Zara Thustra

Ако говорим конкретно за България, през социалистическия/комунистическия период не е имало спад на раждаемостта, а увеличаване: https://www.statista.com/statistics/1008286/population-bulgaria/ Това някаква ирония ли е? Разбира се, че имигрантите са хора, както и че имат правото да си живеят свободно, да вярват в каквото си искат и да си говорят на какъвто си език искат. Проблемът е, че те не искат да го правят в собствените си страни, а в чужди и вече добре уредени такива, без да допринасят с нищо за развитието им и общото им благо (с някои изключения). Естествено, ако бях на тяхно място най-вероятно и аз щях да отида да живея в някоя друга по-благоустроена държава, затова, както казах в предишния си пост, тук основна вина имат управляващите (както и техните избиратели), които масово и неселективно допускат тези хора в държавите си, без да си дават сметка за последствията от това. Напротив, има, защото освен че в същността си либерализмът сам по себе си е една икономическа система (системата на свободния пазар и на свободното предприемачество) в лицето на капитализма, тя е също така и идеология, диктуваща социалните норми в една предварително изготвена рамка под формата на обществения договор, според който всички граждани на дадена държава, независимо от етнос, социално положение или пол, са равни помежду си пред закона и притежават една и съща свобода. Съгласен съм с аргумента за връзката между степента на развитие и демографията, затова и по-горе казах, че с развитието на технологиите (които сами по себе си предначертават пътя на икономическото развитие и оттам здравеопазването и образованието) демографията започва да претърпява отрицателен прираст. Но това не е единственият фактор, който предопределя демографското развитие.

Четейки мненията по темата, ще ми се да се отдаде внимание не само на (социо-)икономическия аспект на дискусията, но и на останалите също толкова важни сфери на съвременното ни ежедневие, като например демографията, технологиите, културата и образованието. Разбира се, икономиката е тясно свързана с тези неща и безсъмнено играе важна роля във всички останали процеси, движещи обществото, но според мен е редно да не се пропускат и другите предопределящи живота ни фактори. По-горе видях твърдението, че либерализмът не се е провалил, а че в момента просто е бил в процес на пренастройване спрямо икономическите и екологичните обстоятелства. Тук бих искал отново да акцентирам върху основната теза на автора на въведението, че либерализмът не се е провалил, напротив - той се оказа успешен, даже прекалено успешен, в резултат на което положителните му страни започват естествения процес на една постепенна ентропична самодеградация, водеща до коренното му изменение и трансформиране в противоположната посока до такава степен, че накрая той няма да има (почти) нищо общо с първоначалната си форма и есенция. Днес всички ние сме свидетели на този трансформационен процес и малко или много го усещаме по най-различни начини. Тези промени обаче се усещат най-осезаемо в западните общества, където либералистичната теория и доктрина възникват като реално приложима система. Тъй като в историята западната цивилизация, в частност народите на европейския континент, винаги са играели жизненоважна роля в предопределянето на хода на световните събития за добро или за лошо, няма как да не се обърне внимание на настоящото й състояние и бъдещето й. А състоянието й в момента не върви никак на добре, затова е редно да започнем да си задаваме въпроса дали сегашният цайтгайст може да продължи да съществува още дълго. По мое лично мнение най-належащият проблем пред Запада в момента е именно демографията - от известно време насам се наблюдава отрицателен демографски прираст на коренното население на европейските страни, дължащо се според мен основно на две неща: на все по-масовото навлизане на технологиите в ежедневието ни и следователно в човешките взаимоотношения, както и на непрестанната имиграция на хора от чужди, неевропейски държави и етноси. Относно първия фактор, мисля, че няма какво да коментираме тук - статистически доказано е, че колкото по-технологично и икономически развита става една страна, толкова повече нямалява раждаемостта на коренното й население (най-ярък пример за това е Япония); тук обаче към момента няма да коментирам комплексните причини за това, а ще се насоча към втория, и според мен много по-опасен и потенциално необратим фактор, а именно масовите вълни от бежанци и емигранти от страни от третия свят. Вече от няколко десетилетия насам и най-вече през последните десетина години лидерите и управляващата политическа класа на САЩ и Европа пренасочват усилията си към приемането на все по-увеличаващ се брой емигранти и бежанци от третия свят, нямащи нищо общо с етническия състав, културата, бита, обичаите, нравите и религията на приемащите ги държави. Нещо повече, по-голямата част от тези хора не показват никакво желание да се интегрират в приютяващите ги общества, нито пък да спазват някакви обикновени норми на поведение и спазване на закона. Вместо да изготвят някакви социални финансови програми за насърчаване на раждаемостта на коренните бели населения на страните си, тези лидери правят точно обратното - никакъв стимул за младите двойки и семейства, които сами по себе си представляват гръбнака на обществото, вместо това насочвайки вниманието си към безрезервното подпомагане на новодошлите емигранти чрез предоставянето им на подслон и парична помощ (особено за семействата с деца). По мои лични наблюдения най-пострадалите държави от това към момента са САЩ, Канада, Великобритания, Франция, Германия, Белгия, Швеция, Италия и Испания. Вече в големите западни урбанистични центрове един попаднал там външен човек може да си помисли, че се е озовал в някое гето от Близкия Изток или Северна Африка, всеки трети или четвърти човек там от десет нямащ нищо общо с коренното бяло етническо население (в науката даже има такова нещо като Парижки синдром, който азиатските туристи изпитват, когато посещават френската столица). Като оправдание и основание за тези емиграционни политики