Zara Thustra

Операция "Килхол" - последната мръсна тайна на Втората световна война Операция "Килхол" (Operation Keelhaul) е насилственото репатриране на съветски граждани и членове на Червената армия, намиращи се на Запад, в Съветския съюз (макар и това също така често да е включвало и бивши войници от времето на Руската империя или Руската република, които не са имали съветско гражданство) след Втората световна война. Въпреки че насилственото репатриране е било насочено основно върху съветските военнопленници в Германия и членовете на Руската освободителна армия, то е включвало и много други хора под контрола на Западните Съюзници. Подобно насилствено репатриране на хора, заплашени от преследване, е грубо нарушение на човешките права и на международните закони. Следователно Операция "Килхол" е определена като военно престъпление, особено що се отнася до многото цивилни, подложени или на екзекуция, или на смъртоносен принудителен труд в съветските трудови лагери, повечето от които никога не са били съветски граждани и които са напуснали страната преди края на Гражданската война в Русия. Операцията е проведена в Северна Италия и Германия от британските и американските въоръжени сили между 14 август 1946 г. и 9 май 1947 г. Антикомунистически югославци и унгарци също са принудително репатрирани в съответните им страни. Едно от заключенията на Тайното московско споразумение от 1944 г. между Чърчил и Сталин, по-късно потвърдено и на Ялтенската конференция, е, че Западните Съюзници ще върнат всички съветски граждани, които са се озовали в зоните им, на Съветския съюз. Това автоматично засяга освободените съветски военнопленници, но също така и всички съветски граждани, независимо от желанията им. В замяна на това съветското правителство се съгласява да предаде няколко хиляди западносъюзнически военнопленници, освободени от германските военнопленнически лагери. В книгата си "Жертвите на Ялта" ("Vitctims of Yalta") от 1977 г. британският историк от руски благороднически произход Николай Толстой описва разнородните групи от над пет милиона руснаци, попаднали в германски ръце. Те са включвали военнопленници, принудителни работници (Ostarbeiter), колаборационисти, бежанци, емигранти и антикомунисти. Условията в Германия за съветските военнопленници са били потресаващи, а тяхната смъртност висока, заради което мнозина от тях накрая предпочитат принудителния труд, да се включат като спомагателни руски войски или да се включат в Руската освободителна армия (РОА). Ситуацията за руските войници обаче става още по-сложна заради позицията на съветското правителство, което отказва всякакви опити за намеса от страна на Международния Червен кръст, считайки всеки един предал се на врага за предател. Московската конференция от 1944 г. и Ялтенското споразумение поставят основите за участието на британското и американското правителства в програмата за репатриране на съветското правителство. Толстой е особено критичен към ролята на Антъни Идън, който се опитва да угоди на съветите. В книгата си Толстой описва съдбата на най-различни групи: - Руснаци, служили по някакъв начин на Германия, които са били пленени в Северна Африка, Италия и Франция след Десанта в Нормандия и които обикновено са били подложени на принудителен труд или, след Нормандия, които са участвали в бойни действия сред редиците на Германската армия. Този процес на репатриране завършва с тяхното екзекутиране или прехвърляне в трудови лагери, като например този във Воркута; - Казаци от Дон, Кубан и Терек, както и няколко групи от Кавказ, които са се противопоставяли на съветите по време на Гражданската война в Русия, които са били преследвани от Йосиф Сталин и които са се надявали да възродят борбата си с немска помощ с идването на германските войски през 1942 г. По време на германското отстъпление те се прехвърлят на запад заедно със семействата си, като в края на войната се озовават в Каринтия и в близост до Лиенц, Австрия. Лидерите им са включвали Атаман Павлов, Петър Краснов, Вячеслав Науменко, Тимофей Доманов, Султан Келеч Жирей и Андрей Шкуро. Тези групи, наброяващи общо около 35,000 души, се предават на британците в началото на май 1945 г., които обаче впоследствие предават всички казаци и кавкази (дори и тези, които не са имали съветско гражданство) на съветското НКВД в рамките на четири седмици. Много от казаците са екзекутирани в Юденбург, а останалите пратени на изток; - 15-ти СС казашки кавалерийски корпус, командван от Хелмут фон Панвиц, се предава на британците в близост до Волкермаркт, Австрия на 10 май 1945 г. Към края на май 17,702 войници, включително и германските им офицери, както и някои жени и деца, са предадени на съветското НКВД в Юденбург; - Руската освободителна армия, която към края на Втората световна война се озовава край Прага. Част от нея помага в освобождаването на града от немска окупация, но само след няколко дни тя се бие редом до немските войски, за да избегне пленяване от Червената армия. Мнозина от тях обаче се предават на Червената армия, други пък са заловени, а някои успяват да избягат при американците край Пилзен, само за да бъдат накрая предадени обратно на съветите. Командирът й Власов, който е арестуван от американците, също е репатриран. Членовете на РОА ги е очаквало екзекуция, мъчения и принудителен труд. - 162-ра туркестанска дивизия, формирана от хора от Кавказ и от тюркските земи още по на изток, които са водели боеве в Италия; мнозинството й се предават край Падуа през май 1945 г. Изпратени са във военнопленнически лагер край Таранто и след това транспортирани чрез кораби в Одеса. Осъдени са на 20 години тежък принудителен труд; - С капитулацията на Германия на 8 май 1945 г. огромен брой руснаци са освободени, включително и военнопленници, хивита (източноевропейски доброволци в Германската армия) и принудителни работници (Ostarbeiter). Онези, които са се намирали на териториите под съветски контрол обаче, директно попадат в ръцете на съветите. Намиращите се на териториите под западносъюзнически контрол пък е следвало да бъдат репатрирани. Към 4 юли 1945 г. над 1,5 милиона руснаци са прехвърлени от SHAEF (Щаба на главнокомандващия съюзническите сили в Северозападна Европа от края на 1943 г. до края на войната, ген. Дуайт Д. Айзенхауер) под статута на разселени лица (displaced persons, DPs) в Съветската окупационна зона; - Операция "Килхол" е последният процес по репатриране, който се провежда в Италия между 14 август 1946 г. и 8-9 май 1947 г. Толстой също така описва и програмите по репатриране и в други държави, където също са се провеждали такива операции, като например в Белгия, Финландия, Франция, Холандия, Норвегия, Швеция и Швейцария. Единствената страна, за която е известно, че е оказвала съпротива на подобен тип дейности, е Лихтенщайн. Въпреки че Толстой получава достъп до британски документи, разсекретени 30 години след края на Втората световна война, той посочва, че съветските документи все още остават неразсекретени. Той все пак успява да се сдобие с информация от оцелели и дезертьори. Според изчисленията му, базирани на данни на бивш офицер от НКВД, общо 5,5 милиона руснаци са били репатрирани от бившите окупирани територии; от тези 20% или са получили смъртна присъда, или са били осъдени на 25 години принудителен труд в лагери, 15-20% са получили присъди от 5 до 10 години, 10% са били заточени за 6 или повече години, 15% служат като наборници в определени зони, без след това да им е позволено да се завърнат у дома, а на 15-20% им е било позволено да се завърнат у дома, но със статут на отлъчени от обществото. Останалите са определени като "отпадък", а именно онези, които умират по време на прехвърлянето им, които се загубват или които бягат. Толстой изчислява, че като цяло два или повече милиона съветски граждани са репатрирани. Тези процеси по репатриране са се изпълнявали най-ентусиазирано от британците, докато американските сили са го правели с все по-нарастваща неохота, въпреки че са били склонни да изпълнят съветските искания. Източници: https://en.wikipedia.org/wiki/Operation_Keelhaul https://en.wikipedia.org/wiki/Victims_of_Yalta

Нюрнберг: Тежко и горко им на победените Ревю на книгата „Нюрнберг: Последната битка“ (1996) на Дейвид Ървинг Автор на ревюто: Daniel W. Michaels Година: 1998 --------------------------------------------- Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ в Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център. --------------------------------------------- Това е една класическа ървингова книга, в която присъстват всички онези добре познати отличителни белези на британския историк при майсторския му подход към Втората световна война: оригинално изследване, базирано на първоизточници, ярък стил на писане и възприемане на германската гледна точка, всичко това напук на „придворните историци“ и „политкоректните“ им привърженици. Както вече е демонстрирал в своите 30 издадени исторически труда, Ървинг е майстор на извличането на ценни златни късчета история от занемарените архиви и пренебрегваните лични дневници и кореспонденции. Именно заради репутацията му на добросъвестен хроникьор, в продължение на десетилетия немалък брой оцелели Втората световна война, изпитващи недоверие (и то често с основателна причина) към естаблишмънт историците, са му доверявали личните си кореспонденции. Когато пише този „близък поглед върху произхода и провеждането“ на Международния военен нюрнбергски трибунал от 1945 г.–1946 г., Ървинг разчита предимно на множество занемарени книжа и документи, най-вече на официалните и личните документи на Робърт Х. Джаксън, съдия от Върховния съд на Щатите, който служи като главния американски прокурор. В тази книга Ървинг показва значителна симпатия към Джаксън, който той представя като един почтен човек, попаднал в една трагична драма. „Ако тази история се нуждае от герой“, пише Ървинг, „това трябва да е Джаксън“. Главният американски прокурор на Нюрнбергските процеси Робърт Х. Джаксън по време на заключителното си обръщение до Трибунала. Той играе централна роля в книгата на Ървинг Както научаваме, първоначално Джаксън е бил ентусиазиран заради важното му назначение, надявайки се да бъде главният архитект на една нова рамка в международното право. Но още преди откриващата сесия на Трибунала той изпада в спор с началниците си от Вашингтон, категорично заявявайки етичната и професионалната си позиция: „Ако искаме да застреляме германците като част от някаква политика, нека го направим, но поне не прикривайте деянието си зад някакви съдебни процеси. Ако сте решени на всяка цена да екзекутирате някого, тогава няма смисъл от провеждането на процеси; светът не изпитва никакво уважение към съдилища, организирани единствено и само за произнасяне на присъди.“ Преди това, казва Ървинг, Джаксън е имал сериозни пререкания относно длъжността си с „Дивия Бил“ Донован, директор на Бюрото за стратегически операции на САЩ (OSS), предшественикът на ЦРУ: „Скоро става ясно, че от самото начало OSS е възнамерявало да се заеме с целия съдебен процес, подобно на съветските показни процеси на НКВД, като ролята на Джаксън е следвало да бъде такава на един професионален актьор. Като част от театралните приготовления, те предлагат да организират встъпителна съдебно-процесуална пропагандна кампания в Съединените щати, с ‘нарастващ акцент върху публикуването на разкази за зверства, които да държат общността в правилната мисловна нагласа’. За тази цел от OSS изготвят и режисират двуролков филм за военните престъпления, озаглавен ‘Престъпление и наказание’, който да образова американското общество; крайната му цел е била да се отвори дело срещу водещите нацисти. Джаксън отказва да участва в това.“ Постепенно започвайки да осъзнава същността на ролята, която е трябвало да изиграе в Нюрнберг, Джаксън става все по-обезпокоен и отчаян. Изправен пред реалността на Нюрнбергския процес, показва Ървинг, идеализмът на Джаксън започва да отънява, но пък за сметка на това не изчезва напълно. 21-те обвиняеми на скамейката на „Международния военен трибунал“, състоял се в Нюрнберг между ноември 1945 г. и октомври 1946 г. Решения, взети отгоре Когато капитулацията на Германия започвала да изглежда все по-очевидна, съюзническите лидери започват да обсъждат как точно да постъпят със сломената нация и лидерството й. Президентът Рузвелт, министър-председателят Чърчил и държавният глава Сталин охотно се съгласяват много изтъкнати германски лидери да бъдат осъдени на смърт, а самата Германия да бъде така индустриално осакатена, че никога повече да не бъде основна европейска икономическа и военна сила. „Трябва да бъдем корави с Германия“, казва президентът Рузвелт, „и под Германия имам в предвид германския народ, а не само нацистите. Или трябва да кастрираме германския народ, или трябва да предприемем такива мерки срещу него, че той никога повече да не може да пръква хора, които да искат да го карат постарому.“ Тъй като германските лидери вече били публично дамгосани като престъпници от Съюзниците, темата на разговор се измества в посока дали те трябва да бъдат направо екзекутирани, или първо да се проведе някакъв вид публичен процес. Първоначално Рузвелт и Чърчил предпочитат повечето намерени или предали се германски военни и политически лидери да бъдат направо разстреляни (както става с Дучето на Италия, Бенито Мусолини, който е направо убит наред с обкръжението му). Именно Сталин е човекът, който, наясно с успешната си практика да унищожава опоненти с помощта на изкусни показни процеси, настоява германските лидери да бъдат изправени пред съд. Рузвелт и Чърчил се съгласяват. Странно е (изтъква Ървинг), че Нюрнбергският трибунал никога нямаше да се състои, ако съветският диктатор не бе настоял за него, особено като се има в предвид колко много се превъзнася Трибуналът днес в Съединените щати и Великобритания. Очаквано, съветските длъжностни лица са били наясно с истинската същност и цел на Нюрнбергските процедури. Съветският съдия на Трибунала Йона Т. Никиченко открито обобщава позицията на неговото правителство по отношение на процедурите: „Тук си имаме работа с главните военни престъпници, които вече са намерени за виновни и чиято присъда вече е произнесена от държавните лидери“. Той отхвърля „фантасмагоричното“ твърдение, че Трибуналът е действал на обективна основа, като обяснява, че единствената работа на съдиите е била да изберат подходящото наказание, а тази на прокурорите—да ги асистират. Двоен стандарт Както показва Ървинг, съюзническите правораздаващи победители на Нюрнбергския процес са били виновни за същите действия или престъпления, за които изправят пред съд (и обесват) обвинените германци. Съюзниците вероятно са надминавали германците по отношение на зверствата и престъпленията. Ървинг например посочва британско-американските запалителни бомбардировки над Дрезден, Хамбург и други германски градове, които убиват по десетки хиляди цивилни наведнъж, „етническото прочистване“ на германски цивилни чрез масови гонения от Източна и Централна Европа, от които около два милиона загиват или са убити, широкоразпространените протоколни разстрели на германски затворници, както и използването на стотици хиляди германски затворници за робски труд от страна на Съюзниците. Той също така споменава и малко известни случаи като британския самолет, който през последните дни на войната потапя ясно разпознаваемия германски бежански кораб на Червения кръст „Кап Аркона“, убивайки 7,300 бежанци, предимно жени и деца. На Ялтенската конференция през февруари 1945 г. Рузвелт, Чърчил и Сталин се съгласяват да използват милиони германски военнопленници и германски цивилни за робски труд в Съветска Русия, Франция и Белгия като един вид „частични репарации“. Джаксън остава шокиран, когато научава, че за себе си руснаците са искали пет милиона от тези работници за принудителен труд, а Франция два милиона (окончателен отчет на общия брой души, депортирани в СССР за тази цел, така и не е изготвен, както и такъв за общия брой завърнали се). Президентът Рузвелт, който единствено и само се е интересувал от вероятния негативен отзвук сред общественото мнение у дома, както и от избирателната му пиар кампания, подкрепя тази политика, която обаче е била в груб разрез с международното право. Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин на Ялтенската конференция през февруари 1945 г. Тримата полагат основите на следвоенната съюзническа окупационна политика за Германия В някои случаи нюрнбергските ответници са обвинени или посочени за виновни за престъпления, които всъщност са били извършени от самите Съюзници. Може би престъплението, което най-много заслужава внимание, е клането в Катин и другаде, в което между 11,000 и 15,000 полски офицери и интелектуалци са избити. На Нюрнбергския процес съветските прокурори представят привидно убедителни доказателства за германската отговорност за това престъпление, като няколко германци, намерени за виновни от съветски съд за тези убийства, са били публично обесени в Ленинград. Едва няколко десетилетия по-късно съветските власти официално признават, че клането е било извършено от съветската тайна полиция по заповед на Сталин. Очаквано, Съюзниците до последно използват Трибунала за пропагандни цели. Както споделя Ървинг, американците карат ответниците да гледат американски „документални“ филми за немските зверства, в които лъжливо са включени сцени на трупове, заснети непосредствено след съюзническите въздушни нападения над германски градове и заводи. Някои от германските зрители откриват измамата, а един бивш работник от завод за Messerschmitt самолети пък дори казва, че се бил разпознал във филма. Безпрецедентни правни процедури В тези безпрецедентни дела Съюзниците игнорират основни принципи на западната юриспруденция, най-известният сред които е може би общоприетият принцип, че при липса на предшестващ закон няма как да има нито престъпление, нито наказание—nullum crimen sine lege, nulla poene sine lege. Вместо това Трибуналът изготвя нови закони конкретно за случая, които са приложени не само ретроспективно, но и целенасочено и ексклузивно за немските подсъдими. По този начин Съюзниците отказват да вземат под внимание германския ответен аргумент tu quoque, или „ти също“—тоест, те наказват германските обвиняеми за действия, извършени също и от самите тях. Трибуналът отхвърля пледиранията на обвиняемите, че те само са изпълнявали заповеди на висшето командване, въпреки че, както посочва Ървинг, и в британското, и в американското военно право присъства такъв вид защита. Член 347 от американските Правила за наземна война, например, конкретно гласи: „Членове на въоръжените сили не могат да бъдат наказвани за такива престъпления, стига те да са били извършени по заповед или с позволението на техните правителства или командири“. Процедурите на Трибунала, които са смесица от съюзнически процедури, значително се отличават от германската практика. Както в Германия, така и в по-голямата част от континентална Европа крайната цел на съда е да се стигне до истината. Въпреки това обаче, Нюрнбергският трибунал разработва версия на американската конфронтационна система, в която и двете страни представят единствено и само доказателства, благоприятстващи техните случаи. Но тъй като Съюзниците конфискуват всички необходими германски документи и архиви и отказват на адвокатите на обвиняемите достъпа до тях, ищците получават огромно преимущество над немските ответници. „Семитизмът се развихря“ С одобрението на президента Рузвелт високопоставени длъжностни лица от еврейски произход от Вашингтон успяват да изиграят важна роля в изготвянето на американската политика за следвоенната окупация в Германия, както и за Нюрнбергския трибунал. Сред тези лица са Изадор Любин, Самюел Розенман, Мъри Бернайс и Хърбърт Вечслер. Но най-вече злонамерената роля на Хенри Моргентау мл., министър на финансите на САЩ и доверен съветник на Рузвелт, прави така, че духът на Талмуда и Стария завет да надделее. Както показва Ървинг, сред съюзническите представители, участващи в Нюрнбергските дела, поне е имало и някои почтени мъже, които обаче остават сащисани от преизпълнената с мъст атмосфера. Някои американски и британски длъжностни лица дори са погнусени от преобладаващия дух на американската и съветската окупационна политика спрямо победената Германия. Не кой да е, а самият министър на отбраната на САЩ Хенри Стимсън изразява притеснението си по следния начин: „Долових една много злостна атмосфера, особено у Моргентау, на лична омраза спрямо целия немски народ, без въобще да се обръща внимание на индивидуалната вина, и затова се опасявам, че това ще доведе до едно поголовно отмъщение от името на собствения ни народ…“ По повод един друг случай той казва: „Не мога да повярвам, че той [Рузвелт] е решен да се води по свирката на Моргентау. Ако го направи, това със сигурност ще бъде катастрофално… Президентът назначава комитет, а след това отлита до Квебек заедно с мъжа [Моргентау], представляващ единствено и само едно малцинство и който е толкова повлиян от семитската си болка, че от него не може да става нищо друго освен един опасен съветник…“ Съдиите от Нюрнбергския трибунал. От ляво надясно: Анри Донедю дьо Вабр (Франция), Франсис Бидъл (САЩ), Джофри Лорънс (Великобритания) и Й. Т. Никиченко (Съветски съюз) По повод още един случай Стимсън споделя: „Все още не съм срещнал някой, който да не е ужасен от ‘картагенското’ отношение на министъра на финансите [Моргентау]. Тук семитизмът наистина се развихри само и само заради едното отмъщение…“. Британският политик Антъни Идън споделя същото мнение относно Моргентау и еврейския кръг около него: „Тези бивши германци изглежда искат да отмият произхода си в една баня на омразата“. В допълнение на това, споделя Ървинг, официални лица от „няколко влиятелни еврейски организации“ също се намесват в Нюрнбергския процес. През юни 1945 г., няколко дни преди да се отправи към Лондон, Робърт Джаксън се среща със съдия Нейтън Пърлман, д-р Джейкъб Робинсън и д-р Александър Коански в Ню Йорк, които решено оповестяват намерението си да изиграят важна роля в провеждането на процеса. Именно на тази среща Робинсън, който е бил официално представително лице на Световния еврейски конгрес, казва на Джаксън, че шест милиона евреи са били погубени по време на войната и че е стигнал до това число „чрез екстраполиране“. Както изтъква остро Ървинг, „с други думи, неговото число е било нещо между смело изчисление и информирано предположение“. Както обаче излиза, същото това число 6 милиона, подчертава Ървинг, е било цитирано 26 години по-рано от едно водещо еврейско-американско периодично издание. В едно есе от 1919 г. от един бивш губернатор на щата Ню Йорк пък на читателите им е казано, че в момента „шест милиона“ евреи „умират“ в един „опасен за човешкия живот холокост“ като жертви на „ужасната военна тирания и фанатичната жажда за еврейска кръв“. Сериозни опасения Някои отговярящи съюзнически военни лидери не одобряват следвоенните процеси, особено изправянето пред съд на лидери на Германските въоръжени сили. Много американски бойни офицери застават твърдо против съдебното преследване на войници само защото вторите са изпълнявали суровите заповеди на политици. В окупирана Германия американски офицери неохотно налагат отмъстителната директива 1067 на Моргентау и осъждат като неамерикански „т. нар. гестапски методи за справяне с германците“, използвани от (еврейски) бежанци, които набързо били свикани в Американската армия. Няколко високопоставени британски и американски офицери дори се застъпват от името на германските военачалници. Например, командирът на Тихоокеанския флот на Съединените щати адм. Честър Нимиц отправя изявление от името на нюрнбергския ответник адм. Карл Дьониц, оглавявал Германските военноморски сили, в което той потвърждава, че както американски подводници са оперирали в Тихия океан, така и германски подводници са оперирали под командването на Дьониц в Атлантическия. Франсис Бидъл, американският старши съдия на Трибунала, заключава, че „германците воюваха много по-чисто в морето от нас“. Една друга важна заслуга на Бидъл е, че той отказва да одобри предаването на руски затворници на Съветския съюз в едно негово важно опълчващо се мнение (за съжаление обаче и британските, и американските сили така или иначе го правят, организирайки трансфери като небезизвестната Операция „Килхол“). Харлан Ф. Стоун, главен съдия от Върховния съд на САЩ, открито критикува съдебните процеси. Макар и да признава, че няма нищо против победените да бъдат посечени от меча на победителите, както и се е правело в отминали времена, Стоун все пак е разстроен от факта, че подобно действие трябва да бъде облечено в „доспехите на общото право“. Фалшифицирани и укрити доказателства Както показва Ървинг, част от доказателствата, които Съюзниците представят на Трибунала, са били фалшифицирани. Сред тях е и широкоизползваният доклад на реч на Хитлер пред генералите му, датиращ от 22 август 1939 г., нюрнбергски документ 003-L, който Ървинг посочва като „вече небезизвестен фалшификат“. Няма друго показание, което да е повлияло толкова много върху всички, включително и върху обвиняемите, като „самопризнанието“ на бившия комендант от Аушвиц Рудолф Хьос. Както показва Ървинг, това широкоизползвано изявление, което е било извлечено след „три дни на мъчения“ от британски военни, „съдържа множество, може би умишлени, грешки“. Хьос се е опитал да прекара от затвора писмо до жена си, в което той се извинява за „самопризнанието“, че е извършвал ужасни зверства в Аушвиц, намеквайки, че е бил измъчван, за да направи неверни самопризнания. Длъжностните лица на затвора конфискуват писмото, което така и не е доставено и което в момента се намира в ръцете на Съединените щати. Комендантът на концентрационния лагер „Аушвиц“ Рудолф Хьос и британски войник „Протоколът“ от Ванзейската конференция, състояла се през януари 1942 г., пише Ървинг, „напълно незаслужено получава репутацията си на ключов документ в Окончателното решение на еврейския проблем“. Както изтъква той, протоколът „не съдържа никаква изрична препратка към убиването на евреи“ и затова Ървинг се съмнява в автентичността му. Затова пък един ключов немски документ по темата обаче, посочва Ървинг, е бил укриван в продължение на десетилетия. Това е един меморандум от пролетта на 1942 г., изготвен от министъра на правосъдието Франц Шлегелбергер, в което се упоменава как д-р Ханс Ламерс, началник на Райхсканцеларията, го информира за „многократното“ нареждане на Хитлер решението на еврейския проблем „да бъде отложено за след войната“. Въз основа на фалшиви доказателства, пише Ървинг, няколко добре известни ужаси от Холокоста са уж доказани на Нюрнбергския процес, включително и обгазяванията в Дахау, сваряването на евреи в Треблинка и произвеждането на сапун от човешки тела. Както съобщава Ървинг, съюзническите войници изземват важни документални доказателства, включително и личните записки и дневници на Хайнрих Химлер и Херман Гьоринг, които накрая изчезват. Хитлер се съветва с ген. Алфред Йодъл по време на военновременен инструктаж. Сред наблюдаващите обсъждането е фелдмаршал Вилхелм Кайтел, началник на Главното командване на Вермахта (ОКВ). Нюрнбергският трибунал осъжда Йодъл и Кайтел на смърт, като на 16 октомври 1946 г. те са обесени. По-късно Йодъл е посмъртно оневинен от германски съд, позоваващ се на мнението на френския съдия на Трибунала, че присъдата му е неоснователна Несправедливи селекционни стандарти Съюзниците така и не успяват да решат кой трябва да бъде изправен пред съд или на каква основа. Както Ървинг многократно посочва, поне няколко от обвиняемите въобще не е трябвало да сядат на подсъдимата скамейка. Това е важало особено за военните Гьоринг, Йодъл, Кайтел, Дьониц и Редер. Като военнопленници е следвало те да бъдат под протекцията на разпоредбите на Женевската конвенция, която забранявала подобни процеси. За да заобиколят тази неловка легалност обаче, Трибуналът урежда тези ответници да бъдат технически „освободени“ от (вече несъществуващите) Германски въоръжени сили, за да може вече „легално“ да бъдат изправени пред съд. След като били „освободени“, военните им звания са били заличени. Отнети са дори и медалите им (и от двете световни войни), а след като скъпоценните камъни и метали били премахнати от тях, те били унищожени. Изправен сред другите нюрнбергски обвиняеми, Алфред Йодъл отправя последния си апел към Трибунала. „В бъдеще историците ще стигнат до справедливо и обективно заключение“ по отношение на военновременното поведение на Германските въоръжени сили, казва той. Дори американският прокурор Джаксън е изпитвал уважение към Йодъл като почтен професионален войник Ген. Алфред Йодъл, когото почти всички смятали за почтен професионален войник, дори не се е срещал с Хитлер преди 1939 г. (Джаксън „лично е изпитвал огромно уважение към Йодъл“, казва Ървинг). Един германски съд дори по-късно посмъртно оневинява Йодъл, позовавайки се на мнението на френския съдя на Трибунала Анри Донедю дьо Вабр, че присъдата на Йодъл е нямала стойност и че е била съдебна грешка. На какви законни основания, пита Ървинг, Рудолф Хес е обвинен във военни престъпления? Той не участва по никакъв начин в определянето на военните цели или окупационните политики на Германия. Всъщност, извършвайки злополучния си „полет на мира“ до Великобритания през май 1941 г., той е „единственият човек, който предприема нещо с риск за живота си, за да спре тази безумна война“. Въпреки това обаче съюзническите съдии така или иначе осъждат този хуманен и миролюбив човек на доживотен затвор (през 1987 г. той умира в берлинския затвор „Шпандау“ от удушаване под мистериозни обстоятелства. Синът му, Волф Хес, казва, че е бил убит). Ханс Фрицше, ръководител на германския министерски отдел на пропагандата и военновременен радиокоментатор, е изправен пред съд само защото е служил като заместник на Гьобелс и тъй като е бил най-важният германски затворник, попаднал в съветски ръце. Одухотворената пледоария на Гьоринг Херман Гьоринг, по едно време вторият най-влиятелен човек в Германия, изнася една от най-одухотворените и запомнящи се защитни речи. Това става особено ясно, след като той и Робърт Джаксън попадат в една забележителна безкомпромисна словесна престрелка, продължила няколко дни. „Процесът си минаваше добре, докато накрая Гьоринг не седна на свидетелската скамейка“, съобщава самият американски прокурор в един личен разговор. Норман Бъркет, единият от британските съдии, разказва как през цялото време Гьоринг е доминирал съдебния процес и как никой не бил подготвен да се изправи пред невероятните умения и знания на бившия райхсмаршал, както и пред забележителното му запознанство с конфискуваните документи. Относно зашеметяващото представяне на Гьоринг, Бъркет пише следното: „Не бяха изминали и десет минути от кръстосания разпит, преди да ни стане пределно ясно, че той беше установил пълно надмощие над г-н съдията Джаксън. Изискан, проницателен, умел, способен, находчив, той набързо успя да разнищи елементите на ситуацията и колкото по-уверен ставаше, толкова по-очевидно ставаше и майсторството му… В продължение на близо два дни той държеше сцената под контрол, без никакво прекъсване.“ Херман Гьоринг изумява всички с ерудираността и пламенността си, които той демонстрира на Нюрнбергските процеси по време на защитните си речи за собствените си деяния и тези на Третия райх Съюзническите журналисти остават без думи, подлъгвайки се по собствените си разкази как едва ли не Гьоринг бил някакъв наркоман, невротик и развалина. Когато в един момент едно американско длъжностно лице измърморва нещо на Гьоринг за агресивните завоевателни войни на Германия, райхсмаршалът непоколебимо отвръща: „Не ме карайте да се смея. Америка, Англия и Русия, те са правили същото за осъществяването на националните им интереси, но обаче когато Германия реши да го направи, това вече е престъпление—но не поради нещо друго, а защото загубихме.“ Дори и когато съдиите го осъждат на смърт, Гьоринг успява да нанесе една последна унижаваща плесница на Трибунала, като отнема живота си, отказвайки на победителите удоволствието да го обесят. Антиеврейската пламенност на Щрайхер От другата страна на ораторската везна пък ответникът Юлиус Щрайхер, придобил небезизвестност със своя антиеврейски ежеседмичник „Der Stürmer“ („Щурмовакът“), от самото начало остава убеден, че съдебният процес е представлявал нищо повече от един „триумф на световното еврейство“, както и че „евреите ще се погрижат да ни обесят“. Както обяснява Ървинг, Щрайхер е бил убеден, че „‘евреите’ си били поставили за цел да установят окончателно господство над нееврейските раси, като постоянно им навират мултикултурализъм и мултирасовост в лицата им. В отговор на това той започва да агитира за унищожението на евреите, което безсъмнено е и причината той да се озове тук.“ Когато от свидетелската скамейка Щрайхер се опитва да се оплаче от побоищата, нанесени му от американските му похитители, Джаксън се погрижва негодуванията му да бъдат премахнати от официалните записи. Трибуналните процеси обаче потвърждават всички негови мнения или предупреждения относно евреите. Според Щрайхер: „На този процес не може да става и дума за осигуряване на сляпа и безпристрастна справедливост на подсъдимия; единствената задача на този процес е да замаскира една несправедливост под справедливата маска на закона.“ Юлиус Щрайхер с американския майор от еврейски произход Хенри Плит (вдясно) скоро след залавянето му през май 1945 г. Щрайхер е бивал брутално пребиван и малтретиран от американските му похитители. Нюрнбергският трибунал, който той нарича „триумф на световното еврейство“, го осъжда на смърт за публикациите в язвителния му антиеврейски ежеседмичник „Щурмовакът“ Малтретиране Ървинг описва подробно малтретирането и мъченията, които ответниците изтърпяват в ръцете на своите американски и британски похитители, включително и почти фаталния глад, наложен им по време на Трибуналните процеси. Съпругите на ответниците също са били арестувани и хвърлени зад решетките—както и отделени от децата им, които са поставени в домове за сираци. Обвиняемите на Следнюрнбергските процеси, организирани от американците, пък получават още по-лошо отношение. Именно заради това военнопрестъпните процеси на американската армия в Дахау „стават подигравка за закона“, пише Ървинг, по време на които „ответници и свидетели са били брутално пребивани или сплашвани, за да се подпишат на фалшиви самопризнания“. След проведени от американски психолог тестове се установява, че като цяло интелигентността на нюрнбергските обвиняеми е над средната. Някои от тях се оказват с коефициент на интелигентност в гениалния диапазон: Шахт 143, Зайс-Инкварт 141, Гьоринг 141 и Дьониц 138 (единствено изключение прави Щрайхер, чийто коефициент на интелигентност от 106 попада в нормата). За по-лесно запознаване с характерите и личностите на обвиняемите, Ървинг си служи с извадки от писма, написани от тях до близките им, докато все още са били зад решетките. Например, Ървинг цитира пасаж от едно писмо на Йодъл, което той пише до жена си два дни преди обесването му: „Вече стана късно и скоро светлините ще угаснат. Когато приятелите ни наминат да те видят в нощта след смъртта ми, това ще бъде моят погребален парад. Ковчегът ми ще бъде поставен върху лафет, а зад мен ще маршируват германските войници—редом до тях ще бъдат хората, които загинаха на фронта, а зад тях онези, които са все още живи.“ Франц Шлегелбергер, министър на правосъдието, дава показания на Нюрнбергските процеси. В един конфиденциален меморандум от пролетта на 1942 г., който е бил пазен в тайна в продължение на десетилетия, той упоменава как Ханс Ламерс, началник на Райхсканцеларията, го е бил уведомил за „многократното желание на Фюрера решението на Еврейския въпрос да бъде отложено за след войната“ Всички обвиняеми пристъпват към бесилката спокойно, смело и колкото се може по-достойно, имайки се в предвид обстоятелствата. С последните си думи те изразяват любовта си към Германия и към международното помирение. Но тъй като нюрнбергският палач сгафва в неприятната си работа, от обесване смъртната присъда на Трибунала на практика става удушаване. В една от последните си бележки, които Гьоринг пише точно преди смъртта си, се казва: „До Съюзническия контролен съвет: Веднага бих ви позволил да ме застреляте, и то на мига! Но да обесите германския райхсмаршал, това няма как да стане! Не мога да позволя това да се случи заради Германия. Освен това нищо не ме задължава да се оставя на правосъдието на враговете ми. Затова и избрах да умра така, както бе умрял великият Ханибал… От самото начало ми беше ясно, че щях да получа смъртна присъда, тъй като винаги съм смятал този процес за един политически акт на победителите, но така или иначе трябваше да го изтърпя докрай заради собствения ми народ, като очаквах, че поне щях да получа смърт, достойна за един войник. Пред Бог, родината и съвестта ми се смятам невинен за нещата, които вражеският трибунал ми приписа.“ „Справедлив“ процес или „победоносно възмездие“? Ървинг е убеден, че за главния герой на тази книга, Робърт Джаксън, този процес приключва справедливо. Имайки се в предвид политическия натиск, етническата омраза, милионите загинали и отмъстителния дух по това време, американският прокурор вероятно е сторил всичко по силите си. Самият Ървинг, може би заради припознаването с и съчувствието си към Джаксън, избягва да осъжда Трибунала като несправедлив. Наистина, посочвайки злодеянията на Третия райх, като например „последвалите убийства след Рьомския пуч, широкомащабното ликвидиране на политически врагове или расови групи [и] убийството на вражески военнопленници“, той изразява мнението си, че „в по-голямата си част възмездието на нюрнбергските присъди като цяло е било справедливо“. Ървинг смята, че в много отношения германските съдилища са щели да се отнесат по-сурово към обвиняемите, отколкото съдиите на Нюрнбергските процеси. Според мнението на автора на това ревю обаче Нюрнберг е едно—независимо от почтеността на участници като Робърт Джаксън и Анри Донедю дьо Вабр—лицемерно начинание, което се проваля в крайната си цел да установи трайна и безпристрастна рамка на едно ново международно право. За съжаление този провал е бил налице още при самото изготвяне и оформяне на Трибунала. Както в един момент самият Джаксън заявява по време на процеса, „този Трибунал е продължение на военните действия на съюзническите нации“. Още повече (както споменава и Ървинг), че „Международният военен трибунал“ е бил нито международен, нито военен. Неговите съдии, както и прокурорите му, ги избират четирите триумфиращи съюзнически сили. Той е можел да бъде успешен само ако съдиите му бяха избрани от невоюващи (неутрални) държави. Освен това това би предположило и безпристрастни процесуални правила, включително и еднакъв достъп до доказателствата, хуманно отношение към подсъдимите и равнопоставени изисквания спрямо Съюзниците и германските обвиняеми. Лидерите на трите главни съюзнически държави—Рузвелт, Сталин и Чърчил—се съгласяват на този съдебен фарс, за да може да оправдаят безпрецедентното си политическо отмъщение. Тъй като само по себе си това е било нищо повече от едно победоносно възмездие, най-показателната поука, която следва да си извлечем от него, е vae victis—тежко и горко им на победените. Напълно демонизирайки врага си чрез военновременна пропаганда и приписвайки всичките си военни престъпления и вини на него, триумфалните Съюзници решават за удачно да покажат праведността си пред света, като екзекутират извършителите на тези злини. Както главният редактор на в. „Chronicles“ Томас Флеминг пише (в юнското издание от 1997 г.), на Нюрнбергските процеси „Съюзниците институционализират двуличието на собствената си пропаганда“. Все така непоклатим Ървинг разказва историята на Нюрнбергския трибунал със страхотен стил и жар, обрисувайки една всеобхватна и ярка картина. Не само това, но той го прави и sine ira et studio—без гняв или пристрастност. Към влиянието и непосредствеността на това красиво твърдокорично издание допринасят и над 70 фотографии, много от тях цветни, както и привлекателна четирицветна обложка. Тъй като Ървинг е един от малкото западни историци, които се опитват да обърнат дължимото внимание на немската гледна точка спрямо историята на 20-ти век, той често и несправедливо е посочван като „нацистки апологет“ от онези, които кипят от желание да осъдят Третия райх и лидерството му като зли и които настояват, че „другата страна“ няма как да бъде взета насериозно. Американците конкретно трудно осъзнават, че един враг също може да има своя си справедлива кауза, затова и те са по-склонни да вярват (както ни натякват политиците ни), че Америка винаги е възприемала най-моралната позиция. Въпреки това обаче, както всеки един непредубеден читател на тази книга следва да заключи, германските обвиняеми разполагат с валидни, ако не и оправдани, обяснения за действията си. Четейки тази книга става ясно, че опасенията, че по някакъв начин Ървинг „се е предал“, са непълно неоснователни. Ако „Нюрнберг: Последната битка“ е някакъв белег за това, смелият британски историк все още не е загубил познатата си устременост или пламенност. Дори и ако трябва да продължава да се бори, за да поддържа аванса си от няколко крачки пред полицията на мисълта, той остава все така отдаден в непоклатимостта си спрямо критиците му и все така неудобен за наложителите на преобладаващия цайтгайст със своите провокативни и трайни исторически хроники. Източник: http://www.ihr.org/jhr/v17/v17n1p38_Michaels.html

„Германия трябва да погине!“ Автор на ревюто: Марк Вебер Теодор Н. Кауфман, авторът на „Германия трябва да погине!“, е еврейски бизнесмен, роден в Манхатън, който е и председател на групата „Американска федерация за мир“. Първото издание на това книжле е публикувано през 1940 г. или в началото на 1941 г. Второ издание от 96 страници, което се е продавало за по 25 цента, е публикувано през 1941 г. от “Argyle Press” със седалище в Нюарк, Ню Джърси. И двете издания са публикувани, когато САЩ все още е била официално неутрална, тоест преди Атаката над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., която открито въвлича САЩ във Втората световна война. Американската преса отделя значително внимание на ревностното предложение на Кауфман за систематичното стерилизиране на цялото германско население, което в допълнение на това получава и ревюта в няколко вестника. Едно ревю в ежеседмичното сп. „Time” от 24 март 1941 г. нарича плана на Кауфман „сензационна идея“. Министърът на пропагандата на Германия Йозеф Гьобелс е бил въодушевен от книгата. „Евреинът [Кауфман] направи лоша услуга на врага“, изтъква Гьобелс в един разговор. „Той нямаше как да се справи по-добре дори и ако беше написал книгата по моя заръка.” По негова заповед германската преса започва да се възползва от подбуждането на Кауфман към геноцид. На 23 юли 1941 г. на първа страница на берлинския всекидневник “Der Angriff” се появява статия за книгата под заглавията „Диаболичният план за изтреблението на германския народ“ и „Продуктът на една старозаветна злоба“. Появяват се и извадки от книгата, като например в изданието от 3 август 1941 г. на циркулиращия в цялата страна ежеседмичник “Das Reich”. По време на войната се появява и друг, подобен на Кауфман, план от един изтъкнат американски антрополог. В една статия в нюйоркския всекидневник “P.M.” под заглавието „Изкореняване на бойните нагласи на немците“ от 4 януари 1943 г., Ърнст Хутън излага плана си за „демографско изкореняване“, който да „унищожи германския национализъм и агресивна идеология, като в същото време се запазят и продължат предпочитаните германски биологични и социологични капацитети“ (вж. също Benjamin Colby, Twas a Famous Victory, 1974, стр. 131.). Предложението на харвардския професор призовава за генетичното изменение на германската нация чрез насърчаване на чифтосването между германки и негерманци, които да бъдат докарани в страната на големи потоци, както и между германци, държани насила извън Германия, и негерманки. Следвало е десет до двайсет милиона германски мъже да бъдат подложени на принудителен труд под съюзнически надзор в страни извън Германия с цел възстановяване на икономиките им. „Целите на тази мярка“, пише д-р Хутън, „включват намаляване на раждаемостта на ‘чистите’ германци, неутрализиране на германската агресивност чрез демографско изкореняване и денационализиране на индоктринирани индивиди“. Хутън изчислява, че за имплементирането на този план би отнело поне 20 години. „През този период“, продължава той, „имигрирането и заселването на хора от негермански националности по германски територии следва да се насърчава, особено на такива от мъжки пол“. През десетилетията след края на Втората световна война нещо подобно в духа на геноцидните планове на Кауфман и Хутън изглежда започва да се проявява сред населението на Германия и в имиграционните политики. След загубата на нацията през 1945 г. немската раждаемост спада под прага на възстановяване, милиони расово и културно чужди мигранти са приветствани като заселници в Германия, броят на децата от смесен етнос значително нараства и етно-културният характер на голяма част от страната претърпява драстични изменения, особено в големите градове. От встъпителните думи на книгата на Кауфман: „Настоящата война не е война срещу Адолф Хитлер. Нито пък е война срещу нацистите. Това е война на едни народи срещу други народи; на цивилизовани народи, стремящи се към Светлината, срещу нецивилизовани варвари, тачещи Мрака. На народи на нации, които биха се впуснали напред към една нова и по-добра фаза на живота, изправени срещу народите на една нация, която с радост би се върнала назад в тъмните векове. Това е една борба между германската нация и човечеството. Хитлер не носи по-голяма вина за тази германска война, отколкото Кайзера носеше за последната. Нито пък Бисмарк преди Кайзера. Не тези мъже започнаха или обявиха войните на Германия срещу света. Те са само отражение на многовековната вродена жажда на германската нация за завоевание и масово убийство. Тази война я обяви Германският народ. Именно те са отговорните за нея. Именно те трябва да си платят за войната. В противен случай винаги ще се водят германски войни срещу света. С подобна вечно висяща над главите им сабя цивилизованите нации на света, без значение колко големи надежди таят, колко усилия полагат, никога няма да успеят да положат тази стабилна и солидна основа на постоянен мир, който те трябва най-напред да установят, ако въобще възнамеряват да започнат съграждането на един по-добър свят. Защото не само не трябва да има повече германски войни; не трябва да остава и ни най-малката възможност за възникването на такава. Целта на настоящата борба трябва да бъде не временното спиране, а окончателният край на немската агресия. Това не означава въоръжено превъзходство над Германия, нито пък мир, съпътстван от политически или териториални пренастройки или дори надежда, крепяща се на една победена и разкайваща се нация. Подобни решения не са достатъчно заключителни гаранции за спирането на германските агресии. Този път Германия наложи една ТОТАЛНА ВОЙНА над света. В резултат на това тя трябва да е готова да плати ТОТАЛНОТО НАКАЗАНИЕ. И затова има само едно-единствено подобно наказание: Германия трябва да погине завинаги! И то наистина – а не наужким!“ Източници: http://www.ihr.org/books/kaufman/perish.shtml Освен в горепосочения източник, книгата „Германия трябва да погине!“ („Germany Must Perish!“) на Кауфман може да бъде прочетена в оригиналния й формат и тук: https://archive.org/details/GermanyMustPerish1941

