Zara Thustra

Ген. Джордж Патън в центъра на съюзническото териториално съзаклятие и последвалата му мистериозна смърт Автор: Джон Уеър Година: 2017 „Западните Съюзници все още са могли лесно да превземат Берлин. Въпреки това обаче, Айзенхауер нарежда американските войски да спрат при р. Елба, по този начин практически подарявайки Централна Германия и голяма част от Европа на Съветския съюз. Един американски щабен офицер описва случая огорчен: ‘Никаква германска войска не можеше да ни спре. Единственото нещо, което стоеше между 9-та [американска] армия и Берлин беше Айзенхауер.’“ Съюзническият заговор за съветски контрол над Източна Европа Освен отказа им да водят преговори за мир с Германия и практикуването им на нехуманни военни действия, съюзническите лидери нарочно позволяват на Съветския съюз да превземе Берлин и Източна Европа. Върховният съюзнически главнокомандващ на Западния фронт, ген. Дуайт Д. Айзенхауер, не е имал никакво намерение да окупира Берлин. Според мемоарите на Никита Хрушчов: „Сталин ми каза, че ако не беше Айзенхауер, ние нямаше да успеем да превземем Берлин.“[1] Сталин е искал войските му да нахлуят в Европа колкото се може по-навътре, за да може по този начин Съветският съюз да има способността да владее повече европейски територии след края на войната. Сталин е знаел, че веднъж щом съветските войски се установят в Източна Европа, тяхното дислоциране след това би било почти невъзможно. Съветската хегемония е нямало как да бъде изместена, освен ако Рузвелт не е искал да започне война със Съветския съюз веднага след края на тази с Германия. В един разговор насаме Сталин казва: „Всеки, който успее да окупира дадена територия, налага собствената си социална система върху нея. Окупаторът винаги налага собствената си система, докъдето може да стигне армията му.“[2] Съединените щати са могли лесно да предотвратят нахлуването на Съветският съюз толкова навътре в Европа. След победата им над Германия в Северна Африка, американците и британците се отправят към Сицилия и по-късно към останалата част от Италия. Чърчил е предпочитал настъпление през Апенинския или Балканския полуострови към Централна Европа. Подобно настъпление в посока Берлин е щяло да се окаже по-бързо, но Рузвелт и Сталин се обявяват против тази стратегия на Техеранската конференция от ноември 1943 г. По време на генералните заседания в Техеран, на които присъства и Чърчил, Рузвелт застава против подсилването на Италианската кампания. Вместо това Рузвелт желае войските в Италия да се насочат към Франция за по-мащабното нападение през Ла Манша, планирано да се осъществи през 1944 г.[3] По-късно ген. Марк Кларк, американският командир в Италия, изказва мнението си относно решението на Рузвелт: „Отслабването на кампанията в Италия, за да може Южна Франция да бъде превзета, и вместо да настъпим към Балканите, бе една от най-фрапантните грешки на войната… Сталин перфектно знаеше какво иска… а това, което той най-много искаше, бе да ни държи настрана от Балканите.“[4] От ляво надясно: Йосиф Сталин, Франклин Д. Рузвелт и Уинстън Чърчил на Техеранската конференция, ноември 1943 г. В допълнение на това съюзническите военни лидери умишлено попречват на ген. Джордж Патън да постигне бърза победа над Германия в Западна Европа. През август 1944 г. пред 3-ата армия на Патън се отваря възможността да обкръжи германците при Фалез, Франция. Въпреки това обаче, ген. Омар Брадли и ген. Дуайт Айзенхауер нареждат на Патън да спре при Аржентан и да прекрати обкръжението на немците, като повечето историци са на единодушното мнение, че то е щяло да бъде успешно. В резултат на това може би около 100,000 или повече германски войници успяват да избягат, само и само по-късно да се изправят срещу американски войски през декември 1944 г. в последното контранападение, станало известно като Битката при издатината.[5] В дневника си Патън пише следното по отношение на заповедта за прекратяване на обкръжението при Фалез: „Това прекратяване [беше] огромна грешка. Мотото [на Брадли] изглежда е следното: ‘Ако се съмняваш, просто прекрати’. Ще ми се да бях върховен главнокомандващ.“[6] Генерал-майор Ричард Ромер, който по това време служи като канадски пилот на изтребител, пише, че ако пространството се беше затворило, „това можеше да доведе до капитулацията на Третия райх, чиито старши генерали пък по това време бяха отчаяно загрижени за злокобната сянка на голямата Руска мечка, изподаваща се зад източния хоризонт на Родината“. Дори полк. Ралф Ингерсол, личният историк на ген. Брадли, пише: „Провалът да се затвори пролуката между Аржентан и Фалез бе пропиляването на най-голямата възможност на войната“.[7] Към 31 август 1944 г. Фалез е вече зад Патън, чиито бързонастъпващи танкове вече са достигнали р. Мьоз, само 63 мили от немската граница и 140 мили от р. Рейн. Германската армия, която Патън преследва, е неорганизирана и в безпорядък; нямало е нищо, което да спре Патън директно да навлезе в Германия. Въпреки това обаче, на 31 август полагащото се на американската Трета армия количество гориво изведнъж е намалено на 140,000 галона на ден. Това е било огромно орязване от общо 350-те до 400-те хиляди галона на ден, които Третата армия е изразходвала. Настъплението на Патън е спряно, въпреки че пътят пред него е бил отворен и като цяло незащитен от отстъпващата Германска армия. По-късно Зигфрид Вестфал, началник на Щаба на ген. фон Рундщет, описва състоянието на Германската армия в деня, в който Патън е спрян: „Като цяло [за германците] обстановката на запад беше напълно сериозна. Съюзниците можеха с лекота да си пробият път навсякъде“. Спирането на блицкрига на Третата армия позволява на германците да се препозиционират и да възобновят сили. С нагласата, че бранят родната си земя, германците намират нова цел, за която да се борят. Те не само водят война, но също така и защитават семействата си от това, което те възприемат като прииждащи, жадни за мъст, орди.[8] Германия се възползва от съюзническото забавяне и реорганизира войските си в голяма боеспособна сила. Контранападението на Германия в Битката при издатината напълно изненадва Съюзническите сили. Германците успяват да създадат „издатина“ от отслабената американска линия, което изправя Съюзниците пред риска да бъдат откъснати и може би унищожени или изтласкани обратно към морето. Налага се Патън да изтегли Третата си армия на изток и да започне нова пълномащабна офанзива срещу южния фланг на германските сили. Войските на Патън пристигат в рамките на дни и се оказват жизненоважен фактор в прибирането на германската издатина обратно в Германия.[9] Патън е бил ентусиазиран след Битката при издатината и е искал веднага да отведе Третата си армия в сърцето на Германия. По това време Германската армия вече не е разполагала с резервни войски и определено е била на предсмъртно легло. Въпреки това обаче, за пореден път ген. Айзенхауер и останалите началници на Щаба, водени от ген. Маршал, възпират Патън. Патън остава сащисан. Той пише: „Проклет да бъда, ако ми кажат защо като имаме дивизии, не ги използваме. Логично е човек да заключи, че хората обичат да печелят войните… ще бъдем критикувани от историята, и то с право, задето стояхме с кръстени ръце толкова дълго време.“[10] Ген. Дордж С. Патън (11 ноември 1885 г. - 21 декември 1945 г.) Западните Съюзници все още са могли лесно да превземат Берлин. Въпреки това обаче, Айзенхауер нарежда американските войски да спрат при р. Елба, по този начин практически подарявайки Централна Германия и голяма част от Европа на Съветския съюз. Един американски щабен офицер описва случая огорчен: „Никаква германска войска не можеше да ни спре. Единственото нещо, което стоеше между 9-та [американска] армия и Берлин беше Айзенхауер.“[11] На 8 май 1945 г., денят, в който войната в Европа окончателно приключва, Патън разкрива чувствата си по време на една „извънпротоколна“ пресконференция. Със сълзи в очите, Патън отдава почит на онези, „които си дадоха живота в това, което те смятаха за последната битка за каузата за свободата“. Патън продължава: „Чудя се как ли ще говорят днес за нас, когато знаят, че за първи път от векове ние проправихме пътя към Централна и Западна Европа за силите на Чингис Хан. Чудя се как ли ще се чувстват сега, когато знаят, че в днешно време няма да има мир и че американците, някои от тях все още неродени, ще се наложи утре—или след десет, петнайсет или двайсет години—да се бият срещу руснаците. Последните няколко месеца след Битката при издатината и прекосяването на р. Рейн бяха прекарани от нас в забавяне; чакахме Монтгомъри да се приготви да атакува на север; окупирахме безполезно недвижимо имущество и убивахме по неколцина мижави хуни, когато трябваше да бъдем в Берлин и Прага. Именно тази Трета армия можеше да бъде там. Днес ние трябва да казваме на руснаците да вървят по дяволите вместо да им слушаме указанията да се изтегляме. Трябва да им казваме, че ако това не им се нрави, да вървят по дяволите и след това да ги поканим на битка. Победихме един агресор срещу човечеството и установихме втори, този път много по-лош, по-зъл и по-отдаден от първия.“[12] Няколко дни по-късно Патън изумява всички на една сбирка в хотел в Париж, след като изговаря същите думи. По-късно пък, на една сбирка в Берлин, когато той е помолен да вдигне тост заедно с един съветски генерал, Патън казва на преводача си следното: „Кажи на този кучи син, че заради тяхното поведение тук аз ги смятам за врагове и по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да седна на по чашка с един от враговете ми!“[13] Двама червеноармейци тормозят девойка в Лайпциг, 1945 г. В очите на американските и съветските лидери Патън се превръща в неподправена напаст и заплаха за световния мир. В допълнение на това Патън е бил смятан за непокорен и неконтролируем, а за някои дори и за изменник. Дъглас Базата твърди, че заповедта да убие Патън му е дадена от Управлението по стратегическите служби (OSS), американска шпионска мрежа. Базата казва, че застрелва Патън по време на планирана автомобилна катастрофа с превозното средство на Патън на 9 декември 1945 г. По-късно Патън издъхва в болница на 21 декември 1945 г. под доста съмнителни обстоятелства.[14] Бележки: 1. Nadaeu, Remi, Stalin, Churchill, and Roosevelt Divide Europe, New York: Praeger, 1990, p. 163. 2. Fleming, Thomas, The New Dealers’ War: FDR and the War within World War II, New York: Basic Books, 2001, p. 318. 3. Folsom, Burton W. Jr. and Anita, FDR Goes to War, New York: Threshold Editions, 2011, pp. 237-238. 4. Ibid., pp. 238-239. 5. Wilcox, Robert K., Target: Patton, Washington, D.C.: Regnery Publishing, Inc., 2008, pp. 284-288. 6. Blumenson, Martin, ed., The Patton Papers, 1940-1945, Boston: Houghton Mifflin, 1974, pp. 508, 511. 7. Wilcox, Robert K., Target: Patton, Washington, D.C.: Regnery Publishing, Inc., 2008, p. 288. 8. Ibid., pp. 290-298. 9. Ibid., pp. 300-301. 10. Ibid., p. 313. 11. Lucas, James, Last Days of the Reich—The Collapse of Nazi Germany, May 1945, London: Arms and Armour Press, 1986, p. 196. 12. Wilcox, Robert K., Target: Patton, Washington, D.C.: Regnery Publishing, Inc., 2008, pp. 331-332. 13. Ibid., p. 333. 14. Ibid., pp. 342, 391. Източник: https://www.unz.com/book/john_wear__germanys-war/

"Хотел бы высказать свое мнение и рассказать в обнаженной форме насчет мнения Сталина по вопросу, смогли бы Красная Армия, Советский Союз без помощи со стороны США и Англии справиться с гитлеровской Германией и выжить в войне. Прежде всего хочу сказать о словах Сталина, которые он несколько раз повторял, когда мы вели между собой "вольные беседы". Он прямо говорил, что если бы США нам не помогли, то мы бы эту войну не выиграли: один на один с гитлеровской Германией мы не выдержали бы ее натиска и проиграли войну. Этой темы официально у нас никто не затрагивал, и Сталин нигде, я думаю, не оставил письменных следов своего мнения, но я заявляю тут, что он несколько раз в разговорах со мной отмечал это обстоятельство. Он не вел специально разговоров по этому вопросу, но когда возникала беседа непринужденного характера, перебирались международные вопросы прошлого и настоящего и когда мы возвращались к пройденному этапу войны, то он это высказывал." „Бих искал да изразя личното си мнение относно вижданията на Сталин по въпроса дали Червената армия и Съветският съюз щяха да се справят с Нацистка Германия и да оцелеят войната без помощта на Съединените щати и Великобритания. Първо, бих искал да споделя някои коментари, които Сталин бе отправил и повторил на няколко пъти по време на нашите ‘свободни беседи’. Той казваше в прав текст, че ако Съединените щати не ни бяха оказали помощ, ние нямаше да спечелим войната. Ако трябваше да се бием с Нацистка Германия едно на едно, ние нямаше да издържим на напрежението на Германия и следователно щяхме да загубим войната. На официално ниво тази тема не се обсъждаше от никой и не мисля, че Сталин бе оставил някакво писмено доказателство за мнението си, но тук обаче ще заявя, че на няколко пъти по време на разговори с него той отбелязваше, че в действителност нещата стояха по този начин. Той никога не повдигаше конкретно тази тема на разговор, но в моментите на непринудени беседи с него, в които засягахме въпроси от международен характер както от миналото, така и от настоящето, както и когато се връщахме отново на темата за пътя, който бяхме изминали през войната, той казваше именно това.“ От „Мемоарите на Никита Хрушчов“, том/книга I, част 2, гл. „Следвоенни размишления“ Линк към конкретната глава в оригиналното руско издание: http://militera.lib.ru/memo/russian/khruschev1/28.html

Операция „Уилфред“, или как Великобритания предизвика немската инвазия в Норвегия и Дания Автор: Джон Уеър Година: 2017 „Скоро Хитлер вече разполага с убедителни доказателства, че Великобритания няма да уважава норвежкия неутралитет. През февруари 1940 г. германското военноморско разузнаване разбива британските военноморски кодове и по този начин се сдобива с важна информация относно съюзническите дейности и планове. Съдейки се по прихванатите съобщения, Съюзниците са се подготвяли за операции срещу Норвегия под претекст за предстоящо оказване на помощ на Финландия.“ Често се задава следният въпрос: ако Хитлер е искал мир, защо тогава той решава да превземе толкова много държави? Държави като Австрия, Чехословакия, Полша, Съветския съюз и няколко други. В случая със Съветския съюз, инвазията на Германия очевидно е била превантивен удар, който успява да предотврати превземането на цяла Европа от Съветския съюз. Книгата „Germany’s War“ („Войната на Германия“) анализира защо Германия нахлува в или установява контрол над всички тези страни. Тази статия пък накратко ще разгледа защо Германия решава да нахлуе конкретно в мирните Норвегия и Дания. Защо Германия нахлува в Норвегия и Дания Когато Втората световна война започва, Германия не е имала никакви планове да нахлува в Норвегия или Дания. Хитлер е смятал за предимство да има неутрална Скандинавия. На 12 август 1939 г., в разговор с италианския министър на външните работи Чано, Хитлер заявява убедеността си, че никоя от воюващите страни няма да нападне скандинавските страни, както и че тези страни няма да се включат в нападение срещу Германия. Това заявление на Хитлер очевидно е било искрено, както е и потвърдено в една директива от 9 октомври 1939 г.[1] В края на краищата обаче Хитлер така или иначе се убеждава в нуждата от превантивен удар, който да предотврати британците първи да действат срещу Норвегия. В една рутинна среща с Хитлер на 10 октомври 1939 г. адм. Ерих Райдер посочва, че установяването на британски военноморски и военновъздушни бази в Норвегия би се оказало едно много опасно развитие на обстоятелствата за Германия. Райдер изтъква, че по този начин Великобритания е щяла да разполага с контрол над входа към Балтийско море, както и че е щяла да бъде в позиция да попречва на германски военноморски операции в Атлантическия океан и Северно море. Притокът на желязна руда от Швеция пък е щял да бъде прекъснат, а Съюзниците са щели да имат възможността да използват Норвегия за база за воденето на военновъздушна война срещу Германия[2]. „Морски сражения бушуват над широко пространство; британският флот е готов да бомбардира Осло“. Заглавната страница на в. „The Times-Picayune“, Ню Орлиънс, Луизиана, 11 април 1940 г. В среща от 18 декември 1939 г. Хитлер подчертава намерението си за неутрална Норвегия, но в случай че врагът се опита да пренесе войната в този регион, той е щял да бъде принуден да предприеме съответните мерки. Скоро Хитлер вече разполага с убедителни доказателства, че Великобритания няма да уважава норвежкия неутралитет. През февруари 1940 г. германското военноморско разузнаване разбива британските военноморски кодове и по този начин се сдобива с важна информация относно съюзническите дейности и планове. Съдейки се по прихванатите съобщения, Съюзниците са се подготвяли за операции срещу Норвегия под претекст за предстоящо оказване на помощ на Финландия. Прихващанията потвърждават опасенията на адм. Райдер относно британските намерения[3]. Както Великобритания, така и Франция са смятали, че заплахата от изгубване на жизненоважната желязна руда е щяла да накара Германия да започне да предприема военни операции в Скандинавия. И все пак, имало е известно разминаване между целите на Великобритания и тези на Франция. Великобритания е смятала, че Съюзниците са можели ефективно и успешно да се противопоставят на немските операции, което да доведе до бързи военни победи за Съюзниците в една вече проточила се война. Франция пък е искала да отвори нов фронт, за да може по този начин да отклони немското внимание и ресурси от границата й. Както Великобритания, така и Франция обаче са били на мнение, че морската блокада спрямо Германия е щяла да бъде по-ефективна щом Норвегия бъде превзета, особено ако успеят да прекъснат притока на желязна руда към Германия. За тази цел и двете страни са възнамерявали да предприемат огромни военни и политически рискове[4]. Германските разузнавателни доклади продължават да индикират, че Съюзниците ще нахлуят в Норвегия дори след сключването на мир между Финландия и Съветския съюз. На 28 март 1940 г. германците научават за взетото от Съюзническия върховен военен съвет решение да минират норвежките води. От един доклад на дипломат с дата 30 март 1940 г. пък става ясно, че Съюзниците ще започнат провеждането на операции в Северна Европа само след няколко дни. Британските операции по миниране на норвежките водни територии започват на 8 април 1940 г. Макар да не се стига до въоръжени сблъсъци с норвежките сили, британските операции по миниране са очевидно нарушение на неутралитета на Норвегия и сами по себе си представляват акт на война[5]. Норвежкото правителство възнегодува срещу британците за минирането, давайки им 48 часа да си съберат обратно мините[6]. Решението на Германия да нахлуе в Дания се основава на плана на ген. Николаус фон Фалкенхорст, който заключава, че би било желателно Дания да бъде окупирана като „сухопътен мост“ до Норвегия. На 9 април 1940 г. Дания бързо се предава на германските сили[7]. Кампанията в Норвегия обаче трае 62 дни и за съжаление води до значителен брой жертви. Повечето източници изброяват около 860 убити норвежци. Друг източник пък посочва броя на загиналите или ранени норвежци на 1,700, с още 400 цивилни, загинали по време на кампанията. В допълнение на това Норвегия окончателно губи целия си военноморски флот, а гражданите й са подложени на тежък начин на живот през 5-те години на немска окупация[8]. Германски самолет Ju 52, прелитащ над мястото на сблъсъка на германски изтребител Bf 110, в близост до Осло и Форнебю, Норвегия, 1940 г. Германската инвазия в Норвегия на 9 април 1940 г. е предприета с цел предотвратяване на британската инвазия в Норвегия, точно както последвалата съюзническа инвазия в Исландия, която да възпре немците от предприемането на същия ход. Германците изпълняват повечето от крайните си цели в един впечатляващ военен успех. Окупирането на Норвегия усложнява взетите от Великобритания мерки за блокада и отваря коридор към Атлантическия океан за потенциално прекъсване на британските доставки отвъд океана. Въздушната заплаха за Германия от страна на едно британско присъствие в Норвегия също е избегната, както и опасността Швеция да попадне под контрола на Съюзниците. Най-важното обаче е, че източникът на желязна руда за Германия вече е бил подсигурен, както и че германският флот вече е можел да преодолява някои от географските ограниченията, наложени от региона[9]. Британските надежди за постигането на бързи победи чрез примамването на германците в територии, където да се сблъскат с огромното превъзходство на британския флот, така и не се сбъдват. Така бленуваните британски победи в Норвегия също се превръщат в позорен разгром. Целта на французите за отклоняване на заплахата спрямо родината им чрез отварянето на нов театър на военни действия също не е постигната. Продължителната война в Норвегия и последвалото привършване на немските ресурси така и не се осъществяват. Единственото голямо предимство, което Съюзниците получават, е влошаването на общественото мнение спрямо Германия в неутралните страни, особено в Съединените щати[10]. Когато американският физик Робърт Опенхаймер решава да се изрази от името на болшинството американци, той казва: „Трябва да защитим западните ценности от нацистите“[11]. Повечето хора обаче не знаят, че немската инвазия в Норвегия и Дания е била от превантивен характер, която предотвратява съюзническата инвазия в Норвегия. Норвежки войници северно от Нарвик, Норвегия, май 1940 г. Американският военен историк Ърл Ф. Цимке пише: „Като изолирана военна операция германската окупация в Норвегия сама по себе си е феноменален успех. Извършена въпреки неизмеримо превъзхождащата британска военноморска сила, тя е, както казва Хитлер, ‘не само дръзка, но и едно от най-напечените начинания в историята на съвременното воюване’. Добре планирана и майсторски изпълнена, тя разкрива Вермахта в най-пълния му блясък…“[12]. Превантивният характер на немската инвазия в Дания и Норвегия е признат от много естаблишмънт историци. Дейвид Чезарани например, който не вярва в свободата на словото по отношение на Холокоста[13], пише следното: „Кампанията на запад бе предизвикана от британска военноморска намеса в норвежките води през февруари 1940 г. В опита си да ограничат вноса на желязна руда към Германия, британците решават да минират норвежки морски коридори и да разположат войски в Тронхайм. На 9 април [1940 г.] Хитлер отвръща на това, като започва инвазия в Норвегия и нарежда Дания да бъде окупирана. Датчаните капитулират само в рамките на ден, но наземните битки в Норвегия, както и военноморските сблъсъци продължават осем седмици, докато съюзническите войски накрая не са евакуирани.“[14] Издигащ се пушек над Нарвик, Норвегия след германско бомбардиране, май-юни 1940 г. Историята се пише от (крайните) победители и именно (крайните) победители, като всички победители, правят всичко възможно да представят действията си от Втората световна война под добра светлина. Както Уинстън Чърчил изтъква в една своя прочута фраза от края на 1940-те: „Историята ще бъде благосклонна към мен, тъй като аз възнамерявам да я напиша“[15]. Въпреки това обаче, дори самият Уинстън Чърчил признава британското съучастничество в немската инвазия в Норвегия. Чърчил пише: „На 3 април Британският кабинет имплементира решението на Върховния военен съвет и в резултат на това Адмиралтейството беше упълномощено да минира норвежките плавателни пътища на 8 април. Нарекох самата операция по миниране ‘Уилфред’, защото сама по себе си тя беше незначителна и невинна. Тъй като имаше опасност нашето миниране на норвежки води да провокира ответен отговор от страна на германците, бе също така решено една британска бригада и един френски контингент да бъдат изпратени в Нарвик, за да изчистят пристанището и да напреднат към шведската граница. Следваше да бъдат изпратени и други сили в Ставангер, Берген и Тронхайм с цел предотвратяване на достъпа на врага ни до тези бази.“[16] Чърчил пише, че именно Великобритания е тази, която имплементира тези военни действия: „Норвежкото правителство се беше… сериозно загрижило заради действията на британците. На 8 април, между 4:30 и 5 сутринта, четири британски унищожителя положиха минното ни поле точно преди входа към Западния фиорд, край канала, водещ до пристанището в Нарвик. В 5 часа сутринта пък новините вече бяха излъчени от Лондон, а в 5:30 Правителството на Негово Величество бе предало бележка на норвежкия министър на външните работи. Цялата сутрин в Осло бе прекарана в изготвяне на възмутителни телеграми до Лондон.“[17] По този начин Чърчил признава, че Великобритания незаконно минира норвежките води. Германската инвазия в Норвегия е предприета с цел предотвратяването на британски военни действия в Норвегия. Бележки: 1. Lunde, Henrik O., Hitler’s Pre-Emptive War: The Battle for Norway, 1940, Philadelphia and Newbury: Casemate, 2010, p. 44. 2. Ibid., pp. 50, 57. 3. Ibid., pp. 55, 63. 4. Ibid., p. 80. 5. Ibid., pp. 34, 85-86, 95-96. 6. Hoidal, Oddvar K., Quisling: A Study in Treason, Oslo: Norwegian University Press, 1989, p. 369. 7. Keegan, John, The Second World War, New York: Viking Penguin, 1990, p. 50. 8. Lunde, Henrik O., Hitler’s Pre-Emptive War: The Battle for Norway, 1940, Philadelphia and Newbury: Casemate, 2010, pp. 542-543, 545. 9. Ibid., p. 544. 10. Ibid., pp. 545, 551. 11. Bird, Kai and Sherwin, Martin J., American Prometheus: The Triumph and Tragedy of J. Robert Oppenheimer, New York: Vintage Books, p. 2006, p. 149. 12. Ziemke, Earl F., The German Decision to Invade Norway and Denmark, CMH Pub. 70-7-02, p. 71. 13. Guttenplan, D. D., The Holocaust on Trial, New York: W. W. Norton & Company, 2001, p. 298. 14. Cesarani, David, Final Solution: The Fate of the Jews 1933-1949, New York: St. Martin’s Press, 2016, p. 294. 15. Davies, Norman, No Simple Victory: World War II in Europe, 1939-1945, New York: Viking Penguin, 2007, p. 487. 16. Churchill, Winston S., The Second World War: The Gathering Storm, Boston: Houghton Mifflin Company, 1948, p. 579. 17. Ibid., p. 589. Източници: https://wearswar.wordpress.com/2017/10/11/how-britain-forced-the-invasion-of-norway-denmark-by-germany-then-blamed-hitler-again/ https://inconvenienthistory.com/11/3/6845

Разглеждане на плана на Сталин от 1941 г. за нападение срещу Германия Ревю на книгата „Unternehmen Barbarossa und der russische Historikerstreit“ („Операция Барбароса и спорът между руските историци“) (1998 г.) на Волфганг Щраус Автор на ревюто: Daniel W. Michaels Година: 2001 -------------------------------------------------- Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ в Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център. -------------------------------------------------- Няма друг народ, който да е изстрадал толкова много през Втората световна война, колкото руския и германския. В касапницата на този голям глобален конфликт няма нещо, което да се равнява на масовото унищожение на животи и собственост на Източния фронт от страна на руските и немските сили, фанатично подтиквани от две безкомпромисни идеологии. Днес, повече от 50 години след края на „сблъсъка на титаните“, свободни руски и немски историци си сътрудничат, за да преоценят историческите решения и действия, довели до най-кървавия конфликт в цялата история. Волфганг Щраус, уважаван немски славист и политически анализатор, обяснява този разкриващ исторически процес в най-новия си труд „Операция Барбароса и спорът между руските историци“[1]. Тук той разглежда изследванията на ревизионистични учени от Русия и Германия относно ролята на Сталин в подпалването на Германско-руския конфликт, както и усилията му да разшири съветската империя в рамките на Европа. Може би сред най-важните аспекти от това начинание на Щраус е, че то показва как едно споделено виждане за войната може да допринесе за взаимното помиряване между тези два велики европейски народа. Щраус споделя мнението на немския историк Ернст Нолте, че антикомунистическата войнственост на Хитлер е била разбираема реакция, предизвикана от надвисналата над Европа и човечеството съветска заплаха. Казано по друг начин, войнствеността на „фашистките“ движения, възникнали в Германия, Испания, Италия и други европейски страни през 1920-те и 1930-те сама по себе си е представлявала отговор на неприкритата болшевишка цел за господство над Европа[2]. Това гледище, смята Щраус, е вече възприето от повечето руски ревизионисти, както и от френския историк Франсис Фурет[3]. Като цяло на този етап няма значение дали човек смята избухналата през юни 1941 г. война между Германия и Съветска Русия за агресивна война, за превантивна война или за контранападение. За всяка една от страните, смята Нолте наред с други, това е била битка на живот и смърт, която е следвала да реши кой светоглед и начин на живот да надделее в Европа—атеистичния, интернационалистично-комунистическия или буржоазно-западнохристиянския. Черната книга Щраус по никакъв начин не отрича или смекчава бруталните ексцесии на Хитлер. В допълнение на това той дори твърди, че расистката концепция на Хитлер относно низшия статус на славянските народи и опитът му да колонизира земите им не само че са били погрешни, но и са обрекли както военната му кампания, така и самия Трети райх на провал. В същото време обаче Щраус набляга и върху монументалната бруталност на съветския и интернационалния комунизъм. В тази връзка той цитира „Черната книга на комунизма: престъпления, терор и репресии“, един наскоро излязъл труд от 860 страници на френския академик Стефан Куртоа и други[4]. Както подчертава Куртоа, мнозина американски и европейски учени продължават да възприемат историята по един морално съмнителен начин, страстно осъждащ Националсоциалистическа Германия, но в същото време и поддържащ една лъжлива неукорителна „обективност“ спрямо Съветска Русия. Такова нещо като йерархия на смъртта и страданието обаче няма. Както пише Куртоа: „Смъртта на едно украинско дете от селото, умишлено подложено на глад от сталинския режим, е също толкова от значение, колкото изгладняването на едно дете от Варшавското гето“. Както изтъква Щраус, Куртоа открива, че 1) около 100 милиона човешки същества губят живота си в резултат на комунистическите политики в Съветския съюз, Червен Китай и други комунистически държави; 2) комунистите превръщат масовата престъпност в неразделна част от държавния им апарат; 3) от самото начало терорът е бил част от съветския режим, започвайки се с Ленин; 4) класовият и етническият геноцид, започнат от Ленин и систематизиран от Сталин, предхожда диктатурата на Хитлер с години; 5) безсъмнено Сталин е бил много по-голям престъпник от Хитлер; и 6) споделената, ако не и главната, отговорност на Сталин за избухването на Руско-германската война е безспорна[5]. Често се забравя, че руският народ става първата жертва на комунизма. Служейки си с доказателства от британски, руски и други източници, Щраус показва, че хората, които налагат комунистическия деспотизъм над руснаците основно са били от чужд неруски и нехристиянски произход—най-вече евреи[6]. Тяхната цел е била нищо друго освен заличаването на християнството и европейската цивилизация, независимо от човешката цена за това. Много руснаци прехвърлят главната отговорност за престъпленията на комунизма, по-конкретно за тези през първите десет години на съветска власт, върху неруските елементи на Болшевишката партия. Щраус например отбелязва, че руската преса определя екзекуцията на цар Николай II и цялото му семейство като „еврейско ритуално убийство“[7]. В подобен ред на мисли Щраус си служи с дадените от Солженицин имена на безмилостните началници на съветската тайна полиция (НКВД)—всички от тях евреи—които обричат десетки хиляди робски работници на смърт в потресаващо нечовешки условия по време на строежа на Беломорския канал[8]. И все пак човек не бива да остава с впечатлението, че само славяни са били жертва на сталинския терор, или че всички убийци са били от неруски произход[9]. По време на Голямата чистка от 1937–1939 г., изтъква Щраус, Сталин екзекутира мнозина евреи, които са имали значима роля в ранния съветски режим. През 1940 г. Сталин успява да елиминира своя най-голям противник, Лев Троцки (Бронщайн), който по едно време е втората най-влиятелна фигура в съветската държава. Когато накрая Сталин поставя руснака Николай Ежов за началник на НКВД на мястото на евреина Генрих Ягода, хиляди привърженици на Ягода и техните семейства, основно евреи, са убити или извършват самоубийство. Руски пионери на ревизионизма Един от първите руски ревизионисти на историята на Втората световна война е Пьотър Григоренко, генерал-майор от Съветската армия и награждаван с отличия ветеран от войната, преподаващ във Военната академия „Фрунзе“. Още в началото на 1960-те, по времето на Хрушчов, той става „дисидент“, публично подкрепяйки гражданските права на потиснатите етнически малцинства (властите накрая го затварят в лудницата). През 1967 г., разказва Щраус, той става първата водеща съветска фигура, която да повдигне станалите добре известни през 1980-те и 1990-те ревизионистични доводи относно подготовката на Сталин за агресивна война срещу Германия. В една статия, изпратена до голямо съветско списание (но отхвърлена и по-късно публикувана в чужбина), Григоренко изтъква, че през 1941 г. числеността на съветските военни сили значително е превъзхождала тази на германските. Точно преди германската атака от 22 юни 1941 г., над половината от съветските сили са се намирали в зона в близост до и западно от Бялисток, тоест, в зона навътре в окупираната полска територия. „Разположението е можело да се обясни само и единствено“, пише Григоренко, „ако тези войски са се позиционирали за изненадваща офанзива. В случай на вражеска атака тези войски са щели скоро да бъдат обкръжени“[10]. Най-добре познатият руски историк, който повдига ревизионистичните доводи относно подготовката на Сталин за нанасяне на първия удар срещу Германия, е Виктор Суворов (псевдонимът на Владимир Резун). Щраус обобщава основните му аргументи (които са разгледани подробно в настоящото списание)[11]. Щраус разглежда три значителни речи на Сталин (за които също пише и Суворов, както и автори на това списание)[12]: 1. В обръщението си от 19 август 1939 г., непосредствено преди избухването на войната, Сталин обяснява защо един временен съюз с Германия е по-изгоден за съветските интереси, отколкото съюз с Великобритания и Франция; 2. В речта си от 5 май 1941 г. Сталин обяснява на новозавършили военни школи офицери, че съветските сили е следвало да водят предстоящата война офанзивно, както и че тя така или иначе е щяла да бъде справедлива война, тъй като е щяла да подпомогне разрастването на световния социализъм; 3. В речта от 6 ноември 1941 г., около четири месеца след началото на кампанията „Барбароса“, Сталин подчертава важността от убиването на германци (апропо, тази реч също така „вдъхновява“ и съветския писател от еврейски произход Иля Еренбург да даде небезизвестния си принос към военните усилия под формата на безжалостна антинемска пропаганда). Виктор Суворов (Владимир Резун) Актуална руска ревизионистична историография Според Щраус радикално ревизиране на историята на Втората световна война става възможно едва след разпадането на мултинационалния Съветски съюз (1991 г.), когато около 14 милиона—до този момент засекретени—документи, засягащи всички аспекти на съветската власт, са най-накрая направени обществено достъпни за свободен преглед. Може би най-големият принос на настоящата книга спрямо неруската аудитория е акцентирането на изследванията на руски ревизионисти. Щраус е добре запознат с тези важни трудове, които обаче остават напълно игнорирани в Съединените щати. Сред най-важните публикации, с които Щраус си служи в тази връзка, са две руски антологии, и двете издадени през 1995 г.: „Готвил ли е Сталин настъпателна война срещу Хитлер?“ и „1 септември 1939–9 май 1945: 50-ата годишнина от разгрома на фашистка Германия“[13]. Първият труд съдържа статии както на ревизионистични историци, така и на критици на ревизионизма („спорът между руските историци“, споменат в подзаглавието на книгата на Щраус, навява за „спорът между германските историци“ от 1980-те, в който Ернст Нолте изиграва важна роля). Както посочва Щраус, сред най-изтъкнатите критици на ревизионистичното становище на Суворов и други е израелският историк Габриел Городецки, който преподава в Телавивския университет (Щраус смята, че той е дългогодишен сталински апологет). Городецки е автор на рускоезичната антисуворовска книга от 1995 г. „Митът на ‘Ледоразбивачът’“, както и на подробния труд от 1999 г. „Голямата илюзия: Сталин и германската инвазия в Русия“. В разискването си на „Готвил ли е Сталин настъпателна война срещу Хитлер?“, Щраус пише (стр. 42-44): „Въпреки че както ревизионисти, така и критици на ревизионизма имат своята дума в тази книга, крайният резултат е един и същ. Антифашистките опити за оправдаване и легитимиране на военната политика на Сталин от 1939 г. не са резонни. Гледището, че Втората световна война е била ‘престъпление, за което само и единствено Националсоциалистическа Германия е отговорна’ вече не може да се поддържа. Начинът, по който руските ревизионисти виждат историческата истина, е документиран в тази колекция от статии, публикувана от Бордюгов и Невежин, както и от реномирания военен историк Михаил Мелитюков, академичен сътрудник към Всеруския изследователски институт за документация и архиви. Най-отскорошният компендиум от руски ревизионистични писания задълбочава нашето разбиране относно подготовката на Сталин за първи военен удар срещу Германия през лятото на 1941 г. Стратегическият разположителен план, одобрен от Сталин по време на конференция, състояла се на 15 май 1941 г., заедно с началника на Генералния щаб Герогий Жуков и комисаря на отбраната Семьон Тимошенко, нарежда за блицкриг: Танкови дивизии и механизирани корпуси е следвало да задействат атаката си от линията Брест и Лвов [Лемберг], придружени от унищожителни въздушни удари. Целта е била завземането на Източна Прусия, Полша, Силезия и [Чешкия] Протекторат, по този начин отрязвайки Германия от Балканите и румънските нефтени залежи. Любляна, Варшава, Катовице, Краков, Вроцлав и Прага също са били цели за нападение. Следвало е да бъде задействан и втори офанзивен удар в Румъния с цел превземането на Букурещ. Успешното постигане на непосредствените цели, а именно унищожението на голяма част от Германската армия на изток от реките Висла, Нарев и Одер е било важна част от постигането на главната цел, която е била разгромяването на Германия в една бърза кампания. Основните контингенти на Германските въоръжени сили е следвало да бъдат обкръжени и унищожени от танкови армии в дръзки и бързи настъпления. Три повтарящи се аспекта от мобилизационния план от 15 май потвърждават агресивния характер на плана на Сталин: ‘внезапен удар’, ‘разгръщане’ и ‘настъпателна война’. От 303-те съветски дивизии, събрани на западния фронт, 172 са били предназначени за нанасянето на първия удар. Тоталното разгръщане е следвало да трае един месец—в периода от 15 юни до 15 юли. Михаил Мелитюков казва: ‘На тази основа изглежда, че войната срещу Германия е трябвало да започне юли месец’. Тази антология отделя значително внимание и на анализирането на речта на Сталин от 5 май 1941 г., отправена до дипломанти на съветски военни школи. В тази си реч Сталин оправдава промяната във външната си политика във връзка с вече решената атака срещу Германия. От комунистическа гледна точка дори и една съветска агресивна война е ‘справедлива война’, тъй като тя служи за разширяване на ‘територията на социалистическия свят’, както и за ‘унищожението на капиталистическия свят’. Най-важната част от тази реч от 5 май обаче са опитите на Сталин да разбие ‘мита за непобедимия Вермахт’. Очевидно Червената армия е била достатъчно силна, за да премаже всеки враг, дори и ‘привидно непобедимия Вермахт’.“ Началната страница на съветския меморандум от май 1941 г., показана тук като факсимиле (минимизирано) и излагаща стратегията за първи военен удар срещу Германия и съюзниците й. Служейки си с термини като „внезапен удар“ и „офанзивна война“, тя приканва към светкавична атака срещу германската Източна Прусия, Полша, Силезия и чешките територии, по този начин прекъсвайки досега на Германия с Балканите и румънските нефтени залежи, както и към втори военен удар в посока Румъния. Съдейки се по този документ, казва руският историк Мелитюков, съветската атака срещу Германия и съюзниците й е трябвало да се състои през юли 1941 г. Написана на ръка с черно мастило, този документ от 15 страници е подготвен от съветския генерал Василевски и подписан от съветския началник на Генералния щаб Жуков и съветския комисар на отбраната Тимошенко. Изпратен е на Сталин на 15 май 1941 г. Правоъгълните и овалните архивни печати показват, че през 1948 г. този документ е бил прехвърлен към Оперативното бюро на съветския Генерален щаб Щраус изброява (стр. 102-105) основните открития и заключения на руски ревизионисти, извлечени основно от двата главни труда, споменати по-горе: – Сталин е искал пълномащабна изтощителна европейска война, в която СССР да се намеси във възможно най-удобния политически и военен момент. Основното намерение на Сталин е разкрито в неговата реч от 19 август 1939 г. до Политбюро; – за да даде ход на това, Сталин използва Съветско-германския пакт за ненападение [от август 1939 г.], който: а) провокира нападението на Хитлер срещу Полша и б) кара Великобритания и Франция да обявят война [на Германия]; – в случай че бъде постигната бърза победа над Германия [от Великобритания и Франция], Сталин е планирал да „съветизира“ Германия и да установи „комунистическо правителство“ там, но при този вариант е имало опасност победните капиталистически сили никога да не позволят на една комунистическа Германия да съществува; – в случай че бъде постигната бърза победа над Франция [от Германия], Сталин е планирал да „съветизира“ Франция. „Една комунистическа революция би изглеждала неизбежна и затова бихме могли да се възползваме от това в наша полза, като веднага притичаме на помощ на Франция и я направим наш съюзник. В резултат на това всички нации под ‘закрилата’ на победна Германия ще станат наши съюзници“; – от самото начало Сталин е обмислял война с Германия и съответно [съветското] й превземане. За тази цел Сталин съсредоточава оперативни офанзивни сили на западната граница на СССР, които са превъзхождали Вермахта пет до шест пъти по отношение на танкове, самолети и артилерия; – що се отнася до воденето на агресивна война, на 15 май 1941 г. Главното политическо управление на РККА инструктира войсковите командири, че независимо в каква война участва СССР, дали отбранителна или офанзивна, тя винаги ще е „справедлива война“; – войскови контингенти е следвало да бъдат приведени в пълна бойна готовност във всички западни военни окръзи; аеродруми и снабдителни бази в подкрепа на настъпателната стратегия е следвало да бъдат изградени непосредствено преди границата; офанзивна сила от 60 дивизии е следвало да бъде сформирана в Украйна, а планински дивизии и парашутни корпуси установени за нападателни операции; – 16-ти, 19-ти, 21-ви, 22-ри и 25-ти съветски армии са прехвърлени от вътрешността на страната до западната граница и позиционирани на отправни точки за планираната офанзива; – в речта си от 5 май 1941 г., отправена до новозавършилите офицери, Сталин казва, че войната с Германия е неизбежна, определяйки я като война не само от отбранителен характер, но по-скоро и като такава от офанзивен характер; – Сталин е възнамерявал да задейства нападението през юли 1941 г., макар и сред руските историци да няма единодушно мнение по отношение на точната дата. Суворов посочва 6 юли, [Валери] Данилов [пенсиониран съветски полковник] 2 юли, докато Мелитюков пише следното: „Червената армия просто не е могла да извърши нападението преди 15 юли“. Точно преди нападението „Барбароса“, започнало сутринта на 22 юни 1941 г., две колосални военни сили са позиционирани и от двете страни на съветската граница. Три милиона германци, заедно с 600,000 превозни средства, 750,000 коне, 3,580 танка и 1,830 самолета са разпределени в три големи „Армейски групи“, заедно с 600,000 румънски и финландски войници. От другата страна пък 4,5 милиона червеноармейци са позиционирани срещу Германия и Европа Източник: Paul Carell, "Hitler Moves East 1941-1943" (1991), стр. 18 Прокламацията на Хитлер В апендикса с документи Щраус е включил и части от директивата на хитлеровата Операция „Барбароса“ с дата 18 декември 1940 г. На същото място, под формата на факсимиле, може да се открие и обнародването на германската преса с дата 22 юни 1941 г., излагащо причините, поради които Хитлер предприема нападението срещу Съветския съюз: „Тази сутрин Фюрерът, посредством райхсминистъра д-р Гьобелс, отправи прокламация към германския народ, в която обяснява как след неколкомесечно мълчание той най-накрая може да говори открито пред германския народ за опасните кроежи на юдео-болшевишките господари на Съветска Русия. След Германско-съветския спогодбен договор от есента на 1939 г. той се надяваше на смекчаване на напрежението с Русия. Въпреки това обаче, тази надежда накрая се изпари заради изнудващите искания на Съветска Русия както спрямо Финландия, така и спрямо балтийските държави и Румъния. След победата в Полша Западните сили бяха отхвърлили предложението на Фюрера за разбирателство, тъй като те се надяваха, че Съветска Русия ще нападне Германия. Още от пролетта на 1940 г. насам съветски войски не спираха да се струпват поголовно по немската граница, което накрая доведе и до нуждата през август 1940 г. боеспособни германски сили да бъдат закотвени на изток, което неминуемо бе направило всякаква главна германска инициатива на запад невъзможна. По време на визитата му [през ноември 1940 г.] в Берлин, [съветският министър на външните работи] Молотов бе повдигнал въпроси, свързани с Румъния, Финландия, България и Дарданелите, които ясно бяха разкрили намерението на Съветска Русия да създаде проблеми в Източна Европа. Болшевишкият преврат срещу [румънското] правителство на Антонеску се беше провалил, но пък за сметка на това, с помощта на англо-саксонските сили [Великобритания и Съединените щати], техният пуч в Югославия се оказа успешен. Сръбски военновъздушни офицери отлетяха за Русия и бяха незабавно инкорпорирани в армията там. С тези си кроежи Москва не само че наруши т.нар. Германско-руски спогодбен договор, но също така и го предаде. В своята прокламация Фюрерът подчерта, че всякакво по-нататъшно негово мълчание би било престъпление не само срещу Германия, но и срещу цяла Европа. Понастоящем на границата се намират 160 руски дивизии[14], които в допълнение на това многократно я нарушаваха. На 17-18 юни съветски патрули бяха принудени да отстъпят обратно зад граница след продължителна обмяна на огън. Междувременно, с цел защитата на Европа и предпазването от по-нататъшни руски провокации, най-голямото формирование на сили, правено някога, бе събрано срещу Съветска Русия. Германските войски стоят в готовност от Арктическия океан до Черно море, със съюзници на север в лицето на финландците и край бесарабската граница в лицето на румънците. Фюрерът завърши прокламацията си със следните изречения: ‘Затова реших отново да оставя съдбата и бъдещето на Германския Райх и на народа ни в ръцете на нашите войници. Нека Господ Бог ни помага особено в тази борба!’“. Ген. Алфред Йодъл (в средата) изказва мнението си относно военната обстановка по време на брифинг с Хитлер и ген. Вилхелм Кайтел Примиряване с миналото Въпреки че все повече и повече независими руски, германски и други европейски историци подкрепят ревизионистичните доводи на Суворов (и други), изглежда, че все още е невъзможно, особено в Германия, историческата отговорност на Хитлер да бъде прехвърлена на Сталин. В тази връзка Щраус напомня (стр. 45-46) за едно събеседване, състояло се през май 1993 г. във Военно-историческия офис за изследвания във Фрайбург и включващо немския историк д-р Йоахим Хофман, многодесетилетен сътрудник към Изследователския офис, и руския историк Виктор Суворов. Хофман разказва за разговорите относно проблема с „превантивната война“, които той е провеждал с изтъкнати германци, включително и президента Рихард фон Вайцзекер, влиятелния журналист Марион Графин Дьонхоф, както и политическите фигури Егон Бар и Хайнрих Граф фон Айнзидел. Всички те му казват, че дори Суворов да е прав и нападението на Хитлер наистина да е изпреварило това на Сталин със седмици, това не бива да се признава публично, защото по този начин се оневинява Хитлер. Това е нещо типично, казва Хофман, за преобладаващото неморално отношение в Германия. Заслепени от своя егоизъм, добавя той, тези германци не осъзнават, че по този начин те практически искат от руснаците да приемат пропагандните лъжи на сталинската ера. Щраус съпоставя крайно различното отношение на германците и руснаците спрямо историята на 20-ти век и ролята на историческия ревизионизъм. Докато на германците постоянно им се насажда мазохистичен комплекс за вина на национално ниво заради колективното им „зло“ минало, започнал да им се внушава по време на следвоенния окупационен период като част от съюзническата „превъзпитателна“ кампания и от този момент нататък постоянно натрапван от „техните“ медии и политически лидери, руснаците са много по-свободни и отворени за тяхното комунистическо минало, най-вече защото те не са били окупирани от чужди завоеватели и защото техните медии и образователна система не са под контрола на външни сили[15]. Макар и заклети комунисти да се опитват да поддържат историографията на съветската ера жива, повечето руснаци искат да знаят истината за миналото си. Все пак, посочва Щраус, едно на всеки две руски семейства са страдали под сталинската тирания. Така или иначе обаче понастоящем няма табута в Русия, включително и ролята на евреите в комунистическото движение (в сравнение с това на германците им е забранено със закон да накърняват по какъвто и да е начин политическите дейности на евреите от първата половина на 20-ти век). Думата „геноцид“ често се използва във връзка с отношението към европейските евреите през Втората световна война. Без по никакъв начин да омаловажаваме страданията на невинни евреи, попаднали в тази буря, човек все пак не бива да забравя, че съветският режим на Сталин нанася много по-безжалостен и пълномащабен геноцид срещу руския и украинския народ. Изчислено е, че около 20 милиона души, болшинството от тях славяни, губят живота си в Съветския съюз в резултат на съветските политики под формата на екзекуции, пращане в лагери Гулаг, където по-късно погиват, или направо налагане на глад и т.н. Милиони германци също стават жертва на геноцид. Изчислено е, че около четири милиона германци са убити или загиват през периода 1944–1948 г. като жертви на съюзнически „етнически прочиствания“, изгладняване, робски труд в СССР или престой в нечовешки военнопленнически лагери, ръководени от победните Съюзници[16]. Насърчаването на по-добро разбиране на катастрофалния германско-руски сблъсък от 1941–1945 г. от страна на немски и руски ревизионистични историци допринася за помиряването между тези два народа. Щраус дори споменава наскорошни събития, потвърждаващи този процес. Във Волгоград победители и победени обединяват сили, за да издигнат монумент, посветен на всички жертви на Битката при Сталинград. Надписът му, написан на руски и немски, се чете по следния начин: „Този паметник е издигнат в чест на страданията на загиналите тук войници и цивилни. Молим се онези, които са загинали тук и в плен, да почиват във вечен мир на руска почва“. Наскоро в покрайнините на Санкт Петербург пък бе посветено гробище и мемориал на германските войници. В днешна Русия не е нещо необичайно за рускините да поддържат гробовете на германски войници (тъй като съветското правителство почти не направи нищо в подпомагането за идентифицирането на падналите в бой и организирането на скромни погребения за тях, малцина рускини имат някаква представа къде собствените им синове, братя и съпрузи са загинали). С цветя в ръка, 86-годишен германец от баварската община Айблинг търси мемориални плочи с имената на другари, дали живота си във Втората световна война преди повече от половин век. Каменните мемориални плочи се намират в наскоро посветеното на войници Сологубовско гробище в близост до Санкт Петербург В епилога на тази книга Щраус описва пламенното възмущение и гняв на руснаците спрямо престъпния капитализъм, обгърнал страната им. Днес неравенствата между новоизлюпените богаташи и преобладаващата руска работна класа са по-големи дори от времето на съветска власт. Много руски ревизионисти виждат едно вродено сходство и афинитет между капитализма и комунизма. Имайки се в предвид как много бивши съветски длъжностни лица все още заемат позиции или, казано по друг начин, все още разполагат с власт в „новата Русия“, всеки вижда колко лесно може да бъде за членове на стария съветски елит—или още Номенклатурата—отново да изскочат на хоризонта в хищния капитализъм на Русия като рекетьори, гангстери, финансови спекуланти, банкерски измамници, изнудвачи и мафиоти. Върху останките на съветската система, пише Щраус, се заражда една нова диктатура на безмилостност, корупция, престъпност, социално разделение, беднотия и отчаяние. Затова и ненавистта към „реформистките“ политики, насърчавани от Съединените щати, е широко разпространена. В това отношение Щраус обръща внимание на възгледите на испанския писател Хуан Гойтисоло, който смята, че ако тази социална патология продължава да надделява в Русия, то тогава анализът на Карл Маркс би се оказал верен, поне отчасти. Макар Маркс да не е прав относно обещаните добродетели на комунизма, пише Гойтисоло, събитията изглежда потвърждават критиката му на капитализма, особено на необуздания монетаризъм, който познава само една ценност, а именно максималните печалби независимо от човешката цена[17]. От 1960 г. до 1995 г. д-р Йоахим Хофман работи като историк с полуофициалния Военно-исторически изследователски офис във Фрайбург. Подробният му ревизионистичен труд „Stalin's Vernichtungskrieg, 1941-1945“ („Изтребителната война на Сталин“) е издаван в пет издания. В момента за публикация се подготвя и издание на английски [от „Theses & Dissertations Press; ed“] „Силна и свободна“ Дали се самоопределят като „реформатори“ (западно настроени), комунисти или националисти („евразийци“), днешните руснаци, пише Щраус, твърдо отхвърлят всякакви форми на интернационализъм, било той комунистически или капиталистически. Те искат една Русия, която да е силна и свободна. За осъществяването на тази цел обаче мнозина се обръщат към геополитиката, възприемайки един светоглед, базиран на евразийската „централна“ теория, разработена от британския географ от 20-ти век Халфорд Макиндер и насърчавана в германския Трети райх от Карл Хаусхофер (според тази теория Русия има потенциала за огромна власт и просперитет, тъй като тя е сърцето на огромната и богата на ресурси евразийска площ). Водещият застъпник на това гледище в днешна Русия е Александър Дугин, чиято книга „Основи на геополитиката: геополитическото бъдеще на Русия“ се доказва като влиятелно четиво както сред старите комунисти, така и сред новите националисти под целокупния чадър, понякога определян като „националболшевишки съюз“ и чиито привърженици са познати като „евразийци“. Дугин е близък сътрудник на Генадий Зюганов, ръководител на най-голямата политическа партия в страната, Руската комунистическа партия (която, въпреки името й, е много по-националистически, отколкото марксистко, настроена). Самият Зюганов е и авторът на една отскорошна книга, „География на победата: основи на руската геополитика“. В това отношение руският парламент—Държавната дума—бе установил Комитет на геополитическите работи, оглавяван от Алексей Митрофанов, член на Либерално-демократическата партия на Владимир Жириновски (сред предложенията на Жириновски е формирането на ос между Берлин, Москва и Токио, като в тази връзка той е цитиран да казва: „Днес Съединените американски щати са нашият враг номер едно. Оттук нататък всички наши действия и взаимоотношения с Америка трябва да се предприемат с това наум“). Бележки: 1. Като ученик (Oberschuler) Щраус, който е роден през 1931 г., е бил арестуван за антикомунистически дейности в Източна Германия (ГДР) и впоследствие лишен от свобода в периода между 1950 г. и 1956 г. Автор е на няколко други значими книги за Русия, включително и Russland wird leben: vom roten Stern zur Zarenfahne (1992), Drei Tage, die die Welt erschutterten (1992), Burgerrechtler in der UdSSR (1979) и Von der Wiedergeburt slawophiler Ideen in Russland (1977). В допълнение на това той допринася редовно и за научни списания. Понастоящем живее в Бавария, където работи като специалист по славянските въпроси. 2. Вж. Ernst Nolte, Der Europäische Bürgerkrieg 1917-1945: Nationalsozialismus und Bolschewismus (Munich: 1997 [5th ed.]). Нолте неведнъж е подчертавал, че военновременното отношение на Хитлер към евреите може разбираемо да се разглежда като отбранителна мярка от страна на Хитлер спрямо заплахата от масови болшевишки убийства на германци. В една лекция от 1980 г. той казва: „Трудно може да се отрече, че Хитлер е имал добра причина да бъде убеден в решимостта на враговете му да извършват масови убийства дълго преди първите вести за събитията в ‘Аушвиц’ да станат обществено достояние“. Вж. също интервюто с Нолте в изданието от януари-февруари 1994 г. (бр. 14, номер 1), стр. 15-22, както и Changing Perspectives on History in Germany: A Prestigious Award for Nolte: Portent of Greater Historical Objectivity?, изданието от юли-август 2000 г. стр. 29-32. 3. François Furet and Ernst Nolte, Feindliche Nähe: Kommunismus und Faschismus im 20. Jahrhundert: Ein Briefwechsel (Munich: 1998). 4. The Black Book of Communism: Crimes, Terror, Repression, by Stéphane Courtois and others (Cambridge: Harvard University Press, 1999). Оригинално издание: Le livre noir du communisme: Crimes, terreur, répression (Paris: 1997). Сред по-старите творби на Куртоа са: Histoire du parti communiste français (1995), L'etat du monde en 1945 (1994), Rigueur et passion (1994), 50 ans d'une passion français (1991) и Qui savait quoi? (1987). 5. Куртоа също така пише: „Боря се за преоценката на Сталин. Със сигурност той е най-големият престъпник на века. Но в същото време той е бил и най-великият политик—най-компетентният, най-професионалният. Той е този, който най-перфектно е съзнавал как да използва ресурсите си в полза на целите си“. 6. Руските националисти, както и антиболшевишките „белогвардейци“ по онова време, напълно осъзнават факта, че лидерите на марксисткото движение в Русия—меншевиките и болшевиките—преобладаващо са били от неруски произход. Като доказателство за чуждия характер на Болшевишката революция и на ранния съветски режим, руските националисти (както и мнозина други) често си служат с „Последните дни на Романовите“, творба на британския писател Робърт Уилтън (вече преведена и на руски). В апендикса към изданието на тази книга от 1993 г. на Института за историческо преразглеждане (стр. 184-190) Уилтън също така отбелязва следното: „Според информацията, предоставена от съветската преса, важните функционери на болшевишката държава… през 1918–1919 г. са включвали: 17 руснаци, двама украинци, единадесет арменци, 35 латвийци, 15 германци, един унгарец, десет грузинци, трима поляци, трима финландци, един чех, един караит и 457 евреи“. Вж. също M. Weber, The Jewish Role in the Bolshevik Revolution and the Early Soviet Regime, изданието от януари-февруари 1994 г., стр. 4-14. 7. В едно специално издание от 1996 г. на московския в. „Русский вестник“ е изложен списък с имената на палачите: Яков Юровски, Анселм Фишър, Ицван Колман, А. Чорват, Изидор Еделщайн, Имре Маги[?], Виктор Гринфелд, Андреас Вергаси и С. Фаркаш. Статията заключава със следното: „Всичко това допълнително потвърждава неруския произход на убийците“. 8. Според Александър Солженицин шестимата ръководители по това време са били Семьон Фирин, Матвей Берман, Нафтали Френкел, Лазар Коган, Яков Рапопорт и Сергей Жук. Началникът на Военната стража е бил Бродски, каналният куратор към Централния изпълнителен комитет е бил Солц, началниците на ГПУ и НКВД са били Ягода, Паукър, Щпигълглас, Казнелсон, Саковский, Сьоренсен, Месинг и Аршакуни. Както сочат имената, тези хора са били неруснаци. Повечето от тези убийци са наградени от Сталин с почетната титла „Герой на труда“. Вж. Aleksandr Solzhenitsyn, The Gulag Archipelago, III-IV, Book Two (New York: Harper & Row, 1975), pp. 79, 81, 82, 84, 94, etc. 9. Тази генерализация е валидна за първите 20 години на съветска власт. Въпреки това обаче, след Голямата чистка (1937–1939 г.) и с изключение на първите няколко години от края на Втората световна война в Източна Европа, където Сталин използва еврейски комунисти, които да установят марионетни правителства, до самата си смърт диктаторът активно се противопоставя на елементи, които той самият определя като космополити, паразити и т.н. 10. Григоренко първоначално изпраща своята статия до съветското сп. „Въпроси относно историята на КПСС“, което, естествено, я отхвърля. Публикувана е през 1969 г. от „Посев“, белогвардейска издателска къща, базирана във Франкфурт на Майн. 11. За първите три книги на Суворов за Втората световна война има написани ревюта в Списанието за историческо преразглеждане. Първите две, „Ледоразбивачът“ и „Денят М“, получават своите ревюта в изданието от ноември-декември 1997 г. (бр. 16, ном. 6), стр. 22-34. Третата му книга, „Последната република“, получава ревюто си в изданието от юли-август 1998 г. (бр. 17, ном. 4), стр. 30-37. 12. Вж. ревюто на книгата на Адолф фон Таден „Stalins Falle“ („Капанът на Сталин“) в изданието от май-юни 1999 г., стр. 40-45. 13. „Готовил ли Сталин наступательную войну против Гитлера?“ („Готвил ли е Сталин настъпателна война срещу Хитлер?“) на Григорий Бордюгов и Владимир Невежин (Москва: AIRO XX, 1995) и „1 сентября 1939–9 мая 1945: Пятидесятилетие разгрома фашисткой Германии в контексте начала Второй мировой войны“ („1 септември 1939–9 май 1945: 50-ата годишнина от разгрома на фашистка Германия в контекста на началото на Втората световна война“), с редакция на И. В. Павлова и В. Л. Дорошенко (Новосибирск мемориал, 1995). Вторият труд е споменат в изданието от ноември-декември 1997 г., стр. 32-34. 14. Главното командване на Вермахта значително подценява броя на съветските дивизии, както и качеството и количеството на съветските танкове. Хитлер и Вермахта накрая се сблъскват не със 160 дивизии на прага им, а с над 300. Вж. David Irving, Hitler's War (New York: Viking, 1977), pp. 205-206, 297. За съотношението между двете сили през юни 1941 г. вж. също Joachim Hoffmann, Stalins Vernichtungskrieg 1941-1945 (Munich, 1995), Chapter 1, and esp. pp. 31, 66. 15. Странно е обаче, че руските „олигарси“, повечето от които са евреи, упражняват значителен контрол върху руските медии. Вж. Daniel W. Michaels, Capitalism in the New Russia, May-June 1997 Journal, pp. 21-27 и A Jewish Appeal to Russia's Elite в изданието от ноември-декември 1998 г. стр. 13-18. 16. Вж. Alfred-Maurice de Zayas, The German Expellees: Victims in War and Peace (New York: St. Martin's Press, 1993), Alfred-M. de Zayas, Nemesis at Potsdam: The Expulsion of the Germans From the East (Lincoln: Univ. of Nebraska, 1989 [3rd rev. ed.]), James Bacque, Other Losses (Prima, 1991), J. Bacque, Crimes and Mercies (Little, Brown, 1997), Ralph Keeling, Gruesome Harvest: The Allies' Postwar War Against the German People (IHR, 1992). 17. Juan Goytisolo, La Saga de los Marx (Barcelona: Mondadori, 1993). Макар Гойтисоло безсъмнено да е един от най-изтъкнатите испански новелисти на 20-ти век, и политическите му виждания, и личният му живот са меко казано спорни. Прокуден от Испания от Франко, той прекарва по-голямата част от живота си във Франция. Източник: http://www.ihr.org/jhr/v19/v19n6p40_Michaels.html