политиците и медиите постоянно ни набиват в главите, че това се е дължало на спешната нужда от работна ръка, която да запълни дупките в икономиката. Е, да де, но не е ли по-добре тези финанси и ресурси, които държавите отпускат за емигранти и бежанци, вместо това да се дават на самите граждани в нужда, по този начин насърчавайки раждаемостта и инвестирайки в обучението на бъдещите кадри? Това, уви, е въпрос, който същите тези политици умело избягват да адресират. Настоящата емиграционна политика води не само до влошаване на качеството на живота в западните страни, тъй като, както вече казах, повечето от новодошлите субекти не показват никакво желание или намерение да се интегрират в обществото (голяма част от тези хора живеят на помощи от държавата, не предлагайки нищо в замяна), но и до увеличаване на престъпността, особено в големите градове. Вече стана ежедневие и нещо нормално постоянно по новините да се говори за убийства, грабежи, размирици, изнасилвания и побоища, случващи се именно в тези урбанистични центрове и основно срещу бялото население и именно заради това често етническият произход на извършителите нарочно не се съобщава от медиите (или такива новини въобще не се съобщават), защото това не било политкоректно и в разрез с демократичните и либерални норми. Тези субекти от третия свят дори се опитват да налагат по един нахален и агресивен начин своите собствени виждания и религиозни възгледи върху коренното население на новите им страни, като един от най-очевадните примери затова са радикалните ислямисти от арабските и други мюсюлмански държави, които възприемат западните традиции и християнството като идопоклонничество и неверничество, което трябва непременно да се унищожи и на негово място да се установи шариат. Според мен Кутията на Пандора вече е отворена, като показателно за това са статистическите демографски данни, които всяка година показват все по-тревожни резултати - намаляване на броя на коренното бяло население на западните страни и увеличаване на това на хората от неевропейски произход, повечето от които живеят там вече от няколко поколения. Именно заради това повдигнах въпроса за демографията, защото, както по-горе вече писах, постоянно прокламираните лозунги на либерализма за правата на човека, за толерантността и за равенството доведоха до това патологично изменение, което накрая ще изиграе лоша шега на същите тези хора, които настървено и борбено отстояваха и скандираха тези неща. Съществената и жизненоважната част на една общност винаги на първо място е етническият й състав, предопределящ културата, бита, традициите, мирогледа и т.н. и оттам икономическото развитие и качеството на живот на средностатистическия гражданин на държавата. За културата, технологиите и образованието ще си изкажа наблюденията и мнението по-нататък, в зависимост от това как ще се развие хода на дискусията.

Чехословакия: Как Великобритания превърна една провалена държава в повод за война Автор: Джон Уеър Година: 2020 Мюнхенското споразумение, сключено на 30 септември 1938 г. от Германия, Обедненото кралство, Франция и Италия е следвало да даде началото на една нова ера на европейските взаимоотношения. Версайският договор, който толкова много е вредил на Германия, е вече официално разтрогнат без война. Една нова епоха, основаваща се на равнопоставеност и взаимно доверие сред четирите велики европейски сили е следвало да заеме мястото му.[1] На развълнуваната тълпа, която го посреща обратно у дома в Лондон след подписването на Мюнхенското споразумение, британският министър-председател Невил Чембърлейн казва следното: „Мисля, че това е мир на нашето време“.[2] За съжаление обаче взаимното доверие, което трябваше да последва между четирите велики европейски сили, бе набързо разнищено. Тази статия разглежда събитията, които довеждат до протекционната роля на Германия спрямо Чехословакия, както и злоупотребата с тях от страна на високопоставени британски длъжностни лица с цел насърчаването на война срещу Германия. Историческите обстоятелства Малко след сключването на Мюнхенското споразумение общественото мнение в западните демокрации придобива коренно различна представа за Германия. В нощта на 9-10 ноември 1938 г. националсоциалистически щурмоваци се втурват във вилнеене в Германия, включително и в Австрия, ограбвайки еврейски магазини, потрошавайки прозорци, опожарявайки синагоги и нанасяйки побоища над евреи. Стотици евреи са нападнати, а дузини други загиват в това, което ще стане известно като Kristallnacht, Кристалната нощ. Заради това зверство от Съединените щати привикват обратно посланика си в Германия. Голяма част от добрите впечатления, които Германия прави от Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. и от Мюнхенското споразумение—събития, които карат демократичните общности да смятат, че войната е била избегната—са заличени от Кристалната нощ.[3] Антигерманската военна пропаганда на Великобритания започва да набира сили. Към края на 1938 г. британската преса съобщава за слухове, че Германия е струпвала войски в подготовка за инвазия в Чехословакия. Тези неверни слухове обаче са спуснати от Лондон. През декември 1938 г. Антъни Идън, който е бил против Мюнхенското споразумение, е пратен в Съединените щати от британския секретар на външните работи Едуард Фредерик Линдли Ууд (лорд Халифакс), за да разпространи слуховете за злонамерени германски планове. Американският президент Франклин Рузвелт реагира на това, като отправя провокативно и обидно предупреждение към Германия в обръщението му до Конгреса на 4 януари 1939 г.[4] Лорд Халифакс тайно разпространява слухове както в страната си, така и в чужбина, представящи външната политика на Хитлер във възможно най-лоша светлина. На 24 януари 1939 г. Халифакс изпраща съобщение до президента Рузвелт, в което твърди, че е получил „огромен брой докладвания от множество надеждни източници, които хвърлят една доста тревожна светлина върху настроението и намеренията на Хитлер“. Халифакс твърди, че наскоро Хитлер е изготвил план да установи една независима (от Съветския съюз) Украйна, както и че Хитлер е възнамерявал да унищожи западните страни в изненадваща атака, преди да предприеме ход на изток. Халифакс също така твърди, че не само Британското разузнаване, но и „високопоставени германци, искащи да предотвратят това престъпление“, са предоставили доказателства за това пъклено съзаклятие. Всичките тези твърдения са лъжи. По това време Хитлер не е имал ни най-малкото намерение да напада която и да е източна или западна страна.