Германска карикатура от 1939 г., изобразяваща духа на вече покойния полски маршал и държавник Йозеф Пилсудски, който се обръща към своя държавен наследник и министър на външните работи Йозеф Бек с укорителните думи: "С воденето на такава политика никога нямаше да спечеля Битката при Варшава!" Източник: Archiwum „Mówią Wieki”

Геноцидът над германския народ Автор: Джон Уеър Година: 2019 Произход на думата „геноцид“ Думата „геноцид“ е използвана за първи път през 1944 г. от еврейския поляк Рафаел Лемкин в неговата книга „Окупирана Европа под властта на Оста“.[1] Във връзка с неговия неологизъм „геноцид“ Лемкин казва следното: „Под ‚геноцид‘ ние имаме в предвид унищожението на една нация или етническа група. Тази нова дума, измислена от автора с цел обозначението на стара практика в съвременния й израз, е съставена от древногръцката дума genos (раса, племе) и латинската cide (убийство), по този начин съответствайки във формирането си на думи като тираноубийство, човекоубийство [sic], детеубийство и т.н“.[2] Повечето хора днес използват това тясно определение и определят думата „геноцид“ като умишленото унищожение на национални, расови, религиозни или етнически групи. Въпреки това обаче, Лемкин е възнамерявал думата „геноцид“ да има много по-широко значение. Лемкин пише: „Геноцидът има две фази: първата, унищожаването на националния характер на потиснатата група; втората, налагането на националния характер на потисника“.[3] Нововъведението на Рафаел Лемкин се радва на значително приложение на Нюрнбергските процеси. Историкът Джеймс Д. Мартин казва: „Използването на тази дума и от двамата главни представители на британската обвинителна страна, Максуел-Фейв и сър Хартли Шаукрос—министърът на правосъдието на Великобритания—с цел всеобщото порицаване на нюрнбергските ответници, е нещо, което надхвърля очакванията на Лемкин“.[4] В тази статия ще покажа как новословието „геноцид“ на Рафаел Лемкин се отнася много повече за съюзническото отношение спрямо германския народ след Втората световна война, отколкото за историческите небивалици, за които тя се използва най-много. Денацификация на германците Денацификацията е съюзническа програма, задействана след войната, чиято цел е била да накаже членове на Националсоциалистическата партия и да ги премахне от обществени и полуобществени позиции. Пренебрегвайки по един лицемерен начин ужасяващите престъпления, които извършват срещу германците, Съюзниците решават, че Националсоциалистическата партия е толкова престъпна, че тя е трябвало да бъде заличена, а нейните членове да бъдат запратени в забвение, ако не и в сиромашия или по-лошо. Германските лидери от всякакви слоеве на обществото намират за нужно или целесъобразно присъединяването към Националсоциалистическата партия или една или повече от свързаните с нея организации. Непосредствено преди и по време на войната членството в Националсоциалистическата партия започва да нараства с бързи темпове. По време на войната партията и нацията стават толкова тясно свързани, че присъединяването към нея става равнозначно на проява на патриотизъм; отказът от членство пък се превръща в подкана към наказание за нелоялност. Съюзническата програма по денацифициране е предприета с цел съсипването на живота на милиони германци само защото онези германци, присъединили се към Националсоциалистическата партия, са направили политическа грешка.[5] Потсдамското споразумение окончателно закрива Националсоциалистическата партия и свързаните с нея организации и институции. Указите по денацификация, заложени в Потсдамското споразумение, обаче се разминават с потсдамското заявление „дискриминацията въз основа на… политически мнения ще бъде премахната“. Според Потсдамското споразумение е следвало „нацистки лидери, влиятелни нацистки последователи и високопоставени длъжностни лица на нацистки организации и институции… да бъдат арестувани и лишени от свобода“, както и всички по-нисшестоящи нацисти „да бъдат премахнати от обществени и полуобществени позиции и предишни позиции на отговорност в частната сфера на влияние“.[6] Основният инструмент за денацифициране е бил въпросник от 12 страници, съставляващ 133 въпроса. Напечатани са 13 милиона от тези въпросници, след което са раздадени или на германци със съмнително минало, или на безработни, търсещи препитание. Макар много германци да намират въпросите за абсурдни и комични, въпросникът така или иначе е трябвало да бъде правилно попълнен и предаден обратно преди един германец да е можел да се върне към нормалния си живот. Германците е трябвало правилно да попълнят документа с неговите „понякога глупави въпроси“, за да може да оцелеят. В противен случай съответният човек е оставал без работа и дажбени купони. При проява на невнимание пък той е можел да бъде арестуван и обявен за военнопрестъпник.[7] Американците са били твърдо решени да изчистят германската политика от членове на Националсоциалистическата партия. Начело на денацификацията застават именно те, образувайки 169,282 съдебни дела, докато руснаците и французите общо 18,328 и 17,353, респективно. Британците показват по-малък интерес към денацифицирането, образувайки само 2,296 съдебни дела в своята зона. Съюзническият процес по денацифициране обаче е имал недостатъци поради факта, че е имало прекалено много дела, както и поради ненадеждността на свидетелите. Свидетелите са знаели, че най-вероятно самите те са били наблюдавани под лупа, затова и най-важното нещо за тях е било да отрекат всякаква вина от тяхна страна.[8] Огромният брой извършени арести и строгата политика на денацификация създават сериозни пречки за гладкото ръководене на следвоенна Германия. Както докладва един американски майор през юли 1945 г., „срещаме се с големи трудности в намирането на компетентни и политически неопетнени длъжностни лица от Гражданската администрация“. Поголовните уволнения в резултат на денацификацията правят спокойното функциониране трудно за малките и големите градове в Германия. Особено в германската обществена образователна система празните места, образувани в резултат на освобожденията, са големи. В Американската зона са премахнати 65% от всички учители от начален курс, докато повечето от останалите преподаватели вече са били в предпенсионна възраст.[9] Многото проблеми, които възникват в резултат на процеса по денацификация, карат ген. Джордж Патън, тогава военен губернатор на Бавария, да призове за по-отпуснат подход. Той твърди, че обучените длъжностни лица биват премахвани от административните им позиции и заменяни с по-неопитни и по-неспособни такива. Патън заявява: „Вече е дотолкова невъзможно един човек да бъде държавен служител в Германия, без преди това неохотно да се е съгласявал с нацизма, доколкото един човек да е пощенски началник в Америка, без поне неохотно да е одобрявал Демократическата или Републиканската партия, когато една от двете е била на власт“.[10] Патън е прехвърлен на друга позиция, след като мненията му са разгласени във в. „The New York Times“. Ген. Дуайт Айзенхауер продължава с имплементирането на суровата програма по денацифициране.[11] За милиони германци най-лошата част от процеса по денацификация идва след задължителното попълване на въпросника. След преглеждане на отговорите съюзнически разузнавателни офицери често са започвали да посещават германски домове за допълнително атестиране и разпитване. Много от тези разузнавателни офицери са били германски евреи, избегнали нацистката дискриминация към края на 1930-те, които са имали стари сметки за разчистване. Последвалите разпити често са били извършвани по такъв начин, че да причиняват колкото се може повече болка и страдания, често довеждайки до лишаване от свобода или дори екзекутиране.[12] Разпитите в Руската зона са били особено брутални и нехуманни. Един германски лекар съобщава за сблъскването му с разпитите в един руски лагер: „Мазетата на всички казарми са натъпкани с хора, около четири хиляди мъже и жени, много от които всяка вечер са разпитвани от НКВД. Целта на тези разпити не е извличането на неща, които те вече са знаели—което така или иначе би било безинтересно—а изнудването на определени показания от тях. Предприетите мерки са изключително примитивни: хората биват налагани, докато не признаят, че са били членове на Нацистката партия. Крайният резултат обаче почти винаги е точно обратното на това, което повечето очакват, а именно, че онези, което не са били партийни членове, накрая да получат по-добро отношение. Местните власти обаче най-просто казано смятат, че всички са членували в партията. Мнозина умират по време на и след тези разпити, докато хората, веднага признаващи партийното си членство, са третирани по-снизходително.“[13] Дори добре познати антинацисти като Фреди и Лали Хорстман също се сблъскват с физически тормоз в Руската зона. Лали разказва как след войната руски офицери неочаквано посещават дома им и претърсват вещите им. Съпругът й Фреди пък е отведен в щабквартирата на НКВД, където да отговори на няколко въпроса относно работата му в Министерството на външните работи. На Лали й е казано, че не може да придружи съпруга си на разпита. Офицерите многократно уверяват Лали, че тя няма за какво да се бои. Лали казва, че това е последният път, в който тя вижда съпруга си.[14] Мнозина германци също така разказват за малтретиране и в Американската зона. Ернст фон Саломон е арестуван и пратен в лагер за задържане северно от Мюнхен, заедно с еврейската му приятелка и други затворници. Там мъжете са били подлагани на задължителен побой, докато жените са били изнасилвани от военната полиция под развълнуваните погледи на зяпащи през прозорците американски войници. По време на побоя му зъбите на фон Саломон са избити. Изправяйки се от пода с шуртяща от лицето му кръв, фон Саломон изпъшква на един офицер: „Вие не сте никакъв джентълмен“. На тази забележка нападателите му започват да се смеят на глас. „Не, не, не! Ние сме мисисипски момчета!“, гордо отвръща един от офицерите.[15] Фон Саломон прекарва 18 месеца в лагера, без да е имало каквито и да е повдигнати обвинения срещу него и без да са се провеждали каквито и да е разпити. Когато най-после е пуснат на свобода, той е бил толкова измършавял, че е приличал на жив скелет. Други затворници също потвърждават описанието на фон Саломон относно американските лагери за задържане. Карл Блесинг например, по-късно президент на Германската федерална банка, разказва как са се отнасяли към него по съвсем същия начин.[16] Макар усилията по денацифициране да са били по-разхлабени в Британската зона, британците все пак издават директиви на войниците си да поставят германците на мястото им. В един следвоенен памфлет например, издаван за британските войници, се чете: „Изпълнявай дълга си като представител на покоряваща сила и поставяй германците на мястото им. Давай заповеди—не повдигай въпроси. Демонстрирай студена, правилна, достойна дързост и безразличие. Не се опитвай да бъдеш мил—иначе това ще се възприема като слабост. Действай с желязна ръка при всеки опит на противопоставяне или други форми на неуважение. Не слушай разказите на привлекателни жени с охота—вероятно е това да го правят по заповеди. Не страни от друга война, ако този път Германия не научи урока си.“[17] Еврейската бригада, която е била част от Осма британска армия, също е убивала много разоръжени и беззащитни германски офицери. Еврейската бригада е действала зад Британската армия и е убивала германски старши офицери, които в повечето случаи не са били виновни за нищо, освен за това, че са служили в защита на страната си. В книгата си „Еврейската бригада“ Морис Бекмън пише: „Това са били първите следвоенни екзекуции на избрани високопоставени нацисти. По това време са действали десетки отмъстителни отряди; смята се, че тогава са извършени 1,500 екзекуции. Точният брой обаче никога няма да се разбере.“[18] Т.нар. денацифициране на Германия в действителност е било усилен опит всякакви признаци на гордост в собствената им страна и култура у германците да бъдат премахнати. Програмата е била изпълнявана от Съюзниците по един двуличен начин, без да се взима в предвид каквато и да е справедливост. По отношение на денацификацията Ханс Шмидт казва: „Ако някой отнеме на една нация и на един народ тяхната суверенност, тяхната независимост; тяхното право на самоопределяне; тяхното право на справедливост и истина; тяхното право на независимо, безпристрастно и честно правораздаване; тяхното право да бъдат управлявани от хора (политици или принцепси), винаги стремящи се към най-доброто за собствената им страна; тяхното право да запазят собствената си култура; тяхното себеуважение и дори собствената им валута; тяхното право да бранят потомствата си и, накрая, идентичността си, тогава този народ и нация са обречени на заличаване от лицето на тази земя.“[19] Успешна кампания по вменяване на вина в Германия След безусловната капитулация на Германия през май 1945 г., Съюзниците задействат една изключително успешна кампания по промиване на мозъците на германците и вменяването на вина у тях заради действията им, дори и бездействията им, по време на Втората световна война. Безконечната съюзническа кампания на негативна публичност досега винаги е предотвратявала предприемането на обективен анализ относно участието на Германия във войната. Фактът, че Съюзниците карат Германия да се включи във Втората световна война вече почти не се споменава в обществените дискусии. На Фридрих Грим, авторитетна германска фигура на международното право, му са показани копия на нови позиви, напечатани на немски непосредствено след войната, които е следвало да бъдат разпространени из цяла Германия от Съюзниците. Описвайки германски военни престъпления, позивите са били първата стъпка в програмата по превъзпитание, изготвена за Германия. Грим предлага на един съюзнически офицер клеветническата кампания да спре, тъй като войната вече е била приключила. Съюзническият офицер обаче отвръща: „Как пък не, та ние тъкмо започваме. Ще продължим с тази зверствена кампания, ще я засилим, докато никой повече няма да иска да чуе и една добра дума за германците, докато каквато останала симпатия за вас в другите страни не бъде напълно заличена и докато самите германци не станат толкова объркани, че да не знаят какво правят!“.[20] В резултат на съюзническата пропагандна кампания германският народ е преизпълнен с вина. Германската вина е толкова силна, че тя принуждава немското правителство да изплаща огромни репарации и постоянно да се извинява на Съюзниците въпреки зверствата, извършени от тях самите срещу германския народ. Милиони изпъдени германци плащат репарации на хора, оцелели германските концентрационни лагери, въпреки че на същите тези германци всичката им земя и лични вещи преди това са им били заграбени. На германските ученици постоянно им се втълпява за престъпления, извършени от Националсоциалистическа Германия, без почти нищо да научават за престъпленията, извършени срещу техните предшественици след войната.[21] Германските деца са научавани още от най-ранна детска възраст да възприемат Третия райх само и единствено като нещо лошо, грешно, престъпно и презрително. През пролетта на 2001 г. една германска телевизия интервюира Ана Рау, 17-годишната дъщеря на германския президент Йоханес Рау. По време на интервюто Ана Рау обсъжда какво се преподава в часовете по история: „Относно това на какво ни учат в училище в часовете по история, мога само да отговоря с думата ‘националсоциализъм’. Нищо друго изглежда не е от значение. Всички свързано с Втората световна война започва наистина да ми лази по нервите. Все едни и същи неща. Започва се с Хитлер, след това се говори за Ане Франк, а в дните, когато трябва да сме на излет в гората, трябва вместо това непременно да гледаме ‘Списъкът на Шиндлер’. Всичко това продължава дори когато ходим на църква, където, вместо да научаваме религиозните ни задължения, продължава да ни се говори за ‘Холокоста’. Крайният резултат очевидно е, че повече не искаме да слушаме за тези неща. Това ни изтощава емоционално, което накрая води и до безразличие.“[22] Повечето хора са чували за националсоциалистическото горене на книги. То се случва на 10 май 1933 г., когато основно порнографска литература, считана за антигерманска, е публично изгорена. Малцина обаче осъзнават, че Съюзниците премахват и след това унищожават не по-малко от 34,645 заглавия на книги и брошури от германските библиотеки и книжарници, след като превземат Германия. Това са в пъти повече книги от онези, унищожени от Националсоциалистическа Германия. Дори и днес притежанието на книги, подлагащи под съмнение наратива за Холокоста, може да доведе до претърсване на дома и конфискация на инкриминиращата литература, със съпътстващи глоби и лишаване от свобода за притежателя на книгите.[23] Днес в Германия защитаването на Третия райх под всякаква форма или начин е подсъдимо. Показването на свастика също е определено като престъпление в днешна Германия. Онези германски националсоциалисти пък, които са действали похвално по време на Втората световна война, не могат да бъдат възхвалявани, като множество гробове на почтени германци вече са били осквернявани.[24] Местната управа на баварския град Вунзидел например отказва гробът на Рудолф Хес повече да се намира на негова територия. Хес, който на 17 август 1987 г. умира в затвора „Шпандау“, предприема огромен риск, като отлита за Шотландия с цел провеждането на мирни преговори с Великобритания. Впоследствие Вунзидел се превърща в място за поклонение за хората, които са искали да отдадат почит на Хес за смелата му постъпка. На 20 юли 2011 г. обаче гробът на Хес е отворен отново, а останките му са ексхумирани и накрая кремирани. Прахът му е разпръснат в морето, а надгробната му плоча, чийто надпис е гласял „Предприех риска“, накрая е унищожена.[25] Масовото убийство на германския народ Съюзническото следвоенно отношение към Германия може би води до повече германски жертви, отколкото Втората световна война взима със себе си. Въпреки че точният брой жертви никога няма да се разбере, броят на германските военни и цивилни жертви по време на Втората световна война вероятно е най-много 6.5 милиона души.[26] Общият брой на германските жертви след войната в периода между 1945 г. и 1950 г. обаче почти със сигурност надхвърля това число. Съюзниците са били способни да прикрият своите смъртоносни политики спрямо немците, понеже всички неща от жизненоважно значение в Германия са били под техен контрол. Статистиката за германската смъртност след войната е била под пълния контрол на Съюзниците. Тогава не е имало независимо германско правителство, което само да изготви свои си данни. Докладите на американския военен губернатор са били така изготвяни, че да отразяват по благосклонен начин съюзническото следвоенно отношение спрямо Германия, и оттогава те са широко използвани в определянето на мнението ни относно следвоенното отношение към Германия. Тези доклади показват числа, посочващи малък брой прокудени или постоянно пребиваващи германски жертви от трите Западни зони между 1945 г. и 1950 г.[27] Германските следвоенни жертви могат да бъдат разделени на три групи. Първата група са германските военнопленници както в Европа, така и в Съветския съюз. Втората група са онези германци, които са прокудени от територии, дадени на Русия, Полша и Чехословакия, а третата група са онези германци, които вече пребивават в Германия. Макар че никой никога няма да узнае колко германци умират от 1945 г. до 1950 г., със сигурност тези жертви значително надхвърлят повечето традиционни изчисления. Голяма част от тези жертви са вследствие на смъртоносните политики, които Съюзниците прилагат над германците. Според най-скромните изчисления 1.5 милиона германци погиват в съюзническите военнопленнически лагери. Това включва над 517,000 военнопленнически жертви в Съветския съюз, 100,000 военнопленнически жертви в Югославия, Полша и други страни, като останалите военнопленнически жертви са в американски и френски лагери. Загиналите в тези съюзнически военнопленнически лагери немци преди това са били обект на ужасни страдания, причинени от липса на подслон, от болести и от бавен глад. Днес повечето историци продължават да отричат това съюзническо зверство. Вероятно минимум 2.1 милиона прокудени немци умират в резултат на уж „редовни и хуманни“ трансфери. Повечето традиционни историци се съгласяват с валидността на изчислението, че 2.1 милиона прокудени немци загиват. Видни авторитети обаче стигат до заключението, че броят на жертвите сред прокудените немци е много по-голям.[28] Конрад Аденауер например, първият канцлер на Западна Германия, изчислява, че 6 милиона прокудени германци умират. Аденауер заявява: „Според американските изчисления общо 13.3 милиона германци са прогонени от източните части на Германия, от Полша, Чехословакия, Унгария и т.н. 7.3 милиона [прогонени германци] пристигат в Източната зона и трите Западни зони, повечето от които в последните три. Шест милиона германци обаче изчезват от лицето на земята. Те са мъртви, няма ги. Повечето от тези 7.3 милиона пък, които оцеляват, са жени, деца и стари хора.“[29] Според изчисленията 5.7 милиона германци, вече пребиваващи в Германия, умират от политиките по изгладняване, прилагани от Съюзниците. Джеймс Бак дава подробно обяснение относно това как се е стигнало до това число от общо 5.7 милиона жертви: „Според преброяването, извършено от Съюзническия контролен съвет, населението на цяла окупирана Германия през октомври 1946 г. е било 65 милиона души. Според архивните данни на четирите главни съюзнически страни броят на завърналите се затворници, които са били добавени към общия брой на населението в периода октомври 1946 г.–септември 1950 г., е възлизал на 2,600,000 души (закръглено). Според официалната Германска статистическа агенция (Statistisches Bundesamt) броят на новородените добавя нови 4,176,430 души към населението на Германия. Общият брой на завърналите се прокудени немци е възлизал на 6 милиона души. Следователно общият брой на населението през 1950 г., без броят на починалите, е следвало да бъде 77,776,430 души според самите Съюзници. Според Годишника на ООН, както и според германското правителство, в периода 1946 г.–1950 г. официалният общ брой починали германци е възлизал на 3,235,539 души. Според германското правителство броят емигрирали е бил около 600,000 души. Следователно наличното население е трябвало да бъде 73,940,891 души. Преброяването от 1950 г. обаче, извършено от германското правителство под надзора на Съюзниците, отчита едва 68,230,796 души. Следва, че според официалните съюзнически изчисления тогава 5,710,095 души са били в неизвестност (закръглено 5,700,000 души).“[30] Изчисленията на Бак са потвърдени от д-р Антъни Б. Милър, който е световноизвестен епидемиолог и ръководител на Департамента по превантивна медицина и биостатистика към Университета в Торонто. Милър прочита целия труд, включително и документите, и проверява статистиките, за които той казва, че „потвърждават валидността на изчисленията [на Бак]…“. Милър заявява: „Тези жертви изглежда са причинени, пряко или непряко, от полуизгладняващите хранителни дажби, които през този период са били единствената налична храна за мнозинството германци“.[31] Сборът от 1.5 милиона германски военнопленници, 2.1 милиона прокудени германци и 5.7 милиона германски жители се равнява на ненужната смърт на минимум 9.3 милиона германци, които умират след войната. Това са много повече германци, отколкото онези, които умират през Втората световна война. Милиони от тези германци са подложени на бавна смърт от изгладняване, докато Съюзниците са задържали наличната храна. Мнозинството от тези следвоенни германски жертви са били жени, деца и хора на преклонна възраст. Съюзниците, германското правителство или повечето историци никога не предоставят честен доклад относно тази смъртност. Мъртвите германци обаче не показват цялата истина за геноцида, наложен върху германското население след Втората световна война. Германките, които са били многократно изнасилвани, е трябвало да живеят с физическите и психическите травми до края на живота си. Милиони прокудени немци пък, които губят всичкото си недвижимо имущество и повечето от личните си вещи, така и не получават компенсации от Съюзниците. Вместо това се налага да живеят в крайна бедност в Германия, след като са прогонени от техните потомствени домове. Частната собственост на милиони други германци пък е или заграбена, или унищожена от съюзническите войски. Следвоенното съюзническо ограбване на Германия със сигурност е едно от най-бруталните, престъпни и неотразени зверства в световната история. Заключение Медиите и учебниците по история многократно използват думата „геноцид“, когато се разказва за отношението на Националсоциалистическа Германия към евреите по време на Втората световна война. Новосъздадената дума „геноцид“ на Рафаел Лемкин обаче се отнася много повече за съюзническото отношение спрямо германския народ след Втората световна война. Бележки: 1. Lemkin, Raphael, Axis Rule in Occupied Europe: Laws of Occupation, Analysis of Government, Proposals for Redress, Washington, D.C.: Carnegie Endowment for International Peace, 1944. 2. Ibid., p. 79. 3. Ibid. 4. Martin, James J., The Man Who Invented ‘Genocide’: The Public Career and Consequences of Raphael Lemkin, Torrance, Cal.: Institute for Historical Review, 1984, p. 174. 5. Keeling, Ralph Franklin, Gruesome Harvest: The Allies’ Postwar War against the German People, Torrance, Cal.: Institute for Historical Review, 1992, pp. 31-32. 6. Ibid., p. 32. 7. MacDonogh, Giles, After the Reich: The Brutal History of the Allied Occupation, New York: Basic Books, 2007, pp. 344-348. 8. Ibid., pp. 344, 351, 355. 9. Bessel, Richard, Germany 1945: From War to Peace, London: Harper Perennial, 2010, pp. 194-195. 10. Blumenson, Martin, (ed.), The Patton Papers, 1940-1945, Boston, Mass.: Houghton-Mifflin, 1974, p. 738. 11. Bessel, Richard, Germany 1945: From War to Peace, London: Harper Perennial, 2010, p. 196. 12. Goodrich, Thomas, Hellstorm: The Death of Nazi Germany, 1944-1947, Sheridan, Colo.: Aberdeen Books, 2010, pp. 299-303. 13. Von Lehndorff, Hans Graf, Token of a Covenant—Diary of an East Prussian Surgeon, 1945-47, Chicago: Henry Regnery Co., 1964, p. 127. 14. Horstmann, Lali, We Chose to Stay, Boston, Mass.: Houghton Mifflin, 1954, pp. 198-200. 15. Botting, Douglas, From the Ruins of the Reich—Germany, 1945-1949, New York: Crown Publishers, 1985, p. 263. 16. Ibid., pp. 263-264. 17. Ibid., p. 206. 18. Beckman Morris, The Jewish Brigade: An Army with Two Masters, 1944-45, Rockville Centre, N.Y.: Sarpedon, 1998, p. xiii. 19. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 26, 48. 20. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, p. 263. 21. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 175-177. 22. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 261-262. 23. Ibid., pp. 47-48. 24. Ibid., p. 261. 25. BBC News Europe, July 21, 2011. 26. Bessel, Richard, Germany 1945: From War to Peace, London: Harper Perennial, 2010, p. 388. 27. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 107-109. 28. Ibid., p. 124. 29. Adenauer, Konrad, Memoirs, 1945-1953, translated by Beate Ruhm von Oppen, Chicago: Henry Regnery Co., 1966, p. 148. 30. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 115-116. 31. Ibid., pp. xvii-xviii. Източник: https://www.inconvenienthistory.com/11/1/6416

Бързото разширяване и развиване на Германската армия се дължи на факта, че от 1933 г. до 1935 г. никоя от западните страни не се съгласява на предложенията на Германия за налагане на ограничения върху въоръжението и военния капацитет. Естествено, както и се казва във втория текст, това е бил едновременно и стратегически дипломатически ход, тъй като едва доскоро Германия все още е била под въздействието на Версайския диктат с нейната мижава 100-хилядна армия, която дори не е била достатъчна и за най-минималното опазване на границите й, както и без никакви военновъздушни сили. Големите западни държави като Великобритания и Франция отхвърлят тези предложения, в същото време започвайки да увеличават военния си капацитет, като в допълнение на това през 1935 г. Франция дори сключва съюзнически пакт със СССР. И нека само направим едно елементарно сравнение на тази "страховитa огромна военна машина" с Червената армия непосредствено преди Операция "Барбароса": Червената армия: - 303 дивизии и 22 отделни бригади (общо 5.5 милиона войници); - 61 танкови дивизии (общо 24,000 леки, средни и тежки танка, както и танкове-амфибии); - 218 подводници; - 18,000 самолета; - над 32,000 артилерийни установки. Вермахта: - близо 150 дивизии (общо около три милиона войници); - 19 танкови дивизии (общо 3,350 леки и средни танка); - 57 подводници (към септември 1939 г.); - 2,500 самолета; - 7,000 артилерийни установки. Бомбардировачите не са единственото нещо, което се е обсъждало. Акцентът върху военновъздушните ограничения е по-скоро поради факта, както вече споменах по-горе, че в продължение на 14 години Германия е спазвала Версайския диктат и не е имала никакви военновъздушни сили. Уви, лицемерната непреклонност на западните държави накрая води до бомбардирането на Дрезден и Хамбург, където основно от възпламенителни бомби загиват стотици хиляди невинни хора.

По-скоро защото голяма част от информацията, налична в английската Уикипедия, я няма на български. Когато търся информация по дадена тема по принцип гледам да се ровя първо в източници на английски, тъй като на този език винаги може да се намери най-много информация. Използването на алтернативни търсачки като например Duckduckgo също помага, защото открай време Гугъл вече умишлено цензурира/скрива всякаква информация при задаване на търсене, независимо от езика. Може би искаш да кажеш "нацистка пропаганда"? Защото в Германия е имало националсоциализъм, а не фашизъм като в Италия. Иначе всеки е свободен да определи настоящия текст/текстовете като пропаганден/и, нямам нищо против това. Мое лично мнение е, че макар наистина да се долавя пристрастност в него (което е и разбираемо, все пак авторът е германец, работил на държавна позиция), все пак е изключително трудно да се намери наистина обективно мнение по подобни исторически теми, дори и да са написани от съвременни автори. Разбира се, няма невинни участници във Втората световна война (или в която и да е война), нито пък се опитвам да оправдая лошите деяния на Германия по какъвто и да е начин. Единствено и само представям една алтернативна гледна точка, за която не претендирам да е изцяло вярна, но която би послужила в изграждането на една по-балансирана позиция, която взима в предвид гледищата на всички страни.

За тайния протокол (ако визираш него) за преразпределяне на сферите на влияние се споменава във втория текст: Плюс това авторът написва книгата през 1940 г., а тайният протокол към пакта е разгласен няколко години по-късно, на Нюрнбергските процеси. Няма как по това време той да е занел за същестуването му. Това са съвсем различни аспекти от междувоенния период, които не са пряко обвързани с темата на настоящата дискусия. Ако искаш да започнеш дискурс как Съветският съюз е "снабдявал" и "подпомагал" германската военна машина, чувствай се свободен да си направиш своя си нова тема, защото настоящата разглежда съвсем различни неща от този период. Но все пак нека се изкажа по въпроса, така и така сме го подхванали вече: На всеки е добре известно, че преди и след Първата световна война, както и малко след идването на Хитлер на власт през 1933 г., Германия е търгувала с Русия/СССР - търговия, която обаче към 1934 г. на практика вече е била почти несъществуваща, тъй като непосредствено след установяването на режима на Хитлер съветското правителство започва да изпитва силни съмнения към външната политика на Третия райх спрямо СССР. Нещо повече, към 1934 г. търговията между Нацистка Германия и страни от Запада, като например САЩ и Великобритания, е била в пъти повече от тази със съветите. На всеки е добре известно също и че е имало обмен на военно-технически знания, умения и ресурс между двете страни (най-вече по отношение на военновъздушните им сили), датиращ от 1920-те години вследствие на тежките ограничителни условия, наложени върху Германия от Версайския диктат. С идването на Хитлер на власт обаче всички подобни военни школи и учреждения са закрити, което и поставя край на съвместните военни отношения със СССР, така че честно казано не знам какво се опитваш да кажеш с обучението на танкисти и полити, при условие че това е била ексклузивна политика на Ваймарска Германия. Възобновяването на икономическите и търговските отношения между двете страни след сключването на Пакта Рибентроп-Молотов също не е някаква свръхсекретна публична тайна. Това обаче се дължи на търговската изолация на Германия от страна на Запада и най-вече поради блокадите на Великобритания към международните пазари, което принуждава Германия отново да възобнови търговията си със съветите. Естествено, това изключително е благоприятствало Сталин, защото по този начин той е могъл да зареди германската военна индустрия със суровини и други материали като част от плана му за насъскване на Германия срещу останалите западни страни в една изтощителна война, която на практика да остави Европа в такова изнемощяло състояние, че накрая СССР да премине през нея с лекота. Да не забравяме и огромния технически ресурс, който СССР получава в замяна. Това обаче отново е навлизане в съвсем други води. Във форума имам специална тема, посветена на плановете и намеренията на Сталин да превземе Европа, така че предлагам да се насочиш към нея, ако си наистина заинтересован по темата. Странно, на мен тогава защо ми излизат такива неща? https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Credit_Agreement_(1939) https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Commercial_Agreement_(1940) https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Border_and_Commercial_Agreement https://en.wikipedia.org/wiki/Lipetsk_fighter-pilot_school https://www.rbth.com/history/332746-how-ussr-helped-germany Това че публикувам информация, представяща други гледни точки, различни от общоприетите мейнстрийм такива, не ме прави фен на когото и да било. Моля, не се излагай с такива несериозни коментари! И какво ще рече това "без коментар"? Откога е наложително всеки пуснат преведен материал да бъде придружен от коментар?

