайна сметка ще се проявят. Традиционната политическа дясна критика на този вид идеи е, че те са чисто философски, отнасят се за индивиди и техния живот, клонят към Херметизъм и аскетичния възглед, който един учен духовен човек, стойностен човек, може да отиде да живее сам, а останалите могат да изгният и на кого му пука. Казват, че подхранват някаква постаристократична мизантропия. Вижте собствената ни аристокрация. Вероятно са загубили властта около 1912 г. Никога не са били разстрелвани, както в Съветския съюз, никога не са били обезглавявани, както в революционна Франция от преди 200 години. Но те са загубили всичко по някакъв начин, защото функцията им е отнета от тях, нали? Причината за тези училища, причината, поради която са били отгледани поначало причината за всичките им привилегии и така нататък е отнета. Очарованието от случая с лорд Лукан през 70-те, един вид упадък на тази класа. Той слуша речите на Хитлер в Оксфорд, бие бавачката до смърт, дори не хваща правилната жена в мазето. Такива неща. Дори това не могъл да свърши правилно! Дори с престъплението не могъл да се справи! Това е упадъкът на една класа, нали? Пропадайки и също знаейки, че пропадат. Това е нещо като синът на Осуалд Моузли, който обича да се облича като жена и да бъде напляскван, а пък неговият син наскоро умря от свръхдоза хероин. И все пак Осуалд Моузли е в тази семейна верига. Наистина не е нужно да мислите, че там има някакъв вид ефлоресценция. Това е малко несправедливо спрямо това семейство и т.н. Но не забравяйте, това било класа, родена в безмилостност и властване. Това било класа, която се идентифицирала с орлите. Ето защо ги поставяли на щитовете си, на вратовръзките си и на училищата си. А вижте ги сега. Но, разбира се, те в известен смисъл са се присъединили към останалите, нали? Те се присъединиха към масите. И това, което са били някога, вече няма значение. Камерън го обобщава по странен начин. Традиционно, от 60-те години на миналия век, „Торите“ винаги са избирали настоятелни хора от средната класа, с които масата на тяхната електорална подкрепа може да се идентифицира. Винаги се е казвало, че Дъглас-Хоум ще бъде последният от старата порода. Той беше премиер, когато се родих. Той щеше да бъде последният от старата порода, който щеше да оцелее и да процъфтява. Когато го попитаха за безработицата през 1961 г., Дъглас-Хоум каза: „В моето имение има място за втори дивечовъд.“ И хората казаха, че той е без връзка с реалността. Без връзка! И той беше без връзка! Нека си го кажем. Но той смяташе, че това е доста удобен и морален отговор, разбирате ли. Камерън е странен, защото цялата лекота – лекотата пред камерата, лекотата пред хората, без бележки, погледнете ме, не треперещи устни – цялата тази лекота е част от генетиката на това, от което той отчасти произлиза. И все пак всички негови ценности са буржоазни. Всичките му ценности са средни и меркантилни. Всичките му ценности са на това общество, каквото е сега. Дали Дъглас-Хоум щеше да се присъедини или дори да даде пари на „Обединени срещу фашизма“, които той би смятал за миризливи малки хора в периферията на обществото, които бяха левичарска тълпа, която вероятно е трябвало да стряска хората някъде? Или в моя строй. Разбирате ли какво имам предвид? Идеята, че той ще се идентифицира с тези хора, защото истинският враг представлява семената на аристокрацията, от която човек е избягал, не би му хрумнала. Той беше твърде много това, което беше, като форма, за да обмисли наистина тези лъжи и тази ловка измама и този полет на фантазията. Човек стига до най-противоречивата област от цялата прогноза на Евола и това е убеждението, че еврейството е отговорно за упадъка и че те са отделна и друга раса, която прокарва нещата и кара нещата да пропадат и да бъдат унищожени. Това са възгледите, разбира се, вярата, че има морфичен елемент в природата на упадъка, който го е направил толкова недосегаем и противоречив. Интересното е, че когато се обърнаха към него относно „Протоколите на мъдреците на Цион“, които се смятат от всички либерални учени хуманисти за фалшификат на тайната полиция Охрана, базиран на предполагаем френски роман, мисля, че през XIX век, Евола казал: „Не ме вълнува дали е фалшификат или не“, което е много интересен отговор. Тъй като в окултния и херметичен възглед на Евола за света можете да посочите нещо чрез неговото преобръщане, можете да посочите нещо чрез метафоризация, нещо може да бъде емоционално вярно и не напълно фактически вярно, един текст може да се използва за илюстриране на истини, по-дълбоки от собствената му повърхност. Това е религиозен възглед за текста, разбира се, че текстът не завършва със себе си. Това е средновековна гледна точка и се основава на наука за лингвистично изследване, наречена херменевтика, където ще разгледате всяка дума, ще разгледате всеки параграф, ще разгледате всяка част от синтаксиса, да деконструирате, за да намерите същността, вместо да деконструирате, за да откриете липсата на същност. В западния свят, ако отидете в университет сега и изучавате хуманитарни науки, изкуства, либерални изкуства или социални науки, ще се натъкнете на идеология, наречена деконструкция. Макар и бегло, дори полуобразованите са чували за нея. Това е гледна точка, която казва, че всеки есенциализъм (раса, класа не е есенциализъм, но започва да става в съзнанието на човек, вяра в Бог, пол и т.н.) всеки есенциализъм води до портите на Аушвиц. На това се основава деконструкцията като теория. И затова гледате всеки текст, гледате всеки филм, защото те са обсебени от масовата култура, виждате, гледайки какво гледат масите и с какво се хранят от капиталистическата културна машина. Те гледат това и казват, -О вижте, там има опасен есенциализъм. Видяхте ли във филма на Джон Уейн? Видяхте ли начина, по който говореше на червения индианец? Съжалявам, местен американец. Виждате такива неща. Гледате тези неща и ги разбивате, и ги разбивате отново, и разрушавате елемента на нещо като логика на „Дейвид Дюк“, за който може да се каже, че се съдържа в тази конкретна фраза и така нататък. Но видът анализ, който поддържа Евола, е това, което бихте могли да наречете конструктивизъм, а не деконструктивизъм. И това е надграждане върху същността на нещата и извеждане на дискриминиращите им различия. Така че за него фактът, че този текст може да е бил пуснат в обращение от Охраната, царската тайна полиция, като дълбока херметична метафоризация на ходовете на историята, които или се случват или не се случват, е достоен за изучаване. Той отново се връща към идеята, че всичко има смисъл. Ако искате война с ислямския свят, кулите ще паднат. Ако искате пацифистка и изолационистка Америка да влезе в ПСВ, конкретна лодка с цивилни на борда, но оръжия отдолу, ще бъде торпилирана от германците. Ако искате да вкарате изолационистките цици на Средна Америка в глобална битка в началото на 40-те години на миналия век, вие позволявате да се случи атака, която знаете, че ще се случи. И се уверявате, че вашите самолетоносачи не са там. И вие обвинявате средните офицери, които са били там, за тяхната некомпетентност със задна дата. Защото това е моментът да се даде тласък на демократичното ангажиране с героични и спартански дейности. Кой може да се съмнява, че има жилка на спартанците? Когато американски морски пехотинец се изкачи на плажа на Иво Джима или когато се бие във Фалуджа? Част от съвременния свят със сигурност е отпаднал за този човек, тъй като той е изправен пред забвение във войнство срещу другия, дори в рамките на съвременното. Хора като Евола и Юнгер биха осъзнали това. Има дори понякога, в крайностите на съвременната война, завръщане към индивида. Ами тези американски пилоти и тези други пилоти, тези руски пилоти, които летят в тези самолети, и воинът е част от самолета. Нали знаете, те имат компютър във визьора си и пред тях се появяват всякакви статистики. Това е като човек, който е армия, биеща се сама, нали? Той има сила под крилете си, която е еквивалентна на армия отпреди векове. И така, имате връщане към елитни личности, обучени само за убиване и войнство на най-високото ниво на настоящата западна напреднала военна метафизика. Интересното в начина на мислене на Евола е, че той е креативен. Повечето десни хора са песимистични интроверти, които не харесват света, в който са родени, но Евола ми изглежда в известен смисъл екстравагантен, оптимистичен аристократ, който винаги вижда не най-добрата страна на всичко, а най-героичната страна на всичко, което надхвърля дори себе си. Дори ако „Протоколите на мъдреците от Цион“, в съответствие с неговата дикция, са били лъжа и може да се докаже, че са такива, фактът, че милиони са били мотивирани да повярват в тях, милиони да отхвърлят причинно-следствената връзка, че хората са се борили с последствията и последиците от последствията във връзка дори с някои от тези идеи, означава, че е от голяма специфичност и значение. Ницше имал идеята, че човек стои на ръба на езерце и той хвърля камъче в езерото, а то подскача през водата. Знаете, че когато го плъзнете правилно и то върви и върви и върви и вълна след вълна се движи по повърхността и не можете да предвидите формулировката на вълната и течението, в което тя води. И тази история има неизвестни последствия. Маоисткият генерал, който бил попитан от американски симпатизант след Маоисткия Дълъг Поход, който сам по себе си е отчасти митологичен, „Какво е вашето виждане за Френската революция?“ И той запомнящо се отговорил: „Твърде рано е да се каже.“ Защото е била преди само 200 години. Това е видът на перспективата, която Евола има. Въпреки че ще има съкрушителни поражения, и мъже от неговия сорт, аристократи, за които съвременният свят няма време, играйте поло, пилейте парите си, ходете по бордеи, залагайте през цялото време. Няма роля за вас. Светът се управлява от машини, пари, комитети и Барак Обама. Знаете, американските десничари наричат Обама „Обамавращение“ вместо отвращение. Не е ли той символът на всичко, което запада в Америка? И не са ли всички тези движения от типа на данъчен бунт на средната класа, които са 100% масови американски, наистина в рамките на позволените канали на опозиция? „Той е социалист!“ „Всичко е въпрос на данъци. Не става въпрос за нищо друго.“ „Всичко е в рамките на бюджетните ограничения на здравеопазването и възгледите за същото.“ И т.н. „Ами дефицитът?“ Не са ли всички тези движения и яростта, която те съдържат, елементи и спектри от това, което той би нарекъл антимодерност или полуантимодерност в рамките на съвременността? Никой от нас не знае какво ще разкрие бъдещето, но е съвсем ясно, че ако хората от по-висш тип в нашата група не повярват отново в някои от традициите, от които произлизат, те ще изчезнат. И според Евола те биха заслужавали да изчезнат. И така, моето мнение е, че каквото и да е нечие виждане, каквато и да е неговата система на вяра… и не забравяйте, че в гръцкия свят бихте могли да не вярвате в боговете и да мислите, че те са метафори, бихте могли да коленичите пред тяхна статуя или бихте могли да имате философска вяра между двете и всички са били част от една и съща култура, всички са били част от един и същи град-държава и ако бъде призован като свободен гражданин да го защитава, дори Сократ би застанал в редица с щита и копието си. Всички книги на Евола вече са достъпни в интернет. Най-противоречивите пасажи относно морфологията и етноса са достъпни в интернет. Четете Юлиус Евола. Четете един аристократ за миналото и бъдещето и гледайте назад към Вечните Традиции, които са неразделна част от западната цивилизация и могат да подхранят въображението и огъня дори в онези, които не вярват напълно в тях. Благодаря ви много. https://voinaimir.info/2024/06/righwing-evola/