https://odysee.com/@DiesIrae:3/Wolf-Hess---The-Life-and-Death-of-My-Father-Rudolf-Hess-(1992):e

Малко дете с ясни белези от изгладняване по време на Гладомора Харков, Украйна, 1933 г. Мъртво дете на улицата по време на Гладомора Харков, Украйна, 1933 г. Паднала на тротоара жертва на Гладомора Харков, Украйна, 1932 г. или 1933 г. Празно село в Харковска област. Населението му или е било заличено от последствията от Гладомора, или го е напуснало в търсене на храна Украйна, 1933 г. Измършавял кон по време на Гладомора Гладни украински селяни в търсене на храна по време на Гладомора Нареждащи се на опашка украинци, които да разменят ценните си притежания за хляб в държавен магазин „Торгсин“ Жертва на Гладомора Харков, Украйна, 1933 г. Жертва на Гладомора Харков, Украйна Масови гробове, изпълнени с жертви на Гладомора Харков, Украйна, 1933 г. Табела на руски, която в превод гласи: „Погребването на хора тук е строго забранено“. Гладоморът взима толкова много жертви, че полагането на хора се превръща в проблем „Черна дъска“, публикувана във в. „Под знамето на Ленин“ през януари 1933 г. Това е „черен списък“, посочващ конкретни колхози от район Бащанка, Николаевска област и тяхното наказание Карта на съветския глад от 1932–1933 г., показваща най-пострадалите зони „Червен керван“ от каруци от колективното стопанство „Вълната на Пролетарската революция“ в с. Олексиевка, Харковска област през 1932 г. „Червените кервани“ винаги са прибирали първата реколта от сезонната жътва, след което са я съхранявали в държавни складове. По време на Гладомора тези бригади функционират като част от политиката на съветското правителство за изземване на храната от селяните Карта на обезлюдяването на Украйна и Южна Русия от 1929 г. до 1933 г. Териториите, които по това време не са били част от съветската държава са показани в бяло Изгладняване по време на Гладомора, 1933 г. Главната страница на в. „Chicago American“ Главната страница на в. „The Daily Express“ от 6 август 1934 г. Две селянки събират изпаднало зърно на територията на колективно стопанство, 1934 г. Две момчета с торба с намерени картофи по време на Гладомора в Украйна. Преди това храната е била скрита от възрастна жена, чиято къща и градина били претърсени от ГПУ (тайната полиция). Заради това скатаване на храна жената е депортирана в Сибир. Очевидно намерената от момчетата останала храна е била пропусната от агентите на ГПУ Майка с детето си са изгонени насила от дома си през зимата и в разгара на глада Донецк, Украйна, 1932–1933 г. Седнала на тротоара майка храни изгладнелите си деца Харков, Украйна, 1933 г. Празна и порутена селска къща в Харковска област, Украйна, чиито обитатели са загинали от глад през 1933 г. Тълпа от хора, чакаща да влезе в магазин, продаващ храна на дажби Харков, Украйна, 1933 г. Жители на Харков, наредени на опашка пред дажбен магазин за мляко Харков, Украйна, 1933 г. Нагледно безкрайна опашка от хора на главна улица в Харков, които чакат да получат дневната си дажба хляб, 1933 г. Млада жена и малко момиче чакат на външна стълбищна площадка Харков, Украйна, 1933 г. Огромна насъбрала се тълпа от хора, чакаща за типов хляб Харков, Украйна, 1933 г. Две изоставени страдащи деца, седнали до спяща жена върху тревист насип Харков, Украйна, 1933 г. Сиромашка жена от селските райони, страдаща от въшки и седнала край ограда Харков, Украйна, 1933 г. Просещ младеж на тийнейджърска възраст. Надписът на снимката гласи: „Младежта на Русия проси за едното парче хляб“ Харков, Украйна, 1933 г. Младо момче с подуто лице и изтъняло от глад момиче просят за храна на жп гарата Харков, Украйна, 1933 г. Просещ край мост старец. Надписът върху снимката гласи: „Алтернативен план за пенсиониране“ Харков, Украйна, 1933 г. Гладуващи семейства от селските райони, отседнали в покрайнините на Харков. Надписът гласи: „Имигриращи фермери поголовно изпълват улиците и площадите“ Харков, Украйна, 1933 г. Жертва на глада лежи мъртъв до сграда Харков, Украйна, 1933 г. Жертва на глада лежи мъртва до циментена бариера Харков, Украйна, 1933 г. Каруца, теглена от два коня, откарва купчина трупове за полагане. Надписът гласи: „Примитивна катафалка за мъртвите“ Харков, Украйна, 1933 г. Наскоро изкопани масови гробове в близост до по-старо гробище Харков, Украйна, 1933 г. Лятната резиденция на съветския комисар на здравеопазването в Крим по време на Гладомора, 1933 г. Няколко бездомни деца, спящи на улицата по време на Гладомора, 1933 г. Измършавели деца по време на Гладомора Тълпа, насъбрала се около издъхнал мъж Украйна, 1933 г. Бежанци на покрива на влак по време на Гладомора Украйна, 1932–1933 г. Каруца, пълна с трупове напът за изгаряне Украйна, 1932–1933 г. Въоръжен пазач, застанал пред хамбар и готов да застреля всеки дръзнал да открадне от житото вътре СССР, 1934 г. Умиращо от глад семейство в собствения си двор Украйна, 1933 г. Насилието от Гладомора прераства и до другия край на света. На снимката е показана група протестиращи украинци в Америка, които са нападнати от комунистически привърженици, искащи да заглушат посланието им Чикаго, САЩ, декември 1933 г. Пазачи пакетират храната на фермери, натоварват я на каруци и я отнасят Донецк, Украйна, 1932–1933 г. Разпределяне на оскъдни дажби на селски работници Донецк, Украйна, 1933 г. Украински бежанци от Гладомора, 1932–1933 г. Гладуващи деца в Полтава, 1933 г. Примитивно изнасяне на труп по време на Гладомора Мъртвото тяло на жена край Полтава по време на Гладомора в Украйна, 1933 г. Изгладнели и изнемощели селяни чакат край жп гарата в Харков, 1932 г. Мъртво дете на тротоара, заобиколено от минувачи по време на Гладомора Харков, Украйна, 1933 г. Първата от двете статии, публикувани от американския разследващ журналист Уайтинг Уилиямс в британското сп. „Answers” през 1934 г. Малко преди Гладомора Уилиямс заминава за Донбас, Украйна с цел проследяване отблизо на живота на местните работници там, където не след дълго става свидетел на ужаса на изкуствено създадения глад

Произходът на Гладомора на Сталин от 1932 – 1933 г. (оригинално заглавие: „Национализъм и геноцид: Произходът на изкуствено създадения глад в Украйна от 1932–1933 г.“) Автор: Валентин Мороз Година: 1985 г. Предговор Марк Вебер В днешно време една силно изпъкваща черта на начина, по който съвременната история ни се поднася от масмедиите, в класните стаи и от политиците е контрастът между настоятелното наблягане върху Холокоста и еврейските жертви на Втората световна война и незначителното внимание, което се отделя на жертвите на съветския комунизъм—макар и броят на жертвите на съветския режим да надхвърля броя на жертвите на Холокоста. Докато имена като „Аушвиц“ и „Бухенвалд“ постоянно ни се набиват в колективното съзнание, малцина от Съединените щати или Европа са запознати с Воркута, Колима или който и да е от множеството други съветски лагери, където погиват милиони души. И докато американците или европейците са научавани да разпознават името Хайнрих Химлер, само малцина са чували за небезизвестните ръководители на съветската тайна полиция Николай Ежов или Генрих Ягода. Мрачната история на съветското потисничество и масовите убийства е добре документирана. Нобеловият лауреат и автор Александър Солженицин описва в детайли ужасите на съветската лагерна система Гулаг, която по едно време лишава от свобода над десет милиона души. В „Големият терор“ („The Great Terror“) британският историк Робърт Конкуест съобразително изчислява, че около 15 милиона загиват като жертви на съветския режим, повечето от тях по времето на Сталин (веднъж съветският диктатор Сталин признава насаме на Чърчил, че около десет милиона кулаци са били умрели в бруталната кампания за „колективизиране“ на земеделското и селското население на страната). В „Тайната война на Сталин“ („Stalin’s Secret War“) Николай Толстой изобличава като невярно официалното съветско твърдение, надълго и нашироко предъвквано от западните медии, че 20 милиона съветски граждани са били убити от силите на Оста по време на Втората световна война. Повечето от тези милиони граждани, показва той, са всъщност жертви на съветския режим. Може би една от най-ужасяващите кампании на Сталин е организираното масово изгладняване през 1932–1933 г., което той използва като оръжие, чрез което тотално да смаже селската съпротива спрямо насилственото колективизиране на селското стопанство. Съветски военни отряди конфискуват всичката налична храна на много места, обричайки обитателите им на смърт чрез глад. Както изтъква Конкуест, това е може би единственият случай в историята на напълно предизвикан от човешка ръка глад. Според изчисленията му кампанията отнема живота на пет до шест милиона души, включително и над три милиона украинци. Други историци определят броя на жертвите на украинския глад между шест и седем милиона. Един нов важен труд по темата е емоционалният мемоар на Мирон Долот „Екзекуция чрез глад: Скритият Холокост“ („Execution by Hunger: The Hidden Holocaust“), в който е включено ценно въведение, написано от Адам Улам. В настоящото есе украинският историк Валентин Мороз прави дисекция на произхода на наложения през 1932–1933 г. глад. Той отхвърля общоприетото твърдение, че кампанията е била извършена изцяло по социоикономически причини и вместо това поддържа становището, че решителната мотивация зад това събитие е била нуждата на Москва да поддържа мултинационалната империя на Съветска Русия. Мороз пише, че Сталин унищожава независимото украинско селско общество именно защото то е било основата и изворът на украинския национализъм. --------------------------------------------------------------------------------------------------------- Валентин Мороз Валентин Мороз (1936–2019 г.) е историк, преподавател и автор, както и важна фигура в движението за украинска национална свобода и независимост. През съветския период той изпъква като виден дисидент срещу режима, неотстъпващ активист за човешките права и украинска свобода и политически затворник, който прекарва 13 години по съветските затвори и лагери. Роден е през април 1936 г. във волинско село в Западна Украйна. След като учи в Лвовския университет, той работи като учител в средно училище в родния му край и преподава съвременна история в педагогически колежи. През септември 1965 г., когато е на 29 години, е арестуван по обвинения за „антисъветско агитиране и пропаганда“, намерен за виновен и осъден на четири години трудов лагер под строг режим. Докато е в изолация в затворническия трудов лагер, той успява да завърши дългото си есе, озаглавено „Доклад от Резервата Берия“, което след това е прокарано навън и по-късно публикувано в чужбина. Прехвърлен е в централния затвор на КГБ в Киев, а после в небезизвестния затвор „Владимир“. Мороз е освободен през 1969 г., но само девет месеца по-късно той отново е арестуван по ново обвинение за „антисъветско агитиране и пропаганда“. През ноември 1970 г. е осъден на шест години затвор под стриктна изолация, след което на още три години, този път в затворнически лагер под строг режим, а накрая на пет години вътрешно изгнание. Докато излежава новата си присъда Мороз е третиран сурово и в протест на това на няколко пъти започва гладна стачка. Жестокото отношение към него предизвиква масови протести както в самата Съветска Украйна, така и в чужбина. Неговият случай получава значителна международна публичност, като от негово име започват да се провеждат протестни демонстрации пред съветските посолства и консулства в Съединените щати и Канада. Съветските власти накрая решават да го освободят най-вече в отговор на международните протестни кампании. През април 1979 г. той е пратен в изгнание в САЩ. Освободен е на Международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк заедно с четирима други дисиденти в замяна на двама съветски агенти на КГБ. Мороз след това работи една година като старши научен сътрудник и лектор към отдела по История на Харвардския университет. Завършва докторантурата си през 1982 г. в Украинския свободен университет в Мюнхен. През 1986 г. той и жена му се местят в Торонто, където остават да живеят до 1991 г. и където той работи като главен редактор на украинско списание и радиожурналист. Допринася значително с продуктивната си работа за украински периодични издания в Канада и САЩ, като също така често изнася и лекции. След като се завръща в Украйна през 1990-те, той остава да живее в Лвов, където работи като университетски лектор и писател. Умира на 16 април 2019 г. --------------------------------------------------------------------------------------------------------- Произходът на Гладомора на Сталин На Десетия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз, провел се през 1921 г., е решено, че неруските нации (националности) на страната се нуждаят от подкрепа за тяхното[1]: а) развитие и подсилване на съветската държавност на локално ниво по начини, съответстващи на националните и социалните условия на дадената страна; б) локално развитие и подсилване на съответния местен език на съдебната система, административните и икономическите органи, както и на държавните органи, съставени от местни участници, които са запознати с условията за живот и манталитета на местното население; в) развитие на местната преса, училища, театър, обществени клубове и всякакви други културни и образователни институции на съответния местен език; г) създаване и развитие на широк спектър от курсове и образователни институции както в хуманитарните науки, така и в техническите и професионалните сфери на съответния роден език… По този начин се бе поставило началото на т.нар. политика на „коренизация“, или „завръщане към корените“, което само по себе си е един поучителен и много интересен феномен в историята на съвременната Руска империя. В Украйна тази политика става известна като „украинизация“ или „украинизафикация“, като този термин всъщност е бил широко използван и в официални документи от 1920-те. Указът от 1923 г. описва украинизацията по следния начин[2]: „…Народното правителство осъзнава нуждата… от насочване на вниманието на държавата към разширяване на познанието спрямо украинския език в близко бъдеще. До този момент формалната равнопоставеност между двата най-разпространени езика—украинския и руския—се оказва недостатъчна. В действителност ежедневните процеси, както показва и опитът, са по-благосклонни към преобладаващия руски език. С цел премахването на това неравенство правителството следва да имплементира серия от практически мерки, които да гарантират място за украинския език, съответстващо на размера и силата на украинската нация на територията на украинската страна на територията на Украинската съветска социалистическа република, едновременно с това гарантирайки и равнопоставеността на всички останали езици, говорещи се на украинска територия.“ В днешно време е обичайно тази политика на украинизация да се счита за тактически ход от страна на Москва, целяща да изобличи и унищожи всички патриотични украинци. Тази гледна точка обаче е пресилена. Очевидно е, че Москва въвежда тази политика от тактически съображения. Но трябва също така да се знае и че Москва е нямала друг избор освен да приеме тази политика. Импулсът зад украинизацията произлиза отвъд кремълските стени и се заражда от много по-различни източници. Революцията от 1917 г. бе стимулирала един влиятелен ренесанс сред неруските нации в Руската империя и този процес бе продължил дори и след като тези народи бяха военно покорени от съветските руски сили. Националното развитие успя да намери средства на себеизразяване дори и в условията на съветска власт. Макар фактите и цифрите около експанзивната украинизация сами по себе си да са интересни, още по-интересен е и начинът, по който замесените хора бяха успели да продължат този процес на национално развитие в условията на тоталитарната еднопартийна власт. Това бе възможно, защото през 1920-те съществуваше нещо като една втора политическа партия, която обаче никога не бе прокламирана и формализирана като такава. Тази алтернативна партия се наричаше частното предприемачество. На Десетия конгрес на Комунистическата партия от 1921 г. бе обявено по един символичен начин въвеждането на „новата икономическа политика“, или НЭП, като не след дълго конгресът бе принуден да прокламира и политиката на „коренизация“ за завръщане към местните корени. Новите възможности за частното предприемачество в икономическия живот също така автоматично бяха предизвикали и национален ренесанс сред неруските народи. „Новата икономическа политика“ (НЭП) не само че означаваше пълна промяна в икономическия живот, но също така и в социалния и културния живот като цяло. Частните предприемачи бяха започнали да елиминират тоталитаризма по всякакви възможни начини. Един собственик на дюкян, разпореждащ се с бизнеса си, или един частно практикуващ лекар набързо бяха станали независими от комисаря с червения плат на масата. Скоро те вече бяха започнали да се възприемат и като по-социално издигнати. И въпреки че тези предприемачи трябваше да рецитират комунистическите слогани и жаргони всеки път, когато се е налагало, в действителност свободният пазар, а не Партията, направляваше живота им. Точно както легендарният джин внезапно се бе изплъзнал от лампата си, така и свободното предприемачество бе започнало да се разпространява скоростно. Това означаваше, че на практика животът ставаше плуралистичен въпреки негодуванията на ортодоксалните комунисти, които бяха загрижени за чистотата на партийната доктрина. Общо взето всичко това вдъхваше морална подкрепа на националните движения на подсъзнателно ниво. Човек най-накрая можеше да „диша“ и да изразява себе си. Формираха се множество асоциации на артисти и писатели в Украйна. Бе започнал да се развива един иновативен и експериментален театрален живот. В такива условия нямаше как рано или късно да не последва и някакво законосъобразно съревнование между украинските и руските национални влияния. Сред хората, които бяха доловили това, бе Дмитрий Лебед—авторът на теорията на „борбата между две култури“, според която държавата не бива да се намесва в нея. От самото начало украинизацията се възприемаше от руснаците само като някакъв временен политически феномен и затова те се стремяха да я превърнат в нищо повече от една формалност, която да не се взима насериозно. На едно партийно заседание например един икономически администратор от по-крайните области бе започнал да говори на областния му управител на украински, след като преди това на няколко пъти е ставал свидетел на обсъждането на резолюции относно важността от използването на украински от страна на администраторите в официалните им дела. На това длъжностното лице обаче отвръща на руски: „Говори като нормален човек!“. Въпреки подобни прояви на противопоставяне обаче, една армия от патриотични украински академици и други културно и политически активни индивиди бе започнала значително да ускорява процеса на украинизация. Поддръжниците на този процес на национална съпротива бяха започнали да се изкачват на високи, а понякога дори и на ключови позиции. Заради руския шовинистичен отпор обаче украинизацията бе започнала наистина да се развива едва през 1925 г. В едно писмо от 1927 г. от Централния комитет на Украинската комунистическа партия до Комунистическия интернационал (Коминтерн) се посочват множеството „изкривявания“ по отношение на процеса на украинизация[3]. Тези изкривявания се състоят в пренебрегването на националния въпрос на Украйна (който често бива замаскиран зад интернационалистки фрази), както и в провала да му бъде обърнато сериозно внимание. По-конкретно: 1) в омаловажаването на значителността на Украйна като част от СССР, по този начин създаването на СССР бидейки интерпретирано като реалното ликвидиране на държавните републики; 2) в отправените инструкции към партията, според които тя следва да остане неутрална към развитието на украинската култура, която пък от своя страна се тълкува като назадничава и „селска“ в сравнение с руската „пролетарска“ култура; 3) в опита надмощието на руския език в държавния, социалния и културния живот на Украйна да бъде поддържано на всяка цена; 4) във формалното отношение към развитието на украинизацията, която често се възприема само на теоретична основа; 5) в безкритичното повтаряне на шовинистични и империалистически възгледи относно т.нар. изкуственост на украинизацията, неразпознаваемостта на „галичанския“ език за нацията и т.н., както и в култивирането на тези възгледи в рамките на партията; 6) в опита да се попречи на въвеждането на политиките на украинизация в градовете и сред пролетариата, ограничавайки се само до селата; 7) в често срещаната склонност да се преувеличават изолирани случаи на изкривяване при имплементирането на украинизация, както и в опитите те да се представят като една цяла политическа система, нарушаваща правата на националните малцинства (руснаци, евреи и т.н.). По това време е обичайно за Украинската комунистическа партия да може да прескочи Централния комитет в Русия и направо да апелира до Комунистическия интернационал, дори и все още да е била част от вездесъщата „съветска“ Комунистическа партия. Това е още един признак на плурализма и националното себеизразяване, де факто изразяващи се в условията на съветска власт противно на и в разрез с тоталитарната доктрина. Архивите показват, че украинизацията е била едно важно и много реално развитие. Въздействието й може да се сравни с избухнало торпедо, образувало опасна зейнала дупка в корпуса на държавния имперски кораб. Милиони украински деца вече бяха започнали да учат украински—нещо, за което няколко поколения украинци винаги са се борили. През 1930 г. пък 89 процента от книгите, издадени в Украйна, са напечатани на украински език. Същата година на Единадесетия конгрес на Украинската комунистическа партия се съобщава следното[4]: „Наблюдава се един турбулентен напредък в украинизирането на пролетариата, по-конкретно на ръководните му групи. Заедно с това също така се наблюдава и едно безспорно и систематично нарастване на броя на украинците сред пролетариата… През изминалите три години броят на хората, които могат да четат, пишат и говорят на украински значително се е увеличил… Професионалните асоциации в Украйна трябва да се заемат с отговорността, в качеството си на лидери на масите, да осигурят достъпността до културни услуги на украински за работническите маси, както и да се погрижат движението да вдъхновява работниците към културно и държавно развитие… Тези три елемента—училищата, пресата и украинизирането на пролетариата—са достатъчно стабилна основа, която да гарантира за бързото и безпрецедентно развитие на една украинска култура, която да е национална на вид и пролетарска по съдържание.“ Всичко това се бе превърнало в повод за притеснение в Москва, която от своя страна напълно осъзнаваше, че продължението на този процес накрая би означавало и краят на руската хегемония в Украйна. През годините на украинизация бяха започнали да се наблюдават две тенденции, водещи до възникването на злочести въпроси относно бъдещето на Руската империя. Първо, основната роля, която селото изиграваше в процеса на украинизация, бе станала очевидна. Селото отдавна се бе считало за съхраняващ бастион на националните традиции. Но вече бе станало ясно, че то също така представлява и един силен тласък към украинизирането на градчетата и градовете. Най-талантливите украински народни писатели и културни дейци от 1920-те бяха произлезли именно от селата, които от своя страна пък представляваха една стабилна основа за около 40 милиона души и тяхното украинизиране. Украинската кръв от селата се вливаше право във вените на нововъзникнали украински обществени и културни институции, развиващи се в градовете. Докато тези структури ставаха все по-влиятелни, в същото време ставаше и все по-очевидно, че този разбушувал се приток рано или късно щеше да измести всякакво руско влияние. Йосиф Сталин, най-важният болшевишки теоретик на националните въпроси, бе наясно със съдбоносното значение на селото в този процес. В една реч, изнесена на Десетия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз през 1921 г., той изтъква следното[5]: „Въпреки че руският елемент все още преобладава в украинските градове, пределно ясно е, че в най-скоро време тези градове безсъмнено ще се украинизират. Преди четиридесет години Рига беше германски град, но тъй като селското население бе отишло да живее в градовете и по този начин бе определило техния характер, Рига е вече латвийски град. Преди петдесет години пък всички градове в Унгария бяха от германски характер, но сега те са от унгарски такъв. Същото може да се каже и за градовете в Украйна, тъй като селското население ще отиде да живее в градовете. Селото е представителят на украинския език и този език ще проникне във всеки един украински град, накрая превръщайки се в преобладаващия език там.“ Второ, бе започнало да се наблюдава едно разграничение между архаичния и съвременния национализъм. Първият тип можеше да се себеизразява само под традиционни и ограничени форми. По този начин той можеше да съществува съвместно в продължение на много години в рамките на една колониална структура, в една чужда империя, както и да бъде доминиран от чужда династия. За разлика от него обаче съвременната форма на национализъм беше агресивна и динамична, нетолерантна спрямо колониалните структури и склонна да ги разрушава. Този вид национализъм се отличаваше със съюз между селото и националната интелигенция, които произлизаха от едни и същи етнически корени (през 1940-те и 1950-те тази съвременна форма на национализъм се оказа краят за европейските колониални империи в Азия и Африка, придружена от големи конфликти и обществени размирици). Процесът на украинизация през 1920-те даде началото на една концепция, която имаше потенциала да се превърне в чадър или завеса, зад която един стойностен украински национализъм да започне да се развива в новите условия на съветска власт. Тази нова концепция е най-добре формулирана от писателя Микола Хвильовий, който измисля слоганите „Настрани от Русия!“ и „Можем да се справим и без руски наглеждач“. Дори и заглавията на есетата му (като например „Руски буламачи“) предават новата атмосфера и посока, възникнали вследствие на украинизацията. Посредством тази концепция беше възможно едно украинско културно, обществено и дори политическо развитие да бъде тласнато напред чрез използването на приемлив „пролетарски“ жаргон. В своя полемичен диспут с руските вестници, Хвильовий пише следното[6]: „Днес, когато украинската поезия върви по свой си път, Москва е вече неспособна да я изкушава с дрънкулки… Това е така не защото този или онзи украински участник в някакъв спор се е оказал по-талантливия от този или онзи руснак (не дай си Боже!), а защото украинската реалност е по-сложна от руската, защото в момента сме изправени пред различни задачи, защото ние сме младата прослойка на една млада нация, защото нашата литература е все още в зачатие… И понеже литературата ни най-накрая успя да открие пътя на развитието си, понастоящем сме изправени пред следния въпрос: коя от световните литератури трябва да следваме? При всички случаи това няма да е руската. Това е от особено важно значение. Не бива да бъркаме политическия ни съюз с литературата. Украинската поезия трябва да се отдръпне от руската литература и от влиянието й колкото се може по-скоро. Поляците никога нямаше да дадат Мицкевич на света, ако не бяха прекъснали ориентацията си към руското изкуство. Истината е, че в продължение на векове руската литература постоянно ни е дърпала надолу, досущ като някой господар, вменил ни робски манталитет. Именно затова да подхранваме младото ни изкуство с руска литература означава да ограничим развитието му. Можем да възприемаме пролетарски идеи и без помощта на руското изкуство. Напротив, по този начин ние, като представителите на една млада нация, бихме усвоили тези идеи с много по-голяма лекота и бихме ги пресъздали много по-бързо в подходящи произведения на изкуството. Ние ще се преориентираме към западноевропейското изкуство, към неговите стил и методи. Стига сме философствали. Нека поне веднъж използваме разсъдъка си. Ние правим това не с намерението да си прикачим изкуството към поредната каруца, а за да го освободим от задушаващата атмосфера на назадничавостта. Ще отидем в Европа, за да се изучим, но след няколко години ще се завърнем с нов горящ пламък. Чувате ли какво искаме, московски демагози с вашите руски буламачи? Така че смърт на достоевците! Нека започнем един културен ренесанс!“ Фактът, че Хвильовий произлиза от руските обществени среди е нещо типично за онова време. Именно това служи като негово вдъхновение. Хвильовий, първоначално кръстен Фитилов, е бил наясно с блатистия свят на русифицираните украинци от личен опит. Затова и той е знаел как да се бори с този свят. Все пак, най-ефективните проповедници са тези като Савел, превърнали се в Павел. Докато Москва наблюдаваше отстрани, бяха започнали да се развиват нови институции, които бяха едновременно и комунистически, и украински. Наред с други, Хвильовий възкликва следното: „Можем да възприемаме пролетарски идеи и без помощта на руското изкуство“. Следващият и неизбежен етап от осъществяването на слогана „Настрани от Русия!“ е следвало да бъде политическото отцепване на Украйна от Русия. Отцепване, което би значело разпада на Руската империя. Както всички тогава са били наясно, без Украйна Русия автоматично би се смалила до едно малко Московско княжество, каквато е и била през 16-ти век преди цар Петър I. Успешният прогрес на украинизацията (както и на паралелни национални движения в други съветски републики) не се ограничаваше само до литературния живот. Неруските нации на СССР се бяха увенчали и с други важни постижения, заплашващи руската хегемония. Сред тях бе формирането на „местни“ (териториални) армии. От общо 17 армейски дивизии, разположени в Украйна в края на 1920-те, осем са били „местни“ дивизии, съставени почти изцяло от украинци. Тези дивизии са използвали украинския език за комуникиране и военно командване. Украинският също така се е използвал и за инструктаж в някои военни школи. Други неруски народи също са разполагали с подобни военни формирования. Имало е две белоруски дивизии, две грузински и една армейска дивизия, както и един татарски полк, един таджикски полк и т.н. В същото време възникват и национални неруски образователни системи. Под ръководството на украинския министър на образованието Хрихорий Хринко бе започнала да се оформя една образователна система в Украйна, отличаваща се във всяко едно отношение от руската такава. В икономическия живот пък Волобуев въвежда концепция, чрез която Украйна е следвало да развие своя си държавна икономика, която да е независима от Русия. Подобни неща бяха започнали да се наблюдават във всяка една сфера на украинското ежедневие. На Москва й беше пределно ясно, че ако този процес бе продължил още десет години, съветската Руска империя щеше да се разпадне на национално ниво, точно както се бе случило с Австро-унгарската империя към края на Първата световна война. Кремълските господари бяха осъзнали и още една жизненоважна реалност: а именно, че империята може да се поддържа цяла само чрез тоталитаризъм. Което значеше тоталитаризъм във всяка една сфера от ежедневието. Само абсолютната държавна власт е можела да гарантира една обединена империя. Макар и руската шовинистична опозиция спрямо украинската съпротива никога да не изчезва напълно, тя се оказва неефективна през 1920-те поради две причини. Първо, защото частното предприемачество автоматично бе донесло със себе си плурализъм и в други сфери от ежедневието. И второ, националното пробуждане, отприщено в резултат на Революцията от 1917 г., бе започнало да процъфтява през 1920-те. Към края на 1920-те обаче историческото махало бе започнало да се връща в обратната посока. Жизнеността на националната съпротива бе изтънена, което говореше за началото на упадък. Прегрупираните имперски сили бяха усетили, че моментът да отвърнат на удара е настъпил. Сега, отмъщението им следваше да се изпълни по следните три начина: 1. Чрез премахване на частната собственост в селата и налагане на тоталитарно земеделие под формата на колективно селско стопанство („колгосп“, или на руски „колхоз“); 2. Чрез изкореняване на частното предприемачество в индустрията и търговията; 3. Чрез заличаване на плурализма в изкуството. Всички културни асоциации бяха заменени от унитарни културни профсъюзи, по един за писателите, художниците, журналистите и т.н. Решаващата същност на тази програма бе заличаването на традиционната селска структура, която винаги е стояла в основата на тази нация. Сталин бе осъзнал ключовата роля, която селото играеше в движението за национално освобождение. „Селото е главната армия в едно национално движение“, пише той. „Без селото едно такова движение става невъзможно. Именно това имаме в предвид, когато казваме, че националният въпрос практически представлява селски въпрос.“[7] Чрез планирането на изкуствения глад от 1933 г. Москва целеше да нанесе фатален удар върху селската структура не защото тя е представлявала някакъв обществен проблем или защото е била икономически нерентабилна, а защото е била изворът и ресурсната основа на жизненоважния национален дух. Постишев, който през 1933 г. е пратен в Украйна като пълномощен представител, бе заявил изрично: „Грешките и недоглежданията на Комунистическата партия на Украйна при осъществяването на партийната политика за националностите бе една от основните причини за краха на селското стопанство през 1931–1932 г.“[8] Това единствено изречение е достатъчно, за да покаже, че именно националният въпрос е причината катастрофата от 1933 г. да се случи. И Пленумът от 1933 г., и Дванадесетият конгрес на Комунистическата партия на Украйна от януари 1934 г. обявяват, че „най-голямата опасност в Украйна е местният украински национализъм“[9]. Това бележи повратна точка в политиката на Кремъл относно националностите. До този момент най-голямата опасност за въпроса с националностите официално се водеше „руският империалистически шовинизъм“. На Дванадесетия конгрес на Комунистическата партия на Украйна обаче Постишев заявява, че „1933-та беше годината, в която украинската националистическа контрареволюция най-накрая бе потушена“[10]. Така за Москва катастрофата от 1933 г. представляваше само някакво следствие от борбата срещу украинската национална съпротива. Селските и националните аспекти на тази катастрофа се възприемаха като пряко свързани. През пролетта на 1933 г., когато милиони украински селяни умират от глад, съветските сили започват да извършват масови екзекуции из цяла Украйна. Две групи от населението са конкретно набелязани за избиване: интелигенцията и онези украински комунисти, които преди това са членували в други партии. От преброяванията от 1926 г. и 1939 г. става ясно, че през този период украинското население се е стопило с десет процента, докато броят на руснаците се е увеличил с 27 процента[11]. Причината за тази крещяща разлика е обяснена от един свидетел на изгладняването от 1933 г.: „На границата между Украинската съветска социалистическа република и Руската съветска социалистическа република имаше две села. От украинската страна всичко беше конфискувано, докато от руската страна данъците върху царевицата [зърното] бяха в нормата и всичко си вървеше по план. Украинците се катериха по покривите на преминаващите влакове и пътуваха до Русия, за да си купят хляб.“[12] Според изчисленията на историците Украйна губи 80% от креативната си интелигенция през 1930-те[13]. По този начин украинската култура претърпява много по-тежки поражения от украинския селски живот. 80 процента от книгите, издадени в Украйна през 1930 г., са напечатани на украински, но през 1934 г. това число вече спада до 59 процента[14]. На Единадесетия конгрес на Комунистическата партия на Украйна от 1930 г. главната тема на разговор е „бурният възход на украинизацията“ и нуждата от продължаването й. През 1934 г. обаче, на Дванадесетия конгрес, темата на разговор придобива съвсем различни окраски[15]: „Само преди Ноемврийския пленум 248 контрареволюционери, националисти, шпиони и класови врагове—сред тях и 48 партийни членове—бяха изобличени и изгонени от украински изследователски центрове и от Министерството на образованието. Оттогава още много такива индивиди бяха демаскирани. Неотдавна през декември пък бяхме принудени да закрием Бахалийския изследователски институт по история и култура, тъй като открихме, че съответното заведение, подобно на много други академични организации (като например Украинската съветска енциклопедия и Института „Шевченко“, където Пилипенко заемаше длъжността администратор), е било гнездо на контрареволюционерска дейност.“ Ключовият въпрос, който възниква тук, е следният: до каква степен репресиите от 1930-те са извършени от социоикономически съображения? Ясно е, че социалните и икономическите подбуди, които стоят зад тази репресивна политика няма как да се пренебрегнат или подминат. Но тези подбуди трябва да бъдат разбрани от гледна точка на историческия контекст. Въпреки че тези репресии на практика са били от социално естество, те са извършени основно заради запазването на руското имперско могъщество. Основното становище на това есе е, че социоикономическите съображения изиграват само инструментална и спомагателна роля в репресивната политика от 1930-те. Драстичните социоикономически промени от този период са предизвикани главно от желанието за поддържане на руската империалистическа хегемония, като икономическите причини са само второстепенни. От борбата между ортодоксалните догматици и прагматици в рамките на Комунистическата партия от началото на 1930-те, победители накрая излязоха радетелите на доктрината. Едновременно с това обаче инерцията от атаката им срещу прагматиците им бе придала именно този империалистически и шовинистичен импулс. Историята на съветската система до Втората световна война обикновено се дели на три фази: 1. Военен комунизъм, 1917–1921 г.; 2. Временно тактическо оттегляне под формата на Новата икономическа политика, 1921–1929 г.; 3. Продължаване на развитието на комунизма според марксистката доктрина, от 1929 г. нататък. Въпреки това обаче, малцина историци определят характерните черти на третата фаза за непрагматични. Лично аз бих описал тези три фази малко по-различно. Първата фаза може да се определи като един наивен комунистически експеримент. През този период на „военен комунизъм“ принципът на частното предприемачество бе изцяло заличен. Новата съветска държава бе започнала да конфискува колкото си иска селска продукция (което на практика обикновено значеше колкото продукция имаше в наличност). Едновременно с това обаче оперираше и черен пазар, без който животът иначе нямаше как да продължи, макар и официално дори продажбата на собствените си обувки да беше обявена за незаконна. За нула време икономиката накрая бе изпаднала в хаос. Показателен факт за това е, че през 1921 г. на територията на Украйна се е намирала само една-единствена функционираща доменна пещ. Беше пределно ясно, че този „чист комунизъм“ щеше в най-скоро време да доведе до пълен колапс на новата система, освен ако новите съветски лидери не се бяха съвзели набързо от „ортодоксалното“ си опиянение. Рязкото завръщане към прагматизма през 1921 г. се оказа ефективно. Тази фаза на НИП позволяваше едно всеобхватно частно предприемачество в селското стопанство и в други сфери на икономическия живот. През 1929 г. обаче тя приключи с рязък завой обратно към колективизационната система. Тази промяна обикновено се смята като завръщане към ортодоксалната марксистка доктрина след временно отстъпление. Въпреки това обаче това схващане е погрешно. Социоикономическата политика от 1930-те не представляваше завръщане към „чистата“ комунистическа ортодоксалност. Тя бе по-скоро един синтез между принципа на колективизация и прагматизма, диктуван изцяло от империалистически интереси. Комунизмът, описан в „Капиталът“ на Маркс е нереалистичен. Както с всяка друга идеология, от практическа гледна точка комунизмът трябва да вземе в предвид и конкретните национални интереси. Първата съветска фаза на „военен комунизъм“ беше само един експеримент. Новите съветски водачи вярваха, че митичната „световна революция“ и утопичният комунистически идеал щяха набързо да доведат до световен пролетарски рай. Тези фантазии обаче напълно игнорираха националните интереси. Втората фаза на НИП представляваше отстъпване, предизвикано от индивидуалистични и национални фактори. Едва в третата фаза комунизмът накрая беше интегриран с руските национални интереси, а марксистката доктрина—адаптирана към нуждите на „Третия Рим“ (Москва) (подобен процес между впрочем се наблюдаваше и в Китай. След редица изкореняващи експерименти най-накрая се бе развила една алтернативна форма на комунизма, която да може успешно да служи на китайските империалистически интереси). От едно внимателно проучване на съветската колективна селскостопанска система става ясно, че тя не е съвместима с неподправената комунистическа доктрина. Макар земята и всякакви селскостопански инструменти да са се водили колективна собственост, притежания като къщи, градини, кокошки, прасета, крави и много други неща си бяха останали собственост на отделните селяни. В градските райони пък отделните индивиди продължаваха да притежават базисни неща като къщи, почивни резиденции и автомобили. От Сталинистката ера нататък съветската система започва да се характеризира с продължителна комбинация между колективизационния принцип и прагматизма. Въпреки това обаче, същността на този прагматизъм въобще не беше икономическа. Ако икономическите съображения винаги са се поставяли на първо място, то тогава Москва отдавна да беше разпуснала колективните стопанства и да беше върнала обратно частното предприемачество в икономическото ежедневие. Колективната фермерска система бе поставила съветското селско стопанство на колене, като съветската икономика така и не успя напълно да се възстанови от хроничната депресия, причинена от драстичните експерименти на Сталин от 1930-те. Оттам и заключението, че съветският прагматизъм се диктува от империалистически, а не от икономически интереси. Взаимовръзката между принципа на колективизация и прагматизма се настройва според интересите на империята. Колективната селскостопанска работническа категория не е толкова социоикономическа категория, колкото империалистическа категория, подобно на „колонската“ класа от късния период на Римската империя. Ако селското население живее според принципите на индивидуалната самостоятелност и частното предприемачеството, те поддържат важно национално самосъзнание. Такова самосъзнание прави краха на една империя необратим. Империалистическата самоизгода изисква унищожението на традиционния начин на живот на селското население. Селянинът е преобразуван в „пролетарий“, който е обвързан нито със земята си, нито с националното си наследство. Такива безкоренни хора лесно губят връзка с местните си земи и вместо това се преселват в безкрайната пустош на Сибир или Казахстан—от единия край на империята до другия—в търсене на по-високи заплати. В тази връзка намерението на Москва бе да асимилира неруската половина на Съветската империя. Интересно е и да се отбележи, че дори по време на най-лошите икономически периоди на съветска власт, винаги е имало достатъчно количество наличен алкохол по магазините. Това е единственият съветски продукт, който никога не е привършвал. Алкохолът винаги е бил толкова важен в унищожаването на националното самосъзнание, колкото самата официална съветска пропаганда. Не е трудно да убедиш един пиян „пролетарий“ да се отнася към въпроса за националното му наследство с думите „И какво от това?“. Колективните селски стопанства са от решаващо значение за съветската система, не заради марксистката икономическа доктрина (Югославия се справя и без тях), а заради поддържането на империята. Именно съветската Руска империя, а не комунистическата ортодоксалност, е тази, която забранява частното предприемачество. Това е ключов факт, нужен за разбирането на същността на съветската система. По този начин икономическите принципи биват пренебрегвани в полза на империалистическите интереси. Дори и катастрофалните икономически последици от тази политика не успяват да накарат Москва да предприеме промени. Оттам се стига и до неминуемото изоставяне на ортодоксалната „чистота“ на марксизма. Разбира се, в съветските учебници и вестници постоянно се настоява, че всичко напредва „според марксистките принципи“. Всеки, който обаче има търпението да продължи да чете след третата страница „Капиталът“ на Маркс (нещо, което почти никой в Съветския съюз не прави), накрая осъзнава, че по този начин Кремъл пренебрегва множество марксистки принципи. Един от примерите за това е идеята за „пълния колапс на капитализма“, който така и не се случи според „научните“ предсказания на Маркс. Друг пример е ленинската теза, че на Съветския съюз няма да му е нужна редовна армия (само ограничена „народна милиция“), нито пък тайна дипломация и т.н. Тези неща обаче никога не се споменават в СССР. Служейки си с комунистически слогани за собствена изхода, съветската Руска империя накрая успя да премахне всичко от комунизма, което би могло да се окаже благоприятно за неруските народи. Въвеждането на програмите за колективизация и индустриализация към края на 1920-те означаваше, че империята отново държеше властта в ръцете си. По време на хаоса от Революцията тази власт се беше временно изплъзнала от контрола й. През 1920-те държавната политика бе започнала да се измества в различна посока в отговор на най-различни сили. Но в момента, в който Москва се бе възстановила и бе придобила по-ясна представа за ситуацията, тази политика още един път бе започнала да се адаптира към нуждите на империята. Въпреки че импулсът зад репресиите от 1930-те обикновено се възприема като социоикономически, дори и от онези, изготвили самата политика, истинската мотивация зад репресиите обаче е подсъзнателната и неизразена нужда от запазване на имперската система. Именно имперският инстинкт е източникът на конкретните представителни социални реформи, както и на вида тоталитаризъм, който е следвал да бъде ефективен през 1930-те. Ако не съществуваха подобни належащи империалистически интереси или дори руски шовинизъм, жестокостта на репресиите от 1930-те щяха да бъдат само една десета от това, което бяха. Това е особено показателно, ако решим да сравним Болшевишката революция от 1917 г. с Арменския геноцид от 1915 г. Чужденците, които към края на 1917 г. са пребивавали в Петроград остават удивени от малкото количество кръв, която се е проливала по време на болшевишкото завземане на властта. Когато две класи са изправени една срещу друга, това води до много изстрели, но в същото време и малко жертви. В противовес на това обаче през 1915 г. близо два милиона арменци бяха избити като част от усилията на Турската (Османска) империя да сложи край на Арменския национален въпрос. Според различните изчисления се смята, че половината от арменското население е било избито. Тези елементарни аналогии са достатъчни, за да ни покажат, че убийството на седем милиона украинци през 1933 г. е нямало как да бъде мотивирано само от социоикономически или „класови“ подбуди. Конфликтите взимат милиони жертви само в случаи на битки между страни, като например по време на войни, колониални борби за надмощие и т.н., когато националният въпрос е от решаващо значение. На Москва й трябваше холокост. Наложеният глад от 1933 г., както и сериите от репресивни масови убийства през 1930-те са израз на борбата на империята за самосъхранение. Именно този инстинкт, а не икономическата доктрина на колективизация бе подтикнал Кремъл да извърши ужасите от 1930-те. Никой не може да каже как „истинските“ социалистически икономики трябва да функционират на практика. Швеция например се самоопределя като социалистическо общество, като някои дори я смятат и за социалистически образец. Швеция обаче никога не е премахвала предприемачеството. И макар от 1945 г. насам Полша да продължава да бъде под контрола на съветската власт, там колективизирано селско стопанство никога не е било въвеждано. През 1974 г. в нелегалното сп. „Украински новини“ се бе появявила една статия, озаглавена „Етноцидът на украинците в СССР“ и подписана от псевдонима Максим Шахайдак. След като цитира речта на Сталин, изнесена на Съветския комунистически партиен конгрес през 1921 г., в която той предсказва как украинските градове щели рано или късно да се украинизират, авторът прави следното заключение: „Нашествениците се бояха от това като от огнена стихия и днес те все още се боят. Болшевишка Москва, оглавявана от ‚бащицата на всички нации‘ (Сталин), направи всичко по силите си, за да спре украинизирането на украинския град. Това бе и основната причина за глада в Украйна от 1932 г. и 1933 г.“[16]. От историческа гледна точка годината 1933 от историята на Руската империя е аналогична с 1848 г. от тази на Австрийската империя, когато владетелите във Виена бяха успели да запазят земите си от разпадане чрез прибягването до ефективни репресивни мерки спрямо бурните национални движения. Това обаче се оказа последното голямо разтърсване и последното ефективно усилие за самосъхранение преди окончателното сътресение от 1918 г. да доведе до краха на Хабсбургската империя. Бележки: 1. KPSS v resoliutsiiach i postanovleniia sezdov, konferentsii i plenumov TC (Moscow: 1954), Vol. 1, p. 559. 2. Entsycopediia Ukrainoznavstva (1949), Vol. 1(2), pp. 547-548. 3. Dva roky roboty. Zvit Tsentralnoho Komitetu KP (b) U. (Kharkiv [Kharkov]: 1927), pp. 57-58. 4. XI zyizd KP (b)U. Stenohrafichnyj zvit (Kharkiv: 1930), pp. 737-738. 5. X zyezd RKP(b). Stenohraficheskyj otchet (Moscow: 1963), p. 213. 6. Visti BUCVK (dodatok "Kultura i pobut"), (1926). 7. I. Stalin, Marksysm i natsionalno-kolonialnyj vopros (Moscow: 1935), p. 152. 8. Ukrainskyj zbirnyk (Munich: 1957), Vol. 9, p. 71 9. V.I. Hryshko, Ukrainskyj Holokost 1933 (1978), p. 77. 10. Chrevonyj Shlach (Kharkiv: 1934), 2-3, p. 165. 11. The Black Deeds of the Kremlin: A White Book (New York and Toronto: Dobrus, 1955), Vol. 2, p. 129. 12. I. M-ko (I. Maystrenko), Do 25 richiia holodu 1933-ho roku. (Munich: Vpered, 1958), 7(92), p. 1. 13. Entsyclopediia Ukrainoznavstva (Paris and New York: 1959), Vol. 3, p. 1050. 14. U. Lavrynenko, Rostriliane Vidrodzheniia (Paris: 1959), p. 965. 15. XII zyizd KP (b)U. Stenohrafichnyi zvit (Kharkiv: 1934), p. 380. 16. Ukrainskyj Visnyk (Paris: Smoloskyp, 1975, reprint), 7-8, pp. 50-51. Източник: http://www.ihr.org/jhr/v06/v06p207_Moroz.html