Проследяване на опитите на Германия да сключи мир Автор: Карл Хамерс Година: 2022 Повечето хора в Съединените щати, Германия и много други страни по света възприемат Адолф Хитлер, канцлер на Германия от 1933 г. до 1945 г., като един психопатичен войнолюбец, размахващ военната си мощ напосоки в една садистична оргия от насилие и кръв и стремящ се към доминация над целия свят. Истината обаче е по-странна от всякога, и тя е напълно основателна. Тук основно ще разгледаме малката, но иначе препълнена с информация книжка „Какво отказа светът: Предложенията за мир на Хитлер 1933-1940“, съставена от д-р Фридрих Стив, която представя тази истина по един лесно разбираем начин. Само три месеца и половина, след като на 30 януари 1933 г. идва на власт, канцлерът Адолф Хитлер изнася реч пред Германския райхстагски парламент на 17 май 1933 г. В тази реч новият канцлер набляга върху намерението си да въведе условия по намаляване на въоръжението със „съседните страни“, „въоръжените нации“ и „останалия свят“. „Германия ще бъде напълно готова да разпусне целия си военен комплекс и унищожи и малкото налично въоръжение, ако съседните й страни направят същото с равносилна пълнота. Германия е напълно готова да се откаже от всякакъв вид агресивни оръжия, ако въоръжените страни от своя страна унищожат своите агресивни оръжия в рамките на определен период от време, както и ако използването им се забрани от международна конвенция. Германия е готова повече от всякога да се откаже от агресивните оръжия, ако и останалият свят направи същото. Германия е готова да се съгласи на всякакъв официален пакт за ненападение, тъй като тя не смята да напада никому, а само да гради сигурност.“ Тази реч, която може да се счита за стратегически ход от страна на Германия, тъй като според Версайския договор Германия тогава не е имало право на военновъздушна сила, а само на армия от 100,000 мъже, отговорна за вътрешните работи, предлага пълното премахване на всякакъв военен капацитет. Предишните политически кампании на Хитлер и тези на Националсоциалистическата германска работническа партия открито отхвърлят Версайския договор, по този начин чувствайки се свободни да развият по-силна армия, ако съседните страни се окажат заплаха за страната. Хитлер е бил готов да разшири Германската армия отвъд ограниченията на Версай, и въпреки това той все пак предлага пълно разоръжаване. Казано накратко, той предлага премахването на „агресивните оръжия“, като например далекобойните бомбардировачи, отровният газ и голямата артилерия, способна да поразява цивилни цели. Адолф Хитлер е бил войник на преобладаващия по онова време етос, основно срещан по време на Първата световна война, а именно на цивилизованата война, която, наред с други общоприети норми, е правила всичко по силите си да пощадява цивилните от последствията на войната.[1] Отговорът: Никоя нация не отправя официален отговор, като някои държави като Великобритания и Франция дори продължават да увеличават военния си запас и войсковите си сили. Обществото на народите, от гледната точка на Германия основно създадено, за да налага диктата на Версайския договор, заявява, че Германия трябва първо да премине през „изпитателен период“, преди обсъжданията за разоръжаването на други нации да продължат.[2] В продължение на 14 години обаче, започвайки се от 1919 г., Германия е спазвала Версайския диктат. Пет месеца по-късно, на 14 октомври 1933 г., Хитлер обявява изтеглянето на Германия от Обществото на народите. „Тази стъпка от 19 октомври 1933 г. е отговор на плана за разоръжаване на Саймън от 14 октомври 1933 г., отказващ на Германия всякаква равнопоставеност…“.[3] Два месеца по-късно, на 18 декември, Хитлер отправя второто си предложение за мир и разоръжаване в Европа. То съдържа шест точки, първата от която дава на Германия „пълно равноправие“, клауза, която Хитлер е смятал за необходима за осигуряването на мира. Един баланс на военните сили е следвало да предотвратява всякаква агресия, докато една слаба Германия—само да я насърчава. Втората точка налага замразяването на всякакви оръжейни увеличения, а третата дава на Германия свободата да възстанови оръжейния си баланс със съседките й. Четвъртата точка изисква „воденето на война на хуманни принципи“ и отново призовава за премахването на оръжия, които биха навредили на цивилното население. Петата призовава за установяването на система за следене, която да гарантира спазването, а шестата гласи следното: „Европейските нации взаимно си гарантират безусловното поддържане на мира посредством сключването на пактове за ненападение, които да бъдат подновявани на всеки десет години“. Скоро след това Хитлер отправя искане за одобряване на разширяването на Германската армия на 300,000 мъже, за да може по този начин тя да е способна да предприема минимални отбранителни мерки според общата дължина на границите й (които са включвали малко естествени отбранителни обекти и терени), както и според силата на армиите на съседките й. Отговорът: Кореспонденция от официални писма, привидно обмислящи предложението, която накрая обаче води до недвусмислено „не“ от Франция, придружено от „огромно увеличаване“ на въоръжението във Франция, Великобритания и СССР.[4] Към 16 март 1935 г. Хитлер вече започва да усеща нуждата от връщането на наборната служба. Скоро след това обаче той изнася реч на 21 май 1935 г., която още един път се съсредоточава върху премахването на оръжията, които биха навредили на „цивилни жени и деца“. Той споменава Женевската конвенция и предлага тя да бъде разширена, за да може въздушното бомбардиране да бъде премахнато като цяло: „…може да се въведат забрани за пускането на газови, възпламенителни и експлозивни бомби извън пределите на бойните полета. По-късно това ограничение може да прерасне в пълна международна забрана на всякакъв вид бомбардирания“. Хитлер оставя възможностите за пълно разоръжаване отворени: „(Германия) допълнително гарантира, че ще се съгласи на всякакви постоянни международни ограничения или забрани на оръжия“. Отговорът: Франция подписва влизането в съюз със Съветския съюз, по този начин продължавайки с политиката на обграждане от страна на държави-агресорки около Германия.[5] Както се е случвало често в историята, дадено действие поражда противодействие, а то от своя страна—контрапротиводействие. Поради прекалено голямото историческо наблягане върху Германия и нейния Канцлер тази причинно-следствена връзка на провокация не се споменава, а по-скоро се набляга единствено и само върху действията на Германия, сякаш са се случили в изолацията на безразсъдна войнолюбска мания. Заповедите на Хитлер за възвръщането на областта Рейнланд, разположена между Германия и Франция и окупирана от френските сили в по-голямата част от Версайския период, е пряк резултат на френския отказ на предложенията на Хитлер, както и на съюза между Франция и съветите. Тогава Рейнланд е бил ключов коридор за френско нападение срещу Германия и Хитлер е знаел, че трябва да си върне тази област, която обикновено е принадлежала на Германия и която е била населявана основно от германци. Вермахтът навлиза в Рейнланд без съпротива—и с одобрението на радушните граждани—на 3 март 1936 г. Към 31 март Хитлер вече е предложил своя четвърти план за мир за последните три години. Целта му е била „мирът в Европа“ и „общественото щастие и икономически просперитет на нациите“. Този мирен план е бил най-изчерпателният до момента, като няколко от деветнадесетте му точки засягат присъствието на германски войски в Рейнланд в опит Франция да бъде успокоена. Той призовава за създаването на комисия, председателствана от Великобритания и Италия, която да арбитрира условията за мир между Германия, Франция и Белгия, едновременно с това отваряйки и възможността Нидерландия също да се присъедини към това споразумение. Германия е била готова „да се съгласи на всякакви военни ограничения на германската западна граница“. Предложен е 25-годишен „пакт за ненападение или сигурност“ между Франция-Белгия и Германия. Точка 15 особено изисква по-специално внимание: „С цел затвърждаването на този мирен пакт… като помирително заключение на един многовековен диспут, Германия и Франция се заклеват да предприемат стъпки в избягването на всичко в образованието на младежта, както и в пресата и издателските къщи на двете държави, което може да се възприеме като влошаване на отношенията между двата народа, било то някакво накърняващо или презрително поведение или непристойна намеса във вътрешните работи на другата страна.“ В Точка 18 Хитлер също така заявява желанието си да върне Германия обратно в Обществото на народите, стига то да разгледа: „…въпросът с колониалната равнопоставеност и отделянето на Пакта на Обществото на народите от основите му във Версайския договор…“. За канцлерът Хитлер, неговата партия НСДАП и повечето германци конфискацията на германски колонии и тяхното връчване на други европейски страни е огромна несправедливост, особено когато Германия не разполага с жизненоважни ресурси, след като увеличава производствената си мощ. За тях Обществото на народите е една изпълнителна структура за ограничения спрямо Германия посредством ужасния Версайски договор. Хитлер казва, че ще присъедини Германия обратно в Обществото, стига то да „разреши“ тези несправедливости. Точка 19 предлага установяването на „Международен арбитражен съд“, който да гарантира за спазването на плана за мир. Тук Хитлер още веднъж предлага сключването на договори за намаляване на въоръжението и забраняване на газовите и възпламенителните бомби и бомбардирането на цивилни градове или села, както и за премахване на тежките танкове и масовото производство на артилерия. Хитлер след това набляга и върху възможностите за икономически растеж и добруване: „Немското правителство вярва, че дори и ако се направи само една крачка по пътя на обезоръжаването, това би било от огромно значение за взаимоотношенията между нациите, както и за възстановяването на увереността, търговията и просперитета. Съгласно взаимното желание за възстановяване на благоприятните икономически условия, немското правителство е готово …да се включи в обмяна на мнения относно икономическите проблеми …да стори всичко по силите си да подобри икономическата ситуация в Европа и тази на света…“[6] Хитлер завършва с нотка на надежда: „Немското правителство смята… че то е допринесло за реконструирането на една нова Европа на базата на реципрочно уважение и доверие между суверенните държави. Много възможности за подобно европейско умиротворяване, за което през последните години Германия неколкократно беше отправяла предложения, бяха игнорирани. Нека този опит за постигане на европейско разбирателство най-сетне се увенчае с успех!“ Отговорът: Великобритания само и единствено изпраща пренебрежителен неискрен въпросник, след което се самоустановява като Защитник на Франция, започвайки да провежда съвместни дискусии между военните щабове точно както преди Първата световна война.[7] И до ден днешен военната пропаганда срещу Националсоциалистическа Германия продължава да поддържа становището, че причината германската икономика да процъфти е заради нейното оръжейно производство, но в рамките на тези предложения за мир на канцлера Хитлер ние многократно ставаме свидетели на гледището, че мирновременните икономики на европейските нации генерират просперитет. Често се казва, че американската икономика не се възстановява от Голямата депресия, докато не започва да увеличава оръжейното си производство, а огромното съветско оръжейно производство дълго преди навлизането на СССР във Втората световна война пък унищожава условията за живот на руския народ.[8] Хитлер обаче е виждал нещата по друг начин, и именно това негово гледище той инкорпорира в своите предложения: мирният просперитет. Между предложението на Хитлер за намаляване на въоръжението от май 1935 г. и съюзяването на Франция със Съветския съюз, Хитлер подписва Военноморско споразумение с Великобритания на 18 юни 1935 г. Хитлер е бил наясно с факта, че именно военноморската мощ на Германия, по-конкретно нейният подводен флот, е една от причините за избухването на Първата световна война с Великобритания, което и го кара да поуспокои всякакви британски опасения, като ограничи Германския военноморски флот на 35% от капацитета на Британския флот.[9] Насочвайки вниманието си към Полша, още на 26 януари 1934 г. Хитлер и полският лидер Пилсудски сключват пакт за ненападение, съгласявайки се „директно да разрешават всякакви въпроси от какъвто и да е характер, касаещи се до взаимоотношенията им“.[10] Между двете централни европейски нации обаче съществуват огромни проблеми, най-вече огромното германско население, тогава живеещо в „Полския коридор“ (бившата Западна Прусия), както и гр. Данциг, официално водещ се „Свободен град“ под опеката на Обществото на народите, но де факто доминиран от полската власт.[11] Етническите германци, принудени да пребивават в Полша—Volksdeutschen—стават жертва на брутални преследвания и дори кланета при тези условия.[12] Те изразяват желанието си да бъдат върнати обратно в Райха, но макар Хитлер също да е искал да събере отново цялото германско семейство, той е знаел, че е имал нужда от съюз с Полша и заради това е внимавал с отправянето на искания.[13] След смъртта на Пилсудски през май 1935 г. полските отношения към Германия започват да се влошават. Преследването на етническите германци там става непоносимо. И все пак, Хитлер отправя многобройни предложения за мир, икономически спогодби и съюзнически предложения.[14] Той е знаел, че Полша е жизненоважен съюзник и буферна държава срещу неизбежната агресия на Сталин и Съветския съюз. Отговорът: Великобритания и след това Франция предлагат на Полша безусловна протекционна гаранция срещу всякаква външна агресия. Това е бил очевиден ход срещу Германия. Администрацията на Рузвелт в Съединените щати, пълна с комунистически евреи, подтиква Великобритания да сключи това споразумение.[15] Това се оказва ключово развитие, което води директно до истинското начало на Втората световна война. Германско-полският конфликт щеше да си остане на локално ниво, както и казва Хитлер, ако не беше гаранцията, която Великобритания и Франция предлагат на Полша и която Полша приема. Още едно споразумение за мир, в което Хитлер взима участие, е Мюнхенското споразумение от 28 септември 1938 г., когато Великобритания, Франция, Италия и Германия се съгласяват на мирното разтрогване на изкуствената държава Чехословакия, както и на връщането на Судетенланд, където пребивават милиони етнически германци, на Германия. Чешкото съсловие в областта, заедно с най-многобройното етническо население, приветстват Германската армия у дома като миросъхраняваща сила.[16] Невил Чембърлейн, британският министър-председател, се завръща у дома, като заявява, че е закрепил мира в Европа, лично той обаче бивайки наясно с факта, че единственото нещо, което е направил, е да удължи времето за подготовка за война с Германия.[17] Веднага след това, на 30-ти, Хитлер и Чембърлейн подписват споразумение, в което се съдържат следните изявления: „…желанието на двата ни народа никога повече да не воюват помежду си“ и „…допринесем за осигуряването на мира в Европа“.[18] Отговорът: Чембърлейн увеличава британското производство на оръжия, и сега, след изгубването на чешката територия като част от плана за обкръжение срещу Германия, започват да се подготвят нови планове за обкръжение.[19] На 6 декември 1938 г. Хитлер, посредством министъра на външните работи фон Рибентроп, сключва мирно споразумение с Франция. В него се казва: „…мирните и добросъседски отношения между Германия и Франция съставляват едни от най-важните елементи за консолидирането на ситуацията в Европа и поддържането на всеобщ мир“. И двете страни се съгласяват на неприкосновеността на взаимните им граници, както и на обсъждане на всякакви възникнали бъдещи проблеми. Малко преди това, на 24 октомври, Хитлер връчва предложение на Полша при щедри условия за връщането на Данциг на Германия, както и за изграждане на аутобан и железопътна линия през Полския коридор (Западна Прусия), които да свързват Германия с откъснатата й Източна Прусия. В предложението си Хитлер също така разрешава на поляците да използват това транспортно авеню безплатно, по този начин заздравявайки икономическите дейности между двете нации. Предложението също така включва и 25-годишен пакт за ненападение. В това предложение не присъстват никакви ултиматуми и никакви крайни срокове.[20] Отговорът: Поляците отказват. Те заплашват, че ще предявят правото си към Данциг, в същото време започвайки подготовката за военни действия срещу Германия.[21] Сигурността от конфликт с Полша принуждава сключването на германско споразумение за ненападение със Съветския съюз. На 23 август 1939 г. Пактът Рибентроп-Молотов е подписан, в който се обявяват „сфери на влияние“ за СССР и Германия и в който се гарантира, че никоя от страните няма да напада другата. Макар това да се смята за поредната мярка за постигането на мир—или поне за избягването на война—от страна на Хитлер, добре известно е, че и двете страни са планирали да нарушат споразумението, Сталин в момента, в който европейските нации вече са щели да бъдат изтощени от взаимната им война, а Хитлер в момента, в който е щяло да бъде нужно да се предотврати съветската инвазия.[22] Два дни по-късно, канцлерът Хитлер отправя към Великобритания последния си апел за мир, в който Германия е щяла „да брани съществуването на Британската империя“ и „да гарантира германска помощ за Британската империя…“. В него за пореден път се предлага ограничаване на въоръжението с уверяването, че Германия няма да се опита да прави промени на границите на Западна Европа.[23] Отговорът: На 25 август Великобритания и Франция отново потвърждават гаранцията си да бранят Полша от агресия, официално подписана на 31 март 1939 г. от трите нации.[24] По-рано през август 1939 г. поляците зачестяват нападенията си над германски граждани в Полша, което води до опитите на много етнически германци да избягат в Германия.[25] След като Полша е победена набързо, на 6 октомври Адолф Хитлер дава реч в Райхстага, в която са представени три основни точки за „не само вярата в, но също така и намерението за европейска сигурност“. Първата определя Версайския договор като „неактуален“ и предлага връщането на колониите на Германия „въз основа на политическа справедливост и разумни икономически принципи“. Втората призовава за „реорганизиране на международната икономическа система“, за да може „неограничената търговия“ да процъфти. В третата точка още един път се призовава към намаляване на въоръжението, за да може цивилните жени и деца да бъдат опазени. „Едва когато това бъде изпълнено, тогава мирът най-сетне ще възтържествува… мир, който, неосквернен от съмнения и страх, ще предостави единственото възможно условие за истински икономически просперитет“.[26] Отговорът: Никакъв отговор от която и да е европейска страна. На следващата пролет Великобритания и Франция, вече обявили война на Германия, струпват огромна армия, насочена към Германия през Белгия. Белгия взима участие, като предоставя нужната инфраструктура, която да открие път на армията към Германия. Френският министър-председател Даладие публично отхвърля предложението срещу мнозинството одобряващи в парламента.[27] След като френските и британските армии са разгромени в рамките на шест седмици, на 19 юли 1940 г. канцлерът Хитлер изнася още една реч в Райхстага, преведена на английски и спусната от самолети на Луфтвафе под формата на позиви над британските градове. Озаглавена „Последен призив към разума“, една от основните й цели е „да отправи, за пореден и последен път, призив към всеобщия здрав разум“. Според Хитлер „Националсоциалистическото движение е освободило (Германия) от еврейско-капиталистическите окови, налагани от плутократско-демократичната, и все по-смаляващата се, експлоатираща класа…“, посочвайки онези, отговорни за войната, като „евреи и масони, международни търговци и борсови търговци…“. Той заявява: „Ако господинът Чърчил или който и да е друг войнолюбец изпитваха само частица от чувството ми за отговорност спрямо Европа, те никога нямаше да се заемат с такава подла игра“. Хитлер напомня, че целта на НСДАП е била да бъдат съюзници с Италия и Великобритания. „И до ден днешен все още ме натъжава мисълта, че, въпреки всичките ми начинания, така и не успях да спечеля това приятелство с Англия, което, според мен, щеше да бъде като благословия и за двата ни народа; и особено защото не успях да го направя въпреки настоятелните ми и искрени усилия.“ Относно съюза между Германия и Фашистка Италия, той го определя като „…съюзът, на който му е отредено да даде нов живот на Европа“. В тази си реч Хитлер прави едно от най-кратките и ясни изявления по отношение на визията му: „Амбицията ми бе не да водя войни, а да изградя една нова социална държава от най-висока култура. С всяка изминала година обаче, изгубена във война, аз се отдалечавам все повече от делото ми“. С оглед на вероятността рискът от война с Великобритания да продължи и с оглед на това, че „войнолюбецът“ Чърчил все още е на власт, Хитлер казва: „Не виждам никаква основателна причина, която да наложи продължението на тази война… Знам, че у дома има жени и майки, чиито сърца, въпреки жертвоготовността им до самия (край), се държат за тази последна възможност с всички сили.“[28] Отговорът: От 10 май Великобритания не спира да бомбардира германски цивилни градове, като само месец след речта на Хитлер Чърчил за първи път нарежда германската столица Берлин да бъде бомбардирана. Хитлер отвръща на това през септември, четири месеца след началото на британските цивилни бомбардировъчни кампании срещу Германия. Германският канцлер Адолф Хитлер накрая отправя един последен Политически завет, докато силите на Червената армия настъпват от изток към берлинския му бункер, а американските и британските сили—от запад. На 29 април 1945 г. той издиктува мислите си, които включват следните изявления: „Не е вярно, че аз или когото и да било в Германия сме искали война през 1939 г. Те беше желана и подбудена изцяло от онези международни държавници, които или имат еврейско потекло, или работят за еврейските интереси. Отправих прекалено много предложения за контрола и ограничаването на въоръженията, които обаче бъдещите поколения няма да могат вечно да пренебрегват, за да може накрая отговорността за започването на тази война да бъде приписана на мен. Освен това никога не съм искал започването на втора световна война срещу Англия след вече разрушителната първа такава, още по-малкото пък срещу Америка.“ Тук той посочва онези, „…на които трябва да благодарим за всичко това: а именно, Интернационалното еврейство и неговите помагачи!“. Хитлер посочва „предложението му към британския посланик в Берлин (за) разрешаване на германско-полския проблем“ като доказателство за мирните му намерения. Още един път той посочва „международните заговорници на парите и финансите“ и „народът, който е истински виновен за този кръвопролитен конфликт… Еврейството!“. Хитлер завършва последния си Политически завет точно преди смъртта си с думите: „Но най-вече призовавам лидерите на нацията и техните последователи към щателното спазване на расовите закони, както и към безмилостна съпротива срещу универсалния отровител на всички народи, Интернационалното еврейство.“[29] „Какво отказа светът“ завършва с две глави, едната бивайки писмото на Херман Гьоринг до Уинстън Чърчил от Нюрнбергските процеси, в което той обвинява Чърчил за налагането на война върху Германия, за позволяването Европа да бъде превзета от „азиатци“ (съвети и евреи?), както и за унищожаването на Британската империя. Последната глава засяга дневниците на Джеймс Форестал, секретар на Американските военноморски сили към края на войната и след нея първи американски секретар на отбраната, в които британският министър-председател Невил Чембърлейн заявява: „Америка и евреите по света вкараха Англия във войната“. И тъй като Америка, особено под управлението на Франклин Делано Рузвелт, като цяло е била под еврейско влияние, това изявление може да се счита за ненужно. Повече от осемдесет години на продължаваща военна пропаганда, представяща Адолф Хитлер, националсоциалистически канцлер на Германия, като войнолюбец, копнеещ за кървави конфликти, са не само опровергани, но и преобърнати от историческите записи, представени в „Какво отказа светът“. Адолф Хитлер може да бъде определен по-скоро като миротворец. Фактът, че той не успя, не е негова вина, а на онези, които той директно обвинява като истинските войнолюбци на Втората световна война. Хитлер отправя множество осъществими предложения за мир и всички те са отхвърлени: 1-во предложение: 17 май 1933 г. 2-ро предложение: 18 декември 1933 г. 3-то предложение: 21 май 1935 г. 4-то предложение: 31 март 1936 г. 5-то предложение: 30 септември 1938 г. 6-то предложение: 6 декември 1938 г. 7-мо предложение: В края на 1939 г. Хитлер предлага на Полша проблемът с Данциг да бъде разрешен по мирен начин. 8-мо предложение: Планове за световен мир, изготвени на 6 октомври 1939 г., малко повече от месец след като Великобритания и Франция обявяват война на Германия за инвазията й в Полша на 1 септември (но не и на СССР, която, на 17 септември, също превзема Полша). Последно предложение: Речта „Апел за мир и разум“ на Хитлер, отправена пред Райхстага на 19 юли 1940 г. след падането на Франция. В тази реч Хитлер още един път предлага безусловен мир на Великобритания. Тази реч после е напечатана на английски и пусната в десетки хиляди копия от германски самолети над Великобритания. Въпреки че близо половината от Британския кабинет желае да приеме предложението на Хитлер, Чърчил слага край на това последно предложение за мир. Бележки: 1. FJP Veal, Advance to Barbarism, C C Nelson Publishing Co, Appleton Wisconsin, 1953 2. Dr. Friedrich Stieve, What the World Rejected: Hitler’s Peace Offers 1933-1940, Ostara Publications, first published 1940, pp. 4-6 3. David L. Hoggan, The Forced War, When Peaceful Revision Failed, Catholic Resources, Chattanooga TN, 2020 p. 26 4. Stieve, p. 6 5. Ibid., pp. 6-8 6. Ibid., p. 14 7. Ibid., pp. 8-15 8. Viktor Suvorov, The Chief Culprit, Naval Institute Press, Anapolis MD, 2008 9. Stieve, p. 15 10. Ibid, p. 17 11. Hoggan, pp. 37-50, 141 12. Ibid., pp. 134-7, 224-6 13. Ibid., p. 32, 47-8 14. Ibid., pp. 67-8, 106, 121-124, 220-1, 278-9. 285-6,472-4, 477-81, 485-6 15. Herbert Hoover, Freedom Betrayed, Hoover Institution Press, Stanford CA, 2011, Chapter 4 “Infiltration of Members of the Communist Party into the Federal Government”, pp. 34-47 16. Walendy, pp. 127-9 17. Udo Walendy, Truth for Germany, Barnes Review, Washington DC, 2013, pp. 82-115 18. Stieve, p. 18 19. Ibid., p. 20 20. Walendy, pp. 215-238 21. Stieve, p. 20 22. Viktor Suvorov, Icebreaker, Hamish Hamilton, London, England, 1990 23. Stieve, p. 21 24. Hoggan, 296-8 25. Ibid., pp. 343, 399-400 26. Ibid., pp. 21-26 27. Ibid., pp. 46, footnote 17 28. Ibid., pp. 30-74 29. Ibid., pp. 75-80 Източник: https://twelveyearsnotaslave.wordpress.com/2022/12/20/hitlers-olive-branches-a-run-down-of-germanys-attempts-to-make-peace/

Партизанската война в нарушение на международното право Автор: проф. д-р Франц В. Сейдлер Година: 2015 --------------------------------------------------------------------------------------------- Франц Вилхелм Сейдлер (р. 2 март 1933 г.) е професор по съвременна история, специализиращ в областта на социалната и военната история в Мюнхенския университет на Бундесвера [Германските федерални въоръжени сили]. Основното поле на изследване на д-р Сейдлер е Втората световна война. Книгите му основно засягат проблемите в редиците на Германските въоръжени сили [Wehrmacht], Германските спомагателни въоръжени сили [Wehrmachtsgefolge], Германските спомагателни женски сили [Wehrmachthelferin], Организацията „Тот“ [Organization Todt] и Германската национална отбранителна милиция [Deutsche Volkssturm], както и проблемите със законодателната юрисдикция на Германските въоръжени сили и сътрудничеството в окупираните от германците територии. --------------------------------------------------------------------------------------------- На 22 юни 1941 г. Върховният съвет на СССР въвежда военно положение в Естония, Латвия, Литва, Украйна, Белорусия, Карелия, Бесарабия, както и на териториите на Архангел, Мурманск, Вологда, Ленинград, Калинин, Иваново, Ярослав, Рязан-Смоленск, Тула, Курск, Москва, Воронеж, Орел, Крим и Краснодар. В 15 военни окръга пък е издадена заповед за обща мобилизация. Седмица по-късно партизанската война е отприщена. Тя е представлявала мярка, която е била в разрез с международното право, за която Вермахтът не е бил подготвен. В допълнение на това, още от 1933 г. в редиците на Червената армия е действал т.нар. „Регламент за партизанската война“. През януари и февруари 1941 г. пък в най-различни военни окръзи на Съветския съюз започват да се провеждат широкомащабни партизански военни учения от „Обществото за насърчаване на отбраната“ (Осовиахим), в които местното цивилно население също взима участие, за което докладва червеноармейския в. „Червена звезда“. Въз основа на тези експерименти, Съветската комунистическа партия създава т.нар. „унищожителни батальони“ още преди началото на войната. Когато една зона бъде изоставена от Червената армия, тези унищожителни батальони е следвало систематично да унищожават всичките бизнеси, комуникационни инсталации, медицински инсталации и т.н. от всякакво военно или търговско значение, както и да започнат воденето на партизанска война в момента, в който съответният фронт бъде завзет.[1] На 29 юни 1941 г. Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз призовава всички партийни, съветски, профсъюзни и комсомолски организации да формират „партизански дивизии и диверсионни групи“, както и да преследват и унищожават германските нашественици в „безмилостна борба… до последната капка кръв“.[2] По време на последвалите известия, заповеди, инструкции и насоки, издавани от централните и областните власти на Комунистическата партия на Съветския съюз, се наблюдава многократното използване на две фрази до края на войната. Едната фраза съдържа всичките възможни вариации на думата „унищожи“, а другата всички възможни вариации на думата „нашественик“. Още на 1 юли 1941 г. Централният комитет на Комунистическата партия на Белорусия, например, изпълнявайки заповедите на Москва, нарежда на цивилните „да взривяват или повреждат улици и мостове, хранителни и горивни складове, да подпалват превозни средства и самолети, да причиняват железопътни злополуки, да не дават мира на враговете нито денем, нито нощем, да унищожават всеки един от тях, когото срещнат, да отнемат живота им с всякакви средства подръка: брадви, коси, лостове, вили и ножове“. Едно особено интересно изречение гласи: „Докато унищожавате враговете си, не се колебайте да използвате всякакви методи: удушете, изгорете, отровете фашистката сган!“. На 3 юли 1941 г. Сталин, в своето оттогава станало известно радиообръщение „Другари! Граждани! Братя и сестри! Борци на нашата Армия и Флот!“, постоянно излъчвано навсякъде в продължение на дни, нарежда на населението да не позволява на германския нашественик да се добере до всякакви налични средства, които биха били от полза за него: „Нито един локомотив, нито един вагон, нито един килограм зърно, нито един литър гориво не бива да бъдат оставени за германския враг“. Всичко, което не е могло да бъде взето, е следвало да бъде унищожено: „В окупираните от врага територии трябва да бъдат създадени партизански дивизионни групи, придвижващи се както на крак, така и на коне, които да се сражават срещу отрядите на вражеската армия, да разпалват партизански сражения навсякъде, да взривяват мостове и улици, да унищожават телефонни и телеграфски стълбове, да изгарят гори и складове, както и да поразяват влакове. В окупираните територии трябва да бъдат създавани нетърпими условия; врагът следва постоянно да бъде преследван и унищожаван, а всякакви вражески ответни мерки да бъдат възпирани“.[3] На 18 юли 1941 г., след решението на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз, озаглавено „Организация на борбата зад линиите на вражеските войски“, лидерите на републиканските, регионалните и областните комитети на партийните организации получават личната отговорност да осигурят организирането на „партизански дивизии, диверсионни и унищожителни групи, придвижващи се както на крак, така и на коне“ в подчинение на заповедта на Сталин, които да „създават нетърпими условия за германския нашественик“.[4] По време на една празнична сесия на Московския съвет на работническите депутати по случай 24-ата годишнина от Великата социалистическа октомврийска революция, провела се на 6 ноември 1941 г., речта на Сталин е изпълнена с обиди, насочени към германските войници: „Мъже с нравите на зверове“, „Грабители, изгубили всякаква човещина в своята нравствена поквара и отдавна паднали до нивото на зверове“, „Мъже без съвест и доблест“ и т.н. Всякакви методи са били позволени срещу тях. Населението е следвало да бъде мобилизирано „до последния човек“ в унищожаването на немския враг.[5] За тази цел, на 17 ноември 1941 г. Сталин издава заповед № 428, която, в немските журналистически среди, става известна като „Подпалваческата заповед“. В оригиналния документ заповедта е озаглавена: „Чудовищните престъпления, жестокости и действия на насилие на германските власти в окупираните области и територии“, и в нея се посочва следното: „Всички окупирани от германските войски селища следва да бъдат запалени, между 40 и 60 километра навътре зад основната фронтова линия и между 20 до 30 километра от двете страни на пътищата“. Тази задача е била възложена на военновъздушни, артилерийски и партизански дивизионни групи, „снабдени с бутилки гориво“. Смята се дори, че в заповедта се съдържа и следното изречение: „Издирвателните и унищожителните командоси следва да изпълняват действията на разруха в униформите на Германската армия и Вафен-СС. Подобни действия пораждат злоба срещу фашистките окупатори и улесняват набирането на партизани от далечните населени места. В същото време обаче следва да се оставят и живи свидетели, които да докладват за ‘германските зверства’“. Следвало е да бъдат избрани между 20 и 30 „храбри бойци“ за тези секретни партизански групи, които пък е следвало да бъдат формирани във всеки един полк. „По-конкретно тези, които унищожават селища зад германските линии в германски униформи, следва да бъдат номинирани за удостояване с медали“, се казва в заповедта. Последното изречение гласи: „На населението трябва да му се казва, че именно германците са подпалвачите на селата и околията, извършили тези действия с цел да накажат партизаните“.[6] Пропагандистите на Червената армия изпълняват бруталната заповед на Сталин до последната буква, макар и тя да е била основно насочена срещу руското население. На 30 ноември 1941 г. най-влиятелният от тези пропагандисти, Иля Еренбург, издава следната прокламация: „Борци, шпиони, партизани!“, в която той призовава членовете на тези три групи да извършват следното: „Където се натъкнете на къща, в която германците вероятно се греят, подпалете германците!“[7]. На 7 януари 1942 г. съветското Министерство на външните работи издава следното лицемерно съобщение до своите акредитирани дипломати в Москва: „Пред дипломатическите представители на световното обществено мнение съветското правителство се обявява против жестокостите, разрушенията и грабежите, извършвани от германски войници на съветски територии, където германският Вермахт умишлено унищожава цели села и градове и ги изгаря до основи, по този начин оставяйки съветското население на улицата. Тези унищожения придобиха широкомащабни бедствени измерения. Съветското население бива ограбвано от продоволствията и облеклата си, а всеки, оказал съпротива, бива застрелян“.[8] С тези си изказвания съветското правителство се опитва да прехвърли вината върху Вермахта за зверства, безскрупулно извършвани от самите съвети срещу собственото им население. Демонизирането на германските войници в съветската пропаганда проправя пътя към партизанските зверства спрямо „фашистките зверове“, „фашистката мърша“, „глутницата от хитлеристки канибали“, „германските грабители“, „хитлеристките орди“ и т.н. За партизаните тази класификация на врага е била равнозначна на позволение да убиват. Жестокостите на Червената армия са засенчени от жестокостите на партизаните. Германски войници, попаднали в ръцете на партизаните, е трябвало да очакват най-лошото. На 1 октомври 1941 г. един член на Централния комитет на име Казапалов призовава партизаните „да изтезават“ пленени германски войници, „като ги осакатяват, преди да ги застрелят“.[9] Оскотелите членове на партизанските орди следват тези инструкции с охота. Германците от своя страна пък често назовават партизаните като „бандити“. Германските офицери не винаги са могли да предотвратяват войниците си от предприемането на отмъстителни мерки. Злобата е била твърде голяма. Какво се е случвало в съзнанието на един войник, когато открие другарите си да лежат осакатени на земята в покрайнините на гората? Книжката-наръчник на всеки един член на Вермахта и Вафен-СС съдържа част, озаглавена „10-те заповеди на германския войник“, която всеки новобранец е научавал. Третата заповед гласи: „Предалият се враг следва да бъде оставен жив, освен ако не е партизанин или шпионин. В този случай те следва да получат заслужено наказание от правораздавателните органи“. Тези хуманни заявления обаче, които са били в пълно съответствие с международното право и които до този момент са били имплементирани в кампаниите, скоро се оказват безсилни пред действителността. Въпреки ескалирането на жестокостта в партизанското воюване, германското военно ръководство многократно призовава войниците на Вермахта да не посягат върху живота на чуждестранното цивилно население. Главнокомандващият армията в своите „Насоки за борба с партизаните“, издадени на 25 октомври 1941 г., нарежда на всички германски войници да „спечелват доверието на населението посредством рационално и справедливо отношение, по този начин оставяйки партизаните без по-нататъшна подкрепа“.[10] В „Насоките за подсилената борба срещу бандитския проблем на изток“ (Инструкция № 46) от 18 август 1942 г., дори Хитлер е бил принуден да признае, че сътрудничеството с местното население е „жизненоважно“, изисквайки „строго, но справедливо отношение“ спрямо съветското население.[11] Бележки: 1. L.V. Richard: Partisanen. Kämpfer hinter den Fronten, Rastatt, 1986, pp. 21, 63. 2. Direktive des Rates der Volkskommissare der UdSSR und des ZK der KPdSU, in: Heinz Kühnrich: Der Partisanenkrieg in Europa 1939-1945, East Berlin, 1965, p. 434, f. 3. L.V. Richard (see note 56), p. 21. 4. Heinz Künrich (see note 57), p. 437. 5. Joseph Stalin: Über den Grossen Vaterländischen Krieg der Sowjetunion, East Berlin, 1952, p. 16 ff. 6. GenStH Fremde Heere Ost II H 3/70 Fr. 6439568, National Archives Washington, series 429, roll 461; Fritz Becker (see note 55), p. 268 ff; Dimitri Wokogonow: Stalin. Triumph und Tragödie. Ein politisches Profil, Düsseldorf, 1989, p. 617 f; Ic-Berichte von Partisanen in deutscher Uniform bei Rudolf Aschenauer (see note 36), p. 153 ff. Авторът все още очаква да получи [копие на] оригиналната заповед от Държавните архиви. 7. Joachim Hoffmann (see note 33), p. 201. 8. Fritz Becker (see note 55), p. 269. 9. Joachim Hoffman (see note 33), p. 110. 10. Befehl vom 10 October 1941 über das Verhalten der deutschen Truppen. За повече информация относно партизанската война на руска почва, вж., сред други: Heinz Künrich: Der Partisanenkrieg in Europa 1939-1945, East Berlin, 1968; Soviet Partisans in World War II, edited by John A. Armstrong, Madison, 1964; Peter Kolmsee: Der Partisanenkrieg in der Sowjetunion, East Berlin 1963. 11. Bundesarchiv/Militärarchiv RW 39/69, sheet 70. Източник: https://archive.org/details/CrimesAgainstTheWehrmacht