Света гора (Атон) по време на Втората световна война На 6 април 1941 г. е дадено началото на немската инвазия в Гърция (с кодовото име Операция "Марита") като спешна реакция на неуспешната италианска инвазия по-рано. Три дни по-късно Солун и Халкидики минават под германска власт, като именно по това време първите германски военни стъпват на Света гора. На 26 (или 13) април 1941 г. Светата Епистасия, четиричленният изпълнителен комитет на автономната монашеска общност, моли Хитлер да постави Света гора под неговата лична закрила, на което Фюрерът се съгласява. По този начин Атон остава почти незасегнат от ужасите на Втората световна война. През лятото на 1941 г., скоро след написването на писмото до Адолф Хитлер, Света гора е посетена от германска научна експедиция, водена от проф. Франц Дьолгер, изтъкнат византолог от Мюнхенския университет, който монасите приемат с приятелски чувства. Експедицията, предприета с цел изследването на исторически и богословски тематики, е официално спонсорирана от Алфред Розенберг, райхският министър на Окупираните източни територии, бивайки също така подпомагана и от Вермахта. По време на експедицията му Дьолгер и колегите му се сблъскват с една религиозна общност, демонстрираща необичайна толерантност към нацисткия режим. Това обаче по-скоро се е дължало на неприязънта на източноправославните общности към комунистическия режим на Сталин с неговите репресивни мерки спрямо християнската религия, вариращи от конфискуване на имуществото на Руската православна църква до изпращането на нейни свещеници в лагери "Гулаг", както и замразяването на потока от парични средства на руската общност за поддържането на манастирите. Според доклад на американското сп. "Time" за монасите от Света гора Хитлер е бил "велик германски крал, който сломява болшевиките и евреите - едно пророческо сбъдване". Някои от манастирите на Света гора дори поставят портретни картини на Адолф Хитлер на видни места, като например руския "Свети Пантелеймон", който закача такъв портрет директно под централния портрет на руския император Александър II. Ето част от разказа на проф. Дьолгер относно визитата му на полуострова, поместен в издадената през 1942 г. в Мюнхен книга "Монашеската земя Атон" ("Mönchsland Athos"): "В Констамонитския манастир, на почетно място в приемната стая, ние попаднахме на портрет на нашия Фюрер. Един монах бе открил негова снимка в едно илюстровано списание и бе нарисувал с молив нейно копие. На други места можеше да се види начинът, по който личността на Фюрера и Великия немски райх бяха оставили своя силен отпечатък върху въобръжението на жителите на Света гора, или поне сред онези, които не се бяха отказали напълно от външния свят. След като пристигнахме в няколко манастира и след като си тръгнахме от един (Манастирът на св. Дионисий), когато отплавахме в морето на малкия ни кораб, ние бяхме посрещнати със знамето на свастиката. Много от монасите смятат Фюрера за "Висш закрилник на Светата гора", чиято закриляща ръка ще продължи да бди над Светата гора при преустройването на света. Прекарахме си чудесно, докато правехме снимки на чудотворната икона на Дева Мария. От гледната точка на Атон това за нас беше огромна привилегия да можем да фотографираме свещената икона, като монасите дори ни помогнаха и в подготовката ни. Един стар монах, който бе дошъл при нас, наблюдаваше тези приготовления, поклащайки главата си. Обръщайки се към нас, той ни каза: 'Ако искате да снимате Дева Мария, няма да имате много късмет; защото досега Девата не е позволявала на никого да я снима'. След което обаче той добави по един доверчив и добродушен начин: 'Но пък за вас, германците, Девата може и да направи изключение и да позволи да я снимате, защото все пак вие, германците, водите свещена война срещу болшевизма, Божият враг.'" През юни 1943 г. близо десетина германски войници са разположени на територията на Света гора, които да пазят полуострова, въоръжени само с два пистолета и шест пушки, без да имат на разположение никаква радиовръзка, единствената комуникация с външния свят бивайки само една телефонна линия, която през повечето време дори не е работила. Едва след като партизани щурмуват Хилендарския манастир и открадват храна и добитък от там, германските войници получават по-сериозно въоръжение (картечници М42). След войната много от тях посещават отново Атон, за да се видят с монашеските си приятели. Най-показателният пример за сериозния начин, по който германците възприемат личната протекция на Хитлер спрямо Светата гора, е едно събитие, в което е замесен един повреден самолет Junkers, който се е наложило да кацне на брега на полуострова в близост до Манастира „Свети Павел“ и на който също така е пътувала и жена към екипажа (Luftwaffe-Helferin). По искане на монасите тя е трябвало да бъде прехвърлена на малка ловна хижа край брега (за да може по този начин да не стъпва на самия бряг), която преди това е била обявена от монасите за непринадлежаща към Светата гора. Именно по този начин дори и нацистите спазват известната забрана за посещението на жени на Атон. Германски войници с монаси от Света гора през пролетта на 1941 г. Двама германски войници пред Ставроникитския манастир, годината неизвестна Копие на писмото на Светата Епистасия до Хитлер, взето от книгата „Athos: Vorhölle zum Paradies“ на Ерих Файгел, един от участниците в експедицията Диамонитирионът (визата) на проф. Дьолгер за Атон от юли 1941 г. Проф. Дьолгер в селището Дафни в Света гора, датата неизвестна Членовете на научната експедиция на проф. Дьолгер, заедно с трима германски войници и седем монаси, датата неизвестна Членове на научната експедиция на по кафе, вода и ципуро, датата неизвестна Трагосът (вид „магна харта“ на организацията и администрацията на Света гора, изготвена от св. Атанасий Атонски през 10-ти век и подписана от византийския император Йоан I Цимиски), изваден на показ за проф. Дьолгер и колегите му Трагосът отблизо Трагосът отново отблизо Германски войници на Атон, настанени под портрета на Адолф Хитлер, 1943 г. Портретна картина на Хитлер, поставена на почетно място в Манастира „Свети Пантелеймон“, а над нея тази на Александър II Портретна картина на Хитлер, поставена от монасите в Констамонитския манастир, 1941 г. Пролетта на 1944 г. по време на Великденските празници Отец Пантелеймон от критското село Равдуша показва снимка на приятелството между неизвестен германски войник и монах по време на Втората световна война. Райнхолд Цвергер, друг участник от експедицията, пък разказва за приятелството между германския подофицер Ханс Нагелер, който от юни 1943 г. до май 1944 г. е разквартируван на Атон, и румънския монах Йоаким Сирбу Германски войник показва гръкоезично издание на сп. "Signal" на монах от Света гора през лятото на 1943 г. Монахът Йоаким Сирбу през 1982 г., а зад него карта на Велика Румъния и Гърция, както и снимка на Негово величество крал Михай I, последният крал на Румъния, преди да стане република Ханс Нагелер през 1982 г. След войната той посещава Света гора няколко пъти, първият път бивайки през 1968 г. Ханс Нагелер с друг германски войник на Атон, датата и годината неизвестна. По време на пребиваването му в Гърция той за малко да бъде хванат от партизаните, докато пътува до Солун. След войната той казва, че е благодарен за това как „вярата“ го е докарала на Света гора. Умира на 9 януари 2004 г. на 100-годишна възраст Гръцки полицаи и германски войници в Уранополис на западния бряг на Атонския полуостров непосредствено до границата на Света гора, 23 април 1944 г. Едно от нещата, които германците успяват да направят, е да извършат преброяване на жителите на Света гора: според преброяването по това време жителите на планинския полуостров са били 5500 монаси Аварийно приземилият се на брега на Атон самолет Junkers, датата неизвестна Извадка от текст на германски войник, написан в атонската книга за гости: „…така че общността на Светата гора да може един ден да бъде пример за всички европейски народи…“. Райнхолд Цвергер пише в книгата си „Wege am Athos“, че германците там са били доволни от готвача им, както и че гръцката кухня им е харесала изключително много. По време на коледните празници те са помолени да доставят коледни дръвчета от Света гора като подаръци на техните другари из Гърция Германски войници напускат Света гора на лодка, придружавани от двама монаси, 29 май 1944 г. След като германците окончателно се оттеглят от полуострова, Атон попада за кратко под властта на партизаните, преди гръцките власти да поемат контрола Книгата на проф. Франц Дьолгер от 1942 г., описваща германската експедиция до Света гора Източници: https://athosweblog.com/2011/04/27/1218-athos-and-the-second-world-war/ https://web.archive.org/web/20131112060652/http://open.salon.com/blog/lost_in_berlin/2010/10/27/the_hitler_icon_how_mount_athos_honored_the_fhrer

А тези ерудирани френски историци могат ли да си отговорят на въпроса, защо те, както и англичаните, не предприемат почти никакви военни действия срещу Германия през първите няколко седмици на септември 1939 г., когато почти цялата немска армия е била ангажирана с инвазията в Полша, включително и 90% от целия състав на Луфтвафе? https://en.wikipedia.org/wiki/Saar_Offensive И между другото, не знам защо в общественото пространство се е затвърдило мнението, че Суворов е първият човек след войната, който повдига темата за офанзивните намерения на Съветския съюз. Първият човек, който всъщност го прави, и то още през 1960-те години, е човек на име Петро Григоренко - високопоставен съветски командир от Втората световна война, който след войната преподава кибернетика в елитната военна академия "Фрунзе" в продължение на 16 години. https://en.wikipedia.org/wiki/Petro_Grigorenko

Няколко екземпляра на руско-немски военни разговорници, издадени на 29 май 1941 г. и 5 юни 1941 г.