Младежи в Гулаг по леглата си Молотов, СССР, година – неизвестна Полагане на миньор, издъхнал по време на работа в принудителен трудов лагер о. Вайгач, СССР, 1931 г. Депортиране на полски семейства в Сибир като част от преразпределителните планове на Съветския съюз. Влиятелни семейства от завзетите територии често са били подлагани на принудителен труд, по този начин принудено участвайки в систематичното унищожение на собствената си култура Полша, 1941 г. Мъртвите тела на политически затворници в затворнически лагер, убити от тайната полиция Тернопил, Украйна, 10 юли 1941 г. Намерени за виновни спят в затревена постройка в сибирски Гулаг Сибир, СССР, година – неизвестна Плакати на Сталин и Маркс наблюдават отгоре лагерниците в спалните им помещения СССР, ок. 1936–1937 г. Лагерници по време на работа, участващи в изграждането на Беломорско-балтийския канал, един от първите големи проекти в Съветския съюз, съставен от изцяло робски труд. 12,000 души умират, докато работят в суровите условия СССР, 1932 г. Началници на Гулаг. Тези мъже са отговорни за принуждаването на над 100,000 затворници на тежък труд СССР, юли 1932 г. Затворници в съветски Гулаг изкопават ров под зоркия поглед на пазач СССР, ок. 1936–1937 г. Сталин проверява напредъка по Московския канал, изграждан от затворнически работници Москва, СССР, 22 април 1937 г. Златна мина, изградена чрез затворнически труд по времето на Сталин Магадан, СССР, 20 август 1978 г. Философът Павел Флоренски след ареста му за „агитиране срещу съветската система“. Флоренски е осъден на десет години труд в сталинските лагери Гулаг. Така и не излежава присъдата си. Три години след направата на тази фотография, той е отведен в гората и застрелян там СССР, 27 февруари, 1933 г. Ръководителите на Гулаг се събират заедно, за да отпразнуват добре свършената си работа СССР, 1 май 1934 г. Допотопната постройка, в която се помещава група затворници в един от сталинските лагери Гулаг СССР, ок. 1936–1937 г. Работещи затворници боравят с машина в Гулаг СССР, ок. 1936–1937 г. Лагерници по време на изграждането на Беломорско-балтийския канал СССР, ок. 1930–1933 г. Лагерници, разбиващи камъни при Беломорско-балтийския канал СССР, ок. 1930–1933 г. Юрий Тютюник, украински генерал, сражавал се срещу съветската армия по време на Украинско-съветската война. След войната на Тютюник му е позволено да остане в Съветска Украйна—поне до 1929 г., когато настъпва промяна в съветските политики. Той е задържан, отведен в Москва, затворен и убит СССР, 1929 г. Лагерници пренасят оловно-цинкова руда о. Вайгач, СССР, ок. 1931–1932 г. Лагерници извличат глина за тухларницата Соловецки острови, СССР, ок. 1924–1925 г. Длъжностни лица държат подчинените си работници под око при изграждането на Московския канал Москва, СССР, 3 септември 1935 г. „Наказателен карцер“ в Гулаг Воркута, СССР, 1945 г. Сталин и хората му инспектират работата по Московския канал Москва, СССР, ок. 1932–1937 г. Работещи затворници в Гулаг си правят кратка почивка СССР, ок. 1936–1937 г. Обикалящи пазачи в Гулаг по време на инспекция СССР, ок. 1936–1937 г. Работещи по Колимската магистрала мъже. След време пътят ще бъде познат и като „Костният път“ заради скелетите на загиналите по време на строежа й лагерници, останали в основите й СССР, ок. 1932–1940 г. Полковник Степан Гаранин, по едно време началник на Колимските принудително-трудови лагери, се подготвя за новия си живот като затворник СССР, ок. 1937–1938 г.

ГУЛАГ: Наказателните колонии на Съветския съюз Автор: Daniel W. Michaels Година: 2002 г. --------------------------------------------- Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ в Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център. --------------------------------------------- За държавите през 20-ти век задържането на граждани, чиято преданост към държавата по време на война или „национална тревога“ е сметната за ненадеждна или съмнителна се превръща в обичайна практика. С цел изолирането на такива хора Великобритания, Съединените щати и Германия откриват центрове, наричани по различни начини (често в зависимост дали съответната страна е била на страната на губещите или победителите), като например преразпределителни центрове, центрове за задържане, трудови лагери, концентрационни лагери или лагери на смъртта. В зависимост от обстоятелствата отношението към затворниците е варирало от снизходително до жестоко. Учрежденията в тези страни обаче са били прилагани само като временна мярка в периоди на заплаха за националната сигурност. Единствено в Съветския съюз, където тези лагери са били познати под общото наименование „Гулаг“ (руското съкращение на Главно управление на лагерите), те са били постоянна и съставна част от правителството. През 70-те години на миналия век британският изследовател Робърт Конкуест и руският нобелов лауреат (както и бивш затворник от Гулаг) Александър Солженицин правят всичко по силите си, за да алармират света за ужасите на огромната наказателна империя на СССР. Читателската аудитория на Конкуест обаче е била съставена предимно от историци и хора с образование над средното, а днес монументалната творба на Солженицин „Архипелаг Гулаг“ пък почти не се чете, освен ако не е в по-сбит вариант. Въпреки това обаче, през изминалото десетилетие техният пионерски труд е допълнително подкрепен и доразвит от сериозни проучвания, събрани както от оцелели съветски лагерници, така и от руски, френски и германски академици. Най-важните от тези проучвания (които служат и като основа за това есе) са: „Наръчник за Гулаг“ на Жак Роси; „Система исправительно-трудовых лагерей в СССР, 1923–1960“ („Система на изправително-трудовите лагери в СССР, 1923–1960“), изготвено от екип руски изследователи; наскорошното проучване на Ралф Щетнер за Гулаг под управлението на Сталин; „Gulag Zeichnungen“ („Скици от Гулаг“) на бившия Гулаг администратор Д. С. Балдаев; предшестващият го „Наръчник за затвори и концентрационни лагери на Съветския съюз“ на Авраам Шифрин; както и бележитата „Черна книга на комунизма“ на Стефан Куртоа (вж. бележка 1). Поради някаква причина обаче американските изследователи изглежда нямат нищо против да захвърлят „Архипелаг Гулаг“ в историческото кошче. За огромното съжаление на репутацията на Съединените щати и Великобритания, прекалено много от техните академици, писатели, артисти и политици пренебрегват, а в някои случаи дори и оправдават съветските лагери от времето на комунизма в Русия. Тяхното нередовно осъждане на съветската наказателна система често е било от името на изпаднали в немилост комунисти. През 1944 г. пък вицепрезидентът на Франклин Делано Рузвелт, Хенри Уолъс, посещава един от най-окаяните и брутални съветски лагери, Магадан, възхвалявайки садистичния му командир Иван Никишов и описвайки Магадан като „идиличен“. Механизмът на Гулаг От организационна гледна точка лагерите Гулаг винаги са били подчинени на тайно-полицейския орган от съответния период (започвайки се от Чека, ГПУ, ОГПУ, НКВД, МВД и накрая стигайки се до КГБ, като от последния произлизат много от днешните лидери на Руската федерация). През 1918 г. основателят на съветската тайна полиция Феликс Дзержински излага ръководния принцип на Чека по следния начин: „Сами по себе си ние представляваме един организиран терор—това трябва да е пределно ясно“. От този момент нататък всички последващи съветски правителства стриктно следват този принцип. Като едно от последствията от тази стриктност обаче са условията в лагерите на комунистическа Русия, които обикновено са били много по-брутални, отколкото тези в Сибир по царско време. Ако Франция е имала една небезизвестна наказателна колония—Дяволския остров—то Съветският съюз е имал стотици такива. От няколкото хиляди разновидни трудови лагери, над 500 официално са били изправително-трудови лагери, познати още и като ИТЛ (исправи́тельно-трудово́й ла́герь), поправително-трудови лагери и наказателни колонии. Първият от тези лагери е установен през 1917 г.; постепенно изправително-трудовите лагери започват да се появяват по ширината на целия СССР, от суровите арктически условия на далечния Север до обгорените равнини на Централна Азия. Или, както казва Солженицин: „от Студения полюс при Оймякон до медните мини на Джезказган“. Тъй като лагерната система е била важна съставна част от съветската икономика, затворниците са били подлагани на всякакъв вид тежък труд—като например железопътно строителство, пътно строителство, канализационно изграждане, горско стопанство, миньорство, селско стопанство, строежи на сгради и т.н.—обикновено при нехуманни и нездравословни, а понякога дори и смъртоносни условия. Жените, макар и изолирани в отделни бараки, често са споделяли същите трудови лагери с мъжете, работейки по същите задачи редом до тях. Имало е също така и специални лагери за деца, за майки с бебета, както и за други необичайни случаи. Психиатрични отделения (психбольницы) пък са „лекували“ определени упорити „врагове на народа“. През 1943 г., в разгара на „Великата отечествена война“, комунистите въвеждат още по-сурова категория трудови лагери, „каторгата“ (тежкотрудови лагери), в ИТЛ системата. Осъдените на каторга винаги са получавали най-тежката работа, най-оскъдните порции и най-незначителното медицинско внимание (думата „каторга“ произлиза през царския период, когато тежкият труд, заедно със „ссылка“, или сибирското изгнание, са били стандартни, макар и много по-леки, наказания). Като редовна практика в съветския обществен строй и дълго изпреварвайки германското използване на подобни слогани в концентрационните лагери, важността и радостта от труда са били прокламирани и възвеличавани посредством безброй слогани, с които лагерите са били преизпълнени: „Трудът е чест, слава, храброст и геройство“; „Шоковата работа е най-бързият път към свободата“; или злокобният им вариант „Който не работи, не трябва да яде“. Основната дневна хранителна дажба (т.нар. „пайка“) е варирала между 400 и 800 гр. хляб, което е съставлявало над половината от ежедневно набавяните калории на затворника (1200-1300). Това количество е варирало в зависимост дали затворникът е бил шоков работник или стахановец, инвалид, в изолация и т.н. Най-продуктивните работници пък са получавали хранителни бонуси като риба, картофи, овесена каша или зеленчуци в допълнение към хляба (между другото, американският План „Моргентау“ за окупирана Германия е възнамерявал да въведе същите дажбени калории [1300], полагащи се на германец на ден). Тогава минималните изисквания според Световната здравна организация към ООН са били в рамките на 3100-3900 калории на ден при тежък труд. Затворническата популация е включвала представители от целия СССР: християнски и мюсюлмански духовници, „кулаци“ (или още независими земеделски производители), политически дисиденти, обикновени престъпници, „икономически престъпници“, членове на стария елит, изпаднали в немилост комунисти, етнически малцинства, бездомници, „деперсонализирани лица“, „хулигани“ и хора, които навремето редовно са закъснявали за работа. В рамките на лагерите Гулаг затворническото общество е било разделено на категории в зависимост от конкретното провинение на затворника. Повечето политически затворници или контрареволюционери са били наричани „58-ици“ заради нарушението им на Член 58 от Наказателния кодекс; обикновените престъпници са били наричани „урки“ или „блатняки“; по-неагресивните престъпници, обвинени в неспазване на някои правила на Гражданския кодекс пък са били категоризирани като „битовики“; лица, обвинени в подкопаване на съветските икономически закони са били смятани за подривници или вредители—„вредители“ на руски; нагаждачите, или „придурките“, в лагерите—хората с най-голям шанс за оцеляване—пък служат като част от лагерния персонал. Всички лагерници са били наричани „зеки“, акроним на руската дума за затворници. Реформа в съветски стил От всички хора, които допринасят за проектирането и усъвършенстването на системата за робски труд на Гулаг, особено внимание заслужава Нафтали Аронович Френкел. Френкел е евреин, роден в Турция през 1883 г. и занимаващ се с успешна търговия там, който след Болшевишката революция заминава—както правят и немалък брой други евреи—за Съветския съюз. Назначен като агент в Одеса към Държавната политическа администрация, Френкел е отговарял за присвояването и конфискуването на злато от по-заможните класове. Безскрупулният Френкел обаче не успява да устои на изкушението, което неминуемо води до ареста му през 1927 г. по заповед на Централното московско поделение заради неправомерната кражба на злато за лична облага. Обвинен в икономически престъпления, той е изпратен в лагера със специално предназначение Соловецки (или СЛОН, както е бил наричан от съветската бюрокрация), представляващ една сумрачна арктическа наказателна колония. Специалният талант на Френкел да подобрява лагерната трудова ефикасност обаче е бързо забелязан от длъжностните лица там, като не след дълго му е наредено да обясни идеите и методите си лично на Сталин. Основното му предложение е било да обвърже хранителната дажба на затворника, особено топлата храна, с производителността му, по този начин заменяйки възела [камшика] с глада като главния стимул за работа. Френкел също така стига и до заключението, че един затворник обикновено е най-продуктивен през първите три месеца от пребиваването му, след което той или тя изпадал в такова изнемощяло състояние, че единственият начин резултативността на лагерниците да бъде поддържана на високо ниво е чрез премахването (убиването) на изтощените лагерници и заменянето им с нови и по-свежи такива. Френкел измисля и друг, по-елементарен метод за стимулиране на трудовия ентусиазъм сред лагерниците, едновременно чрез който да се постига и периодично елиминиране на по-слабите звена. Когато на лагерниците им бъде възложена специална задача, те трябвало да се строят в една колона. Последният от строя бива застрелян като бавител („доходяга“), което значи човек, който е твърде изнемощял за каквато и да е работа. Тези политики е следвало да подсигурят постоянен приток на нови лагерници, по този начин снабдявайки лагерите със свежа работна ръка и едновременно с това изкоренявайки всякаква опозиция спрямо Сталин и партията му. Сталин остава толкова доволен от идеите на Френкел относно ефикасното експлоатиране на лагерния труд, че накрая го прави строителен началник на проекта за Беломорския канал, а по-късно и на Байкало-амурския железопътен проект. През 1937 г. Сталин прави Френкел началник и на новосъздаденото Главно управление на железопътното строителство (ГУЖДС). Като такъв по време на Зимната война срещу Финландия през 1939–1940 г., както и по време на съветското участие във Втората световна война, на Френкел му е възложено да снабдява Червената армия с железопътно-транспортни конструкции. Накрая той е награден с Ордена на Ленин три пъти, удостоен е със званието Герой на социалистическия труд и е повишен в генерал на НКВД. Методите, използвани от Френкел при строежа на Беломорско-балтийския канал се превръщат в стандартни оперативни процедури за голяма част от бъдещите трудови лагери, включително и за железопътния проект БАМ (Байкало-амурска магистрала), Далстрой (Далекоизточно пътно строителство), Воркута, Колима, Магадан и безброй други пъклени места. Работейки по Байкало-амурския железопътен проект след войната, лагерници забелязват как голяма част от релсите били маркирани с надпис „Произведено в Канада“—едно напомняне за помощта на Западните сили, оказана на Съветския съюз. Добре дошли, гости Броят на лагерниците е варирал през годините. Например, още през 1932 г. в съветските трудови лагери е имало около 300,000 затворници, един милион през 1935 г. и два милиона към 1940 г. (през 1933 г. президентът Рузвелт официално признава Съветския съюз, протягайки приятелската си ръка до лидера му, докато в същото време Сталин е изгладнявал и затварял милиони от поданиците си от Украйна и Русия). По време на войната Сталин демонстрира снизходителност по един свой си начин, като позволява на около един милион лагерници да служат в най-различни наказателни поделения на Червената армия. На тези хора обикновено им е било възлагано да разчистват минни полета, често налагайки се да ги прекосяват под прицел, както и да изпълняват други рискови задачи. Така или иначе през 1945–1946 г. населението на съветската концлагерна система нараства главоломно. От 1939 г. нататък лагерите Гулаг се пълнят с хора от всякакви вражески националности: финландци, поляци, германци, италианци, румънци и японци, мнозина от които след 1945 г. остават под стража години наред. Въпреки че немските военнопленници технически са били поставени под юрисдикцията на ГУПВИ (Главно управление на военнопленническите и затворническите работи), в края на краищата те са използвани за изпълнението на същите задачи като тези на другите лагерници в Гулаг. През първите няколко години от войната смъртността на военнопленниците надхвърля тази на невоеннопленниците в лагерите. Сравнително малко германци са пленени живи преди Сталинград. Повечето са били направо застреляни, а много от тях осакатени. От 95-те хиляди немски военнопленници, пленени при Сталинград, само 5,000 оцеляват и се завръщат у дома. От мъртвите пък около 40,000 не оцеляват похода от Сталинград до лагера в Бегетовка, където още 42,000 други умират от глад и болести. Особено ужасно е отношението спрямо есесовските военнопленници, много от които, заедно с остатъка от силите на Власов, умират зад решетките в плен на о. Врангел. Към края на войната СССР лишава от свобода 3,400,000 германски войници. Според условията на Ялтенското споразумение САЩ и Обединеното кралство се съгласяват германските военнопленници в съветските лагери Гулаг да бъдат използвани като „един вид репарации“. По този начин вместо те да бъдат репатрирани обратно по домовете им, още през лятото на 1945 г. Сталин започва да усвоява тази човешка пленническа плячка в трудовите лагери. Виждайки трудовата продуктивност на германските военнопленници, Сталин нарежда хранителните им дажби да се обвържат пропорционално с труда им. Дневната им хранителна дажба е включвала 600 гр. типов хляб, а в допълнение към него им се е полагало спагети, малко месо, захар, зеленчуци и ориз. Офицерите често са получавали повече, докато „военнопрестъпниците“ от Оста по-малко. Така или иначе, между 1941 г. и 1952 г. в лагерите умират близо един милион германски военнопленници. През 1955 г. последните от оцелелите военнопленници (10,000 души) са освободени от Съветския съюз след десетилетие на принудителен труд. Близо 1,500,000 германски войници от Втората световна война все още се водят безследно изчезнали по време на бойни действия. От допълнителните 875,000 германски цивилни, отвлечени и закарани в лагерите, близо половината погиват. Когато войната приключва през май 1945 г., британски и американски цивилни длъжностни лица нареждат на съответните си войски в Германия да предадат на комунистите огромен брой бивши жители на СССР, включително и индивиди, сражавали се на страната на германците срещу съветската армия, военнопленници, принудителни и доброволчески работници, допринесли за германската военновременна икономика, както и множество съветски граждани, напуснали Русия и получили различно гражданство преди много години. Както вече бе отбелязано по-горе, към това „репатриране“ на 4,200,000 етнически руснаци и 1,600,000 руски военнопленници от победена Германия е добавен и голям наплив от германски военнопленници, както и пристигането на огромен брой цивилни, отвлечени или депортирани от Германия и Източна Европа. Десетки хиляди литовци, латвийци и естонци са депортирани в съветските лагери, а те от своя страна са заменени у дома от съветски заселници. Въпреки че повечето репатрирани етнически руснаци, основно жени и деца, накрая са приобщени към съветското ежедневие, руските военнопленници и хората на Власов са поставени под юрисдикцията на СМЕРШ (Смърт на шпионите), която осъжда една трета от тях на десет до двадесет години принудителен труд в Гулаг. През 1947 г., набъбнат от разпоредбите на Ялтенската конференция и Операция „Килхол“, общият брой на затворниците в Гулаг достига своя връх от близо девет милиона. След Сталин След войната най-долната и опасна работа продължавала да бъде възлагана на лагерниците от Гулаг. По този начин, под специалния надзор на началника на тайната полиция Лаврентий Берия, хиляди затворници от Гулаг са използвани в съветския проект за разработването на ядрена бомба, като са извличали уран и като са подготвяли тестовите полигони на Нова земя, на о. Вайгач, в Семипалатинск и още дузина други площадки. По-късно Съветските военноморски сили използват лагерници от Гулаг за извличане на радиоактивните материали от вече изведени от експлоатация атомни подводници. През 1953 г., годината на смъртта на Сталин, в Гулаг се помещават около 2,700,000 лагерници. През следващите две години броят на затворниците спада рязко—което обаче не означава, че Гулаг се отпуска при наследниците на Сталин. Данциг Сергеевич Балдаев, старши служител на МВД, който работи в Гулаг от 1951 г. до пенсионирането си през 1981 г., публикува книга със серии от рисунки, изобразяващи несгодите и агониите на руснаци и други обявени за „врагове на народа“ в постсталинския Гулаг. Книгата на Балдаев е подредена тематично, със секции, разглеждащи лагерната организация, мъченията и жестокостите, съвкупленията, храната и подслона, климатичните условия, обикновените и политическите престъпници и т.н. Въпреки собственото му минало му и ужасите, свързани с темата, той успява да представи цяла една патология на комунистическите лагери и техните главатари по един почти клиничен начин, ясно и без излишни превземки. Както подчертава Бладаев, въпреки че за административното разпореждане на лагерите официално е отговаряло КГБ, неофициално, вътре в бараките, обикновените престъпници (убийци, изнасилвачи и всякакви психопати) са властвали, използвайки и малтретирайки жените и по-слабите. Самоопределяйки се като „вор в законе“ (в буквален превод „крадци в закона“, което значи церемониално издигнат криминален лидер, който решава спорове и разделя плячката), тези бандити са били мафиоти от най-долния тип. В Гулаг жените постоянно са ставали обект на насилие от всички страни. По време на закарването им в лагерите те често са били изнасилвани още на транспортните кораби или във вагоните. При пристигането им в крайната дестинация те са били извеждани голи в колона по един пред лагерните длъжностни лица, които на свой ред си избирали онези, които си харесали, обещавайки им по-лека работа в замяна на сексуални услуги. Според Балдаев тези длъжностни лица са предпочитали германките, латвийките и естонките, които по всяка вероятност никога повече е нямало да видят родните си места отново, пред местните рускини, които пък най-вероятно са щели да се завърнат у дома. Останалите жени са ставали „награди“ за престъпниците от мъжки (а понякога и от женски) пол. Освен ежедневните мъчения като изгладняване, физическо изтощаване, мразовитото време на далечния Север, както и физическия тормоз, по-упоритите лагерници и от двата пола са рискували да бъдат подложени и на изолация, набиване на кол, осакатяване на половите органи или, като по-милостивия вариант, да получат по един куршум в тила. Империя на смъртта Според различните изчисления над 30 милиона затворници влизат в Гулаг през тези 50 години, през които лагерите процъфтяват. Разбира се, не всички от тях умират. Имало е голяма вероятност краткосрочно пребиваващите да изтърпят 5-годишната си присъда и накрая да бъдат освободени. В някои случаи обаче на определени лагерници, излежали присъдите си в Гулаг, им е било отказвано завръщане у дома, вместо това бидейки принудени да изживеят остатъка от живота си в градчета в близост до съответния лагер. Робърт Конкуест, който измежду западните академици прави най-много в разследването и разкриването на престъпленията на съветския режим, посочва, че един на всеки трима от новодошлите лагерници умира през първата година от лишаването им от свобода. Само половината от тях оцеляват третата година. Според изчисленията на Конкуест, само по време на Големия терор (познат още и като Голямата чистка) от края на 30-те, се наблюдават шест милиона ареста, два милиона екзекуции и още два милиона смъртни случаи по други причини в лагерите. Конкуест смята, че към смъртта на Сталин през 1953 г. около 12 милиона души погиват в Гулаг. Според някои изследователи като покойния Андрей Сахаров крайното число е много по-голямо, от 15 до 20 милиона. Тези очевидни разминавания от страна на честните историци, проучващи тези престъпления от невиждани досега мащаби, обаче се дължат на затвореното общество, в което те са извършени, както и на ненадеждната документация, свързана с тях. Освен тези неща се наблюдава и възникването на един гротески ритуал на обстойно изхвърляне на измършавелите трупове на лагерници, надвити от глада, изтощението, уязвимостта и недохранването. На левия крак на всеки един от починалите лагерници се е закачало дървено обозначение с идентификационния номер на съответния затворник, като всякакви златни зъби или пломби са били изтръгвани. За да е сигурно, че смъртта не е инсценирана, следвало е или черепът на затворника да бъде разбит с чук, или железен кол да бъде прокаран през гръдния му кош. Полуголият труп след това се е извеждал от лагерната зона и се е погребвал в необозначен гроб. Гласове срещу забвението През последните години най-различни немски групи започват да изграждат паметници със съдействието на руснаци в памет на загиналите в Съветския съюз германски цивилни и войници. Наскоро един руски евреин на име Александър Гутман пък бе изготвил документален филм, в който провежда интервюта с четири немкини от Източна Прусия, които като млади били изнасилени от войници на Червената армия, а после, веднага след войната, откарани в една особено адска станция на Гулаг, станция №517, в близост до Петрозаводск, Карелия. От хилядата девойки и жени, откарани в този лагер, 522 умират в рамките на шест месеца от пристигането им. Тези жени са само част от десетките хиляди германски цивилни и от двата пола, депортирани в Съветския съюз със съгласието на Западните сили за робски труд като „един вид германски репарации“. Една от жените, интервюирани от Гутман, отбелязва: „Докато дневникът на Ане Франк се знае из целия свят, ние продължаваме да си носим спомените в сърцата“. Немски филантропи пък наскоро бяха изградили мемориално гробище за жените, загинали в робския затвор №517 (вж. бележка 2). След като редица кинофестивали отхвърлят „Пътешествие обратно в младостта“ (на руски „Путешествие в юность“) на Гутман заради „спорния“ му характер, от 34-ия международен филмов фестивал в Хюстън, Тексас най-накрая одобряват документалния филм, на който той печели наградата за първо място—Платинената награда—за 2001 г. (по-късно филмът печели и наградата „Златна камера“ на Международния американски филмов и видео фестивал). Когато Гутман се опитва да представи документалния си филм в Ню Йорк Сити обаче, той е посрещнат от недоволни възгласи като: „Трябва да го убият, задето е направил такъв филм. Срамота, евреин да разказва за страданията на германците!“). Оскверняване на паметта Днес ние, американците, още от ранна детска възраст продължаваме да бъдем бомбардирани с холокостий чак до изкуфели старини—една наситеност, граничеща с, а в някои случаи дори и водеща до, холокостмания. В същото време обаче никой не се залавя да ни информира за жестокото експлоатиране и садистичните деяния в съветските трудови лагери. Известно време след края на Втората световна война американското Министерство на правосъдието започва да поддържа един свой си специален клон—Службата за специални разследвания—конкретно занимаващ се с разследването, преследването и депортирането на бивши войници и длъжностни лица от Оста. Повечето от обвиняемите са служили като нискостепенни пазачи във военновременните немски лагери. Подобна американска служба за преследване на длъжностни лица, оглавявали и ръководили комунистическите лагери, обаче така и не е създадена. Една от най-доскорошните книги за Гулаг, „Системата на изправително-трудовите лагери“ на Смирнов, изрежда над петстотин лагери и техните респективни ръководни длъжностни лица от 60-те. Днес има голяма вероятност немалка част от тях дори да са американски граждани. Ако някой ден лидерите ни решат да започнат да преследват тези съветски индивиди със същата страст, с която в момента дебнат стари нацисти и предполагаеми терористи, книгата на Смирнов може да се окаже добро начало. Въпреки че много от германските концентрационни лагери са запазени (някои биха казали дори и осветени), очевидно с цел да бъдат поддържани во веки веков като мемориали в памет на хората, пребивавали в тях, както и като напомняне за човеконенавистта не само на тъмничарите им, но и на целия германски народ, вече в продължение на десетилетие много по-мащабната съветска лагерна система Гулаг продължава да чезне както от руския небосклон, така и от колективната памет (вж. бележка 3). Наскоро лица от по-горните етажи на властта бяха попречили на бивши лагерници от съветските трудови лагери да се опитат да открият музей на Гулаг. Както Юрий Пивоваров, директор на Института за социално-научни изследвания, се бе изразил: „Хората просто не са склонни да сравняват етичния и моралния ужас и срам на нацизма с този на комунизма“. Мнозина от хората, възразили на идеята за музей се оказват бивши високопоставени комунистически длъжностни лица, които днес тласкат Русия към Новия световен ред. Оттам следва и да заключим, че Съветският съюз си остава една непревзета крепост, без никога да се е налагало да изпълнява каквито и да е искания на завоевателите си. Сред забравените Неотдавна известният британски пътеписец Колин Таброн решава да прекоси Сибир. По време на прекосяването му Таброн умишлено се отклонява от предварително зададения маршрут, за да огледа останките от два небезизвестни лагера Гулаг: Воркута и Колима (вж. бележка 4). В най-новата му книга “In Siberia” („В Сибир“), Таброн ги описва с мрачна лиричност: „Всяка година Колима е бил насищан с десетки хиляди затворници, повечето от тях невинни. На мястото, където са били оставяни, те изграждат пристанище, след това гр. Магадан, а после и вътрешния път, водещ до мините, където накрая погиват. Хората все още го наричат ‚Костният път‘… Самият Колима пък е бил наричан ‚Планетата‘, откъсната от всякаква реалност отвъд своята—тази на смъртта.“ При посещението на мъртвешката Воркута, Таброн пише: „Накрая влязохме в обвивката на Мина 17. През 1943 г. това място се превръща в първия каторжен лагер на смъртта във Воркута. Само за една година броят на тези здания нараства на 13 от тридесетте такива в цяла Воркута: предназначението им е било да умъртвяват затворниците. През зимите, когато температурите са падали до минус 40°C и виелиците са се развихряли, каторжниците се помещавали в тънко уплътнени палатки, поръсени с дървени стърготини, върху полумъхеста замръзнала земя. Тези хора са работили по 12 часа на ден, без почивка, постоянно бутайки въглищни вагонетки, като само за три седмици те вече са били пречупени. Един рядко срещан оцелял разказва как тези хора се превръщали в роботи, жълто-сивите им лица набръчкани с лед и кървящи студени сълзи. Хранели са се в мълчание, изправени и сбити един в друг, без да зърват никого. Някои работни бригади не успявали да спечелят допълнително храна, но така или иначе усилията за това били твърде непоносими, твърде изтощаващи за твърде малко храна. Само за една година 28,000 от тях умират… След това отидох до една самотна тухлена сграда, в която се намираха тясно разположени стаи. Това бяха изолационни килии. Солженицин пише, че след десет дена изолация, през които лагерникът е можел да остане дори и без дрехи, физиката му била съсипана, а след петнадесет дни той вече е бил мъртъв.“ При напускането на Воркута, Таброн попада на един камък, на който били издраскани следните думи: „Бях изпратен в изгнание през 1949 г., а през 1942 г. баща ми почина тук. Помнете ни.“ Бележки: 1. Jacques Rossi, The Gulag Handbook (New York: Paragon House, 1989); M.B. Smirnov, et al., Sistema ispraviltel'no-trudovykh lagerey v SSSR. 1923-1960 (Moscow: Zven'ya, 1998); Ralf Stettner, Archipel Gulag: Stalins Zwangslager: Terrorinstrument und Wirtschaftsgigant [The Gulag Archipelago: Instrument of Terror and Economic Giant] (Munich: Ferdinand Schöningh, 1996); Danchik Sergeyevich Baldaev, Gulag Zeichnungen (Frankfurt am Main: Zweitausendeins, 1993); Avraham Shifrin, The First Guidebook to Prisons and Concentration Camps of the Soviet Union (New York: Bantam Books, 1982); and Stéphane Courtois, et al., The Black Book of Communism: Crimes, Terror, Repression (London: Harvard University Press, 1999). 2. Aleksandra Sviridova, in V novom sverte („В Новия свят“), рускоезичен вестник, издаван в Ню Йорк, 18-24 май, 2001 г., стр. 14-15. 3. Едва наскоро обаче д-р Джудит Палот, преподавател по география в Оксфордския университет, докладва за поне 120 „горски колонии“ (принудителни трудови лагери), датиращи още от сталински времена, които все още се използват за интернирането на десетки хиляди души, все обикновени престъпници (за разлика от минали години, когато затворническият им състав е бил по-цветущ). Лагерите, за които д-р Палот съобщава, се намират в Пермския край в близост до Северен Урал. Средногодишната температура в този район е около минус 1°C , като през дългата зима, траеща от октомври до май, тя пада до минус 40°C. Както през царския период, така и сега при изтичане на присъдите им много от затворниците избират да останат в лагерните околия като заселници. Michael McCarthy, "Thousands of Russian Prisoners Are Still Suffering in the Gulag Archipelago," в http://www.independent.co.uk. 4. Colin Thubron, In Siberia (New York: HarperCollins, 1999). Източник: http://www.ihr.org/jhr/v21/v21n1p39_michaels.html