[5] След Мюнхенското споразумение Чехословакия изпада в криза. Германските, полските и унгарските малцинства са успешно извадени от обсега на чешката власт (Полша и Унгария, също като Германия, си присвояват парчета от Чехословакия). Словашките и рутенските малцинства обаче също са изпитвали желание да се откъснат от чешката власт, вследствие на което Полша и Унгария започват да ги окуражават да го направят. След близо четири месеца след Мюнхенското споразумение Хитлер започва да обмисля възможността да постави остатъка от чешката държава под негова закрила. Хитлер постепенно стига до заключението, че чешката кауза вече е била загубена в Словакия, както и че не може да се разчита на никакво чешко сътрудничество с Германия. Хитлер накрая решава да измести германската подкрепа за чехите в полза на словаците.[6] Чешката държава е изправена пред все по-сериозни вътрешни трудности, като в началото на 1939 г. чешкият проблем със Словакия внезапно се влошава. Повратната точка на словашката криза се случва на 9 март 1939 г., когато чешкото правителство освобождава от длъжност четиримата главни словашки министри от местното правителство в Братислава. На 13 март 1939 г. Йозеф Тисо, словашкият лидер, пристига в Берлин, където се среща с Хитлер на една бърза конференция. Хитлер признава на Тисо, че едва до скоро той не е имал никаква представа за силата на независимото движение в Словакия. Хитлер обещава на Тисо, че той ще подкрепи Словакия, ако тя продължи да демонстрира волята си за независимост. На 14 март 1939 г. словашкото правителство гласува обявяване за независимост от Чехословакия.[7] Рутения също набързо обявява независимостта си и става част от Унгария, което довежда до разпадането на остатъците от чешката държава.[8] Германският историк Удо Валенди пише следното по отношение на разпадането на Чехословакия: „Разпадането на това мултикултурно създание, сглобено чрез пълното незачитане на историческите и национални принципи, се случи без никаква германска помощ и то щеше да стане факт още през 1918 г., ако тогава Русия и Германия не бяха напълно и изцяло унищожени.“[9] Германският протекторат Чехословакия По собствена инициатива и с предварителното одобрение на кабинета му чешкият президент Емил Хаха отпътува за Берлин, за да се види с Хитлер с надеждата двамата да намерят някакво решение за тази безнадеждна криза. В Берлин президентът Хаха е приет подобаващо и с пълните военни почести, с които един посещаващ държавен глава е редно да бъде посрещнат. Хитлер посреща Хаха на железопътната гара, а на придружаващата му дъщеря той дава цветя и шоколади. След Втората световна война дъщерята на Хаха отрича пред съюзническите разследващи лица, че баща й е бил подложен на какъвто и да е необичаен натиск по време на визитата му в Берлин. Тази информация е важна, защото Хаха, който от дълго време е имал проблеми със сърцето, получава лека форма на сърдечен удар по време на визитата му при германските лидери. Хаха се съгласява да получи германска лекарска помощ, в резултат на което той се възстановява достатъчно бързо, за да преговаря изготвянето на споразумение между Германия и чешката държава. На 15 и 16 март чехите и германците уговарят детайлите по споразумението в Прага.[10] Окупирането на Прага от немски войски е легализирано от споразуменията, сключени между чешките и словашките лидери. Периодът на пряка военна германска власт трае малко повече от месец. Новият режим, формиран от Протектората Бохемия и Моравия на 16 март 1939 г. се радва на значителна популярност сред чехите. На 31 юли 1939 г. Хитлер се съгласява да позволи на чешкото правителство да разполага със свои собствени въоръжени сили от 7,000 войници, включващи и 280 офицери.[11] Президентът Хаха доброволно оставя съдбините на чешката държава в ръцете на Германия. На 27 април 1939 г. Хаха и новият му кабинет си възвръщат контрола над правителството.[12] През цялата война Хаха служи с вярност на Хитлер. Британският историк Доналд Камерън Уат пише следното: „[Хитлер] е бил впечатляващо благосклонен… към Чешкия кабинет след похода в Прага, за известно време запазвайки длъжностите на членовете му и изплащайки техните пенсии.“[13] Мотивите зад действията на Хитлер по време на чешката криза през март 1939 г. остават спорни. Британският историк А. Д. П. Тейлър анализира мотивите на Хитлер по следния начин: „Светът е виждал в това единствено кулминацията на една дълго планирана кампания. В действителност обаче това са непредвидимите резултати от развитията в Словакия; Хитлер по-скоро е действал срещу унгарците, отколкото срещу чехите. Нито пък е имало нещо злокобно или предумишлено в лицето на протектората над Бохемия. Хитлер, предполагаемият революционер, просто е възстановявал по възможно най-консервативния начин модела от отминали векове. Бохемия винаги е била част от Свещената Римска империя; тя е била част от Германската конфедерация между 1815 г. и 1866 г.; след това е била свързана с германска Австрия до 1918 г. Независимостта, а не подчинението, е била необичайната новост в чешката история. Протекторатът на Хитлер, разбира се, довежда до тирания в Бохемия—тайна полиция, СС, концентрационните лагери; но не повече, отколкото в самата Германия… Вътрешнополитическото поведение на Хитлер, а не външната му политика, е истинското престъпление, което накрая довежда до собствения му крах, както и до този на Германия. По това време обаче това не е изглеждало така. Хитлер предприема решителната стъпка в кариерата си в момента, в който той окупира Прага. Той обаче го прави непредумишлено; тази стъпка му дава незначително преимущество. Той решава да действа едва когато събитията вече са унищожили споразумението в Мюнхен. Всички извън Германия обаче, най-вече останалите архитекти на това споразумение, са смятали, че той самият умишлено го е унищожил.