Бил ли е Робърт Опенхаймер съветски агент? Автор: Джон Уеър Година: 2021 Джулиъс Робърт Опенхаймер е научният ръководител, който застава начело на американския проект по създаването на атомна бомба по време на Втората световна война. Опенхаймер е брилянтен учен, чиито приноси са от жизненоважно значение за успешното разработване на атомната бомба. Ген. Лесли Гроувс, ръководителят на това, което ще стане известно като проекта „Манхатън“, свидетелства за това как Опенхаймер е работил изключително усърдно и как той свършва „забележителна работа по отношение на военните усилия“.[1] Въпреки великолепното му представяне в проекта „Манхатън“ обаче, репутацията на Робърт Опенхаймер е белязана от обвинения, че той съзнателно е предавал тайни относно атомната бомба на съветски агенти. Тази статия обсъжда доколко верни са тези обвинения. --------------------------------------------------------------------------------------------------- Свидетелствата на Павел Судоплатов Павел Судоплатов е военновременният ръководител на елитен отдел към съветското разузнаване, наречено Администрация за специални задачи. Судоплатов твърди, че през декември 1941 г. Григорий Хейфец, агент на НКВД, работещ под прикритие в Сан Франциско, се среща насаме с Робърт Опенхаймер за обяд. Хейфец е опитен съветски агент, който е знаел, че има по-добри начини да завърже контакт с Опенхаймер от обичайния метод на пари или заплахи. Вместо това Хейфец завързва общи интереси и идеали, които двамата мъже да могат да обсъждат и да съпоставят. През 1943 г. Хейфец докладва как Опенхаймер, чийто баща е германски емигрант от еврейски произход, е останал дълбоко трогнат от вестта за политиките на Сталин, сложили край на съветския антисемитизъм. Двамата обсъждат плановете на Сталин за осигуряване на място за евреите в Съветския съюз чрез установяването на автономна еврейска република в Крим след спечелването на войната срещу фашистите.[2] Судоплатов твърди, че други съветски агенти също са използвани в превръщането на Опенхаймер в източник на информация. Елизабет Зарубина е капитан от НКВД, който Хейфец използва в опит да завърже приятелство с жената на Опенхаймер, Катрин. Посредством Катрин Зарубина и Хейфец убеждават Опенхаймер да се сдържа от публични коментари, симпатизиращи на комунизма или левичарски групи, за да не привлича излишно внимание към себе си. Те също така убеждават Опенхаймер да се съгласи да назначава, повишава и споделя информация относно програмата за атомната бомба с „антифашисти от немски произход“.[3] Един от тези антифашисти от немски произход е Клаус Фукс, германски комунист, принуден да търси убежище в Англия през 1933 г. Фукс е инструктиран да използва кодово изречение по време на срещата му с Опенхаймер и да се идентифицира като единствения човек от британския екип, избягал от германски затворнически лагер. Именно по този начин Фукс успява да спечели уважението и доверието на Опенхаймер и посредством него да получи достъп до материали, които иначе е нямал никакво право да разглежда. Според Судоплатов Фукс докладва на съветите тайна информация, отнасяща се за проекта за атомната бомба с пълното знание и одобрение на Опенхаймер.[4] След Втората световна война съветите организират кампания за помиряване срещу атомното въоръжаване, която е спазвана до момента, в който те взривяват своя собствена атомна бомба през 1949 г. Разоръжението и неспособността да си служат с атомно изнудване е щяло да отнеме предимството на Съединените щати по отношение на атомните оръжия. Чрез Клаус Фукс съветите също така посяват идеята у Опенхаймер и други водещи учени против разработването на водородна бомба. Според Судоплатов Опенхаймер наистина е бил верен на принципите си и не е знаел, че е бил използван от съветите.[5] Доказателствата на Уилям Бордън Уилиям Бордън, възпитаник на юридическите факултети на Принстънския и Йейлския университети, е изпълнителният ръководител на Съвместния конгресен комитет по атомната енергия (JCCAE). Тъй като Робърт Опенхаймер постоянно е давал съвети, противоречащи на това, към което програмите на JCCAE са се стремели, Бордън започва да изпитва все по-голямо недоверие у Опенхаймер. Бордън започва да обмисля възможността дали Опенхаймер не е нелоялен американец.[6] Малко преди да напусне JCCAE към края на май 1953 г., Бордън получава от ФБР секретното досие на Опенхаймер. Преглеждайки досието му, Бордън започва все повече да се убеждава, че Опенхаймер е съветски агент.[7] Бордън изпраща писмо до директора на ФБР Д. Едгар Хувър. В това писмо Бордън казва, че по време на първото акредитиране по сигурност на Опенхаймер през 1942 г.:[8] „Той [Опенхаймер] е внасял солидни ежемесечни суми в Комунистическата партия; връзките му с комунизма надживяват Нацистко-съветския пакт и съветското нападение над Финландия; жена му и по-малкият му брат са били комунисти; освен комунисти той не е имал други близки приятели; имал е поне една комунистическа любовница; с изключение на професионалните му принадлежности, той е членувал само в комунистически организации; хората, които той наема за ранния военновременен ядрен проект в Бъркли са били изцяло комунисти; играел е жизненоважна роля в набирането на хора за Комунистическата партия; поддържал е постоянен контакт със съветски шпиони. През май 1942 г. обаче той или спира да допринася суми за Комунистическата партия, или продължава да извършва транзакциите си посредством някакъв все още неразкрит поток; през април 1942 г. името му е било официално изпратено за акредитация по сигурността; самият той тогава е знаел, че името му вече е било спуснато; затова и от този момент нататък той започва постоянно да дава невярна информация на ген. Гроувс, Манхатънския окръг и ФБР относно периода между 1939 г. и април 1942 г. Той е отговорен за назначаването на няколко комунисти, някои от тях без дори да разполагат с нужните технически компетенции, във военно време в Лос Аламос; той селектира един от тези индивиди в изготвянето на официалната история в Лос Аламос; до 6 август 1945 г. (Хирошима) той е бил отявлен поддръжник на програмата за водородна бомба, денят, в който той лично призовава всеки един старши работник в областта да преустанови намеренията си; той също така остава и ентусиазиран спонсор на програмата за атомна бомба до края на войната, след което той веднага започва открито да призовава към закриването на Лосаламоската лаборатория. Той играе изключително важна роля в повлияването на военните власти и Комисията по атомна енергия да преустановят разработката на водородна бомба в периода между средата на 1946 г. и 31 януари 1950 г.; от 31 януари 1950 г. нататък пък той работи усърдно за възпрепятстването на програмата за водородна бомба на Съединените щати; използва силното си влияние срещу следвоенните опити за разширяване капацитета на производството на материали за атомни бомби; той използва силното си влияние и срещу всяко едно следвоенно начинание, насочено към сдобиването с по-големи доставки на уранови суровини; той използва силното си влияние срещу всяко едно голямо следвоенно начинание, насочено към развитието на атомната електроенергия, включително и срещу програмите за подводници и самолети, захранвани от ядрено гориво, както и срещу всякакви индустриално-енергийни проекти.“ От тези факти Бордън стига до заключението, че „е много вероятно Д. Робърт Опенхаймер да е бил твърдо убеден комунист, заради което той или доброволно е предоставял разузнавателна информация на съветите, или се е съгласявал на исканията за такава информация… и оттогава е действал под съветска насока в оказването на влияние върху американските въоръжени сили, атомна енергия, разузнаване и дипломатически политики“.[9] Изслушванията на Комисията по атомна енергия В края на краищата акредитацията по сигурност на Опенхаймер е преустановена и той е помолен да си подаде оставката като съветник на Комисията по атомна енергия (AEC). Когато Опенхаймер решава да не го направи, Комисията организира изслушване във Вашингтон, окръг Колумбия, провело се от 12 април 1954 г. до 6 май 1954 г. с цел да се установи дали акредитацията по сигурност на Опенхаймер трябва да се отнеме.[10] Опенхаймер и адвокатите му работят усърдно, за да защитят репутацията му. На 5 март 1954 г. те опровергават обвиненията на Комисията по атомна енергия с отговор от 42 страници, написан под формата на автобиография.[11] Въпреки това обаче изслушванията на Комисията не отиват на добре за Опенхаймер. Роджър Роб, адвокатът на Комисията, успява ефективно да подкопае интегритета на Опенхаймер. Според клетвените показания на Опенхаймер, Опенхаймер си измисля, по негови думи, „приказки от хиляда и една нощ“ и я разказва на един охранител като действителност. В допълнение на това Опенхаймер е лъгал по такъв начин, че е поставил приятеля си Хакон Шевалие във възможно най-лоша светлина. Когато Роб го пита защо го е направил, Опенхаймер отговаря: „Защото бях идиот“.[12] Роб след това развежда Опенхаймер през всичките подробности на лъжливите му изявления, отправени в разговор с друг охранител, полковник Борис Паш. Роб след това пита Опенхаймер: „Понастоящем не е ли правилно да се посочи, д-р Опенхаймер, че сега според Вашите собствени показания вие сте изрекли не една лъжа пред полковник Паш, а цяла една мрежа и паяжина от лъжи?“. Опенхаймер отговаря: „Правилно.“[13] След като Опенхаймер си признава в изричането на няколко лъжи, вече няма никакво значение колко изтъкнати личности ответната страна привиква, които да гарантират лоялността на Опенхаймер. Опенхаймер си признава под клетва, че на няколко пъти е лъгал, след което Роб не спира да напомня на свидетелите откъм ответната страна в изслушването за тези очевидни факти. Единственото нещо, което Роб трябва да прави, е да повтаря показанията на Опенхаймер и да пита свидетелите дали такива показания са присъщи на един честен, надежден и доверен човек.[14] Роб дори успява да подкопае всичките ласкателства, които ген. Лесли Гроувс изрича относно Опенхаймер. Роб пита Гроувс: „Г-н Генерал, с оглед на Вашия опит с неща, свързани със сигурността, както и с оглед на осведомеността Ви относно досието на д-р Опенхаймер, понастоящем бихте ли акредитирали д-р Опенхаймер?“. Ген. Гроувс отговаря: „Към този момент не бих акредитирал д-р Опенхаймер, ако бях член на Комисията…“[15] Капитанът от Американската армия Пийр ДеСилва, член на охранителния екип в Лос Аламос, заявява, че „Д. Р. Опенхаймер играе важна в опитите на Съветския съюз да се сдобие, чрез шпионаж, със строго секретна информация, която е от жизненоважно значение за сигурността на Съединените щати.“. ДеСилва казва, че Опенхаймер е „позволил на тясна клика от доказани комунисти или комунистически симпатизанти да заемат все повече позиции около него в рамките на проекта, докато в един момент те вече не съставляват огромна част от ключовия персонал, в чиито ръце успехът и секретността на проекта са поверени.“. По мнението на ДеСилва Опенхаймер трябва да е или изключително наивен, или изключително хитър и нелоялен.[16] Бордът на Комисията по атомна енергия гласува да не възобнови акредитацията по сигурност на Опенхаймер. В доклада на мнозинството се подчертава, че те не се съмняват в предаността на Опенхаймер към страната му. Въпреки това обаче те решават, че възобновяването на акредитацията на д-р Опенхаймер не би било напълно основателно спрямо интересите на сигурността на Съединените щати.[17] Учените, историците и журналистите отхвърлят свидетелствата на Павел Судоплатов. Те заявяват, че „досиетата Венона“ на американското правителство не съдържат никакви доказателства, че Опенхаймер е бил член на Комунистическата партия или че е предоставял секретна информация на съветски агенти, докато е работил по проекта „Манхатън“. На това Джеролд и Леона Шектър, които интервюират Судоплатов за книгата „Специални задачи“ („Special Tasks“), отговарят, че атомният шпионаж е минавал през Санта Фе до Мексико Сити с цел избягването на вашингтонското разузнаване. Докладванията от проекта „Манхатън“ следователно не са регистрирани, защото са минавали през канали различни от „Венона“.[18] Съмнения в достоверността на Судоплатов Някои историци посочват, че е невъзможно Опенхаймер умишлено да е вербувал Клаус Фукс в Лос Аламос. И все пак, Александър Феклисов, който е бил офицерският наставник на Фукс, пише, че „към края на 1943 г. Робърт Опенхаймер, ръководителят на работата по създаването на американската атомна бомба, който цени високо теоретичните разработки на Фукс, моли Фукс да бъде включен като част от британската научна делегация, пристигаща в САЩ, за да сътрудничи в проекта.“[19] Други критици на Судоплатов посочват, че той е бил един стар, изкуфял човек, който прави няколко грешки в интервютата си. Судоплатов например казва, че в Дания отношенията към руснаците са били особено топли веднага след Втората световна война, защото Дания е била освободена от Червената армия. Дания очевидно е освободена от британците, а не от руснаците.[20] Американското физическо общество също провежда пресконференция, на която петима експерти отхвърлят изказванията на Судоплатов относно Опенхаймер „като невъобразимо неточни и вероятно измислици“. 40-членният съвет на организацията изразява своята „изключителна тревожност“ по отношение на обвиненията, „отправени от човек, който се самоопределя като майстор на измамата и заблудата.“[21] Въпреки това обаче сем. Шектър изнамират документално доказателство, потвърждаващо думите на Судоплатов. Както и се посочва във „Венонските тайни“ („The Venona Secrets“):[22] „През 1953 г. Судоплатов е вкаран в затвора от съветското правителство заради близките му взаимоотношения с тогава дискредитирания Лаврентий Берия. През 1968 г. той е освободен и през следващите няколко години се опитва да получи изслушване от Комунистическата партия, надявайки се да бъде реабилитиран и отново да се издигне в очите на съветското ръководство. През 1982 г. например той изпраща молба до Юрий Андропов и до Политбюро, в която обобщава кариерата си и моли за реабилитация. В този секретен документ Судоплатов се хвали как ‚оказвах значителна помощ на нашите учени, предоставяйки им най-актуалните материали за изследванията по атомната бомба, получени от източници като известните ядрени физици Р. Опенхаймер, Е. Ферми, К. Фукс и други‘. Няма логика Судоплатов да лъже Андропов, бившият ръководител на КГБ и диктатор на Съветския съюз, който много лесно би го разкрил. Допреди свидетелствата на Судоплатов дори „Венона“ не успява да докаже, че Опенхаймер си е сътрудничел със съветското разузнаване; единственото заключение е било ‚шотландска присъда‘—недоказано—или, според изказванията на Агенцията за национална сигурност, ‚проблематично‘. С оглед на информацията на Судоплатов обаче ние можем със сигурност да кажем, че Опенхаймер наистина съзнателно е предоставял класифицирана информация относно атомната бомба на Съветския съюз.“ Заключение Пълната картина и последната дума относно инфилтрирането на проекта „Манхатън“ от съветската шпионска мрежа остават скрити до разсекретяването на допълнително съветски архиви.[23] И все пак към настоящия момент съдържанието на наличните доказателства сочи, че Робърт Опенхаймер съзнателно е предавал тайни относно проекта „Манхатън“ на съветски агенти. Какъв обаче е бил мотивът на Опенхаймер зад подобна незаконна дейност? Със сигурност той не го е правил с цел парични облаги. Опенхаймер е роден в заможно еврейско семейство и той получава огромно наследство след смъртта на баща си през 1937 г.[24] Сем. Шектър обобщава обяснението на Судоплатов защо Робърт Опенхаймер и други учени предават атомни тайни на съветски агенти:[25] „Никой от западните учени, предоставящи атомни тайни на Съветския съюз, не е бил контролиран агент, в такъв смисъл, че им е било плащано или че са сключили договори за служба. Техният страх, че Хитлер е можел пръв да създаде атомна бомба, е първичната мотивация зад тяхното споделяне на знания със съветски учени. По-късно те започват да вярват, че равнопоставеността на Съветския съюз със статут на суперсила би допринесла за световния мир. Занимавайки се с тях, Судоплатов разбира, че учените се самовъзприемат като нова порода от свръхдържавници, чийто мандат надхвърля всякакви национални граници; той и офицерите му се възползват от това високомерие.“ Бележки: 1. In the Matter of J. Robert Oppenheimer: Transcript of Hearing Before Personnel Security Board, Washington, D.C., pp. 165, 167. 2. Sudoplatov, Pavel and Sudoplatov, Anatoli, Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness—A Soviet Spymaster, New York: Little, Brown and Company, 1994, pp. xiii, 175-176, 188. 3. Ibid., pp. 189-190. 4. Ibid., pp. 193-194. 5. Ibid., pp. 207-208. 6. Teller, Edward, Memoirs: A Twentieth-Century Journey in Science and Politics, Cambridge, Mass.: Perseus Publishing, 2001, p. 386. 7. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, p. 620. 8. Teller, Edward, Memoirs: A Twentieth-Century Journey in Science and Politics, Cambridge, Mass.: Perseus Publishing, 2001, p. 387; also Major, John, The Oppenheimer Hearing, New York: Stein and Day, 1971, pp. 29-33. 9. Teller, Edward, ibid., p. 388. 10. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, pp. 621-622, 633. 11. Bird, Kai and Sherwin, Martin J., American Prometheus: The Triumph and Tragedy of J. Robert Oppenheimer, New York: Vintage Books, p. 2006, p. 496. 12. Teller, Edward, Memoirs: A Twentieth-Century Journey in Science and Politics, Cambridge, Mass.: Perseus Publishing, 2001, pp. 375-377. 13. In the Matter of J. Robert Oppenheimer: Transcript of Hearing Before Personnel Security Board, Washington, D.C., p. 149. 14. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, p. 637. 15. In the Matter of J. Robert Oppenheimer: Transcript of Hearing Before Personnel Security Board, Washington, D.C., p. 171. 16. Major, John, The Oppenheimer Hearing, New York: Stein and Day, 1971, p. 55. 17. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, pp. 643-644. 18. Schecter, Jerrold and Leona, Sacred Secrets: How Soviet Intelligence Operations Changed American History, Washington, D.C.: Brassey’s, Inc., 2002, p. 300. 19. Sudoplatov, Pavel and Sudoplatov, Anatoli, Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness—A Soviet Spymaster, New York: Little, Brown and Company, 1994, p. 193, footnote 18. 20. washingtonpost.com/archive/lifestyle/1994/05/27/the-book-at-ground-zero/3fbc2131-dea8-4fd8-95aa-80771f4e2e0e/. 21. Romerstein, Herbert and Breindel, Eric, The Venona Secrets: Exposing Soviet Espionage and America’s Traitors, Washington, D.C.: Regnery Publishing, Inc., 2000, pp. 274-275. 22. Ibid., p. 275. 23. Schecter, Jerrold and Leona, Sacred Secrets: How Soviet Intelligence Operations Changed American History, Washington, D.C.: Brassey’s, Inc., 2002, p. 300. 24. Bird, Kai and Sherwin, Martin J., American Prometheus: The Triumph and Tragedy of J. Robert Oppenheimer, New York: Vintage Books, p. 2006, p. 128. 25. Sudoplatov, Pavel and Sudoplatov, Anatoli, Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness—A Soviet Spymaster, New York: Little, Brown and Company, 1994, p. xiv. Източник: https://inconvenienthistory.com/13/2/7820 https://web.archive.org/web/20230928080010/https://inconvenienthistory.com/13/2/7820 (архивиран линк)