Двугодишният „мобилизационен“ план на Сталин за европейска инвазия Автор на ревюто: Daniel W. Michaels Когато на 22 юни 1941 г. Хитлер задейства Операция „Барбароса“ срещу Съветския съюз, германските лидери оправдават атаката като превантивен удар, който да предотврати предстояща съветска инвазия в Германия и в останалата част на Европа. След войната най-изтъкнатите оцелели военни и политически лидери на Германия получават смъртни присъди на Нюрнбергските процеси за планиране и обявяване на „агресивна война“ на Съветския съюз. Нюрнбергският трибунал изцяло отхвърля пледиранията на ответниците, че „Барбароса“ е била превантивна атака. В последвалите десетилетия историци, правителствени длъжностни лица и стандартни референтни материали както от САЩ, така и от Европа и СССР продължават да поддържат тезата, че Хитлер забива нож в гърба на доверчивите съветски лидери, за да задейства предателската си изненадваща атака, мотивиран от алчност за руски и украински ресурси и „място за живеене“, както и като част от обезумялата му устременост да „завладее света“. В това добре подбрано и аргументирано изследване един руски специалист представя огромно количество доказателства, които подкрепят германската позиция. Базиран основно на всеобхватен анализ на военната и политическата литература по темата, както и на мемоарите на изтъкнати членове на съветския военен и партиен елит, военният анализатор Суворов изготвя важен ревизионистичен труд, който налага едно радикално преразглеждане на дълго поддържаното становище за историята на Втората световна война. Авторът, чието истинско име е Владимир Богданович Резун, е трениран като съветски военен офицер в Калинин и Киев. По-късно, след като изкарва служба като разузнавателен инструктор и завършва образованието си във Военно-дипломатическата академия през 1974 г., той служи като съветски военен разузнавателен (ГРУ) офицер, работейки в Женева в продължение на четири години под дипломатическо прикритие. През 1978 г. той дезертира и получава дипломатическо убежище във Великобритания. Първият му труд по темата, „Ледоразбивачът“, е издаден на руски за първи път (във Франция) през 1988 г. и е последван от издания на други езици, включително и на английски. Книгата предизвиква истинска сензация във военните и разузнавателните общности, особено в Европа, тъй като тя внимателно документира офанзивния характер на масивното съветско военно струпване по немската граница през 1941 г. В „Денят М“ Суворов включва значителни допълнения към вече изложените в „Ледоразбивачът“ доказателства и аргументи. При изграждането на тезата си тук Суворов набляга върху жизненоважната роля и планирането на военния стратег на Сталин Борис Шапошников, маршал и началник на Генералния щаб. В продължение на десетилетия неговият най-важен труд „Мозг армии“ („Мозъкът на армията“) е било задължително четиво за всеки един съветски офицер. Сталин не само че е изпитвал огромно уважение към военната му находчивост, но и, противно на собствения му характер, лично го е харесвал. Той е бил единственият човек, към когото Сталин публично и редовно се е обръщал по име и презиме (Борис Михайлович), което в Русия се смята за по-неформална форма на уважително обръщение. Към всички останали Сталин се е обръщал по фамилия, предхождана от „другарю“ (например „другарю Жданов“). Фактът, че Сталин винаги е имал на бюрото си по едно копие на „Мозъкът на армията“ на Шапошников е също показателен за възхищението му към него. Мобилизационният план на Шапошников, на драго сърце имплементиран от Сталин, излага една ясна двугодишна програма (август 1939 г. – лято 1941 г.), която е следвало неумолимо и умишлено да кулминира във война. Според Суворов Сталин обявява решението си да имплементира този план на едно заседание на Политбюро, провело се на 19 август 1939 г.—четири дни преди подписването на Съветско-германския пакт за ненападение. (На това заседание, състояло се малко след като Сталин приключва своите драконовски чистки на военни и политически „ненадеждни“ субекти, съветският лидер също така нарежда на ген. Георги Жуков да атакува—и сломи—с класически блицкриг Шестата японска армия при Халхин-Гол, Монголия). Тринадесет дни след речта на Сталин германските войски нападат Полша, а два дни по-късно—на 3 септември 1939 г.—Великобритания и Франция обявяват война на Германия. Когато Сталин стартира този процес на мобилизация режимът започва радикално да преобразява националната икономика, привеждайки огромните физически и човешки ресурси на Съветския съюз във военен режим. Сам по себе си този широкомащабен процес е следвало да доведе до логическото си заключение—а именно, война. Или, казано просто, решението на Сталин за мобилизация през 1939 г. е значело неизбежна война. Масова подготовка Около 1,513,400 мъже служат в Червената армия през 1938 г. Това е било около един процент от съветското население, което по принцип се е смятало за най-оптималното нормално и икономически устойчиво съотношение между въоръжени армейци и общия брой на населението. Като част от техния двугодишен мобилизационен план, Сталин-Шапошников утрояват броя на въоръжените сили—до над пет милиона. През този период—от август 1939 г. до юни 1941 г.—Сталин формира 125 нови пехотни дивизии, 30 моторизирани дивизии и 61 танкови и 79 въздушни дивизии—общо 295 дивизии, организирани в 16 войски. Планът на Сталин-Шапошников също така налага и мобилизирането на допълнителни шест милиона мъже през лятото на 1941 г., които да бъдат прехвърлени в още повече пехотни, танкови, моторизирани и въздушни дивизии. Между юли 1939 г. и юни 1941 г. Сталин увеличава броя на съветските танкови дивизии от нула до 61, подготвяйки още десетки други. Към юни 1941 г. „неутралният“ Съветски съюз успява да събере повече танкови дивизии от всички останали държави по света взети заедно—една могъща сила, която е можела да бъде използвана ефективно само в офанзивни операции. През юни 1941 г. Хитлер пуска десет механизирани корпуса в битка, всеки един от които е бил съставен от средно 340 леки и средни танка. В сравнение с него, Сталин е разполагал с 29 механизирани корпуса, всеки един от които е включвал 1,031 леки, средни и тежки танка. Макар и да е вярно, че не всички съветски корпуси достигат своя боен потенциал, във военно отношение един съветски механизиран корпус е превъзхождал два германски корпуса, взети заедно. Когато Хитлер напада Полша през септември 1939 г., Германия разполага с общо шест танкови дивизии. Ако тази лека танкова сила може да се смята за окончателно доказателство за намеренията на Хитлер да започне война за световно (или поне европейско) завоевание, какви заключения тогава—пита Суворов—следва да си направим от 61-на танкови дивизии, които Сталин натрупва между края на 1939 г. и средата на 1941 г. и още десетки други в режим на подготовка? Към средата на 1941 г. Червената армия е единствената военна сила в света с танкове амфибии. Тогава Сталин е разполагал с 4,000 такива средства за офанзивна война, докато Германия—с нула. Към юни 1941 г. руснаците увеличават броя на парашутистките си корпуси от нула до пет, а броя на полевите им артилерийски полкове от 144 до 341—и в двата случая повече от всички армии на света взети заедно. При избухването на войната през септември 1939 г. Германия е разполагала с флота от 57 подводници, факт, който понякога е използван като доказателство за агресивните намерения на Хитлер. В същото време обаче, изтъква Суворов, Съветският съюз вече е имал над 165 подводници. Тези подводници, подчертава той, не са били някакви второстепенни плавателни съдове, а съдове от стандартно качество. Към юни 1941 г. Съветските военноморски сили са оперирали над 218 подводници, а 91 други все още са били в процес на строене. Сталин е командвал най-голямата подводна флота в света, сила, създадена за воденето на агресивна война. Сталин с неговия най-доверен военен съветник Борис Шапошников. Заедно те изготвят двугодишен мобилизационен план, който е следвал да кулминира в атака срещу Германия и сломяване на Европа „Световна“ война? Като изтъква Суворов, никой в Германия или Западна Европа не е смятал нападението на Хитлер над Полша през 1939 г. за началото на една „световна война“. Дори и обявената война на Великобритания и Франция срещу Германия два дни по-късно—на 3 септември 1939 г.—не превръща това във „световна война“. Ако се върнем назад, германската кампания в Полша започва да се посочва за началото на Втората световна война едва много по-късно. Единствено в Москва, пише Суворов, от самото начало се е знаело, че световната война вече е започнала. Отразявайки откритията на историци като А. Д. П. Тейлър и Дейвид Хоган, Суворов посочва, че Хитлер нито е искал, нито е планирал да започне европейски конфликт през 1939 г. Именно британските и френските обявявания на война на Германия превръщат един локален конфликт между Германия и Полша в европейски такъв. В допълнение на това Хитлер никога не нарежда националната икономика на страната му да бъде приведена в бойна готовност. Съветският началник на ГРУ Иван Проскуров достоверно информира Сталин, че германската индустрия не е била подготвена за пълномащабна война. Всъщност, Германия започва да привежда икономиката си във военен режим едва в началото на 1942 г.—две години след Съветския съюз. За разлика от съветското военно и оръжейно производство, което достига пика си през лятото на 1941 г., това на Германия достига пика си едва през 1944 г.—три години по-късно. Владимир Резун, бивш съветски военен офицер-разузнавач, написва „Ледоразбивачът“ и няколко други книги под псевдонима Виктор Суворов План за нападение Суворов представя трудно оборими доказателства, за да покаже, че Сталин се е подготвял за масирана изненадваща атака срещу Германия, която е трябвало да се състои през лятото на 1941 г. (Суворов смята, че атаката е била насрочена за 6 юли 1941 г.). При подготовката за това нападение руснаците разполагат огромно количество военна сила точно на немската граница, включително и парашутисти, аеропристанища, огромни складове с боеприпаси, муниции, гориво и други ресурси. През април 1941 г. Червената армия нарежда да бъдат разположени производствени учреждения за муниции на границата, както и артилерийска техника, а складовете им да бъдат позиционирани на повърхността и на открито. Само тази заповед, пише Суворов, доказва намерението на Сталин да атакува, тъй като тези боеприпаси и муниции е трябвало да бъдат използвани преди есента, когато е започвал сезонът на ежегодните дъждове. Съхранението на муниции на открито през 1941 г. означавало, че атаката е трябвало да се осъществи още същата година. „Всякакво друго тълкувание на този факт е немислимо“, пише той. Суворов обобщава: „Проучвайки архивните документи и разсекретените файлове, стигнах до заключението, че транспортирането [през 1941 г.] на милиони обувки, муниции и резервни части, както и разположението на милиони войници и хиляди танкове и самолети, няма как да е било грешка, нито пък грешка в изчисленията, а по-скоро е било резултат на една умишлено водена политика… Този процес е имал за цел да подготви индустрията, транспортната система, земеделието, държавната територия, съветското население и Червената армия за започването на „освободителна“ война в Централна и Западна Европа. Накратко, този процес се нарича мобилизация. Това е била една тайна мобилизация. Съветското ръководство е подготвяло Червената армия и цялата страна за инвазия в Германия и Западна Европа. Превземането на Западна Европа е основната причина Съветският съюз да отприщи Втората световна война. Окончателното решение за започването на войната е взето от Сталин на 19 август 1939 г.“ Съветският план за нападение, обяснява Суворов, е представлявал удар на два основни фронта: първият, на запад и северозапад, а именно Германия, а вторият, също толкова важен, югозападно при Румъния с цел бързото превземане на нефтените находища. Инвазията е следвало да се осъществи от три главни стратегически ешелона. Първият ешелон е съставлявал 16 инвазивни армии и няколко десетки спомагателни корпуса и дивизии за последващи атаки, съставени от професионални армейци на Червената армия, тренирани да пробият германските фронтови линии. Вторият стратегически ешелон, съставен от седем армии от второстепенни армейци (сред тях и немалък брой затворници от „Гулаг“) е следвало да подсигури и разшири пробивите на първия ешелон. Третият ешелон, съставен от три армии основно от редиците на НКВД, е следвало да осигури съветската окупация. Той е щял да възпира всякаква потенциална съпротива, като е залавял и избивал социалния, политическия и военния елит на Германия—същото, което вече е било направено в балтийските държави и в Източна Полша (като например Катинското клане). За свой боен офанзивен самолет Сталин избира „Иванов“ (един от псевдонимите на Сталин), по-късно ставайки известен и като Су-2—високоефективен офанзивен бомбардировач, който е произвеждан и разполаган в огромни количества. Сталин нарежда да бъдат произведени над 100,000 Су-2 бройки, както и да бъдат тренирани 150,000 пилота. Тежащ четири тона, Су-2 развива максимална скорост от 486 км./ч. и разполага с обхват от 1,200 км. и товарен бомбен капацитет от 400-600 кг. Подобен на, но превъзхождащ, германския пикиращ бомбардировач Ю-87 „Щука“, той е почти напълно сходен с японския Накаджима Б-5Н2, основният боен самолет, използван при атаката над Пърл Харбър. Огромен брой съветски войници са пленени през първите месеци на германската офанзива „Барбароса“. Струпването на съветските сили по границата в подготовка за инвазия в Европа значително допринася за пленяването на толкова много затворници Погрешната преценка на Хитлер В продължение на десетилетия естаблишмънт историците поддържат тезата, че Сталин наивно се е доверявал на Хитлер. Образите на доверчивия Сталин и на предателския Хитлер са широко и официално приемани в Съединените щати и в голяма част от Европа. Суворов осмива това гледище и противно на него заявява, че именно Хитлер прави фатална грешка в преценката си относно лукавостта на Сталин, поне в продължение на 15 месеца, като дотогава вече е било твърде късно. Въпреки че Хитлер успява да предотврати големия план на Сталин, германският лидер така или иначе фатално подценява мащаба и агресивността на съветската заплаха. Суворов пише: „Хитлер е съзнавал, че Сталин е подготвял инвазия, но пък за сметка на това не успява да зърне цялата картина на приготовленията на Сталин… Хитлер просто не е бил наясно колко голяма и колко близо е била опасността“. Историците, подчертава Суворов, не могат да дадат пълен отговор на въпроса защо Хитлер решава да нападне Съветския съюз точно когато Великобритания все още не била напълно подчинена, по този начин въвличайки Германия в опасна двуфронтова война. Повечето пъти те често обясняват това решение с желанието на Хитлер за Лебенсраум, или „място за живеене“. Всъщност, пише руският автор, „Сталин не оставя на Хитлер никакви алтернативи. Тайната [съветска] мобилизация е била от такъв неизмерим мащаб, че човек трудно би я игнорирал“. „Тайната мобилизация на Сталин достига такива размери, че тя вече трудно би могла да бъде укривана. Така Хитлер остава само с една-единствена възможност, а именно да извърши превантивен удар. Хитлер изпреварва Сталин с две седмици“. Накратко, имайки се в предвид ситуацията, единственият възможен ход за германското лидерство е да задейства превантивна атака. Сталин не се е нуждаел от някой като Чърчил, Рузвелт или съветския таен агент Ричард Сорж да го предупреди за възможна немска атака. Той вече е знаел как да се справи с Германия. Сталин обаче не прави нищо за отбраната на страната си, докато е подготвял въоръжените си сили за офанзивна война. Германците, пише Суворов, се възползват от временното предимство на изненада, защото те са могли да позиционират и задействат офанзивните си сили точно две седмици преди Червената армия да започне атаката си, сварвайки я напълно неподготвена. Изненадата наистина идва като изневиделица, тъй като Сталин не е вярвал, че германците ще посмеят да отворят втори фронт на изток, докато все още воюват с британците. Смелостта и професионализмът на германския войник също допринасят за невероятните първоначални успехи на Германия. Както пише Суворов: „[Съветската] загуба в началото на войната [юни-септември 1941 г.] се е дължала на факта, че германският Вермахт започва изненадващата си атака точно когато съветската артилерия е била премествана на границата, а заедно с нея и съответните доставки на муниции. Артилерията не е била подготвена да води отбранителна война, а на 22 юни пък не е могла да премине в офанзивен режим.“ Тъй като Германия не е разполагала с нужните природни ресурси за водене на продължителна война, единственият начин Хитлер да надмогне Русия е само ако я срази в рамките на четири месеца—тоест, преди началото на зимата. В това той се проваля. През лятото и есента на 1941 г. Хитлер разтърсва, но не унищожава съветската военна машина (присвояването на съветските запаси през тези първи няколко месеца позволява на германците да постигнат първоначалните си серии от успехи). В Операция „Барбароса“ Хитлер пуска 17 танкови дивизии срещу руснаците. След три месеца сражение само около четвърт от танковете оцеляват, докато заводите на Сталин не само че са изкарвали повече танкове, но и от по-високо качество. През първите четири месеца на нападението „Барбароса“ силите на Оста унищожават може би 75 процента от бойната способност на Сталин, по този начин елиминирайки непосредствената военна заплаха за Европа. Между юли и ноември 1941 г. германските сили изземват или превземат 303 завода за барут, муниции и гранати, които на година са произвеждали 85 процента от всичките муниции за съветската държава. Но, както изтъква Суворов, това не е било достатъчно: „Атаката на Хитлер обаче не е могла да спаси Германия. Сталин не само че е имал повече танкове, артилерийски установки и самолети, повече войници и офицери, но и индустрия, приведена във военно-икономически режим, която е могла да произвежда колкото си оръжия е искал“. На 29 ноември 1941 г. райхският министър на въоръжението и боеприпасите Фриц Тот информира Хитлер, че от гледна точка на въоръжението и военната икономика Германия вече е загубила войната. В края на краищата Сталин ликува, тъй като останалите 25 процента от гигантската съветска военна икономика, включително и 15-те процента от производството на муниции—основно от заводи на изток от Волга, в Урал и Сибир—остават непокътнати. Именно по този начин, разполагайки само с една част от първоначалния си военен капацитет, Сталин все пак успява да спечели решителните битки при Сталинград, Курск и Берлин и да сломи великите сили на Германия (както и нейните съюзници от Оста). Включването на САЩ във войната и значителната помощ на американците също допринася значително за съветската победа, както и, разбира се, легендарната стоическа издръжливост на руския войник. Въпреки че Хитлер нанася първия удар, в края на войната Сталин установява контрол над Полша, Унгария, Румъния, България, Чехословакия и Източна Германия. Подчертавайки, че Хитлер многократно е отлагал задействането на Операция „Барбароса“, Суворов казва: „Нека предположим, че Хитлер бе отложил още един път атаката над Сталин и вместо това Сталин бе нанесъл първия удар на 6 юли 1941 г.… Нека се опитаме да си представим какво щеше да се случи, ако Хитлер беше забавил атаката си и по този начин бе станал жертва на разрушителното нападение, подготвено от Сталин. В този случай Сталин щеше да разполага не с 15 процента от производствения капацитет на Индустриалния комисариат по муниции, а със 100. Как тогава щеше да завърши Втората световна война?“ При такава ситуация е напълно основателно да смятаме, че към ноември-декември 1941 г. съветските сили вече са щели да достигнат Атлантическия океан, развявайки червения флаг над Берлин, Париж, Амстердам, Рим и Стокхолм. Откритата писмена реч След издаването на „Денят М“ руските академици започват да се натъкват на допълнително доказателства в бившите съветски архиви, които потвърждават тезата на Суворов и налагат едно радикално пренаписване на историята за Втората световна война. Макар и да е вероятно много документи да са били премахнати или унищожени, някои разкриващи записи все пак излизат наяве. Един от най-важните от тези дълго прикривани документи е пълният текст на тайната реч на Сталин от 19 август 1939 г. В продължение на десетилетия водещи съветски фигури отричат Сталин някога да е изнасял такава реч, дори настоявайки, че на тази дата не се е свиквало никакво събрание на Политбюро. Други пък напълно отхвърлят тази реч като фалшификат. След като руският историк Т. С. Бушуйева се натъква на версия на текста сред засекретените файлове на Специалните архиви на СССР, тя го публикува, заедно с коментар към него, в известното руско списание „Нов свят“ (No. 12, 1994). Германският автор Волфганг Щраус докладва за това, както и за други наскорошни открития, направени от руски историци, в априлското издание от 1996 г. на немския ежемесечник „Нация и Европа“. Доколкото е известно на автора на това ревю, все още никой американски историк не се е заел да направи публичен коментар за тази писмена реч. Трябва да се има в предвид, че това обръщение е било направено точно когато съветски длъжностни лица са преговаряли с британски и френски представители за евентуален военен съюз с Великобритания и Франция и когато германски и съветски длъжностни лица са обсъждали евентуален пакт за ненападение между страните си. Четири дни след тази реч германският министър на външните работи фон Рибентроп се среща със Сталин в Кремъл, за да подпише Съветско-германския пакт за ненападение. В тази реч Сталин заявява: „За нас въпросът за война или мир вече навлезе в критическата си фаза. Ако сключим взаимоспомагателен пакт с Франция и Великобритания, Германия ще се оттегли от Полша и ще потърси мирно споразумение със Западните сили. По този начин войната ще бъде избегната, но в дългосрочен план ситуацията би станала опасна за СССР. Ако приемем предложението на Германия и сключим пакт за ненападение с нея, тя, разбира се, ще превземе Полша и намесата на Франция и Англия в тази война вече ще бъде неизбежна. Западна Европа ще бъде подложена на сериозни трусове и размирици. При тези обстоятелства обаче ние ще разполагаме с огромното преимущество да стоим настрана от този конфликт и така бихме могли да планираме точния момент, в който да влезем във войната. Опитът от последните 20 години показва, че в мирни времена Комунистическото движение никога не е достатъчно силно, за да завземе властта. Диктатурата на такава партия може да се осъществи само в резултат на голяма война. Изборът ни е ясен. Трябва да приемем немското предложение и учтиво да изпратим англо-френската делегация у дома. По този начин ние веднага ще спечелим преднина, като превземем Полша до портите на Варшава, както и украинска Галичия…“ Като обобщение, Волфганг Щраус посочва, че Сталин се е стремял към една всеобхватна европейска война, към една изтощителна война, която да срине европейската система и държави. Още повече, че Сталин е планирал да настъпи във войната през отломките на „капиталистическа“ Европа, след което да започне да я съветизира чрез военна сила (той многократно използва ключовата дума „съветизация“ в речта си). Макар и да отбелязва, че тази реч допълнително потвърждава агресивните намерения на Сталин, предпазливата Бушуйева си служи с цитат на Клаузевиц, за да покаже, че като цяло войните следват свои си зададени курсове и мащаби, независимо от плановете или думите на едната или другата страна. Съветският офанзивен бомбардировач „Иванов“ Су-2, произведен в големи количества, е проектиран за извършването на изненадващи атаки. Той наподобява японския „Накаджима“ Б-5Н2 (долу), използван при нападението над Пърл Харбър Болезнена история В своята статия в сп. „Нов свят“ Бушуйева пише за болката, която руснаците сега трябва да изтърпяват, когато осъзнават, че голяма част от това, в което са вярвали в продължение на десетилетия за „Великата Отечествена война“ е било лъжа. Тя подчертава, че от младежите, родени в годините между 1922 г. и 1925 г. и които Сталин праща на фронта, само трима на всеки сто оцеляват конфликта. Бушуйева пише: „Мащабът на трагедията, която сполетява нашата петмилионна армия през юни 1941 г. трябва да бъде преосмислен изцяло. Злото, което владетелите на Съветския съюз са планирали за другите изведнъж, по стечение на необозримата съдба, връхлита нашата страна.“ Би било лесно, пише Бушуйева, да проклинаме хората, които „пренаписват“ историята и да продължаваме да вярваме в добре познатите измислени митове и символи, които подхранват националната ни гордост—които подхранват патриотизма на руския народ. „Да, можехме да продължим със старите мантри“, пише тя, „ако не беше едно интересно обстоятелство. А именно, че човекът е устроен по такъв начин, че истината, независимо колко болезнена е тя, винаги да е по-важна в окончателния анализ от фалшивото блаженство да се живее в лъжи и невежество.“ По подобен начин Суворов също признава, че много от руснаците го презират заради разкритията му. Той пише: „Дръзнах да предизвикам единственото свято нещо, на което руският народ все още се уповава—а именно споменът за ‘Великата Отечествена война’. Пожертвах всичко скъпо за мен, за да напиша тези книги. Би било непростимо да си отида от този свят, без да съм казал на хората за откритията си. Проклинайте книгите! Проклинайте и мен самия! Но докато ме проклинате, поне се опитайте да разберете.“ Допълнително потвърждение След публикацията на речта на Сталин в сп. „Нов свят“, историци от Новосибирския университет започват да се заемат с голямо ревизионистично преразглеждане на обстановката малко преди войната. Резултатите от този научен семинар са публикувани през април 1995 г. Руският историк И. В. Палова директно заявява в приноса си за семинара, че в продължение на десетилетия историци на Комунистическата партия работят усърдно, за да заровят обстоятелствата, произхода и развитието на Втората световна война, както и речта на Сталин от август 1939 г., под една цяла планина от документи. Друг от участващите учени, В. Л. Дорошенко, казва, че новите доказателства показват как „Сталин провокира и отприщва Втората световна война“. Споделяйки мнението, че Сталин и режимът му са трябвали да бъдат съдени в Нюрнберг, Дорошенко дава следното обяснение: „…Не само защото Сталин помага на Хитлер, а защото е било в личните интереси на Сталин да се започне такава война. Първо, заради основната му цел да завземе властта в Европа и, второ, заради непосредственото преимущество да унищожи Полша и да превземе Галичия. Най-важният мотив на Сталин обаче си остава самата война… Сриването на европейския ред е щяло да му позволи да установи диктатурата си [навсякъде в Европа]. В тази връзка, Сталин временно е искал да стои настрана от войната, но с намерението да влезе в нея в най-подходящия момент. С други думи, пактът за ненападение развързва ръцете на Хитлер и окуражава Германия да отприщи война [в Полша]. Когато Сталин подписва пакта, той вече е бил твърдо решен да го наруши. От самото начало той не е възнамерявал да стои настрана от конфликта, а обратното—директно да влезе във войната в най-удобния момент.“ Ревизионистични пробиви Човек няма как да не се възхищава на куража на такива руски историци в устремеността им да се изправят лице в лице срещу тази емоционална глава от историята. Те показват много по-голяма добросъвестност и широкоскроеност в конфронтирането на историческите табута на 20-ти век, за разлика от колегите им от Западна Европа и Съединените щати. Има обаче и някои изключения. През последните години няколко западни историци също приемат тази драстично ревизионистична гледна точка относно историята на Втората световна война. Сред тях са немският историк Макс Клювер в своята книга от 1986 г. „Präventivschlag 1941“ („Превантивен удар 1941“) и австрийският учен Ернст Топитшч в „Stalins Krieg“, издадена на английски през 1987 г. от “St. Martin’s Press” като „Войната на Сталин“. Американският историк Р. Х. С. Столфи пък отразява възгледите на Суворов в своята книга от 1991 г. „Hitler's Panzers East: World War II Reinterpreted“ („Източните танкове на Хитлер: Ново тълкуване на Втората световна война“), а немският историк д-р Йоахим Хофман представя значителни допълнения по темата със своя впечатляващо добре изследван труд от 1995 г. „Stalins Vernichtungskrieg 1941-1945“ („Изтребителната война на Сталин, 1941-1945“). С оглед на Волфганг Щраус, новите разкрития около дълго прикриваната реч на Сталин и подходът на по-младите руски историци към този проблем представляват победа за европейския ревизионизъм, както и едно драстично преориентиране в историческите изследвания. Междувременно пък Суворов и други историци продължават да проследяват историческите доказателства. Освен ровенето му из архивите, Суворов съобщава как в отговор на „Ледоразбивачът“ и „Денят М“ съветски и немски ветерани от Втората световна война постоянно желаят да се свържат с него, за да предложат още доказателства в подкрепа на тезата му. Той затвърждава аргументите си в трета книга, „Последната република“, наскоро издадена на руски, и в още един, все още непубликуван, том по темата. Източник: https://www.ihr.org/jhr/v16/v16n6p28_Michaels.html

Неутрални източници документират защо германците превземат Полша Автор: Джон Уеър Повечето историци посочват германската инвазия на Полша като непредизвикан акт на агресия, имащ за цел създаването на Лебенсраум и установяването на контрол върху цяла Европа. Според конвенционалните историци Адолф Хитлер е мразил полския народ и е искал да ги унищожи като негова първа крачка към световна доминация[1]. Британският историк Андрю Робъртс например пише следното[2]: „Полският коридор, който е бил замислен от архитектите на Версайския договор от 1919 г. с намерението да откъсне Източна Прусия от останалата част на Германия, отдавна е бил посочван от нацистите като повод за война, заедно с етническо германския балтийски град Данциг, но както Хитлер казва на една генералска конференция през май 1939 г., ‘Данциг не е най-важният проблем. Главната ни цел е да проправим път на изток за нашия Лебенсраум и да осигурим доставките ни на храна’.“ Британският историк Ричард Д. Евънс пише[3]: „Имало е вероятност през 1934 г., когато Хитлер сключва 10-годишен пакт за ненападение с поляците, Полша да се превърне в сателитна държава в един бъдещ европейски ред, доминиран от Германия. Но към 1939 г. тя обаче се превръща в сериозна пречка за източната експанзия на Третия райх. Следователно тя е трябвало да бъде заличена от картата и безмилостно експлоатирана за финансирането на подготовката за предстоящата война на запад.“ Тази статия си служи с негермански източници, за да документира, че противно на това, което повечето историци твърдят, германската инвазия в Полша е била провокирана от действията на насилие на полското правителство върху етническото й германско малцинство. Историческите обстоятелства На 30 март 1939 г. полският министър на външните работи Йозеф Бек приема предложение на Великобритания, което дава безусловна и недвусмислена гаранция за независимостта на Полша. Британската империя се съгласява да се включи във война като съюзник на Полша, в случай че поляците решат, че такава война е необходима. На 31 март 1939 г. Невил Чембърлейн отправя следните думи към Камарата на общините, изготвени от британския министър на външните работи лорд Халифакс, обявявайки[4]: „Понастоящем се налага да информирам Камарата… че в случай на възникнала заплаха спрямо полската независимост и в случай че полското правителство сметне за належаща необходимост да й окаже въоръжена съпротива, правителството на Негово величество следва веднага да се обвърже с предлагането на всякаква подкрепа на полското правителство, която е по силите й. В тази връзка то вече е дало гаранция на полското правителство.“ Безпрецедентният „празен чек“, който Великобритания връчва на Полша води до ескалиране на насилието над германското малцинство в Полша. Книгата „Полските зверства срещу германското малцинство в Полша“ отговаря на въпроса защо полското правителство е позволило да се случват такива зверства[5]: „Гаранцията за помощ, която британското правителство дава на Полша е факторът, който дава нов тласък на политиката за обкръжение на Великобритания. Нейното предназначение е било да даде повод на Англия да започне война, тъй подготвяна и желана от нея, с цел унищожението на Велика Германия, като се възползва от проблема с Данциг и Коридора. Във Варшава вече не се е считало за нужно да се подхожда с умереност, като тогава преобладаващото мнение е било, че нещата са могли спокойно да бъдат доведени до повратна точка. Англия е подкрепяла тази диаболична игра, като е гарантирала ‘интегритета’ на полската държава. Британското обещание за подкрепа означавало, че Полша е щяла да бъде плацдарм за враговете на Германия. Оттам насетне Полша не си спестява никаква форма на провокация към Германия и в слепотата си започва да мечтае за ‘победоносна битка пред портите на Берлин’. Ако не беше окуражаването на английската военна клика, която влошаваше отношението на Полша към Райха и чиито обещания бяха накарали Варшава да се чувства в безопасност, полското правителство едва ли щеше да остави нещата да се развият до такава степен, че полските войници и граждани да интерпретират слогана да изкоренят всякакво германско влияние като подкана към убийство и зверско осакатяване на човешки същества.“ Голяма част от страничните читатели отхвърлят тази книга като нищо повече от нацистка пропаганда, оправдаваща Хитлер за превземането му на Полша. Въпреки това обаче, както предстои да видим в тази статия, насилието срещу етническите германци в Полша, което води до хитлеровата инвазия в Полша, е добре документирано от множество негермански източници. Американски източници Американският историк Дейвид Хоган пише, че германско-полските взаимоотношения се изострят заради нарастващата суровост, с която полските власти са се отнасяли към германското малцинство. Над 1 милион етнически германци са пребивавали в Полша и именно тези германци стават основни жертви на германско-полската криза в последвалите седмици. Германците в Полша са били подлагани на нарастващо насилие от страна на преобладаващите поляци. В крайна сметка хиляди германци в Полша заплащат за тази криза с живота си. Те са били едни от първите жертви на антинемската военна политика на Великобритания[6]. На 14 август 1939 г. полските власти в Горноизточна Силезия започват кампания от масови арести срещу германското малцинство. Поляците след това започват да закриват и конфискуват останалите германски бизнеси, клубове и бюра за социално подпомагане. Арестуваните германци са били накарани да вървят пеша до централните територии на Полша в затворнически колони. Дотогава различните немски групи в Полша вече са били изпълнени с ужас и са се опасявали, че поляците ще се опитат тотално да изтребят германското малцинство в случай на война. Хиляди германци се опитват да избегнат арест, като преминават границата с Германия. Едни от най-лошите полски зверства са включвали осакатяването на няколко германци. Поляците са били предупредени да не възприемат германското малцинство като безпомощни заложници и че могат да ги колят безнаказано[7]. Американският журналист Уилиям Линдзи Уайт си спомня, че сред хората, които са били добре запознати с проблема, не е имало съмнение, че към август 1939 г. германското етническо малцинство в Полша е било ежедневно подлагано на ужасни зверства. Уайт казва, че едно писмо от полското правителство, в което то отрича да е имало преследвания на германци в Полша, е било толкова достоверно, колкото гражданските свободи, гарантирани от конституцията на Съветския съюз от 1936 г.[8] Доналд Дей, известен кореспондент на в. „Chicago Tribune“, докладва за зверското отношение на поляците спрямо етническите германци в Полша[9]: „Отпътувах за Полския коридор, където немските власти ми позволиха да интервюирам германските бежанци от много полски градове и градчета. Историята беше същата. Масови арести и дълги походи по пътищата към вътрешността на Полша. Железопътните линии бяха претъпкани с войнишки марширувания. Онези, които излизаха от строя, биваха застрелвани. Полските власти изглеждаха като обезумели. Цял живот разпитвам хора и затова смятам, че знам какви изводи да си правя от преувеличените разкази на хора, преминали през травмиращи лични преживявания. Но дори и с пестеливост на думите, ситуацията беше наистина зле. За мен беше въпрос на часове войната да избухне.“ Хоган пише, че през този период лидерите на германското малцинство в Полша неколкократно са отправяли молба до полското правителство за милост, но без резултат. Наложило се е над 80,000 германски бежанци да напуснат Полша до 20 август 1939 г., като почти всички останали етнически германци в Полша са правили всичко по силите си да избягат, за да избегнат полските зверства[10]. Британският посланик в Берлин Невил Хендерсън усърдно се опитва да накара Халифакс да признае жестоката съдба на германското малцинство в Полша. На 24 август 1939 г. Хендерсън загрижено предупреждава Халифакс, че фактите напълно подкрепят германските оплаквания за отношението към германското малцинство в Полша. Хендерсън е знаел, че германците са били готови да преговарят и затова казва на Халифакс, че освен ако преговорите между двете страни не бъдат възобновени, то войната между Полша и Германия щяла да бъде неизбежна. Хендерсън се опитва да убеди Халифакс, че един опит за пълна военна окупация на Данциг би бил в ущърб на полските интереси, едновременно с това напълно осъждайки полската политика. Това, което Хендерсън не осъзнава обаче, е, че Халифакс се е стремял към война именно заради възможността да я използва като политически инструмент. Халифакс е искал Германия да бъде напълно унищожена[11]. На 25 август 1939 г. посланикът Хендерсън докладва на Халифакс за най-новото полско зверство в Биелич, Горна Силезия. Хендерсън никога не е разчитал на официалните германски изявления за тези инциденти, а вместо това е базирал докладите си на информация, получена от неутрални източници. Поляците продължавали насилствено да депортират германците от тази област и да ги карат да се придвижват пеша до вътрешността на Полша. Осем германци са били убити и много други са били ранени по време на едно от тези придвижвания. Хендерсън се възмущава от провала на британското правителство да овладее полските власти[12]. Хоган пише, че Хитлер е бил изправен пред ужасна дилема. Ако Хитлер не направи нещо, германците в Полша и Данциг са щели да бъдат оставени на жестокостта и насилието на една враждебна Полша. Ако пък обаче вземе ефективни мерки срещу поляците, британците и французите са можели да обявят война на Германия. Хендерсън се е опасявал, че зверствата в Биелич са щели да бъдат последната капка в чашата, която да накара Хитлер да нахлуе в Полша. Хендерсън, който силно се е надявал на мир с Германия, изразява възмущението си от провала на британското правителство да упражни натиск върху полските власти[13]. Хитлер нахлува в Полша, за да сложи край на зверствата срещу германското малцинство в Полша. Американският историк Хари Елмър Барнс се съгласява с анализа на Хоган. Барнс пише[14]: „Главната отговорност за избухването на германско-полската война лежи върху Полша и Великобритания, докато за прерастването на германско-полския конфликт в европейска война почти собственоръчно е виновна Великобритания, водена от Халифакс.“ По-нататък Барнс казва[15]: „Вече безсъмнено е установено на документална основа, че Хитлер не е носил по-голяма отговорност за войната през 1939 г., отколкото Кайзера е носил за тази през 1914 г., ако въобще е носил такава отговорност… Отговорността на Хитлер през 1939 г. е била много по-малка от тази на Бек в Полша, Халифакс в Англия или дори Даладие във Франция.“ Други източници Холандският историк Луи де Йонг пише, че на 25 март 1939 г. прозорците на домовете на много етнически германци в Позен и Краков са били счупени, както и тези на германското посолство във Варшава. По-късно германските земеделски съвместни дружества в Полша са били разпуснати и много германски училища са били затворени, а онези етнически германци, които са взимали активно участие в културната сфера, са били арестувани. Около средата на май 1939 г. в един малък град, където са живели 3,000 германци, голяма част от движимото имущество в домове и магазини е било опустошено. В средата на юни са закрити и последните немски клубове[16]. Де Йонг пише, че до средата на август 1939 г. поляците продължили да арестуват стотици етнически германци. Германски печатници и профсъюзни офиси са били затворени, като са се извършвали и многобройни претърсвания на къщите. Осем етнически германци, които са били арестувани в Горна Силезия, са били застреляни на 24 август, докато са били транспортирани в концентрационни лагери[17]. На 7 август 1939 г. полските цензори позволяват на краковския в. „llustrowany Kuryer Codzienny“ да публикува статия от безпрецедентна безпардонност. В статията се казва как полски поделения постоянно пресичали германската граница, за да унищожават германски военни укрепления и да пренасят конфискувана германска военна техника в Полша. Полското правителство позволило на този вестник, който е бил един от най-тиражираните в Полша, да съобщи на света, че Полша е извършвала серии от гранични нарушения спрямо Германия[18]. Полският вестник „Kurier Polski“ също съобщава с големи заглавни букви, че „Германия трябва да бъде унищожена!“, докато през август 1939 г. все още са се провеждали преговори с Хитлер[19]. Полският посланик в Америка Йежи Потоки безуспешно се опитва да склони полския министър на външните работи Йозеф Бек да постигне съгласие с Германия. По-късно Потоки изчерпателно обяснява ситуацията в Полша, заявявайки, че „Полша предпочита Данциг пред мира“[20]. Главнокомандващият на полските въоръжени сили Едвард Ридз-Шмигли също обявява, че Полша е готова да се бие дори и без съюзници, ако Германия посмее да докосне Данциг. Ридз-Шмигли обявява, че всеки един поляк и полякиня, независимо от възрастта, е щял да служи на фронта в случай на война[21]. Капитанът на британските Кралски военноморски сили Ръсел Гренфел е бил остро критичен към недвусмисленото и безусловно гарантиране на Великобритания за независимостта на Полша. Той казва, че като цяло специалните териториални гаранции са средство, чрез което една велика сила може да превърне претендентите й в международни престъпници. Гренфел пише[22]: „Щеше да е много сконфузно, ако същото се бе случило с Великобритания във времето, когато именно тя беше претендиращата сила; като например към Испания през 16-ти век, Холандия през 17-ти и Испания и Франция през 18-ти.“ Гренфел е бил критичен към британското гарантиране за независимостта на Полша и поради факта, че една такава гаранция сама по себе си е предизвикване. Той пише, че една гаранция „публично предизвиква съперника да игнорира гаранцията и да си поеме последствията; след което става почти невъзможно за този съперник да се опита да потърси мирно решение на спора му с гарантираната страна, без да изглежда така, сякаш се поддава на шантаж.“ Гренфел казва, че едно гарантиране следователно може да послужи за подклаждане на същия този голям конфликт, който уж е трябвало да предотврати[23]. Именно това се случва накрая, когато Великобритания дава гаранцията си за независимостта на Полша. Последствията от инвазията До началото на септември 1939 г. германците в Полша продължават да са обект на терора. На германците в цялата страна им е казано: „Всички вие ще бъдете избесени, ако войната достигне Полша“. По-късно това пророчество е изпълнено по много начини[24]. Добре известната Кървава неделя в Бромберг от 3 септември 1939 г. е придружена от подобни кланета и в други части на Полша. Тези кланета слагат трагичен край на дългото страдание на много от етническите германци. Тази катастрофа е била очаквана от германците още преди избухването на войната, както и може да се съди по бягството, или опитите за бягство, на голям брой германци от Полша. Отчаяният слоган „Вън от този ад и обратно към Райха!“ говори достатъчно за емоционалното състояние на тези германци по това време[25]. Американският историк от еврейски произход д-р Алфред-Мориц де Заяс пише по отношение на етническите германци в Полша[26]: „Първите жертви на войната са били хора от германски произход (Volksdeutsche), или етническите германски цивилни, които са пребивавали в и са били граждани на Полша. Използвайки списъци, изготвени години преди това отчасти от по-ниските административни офиси, Полша веднага депортира 15,000 германци в Източна Полша. Последвалият страх и гняв от бързите немски победи водят до истерия. Навсякъде е било пълно с германски ‘шпиони’, които били заподозирани във формиране на пета колона. Над 5,000 германски граждани са убити през първите дни на войната. Те са били едновременно и заложници, и изкупителни жертви. Противни сцени са се разигравали в Бромберг на 3 септември, както и на няколко други места в провинцията Позен, в Померелия и на други места, където са пребивавали немски малцинства.“ Хитлер е планирал да предложи възстановяване на суверенитета на чешката държава и на Западна Полша като част от предложение за мир към Великобритания и Франция. В бележка от 15 септември 1939 г. германският министър на външните работи Йоахим фон Рибентроп информира съветските лидери Йосиф Сталин и Вячеслав Молотов за намерението на Хитлер. Сталин и Молотов обаче са се стремели да попречат на всякакви действия, които биха могли да съберат Германия и Съюзниците на една маса. Те съответно казват на Рибентроп, че не одобряват възстановяването на полската държава. Наясно със зависимостта на Германия от съветската търговия, Хитлер изоставя плана си за повторно установяване на полската държава[27]. Заключение Хитлеровата инвазия на Полша е била предизвикана от непоносимото отношение на полското правителство към германското му население. Никой друг държавен глава не би позволил сънародниците му да страдат и умират по подобен начин в съседна страна[28]. Германия не напада Полша заради Лебенсраум или друга злонамерена причина. И все пак, дори онези британски лидери, които са се стремели към мир по-късно твърдят, че единствено Хитлер е бил отговорен за започването на Втората световна война. Британският посланик Невил Хендерсън например пък казва, че цялата отговорност за започването на войната лежи върху Хитлер. През 1940 г. Хендерсън пише следното в мемоарите си[29]: „Ако Хитлер е искал мир, той е знаел как да го осигури; ако е искал война, той не по-малко е знаел какво би я предизвикала. Изборът си беше изцяло негов и в края на краищата цялата отговорност за войната също беше негова.“ Това, което Хендерсън обаче забравя да спомене в този пасаж, е как неколкократно е предупреждавал Халифакс, че полските зверства над германското малцинство в Полша са били изключително крайни. Хитлер превзема Полша именно за да сложи край на тези зверства. Бележки: [1] Roland, Marc, “Poland’s Censored Holocaust,” The Barnes Review in Review: 2008-2010, p. 131. [2] Roberts, Andrew, The Storm of War: A New History of the Second World War, New York: HarperCollins Publishers, 2011, pp. 18-19. [3] Evans, Richard J., The Third Reich at War 1939-1945, London: Penguin Books Ltd., 2008, p. 11. [4] Barnett, Correlli, The Collapse of British Power, New York: William Morrow, 1972, p. 560; see also Taylor, A.J.P., The Origins of the Second World War, New York: Simon & Schuster, 1961, p. 211. [5] Shadewalt, Hans, Polish Acts of Atrocity Against the German Minority in Poland, Berlin and New York: German Library of Information, 2nd edition, 1940, pp. 75-76. [6] Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, pp. 260-262, 387. [7] Ibid., pp. 452-453. [8] Ibid., p. 554. [9] Day, Donald, Onward Christian Soldiers, Newport Beach, Cal.: The Noontide Press, 2002, p. 56. [10] Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, pp. 358, 382, 388, 391-92, 479. [11] Ibid., pp. 500-501, 550. [12] Ibid., pp. 509-510. [13] Ibid., p. 509 [14] Barnes, Harry Elmer, Barnes against the Blackout, Costa Mesa, Cal.: The Institute for Historical Review, 1991, p. 222. [15] Ibid., pp. 227, 249. [16] Jong, Louis de, The German Fifth Column in the Second World War, New York: Howard Fertig, 1973, pp. 36-37. [17] Ibid, p. 37. [18] Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, p. 419. [19] Irving, David, Goebbels: Mastermind of the Third Reich, London: Focal Point Publications, 1996, p. 304. [20] Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, p. 419. [21] Ibid., p. 396. [22] Grenfell, Russell, Unconditional Hatred: German War Guilt and the Future of Europe, New York: The Devin-Adair Company, 1954, p. 86. [23] Ibid., pp. 86-87. [24] Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, p. 390. [25] Ibid. [26] De Zayas, Alfred-Maurice, A Terrible Revenge: The Ethnic Cleansing of the East European Germans, 2nd edition, New York: Palgrave Macmillan, 2006, p. 27. [27] Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, pp. 160-161. [28] Roland, Marc, “Poland’s Censored Holocaust,” The Barnes Review in Review: 2008-2010, p. 135. [29] Henderson, Sir Nevile, Failure of a Mission, New York: G. P. Putnam’s Sons, 1940, p. 227. Източник: https://codoh.com/library/document/neutral-sources-document-why-germany-invaded-polan/en/