“[14] Американският историк Дейвид Хоган пише: „Решението на Хитлер да подкрепи словаците и да окупира Прага е базирано на очевидната незаинтересованост от страна на британските лидери по отношение на чешката ситуация. Пред тях е имало множество възможности да насърчат чехите по някакъв начин, но те многократно отказват да го направят. Истината е, че британските лидери не са се интересували от чехите. Те само са използвали политиката на Хитлер като претекст за проява на възмущение спрямо германците.“[15] Германският протекторат Чехословакия ефективно предотвратява потенциалното предприемане на военни действия срещу чешката територия от трети страни. Удо Валенди пише: „Решението на д-р Хаха да се съгласи на преобразуването на неговата държава в германски протекторат е значително повлияно—освен от чисто вътрешнополитическите раздори—от настъпващата Унгарска армия, която в навечерието на 14 март е завземала и настървено си е присвоявала гранична ивица, както и от факта, че тогава е имало опасения за светкавично нападение от страна на Полша.“[16] Великобритания реагира на окупирането на Прага На 15 март 1939 г. Невил Чембърлейн първоначално обяснява пред Камарата на общините, че Германия не е била задължена по никакъв начин да се консултира с Великобритания относно справянето с кризата между чехите и словаците. Британското правителство също така никога не изпълнява обещанието си да гарантира чешката държава след Мюнхенското споразумение. Чембърлейн заявява, че словашкото обявяване за независимост на 14 март 1939 г. е сложило край на чешката държава заради вътрешните размирици и следователно британската гаранция за запазване на интегритета на Чехословакия вече не е била обвързваща.[17] Пред Камарата на общините Чембърлейн заявява следното: „С оглед на това [разпадането на Чехословакия отвътре], конкретната ситуация, която правителството на Негово Величество винаги е смятала за временна, вече не съществува“.[18] Чембърлейн заключава: „Нека не забравяме, че желанието на всички хора по света все още остава съсредоточено върху надеждите за мир.“[19] Лорд Халифакс започва да поема контрола върху британската политика спрямо Германия. Халифакс информира Чембърлейн, че речта му от 15 март 1939 г. е била неприемлива. Президентът Рузвелт също е бил изключително критично настроен към речта на Чембърлейн. Два дни по-късно, на 17 март 1939 г., Чембърлейн разкрива първия признак на коренна промяна в британската политика спрямо Германия. В една реч в родния му град Бирмингам, Чембърлейн обвинява Хитлер в „потресаващо незачитане на взаимното доверие“. Чембърлейн представя себе си като жертва на германското лицемерие, заявявайки, че никога повече няма да може да се довери на Хитлер. Чембърлейн задава реторичния въпрос дали това не е стъпка на Хитлер към опит за световно господство чрез сила.[20] На 15 март 1939 г. Халифакс изразява враждебното си мнение относно германското окупиране на Прага пред посланика Херберт фон Дирксен. Халифакс твърди, че Хитлер се е разобличил като непочтен човек, както и че германската политика не позволява поддържането на добри взаимоотношения с Великобритания. Халифакс настоява, че Германия се „стреми да се самоустанови на такава позиция, която да й позволи да властва над Европа и, по възможност, над целия свят със сила“. Халифакс заявява, че може да разбере предпочитанието на Хитлер за безкръвни победи, но и обещава на германския дипломат, че другия път Хитлер вече ще бъде принуден да пролее кръв.[21] Докладите, които през следващите няколко дни посланикът Дирксен изпраща до Берлин показват, че той е останал особено потресен от заплашителната британска реакция на отскорошната чешка криза. Целият германски посланически колектив е бил силно разтревожен от събитията през март 1939 г. Посланикът Дирксен осъзнава важността от англо-германското разбирателство и заради това той остава оскърбен и почти без думи, когато се сблъсква с пропадането на собствените му дипломатически усилия. Британците позволяват създаването на впечатлението, че бъдещето на Бохемия е било въпрос на пълно безразличие от тяхна страна. Британците обръщат палачинката по един двуличен начин и заявяват, че събитията в Бохемия са ги убедили, че Хитлер се стреми да завладее света. Нищо чудно, че немските дипломати в Лондон изпадат в отчаяние.[22] Продължаване на кампанията по демонизиране на Германия Следващото нещо, за което Халифакс се залавя, е да намери друга, по-основателна причина от чешката криза, която да оправдае враждебността на Великобритания към Германия. Халифакс наема Виргил Тилеа, румънският посланик във Великобритания, да повдигне фалшиви обвинения срещу Германия. Тилеа е внимателно обучен за ролята си от сър Робърт Ванситарт, яростно антигерманско настроеният главен дипломатически съветник на Великобритания. На 17 март 1939 г. Тилеа дава внимателно изготвено публично изявление, обвиняващо Германия в намерения за установяване на контрол над цялата румънска икономика. Тилеа също така твърди, че Германия им е дала ултиматум, който е ужасил румънските лидери. Тези фалшиви обвинения са публикувани от големите британски вестници. Милиони читатели на британската преса по целия свят остават безмълвни от очевидно незадоволимия апетит за завоевание на Хитлер. Фалшивите обвинения на Тилеа водят до безпокойство и открита враждебност към Германия сред британското общество.[23] Британският посланик в Румъния Реджиналд Хор се свързва с Халифакс и започва да обяснява в подробности нелепото естество на обвиненията на Тилеа. Хор му казва, че „няма как министърът на външните работи да не ме уведоми за внезапното изникване на застрашаваща ситуация тук, затова и го привиках в момента, в който телеграмите ви до Варшава и Москва бяха разкодирани. Той ми каза, че е бил заливан от запитвания относно доклада за немския ултиматум, който днес е по вестниците ‘The Times’ и ‘Daily Telegraph’. В това обаче няма и зрънце истина.