Не съм те разбрал правилно, за което се извинявам. И все пак, изключително несериозно и неприятно е, когато някой тръгне да ти омаловажава труда, наричайки го руска агитпропаганда и други подобни определения (костваше ми много усилия, за да се добера до тези материали). Отдавна не следя отблизо какво се случва в Украйна и региона и както виждаш от активността ми във форума, не проявявам никакъв интерес към тези събития. Не виждам защо непременно трябва да се търсят някакви скрити замисли в неща, които не се нравят на някого или някои.

Много добре видях откъде е информацията, но явно ти самият не си прочел изцяло статията, защото иначе щеше да видиш, че там не се посочват абсолютно никакви конкретни източници. Последният пост в темата е от септември миналата година, а не от година. Не лъжи, ако обичаш В случай че досега не си забелязал, темите, които пускам в този конкретен раздел, са периодично допълвани от моя страна с нова информация, когато намеря нужното време и желание да превеждам съответните материали. В темата ми за плановете на Сталин за съветска инвазия например там имам няколко пуснати различни статии, публикувани през определен период от време. Наскоро пък бях изправен пред дилемата дали да преведа статия за Опенхаймер или да пусна още една за Гладомора, в случая накрая реших да е първото, защото лично за мен това ще е напълно нов вид информация, различна от повечето статии, които съм пускал в раздела.

Че говори за хипотетично жизнено пространство на изток в някакъв неопределен период в бъдещето, да, това никой не го отрича. Че мнението му относно славянските народи далеч не е позитивно, това също е вярно (макар че някои от вижданията му през 1920-те години коренно се променят през 1930-те и 1940-те, но това е друга тема). За изтреблението на славяните обаче продължавам да твърдя, че такова нещо той никъде не споменава в "Моята борба" и ще бъда повече от благодарен, ако някой ми посочи конкретната страница, където това се казва. Тук обаче също така е важно да се спомене и периода, в който той написва книгата, а именно, че между Октомврийската революция и написването й са изминали едва няколко години, когато целият свят е насочил погледа си към Болшевишка Русия и към установения там режим на терор. По това време не само германците, а и целият западен свят възприема този кървав режим като сериозна и екзистенциална заплаха за страните си, напълно наясно с подривните дейности на Коминтерна и риска от провокирани революции и размириции, подобно на самообявилата се за автономна република Баварската съветска република, която благодарение на ветераните от ПСВ (Фрейкорпс) е набързо разпусната. Враждебните настроения на Хитлер към славяните са насочени по-скоро конкретно към руснаците и породени от факта, че там е центърът на Световната пролетарска революция, застрашаваща да погълне целия свят. Наскоро публикувах една интересна статия относно расовите схващания на нацистите в различните етапи от съществуването на Райха, показваща, че нещата не са съвсем черно-бели: https://www.forumnauka.bg/topic/25610-triumf-na-raznoobrazieto-chuzhdestrannite-voyski-na-hitler/

Хм, за първи път тук някой да ме обвинява в руска пропаганда, макар че досега с нищо да не съм показвал каквито и да е симпатии към Русия. Предполагам, че за всяко нещо си има първи път и че сега е модерно ad hominem-ите да са от такъв тип Би ли споделил някакви източници на това твърдение? Защото в тази (сензационно поднесена) статия не откривам никакви препратки към никакви източници. От статията: Доколкото ми е известно в "Моята борба" не се говори за никакво изтребление на никакви народи. Ще ми е интересно обаче да видим какви са тези негови указания, директиви и речи, в които той уж ги казва. Между другото, ако германците толкова много са мразили славяните и са ги възприемали като подчовеци, защо между 1942 и 1945 г. над един милион руснаци, украинци, хървати, чехи и други славяни се бият доброволно на страната на Германия, някои от тях получавайки дори свои собствени елитни Вафен-СС войскови подразделения (като например украинската 14-та гренадирска дивизия)?

Шовинизмът на Полша преди 1 септември 1939 г. Съпоставка на действителните и (според полската историография) исторически западни граници на Полша, включително и огромни части от Германия и Чехословакия според изследванията на полските историци Станислав Козеровски (28 септември 1874 г. - 1 февруари 1949 г.), който е също така и свещеник, и Владислав Семкович (8 май 1878 г. - 12 февруари 1949 г.) Появява се в познанския вестник "Dziennik Poznanski" малко след като Великобритания връчва "празния чек" на Полша през пролетта на 1939 г. Легенда на картата: - Германия днес - най-крайно достигнатите от славяните западни земи според географските местоположения, дадени от Отец Ст. Козеровски - западната граница на Полша под управлението на Болеслав Храбри според проф. Вл. Семкович - западната граница на Полша под управлението на Болеслав Кривоусти според проф. Вл. Семкович - западната граница на Полша днес "Нас ни нямаше от вчера. Стигнахме далеч на запад" - полски пропаганден плакат от преди 1939 г., на който са изобразени германски земи, които според полската историография преди са били част от Полша под управлението на Болеслав I Храбри (владетел на Полша в периода 992 - 1025 г.) и попадащи в сферата на полските териториални интереси. В тях са включени градовете Любек, Берлин, Липск (Лайпциг) и Вроцлав Друг вариант на същия плакат, този път с текстово допълнение: "Духът на Болеслав Храбри живее в Полша! Поляци! И най-дребните кътчета ще се завърнат при татковината" "И всеки един от вас носи в душата си семето на бъдещата праведност и мярката на бъдещите граници. /Адам Мицкевич/" - пощенска картичка от юни 1939 г., широко разпространявана в Полша, изобразяваща границите на "Новата Полша" според намеренията на полския шовинизъм Легендата, изложена на три езика (полски, английски и френски): - исторически западни граници на Полша - настоящи граници на Полша

Не съм напълно съгласен. За щастие все още има една немалка част от днешната младеж, която не се поддава на такъв тип зловредни влияния и въпреки упадъчната обстановка около тях те все пак съумяват да станат цивилизовани и оправни хора. Както казах в предишния си пост, външната социална среда също е от значение, но тя е от второстепенно значение, защото най-напред родителите са тези, които трябва да направят всичко по силите си, за да възпитат и научат децата си на елементарни морални ценности и културно държание. В днешно време на болшинството родители или не им се занимава да обръщат достатъчно внимание върху личностното развитие на децата си, или просто те самите не виждат нищо нередно, когато например сварят детето си да употребява наркотични вещества, да ходи и остава по дискотеките до ранни утрини, да се напива до козирката на някоя пейка в парка, да псува учителите си или да налита на бой на връстниците си при най-дребната провокация. Често такъв тип родители, чрез бездействието си или чрез нежеланието да предприемат някакви мерки, съзнателно или несъзнателно поощряват подобно поведение, което води до един порочен кръг с тежки последствия за бъдещето на детето. Не съм фен на тогавашния комунистически строй у нас и съм далеч от мисълта, че той е бил някаква утопия или рай, но тук повдигате малко или много нерелевантни въпроси. Пропускате първоначалния замисъл на видеото, а той е, че трябва да се намери някакъв баланс между прекомерната свобода и неограниченото поле за изява и чувството за споделена отговорност между гражданите на едно общество или държава; между индивидуалното добруване и колективното добруване, или казано накратко, стремежът към изграждането на една пълноценна държава, следваща да инвестира средства и полага усилия в качественото образование на децата и младежите, което да ги подготви за бъдещите им роли в обществото и да им помогне в избирането на кариерен път, едновременно с това предоставяйки им реализация в съответната сфера, както и финансова осигуреност, която да ги стимулира към конкурентоспособост и задържане във вътрешния пазар на труда. Разбира се, в една нормална страна трябва също така да има и действаща съдебна/правораздавателна система, некорумпираност по етажите на властта, компетентни институции, склонни да си вършат работата както трябва и т.н. Те законите си ги има, въпросът е доколко се спазват, а нарушаванията им - наказват. За съжаление обаче изглежда, че в България никоя от тези институции не е склонна да носи каквато и да е отговорност пред гражданите.

Че изпълнителната и съдебната ни власт куца и не си върши работата по всички нива на обществото, това е ясно на всеки. Тук обаче съвсем не става дума за това, а за самата ценностна система на младите (и тази на родителите им), която е преобърната с краката нагоре. В този случай държавата има ограничено влияние и тя няма как да се заеме с възпитанието на тези деца и младежи, защото това най-напред е работа на техните родители. След това идва училищната среда и накрая обществената среда, които за съжаление не помагат особено много в предоставянето на нормални условия, където едно дете да може да израстне с правилната морална насока и мироглед.

За съжаление упадъчното състояние на голяма част от днешната младеж започва да се проявява все повече и у нас. Линията между свободата и слободията понякога може да бъде доста тънка.