Юлий Евола Барон Джулио Чезаре Андреа Евола (19 май 1898 – 11 юни 1974), познат още и като Юлий Евола, е италиански философ, езотерик, автор, художник, поет, политически активист, войник и перениалистки традиционалист. Макар Евола да е енциклопедист, занимаващ се в най-различни сфери през целия си живот, той е предимно известен с литературната си кариера, благодарение на която затвърждава завета си на влиятелен интелектуалец. Идеалите и духовните ценности на Евола, които той определя като аристократични, мъжествени, традиционалистки, героични и реакционерски често влизат в противоречие с общоприетите либерални и демократични норми, а понякога дори надминават и радикализма на определени исторически доктрини. Евола смята, че в момента човечеството се намира в Кали юга, Тъмната епоха на необуздания материалистически апетит, духовното забвение и колективния разврат. За да се опълчи на това и да призове едно изначално възраждане, Евола представя своя свят на Традицията. Затвърдилата се трилогия сред трудовете на Евола обикновено се смята тази, която включва „Бунт срещу модерния свят“, „Мъже сред развалините“ и „Яздене на тигъра“. Според един академик: „Мисълта на Евола може да се определи като една от най-радикалните и консистентни антиегалитарни, антилиберални, антидемократични и антипопулярни системи на 20-ти век“. Голяма част от теориите и писанията на Евола засягат спиритуализма и мистицизма, или най-общо казано вътрешния живот. Той написва книги на теми херметизъм, сексуална метафизика, тантра, будизъм, даоизъм, планинарство, Свещения Граал, естество и история на цивилизациите, упадък и най-различни философски и религиозни Традиции, занимаващи се както с класическото, така и с ориенталското. Макар и никога да не е член на Националната фашистка партия и никога да не използва съответния термин при описване на възгледите си, Евола възприема позицията си на интелектуалец, симпатизиращ на десничарството, който вижда потенциал в движението и който желае чрез критиката да насочи или реформира грешките му в посока на неговите разбирания. Сред успехите му е този на расовите закони; застъпничеството му на идеята на духовното възприемане на расата спечелва дебата в Италия срещу популярната в Германия концепция на материалистическия редукционизъм. След Втората световна война много групи на радикалния традиционализъм, новото дясно, революционерския консерватизъм, фашизма и третата позиция черпят вдъхновение от него. „Бунт срещу модерния свят“ В това, което мнозина считат за неговия шедьовър, Евола съпоставя белезите на модерния свят с тези на традиционните общества, от политиката и институциите до схващанията за живота и смъртта. „Няма по-абсурдна идея от идеята за прогреса, която, заедно с изхождащото й схващане за превъзходството на модерната цивилизация, си създаде едно свое собствено ‘позитивно’ алиби чрез фалшифицирането на историята, вменяването на определени вредни митове у хората и самопровъзгласяването й за суверен насред кръстопътя на плебейската идеология, от която тя произлиза. За да разберем както духа на Традицията, така и нейната антитеза, а именно модерната цивилизация, е нужно да започнем с фундаменталната доктрина на двете същности. Според тази доктрина съществува както физичен ред на нещата, така и метафизичен такъв; съществува както смъртната същност, така и безсмъртната такава, както превъзхождащият свят на ‘неизменчивостта’, така и подчиненият й такъв на ‘изменчивостта’. В най-общ смисъл, има както видим и осезаем свят, така и изначален и превъзхождащ го невидим и неосезаем свят, който е основата, източникът и истинският живот на първия.“ - От Глава 1. С нетрепващ поглед и непоклатима стремглавост Юлий Евола анализира духовната и културна болест в сърцето на Западната цивилизация и всичко онова, което се определя като прогрес в модерния свят. Като една упорита муха Евола не пожалва никого и нищо в своето изследване на това, което сме изгубили, както и на посоката, по която сме поели. На места пророческа и провокативна, „Бунт срещу модерния свят“ начертава една проницателна метафизика на историята и демонстрира как и защо сме изгубили връзка с трансцедентното измерение на битието. Бунтът, към който призовава Евола няма нищо общо с познатите възгласи на либералите или консерваторите. Неговите критики не се спират само до изобличаването на безмозъчната консуматорска природа, настъплението на прогреса, възходът на демокрацията или доминацията на неподправения индивидуализъм, въпреки че тези и други теми също попадат под неговото внимание. По-скоро той се опитва да проследи из времето и пространството далечните причини и процеси, повлияли негативно върху онова, което той смята за по-висши ценности, идеали, възгледи и поведенчески норми—а именно светът на Традицията—които стоят в основата на Западната цивилизация и които са описани в митовете и свещената литература на индоевропейците. Съгласявайки се с хиндуистките философи, че историята е един кръговрат от огромни цикли и че в момента се намираме в Кали юга, ерата на упадъка и разврата, Евола определя бунта като единствения логичен отговор за онези, които се опитват да се противопоставят на материализма и ритуализираното безсмислие на живота през 20-ти век. Чрез всеобхватно разглеждане на структурите, митовете, вероизповеданията и духовните традиции на основната Западна цивилизация, авторът сравнява белезите на модерния свят с тези на традиционните общества. Сред засегнатите области са политиката, законодателството, възходът и падението на империите, историята на Църквата, доктрината на двете същности, животът и смъртта, обществените институции и кастовата система, недостатъците на расовите теории, капитализма и комунизма, взаимоотношенията между половете и какво значи да си воин. Във всяка една посока Евола предизвиква най-съкровените възгледи на читателя относно фундаменталните аспекти на модерния живот. Глава 37, Краят на цикъла1 Русия Струва си обаче да се разгледат някои черти на Болшевишката революция. В тази революция присъстваха много малко от онези романтични, бурни, хаотични и ирационални оттенъци, с които други революции се характеризираха, особено френската; напротив, тя беше интелигентно планирана и отлично изпълнена. Самият Ленин до последно изучаваше проблема с пролетарските революции като един математик, опитващ се да реши сложна математическа задача, всеобхватно анализирайки всичките й детайли по един концентриран и прозрачен начин. Веднъж той бе цитиран да казва: „В една революционерска кауза не е нужно да има мъченици и герои; това, от което се нуждае революцията е по-скоро трезва логика и железен юмрук. Нашата задача не е да принизим революцията до нивото на аматьора, а да превърнем аматьора в революционер.“ Редом до този възглед стоят дейностите на Троцки, според който разковничето на въстанието и метежа не са масите и народът, а по-скоро методът на вербуване на специализирани и добре координирани екипи2. У лидерите на Болшевишката революция може да се открие една безмилостна идеологическа взаимосвързаност. Тези хора бяха напълно безразлични към практическите последствия и безбройните катастрофи, които бяха произлезли в резултат на прилагането на абстрактни принципи; за тях не съществуваше такова нещо като „човек“. Може дори да се каже, че в болшевизма определени природни сили се бяха одушевили в тази група от хора, които успяха да комбинират присъщата на един фанатик яростна концентрация с присъщите на един експерт остра логика, метод и съсредоточеност върху най-ефективните средства. Въстанието на масите в рамките на древната Руска империя, както и режимът на терора, целящ безмилостно да изкорени всичко свързано с управляващите класи, се бе осъществило едва във втората фаза, задействана от тези лидери и поддържана в предварително установени граници. Друга характерна черта е установената продължителност на властта и терора, тъй като за разлика от предишните революции, които почти винаги се отърваха от контрола на онези, които ги започваха и по този начин накрая поглъщаха „чедата“ им, в Русия такова нещо почти нямаше. Въпреки че, придържайки се към логиката си, Червената революция не се подвоуми да елиминира или премахне онези болшевики, които бяха посмели да се отклонят от зададената траектория и въпреки че тя не зачиташе индивида и прилагаше безскрупулни методи за елиминирането му, в ядрото на революцията така и не се наблюдаваха значителни кризи или сътресения. Това наистина е една характерна, но също така и злокобна черта; тя предзнаменува една ера, в която силите на мрака вече няма да работят зад кулисите, а на открито, намирайки най-подходящата си одушевеност в същества, в които демонизмът се съюзява с трезвия интелект, метода и силната воля за власт. Този тип феномен е винаги една от най-изтъкващите характеристики на терминалната точка на всеки цикъл. Относно комунистическата идея всеки, който забравя, че в комунизма има две истини, е вероятно да бъде подведен. Първата „езотерична“ истина има догматичен и неизменчив характер, тя съответства на основните доктрини на революцията и е формулирана в писанията и директивите на ранния болшевишки период. Втората е изменчивата и „реалистична“ истина, която се изковава на момента, често в очевидна противоположност с първата истина, и която се характеризира с последващи компромиси с идеите на „буржоазния“ свят (напр. патриотичната идея, облекчаването на колективизирането на частната собственост, славянския мит и т.н.). Проявленията на тази втора истина обикновено се оставят настрана в момента, в който те изпълнят тактическата си крайна цел; те са само инструмент, служещ на първата истина. Следователно онези, които попадат в този капан и смятат, че болшевизмът е нещо отминало, че той е еволюирал и че предстои да приеме нормални форми на правителствени и международни отношения, са наистина наивни. И все пак, човек не бива да се лъже и за първата истина; марксисткият икономически мит не е основният й елемент. Основният й елемент е отричането на всяка една духовна и трансцедентна ценност; философията и социологията на историческия материализъм са само проявления на това отричане, от което те произлизат, а не обратното, като съответстващата комунистическа практика е единият от многото систематично прилагани методи за неговото осъществяване. Така по този начин може да се стигне до едно повратно последствие, ако този път то се следва до самия му край, а именно интеграцията или, по-точно казано, дезинтеграцията на отделния индивид в т.нар. колектив, който е върховният господар. Елиминирането на всяка една ценност на автономна личност у човека, както и на всичко, което би могло да представлява някакъв интерес, неотговарящ на нуждите на колективността, е важна цел в комунистическия свят. По-конкретно, механизирането, дизинтелектуализирането и рационализирането на всяка една дейност във всяка една степен са средствата, използвани за тази цел, а не неща, които, както в последната европейска цивилизация, се възприемат като омразни и пасивно изтърпявани последствия на фатални процеси. В момента, в който всички сфери се ограничат в рамките на икономиката, машината става центърът на едно ново месианско обещание и така рационализацията започва да се възприема като единия от методите за елиминирането на „остатъците“ и „индивидуалистичните неогладени ръбове“, наследени от „буржоазната ера“. В СССР премахването на частната собственост и бизнес, което заляга като основна идея в базисните доктрини на комунизма и която остава незасегната от най-различните обстоятелствени изменения, представлява само една част от постигането на крайната цел. Целта е реализирането на колективния човек и радикалния материализъм във всяка една сфера, съпътствани от очевидна диспропорционалност по отношение на всичко, което би могло да произлезе от всякакъв икономически мит. За комунистическата система е типично „аз-ът“, „душата“ и идеята на „моето“ да се възприемат като буржоазни илюзии и предубеждения, фиксирани идеи, както и като принципите на злото и безредиците, от които една адекватна, реалистична култура и педагогика следва да освободят човека, живеещ в новата марксистко-ленинска цивилизация. Именно по този начин се постига елиминирането на всякакви индивидуалистични, либертариански, хуманистки и романтични заблуди, присъщи на фазата, която по-рано бях нарекъл „Западен реализъм“. Има една известна реплика на Зиновиев: „Във всеки един интелектуалец аз виждам враг на съветската власт“. Намерението изкуството да бъде превърнато в изкуство на масите, да спре да извършва „психоанализи“ и да спре да се занимава с личните проблеми на отделните индивиди, както и да спре да задоволява паразитните привилегировани класове под формата на индивидуални произведения е добре известно. Тук целта е изкуството да бъде деперсонализирано и да бъде превърнато в „могъщ чук, който да подбужда работническата класа към действие“. Комунистическите власти отричат твърдението, че науката може да се разграничи от политиката—т.е. от комунистическата идея като формираща сила—и в същото време да остане „обективна“, виждайки в това действие опасно „контрареволюционерско“ отклонение. Пример за този манталитет е случаят с Василиев3 и другите биолози, които бяха пратени в Сибир, тъй като поддържаната от тях генна теория, която признава факторите на „наследствеността“ и „вътрешната предразположеност“ и възприема човека като нещо различно от една аморфна субстанция, оформяща се според влияещите процеси на околната среда, точно както смята и марксизмът, не отговаряше на централната идея на комунизма. Комунизмът взима най-радикалните теории на еволюционния материализъм и социологическата наука на западната мисъл и ги превръща в догма и „официална позиция на държавата“, в резултат на което се наблюдава промиване на мозъците на новите поколения и допринасяне за насърчаването на даден манталитет. Вече се знае достатъчно за антирелигиозната кампания в СССР, чиято същност обаче не е атеистична, а направо контрарелигиозна; второто разкрива истинската природа на горепосочения болшевизъм, който по този начин организира най-ефективните средства за елиминирането на тази страшна болест на западния човек, а именно „вярата“ и нуждата „да вярваш“, превърнали се в заместители за него в момента, в който връзката му със суперсвета4 бе изгубена. По същия начин се започва и „превъзпитаване на чувствата“, за да може капризите на „буржоазния човек“, сантиментализмът и обсесията му с еротизма и страстите най-накрая да бъдат елиминирани. След като социалните класи са приравнени и само налаганите от технокрацията и тоталитарния апарат разпоредби остават на почит, накрая дори и половете са приравнени; пълната равнопоставеност между жените и мъжете започва да се налага във всяка една сфера, тъй като единият от идеалите на комунизма е премахването на различията между мъжете и жените, които оттук насетне вече би следвало да се смятат за „другари“. Така дори и семейството започва да се гледа с лошо око, не само по отношение на значението му във „времената на геройското право“, но и в каквото е останало от него в буржоазния период. Така наречените ЗАГС (регистрационни ведомства за документи на гражданския статус) представляваха типичната промяна в тази посока. Всеизвестен факт е, че в СССР образованието е изцяло в ръцете на държавата, за да може по този начин детето да се научи да предпочита „колективния“ живот пред този на семейството. Според първата Конституция на СССР всеки чужденец, който е пролетарски работник, автоматично се възприема за член на Съветския съюз, докато всеки руснак, който не е пролетарски работник, се отлъчва от този съюз, денатурализира се и се обявява за пария без никакви права5. Според стриктната комунистическа доктрина Русия не е нищо повече от страната, в която световната революция на Четвъртата каста6 е триумфирала и в която за първи път е организирана с цел разпространението й. В допълнение на мистицизма на колективността, руският народ обикновено се свързва и с объркания си месиански импулс, произтичащ от самоопределението му като богопомазан народ, чиято предначертана мисия е универсалното изкупление. Всичко това бе разработено в изкривена форма и осъвременено в рамките на марксистката терминология: а именно, че Бог се е трансформирал в материализирания и колективизирания човек и че „богопомазаният народ“ е призван да опита да наложи цивилизацията си по тази земя чрез всякакви налични методи. Последвалото облекчение на екстремистката версия на тази теза, демонстрирано от анатемосването на троцкизма, не бе достатъчно обаче СССР да спре да си мисли, че има правото, дори и задължението, да се намесва навсякъде по света и да подкрепя комунистическата кауза. От историческа гледна точка по време на сталинската фаза митът за „революцията“ в по-стария смисъл на думата, който винаги се е свързвал с хаос и безредици, е вече нещо отминало; започва да се следва една нова форма на обществен строй само и единство посредством тоталитаризма. Обществото се превръща в машина, която има само един двигател, а именно комунистическата държава. В тази машина, за която цената на човешкия живот е нула и в която са позволени всякакви безчинства, човекът не е нищо повече от един лост или зъбно колело, като в момента, в който той реши да й се противопостави, механизмът на тази машина го отнася и разбива на парчета. Материята и духът се обединяват чрез всеобщи усилия и по този начин СССР придобива вид на един блок, който не позволява нищо да съществува извън него; блок, който е едновременно и държава, и тръст, и църква, както и политическа, идеологическа и икономическо-индустриална система. Идеалът на свръхдържавата е именно тази злокобна инверсия на органичния традиционен идеал. Казано в най-общи линии, в съветския комунистически идеал има определени аспекти, в които действат някои особени форми на аскетизма или катарзиса, които подпомагат постигането на радикалното преодоляване на индивидуалистичните и хуманистични елементи и завръщането към принципите на абсолютна реалност и безличие; това преодоляване обаче е обърнато с краката нагоре, с други думи, то не е насочено нагоре, а надолу; не към свръхчовека, а към подличностното; не към органичното, а към механичното; не към духовното освобождение, а към тоталното обществено поробване. Практически няма особено значение, ако примитивността на голямата аномална маса, съставляваща СССР, в който всякакви расово превъзхождащи елементи са елиминирани посредством масовите чистки, забави за неопределен период от време ефективното формиране на „новия човек“ и „съветския човек“. Посоката е вече зададена. Терминалният мит на света на Четвъртата каста вече навлезе в решителната си фаза и на нейно разположение е най-голямата концентрация на власт в света; тази власт е щабът на всички организирани действия, било то открити или скрити, целящ подбуждането на международните маси и цветнокожите народи. Америка Въпреки че, според думите на Ленин, болшевизмът вижда у римския и германския свят „най-голямото препятствие пред идването на новия човек“ и въпреки че, възползвайки се от слепотата на демократичните нации, които желаеха да поведат „кръстоносен поход“ срещу силите на Тристранния пакт, той успя да елиминира този свят и да промени посоката на европейската съдба, като идеология той винаги е смятал Америка за обетована земя. С погиването на старите богове последствията от превъзнасянето на техническия и механичен идеал дадоха началото на нещо като „култ към Америка“. От известно време „Революционерската буря на Съветска Русия трябва да навлезе в мирния американски живот“ и „Задачата на новата пролетарска Русия е да забърза вече действащата в Америка механизация и да я принесе във всяка една сфера“ са официалните директиви. Именно в тази връзка Гастев7 бе провъзгласил „свръхамериканизма“, а поетът Маяковски8 възхваляваше Чикаго, „електро-динамо-механическият метрополис“, в неговата колективистка ода9. Очевидно тук омразната Америка като крепостта на „капиталистическия империализъм“ бе отишла на заден фон, докато онази Америка като цивилизация на машината, количеството и технокрацията бе изведена на преден фон. Други съвместимости, които далеч не са повърхностни, могат да се открият и в елементите, взети от няколко други области. Какви и колко са различията между Русия и Америка от етническа, историческа и темпераментна гледна точка е добре известно и не изисква допълнителни примери. Тези различия обаче са безсилни пред един фундаментален факт; аспекти от един определен „идеал“, който в болшевизма или не съществува, или се налага с груби методи са вече почти спонтанно реализирани в Америка до такава степен, че този идеал успя да придобие естествен и явен характер. По този начин, в един много по-обширен контекст отвъд собствените му представи, пророчеството на Енгелс е вече изпълнено, а именно, че светът на капитализма е този, който ще проправи пътя към Четвъртата каста. През фундаменталната призма, през която тя възприема живота и света Америка също успя да създаде една „цивилизация“, която е директна противоположност на древната европейска традиция. Тя въведе религията на практиката и продуктивността; тя зададе стремежа към печалбата и голямото индустриално производство и постави механичните, видими и количествени постижения над всякакви други интереси. Тя успя да генерира едно бездушно величие от чисто технологично и колективно естество, което не може да се подкрепи от никаква трансцедентност, вътрешна светлина и истинска духовност. Америка противопостави и възприемането на човека като съвкупност от личностни качества в една органична система с възприемането му като просто един инструмент на производството и материалната продуктивност в един конформистки обществен конгломерат. За разлика от човекът на масите, мистично живеещ в подпочвата на славянската раса, който изиграва важна роля във формирането на съветския комунистически манталитет (единствената съвременна черта е контекстът, в който той осъществява рационалната си инкарнация в рамките на една вездесъща политическа структура), в Америка този феномен произлиза от една непоклатима целеустременост, посредством която човекът, който се е откъснал от духовния свят и който се стреми само и единствено към временно величие и който отдавна е преодолял всякакви индивидуалистични илюзии, спира да принадлежи на себе си и се превръща в една брънка, зависима на един организъм, който е извън неговия контрол и който го изменя по най-различни начини. Идеалът на материалното завоевание, което се свързва с доброто здравословно състояние и физическия „просперитет“, определя трансформациите и отблъскващите черти, които дефинират Америка. Бе правилно посочено, че: „В стремежа си към трупането на богатства и власт, Америка изостави оста на свободата и вместо това започна да се върти около тази на продуктивността… Всички енергии, включително и тези, свързани с идеалите и религията, водят към същата продуктивна цел: в момента ние се намираме в присъствието на едно продуктивно общество, почти една теокрация на продуктивността, което все повече започва да набляга на производството на неща вместо на хора, или на хора, но само под формата на по-ефективни работници… В Съединените щати се наблюдава един особен мистицизъм около върховните права на общността. Човешкото същество, превърнато в средство вместо в цел, приема ролята си на „брънка в машината“, без да спре и да помисли дори за секунда, че по този начин той може би се омаловажава… Именно така един вид колективизъм, желан от елитите и безкритично приеман от масите, скрито започва да подкопава автономността на човека и стриктно започва да пренасочва действията му, по този начин затвърждавайки абдикацията му без той дори да го осъзнава… Така и не последваха никакви протести и никакви реакции на огромните американски маси срещу колективната тирания. Те свободно приемат това като нещо естествено и почти като нещо практично10.“ Въз основа на това възникват същите проявления, тъй като дори и в по-общата културна сфера се наблюдава една наложителна и спонтанна връзка с принципите, оформящи съветския свят. Макар вероятността интелектуалната култура да бъде забранена в Америка да е все още малка, тя със сигурност подхранва едно инстинктивно безразличие към нея и то до такава степен, че интелигентността вече не е инструмент за нещо практично, а почти се смята за някакъв лукс, от който онези, поставили си сериозни цели (като например „бързото забогатяване“, „доброволческата работа“ и най-разнообразни кампании и лобита, чрез които да даде гласност на най-различни социални проблеми), не бива да се възползват. Най-общо казано, докато в САЩ мъжете работят, жените се занимават с „духовни проблеми“; оттам и големият процент жени, членуващи в безброй секти и общества, в които спиритуализмът, психоанализата и долнопробните копия на източните доктрини са примесени с хуманитаризма, феминизма и сантиментализма, както и със социалните версии на пуританството и сциентизма—все неща, които най-точно отразяват американското разбиране за „духовност“. А когато Америка успее да се сдобие с някои представители и произведения на древноевропейската култура чрез долара си, които да задоволят горния слой на Третата каста, истинският център се измества другаде. В Америка изобретателят, открил някакъв нов инструмент, който подобрява производството, винаги ще се радва на по-голямо обществено одобрение и признание от традиционния тип интелектуалец; нещо повече, всичко, което е печалба, реалност или действие в материалния смисъл на думата винаги ще се цени повече от всичко произлизащо от един аристократичен благороден род. Въпреки че, за разлика от комунизма, древната философия не е официално забранена в Америка, тя все пак успя да постигне нещо по-добро; посредством един човек на име Уилиям Джеймс11 тя стигна до заключението, че в случая полезното е критерият за истината, както и че стойността на всяка концепция, дори и метафизичната, трябва да се измерва според практическата й ефикасност, която в контекста на американския манталитет винаги означава „социоикономическа ефикасност“. Сред по-присъщите на американската цивилизация черти е т.нар. прагматизъм; други такива са теориите на Дюи12 и т.нар. поведенчество, последното бивайки пряко отражение на теориите, произлезли от изследванията на Павлов13 относно условните рефлекси; тя напълно изключва съществуването на „аз-а“ и на жизненоважния принцип, наречен „съзнание“. От последствията на тази типично „демократична“ теория следва, че всеки човек може да бъде каквото си поиска, стига да му бъде предоставено нужното обучение и педагогика; с други думи, човекът сам по себе си е една безформена и уязвима субстанция, точно както го възприема и комунизмът в случаите, в които за него генната теория на заложените качества, развита в областта на биологията, е антиреволюционерска и антимарксистка. Влиянието, което рекламата оказва в САЩ може да се обясни с вътрешното непостоянство и пасивност на американската душа, която в много от случаите демонстрира двуизмерните черти на пубертета, отколкото тези на младостта. Съветският комунизъм официално изповядва атеизма. Америка не прибягва чак до такива крайности, и все пак без да го осъзнава и често мислейки си точно обратното, тя върви в посока, в която не остава нищо от религиозното католическо значение. Вече дискутирах до какво е сведена религиозността в протестантството; в момента, в който се отхвърлят принципите на властта и йерархията и религиозността се отърве от метафизичния интерес, догмите, ритуалите, символите и тайнствата, тя се превръща в един морализъм, който в пуританските англосаксонски страни и особено в Америка се използва в услуга на конформистката колективност. Зигфрид правилно бе изтъкнал, че „единствената истинска американска религия е калвинизмът, според чието схващане не индивидът е истинската клетка на обществения организъм, а общността“, в която всички смятат богатството за някакво божествено призвание. Следователно „разграничението между религиозната амбиция и стремежът към трупането на богатства става трудно… Смята се за нещо морално, дори и за желателно, когато религиозният дух се превърне във фактор на социалния прогрес и на икономическото развитие“14. Оттам следва и възприемането на традиционните добродетели, нужни за постигането на каквато и да е свръхестествена цел, като ненужни и дори вредни. За типичния американец отшелникът е човек, който си губи времето и то само в случаите, в които обществото не го презира като паразит; героят пък, в древния смисъл на думата, се смята за някакъв фанатик или лунатик, който трябва да бъде неутрализиран чрез пацифизъм и хуманитаризъм, докато фанатичният пуритански моралист е заобграден от ярка аура. Нима всичко това не се припокрива с предложението на Ленин да остракира „всеки един мироглед, който е свръхестествен или чужд на класовите интереси“ и да заличи като някоя заразна болест всичко свързано с независимата духовност? Нима технократичната идеология не се заражда измежду редиците на секуларизираните и всемогъщи мъже както в Америка, така и в Русия15? Нека да размишляваме върху следното. Посредством Новата икономическа политика (НИП) в Русия частният капитализъм бе премахнат само за да бъде заменен от държавния капитализъм; вторият представлява централизиран капитализъм, без видимото участие на капиталисти в него, който се заема с грандомански, но безнадеждни начинания. На теория всеки съветски гражданин е едновременно и работник, и инвеститор в една всеобятна социалистическа държава. Поради практически причини обаче той е инвеститор, който никога не получава дивиденти; като изключим това, което му се дава, за да преживява, плодовете на труда му ги обира партията, която от своя страна ги инвестира в други компании и индустрии, без да позволява прекъсване на циркулацията им и попадането им в нечий джоб. В резултат на това се наблюдава едно нарастване на властта на колективния човек, независимо че тя допринася също и за плановете за световна революция и подривна дейност. Нека си припомним какво беше казано за ролята на аскетизма в капитализма (един типично американски феномен), както и за богатството, което в Америка вместо да е крайната цел на човешкия труд и начинът на демонстриране на величие отвъд всякакви икономически блага, се превръща в средство за генериране на още повече труд, нови печалби и т.н. в една безкрайна и непрекъсната верига. Ако постоянно имаме това наум, ще видим, че в Америка това, което се постига тук и там по един спонтанен начин и в контекста на „свободата“, е същият онзи стил, който централизираните структури на комунистическата държава се опитват насилствено да реализират. Нещо повече, във внушителните размери на американските метрополиси, в които индивидът („номадът на асфалта“) осъзнава своето нищожество пред огромното царство на количеството, пред групите, тръстовете и вездесъщите стандарти, пред джунглите от небостъргачи и заводи, докато едновременно с това доминиращите са неразривно свързани с доминираните—във всичко това все повече и повече се разкрива колективното измерение и то по един много по-анонимен начин, отколкото в тиранията, налагана от съветската система над нейните примитивни и лоботомизирани граждани. Интелектуалното стандартизиране, конформизмът и задължителната нормализация, организирани в голям мащаб, са типично американски феномени дори и да съвпадат със съветския идеал на „официалния мироглед на държавата“, налаган над колективността. Бе правилно заключено, че всеки един американец (независимо дали се казва Уилсън или Рузвелт, Брайън или Рокфелер) е евангелист, който не може да остави сънародниците си на мира, който постоянно изпитва нуждата да проповядва и да се труди за преминаването, изчистването и въздигането на всеки един човек до стандартното морално ниво на Америка, което той смята за най-превъзходното и възвишено от всичко останали. Това поведение бе възникнало в резултат на Аболиционизма16 по време на Гражданската война и бе кулминирало с двойно демократичния „кръстоносен поход“ в Европа точно както искаха Уилсън и Рузвелт. И все пак дори и в тривиалните въпроси, независимо дали става въпрос за Сухия режим или за феминистката, пацифистка или природна пропаганда, ние отново откриваме същия онзи дух, същата онази воля за приравняване и стандартизиране, както и същата онази нахална намеса на колективното и социалното в индивидуалното. Няма нещо, което да е по-далеч от истината от твърдението, че американската душа е „широкоскроена“ и безпристрастна; напротив, тя е пълна с безчет табута, за чието съществуване понякога хората дори си нямат и представа. Вече споменах, че една от причините Америка да се хареса на болшевишката идеология е защото тази идеология напълно бе осъзнала начина, по който технологията допринася за деперсонализирането в американската цивилизация. Моралният стандарт съответства на практическия стандарт на американеца. Наличният за всеки един човек комфорт и свръхпроизводството на консуматорската цивилизация, които характеризират САЩ, са закупени с цената на поробването на милиони хора под властта на автоматизираната работа, тъй като професиите на тези хора вече са ги формирали посредством екстремната специализация, която стеснява умствения капацитет на действие и затъпява всякаква сетивност, за разлика от майстора, за когото всяко едно назначение е изкуство и чието производство носи белега на личността му (тъй като това изисква притежанието на лично, пряко и качествено знание относно конкретния занаят), като вместо това се наблюдава един добитък от парии, които само стоят и глупаво зяпат работата на машините, чиито тайни се знаят само от хората, които ги поправят. Може да се каже, че именно тук Сталин и Форд се пресрещат и по този начин се затвърждава един порочен кръг; присъщата на всеки един механичен и количествен продукт стандартизация определя и налага същата стандартизация върху закупилите ги; монотонността на вкусовете и прогресивното стесняване в рамките на няколко вида съответства на онова, което директно се манифестира в умовете на хората. В Америка всичко се движи към тази цел; паролата за всички нива на съществувание е именно този конформизъм от типа „реално погледнато“ и „сходните интереси“. Следователно, докато язовирните стени не са под заплаха да бъдат разрушени от феномена на организираната престъпност и от други неконтролируеми форми на „свръхкомпенсация“ (по-горе бях споменал за „бийт поколението“), американската душа си остава защитена от всякакво трансцедентно призвание благодарение на нейния оптимистичен, спортен и ограничен светоглед. Може да се каже, че голяма част от американците сами по себе си представляват едно мащабно опровержение на картезианския принцип, а именно “Cogilo ergo sum”; т.е. те „ не мислят и следователно съществуват“. Нещо повече, в повечето случаи те са опасни индивиди, а понякога тяхната примитивност дори надминава тази на славянския “homo sovieticus”. Този приравнителен процес очевидно засяга и половете. Съветската еманципация на жената върви ръка за ръка с еманципацията в Америка, която феминистката идиотия, чиито логически заключения произлизат изцяло от „демокрацията“, отдавна успя да постигне редом до материалистичната и практическа деградация на мъжа. Посредством безбройните и непрестанни разводи, разпадът на семейството в Америка се случва със същата скорост, която можем да очакваме и в едно общество, което знае само думата „другари“. Отреклите се от истинската си природа жени си мислят, че може да се изкачат в йерархията, като започнат да се залавят с най-различни традиционно мъжки дейности. Тези жени са непорочни в своя разгул и банални дори и в най-низшите си перверзии; доста често за тях алкохолът е начинът, чрез който да се отърват от потиснатите или отклонени енергии на собствената си природа. Изглежда също, че младите жени почти не знаят нищо за полярността и жизненоважния магнетизъм на секса и вместо това се отдават на другарска и спортна разкрепостеност. Тези феномени са типично американски, макар и заразното им плъзване по целия свят да затруднява проследяването на произхода им до Америка. Всъщност, ако между тази разкрепостеност и разкрепостеността на комунизма има някаква разлика, то гинократичният фактор я разрешава по един омаловажаващ начин, понеже всяка жена и девойка в Америка и други англосаксонски страни вече смята за даденост и за нейно изконно право да й се отдава определена изтъкнатост и екзистенциално уважение17. Идеалът на какафонната колективистка музика бе формулиран в ранните дни на болшевизма, чиято цел бе да пречисти самата музика от сантименталното й буржоазно съдържание. Америка успя да постигне това в глобален мащаб с помощта на един значителен феномен: джазът. В залите на американските градове, в които стотици двойки се тресат като епилептични и автоматизирани кукли под ритъма на черната музика, се наблюдава събуждането на едно истинско „масово състояние“ и на живота на механизираното колективно същество. Много малко феномени са толкова показателни за общата структура на модерния свят в последната си фаза, колкото този, тъй като това, което го характеризира, е именно съвместното съществуване на механичния, неодушевен елемент, състоящ се от движения от примитивно и подличностно естество, които пренасят човека в атмосферата на замъглените сетива („ужасена гора, връхлетяна от хаос“, както бе казал Х. Милър18). Нещо повече, това, което в болшевизма бе програмирано и периодично реализирано в театралните постановки на събуждането на пролетарския свят по отношение на систематичното активизиране на масите, в Америка то отдавна бе открило своя еквивалент, само че в по-голям мащаб и по един спонтанен начин; това, което имам в предвид, е сетивно затъпеният делириум на спортните мероприятия, основаващи се на плебейската и материалистическа деградация на култа към действието. Това изтрещяване представлява феноменът на началото на колективната регресия. Уолт Уитман19, американският поет и мистик на демокрацията, може да се счита за основоположник на тази „колективна поезия“, приканваща човек към действие, което е и един от комунистическите идеали и програми. Една друга подобна форма на лириката изпълва няколко аспекта на американския живот: спортът, постоянната активност, продуктивността и доброволческата работа. Точно както в СССР можем да очакваме адекватни промени, които да се справят с примитивните и хаотични остатъци на славянската душа, така и в Америка може логически да се очаква индивидуалистичните остатъци на духа на каубоите, пионерите и всичко произлизащо от подвизите на гангстерите и анархичните екзистенциалисти накрая да бъде ограничено и привнесено в мейнстрийма. Би било лесно в правилния контекст да се изведат още доказателства за сходствата между двете държави, които биха ни позволили да видим у комунистическа Русия и Америка двете страни на една и съща монета, или две движения, чиито разрушителни пътища се пресичат. Първата е една реалност, разгръщаща се под железния юмрук на диктатурата и посредством радикалното национализиране и рационализиране. Втората е една спонтанна реализация (и следователно обект на по-голямо притеснение) на едно човечество, което приема и дори иска да бъде това, което е, което се чувства здраво и силно и което прилага същите тенденции като комунизма, но без фанатичната и фаталистична отдаденост на комунистическия славянин. И все пак тези, които имат очи да прогледнат, виждат в тези две „цивилизации“ предупредителните знамения, предвещаващи идването на „Безименния звяр“. Въпреки всичко това обаче все още има хора, които си мислят, че американската „демокрация“ е противоотровата на съветския комунизъм и единствената алтернатива за т.нар. свободен свят. Най-общо казано, тези хора напълно осъзнават опасността от присъствието на брутална, физическа атака отвън, но не и на такава отвътре. От известно време Европа е под директното влияние на Америка и затова се наблюдава израждане на традиционните й ценности и идеали, присъщо на северноамериканския свят. Това може да се определи като един вид фатална реакция. Америка представлява „Далечния Запад“ и съдържа по-нататъшното и радикално развитие на основните трендове, асимилирани от съвременната Западна цивилизация. Затова и е невъзможно да се окаже някаква валидна съпротива на модерния свят, докато все още се придържаме към принципите и особено към технологичния и производствен мираж, на който този свят се базира. С напредването на това ускоряващо се влияние има голяма вероятност стесняващите се около Европа щипки от изтока и запада, която от Втората световна война нататък не показва никакви нови идеи и която вече не се радва на позицията си на автономна и хегемонна световна сила дори и на политическата арена, да не бъдат приети дори и с капитулация. Окончателният колапс дори няма да прилича на трагедия. Комунистическият свят и Америка, заедно с тяхната увереност, че им е поставена някаква универсална мисия, която трябва да изпълнят, представляват една реалност, която тепърва започва да се осъзнава. Един бъдещ конфликт между двете страни, продиктуван от световното им подкопаване, ще бъде последната разрушителна операция, която да изисква зверското изтребление на милиони човешки животи; именно по този начин последната фаза на инволюцията и на прехвърлянето на властта през всичките четири традиционни касти, както и идването на колективизираното човечество, накрая ще се осъществи. Но дори и ако успеем да избегнем един ядрен холокост, тази цивилизация на титана, желязото, кристала и циментовите метрополиси, на гъмжащите маси, статистиката и технологиите, които държат силите на материята под контрол, ще заприлича на един лъкатушкащ се около орбитата си свят; един ден той ще се откъсне и ще се самоизгуби в едно пространство, в което няма да има друга светлина освен тази на злокобното сияние на собственото му ускоряващо се падение. Бележки: 1. бел. прев. Често срещан мотив в трудовете и писанията на Евола е хиндуистката цивилизационна регресивна цикличност, разделена на четири преходни периода (епохи/ери), респективно Крита юга, Трета юга, Двапара юга и Кали юга, като в този случай „юга“ означава именно епоха/ера. Всяка следваща юга дегенерира от по-добра към по-лоша, като Крита юга се смята за най-идеалистичната и одухотворена (божествена) ера, а Кали юга—ерата, в която в момента се намираме—за най-духовно и морално упадналата. Древногръцкият поет Хезиод (ок. 750 пр. Хр.) развива подобна концепция с неговите Пет човешки епохи, а по-късно и древноримския поет Овидий (43 пр. Хр.–17 сл. Хр), който ги намаля на четири. Немският философ и историк Освалд Шпенглер (1880–1936) и френският езотерик и перениалист Рене Генон (1886–1951) също прилагат и развиват идеята на четиристепенната цикличност в своите най-известни трудове, които по-късно повлияват върху Евола и на идеите му, заложени в „Бунт срещу модерния свят“. 2. C. Malaparte, La Technique du coup d’état (Париж, 1931), 13. 3. бел. прев. Тук авторът изглежда има в предвид Николай Вавилов (1887–1943), бъркайки го с парапсихологът и физиолог Леонид Василиев (1891–1966). 4. бел. прев. Свръхестественият свят, свръхестественото/трансцедентното 5. M. Sertoli, La costiluzione russa (Флоренция, 1928), 67-85. Наблюдава се следният парадокс: в момента, в който париите се бяха обединили като една вездесъща организация, те започнаха да принизяват до статус на пария всеки един, който се придържаше и беше верен на ценностите и класовите принципи на непарията в традиционния смисъл на думата. 6. бел. прев. Подобно на четиристепенната регресивна цивилизационна цикличност, Евола често си служи и с нейния кастов еквивалент в трудовете си. За него всяка една юга (епоха) се характеризира с определена преобладаваща социополитическа каста или цайтгайст, съответно Кастата на духовно просветлените, Кастата на воините, Кастата на търговците и Кастата на пролетариата. За по-подробно разяснение вж. стр. 330-331. 7. бел. прев. Алексей Гастев (1882–1939), съветски революционер, пионер на научното ръководство на труда в Русия, профсъюзен активист, писател и поет. 8. бел. прев. Владимир Маяковски (1893–1930), съветски поет, драматург, художник и актьор. 9. R. Fülöp-Miller, Mind and Face of Bolshevism (Лондон, 1927). Самият Сталин посочва в неговите „Основи на ленинизма“, че обединението на революционерския дух с американизма характеризира както стила на ленинизма в лицето на дейностите на партията и държавата, така и най-завършената форма на ленинския активист. 10. A. Siegfried, Les États-Unis d’aujourd’hui (Париж, 1927), 436, 349, 350. Има още един, този път обаче противоположен, феномен, който трябва да се вземе в предвид, представляван от т.нар. бийт поколение и от „хипстърите“, у които екзистенциалният бунт на някои младежи срещу американската цивилизация има само анархичен и разрушителен характер, често без да е свързан с някаква борба за кауза, и на които им липсва пример за подражание. Вж. моята L ‘arco e la clava, гл. 14, озаглавена “Младежта, ‘бийтовете’ и десничарските анархисти“. 11. бел. прев. Уилиям Джеймс (1842–1910), американски философ, историк и психолог. Той е първият лектор, който организира курсове по психология в Америка. Смятан е за един от водещите мислители на 19-ти век, един от най-влиятелните философи на Америка, както и за „Бащата на американската психология“. 12. бел. прев. Джон Дюи (1859–1952), американски философ, психолог и образователен реформатор, чиито идеи оказват влияние върху образованието и социалните реформи. Един от най-изтъкнатите американски академици през първата половина на 20-ти век. 13. бел. прев. Иван Павлов (1849–1936), съветски физиолог, предимно известен с работата си върху концепцията на условния рефлекс. 14. Op. cit., 35-36, 40, 51. 15. Появата на „атеистичното християнство“ в Америка, както и на „теолозите на божествената смърт“ (като напр. Т. Алциер, Пол ван Бюрен и Д. А. Т. Робинсън) е един отскорошен и значим феномен. Това движение отхвърля идеята на Бога като трансцедентно и свръхестествено проявление, тъй като тя вече не е функционална или приемлива за съвременния човек; не само това, но съвременният човек дори не трябва да си губи времето с думата „бог“ заради традиционните конотации на тази дума. Следва да бъде съхранена само „демитологизираната“ и секуларизирана версия на християнството, която обаче не е нищо повече от една социална и хуманитарна моралност. 16. бел. прев. Движение в Западна Европа и Америка от 18-ти и 19-ти век за премахването на робството и търговията с роби. 17. Това отразява също така и невероятната жестокост на наказателните присъди, които в някои щати (включително и смъртната присъда) се дават за извършени „сексуални престъпления“ срещу жените. 18. бел. прев. Хенри Милър (1891–1980), американски писател и художник, известен с жанрово и тематично иновативните си полуавтобиографични романи. Заради сексуалното и еротично естество на книгите му, американското правителство налага възбрана върху продажбата им, която е отменена през 1961 г. 19. бел. прев. Уолт Уитман (1819–1892), американски поет, есеист и журналист. Един от най-влиятелните поети на американския канон, той е често наричан бащата на свободната строфа. Източници: https://religion.fandom.com/wiki/Julius_Evola https://www.goodreads.com/book/show/179404.Revolt_Against_the_Modern_World https://archive.org/details/JuliusEvolaRevoltAgainstTheModernWorldInnerTraditions1995