Защо Хитлер обявява война на Съединените щати Автор: Джон Уеър Година: 2017 Според естаблишмънт историците Адолф Хитлер прави грешка, когато решава да обяви война на Съединените щати. Британският историк Андрю Робъртс например пише следното:[1] „Погледнато назад, това е една невъобразимо глупава и самоубийствено самонадеяна постъпка, само по-малко от шест месеца след като напада Съветския съюз. Америка тогава е една непревземаема земна маса, разполагаща с гигантски производствен капацитет, чиято намеса през 1917-1918 г. окончателно определя съдбата на Германия в Голямата война.“ По отношение на германското обявяване на война на Съединените щати историкът Мартин Гилбърт пише:[2] „Това е може би най-голямата грешка и със сигурност най-определящото събитие на Втората световна война.“ В тази статия ще обясня защо Хитлер е бил принуден да обяви война на Съединените щати. Първи американски стъпки към войната В речта си за Състоянието на Съюза към Конгреса от 6 януари 1941 г., Рузвелт излага плана си за предоставяне на ленд-лийз помощ на Антихитлеристката коалиция. Според международното право снабдяването на воюваща страна с оръжия, муниции и други военни средства от страна на неутрална държава отдавна се е считало за военно действие. Рузвелт обаче игнорира възраженията по ленд-лийза, базирани на международното право. Рузвелт заявява: „Подобна помощ не е военно действие, дори и един диктатор еднозначно да я обяви за такава.“ В същата си реч Рузвелт окончателно затваря вратата към всякакви предложения за воденето на преговори за мир:[3] „Ние ще продължим да сме верни на твърдението, че моралните принципи и загрижеността за собствената ни сигурност няма да позволят да се съгласим на мир, дирижиран от агресори и спонсориран от умиротворители.“ На 11 март 1941 г. президентът Рузвелт подписва приемането на Закона за ленд-лийз. Този закон бележи края на всякакви преструвки на неутралност от страна на Съединените щати. Въпреки утешителните уверения на Рузвелт, че Съединените щати няма да бъдат въвлечени във войната, приемането на Закона за ленд-лийз е решаваща стъпка, която все пак вкарва Америка в необявена война в Атлантическия океан. Същият закон води до незабавна молба за предприемането на военноморски действия, които да гарантират, че мунициите и останалите материали по Закона за ленд-лийз ще достигнат Великобритания.[4] На 9 април 1941 г. Съединените щати сключват споразумение с едно датско длъжностно лице за предоставяне на защита на Гренландия. Едновременно с това Рузвелт незаконно изпраща и американски морски пехотинци, които да окупират Гренландия.[5] През юни 1941 г. пък Рузвелт се споразумява с Чърчил да подпомогне британските войски в Исландия, като изпрати американски морски пехотинци там, което и става на 7 юли 1941 г.[6] Пак през юни 1941 г. Рузвелт нарежда всички германски и италиански консулства в Съединените щати да бъдат закрити.[7] Още една стъпка, която Съединените щати прави към войната, е изграждането на военноморска патрулираща система в Атлантическия океан на 24 април 1941 г., която да осигури доставките на муниции и други материали до Великобритания. В тази схема Американският флот има отговорността да патрулира Атлантическия океан западно от междинна точка на 25 градуса г.д. В рамките на тази зона американски линейни кораби и самолети е следвало да дебнат за германски плавателни съдове и подводници и да излъчват местоположението им на Британския флот. Рузвелт се опитва да представи военноморския патрул като чисто отбранителен ход, който обаче очевидно е представлявал враждебен акт спрямо Германия, чиято цел е подпомагането на британските военни усилия.[8] Първата военновременна среща между Рузвелт и Чърчил се състои на 9 август 1941 г., на една конференция на пристанище в Нюфаундленд. Главният резултат от тази конференция е подписването на Атлантическата харта на 14 август 1941 г. По време на тази конференция Рузвелт многократно акцентира върху собственото си предпочитание за необявена война, казвайки: „Може никога да не обявя война; но може да създам война. Ако попитам Конгреса дали мога да обявя война, те ще спорят за това в продължение на три месеца.“ Атлантическата харта практически е била съвместно обявяване на военни цели, въпреки че Конгресът не гласува американско участие във войната. Атлантическата харта, която служи за основа на англо-американското сътрудничество за полицейски контрол над света след Втората световна война е индиректен, но инак неизбежен намек за предстоящото включване на Съединените щати във войната. Това загатване е допълнително потвърдено от огромния брой високопоставени военни и военноморски служители, присъстващи на конференцията.[9] Заповедта на Рузвелт за моментално откриване на огън срещу германски кораби и подводници Следващата стъпка на Рузвелт към войната е издаването на тайни заповеди на 25 август 1941 г. до Атлантическия флот да атакува и унищожава всякакви германски и италиански „вражески сили“. На 4 септември 1941 г. тези секретни заповеди водят до злополука между американския унищожител „Greer“ и германска подводница.[10] На 11 септември 1941 г. Рузвелт погрешно твърди в приятелски разговор с американската общност, че германската подводница първа е открила огън. Истината е, че „Greer“ е следял германската подводница в продължение на три часа и е предавал местоположението й на всички британски самолети и унищожители, които са били в близост. Германската подводница открива огън върху „Greer“ единствено след като един британски самолет пуска четири дълбочинни бомби, които пропускат целта си. По време на приятелския разговор Рузвелт най-накрая признава, че е наредил започването на кампания на моментален обстрел срещу всички подводници на Оста, без предварителното дискутиране с Конгреса или неговото одобрение.[11] На 13 септември 1941 г. Рузвелт нарежда Атлантическия флот да ескортира конвои, несъдържащи никакви американски плавателни съдове.[12] Тази политика увеличава шанса от предизвикването на бъдещи инциденти между американски и германски военноморски съдове. Около същото време Рузвелт се съгласява да снабди Великобритания с „най-добрите ни транспортни кораби“. Тези кораби включват 12 лайнера и 20 товарни кораба, управлявани от американски екипажи, които е следвало да транспортират две британски дивизии до Близкия изток.[13] Последват още сериозни инциденти в Атлантическия океан. На 17 октомври 1941 г. американският унищожител „Kearny“ пуска дълбочинни бомби над германска подводница. Германската подводница отвръща на удара и уцелва „Kearny“ с торпедо, което взима 11 жертви. Един по-стар унищожител пък на име „Reuben James“ е потопен, като този път жертвите са 115 души от екипажа му.[14] Някои от моряците му са били убедени, че „Reuben James“ успява да потопи поне една немска подводница, преди да бъде уцелен от торпедото.[15] На 27 октомври 1941 г. Рузвелт прави радиообръщение до цялата страна, станало известно като Денят на Военноморското обръщение. Рузвелт започва обръщението си, като посочва, че германски подводници са поразили с торпедо американските унищожители „Greer“ и „Kearny“. Рузвелт определя тези злощастия като непредизвикани действия на агресия срещу всички американци, както и че „историята ще покаже кой е извършил първия удар“. Това, което Рузвелт обаче не споменава в излъчването си, е, че и при двата случая американските унищожители вече са били замесени в офанзивни операции срещу германските подводници, които от своя страна пък са били принудени да отрият огън като самоотбранителна мярка. Хитлер е искал да избегне война със Съединените щати на всяка цена, изрично нареждайки на германските подводници да избягват всякакви конфликти с американските линейни кораби, освен в случаите на неминуема заплаха от унищожение. Именно нарежданията на Рузвелт до Американските военноморски сили за моментално откриване на огън са тези, чиято цел е да направят неизбежни същите тези злополуки, които Рузвелт осъжда.[16] Въпреки провокациите на Рузвелт, американското общество все още е било против навлизането във войната. Към края на октомври 1941 г. Рузвелт вече е изчерпан откъм идеи как да навлезе във формална и обявена война:[17] „…Той вече бе изрекъл всичко, което можеше да се изрече, без конкретно да използва думичката ‚война‘. Вече не му бяха останали никакви трикове. Шапката, от която изваждаше толкова много зайци, вече беше празна.“ Дори и гръмките заглавия на пълна страница от типа „Да спрем Хитлер сега!“, поставяни в големите американски вестници от поддръжниците на Рузвелт, не успяват да променят американското обществено мнение. Тези призиви предупреждават американския народ, че една Европа, доминирана от Хитлер, е представлявала заплаха за американската демокрация и Западното полукълбо. Те питат следното: „Ще изчакат ли нацистите удобния момент, когато ще сме готови да се бием с тях? Всеки, който си мисли, че ще ни изчакат, е или малоумник, или предател“. Рузвелт подкрепя призивите, определяйки ги като „страхотно постижение“.[18] И все пак американският народ все още е бил твърдо против войната. Рузвелт предизвиква Нападението над Пърл Харбър Провокирането на Япония в открити военни действия е основната движеща политика на Рузвелт спрямо Япония през 1941 г. Лейтенант командир Артър Х. Макколъм, ръководител на бюрото за Далечния Изток към Службата по военноморско разузнаване, изготвя меморандум в 8 стъпки с дата 7 октомври 1940 г., в който се излага начинът, по който да се предизвика японска атака над Съединените щати.[19] Ходовете на Рузвелт за предизвикването на война в Тихия океан достигат своя връх на 25 юли 1941 г., когато Рузвелт замразява всички японски активи в Съединените щати. Това практически слага край на всякакви търговски взаимоотношения между двете държави, включително и край на износа на нефт за Япония. Принц Коное, японският премиер, иска среща с Рузвелт, на която двамата да разрешат различията между Съединените щати и Япония. Американският посланик Грю изпраща серии от телеграми до Вашингтон, в които той силно препоръчва такава среща да се състои. Въпреки това обаче Рузвелт остава непреклонен в отказа си да се срещне с японския премиер.[20] На 31 юли 1941 г. министърът на външните работи Тойода изпраща телеграма до японския посланик Номура. Тъй като американското разузнаване успява да разбие японския дипломатичен код, Рузвелт и хората около него са могли да разчетат съобщението:[21] „Търговските и икономическите отношения между Япония и други държави, водени от Англия и Съединените щати, започват бавно да се изострят до такава степен, че ситуацията вече става нетърпима за нас. Следователно за да може нашата Империя да спаси собствения си живот, тя трябва да предприеме мерки, чрез които да си осигури суровините в Южните води… Знам, че германците са малко или много недоволни от преговорите ни със Съединените щати, но желаем на всяка цена да предотвратим Съединените щати от участие във войната, както и да решим китайския инцидент.“ Това очевидно желание на японците за мир със Съединените щати не успява да промени политиката на Рузвелт спрямо Япония. Рузвелт отказва да премахне нефтеното ембарго срещу Япония. Администрацията на Рузвелт е била напълно наясно с факта, че близо 90% от нефтът на Япония е вносен, както и че между 75% и 80% от вносния й нефт идва директно от Съединените щати. Рузвелт също така е бил наясно и с факта, че Нидерландските Източни Индии, които тогава са произвеждали 3% от световния нефтен дял, остават единственият друг удобен производител на нефт, който е можел да задоволи вносните нужди на Япония.[22] На 31 октомври 1941 г. изтича нефтеното споразумение между Япония и Нидерландските Източни Индии. Нидерландските Източни Индии обещават да доставят около 11.4 милиона барела нефт на Япония, но в действителност доставят само половината от това количество. До избухването на войната Японският флот вече е изразходил приблизително 22% от нефтените си запаси.[23] В последните месеци на 1941 г. Съединените щати вече успяват да прехванат и разбият само в рамките на няколко часа почти всеки един код, излъчван от Япония.[24] В последната седмица на ноември 1941 г. президентът Рузвелт вече е знаел, че японско нападение в Тихия океан е било неминуемо. Рузвелт предупреждава Уилям Булит да не предприема пътувания през Тихия океан:[25] „Очаквам японците да атакуват всеки един момент, може би в следващите три или четири дни.“ Рузвелт и администрацията му са знаели това от прихванатите японски съобщения. Тази информация обаче не е била предоставена на командирите от Пърл Харбър, която е щяла да ги накара да се подготвят за и възпрат японската атака. Адм. Хъсбанд Кимел, главнокомандващ на Тихоокеанския флот на Съединените щати, казва, че ако е разполагал с всичката важна информация, която тогава е била налична за Военноморския департамент, той вече е щял да отплава с флотата си и да бъде в добра позиция да пресрещне японската атака.[26] Във връзка с нападенията над Пърл Харбър Кимел прави следното заключение: „Когато наличната във Вашингтон информация ми бе разкрита, аз останах сащисан. Нищо от близо 42-годишния ми опит във военноморската служба не ме бе подготвило за действията на най-висшите ръководни длъжностни лица на правителството ни, които отказаха тази жизненоважна информация на командирите от Пърл Харбър. Ако тези на власт са искали да си играят на рисковани политически игри, най-малкото, което поне можеха да направят, бе да уведомят собствените си военноморски и военни командири за намеренията си. Използването на Тихоокеанския флот и Въоръжените сили в Пърл Харбър като примамка за японска атака, без предварителното допитване до главнокомандващия на флота и командира на войската в базата в Хавай, е нещо, което умът ми не го побира.“[27] Планът „Рейнбоу“ 5 На 8 декември 1941 г. президентът Рузвелт изнася реч пред Конгреса, в която призовава за обявяване на война на Япония. Осъждайки атаката над Пърл Харбър като „денят, който ще живее в позор“, Рузвелт нито един път не споменава Германия. Политиката на Хитлер за свеждане на инцидентите между Съединените щати и Германия до минимум изглежда, че се е увенчала с успех. До този момент Хитлер е пренебрегвал или омаловажавал многобройните провокации, които Рузвелт предприема срещу Германия. Дори след като Рузвелт издава заповеди за моментално откриване на огън над германски подводници, Хитлер нарежда на военноморските си командири и военновъздушните си сили да избягват инциденти, които Рузвелт би могъл да използва като причина за въвличане на Америка във войната. Освен това, тъй като Тристранният пакт не е задължавал Германия да се включи на страната на Япония във война, започната от Япония, изглеждало е малко вероятно Хитлер да обяви война на Съединените щати.[28] Японската атака над Пърл Харбър изненадва Хитлер. Хитлер никога не е искал Япония да напада Съединените щати. Германия многократно е призовавала Япония да атакува Сингапур и останалата част от Далекоизточната империя на Великобритания, но Япония отказва да го направи. След войната ген. Алфред Йодъл казва, че Хитлер е искал Япония да атакува Великобритания и Съветския съюз в Далечния Изток, което е щяло да открие втори фронт във войната. Хитлер е смятал, че Рузвелт най-вероятно е нямало да успее да убеди американското общество да отиде на война, за да защитава азиатските колонии на Великобритания. Йодъл казва, че това, което Хитлер е искал от Япония, е „един нов могъщ съюзник, без нов могъщ враг“.[29] Решението на Хитлер да стои колкото се може по-далеч от война със Съединените щати става още по-трудно на 4 декември 1941 г., когато в. „Chicago Tribune“ отпечатва с големи черни букви заглавието „ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ НА Ф.Д.Р.!“. „The Washington Times Herald“, най-големият столичен вестник, също излага подобно заглавие. В своя доклад Чезли Манли, коресподентът от Вашингтон за в. „Chicago Tribune“, разкрива това, което Рузвелт многократно е отричал: а именно, че Рузвелт е планирал да въвлече Съединените щати във война с Германия. Източникът на информацията на Манли е точно дословно копие на Планът „Рейнбоу“ 5, строго секретният военен план, изготвен по заръка на Рузвелт от съвместния борд на американските армия и флот. Репортажът на Манли дори съдържа копие на писмото на президента Рузвелт, в което се нарежда започването на приготовления за плана.[30] Според „Рейнбоу“ 5 е следвало да бъде създадена 10-милионна армия, включително и 5-милионна експедиционна войска, които през 1943 г. да нахлуят в Европа, за да разгромят Германия. На 5 декември 1941 г. германското посолство във Вашингтон изпраща до Берлин по телеграмен път пълно копие на репортажа във вестника. Репортажът е прегледан и анализиран в Берлин като „военният план на Рузвелт“. На 6 декември 1941 г. адм. Ерих Редер изпраща доклад до Хитлер, подготвен от щаба му, в който подробно се разглежда Планът „Рейнбоу“ 5. Редер заключава, че най-важната част от „Рейнбоу“ 5 е фактът, че Съединените щати е нямало да са готови да започнат военна офанзива срещу Германия до юли 1943 г.[31] Когато на 9 декември 1941 г. Хитлер се завръща в Берлин от Руския фронт, той започва двудневна конференция с Редер, фелдмаршал Вилхелм Кайтел и райхсмаршал Херман Гьоринг. По време на обсъжданията тримата съветници наблягат върху факта, че „Рейнбоу“ 5 е показателен за решителността на Съединените щати да победят Германия. Те изтъкват, че според „Рейнбоу“ 5 Съединените щати ще продължат да воюват срещу Германия дори и ако Русия рухне и Великобритания капитулира. Тримата съветници поддържат гледището на адм. Редер, а именно, че воденето на въздушна и подводна офанзиви срещу британските и американските кораби може да се окаже рисковано, но едновременно с това и че Съединените щати са вече безспорно техен враг.[32] На 9 декември 1941 г. Рузвелт отправя радиообращение към нацията, което почти не се споменава в учебниците по история. В допълнение на многобройните укорителни забележки спрямо Хитлер и нацизма, Рузвелт обвинява Хитлер, че е подстрекавал Япония да нападне Съединените щати. Рузвелт заявява:[33] „Знаем, че Германия и Япония провеждат своите военни и морски операции в съвместен план. Германия и Италия смятат, че те вече са във война със Съединените щати, без дори да са си направили труда да обявят официална декларация… На вашето правителство му е известно, че Германия не е спирала да увещава Япония, че ако Япония нападне Съединените щати, Япония ще сподели плячката с нея, когато настъпи мир. На нея й бе обещано от Германия, че ако се включи, тя ще получи контрол над цялата Тихоокеанска площ, което значи не само Далечния Изток, но и всичките тихоокеански острови, както и пълна власт над западните брегове на Северна, Централна и Южна Америка.“ Всички горепосочени твърдения са очевидни лъжи. Германия и Япония не са имали съвместен военноморски план преди Пърл Харбър и никога не изготвят такъв до края на войната. Германия не е разполагала с предварителни знания и със сигурност не е окуражавала Япония да нападне Съединените щати. Япония никога не е имала амбиции да атакува западните брегове на Северна, Централна или Южна Америка. Германия също така никога не е обещавала нищо на Япония, свързано с Далечния Изток. Мощта на Германия в Далечния Изток е била незначителна.[34] В речта си от 9 декември 1941 г. Рузвелт заключава:[35] „Очакваме да елиминираме заплахата от Япония, но не би било в наша полза, ако успеем да го направим и накрая се окаже, че останалият свят вече е бил доминиран на Хитлер и Мусолини. Затова ще спечелим войната и ще спечелим мира, който ще последва.“ На 10 декември 1941 г., когато Хитлер продължава конференцията си с Редер, Кайтел и Гьоринг, Хитлер казва, че речта на Рузвелт потвърждава всичко в репортажа на в. „Chicago Tribune“. За Хитлер речта на Рузвелт де факто е представлявала обявяване на война. Тъй като война със Съединените щати е било нещо неизбежно, Хитлер е смятал, че е нямал друг избор освен да обяви война на Съединените щати. На 11 декември 1941 г. Хитлер обявява война на Съединените щати в речта си в Райхстага, заявявайки в допълнение на други неща: „От началото на войната американският президент Рузвелт продължава да извършва все по-сериозни престъпления срещу международното право. Освен с незаконните си нападения срещу кораби и други собствености на германските и италианските граждани, наблюдават се също така и заплахи и дори своеволни отнемания на лична свобода чрез лишаване от свобода и други подобни методи. Все по-враждебните действия от страна на американския президент Рузвелт достигнаха такава точка, че той вече е наредил на Американския флот незабавно да атакува, открие огън срещу и потопи всички германски и италиански кораби, в пълно нарушение на международното право. Някои американски длъжностни лица дори се хвалят за това, че са унищожили германски подводници по този престъпен начин. Американски крайцери са нападнали и пленили германски и италиански търговски кораби, а техните мирни екипажи са били лишени от свобода. В допълнение на това, планът на президента Рузвелт да нападне Германия и Италия с военна сила в Европа до най-късно 1943 г. бе направен обществено достояние в Съединените щати, като американското правителство дори не си е направило труда да го отрече. Въпреки години на нетърпими провокации от страна на президента Рузвелт, Германия и Италия искрено и с голямо търпение се опитваха да предотвратят разрастването на тази война, както и да поддържат добри взаимоотношения със Съединените щати. В резултат на неговата кампания обаче тези усилия се провалиха.“[36] Хитлер завършва тази реч с обявяване на война на Съединените щати. Рузвелт най-накрая получава свята обявена война с Германия, използвайки Япония като задна вратичка към нея. Заключителни мисли относно обявяването на война на Хитлер срещу Съединените щати Няма никоя друга нация, която да е била въвлечена във война с толкова много успокояващи обещания за мир, колкото американското общество е било с тези на президента Рузвелт. Голяма част от американското общество е смятало, че навлизането на Съединените щати в Първата световна война е било под фалшив претекст. Анкетите постоянно са показвали, че американското общество не е желало да се замеси във втора война в Европа. Рузвелт смекчава тези опасения с изявления като: „…Прекарах безчет часове и ще продължа да прекарвам безчет часове в обмисляне и планиране как да държа войната настрана от тази нация“.[37] Истината е, че Рузвелт прави всичко по силите си да вкара Съединените щати във война срещу Германия. Рузвелт накрая дори прибягва до такива крайни мерки, като например нареждането му американските плавателни съдове да откриват незабавен огън над германски и италиански такива—което само по себе си е потресаващо военно действие. Въпреки това обаче Хитлер е искал на всяка цена да избегне война със Съединените щати. Хитлер изрично нарежда всички германски подводници да избягват конфликти с американски военни кораби, освен при предотвратяване на предстоящо унищожение. Изглежда, че усилията на Хитлер да държи Съединените щати настрана от войната с Германия са щели да бъдат успешни. Хитлер обявява война на Съединените щати едва след като изтеклият План „Рейнбоу“ 5 го убеждава, че войната със Съединените щати е неизбежна. Забележителната лукавост Планът „Рейнбоу“ 5 да бъде разгласен точно тогава, когато той е знаел за предстоящата японска атака, позволява на Рузвелт да преодолее съпротивата на американското общество да навлезе във войната. Това позволява навлизането на Съединените щати във Втората световна война да изглежда така, сякаш Германия и Япония са били страните-агресори.[38] Бележки: 1. Roberts, Andrew, The Storm of War: A New History of the Second World War, New York: HarperCollins Publishers, 2011, pp. 193f. 2. Gilbert, Martin, The Second World War: A Complete History, New York: Henry Holt and Company, 1989, p. 277. 3. Chamberlain, William Henry, America’s Second Crusade, Chicago: Regnery, 1950, pp. 129f. 4. Ibid., p. 130. 5. Sanborn, Frederic R., Design For War: A Study of Secret Power Politics, 1937-1941, New York: The Devin-Adair Company, 1951, p. 258. 6. Churchill, Winston S., The Grand Alliance, Boston: Houghton Mifflin, 1950, pp. 149f. 7. Sanborn, Frederic R., “Roosevelt is Frustrated in Europe,” in Barnes, Harry Elmer (ed.), Perpetual War for Perpetual Peace, Newport Beach, CA: Institute for Historical Review, 1993, p. 216. 8. Chamberlain, William H., op. cit. (note 4),pp. 136f. 9. Sanborn, Frederic R., “Roosevelt…,” op. cit. (note 7), pp. 217f. 10. Ibid., p. 218. 11. Chamberlain, William H., op. cit. (note 4), pp. 147f. 12. Hearings Before the Joint Committee on the Investigation of the Pearl Harbor Attack, 79 Cong., 2 sess., 39 parts; Washington, D.C.: Government Printing Office, 1946, Part V, p. 2295. 13. Churchill, Winston S., op. cit. (note 6), pp. 492f. 14. Chamberlain, William H., op. cit. (note 4), pp. 148f. 15. Newsweek, November 10, 1941, p. 35. 16. “Roosevelt’s ‘Secret Map’ Speech,” The Journal of Historical Review, Vol. 6, No. 1, Spring 1985, pp. 125f. 17. Sherwood, Robert E., Roosevelt and Hopkins, an Intimate History, New York: Harper & Brothers, 1948, p. 438; see also Churchill, Winston S., op. cit. (note 6), p. 539. 18. Johnson, Walter, The Battle against Isolation, Chicago: University of Chicago Press, 1944, pp. 85-87. 19. Stinnett, Robert B., Day of Deceit: The Truth about FDR and Pearl Harbor, New York: The Free Press, 2000, pp. 6, 8. 20. Morgenstern, George, “The Actual Road to Pearl Harbor,” in Barnes, Harry Elmer (ed.), Perpetual War for Perpetual Peace, Newport Beach, CA: Institute for Historical Review, 1993, pp. 327-331. 21. Hearings Before the Joint Committee on the Investigation of the Pearl Harbor Attack, 79 Cong., 2 sess., 39 parts; Washington, D.C.: Government Printing Office, 1946, Part XII, p. 9. 22. Miller, Edward S., Bankrupting the Enemy: The U.S. Financial Siege of Japan Before Pearl Harbor, Annapolis, MD: Naval Institute Press, 2007, p. 162. 23. Sanborn, Frederic R., Design for War, op. cit. (note 5), p. 424. 24. Stinnett, Robert B., op. cit. (note 19), p. 83. 25. Feb. 12, 1946, conversation between William Bullitt and Henry Wallace, from Henry Wallace Diary, Henry Wallace Papers, Library of Congress Manuscripts, Washington, D.C. Quoted in Tzouliadis, Tim, The Forsaken: An American Tragedy in Stalin’s Russia, New York: The Penguin Press, 2008, p. 240. 26. Kimmel, Husband E., Admiral Kimmel’s Story, Chicago: Henry Regnery Company, 1955, p. 110. 27. Ibid., p. 186. 28. Meskill, Johanna Menzel, Hitler and Japan: The Hollow Alliance, New York: 1955, p. 40. 29. Fleming, Thomas, The New Dealers’ War: FDR and the War within World War II, New York: Basic Books, 2001, pp. 31f. 30. Ibid., p. 1. 31. Ibid., pp. 1f., 33. 32. Ibid., pp. 33f. 33. Ibid., pp. 34f. 34. Meskill, Johana M., op. cit. (note 28), pp. 1-47. 35. http://millercenter.org/president/fdroosevelt/speeches/speech-3325 (https://web.archive.org/web/20161211231516/http://millercenter.org/president/fdroosevelt/speeches/speech-3325) 36. “The Reichstag Speech of 11 December 1941: Hitler’s Declaration of War Against the United States,” The Journal of Historical Review, Vol. 8, No. 4, Winter 1988-1989, p. 412. 37. Chamberlain, William H., op. cit. (note 4), p. 98. 38. http://www.veteranstoday.com/2008/06/16/rainbow-5-roosevelts-secret-pre-pearl-harbor-war-plan-exposed/ (https://web.archive.org/web/20170407022820/http://www.veteranstoday.com/2008/06/16/rainbow-5-roosevelts-secret-pre-pearl-harbor-war-plan-exposed/) Източник: https://www.inconvenienthistory.com/9/3/4882

Преподаване на демокрация наобратно „Мислихме си, че идваме в Германия като освободители, които да избавят германския народ от диктатурата, които да го поучат от грешните му подходи и които да му предоставят ползите от нашата форма на демокрация и свободна инициатива. Но всъщност това, което реално приехме в Потсдам, беше една програма, която захвърли всякакви наши принципи и която можеше да пробута нашата форма на демокрация само наобратно. Потсдамският план не беше изработен за свободната инициатива или за свободните демократични процеси, а за да може да заповядва от името на Съветска Русия. Самото му изпълнение изисква тоталитаризъм от типа, на който съветите са свикнали, от типа, който толкова много ни възмущаваше, когато нацистите го прилагаха, че водихме война на стойност половин трилион долара с цел заличаването му от лицето на земята. Първото нещо, което направихме, бе да елиминираме германското правителство—единственото средство, посредством което германският народ можеше да прибегне към колективна самосъхраняваща мярка, след което го заменихме с една система на военен абсолютизъм, произлизаща не от свободните американски институции или идеали, а от абсолютизмите, които преобладаваха в Потсдам. Военният абсолютизъм беше положен под следния указ: 'В рамките на периода, в който Германия следва да изпълнява основните изисквания по безусловна капитулация, върховната власт в Германия ще лежи в ръцете на съветските, британските, американските и френските главнокомандващи, които следва да се водят по инструкциите на своите правителства, засягащи целокупната германска държава, всеки един в своята си окупационна зона. Заедно, четиримата главнокомандващи ще съставляват Контролния съвет.' Това, което бе положено да функционира под чадъра на тази чужда военна диктатура е една сложна бюрокрация, оглавявана от една йерархична прослойка от Цезари и представляваща едно изкусно копие на същия този авторитарен апарат, прилаган от съветите и нацистите. Тази диктатура, както вече видяхме, си е поставила за цел не съживяването и реабилитирането на падналия Райх, а по-скоро неговото репресиране и поставянето на бариери към възстановяването му. Със стотици хиляди тежковъоръжени окупационни войници зад гърба си, тази чужда диктатура бе също така готова и да възпира всякаква форма на съпротива от страна на германците, които пък вече се бяха убедили в подготовката за собственото им изтребление чрез оставянето им на произвола на съдбата и отказа им до външна помощ, след като всякакви жизненоважни средства за оцеляването им бяха унищожени. Тя издигна една шумоизолираща желязна завеса около жертвите си, почти елиминирайки всякакъв досег с външния свят, нагледно за да предотврати тези нации от заразяване с нацистки идеали, но също така и за да не може същите тези нации да долавят смущаващите стонове на измъчени германските жени и деца, докато скотската програма се изпълняваше. Докато смъртоносната примка се затягаше около врата им, в същото време у германците започваше да се насажда и вина за собствената им дилема. Дори и необратимият икономически срив трябваше да бъде приписан на германските длъжностни лица. Те трябва да бъдат накарани да попаднат в собствения си капан. На Потсдамската конференция се казва следното: 'При въвеждането и поддържането на всякаква форма на икономически контрол… следва да бъде създаден германски административен апарат, а от германските власти следва да се изисква да бъдат в най-пълна степен способни да обявят и поемат отговорността върху администрирането на подобен контрол. Следователно германският народ трябва да осъзнае, че отговорността за администрирането на подобен контрол и всякакво негово разпадане е изцяло негова.' Именно по този жалък начин ние следваше да върнем самоуправлението на германците. Оставяйки денацифицирането в ръцете на т.нар. „германски“ прокурори и съдилища, създадени и функциониращи по наше нареждане, ние например със сигурност сме се надявали, че можем да вменим вина у германците за пагубните им последствия. За нас да оставим германците сами да провеждат собствената си чистка е нещо демократично, което е равнозначно на обявяването на руските чистки за демократични. Но тези чистки поне бяха дело на самите руснаци. Начело на германската машина на чистки обаче стоят комунисти и радикални марксист-социалисти, издигнати на позиции от една чужда диктатура, която е толкова представителна за германците, колкото нацисткото правителство на Квислинг за норвежците. Германците знаят много добре, че делата на нашите марионетки са също така и отражение на нашите намерения и постановления. Ако случайно пък успеем да ги убедим, че именно това имаме в предвид под наложената от нас демокрация, едва ли бихме могли да ги обвиним, ако още при първата отворена възможност те я отхвърлят. Нашето военно правителство е всичко друго, но не и демократично, освен ако не употребяваме думата в руския й смисъл. То се оглавява от добре обучени военни, способни да изпълняват военни задачи и заповеди, давани от Вашингтон и подготвяни от политици и задкулисни ръководители. Вместо да бъдат едно демократично тяло, представлявано от свободни американци, те са покорни изпълнители, готови да изпълняват безрезервно всякакви директиви, спуснати отгоре. В това отношение те си приличат с лоялната върхушка от високопоставени изпълнители на Хитлер. Нашите окупационни войски са великолепни млади американски момчета, но в по-голямата си част обаче те са все още зелени и неопитни призовници, от които не може да се очаква нито да се наслаждават на работата си, нито напълно да съзнават изискващия й характер. Всичко преживяно дотук само ги е покварило и брутализирало. Както вече споменахме, използването на диспропорционален брой чернокожи войници допълнително допринася за отчуждаването на германците и предизвикването на отвращение сред собствените ни редици. Наред с военните сили ние пратихме също така и корпус от високоплатени цивилни служители, предимно съставени от хора, провалили се в обществения и икономическия живот у дома, в някои случаи дори и пречупени, освободени офицери, които не са могли да издържат на тежките реални бойни обстановки във Франция и Италия, нито да понесат срама от завръщането им у дома като издънки още преди войната да е свършила, но които пък за сметка на това сега изкарват много повече пари откогато и да било в живота си и които обичат да демонстрират самонадеяната си арогантност пред победения, но често много по-изискан, възпитан и способен народ, попаднал под делегираната им власт. В по-голямата си част този цветущ екип не е запознат отблизо с европейските и най-вече германските условия, нрави, проблеми или история, а по-скоро бе набързо сформиран и формално обучен за една изключително сериозна мисия. Макар обстоятелствата като цяло да не позволяват цивилното ни звено да представлява най-доброто от Америка, за щастие се намират и някои значими изключения. Често някои много способни, добре запознати и съвестни експерти и специалисти предприемат пътуване до там на свой риск и чрез влиянието и усилията си помагат в смекчаването на сложната обстановка. Именно на тези великолепни продукти на свободните ни институции трябва да се отдаде заслугата за всякакви постигнати от Съюзническото военно окупационно правителство успехи. От военнослужещите ни обаче, дори и да са също толкова компетентни в областта си, не може да се очаква да ръководят и изпълняват големи операции върху съсипана чужда икономика и социална система без да създадат хаос. Ако армията ни се е доказала като неспособна да ръководи такива относително прости неща като железопътни линии и пощенски станции в Америка, тя със сигурност ще е неспособна да изпълнява и огромната задача, дадена й в Германия. Потсдам наложи върху нас една програма, която е коренно противоположна на фундаменталните ни убеждения и философия. Военните, оглавяващи Съюзническото военно окупационно правителство като цяло смятат, че колкото по-малко едно правителство се намесва в работите на бизнеса, толкова по-добре ще е за всички, освен в случая с Германия. Те са против колективизма от философска гледна точка, освен ако не става дума за Германия. Макар и да са участвали във война, за да унищожат диктатурата, те са склонни да служат като такива и да налагат почти пълен контрол над живота на отделните германци. Нищо не се осъществява без тяхното позволение. Зоналното управление върху икономическия, политическия и културния живот на германския народ според директивите на Потсдамската конференция може да се реализира с поне някакъв успех само от хора с дългогодишен опит в тоталитарната философия и методология. В това отношение руските зонални власти се радват на голямо предимство. Въпреки че налаганата от Потсдам власт е чужда на миналото, обучението и философията ни, тя се нагажда перфектно на руската практика там. Подобно управление не може да донесе свободна инициатива на Германия; от него може да произлезе само някаква форма на колективистко общество. Това са изключително важни теми относно съперничеството между Съветска Русия и Западните сили върху крайния контрол над Германския Райх." Източник: „Скотска жътва“ (1947 г.) на Ралф Франклин Кийлинг, гл. 8

Ген. Джордж Патън в центъра на съюзническото териториално съзаклятие и последвалата му мистериозна смърт Автор: Джон Уеър Година: 2017 „Западните Съюзници все още са могли лесно да превземат Берлин. Въпреки това обаче, Айзенхауер нарежда американските войски да спрат при р. Елба, по този начин практически подарявайки Централна Германия и голяма част от Европа на Съветския съюз. Един американски щабен офицер описва случая огорчен: ‘Никаква германска войска не можеше да ни спре. Единственото нещо, което стоеше между 9-та [американска] армия и Берлин беше Айзенхауер.’“ Съюзническият заговор за съветски контрол над Източна Европа Освен отказа им да водят преговори за мир с Германия и практикуването им на нехуманни военни действия, съюзническите лидери нарочно позволяват на Съветския съюз да превземе Берлин и Източна Европа. Върховният съюзнически главнокомандващ на Западния фронт, ген. Дуайт Д. Айзенхауер, не е имал никакво намерение да окупира Берлин. Според мемоарите на Никита Хрушчов: „Сталин ми каза, че ако не беше Айзенхауер, ние нямаше да успеем да превземем Берлин.“[1] Сталин е искал войските му да нахлуят в Европа колкото се може по-навътре, за да може по този начин Съветският съюз да има способността да владее повече европейски територии след края на войната. Сталин е знаел, че веднъж щом съветските войски се установят в Източна Европа, тяхното дислоциране след това би било почти невъзможно. Съветската хегемония е нямало как да бъде изместена, освен ако Рузвелт не е искал да започне война със Съветския съюз веднага след края на тази с Германия. В един разговор насаме Сталин казва: „Всеки, който успее да окупира дадена територия, налага собствената си социална система върху нея. Окупаторът винаги налага собствената си система, докъдето може да стигне армията му.“[2] Съединените щати са могли лесно да предотвратят нахлуването на Съветският съюз толкова навътре в Европа. След победата им над Германия в Северна Африка, американците и британците се отправят към Сицилия и по-късно към останалата част от Италия. Чърчил е предпочитал настъпление през Апенинския или Балканския полуострови към Централна Европа. Подобно настъпление в посока Берлин е щяло да се окаже по-бързо, но Рузвелт и Сталин се обявяват против тази стратегия на Техеранската конференция от ноември 1943 г. По време на генералните заседания в Техеран, на които присъства и Чърчил, Рузвелт застава против подсилването на Италианската кампания. Вместо това Рузвелт желае войските в Италия да се насочат към Франция за по-мащабното нападение през Ла Манша, планирано да се осъществи през 1944 г.[3] По-късно ген. Марк Кларк, американският командир в Италия, изказва мнението си относно решението на Рузвелт: „Отслабването на кампанията в Италия, за да може Южна Франция да бъде превзета, и вместо да настъпим към Балканите, бе една от най-фрапантните грешки на войната… Сталин перфектно знаеше какво иска… а това, което той най-много искаше, бе да ни държи настрана от Балканите.“[4] От ляво надясно: Йосиф Сталин, Франклин Д. Рузвелт и Уинстън Чърчил на Техеранската конференция, ноември 1943 г. В допълнение на това съюзническите военни лидери умишлено попречват на ген. Джордж Патън да постигне бърза победа над Германия в Западна Европа. През август 1944 г. пред 3-ата армия на Патън се отваря възможността да обкръжи германците при Фалез, Франция. Въпреки това обаче, ген. Омар Брадли и ген. Дуайт Айзенхауер нареждат на Патън да спре при Аржентан и да прекрати обкръжението на немците, като повечето историци са на единодушното мнение, че то е щяло да бъде успешно. В резултат на това може би около 100,000 или повече германски войници успяват да избягат, само и само по-късно да се изправят срещу американски войски през декември 1944 г. в последното контранападение, станало известно като Битката при издатината.[5] В дневника си Патън пише следното по отношение на заповедта за прекратяване на обкръжението при Фалез: „Това прекратяване [беше] огромна грешка. Мотото [на Брадли] изглежда е следното: ‘Ако се съмняваш, просто прекрати’. Ще ми се да бях върховен главнокомандващ.“[6] Генерал-майор Ричард Ромер, който по това време служи като канадски пилот на изтребител, пише, че ако пространството се беше затворило, „това можеше да доведе до капитулацията на Третия райх, чиито старши генерали пък по това време бяха отчаяно загрижени за злокобната сянка на голямата Руска мечка, изподаваща се зад източния хоризонт на Родината“. Дори полк. Ралф Ингерсол, личният историк на ген. Брадли, пише: „Провалът да се затвори пролуката между Аржентан и Фалез бе пропиляването на най-голямата възможност на войната“.[7] Към 31 август 1944 г. Фалез е вече зад Патън, чиито бързонастъпващи танкове вече са достигнали р. Мьоз, само 63 мили от немската граница и 140 мили от р. Рейн. Германската армия, която Патън преследва, е неорганизирана и в безпорядък; нямало е нищо, което да спре Патън директно да навлезе в Германия. Въпреки това обаче, на 31 август полагащото се на американската Трета армия количество гориво изведнъж е намалено на 140,000 галона на ден. Това е било огромно орязване от общо 350-те до 400-те хиляди галона на ден, които Третата армия е изразходвала. Настъплението на Патън е спряно, въпреки че пътят пред него е бил отворен и като цяло незащитен от отстъпващата Германска армия. По-късно Зигфрид Вестфал, началник на Щаба на ген. фон Рундщет, описва състоянието на Германската армия в деня, в който Патън е спрян: „Като цяло [за германците] обстановката на запад беше напълно сериозна. Съюзниците можеха с лекота да си пробият път навсякъде“. Спирането на блицкрига на Третата армия позволява на германците да се препозиционират и да възобновят сили. С нагласата, че бранят родната си земя, германците намират нова цел, за която да се борят. Те не само водят война, но също така и защитават семействата си от това, което те възприемат като прииждащи, жадни за мъст, орди.[8] Германия се възползва от съюзническото забавяне и реорганизира войските си в голяма боеспособна сила. Контранападението на Германия в Битката при издатината напълно изненадва Съюзническите сили. Германците успяват да създадат „издатина“ от отслабената американска линия, което изправя Съюзниците пред риска да бъдат откъснати и може би унищожени или изтласкани обратно към морето. Налага се Патън да изтегли Третата си армия на изток и да започне нова пълномащабна офанзива срещу южния фланг на германските сили. Войските на Патън пристигат в рамките на дни и се оказват жизненоважен фактор в прибирането на германската издатина обратно в Германия.[9] Патън е бил ентусиазиран след Битката при издатината и е искал веднага да отведе Третата си армия в сърцето на Германия. По това време Германската армия вече не е разполагала с резервни войски и определено е била на предсмъртно легло. Въпреки това обаче, за пореден път ген. Айзенхауер и останалите началници на Щаба, водени от ген. Маршал, възпират Патън. Патън остава сащисан. Той пише: „Проклет да бъда, ако ми кажат защо като имаме дивизии, не ги използваме. Логично е човек да заключи, че хората обичат да печелят войните… ще бъдем критикувани от историята, и то с право, задето стояхме с кръстени ръце толкова дълго време.“[10] Ген. Дордж С. Патън (11 ноември 1885 г. - 21 декември 1945 г.) Западните Съюзници все още са могли лесно да превземат Берлин. Въпреки това обаче, Айзенхауер нарежда американските войски да спрат при р. Елба, по този начин практически подарявайки Централна Германия и голяма част от Европа на Съветския съюз. Един американски щабен офицер описва случая огорчен: „Никаква германска войска не можеше да ни спре. Единственото нещо, което стоеше между 9-та [американска] армия и Берлин беше Айзенхауер.“[11] На 8 май 1945 г., денят, в който войната в Европа окончателно приключва, Патън разкрива чувствата си по време на една „извънпротоколна“ пресконференция. Със сълзи в очите, Патън отдава почит на онези, „които си дадоха живота в това, което те смятаха за последната битка за каузата за свободата“. Патън продължава: „Чудя се как ли ще говорят днес за нас, когато знаят, че за първи път от векове ние проправихме пътя към Централна и Западна Европа за силите на Чингис Хан. Чудя се как ли ще се чувстват сега, когато знаят, че в днешно време няма да има мир и че американците, някои от тях все още неродени, ще се наложи утре—или след десет, петнайсет или двайсет години—да се бият срещу руснаците. Последните няколко месеца след Битката при издатината и прекосяването на р. Рейн бяха прекарани от нас в забавяне; чакахме Монтгомъри да се приготви да атакува на север; окупирахме безполезно недвижимо имущество и убивахме по неколцина мижави хуни, когато трябваше да бъдем в Берлин и Прага. Именно тази Трета армия можеше да бъде там. Днес ние трябва да казваме на руснаците да вървят по дяволите вместо да им слушаме указанията да се изтегляме. Трябва да им казваме, че ако това не им се нрави, да вървят по дяволите и след това да ги поканим на битка. Победихме един агресор срещу човечеството и установихме втори, този път много по-лош, по-зъл и по-отдаден от първия.“[12] Няколко дни по-късно Патън изумява всички на една сбирка в хотел в Париж, след като изговаря същите думи. По-късно пък, на една сбирка в Берлин, когато той е помолен да вдигне тост заедно с един съветски генерал, Патън казва на преводача си следното: „Кажи на този кучи син, че заради тяхното поведение тук аз ги смятам за врагове и по-скоро бих си прерязал гърлото, отколкото да седна на по чашка с един от враговете ми!“[13] Двама червеноармейци тормозят девойка в Лайпциг, 1945 г. В очите на американските и съветските лидери Патън се превръща в неподправена напаст и заплаха за световния мир. В допълнение на това Патън е бил смятан за непокорен и неконтролируем, а за някои дори и за изменник. Дъглас Базата твърди, че заповедта да убие Патън му е дадена от Управлението по стратегическите служби (OSS), американска шпионска мрежа. Базата казва, че застрелва Патън по време на планирана автомобилна катастрофа с превозното средство на Патън на 9 декември 1945 г. По-късно Патън издъхва в болница на 21 декември 1945 г. под доста съмнителни обстоятелства.[14] Бележки: 1. Nadaeu, Remi, Stalin, Churchill, and Roosevelt Divide Europe, New York: Praeger, 1990, p. 163. 2. Fleming, Thomas, The New Dealers’ War: FDR and the War within World War II, New York: Basic Books, 2001, p. 318. 3. Folsom, Burton W. Jr. and Anita, FDR Goes to War, New York: Threshold Editions, 2011, pp. 237-238. 4. Ibid., pp. 238-239. 5. Wilcox, Robert K., Target: Patton, Washington, D.C.: Regnery Publishing, Inc., 2008, pp. 284-288. 6. Blumenson, Martin, ed., The Patton Papers, 1940-1945, Boston: Houghton Mifflin, 1974, pp. 508, 511. 7. Wilcox, Robert K., Target: Patton, Washington, D.C.: Regnery Publishing, Inc., 2008, p. 288. 8. Ibid., pp. 290-298. 9. Ibid., pp. 300-301. 10. Ibid., p. 313. 11. Lucas, James, Last Days of the Reich—The Collapse of Nazi Germany, May 1945, London: Arms and Armour Press, 1986, p. 196. 12. Wilcox, Robert K., Target: Patton, Washington, D.C.: Regnery Publishing, Inc., 2008, pp. 331-332. 13. Ibid., p. 333. 14. Ibid., pp. 342, 391. Източник: https://www.unz.com/book/john_wear__germanys-war/

"Хотел бы высказать свое мнение и рассказать в обнаженной форме насчет мнения Сталина по вопросу, смогли бы Красная Армия, Советский Союз без помощи со стороны США и Англии справиться с гитлеровской Германией и выжить в войне. Прежде всего хочу сказать о словах Сталина, которые он несколько раз повторял, когда мы вели между собой "вольные беседы". Он прямо говорил, что если бы США нам не помогли, то мы бы эту войну не выиграли: один на один с гитлеровской Германией мы не выдержали бы ее натиска и проиграли войну. Этой темы официально у нас никто не затрагивал, и Сталин нигде, я думаю, не оставил письменных следов своего мнения, но я заявляю тут, что он несколько раз в разговорах со мной отмечал это обстоятельство. Он не вел специально разговоров по этому вопросу, но когда возникала беседа непринужденного характера, перебирались международные вопросы прошлого и настоящего и когда мы возвращались к пройденному этапу войны, то он это высказывал." „Бих искал да изразя личното си мнение относно вижданията на Сталин по въпроса дали Червената армия и Съветският съюз щяха да се справят с Нацистка Германия и да оцелеят войната без помощта на Съединените щати и Великобритания. Първо, бих искал да споделя някои коментари, които Сталин бе отправил и повторил на няколко пъти по време на нашите ‘свободни беседи’. Той казваше в прав текст, че ако Съединените щати не ни бяха оказали помощ, ние нямаше да спечелим войната. Ако трябваше да се бием с Нацистка Германия едно на едно, ние нямаше да издържим на напрежението на Германия и следователно щяхме да загубим войната. На официално ниво тази тема не се обсъждаше от никой и не мисля, че Сталин бе оставил някакво писмено доказателство за мнението си, но тук обаче ще заявя, че на няколко пъти по време на разговори с него той отбелязваше, че в действителност нещата стояха по този начин. Той никога не повдигаше конкретно тази тема на разговор, но в моментите на непринудени беседи с него, в които засягахме въпроси от международен характер както от миналото, така и от настоящето, както и когато се връщахме отново на темата за пътя, който бяхме изминали през войната, той казваше именно това.“ От „Мемоарите на Никита Хрушчов“, том/книга I, част 2, гл. „Следвоенни размишления“ Линк към конкретната глава в оригиналното руско издание: http://militera.lib.ru/memo/russian/khruschev1/28.html