Триумф на разнообразието: Чуждестранните войски на Хитлер (оригинално заглавие: „Въоръжените сили на Адолф Хитлер: Триумф на разнообразието?“) Автор: Вероника Кларк Година: 2009 Триумф на разнообразието: точно тези думи характеризират Германските въоръжени сили към 1945 г. по време на Втората световна война. Въпреки че много историци трудно биха приели това, те все пак са точно обобщение на случващото се в Европа през 1930-те и 1940-те. Макар германците да започват войната на расова основа, основа, която има за цел да създаде „Нов ред“ за Европа с Германия в центъра й и германски елити на върха на европейската политическа и расова йерархия (един вид германската версия на т.нар. „Товар на белия човек“), германците така или иначе е трябвало да се откажат от тази расова доктрина и да я заменят с такава, която насърчава интернационализма и толерира мултикултурното и междуетническото сътрудничество, както и близките взаимоотношения. Много нацисти са били дълбоко повлияни от негерманците, редом до които се бият и с които работят. Фриц Фрайтаг например направо захвърля нацистката доктрина в кофата и вместо това започва да се съсредоточава върху изграждането на украинска освободителна армия. В едно телефонно интервю с „Г.“ (идентичността му се налага да се запази в тайна)—германец, оцелял Втората световна война—аз за първи път научих, че чужденци, работещи в Германия по договори за „принудителен труд“ като цяло са имали толкова свободи, колкото и самите германци. Според Г. самото определение „принудителен труд“ е било подвеждащо. На чужденците им се е заплащало за труда и им е било позволено да докарват семействата си с тях в Германия. Те са се радвали на отдих, докато десетки хиляди етнически германци са били изтребвани на Източния фронт. В Третия райх е имало множество фундаментални разминавания между теорията и реалността, затова освен ако не разговаряме пряко с хората, които по това време за живели в Европа, ние никога няма да разберем какво наистина се е случвало между германците и негерманците в ежедневието им. Настоящото изследване има за цел да даде колкото се може по-добър отговор на този въпрос, тъй като вече той дълго време или се е пренебрегвал, или се е подминавал. Нека само кажа накратко няколко думи за терминологията. Когато използвам нацистките термини мишлинг (Mischlinge), волюде (Volljude) и халбюде (Halbjude), аз не го правя с расистки намерения. Използвам ги само защото нацистите са ги използвали през този период от историята, така че моля не бъркайте нацистката терминология с моята. Второ, тук използвам термина мулат само в историческия смисъл на думата. Използването на термина в този контекст не се прави с расистки намерения, той се използва само защото е по-подходящ и исторически акуратен, имайки се в предвид настоящата тема. Опитах се да бъда колкото се може по-обективна спрямо Третия райх и лидерството му и основно се водих по контекста, докато анализирах историята и историографията. Моля онези историци, които подхождат субективно към Хитлер и Третия райх, да се въздържат от коментари относно намеренията или пристрастията ми, докато не са прочели изцяло книгата ми „Черни нацисти! Изследване на расовата двойственост във военния сектор на Нацистка Германия“, откъдето е взета и настоящата статия. Неслучайно представям тезата си по такъв начин, затова и се надявам, че от това изследване на „войната и обществото“ колегите ми историци ще придобият по-задълбочено разбиране на: · расовата динамика във всички западни общества преди и след Втората световна война; · историята на силите на Оста като цяло; · съюзническите военни престъпления; · негерманците на служба във Вермахта и СС (особено доброволческата служба); · расовите разбирания на Адолф Хитлер; · расовите промени, възникнали в официалния нацистки етос (Weltanschauung) в резултат на войната; · непредсказуемото отношение към евреите, чернокожите и хората от смесен етнос в Нацистка Германия. Тук използвам термина „расова двойственост“ в буквалния смисъл на думата: а именно, че много нацисти буквално са били „раздвоени“ по отношение на расата и етноса. Историята, свързана с националсоциалистическата ера обикновено е преизпълнена с емоции и предубеждения, като тази субективност пречи на всички историци да видят какво наистина се е случвало в Третия райх и защо. Малцина историци са си задавали въпроса защо толкова много етнически малцинства и чужденци са подкрепяли националсоциалистическия военен апарат. По подобен начин малцина са си задавали и въпроса как така толкова много мулати, африканци и евреи оцеляват през войната въпреки зверствата, извършени срещу тези етнически групи. Това изследване се фокусира върху онези, които са оцелели нацисткия режим и защо са го оцелели, а не върху онези, които са загинали поради ред причини. Вафен-СС е бил предимно съставен от негермански доброволци. Повечето историци продължават да пренебрегват мотивите на тези мъже и жени, които се бият за Хитлер, за разлика от съюзническите войници. Помислих си, че от историческа гледна точка това е нещо неприемливо, имайки се в предвид, че всяка страна смята каузата си за оправдана. Като цяло историците описват този междурасов феномен като „необясним“, когато в действителност има повече от достатъчно доказателства, които сочат обратното. Не само Хитлер е бил раздвоен относно собствените си расови и етнически схващания, но също така и редица други известни нацисти като Франц Вимер-Ламкет и Алфред Розенберг. Винаги съм поддържала становището, че освен ако намеренията за толерантност и приемственост спрямо „другия“ не се наблюдават у която и да е от двете страни, то тогава такава толерантност или приемственост спрямо „другия“ никога не може искрено да съществува. Много нацисти стават големи приятели с негерманци. Както Хитлер, така и Химлер полагат огромни усилия, за да се сближат със своите арабско-семитски доброволци. Хитлер успява да се срещне с главния мюфтия, но не успява инак да се срещне с „арийския“ лидер на Съединените щати Франклин Рузвелт. От този пример можем да заключим, че Хитлер е бил готов да противоречи на собствения си мироглед (Weltanschauung), за да осъществи това, което е искал да постигне в политически и военен аспект. Интересно е да се посочи, че тази често срещана двойственост не се е наблюдавала само в армията. Тя се е наблюдавала и в обществото на Третия райх както преди, така и по време на войната. Един отличен изследователски труд за СС, озаглавен „Чуждестранните дивизии на Хитлер“ на Крис Бишоп, предлага следното обяснение относно интернационалния характер на СС: „Много малко хора осъзнават всъщност колко интернационални германските сили са били през Втората световна война. Смята се, че близо два милиона души от чуждестранни националности служат под свастиката. Въпреки че към края на войната много от тях са били прехвърлени към СС, голям брой от тях остават да служат в Германската армия, конкретно на Източния фронт. Най-отдадените от тези чуждестранни доброволци намират дом в СС, докато не се стига до момент, в който части от него започват да заприличват все повече на германския еквивалент на Френския чуждестранен легион, отколкото на елитната прослойка на германската раса.“ Въпреки че до средата на конфликта в Русия СС не приема негермански доброволци, идеята за набирането на такива мъже произлиза още от преди войната. В стремежа си да създаде една пангерманска Европа, през 1938 г. райхсфюрер-СС Хайнрих Химлер постановява с декрет, че негерманци от подходящ „скандинавски“ произход могат да се запишат в Алгемайн-СС.[1] Почти невъзможно е човек да не се съгласи с тази генерална оценка на същността на Вафен-СС. Сред по-изтъкващите черти на анализа на Бишоп е заключението, което той прави относно естеството на бъдещия германски елит според вижданията на Химлер. Заключението на Бишоп е почти същото като моето в това, че и двамата смятаме, че бъдещият германски елит е нямало непременно да се гради на расова основа, а по-скоро на комбинация от „физиономия, ментална и физическа издръжливост, характер и дух“. Бишоп правилно заключава, че Химлер си е представял една „аристократична“ прослойка, в която „харизматичната власт“ е съчетана с „бюрократичната дисциплина“. В този случай това би следвало да очертае „един нов човешки тип—този на воина, администратора, експерта и лидера—всичко, събрано в едно, чиято месианска мисия е следвало да бъде репопулацията на Европа“[2]. Абсурдната идея на „Свръхчовека“ се е дължала на съюзническата пропаганда, която е използвала и експлоатирала някои от по-радикалните идеи, замисляни не от Хитлер, а от Фридрих Ницше, на когото Хитлер не се е възхищавал кой знае колко много. В личните си разговори с Ото Вагенер—един от първите лидери на СА и един от първите му икономически съветници—Хитлер е поддържал почти същото виждане като това на Химлер по отношение на бъдещата германска лидерска сърцевина. Въпреки това обаче по това време и по-късно през 1944 г. Хитлер, за разлика от Химлер, е имал склонността да набляга повече върху характера, честта и достойнството, отколкото върху биологията. Хитлер винаги е бил човек на достойнството и често това е ставало тема за разговор в много от расовите дискусии, които той е провеждал с най-различните му подчинени и длъжностни лица. Хитлер обаче е проявявал и наченки на двойственост, той е бил буквално „раздвоен“, когато е ставало на въпрос за расовото и етническото наследство—той винаги е бил готов да прави расови изключения по отношение на идеологията му. В един момент той споделя на Вагенер, че в ранното германско общество „наемниците“ (негерманците) са били толкова често срещани, колкото и „героите“ (расовите германци). Контекстът и посоката на точно този разговор, както и на други, предполага, че Хитлер до известна степен е бил отворен към идеята за толерантност спрямо чуждата кръв в германското народно тяло (Volkskörper), поне доколкото може да се заключи от английския превод. Той е продължавал да прави изключения дори и когато е бил твърдо против смесването на германската с еврейската кръв. Военното и организационното представяне и отдадеността на най-различните етнически малцинства, като например това на Ерхард Милх и Бернхард Роге (и двамата евреи), както и на чужденци като главния мюфтия ал-Хусейни (арабин) и Анте Павелич (хърватин) със сигурност е повлияло на расовите представи на Хитлер. Той дори се възхищава на много от чуждестранните си съюзници, включително и на главния мюфтия и на казаците. Според личния разказ на Лорънс Денис, веднъж той и Хитлер са разговаряли лице в лице. Денис е бил наполовина чернокож[3]. Хитлер също така е разговарял и с афроамериканеца д-р С. Д. Райт през 1932 г., за което съм писала допълнително в книгата ми. Както повечето от нас знаем, Винифред Вагнер, както и други, на няколко пъти, подобно на Хайнрих Хофман, успява да убеди Хитлер да подобри отношението си към някои евреи. Хиляди такива получават неговата лична „германска“ милост (Deutschblütigkeitserklärung). Фактът, че евреи са можели да станат „германци по кръв“ е била безпрецедентна демонстрация на етническа толерантност през този период. Дори САЩ не е правила същото за своите чернокожи или еврейски граждани по това време. До началото на Движението за граждански права през 1960-те и 1970-те чернокожите и евреите не са били смятани за „WASP“[4], като дори и тогава статутът им не е бил толкова сигурен. Няма друг историк, който да е свършил толкова обстойна работа при изследването на нацистко-еврейския феномен, колкото Брайън Марк Риг. Въпреки това обаче Риг, както и много други, не успява да даде адекватен отговор на въпроса защо Хитлер въобще е проявявал снизходителност към някои евреи. Макар и правилно да твърди, че Хитлер е правил изключения спрямо собствената си идеология от военна целесъобразност, той не успява напълно да обясни защо Хитлер е бил благосклонен към Милх или към други евреи преди войната. Нито пък успява да даде адекватен отговор на въпроса защо през 1944 г. и 1945 г. се е наблюдавала такава снизходителност—период, в който Хитлер вече е знаел, че е губел войната. Освен това аргументът му не дава обяснение и на факта, че през 1944 г. и 1945 г. Хитлер е освобождавал евреи и цигани (Zigeuner) от служба в период, в който Германия се е нуждаела от всеки един наличен физически годен мъж. Хитлер дава независимост на руския колаборационист Андрей Власов едва през 1945 г. Ако той е бил толкова отчаян за човешки ресурс, защо тогава е държал настрана руските доброволци на Власов, докато вече не е било твърде късно? Това са въпроси, на които Антонио Х. Муньоз, Владимир Баумгартен и Питър Хъксли-Блайт намират по-адекватни и задълбочени отговори. И все пак, дори и тези историци не поставят под въпрос надеждността на руснаците и тяхното използване на Източния фронт. Всички те изглежда са на едно мнение, че ако Хитлер и нацистите са били по-расово отворени от по-рано, те са щели да спечелят войната. Това обаче е чиста спекулация. От това, което знаем, тези чужденци вероятно са щели да предизвикат преждевременна военна загуба на Германия много по-отрано, отколкото когато я губят поради ред причини—като например слаба мотивираност, недисциплинираност и т.н. Бригадите „Дирлевангер“ и „Камински“ са били преобладаващо съставени от чужденци и са включвали немалко цигани и славяни, но тяхното представяне обаче е било толкова лошо и техните военни престъпления толкова брутални, че се е наложило германците да ги разпуснат. Много от „азиатските“ мъже в Дивизията „Нидермайер“ не са се представяли добре под напрежение. Всичко това е било докладвано на Хитлер и затова е вероятно лошото представяне на повечето руснаци да е изиграло важна роля в решението му да използва руснаците на Власов за политически вместо за военни цели. Фактът, че Хитлер е нямал намерение да освобождава руснаците също изиграва важна роля в решението му да не използва войниците на Власов от по-рано, но това негово отношение се променя драстично към края на войната. Стенографските записи представят един Хитлер, който е знаел, че единственото, на което е можел да се надява, е да забави руското настъпление. Той се е надявал американците, французите и британците „да се вразумят“, като помогнат на него и на армията му да спрат и отблъснат болшевиките, което накрая и се случва по време на последвалата Студена война. Тук е важно да осъзнаем, че ако нацистите са били такива големи расисти, каквито повечето историци смятат, че са били, те никога нямаше да успеят да съберат такава голяма неизмерима подкрепа. Дори и след Сталинград испанци, славяни, франки и десетки хиляди други негерманци продължават доброволно да се бият за нацистите. Френски и арабски доброволци дават живота си в последната битка за берлинската столица през 1945 г. Хитлер продължава да позволява на хиляди евреи да служат, като много от тях го правят с невероятна издръжливост и храброст. Човек трябва да си зададе въпроса дали всички тези евреи и негерманци наистина са били толкова против нацисткия режим, колкото твърдят след войната. В много от случаите издръжливостта и решителността им предполагат другояче. Еврейските военнослужещи Бернхард Роге, Хелмут Вилберг, Ерхард Милх и Ернст Прагер веднага идват наум. Ханс Хоук, наполовина чернокож мъж, е искал да се присъедини към Вермахта, за да докаже, че е бил не по-малко „германец“ от един бял германец. Той избира да остане в съветски плен, въпреки че му се дава шанс да си тръгне с другарите си. Той прави това, за да докаже, че е германец. Подобно поведение изглежда немислимо, имайки се в предвид какво са ни казвали за нацисткото отношение към чернокожите и хората от смесен етнос в обществото на Третия райх. Истината е, че отношенията са били далеч по-гъвкави, динамични и сложни, отколкото повечето историци ни карат да вярваме. Хоук дори е бил повишен до частна първа класа. Именно това беше главната причината да избера тази тема за магистърската ми дипломна работа. Когато за първи път попаднах на книгите за всички тези чужденци и етнически малцинства на служба в Нацистката армия, аз останах потресена. Историците не бива да са спокойни от факта, че много хора дори с професионално образование (тогава аз все още бях студентка) са нямали или продължават да си нямат идея, че около два милиона чужденци и етнически малцинства са се сражавали за Оста. За да обясня този феномен, аз се заех да изуча техните мотиви и мнения, както и мотивите и мненията на Хитлер и други нацисти. Това беше причината да започна да изучавам военнопленниците, трудовите лагерници, набраните войници и доброволците: а именно, за да придобия по-ясна представа през какво тези мъже и жени са преминали и какво въобще са си мислели за всичко това. Това е един предимно игнориран аспект на Оста и Втората световна война като цяло. Затова и реших, че е време да задам нова инерция на темата. След като прочетох част от речта на Хитлер, изнесена на 26 май 1944 г. в хотела „Платерхоф“ и поместена в отличната биография на Джон Лукач „Историческият Хитлер“, аз реших да закупя речта от Мюнхенския институт по съвременна история и да я преведа на английски (с известна подкрепа). До този момент нито един историк не беше превел цялата реч, която сама по себе си е забележителна. Това е една разкриваща реч, чийто пълен вариант е включен във второто издание на „Расова двойственост“ и в която Хитлер открито признава, че е поддържал грешни виждания относно расата и народа. Макар мирогледът на Хитлер да си остава „народно-национално“ ориентиран, той търпеливо признава, че силата на германския народ като цяло се е дължала на многото й различни расови ядра. Той признава, че германският народ е „расово смесен“ народ, но пък за сметка на това се е стремял да подхранва скандинавското расово ядро повече от останалите, тъй като той е вярвал, че точно това ядро е най-квалифицираното, когато става на въпрос за лидерство и организационна способност. Следователно, макар и мисленето на Хитлер все още да е било расово ориентирано, той изглежда е съзнавал, че отделните германци са били по-важни в някои отношения поради скандинавските им наклонности, отколкото немския народ като цяло (за когото той е смятал, че трябва да бъде воден от по-способните скандинавски типове). В тази реч Хитлер набляга най-вече на достойнството и постиженията. Това ме кара да заключа, че той е свързвал качествата на скандинавската раса с достойнството и постижението, като можем да видим, че това мнение е било частично отклонение от официалната расова догма на самата националсоциалистическа идеология; понеже всеки човек със скандинавска кръв притежава биологичната наклонност към лидерски и организационен талант, независимо дали той е бил „чист германец“, или не. В тази връзка Хитлер е бил по-отворен към негерманците за разлика от, например, ген. Хайнц Гудериан. (Според стенографските документи от военните конференции на Хитлер, Гудериан неведнъж е изисквал „расово чисти“ дивизии). Ако един наполовина еврейски войник е проявявал лидерски и организационен талант, тогава този еврейски индивид е получавал личното одобрение на Хитлер. Ако решим да спекулираме, както и правят прекалено много историци, тогава можем да кажем, че, имайки се в предвид тази реч и промяната във възгледите на Хитлер, той е щял да бъде по-расово отворен, ако беше спечелил войната, тъй като някои от най-добрите му лидери и най-отдадени военнослужещи са били расово смесени или от чужд етнос (като например адм. Бернхард Роге, фелдмаршал Ерхард Милх и Леон Дегрел от Валонската СС дивизия). Предполага се, че двамата сина на Сабак ел Шер[5], Херберт и Хорст, и двамата мулати, също получават одобрение от Хитлер и им е било позволено да служат във Вермахта (единият от тях дори служи в Stahlhelm[6] през 1935 г.). Още в началото Хитлер осмива „примитивния биологизъм“ на Химлер и други нацисти. Това е показателно, както вече казах, за факта, че Хитлер е бил много по-расово отворен, отколкото се е предполагало. Мемоарите на Ото Вагенер са пълни с двойствените изказвания на Хитлер относно расата и етноса. Подобно на тях, „разговорните записки“[7] на Хитлер също противоречат на класическия му образ по много начини. Тъй като Хитлер изглежда постоянно е казвал противоречиви неща, можем да заключим, че той постоянно е бил „раздвоен“ по отношение на някои деликатни теми, включително и расата. По мое мнение това обяснява по много по-убедителен начин личната му благосклонност към толкова много еврейски и чуждестранни войници в германските редици. На този етап бих добавила, че Риг също така дава и ирационално обяснение на „арианизирането“ на Христос от страна на Хитлер. Ако от самото начало започне да се разглежда какво Хитлер наистина е казвал за Христос, то може да се види, че той наистина е смятал Христос за неевреин. Това става пределно ясно от мемоарите на Вагенер и записките на Борман („Разговорните записки на Хитлер, 1941-1944“). Хитлер обаче не е бил единственият с подобни виждания. Много германски теолози, които не са били нацисти или хитлеристи също са смятали, че Исус Христос не е бил евреин. Доколкото ми е известно няма друг историк, който да е свършил по-добра работа в изследването и анализирането на този германски феномен от Ричард Стайгман-Гал. Неговото проучване дава рационално обяснение на „арианизирането“ на Христос от толкова много германци и нацисти и човек няма да сбърка, ако прочете какво е написал. За жалост обаче Риг не се представя много добре по тази тема, въпреки че проучването му относно мотивите и мненията на еврейските войници си остава едно от най-добрите. За да се върна обратно на темата, предлагам следния преглед. Въпреки че в нацистка Германия със сигурност е имало расова дискриминация, расова дискриминация също така е имало и в Америка, Великобритания, Франция, Полша, Русия, Япония, Китай, Нова Зеландия, Австралия, Канада и Италия. Всъщност, Гералд Хорн (автор на „Расова война!“) казва, че британците, въпреки отричащата им пропаганда, редовно и скрито са дискриминирали чернокожите войници. Чернокожите не са били повишавани само защото са били чернокожи. Според Хорн в много от случаите британците буквално са използвали индийски набрани войници за пушечно месо по време на боевете в Китай. Бялата британска кръв очевидно е била твърде ценна, за да бъде пролята в битките с китайците, които британците редовно са презирали, тормозили, безпричинно убивали и накърнявали. Както вече споменах, двамата сина на Сабак ел Шер, и двамата „мулати“, служат в хитлеровия Вермахт, както и Манденга Нгандо (през 1940 г.)