Волф Рудигер Хес за живота и смъртта на баща си Рудолф Хес Волф Рудигер Хес (1937–2001 г.) е синът на Рудолф Хес, който служи като заместник на Адолф Хитлер до май 1941 г., когато извършва своя дързък и исторически полет до Великобритания. По обучение и професия Волф Хес е архитект, въпреки че отдава голяма част от времето и усилията си в публикуването на материали относно многодесетилетния престой на баща си в затвора „Шпандау“ в Берлин, както и в разследване и разгласяване на обстоятелствата около смъртта му. Волф Хес е женен и има три деца. Волф Рудигер Хес, 1992 г. Бях на три години и половина, когато на 10 май 1941 г. баща ми отлетя за Шотландия. Затова и нямам много лични спомени за него, докато беше свободен. Сред малкото ми спомени бе как той ме издърпва от градинското езерце. Все още помня успокоителния му глас, когато един път се бях разкрещял заради един прилеп, който по някакъв начин се бе промъкнал в къщата, докато той го пускаше през прозореца обратно в нощта. В годините след това започнах малко по малко да научавам за баща ми и за ролята му в историята. Постепенно започнах да разбирам за мъченичеството, което той е изтърпявал като затворник в съюзническия военен затвор в Берлин-Шпандау в продължение на 40 дълги години—половин живот. Израстване в Египет и Германия Баща ми е роден в Александрия, Египет на 26 април 1894 г., първородният син на Фриц Хес, уважаван и финансово стабилен търговец. По това време семейство Хес е олицетворявало просперитета, престижа и самоувереността на Германския райх. То е олицетворявало и всички онези неща, които подбуждаха завист, страх и боен дух у Великобритания и други велики сили. Фриц Хес притежаваше внушителна къща с красива градина на брега на Средиземно море. Семейството му, което произхожда от Вунзидел във Фихтелгебиргския регион в Германия, е имало и още една къща в Райхолдсгрюн, Бавария, където редовно е прекарвало летните си почивки. Източникът на това богатство е била търговската им фирма “Hess & Co.”, която Фриц Хес бе наследил от своя баща и която ръководеше със значителен успех. Най-старият му син Рудолф е бил ученик в Германското протестантско училище в Александрия. Бъдещето му е изглеждало предначертано както от семейната традиция, така и от строгата ръка на баща му: той е щял да наследи имуществото и фирмата и така щеше да стане търговец. Младият Рудолф обаче не е бил особено склонен към такъв начин на живот. Вместо това той е имал влечение към науките, най-вече към физиката и математиката. Уменията му в тези сфери започнали да се проявяват като възпитаник на образователния институт „Бад Годесберг“, момчешки интернат в Германия, който той посещава между 15 септември 1908 г. и Великден 1911 г. Въпреки това обаче, баща му настоявал той да завърши средното си образование, като си вземе изпит, който да му позволи да влезе във Висшето търговско училище в Ньошател в Швейцария, след което да стане стажант в търговска компания в Хамбург. Служба на фронта Тези добре обмислени планове обаче са щели скоро да се променят. Началото на Първата световна война през 1914 г. бе свáрило семейството в лятната му резиденция в Бавария. Рудолф Хес, тогава 20-годишен, не се бе поколебал нито за секунда да се запише доброволец към Баварската полева артилерия. Не след дълго той бе прехвърлен в пехотата, а към 4 ноември 1914 г. вече служеше като слаботрениран войник на фронта, където участваше в окопната война по време на първата битка при Сома. Както повечето млади немци по това време, Рудолф Хес бе отишъл на фронта като отявлен патриот, ясно съзнаващ германската кауза, която той смяташе за напълно справедлива, и устремен да победи британско-френския заклет враг. След шест месеца на фронтова служба баща ми бе повишен в младши ефрейтор. За другарите си той е бил войник за пример, винаги първи отзовавайки се като доброволец за офанзивни и разузнавателни операции. В кървавите битки насред бодливите телове, окопи и дупки той е изтъквал със своето бодро настроение, кураж и смелост. До 1917 г. вече беше повишен до ранг лейтенант. За този „кариерен напредък“ обаче накрая той плати цена: през 1916 г. той бе сериозно ранен, и отново през 1917 г., когато куршум от пушка бе пронизал левия му бял дроб. Унизителен и отмъстителен мир Белязан от трудностите и раните на фронтовата служба, на 12 декември 1918 г.—след унизителното Компиенско примирие—Рудолф Хес бе „освободен от активна военна служба към Райхолдсгрюн, без поддръжка“, както и бе красноречиво вписано в официалните военни архиви. Тоест, без възнаграждение, пенсия или инвалидна пенсия. Още по време на войната семейството бе изгубило имуществото си в Египет в резултат на британската експроприация. Загубата на Германската империя в Първата световна война вече бе нанесла поразителни, дори катастрофални промени в живота на семейство Хес. За Рудолф Хес обаче мрачната съдба, отредена на татковината му в лицето на загубата и революцията тежеше повече, отколкото тази лична несгода. Въпреки военното примирие, силите-победителки поддържаха хранителна блокада срещу Германия до влизането в сила на Версайския договор през юни 1919 г. Самият договор беше малко повече от един отмъстителен „разрушителен мир“, ръководен от силите-победителки и приет от Германското национално събрание под заплахата от отклик и използването на допълнителна сила. На 12 май 1919 г., в своето емоционално обръщение, оттогава станало известно, райхсканцлер Филип Шайдеман, социалдемократ, бе обявил: „…Позволете ми да говоря открито, без никакви тактически съображения. Темата на нашите разговори, тази дебела книга, в която стотина параграфа започват с ‘Германия се отказва от, се отказва от…’, този възможно най-зверски и смъртоносен чук на злото, с който един велик народ е изнудван да признае своето собствено недостойнство, да приеме своето безпощадно разчленяване, да се съгласи на поробване и крепостничество, тази книга не трябва да се превърне в конституцията на бъдещето ни… Питам ви: Кой честен човек—дори няма да кажа германец, а само честен човек, следващ условията на договора—може да отстъпи на такива условия? Има ли ръка, която заедно с нас да се предаде на такива окови и в същото време да не окапе? Още повече, че трябва да се хабим, да се трудим, да работим като роби за международния капитализъм, да работим без заплащане за целия свят! …Ако този договор бъде подписан, на версайското бойно поле няма да лежи трупът само на Германия. Редом до него ще лежат и други, също толкова благородни трупове: а именно, правото на самоуправление на народи, независимостта на свободни нации, вярата във всички онези съвършени идеали, под чийто флаг Съюзниците претендираха, че се бореха, и най-вече вярата в лоялността към условията на един договор.“ Думите на Шайдеман не оставят никакво съмнение, че в резултат на “vae victis”1на правителствата на Съюзническите сили, самото съществуване на Германия като една просперираща и обединена нация е било поставено под въпрос. Както далновидните по това време бяха правилно заключили, Конституцията на „Ваймарската република“ (1919–1933 г.) не беше, реално погледнато, тази, която Германският парламент бе официално приел на 11 август 1919 г. Тя беше по-скоро въведена от наложения Версайски договор на 28 юни 1919 г. В резултат на Договора, всяко едно от многобройните правителства на „Ваймарската република“ се сблъскваше със същия непреодолим проблем. Всяка администрация беше задължена да следва безбройните потиснически и опустошителни условия на Договора, по този начин действайки като „агент“ на силите-победителки. Всяко едно ново правителство следователно неизбежно се дискредитираше в очите на хората, които представляваше, и така извършваше един вид политическо самоубийство. Срещата с Хитлер Въпреки всичко това обаче, имаше един политически лидер, който съпротивително се бе заклел от самото начало никога да не позволява той или партията му да бъдат изнудвани. Този човек е Адолф Хитлер, а партията му—Националсоциалистическата германска работническа партия. Подобно на много от съгражданите му, баща ми беше погнусен и дълбоко шокиран от условията, които се бяха развили в Германия, и се бе решил да се бори срещу „Диктата“ на Версай. Катастрофалното положение, в което той бе заварил Мюнхен след завръщането му от фронта бе зашеметило всякакви негови способности да го опише. Както повечето от другарите му, Хес бе привлечен във войната от 1914 г., за да се бори за една свободна, силна и горда Германия. А сега, през 1919 г., 26-годишният ставаше свидетел на установяването на „Съветска република“ в Бавария, оглавявана от комунисти и евреи. За него военната загуба бе проправила пътя към национална катастрофа. След известно време, в писмо до една негова братовчедка, той подробно описва как се е чувствал тогава: „Знаеш колко много страдам заради настоящото положение, в което преди гордата ни нация бе въвлечена. Сражавах се за честта на знамето ни в ситуации, в които хора на моята възраст се наложи да се сражават, в които условията бяха възможно най-лоши, в пръстта и в калта, в ада на Вердюн, Артоа и другаде. Станах свидетел на ужаса на смъртта във всичките й проявления, бях засипван в продължение на дни от тежки бомбардировки, нощувах в землянки редом до разполовените трупове на французи. Гладувах и страдах като всички останали фронтови войници. И накрая всичко това да е било напразно, страданието на добрите хора у дома да е било за нищо? От теб научих през какво вие, жените, сте трябвали да преминете! Не, ако всичко това е било напразно, днес все още щях да съжалявам, че не се бях гръмнал в главата в деня, в който чудовищните примирителни условия и тяхното приемане бяха обявени. Тогава не го направих само и единствено защото се надявах, че по един или друг начин все още можех да сторя нещо, което да промени тази съдба.“ Оттам насетне той е обсебен от увереността, че може да „промени тази съдба“, както и от устремеността си да действа в тази посока. През зимата на 1918-19 г., в една унизена Германия, разтърсена от комунистически размирици, изтерзана от импровизирани правителства на „съветски работници и бойци“, той все още възприемаше—въпреки обезсърчението му—възможността за възраждане на народа, за когото той бе готов да даде живота си. Вече устремен да се бори срещу очевидните стремежи за подчиняването на Германия, отчаянието му се бе превърнало в горяща разяреност и мотивираща ярост. В резултат на това той бе почти неминуемо привлечен към една политическа сила, която, както правилно бе предположил от самото начало, беше в позиция да скъса оковите, наложени върху немския народ във Версай. Подобно на милиони други германци, той следваше лидера на това движение—но, за разлика от повечето, от сравнително по-рано и с по-голяма отдаденост. Заедно със сънародниците си той бе убеден в справедливостта на каузата, за която се бореше—а именно, възстановяването на националните права и репутация на Германия чрез скъсване на оковите на Версай. Националсоциалистическата германска работническа партия бе основана през януари 1919 г. в Мюнхен. Хитлер се бе присъединил към нея няколко месеца по-късно, бързо превръщайки се в нейния най-изтъкнат говорител. Било е някъде през май 1920 г. на едно среднощно събрание на тази малка група в една стая в непосредствена близост до бирарията „Стернекер“ в Мюнхен, когато Хес за първи път чува Хитлер да говори. Когато същата вечер той се връща у дома си в малката къща за гости, в която живееше, той ентусиазирано казва на момичето от съседната стая Илзе Прьох—по-късно за която той ще се ожени: „Трябва да дойдеш с мен на събранието на Националсоциалистическата работническа партия вдругиден. Един неизвестен човек ще говори; не помня името му. Но ако има човек, който може да ни освободи от Версай, то това е той. Този неизвестен човек ще съживи нашата чест.“ На 1 юли 1920 г. баща ми стана член номер шестнайсет на групата. Оттам насетне той бавно, но сигурно започна да бъде привличан към лидера й. Има няколко причини за ентусиазма му спрямо Хитлер. Първата от тях е практическата политика, която Хес синтезира в следните думи в писмо, написано през 1921 г.: „В сърцевината на проблема стои убеждението на Хитлер, че [националното] възраждане е възможно само ако успеем да поведем народа, по-конкретно работниците, обратно към националната самоосъзнатост. Но това е възможно само в рамките на един разумен, честен социализъм.“ Втората от тях е, че Хес е имал лична причина, а именно дар словото на Хитлер. В писмо до негов приятел, написано през 1924 г., баща ми описва ефекта на този дар: „Няма да намериш втори такъв човек, който на едно масово събиране да разтърси както най-левичарския стругар, така и най-десничарския изпълнителен директор. Само за два часа този човек накара хиляди комунисти, дошли да разтурят [срещата], да се изправят на крака и да запеят националния химн, а в рамките на три часа, в специално обръщение към няколко стотин индустриалци и министър-президента [или общинския губернатор], дошли малко или много като опозиция, успя да осигури или тяхното пълно одобрение, или тяхното безмълвно удивление.“ Рудолф Хес беше убеден, че Хитлер нямаше как да не успее да скъса оковите на Версай и да не доведе политическа промяна в посока на едно по-добро бъдеще. В годините преди да успее да събере одобрението на гласоподавателното мнозинство, Националсоциалистическата партия е била един малък баварски феномен, а мястото на Хитлер в държавната политика е било незначително. Отначало дори утвърденото ораторско умение на Хитлер не е могло да промени този факт. В периода между 1924 г. до 1929 г., когато нормалната обстановка изглежда се е завръщала в Германия въпреки Версай, Хитлер все още е бил неизвестен. Изключение прави „Маршът на Фелдернхале“ на 9 ноември 1923 г. в Мюнхен, когато за кратко той бе придобил небезизвестност за ролята си в него, както и злочестият опит за сваляне на тамошното правителството. По време на този неуспешен пуч баща бе арестувал трима министри на Баварското правителство. Заради ролята си в опита за преврат Хитлер бе наказан с излежаване в ландсбергския затвор, където по-късно при него се бе присъединил и баща ми. Победа в политическата борба Именно докато двамата са били в затвора Хитлер и баща ми заформят специалното си приятелство на доверие и взаимна увереност, което в следващите години бе определило визията на партийното лидерство. В Ландсберг Хитлер написва и прочутия си знаменит труд „Моята борба“. Баща ми редактира страниците на ръкописа и ги бе проверил за грешки. Хитлер бе освободен рано на 20 декември 1924 г. Четири месеца по-късно, през април 1925 г., баща ми бе станал личният секретар на Адолф Хитлер, с месечна заплата от 500 марки. През първите години на 1930-те последиците от Голямата депресия и политическия разпад на Ваймарската република бяха положили условията за вземането на властта от Хитлер през януари 1933 г. В резултат на добре организираните й пропагандни кампании, което от своя страна се дължеше на квазивоенното й единство и дисциплина, Националсоциалистическата партия бе започнала да набира все по-голяма и по-голяма електорална подкрепа от все по-обширни сегменти на населението. С нарастване на заетостта все повече и повече безработни също се обръщаха към националсоциалистите, много от тях директно дезертирайки от голямата Комунистическа партия на Германия. По време на трескавите дни на януари 1933 г. баща ми не се отделяше от Хитлер. В написано на ръка писмо до съпругата си с дата 31 януари 1933 г.—ден след като Хитлер бе станал Канцлер—38-годишният Рудолф Хес излага чувствата си по време на този триумфален момент: „Сънувам ли, или съм буден—това е важният въпрос сега! В момента седя в кабинета на Канцлера на плаца ‘Вилхелм’. Старши държавни служители се приближават тихомълком по меките килими, за да връчат документи на Райхсканцлера, който в момента оглавява среща на Кабинета и подготвя встъпителните правителствени мерки. Навън насъбралите се хора стоят търпеливо, чакайки го да премине покрай тях—след което започват да пеят националния химн и да викат ‘Heil’ и ‘Фюрер’ или ‘Райхсканцлер’. В този момент започвам да треперя и да стискам зъби—точно както вчера, когато Фюрерът дойде от [срещата си с] райхспрезидента като райхсканцлер и ме извика в стаята си в хотел ‘Кайзерхоф’ насред масите лидери, които чакаха на рецепцията—след като това, което до последния момент считах за невъзможно, стана реалност. Разбира се, бях напълно убеден, че всичко щеше да се обърка в последния момент. Освен това Началникът ми бе признал, че на няколко пъти нещата са били на ръба заради непреклонността на онзи хитрец от Кабинета [препратка към Алфред Хугенберг, коалиционен партньор и председател на Германската национална народна партия]. Среднощното факелно шествие премина пред погледа на поласкания стар господин [президентът фон Хинденбург], който остана да го гледа до преминаването на последния щурмовак от СА, което беше около полунощ… И тогава настана едно истинско ликуване за Фюрера, както и за райхспрезидента. Всичките мъже и жени, които в продължение на часове се блъскаха един в друг, които държаха децата си обърнати към Фюрера, младите момичета и момчета, лицата им грейвайки, когато го разпознаха на прозореца на Райхсканцеларията—колко много съжалявам, че не беше там! Началникът се държи с изключителна увереност. А какво да кажа за пунктуалността му!!!! Винаги изпреварва времето с няколко минути!!! Накрая трябваше дори да размисля и да си купя часовник. Една нова ера и един нов времеви график изгря!“ Всичко това написано на лист хартия, щампована накрая с „Райхсканцлерът“. Хес обаче бе зачеркнал готическите букви с химикалката си. На следващия ден в последващо писмо с дата 1 февруари той заключава с думите: „Надявам се, че първият етап към победата е вече зад гърба ни. Вторият труден период от борбата тепърва започва!“ На 21 април 1933 г. Хитлер назначава Хес за заместник-фюрер на Националсоциалистическата партия. Работата му бе да ръководи управляващата партия като представителя на Хитлер, както и да отстоява нейните национални и социални принципи. Осем месеца по-късно, на 1 декември 1933 г., райхспрезидентът Хинденбург—действайки по предложение на Хитлер—назначава Хес за райхсминистър без портфейл. Когато войната избухва през септември 1939 г., Хитлер назначава райхсмаршал Херман Гьоринг за заместник-държавен глава. Но това не променя факта, че Хес си остава близкият довереник на Хитлер, както и човекът, на когото той може да има безрезервна вяра. Прииждащите облаци на войната Най-важният резултат от европейските политически развития на 1937 г. и 1938 г., които кулминират в „Судетската криза“ от 1938 г., е, че Великобритания продължаваше да заздравява взаимоотношенията си със Съединените щати. Като условие за американско сътрудничество в случай на война, президентът Рузвелт бе изискал от британския премиер Чембърлейн определени задължения в областта на политическата стабилност. Именно под този натиск Великобритания и Франция след това сключиха военно споразумение през февруари 1939 г. В допълнение на това, двете западни европейски демокрации, съгласявайки се с претенциите на Рузвелт да води световната политика, накрая дадоха гаранции на Холандия, Швейцария, Полша, Румъния, Гърция и Турция—с други думи, на всички западни и източни съседки на Германия, които Хитлер считаше за полагаща му се сфера на влияние. От този момент нататък Великобритания, Франция и Полша—с Америка зад тях—бяха седнали да решават коя от ревизиите на Хитлер на условията, наложени от Версай, да сметнат за причина, или дори за претекст, за война с Германския райх. Но дори и ако Хитлер се бе въздържал от по-нататъшни ревизионистки политики, оттук насетне въпросът на война или мир вече не беше изцяло в неговите ръце. В периода на „празната“ гаранция, дадена на Полша от Великобритания през март 1939 г., Хитлер все още не беше твърдо решен да нападне Полша. Но така или иначе всеки един западен политически лидер е бил наясно, че тази съдбоносна гаранция представляваше една значителна стъпка в посока на война. Факт е, че важни фигури от западните кръгове, както и сред антихитлеристката опозиция в Германия си бяха направили сметката, че Хитлер ще реагира на тази нова полска зависимост на Великобритания, Франция и САЩ с военни действия. Те са се надявали, че това би значило не само война, но и самото падение на Хитлер. Това бе потвърдено от записка в дневника на Чембърлейн от 10 септември 1939 г.: „Надявам се не на военна победа—тъй като сериозно се съмнявам, че това би било възможно—а по-скоро на разпад на немския национален фронт.“ На 1 септември 1939 г. германските въоръжени сили започват нападението си над Полша. Два дни по-късно Великобритания и Франция обявяват война на Германския райх. Фактът, че тези правителства не бяха обявили война на Съветска Русия, която бе нахлула в Полша на 17 септември 1939 г. (в съответствие с условията на Германско-съветския пакт от 23 август 1939 г.) ясно показва, че британската гаранция към Полша—както и британско-френското обявяване на война на Германия—са били продиктувани не от загриженост за Полша, а по-скоро като ход срещу Германия. Четири седмици по-късно Полша бе срината и разделена между Германия и Русия—без нито един отправен изстрел в западните страни. Великобритания и Франция не бяха сторили нищо за полския си съюзник и сега Хитлер бе започнал да планира атака срещу Франция. В същото време той се е надявал, че Великобритания ще сключи мир с него и че едновременно с това ще приеме хегемонията в Източна Европа на вече могъщата Германия. Той е вярвал, че Великобритания е щяла да се съгласи на това, особено след като Полша вече била разгромена, или ако не, то поне след един немски триумф над Франция. След светкавичната победа на Германия над Полша и преди германското нападение над Франция през май 1940 г., Хитлер предприема един от първите си многобройни опити да прекрати войната на запад. Предложението му за мир от 12 септември 1939 г., придружено от уверението му, че под негово ръководство Германия никога няма да капитулира, е било намек за това. То бе подкрепено от Сталин, но отхвърлено от Чембърлейн и френския премиер Даладие. Хитлер нарежда атаката срещу Франция едва след като всякакви надежди за мир с Франция и Великобритания се изпаряват. Тя започва на 10 май 1940 г., а на 21 юни 1940 г. Франция се срива. Френско-германското примирие бе подписано на 22 юни в същия железопътен вагон в Компиен, в който германците бяха подписали унизителното примирие от ноември 1918 г. Никой не е предполагал такава бърза немска победа над Франция. В резултат на това възхитително постижение Хитлер се бе провъзгласил за владетел на континента Европа, от Атлантическия океан до р. Буг [в Полша] и от Северния нос до Сицилия. Но Великобритания все още стоеше на пътя на свободното му ръководене на континента. Очаквано, по време на посещението му на местата на успешно проведените военни кампании на Германия през юни 1940 г., Хитлер още веднъж бе изявил желанието си да постигне изчерпателно мирно споразумение с Великобритания. Именно тогава неговият Заместник Рудолф Хес решава—в случай че се наложи—сам да се опита да постигне този жизненоважен мир с Великобритания. Борба за мир Какво наистина се случи между юни 1940 г. и 10 май 1941 г.—денят, в който баща ми излетя със своя Messerschmitt 110 до Шотландия—се знае само периферно, тъй като релевантните британски документи са все още класифицирани. Документите „Хес“, които през юни 1992 г. бяха разсекретени във Великобритания като голяма новина, се оказаха разочароващи. Сред тези близо две хиляди страници нямаше нищо стойностно относно тайните кореспонденции между Великобритания и Германия, относно британската група за мир (която е включвала и членове на кралското семейство) и намеците й за мир към Германия, или относно ролята на Британските тайни разузнавателни служби. Накратко, тези документи не съдържат нищо, което да покаже защо баща ми сериозно се е надявал, че мисията му е можела да се окаже успешна. При всички случаи може да се каже със сигурност, че все още класифицираните британски документи не съдържат нищо, което да представят Рудолф Хес или политиките на германското правителство по онова време в лоша светлина. Може обаче да се твърди със сигурност, че документите, които британското правителство продължава да пази в тайна, ще представят военновременното британско правителство на Уинстън Чърчил в лоша светлина. Смея дори да твърдя, че тези прикривани документи потвърждават, че Чърчил се е стремял към проточване на войната, с всичкото й съпътстващо страдание, разруха и смърт около нея. Някои може да сметнат това твърдение за неоправдано и необосновано. Затова бих искал да цитирам думите на един британски историк, който надълго и нашироко е разучавал точно този аспект на ужасния конфликт. В “Ten Days to Destiny: The Secret Story of the Hess Peace Initiative and British Efforts to Strike a Deal with Hitler” (New York: W. Morrow, 1991) Джон Костело заключава, че тогава е било напълно възможно европейската война да бъде спряна преди да се е разгърнала в световна война, но само ако британското правителство си бе мръднало поне малко пръста в тази посока. В “Ten Days to Destiny” [страници 17 до 19] Костело пише следните изобличаващи изречения: „Докато британското правителство не прекрати настоящата си политика и не публикува онази релевантна част от историческите си разузнавателни архиви, вероятно би било невъзможно да се заключи дали тайните кореспонденции с Германия, очевидно изиграли важна роля в решението на Хес да отлети за Шотландия в нощта на 10 май, са били разузнавателно постижение или част от някакъв злокобен мирен капан, излязъл извън контрол. Въпреки това обаче, вече е неоспорим факт, че мисията на Хес далеч не представлява някакво ‘своеволие’ на заблудения заместник на Хитлер, както утвърдените британски историци продължават да я представят като такава. Документалното доказателство, което вече излезе на бял свят [и което, ако мога да добавя, е само върхът на айсберга] показва, че тя е била резултат на една постоянна серия от тайни британски и германски действия за постигането на мир, които могат да бъдат проследени чак до лятото на 1940 г. Частите от този пъзел вече започват да си идват на мястото, за да покажат, че: […] · Заповедта на Хитлер за прекратяване на танковото настъпление към Дюнкерк е бил един внимателно планиран ход, който да склони британското и френско правителство да потърсят мирен компромис. · Мнозинството от Военновременния кабинет [на Чърчил] решава да отстъпи Гибралтар и Малта в замяна на запазване на контрола си върху Империята. · Разтревоженият президент Рузвелт тайно е молил канадците да му помогнат да убедят британците да не приемат каквото и да е ‘лабилно мирно’ споразумение с Хитлер. · Към 24 май 1940 г. френските лидери са били склонни да смятат, че Великобритания няма да воюва и че ще сключи двустранно споразумение за мир в края на май 1940 г. чрез посредничеството на Мусолини. · Чърчил—и Великобритания—оцеляват само защото министър-председателят си служи с безмилостни макиавелиански интриги и блъфирания с голям залог, за да не позволи на ненадеждния министър на външните работи да убеди Военновременния кабинет да приеме споразумение за мир, изготвено от Р. А. Бътлър. Когато Франция капитулира, подсекретарят на лорд Халифакс изпраща съобщение до Берлин, в което се казва, че ‘здравият разум, а не надменността’ диктува намерението на Великобритания да преговаря, а не да воюва с Хитлер. […] · Два дни след като Чърчил обещава, че ‘никога няма да се предадем’, лорд Халифакс и Р. А. Бътлър уведомяват Берлин посредством Швеция, че след Френското примирие на 18 юни 1940 г. ще бъде отправено британско предложение за мир. · Посланикът Кенеди поддържа таен контакт с представителите на Хитлер, опитвайки се да спре войната, а в същото време британското правителство започва да го подозира в нелегално извличане на информационна изгода от държавната хазна, с която да направи удар на международната стокова борса. […] · Херцогът на Уиндзор и други членове на кралското семейство вдъхват надежда у немските очаквания, че рано или късно ще се състоят преговори за мир. · Планът на Хес да отлети за Шотландия се заформя в последните дни от Битката за Франция и е допълнително насърчен през септември 1940 г., когато той открива, че Великобритания продължава да отправя намеци за мир посредством Швейцария и Испания. · МИ5 (Британската разузнавателна служба) разбира за първия опит на Хес за постигането на мир, след което го превръща в ‘предателска’ операция, чрез която Хес да попадне в капан, примамен от Херцога на Хамилтън и британските посланици в Швейцария и Мадрид. · Драматичното пристигане на Хес не оставя друг избор на Чърчил освен да потули това събитие чрез изкривяване и официално мълчание, за да може по този начин да предпази не само Херцога на Хамилтън, но и старите му тори колеги, които пък от своя страна дори до 1941 г. остават убедени, че може да се постигне някакъв честен мир с Хитлер. Вече над петдесет години димната завеса на британската потайност замъглява и изкривява този период. Официалната история е внимателно замаскирала ролите на ключови играчи в усилията, продължили цяла година, за постигането на мир с Хитлер зад гърба на Чърчил. Точно колко близо тези мирни планове за били до успеха се пази в тайна с цел опазването на репутациите на онези британски политици и дипломати, които са смятали, че Хитлер е бил по-малка заплаха за Империята от Сталин… Чърчил е имал и своите лични причини за потулването на кавгите му с други водещи членове на Консервативната партия по време на войната. Той не е искал скандали да очернят както лидерството му по време на Битката за Британия, така и ‘бялото сияние, превъзхождащо и възвишено, което се разпростира през Острова ни от край до край’. ‘Най-хубавият час’ на Великобритания и ролята на Чърчил в изковаването му са осветени като едни от най-знаменитите моменти в британската история. Визионерският му кураж бе породил по-скоро на думи, отколкото чрез военна стойност, у британския народ твърдението, че противно на преобладаващото неравенство, те са могли да се опълчат на Хитлер през 1940 г.” Никой не знае със сигурност дали баща ми е предприел този полет със знанието и одобрението на Адолф Хитлер. И двамата вече са мъртви. Всичкото налично доказателство обаче предполага, че Хитлер е знаел предварително за полета: Първо: Само няколко дни преди полета му баща ми е имал тайна среща с Хитлер, която продължила четири часа. Знае се, че двамата са си повишавали тон по време на разговора, както и че когато приключил, Хитлер придружил своя заместник до антрето, сложил успокоителна ръка на рамото му и казал: „Хес, ти наистина си много упорит“. Второ: Отношенията между Хитлер и Хес са били толкова близки и интимни, че човек може логично да предположи, че Хес не би предприел такава важна стъпка насред войната без първо да уведоми Хитлер. Трето: Въпреки че адютантите и секретарите на Хес са арестувани след полета, Хитлер се намесил да защити семейството на Хес. Той се погрижва да бъде предоставяна пенсия на съпругата на Хес и изпраща лична телеграма със съболезнования на майката на Хес, когато съпругът й умира през октомври 1941 г. Четвърто: Сред документите, разкрити от британските власти през юни 1992 г. са открити две прощални писма, написани от баща ми на 14 юни 1941 г., ден преди опита му за самоубийство в имението „Митчет“ в Англия. Писмата са били написани, след като той осъзнал, че мисията му за мир определено се е провалила. Едното е адресирано до Хитлер, а другото до семейството му. И двете писма ясно посочват, че той все още е бил в близки отношения с Хитлер. Ако беше предприел тази провалена мисия без предварителното знание на Хитлер, отношенията му с Хитлер със сигурност вече нямаше да се основават на доверие. И пето: Гаулайтер2 Ернст Боле, високопоставен служител и довереникът на Хес, който помага на баща ми с превеждането на някои документи на английски, остава убеден до смъртта си, че всичко това е направено със знанието и одобрението на Хитлер. Потулване на историческите доказателства Наличната информация относно предложенията за мир на баща ми може да се обобщи със следния коментар: По време на 40-годишния му престой в затвора в Шпандау на него му е било забранено да говори открито за мисията си. Очевидно тази заповед за запушване на устата му е била наложена заради нещата, които той е знаел и които, в случай че бъдат направени обществено достояние, са щели да посрамят британското правителство, вероятно това и на САЩ и СССР. В резултат на това всякакви съвременни исторически проучвания изцяло зависят от британските документи. Наскоро британските власти бяха обявили, че немалко важни документи от папката на Хес ще останат под ключ до 2017 г.3 Към цялото това нещо се е подхождало с такава потайност, че само неколцина души около Чърчил наистина за знаели какво се случва. И до ден днешен предложенията или плановете, донесени от Хес, се пазят в тайна в архивите. Докато тези документи продължават да се пазят в тайна, светът никога няма да узнае конкретния характер на предложенията за мир, които баща ми бе донесъл, за да ги представи на британското правителство през май 1941 г. Всичко това, разбира се, трябва да се има в предвид при всякакви сериозни разглеждания на историческия полет на баща ми. Единият от признаците, че Хес е говорил за много повече неща от това, което в момента се знае, се съдържа в една бележка, подготвена на 3 юни 1941 г. от Ралф Мъри от „Военното политическо ведомство“—строго секретна британска държавна агенция—за сър Реджиналд Лийпър, началник на тайното разузнавателно поделение към Министерството на външните работи. Този документ предполага, че държавният секретар Кадоган също е имал проведен разговор с Рудолф Хес. Целта и контекстът на този разговор все още не може да се определи: наличната информация е все още непълна. И все пак изглежда, че по време на този разговор заместник-фюрерът е бил дори още по-конкретен и изчерпателен относно предложенията си, отколкото е бил в последващите разговори. Ето и предложенията на Хес: Първо: Германия и Великобритания ще постигнат компромис по отношение на световната политика на базата на статуквото. Тоест, Германия няма да напада Русия, за да осигури своя германски Лебенсраум [„жизнено пространство“]. Второ: Германия ще се откаже от исканията си за бившите й колонии и ще признае британската морска хегемония. В замяна на това Великобритания ще признае континентална Европа за немска сфера на влияние. Трето: Настоящите военносилови взаимоотношения между Германия и Великобритания по въздух и море ще продължат да се поддържат. Тоест, Великобритания няма да получава никакви помощи от Съединените щати. Макар че не се споменава нищо за сухопътните сили, може да се смята, че този баланс на силите е щял да бъде поддържан по същия начин. Четвърто: Германия следва да се изтегли от „космополитна Франция“ [Европейска Франция] след пълното разоръжаване на френската армия и морска пехота. Във Френска Северна Африка следвало да останат германски комисионери, а в Либия следвало да останат германските войски за пет години след сключването на мира. Пето: В рамките на две години след сключването на мира, Германия ще установи сателитни държави в Полша, Дания, Нидерландия, Белгия и Сърбия. В същото време обаче Германия ще се оттегли от Норвегия, Румъния, България и Гърция (с изключение на о. Крит, превзет от немски парашутисти в края на май 1941 г.). След дооправяне на някои неща на изток, север, запад и юг (Австрия и Бохемия-Моравия очевидно ще си останат в рамките на Райха), Германия ще отстъпи на Великобритания позицията си в източното Средиземноморие и Близкия изток. Шесто: Германия ще признае Етиопия и Червено море за британска сфера на влияние. Седмо: Човекът, с когото заместник-фюрерът е разговарял, е бил малко объркан относно въпросът дали Италия е одобрила мирните предложения на Хес. Самият Хес не споменава нищо за това, въпреки че четвърта и шеста точка значително биха засегнали италианските интереси. Осмо: Рудолф Хес признава, че Хитлер предварително се е съгласил на официалната „прикриваща история“, пусната в Германия, че той не е бил с всичкия си. Това предложение за мир със сигурност щеше да донесе мир на света през 1941 г. Ако Великобритания бе преговаряла с Германия на тази основа, германското нападение срещу Русия—което започва по-малко от три седмици по-късно, на 22 юни 1941 г.—нямаше да се случи4, тъй като Хитлер вече щеше да получи всичко, от което се е нуждаел за оцеляване: а именно, контрол на континента. Войната щеше да приключи на всички фронтове. Вместо това обаче, както знаем, войната продължи—носейки със себе си разруха, страдание и смърт в почти невъобразими размери—само защото подадената ръка за мир бе отхвърлена от Чърчил и Рузвелт. Мирът, който те са искали, е бил картагенски мир5. А единствената им военна цел—унищожението на Германия. След първите интервюта с Рудолф Хес, направени от Херцога на Хамилтън и сър Айвън Къркпатрик в Глазгоу, баща ми е бил отново интервюиран на 9 юни 1941 г. от лорд Саймън, лорд-канцлер, а на 9 септември 1941 г. от лорд Бийвърбрук, министър на военнолетателното производство. Няколко дни по-късно Бийвърбрук отлита за Москва, за да договори военна помощ за Съветския съюз. Тези две интервюта са направени не заради някакво намерение за мир, а само и единствено с цел извличане на всякакви потенциални военни тайни от Хес. Нюрнберг След септември 1941 г. баща ми беше напълно изолиран. На 25 юни 1942 г. той бе преместен в Абергавени в южен Уелс, където престоява като затворник до докарването му в Нюрнберг на 8 октомври 1945 г., където е изправен пред съда като „главен военен престъпник“ и като втория по степен ответник в т.нар. „Международен военен трибунал“. Няма да навлизам в детайли относно този позорен „съдебен процес на победените от победителите“, а само ще отбележа, че дори и съюзническите съдии на Трибунала трябваше да оправдаят баща ми по обвиненията за „военни престъпления“ и „престъпления срещу човечеството“, но все пак решават, че той—единственият човек, рискувал живота си за осигуряването на мир—е виновен за „престъпления срещу мира“ и на тази основа го осъждат на доживотен затвор! Самото отношение на съда към Хес е повече от достатъчно да определим Нюрнбергските процеси като един позорен отмъстителен съд на победителите, преструващ се на истински форум за справедливост. Затворът „Шпандау“ На 18 юли 1947 г. баща ми, заедно с шест други нюрнбергски ответници, беше преместен в сумрачната крепост в берлинската област Шпандау, превърната във Съюзническия военен затвор. Условията, под които седемте затворници са били държани са били толкова сурови, че дори френският капелан на затвора, Касали, протестира (през 1948 г.) срещу скандалния начин, по който мъжете са били третирани. Той описва „Шпандау“ като място на психически изтезания. През октомври 1952 г., след две години на проточени обсъждания между охранителните власти, руснаците се съгласяват на следните т.нар. „специални привилегии“: По едно 30-минутно свиждане на месец; по едно писмо на седмица от не повече от 1,300 думи; лекарско внимание в затвора; и, в случай на смърт, полагане на праха в затвора, вместо разпръскване навън. След освобождението на Алберт Шпеер и Балдур фон Ширах на 1 октомври 1966 г., Рудолф Хес остава единственият затворник. В продължение на повече от 20 години баща ми остава единственият затворник в затвор, предназначен за около шестстотин души. След преразглеждане на условията в началото на 1970-те, посещението на член от семейството се бе увеличило на един час ежемесечно. Затворникът също така вече имаше право да получава по четири книги на месец. Както и преди, свижданията, писмата и книгите бяха строго цензурирани. Не бяха позволени никакви препратки към събитията от периода 1933 – 1945 г. Не се позволяваше и никакво споменаване на присъдата на Трибунала или всичко свързано с него. Семейните свиждания бяха съблюдавани от властите на всяка една от четирите сили, както и от поне двама пазачи. Не е беше позволен и физическият контакт—дори и ръкостискането. Свижданията се извършваха в специална „Стая за посетители“, в която имаше преграда с отворен „прозорец“. На баща ми му беше позволено да получава по четири ежедневни вестника, а след средата на 1970-те да гледа и телевизия. И все пак, вестниците и телевизията биваха цензурирани подобно на останалите неща по-горе. В допълнение на това на баща ми му беше забранено да гледа каквито и да е новини по телевизията. В продължение на много години баща ми отказваше семейните свиждания с обяснението, че заради условията, под които те били позволени, той ги е смятал за обиждащи честта и доблестта му, както и че само правели нещата по-зле. През ноември 1969 г. той обаче размисли, когато здравето му се бе значително влошило и когато е трябвало да се бори, за да остане жив. Заради тези обстоятелства и заради новите условия за посещение той се бе съгласил на свиждане с мен и майка ми Илзе Хес в Британската военна болница в Берлин. И така, на 24 декември 1969 г. аз и майка ми го посетихме за първи път, откакто бях дете. Това беше единственият случай, в който на двама души им беше позволено да го посетят едновременно. След като бе откаран обратно в Съюзническата военна болница в Шпандау, той се съгласи на още свиждания. В следващите години Рудолф Хес бе посетен 232 пъти от членове на семейството. Само на най-близките членове на семейството му им беше позволено да се срещат с него: жена му, сестра му, племенницата му, племенника му, жена ми и аз. Ръкостисканията и прегръдките бяха забранени. Подаръците също бяха забранени, дори и на рождени дни или Коледа. На адвокатът на баща ми, пенсионирания баварски областен министър д-р Алфред Сейдъл, му беше позволено да се види с клиента си общо шест пъти по време на 40-годишния период от юли 1947 г. до август 1987 г. На всичкото отгоре д-р Сейдъл беше подлаган на същите строги рестрикции: преди всяко негово посещение той бе предупреждаван, че няма право да обсъжда с клиента си съдебния процес, причините за лишаването му от свобода или влаганите усилия за неговото освобождаване. Охранителните съюзнически правителства винаги отказваха да поемат разходите за затвора. От 1 октомври 1966 г. нататък, когато баща ми остана единственият затворник, германското федерално правителство бе похарчило около 40 милиона марки за поддържането на затвора. Тази сума включваше и заплатите на персонала, който наброяваше над сто души назначени да охраняват и ръководят този затвор само за един-единствен старец. Рудолф Хес в своята килия в Шпандау. На стената висят карти на Луната, отразяващи запаления му интерес към астрономията. Съветски наченки През 1986 г. съветската политика спрямо Запада започна да показва признаци на смекчаване и възстановяване на взаимоотношенията. Въпреки многото предишни провали в тази посока, накрая реших отново да действам заради един направен през декември 1986 г. намек от Изтока директно да се свържа с руснаците, за да обсъдя с тях освобождението на баща ми. През януари 1987 г. написах писмо до съветското посолство в Бон. Тогава за първи път от 20 години насам получих отговор. Длъжностните лица там ми предложиха да отида в съветското посолство в Източен Берлин, за да обсъдя подробно ситуацията на баща ми със съветските представители. Накрая се съгласихме на среща в съветското консулство в Западен Берлин, насрочена за 31 март 1987 г. в 14:00 ч. Длъжностните лица от посолството бяха наясно с факта, че това щеше да бъде денят на следващото ми свиждане с баща ми. Това бе сутринта, в която посетих баща ми в затвора „Шпандау“ за последен път. Заварих го с всичкия си, с добро психическо здраве, но физически много изнемощял. Можеше да върви само като се подпираше на бастун от едната страна, а от другата на пазач, който да го прикрепя. Сядането и подлагането на краката върху стол се бе превърнало в изморителна процедура, която той не можеше да върши без чужда помощ. Макар за мен температурата в стаята за посещения да беше нормална, на него му беше студено, като бе помолил да му дадат палтото му, както и допълнително одеяло. Баща ми започна разговора с една интересна новина, подробностите на която той ме помоли да запиша: Каза ми, че е изпратил нов формуляр до държавните глави на четирите окупационни сили с искане за освобождение от 46-годишния му престой в затвора. Едно нещо обаче ме бе изненадало. Той ми каза, че молбата му била най-вече насочена към съветския държавен глава, който да подкрепи искането му заедно с трите други охранителни сили. „Правилно ли разбрах?“, попитах. Баща ми кимна. Значи той е знаел—очевидно от самите руснаци—че те са обмисляли да одобрят освобождението му. След срещата ни заминах за съветското консулство директно от затвора „Шпандау“. Съветникът на посолството Гринин, длъжностното лице, с което бях разговарял, обясни, че не съветското посолство в Бон, а по-скоро посолството в Източен Берлин отговаряше за всички съветски права и отговорности в Западен Белин. Той каза, че сред отговорности—и думите му заслужават да бъдат повторени дословно тук—било и „неприятното наследство на Шпандау“. Всеки наследил такова нещо като „Съюзническия военен затвор“ на германска почва, както Съветския съюз в края на войната, Гринин каза, със сигурност би искал да се отърве от него. Не очаквах никакви сензационни резултати от тази среща. Тя беше взаимно информативна и смятам, че мина позитивно и за двете страни. По време на тази среща разбрах, че в Москва възгледите относно „Случая Хес“ били разностранни. Онези, които са били благосклонни към нас, водени от генералния секретар Горбачов, очевидно са били с преимущество. Това бе потвърдено не след дълго в един доклад, публикуван в германското новинарско списание “Der Spiegel” (13 април 1987 г.). В статията, която се бе появила под заглавието „Ще освободи ли Горбачов Хес?“ се съобщаваше за фундаментална промяна в отношението на съветския партиен лидер към „Случая Хес“. По-нататък се казваше как Горбачов бил възприел освобождението на последния затворник на „Шпандау“ като действие, което „е щяло да бъде прието по света като жест на човечеството“ и което „е можело да бъде оправдано спрямо съветския народ“. Във връзка с това ежеседмичното списание също така бе споменало и за предстоящата визита в Москва на федералния немски президент Вайцзекер, която бе планирана за средата на май. Също така на 13 април 1987 г. един германски гражданин бе изпратил писмо до немскоговорящото звено на Радио Москва във връзка със Случая Хес. В писмото, получено като отговор и с дата 21 юни 1987 г., се казва следното: „Както и може да се надява от последните изявления на нашия държавен глава М. Горбачов, Вашите дълги години на труд и усилия за освобождението на военния престъпник Р. Хес скоро ще бъдат увенчани с успех.“. Със сигурност може да се предположи, че такова писмо от Радио Москва не е могло да се напише без одобрение отгоре. Тези три събития—визитата ми в съветското консулство в Западен Берлин на 31 март 1987 г., докладът на сп. “Spiegel” от 13 април 1987 г. и отговорът на Радио Москва от 21 юни 1987 г.—безсъмнено показват, че Съветският съюз, под ръководството на генералния секретар Горбачов, е възнамерявал да освободи Рудолф Хес. Това освобождение не само че щеше напълно да съответства на помирителната политика на Горбачов, то щеше и да представлява важен признак на разрешаване на последните нерешени последствия от Втората световна война, без което обединението на Германия и Берлин нямаше да бъде възможно. Смърт чрез самоубийство? Ако преди западните охранителни сили не са били наясно с намерението на Горбачов, то след публикацията на статията на сп. “Spiegel” през април те със сигурност вече знаеха за него. Това несъмнено бе вдигнало Великобритания и Съединените щати на крак, понеже този нов съветски ход щеше да премахне и последната легална пречка към освобождението на баща ми. В продължение на много години британските, американските и френските правителства казваха, че са готови да се съгласят на освобождението на Хес, ако не беше съветското вето, което предотвратяваше това. Новата инициатива на Горбачов заплашваше да изобличи британския и американския блъф. Властите в Лондон и Вашингтон трябваше да намерят някакъв нов и по-постоянен метод да откажат Хес да бъде освободен и да не му позволяват да говори свободно. В понеделник, на 17 август 1987 г., един журналист ме бе информирал в офиса ми, че баща ми умира. По-късно получих телефонно обаждане вкъщи в 18:35 ч. от г-н Даролд В. Кийн, американският директор на затвора „Шпандау“, който официално ме уведоми, че баща ми е починал. Официалното известие, което бе на английски, бе следното: „Упълномощен съм да Ви уведомя, че баща Ви издъхна днес в 16:10 ч. Не съм упълномощен да Ви дам повече подробности.“ На следващата сутрин отлетях за Берлин, придружен от д-р Сейдъл. Когато пристигнах в затвора, една сравнително голяма тълпа се беше насъбрала отпред. Берлинската полиция бе блокирала входа, като трябваше да покажем документите ни за самоличност преди да ни бъде позволено да се приближим към зелената желязна порта. Натискайки звънеца, помолих да разговарям с американския директор на затвора г-н Кийн. След известно време г-н Кийн най-накрая се появи, изглеждайки нетипично нервен и несигурен. Каза ни, че няма да бъдем допуснати в затворническия комплекс, както и че няма да ме допуснат да видя мъртвия си баща. Той ни каза също и че не може да ни даде повече информация относно подробностите около смъртта му. Казаха ни и че към момента се е подготвял нов доклад с подробностите около смъртта на баща ми, който е щял да бъде достъпен около 16:00 ч. След като му дадохме адреса и телефонния номер на един берлински хотел, в който щяхме да чакаме за още новини, той ни остави да висим сами пред портата. Дългоочакваното телефонно обаждане в хотела най-накрая дойде около 17:30 ч. Кийн каза: „Сега ще Ви прочета доклада, който веднага след това ще съобщим на пресата. Той е следният: ‘Първоначалните прегледи сочат, че Рудолф Хес се е опитал да сложи край на живота си. На 17 август 1987 г. следобедно време, в протоколното присъствие на пазач, Хес е отишъл в лятната беседка в градината на затвора, където редовно отсяда. Когато пазачът е отишъл да провери беседката няколко минути по-късно, той заварва Хес с електрически кабел около врата си. Били са извършени опити за съживяване, след което Хес бе откаран в Британската военна болница. След допълнителни опити за съживяването на Хес, той бе обявен за мъртъв в 16:10 ч. Към момента въпросът дали опитът му за самоубийство е причината за смъртта му подлежи на разследване, включително и на обстойна аутопсия, която все още се извършва.’” Хес беше един изнемощял 93-годишен мъж, който нямаше сили в ръцете си и който едва можеше да се довлече от килията си до градината. Как е могъл въобще да се самоубие по такъв начин? Да не би да се е обесил с кабела от някаква кука или райбер? Или да не би да сам да се е удушил? Не бяхме предоставени на момента с подробно обяснение от отговорните лица за тази част. Трябваше да чакаме цял месец, докато излезе окончателното официално изявление относно обстоятелствата около смъртта му. То бе публикувано от Съюзниците на 17 септември 1987 г. и представляваше следното: „1. Четирите сили вече могат да дадат окончателно си изявление относно смъртта на Рудолф Хес. 2. Разследването потвърждава, че Рудолф Хес се е обесил на 17 август от райбер на прозореца в малка лятна беседка в градинката на затвора, използвайки електрически удължителен кабел, който от известно време е бил съхраняван в лятната беседка за използването му за лампа за четене. След направени опити за съживяване той бе откаран в Британската военна болница, където, след допълнителни неуспешни опити да бъде съживен, бе обявен за починал в 16:10 ч. 3. В джоба му е намерена бележка до семейството на Хес. Тази бележка е написана на обратната страна на писмо от снаха му с дата 20 юли 1987 г. Тя започва с думите ‘Моля ако може управителите да изпратят това до вкъщи. Написано няколко минути преди смъртта ми’. Главният експерт на документи и химик от лабораторията на британското правителство г-н Бърд разгледа тази бележка и стигна до заключението, че не вижда никаква причина да се съмнява, че тя е била написана от Рудолф Хес. 4. На 19 август бе извършена пълна аутопсия на тялото на Хес от д-р Малкълм Камерън в Британската военна болница. Аутопсията бе направена в присъствието на медицински представители на четирите сили. В доклада е посочена праволинейна следа откъм лявата страна на врата, съвпадаща с тази на направената лигатура. Според д-р Камерън смъртта е причинена от задушаване вследствие на натиск върху врата от провисването. 5. Разследването потвърждава, че персоналът е изпълнявал обичайните си рутинни задължения в деня на самоубийството на Хес. През 1977 г. Хес се бе опитал да си пререже китките с кухненски нож. Веднага след този инцидент в стаята му бяха поставени пазачи с постоянно 24-часово наблюдение. След няколко месеца обаче тази практика бе прекратена заради непрактичното, ненужно и неприемливо нарушаване на личното пространство на Хес.“ По-късно докладът от аутопсията, извършена на 19 август от британския патолог д-р Камерън, бе представен на семейството. Стигайки до извода, че смъртта на баща ми не е била естествена, тя съответства само и единствено с точка пет от окончателното официално съюзническо изявление. Аутопсия и погребение Въз основа на постигнато споразумение от 1982 г. между семейството и Съюзниците, тялото на Рудолф Хес нямаше да бъде подложено на кремация, а вместо това щеше да бъде предадено на семейството за погребение „в Бавария, без много шум и в присъствието на най-близките му роднини“. Съюзниците спазиха своята част от това споразумение—нещо, за което и до ден днешен обаче те най-вероятно съжаляват. Тялото на баща ми беше предадено на семейството на сутринта на 20 август 1987 г., на Американските военни тренировъчни площадки в Графенвор, където бе докарано в британски военен самолет от Берлин по-рано на същата сутрин. Ковчегът беше придружен от тримата западни управители и двама руснака, които не познавах, както и от някой си майор Галахър, началник на т.нар. „Специален разузнавателен отдел към Кралската военна полиция“. Предаването беше кратко и по същество. Веднага след това откарахме тялото в Съдебномедицинския институт в Мюнхен, където по молба на семейството проф. д-р Волфганг Шпан ни чакаше, за да извърши втора аутопсия. По време на целия път от военните тренировъчни площадки в Графенвор до Съдебномедицинския институт в Мюнхен бяхме охранявани от служители на баварската полиция. В заключителната част на доклада си от 21 декември 1988 г. на втората аутопсия, авторитетният мюнхенски патолог проф. Шпан бе изтъкнал трудностите, с които се бе сблъскал, тъй като не разполагаше с подробна информация за предполагаемото обесване. По-конкретно, той не разполагаше с подробна информация за състоянието на баща ми след като намерили тялото му. Въпреки тези спънки обаче, д-р Шпан все пак успя да стигне до следните значителни заключения: „Заключението на д-р Камерън, че този натиск е бил причинен вследствие на провисване не съответства напълно на нашите открития… В съдебномедицинската област посоката на следата от лигатурата на врата се смята за класически индикатор за разграничаването между видовете обесване и удушаване… Ако проф. Камерън, в своето посочване на причината за смъртта, е стигнал до заключението, че причината за смъртта е била задушаване, причинено от натиск върху врата вследствие на обесване, то той забравя да включи като възможност и метода на удушаване… За извършването на това разграничаване обаче е нужно да се разгледа посоката на следата от лигатурата. Точната посока на следата не е включена в доклада от аутопсията на проф. Камерън… Тук нито посоката на следата от удушаване върху врата, както вече споменахме, нито посоката й върху гърлото, нито позицията й спрямо издатината на ларинкса са описани и разгледани… Тъй като върху непокътнатата кожа на врата, където възможността от белези, причинени от зашиването на разреза е отхвърлена, би следвало да се открие почти хоризонтална посока на следата от удушаване, това откритие, както и факта, че следата върху гърлото очевидно не се намира над ларинкса, говори повече за случай на удушаване, отколкото на обесване. Тези открития под никакви обстоятелства не могат да бъдат обяснени като типично обесване. Спуканите кръвоносни съдове, открити по лицето му и причинени от съсирване на кръвта, също не съответстват на класическото обесване.“ Един тунизийски санитар на име Абдулах Мелаюи е бил цивилен служител към администрацията на затвора „Шпандау“ по време на смъртта на баща ми. Той не е гражданин на нито една от четирите съюзнически окупационни сили, нито пък е член на въоръжените им сили. Именно заради това на него не може да му бъде наредено да мълчи, нито пък да бъде прехвърлен в някой далечен край на света, както бе направено с хората, присъствали на местопрестъплението. След смъртта на баща ми Мелаюи се свърза със семейството ни. От една бележка на баща ми, написана до него, става ясно, че между двамата мъже е имало лично доверие. Разковничето на разказа на Мелаюи, който той бе привел под формата на писмена клетвена декларация, е следното: „Когато отидох на лятната беседка в градината, заварих мястото сякаш там се е водила борба. Подът бе понесъл щети, а столът, на който Хес обикновено седеше, беше преобърнат на земята на немалко разстояние от обичайното си място. Хес лежеше безжизнен на пода: не реагираше на нищо, а дишането, пулсът и сърцебиенето му не можеха да се измерят. Джордън [американски пазач] стоеше близо до краката на Хес и си личеше, че наистина не беше на себе си.“ За своя изненада Мелаюи също така забелязал, че освен Антъни Джордън, афроамериканският пазач, две непознати лица в американски военни униформи също били там. Това било необичайно, тъй като войниците обикновено нямали достъп до тази част на затвора и, най-вече, тъй като всякакъв контакт с Рудолф Хес бил строго забранен. Според Мелаюи двамата непознати изглеждали резервирани и спокойни, за разлика от Джордън. Клетвена декларация от Южна Африка Освен разказа на тунизийския санитар, има още една клетвена декларация относно събитията в „Шпандау“ от 17 август 1987 г. Жена ми я донесе от Южна Африка, където там тя се бе срещнала с един южноафрикански адвокат с връзки в западните тайни служби. Успях да убедя този мъж да изложи показанията си под формата на писмена клетвена декларация, подготвена за пред съдия. С дата 22 февруари 1988 г., тази клетвена декларация представлява следното: „Бях разпитван относно детайлите около смъртта на бившия германски райхсминистър Рудолф Хес. Райхсминистър Рудолф Хес беше убит по заповед на британското Министерство на вътрешните работи. Убийството бе извършено от двама члена на британската SAS (22-ри SAS полк, SAS Депо Бредбъри Лайнс, Херефорд, Англия). Военният отдел SAS [Специални въздушни сили] е подчинен на британското Министерство на вътрешните работи—а не на Министерството на отбраната. Планирането на убийството, както и заповедта му бе извършено от МИ5. Това действие на тайните служби, чиято цел е била убийството на райхсминистър Рудолф Хес, е било толкова набързо планирано, че дори не е могло да получи и кодово име, както винаги се прави. Тайните служби, които са били наясно с плана, са американските, френските и израелските. Нито [съветското] КГБ, нито ГРУ, нито германските тайни служби са били уведомени. Убийството на райхсминистър Рудолф Хес е било необходимост, тъй като правителството на СССР е възнамерявало да освободи затворника през юли 1987 г. [оттам и визитата в Москва на германския президент вон Вайцзекер], но президентът вон Вайцзекер успял да се споразумее със съветския държавен глава Горбачов за удължаване на срока до ноември 1987 г., когато тогава се падало следващият съветски охранителен период. Двамата членове на SAS са били в затвора „Шпандау“ още в нощта между събота и неделя (15–16 август 1987 г.). Американското ЦРУ е дало позволението си убийството да се осъществи в понеделник (17 август 1987 г.). По време на следобедната разходка на райхсминистър Рудолф Хес, двамата членове на SAS за изчаквали затворника в лятната беседка на затвора и са се опитали да го удушат с помощта на близо метър и половина кабел. След това следвало да бъде фалшифицирано „убийството чрез обесване“. Но понеже райхсминистърът Рудолф Хес се е борил и е викал за помощ, което вдигнало на крак поне един американски военен пазач, опитът за отнемане на живота на затворника е бил прекъснат, след което била извикана линейка от Британската военна болница. Райхсминистърът Рудолф Хес, който бил в безсъзнание, е бил откаран в линейка в Британската болница. Горепосочената информация ми бе дадена лично и устно от офицер от израелските тайни служби във вторник, 18 август 1987 г. около 08:00 ч., южноафриканско време. Познавам се с този член на израелските тайни служби както формално, така и лично от четири години. Доволен съм за искреността и честността му и по никакъв начин не се съмнявам в достоверността на тази информация. Изцяло конфиденциалният характер на този разговор с мен също е извън всякакво съмнение.“ След подвеждащия доклад от аутопсията на Камерън, самите британци накрая дадоха окончателната следа за разгадаването на мистериозната смърт в лятната беседка в градината на затвора „Шпандау“. Предсмъртна бележка? Както вече бе споменато, на 17 август 1987 г. ми беше казано само, че баща ми е починал. Едва на следващия ден разбрах, че уж се е самоубил. В отговор на съмненията, които веднага бях споделил с обществеността относно това предполагаемо убийство, на 19 август 1987 г. на Съюзниците им се наложи да се натъкнат на едно уж неопровержимо „доказателство“ за самоубийство. Това е т.нар. „предсмъртна бележка“. Представлява написано на ръка недатирано писмо на гърба на предпоследното писмо от семейството до Рудолф Хес с дата 20 юли 1987 г. Текстът на тази предполагаема „предсмъртна бележка“ е следният: „Моля ако може управителите да изпратят това до вкъщи. Написано няколко минути преди смъртта ми. Благодаря на всички ви, мили мои, за всичките скъпи неща, които направихте за мен. Кажете на Фрайбург, че изключително много съжалявам, че още от Нюрнбергските процеси трябваше да се преструвам, че не я познавам. Нямах избор, тъй като всички опити да получа свободата си щяха да бъдат напразно. Толкова много се надявах отново да я видя. Успях да получа нейни снимки, както и на вас. Вашият старец.“ Това писмо бе връчено на семейството повече от месец след смъртта. Казаха ни, че първо е трябвало да бъде прегледано в британска лаборатория. Въпреки че приличаше на почерка на баща ми (макар и значително изкривен, точно като в случаите, в които страдаше в резултат на емоционален срив, здравословни проблеми или дори заради лекарствата), тази „бележка“ не отразяваше мисленето на Рудолф Хес от 1987 г. По-скоро тя отразяваше мислите му от преди 20 години. Съдържанието засяга основно „Фрайбург“, неговата временна частна секретарка, за която той бе загрижен през 1969 г., когато имаше перфорирана язва в дванадесетопръстника и беше на косъм от смъртта. Освен това, тя беше подписана с израза „Вашият старец“, който той не бе използвал от 20 години. Има още една следа в текста на писмото, която сочи към датата му. Изречението „Успях да получа нейни снимки, както и на вас“ щеше да има смисъл само в периода преди Коледа през 1969 г., защото преди тази Коледа той не получаваше нищо друго освен снимки на „Фрайбург“ и на нас. До Коледата от 1969 г. той бе посещаван от членове на семейството и повечето получени снимки бяха от „Фрайбург“, на която не й беше позволено да го посещава. Имайки се в предвид точно определения начин, по който баща ми се изразяваше, това изречение е могло да бъде написано само преди 24 декември 1969 г. Написано през август 1987 г., това изречение няма никакъв смисъл. И накрая, встъпителните думи на краткото писмо, „Написано няколко минути преди смъртта ми“, не съвпадат с неговия точно определен начин на изразяване. Ако той наистина бе написал това писмо преди планираното си самоубийство, той със сигурност щеше да избере израз, уточняващ самоубийство, като например „малко преди доброволното ми напускане на живота“ или нещо подобно, но не и многозначната дума „смърт“, която отваря възможността за всякакъв начин на смърт. Ние, членовете на семейството му, които познавахме не само почерка на баща ми, но и самия автор и които бяхме лично запознати с тревогите му през последните му години, знаем, че тази предполагаема „предсмъртна бележка“ е една измама, която е колкото груба, толкова и злонамерена. Вече може да се заключи, че за изготвянето на този фалшификат от 1987 г. е било използвано писмо за сбогом, написано от баща ми преди близо 20 години в очакване на смъртта си и което тогава не е било предадено на семейството. За тази цел текстът е бил прехвърлен чрез някакъв съвременен метод на гърба на писмо, което баща ми наскоро е получил от нас. Цензуриращият печат „Съюзнически затвор ‘Шпандау’“, който обикновено и без изключение се поставяше в продължение на повече от 40 години на всеки един лист, който той получаваше, обаче липсваше на писмото ни от 20 юли 1987 г. до него. И накрая, на предполагаемата предсмъртна бележка нямаше дата, което беше в разрез с рутинните практики на баща ми винаги да отбелязва с дата всичко, което изпращаше. Оригиналната дата очевидно не е била включена. Убийство, а не самоубийство На базата на доклада от аутопсията на проф. Шпан, клетвените декларации на тунизийския санитар и на южноафриканския адвокат, както и предполагаемото „предсмъртно писмо“, мога само да заключа, че смъртта на Рудолф Хес в следобеда на 17 август 1987 г. не беше самоубийство. Тя беше убийство. Въпреки че Съюзническият военен затвор в Берлин-Шпандау е бил официално под контрола на американските власти през август 1987 г., струва си да се спомене, че в последното действие на драмата Хес важна роля изиграват и британски граждани. Американският директор г-н Кийн получава позволение от британците само за да ми се обади и уведоми за смъртта на баща ми. Оттам нататък единственото му задължение е било да си затваря устата. Да обобщим нещата дотук: · Двамата мъже в американски униформи, видени от тунизийският санитар Мелаюи и които най-вероятно са били убийците на Рудолф Хес, са били от полк на Британските въздушни сили. · Смъртта е била установена в Британската военна болница, където баща ми е бил откаран в британска линейка. · Смъртният акт е подписан само от служители на британския военен персонал. · Аутопсията е извършена от британски патолог. · Британският директор на затвора, г-н Антъни Льо Тисие, е наглеждал планираното унищожение на всякакво изобличаващо доказателство, като например електрическия кабел, градинската беседка и т.н. · Длъжностните лица от Специалния разузнавателен отдел (SIB), които са разследвали смъртта, са били все британски граждани, начело на които е бил британски майор. · Предполагаемата „предсмъртна бележка“ уж била намерена два дни по-късно в джоба на якето на Хес от един британски офицер и е била прегледана от британска лаборатория. · Г-н Алън Грийн, британският директор на Обществената прокуратура, спира разследване на смъртта на баща ми, започнато от Скотланд Ярд, което било препоръчало провеждането на „всеобхватно разследване за убийство“, след като длъжностните им лица попаднали на много несъответствия. Рудолф Хес не се самоубива на 17 август 1987 г., както твърди британското правителство. Количеството доказателства вместо това показва, че британски длъжностни лица, изпълнявайки заповеди от горните етажи, са убили баща ми. Престъпление срещу истината Същото правителство, което се бе опитало да го превърне в изкупителна жертва за собствените си престъпленията и което в продължение на почти половин век усърдно се стремеше да потули истината за Случая Хес най-накрая не се поколеба да прибегне до убийство, за да му запуши устата. Убийството на баща ми бе не само престъпление срещу един изнемощял старец, но и престъпление срещу историческата истина. Това бе логичното заключително действие на една официална британска конспирация, която бе започнала през 1941 г. като началото на Случая Хес. Но все пак уверявам както вас, така и тях, че тази конспирация няма да успее. Убийството на баща ми няма да сложи завинаги край на Случая Хес, както те се надяват. Убеден съм, че историята и справедливостта ще оневинят баща ми. Смелостта да рискува живота си за мир, неправдата, която дълго изтърпява, както и мъченичеството му няма да бъдат забравени. Той ще бъде оправдан и последните му думи „Не съжалявам за нищо!“, изговорени на Нюрнбергските процеси, ще проехтяват завинаги. Бележки: 1. бел. прев. „Тежко и горко им на победените“ – лат. израз 2. бел. прев. Върховен регионален управител на НСДАП 3. бел. прев. Понастоящем такива документи все още не са направени обществено достояние 4. бел. прев. Тази част от твърдението на Волф Хес може да се определи малко или много като спорна, тъй като само няколко години преди това изказване излиза знаменитата книга „Ледоразбивачът“ (1988 г.) на руския историк и бивш офицер-разузнавач Владимир Резун (Виктор Суворов), който, служейки си с множество и най-различни писмени и архивни доказателства, доказва, че основната причина Хитлер да предприеме нападението срещу Русия е именно защото преди това Сталин се е готвил за масивна инвазия на цяла Централна и Западна Европа. Виж https://www.forumnauka.bg/topic/24042-plant-na-stalin-za-pokoryavaneto-na-evropa/ 5. бел. прев. Жестоко наложен мир, целящ окончателното сриване на дадена страна Източник: http://www.ihr.org/jhr/v13/v13n1p24_Hess.html