Операция „Уилфред“, или как Великобритания предизвика немската инвазия в Норвегия и Дания Автор: Джон Уеър Година: 2017 „Скоро Хитлер вече разполага с убедителни доказателства, че Великобритания няма да уважава норвежкия неутралитет. През февруари 1940 г. германското военноморско разузнаване разбива британските военноморски кодове и по този начин се сдобива с важна информация относно съюзническите дейности и планове. Съдейки се по прихванатите съобщения, Съюзниците са се подготвяли за операции срещу Норвегия под претекст за предстоящо оказване на помощ на Финландия.“ Често се задава следният въпрос: ако Хитлер е искал мир, защо тогава той решава да превземе толкова много държави? Държави като Австрия, Чехословакия, Полша, Съветския съюз и няколко други. В случая със Съветския съюз, инвазията на Германия очевидно е била превантивен удар, който успява да предотврати превземането на цяла Европа от Съветския съюз. Книгата „Germany’s War“ („Войната на Германия“) анализира защо Германия нахлува в или установява контрол над всички тези страни. Тази статия пък накратко ще разгледа защо Германия решава да нахлуе конкретно в мирните Норвегия и Дания. Защо Германия нахлува в Норвегия и Дания Когато Втората световна война започва, Германия не е имала никакви планове да нахлува в Норвегия или Дания. Хитлер е смятал за предимство да има неутрална Скандинавия. На 12 август 1939 г., в разговор с италианския министър на външните работи Чано, Хитлер заявява убедеността си, че никоя от воюващите страни няма да нападне скандинавските страни, както и че тези страни няма да се включат в нападение срещу Германия. Това заявление на Хитлер очевидно е било искрено, както е и потвърдено в една директива от 9 октомври 1939 г.[1] В края на краищата обаче Хитлер така или иначе се убеждава в нуждата от превантивен удар, който да предотврати британците първи да действат срещу Норвегия. В една рутинна среща с Хитлер на 10 октомври 1939 г. адм. Ерих Райдер посочва, че установяването на британски военноморски и военновъздушни бази в Норвегия би се оказало едно много опасно развитие на обстоятелствата за Германия. Райдер изтъква, че по този начин Великобритания е щяла да разполага с контрол над входа към Балтийско море, както и че е щяла да бъде в позиция да попречва на германски военноморски операции в Атлантическия океан и Северно море. Притокът на желязна руда от Швеция пък е щял да бъде прекъснат, а Съюзниците са щели да имат възможността да използват Норвегия за база за воденето на военновъздушна война срещу Германия[2]. „Морски сражения бушуват над широко пространство; британският флот е готов да бомбардира Осло“. Заглавната страница на в. „The Times-Picayune“, Ню Орлиънс, Луизиана, 11 април 1940 г. В среща от 18 декември 1939 г. Хитлер подчертава намерението си за неутрална Норвегия, но в случай че врагът се опита да пренесе войната в този регион, той е щял да бъде принуден да предприеме съответните мерки. Скоро Хитлер вече разполага с убедителни доказателства, че Великобритания няма да уважава норвежкия неутралитет. През февруари 1940 г. германското военноморско разузнаване разбива британските военноморски кодове и по този начин се сдобива с важна информация относно съюзническите дейности и планове. Съдейки се по прихванатите съобщения, Съюзниците са се подготвяли за операции срещу Норвегия под претекст за предстоящо оказване на помощ на Финландия. Прихващанията потвърждават опасенията на адм. Райдер относно британските намерения[3]. Както Великобритания, така и Франция са смятали, че заплахата от изгубване на жизненоважната желязна руда е щяла да накара Германия да започне да предприема военни операции в Скандинавия. И все пак, имало е известно разминаване между целите на Великобритания и тези на Франция. Великобритания е смятала, че Съюзниците са можели ефективно и успешно да се противопоставят на немските операции, което да доведе до бързи военни победи за Съюзниците в една вече проточила се война. Франция пък е искала да отвори нов фронт, за да може по този начин да отклони немското внимание и ресурси от границата й. Както Великобритания, така и Франция обаче са били на мнение, че морската блокада спрямо Германия е щяла да бъде по-ефективна щом Норвегия бъде превзета, особено ако успеят да прекъснат притока на желязна руда към Германия. За тази цел и двете страни са възнамерявали да предприемат огромни военни и политически рискове[4]. Германските разузнавателни доклади продължават да индикират, че Съюзниците ще нахлуят в Норвегия дори след сключването на мир между Финландия и Съветския съюз. На 28 март 1940 г. германците научават за взетото от Съюзническия върховен военен съвет решение да минират норвежките води. От един доклад на дипломат с дата 30 март 1940 г. пък става ясно, че Съюзниците ще започнат провеждането на операции в Северна Европа само след няколко дни. Британските операции по миниране на норвежките водни територии започват на 8 април 1940 г. Макар да не се стига до въоръжени сблъсъци с норвежките сили, британските операции по миниране са очевидно нарушение на неутралитета на Норвегия и сами по себе си представляват акт на война[5]. Норвежкото правителство възнегодува срещу британците за минирането, давайки им 48 часа да си съберат обратно мините[6]. Решението на Германия да нахлуе в Дания се основава на плана на ген. Николаус фон Фалкенхорст, който заключава, че би било желателно Дания да бъде окупирана като „сухопътен мост“ до Норвегия. На 9 април 1940 г. Дания бързо се предава на германските сили[7]. Кампанията в Норвегия обаче трае 62 дни и за съжаление води до значителен брой жертви. Повечето източници изброяват около 860 убити норвежци. Друг източник пък посочва броя на загиналите или ранени норвежци на 1,700, с още 400 цивилни, загинали по време на кампанията. В допълнение на това Норвегия окончателно губи целия си военноморски флот, а гражданите й са подложени на тежък начин на живот през 5-те години на немска окупация[8]. Германски самолет Ju 52, прелитащ над мястото на сблъсъка на германски изтребител Bf 110, в близост до Осло и Форнебю, Норвегия, 1940 г. Германската инвазия в Норвегия на 9 април 1940 г. е предприета с цел предотвратяване на британската инвазия в Норвегия, точно както последвалата съюзническа инвазия в Исландия, която да възпре немците от предприемането на същия ход. Германците изпълняват повечето от крайните си цели в един впечатляващ военен успех. Окупирането на Норвегия усложнява взетите от Великобритания мерки за блокада и отваря коридор към Атлантическия океан за потенциално прекъсване на британските доставки отвъд океана. Въздушната заплаха за Германия от страна на едно британско присъствие в Норвегия също е избегната, както и опасността Швеция да попадне под контрола на Съюзниците. Най-важното обаче е, че източникът на желязна руда за Германия вече е бил подсигурен, както и че германският флот вече е можел да преодолява някои от географските ограниченията, наложени от региона[9]. Британските надежди за постигането на бързи победи чрез примамването на германците в територии, където да се сблъскат с огромното превъзходство на британския флот, така и не се сбъдват. Така бленуваните британски победи в Норвегия също се превръщат в позорен разгром. Целта на французите за отклоняване на заплахата спрямо родината им чрез отварянето на нов театър на военни действия също не е постигната. Продължителната война в Норвегия и последвалото привършване на немските ресурси така и не се осъществяват. Единственото голямо предимство, което Съюзниците получават, е влошаването на общественото мнение спрямо Германия в неутралните страни, особено в Съединените щати[10]. Когато американският физик Робърт Опенхаймер решава да се изрази от името на болшинството американци, той казва: „Трябва да защитим западните ценности от нацистите“[11]. Повечето хора обаче не знаят, че немската инвазия в Норвегия и Дания е била от превантивен характер, която предотвратява съюзническата инвазия в Норвегия. Норвежки войници северно от Нарвик, Норвегия, май 1940 г. Американският военен историк Ърл Ф. Цимке пише: „Като изолирана военна операция германската окупация в Норвегия сама по себе си е феноменален успех. Извършена въпреки неизмеримо превъзхождащата британска военноморска сила, тя е, както казва Хитлер, ‘не само дръзка, но и едно от най-напечените начинания в историята на съвременното воюване’. Добре планирана и майсторски изпълнена, тя разкрива Вермахта в най-пълния му блясък…“[12]. Превантивният характер на немската инвазия в Дания и Норвегия е признат от много естаблишмънт историци. Дейвид Чезарани например, който не вярва в свободата на словото по отношение на Холокоста[13], пише следното: „Кампанията на запад бе предизвикана от британска военноморска намеса в норвежките води през февруари 1940 г. В опита си да ограничат вноса на желязна руда към Германия, британците решават да минират норвежки морски коридори и да разположат войски в Тронхайм. На 9 април [1940 г.] Хитлер отвръща на това, като започва инвазия в Норвегия и нарежда Дания да бъде окупирана. Датчаните капитулират само в рамките на ден, но наземните битки в Норвегия, както и военноморските сблъсъци продължават осем седмици, докато съюзническите войски накрая не са евакуирани.“[14] Издигащ се пушек над Нарвик, Норвегия след германско бомбардиране, май-юни 1940 г. Историята се пише от (крайните) победители и именно (крайните) победители, като всички победители, правят всичко възможно да представят действията си от Втората световна война под добра светлина. Както Уинстън Чърчил изтъква в една своя прочута фраза от края на 1940-те: „Историята ще бъде благосклонна към мен, тъй като аз възнамерявам да я напиша“[15]. Въпреки това обаче, дори самият Уинстън Чърчил признава британското съучастничество в немската инвазия в Норвегия. Чърчил пише: „На 3 април Британският кабинет имплементира решението на Върховния военен съвет и в резултат на това Адмиралтейството беше упълномощено да минира норвежките плавателни пътища на 8 април. Нарекох самата операция по миниране ‘Уилфред’, защото сама по себе си тя беше незначителна и невинна. Тъй като имаше опасност нашето миниране на норвежки води да провокира ответен отговор от страна на германците, бе също така решено една британска бригада и един френски контингент да бъдат изпратени в Нарвик, за да изчистят пристанището и да напреднат към шведската граница. Следваше да бъдат изпратени и други сили в Ставангер, Берген и Тронхайм с цел предотвратяване на достъпа на врага ни до тези бази.“[16] Чърчил пише, че именно Великобритания е тази, която имплементира тези военни действия: „Норвежкото правителство се беше… сериозно загрижило заради действията на британците. На 8 април, между 4:30 и 5 сутринта, четири британски унищожителя положиха минното ни поле точно преди входа към Западния фиорд, край канала, водещ до пристанището в Нарвик. В 5 часа сутринта пък новините вече бяха излъчени от Лондон, а в 5:30 Правителството на Негово Величество бе предало бележка на норвежкия министър на външните работи. Цялата сутрин в Осло бе прекарана в изготвяне на възмутителни телеграми до Лондон.“[17] По този начин Чърчил признава, че Великобритания незаконно минира норвежките води. Германската инвазия в Норвегия е предприета с цел предотвратяването на британски военни действия в Норвегия. Бележки: 1. Lunde, Henrik O., Hitler’s Pre-Emptive War: The Battle for Norway, 1940, Philadelphia and Newbury: Casemate, 2010, p. 44. 2. Ibid., pp. 50, 57. 3. Ibid., pp. 55, 63. 4. Ibid., p. 80. 5. Ibid., pp. 34, 85-86, 95-96. 6. Hoidal, Oddvar K., Quisling: A Study in Treason, Oslo: Norwegian University Press, 1989, p. 369. 7. Keegan, John, The Second World War, New York: Viking Penguin, 1990, p. 50. 8. Lunde, Henrik O., Hitler’s Pre-Emptive War: The Battle for Norway, 1940, Philadelphia and Newbury: Casemate, 2010, pp. 542-543, 545. 9. Ibid., p. 544. 10. Ibid., pp. 545, 551. 11. Bird, Kai and Sherwin, Martin J., American Prometheus: The Triumph and Tragedy of J. Robert Oppenheimer, New York: Vintage Books, p. 2006, p. 149. 12. Ziemke, Earl F., The German Decision to Invade Norway and Denmark, CMH Pub. 70-7-02, p. 71. 13. Guttenplan, D. D., The Holocaust on Trial, New York: W. W. Norton & Company, 2001, p. 298. 14. Cesarani, David, Final Solution: The Fate of the Jews 1933-1949, New York: St. Martin’s Press, 2016, p. 294. 15. Davies, Norman, No Simple Victory: World War II in Europe, 1939-1945, New York: Viking Penguin, 2007, p. 487. 16. Churchill, Winston S., The Second World War: The Gathering Storm, Boston: Houghton Mifflin Company, 1948, p. 579. 17. Ibid., p. 589. Източници: https://wearswar.wordpress.com/2017/10/11/how-britain-forced-the-invasion-of-norway-denmark-by-germany-then-blamed-hitler-again/ https://inconvenienthistory.com/11/3/6845

Разглеждане на плана на Сталин от 1941 г. за нападение срещу Германия Ревю на книгата „Unternehmen Barbarossa und der russische Historikerstreit“ („Операция Барбароса и спорът между руските историци“) (1998 г.) на Волфганг Щраус Автор на ревюто: Daniel W. Michaels Година: 2001 -------------------------------------------------- Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ в Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център. -------------------------------------------------- Няма друг народ, който да е изстрадал толкова много през Втората световна война, колкото руския и германския. В касапницата на този голям глобален конфликт няма нещо, което да се равнява на масовото унищожение на животи и собственост на Източния фронт от страна на руските и немските сили, фанатично подтиквани от две безкомпромисни идеологии. Днес, повече от 50 години след края на „сблъсъка на титаните“, свободни руски и немски историци си сътрудничат, за да преоценят историческите решения и действия, довели до най-кървавия конфликт в цялата история. Волфганг Щраус, уважаван немски славист и политически анализатор, обяснява този разкриващ исторически процес в най-новия си труд „Операция Барбароса и спорът между руските историци“[1]. Тук той разглежда изследванията на ревизионистични учени от Русия и Германия относно ролята на Сталин в подпалването на Германско-руския конфликт, както и усилията му да разшири съветската империя в рамките на Европа. Може би сред най-важните аспекти от това начинание на Щраус е, че то показва как едно споделено виждане за войната може да допринесе за взаимното помиряване между тези два велики европейски народа. Щраус споделя мнението на немския историк Ернст Нолте, че антикомунистическата войнственост на Хитлер е била разбираема реакция, предизвикана от надвисналата над Европа и човечеството съветска заплаха. Казано по друг начин, войнствеността на „фашистките“ движения, възникнали в Германия, Испания, Италия и други европейски страни през 1920-те и 1930-те сама по себе си е представлявала отговор на неприкритата болшевишка цел за господство над Европа[2]. Това гледище, смята Щраус, е вече възприето от повечето руски ревизионисти, както и от френския историк Франсис Фурет[3]. Като цяло на този етап няма значение дали човек смята избухналата през юни 1941 г. война между Германия и Съветска Русия за агресивна война, за превантивна война или за контранападение. За всяка една от страните, смята Нолте наред с други, това е била битка на живот и смърт, която е следвала да реши кой светоглед и начин на живот да надделее в Европа—атеистичния, интернационалистично-комунистическия или буржоазно-западнохристиянския. Черната книга Щраус по никакъв начин не отрича или смекчава бруталните ексцесии на Хитлер. В допълнение на това той дори твърди, че расистката концепция на Хитлер относно низшия статус на славянските народи и опитът му да колонизира земите им не само че са били погрешни, но и са обрекли както военната му кампания, така и самия Трети райх на провал. В същото време обаче Щраус набляга и върху монументалната бруталност на съветския и интернационалния комунизъм. В тази връзка той цитира „Черната книга на комунизма: престъпления, терор и репресии“, един наскоро излязъл труд от 860 страници на френския академик Стефан Куртоа и други[4]. Както подчертава Куртоа, мнозина американски и европейски учени продължават да възприемат историята по един морално съмнителен начин, страстно осъждащ Националсоциалистическа Германия, но в същото време и поддържащ една лъжлива неукорителна „обективност“ спрямо Съветска Русия. Такова нещо като йерархия на смъртта и страданието обаче няма. Както пише Куртоа: „Смъртта на едно украинско дете от селото, умишлено подложено на глад от сталинския режим, е също толкова от значение, колкото изгладняването на едно дете от Варшавското гето“. Както изтъква Щраус, Куртоа открива, че 1) около 100 милиона човешки същества губят живота си в резултат на комунистическите политики в Съветския съюз, Червен Китай и други комунистически държави; 2) комунистите превръщат масовата престъпност в неразделна част от държавния им апарат; 3) от самото начало терорът е бил част от съветския режим, започвайки се с Ленин; 4) класовият и етническият геноцид, започнат от Ленин и систематизиран от Сталин, предхожда диктатурата на Хитлер с години; 5) безсъмнено Сталин е бил много по-голям престъпник от Хитлер; и 6) споделената, ако не и главната, отговорност на Сталин за избухването на Руско-германската война е безспорна[5]. Често се забравя, че руският народ става първата жертва на комунизма. Служейки си с доказателства от британски, руски и други източници, Щраус показва, че хората, които налагат комунистическия деспотизъм над руснаците основно са били от чужд неруски и нехристиянски произход—най-вече евреи[6]. Тяхната цел е била нищо друго освен заличаването на християнството и европейската цивилизация, независимо от човешката цена за това. Много руснаци прехвърлят главната отговорност за престъпленията на комунизма, по-конкретно за тези през първите десет години на съветска власт, върху неруските елементи на Болшевишката партия. Щраус например отбелязва, че руската преса определя екзекуцията на цар Николай II и цялото му семейство като „еврейско ритуално убийство“[7]. В подобен ред на мисли Щраус си служи с дадените от Солженицин имена на безмилостните началници на съветската тайна полиция (НКВД)—всички от тях евреи—които обричат десетки хиляди робски работници на смърт в потресаващо нечовешки условия по време на строежа на Беломорския канал[8]. И все пак човек не бива да остава с впечатлението, че само славяни са били жертва на сталинския терор, или че всички убийци са били от неруски произход[9]. По време на Голямата чистка от 1937–1939 г., изтъква Щраус, Сталин екзекутира мнозина евреи, които са имали значима роля в ранния съветски режим. През 1940 г. Сталин успява да елиминира своя най-голям противник, Лев Троцки (Бронщайн), който по едно време е втората най-влиятелна фигура в съветската държава. Когато накрая Сталин поставя руснака Николай Ежов за началник на НКВД на мястото на евреина Генрих Ягода, хиляди привърженици на Ягода и техните семейства, основно евреи, са убити или извършват самоубийство. Руски пионери на ревизионизма Един от първите руски ревизионисти на историята на Втората световна война е Пьотър Григоренко, генерал-майор от Съветската армия и награждаван с отличия ветеран от войната, преподаващ във Военната академия „Фрунзе“. Още в началото на 1960-те, по времето на Хрушчов, той става „дисидент“, публично подкрепяйки гражданските права на потиснатите етнически малцинства (властите накрая го затварят в лудницата). През 1967 г., разказва Щраус, той става първата водеща съветска фигура, която да повдигне станалите добре известни през 1980-те и 1990-те ревизионистични доводи относно подготовката на Сталин за агресивна война срещу Германия. В една статия, изпратена до голямо съветско списание (но отхвърлена и по-късно публикувана в чужбина), Григоренко изтъква, че през 1941 г. числеността на съветските военни сили значително е превъзхождала тази на германските. Точно преди германската атака от 22 юни 1941 г., над половината от съветските сили са се намирали в зона в близост до и западно от Бялисток, тоест, в зона навътре в окупираната полска територия. „Разположението е можело да се обясни само и единствено“, пише Григоренко, „ако тези войски са се позиционирали за изненадваща офанзива. В случай на вражеска атака тези войски са щели скоро да бъдат обкръжени“[10]. Най-добре познатият руски историк, който повдига ревизионистичните доводи относно подготовката на Сталин за нанасяне на първия удар срещу Германия, е Виктор Суворов (псевдонимът на Владимир Резун). Щраус обобщава основните му аргументи (които са разгледани подробно в настоящото списание)[11]. Щраус разглежда три значителни речи на Сталин (за които също пише и Суворов, както и автори на това списание)[12]: 1. В обръщението си от 19 август 1939 г., непосредствено преди избухването на войната, Сталин обяснява защо един временен съюз с Германия е по-изгоден за съветските интереси, отколкото съюз с Великобритания и Франция; 2. В речта си от 5 май 1941 г. Сталин обяснява на новозавършили военни школи офицери, че съветските сили е следвало да водят предстоящата война офанзивно, както и че тя така или иначе е щяла да бъде справедлива война, тъй като е щяла да подпомогне разрастването на световния социализъм; 3. В речта от 6 ноември 1941 г., около четири месеца след началото на кампанията „Барбароса“, Сталин подчертава важността от убиването на германци (апропо, тази реч също така „вдъхновява“ и съветския писател от еврейски произход Иля Еренбург да даде небезизвестния си принос към военните усилия под формата на безжалостна антинемска пропаганда). Виктор Суворов (Владимир Резун) Актуална руска ревизионистична историография Според Щраус радикално ревизиране на историята на Втората световна война става възможно едва след разпадането на мултинационалния Съветски съюз (1991 г.), когато около 14 милиона—до този момент засекретени—документи, засягащи всички аспекти на съветската власт, са най-накрая направени обществено достъпни за свободен преглед. Може би най-големият принос на настоящата книга спрямо неруската аудитория е акцентирането на изследванията на руски ревизионисти. Щраус е добре запознат с тези важни трудове, които обаче остават напълно игнорирани в Съединените щати. Сред най-важните публикации, с които Щраус си служи в тази връзка, са две руски антологии, и двете издадени през 1995 г.: „Готвил ли е Сталин настъпателна война срещу Хитлер?“ и „1 септември 1939–9 май 1945: 50-ата годишнина от разгрома на фашистка Германия“[13]. Първият труд съдържа статии както на ревизионистични историци, така и на критици на ревизионизма („спорът между руските историци“, споменат в подзаглавието на книгата на Щраус, навява за „спорът между германските историци“ от 1980-те, в който Ернст Нолте изиграва важна роля). Както посочва Щраус, сред най-изтъкнатите критици на ревизионистичното становище на Суворов и други е израелският историк Габриел Городецки, който преподава в Телавивския университет (Щраус смята, че той е дългогодишен сталински апологет). Городецки е автор на рускоезичната антисуворовска книга от 1995 г. „Митът на ‘Ледоразбивачът’“, както и на подробния труд от 1999 г. „Голямата илюзия: Сталин и германската инвазия в Русия“. В разискването си на „Готвил ли е Сталин настъпателна война срещу Хитлер?“, Щраус пише (стр. 42-44): „Въпреки че както ревизионисти, така и критици на ревизионизма имат своята дума в тази книга, крайният резултат е един и същ. Антифашистките опити за оправдаване и легитимиране на военната политика на Сталин от 1939 г. не са резонни. Гледището, че Втората световна война е била ‘престъпление, за което само и единствено Националсоциалистическа Германия е отговорна’ вече не може да се поддържа. Начинът, по който руските ревизионисти виждат историческата истина, е документиран в тази колекция от статии, публикувана от Бордюгов и Невежин, както и от реномирания военен историк Михаил Мелитюков, академичен сътрудник към Всеруския изследователски институт за документация и архиви. Най-отскорошният компендиум от руски ревизионистични писания задълбочава нашето разбиране относно подготовката на Сталин за първи военен удар срещу Германия през лятото на 1941 г. Стратегическият разположителен план, одобрен от Сталин по време на конференция, състояла се на 15 май 1941 г., заедно с началника на Генералния щаб Герогий Жуков и комисаря на отбраната Семьон Тимошенко, нарежда за блицкриг: Танкови дивизии и механизирани корпуси е следвало да задействат атаката си от линията Брест и Лвов [Лемберг], придружени от унищожителни въздушни удари. Целта е била завземането на Източна Прусия, Полша, Силезия и [Чешкия] Протекторат, по този начин отрязвайки Германия от Балканите и румънските нефтени залежи. Любляна, Варшава, Катовице, Краков, Вроцлав и Прага също са били цели за нападение. Следвало е да бъде задействан и втори офанзивен удар в Румъния с цел превземането на Букурещ. Успешното постигане на непосредствените цели, а именно унищожението на голяма част от Германската армия на изток от реките Висла, Нарев и Одер е било важна част от постигането на главната цел, която е била разгромяването на Германия в една бърза кампания. Основните контингенти на Германските въоръжени сили е следвало да бъдат обкръжени и унищожени от танкови армии в дръзки и бързи настъпления. Три повтарящи се аспекта от мобилизационния план от 15 май потвърждават агресивния характер на плана на Сталин: ‘внезапен удар’, ‘разгръщане’ и ‘настъпателна война’. От 303-те съветски дивизии, събрани на западния фронт, 172 са били предназначени за нанасянето на първия удар. Тоталното разгръщане е следвало да трае един месец—в периода от 15 юни до 15 юли. Михаил Мелитюков казва: ‘На тази основа изглежда, че войната срещу Германия е трябвало да започне юли месец’. Тази антология отделя значително внимание и на анализирането на речта на Сталин от 5 май 1941 г., отправена до дипломанти на съветски военни школи. В тази си реч Сталин оправдава промяната във външната си политика във връзка с вече решената атака срещу Германия. От комунистическа гледна точка дори и една съветска агресивна война е ‘справедлива война’, тъй като тя служи за разширяване на ‘територията на социалистическия свят’, както и за ‘унищожението на капиталистическия свят’. Най-важната част от тази реч от 5 май обаче са опитите на Сталин да разбие ‘мита за непобедимия Вермахт’. Очевидно Червената армия е била достатъчно силна, за да премаже всеки враг, дори и ‘привидно непобедимия Вермахт’.“ Началната страница на съветския меморандум от май 1941 г., показана тук като факсимиле (минимизирано) и излагаща стратегията за първи военен удар срещу Германия и съюзниците й. Служейки си с термини като „внезапен удар“ и „офанзивна война“, тя приканва към светкавична атака срещу германската Източна Прусия, Полша, Силезия и чешките територии, по този начин прекъсвайки досега на Германия с Балканите и румънските нефтени залежи, както и към втори военен удар в посока Румъния. Съдейки се по този документ, казва руският историк Мелитюков, съветската атака срещу Германия и съюзниците й е трябвало да се състои през юли 1941 г. Написана на ръка с черно мастило, този документ от 15 страници е подготвен от съветския генерал Василевски и подписан от съветския началник на Генералния щаб Жуков и съветския комисар на отбраната Тимошенко. Изпратен е на Сталин на 15 май 1941 г. Правоъгълните и овалните архивни печати показват, че през 1948 г. този документ е бил прехвърлен към Оперативното бюро на съветския Генерален щаб Щраус изброява (стр. 102-105) основните открития и заключения на руски ревизионисти, извлечени основно от двата главни труда, споменати по-горе: – Сталин е искал пълномащабна изтощителна европейска война, в която СССР да се намеси във възможно най-удобния политически и военен момент. Основното намерение на Сталин е разкрито в неговата реч от 19 август 1939 г. до Политбюро; – за да даде ход на това, Сталин използва Съветско-германския пакт за ненападение [от август 1939 г.], който: а) провокира нападението на Хитлер срещу Полша и б) кара Великобритания и Франция да обявят война [на Германия]; – в случай че бъде постигната бърза победа над Германия [от Великобритания и Франция], Сталин е планирал да „съветизира“ Германия и да установи „комунистическо правителство“ там, но при този вариант е имало опасност победните капиталистически сили никога да не позволят на една комунистическа Германия да съществува; – в случай че бъде постигната бърза победа над Франция [от Германия], Сталин е планирал да „съветизира“ Франция. „Една комунистическа революция би изглеждала неизбежна и затова бихме могли да се възползваме от това в наша полза, като веднага притичаме на помощ на Франция и я направим наш съюзник. В резултат на това всички нации под ‘закрилата’ на победна Германия ще станат наши съюзници“; – от самото начало Сталин е обмислял война с Германия и съответно [съветското] й превземане. За тази цел Сталин съсредоточава оперативни офанзивни сили на западната граница на СССР, които са превъзхождали Вермахта пет до шест пъти по отношение на танкове, самолети и артилерия; – що се отнася до воденето на агресивна война, на 15 май 1941 г. Главното политическо управление на РККА инструктира войсковите командири, че независимо в каква война участва СССР, дали отбранителна или офанзивна, тя винаги ще е „справедлива война“; – войскови контингенти е следвало да бъдат приведени в пълна бойна готовност във всички западни военни окръзи; аеродруми и снабдителни бази в подкрепа на настъпателната стратегия е следвало да бъдат изградени непосредствено преди границата; офанзивна сила от 60 дивизии е следвало да бъде сформирана в Украйна, а планински дивизии и парашутни корпуси установени за нападателни операции; – 16-ти, 19-ти, 21-ви, 22-ри и 25-ти съветски армии са прехвърлени от вътрешността на страната до западната граница и позиционирани на отправни точки за планираната офанзива; – в речта си от 5 май 1941 г., отправена до новозавършилите офицери, Сталин казва, че войната с Германия е неизбежна, определяйки я като война не само от отбранителен характер, но по-скоро и като такава от офанзивен характер; – Сталин е възнамерявал да задейства нападението през юли 1941 г., макар и сред руските историци да няма единодушно мнение по отношение на точната дата. Суворов посочва 6 юли, [Валери] Данилов [пенсиониран съветски полковник] 2 юли, докато Мелитюков пише следното: „Червената армия просто не е могла да извърши нападението преди 15 юли“. Точно преди нападението „Барбароса“, започнало сутринта на 22 юни 1941 г., две колосални военни сили са позиционирани и от двете страни на съветската граница. Три милиона германци, заедно с 600,000 превозни средства, 750,000 коне, 3,580 танка и 1,830 самолета са разпределени в три големи „Армейски групи“, заедно с 600,000 румънски и финландски войници. От другата страна пък 4,5 милиона червеноармейци са позиционирани срещу Германия и Европа Източник: Paul Carell, "Hitler Moves East 1941-1943" (1991), стр. 18 Прокламацията на Хитлер В апендикса с документи Щраус е включил и части от директивата на хитлеровата Операция „Барбароса“ с дата 18 декември 1940 г. На същото място, под формата на факсимиле, може да се открие и обнародването на германската преса с дата 22 юни 1941 г., излагащо причините, поради които Хитлер предприема нападението срещу Съветския съюз: „Тази сутрин Фюрерът, посредством райхсминистъра д-р Гьобелс, отправи прокламация към германския народ, в която обяснява как след неколкомесечно мълчание той най-накрая може да говори открито пред германския народ за опасните кроежи на юдео-болшевишките господари на Съветска Русия. След Германско-съветския спогодбен договор от есента на 1939 г. той се надяваше на смекчаване на напрежението с Русия. Въпреки това обаче, тази надежда накрая се изпари заради изнудващите искания на Съветска Русия както спрямо Финландия, така и спрямо балтийските държави и Румъния. След победата в Полша Западните сили бяха отхвърлили предложението на Фюрера за разбирателство, тъй като те се надяваха, че Съветска Русия ще нападне Германия. Още от пролетта на 1940 г. насам съветски войски не спираха да се струпват поголовно по немската граница, което накрая доведе и до нуждата през август 1940 г. боеспособни германски сили да бъдат закотвени на изток, което неминуемо бе направило всякаква главна германска инициатива на запад невъзможна. По време на визитата му [през ноември 1940 г.] в Берлин, [съветският министър на външните работи] Молотов бе повдигнал въпроси, свързани с Румъния, Финландия, България и Дарданелите, които ясно бяха разкрили намерението на Съветска Русия да създаде проблеми в Източна Европа. Болшевишкият преврат срещу [румънското] правителство на Антонеску се беше провалил, но пък за сметка на това, с помощта на англо-саксонските сили [Великобритания и Съединените щати], техният пуч в Югославия се оказа успешен. Сръбски военновъздушни офицери отлетяха за Русия и бяха незабавно инкорпорирани в армията там. С тези си кроежи Москва не само че наруши т.нар. Германско-руски спогодбен договор, но също така и го предаде. В своята прокламация Фюрерът подчерта, че всякакво по-нататъшно негово мълчание би било престъпление не само срещу Германия, но и срещу цяла Европа. Понастоящем на границата се намират 160 руски дивизии[14], които в допълнение на това многократно я нарушаваха. На 17-18 юни съветски патрули бяха принудени да отстъпят обратно зад граница след продължителна обмяна на огън. Междувременно, с цел защитата на Европа и предпазването от по-нататъшни руски провокации, най-голямото формирование на сили, правено някога, бе събрано срещу Съветска Русия. Германските войски стоят в готовност от Арктическия океан до Черно море, със съюзници на север в лицето на финландците и край бесарабската граница в лицето на румънците. Фюрерът завърши прокламацията си със следните изречения: ‘Затова реших отново да оставя съдбата и бъдещето на Германския Райх и на народа ни в ръцете на нашите войници. Нека Господ Бог ни помага особено в тази борба!’“. Ген. Алфред Йодъл (в средата) изказва мнението си относно военната обстановка по време на брифинг с Хитлер и ген. Вилхелм Кайтел Примиряване с миналото Въпреки че все повече и повече независими руски, германски и други европейски историци подкрепят ревизионистичните доводи на Суворов (и други), изглежда, че все още е невъзможно, особено в Германия, историческата отговорност на Хитлер да бъде прехвърлена на Сталин. В тази връзка Щраус напомня (стр. 45-46) за едно събеседване, състояло се през май 1993 г. във Военно-историческия офис за изследвания във Фрайбург и включващо немския историк д-р Йоахим Хофман, многодесетилетен сътрудник към Изследователския офис, и руския историк Виктор Суворов. Хофман разказва за разговорите относно проблема с „превантивната война“, които той е провеждал с изтъкнати германци, включително и президента Рихард фон Вайцзекер, влиятелния журналист Марион Графин Дьонхоф, както и политическите фигури Егон Бар и Хайнрих Граф фон Айнзидел. Всички те му казват, че дори Суворов да е прав и нападението на Хитлер наистина да е изпреварило това на Сталин със седмици, това не бива да се признава публично, защото по този начин се оневинява Хитлер. Това е нещо типично, казва Хофман, за преобладаващото неморално отношение в Германия. Заслепени от своя егоизъм, добавя той, тези германци не осъзнават, че по този начин те практически искат от руснаците да приемат пропагандните лъжи на сталинската ера. Щраус съпоставя крайно различното отношение на германците и руснаците спрямо историята на 20-ти век и ролята на историческия ревизионизъм. Докато на германците постоянно им се насажда мазохистичен комплекс за вина на национално ниво заради колективното им „зло“ минало, започнал да им се внушава по време на следвоенния окупационен период като част от съюзническата „превъзпитателна“ кампания и от този момент нататък постоянно натрапван от „техните“ медии и политически лидери, руснаците са много по-свободни и отворени за тяхното комунистическо минало, най-вече защото те не са били окупирани от чужди завоеватели и защото техните медии и образователна система не са под контрола на външни сили[15]. Макар и заклети комунисти да се опитват да поддържат историографията на съветската ера жива, повечето руснаци искат да знаят истината за миналото си. Все пак, посочва Щраус, едно на всеки две руски семейства са страдали под сталинската тирания. Така или иначе обаче понастоящем няма табута в Русия, включително и ролята на евреите в комунистическото движение (в сравнение с това на германците им е забранено със закон да накърняват по какъвто и да е начин политическите дейности на евреите от първата половина на 20-ти век). Думата „геноцид“ често се използва във връзка с отношението към европейските евреите през Втората световна война. Без по никакъв начин да омаловажаваме страданията на невинни евреи, попаднали в тази буря, човек все пак не бива да забравя, че съветският режим на Сталин нанася много по-безжалостен и пълномащабен геноцид срещу руския и украинския народ. Изчислено е, че около 20 милиона души, болшинството от тях славяни, губят живота си в Съветския съюз в резултат на съветските политики под формата на екзекуции, пращане в лагери Гулаг, където по-късно погиват, или направо налагане на глад и т.н. Милиони германци също стават жертва на геноцид. Изчислено е, че около четири милиона германци са убити или загиват през периода 1944–1948 г. като жертви на съюзнически „етнически прочиствания“, изгладняване, робски труд в СССР или престой в нечовешки военнопленнически лагери, ръководени от победните Съюзници[16]. Насърчаването на по-добро разбиране на катастрофалния германско-руски сблъсък от 1941–1945 г. от страна на немски и руски ревизионистични историци допринася за помиряването между тези два народа. Щраус дори споменава наскорошни събития, потвърждаващи този процес. Във Волгоград победители и победени обединяват сили, за да издигнат монумент, посветен на всички жертви на Битката при Сталинград. Надписът му, написан на руски и немски, се чете по следния начин: „Този паметник е издигнат в чест на страданията на загиналите тук войници и цивилни. Молим се онези, които са загинали тук и в плен, да почиват във вечен мир на руска почва“. Наскоро в покрайнините на Санкт Петербург пък бе посветено гробище и мемориал на германските войници. В днешна Русия не е нещо необичайно за рускините да поддържат гробовете на германски войници (тъй като съветското правителство почти не направи нищо в подпомагането за идентифицирането на падналите в бой и организирането на скромни погребения за тях, малцина рускини имат някаква представа къде собствените им синове, братя и съпрузи са загинали). С цветя в ръка, 86-годишен германец от баварската община Айблинг търси мемориални плочи с имената на другари, дали живота си във Втората световна война преди повече от половин век. Каменните мемориални плочи се намират в наскоро посветеното на войници Сологубовско гробище в близост до Санкт Петербург В епилога на тази книга Щраус описва пламенното възмущение и гняв на руснаците спрямо престъпния капитализъм, обгърнал страната им. Днес неравенствата между новоизлюпените богаташи и преобладаващата руска работна класа са по-големи дори от времето на съветска власт. Много руски ревизионисти виждат едно вродено сходство и афинитет между капитализма и комунизма. Имайки се в предвид как много бивши съветски длъжностни лица все още заемат позиции или, казано по друг начин, все още разполагат с власт в „новата Русия“, всеки вижда колко лесно може да бъде за членове на стария съветски елит—или още Номенклатурата—отново да изскочат на хоризонта в хищния капитализъм на Русия като рекетьори, гангстери, финансови спекуланти, банкерски измамници, изнудвачи и мафиоти. Върху останките на съветската система, пише Щраус, се заражда една нова диктатура на безмилостност, корупция, престъпност, социално разделение, беднотия и отчаяние. Затова и ненавистта към „реформистките“ политики, насърчавани от Съединените щати, е широко разпространена. В това отношение Щраус обръща внимание на възгледите на испанския писател Хуан Гойтисоло, който смята, че ако тази социална патология продължава да надделява в Русия, то тогава анализът на Карл Маркс би се оказал верен, поне отчасти. Макар Маркс да не е прав относно обещаните добродетели на комунизма, пише Гойтисоло, събитията изглежда потвърждават критиката му на капитализма, особено на необуздания монетаризъм, който познава само една ценност, а именно максималните печалби независимо от човешката цена[17]. От 1960 г. до 1995 г. д-р Йоахим Хофман работи като историк с полуофициалния Военно-исторически изследователски офис във Фрайбург. Подробният му ревизионистичен труд „Stalin's Vernichtungskrieg, 1941-1945“ („Изтребителната война на Сталин“) е издаван в пет издания. В момента за публикация се подготвя и издание на английски [от „Theses & Dissertations Press; ed“] „Силна и свободна“ Дали се самоопределят като „реформатори“ (западно настроени), комунисти или националисти („евразийци“), днешните руснаци, пише Щраус, твърдо отхвърлят всякакви форми на интернационализъм, било той комунистически или капиталистически. Те искат една Русия, която да е силна и свободна. За осъществяването на тази цел обаче мнозина се обръщат към геополитиката, възприемайки един светоглед, базиран на евразийската „централна“ теория, разработена от британския географ от 20-ти век Халфорд Макиндер и насърчавана в германския Трети райх от Карл Хаусхофер (според тази теория Русия има потенциала за огромна власт и просперитет, тъй като тя е сърцето на огромната и богата на ресурси евразийска площ). Водещият застъпник на това гледище в днешна Русия е Александър Дугин, чиято книга „Основи на геополитиката: геополитическото бъдеще на Русия“ се доказва като влиятелно четиво както сред старите комунисти, така и сред новите националисти под целокупния чадър, понякога определян като „националболшевишки съюз“ и чиито привърженици са познати като „евразийци“. Дугин е близък сътрудник на Генадий Зюганов, ръководител на най-голямата политическа партия в страната, Руската комунистическа партия (която, въпреки името й, е много по-националистически, отколкото марксистко, настроена). Самият Зюганов е и авторът на една отскорошна книга, „География на победата: основи на руската геополитика“. В това отношение руският парламент—Държавната дума—бе установил Комитет на геополитическите работи, оглавяван от Алексей Митрофанов, член на Либерално-демократическата партия на Владимир Жириновски (сред предложенията на Жириновски е формирането на ос между Берлин, Москва и Токио, като в тази връзка той е цитиран да казва: „Днес Съединените американски щати са нашият враг номер едно. Оттук нататък всички наши действия и взаимоотношения с Америка трябва да се предприемат с това наум“). Бележки: 1. Като ученик (Oberschuler) Щраус, който е роден през 1931 г., е бил арестуван за антикомунистически дейности в Източна Германия (ГДР) и впоследствие лишен от свобода в периода между 1950 г. и 1956 г. Автор е на няколко други значими книги за Русия, включително и Russland wird leben: vom roten Stern zur Zarenfahne (1992), Drei Tage, die die Welt erschutterten (1992), Burgerrechtler in der UdSSR (1979) и Von der Wiedergeburt slawophiler Ideen in Russland (1977). В допълнение на това той допринася редовно и за научни списания. Понастоящем живее в Бавария, където работи като специалист по славянските въпроси. 2. Вж. Ernst Nolte, Der Europäische Bürgerkrieg 1917-1945: Nationalsozialismus und Bolschewismus (Munich: 1997 [5th ed.]). Нолте неведнъж е подчертавал, че военновременното отношение на Хитлер към евреите може разбираемо да се разглежда като отбранителна мярка от страна на Хитлер спрямо заплахата от масови болшевишки убийства на германци. В една лекция от 1980 г. той казва: „Трудно може да се отрече, че Хитлер е имал добра причина да бъде убеден в решимостта на враговете му да извършват масови убийства дълго преди първите вести за събитията в ‘Аушвиц’ да станат обществено достояние“. Вж. също интервюто с Нолте в изданието от януари-февруари 1994 г. (бр. 14, номер 1), стр. 15-22, както и Changing Perspectives on History in Germany: A Prestigious Award for Nolte: Portent of Greater Historical Objectivity?, изданието от юли-август 2000 г. стр. 29-32. 3. François Furet and Ernst Nolte, Feindliche Nähe: Kommunismus und Faschismus im 20. Jahrhundert: Ein Briefwechsel (Munich: 1998). 4. The Black Book of Communism: Crimes, Terror, Repression, by Stéphane Courtois and others (Cambridge: Harvard University Press, 1999). Оригинално издание: Le livre noir du communisme: Crimes, terreur, répression (Paris: 1997). Сред по-старите творби на Куртоа са: Histoire du parti communiste français (1995), L'etat du monde en 1945 (1994), Rigueur et passion (1994), 50 ans d'une passion français (1991) и Qui savait quoi? (1987). 5. Куртоа също така пише: „Боря се за преоценката на Сталин. Със сигурност той е най-големият престъпник на века. Но в същото време той е бил и най-великият политик—най-компетентният, най-професионалният. Той е този, който най-перфектно е съзнавал как да използва ресурсите си в полза на целите си“. 6. Руските националисти, както и антиболшевишките „белогвардейци“ по онова време, напълно осъзнават факта, че лидерите на марксисткото движение в Русия—меншевиките и болшевиките—преобладаващо са били от неруски произход. Като доказателство за чуждия характер на Болшевишката революция и на ранния съветски режим, руските националисти (както и мнозина други) често си служат с „Последните дни на Романовите“, творба на британския писател Робърт Уилтън (вече преведена и на руски). В апендикса към изданието на тази книга от 1993 г. на Института за историческо преразглеждане (стр. 184-190) Уилтън също така отбелязва следното: „Според информацията, предоставена от съветската преса, важните функционери на болшевишката държава… през 1918–1919 г. са включвали: 17 руснаци, двама украинци, единадесет арменци, 35 латвийци, 15 германци, един унгарец, десет грузинци, трима поляци, трима финландци, един чех, един караит и 457 евреи“. Вж. също M. Weber, The Jewish Role in the Bolshevik Revolution and the Early Soviet Regime, изданието от януари-февруари 1994 г., стр. 4-14. 7. В едно специално издание от 1996 г. на московския в. „Русский вестник“ е изложен списък с имената на палачите: Яков Юровски, Анселм Фишър, Ицван Колман, А. Чорват, Изидор Еделщайн, Имре Маги[?], Виктор Гринфелд, Андреас Вергаси и С. Фаркаш. Статията заключава със следното: „Всичко това допълнително потвърждава неруския произход на убийците“. 8. Според Александър Солженицин шестимата ръководители по това време са били Семьон Фирин, Матвей Берман, Нафтали Френкел, Лазар Коган, Яков Рапопорт и Сергей Жук. Началникът на Военната стража е бил Бродски, каналният куратор към Централния изпълнителен комитет е бил Солц, началниците на ГПУ и НКВД са били Ягода, Паукър, Щпигълглас, Казнелсон, Саковский, Сьоренсен, Месинг и Аршакуни. Както сочат имената, тези хора са били неруснаци. Повечето от тези убийци са наградени от Сталин с почетната титла „Герой на труда“. Вж. Aleksandr Solzhenitsyn, The Gulag Archipelago, III-IV, Book Two (New York: Harper & Row, 1975), pp. 79, 81, 82, 84, 94, etc. 9. Тази генерализация е валидна за първите 20 години на съветска власт. Въпреки това обаче, след Голямата чистка (1937–1939 г.) и с изключение на първите няколко години от края на Втората световна война в Източна Европа, където Сталин използва еврейски комунисти, които да установят марионетни правителства, до самата си смърт диктаторът активно се противопоставя на елементи, които той самият определя като космополити, паразити и т.н. 10. Григоренко първоначално изпраща своята статия до съветското сп. „Въпроси относно историята на КПСС“, което, естествено, я отхвърля. Публикувана е през 1969 г. от „Посев“, белогвардейска издателска къща, базирана във Франкфурт на Майн. 11. За първите три книги на Суворов за Втората световна война има написани ревюта в Списанието за историческо преразглеждане. Първите две, „Ледоразбивачът“ и „Денят М“, получават своите ревюта в изданието от ноември-декември 1997 г. (бр. 16, ном. 6), стр. 22-34. Третата му книга, „Последната република“, получава ревюто си в изданието от юли-август 1998 г. (бр. 17, ном. 4), стр. 30-37. 12. Вж. ревюто на книгата на Адолф фон Таден „Stalins Falle“ („Капанът на Сталин“) в изданието от май-юни 1999 г., стр. 40-45. 13. „Готовил ли Сталин наступательную войну против Гитлера?“ („Готвил ли е Сталин настъпателна война срещу Хитлер?“) на Григорий Бордюгов и Владимир Невежин (Москва: AIRO XX, 1995) и „1 сентября 1939–9 мая 1945: Пятидесятилетие разгрома фашисткой Германии в контексте начала Второй мировой войны“ („1 септември 1939–9 май 1945: 50-ата годишнина от разгрома на фашистка Германия в контекста на началото на Втората световна война“), с редакция на И. В. Павлова и В. Л. Дорошенко (Новосибирск мемориал, 1995). Вторият труд е споменат в изданието от ноември-декември 1997 г., стр. 32-34. 14. Главното командване на Вермахта значително подценява броя на съветските дивизии, както и качеството и количеството на съветските танкове. Хитлер и Вермахта накрая се сблъскват не със 160 дивизии на прага им, а с над 300. Вж. David Irving, Hitler's War (New York: Viking, 1977), pp. 205-206, 297. За съотношението между двете сили през юни 1941 г. вж. също Joachim Hoffmann, Stalins Vernichtungskrieg 1941-1945 (Munich, 1995), Chapter 1, and esp. pp. 31, 66. 15. Странно е обаче, че руските „олигарси“, повечето от които са евреи, упражняват значителен контрол върху руските медии. Вж. Daniel W. Michaels, Capitalism in the New Russia, May-June 1997 Journal, pp. 21-27 и A Jewish Appeal to Russia's Elite в изданието от ноември-декември 1998 г. стр. 13-18. 16. Вж. Alfred-Maurice de Zayas, The German Expellees: Victims in War and Peace (New York: St. Martin's Press, 1993), Alfred-M. de Zayas, Nemesis at Potsdam: The Expulsion of the Germans From the East (Lincoln: Univ. of Nebraska, 1989 [3rd rev. ed.]), James Bacque, Other Losses (Prima, 1991), J. Bacque, Crimes and Mercies (Little, Brown, 1997), Ralph Keeling, Gruesome Harvest: The Allies' Postwar War Against the German People (IHR, 1992). 17. Juan Goytisolo, La Saga de los Marx (Barcelona: Mondadori, 1993). Макар Гойтисоло безсъмнено да е един от най-изтъкнатите испански новелисти на 20-ти век, и политическите му виждания, и личният му живот са меко казано спорни. Прокуден от Испания от Франко, той прекарва по-голямата част от живота си във Франция. Източник: http://www.ihr.org/jhr/v19/v19n6p40_Michaels.html

https://odysee.com/@DiesIrae:3/Wolf-Hess---The-Life-and-Death-of-My-Father-Rudolf-Hess-(1992):e