[8], германец с камерунски произход. Член VII от Първия допълнителен указ прави това възможно. Много чернокожи участват в Битката при Москва, като поне един от тях загива там. Според най-новата книга на Риг от 2009 г. „Животите на еврейските войници на Хитлер“, около 2,000 евреи, 60,000 полуевреи и 90,000 четвърт евреи служат в хитлеровите Вермахт и СС. Възможно е дори реалните цифри да са по-високи. Просто няма как да знаем. В един момент поне два милиона негермански чужденци и представители на етнически малцинства служат във въоръжените сили на Хитлер. Без чуждата и негерманска помощ германците никога нямаше да успеят да се подготвят навреме за съюзническата инвазия на запад. Нека помислим за две неща тук. Комбинацията Вермахт-Вафен-СС на Хитлер е една от най-разнообразната военна сила в западната история в културен, етнически и религиозен план. И въпреки този факт, всички ние трябва да вярваме, че той е бил някакъв хипер-расист (мой термин) като някои други нацисти. Какво имам в предвид под хипер-расист? Ами, както някои индивиди в капиталистическото общество стигат до върха и стават хипер-капиталисти (например главни изпълнителни директори-милиардери), въпреки че те не са вярвали в държавната капиталистическа система, същото може да се каже и за много влиятелни и проспериращи хора в етнодържавите и техните общества. Много нацисти не са били закоравели „расисти“ и точно тези нацисти (включително и Хитлер) са се отклонявали от пътя, когато е ставало на въпрос за политическа власт. Хипер-расистите обаче, като хипер-капиталистите, са били изключително амбициозни и жадни за власт хора. Някои може и да не са били чак такива големи расисти, но все пак те са играели тази роля, за да може се издигнат както за политически, така и за лични цели. Напълно възможно е Химлер да е бил един от тези хипер-расисти, тъй като от доста рано той започва да се въодушевява от (и да бъде отворен към) арабо-семитите, източнославянските доброволци и циганите. Неговата демонстрирана расова толерантност кара човек да се запита дали наистина той е бил толкова голям расист, колкото се е изкарвал. Според откритията на Антонио Муньоз, както и снимковото доказателство, включено във „Вермахта и СС“ на Борсарело и Палинк, той също така е бил отворен и към вербуването на сенегалски и африканско-британски военнопленници, които да служат на Германия по някакъв начин (но не непременно на фронта). Както Ричард Стайгман-Гал по подобен начин изобличава хипер-антихристиянството на Борман в книгата му „Свещеният Райх: Нацистки концепции за християнството, 1919-1945“, така и много историци изобличават хипер-расизма на Химлер—и то може би непредумишлено. В един момент политическата власт на Хитлер като че ли започва да избледнява. След като Борман и Химлер, с подкрепата на Гестапо (Gestapo) и Службата по сигурността (Sicherheitsdienst), узурпират голяма част от реалната му власт, той започва да функционира повече като идеологическо и морално вдъхновение за немския народ и есесовците, отколкото като играч с реална власт в Партията или СС през последните две години от войната—въпреки че неговата дума продължавала да е последната, когато се е касаело до повечето военни и политическо-съдебни въпроси. Долните ешелони на Вермахта, СС, СА и офицерските корпуси продължават да са верни на Хитлер до края на живота му, но в същото време той губи и немалко лоялност спрямо по-горните слоеве на Вермахта и други елитни клики. Както повечето вече знаят, и Химлер, и Гьоринг накрая предават Хитлер. Имам следния въпрос към онези историци, които все още смятат, че Хитлер и нацистите са били „бели супремасисти“: как тогава си обяснявате невероятната проява на сътрудничество от страна на негерманците и етническите малцинства (напр. 150,000-те хиляди евреи и мишлинги) през Втората световна война? Пак казвам, около два милиона негерманци помагат на нацистите. Ако можем да вярваме на изчисленията на Муньоз, тогава близо 1.5 милиона от тези доброволци и набрани войници са били руснаци. Нека сравним това с друг подобен съвременен пример, като си зададем въпроса дали ционистките евреи, като членове на една съвременна етнодържава, могат наистина да се похвалят с такава проява на чуждестранно и етническо малцинствено сътрудничество и доброволчество? Ами не толкова отскорошните бели южноафриканци от бивша Родезия? Стотици хиляди нацистки колаборационисти са били доброволци. Колко палестинци, персийци, йорданци или сирийци са се записали да се бият доброволно за Израелските отбранителни сили и днешната израелска етнодържава? Някои от тях, разбира се, са се били, но не и близо два милиона. Чужденци и негерманци дори се записват на доброволческа служба в колаборационистките полицейски поделения и батальони (Schuma), СС и Гестапо по време на режима на Третия райх. Може ли израелският Мосад да се похвали със същото? Това са съпоставителни въпроси, които трябва да си зададем и да анализираме, без да влагаме емоции, за да разберем какво наистина се е случвало в Нацистка Германия и защо. Трябва също така да признаем и че нацистите далеч не са били такива големи расисти, каквито ги изкарват историците. Това е от особено важно значение, когато имаме в предвид историческия контекст. Рузвелт е заставал против законите срещу линчуване на афроамериканци от политическа целесъобразност. В едно невероятно признание, което той прави на Уолтър Уайт, председателят на NAACP[9], той казва: „Ако сега реша да застана зад законопроекта против линчуване, те ще започнат да отхвърлят всички мои законопроекти, представени пред Конгреса, които да предотвратят колапса на Америка. Просто не мога да поема такъв риск.“ Освен това, според Енциклопедията на Новия свят, „След 1942 г., когато Рузвелт научава за изтреблението на евреите от равина Стивън Уайз, полския емисар Ян Карски и други, той отказва да се съгласи на всякакви систематични опити за спасяване на европейските еврейски бежанци и приемането им в САЩ“[10]. И до ден днешен голяма част от американската общност не знае за тези невероятни примери на расизъм и арогантност от страна на Рузвелт. Някои чернокожи индивиди буквално са били изгаряни до смърт от враждебни бели тълпи, които са нямали търпение да изкарат агресията си върху някоя лесна мишена[11]. Въпреки че в Нацистка Германия много африканци и афрогерманци са били дискриминирани, нацисткото правителство никога не е насърчавало или подкрепяло линчуването на чернокожи в нацистката държава, нито пък расизмът срещу африканците е бил институционализиран. Всъщност, оцелелият Втората световна война Фридрих Берг изрично заявява, че въпреки расата му, германските деца са изпитвали огромно възхищение и благоговение към Джеси Оуенс[12]. Това е било предадено на г-н Берг от човек, който по това време е живял в Нацистка Германия. Наистина, няма причина да се съмняваме в истинността на това твърдение; германците са отправяли радостни викове към Оуенс и многократно са крещели името му—„Джес-а О-венс, Джес-а О-венс!“—на Олимпийските игри през 1936 г. в Берлин. Самият Оуенс разказва на пресата как не са го карали да седи най-отзад в германските автобуси и как не му е бил отказван престой в най-хубавите хотели. Познатият на г-н Берг също така споменава, че Оуенс е можел да влиза в който и да е бар в Германия и да получи същото отношение като на един германски редовен клиент. Нека сравним това с факта, че във Великобритания и Съединените щати дори и известните чернокожи често са били карани да стоят изправени в автобусите и никога не им е било позволено да посещават изискани места, предназначени само за белите. Афроамериканският журналист и автор Рой Отли си спомня за много от ежедневните ужасни случаи на отношението на британците и американците към чернокожите в книгата му „Без зелени пасища“. Не би трябвало да ни изненадва, когато Отли докладва как британски момчета били подпалили „къдравата коса“ на Самуел Колридж-Тейлър, „за да видят дали ще пламне“[13]. Днешните историци като цяло пренебрегват този върл расизъм сред британската младеж по онова време основно защото той не приляга на съвременния оневинен образ на Съюзниците. Може би това е една от причините много историци да премълчават факта, че камерунецът Луи Броуди е участвал като борец в Германския цирк „Кроне“ през нацисткия период, както и че е бил най-известният афрогермански актьор от 1920-те до 1940-те[14]. Дори още по-малко историци знаят, че през 1936 г. Мартин Борман спуска циркулярни писма до всички гаулайтери (регионални ръководители), с които той нарежда въвеждането на трудова протекция за африканци и афрогерманци, които живеят и работят в Германия. Тази заповед идва като изневиделица в лицето на Нюрнбергските закони от 1935 г.[15] Можем да предположим, че Хитлер е имал пръст в тази защитна мярка, тъй като не е ясно със сигурност дали самият Борман е бил толкова загрижен за добруването на чернокожите. Йоахим фон Ланг твърди, че Борман е правил всичко по силите си да укрива от Хитлер писма от евреи за помилване и снизходителност, както и всякаква смущаваща информация относно войната. Не е трудно да си представим по какъв негативен начин действията на този човек са можели да засегнат афрогерманците и други чернокожи, живеещи и препитаващи се в Германия, особено като се има в предвид и бързо влошаващото се здравословно състояние на Хитлер, както и затихващата му политическа активност през втората половина на войната. Като заключение бих искала да добавя, че истинските расисти не се отказват току-така от супремасистката си доктрина само защото изпитват военни затруднения. Белите южноафриканци и израелците продължават да следват техните си расово супремасистки доктрини въпреки негативния международен отзвук и военните затруднения. Израел продължава да не допуска палестинци до високопоставените си правителствени постове. По подобен начин Съединените щати все още отказват да поверяват високопоставени военни и правителствени правомощия на цветнокожи индивиди. Оставяме на историците и политиците да решат дали някоя от тези съвременни държави се класифицират като наистина расистки. Те обаче трябва да го направят без да изпадат в истерия, присъща на подобни спорни исторически и сравнителни анализи. Ако историците не могат да преодолеят типичната за историографията на Третия райх истерия, как тогава следва да обяснят феномени като Jüdische Ordnungsdienst (Еврейския полицейски орган), който помага на германците с полицейския надзор над големите гета в Полша? По време на нацистката окупация около 2,500 еврейски мъже служат във Варшава, а в гетото в Лодз около 1,200.[16] След всичко казано до тук остава само един факт: нацистите няма как да са били истински расисти, освен ако всички останали етнодържави по това време (и оттогава) също са били истински расисти. Хари Труман, не Адолф Хитлер, казва следното: „Мисля, че всеки един човек е добър, колкото другия, стига той да е честен и почтен и да не е негър или китаец. Веднъж Чичо Уил… бе казал, че Господ е създал белия човек от прах, негъра от кал, а накрая останалото е нахвърлил на една камара и от него се пръкнал китаецът“. Ако Хитлер бе изрекъл тези думи, историците със сигурност щяха да ги използват като доказателство за неподправения му расизъм. И все пак, макар подобни изявления никога да не излизат от устата на Хитлер, дори и в личните му разговори за евреите, историците все пак продължават да твърдят, че той е бил един неподправен расист, едновременно с това удобно игнорирайки дръзкия и понякога наистина нечовешкия расизъм както на съюзническите лидери, така и на негерманските такива от Оста. Британците са извършвали „налудничави тестове за расова чистота“, но така или иначе само „тестовете за расова чистота“ на Берлин са подложени на критики и атаки от международната общност[17]. Гералд Хорн казва, че „дори когато Империята изглеждала на ръба да бъде превзета от хищните японски войски, Лондон продължил да не приема предложената им подкрепа от хора, които не били от ‘чист европейски произход’—особено що се е отнасяло за по-високопоставени позиции.“ Той продължава: „Това е важало и за ‘кадетството и директното кандидатстване за кадет’ в Дартмут, където е било ‘практика на интервюиращата комисия’ да отхвърля ‘младежи, които имат очевидни цветови оттенъци’”[18]. Британците умишлено не включват подобни расови предпочитания в официалните меморандуми заради риска те да попаднат в антибритански ръце. Цитирам друг пример: през Втората световна война хърватите не са били никак толерантни към сърбите, и все пак повечето учебници по история не пишат за това. Дали това пък не е защото хърватите и сърбите не са достойни за нашето историческо изследване? Да не би те по някакъв начин да са „по-малко хора“ или „по-малко важни“ от други етнически групи от този период? Истинският расизъм на Хитлер, както предпочитам да се изразявам, е едно неисторическо сътворение. Очевидно тогавашните историци са решавали кой е бил расист и кой не на базата на спечелилите Втората световна война. Въпреки това обаче историците няма как да съчетаят и двете неща: те трябва или да представят всички западни лидери като расисти, или да не представят който и да било като такъв—в историческия смисъл. Ние нямаме как да посочваме кой е бил расист и кой—не. В противен случай ще трябва да се върнем много по-назад в историята и да посочим император Адриан като геноциден антисемит, Наполеон като античернокож расист и геноциден маниак (имайки се в предвид действията му срещу ромите и чернокожите) и римляните като расисти спрямо гърците. На този етап бих искала да добавя и че германците никога не са се придържали към каквато и да е „расово супремасистка“ доктрина. Herrenvolk не означава „господарска раса“. Това определение възниква в резултат на погрешното съюзническо тълкуване на Führerprinzip, както и на антинемската военна пропаганда. То означава „елитен лидерски корпус“, което тогава се е отнасяло за Европа, а не за целия свят. Хитлер не е имал световни амбиции, а европейски. Още повече, че германските термини народ (Volk) и раса (Rasse) не са синоними. Herrenvolk („лидерски народ“) не означава същото като Herrenrasse, като нацистите никога не са използвали думата Herrenrasse („лидерска раса“). Самият Хитлер прави разграничение между двата термина в хотел „Платерхорф“. Там той казва, че „Volk und Rasse ist nicht dasselbe“ („Народът и расата не са едно и също нещо“). Изглежда, че историците, под влиянието на съюзническата военновременна пропаганда, а не самите нацисти, създават този термин и последвалата му расистка конотация. Това обяснява защо толкова много западни съюзнически лидери остават шокирани, когато виждат руснаци да се бият за нацистите на Западния фронт и индокитайци да се бият в Ostlegionen (Източните легиони) и защо до ден днешен историците нямат особено голямо желание да пишат за тези нацистки расови динамики. Гералд Хорн описва японската расова идеология като „достатъчно гъвкава, за да изглежда… привлекателна по един особен начин […]“[19]. Това описание важи също и за нацистката расова идеология. Антонио Х. Муньоз дори подлага под съмнение рационалността на испанските доброволци, след като Франко официално нарежда войските му да бъдат изтеглени. По този начин той не може да намери отговор на тази дилема, а именно, че силите на Оста не са се възприемали конкретно като расисти, нито пък са смятали както военните си действия и начина им на провеждане, така и целите си за неоправдани. Безброй испанци презират комунизма и доказват желанието си да помогнат на Германия в борбата й срещу тази политическа философия. По този начин те искрено са вярвали, че Европа ще продължи да бъде независима от Русия. Мнозинството войници от Оста, включително и тези, които са били набирани от нацистите, са били антикомунисти или антиболшевики. Други пък, като например французите, са били антибританци. Голяма част от тях сами по себе си са били наричани расисти, и то с право. Хърватите са избивали етнически малцинства дълго преди началото на германската окупация в Хърватия, която им помага да постигнат независимост. До 1943 г. пък лоялисти на Вишиска Франция продължават да оказват съпротива на британските и американските усилия да „освободят“ Франция: Последната фаза на тази периферна война е инвазията в Северна Африка, когато силите на Вишиска Франция наброяват 100,000 души. Въпреки двойното нападение от страна на американските, британските и свободнофренските сили над Мароко и Алжир, гарнизоните на Вишиска Франция, особено нейните кораби и подводници, показват, че са много по-устремени в съпротивата си, отколкото се е очаквало. Американците потапят френска ескадрила край брега на Мароко, при което загиват 500 френски моряци, а други 1,000 са ранени[20]. Немалко французи воюват срещу Съюзниците до самия край на войната, след което същите се бият и загиват по улиците на германската столица. Целта на напомнянето за тези малко известни факти е да окуража историците да спрат да гледат на Третия райх и Оста през такава стриктна призма и вместо това да променят възгледа си, като постоянно имат наум тяхната динамика и трансформация. Войната оказва дълбоко влияние на нацистите. Много от тях се отричат от расизма си заради дружбата, която развиват с техните негермански другари и подчинени. Както потвърждава и белоемигрантският руски изгнаник Григорий фон Ламбсдорф, повечето негерманци са се възприемали като равни, а не като расово нисши. Оттам веднага и възниква въпросът по какъв начин нацистите наистина са се отнасяли към своите негермански военни другари въпреки официалната пропаганда. Ако Ламбсдорф и други са се възприемали като равнопоставени, тогава нацисткото расово накърняване или не е съществувало, или е било много по-малко разпространено, отколкото твърдят историците. Бих искала да завърша с една новинарска статия, в която се съобщава за нарастващия брой неонацисти и бели супремасисти в Американските въоръжени сили (които се бият в Ирак и Афганистан)[21]. Въпреки официалната отдаденост на Америка да се бори срещу расизма и етническото и социалното неравенство, тя все пак съзнателно и с охота набира расисти, по този начин толерирайки расизма във военния сектор. Належащите изисквания на войната пораждат този американски феномен, точно както належащите изисквания на войната карат нацистите да не следват официалната им расова доктрина. В резултат на подобни стечения на обстоятелствата се наблюдава една всеобща и нарастваща приемственост на хора, които тъкмо е започвало да бъдат толерирани (същите тези хора, които преди са били избягвани), а не обратното. Онези индивиди, които обикновено са били избягвани и които сега са толерирани започват да накланят везните в тяхна полза, тъй като належащите изисквания на войната естествено предпочитат онези, които вече „са нужни“, имайки се в предвид влошаващата се обстановка. Изхождайки от това заключение, можем наистина да смятаме, че расизмът при нацистите се е смекчавал много по-бързо, отколкото при Съюзниците, тъй като те са били принудени да забързат процеса на междурасова интеграция и сътрудничество поради належащите изисквания на войната. Така войната се превръща, използвайки думите на Тина Кампт, в позитивен „инструмент на промяна“ в Третия райх. Нацистите никога не са прибягвали към расова сегрегация на войниците си. Чернокожи, славяни, азиатци и араби се бият рамо до рамо с германците. Сега, ако разгледаме какво се случва днес в Съединените щати, ще видим, че расистите във въоръжените сили ще са онези, които ще имат последната дума поради необходимостта от тях. В момента властта е в техен превес заради належащите изисквания на войната. Вероятно е това да доведе до расиализиране на Американските въоръжени сили, чието главно командване продължава да е от бял произход въпреки официалната антирасистка доктрина на равнопоставеност на Америка, едновременно с това виждайки как Америка става все по-расистка и идеологически супремасистка от Нацистка Германия[22]. В това отношение войната на Америка се доказва като негативен „инструмент на промяната“. Целта на това сравнение е да покажа, че вече не можем да разглеждаме историята или съвременните развития от статична гледна точка, защото както нацистите успяха да се променят, така и ние трябва да се променим. Бележки: [1] Hitler’s Foreign Divisions: Foreign Volunteers in the Waffen-SS 1940-1945, ed. Chris Bishop (London, UK: Amber Books, 2005), 8-9. [2] Ibid., 10. [3] Gerald Horne, The Color of Fascism: Lawrence Dennis, Racial Passing, and the Rise of Right-Wing Extremism in the United States (New York, NY: New York University Press, 2006), xv. [4] бел. прев. Съкращение на „бял англосаксонски протестант“ (White Anglo-Saxon Protestant). [5] бел. прев. Густав Сабак ел Шер (1868-1934), германски военен музикант от африкански произход, служил в Кралската пруска армия. [6] бел. прев. Der Stahlhelm, Bund der Frontsoldaten (на български: „Стоманеният шлем, лига на фронтовите войници“), германска паравоенна ветеранска организация от Първата световна война, просъществувала от 1918 г. до 1935 г. Командването й е официално поето от Хитлер през 1933 г., а през 1934 г. е окончателно интегрирана в редиците на СА. [7] бел. прев. “Hitler’s Table Talk” (на немски „Tischgespräche im Führerhauptquartier”), в буквален превод „Разговорите на маса на Хитлер“, е колекция от монолози на Адолф Хитлер, транскрибирани между 1941 г. и 1944 г. от Хайнрих Хайм, Хенри Пикер и Мартин Борман и по-късно публикувани в различни издания под различни заглавия на четири езика. Колекцията се смята за автентична, но и отчасти спорна заради разминавания и несъответствия в различните преводи и издания. [8] Marianne Bechhaus-Gerst, Treu bis in den Tod: Von Deutsch-Afrika nach Sachsenhausen—Ein Lebengeschichte (Berlin, DE: Ch. Links Verlag, 2007), 154. [9] бел. прев. Национална асоциация за подпомагане развитието на цветнокожите (National Association for the Advancement of Colored People, NAACP) [10] New World Encyclopedia, “Roosevelt, Franklin Delano,” http://www.newworldencyclopedia.org/entry/Franklin_Delano_Roosevelt (accessed August 29, 2009). [11] Friedrich Berg, interview by author, August 27, 2009. [12] Ibid. [13] Roi Ottley, 27. [14] Bechhaus-Gerst, 76. [15] Ibid. [16] David Littlejohn, Foreign Legions of the Third Reich Vol. 4: Poland, the Ukraine, Bulgaria, Romania, Free India, Estonia, Latvia, Lithuania, Finland and Russia (San Jose, CA: R. James Bender Publishing, 1987), 27. [17] Gerald Horne, Race War! White Supremacy and the Japanese Attack on the British Empire (New York, NY: New York University Press, 2004), 237. [18] Ibid., 236. [19] Ibid., 147. [20] Christopher Silvester, “England’s Last War Against France: Fighting Vichy, 1940-1942,” The Telegraph on the Web, September 1, 2009, http://www.telegraph.co.uk/culture/books/bookreviews/6121052/Englands-Last-War-Against-France- Fighting-Vichy-1940-1942.html (accessed September 3, 2009). [21] Matt Kennard, “Neo-Nazis are in the Army Now,” Salon on the Web, June 15, 2009, http://www.salon.com/news/feature/2009/06/15/neo_nazis_army/index.html (accessed July 1, 2009). [22] бел. прев. Тъй като тази статия е писана през 2009 г. и оттогава е минало доста време, с оглед на антибелите и „антирасистки“ политики, които продължават да се имплементират на културно, обществено, образователно, икономическо и държавно ниво в американския цайтгайст от известно време, може спокойно да се твърди, че понастоящем това твърдение вече не важи. Вероника Кларк През 2005 г. Вероника Кужняр (позната още и като Вероника К. Кларк) получава бакалавърската си степен по свободни изкуства и международна политика с отличие от щатския калифорнийски университет „Сан Маркос“ в Северен Сан Диего; през 2009 г. завършва магистърската си степен по военна история с отличие в Университета в Норич, а през 2010 г. завършва няколко докторантски курса с максимална оценка в денвърския университет „Rockies”. Към момента е превела, редактирала, написала и/или публикувала над 35 научни труда и книги. --------------------------------------------------------------------------------------- Източник: https://inconvenienthistory.com/1/3/3102 http://web.archive.org/web/20220706135254/https://inconvenienthistory.com/1/3/3102 (архивирана версия)