“[24] Хор естествено е бил склонен да предполага, че подробният му доклад ще накара Халифакс да отхвърли фалшивите обвинения на Тилеа. Нищо подобно обаче не се случва. Хор е изумен, когато Халифакс продължава да изразява вярата си в автентичността на историята на Тилеа, след като тя вече е била изобличена като лъжа. Измамата на Тилеа е от жизненоважно значение в развитието на политиката на Халифакс за подбуждането на омраза сред британската общественост (и чрез нея сред цялата Англосфера и голяма част от света) към Германия. Халифакс не е бил ни най-малко загрижен от тежките последствия, които са можели да възникнат в резултат на измамата на Тилеа в Румъния.[25] След Мюнхенското споразумение Халифакс лъже британската общественост както за германската политика спрямо Чехословакия, така и за предполагаемата криза в Румъния. Именно чрез тези осезаеми лъжи британската общественост е настроена към военни намерения. Именно по този начин Халифакс вече е бил способен да убеди британската общественост да подкрепя една външна политика, което е едновременно и опасна, и лишена от всякаква логика.[26] Заключение „Бруталното посегателство над малката, беззащитна Чехословакия“ от страна на Германия е една лъжа, която постоянно се е набивала в съзнанията на масите от влияещата общественото мнение преса. Истината е, че д-р Емил Хаха отпътува до Берлин по своя собствена воля, за да предотврати възникването на хаос в Бохемия и Моравия, който е щял да избухне, освен ако правителството на Райха не се намеси. Германският протекторат Чехословакия поддържа мира в един регион, който е бил изправен както пред вътрешни размирици, така и пред предстоящо завоевание от съседни страни.[27] Бележки: 1. Taylor, A.J.P., The Origins of the Second World War, New York: Simon & Schuster, 1961, p. 187. 2. Chamberlain, William Henry, America’s Second Crusade, Chicago: Regnery, 1950, p. 55. 3. Buchanan, Patrick J., Churchill, Hitler, and the Unnecessary War, New York: Crown Publishers, 2008, p. 241. 4. Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, pp. 235, 241. 5. Ibid., p. 240. 6. Ibid., p. 227. 7. Ibid., pp. 245-247. 8. Buchanan, Patrick J., Churchill, Hitler, and the Unnecessary War, New York: Crown Publishers, 2008, p. 246. 9. Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, p. 115. 10. Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, p. 248. See also Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, p. 127. 11. Ibid., pp. 250-251. 12. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, pp. 117, 119. 13. Watt, David Cameron, How War Came: The Immediate Origins of the Second World War, 1938-1939, New York: Pantheon, 1989, p. 145. 14. Taylor, A.J.P., The Origins of the Second World War, New York: Simon & Schuster, 1961, pp. 202-203. 15. Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, p. 228. 16. Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, p. 129. 17. Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal., Institute for Historical Review, 1989, p. 252. 18. Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, pp. 124-125. 19. Smith, Gene, The Dark Summer: An Intimate History of the Events That Led to World War II, New York: Macmillan, 1987, p. 132. 20. Buchanan, Patrick J., Churchill, Hitler, and the Unnecessary War, New York: Crown Publishers, 2008, pp. 252-253. 21. Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, pp. 252, 297. 22. Ibid., p. 297. 23. Ibid., pp. 299-301. 24. Ibid., p. 301. 25. Ibid. 26. Ibid., p. 341. 27. Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, pp. 115, 127, 130. Източник: https://inconvenienthistory.com/12/4/7463

В такъв случай разговорът ни на тази тема приключи. Желая ти хубав ден.

Доста псевдоинтелектуални словесни излияния, лишени от всякаква същина и представляващи жалък опит за емулиране на някаква квазифройдовска психоанализа. Препоръчвам ти първо да прочетеш текста в линка и да се запознаеш с основните концептуални идеи на автора и тяхната контекстуална дефиниция, преди да се опитваш да правиш някакъв компетентен анализ на неща, с които даже не си и минимално запознат.

Бих искал да насоча вниманието на интересуващите се от темата към следния текст, който бях превел и публикувал тук преди време. Текстът е последната глава от magnum opus-а на може би един от най-големите и същевременно най-недооценени умове на 20-ти век, италианския традиционалистки философ и мислител Юлий Евола, който от известно време започва да придобива все по-голяма популярност сред западните (а и не само) читатели, интересуващи се от вечния традиционалистичен идеал като средство за оцеляване и превъзмогване на настоящата епоха на културен, религиозен и духовен упадък. https://www.forumnauka.bg/topic/24178-krayat-na-cikla-yuliy-evola/

Това е една от основните тези, върху които е наблегнато в книгата, а именно, че настоящата двупартийна политическа система на САЩ представлява нещо като постоянен конфликт между две фалшиви опозиции, които на теория би следвало да изповядват две коренно противоположни една на друга философии, но които в действителност обслужват (умишлено или не) едни и същи интереси в ущърб на избирателите си, докато едновременно с това не спират да си отправят словесни демагогски престрелки от най-различни медийни и обществени трибуни, водещи доникъде и имащи за цел само и единствено да насаждат допълнително разделение у обществото на базата разделяй и владей (в парламентарните демокрации пък, където партиите са дузини, разделението е още по-голямо). В книгата авторът отъждествява днешните демократи/либерали с т.нар. прогресивен либерализъм, а консерваторите с класическия/либертариански либерализъм, които на пръв поглед изглеждат две съревноваващи се противоположности, но в действителност се допълват взаимно по множество и най-различни начини; нещо като диалектиката на Хегел: теза + антитеза = синтез. Едни от най-ярките примери за това са Федералният резерв и безрезервното отпускане на военна финансова помощ за Израел на стойност трилиони долари, платени от джоба на американския данъкоплатец - сами по себе си и двете неща са в разрез с Американската конституция, но досега никоя от двете партии не се е обявила твърдо против тези неща (и няма да се обяви).