Какво отказа светът: предложенията за мир на Хитлер 1933–1939 д-р Friedrich Stieve, 1940 г. Friedrich Stieve (1884–1966) е немски писател, историк и дипломат. През 1904 г. завършва мюнхенската гимназия „Вилхелм“, след което започва да изучава история в Мюнхен, Лайпциг и Хайделберг. През 1908 г. получава своята докторска степен и заживява в Мюнхен от 1909 г. до 1915 г. като частен преподавател и писател. По време на Първата световна война служи като пресаташе към Немската легация в Стокхолм, а през 1915 г. превежда „Schwedische Stimmen zum Weltkrieg“ („Шведските гласове на световната война“). От 1922 г. оглавява Отдела за военна вина към министерството на външните работи в Берлин, а от 1928 г. до 1932 г. служи като немски посланик в Рига. На 9 декември 1932 г. е назначен като лектор в Легационния съвет, а от 1932 г. до 1939 г. е първият ръководител на Отдела на културна политика към министерството на външните работи. От 1933 г. до 1936 г. оглавява Политическите архиви на Федералното външно министерство. След 1933 г. заема позицията на министерски директор и глава на немската група в Немско-италианския културен комитет към Министерството. Stieve е също така член на Пруската академия на науките в Берлин. Предложенията за мир на Хитлер 1933–1939 Авторът д-р Friedrich Stieve е бил широко издаван немски автор дълго преди зараждането на националсоциализма в Германия. Преди Първата световна война написва книга за поезията (1908 г.) и биография на средновековния италиански принц Ецелино да Романо (1909 г.); започва да пише за историята през 1916 г. с неговата книга „Die Politischen Probleme Des Weltkrieges“ („Политическите проблеми на световната война“); през 1920 г. е публикувана „Gedanken über Deutschland“ („Размисли за Германия“), книга, отразяваща злощастната позиция на Германия по това време. Оттам насетне Stieve продължава да пише за причините за Първата световна война, особено за ролята на Русия. По време на националсоциалистическия период Stieve написва няколко книги за немската история, включително и „Die außenpolitische Lage Deutschlands von Bismarck bis Hitler“ („Външнополитическата ситуация в Германия от Бисмарк до Хитлер“). Сред интересните заключения, които той прави тук, е, че Хитлер предлага на Франция сключването на пакт за ненападение три години преди той да го предложи на Съветския съюз. Имало е само два начина, чрез които Германия е можела да се предпази от военно обграждане и от опасността от двуфронтова война: сключването на пакт или с Франция, или със СССР. Френската непреклонност кара Хитлер да предприеме втората опция. д-р Friedrich Stieve Днес враговете на Германия поддържат мнението, че Адолф Хитлер е най-големият смутител на мира, който историята някога е познавала, че заплашва всяка една нация с внезапна атака и потисничество, че е създал ужасна военна машина с цел да всява проблеми и разруха навсякъде около него. В същото време обаче те нарочно прикриват един жизненоважен факт: че самите те предизвикаха Лидера на немския народ най-накрая да извади сабята. Самите те го подтикнаха най-накрая да получи със сила онова, което още от самото начало той се стремеше да постигне чрез убеждаване: а именно, сигурността на неговата страна. Те постигнаха това не само като му обявиха война на 3 септември 1939 г., но и като в продължение на седем години постепенно препречваха пътя към всякакви разговори за мир. Многобройните опити на Адолф Хитлер да склони правителствата на други държави да си сътрудничат с него в реконструирането на Европа представляват една често срещана тенденциозна черта в ръководенето му още от началото на усилията му за Германския райх. Но всеки път тези опити бяха смазвани поради факта, че никъде не се срещаше желанието те да бъдат обмислени, тъй като злият дух на Великата война1 все още витаеше навсякъде и тъй като в Лондон и Париж и столиците на васалните страни на Западните сили преобладаваше само едно затвърдило се намерение: а именно, безкрайното удължаване на силата на Версайския договор. Един бърз поглед върху най-важните събития ще изведат неоспоримо доказателство за това твърдение. Когато Адолф Хитлер се показа на хоризонта, Германия беше колкото безпомощна и давеща се, колкото победителите от 1918 г. искаха тя да бъде. Напълно разоръжена, с армия от само 100,000 души и предназначена само и единствено за изпълнението на полицейски задължения в рамките на страната, тя се озова тясно обградена от нейните обединени и въоръжени до зъби съседки. Към старите й врагове на запад Великобритания, Белгия и Франция бяха изкуствено създадени и добавени такива на изток и юг: най-вече Полша и Чехословакия. Четвърт от населението на Германия бе насилствено откъснато от родината си и предадено на чуждестранни сили. Райхът, осакатен от всички страни и ограбен от всякакви възможности за отбрана, можеше във всеки един момент да се превърне в безпомощната жертва на някой кръвожаден съсед. Именно тогава Адолф Хитлер за първи път отправи своя апел към другите държави за проява на здрав разум. На 17 май 1933 г., няколко месеца след назначението му като райхсканцлер, той изнесе реч в немския Райхстаг, от която извличаме следните абзаци: „Германия ще бъде напълно готова да разпусне целия си военен комплекс и унищожи и малкото налично въоръжение, ако съседните й страни направят същото с равносилна пълнота. Германия е напълно готова да се откаже от всякакъв вид агресивни оръжия, ако въоръжените страни от своя страна унищожат своите агресивни оръжия в рамките на определен период от време, както и ако използването им се забрани от международна конвенция. Германия е готова повече от всякога да се откаже от агресивните оръжия, ако и останалият свят направи същото. Германия е готова да се съгласи на всякакъв официален пакт за ненападение, тъй като тя не смята да напада никому, а само да гради сигурност.“ Без отговор Без да му обръщат никакво внимание, останалите страни продължиха да пълнят арсеналите си с оръжия, да трупат запаси от експлозиви и да разширяват войските си. Едновременно с това Обществото на народите—инструментът на страните-победителки—бе обявило, че Германия трябва първо да изкара период на „пробация“, преди да е възможно да се обсъждат с нея каквито и да било въпроси относно разоръжаването на други държави. На 14 октомври 1933 г. Хитлер напусна това Общество на народите, с което беше невъзможно да се постигне съгласие. Скоро след това обаче, на 18 декември 1933 г., той отправи ново предложение за подобряването на международните взаимоотношения. Предложението включваше следните шест точки: 1. Германия става изцяло равноправна страна 2. Напълно въоръжените Държави си поставят за взаимна цел да не увеличават своето въоръжение над настоящите граници 3. Германия се придържа към това споразумение, свободно, но умерено възползвайки се от дадените й равни права, така че да не представлява заплаха за сигурността на която и да е друга европейска сила 4. Всички Държави следват определени задължения по отношение на воденето на хуманна война, или по отношение на премахването на определени оръжия, използвани срещу цивилното население 5. Всички Държави приемат еднозначен всеобщ контрол, който да следи и гарантира за спазването на тези задължения 6. Европейските нации взаимно си гарантират безусловното поддържане на мира посредством сключването на пактове за ненападение, които да бъдат възобновявани на всеки десет години Бе отправено и още едно предложение, този път за увеличаване на немската армия до 300,000 души в съответствие с капацитета, който Германия тогава изискваше „с оглед на дължината на границите й, както и размера на армиите на съседките й“ с цел защита на територията й в случай на заплаха от нападение. По този начин защитникът на принципа на мирната спогодба се опитваше да се адаптира към нежеланието на другите да се разоръжат, като изяви собственото си желание за ограничено увеличаване на въоръжението на собствената си страна. Размяната на бележки, която бе започнала от този момент и бе продължила няколко години, накрая приключи внезапно с недвусмисленото „не“ от Франция. На всичкото отгоре, това „не“ бе последвано и от страхотно увеличение на въоръжените сили на Франция, Великобритания и Русия. Така Германия попадна в една още по-лоша ситуация. Заплахата спрямо Райха бе толкова голяма, че Хитлер бе принуден най-накрая да предприеме нещо. На 16 март 1935 г. той върна обратно наборната служба. Но в пряка връзка с тази мярка той отправи поредното предложение, този път от по-всеобхватно естество, целта на което бе гарантирането, че всяка една бъдеща война ще се води на хуманен принцип, което в действителност да направи една такава война практически невъзможна посредством елиминирането на унищожителни оръжия. В своята реч от 21 май 1935 г. той обяви: „Немското правителство е готово да предприеме активна роля в усилията, които биха могли да доведат до практическото ограничение на оръжия. То смята връщането на идеята на Женевската конвенция на Червения кръст за единствения възможен начин това да се постигне. То вярва, че на първо място ще е възможно само постепенното премахване и забраняване със закон на оръжия и методи на воюване, които сами по себе си са в нарушение спрямо Женевската конвенция на Червения кръст, която все още е валидна. Точно както навремето куршумите с тъп връх бяха забранени и тяхното използване своевременно предотвратено, така и използването на определени оръжия трябва да се забрани и предотврати. Това, което немското правителство има в предвид тук, са всички онези оръжия, които сеят смърт и разруха не толкова спрямо сражаващите се войски, колкото цивилните жени и деца. Немското правителство смята за погрешна и неефективна идеята да се забраняват самолети, а в същото време въпросът с бомбардирането да остава нерешен. То обаче смята, че е възможно да се забрани използването на определени оръжия, които да бъдат в разрез с международните закони, и да се отлъчат от човешката общност онези държави, които продължават да ги използват—заедно с нейните права и закони. То също така смята, че постепенният напредък е най-добрият път към успеха. Например, може да се въведат забрани за пускането на газови, възпламенителни и експлозивни бомби извън пределите на бойните полета. По-късно това ограничение може да се разрасне в пълна международна забрана на всякакъв вид бомбардирания. Но докато самите бомбардировки са позволени, всякакво ограничение върху броя на бомбардировачите е несигурно с оглед на възможността от тяхното бързо сменяне. В момента, в който бомбардиранията се определят като варварство, които да са в разрез с международните закони, не след дълго производството на бомбардировачи ще бъде изоставено като излишно и ненужно. Щом посредством Женевската конвенция на Червения кръст накрая излезе, че е възможно да се предотврати убийството на един беззащитен ранен човек или затворник, то следва забраната—съответно и прекратяването—на бомбардиране на едно не по-малко беззащитно цивилно население, издадена от подобна конвенция, също да е възможно. Именно в лицето на такъв фундаментален начин за справяне с проблема Германия вижда по-голяма гаранция и сигурност за нациите, отколкото в лицето на каквито и да било спомагателни пактове и военни конвенции. Немското правителство е готово да се съгласи на всякакви ограничения, които биха могли да доведат до премахването на най-тежките въоръжения, особено такива, пригодени за агресия. Такива могат да бъдат, първо, най-тежките артилерии и, второ, най-тежките танкове. С оглед на огромните укрепления по френската граница подобно международно премахване на най-тежките нападателни въоръжения де факто биха дали на Франция 100-процентова сигурност. Германия обявява, че е готова на всякакви ограничения на артилерийската мощност, бойните кораби, крайцерите и торпедните лодки. По същия начин немското правителство е готово да приеме всякакво международно ограничение на размера на бойните кораби. И последно, то е готово да приеме ограничаване на тонажа на подводниците или направо тяхното пълно премахване в случай на постигнато международно съгласие. То също така гарантира, че ще се съгласи на всякакви постоянни международни ограничения или забрани на оръжия.“ И този път декларациите на Хитлер не получиха никакъв отговор Противно на това Франция дори сключи съюз с Русия, за да може още повече да засили преобладаващото си влияние на Континента, както и значително да увеличи натиска върху Германия от изток. С оглед на очевидните унищожителни намерения на съперниците му, Адолф Хитлер бе принуден да вземе нови мерки, за да осигури безопасността на Германския райх. На 3 март 1936 г. той окупира Райнландска област, която бе останала без военна закрила още от времето на Версайския договор, и така затвори широката порта, през която западният съсед да може да нахлуе. Още един път той бе принуден да предприеме дефанзивната крачка с либерален апел към всеобщо примирие и към решаването на всякакви разногласия. На 31 март 1936 г. той формулира следния помирителен план: 1. С цел придаването на ненарушим характер на всякакви бъдещи споразумения, осигуряващи мир в Европа, онези нации, които участват в преговорите, го правят само и единствено като напълно равнопоставени и взаимно уважаващи се членове. Единствената причина за подписването на тези договори лежи само и единствено в общоприетата и очевидна практичност на тези съглашения да постигнат мир в Европа и следователно гражданско щастие и икономически просперитет на нациите. 2. С цел съкращаване периода на несигурност и в полза на икономическите интереси на европейските нации, немското правителство предлага прозорец от четири месеца за първия период до подписването на пактовете за ненападение, гарантиращи европейския мир. 3. Немското правителство уверява, че няма да подсилва войските си в Райнландска област през този период само ако белгийското и френското правителство се стремят към същото. 4. Немското правителство уверява, че през този период няма да премества войсковите си части, понастоящем разположени в Райнланд, в близост до белгийските и френски граници. 5. Немското правителство предлага формирането на комисия, съставена от двете гарантиращи сили Великобритания и Италия, както и от една незаинтересована трета неутрална сила, които да гарантират за обещанията на двете страни. 6. Германия, Белгия и Франция имат правото да изпратят свой представител в тази Комисия. Ако поради някаква причина Германия, Франция или Белгия искат да съобщят за някаква промяна във военната ситуация през този четиримесечен период, те имат правото да оповестят наблюденията си на Гарантиращата комисия. 7. В такъв случай Германия, Белгия и Франция обявяват готовността си да разрешат на тази Комисия да предприеме нужното разследване посредством британските и италианските военни аташета, които след това да предоставят доклад на участващите сили. 8. Германия, Белгия и Франция уверяват, че ще отделят пълно внимание на всякакви възникнали възражения от горепосочените аташета. 9. Немското правителство е също така готово да се съгласи на всякакви военни ограничения по западната немска граница на база пълна реципрочност между двете западни съседки на Германия. 10. Германия, Белгия и Франция, заедно с двете гарантиращи сили, се съгласяват веднага или най-късно след френските избори да започнат преговори под ръководството на британското правителство за сключването на 25-годишен пакт за сигурност или ненападение между Франция и Белгия, от една страна, и Германия от друга. 11. Германия се съгласява Великобритания и Италия да подпишат този пакт за сигурност отново като гарантиращи сили. 12. В случай на възникване на специални сблъсъци, налагащи военно подпомагане в резултат на горепосочените споразумения за сигурност, Германия обявява готовността си да влезе в такива сблъсъци. 13. Във връзка с това немското правителство отново отправя предложението си за сключване на военновъздушен пакт, който да обогати и консолидира тези споразумения за сигурност. 14. Немското правителство отново обявява готовността си да включи Нидерландия в това западноевропейско споразумение за сигурност при нейно желание. 15. С цел затвърждаването на този мирен пакт, доброволно сключен между Германия и Франция, като помирително заключение на един многовековен диспут, Германия и Франция се заклеват да предприемат стъпки в избягването на всичко в образованието на младежта, както и в пресата и издателските къщи на двете държави, което може да се сметне за разваляне на отношенията между двата народа, било то някакво накърняващо или презрително поведение или непристойна намеса във вътрешните работи на другата страна. Те се съгласяват да назначат сътрудническа комисия към централата на Обществото на народите в Женева, чиято функция ще представлява излагането на всички получени оплаквания пред двете правителства за информация и разследване. 16. В намерението си да придадат на това споразумение сакрален характер, Германия и Франция се заемат да го ратифицират посредством плебисцит2 в двете нации. 17. Германия изразява желанието си да установи връзка с държавите, с които тя граничи на югоизток и североизток, за да може директно да ги покани да сключат вече предложените пактове за ненападение. 18. Германия изразява желанието си или на момента, или след сключването на тези споразумения отново да се присъедини към Обществото на народите. Заедно с това немското правителство отново изразява очакванията си, че въпросът с колониалната равнопоставеност и отделянето на Пактът на Обществото на народите от основите й във Версайския договор ще бъде решен в рамките на разумен срок, както и чрез приятелски преговори. 19. Германия предлага формирането на Международен арбитражен съд, който да бъде отговорен за съблюдаването на различните споразумения и чиито решения да обвързват всички страни. След осъществяването на този обстоен план за осигуряване на европейски мир, немското правителство смята за спешна мярка практическото слагане на край на неограничената надпревара на въоръжаване. Според него това би осигурило не само подобрение на финансовото и икономическо състояние на нациите, но най-вече и смекчаване на психологическото напрежение. Немското правителство обаче няма вяра в постигането на универсални спогодби, тъй като такива неща са обречени на провал още от самото начало и тъй като се предлагат само от страни, които нямат интерес в постигането на практически резултати. От друга страна то е на мнение, че провеждането на преговори и постигането на резултати относно ограничаването на военноморските въоръжения би следвало да има инструктивен и стимулиращ ефект. Следователно немското правителство предлага всички бъдещи конференции да следват една ясно предначертана цел. То смята, че най-важната задача в момента е въздушното сражаване да се приведе в хуманен и морален режим на опазване на цивилните или ранените, предоставен им от Женевската конвенция. Точно както убийството на беззащитни ранени или затворници или използването на куршуми с тъп връх, или започването на подводна война без предупреждение, бе забранено или подложено на регулации от международни конвенции, така и цивилизованото човечество трябва да предотврати необузданата злоупотреба с всякакъв нов тип оръжия, без това да повлиява на самото естество на воюване. Следователно немското правителство предлага незабавните практически задачи на тази конференция да бъдат: 1. Забрана на пускане на газови, отровни или възпламенителни бомби. 2. Забрана на пускане на всякакви видове бомби над открити градове и села извън обхвата на среднотежката артилерия на бойните фронтове. 3. Забрана на обстрелване с далекобойни оръжия на градове на разстояние над 20 км. от бойното поле. 4. Премахване и забрана на конструирането на танкове от най-тежък тип. 5. Премахване и забрана на артилерията от най-тежък калибър. Веднага след като от подобни преговори и споразумения изникнат възможности за по-нататъшно ограничение на въоръжението, те трябва да се реализират. Немското правителство обявява, че е готово да се присъедини към всякакви такива съглашения, стига те да са валидни на международно ниво. Немското правителство вярва, че дори и ако се направи само една крачка по пътя на обезоръжаването, това би било от огромно значение за взаимоотношенията между нациите, както и за възстановяването на увереността, търговията и просперитета. Съгласно взаимното желание за възстановяване на благоприятните икономически условия, немското правителство е готово веднага след сключването на политическите договори да се включи в обмяна на мнения с другите държави относно икономическите проблеми, водейки се по отправените предложения, както и да стори всичко по силите си да подобри икономическата ситуация в Европа и тази на света, която е тясно обвързана с нея. Немското правителство смята, че с предложения си по-горе мирен план то е допринесло за реконструирането на една нова Европа на базата на реципрочно уважение и увереност между суверенните държави. Много такива възможности за европейско умиротворяване, за които през последните години Германия неколкократно беше отправяла предложения, бяха игнорирани. Нека този опит за постигането на европейско разбирателство най-сетне успее! Немското правителство вярва, че с изпращането на горепосочения план то вече е проправило пътя в тази посока.“ Днес всеки, който прочете този изчерпателен план, ще осъзнае по какъв път развитието на Европа, според желанията на Адолф Хитлер, е трябвало да поеме. Това бе възможност за една истински конструктивна работа, която можеше да се окаже повратна точка за добруването на всички нации. За пореден път обаче единственият стремящ се към мир не беше чут. Единствено Великобритания откликна на това, и то по-скоро с презрителен въпросник, който избягваше всякакво сериозно отношение към най-есенциалните точки. Освен това тя разкри истинските си намерения в момента, в който се застъпи зад Франция като нейния защитник и в който установи и даде началото на редовни кореспонденции между военния персонал на двете страни, точно както в периода преди Великата война. Вече нямаше никакво съмнение, че Западните сили следваха стария път на въоръжен конфликт и че постепенно подготвяха нов удар срещу Германия, въпреки че всички мисли и начинания на Адолф Хитлер бяха насочени към доказване на желанието му да поддържа възможно най-добри отношения с тях. През годините той предприе множество стъпки в тази посока, още няколко от които ще бъдат споменати тук. На 18 юни 1935 г. той сключи Военноморското споразумение с Великобритания, според което немският военноморски флот трябва да съставлява 35% от този на Великобритания. Чрез това споразумение той искаше да покаже, че Райхът, по негови собствени думи, нито „има намерението, нито възможностите, нито пък че е нужно“ да влиза в каквото и да било военноморско съперничество, което непосредствено преди Великата война бе оказало съдбоносно влияние върху отношенията с Великобритания. При всяка една възможност той уверяваше Франция за желанието му да живее в мир с нея. Той многократно отричаше и всякакви предявявания за Елзас-Лотарингия. Когато Райхът си върна Саарланд в резултат на плебисцита, той обяви следното на 1 март 1935 г.: „Надяваме се, че чрез това действие на справедлива компенсация, което ние възприемаме като завръщане към здравия разум, отношенията между Германия и Франция ще се подобрят за постоянно. Желаейки следователно мир, надяваме се, че големият ни съсед е готов и има намерението да сключи мир с нас. Двата велики народа трябва да имат възможността да се обединят и да си сътрудничат в противопоставянето на трудностите, които заплашват да отслабят Европа.“ Той дори се стремеше да постигне по-добро разбирателство с Полша, източният съюзник на Западните сили, въпреки че през 1919 г. тази страна бе незаконно присвоила милиони немци и ги бе подчинила на най-голямото подтисничество, познато оттогава. На 26 януари 1934 г. той сключи пакт за ненападение с нея, чрез който двете правителства се съгласиха „директно да разрешават всякакви въпроси от каквото и да е естество, засягащи взаимоотношенията им“. Така със своята устременост да запази мира той се противопоставяше отвсякъде на вражеските планове и по този начин се стремеше да защити Германия. Когато видя обаче, че Лондон и Париж се готвеха за нападение, той отново бе принуден да предприеме нови отбранителни мерки. Както видяхме по-горе, вражеският лагер се бе значително разширил посредством съюзничеството между Франция и Русия. В допълнение на това двете сили си бяха подсигурили комуникационна линия южно от Райха чрез Чехословакия и нейното сключване на договор с Русия, което от своя страна я превърна в мост между изтока и запада. Чехословакия пък владееше горноразположената Бохемия и Моравия, която навремето Бисмарк бе нарекъл Цитаделата на Европа и която се разпростираше навътре в Германия. Така заплахата за Германия придоби наистина внушителни размери. Геният на Адолф Хитлер обаче намери начин да се справи с тази заплаха. Обстановката в Германска Австрия, която под терора на правителството на Шушниг клонеше към гражданска война, отвори възможността за него да се намеси и спаси ситуацията, както и да приобщи обратно към Райха югоизточната й посестрима страна, на която страните-победителки бяха отредили съдбата на безнадеждно разлагаща се „свободна държава“. След установяването му в близост до гореспоменатата комуникационна линия между Франция и Русия, по този начин започвайки се процес на отсяване в смесената чехословашка държава, която бе изкуствено съставена от възможно най-разнородните национални елементи, продължил до момента на освобождението на Судетска област и откъсването на Словакия, самите чехи молеха за закрилата на Германския райх. Така вражеският мост попадна в ръцете на Адолф Хитлер; в същото време се отвори възможността за пряка връзка с Италия, чието приятелство вече бе осигурено известно време преди това. Докато постигаше този стратегически успех за сигурността на страната си, Адолф Хитлер отново се опитваше с голямо желание да постигне мирно съглашение със Западните сили. Веднага след освобождението на судетските немци, което бе одобрено от Великобритания, Франция и Италия, той сключи споразумение в Мюнхен с британския министър-председател Невил Чембърлейн, чийто текст представлява следното: „Днес проведохме още една среща, на която се съгласихме, че въпросът с англо-германските взаимоотношения е от най-голямо значение както за двете страни, така и за Европа. За нас подписаното снощи споразумение, както и Англо-германското военноморско споразумение символизират желанието на двата ни народа никога повече да не воюват помежду си. Решени сме, че методът на консултиране ще бъде прилаганият метод за справяне с всякакви други въпроси, засягащи двете ни държави, както и че ще продължим с нашите усилия в премахването на всякакви възможни източници на разногласие и така по този начин да допринесем за осигуряването на мир в Европа. 30 септември 1938 г. Адолф Хитлер, Невил Чембърлейн“ Два месеца по-късно, по заповед на Хитлер, немският министър на външните работи фон Рибентроп постигна следното споразумение с Франция: „На среща в Париж, провела се на 6 декември 1938 г. Хер Йоахим фон Рибентроп, райхсминистър на външните работи, и М. Жорж Боне, френският министър на външните работи, действайки от името и по заповед на своите правителства, се споразумяха следното: 1. Немското правителство и френското правителство напълно споделят убеждението, че мирните и добросъседски отношения между Германия и Франция съставляват едни от най-важните елементи за консолидирането на ситуацията в Европа и поддържането на всеобщ мир. Двете правителства следователно ще насочат всичките си усилия в подобряването на отношенията между двете страни в тази посока. 2. Двете правителства приемат, че между двете страни няма териториален въпрос за решаване и официално признават за окончателни настоящите граници между двете държави. 3. Двете правителства са решени да поддържат връзка по отношение на всякакви въпроси, касаещи двете страни, без да засягат отношенията си с други сили, както и взаимно да се консултират в случай на възникнали международни трудности в резултат на тези спогодби. В символ на това представителите на двете правителства се подписват на настоящата Декларация, която незабавно влиза в действие. Изпълнено в два оригинални екземпляра, респективно на френски и немски език, на 6 декември 1938 г. в Париж. Йоахим фон Рибентроп, райхсминистър на външните работи Жорж Боне, министър на външните работи“ По всички белези можеше да се предположи, че пътят на сътрудническа реконструкция, в която всички водещи сили щяха да участват, беше положен, както и че опитите на Фюрера за осигуряване на мир най-накрая се увенчаха с успех. Точно обратното обаче се случи. Веднага след като Чембърлейн се завърна у дома си той настоя за мащабно превъоръжаване и изложи планове за ново и всеобхватно обграждане на Германия. По този начин Великобритания измести Франция в ролята й на водеща ограда около Райха, което да компенсира за загубената Чехословакия и то в неколкократно по-голяма стойност. Тя започна да преговаря с Русия, даде на Полша гаранции, както и на Румъния, Гърция и Турция. Всички тези неща бяха повод за спешна тревога. Точно тогава Адолф Хитлер беше зает със задачата най-накрая да премахне източниците на конфликт в Полша. За тази цел той отправи рядко срещаното щедро предложение, според което изцяло немският Свободен град Данциг да се присъедини обратно към Райха, както и тесен проход през Полския коридор, който от 1919 г. разделяше североизточната част на Германия по непоносим начин, да предостави комуникация с отделената територия. Това предложение, което освен това бе представило на Полша и възможността за 25-годишен пакт за ненападение, както и други предимства, все пак беше отхвърлено от Варшава, тъй като се било смятало—местните власти бивайки наясно с ролята си на основни фронтови членове, поставени от Лондон срещу Германия—че всякакво отстъпване, колкото и незначително да е то, подлежи на отказ. Но това не е всичко! Със същата тази нагласа Полша започна да става агресивна, заплашвайки Данциг и започвайки да се подготвя за война с Германия. И така моментът Райхът да бъде нападнат от страните, събрани именно за тази цел, беше близо. Адолф Хитлер, полагайки последни крайни усилия в името на мира, спаси каквото можа. На 23 август Рибентроп успя да постигне споразумение в Москва за пакт за ненападение с Русия. Два дни по-късно самият Фюрер отправи едно последно и наистина забележително предложение на Великобритания, обявявайки, че е готов „да постигне споразумение с Великобритания“, „което… не само, от страна на Германия, да брани съществуването на Британската империя, но и ако е нужно дори да гарантира немска подкрепа за Британската империя, независимо къде ще бъде нужна тя“. В същото време той беше готов и „да приеме разумни ограничения по отношение на въоръжението, в съответствие с новата политическа ситуация и икономически изисквания“. Накрая той още един път увери, че няма интерес в проблемите на запад, както и че „корекцията на западните граници не представлява никакъв казус за разглеждане за него“. Отговорът на това беше пакт за помощ, подписан в същия ден между Великобритания и Полша, което направи избухването на войната неизбежно. След това във Варшава бе взето решение за незабавна мобилизация срещу Германия, като поляците започнаха агресивни нападения не само над немците в Полша, които от известно време бяха жертви на ужасяващи кланета, но и над немци на немска територия. Но дори и след като Великобритания и Франция вече бяха обявили война, каквито и бяха техните намерения, и след като Германия вече беше преодоляла полската заплаха на изток в знаменита си безпаралелна кампания, дори тогава Адолф Хитлер още един път надигна гласа си в името на мира. Той го направи, въпреки че вече можеше най-свободно да действа срещу врага на запад. Той го направи, въпреки че борбата лично срещу него беше обявена с неизмерима омраза в Лондон и Париж като кръстоносен поход. Точно в този момент той притежаваше изключителния самоконтрол да обяви на обществеността по света нов план за умиротворяването на Европа в речта си от 6 октомври 1939 г. Планът беше следният: „Към този момент най-важната задача според мен е да се създаде не само вяра в, но и чувство за европейска сигурност. 1 За това ще е нужно външнополитическите цели на всяка европейска държава да бъдат напълно изяснени. Относно Германия, Райхското правителство е готово да представи всеобхватно и изчерпателно изложение на външнополитическите й цели. Като за начало то обявява Версайския договор за вече неактуален—с други думи, правителството на Райха и заедно с него целият немски народ вече не виждат никаква причина за по-нататъшното преразглеждане на Договора, с изключение на искането за адекватна колониална собственост, справедливо полагаща се на Райха, което на първо място да включва връщане на немските колонии. Това искане се основава не само на историческото право на Германия върху колониите й, но най-вече и на изконното й право да се възползва от световните суровини. Това искане не представлява ултиматум, нито пък е искане, отправено със сила, а искане, основаващо се на политическа справедливост и разумни икономически принципи. 2 Искането за истинско възобновяване на международния икономически живот, комбинирано с разширяване на търговията, предполага реорганизиране на международната икономическа система—с други думи, на производството в отделните държави. За да се улесни обмяната на произведените стоки обаче ще трябва да се създаде нова пазарна система и да се постигне окончателно валутно споразумение, така че пречките по пътя на неограничената търговия да бъдат постепенно премахвани. 3 Най-важното условие обаче за едно истинско възобновяване на икономическия живот в и извън Европа е установяването на безусловно гарантиран мир и на чувство за сигурност от страна на отделните нации. Тази сигурност може да бъде постигната не само чрез окончателното одобрение на европейския статус, но най-вече и чрез ограничаване на въоръженията до едно разумно и икономическо поносимо ниво. Жизненоважна част от това наложително чувство за сигурност обаче е ясна дефиниция на легитимното използване и приложение на определени модерни оръжия, които по всяко време могат да нанесат удар право в сърцето на всяка една нация и по този начин да създадат постоянно чувство на несигурност. В предишните ми речи в Райхстага вече бях отправил предложения с подобни цели. Тогава те бяха отхвърлени—предполагам поради простата причина, че бяха отправени от мен. Въпреки това обаче аз все пак смятам, че в Европа няма да има чувство на национална сигурност, докато ясни и обвързващи международни споразумения не предоставят изчерпателна дефиниция относно до каква степен използването на определени оръжия е позволено или забранено. Веднъж Женевската конвенция бе успешно забранила, поне в цивилизованите държави, убийството на ранени, малтретирането на затворници, воюването срещу цивилни и т.н., и както беше възможно постепенно да се постигне универсалното спазване на този статут, така би трябвало да се намери начин и за регулирането на въздушното воюване, използването на отровен газ, на подводници и т.н., както и за дефинирането на контрабанда, така че ужасната черта на воюване срещу жени и деца и срещу цивилни като цяло да бъде заличена от войната. Растящият ужас от определени методи на модерното воюване сам по себе си ще доведе до премахването на тези неща, по този начин превръщайки ги в ненужни. По време на войната с Полша аз ограничих въздушното воюване в рамките на цели от военно значение или, в определени случаи, при справяне с бойна съпротива. Но със сигурност би следвало да е възможно да се изготвят някакви универсално валидни международни регулации на принципа на Червения кръст. Само когато това се постигне ще може да има мир, конкретно мир на нашия гъстонаселен континент, който, незасегнат от подозрения и страх, да осигури единственото възможно условие за един истински икономически просперитет. Не вярвам да има и един отговорен държавник в Европа, който дълбоко да не желае просперитет за народа си. Но такова желание може да се реализира само ако всички нации на континента решат да работят заедно. Участието в осигуряването на това сътрудничество трябва да бъде целта на всеки един човек, който искрено се бори за бъдещето на собствения си народ. За да се изпълни тази значителна цел, един ден водещите нации на този континент ще трябва да се съберат, за да изготвят, приемат и гарантират изчерпателен статут, който да им осигури чувство на сигурност, на спокойствие—накратко, на мир. Такава конференция обаче не може да се състои без една всеобхватна подготовка, т.е. без точното изясняване на всеки един проблем. Напълно възможно е такава конференция, която ще определи съдбата на този континент за много години напред, да се влачи на едно място в разясненията си, докато в същото време гърмят оръдия или мобилизирани армии всяват още по-голямо напрежение. Но понеже тези проблеми трябва рано или късно да се решат, със сигурност ще бъде по-разумно да се измисли някакво решение преди милиони мъже да бъдат безсмислено пратени на смърт и преди да бъдат унищожени имущества на стойност милиарди долари. Проточването на настоящото положение на Запада е немислимо. Скоро всеки изминал ден ще изисква все по-големи саможертви. Може би ще настъпи денят, в който Франция ще започне да бомбардира и разрушава Саарбрюкен. В отговор на това пък немската артилерия ще срине Мюлуз до основи. Франция ще отвърне на това, като бомбардира Карлсруе, а Германия от своя страна ще обстреля Страсбург. После пък френската артилерия ще открие огън по Фрайбург, а немците по Колмар или Селестат. Ще бъде разположена далекобойна артилерия, като от двете страни разрухата ще удря все по-надълбоко и по-надълбоко, а това, което далекобойната артилерия не може да достигне, ще бъде унищожено от въздуха. Това ще бъде от голям интерес за определени международни журналисти и доста печелившо за производителите на самолети, оръжия и муниции, но ужасяващо за жертвите. Тази разрушителна битка обаче няма да се проведе само в рамките на континента. Не, тя ще достигне и отвъдморските територии. Днес вече няма такова нещо като острови. Накрая националните богатства на Европа ще бъдат разпръснати под формата на патрони, а енергичността на всяка нация ще бъде изразходена на бойните полета. Един ден отново ще има граница между Германия и Франция, но вместо процъфтяващи градове ще има развалини и безчет гробове.“ Съдбата на този план се оказа същата като на всички други предишни апели на Адолф Хитлер в името на здравия разум, в името на един истински ренесанс в Европа. Враговете му така и не му обърнаха внимание. Никакъв отговор не дойде от тях. Те стриктно следваха поведението, което бяха предприели още от самото начало. В лицето на тази поредица от исторически факти има ли нужда от още разяснения относно причините за това? Те създадоха Версайския договор, и когато той беше пред разпад именно тогава те пожелаха войната, за да може след нея да последва един още по-лош Версайски договор. Упреците, които днес те отправят спрямо Адолф Хитлер и Германия до един рефлектират и характеризират техните собствени действия. Те са смутителите на мира, те са онези, които умуват как насилствено да потискат другите народи и които се стремят да потопят Европа в разруха и гибел. Ако не беше така, те щяха отдавна да приемат подадената им ръка или поне да дадат някакъв знак за искреното им желание да си сътрудничат за един нов ред и по този начин да спестят на нациите излишни „кръв, пот и сълзи“. Световната история е световният съд; и в този случай, както и във всички други, когато постигне окончателното си решение, тя ще произнесе справедливата си присъда. Бележки: 1. бел. прев. Първата световна война 2. бел. прев. Референдум Източници: https://archive.org/details/WhatTheWorldRejectedHitlersPeaceOffers1933-1939 https://archive.org/details/Stieve-Friedrich-Was-die-Welt-nicht-wollte-Hitlers-Friedensangebote (оригинално издание на немски език) https://de.wikipedia.org/wiki/Friedrich_Stieve