Съжалявам, но това не е уникална присъща черта на комунистическите режими, а на тоталитарните, авторитарните и диктатурните такива като цяло. А и не смятам, че това сравнение между комунизма и феодализма е удачно, първо на първо защото през Средновековието е нямало средства за масова комуникация. По-удачно би било да се приведе някакъв друг еквивалент на такива репресивни мерки, като например ако даден човек заяви, че не вярва в геоцентричния модел и след това бъде изгорен на кладата, или вярата в "ереси", проповядвани от преследвани групи като богомилите и катарите.

В исторически план комунизмът и феодализмът имат много повече общи черти, отколкото различия или противоречия. В Сталинова Русия например всичката обработваема земя и всичкото животновъдство на практика са се притежавали от Генералния секретар на ЦК на КПСС (короната), които пък са се администрирали от местните власти (васалите), подчинени на Народния комисариат по земеделието (благородничеството) и накрая са се обработвали от селячеството или колхозниците (крепостните селяни). Някой може да каже, че колхозниците са имали правото да притежават някаква частна земя от няколко декара, но в действителност всичката тяхна лична земеделска и животновъдна продукция са били облагани с данък/налог под формата на парични средства и/или продукция, което само по себе си не се различава особено от крепостническата система на Царска Русия. В новия "осъвременен" комунистически строй според мен ще наблюдаваме някакъв вид индустриално-технологичен (корпоративен) феодализъм, където няма да има такова нещо като частна собственост и където болшинството хора ще живеят в малки апартаменти (комунални апартаменти или комплекси от pods) дадени под наем от държавата, където притежанието на лично превозно средство ще е лукс (придвижването на плебеите ще се извършва основно чрез градски транспорт) и където услугите на малкия и средния бизнес ще бъдат заменени с вериги и франчайзинг клонове на големите корпорации. Дали? Както при комунизма, така и при (нео)либерализма имаме еманципация на жените като допълнителна работна ръка; имаме расова и етническа равнопоставеност (при комунистическите общества такова нещо като расови различия няма), имаме разпределяне на обществените блага и даване на привилегии на всички "онеправдани" малцинства ("От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите"), имаме силна проява на антагонизъм спрямо автономни и самоустойчиви общности, способни да защитават частната си собственост благодарение на правото да притежават оръжие, имаме и лов на вещици спрямо политически некоректните инакомислещи (Cancel Culture). Мога да дам и още паралели между двете групи, но засега само тези ми идват наум.