Относно кое по-точно? Че в момента ставаме свидетели на всеобхватна катастрофа ли? Ами в текста той обяснява на няколко пъти защо мисли така; в резюмето от Уикипедия това също е обяснено/синтезирано с няколко думи: [...]неравенство в доходите, културен упадък, атомизация, нихилизъм, заличаването на свободи, както и до разрастването на влиятелни и централизирани бюрокрации. Сред другите аргументи на книгата е твърдението, че либерализмът е заменил старите ценности на общността, религията и традицията с личния интерес. Доколкото си спомням от прочетеното в книгата (изминаха повече от две години, откакто я прочетох), авторът не дава конкретен отговор на въпроса какъв вид социо-политическа система следва да измести настоящия западен либерално-демократичен цайтгайст. Единственото, което той излага в тази връзка, са догадки на хипотетична и спекулативна основа, които повечето от нас (предполагам) споделяме, като например олигархичен авторитаризъм и технократизъм, които в същността си са антитрадиционалистични и космополитни системи (но това само в случай, че хората оставят нещата да се развиват в предварително зададената си посока, безучастно наблюдавайки отстрани деградирането на държавата си). Току-що обаче погледнах, че наскоро авторът е издал нова книга (нещо като продължение на настоящата), в която (според синопсиса) той излага вижданията си относно това какви стъпки американското общество (а и не само) следва да предприеме, ако иска да елиминира непосредствената заплаха от късноетапния либерализъм и съпътстващата глобализация. Но не знам какви тези са развити в нея, защото все още не съм я чел (а и не знам дали въобще някога ще я прочета). https://www.goodreads.com/book/show/128749150-regime-change Иначе в английския Амазон вече има написани ревюта, така че който се интересува от съдържанието й, може да ги прочете. Успях да открия следното в Туитър; оригиналният пост на Динийн обаче изглежда, че е изтрит (но все пак се показва в търсачките като резултат): Общо взето от това, което прочетох, изглежда, че политическите му възгледи са някакъв синтез между палеоконсерватизъм и християнски/религиозен национализъм, със силен акцент върху традиционалистическите норми и морални устои, както и върху концепцията Лесе-фер.

Защо либерализмът се провали Настоящият текст е въведението на книгата „Защо либерализмът се провали“ („Why Liberalism Failed“) от 2018 г. на американския професор по политически науки Патрик Динийн (р. 1964 г.) от Университета Нотр Дам в щата Индиана, издадена от Йейлския университет Краят на либерализма Една политическа философия, създадена преди около 500 години и която започва да се прилага още от самото зараждане на Съединените щати близо 250 години по-късно, се обзалага, че политическото общество може да бъде застъпено върху различна основа. Тя възприема хората като пълноправни индивиди, които сами могат да определят и следват своя собствена визия за воденето на добър живот. Възможностите за свобода са се реализирали най-добре от ограничената държава, отдадена на „гарантиране на правата“, заедно със свободнопазарната икономическа система, даваща поле за изява на индивидуалната инициатива и амбиции. Политическата легитимност пък се е застъпвала върху споделена вяра във възникващия „социален договор“, към който дори новодошлите са можели да се включат, постоянно ратифициран от свободни и честни избори на отговорни представители. Ограничената, но ефектива държава, законосъобразността, независимото правораздаване, отговорните обществени длъжностни лица, както и свободните и честни избори са само някои от отличителните белези на тази изгряваща система и, с оглед на всички останали показатели, на този невъобразимо успешен залог. Днес около 70 процента от американците обаче смятат, че страната им върви в грешна посока, като половината население са на мнение, че най-добрите й дни са вече зад гърба й. Повечето смятат, че децата им ще се радват на по-малко благоденствие и на по-малко възможности, отколкото предишните поколения. Всяка една правителствена институция показва все по-ниски нива на обществено доверие от страна на гражданите, като от всички страни на политическия спектър се наблюдава едно нарастване на дълбок цинизъм спрямо политическите и икономическите елити. Изборите, които навремето са се смятали за добре организирани провеждания, придаващи легитимност на либералната демокрация, все по-често са посочвани като доказателство за една необоримо нагласена и корумпирана система. На всички е ясно, че политическата система е в неизправност, както и че обществената нишка е в процес на разплитане, особено с оглед на все по-разширяващата се пропаст между заможните имащи и изостаналите неимащи, на все по-увеличаващото се враждебно разделение между вярващи и невярващи и на продължаващите разногласия относно ролята на Америка в света. Заможните американци продължават да се самоизолират в анклави във и край подбрани градове, докато в същото време все повече християни започват да оприличават времената, в които живеем, на тези от периода на късната Римска империя и да обмислят окончателното оттегляне от голямото американско общество в осъвременени форми на бенедиктински монашески общности. Белезите на времената предполагат, че в Америка доста неща не са както трябва. Все повече надигащи глас хора дори предупреждават, че е възможно в момента да ставаме свидетели на края на Републиката, разпадаща се пред очите ни, с някакъв все още неизвестен режим, който е напът да заеме мястото й. Почти всяко едно обещание на архитектите и създателите на либерализма остана разбито на парченца. Докато либералната държава се разширява, за да контролира почти всеки един аспект от живота, гражданите започват да възприемат държавата като една отдалечена и неконтролируема сила, сила, която само задълбочава чувството им на безпомощност заради продължаващия й неумолим проекта по „глобализиране“. Единствените права, които днес изглеждат гарантирани, принадлежат на онези, които разполагат с достатъчно пари и влияние, за да ги отстояват, но тяхната автономност обаче—включително и правото на частна собственост, функционалните привилегии и техния съпътстващ контрол над представителните институции, религиозната свобода, свободното слово и сигурността на личните документи и местопребиваването—започва все