Планът на Сталин за покоряването на Европа Ревю от Daniel W. Michaels Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ на Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център. Вече в продължение на няколко години един бивш съветски военен офицер-разузнавач на име Владимир Резун предизвиква разпалени дебати в Русия заради своето стряскащо виждане, че Хитлер напада Съветска Русия през юни 1941 г. точно когато Сталин се е подготвял да превземе Германия и Западна Европа като част от неговата добре планирана операция да „освободи“ цяла Европа, като я подчини под комунистическа власт. Пишейки под псевдонима Виктор Суворов, Резун развива тази теза в три книги, като „Ледоразбивачът“ (1988 г.) и продължението й „Денят М“ (1994 г.) са сред неговите най-известни трудове. Суворов представя цяла купчина доказателства, за да покаже, че когато Хитлер задейства нападението по Операция „Барбароса“ над Съветска Русия на 22 юни 1941 г., немските сили са били способни да нанесат огромни поражения върху руснаците именно защото Червената армия е била много по-добре подготвена за война—но за агресивна война, насрочена за началото на юли, а не за отбранителната война, наложена им от превантивното нападение на Хитлер. В „Ледоразбивачът“ Суворов описва разположението на съветските сили през юни 1941 г., описвайки как Сталин е струпвал огромни количества войници и боеприпаси край европейската граница не за да защитава съветската родина, а като подготовка за нападение на запад и ключови сражения на вражеска територия. И така, когато немските сили извършват удара, голяма част от червените сухопътни и военновъздушни сили вече са били концентрирани край западните съветски граници с лице към близкостоящите европейски страни, най-вече към Третия райх и Румъния, в своята последна подготовка за нападение над Европа. Във втората си книга за произхода на войната, „Денят М“ (ден на Мобилизиране), Суворов описва как в последните месеци на 1939 г. и лятото на 1941 г. Сталин методично и систематично е изграждал най-добре въоръжената и мощна военна сила в света—в действителност първата свръхсила в света—за неговото планирано превземане на Европа. Суворов обяснява как драстичното привеждане на Сталин на държавната икономика във военен режим всъщност е направило войната неизбежна. Глобален съветски съюз В „Последната република“ Суворов си служи с допълнителни доказателства в подкрепа на твърдението му, че Сталин се е подготвял за агресивна война, този път подчертавайки идеологическата мотивация зад действията на съветския лидер. Заглавието е препратка към злочестата държава, която е щяла да бъде основана като „окончателната република“ в лицето на глобален „Съюз на съветските социалистическите републики“, по този начин финализирайки световната пролетарска революция. Както самият Суворов обяснява, този план е бил напълно съвместим с марксистко-ленинската доктрина, както и с политиките на Ленин през ранните години на съветския режим. Руският историк убедително представя твърдението си, че не Лев Троцки (Бронщайн), а именно Сталин—неговият по-семпъл съперник—е бил истински верният ученик на Ленин в насърчаването на световна комунистическа революция. Троцки е настоявал за имплементиране на доктрината му на „постоянна революция“, посредством която младата съветска държава да е способна да разпалва вътрешни работнически бунтове и революции в капиталистическите страни. Вместо това Сталин е искал съветският режим да се възползва от спорадични „примирия“ в световната борба, по време на които той да натрупва военна мощ в изчакване на правилния момент, когато по-големи и по-добри съветски въоръжени сили да нападнат Централна и Западна Европа, по този начин образувайки се допълнително съветски републики, докато тази доминираща сила преминава през целия континент. След успешното консолидиране и съветизиране на цяла Европа, разширеният СССР е щял да бъде готов да наложи съветска власт по целия свят. Както показва Суворов, Сталин напълно е осъзнавал, че ако им се даде правото на избор, хората от напредналите западни страни никога не биха избрали комунизма. Следователно той е трябвало да бъде наложен със сила. Сталин е смятал, че дръзкият му план е можел да се осъществи само посредством световна война. Важен доказателствен откъс за това е неговата реч от 19 август 1939 г., наскоро намерена в Съветските архиви (частично цитирана в изданието от ноември-декември 1997 г., стр. 32-33). По време на нея наследникът на Ленин обявява: „Опитът от последните 20 години показва, че в мирни времена Комунистическото движение никога не е достатъчно силно, за да завземе властта. Диктатурата на такава партия може да се осъществи само в резултат на голяма война…“ „По-нататък страните, които са били под закрилата на възродена Германия също ще станат наши съюзници. Ще разполагаме с обширен терен за развиване на световната революция.“ Освен това, както и съветските теоретици винаги са настоявали, в дългосрочен план комунизмът никога не може да съществува в мир с други социополитически системи. Затова и комунистическата власт неименуемо трябва да бъде наложена по целия свят. Тази цел на „световна революция“ е била толкова жизненоважна за естеството и развитието на „първата работническа държава“, че е била кардинална черта на съветската адженда още преди Хитлер и неговото националсоциалистическо движение да дойдат на власт в Германия през 1933 г. Сталин решава кога и къде да извърши удара. Затова и съветското развиване на най-напредналите офанзивни оръжейни системи, основно танкове, самолети и военновъздушни сили започва още в началото на 30-те. За да си осигури успешното изпълнение на това дръзко начинание, към края на 1939 г. Сталин нарежда изграждането на мощна военна машина, която щяла да превъзхожда всички противникови сили по отношение на количество и качество. Първата му секретна заповед за пълното военно-индустриално мобилизиране на страната е издадена през август 1939 г. Втора пълна мобилизационна заповед, този път за военна мобилизация, е щяла да бъде издадена в деня, в който войната щяла да започне. Разочарованието Немското нападение „Барбароса“ разбива на парчета добре обмисления план на Сталин за „освобождението“ на цяла Европа. Суворов твърди, че това е моментът, в който Сталин „губи“ Втората световна война. Съветският глава остава разочарован дори и след победата над Германия и завладяването на Източна и Централна Европа. Според Суворов, Сталин изразява разочарованието си от изхода на войната по няколко начина. Първо, той решава маршал Георгий Жуков, а не самият той—върховният главнокомандващ—да поведе Победния парад през 1945 г. Второ, Победният парад на 9 май е официално установен едва след смъртта на Сталин. Трето, Сталин никога не е носил медалите си, с които е бил награден след края на Втората световна война. Четвърто, веднъж, докато е бил в унило настроение, той споделя на хората от близкото му обкръжение желанието си да се оттегли, след като войната вече била приключила. Пето—и може би най-красноречивият момент—Сталин изоставя работата по дългопланирания Дворец на Съветите. Незавършеният монумент Внушителният Дворец на Съветите, одобрен от съветското правителство в началото на 30-те, е щял да бъде висок 380 м., като върху него е щяла да бъде издигната 300-метрова статуя на Ленин—по висок дори и от нюйоркския „Емпайър Стейт Билдинг“. Той е щял да бъде построен на мястото на бившата катедрала „Христос Спасител“. По заповед на Сталин*, този великолепен символ на старата Русия е взривен на 1931 г.—действие, чрез което комунистическите владетели на страната символично заличават душата на стара Русия, за да направят място за монумента на световния СССР. Всички „социалистически републики“ по света, включително и „последната република“, са щели да бъдат представлявани в Двореца. Главната зала на този светски храм е щяла да бъде надписана с клетвата, която Сталин изрича с квазирелигиозни интонации на погребението на Ленин. Тя включва думите: „Когато Другарят Ленин ни напусна, той ни завеща отговорността да подсилим и разширим Съюза на социалистическите републики. Сега ние се заклеваме пред теб, Другарю Ленин, че ще изпълним това твое искане с чест, този твоя сакрална заповед.“ Въпреки това обаче, само куполовидната основа на този грандиозен монумент е била завършена, като през 90-те, след разпада на СССР, катедралата „Христос Спасител“ е старателно построена отново. *бел. прев. Според други източници Лазар Каганович, а не Сталин, издава заповедта за разрушаването й. Официалната гледна точка В продължение на десетилетия официалната версия на немско-съветския конфликт от 1941–1945 г., поддържана от естаблишмънт историците както в Русия, така и на Запад, се води така: „Хитлер задейства изненадваща ‘блицкриг’ атака срещу окаяно неподготвения Съветски съюз, залъгвайки лидера му—неподозиращият и доверчив Сталин. Немският Фюрер е воден от страстта си за ‘обитаеми места’ и природни ресурси в примитивния Изток, както и от своята дългокипяща решителност да смаже ‘еврейския комунизъм’ веднъж завинаги. В тази предателска атака, която е била важна част от обезумялата целеустременост на Хитлер за ‘световно завоевание’, ‘нацистките’ или ‘фашистките’ агресори първоначално доминират всякаква съпротива с техните преобладаващи модерни танкове и самолети.“ Тази гледна точка, по която съюзническите съдии на следвоенните Нюрнбергски процеси се водят, все още се поддържа както в Русия, така и в САЩ. Днес голяма част от обществеността в Русия (и не само хората, които милеят за стария съветски режим) приема тази „политкоректна“ версия. Една от причините за това е, че тя „обяснява“ огромните човешки и материални загуби на Съветския съюз по време на Втората световна война. Обречен от самото начало Противно на официалните виждания, че през юни 1941 г. Съветският съюз не е бил подготвен за война, Суворов подчертава, че именно немците са били неподготвените. Набързо изготвеният план на Германия Операция „Барбароса“, чиято цел е била постигането на „блицкриг“ победа в рамките на четири или пет месеца от значително малобройни сили, настъпващи в три широкообхватни военни наплива, е бил обречен от самото начало. В допълнение на това Суворов изтъква, че Германия е изпитвала недостиг на суровини (включително и на петрол), които са били от жизненоважно значение за поддържането на проточена война от такива мащаби. Друга причина за липсата на подготовка от страна на Германия, твърди Суворов, е, че военните й лидери сериозно подценяват представянето на съветските сили в Зимната война срещу Финландия от 1939–1940 г. Трябва да се подчертае фактът, че те воюват в изключително екстремни зимни условия—температури от минус 40 градуса по Целзий и дълбочина на снежната покривка от няколко метра—срещу добре проектираните заздравени бетонни укрепления и подземни съоръжения на финландската линия „Манерхайм“. Въпреки това обаче, често се забравя, че Червената армия все пак успява да накара финландците да сключат унизително примирие. Суворов подчертава, че е винаги грешно да се подценява врагът. И все пак Хитлер прави тази критична грешка. През 1943 г., след като ходът на войната се обръща срещу Германия, той признава своята погрешна преценка отпреди две години спрямо съветските сили. Сравнение на танковите несъответствия За да докаже, че именно Сталин, а не Хитлер, е бил този, който наистина се е подготвял за война, Суворов сравнява немското и руското въоръжение от средата на 1941 г., особено по отношение на изключително важните офанзивни оръжейни системи—танкове и военновъздушни сили. Всеобщо приемана аксиома във военната наука е, че атакуващите сили трябва да имат числено превъзходство от три към едно спрямо отбраняващата се страна. И все пак, както обяснява Суворов, когато немците извършват нападението на сутринта на 22 юни 1941 г., те атакуват с общо 3,350 танка, докато съветската отбраняваща се страна е разполагала с общо 24,000 танка—тоест, Сталин е имал седем пъти повече танкове от Хитлер, или 21 пъти повече танкове от необходимото за задоволителна отбрана. Освен това, подчертава Суворов, съветските танкове са били превъзхождащи във всяко едно техническо отношение, включително и огнева мощ, обхват и броня. В този ред на мисли, съветското тежкотанково производство започва да се развива още в началото на 30-те. Например, още през 1933 г. руснаците започват серийно производство—и разпределение във войските—на модела Т-35, 45-тонен танк с три оръдия, шест картечници и 30-милиметрова броня. За разлика от тях, немците започват да развиват и произвеждат сходен 45-тонен тежък танк едва след началото на войната в средата на 1941 г. До 1939 г. руснаците вече имат добавени три тежкотанкови модела в инвентара си. Освен това, руснаците проектират танковете си с по-широки гъсенични движители и с дизелови двигатели (които са били по-малко запалими, отколкото тези, използващи конвенционалните карбуратори със смесени горива). Суворов показва, че когато конфликтът избухва през юни 1941 г., Германия не е разполагала с никакви тежки танкове, а само с 309 средни и 2,668 леки, посредствени танкове. От своя страна в началото на войната руснаците са разполагали с танкове, които не само че са били по-тежки, но и от по-добро качество. В тази връзка Суворов цитира спомените на немския генерал от танковите войски Хайнц Гудериан, който пише следното в своя мемоар „Танкови водач“ (1952/1996 г., стр. 143): „През пролетта на 1941 г. Хитлер издаде изричната заповед да бъде разведена из танковите ни училища и заводи руска военна комисия; в нея той настояваше да не скриваме нищо от тях. Въпросните руски офицери категорично отказваха да повярват, че тогава Panzer IV беше най-тежкият ни танк. Те многократно повтаряха, че сигурно сме криели новите си модели от тях и се оплакваха, че не изпълнявахме заповедта на Хитлер да им покажем всичко. Военната комисия беше толкова настоятелна по този въпрос, че накрая нашите производители и длъжностни лица от Офиса за боеприпаси заключиха: ‘Изглежда, че руснаците вече притежават по-добри и тежки танкове от нашите.’ Загадката на новия руски модел бе разрешена едва в края на юли 1941 г., когато танкът Т34 се появи на фронта.“ От Алманаха на Втората световна война на Робърт Горалски (1982, стр. 164) Суворов цитира още един разкриващ факт. На 24 юни 1941 г.—само два дни след началото на Германско-съветската война: „Руснаците представиха своите гигантски ‘Клим Ворошилов’ танкове в действие в близост до Raseiniai (Литва). Модели, тежащи 43 и 52 тона изненадаха немците, за които КВ бяха неудържими. Единият от тези руски танкове бе поел 70 директни удара, но нито един не проби бронята му.“ Накратко, Германия се изправя срещу съветския колос с танкове, които са били твърде леки, твърде малобройни и отстъпващи по отношение на производителност и огнева мощ. Това несъответствие продължава с напредъка на войната. Само през 1942 г. съветските заводи произвеждат 2,553 тежки танкове, докато немците произвеждат само 89. Дори и към края на войната най-висококачественият танк в действие остава съветският ЙС (Йосиф Сталин) модел. Суворов саркастично подканва военните естаблишмънт историци да прочетат книгата на Игор П. Шмелев за съветските танкове, публикувана през 1993 г. от не кого да е, а от московската издателска компания “Hobby Book”. Трудът на един честен аматьорски военен анализатор като Шмелев—анализатор, който обича хобито си и е истински заинтересован в истината—казва Суворов, често превъзхожда този на един платен държавен служител. Сравнение на военновъздушните несъответствия Още по-контрастиращо е съветското военновъздушно превъзходство. Преди войната съветските ДБ-3ф и СБ бомбардировачи, както и бомбардировачите ТБ-1 и ТБ-3 (от които Сталин е имал около хиляда) са били модифицирани и направени способни да носят въздушни отряди, както и бомбени снаряди. До средата на 1941 г. съветската армия вече е имала стотици хиляди тренирани парашутисти (Суворов казва почти милион) за планираната атака срещу Германия и Запада. Тези въздушни отряди е трябвало да бъдат позиционирани и спуснати зад вражески линии на няколко вълни, всяка една от тях съставлявайки пет въздушни нападателни корпуса (VDK), а всеки един корпус съставляващ 10,419 мъже, персонал и служебен персонал, артилерийска дивизия и отделен танков батальон (50 танка). Суворов посочва командващите офицери и базите на първите две вълни, или десет корпуса. Вторите и третите корпусни вълни са включвали отряди, които са говорили френски и испански. Тъй като немската атака предотвратява използването на тези добре тренирани отряди по предназначение, Сталин ги трансформира в „охраняващи дивизии“, които той използва като резерви и „пожарникари“ в случай на извънредни ситуации, подобно на Хитлер и неговите Вафен-СС. Карти и разговорници В подкрепа на основната му теза Суворов цитира допълнително данни, които не са споменати в предишните му две книги по темата. Първо, в навечерието на избухването на войната през 1941 г. на съветските сили са раздадени топографски карти само на фронтови и европейски райони; те не получават карти за защита на съветските територии или градове, защото войната не е следвало да се води на територията на родината. Началникът на Военната топографска служба по това време и следователно отговорният за военното разпределение на карти, генерал-майор М. К. Кудрявцев, не е бил наказан или дори освободен заради провала му да раздаде карти на родината, а вместо това се радва на дълголетна и успешна военна кариера. Подобно на него началникът на Генералния щаб, генерал Жуков, никога не е бил държан под отговорност за провала през първите месеци на войната. Суворов посочва, че няма как висшестоящите военни командири да са били държани под отговорност, тъй като всички те са изпълнявали заповедите на Сталин до последната буква. Второ, в началото на юни 1941 г. съветските въоръжени сили започват да получават хиляди копия на руско-немски разговорници, със секции, разглеждащи както офанзивни военни операции като превземане на железопътни гари, ориентиране на парашутисти и т.н., така и полезни изрази като „Спри да предаваш или ще стрелям“. Този разговорник е бил печатан в огромни количества от военните печатници в Ленинград и Москва. Въпреки това обаче, те никога не достигат войниците на фронтовите линии, като се твърди, че са били унищожени в началната фаза на войната. Помощ от „неутралните“ Съединени щати Както отбелязва Суворов, още от края на 30-те Съединените щати са снабдявали Съветска Русия с военна техника. Той цитира проучването на Anthony C. Sutton “National Suicide” (Arlington House, 1973 г.), което докладва как през 1938 г. президентът Рузвелт влиза в тайно съглашение със СССР за обмяна на военна информация. За пред американската общност обаче Рузвелт обявява въвеждането на „морално ембарго“ върху Съветска Русия. В месеците преди формалното влизане на Америка във войната (декември 1941 г.), атлантически военноморски плавателни съдове на привидно неутралните Съединени щати вече са били във война с немските военноморски сили. (вж. „Mr. Roosevelt’s Navy: The Private War of the U.S. Atlantic Fleet“, 1939-1942 г. на Patrick Abbazia [Annapolis: Naval Institute Press, 1975]). Два дни след нападението „Барбароса“ Рузвелт обявява американската помощ за Съветска Русия във войната й за оцеляване срещу Тристранния пакт. И така, след началото на нападението „Барбароса“ Хитлер пише следното в писмо до Мусолини: „Към този момент вече няма значение дали Америка официално ще влезе във войната, или не, тя вече подкрепя нашите врагове във всяко едно отношение с техните поголовни доставки на военни материали.“ По подобен начин Уинстън Чърчил прави всичко по силите си по време на месеците, предшестващи юни 1941 г.—когато британските сили изтърпяват една военна загуба след друга—да вкара както Съединените щати, така и Съветския съюз във войната на страната на Великобритания. Истината обаче е, че антихитлеристката коалиция на „Големите три“ (Сталин, Рузвелт, Чърчил) на практика вече е била в действие още преди Германия да нападне Русия и е основната причина Хитлер да сметне за нужно да удари Съветска Русия и да обяви война на Съединените щати пет месеца по-късно. (вж. речта на Хитлер от 11 декември 1941 г., публикувана в зимното издание от 1988-89, стр. 394-396, 402-412) Трудно е да се посочат причините за подкрепата, която Сталин получава от Франклин Рузвелт. Самият президент Рузвелт веднъж обяснява на Уилям Булит, неговият първи посланик в Съветска Русия: „Мисля, че ако му [Сталин] предоставя всичко възможно и не изискам от него нищо в замяна, както и гласи благородното поведение, той няма да се опита да анексира нищо и двамата ще работим за световен мир и демокрация.“ (цитирано от „Roosevelt and Stalin: The Failed Courtship“, 1989 г. на Robert Nisbet, стр. 6). Може би най-точното (и щадящо) обяснение за поведението на Рузвелт е неизмеримо невежество, самозалъгване или наивност. Според мнението на Джордж Кенан, историк и бивш високопоставен американски дипломат, откъм външната политика Рузвелт е бил „един много повърхностен човек, невежа, дилетант, със значително ограничен интелектуален хоризонт“. Отчаян риск Суворов признава, че се възхищава на Сталин, като го нарича „животно, едно диво, кръвожадно чудовище, но в същото време и най-големият гений на всички времена“. Той е начело на най-великата военна сила на Втората световна война—силата, която най-много от всички разгромява Германия. Особено през последните години на конфликта той доминира Съюзническия военен съюз, като вероятно е смятал с презрение Рузвелт и Чърчил за полезни идиоти. В началото на 1941 г. всички са предполагали, че понеже Германия все още е била военно ангажирана срещу Великобритания в северна Африка, Средиземноморието и Атлантическия океан, Хитлер никога не би си позволил да се замеси във втори фронт на изток. (Имайки едно наум от катастрофалния опит от Първата световна война, той предупреждава в „Моята борба“ за смъртоносната опасност от двуфронтова война.) Именно защото той е смятал, че Сталин никога не би предположил, че Хитлер ще отвори втори фронт, твърди Суворов, немският лидер задейства Операция „Барбароса“. Суворов настоява, че тази атака е била един огромен и отчаян риск. Но тъй като е бил заплашен от превъзхождащите съветски сили, които са били в готовност да превземат Германия и Европа, Хитлер не е имал особено голям избор освен да задейства тази превантивна атака. Но вече е било твърде късно и недостатъчно. Въпреки предимството на първо нападение, в крайна сметка руснаците превъзмогват немците. През пролетта на 1945 г. Червената армия успешно развява червения флаг над сградата на Райхстага в Берлин. Единствено и само заради жертвите, които Германия и други сили от Тристранния пакт дават, съветските войски не успяват по подобен начин да развеят червения флаг над Париж, Амстердам, Копенхаген, Рим, Стокхолм и може би Лондон. Изостряне на дебата Въпреки съпротивата на „естаблишмънт“ историците (които в Русия са често бивши комунисти), тезата за „превантивната атака“ на Суворов започва да получава все по-голяма подкрепа както в Русия, така и в Западна Европа. Сред хората, които симпатизират на възгледите на Суворов са по-млади руски историци като Юри Л. Дяков, Татяна С. Бушуйева и И. В. Павлова. (вж. изданието от ноември-декември 1997, стр. 32-34.) По отношение на историята на 20-ти век, американските историци не са толкова свободомислещи, колкото техните европейски или руски колеги. Но дори и в Съединените щати тезата за „превантивната атака“ намира известна подкрепа—което само по себе си е факт, струващ си да се спомене, имайки се в предвид, че книгите на Суворов за Втората световна война, с изключение на „Ледоразбивача“, не са преведени на английски. (Сред хората, подкрепящи тезата, е Ръсел Столфи, професор по Съвременна европейска история във Военноморския следдипломен институт в Монтерей, Калифорния. Вж. ревюто на книгата му “Hitler’s Panzer East” в изданието от ноември-декември, 1995.) Не всички отзиви обаче, които книгата на Суворов получава, са положителни. Тя предизвиква и критики и обновени затвърждавания на десетилетната традиционна гледна точка. Сред най-отявлените нови защитници на традиционния „възглед“ са историците Габриел Городетский от Университета в Тел Авив и Джон Ериксон от Единбургския университет. Отричайки всякакви аргументи, които биха оправдали немското нападение, Городецки порицава и осмива трудовете на Суворов, най-вече в една своя книга, озаглавена „Митът на ледоразбивача“. Като цяло Городецки (и Ериксон) приписват съветските военни загуби на предполагаемата неподготвеност на Червената армия за война. „Абсурдно е“, пише Городецки, „да се твърди, че Сталин някога си е помислял да атакува Германия, както някои немски историци днес предполагат, за да може чрез изненадваща атака да обърка планирания превантивен удар на Германия.“ Очаквано, кремълските власти и руски военни лидери възхваляват Городецки. „Естаблишмънта“ на Германия също подкрепя израелския историк. Финансиран с парите на немските данъкоплатци, той работи и преподава в полуофициалното Бюро по военноисторически изследвания (MGFA), което през април 1991 г. публикува книгата на Городецки „Zwei Wege nach Moskau“ („Два пътя към Москва“). В „Последната република“ Суворов отвръща на Городецки и други критици на първите му две книги за Втората световна война. Той е особено нещадящ в критиките си спрямо трудовете на Городецки, особено „Митът на ледоразбивача“. Някои критики Суворов пише разяждащо, саркастично и с голяма доза настървеност. И все пак ако накрая излезе, че е прав, както и смята настоящият автор на ревюто, той—както и ние—имаме пълното право да сме настървени заради всички тези десетилетия, през които сме били подвеждани и дезинформирани. Макар и Суворов да заслужава нашата благодарност за жизненоважната му дисекция на една историческа легенда, трудът му не е като да няма дефекти. Първо на първо, възхвалата му на постиженията на съветския военно-индустриален комплекс, както и качеството на съветските оръжия и военна техника, е преувеличена, дори и хвалебствена. Той не споменава западния произход на голяма част от съветското въоръжение и апаратура. Съветските инженери развиват способността си успешно да модифицират, опростяват и често да подобряват западни модели и проекти. Например, здравият дизелов двигател, който съветските танкове използват, е базиран на дизеловия двигател на немски “BMW” самолет. Друга критика, за която честно казано обаче не може да се търси сметка на Суворов, е липсата на патриотизъм. Бивайки наясно с факта, че първите жертви на комунизма са били руснаците, той правилно разграничава руския народ от комунистическия режим, който го управлява. Той пише не само с умението на способен историк, но и с почит към милионите руснаци, чиито животи са били погубени в безумните планове на Ленин и Сталин за „световна революция“. Източник: http://www.ihr.org/jhr/v17/v17n4p30_Michaels.html

По Вашата логика трябва да съм стъпвал на Айфеловата кула, за да знам, че съществува. Изключителна проява на логическа мисъл.

Не, но тези хора са стъпвали: Дейвид Коул - американски евреин, който отива на място в Аушвиц https://odysee.com/@Holocaust:b/Cole:1 Фред Лейхтер - един от най-вещите американски техници по екзекуционни техники дава оценка на място в лагерите https://odysee.com/@김:0/The-Second-Great-Holocaust-Trial:2 Интерво с Ръсел Бартън - единият от първите британски медицински доброволци, които отиват на място в лагера Белзен две седмици след освобождението му, който разказва за тежката епидемия от тиф https://odysee.com/@Slammdcrxx:8/avof_010_Dr_Russell_Barton_regarding_his_experience_in_Bergen-Belsen:0

Защо продължавате да говорите лъжи и глупости по мой адрес, след като вече се обосновах в предишните си коментари и най-подробно обясних кое, как и защо е било? Защо манипулирате изреченото от други хора, само за да продължавате да спамите по темата, без да допринасяте нищо съществено в нея?

"Стените на предполагаемите газови камери не съдържат никакви видими следи от циановодород (берлинско/пруско синьо). Количеството газ, нужно за екзекутирането на твърдения от поддръжниците на Холокоста брой хора, би оставило много по-голямо количество циановодородни следи в стените, отколкото те реално съдържат. Точката на кипене на циановодорода (HCN) в Циклон Б е 26°C; изпаряването на HCN от Циклон Б е твърде бавен процес, за да е способен да убива хора в газови камери по твърдения начин, ако температурата в газовата камера е под 26°C. Газовата камера трябва да бъде загрята до поне 26°C, за да може да убива в рамките на минути, но нужното за тази цел отоплително устройство така и не е открито в Аушвиц. Освен това, свидетелите твърдят, че представителите на СС само са изсипвали Циклон Б през четири дупки на покрива. Някои Холокост-обвинители опровергават това с обяснението, че човешките тела в газовата камера са образували нужната топлина. Малко вероятно е обаче човешките тела да са могли да затоплят една десетградусова стая до 26°C през зимата. Предполагаемите нацистки лагери в Аувшиц и на други места са чисто и просто немислими поради очевидни физични и химични причини: в историята няма регистрирани случаи на хора, които, след едно предполагаемо циановодородно обгазяване в затворено пространство на стотици или хиляди души, почти веднага да са влезли в същото затворено пространство, преливащо със същата отрова, и да са започнали да изваждат толкова много трупове, които, облети отвътре и отвън от цианидов газ, са се превърнали в твърде отровни за докосване. Циановодородът се залепва трайно върху повърхности; той прониква дори през цимент и тухли и е много труден да се премахване от стая чрез проветряване; той прониква и през кожата и се задържа в тялото, смесвайки се с течностите му. Предполага се, че около 4 милиона жертви са били обгазени тук от геноцидните серийни убийци на евреи SS-Sonderkommandos. Частично дървената врата със старинна кухненска брава, която може да се види на снимките вляво и вдясно, обаче е изключително нестабилна. Имайки се в предвид обаче, че по време на обгазяването всички хора вътре са се втурвали към вратата, за да избягат, или че е имало струпани догоре тела, Ditlieb Felderer задава следния въпрос на длъжностните лица в Аушвиц: Как така никой не е посмял да счупи стъкления прозорец или направо да откърти цялата врата? И не е ли малко глупаво да се създаде „газова камера“ с врата, която се отваря навътре и която е можела да бъде блокирана от купчините тела? На това те не са могли да отговорят, тъй като и на тях това им се е струвало странно. И те все още, вече 2009 г., не могат да намерят отговор на това."

Понеже виждам, че явно изпитвате трудности при елементарното служене с текстови източници, ще публикувам два документални филма, заснети на място, както и едно интервю, които чисто визуално представят кое и как е било - точно за хора като Вас, които явно освен докато не го видят на картинка, няма да го повярват. Вече постнах два от тези документални филма в предишните ми коментари, но няма значение: Дейвид Коул - американски евреин, който отива на място в Аушвиц https://odysee.com/@Holocaust:b/Cole:1 Фред Лейхтер - един от най-вещите американски техници по екзекуционни техники дава оценка на място в лагерите https://odysee.com/@김:0/The-Second-Great-Holocaust-Trial:2 Интерво с Ръсел Бартън - единият от първите британски медицински доброволци, които отиват на място в лагера Белзен две седмици след освобождението му, който разказва за тежката епидемия от тиф https://odysee.com/@Slammdcrxx:8/avof_010_Dr_Russell_Barton_regarding_his_experience_in_Bergen-Belsen:0

Не печеля нищо, вече сто пъти казах, че целта на тази тема е предизвикването на (ЦИВИЛИЗОВАН) дискурс по дадено историческо събитие - нещо, на което Вие очевидно не сте способен. Между другото, отправянето на заплахи, било то в интернет или лице в лице, се счита за съдебно наказуемo, така че на Ваше място бих внимавал какво пиша и какво коментирам.

Дотук всичко написано от Вас са само безпочвени обвинения за псевдонауки, манипулации, фалшификации и т.н., без да представяте нищо съществено в аргументите Ви. И откъде сте толкова сигурни, че читателите няма сами да тръгнат да проверяват източниците? Кой ви даде правото да се изказвате от името на болшинството? Повечето източници могат да се проверят лесно, в колажите има архивен адрес на оригиналните им варианти с хипервръзки. Това че вие напълно се доверявате на всичко написано в официалните учебници по история, не означава, че други хора не трябва сами да проверяват достоверността на други гледни точки. Освен това, защо аргументът Ви да не може да важи и за официалната история?

Първо, защо смяташ, че 6 милиона наистина за умрели, а не по-малко? Никой тук не отрича, че наистина е имало еврейски жертви по време на ВСВ. Дискусията тук е главно за две неща: - за броя на загинали евреи през този период - за методът на убиването им Да, наистина е имало депортиране на евреи от България и други територии под нацистко влияние/съюзници на Германия, но целта за това е било не тяхното убиване, а насилственото им презаселване на изток веднага след приключването на войната. Многото концентрационни и трудови лагери са били с цел тяхното временно събиране там и често с цел ползването на труда им, тъй като Германия по това време в разгара на войната е имало нужда от много ресурси и работна ръка. Цитирам: "Но Холокостът не е ли най-добре документираният геноцид в историята? Има немски документи, които показват екзекутирането на евреи, но това не е била политиката на „Окончателното решение“. Евреите, които са били екзекутирани, умират най-вече по време на немски антипартизански действия (които са включвали и отмъстителни убийства), опити за бягство от затвора или други престъпления. Има също и изобилие от документация, потвърждаващо съществуването на концентрационни лагери и гета за евреи. Хиляди от тези документи показват, че огромна част от затворниците в концентрационните лагери, включително и евреи, умират от болести и лишения.[3][4] И все пак, военновременни документи и писания от Третия райх не споменават за никакви политики на „Систематично избиване на европейски евреи“; през годините този факт е бил широко признаван от традиционни историци по Холокоста. Ето и някои примери: „Не разполагаме с физическо доказателство за деветдесет и девет процента от това, което знаем за Холокоста… то вече е част от нашето наследено знание.“ —Robert Jan van Pelt (A Case for Letting Nature Take Back Auschwitz, The Toronto Star, 27 December 2009) „Следователно не съществува никаква писмена заповед, подписана от Хитлер, за избиването на евреите в Европа.“ —Colin Cross (Adolf Hitler, 1973, p. 313) „Очаквано, не бе намерена писмена заповед от Хитлер за ‘Окончателното решение’. Предположението, че е дадена дори една изрична писмена заповед е отдавна отхвърлено от повечето историци.“ —Ian Kershaw (Hitler, the Germans, and the Final Solution, 2008, p. 96) „Станалата известна сред високопоставените нацистки кръгове Заповед на Фюрера за Окончателното решение очевидно никога не е била изразена на хартия – поне все още не е открито нейно копие.“ —William Shirer (The Rise and Fall of the Third Reich, 1960, p. 1256) „Не съществува никакъв документ с изложена заповед за изтребление, подписана от Хитлер… освен че са малобройни и оскъдни, следите са и трудни за тълкуване.“ —Philippe Burrin (Hitler et les Juifs: Genèse d’un génocide, 1994, p. 13) „Дотук никой не е открил писмена следа от тази заповед за избиването на евреите в източниците, които до понастоящем са били преглеждани.“ —Saul Friedländer (L’Allemagne nazie et le genocide juif, 1985, pp. 177) „Все още няма документ, съдържащ или съобщаващ изрична заповед за избиването на евреите, който да е излязъл наяве.“ —Arno J. Majer (Why did the Heavens not Darken?: The ‘Final Solution’ in History, 1990, pp. 235-36) „Не е открита никаква писмена заповед от Хитлер за избиването на евреите, като доказателствата от устен характер са само непреки.“ —J. Noakes and G. Pridham (Nazism: A History in Documents and Eyewitness accounts 1919-1945 – Vol. 2, 1988, p. 1136) Традиционните историци твърдят, че след превантивното нападение на Германия над Съветския съюз[7] в средата на 1941 г., немската армия в окупираните източни територии, конкретно Айнзацгрупите, са следвали политика на придвижване от една зона в друга, локализиране на евреи (наред с други) и тяхното разстрелване или обгазяване в подвижни газови камери. Те изчисляват, че Айнзацгрупите са убили над 2 милиона души, основно евреи.[8] Твърди се, че в останалата част на окупирана Европа немците са прибирали евреи и са ги изпращали в концентрационни лагери. Повечето от тези лагери са били трудови или концентрационни, но за шест лагера в Полша се твърди, че са били „лагери на смъртта“, където общо над 3 милиона евреи са били убити, почти всичките в смъртоносни газови камери.[9] Твърди се и че останалите от тези 5 до 6 милиона евреи, загинали в „Холокоста“, са умрели от умишлено изгладняване и физическо претоварване в концентрационните лагери или от болести, разпространени в резултат на умишлено влошени условия в лагерите. В продължение на десетилетия традиционните историци изчисляват, че 5 милиона неевреи също загиват при такива условия, но през 2017 г. се признава публично, че това число е измислица без научна основа.[10] Твърди се и че около половин милион евреи загиват в гета като част от геноцидна политика, но традиционният историк Peter Longerich вместо това твърди, че:[11] „Установяването на гета се е случвало толкова хаотично и бавно, че е грешно то да се възприема като систематична политика, съсредоточена върху физическото изтребление на евреите.“"

А Вие въобще прочетохте ли целия текст? И моля, ако имате някакви аргументи, приведете към тях научно и/или исторически обосновани доказателства към тях, защото с думи като "псевдонаука" и "изопачаване" няма да постигнете нищо. Нека цитирам от снимките: "Първо трябва да осъзнаем ситуацията с тифа през Втората световна война. Тифът, или по-скоро „епидемичният пренасян от въшки тиф“ се разпространява от въшки, заразени с бактериален патоген. Тифът се превръща в сериозен проблем в лагерите поради претъпканост и други военни условия като недостатъчно храна, вода и снабдяване с лекарства.[9] Циклон Б се е използвал предимно от немците за дезинфектиране на дрехи в обезпаразитяващи камери, но поради гореспоменатите епидемии в лагерите той се е използвал и на други места. Холандският историк Robert Jan van Pelt, който ненавижда т.нар. „отричащи Холокоста“, пише следното в една книга за Аушвиц:[10] „Циклон Б е бил въведен в Аушвиц през юли, 1940 г., когато се е използвал за дезинфектиране на полските казарми, които, според Hoess, ‘са гъмжали от въшки, мухи и други буболечки’. […] През лятото на 1942 г. тежка епидемия от тиф бълва в Аушвиц-Биркенау и всички гъмжащи от въшки лагерни казарми, офиси и работилници е трябвало да бъдат дезинфектирани с тонове Циклон Б.“ Тъй като същите нива на цианид, открити в проби от стените на предполагаемите смъртоносни газови камери са открити и в контролни проби взети от казармите, в сравнение с високите нива на пробите от стените на обезпаразитяващите камери, този цианидов остатък най-вероятно е бил резултат на няколко рутинни дезинфектирания. Възможно е и „смъртоносната газова камера“ да е била временно използвана като дезинфектираща камера.[10] Ами всичките свидетелски показания, самопризнания и снимки? Първо, няма никакви снимки на затворници, биващи обгазявани, а почти всички снимки на купчините тела са от лагери, за които не се твърди да са използвали смъртоносни газови камери, като Дахау, Берген-Белзен и Бухенвалд. Високата смъртност в тези лагери се е дължала на глад, липса на лекарства и болести, изострени от претъпканост по време на последните месеци на войната.[11] Въпреки единодушното мнение на историци, че тези лагери не са използвали смъртоносни газови камери, все още има показания, които твърдят, че в тези лагери е имало обгазявания.[12] Хиляди аутопсии са извършени от американския военен лекар Charles Larson след освобождението на лагерите, без да е открит нито един случай на газово отравяне.[13] Малцината показания на затворници в Аушвиц, споменаващи газови камери, са често противоречащи.[14] Директорът на архивите на израелския „Яд ва-Шем“ и оцелелият от Аушвиц Shmuel Krakowski признава, че голяма част от показанията за Холокоста са едни от най-ненадеждните такива поради емоционалното естество на събитието.[16] Най-известното „самопризнание“ за смъртоносни обгазявания в Аушвиц е на лагерния комендант Рудолф Хьос. Неговите твърдения са уличени в множество нелепости и невъзможности поради изтезанията му от британските му похитители.[17] Други показания и самопризнания, описващи смъртоносни газови камери в Аушвиц са също анализирани от ревизионисти.[18] Небезизвестният Нюрнбергски военен трибунал е също подложен на критики от ревизионисти и неревизионистки учени по света.[19] Съдебният процес „Теш“ срещу съизобретателя на Циклон Б, чиято компания е снабдявала концентрационните лагери с Циклон Б, е също изобличен като спорен.[20] В допълнение на това, след войната повечето нацисти отричат твърденията за смъртоносни газови камери или масови екзекуции на евреи в лагерите.[21]"