Малко дете с ясни белези от изгладняване по време на Гладомора Харков, Украйна, 1933 г. Мъртво дете на улицата по време на Гладомора Харков, Украйна, 1933 г. Паднала на тротоара жертва на Гладомора Харков, Украйна, 1932 г. или 1933 г. Празно село в Харковска област. Населението му или е било заличено от последствията от Гладомора, или го е напуснало в търсене на храна Украйна, 1933 г. Измършавял кон по време на Гладомора Гладни украински селяни в търсене на храна по време на Гладомора Нареждащи се на опашка украинци, които да разменят ценните си притежания за хляб в държавен магазин „Торгсин“ Жертва на Гладомора Харков, Украйна, 1933 г. Жертва на Гладомора Харков, Украйна Масови гробове, изпълнени с жертви на Гладомора Харков, Украйна, 1933 г. Табела на руски, която в превод гласи: „Погребването на хора тук е строго забранено“. Гладоморът взима толкова много жертви, че полагането на хора се превръща в проблем „Черна дъска“, публикувана във в. „Под знамето на Ленин“ през януари 1933 г. Това е „черен списък“, посочващ конкретни колхози от район Бащанка, Николаевска област и тяхното наказание Карта на съветския глад от 1932–1933 г., показваща най-пострадалите зони „Червен керван“ от каруци от колективното стопанство „Вълната на Пролетарската революция“ в с. Олексиевка, Харковска област през 1932 г. „Червените кервани“ винаги са прибирали първата реколта от сезонната жътва, след което са я съхранявали в държавни складове. По време на Гладомора тези бригади функционират като част от политиката на съветското правителство за изземване на храната от селяните Карта на обезлюдяването на Украйна и Южна Русия от 1929 г. до 1933 г. Териториите, които по това време не са били част от съветската държава са показани в бяло Изгладняване по време на Гладомора, 1933 г. Главната страница на в. „Chicago American“ Главната страница на в. „The Daily Express“ от 6 август 1934 г. Две селянки събират изпаднало зърно на територията на колективно стопанство, 1934 г. Две момчета с торба с намерени картофи по време на Гладомора в Украйна. Преди това храната е била скрита от възрастна жена, чиято къща и градина били претърсени от ГПУ (тайната полиция). Заради това скатаване на храна жената е депортирана в Сибир. Очевидно намерената от момчетата останала храна е била пропусната от агентите на ГПУ Майка с детето си са изгонени насила от дома си през зимата и в разгара на глада Донецк, Украйна, 1932–1933 г. Седнала на тротоара майка храни изгладнелите си деца Харков, Украйна, 1933 г. Празна и порутена селска къща в Харковска област, Украйна, чиито обитатели са загинали от глад през 1933 г. Тълпа от хора, чакаща да влезе в магазин, продаващ храна на дажби Харков, Украйна, 1933 г. Жители на Харков, наредени на опашка пред дажбен магазин за мляко Харков, Украйна, 1933 г. Нагледно безкрайна опашка от хора на главна улица в Харков, които чакат да получат дневната си дажба хляб, 1933 г. Млада жена и малко момиче чакат на външна стълбищна площадка Харков, Украйна, 1933 г. Огромна насъбрала се тълпа от хора, чакаща за типов хляб Харков, Украйна, 1933 г. Две изоставени страдащи деца, седнали до спяща жена върху тревист насип Харков, Украйна, 1933 г. Сиромашка жена от селските райони, страдаща от въшки и седнала край ограда Харков, Украйна, 1933 г. Просещ младеж на тийнейджърска възраст. Надписът на снимката гласи: „Младежта на Русия проси за едното парче хляб“ Харков, Украйна, 1933 г. Младо момче с подуто лице и изтъняло от глад момиче просят за храна на жп гарата Харков, Украйна, 1933 г. Просещ край мост старец. Надписът върху снимката гласи: „Алтернативен план за пенсиониране“ Харков, Украйна, 1933 г. Гладуващи семейства от селските райони, отседнали в покрайнините на Харков. Надписът гласи: „Имигриращи фермери поголовно изпълват улиците и площадите“ Харков, Украйна, 1933 г. Жертва на глада лежи мъртъв до сграда Харков, Украйна, 1933 г. Жертва на глада лежи мъртва до циментена бариера Харков, Украйна, 1933 г. Каруца, теглена от два коня, откарва купчина трупове за полагане. Надписът гласи: „Примитивна катафалка за мъртвите“ Харков, Украйна, 1933 г. Наскоро изкопани масови гробове в близост до по-старо гробище Харков, Украйна, 1933 г. Лятната резиденция на съветския комисар на здравеопазването в Крим по време на Гладомора, 1933 г. Няколко бездомни деца, спящи на улицата по време на Гладомора, 1933 г. Измършавели деца по време на Гладомора Тълпа, насъбрала се около издъхнал мъж Украйна, 1933 г. Бежанци на покрива на влак по време на Гладомора Украйна, 1932–1933 г. Каруца, пълна с трупове напът за изгаряне Украйна, 1932–1933 г. Въоръжен пазач, застанал пред хамбар и готов да застреля всеки дръзнал да открадне от житото вътре СССР, 1934 г. Умиращо от глад семейство в собствения си двор Украйна, 1933 г. Насилието от Гладомора прераства и до другия край на света. На снимката е показана група протестиращи украинци в Америка, които са нападнати от комунистически привърженици, искащи да заглушат посланието им Чикаго, САЩ, декември 1933 г. Пазачи пакетират храната на фермери, натоварват я на каруци и я отнасят Донецк, Украйна, 1932–1933 г. Разпределяне на оскъдни дажби на селски работници Донецк, Украйна, 1933 г. Украински бежанци от Гладомора, 1932–1933 г. Гладуващи деца в Полтава, 1933 г. Примитивно изнасяне на труп по време на Гладомора Мъртвото тяло на жена край Полтава по време на Гладомора в Украйна, 1933 г. Изгладнели и изнемощели селяни чакат край жп гарата в Харков, 1932 г. Мъртво дете на тротоара, заобиколено от минувачи по време на Гладомора Харков, Украйна, 1933 г. Първата от двете статии, публикувани от американския разследващ журналист Уайтинг Уилиямс в британското сп. „Answers” през 1934 г. Малко преди Гладомора Уилиямс заминава за Донбас, Украйна с цел проследяване отблизо на живота на местните работници там, където не след дълго става свидетел на ужаса на изкуствено създадения глад

Произходът на Гладомора на Сталин от 1932 – 1933 г. (оригинално заглавие: „Национализъм и геноцид: Произходът на изкуствено създадения глад в Украйна от 1932–1933 г.“) Автор: Валентин Мороз Година: 1985 г. Предговор Марк Вебер В днешно време една силно изпъкваща черта на начина, по който съвременната история ни се поднася от масмедиите, в класните стаи и от политиците е контрастът между настоятелното наблягане върху Холокоста и еврейските жертви на Втората световна война и незначителното внимание, което се отделя на жертвите на съветския комунизъм—макар и броят на жертвите на съветския режим да надхвърля броя на жертвите на Холокоста. Докато имена като „Аушвиц“ и „Бухенвалд“ постоянно ни се набиват в колективното съзнание, малцина от Съединените щати или Европа са запознати с Воркута, Колима или който и да е от множеството други съветски лагери, където погиват милиони души. И докато американците или европейците са научавани да разпознават името Хайнрих Химлер, само малцина са чували за небезизвестните ръководители на съветската тайна полиция Николай Ежов или Генрих Ягода. Мрачната история на съветското потисничество и масовите убийства е добре документирана. Нобеловият лауреат и автор Александър Солженицин описва в детайли ужасите на съветската лагерна система Гулаг, която по едно време лишава от свобода над десет милиона души. В „Големият терор“ („The Great Terror“) британският историк Робърт Конкуест съобразително изчислява, че около 15 милиона загиват като жертви на съветския режим, повечето от тях по времето на Сталин (веднъж съветският диктатор Сталин признава насаме на Чърчил, че около десет милиона кулаци са били умрели в бруталната кампания за „колективизиране“ на земеделското и селското население на страната). В „Тайната война на Сталин“ („Stalin’s Secret War“) Николай Толстой изобличава като невярно официалното съветско твърдение, надълго и нашироко предъвквано от западните медии, че 20 милиона съветски граждани са били убити от силите на Оста по време на Втората световна война. Повечето от тези милиони граждани, показва той, са всъщност жертви на съветския режим. Може би една от най-ужасяващите кампании на Сталин е организираното масово изгладняване през 1932–1933 г., което той използва като оръжие, чрез което тотално да смаже селската съпротива спрямо насилственото колективизиране на селското стопанство. Съветски военни отряди конфискуват всичката налична храна на много места, обричайки обитателите им на смърт чрез глад. Както изтъква Конкуест, това е може би единственият случай в историята на напълно предизвикан от човешка ръка глад. Според изчисленията му кампанията отнема живота на пет до шест милиона души, включително и над три милиона украинци. Други историци определят броя на жертвите на украинския глад между шест и седем милиона. Един нов важен труд по темата е емоционалният мемоар на Мирон Долот „Екзекуция чрез глад: Скритият Холокост“ („Execution by Hunger: The Hidden Holocaust“), в който е включено ценно въведение, написано от Адам Улам. В настоящото есе украинският историк Валентин Мороз прави дисекция на произхода на наложения през 1932–1933 г. глад. Той отхвърля общоприетото твърдение, че кампанията е била извършена изцяло по социоикономически причини и вместо това поддържа становището, че решителната мотивация зад това събитие е била нуждата на Москва да поддържа мултинационалната империя на Съветска Русия. Мороз пише, че Сталин унищожава независимото украинско селско общество именно защото то е било основата и изворът на украинския национализъм. --------------------------------------------------------------------------------------------------------- Валентин Мороз Валентин Мороз (1936–2019 г.) е историк, преподавател и автор, както и важна фигура в движението за украинска национална свобода и независимост. През съветския период той изпъква като виден дисидент срещу режима, неотстъпващ активист за човешките права и украинска свобода и политически затворник, който прекарва 13 години по съветските затвори и лагери. Роден е през април 1936 г. във волинско село в Западна Украйна. След като учи в Лвовския университет, той работи като учител в средно училище в родния му край и преподава съвременна история в педагогически колежи. През септември 1965 г., когато е на 29 години, е арестуван по обвинения за „антисъветско агитиране и пропаганда“, намерен за виновен и осъден на четири години трудов лагер под строг режим. Докато е в изолация в затворническия трудов лагер, той успява да завърши дългото си есе, озаглавено „Доклад от Резервата Берия“, което след това е прокарано навън и по-късно публикувано в чужбина. Прехвърлен е в централния затвор на КГБ в Киев, а после в небезизвестния затвор „Владимир“. Мороз е освободен през 1969 г., но само девет месеца по-късно той отново е арестуван по ново обвинение за „антисъветско агитиране и пропаганда“. През ноември 1970 г. е осъден на шест години затвор под стриктна изолация, след което на още три години, този път в затворнически лагер под строг режим, а накрая на пет години вътрешно изгнание. Докато излежава новата си присъда Мороз е третиран сурово и в протест на това на няколко пъти започва гладна стачка. Жестокото отношение към него предизвиква масови протести както в самата Съветска Украйна, така и в чужбина. Неговият случай получава значителна международна публичност, като от негово име започват да се провеждат протестни демонстрации пред съветските посолства и консулства в Съединените щати и Канада. Съветските власти накрая решават да го освободят най-вече в отговор на международните протестни кампании. През април 1979 г. той е пратен в изгнание в САЩ. Освободен е на Международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк заедно с четирима други дисиденти в замяна на двама съветски агенти на КГБ. Мороз след това работи една година като старши научен сътрудник и лектор към отдела по История на Харвардския университет. Завършва докторантурата си през 1982 г. в Украинския свободен университет в Мюнхен. През 1986 г. той и жена му се местят в Торонто, където остават да живеят до 1991 г. и където той работи като главен редактор на украинско списание и радиожурналист. Допринася значително с продуктивната си работа за украински периодични издания в Канада и САЩ, като също така често изнася и лекции. След като се завръща в Украйна през 1990-те, той остава да живее в Лвов, където работи като университетски лектор и писател. Умира на 16 април 2019 г. --------------------------------------------------------------------------------------------------------- Произходът на Гладомора на Сталин На Десетия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз, провел се през 1921 г., е решено, че неруските нации (националности) на страната се нуждаят от подкрепа за тяхното[1]: а) развитие и подсилване на съветската държавност на локално ниво по начини, съответстващи на националните и социалните условия на дадената страна; б) локално развитие и подсилване на съответния местен език на съдебната система, административните и икономическите органи, както и на държавните органи, съставени от местни участници, които са запознати с условията за живот и манталитета на местното население; в) развитие на местната преса, училища, театър, обществени клубове и всякакви други културни и образователни институции на съответния местен език; г) създаване и развитие на широк спектър от курсове и образователни институции както в хуманитарните науки, така и в техническите и професионалните сфери на съответния роден език… По този начин се бе поставило началото на т.нар. политика на „коренизация“, или „завръщане към корените“, което само по себе си е един поучителен и много интересен феномен в историята на съвременната Руска империя. В Украйна тази политика става известна като „украинизация“ или „украинизафикация“, като този термин всъщност е бил широко използван и в официални документи от 1920-те. Указът от 1923 г. описва украинизацията по следния начин[2]: „…Народното правителство осъзнава нуждата… от насочване на вниманието на държавата към разширяване на познанието спрямо украинския език в близко бъдеще. До този момент формалната равнопоставеност между двата най-разпространени езика—украинския и руския—се оказва недостатъчна. В действителност ежедневните процеси, както показва и опитът, са по-благосклонни към преобладаващия руски език. С цел премахването на това неравенство правителството следва да имплементира серия от практически мерки, които да гарантират място за украинския език, съответстващо на размера и силата на украинската нация на територията на украинската страна на територията на Украинската съветска социалистическа република, едновременно с това гарантирайки и равнопоставеността на всички останали езици, говорещи се на украинска територия.“ В днешно време е обичайно тази политика на украинизация да се счита за тактически ход от страна на Москва, целяща да изобличи и унищожи всички патриотични украинци. Тази гледна точка обаче е пресилена. Очевидно е, че Москва въвежда тази политика от тактически съображения. Но трябва също така да се знае и че Москва е нямала друг избор освен да приеме тази политика. Импулсът зад украинизацията произлиза отвъд кремълските стени и се заражда от много по-различни източници. Революцията от 1917 г. бе стимулирала един влиятелен ренесанс сред неруските нации в Руската империя и този процес бе продължил дори и след като тези народи бяха военно покорени от съветските руски сили. Националното развитие успя да намери средства на себеизразяване дори и в условията на съветска власт. Макар фактите и цифрите около експанзивната украинизация сами по себе си да са интересни, още по-интересен е и начинът, по който замесените хора бяха успели да продължат този процес на национално развитие в условията на тоталитарната еднопартийна власт. Това бе възможно, защото през 1920-те съществуваше нещо като една втора политическа партия, която обаче никога не бе прокламирана и формализирана като такава. Тази алтернативна партия се наричаше частното предприемачество. На Десетия конгрес на Комунистическата партия от 1921 г. бе обявено по един символичен начин въвеждането на „новата икономическа политика“, или НЭП, като не след дълго конгресът бе принуден да прокламира и политиката на „коренизация“ за завръщане към местните корени. Новите възможности за частното предприемачество в икономическия живот също така автоматично бяха предизвикали и национален ренесанс сред неруските народи. „Новата икономическа политика“ (НЭП) не само че означаваше пълна промяна в икономическия живот, но също така и в социалния и културния живот като цяло. Частните предприемачи бяха започнали да елиминират тоталитаризма по всякакви възможни начини. Един собственик на дюкян, разпореждащ се с бизнеса си, или един частно практикуващ лекар набързо бяха станали независими от комисаря с червения плат на масата. Скоро те вече бяха започнали да се възприемат и като по-социално издигнати. И въпреки че тези предприемачи трябваше да рецитират комунистическите слогани и жаргони всеки път, когато се е налагало, в действителност свободният пазар, а не Партията, направляваше живота им. Точно както легендарният джин внезапно се бе изплъзнал от лампата си, така и свободното предприемачество бе започнало да се разпространява скоростно. Това означаваше, че на практика животът ставаше плуралистичен въпреки негодуванията на ортодоксалните комунисти, които бяха загрижени за чистотата на партийната доктрина. Общо взето всичко това вдъхваше морална подкрепа на националните движения на подсъзнателно ниво. Човек най-накрая можеше да „диша“ и да изразява себе си. Формираха се множество асоциации на артисти и писатели в Украйна. Бе започнал да се развива един иновативен и експериментален театрален живот. В такива условия нямаше как рано или късно да не последва и някакво законосъобразно съревнование между украинските и руските национални влияния. Сред хората, които бяха доловили това, бе Дмитрий Лебед—авторът на теорията на „борбата между две култури“, според която държавата не бива да се намесва в нея. От самото начало украинизацията се възприемаше от руснаците само като някакъв временен политически феномен и затова те се стремяха да я превърнат в нищо повече от една формалност, която да не се взима насериозно. На едно партийно заседание например един икономически администратор от по-крайните области бе започнал да говори на областния му управител на украински, след като преди това на няколко пъти е ставал свидетел на обсъждането на резолюции относно важността от използването на украински от страна на администраторите в официалните им дела. На това длъжностното лице обаче отвръща на руски: „Говори като нормален човек!“. Въпреки подобни прояви на противопоставяне обаче, една армия от патриотични украински академици и други културно и политически активни индивиди бе започнала значително да ускорява процеса на украинизация. Поддръжниците на този процес на национална съпротива бяха започнали да се изкачват на високи, а понякога дори и на ключови позиции. Заради руския шовинистичен отпор обаче украинизацията бе започнала наистина да се развива едва през 1925 г. В едно писмо от 1927 г. от Централния комитет на Украинската комунистическа партия до Комунистическия интернационал (Коминтерн) се посочват множеството „изкривявания“ по отношение на процеса на украинизация[3]. Тези изкривявания се състоят в пренебрегването на националния въпрос на Украйна (който често бива замаскиран зад интернационалистки фрази), както и в провала да му бъде обърнато сериозно внимание. По-конкретно: 1) в омаловажаването на значителността на Украйна като част от СССР, по този начин създаването на СССР бидейки интерпретирано като реалното ликвидиране на държавните републики; 2) в отправените инструкции към партията, според които тя следва да остане неутрална към развитието на украинската култура, която пък от своя страна се тълкува като назадничава и „селска“ в сравнение с руската „пролетарска“ култура; 3) в опита надмощието на руския език в държавния, социалния и културния живот на Украйна да бъде поддържано на всяка цена; 4) във формалното отношение към развитието на украинизацията, която често се възприема само на теоретична основа; 5) в безкритичното повтаряне на шовинистични и империалистически възгледи относно т.нар. изкуственост на украинизацията, неразпознаваемостта на „галичанския“ език за нацията и т.н., както и в култивирането на тези възгледи в рамките на партията; 6) в опита да се попречи на въвеждането на политиките на украинизация в градовете и сред пролетариата, ограничавайки се само до селата; 7) в често срещаната склонност да се преувеличават изолирани случаи на изкривяване при имплементирането на украинизация, както и в опитите те да се представят като една цяла политическа система, нарушаваща правата на националните малцинства (руснаци, евреи и т.н.). По това време е обичайно за Украинската комунистическа партия да може да прескочи Централния комитет в Русия и направо да апелира до Комунистическия интернационал, дори и все още да е била част от вездесъщата „съветска“ Комунистическа партия. Това е още един признак на плурализма и националното себеизразяване, де факто изразяващи се в условията на съветска власт противно на и в разрез с тоталитарната доктрина. Архивите показват, че украинизацията е била едно важно и много реално развитие. Въздействието й може да се сравни с избухнало торпедо, образувало опасна зейнала дупка в корпуса на държавния имперски кораб. Милиони украински деца вече бяха започнали да учат украински—нещо, за което няколко поколения украинци винаги са се борили. През 1930 г. пък 89 процента от книгите, издадени в Украйна, са напечатани на украински език. Същата година на Единадесетия конгрес на Украинската комунистическа партия се съобщава следното[4]: „Наблюдава се един турбулентен напредък в украинизирането на пролетариата, по-конкретно на ръководните му групи. Заедно с това също така се наблюдава и едно безспорно и систематично нарастване на броя на украинците сред пролетариата… През изминалите три години броят на хората, които могат да четат, пишат и говорят на украински значително се е увеличил… Професионалните асоциации в Украйна трябва да се заемат с отговорността, в качеството си на лидери на масите, да осигурят достъпността до културни услуги на украински за работническите маси, както и да се погрижат движението да вдъхновява работниците към културно и държавно развитие… Тези три елемента—училищата, пресата и украинизирането на пролетариата—са достатъчно стабилна основа, която да гарантира за бързото и безпрецедентно развитие на една украинска култура, която да е национална на вид и пролетарска по съдържание.“ Всичко това се бе превърнало в повод за притеснение в Москва, която от своя страна напълно осъзнаваше, че продължението на този процес накрая би означавало и краят на руската хегемония в Украйна. През годините на украинизация бяха започнали да се наблюдават две тенденции, водещи до възникването на злочести въпроси относно бъдещето на Руската империя. Първо, основната роля, която селото изиграваше в процеса на украинизация, бе станала очевидна. Селото отдавна се бе считало за съхраняващ бастион на националните традиции. Но вече бе станало ясно, че то също така представлява и един силен тласък към украинизирането на градчетата и градовете. Най-талантливите украински народни писатели и културни дейци от 1920-те бяха произлезли именно от селата, които от своя страна пък представляваха една стабилна основа за около 40 милиона души и тяхното украинизиране. Украинската кръв от селата се вливаше право във вените на нововъзникнали украински обществени и културни институции, развиващи се в градовете. Докато тези структури ставаха все по-влиятелни, в същото време ставаше и все по-очевидно, че този разбушувал се приток рано или късно щеше да измести всякакво руско влияние. Йосиф Сталин, най-важният болшевишки теоретик на националните въпроси, бе наясно със съдбоносното значение на селото в този процес. В една реч, изнесена на Десетия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз през 1921 г., той изтъква следното[5]: „Въпреки че руският елемент все още преобладава в украинските градове, пределно ясно е, че в най-скоро време тези градове безсъмнено ще се украинизират. Преди четиридесет години Рига беше германски град, но тъй като селското население бе отишло да живее в градовете и по този начин бе определило техния характер, Рига е вече латвийски град. Преди петдесет години пък всички градове в Унгария бяха от германски характер, но сега те са от унгарски такъв. Същото може да се каже и за градовете в Украйна, тъй като селското население ще отиде да живее в градовете. Селото е представителят на украинския език и този език ще проникне във всеки един украински град, накрая превръщайки се в преобладаващия език там.“ Второ, бе започнало да се наблюдава едно разграничение между архаичния и съвременния национализъм. Първият тип можеше да се себеизразява само под традиционни и ограничени форми. По този начин той можеше да съществува съвместно в продължение на много години в рамките на една колониална структура, в една чужда империя, както и да бъде доминиран от чужда династия. За разлика от него обаче съвременната форма на национализъм беше агресивна и динамична, нетолерантна спрямо колониалните структури и склонна да ги разрушава. Този вид национализъм се отличаваше със съюз между селото и националната интелигенция, които произлизаха от едни и същи етнически корени (през 1940-те и 1950-те тази съвременна форма на национализъм се оказа краят за европейските колониални империи в Азия и Африка, придружена от големи конфликти и обществени размирици). Процесът на украинизация през 1920-те даде началото на една концепция, която имаше потенциала да се превърне в чадър или завеса, зад която един стойностен украински национализъм да започне да се развива в новите условия на съветска власт. Тази нова концепция е най-добре формулирана от писателя Микола Хвильовий, който измисля слоганите „Настрани от Русия!“ и „Можем да се справим и без руски наглеждач“. Дори и заглавията на есетата му (като например „Руски буламачи“) предават новата атмосфера и посока, възникнали вследствие на украинизацията. Посредством тази концепция беше възможно едно украинско културно, обществено и дори политическо развитие да бъде тласнато напред чрез използването на приемлив „пролетарски“ жаргон. В своя полемичен диспут с руските вестници, Хвильовий пише следното[6]: „Днес, когато украинската поезия върви по свой си път, Москва е вече неспособна да я изкушава с дрънкулки… Това е така не защото този или онзи украински участник в някакъв спор се е оказал по-талантливия от този или онзи руснак (не дай си Боже!), а защото украинската реалност е по-сложна от руската, защото в момента сме изправени пред различни задачи, защото ние сме младата прослойка на една млада нация, защото нашата литература е все още в зачатие… И понеже литературата ни най-накрая успя да открие пътя на развитието си, понастоящем сме изправени пред следния въпрос: коя от световните литератури трябва да следваме? При всички случаи това няма да е руската. Това е от особено важно значение. Не бива да бъркаме политическия ни съюз с литературата. Украинската поезия трябва да се отдръпне от руската литература и от влиянието й колкото се може по-скоро. Поляците никога нямаше да дадат Мицкевич на света, ако не бяха прекъснали ориентацията си към руското изкуство. Истината е, че в продължение на векове руската литература постоянно ни е дърпала надолу, досущ като някой господар, вменил ни робски манталитет. Именно затова да подхранваме младото ни изкуство с руска литература означава да ограничим развитието му. Можем да възприемаме пролетарски идеи и без помощта на руското изкуство. Напротив, по този начин ние, като представителите на една млада нация, бихме усвоили тези идеи с много по-голяма лекота и бихме ги пресъздали много по-бързо в подходящи произведения на изкуството. Ние ще се преориентираме към западноевропейското изкуство, към неговите стил и методи. Стига сме философствали. Нека поне веднъж използваме разсъдъка си. Ние правим това не с намерението да си прикачим изкуството към поредната каруца, а за да го освободим от задушаващата атмосфера на назадничавостта. Ще отидем в Европа, за да се изучим, но след няколко години ще се завърнем с нов горящ пламък. Чувате ли какво искаме, московски демагози с вашите руски буламачи? Така че смърт на достоевците! Нека започнем един културен ренесанс!“ Фактът, че Хвильовий произлиза от руските обществени среди е нещо типично за онова време. Именно това служи като негово вдъхновение. Хвильовий, първоначално кръстен Фитилов, е бил наясно с блатистия свят на русифицираните украинци от личен опит. Затова и той е знаел как да се бори с този свят. Все пак, най-ефективните проповедници са тези като Савел, превърнали се в Павел. Докато Москва наблюдаваше отстрани, бяха започнали да се развиват нови институции, които бяха едновременно и комунистически, и украински. Наред с други, Хвильовий възкликва следното: „Можем да възприемаме пролетарски идеи и без помощта на руското изкуство“. Следващият и неизбежен етап от осъществяването на слогана „Настрани от Русия!“ е следвало да бъде политическото отцепване на Украйна от Русия. Отцепване, което би значело разпада на Руската империя. Както всички тогава са били наясно, без Украйна Русия автоматично би се смалила до едно малко Московско княжество, каквато е и била през 16-ти век преди цар Петър I. Успешният прогрес на украинизацията (както и на паралелни национални движения в други съветски републики) не се ограничаваше само до литературния живот. Неруските нации на СССР се бяха увенчали и с други важни постижения, заплашващи руската хегемония. Сред тях бе формирането на „местни“ (териториални) армии. От общо 17 армейски дивизии, разположени в Украйна в края на 1920-те, осем са били „местни“ дивизии, съставени почти изцяло от украинци. Тези дивизии са използвали украинския език за комуникиране и военно командване. Украинският също така се е използвал и за инструктаж в някои военни школи. Други неруски народи също са разполагали с подобни военни формирования. Имало е две белоруски дивизии, две грузински и една армейска дивизия, както и един татарски полк, един таджикски полк и т.н. В същото време възникват и национални неруски образователни системи. Под ръководството на украинския министър на образованието Хрихорий Хринко бе започнала да се оформя една образователна система в Украйна, отличаваща се във всяко едно отношение от руската такава. В икономическия живот пък Волобуев въвежда концепция, чрез която Украйна е следвало да развие своя си държавна икономика, която да е независима от Русия. Подобни неща бяха започнали да се наблюдават във всяка една сфера на украинското ежедневие. На Москва й беше пределно ясно, че ако този процес бе продължил още десет години, съветската Руска империя щеше да се разпадне на национално ниво, точно както се бе случило с Австро-унгарската империя към края на Първата световна война. Кремълските господари бяха осъзнали и още една жизненоважна реалност: а именно, че империята може да се поддържа цяла само чрез тоталитаризъм. Което значеше тоталитаризъм във всяка една сфера от ежедневието. Само абсолютната държавна власт е можела да гарантира една обединена империя. Макар и руската шовинистична опозиция спрямо украинската съпротива никога да не изчезва напълно, тя се оказва неефективна през 1920-те поради две причини. Първо, защото частното предприемачество автоматично бе донесло със себе си плурализъм и в други сфери от ежедневието. И второ, националното пробуждане, отприщено в резултат на Революцията от 1917 г., бе започнало да процъфтява през 1920-те. Към края на 1920-те обаче историческото махало бе започнало да се връща в обратната посока. Жизнеността на националната съпротива бе изтънена, което говореше за началото на упадък. Прегрупираните имперски сили бяха усетили, че моментът да отвърнат на удара е настъпил. Сега, отмъщението им следваше да се изпълни по следните три начина: 1. Чрез премахване на частната собственост в селата и налагане на тоталитарно земеделие под формата на колективно селско стопанство („колгосп“, или на руски „колхоз“); 2. Чрез изкореняване на частното предприемачество в индустрията и търговията; 3. Чрез заличаване на плурализма в изкуството. Всички културни асоциации бяха заменени от унитарни културни профсъюзи, по един за писателите, художниците, журналистите и т.н. Решаващата същност на тази програма бе заличаването на традиционната селска структура, която винаги е стояла в основата на тази нация. Сталин бе осъзнал ключовата роля, която селото играеше в движението за национално освобождение. „Селото е главната армия в едно национално движение“, пише той. „Без селото едно такова движение става невъзможно. Именно това имаме в предвид, когато казваме, че националният въпрос практически представлява селски въпрос.“[7] Чрез планирането на изкуствения глад от 1933 г. Москва целеше да нанесе фатален удар върху селската структура не защото тя е представлявала някакъв обществен проблем или защото е била икономически нерентабилна, а защото е била изворът и ресурсната основа на жизненоважния национален дух. Постишев, който през 1933 г. е пратен в Украйна като пълномощен представител, бе заявил изрично: „Грешките и недоглежданията на Комунистическата партия на Украйна при осъществяването на партийната политика за националностите бе една от основните причини за краха на селското стопанство през 1931–1932 г.“[8] Това единствено изречение е достатъчно, за да покаже, че именно националният въпрос е причината катастрофата от 1933 г. да се случи. И Пленумът от 1933 г., и Дванадесетият конгрес на Комунистическата партия на Украйна от януари 1934 г. обявяват, че „най-голямата опасност в Украйна е местният украински национализъм“[9]. Това бележи повратна точка в политиката на Кремъл относно националностите. До този момент най-голямата опасност за въпроса с националностите официално се водеше „руският империалистически шовинизъм“. На Дванадесетия конгрес на Комунистическата партия на Украйна обаче Постишев заявява, че „1933-та беше годината, в която украинската националистическа контрареволюция най-накрая бе потушена“[10]. Така за Москва катастрофата от 1933 г. представляваше само някакво следствие от борбата срещу украинската национална съпротива. Селските и националните аспекти на тази катастрофа се възприемаха като пряко свързани. През пролетта на 1933 г., когато милиони украински селяни умират от глад, съветските сили започват да извършват масови екзекуции из цяла Украйна. Две групи от населението са конкретно набелязани за избиване: интелигенцията и онези украински комунисти, които преди това са членували в други партии. От преброяванията от 1926 г. и 1939 г. става ясно, че през този период украинското население се е стопило с десет процента, докато броят на руснаците се е увеличил с 27 процента[11]. Причината за тази крещяща разлика е обяснена от един свидетел на изгладняването от 1933 г.: „На границата между Украинската съветска социалистическа република и Руската съветска социалистическа република имаше две села. От украинската страна всичко беше конфискувано, докато от руската страна данъците върху царевицата [зърното] бяха в нормата и всичко си вървеше по план. Украинците се катериха по покривите на преминаващите влакове и пътуваха до Русия, за да си купят хляб.“[12] Според изчисленията на историците Украйна губи 80% от креативната си интелигенция през 1930-те[13]. По този начин украинската култура претърпява много по-тежки поражения от украинския селски живот. 80 процента от книгите, издадени в Украйна през 1930 г., са напечатани на украински, но през 1934 г. това число вече спада до 59 процента[14]. На Единадесетия конгрес на Комунистическата партия на Украйна от 1930 г. главната тема на разговор е „бурният възход на украинизацията“ и нуждата от продължаването й. През 1934 г. обаче, на Дванадесетия конгрес, темата на разговор придобива съвсем различни окраски[15]: „Само преди Ноемврийския пленум 248 контрареволюционери, националисти, шпиони и класови врагове—сред тях и 48 партийни членове—бяха изобличени и изгонени от украински изследователски центрове и от Министерството на образованието. Оттогава още много такива индивиди бяха демаскирани. Неотдавна през декември пък бяхме принудени да закрием Бахалийския изследователски институт по история и култура, тъй като открихме, че съответното заведение, подобно на много други академични организации (като например Украинската съветска енциклопедия и Института „Шевченко“, където Пилипенко заемаше длъжността администратор), е било гнездо на контрареволюционерска дейност.“ Ключовият въпрос, който възниква тук, е следният: до каква степен репресиите от 1930-те са извършени от социоикономически съображения? Ясно е, че социалните и икономическите подбуди, които стоят зад тази репресивна политика няма как да се пренебрегнат или подминат. Но тези подбуди трябва да бъдат разбрани от гледна точка на историческия контекст. Въпреки че тези репресии на практика са били от социално естество, те са извършени основно заради запазването на руското имперско могъщество. Основното становище на това есе е, че социоикономическите съображения изиграват само инструментална и спомагателна роля в репресивната политика от 1930-те. Драстичните социоикономически промени от този период са предизвикани главно от желанието за поддържане на руската империалистическа хегемония, като икономическите причини са само второстепенни. От борбата между ортодоксалните догматици и прагматици в рамките на Комунистическата партия от началото на 1930-те, победители накрая излязоха радетелите на доктрината. Едновременно с това обаче инерцията от атаката им срещу прагматиците им бе придала именно този империалистически и шовинистичен импулс. Историята на съветската система до Втората световна война обикновено се дели на три фази: 1. Военен комунизъм, 1917–1921 г.; 2. Временно тактическо оттегляне под формата на Новата икономическа политика, 1921–1929 г.; 3. Продължаване на развитието на комунизма според марксистката доктрина, от 1929 г. нататък. Въпреки това обаче, малцина историци определят характерните черти на третата фаза за непрагматични. Лично аз бих описал тези три фази малко по-различно. Първата фаза може да се определи като един наивен комунистически експеримент. През този период на „военен комунизъм“ принципът на частното предприемачество бе изцяло заличен. Новата съветска държава бе започнала да конфискува колкото си иска селска продукция (което на практика обикновено значеше колкото продукция имаше в наличност). Едновременно с това обаче оперираше и черен пазар, без който животът иначе нямаше как да продължи, макар и официално дори продажбата на собствените си обувки да беше обявена за незаконна. За нула време икономиката накрая бе изпаднала в хаос. Показателен факт за това е, че през 1921 г. на територията на Украйна се е намирала само една-единствена функционираща доменна пещ. Беше пределно ясно, че този „чист комунизъм“ щеше в най-скоро време да доведе до пълен колапс на новата система, освен ако новите съветски лидери не се бяха съвзели набързо от „ортодоксалното“ си опиянение. Рязкото завръщане към прагматизма през 1921 г. се оказа ефективно. Тази фаза на НИП позволяваше едно всеобхватно частно предприемачество в селското стопанство и в други сфери на икономическия живот. През 1929 г. обаче тя приключи с рязък завой обратно към колективизационната система. Тази промяна обикновено се смята като завръщане към ортодоксалната марксистка доктрина след временно отстъпление. Въпреки това обаче това схващане е погрешно. Социоикономическата политика от 1930-те не представляваше завръщане към „чистата“ комунистическа ортодоксалност. Тя бе по-скоро един синтез между принципа на колективизация и прагматизма, диктуван изцяло от империалистически интереси. Комунизмът, описан в „Капиталът“ на Маркс е нереалистичен. Както с всяка друга идеология, от практическа гледна точка комунизмът трябва да вземе в предвид и конкретните национални интереси. Първата съветска фаза на „военен комунизъм“ беше само един експеримент. Новите съветски водачи вярваха, че митичната „световна революция“ и утопичният комунистически идеал щяха набързо да доведат до световен пролетарски рай. Тези фантазии обаче напълно игнорираха националните интереси. Втората фаза на НИП представляваше отстъпване, предизвикано от индивидуалистични и национални фактори. Едва в третата фаза комунизмът накрая беше интегриран с руските национални интереси, а марксистката доктрина—адаптирана към нуждите на „Третия Рим“ (Москва) (подобен процес между впрочем се наблюдаваше и в Китай. След редица изкореняващи експерименти най-накрая се бе развила една алтернативна форма на комунизма, която да може успешно да служи на китайските империалистически интереси). От едно внимателно проучване на съветската колективна селскостопанска система става ясно, че тя не е съвместима с неподправената комунистическа доктрина. Макар земята и всякакви селскостопански инструменти да са се водили колективна собственост, притежания като къщи, градини, кокошки, прасета, крави и много други неща си бяха останали собственост на отделните селяни. В градските райони пък отделните индивиди продължаваха да притежават базисни неща като къщи, почивни резиденции и автомобили. От Сталинистката ера нататък съветската система започва да се характеризира с продължителна комбинация между колективизационния принцип и прагматизма. Въпреки това обаче, същността на този прагматизъм въобще не беше икономическа. Ако икономическите съображения винаги са се поставяли на първо място, то тогава Москва отдавна да беше разпуснала колективните стопанства и да беше върнала обратно частното предприемачество в икономическото ежедневие. Колективната фермерска система бе поставила съветското селско стопанство на колене, като съветската икономика така и не успя напълно да се възстанови от хроничната депресия, причинена от драстичните експерименти на Сталин от 1930-те. Оттам и заключението, че съветският прагматизъм се диктува от империалистически, а не от икономически интереси. Взаимовръзката между принципа на колективизация и прагматизма се настройва според интересите на империята. Колективната селскостопанска работническа категория не е толкова социоикономическа категория, колкото империалистическа категория, подобно на „колонската“ класа от късния период на Римската империя. Ако селското население живее според принципите на индивидуалната самостоятелност и частното предприемачеството, те поддържат важно национално самосъзнание. Такова самосъзнание прави краха на една империя необратим. Империалистическата самоизгода изисква унищожението на традиционния начин на живот на селското население. Селянинът е преобразуван в „пролетарий“, който е обвързан нито със земята си, нито с националното си наследство. Такива безкоренни хора лесно губят връзка с местните си земи и вместо това се преселват в безкрайната пустош на Сибир или Казахстан—от единия край на империята до другия—в търсене на по-високи заплати. В тази връзка намерението на Москва бе да асимилира неруската половина на Съветската империя. Интересно е и да се отбележи, че дори по време на най-лошите икономически периоди на съветска власт, винаги е имало достатъчно количество наличен алкохол по магазините. Това е единственият съветски продукт, който никога не е привършвал. Алкохолът винаги е бил толкова важен в унищожаването на националното самосъзнание, колкото самата официална съветска пропаганда. Не е трудно да убедиш един пиян „пролетарий“ да се отнася към въпроса за националното му наследство с думите „И какво от това?“. Колективните селски стопанства са от решаващо значение за съветската система, не заради марксистката икономическа доктрина (Югославия се справя и без тях), а заради поддържането на империята. Именно съветската Руска империя, а не комунистическата ортодоксалност, е тази, която забранява частното предприемачество. Това е ключов факт, нужен за разбирането на същността на съветската система. По този начин икономическите принципи биват пренебрегвани в полза на империалистическите интереси. Дори и катастрофалните икономически последици от тази политика не успяват да накарат Москва да предприеме промени. Оттам се стига и до неминуемото изоставяне на ортодоксалната „чистота“ на марксизма. Разбира се, в съветските учебници и вестници постоянно се настоява, че всичко напредва „според марксистките принципи“. Всеки, който обаче има търпението да продължи да чете след третата страница „Капиталът“ на Маркс (нещо, което почти никой в Съветския съюз не прави), накрая осъзнава, че по този начин Кремъл пренебрегва множество марксистки принципи. Един от примерите за това е идеята за „пълния колапс на капитализма“, който така и не се случи според „научните“ предсказания на Маркс. Друг пример е ленинската теза, че на Съветския съюз няма да му е нужна редовна армия (само ограничена „народна милиция“), нито пък тайна дипломация и т.н. Тези неща обаче никога не се споменават в СССР. Служейки си с комунистически слогани за собствена изхода, съветската Руска империя накрая успя да премахне всичко от комунизма, което би могло да се окаже благоприятно за неруските народи. Въвеждането на програмите за колективизация и индустриализация към края на 1920-те означаваше, че империята отново държеше властта в ръцете си. По време на хаоса от Революцията тази власт се беше временно изплъзнала от контрола й. През 1920-те държавната политика бе започнала да се измества в различна посока в отговор на най-различни сили. Но в момента, в който Москва се бе възстановила и бе придобила по-ясна представа за ситуацията, тази политика още един път бе започнала да се адаптира към нуждите на империята. Въпреки че импулсът зад репресиите от 1930-те обикновено се възприема като социоикономически, дори и от онези, изготвили самата политика, истинската мотивация зад репресиите обаче е подсъзнателната и неизразена нужда от запазване на имперската система. Именно имперският инстинкт е източникът на конкретните представителни социални реформи, както и на вида тоталитаризъм, който е следвал да бъде ефективен през 1930-те. Ако не съществуваха подобни належащи империалистически интереси или дори руски шовинизъм, жестокостта на репресиите от 1930-те щяха да бъдат само една десета от това, което бяха. Това е особено показателно, ако решим да сравним Болшевишката революция от 1917 г. с Арменския геноцид от 1915 г. Чужденците, които към края на 1917 г. са пребивавали в Петроград остават удивени от малкото количество кръв, която се е проливала по време на болшевишкото завземане на властта. Когато две класи са изправени една срещу друга, това води до много изстрели, но в същото време и малко жертви. В противовес на това обаче през 1915 г. близо два милиона арменци бяха избити като част от усилията на Турската (Османска) империя да сложи край на Арменския национален въпрос. Според различните изчисления се смята, че половината от арменското население е било избито. Тези елементарни аналогии са достатъчни, за да ни покажат, че убийството на седем милиона украинци през 1933 г. е нямало как да бъде мотивирано само от социоикономически или „класови“ подбуди. Конфликтите взимат милиони жертви само в случаи на битки между страни, като например по време на войни, колониални борби за надмощие и т.н., когато националният въпрос е от решаващо значение. На Москва й трябваше холокост. Наложеният глад от 1933 г., както и сериите от репресивни масови убийства през 1930-те са израз на борбата на империята за самосъхранение. Именно този инстинкт, а не икономическата доктрина на колективизация бе подтикнал Кремъл да извърши ужасите от 1930-те. Никой не може да каже как „истинските“ социалистически икономики трябва да функционират на практика. Швеция например се самоопределя като социалистическо общество, като някои дори я смятат и за социалистически образец. Швеция обаче никога не е премахвала предприемачеството. И макар от 1945 г. насам Полша да продължава да бъде под контрола на съветската власт, там колективизирано селско стопанство никога не е било въвеждано. През 1974 г. в нелегалното сп. „Украински новини“ се бе появявила една статия, озаглавена „Етноцидът на украинците в СССР“ и подписана от псевдонима Максим Шахайдак. След като цитира речта на Сталин, изнесена на Съветския комунистически партиен конгрес през 1921 г., в която той предсказва как украинските градове щели рано или късно да се украинизират, авторът прави следното заключение: „Нашествениците се бояха от това като от огнена стихия и днес те все още се боят. Болшевишка Москва, оглавявана от ‚бащицата на всички нации‘ (Сталин), направи всичко по силите си, за да спре украинизирането на украинския град. Това бе и основната причина за глада в Украйна от 1932 г. и 1933 г.“[16]. От историческа гледна точка годината 1933 от историята на Руската империя е аналогична с 1848 г. от тази на Австрийската империя, когато владетелите във Виена бяха успели да запазят земите си от разпадане чрез прибягването до ефективни репресивни мерки спрямо бурните национални движения. Това обаче се оказа последното голямо разтърсване и последното ефективно усилие за самосъхранение преди окончателното сътресение от 1918 г. да доведе до краха на Хабсбургската империя. Бележки: 1. KPSS v resoliutsiiach i postanovleniia sezdov, konferentsii i plenumov TC (Moscow: 1954), Vol. 1, p. 559. 2. Entsycopediia Ukrainoznavstva (1949), Vol. 1(2), pp. 547-548. 3. Dva roky roboty. Zvit Tsentralnoho Komitetu KP (b) U. (Kharkiv [Kharkov]: 1927), pp. 57-58. 4. XI zyizd KP (b)U. Stenohrafichnyj zvit (Kharkiv: 1930), pp. 737-738. 5. X zyezd RKP(b). Stenohraficheskyj otchet (Moscow: 1963), p. 213. 6. Visti BUCVK (dodatok "Kultura i pobut"), (1926). 7. I. Stalin, Marksysm i natsionalno-kolonialnyj vopros (Moscow: 1935), p. 152. 8. Ukrainskyj zbirnyk (Munich: 1957), Vol. 9, p. 71 9. V.I. Hryshko, Ukrainskyj Holokost 1933 (1978), p. 77. 10. Chrevonyj Shlach (Kharkiv: 1934), 2-3, p. 165. 11. The Black Deeds of the Kremlin: A White Book (New York and Toronto: Dobrus, 1955), Vol. 2, p. 129. 12. I. M-ko (I. Maystrenko), Do 25 richiia holodu 1933-ho roku. (Munich: Vpered, 1958), 7(92), p. 1. 13. Entsyclopediia Ukrainoznavstva (Paris and New York: 1959), Vol. 3, p. 1050. 14. U. Lavrynenko, Rostriliane Vidrodzheniia (Paris: 1959), p. 965. 15. XII zyizd KP (b)U. Stenohrafichnyi zvit (Kharkiv: 1934), p. 380. 16. Ukrainskyj Visnyk (Paris: Smoloskyp, 1975, reprint), 7-8, pp. 50-51. Източник: http://www.ihr.org/jhr/v06/v06p207_Moroz.html