повече да бъде подкопавана от намеренията на законодателите или от подлагането им под технически свършен факт. Икономиката предпочита една нова „меритокрация“, съхраняваща предимствата й чрез наследяването им от едно поколение на друго и поддържана от една образователна система, която неумолимо отсява победителите от губещите. Все по-разширяващата се дистанция между обещанията на либерализма и неговото действително състояние предизвиква все повече съмнения относно тези обещания, вместо да вдъхва доверие, че процепът ще бъде стеснен. Либерализмът се провали—но не защото той не изпълни целите си, а защото остана верен на себе си. Той се провали именно защото се оказа успешен. Либерализмът, „реализирайки се в най-пълната си форма“ и докато фундаменталната логика зад него ставаше все по-ясна, а противоречията му все по-видими, успя да генерира патологии, които са едновременно и деформации на обещанията му, и реализации на либералната идеология. Една политическа философия, задействана с цел насърчаването на по-голямо равенство, защитаването на плуралистичната шевица от най-различни култури и вярвания, отбраняването на човешкото достойнство и, разбира се, разширяването на свободата, на практика генерира титанично неравенство, налага еднаквост и хомогенност, насърчава материалната и духовна деградация и подкопава свободата. Успехът й може да се измери чрез постигането на точно обратното на това, което сме смятали, че тя ще постигне. Вместо да възприемаме нарастващата катастрофа като доказателство за провала ни в сбъдването на идеалите на либерализма, ние по-скоро трябва ясно да разберем, че руините, останали след него, са именно белега на неговия успех. Въвеждането на още либерални мерки като лек за болежките на либерализма обаче е като да потушим бушуващ огън с бензин. Това само би задълбочило политическата, социалната, икономическата и моралната криза, в която се намираме. Може би сега е моментът да се прибегне към нещо повече от формални институционални закърпвания. Ако в момента наистина се случва нещо по-фундаментално и преобразуващо от „нормалните политически флуктуации“, тогава ние се намираме в процес не само на политическо пренареждане, характеризиращо се с предсмъртната въздишка на една бяла работническа класа и с прахосничеството на една засипана с дългове младеж. Най-вероятно е да ставаме свидетели и на един все по-зачестяващ се провал, дължащ се на пропадането на същинската му политическа философия, на политическата система, която обикновено приемаме като даденост. Нишката от надежди, която даде началото на близо 250-годишния американски конституционен експеримент, вероятно наближава края си. Въпреки че някои от нашите Бащи-основатели са били убедени, че са открили една „нова политическа наука“, която е следвало да се съпротивлява на неизбежната тенденция на разпад и крах на всеки един режим—дори оприличавайки конституционния ред на едно вечно движещо се устройство, което не се влияе от ентропията, „машина, движеща се от само себе си“—ние все пак с право трябва да се запитаме дали пък Америка, вместо да се намира в началния етап на вечното си съществуване, не наближава края на естествения цикъл от упадък и разпад, ограничаващ продължителността на живота на всички неща, сътворени от човека. За днешните американци тази политическа философия е това, което водата е за рибите, една всеобхватна политическа екосистема, в която сме плували, без да сме знаели за съществуването й. Либерализмът е първата от трите големи конкуриращи се политически идеологии на съвременния свят, а след смъртта на фашизма и комунизма тя остава единствената идеология, която все още може да претендира за някаква приложимост. Като идеология либерализмът е първата политическа архитектура, която предлага преобразуването на всички аспекти от живота, за да може накрая той да отговаря на един предварително изготвен политически план. Днес ние живеем в едно общество и все повече в един свят, пресъздадени в образа на една идеология—първата нация, основана чрез пълното приемане на либералната философия, чиито граждани са почти изцяло оформени спрямо задълженията и визията й. Но за разлика от видимо авторитарните режими, възникнали с цел разпространението на фашистката и комунистическата идеологии, идеологията на либерализма е по-малко видима и само потайно преобразуваща света в своя облик. Съпоставен спрямо по-жестоките му конкурентни идеологии либерализмът е по-коварен: като идеология той се преструва, че изповядва неутралитет, твърдейки, че няма предпочитания и отричайки каквото и да е намерение за духовно преобразуване под влиянието на властта му. Той угодничи с приемственост чрез лесните привилегии и разнообразия, както и чрез привлекателността на свободата, удоволствието и богатството. Той се самоопределя като нещо невидимо, подобно на една оперативна компютърна система, функционираща незабележимо–поне докато не претърпи срив. С всеки изминал ден обаче либерализмът става все по-видим именно защото неговите деформации стават прекалено очевадни, за да бъдат игнорирани. Както Сократ ни казва в „Държавата“ на Платон, през повечето време и на повечето места повечето хора пребивават в една пещера, убедени, че тя представлява пълната реалност. Най-коварното нещо на пещерата, в която пребиваваме, са стените й, които са досущ като завесите на стари филмови декори, обещаващи уж безкрайни панорамни гледки без ограничения или лимити, и именно заради това нашата околна среда остава невидима за нас. Сред малкото железни закони в политиката, малцина от тях изглеждат по-стабилни от присъщата неустойчивост на политическата идеология. Идеологията се проваля поради две причини—първо, защото тя се базира на грешни представи за човешката природа и следователно няма как да не се провали; и второ, защото с проявлението на тези грешни представи процепът продължава да се разширява между това, което идеологията обещава, и опита от реалния живот на човешките същества под властта й, докато режимът накрая не изгуби легитимността си. Той или налага конформизъм към една лъжа, която той се мъчи да защитава, или направо рухва, когато процепът между обещанието и реалността най-накрая доведе до пълното обезверение сред населението. Обикновено едното предвещава другото. Следователно дори и след като либерализмът вече е проникнал в почти всяка