Пропуснали сте акцента на Безменов върху т.нар. полезни идиоти - това са именно онези неомарксисти и левичари, действащи под маската на либерализма/неолиберализма, повечето от които следва да бъдат подменени в последния етап на нормализиране с идването на новата власт; това са хората, заемащи всякакви академични, административни, политически и други обществени постове, както и онези активисти и "борци" за равенството, дейно участващи в социо-политическия живот и активното му преобразуване и оформяне спрямо тяхното собствено виждане и това на техните "работодатели", които ги финансират и им дават трибуна за изява. Що се отнася до новия политически обществен строй, естествено, че новият комунизъм няма да бъде съветски тип, защото в 21-ви век във вече масово утвърдилия се цайтгайст не се наблюдават нужните основи и предпоставки за такава морално остаряла политическа система (може би с изключение на Северна Корея). Според мен новият комунизъм ще бъде нещо подобно на политическата система в Китай, където се наблюдава тотален контрол и следене върху населението (не че в съвременните западни демокрации то не се следи и наблюдава постоянно и по всякакви начини), където властта е централизирана (една-единствена олигархична партия, разполагаща с абсолютна и неограничена власт), където всякакви политически дисиденти и опозиция биват затваряни в концлагери или направо елиминирани, без никой да чуе и дума за това, където всички богати "капиталисти" са задължени неотклонно да следват партийната линия и където демократичната концепция на правото на самоопределяне фактически не съществува. Не знам как стоят нещата в Китай с т.нар. универсален базов доход и дали въобще там има такова нещо, но се обзалагам, че през следващите няколко години той ще започне да се имплементира все повече в западните страни с оглед на настоящата финансова и демографска криза и липсата на висококвалифицирана работна ръка (последното често се дължи на драстичното занижаване и влошаване на качеството на образование, както и липсата на мотивация сред младите (основно бели) хора да са част от един все по-враждебно настроен към тях свят). И тъй като заговорихте за богатите, тук мисля, че в новия посткапиталистически комунистически свят ще се начертае някаква нова линия или праг на състоятелност, където по-малко богатите хора ще станат жертва на предстоящата световна финансова криза и няма да имат друг избор освен да фалират; в тази връзка съм също така и на мнението, че средната класа ще бъде елиминирана и процепът между богати и бедни ще стане още по-голям. Ще наблюдаваме постепенното заформяне на един пролетариат от плебеи и крепостни бачкатори, всички целокупно работещи за върха на йерархичната финансова пирамида от управленчески елити и "богоизбрани" феодали, които в замяна ще предоставят на поданиците си някакъв приличен и финансово осигурен начин на живот.

За същото между другото предупреждава и Юрий Безменов, бивш агент от КГБ, който преди да дезертира на Запад се е занимавал с т.нар. "активни мероприятия" на идеологическо инфилтриране и подкопаване на социо-политическия и обществен живот на цели държави извън Източния блок с крайна цел цялостното преобръщане на политическия им строй посредством деморализация на населението, предизвикване на кризи и серии от революции и вътрешни размирици и накрая "нормализиране" на обстановката с идването на новия режим на власт, явяващ се като "спасител", който ще избави хората от всичките тези беди и кризи. Всъщност, всичките тези настоящи политкоректни политики на Запада по отношение на толерантността, приемствеността и насилствената инклузивност спрямо (небелите) етнически малцинства, спрямо хомосексуалистите, трансджендърите и гей парадите, по отношение на еднополовите бракове, феминизма и лесната смяна на пола (вече активно насърчавана и сред малките деца и тийнейджърите), както и активната пропаганда срещу традиционните семейни, религиозни (християнски) и национални ценности, морал и устои - всичко това е явление на т.нар. културен марксизъм, чиито най-ярки и видни представители са членовете на неомарксистката Франкфуртска школа от 20-ти век, основана през 1920-те години във Ваймарската република и проповядваща т.нар. Критична (расова) теория. Бонус видео:

Ролята ми е само и единствено да коригирам грешни твърдения и данни, където сметна, че такова коригиране е необходимо. Не знам дали сте забелязали, но голяма част от темите и дискусиите ми във форума са свързани с периода преди, около и след Втората световна война - период, който лично за мен винаги е пораждал непрестанен интерес и относно който смея да твърдя, че разполагам с някакви знания и осведоменост. Разминавания между теорията и практиката винаги има, разбира се. Не мисля, че в човешката история има идеология или политическа система, която плътно да е следвала първоначално заложените в програмата й концепции и насоки, независимо за кой край от политическия спектър говорим, или да е устоявала непокътната на непрестанните промени в обществото и цивилизационните процеси на развитие в глобален мащаб. Понякога хората, развили някаква теория и начертали някаква схема за действие, независимо колко труд и мисъл са вложили в нея, се налага малко или много да въведат някакви изменения в нея с цел адаптирането й към реалния живот, за да може тя да продължи да действа и да съществува колкото се може по-дълго и по възможност близо до първоначалните й базови концепции и идеи.

Хубаво, но къде ме видяхте да давам такова определение на фашизма като лек за тези проблеми, или въобще да излагам личното си мнение относно тази идеология? Зад тоталитаризма може също така да стои и една малка "богоизбрана" група от хора, или клика, всячески вкопчила се във всички аспекти на държавното и финансово управление на една страна или съюз и често налагаща безпрецедентен контрол над населението по един задкулисен начин посредством политици-пионки и други държавни длъжностни лица.