Младежи в Гулаг по леглата си Молотов, СССР, година – неизвестна Полагане на миньор, издъхнал по време на работа в принудителен трудов лагер о. Вайгач, СССР, 1931 г. Депортиране на полски семейства в Сибир като част от преразпределителните планове на Съветския съюз. Влиятелни семейства от завзетите територии често са били подлагани на принудителен труд, по този начин принудено участвайки в систематичното унищожение на собствената си култура Полша, 1941 г. Мъртвите тела на политически затворници в затворнически лагер, убити от тайната полиция Тернопил, Украйна, 10 юли 1941 г. Намерени за виновни спят в затревена постройка в сибирски Гулаг Сибир, СССР, година – неизвестна Плакати на Сталин и Маркс наблюдават отгоре лагерниците в спалните им помещения СССР, ок. 1936–1937 г. Лагерници по време на работа, участващи в изграждането на Беломорско-балтийския канал, един от първите големи проекти в Съветския съюз, съставен от изцяло робски труд. 12,000 души умират, докато работят в суровите условия СССР, 1932 г. Началници на Гулаг. Тези мъже са отговорни за принуждаването на над 100,000 затворници на тежък труд СССР, юли 1932 г. Затворници в съветски Гулаг изкопават ров под зоркия поглед на пазач СССР, ок. 1936–1937 г. Сталин проверява напредъка по Московския канал, изграждан от затворнически работници Москва, СССР, 22 април 1937 г. Златна мина, изградена чрез затворнически труд по времето на Сталин Магадан, СССР, 20 август 1978 г. Философът Павел Флоренски след ареста му за „агитиране срещу съветската система“. Флоренски е осъден на десет години труд в сталинските лагери Гулаг. Така и не излежава присъдата си. Три години след направата на тази фотография, той е отведен в гората и застрелян там СССР, 27 февруари, 1933 г. Ръководителите на Гулаг се събират заедно, за да отпразнуват добре свършената си работа СССР, 1 май 1934 г. Допотопната постройка, в която се помещава група затворници в един от сталинските лагери Гулаг СССР, ок. 1936–1937 г. Работещи затворници боравят с машина в Гулаг СССР, ок. 1936–1937 г. Лагерници по време на изграждането на Беломорско-балтийския канал СССР, ок. 1930–1933 г. Лагерници, разбиващи камъни при Беломорско-балтийския канал СССР, ок. 1930–1933 г. Юрий Тютюник, украински генерал, сражавал се срещу съветската армия по време на Украинско-съветската война. След войната на Тютюник му е позволено да остане в Съветска Украйна—поне до 1929 г., когато настъпва промяна в съветските политики. Той е задържан, отведен в Москва, затворен и убит СССР, 1929 г. Лагерници пренасят оловно-цинкова руда о. Вайгач, СССР, ок. 1931–1932 г. Лагерници извличат глина за тухларницата Соловецки острови, СССР, ок. 1924–1925 г. Длъжностни лица държат подчинените си работници под око при изграждането на Московския канал Москва, СССР, 3 септември 1935 г. „Наказателен карцер“ в Гулаг Воркута, СССР, 1945 г. Сталин и хората му инспектират работата по Московския канал Москва, СССР, ок. 1932–1937 г. Работещи затворници в Гулаг си правят кратка почивка СССР, ок. 1936–1937 г. Обикалящи пазачи в Гулаг по време на инспекция СССР, ок. 1936–1937 г. Работещи по Колимската магистрала мъже. След време пътят ще бъде познат и като „Костният път“ заради скелетите на загиналите по време на строежа й лагерници, останали в основите й СССР, ок. 1932–1940 г. Полковник Степан Гаранин, по едно време началник на Колимските принудително-трудови лагери, се подготвя за новия си живот като затворник СССР, ок. 1937–1938 г.

ГУЛАГ: Наказателните колонии на Съветския съюз Автор: Daniel W. Michaels Година: 2002 г. --------------------------------------------- Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ в Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център. --------------------------------------------- За държавите през 20-ти век задържането на граждани, чиято преданост към държавата по време на война или „национална тревога“ е сметната за ненадеждна или съмнителна се превръща в обичайна практика. С цел изолирането на такива хора Великобритания, Съединените щати и Германия откриват центрове, наричани по различни начини (често в зависимост дали съответната страна е била на страната на губещите или победителите), като например преразпределителни центрове, центрове за задържане, трудови лагери, концентрационни лагери или лагери на смъртта. В зависимост от обстоятелствата отношението към затворниците е варирало от снизходително до жестоко. Учрежденията в тези страни обаче са били прилагани само като временна мярка в периоди на заплаха за националната сигурност. Единствено в Съветския съюз, където тези лагери са били познати под общото наименование „Гулаг“ (руското съкращение на Главно управление на лагерите), те са били постоянна и съставна част от правителството. През 70-те години на миналия век британският изследовател Робърт Конкуест и руският нобелов лауреат (както и бивш затворник от Гулаг) Александър Солженицин правят всичко по силите си, за да алармират света за ужасите на огромната наказателна империя на СССР. Читателската аудитория на Конкуест обаче е била съставена предимно от историци и хора с образование над средното, а днес монументалната творба на Солженицин „Архипелаг Гулаг“ пък почти не се чете, освен ако не е в по-сбит вариант. Въпреки това обаче, през изминалото десетилетие техният пионерски труд е допълнително подкрепен и доразвит от сериозни проучвания, събрани както от оцелели съветски лагерници, така и от руски, френски и германски академици. Най-важните от тези проучвания (които служат и като основа за това есе) са: „Наръчник за Гулаг“ на Жак Роси; „Система исправительно-трудовых лагерей в СССР, 1923–1960“ („Система на изправително-трудовите лагери в СССР, 1923–1960“), изготвено от екип руски изследователи; наскорошното проучване на Ралф Щетнер за Гулаг под управлението на Сталин; „Gulag Zeichnungen“ („Скици от Гулаг“) на бившия Гулаг администратор Д. С. Балдаев; предшестващият го „Наръчник за затвори и концентрационни лагери на Съветския съюз“ на Авраам Шифрин; както и бележитата „Черна книга на комунизма“ на Стефан Куртоа (вж. бележка 1). Поради някаква причина обаче американските изследователи изглежда нямат нищо против да захвърлят „Архипелаг Гулаг“ в историческото кошче. За огромното съжаление на репутацията на Съединените щати и Великобритания, прекалено много от техните академици, писатели, артисти и политици пренебрегват, а в някои случаи дори и оправдават съветските лагери от времето на комунизма в Русия. Тяхното нередовно осъждане на съветската наказателна система често е било от името на изпаднали в немилост комунисти. През 1944 г. пък вицепрезидентът на Франклин Делано Рузвелт, Хенри Уолъс, посещава един от най-окаяните и брутални съветски лагери, Магадан, възхвалявайки садистичния му командир Иван Никишов и описвайки Магадан като „идиличен“. Механизмът на Гулаг От организационна гледна точка лагерите Гулаг винаги са били подчинени на тайно-полицейския орган от съответния период (започвайки се от Чека, ГПУ, ОГПУ, НКВД, МВД и накрая стигайки се до КГБ, като от последния произлизат много от днешните лидери на Руската федерация). През 1918 г. основателят на съветската тайна полиция Феликс Дзержински излага ръководния принцип на Чека по следния начин: „Сами по себе си ние представляваме един организиран терор—това трябва да е пределно ясно“. От този момент нататък всички последващи съветски правителства стриктно следват този принцип. Като едно от последствията от тази стриктност обаче са условията в лагерите на комунистическа Русия, които обикновено са били много по-брутални, отколкото тези в Сибир по царско време. Ако Франция е имала една небезизвестна наказателна колония—Дяволския остров—то Съветският съюз е имал стотици такива. От няколкото хиляди разновидни трудови лагери, над 500 официално са били изправително-трудови лагери, познати още и като ИТЛ (исправи́тельно-трудово́й ла́герь), поправително-трудови лагери и наказателни колонии. Първият от тези лагери е установен през 1917 г.; постепенно изправително-трудовите лагери започват да се появяват по ширината на целия СССР, от суровите арктически условия на далечния Север до обгорените равнини на Централна Азия. Или, както казва Солженицин: „от Студения полюс при Оймякон до медните мини на Джезказган“. Тъй като лагерната система е била важна съставна част от съветската икономика, затворниците са били подлагани на всякакъв вид тежък труд—като например железопътно строителство, пътно строителство, канализационно изграждане, горско стопанство, миньорство, селско стопанство, строежи на сгради и т.н.—обикновено при нехуманни и нездравословни, а понякога дори и смъртоносни условия. Жените, макар и изолирани в отделни бараки, често са споделяли същите трудови лагери с мъжете, работейки по същите задачи редом до тях. Имало е също така и специални лагери за деца, за майки с бебета, както и за други необичайни случаи. Психиатрични отделения (психбольницы) пък са „лекували“ определени упорити „врагове на народа“. През 1943 г., в разгара на „Великата отечествена война“, комунистите въвеждат още по-сурова категория трудови лагери, „каторгата“ (тежкотрудови лагери), в ИТЛ системата. Осъдените на каторга винаги са получавали най-тежката работа, най-оскъдните порции и най-незначителното медицинско внимание (думата „каторга“ произлиза през царския период, когато тежкият труд, заедно със „ссылка“, или сибирското изгнание, са били стандартни, макар и много по-леки, наказания). Като редовна практика в съветския обществен строй и дълго изпреварвайки германското използване на подобни слогани в концентрационните лагери, важността и радостта от труда са били прокламирани и възвеличавани посредством безброй слогани, с които лагерите са били преизпълнени: „Трудът е чест, слава, храброст и геройство“; „Шоковата работа е най-бързият път към свободата“; или злокобният им вариант „Който не работи, не трябва да яде“. Основната дневна хранителна дажба (т.нар. „пайка“) е варирала между 400 и 800 гр. хляб, което е съставлявало над половината от ежедневно набавяните калории на затворника (1200-1300). Това количество е варирало в зависимост дали затворникът е бил шоков работник или стахановец, инвалид, в изолация и т.н. Най-продуктивните работници пък са получавали хранителни бонуси като риба, картофи, овесена каша или зеленчуци в допълнение към хляба (между другото, американският План „Моргентау“ за окупирана Германия е възнамерявал да въведе същите дажбени калории [1300], полагащи се на германец на ден). Тогава минималните изисквания според Световната здравна организация към ООН са били в рамките на 3100-3900 калории на ден при тежък труд. Затворническата популация е включвала представители от целия СССР: християнски и мюсюлмански духовници, „кулаци“ (или още независими земеделски производители), политически дисиденти, обикновени престъпници, „икономически престъпници“, членове на стария елит, изпаднали в немилост комунисти, етнически малцинства, бездомници, „деперсонализирани лица“, „хулигани“ и хора, които навремето редовно са закъснявали за работа. В рамките на лагерите Гулаг затворническото общество е било разделено на категории в зависимост от конкретното провинение на затворника. Повечето политически затворници или контрареволюционери са били наричани „58-ици“ заради нарушението им на Член 58 от Наказателния кодекс; обикновените престъпници са били наричани „урки“ или „блатняки“; по-неагресивните престъпници, обвинени в неспазване на някои правила на Гражданския кодекс пък са били категоризирани като „битовики“; лица, обвинени в подкопаване на съветските икономически закони са били смятани за подривници или вредители—„вредители“ на руски; нагаждачите, или „придурките“, в лагерите—хората с най-голям шанс за оцеляване—пък служат като част от лагерния персонал. Всички лагерници са били наричани „зеки“, акроним на руската дума за затворници. Реформа в съветски стил От всички хора, които допринасят за проектирането и усъвършенстването на системата за робски труд на Гулаг, особено внимание заслужава Нафтали Аронович Френкел. Френкел е евреин, роден в Турция през 1883 г. и занимаващ се с успешна търговия там, който след Болшевишката революция заминава—както правят и немалък брой други евреи—за Съветския съюз. Назначен като агент в Одеса към Държавната политическа администрация, Френкел е отговарял за присвояването и конфискуването на злато от по-заможните класове. Безскрупулният Френкел обаче не успява да устои на изкушението, което неминуемо води до ареста му през 1927 г. по заповед на Централното московско поделение заради неправомерната кражба на злато за лична облага. Обвинен в икономически престъпления, той е изпратен в лагера със специално предназначение Соловецки (или СЛОН, както е бил наричан от съветската бюрокрация), представляващ една сумрачна арктическа наказателна колония. Специалният талант на Френкел да подобрява лагерната трудова ефикасност обаче е бързо забелязан от длъжностните лица там, като не след дълго му е наредено да обясни идеите и методите си лично на Сталин. Основното му предложение е било да обвърже хранителната дажба на затворника, особено топлата храна, с производителността му, по този начин заменяйки възела [камшика] с глада като главния стимул за работа. Френкел също така стига и до заключението, че един затворник обикновено е най-продуктивен през първите три месеца от пребиваването му, след което той или тя изпадал в такова изнемощяло състояние, че единственият начин резултативността на лагерниците да бъде поддържана на високо ниво е чрез премахването (убиването) на изтощените лагерници и заменянето им с нови и по-свежи такива. Френкел измисля и друг, по-елементарен метод за стимулиране на трудовия ентусиазъм сред лагерниците, едновременно чрез който да се постига и периодично елиминиране на по-слабите звена. Когато на лагерниците им бъде възложена специална задача, те трябвало да се строят в една колона. Последният от строя бива застрелян като бавител („доходяга“), което значи човек, който е твърде изнемощял за каквато и да е работа. Тези политики е следвало да подсигурят постоянен приток на нови лагерници, по този начин снабдявайки лагерите със свежа работна ръка и едновременно с това изкоренявайки всякаква опозиция спрямо Сталин и партията му. Сталин остава толкова доволен от идеите на Френкел относно ефикасното експлоатиране на лагерния труд, че накрая го прави строителен началник на проекта за Беломорския канал, а по-късно и на Байкало-амурския железопътен проект. През 1937 г. Сталин прави Френкел началник и на новосъздаденото Главно управление на железопътното строителство (ГУЖДС). Като такъв по време на Зимната война срещу Финландия през 1939–1940 г., както и по време на съветското участие във Втората световна война, на Френкел му е възложено да снабдява Червената армия с железопътно-транспортни конструкции. Накрая той е награден с Ордена на Ленин три пъти, удостоен е със званието Герой на социалистическия труд и е повишен в генерал на НКВД. Методите, използвани от Френкел при строежа на Беломорско-балтийския канал се превръщат в стандартни оперативни процедури за голяма част от бъдещите трудови лагери, включително и за железопътния проект БАМ (Байкало-амурска магистрала), Далстрой (Далекоизточно пътно строителство), Воркута, Колима, Магадан и безброй други пъклени места. Работейки по Байкало-амурския железопътен проект след войната, лагерници забелязват как голяма част от релсите били маркирани с надпис „Произведено в Канада“—едно напомняне за помощта на Западните сили, оказана на Съветския съюз. Добре дошли, гости Броят на лагерниците е варирал през годините. Например, още през 1932 г. в съветските трудови лагери е имало около 300,000 затворници, един милион през 1935 г. и два милиона към 1940 г. (през 1933 г. президентът Рузвелт официално признава Съветския съюз, протягайки приятелската си ръка до лидера му, докато в същото време Сталин е изгладнявал и затварял милиони от поданиците си от Украйна и Русия). По време на войната Сталин демонстрира снизходителност по един свой си начин, като позволява на около един милион лагерници да служат в най-различни наказателни поделения на Червената армия. На тези хора обикновено им е било възлагано да разчистват минни полета, често налагайки се да ги прекосяват под прицел, както и да изпълняват други рискови задачи. Така или иначе през 1945–1946 г. населението на съветската концлагерна система нараства главоломно. От 1939 г. нататък лагерите Гулаг се пълнят с хора от всякакви вражески националности: финландци, поляци, германци, италианци, румънци и японци, мнозина от които след 1945 г. остават под стража години наред. Въпреки че немските военнопленници технически са били поставени под юрисдикцията на ГУПВИ (Главно управление на военнопленническите и затворническите работи), в края на краищата те са използвани за изпълнението на същите задачи като тези на другите лагерници в Гулаг. През първите няколко години от войната смъртността на военнопленниците надхвърля тази на невоеннопленниците в лагерите. Сравнително малко германци са пленени живи преди Сталинград. Повечето са били направо застреляни, а много от тях осакатени. От 95-те хиляди немски военнопленници, пленени при Сталинград, само 5,000 оцеляват и се завръщат у дома. От мъртвите пък около 40,000 не оцеляват похода от Сталинград до лагера в Бегетовка, където още 42,000 други умират от глад и болести. Особено ужасно е отношението спрямо есесовските военнопленници, много от които, заедно с остатъка от силите на Власов, умират зад решетките в плен на о. Врангел. Към края на войната СССР лишава от свобода 3,400,000 германски войници. Според условията на Ялтенското споразумение САЩ и Обединеното кралство се съгласяват германските военнопленници в съветските лагери Гулаг да бъдат използвани като „един вид репарации“. По този начин вместо те да бъдат репатрирани обратно по домовете им, още през лятото на 1945 г. Сталин започва да усвоява тази човешка пленническа плячка в трудовите лагери. Виждайки трудовата продуктивност на германските военнопленници, Сталин нарежда хранителните им дажби да се обвържат пропорционално с труда им. Дневната им хранителна дажба е включвала 600 гр. типов хляб, а в допълнение към него им се е полагало спагети, малко месо, захар, зеленчуци и ориз. Офицерите често са получавали повече, докато „военнопрестъпниците“ от Оста по-малко. Така или иначе, между 1941 г. и 1952 г. в лагерите умират близо един милион германски военнопленници. През 1955 г. последните от оцелелите военнопленници (10,000 души) са освободени от Съветския съюз след десетилетие на принудителен труд. Близо 1,500,000 германски войници от Втората световна война все още се водят безследно изчезнали по време на бойни действия. От допълнителните 875,000 германски цивилни, отвлечени и закарани в лагерите, близо половината погиват. Когато войната приключва през май 1945 г., британски и американски цивилни длъжностни лица нареждат на съответните си войски в Германия да предадат на комунистите огромен брой бивши жители на СССР, включително и индивиди, сражавали се на страната на германците срещу съветската армия, военнопленници, принудителни и доброволчески работници, допринесли за германската военновременна икономика, както и множество съветски граждани, напуснали Русия и получили различно гражданство преди много години. Както вече бе отбелязано по-горе, към това „репатриране“ на 4,200,000 етнически руснаци и 1,600,000 руски военнопленници от победена Германия е добавен и голям наплив от германски военнопленници, както и пристигането на огромен брой цивилни, отвлечени или депортирани от Германия и Източна Европа. Десетки хиляди литовци, латвийци и естонци са депортирани в съветските лагери, а те от своя страна са заменени у дома от съветски заселници. Въпреки че повечето репатрирани етнически руснаци, основно жени и деца, накрая са приобщени към съветското ежедневие, руските военнопленници и хората на Власов са поставени под юрисдикцията на СМЕРШ (Смърт на шпионите), която осъжда една трета от тях на десет до двадесет години принудителен труд в Гулаг. През 1947 г., набъбнат от разпоредбите на Ялтенската конференция и Операция „Килхол“, общият брой на затворниците в Гулаг достига своя връх от близо девет милиона. След Сталин След войната най-долната и опасна работа продължавала да бъде възлагана на лагерниците от Гулаг. По този начин, под специалния надзор на началника на тайната полиция Лаврентий Берия, хиляди затворници от Гулаг са използвани в съветския проект за разработването на ядрена бомба, като са извличали уран и като са подготвяли тестовите полигони на Нова земя, на о. Вайгач, в Семипалатинск и още дузина други площадки. По-късно Съветските военноморски сили използват лагерници от Гулаг за извличане на радиоактивните материали от вече изведени от експлоатация атомни подводници. През 1953 г., годината на смъртта на Сталин, в Гулаг се помещават около 2,700,000 лагерници. През следващите две години броят на затворниците спада рязко—което обаче не означава, че Гулаг се отпуска при наследниците на Сталин. Данциг Сергеевич Балдаев, старши служител на МВД, който работи в Гулаг от 1951 г. до пенсионирането си през 1981 г., публикува книга със серии от рисунки, изобразяващи несгодите и агониите на руснаци и други обявени за „врагове на народа“ в постсталинския Гулаг. Книгата на Балдаев е подредена тематично, със секции, разглеждащи лагерната организация, мъченията и жестокостите, съвкупленията, храната и подслона, климатичните условия, обикновените и политическите престъпници и т.н. Въпреки собственото му минало му и ужасите, свързани с темата, той успява да представи цяла една патология на комунистическите лагери и техните главатари по един почти клиничен начин, ясно и без излишни превземки. Както подчертава Бладаев, въпреки че за административното разпореждане на лагерите официално е отговаряло КГБ, неофициално, вътре в бараките, обикновените престъпници (убийци, изнасилвачи и всякакви психопати) са властвали, използвайки и малтретирайки жените и по-слабите. Самоопределяйки се като „вор в законе“ (в буквален превод „крадци в закона“, което значи церемониално издигнат криминален лидер, който решава спорове и разделя плячката), тези бандити са били мафиоти от най-долния тип. В Гулаг жените постоянно са ставали обект на насилие от всички страни. По време на закарването им в лагерите те често са били изнасилвани още на транспортните кораби или във вагоните. При пристигането им в крайната дестинация те са били извеждани голи в колона по един пред лагерните длъжностни лица, които на свой ред си избирали онези, които си харесали, обещавайки им по-лека работа в замяна на сексуални услуги. Според Балдаев тези длъжностни лица са предпочитали германките, латвийките и естонките, които по всяка вероятност никога повече е нямало да видят родните си места отново, пред местните рускини, които пък най-вероятно са щели да се завърнат у дома. Останалите жени са ставали „награди“ за престъпниците от мъжки (а понякога и от женски) пол. Освен ежедневните мъчения като изгладняване, физическо изтощаване, мразовитото време на далечния Север, както и физическия тормоз, по-упоритите лагерници и от двата пола са рискували да бъдат подложени и на изолация, набиване на кол, осакатяване на половите органи или, като по-милостивия вариант, да получат по един куршум в тила. Империя на смъртта Според различните изчисления над 30 милиона затворници влизат в Гулаг през тези 50 години, през които лагерите процъфтяват. Разбира се, не всички от тях умират. Имало е голяма вероятност краткосрочно пребиваващите да изтърпят 5-годишната си присъда и накрая да бъдат освободени. В някои случаи обаче на определени лагерници, излежали присъдите си в Гулаг, им е било отказвано завръщане у дома, вместо това бидейки принудени да изживеят остатъка от живота си в градчета в близост до съответния лагер. Робърт Конкуест, който измежду западните академици прави най-много в разследването и разкриването на престъпленията на съветския режим, посочва, че един на всеки трима от новодошлите лагерници умира през първата година от лишаването им от свобода. Само половината от тях оцеляват третата година. Според изчисленията на Конкуест, само по време на Големия терор (познат още и като Голямата чистка) от края на 30-те, се наблюдават шест милиона ареста, два милиона екзекуции и още два милиона смъртни случаи по други причини в лагерите. Конкуест смята, че към смъртта на Сталин през 1953 г. около 12 милиона души погиват в Гулаг. Според някои изследователи като покойния Андрей Сахаров крайното число е много по-голямо, от 15 до 20 милиона. Тези очевидни разминавания от страна на честните историци, проучващи тези престъпления от невиждани досега мащаби, обаче се дължат на затвореното общество, в което те са извършени, както и на ненадеждната документация, свързана с тях. Освен тези неща се наблюдава и възникването на един гротески ритуал на обстойно изхвърляне на измършавелите трупове на лагерници, надвити от глада, изтощението, уязвимостта и недохранването. На левия крак на всеки един от починалите лагерници се е закачало дървено обозначение с идентификационния номер на съответния затворник, като всякакви златни зъби или пломби са били изтръгвани. За да е сигурно, че смъртта не е инсценирана, следвало е или черепът на затворника да бъде разбит с чук, или железен кол да бъде прокаран през гръдния му кош. Полуголият труп след това се е извеждал от лагерната зона и се е погребвал в необозначен гроб. Гласове срещу забвението През последните години най-различни немски групи започват да изграждат паметници със съдействието на руснаци в памет на загиналите в Съветския съюз германски цивилни и войници. Наскоро един руски евреин на име Александър Гутман пък бе изготвил документален филм, в който провежда интервюта с четири немкини от Източна Прусия, които като млади били изнасилени от войници на Червената армия, а после, веднага след войната, откарани в една особено адска станция на Гулаг, станция №517, в близост до Петрозаводск, Карелия. От хилядата девойки и жени, откарани в този лагер, 522 умират в рамките на шест месеца от пристигането им. Тези жени са само част от десетките хиляди германски цивилни и от двата пола, депортирани в Съветския съюз със съгласието на Западните сили за робски труд като „един вид германски репарации“. Една от жените, интервюирани от Гутман, отбелязва: „Докато дневникът на Ане Франк се знае из целия свят, ние продължаваме да си носим спомените в сърцата“. Немски филантропи пък наскоро бяха изградили мемориално гробище за жените, загинали в робския затвор №517 (вж. бележка 2). След като редица кинофестивали отхвърлят „Пътешествие обратно в младостта“ (на руски „Путешествие в юность“) на Гутман заради „спорния“ му характер, от 34-ия международен филмов фестивал в Хюстън, Тексас най-накрая одобряват документалния филм, на който той печели наградата за първо място—Платинената награда—за 2001 г. (по-късно филмът печели и наградата „Златна камера“ на Международния американски филмов и видео фестивал). Когато Гутман се опитва да представи документалния си филм в Ню Йорк Сити обаче, той е посрещнат от недоволни възгласи като: „Трябва да го убият, задето е направил такъв филм. Срамота, евреин да разказва за страданията на германците!“). Оскверняване на паметта Днес ние, американците, още от ранна детска възраст продължаваме да бъдем бомбардирани с холокостий чак до изкуфели старини—една наситеност, граничеща с, а в някои случаи дори и водеща до, холокостмания. В същото време обаче никой не се залавя да ни информира за жестокото експлоатиране и садистичните деяния в съветските трудови лагери. Известно време след края на Втората световна война американското Министерство на правосъдието започва да поддържа един свой си специален клон—Службата за специални разследвания—конкретно занимаващ се с разследването, преследването и депортирането на бивши войници и длъжностни лица от Оста. Повечето от обвиняемите са служили като нискостепенни пазачи във военновременните немски лагери. Подобна американска служба за преследване на длъжностни лица, оглавявали и ръководили комунистическите лагери, обаче така и не е създадена. Една от най-доскорошните книги за Гулаг, „Системата на изправително-трудовите лагери“ на Смирнов, изрежда над петстотин лагери и техните респективни ръководни длъжностни лица от 60-те. Днес има голяма вероятност немалка част от тях дори да са американски граждани. Ако някой ден лидерите ни решат да започнат да преследват тези съветски индивиди със същата страст, с която в момента дебнат стари нацисти и предполагаеми терористи, книгата на Смирнов може да се окаже добро начало. Въпреки че много от германските концентрационни лагери са запазени (някои биха казали дори и осветени), очевидно с цел да бъдат поддържани во веки веков като мемориали в памет на хората, пребивавали в тях, както и като напомняне за човеконенавистта не само на тъмничарите им, но и на целия германски народ, вече в продължение на десетилетие много по-мащабната съветска лагерна система Гулаг продължава да чезне както от руския небосклон, така и от колективната памет (вж. бележка 3). Наскоро лица от по-горните етажи на властта бяха попречили на бивши лагерници от съветските трудови лагери да се опитат да открият музей на Гулаг. Както Юрий Пивоваров, директор на Института за социално-научни изследвания, се бе изразил: „Хората просто не са склонни да сравняват етичния и моралния ужас и срам на нацизма с този на комунизма“. Мнозина от хората, възразили на идеята за музей се оказват бивши високопоставени комунистически длъжностни лица, които днес тласкат Русия към Новия световен ред. Оттам следва и да заключим, че Съветският съюз си остава една непревзета крепост, без никога да се е налагало да изпълнява каквито и да е искания на завоевателите си. Сред забравените Неотдавна известният британски пътеписец Колин Таброн решава да прекоси Сибир. По време на прекосяването му Таброн умишлено се отклонява от предварително зададения маршрут, за да огледа останките от два небезизвестни лагера Гулаг: Воркута и Колима (вж. бележка 4). В най-новата му книга “In Siberia” („В Сибир“), Таброн ги описва с мрачна лиричност: „Всяка година Колима е бил насищан с десетки хиляди затворници, повечето от тях невинни. На мястото, където са били оставяни, те изграждат пристанище, след това гр. Магадан, а после и вътрешния път, водещ до мините, където накрая погиват. Хората все още го наричат ‚Костният път‘… Самият Колима пък е бил наричан ‚Планетата‘, откъсната от всякаква реалност отвъд своята—тази на смъртта.“ При посещението на мъртвешката Воркута, Таброн пише: „Накрая влязохме в обвивката на Мина 17. През 1943 г. това място се превръща в първия каторжен лагер на смъртта във Воркута. Само за една година броят на тези здания нараства на 13 от тридесетте такива в цяла Воркута: предназначението им е било да умъртвяват затворниците. През зимите, когато температурите са падали до минус 40°C и виелиците са се развихряли, каторжниците се помещавали в тънко уплътнени палатки, поръсени с дървени стърготини, върху полумъхеста замръзнала земя. Тези хора са работили по 12 часа на ден, без почивка, постоянно бутайки въглищни вагонетки, като само за три седмици те вече са били пречупени. Един рядко срещан оцелял разказва как тези хора се превръщали в роботи, жълто-сивите им лица набръчкани с лед и кървящи студени сълзи. Хранели са се в мълчание, изправени и сбити един в друг, без да зърват никого. Някои работни бригади не успявали да спечелят допълнително храна, но така или иначе усилията за това били твърде непоносими, твърде изтощаващи за твърде малко храна. Само за една година 28,000 от тях умират… След това отидох до една самотна тухлена сграда, в която се намираха тясно разположени стаи. Това бяха изолационни килии. Солженицин пише, че след десет дена изолация, през които лагерникът е можел да остане дори и без дрехи, физиката му била съсипана, а след петнадесет дни той вече е бил мъртъв.“ При напускането на Воркута, Таброн попада на един камък, на който били издраскани следните думи: „Бях изпратен в изгнание през 1949 г., а през 1942 г. баща ми почина тук. Помнете ни.“ Бележки: 1. Jacques Rossi, The Gulag Handbook (New York: Paragon House, 1989); M.B. Smirnov, et al., Sistema ispraviltel'no-trudovykh lagerey v SSSR. 1923-1960 (Moscow: Zven'ya, 1998); Ralf Stettner, Archipel Gulag: Stalins Zwangslager: Terrorinstrument und Wirtschaftsgigant [The Gulag Archipelago: Instrument of Terror and Economic Giant] (Munich: Ferdinand Schöningh, 1996); Danchik Sergeyevich Baldaev, Gulag Zeichnungen (Frankfurt am Main: Zweitausendeins, 1993); Avraham Shifrin, The First Guidebook to Prisons and Concentration Camps of the Soviet Union (New York: Bantam Books, 1982); and Stéphane Courtois, et al., The Black Book of Communism: Crimes, Terror, Repression (London: Harvard University Press, 1999). 2. Aleksandra Sviridova, in V novom sverte („В Новия свят“), рускоезичен вестник, издаван в Ню Йорк, 18-24 май, 2001 г., стр. 14-15. 3. Едва наскоро обаче д-р Джудит Палот, преподавател по география в Оксфордския университет, докладва за поне 120 „горски колонии“ (принудителни трудови лагери), датиращи още от сталински времена, които все още се използват за интернирането на десетки хиляди души, все обикновени престъпници (за разлика от минали години, когато затворническият им състав е бил по-цветущ). Лагерите, за които д-р Палот съобщава, се намират в Пермския край в близост до Северен Урал. Средногодишната температура в този район е около минус 1°C , като през дългата зима, траеща от октомври до май, тя пада до минус 40°C. Както през царския период, така и сега при изтичане на присъдите им много от затворниците избират да останат в лагерните околия като заселници. Michael McCarthy, "Thousands of Russian Prisoners Are Still Suffering in the Gulag Archipelago," в http://www.independent.co.uk. 4. Colin Thubron, In Siberia (New York: HarperCollins, 1999). Източник: http://www.ihr.org/jhr/v21/v21n1p39_michaels.html

Двугодишният „мобилизационен“ план на Сталин за европейска инвазия Автор на ревюто: Daniel W. Michaels Когато на 22 юни 1941 г. Хитлер задейства Операция „Барбароса“ срещу Съветския съюз, германските лидери оправдават атаката като превантивен удар, който да предотврати предстояща съветска инвазия в Германия и в останалата част на Европа. След войната най-изтъкнатите оцелели военни и политически лидери на Германия получават смъртни присъди на Нюрнбергските процеси за планиране и обявяване на „агресивна война“ на Съветския съюз. Нюрнбергският трибунал изцяло отхвърля пледиранията на ответниците, че „Барбароса“ е била превантивна атака. В последвалите десетилетия историци, правителствени длъжностни лица и стандартни референтни материали както от САЩ, така и от Европа и СССР продължават да поддържат тезата, че Хитлер забива нож в гърба на доверчивите съветски лидери, за да задейства предателската си изненадваща атака, мотивиран от алчност за руски и украински ресурси и „място за живеене“, както и като част от обезумялата му устременост да „завладее света“. В това добре подбрано и аргументирано изследване един руски специалист представя огромно количество доказателства, които подкрепят германската позиция. Базиран основно на всеобхватен анализ на военната и политическата литература по темата, както и на мемоарите на изтъкнати членове на съветския военен и партиен елит, военният анализатор Суворов изготвя важен ревизионистичен труд, който налага едно радикално преразглеждане на дълго поддържаното становище за историята на Втората световна война. Авторът, чието истинско име е Владимир Богданович Резун, е трениран като съветски военен офицер в Калинин и Киев. По-късно, след като изкарва служба като разузнавателен инструктор и завършва образованието си във Военно-дипломатическата академия през 1974 г., той служи като съветски военен разузнавателен (ГРУ) офицер, работейки в Женева в продължение на четири години под дипломатическо прикритие. През 1978 г. той дезертира и получава дипломатическо убежище във Великобритания. Първият му труд по темата, „Ледоразбивачът“, е издаден на руски за първи път (във Франция) през 1988 г. и е последван от издания на други езици, включително и на английски. Книгата предизвиква истинска сензация във военните и разузнавателните общности, особено в Европа, тъй като тя внимателно документира офанзивния характер на масивното съветско военно струпване по немската граница през 1941 г. В „Денят М“ Суворов включва значителни допълнения към вече изложените в „Ледоразбивачът“ доказателства и аргументи. При изграждането на тезата си тук Суворов набляга върху жизненоважната роля и планирането на военния стратег на Сталин Борис Шапошников, маршал и началник на Генералния щаб. В продължение на десетилетия неговият най-важен труд „Мозг армии“ („Мозъкът на армията“) е било задължително четиво за всеки един съветски офицер. Сталин не само че е изпитвал огромно уважение към военната му находчивост, но и, противно на собствения му характер, лично го е харесвал. Той е бил единственият човек, към когото Сталин публично и редовно се е обръщал по име и презиме (Борис Михайлович), което в Русия се смята за по-неформална форма на уважително обръщение. Към всички останали Сталин се е обръщал по фамилия, предхождана от „другарю“ (например „другарю Жданов“). Фактът, че Сталин винаги е имал на бюрото си по едно копие на „Мозъкът на армията“ на Шапошников е също показателен за възхищението му към него. Мобилизационният план на Шапошников, на драго сърце имплементиран от Сталин, излага една ясна двугодишна програма (август 1939 г. – лято 1941 г.), която е следвало неумолимо и умишлено да кулминира във война. Според Суворов Сталин обявява решението си да имплементира този план на едно заседание на Политбюро, провело се на 19 август 1939 г.—четири дни преди подписването на Съветско-германския пакт за ненападение. (На това заседание, състояло се малко след като Сталин приключва своите драконовски чистки на военни и политически „ненадеждни“ субекти, съветският лидер също така нарежда на ген. Георги Жуков да атакува—и сломи—с класически блицкриг Шестата японска армия при Халхин-Гол, Монголия). Тринадесет дни след речта на Сталин германските войски нападат Полша, а два дни по-късно—на 3 септември 1939 г.—Великобритания и Франция обявяват война на Германия. Когато Сталин стартира този процес на мобилизация режимът започва радикално да преобразява националната икономика, привеждайки огромните физически и човешки ресурси на Съветския съюз във военен режим. Сам по себе си този широкомащабен процес е следвало да доведе до логическото си заключение—а именно, война. Или, казано просто, решението на Сталин за мобилизация през 1939 г. е значело неизбежна война. Масова подготовка Около 1,513,400 мъже служат в Червената армия през 1938 г. Това е било около един процент от съветското население, което по принцип се е смятало за най-оптималното нормално и икономически устойчиво съотношение между въоръжени армейци и общия брой на населението. Като част от техния двугодишен мобилизационен план, Сталин-Шапошников утрояват броя на въоръжените сили—до над пет милиона. През този период—от август 1939 г. до юни 1941 г.—Сталин формира 125 нови пехотни дивизии, 30 моторизирани дивизии и 61 танкови и 79 въздушни дивизии—общо 295 дивизии, организирани в 16 войски. Планът на Сталин-Шапошников също така налага и мобилизирането на допълнителни шест милиона мъже през лятото на 1941 г., които да бъдат прехвърлени в още повече пехотни, танкови, моторизирани и въздушни дивизии. Между юли 1939 г. и юни 1941 г. Сталин увеличава броя на съветските танкови дивизии от нула до 61, подготвяйки още десетки други. Към юни 1941 г. „неутралният“ Съветски съюз успява да събере повече танкови дивизии от всички останали държави по света взети заедно—една могъща сила, която е можела да бъде използвана ефективно само в офанзивни операции. През юни 1941 г. Хитлер пуска десет механизирани корпуса в битка, всеки един от които е бил съставен от средно 340 леки и средни танка. В сравнение с него, Сталин е разполагал с 29 механизирани корпуса, всеки един от които е включвал 1,031 леки, средни и тежки танка. Макар и да е вярно, че не всички съветски корпуси достигат своя боен потенциал, във военно отношение един съветски механизиран корпус е превъзхождал два германски корпуса, взети заедно. Когато Хитлер напада Полша през септември 1939 г., Германия разполага с общо шест танкови дивизии. Ако тази лека танкова сила може да се смята за окончателно доказателство за намеренията на Хитлер да започне война за световно (или поне европейско) завоевание, какви заключения тогава—пита Суворов—следва да си направим от 61-на танкови дивизии, които Сталин натрупва между края на 1939 г. и средата на 1941 г. и още десетки други в режим на подготовка? Към средата на 1941 г. Червената армия е единствената военна сила в света с танкове амфибии. Тогава Сталин е разполагал с 4,000 такива средства за офанзивна война, докато Германия—с нула. Към юни 1941 г. руснаците увеличават броя на парашутистките си корпуси от нула до пет, а броя на полевите им артилерийски полкове от 144 до 341—и в двата случая повече от всички армии на света взети заедно. При избухването на войната през септември 1939 г. Германия е разполагала с флота от 57 подводници, факт, който понякога е използван като доказателство за агресивните намерения на Хитлер. В същото време обаче, изтъква Суворов, Съветският съюз вече е имал над 165 подводници. Тези подводници, подчертава той, не са били някакви второстепенни плавателни съдове, а съдове от стандартно качество. Към юни 1941 г. Съветските военноморски сили са оперирали над 218 подводници, а 91 други все още са били в процес на строене. Сталин е командвал най-голямата подводна флота в света, сила, създадена за воденето на агресивна война. Сталин с неговия най-доверен военен съветник Борис Шапошников. Заедно те изготвят двугодишен мобилизационен план, който е следвал да кулминира в атака срещу Германия и сломяване на Европа „Световна“ война? Като изтъква Суворов, никой в Германия или Западна Европа не е смятал нападението на Хитлер над Полша през 1939 г. за началото на една „световна война“. Дори и обявената война на Великобритания и Франция срещу Германия два дни по-късно—на 3 септември 1939 г.—не превръща това във „световна война“. Ако се върнем назад, германската кампания в Полша започва да се посочва за началото на Втората световна война едва много по-късно. Единствено в Москва, пише Суворов, от самото начало се е знаело, че световната война вече е започнала. Отразявайки откритията на историци като А. Д. П. Тейлър и Дейвид Хоган, Суворов посочва, че Хитлер нито е искал, нито е планирал да започне европейски конфликт през 1939 г. Именно британските и френските обявявания на война на Германия превръщат един локален конфликт между Германия и Полша в европейски такъв. В допълнение на това Хитлер никога не нарежда националната икономика на страната му да бъде приведена в бойна готовност. Съветският началник на ГРУ Иван Проскуров достоверно информира Сталин, че германската индустрия не е била подготвена за пълномащабна война. Всъщност, Германия започва да привежда икономиката си във военен режим едва в началото на 1942 г.—две години след Съветския съюз. За разлика от съветското военно и оръжейно производство, което достига пика си през лятото на 1941 г., това на Германия достига пика си едва през 1944 г.—три години по-късно. Владимир Резун, бивш съветски военен офицер-разузнавач, написва „Ледоразбивачът“ и няколко други книги под псевдонима Виктор Суворов План за нападение Суворов представя трудно оборими доказателства, за да покаже, че Сталин се е подготвял за масирана изненадваща атака срещу Германия, която е трябвало да се състои през лятото на 1941 г. (Суворов смята, че атаката е била насрочена за 6 юли 1941 г.). При подготовката за това нападение руснаците разполагат огромно количество военна сила точно на немската граница, включително и парашутисти, аеропристанища, огромни складове с боеприпаси, муниции, гориво и други ресурси. През април 1941 г. Червената армия нарежда да бъдат разположени производствени учреждения за муниции на границата, както и артилерийска техника, а складовете им да бъдат позиционирани на повърхността и на открито. Само тази заповед, пише Суворов, доказва намерението на Сталин да атакува, тъй като тези боеприпаси и муниции е трябвало да бъдат използвани преди есента, когато е започвал сезонът на ежегодните дъждове. Съхранението на муниции на открито през 1941 г. означавало, че атаката е трябвало да се осъществи още същата година. „Всякакво друго тълкувание на този факт е немислимо“, пише той. Суворов обобщава: „Проучвайки архивните документи и разсекретените файлове, стигнах до заключението, че транспортирането [през 1941 г.] на милиони обувки, муниции и резервни части, както и разположението на милиони войници и хиляди танкове и самолети, няма как да е било грешка, нито пък грешка в изчисленията, а по-скоро е било резултат на една умишлено водена политика… Този процес е имал за цел да подготви индустрията, транспортната система, земеделието, държавната територия, съветското население и Червената армия за започването на „освободителна“ война в Централна и Западна Европа. Накратко, този процес се нарича мобилизация. Това е била една тайна мобилизация. Съветското ръководство е подготвяло Червената армия и цялата страна за инвазия в Германия и Западна Европа. Превземането на Западна Европа е основната причина Съветският съюз да отприщи Втората световна война. Окончателното решение за започването на войната е взето от Сталин на 19 август 1939 г.“ Съветският план за нападение, обяснява Суворов, е представлявал удар на два основни фронта: първият, на запад и северозапад, а именно Германия, а вторият, също толкова важен, югозападно при Румъния с цел бързото превземане на нефтените находища. Инвазията е следвало да се осъществи от три главни стратегически ешелона. Първият ешелон е съставлявал 16 инвазивни армии и няколко десетки спомагателни корпуса и дивизии за последващи атаки, съставени от професионални армейци на Червената армия, тренирани да пробият германските фронтови линии. Вторият стратегически ешелон, съставен от седем армии от второстепенни армейци (сред тях и немалък брой затворници от „Гулаг“) е следвало да подсигури и разшири пробивите на първия ешелон. Третият ешелон, съставен от три армии основно от редиците на НКВД, е следвало да осигури съветската окупация. Той е щял да възпира всякаква потенциална съпротива, като е залавял и избивал социалния, политическия и военния елит на Германия—същото, което вече е било направено в балтийските държави и в Източна Полша (като например Катинското клане). За свой боен офанзивен самолет Сталин избира „Иванов“ (един от псевдонимите на Сталин), по-късно ставайки известен и като Су-2—високоефективен офанзивен бомбардировач, който е произвеждан и разполаган в огромни количества. Сталин нарежда да бъдат произведени над 100,000 Су-2 бройки, както и да бъдат тренирани 150,000 пилота. Тежащ четири тона, Су-2 развива максимална скорост от 486 км./ч. и разполага с обхват от 1,200 км. и товарен бомбен капацитет от 400-600 кг. Подобен на, но превъзхождащ, германския пикиращ бомбардировач Ю-87 „Щука“, той е почти напълно сходен с японския Накаджима Б-5Н2, основният боен самолет, използван при атаката над Пърл Харбър. Огромен брой съветски войници са пленени през първите месеци на германската офанзива „Барбароса“. Струпването на съветските сили по границата в подготовка за инвазия в Европа значително допринася за пленяването на толкова много затворници Погрешната преценка на Хитлер В продължение на десетилетия естаблишмънт историците поддържат тезата, че Сталин наивно се е доверявал на Хитлер. Образите на доверчивия Сталин и на предателския Хитлер са широко и официално приемани в Съединените щати и в голяма част от Европа. Суворов осмива това гледище и противно на него заявява, че именно Хитлер прави фатална грешка в преценката си относно лукавостта на Сталин, поне в продължение на 15 месеца, като дотогава вече е било твърде късно. Въпреки че Хитлер успява да предотврати големия план на Сталин, германският лидер така или иначе фатално подценява мащаба и агресивността на съветската заплаха. Суворов пише: „Хитлер е съзнавал, че Сталин е подготвял инвазия, но пък за сметка на това не успява да зърне цялата картина на приготовленията на Сталин… Хитлер просто не е бил наясно колко голяма и колко близо е била опасността“. Историците, подчертава Суворов, не могат да дадат пълен отговор на въпроса защо Хитлер решава да нападне Съветския съюз точно когато Великобритания все още не била напълно подчинена, по този начин въвличайки Германия в опасна двуфронтова война. Повечето пъти те често обясняват това решение с желанието на Хитлер за Лебенсраум, или „място за живеене“. Всъщност, пише руският автор, „Сталин не оставя на Хитлер никакви алтернативи. Тайната [съветска] мобилизация е била от такъв неизмерим мащаб, че човек трудно би я игнорирал“. „Тайната мобилизация на Сталин достига такива размери, че тя вече трудно би могла да бъде укривана. Така Хитлер остава само с една-единствена възможност, а именно да извърши превантивен удар. Хитлер изпреварва Сталин с две седмици“. Накратко, имайки се в предвид ситуацията, единственият възможен ход за германското лидерство е да задейства превантивна атака. Сталин не се е нуждаел от някой като Чърчил, Рузвелт или съветския таен агент Ричард Сорж да го предупреди за възможна немска атака. Той вече е знаел как да се справи с Германия. Сталин обаче не прави нищо за отбраната на страната си, докато е подготвял въоръжените си сили за офанзивна война. Германците, пише Суворов, се възползват от временното предимство на изненада, защото те са могли да позиционират и задействат офанзивните си сили точно две седмици преди Червената армия да започне атаката си, сварвайки я напълно неподготвена. Изненадата наистина идва като изневиделица, тъй като Сталин не е вярвал, че германците ще посмеят да отворят втори фронт на изток, докато все още воюват с британците. Смелостта и професионализмът на германския войник също допринасят за невероятните първоначални успехи на Германия. Както пише Суворов: „[Съветската] загуба в началото на войната [юни-септември 1941 г.] се е дължала на факта, че германският Вермахт започва изненадващата си атака точно когато съветската артилерия е била премествана на границата, а заедно с нея и съответните доставки на муниции. Артилерията не е била подготвена да води отбранителна война, а на 22 юни пък не е могла да премине в офанзивен режим.“ Тъй като Германия не е разполагала с нужните природни ресурси за водене на продължителна война, единственият начин Хитлер да надмогне Русия е само ако я срази в рамките на четири месеца—тоест, преди началото на зимата. В това той се проваля. През лятото и есента на 1941 г. Хитлер разтърсва, но не унищожава съветската военна машина (присвояването на съветските запаси през тези първи няколко месеца позволява на германците да постигнат първоначалните си серии от успехи). В Операция „Барбароса“ Хитлер пуска 17 танкови дивизии срещу руснаците. След три месеца сражение само около четвърт от танковете оцеляват, докато заводите на Сталин не само че са изкарвали повече танкове, но и от по-високо качество. През първите четири месеца на нападението „Барбароса“ силите на Оста унищожават може би 75 процента от бойната способност на Сталин, по този начин елиминирайки непосредствената военна заплаха за Европа. Между юли и ноември 1941 г. германските сили изземват или превземат 303 завода за барут, муниции и гранати, които на година са произвеждали 85 процента от всичките муниции за съветската държава. Но, както изтъква Суворов, това не е било достатъчно: „Атаката на Хитлер обаче не е могла да спаси Германия. Сталин не само че е имал повече танкове, артилерийски установки и самолети, повече войници и офицери, но и индустрия, приведена във военно-икономически режим, която е могла да произвежда колкото си оръжия е искал“. На 29 ноември 1941 г. райхският министър на въоръжението и боеприпасите Фриц Тот информира Хитлер, че от гледна точка на въоръжението и военната икономика Германия вече е загубила войната. В края на краищата Сталин ликува, тъй като останалите 25 процента от гигантската съветска военна икономика, включително и 15-те процента от производството на муниции—основно от заводи на изток от Волга, в Урал и Сибир—остават непокътнати. Именно по този начин, разполагайки само с една част от първоначалния си военен капацитет, Сталин все пак успява да спечели решителните битки при Сталинград, Курск и Берлин и да сломи великите сили на Германия (както и нейните съюзници от Оста). Включването на САЩ във войната и значителната помощ на американците също допринася значително за съветската победа, както и, разбира се, легендарната стоическа издръжливост на руския войник. Въпреки че Хитлер нанася първия удар, в края на войната Сталин установява контрол над Полша, Унгария, Румъния, България, Чехословакия и Източна Германия. Подчертавайки, че Хитлер многократно е отлагал задействането на Операция „Барбароса“, Суворов казва: „Нека предположим, че Хитлер бе отложил още един път атаката над Сталин и вместо това Сталин бе нанесъл първия удар на 6 юли 1941 г.… Нека се опитаме да си представим какво щеше да се случи, ако Хитлер беше забавил атаката си и по този начин бе станал жертва на разрушителното нападение, подготвено от Сталин. В този случай Сталин щеше да разполага не с 15 процента от производствения капацитет на Индустриалния комисариат по муниции, а със 100. Как тогава щеше да завърши Втората световна война?“ При такава ситуация е напълно основателно да смятаме, че към ноември-декември 1941 г. съветските сили вече са щели да достигнат Атлантическия океан, развявайки червения флаг над Берлин, Париж, Амстердам, Рим и Стокхолм. Откритата писмена реч След издаването на „Денят М“ руските академици започват да се натъкват на допълнително доказателства в бившите съветски архиви, които потвърждават тезата на Суворов и налагат едно радикално пренаписване на историята за Втората световна война. Макар и да е вероятно много документи да са били премахнати или унищожени, някои разкриващи записи все пак излизат наяве. Един от най-важните от тези дълго прикривани документи е пълният текст на тайната реч на Сталин от 19 август 1939 г. В продължение на десетилетия водещи съветски фигури отричат Сталин някога да е изнасял такава реч, дори настоявайки, че на тази дата не се е свиквало никакво събрание на Политбюро. Други пък напълно отхвърлят тази реч като фалшификат. След като руският историк Т. С. Бушуйева се натъква на версия на текста сред засекретените файлове на Специалните архиви на СССР, тя го публикува, заедно с коментар към него, в известното руско списание „Нов свят“ (No. 12, 1994). Германският автор Волфганг Щраус докладва за това, както и за други наскорошни открития, направени от руски историци, в априлското издание от 1996 г. на немския ежемесечник „Нация и Европа“. Доколкото е известно на автора на това ревю, все още никой американски историк не се е заел да направи публичен коментар за тази писмена реч. Трябва да се има в предвид, че това обръщение е било направено точно когато съветски длъжностни лица са преговаряли с британски и френски представители за евентуален военен съюз с Великобритания и Франция и когато германски и съветски длъжностни лица са обсъждали евентуален пакт за ненападение между страните си. Четири дни след тази реч германският министър на външните работи фон Рибентроп се среща със Сталин в Кремъл, за да подпише Съветско-германския пакт за ненападение. В тази реч Сталин заявява: „За нас въпросът за война или мир вече навлезе в критическата си фаза. Ако сключим взаимоспомагателен пакт с Франция и Великобритания, Германия ще се оттегли от Полша и ще потърси мирно споразумение със Западните сили. По този начин войната ще бъде избегната, но в дългосрочен план ситуацията би станала опасна за СССР. Ако приемем предложението на Германия и сключим пакт за ненападение с нея, тя, разбира се, ще превземе Полша и намесата на Франция и Англия в тази война вече ще бъде неизбежна. Западна Европа ще бъде подложена на сериозни трусове и размирици. При тези обстоятелства обаче ние ще разполагаме с огромното преимущество да стоим настрана от този конфликт и така бихме могли да планираме точния момент, в който да влезем във войната. Опитът от последните 20 години показва, че в мирни времена Комунистическото движение никога не е достатъчно силно, за да завземе властта. Диктатурата на такава партия може да се осъществи само в резултат на голяма война. Изборът ни е ясен. Трябва да приемем немското предложение и учтиво да изпратим англо-френската делегация у дома. По този начин ние веднага ще спечелим преднина, като превземем Полша до портите на Варшава, както и украинска Галичия…“ Като обобщение, Волфганг Щраус посочва, че Сталин се е стремял към една всеобхватна европейска война, към една изтощителна война, която да срине европейската система и държави. Още повече, че Сталин е планирал да настъпи във войната през отломките на „капиталистическа“ Европа, след което да започне да я съветизира чрез военна сила (той многократно използва ключовата дума „съветизация“ в речта си). Макар и да отбелязва, че тази реч допълнително потвърждава агресивните намерения на Сталин, предпазливата Бушуйева си служи с цитат на Клаузевиц, за да покаже, че като цяло войните следват свои си зададени курсове и мащаби, независимо от плановете или думите на едната или другата страна. Съветският офанзивен бомбардировач „Иванов“ Су-2, произведен в големи количества, е проектиран за извършването на изненадващи атаки. Той наподобява японския „Накаджима“ Б-5Н2 (долу), използван при нападението над Пърл Харбър Болезнена история В своята статия в сп. „Нов свят“ Бушуйева пише за болката, която руснаците сега трябва да изтърпяват, когато осъзнават, че голяма част от това, в което са вярвали в продължение на десетилетия за „Великата Отечествена война“ е било лъжа. Тя подчертава, че от младежите, родени в годините между 1922 г. и 1925 г. и които Сталин праща на фронта, само трима на всеки сто оцеляват конфликта. Бушуйева пише: „Мащабът на трагедията, която сполетява нашата петмилионна армия през юни 1941 г. трябва да бъде преосмислен изцяло. Злото, което владетелите на Съветския съюз са планирали за другите изведнъж, по стечение на необозримата съдба, връхлита нашата страна.“ Би било лесно, пише Бушуйева, да проклинаме хората, които „пренаписват“ историята и да продължаваме да вярваме в добре познатите измислени митове и символи, които подхранват националната ни гордост—които подхранват патриотизма на руския народ. „Да, можехме да продължим със старите мантри“, пише тя, „ако не беше едно интересно обстоятелство. А именно, че човекът е устроен по такъв начин, че истината, независимо колко болезнена е тя, винаги да е по-важна в окончателния анализ от фалшивото блаженство да се живее в лъжи и невежество.“ По подобен начин Суворов също признава, че много от руснаците го презират заради разкритията му. Той пише: „Дръзнах да предизвикам единственото свято нещо, на което руският народ все още се уповава—а именно споменът за ‘Великата Отечествена война’. Пожертвах всичко скъпо за мен, за да напиша тези книги. Би било непростимо да си отида от този свят, без да съм казал на хората за откритията си. Проклинайте книгите! Проклинайте и мен самия! Но докато ме проклинате, поне се опитайте да разберете.“ Допълнително потвърждение След публикацията на речта на Сталин в сп. „Нов свят“, историци от Новосибирския университет започват да се заемат с голямо ревизионистично преразглеждане на обстановката малко преди войната. Резултатите от този научен семинар са публикувани през април 1995 г. Руският историк И. В. Палова директно заявява в приноса си за семинара, че в продължение на десетилетия историци на Комунистическата партия работят усърдно, за да заровят обстоятелствата, произхода и развитието на Втората световна война, както и речта на Сталин от август 1939 г., под една цяла планина от документи. Друг от участващите учени, В. Л. Дорошенко, казва, че новите доказателства показват как „Сталин провокира и отприщва Втората световна война“. Споделяйки мнението, че Сталин и режимът му са трябвали да бъдат съдени в Нюрнберг, Дорошенко дава следното обяснение: „…Не само защото Сталин помага на Хитлер, а защото е било в личните интереси на Сталин да се започне такава война. Първо, заради основната му цел да завземе властта в Европа и, второ, заради непосредственото преимущество да унищожи Полша и да превземе Галичия. Най-важният мотив на Сталин обаче си остава самата война… Сриването на европейския ред е щяло да му позволи да установи диктатурата си [навсякъде в Европа]. В тази връзка, Сталин временно е искал да стои настрана от войната, но с намерението да влезе в нея в най-подходящия момент. С други думи, пактът за ненападение развързва ръцете на Хитлер и окуражава Германия да отприщи война [в Полша]. Когато Сталин подписва пакта, той вече е бил твърдо решен да го наруши. От самото начало той не е възнамерявал да стои настрана от конфликта, а обратното—директно да влезе във войната в най-удобния момент.“ Ревизионистични пробиви Човек няма как да не се възхищава на куража на такива руски историци в устремеността им да се изправят лице в лице срещу тази емоционална глава от историята. Те показват много по-голяма добросъвестност и широкоскроеност в конфронтирането на историческите табута на 20-ти век, за разлика от колегите им от Западна Европа и Съединените щати. Има обаче и някои изключения. През последните години няколко западни историци също приемат тази драстично ревизионистична гледна точка относно историята на Втората световна война. Сред тях са немският историк Макс Клювер в своята книга от 1986 г. „Präventivschlag 1941“ („Превантивен удар 1941“) и австрийският учен Ернст Топитшч в „Stalins Krieg“, издадена на английски през 1987 г. от “St. Martin’s Press” като „Войната на Сталин“. Американският историк Р. Х. С. Столфи пък отразява възгледите на Суворов в своята книга от 1991 г. „Hitler's Panzers East: World War II Reinterpreted“ („Източните танкове на Хитлер: Ново тълкуване на Втората световна война“), а немският историк д-р Йоахим Хофман представя значителни допълнения по темата със своя впечатляващо добре изследван труд от 1995 г. „Stalins Vernichtungskrieg 1941-1945“ („Изтребителната война на Сталин, 1941-1945“). С оглед на Волфганг Щраус, новите разкрития около дълго прикриваната реч на Сталин и подходът на по-младите руски историци към този проблем представляват победа за европейския ревизионизъм, както и едно драстично преориентиране в историческите изследвания. Междувременно пък Суворов и други историци продължават да проследяват историческите доказателства. Освен ровенето му из архивите, Суворов съобщава как в отговор на „Ледоразбивачът“ и „Денят М“ съветски и немски ветерани от Втората световна война постоянно желаят да се свържат с него, за да предложат още доказателства в подкрепа на тезата му. Той затвърждава аргументите си в трета книга, „Последната република“, наскоро издадена на руски, и в още един, все още непубликуван, том по темата. Източник: https://www.ihr.org/jhr/v16/v16n6p28_Michaels.html

Неутрални източници документират защо германците превземат Полша Автор: Джон Уеър Повечето историци посочват германската инвазия на Полша като непредизвикан акт на агресия, имащ за цел създаването на Лебенсраум и установяването на контрол върху цяла Европа. Според конвенционалните историци Адолф Хитлер е мразил полския народ и е искал да ги унищожи като негова първа крачка към световна доминация[1]. Британският историк Андрю Робъртс например пише следното[2]: „Полският коридор, който е бил замислен от архитектите на Версайския договор от 1919 г. с намерението да откъсне Източна Прусия от останалата част на Германия, отдавна е бил посочван от нацистите като повод за война, заедно с етническо германския балтийски град Данциг, но както Хитлер казва на една генералска конференция през май 1939 г., ‘Данциг не е най-важният проблем. Главната ни цел е да проправим път на изток за нашия Лебенсраум и да осигурим доставките ни на храна’.“ Британският историк Ричард Д. Евънс пише[3]: „Имало е вероятност през 1934 г., когато Хитлер сключва 10-годишен пакт за ненападение с поляците, Полша да се превърне в сателитна държава в един бъдещ европейски ред, доминиран от Германия. Но към 1939 г. тя обаче се превръща в сериозна пречка за източната експанзия на Третия райх. Следователно тя е трябвало да бъде заличена от картата и безмилостно експлоатирана за финансирането на подготовката за предстоящата война на запад.“ Тази статия си служи с негермански източници, за да документира, че противно на това, което повечето историци твърдят, германската инвазия в Полша е била провокирана от действията на насилие на полското правителство върху етническото й германско малцинство. Историческите обстоятелства На 30 март 1939 г. полският министър на външните работи Йозеф Бек приема предложение на Великобритания, което дава безусловна и недвусмислена гаранция за независимостта на Полша. Британската империя се съгласява да се включи във война като съюзник на Полша, в случай че поляците решат, че такава война е необходима. На 31 март 1939 г. Невил Чембърлейн отправя следните думи към Камарата на общините, изготвени от британския министър на външните работи лорд Халифакс, обявявайки[4]: „Понастоящем се налага да информирам Камарата… че в случай на възникнала заплаха спрямо полската независимост и в случай че полското правителство сметне за належаща необходимост да й окаже въоръжена съпротива, правителството на Негово величество следва веднага да се обвърже с предлагането на всякаква подкрепа на полското правителство, която е по силите й. В тази връзка то вече е дало гаранция на полското правителство.“ Безпрецедентният „празен чек“, който Великобритания връчва на Полша води до ескалиране на насилието над германското малцинство в Полша. Книгата „Полските зверства срещу германското малцинство в Полша“ отговаря на въпроса защо полското правителство е позволило да се случват такива зверства[5]: „Гаранцията за помощ, която британското правителство дава на Полша е факторът, който дава нов тласък на политиката за обкръжение на Великобритания. Нейното предназначение е било да даде повод на Англия да започне война, тъй подготвяна и желана от нея, с цел унищожението на Велика Германия, като се възползва от проблема с Данциг и Коридора. Във Варшава вече не се е считало за нужно да се подхожда с умереност, като тогава преобладаващото мнение е било, че нещата са могли спокойно да бъдат доведени до повратна точка. Англия е подкрепяла тази диаболична игра, като е гарантирала ‘интегритета’ на полската държава. Британското обещание за подкрепа означавало, че Полша е щяла да бъде плацдарм за враговете на Германия. Оттам насетне Полша не си спестява никаква форма на провокация към Германия и в слепотата си започва да мечтае за ‘победоносна битка пред портите на Берлин’. Ако не беше окуражаването на английската военна клика, която влошаваше отношението на Полша към Райха и чиито обещания бяха накарали Варшава да се чувства в безопасност, полското правителство едва ли щеше да остави нещата да се развият до такава степен, че полските войници и граждани да интерпретират слогана да изкоренят всякакво германско влияние като подкана към убийство и зверско осакатяване на човешки същества.“ Голяма част от страничните читатели отхвърлят тази книга като нищо повече от нацистка пропаганда, оправдаваща Хитлер за превземането му на Полша. Въпреки това обаче, както предстои да видим в тази статия, насилието срещу етническите германци в Полша, което води до хитлеровата инвазия в Полша, е добре документирано от множество негермански източници. Американски източници Американският историк Дейвид Хоган пише, че германско-полските взаимоотношения се изострят заради нарастващата суровост, с която полските власти са се отнасяли към германското малцинство. Над 1 милион етнически германци са пребивавали в Полша и именно тези германци стават основни жертви на германско-полската криза в последвалите седмици. Германците в Полша са били подлагани на нарастващо насилие от страна на преобладаващите поляци. В крайна сметка хиляди германци в Полша заплащат за тази криза с живота си. Те са били едни от първите жертви на антинемската военна политика на Великобритания[6]. На 14 август 1939 г. полските власти в Горноизточна Силезия започват кампания от масови арести срещу германското малцинство. Поляците след това започват да закриват и конфискуват останалите германски бизнеси, клубове и бюра за социално подпомагане. Арестуваните германци са били накарани да вървят пеша до централните територии на Полша в затворнически колони. Дотогава различните немски групи в Полша вече са били изпълнени с ужас и са се опасявали, че поляците ще се опитат тотално да изтребят германското малцинство в случай на война. Хиляди германци се опитват да избегнат арест, като преминават границата с Германия. Едни от най-лошите полски зверства са включвали осакатяването на няколко германци. Поляците са били предупредени да не възприемат германското малцинство като безпомощни заложници и че могат да ги колят безнаказано[7]. Американският журналист Уилиям Линдзи Уайт си спомня, че сред хората, които са били добре запознати с проблема, не е имало съмнение, че към август 1939 г. германското етническо малцинство в Полша е било ежедневно подлагано на ужасни зверства. Уайт казва, че едно писмо от полското правителство, в което то отрича да е имало преследвания на германци в Полша, е било толкова достоверно, колкото гражданските свободи, гарантирани от конституцията на Съветския съюз от 1936 г.[8] Доналд Дей, известен кореспондент на в. „Chicago Tribune“, докладва за зверското отношение на поляците спрямо етническите германци в Полша[9]: „Отпътувах за Полския коридор, където немските власти ми позволиха да интервюирам германските бежанци от много полски градове и градчета. Историята беше същата. Масови арести и дълги походи по пътищата към вътрешността на Полша. Железопътните линии бяха претъпкани с войнишки марширувания. Онези, които излизаха от строя, биваха застрелвани. Полските власти изглеждаха като обезумели. Цял живот разпитвам хора и затова смятам, че знам какви изводи да си правя от преувеличените разкази на хора, преминали през травмиращи лични преживявания. Но дори и с пестеливост на думите, ситуацията беше наистина зле. За мен беше въпрос на часове войната да избухне.“ Хоган пише, че през този период лидерите на германското малцинство в Полша неколкократно са отправяли молба до полското правителство за милост, но без резултат. Наложило се е над 80,000 германски бежанци да напуснат Полша до 20 август 1939 г., като почти всички останали етнически германци в Полша са правили всичко по силите си да избягат, за да избегнат полските зверства[10]. Британският посланик в Берлин Невил Хендерсън усърдно се опитва да накара Халифакс да признае жестоката съдба на германското малцинство в Полша. На 24 август 1939 г. Хендерсън загрижено предупреждава Халифакс, че фактите напълно подкрепят германските оплаквания за отношението към германското малцинство в Полша. Хендерсън е знаел, че германците са били готови да преговарят и затова казва на Халифакс, че освен ако преговорите между двете страни не бъдат възобновени, то войната между Полша и Германия щяла да бъде неизбежна. Хендерсън се опитва да убеди Халифакс, че един опит за пълна военна окупация на Данциг би бил в ущърб на полските интереси, едновременно с това напълно осъждайки полската политика. Това, което Хендерсън не осъзнава обаче, е, че Халифакс се е стремял към война именно заради възможността да я използва като политически инструмент. Халифакс е искал Германия да бъде напълно унищожена[11]. На 25 август 1939 г. посланикът Хендерсън докладва на Халифакс за най-новото полско зверство в Биелич, Горна Силезия. Хендерсън никога не е разчитал на официалните германски изявления за тези инциденти, а вместо това е базирал докладите си на информация, получена от неутрални източници. Поляците продължавали насилствено да депортират германците от тази област и да ги карат да се придвижват пеша до вътрешността на Полша. Осем германци са били убити и много други са били ранени по време на едно от тези придвижвания. Хендерсън се възмущава от провала на британското правителство да овладее полските власти[12]. Хоган пише, че Хитлер е бил изправен пред ужасна дилема. Ако Хитлер не направи нещо, германците в Полша и Данциг са щели да бъдат оставени на жестокостта и насилието на една враждебна Полша. Ако пък обаче вземе ефективни мерки срещу поляците, британците и французите са можели да обявят война на Германия. Хендерсън се е опасявал, че зверствата в Биелич са щели да бъдат последната капка в чашата, която да накара Хитлер да нахлуе в Полша. Хендерсън, който силно се е надявал на мир с Германия, изразява възмущението си от провала на британското правителство да упражни натиск върху полските власти[13]. Хитлер нахлува в Полша, за да сложи край на зверствата срещу германското малцинство в Полша. Американският историк Хари Елмър Барнс се съгласява с анализа на Хоган. Барнс пише[14]: „Главната отговорност за избухването на германско-полската война лежи върху Полша и Великобритания, докато за прерастването на германско-полския конфликт в европейска война почти собственоръчно е виновна Великобритания, водена от Халифакс.“ По-нататък Барнс казва[15]: „Вече безсъмнено е установено на документална основа, че Хитлер не е носил по-голяма отговорност за войната през 1939 г., отколкото Кайзера е носил за тази през 1914 г., ако въобще е носил такава отговорност… Отговорността на Хитлер през 1939 г. е била много по-малка от тази на Бек в Полша, Халифакс в Англия или дори Даладие във Франция.“ Други източници Холандският историк Луи де Йонг пише, че на 25 март 1939 г. прозорците на домовете на много етнически германци в Позен и Краков са били счупени, както и тези на германското посолство във Варшава. По-късно германските земеделски съвместни дружества в Полша са били разпуснати и много германски училища са били затворени, а онези етнически германци, които са взимали активно участие в културната сфера, са били арестувани. Около средата на май 1939 г. в един малък град, където са живели 3,000 германци, голяма част от движимото имущество в домове и магазини е било опустошено. В средата на юни са закрити и последните немски клубове[16]. Де Йонг пише, че до средата на август 1939 г. поляците продължили да арестуват стотици етнически германци. Германски печатници и профсъюзни офиси са били затворени, като са се извършвали и многобройни претърсвания на къщите. Осем етнически германци, които са били арестувани в Горна Силезия, са били застреляни на 24 август, докато са били транспортирани в концентрационни лагери[17]. На 7 август 1939 г. полските цензори позволяват на краковския в. „llustrowany Kuryer Codzienny“ да публикува статия от безпрецедентна безпардонност. В статията се казва как полски поделения постоянно пресичали германската граница, за да унищожават германски военни укрепления и да пренасят конфискувана германска военна техника в Полша. Полското правителство позволило на този вестник, който е бил един от най-тиражираните в Полша, да съобщи на света, че Полша е извършвала серии от гранични нарушения спрямо Германия[18]. Полският вестник „Kurier Polski“ също съобщава с големи заглавни букви, че „Германия трябва да бъде унищожена!“, докато през август 1939 г. все още са се провеждали преговори с Хитлер[19]. Полският посланик в Америка Йежи Потоки безуспешно се опитва да склони полския министър на външните работи Йозеф Бек да постигне съгласие с Германия. По-късно Потоки изчерпателно обяснява ситуацията в Полша, заявявайки, че „Полша предпочита Данциг пред мира“[20]. Главнокомандващият на полските въоръжени сили Едвард Ридз-Шмигли също обявява, че Полша е готова да се бие дори и без съюзници, ако Германия посмее да докосне Данциг. Ридз-Шмигли обявява, че всеки един поляк и полякиня, независимо от възрастта, е щял да служи на фронта в случай на война[21]. Капитанът на британските Кралски военноморски сили Ръсел Гренфел е бил остро критичен към недвусмисленото и безусловно гарантиране на Великобритания за независимостта на Полша. Той казва, че като цяло специалните териториални гаранции са средство, чрез което една велика сила може да превърне претендентите й в международни престъпници. Гренфел пише[22]: „Щеше да е много сконфузно, ако същото се бе случило с Великобритания във времето, когато именно тя беше претендиращата сила; като например към Испания през 16-ти век, Холандия през 17-ти и Испания и Франция през 18-ти.“ Гренфел е бил критичен към британското гарантиране за независимостта на Полша и поради факта, че една такава гаранция сама по себе си е предизвикване. Той пише, че една гаранция „публично предизвиква съперника да игнорира гаранцията и да си поеме последствията; след което става почти невъзможно за този съперник да се опита да потърси мирно решение на спора му с гарантираната страна, без да изглежда така, сякаш се поддава на шантаж.“ Гренфел казва, че едно гарантиране следователно може да послужи за подклаждане на същия този голям конфликт, който уж е трябвало да предотврати[23]. Именно това се случва накрая, когато Великобритания дава гаранцията си за независимостта на Полша. Последствията от инвазията До началото на септември 1939 г. германците в Полша продължават да са обект на терора. На германците в цялата страна им е казано: „Всички вие ще бъдете избесени, ако войната достигне Полша“. По-късно това пророчество е изпълнено по много начини[24]. Добре известната Кървава неделя в Бромберг от 3 септември 1939 г. е придружена от подобни кланета и в други части на Полша. Тези кланета слагат трагичен край на дългото страдание на много от етническите германци. Тази катастрофа е била очаквана от германците още преди избухването на войната, както и може да се съди по бягството, или опитите за бягство, на голям брой германци от Полша. Отчаяният слоган „Вън от този ад и обратно към Райха!“ говори достатъчно за емоционалното състояние на тези германци по това време[25]. Американският историк от еврейски произход д-р Алфред-Мориц де Заяс пише по отношение на етническите германци в Полша[26]: „Първите жертви на войната са били хора от германски произход (Volksdeutsche), или етническите германски цивилни, които са пребивавали в и са били граждани на Полша. Използвайки списъци, изготвени години преди това отчасти от по-ниските административни офиси, Полша веднага депортира 15,000 германци в Източна Полша. Последвалият страх и гняв от бързите немски победи водят до истерия. Навсякъде е било пълно с германски ‘шпиони’, които били заподозирани във формиране на пета колона. Над 5,000 германски граждани са убити през първите дни на войната. Те са били едновременно и заложници, и изкупителни жертви. Противни сцени са се разигравали в Бромберг на 3 септември, както и на няколко други места в провинцията Позен, в Померелия и на други места, където са пребивавали немски малцинства.“ Хитлер е планирал да предложи възстановяване на суверенитета на чешката държава и на Западна Полша като част от предложение за мир към Великобритания и Франция. В бележка от 15 септември 1939 г. германският министър на външните работи Йоахим фон Рибентроп информира съветските лидери Йосиф Сталин и Вячеслав Молотов за намерението на Хитлер. Сталин и Молотов обаче са се стремели да попречат на всякакви действия, които биха могли да съберат Германия и Съюзниците на една маса. Те съответно казват на Рибентроп, че не одобряват възстановяването на полската държава. Наясно със зависимостта на Германия от съветската търговия, Хитлер изоставя плана си за повторно установяване на полската държава[27]. Заключение Хитлеровата инвазия на Полша е била предизвикана от непоносимото отношение на полското правителство към германското му население. Никой друг държавен глава не би позволил сънародниците му да страдат и умират по подобен начин в съседна страна[28]. Германия не напада Полша заради Лебенсраум или друга злонамерена причина. И все пак, дори онези британски лидери, които са се стремели към мир по-късно твърдят, че единствено Хитлер е бил отговорен за започването на Втората световна война. Британският посланик Невил Хендерсън например пък казва, че цялата отговорност за започването на войната лежи върху Хитлер. През 1940 г. Хендерсън пише следното в мемоарите си[29]: „Ако Хитлер е искал мир, той е знаел как да го осигури; ако е искал война, той не по-малко е знаел какво би я предизвикала. Изборът си беше изцяло негов и в края на краищата цялата отговорност за войната също беше негова.“ Това, което Хендерсън обаче забравя да спомене в този пасаж, е как неколкократно е предупреждавал Халифакс, че полските зверства над германското малцинство в Полша са били изключително крайни. Хитлер превзема Полша именно за да сложи край на тези зверства. Бележки: [1] Roland, Marc, “Poland’s Censored Holocaust,” The Barnes Review in Review: 2008-2010, p. 131. [2] Roberts, Andrew, The Storm of War: A New History of the Second World War, New York: HarperCollins Publishers, 2011, pp. 18-19. [3] Evans, Richard J., The Third Reich at War 1939-1945, London: Penguin Books Ltd., 2008, p. 11. [4] Barnett, Correlli, The Collapse of British Power, New York: William Morrow, 1972, p. 560; see also Taylor, A.J.P., The Origins of the Second World War, New York: Simon & Schuster, 1961, p. 211. [5] Shadewalt, Hans, Polish Acts of Atrocity Against the German Minority in Poland, Berlin and New York: German Library of Information, 2nd edition, 1940, pp. 75-76. [6] Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, pp. 260-262, 387. [7] Ibid., pp. 452-453. [8] Ibid., p. 554. [9] Day, Donald, Onward Christian Soldiers, Newport Beach, Cal.: The Noontide Press, 2002, p. 56. [10] Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, pp. 358, 382, 388, 391-92, 479. [11] Ibid., pp. 500-501, 550. [12] Ibid., pp. 509-510. [13] Ibid., p. 509 [14] Barnes, Harry Elmer, Barnes against the Blackout, Costa Mesa, Cal.: The Institute for Historical Review, 1991, p. 222. [15] Ibid., pp. 227, 249. [16] Jong, Louis de, The German Fifth Column in the Second World War, New York: Howard Fertig, 1973, pp. 36-37. [17] Ibid, p. 37. [18] Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, p. 419. [19] Irving, David, Goebbels: Mastermind of the Third Reich, London: Focal Point Publications, 1996, p. 304. [20] Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, p. 419. [21] Ibid., p. 396. [22] Grenfell, Russell, Unconditional Hatred: German War Guilt and the Future of Europe, New York: The Devin-Adair Company, 1954, p. 86. [23] Ibid., pp. 86-87. [24] Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, p. 390. [25] Ibid. [26] De Zayas, Alfred-Maurice, A Terrible Revenge: The Ethnic Cleansing of the East European Germans, 2nd edition, New York: Palgrave Macmillan, 2006, p. 27. [27] Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, pp. 160-161. [28] Roland, Marc, “Poland’s Censored Holocaust,” The Barnes Review in Review: 2008-2010, p. 135. [29] Henderson, Sir Nevile, Failure of a Mission, New York: G. P. Putnam’s Sons, 1940, p. 227. Източник: https://codoh.com/library/document/neutral-sources-document-why-germany-invaded-polan/en/