една държава по света, неговото виждане за човешката свобода започва да заприличва все повече на една залъгалка, отколкото на обещание. Далеч от отпразнуването на утопичната свобода с наближаването на „края на историята“, която ни се струваше толкова близо, когато и последната съревноваваща се идеология рухна през 1989 г., отвсякъде оформеното от либерализма човечество е днес загърбено с нещастията на успеха му. То все по-преобладаващо започва да осъзнава, че се е озовал в свой собствен капан, омотан в същия този апарат, който трябваше да му предостави неподправена и неограничена свобода. Днес това особено се проявява в четири различни, но иначе взаимосвързани сфери на ежедневието ни: политиката и държавата, икономиката, образованието и науката и технологиите. Във всяка една от тези области либерализмът е преобразувал човешките институции в името на разрастващата се свобода и на господството и контрола ни върху съдбата ни. И във всяка една от тях се наблюдава все по-широкоразпространяващо се угнетение и задълбочаващо се недоволство заради разпространяващата се реализация, че средствата на нашето освобождение са се превърнали в железни клетки на собственото ни пленничество. Политика Гражданите на развитите либерални демокрации са пред бунт срещу собствените си държави, „естаблишмънта“ и политиците, избрани от самите тях като свои лидери и представители. Все повече хора възприемат държавите си като дистанцирани и безмълвни, държави, завладени от богатите и управляващи единствено в полза на властимащите. В самото си зараждане либерализмът обещава да премахне старата аристокрация в името на свободата; и все пак, елиминирайки и последния белег на стария ред, наследниците на неговите обнадеждени антиаристократични предци виждат в лицето на заместника му един нов, може би още по-зловреден, вид аристокрация. Либерализмът е базиран на ограничението на държавата и на избавянето на индивида от злоупотребата с политическа власт. Все по-нарастващ брой граждани обаче определят държавата като някаква структура, неподвластна на собствената им воля и контрол, а не като нещо създадено от тях самите според обещанията на либералната философия. Днес „ограничената държава“ на либерализма би предизвикала завист и удивление у древните тирани, които само са можели да си мечтаят за такива огромни възможности за наблюдение и контрол на движението, паричните средства и дори на действията и мислите. Свободите, които либерализмът е създаден да защитава—индивидуалното право на съвест, на вероизповедание, на асоцииране, реч и самоуправление—са в голяма степен компрометирани от все по-разрастващата се държавна намеса във всяка една сфера на живота. И все пак това разрастване продължава, основно като отговор на осезаемото чувство у хората на загуба на контрола върху житейския им път в толкова много различни сфери—икономически или други—което довежда до желанието за още повече намеса на единственото нещо, което е едва номинално под техния контрол. Нашата държава е винаги в готовност да изпълнява, движейки се като гаечен ключ, винаги в една и съща посока, уголемявайки и разширявайки се в отговор на гражданските неволи, което от своя страна пък иронично води до задълбочаване на чувството на отдалеченост и безпомощност у гражданите. Именно заради това гражданите се чувстват много слабо обвързани с политическите представители, чиято задача е да „усъвършенстват и стимулират“ общественото настроение. Вместо това обаче представителите изразяват своето относително безсилие по отношение на постоянната бюрокрация, пълна с кариеристични служители, чийто стимул е поддържането или увеличаването на бюджетите и дейностите им. Все повече власт се насъбира в ръцете на изпълнителните органи, които само привидно контролират бюрокрацията и които посредством административните кодекси поне могат да предоставят някакъв вид отзивчивост на едно неспокойно гражданско общество. Политическото управление на едно все по-непопулярно законодателство, чиято легитимност на теория произлиза от народа, е заменено със заповедите и упълномощяванията на един изпълнител, чиято длъжност се постига чрез огромни притоци на парични средства. Според обещанията на либерализма злоупотребата с власт на отдалечени и популярно неизбрани лидери е следвало да бъде заменена с отзивчива власт посредством избирането на държавни служители. Днес нашият изборен процес обаче по-скоро прилича на някаква драма, показваща само привидно общото одобрение на една личност, на която й предстои да разполага с несравнимо произволни правомощия над вътрешната политика, международните договорености и особено над воюването. Подобна осезаема дистанцираност и липса на контрол не е нещо, което може бъде разрешено от някакъв по-добър и по-съвършен либерализъм—напротив, тази управленческа криза е кулминацията на либералния ред. Според либерализма периодичното съгласие е следвало да бъде достатъчно за издигането на една класа от водачи, съставена от хора от „подходящ характер“—а именно на хора, според емблематичните думи на Александър Хамилтън, отговарящи за „търговията, финансите, преговорите и войната, всички онези области, привличащи умове, които се ръководят от такава страст“. Архитектите на системата са възнамерявали да отдадат фокус на личните проблеми сред гражданите—едно частно гражданство, което те наричат „република“. Ако се срещат някакви трудности при „запазването й“ обаче, една република няма как да оцелее при липсата на „публични неща“. Твърдението, че либерализмът може да постигне някакъв modus vivendi чрез насърчаването на частните дела води до почти пълната дисоциация между управляващата класа и гражданското общество без граждани. Икономика Гражданското нещастие намира отражение в икономическото недоволство. Гражданите често са наричани „консуматори“, и все пак свободата да закупиш всяка една възможна консуматорска стока не помага кой знае колко в смекчаването на всеобхватното икономическо притеснение и недоволство, породено от нарастващото неравенство—икономическите лидери наистина са склонни да вярват, че увеличената покупателна способност спрямо евтините стоки ще компенсира за липсата на икономическа сигурност и за разделението на света на поколенчески победители и губещи. Винаги е имало и може би винаги ще има икономическо неравенство, но малко цивилизации обаче изглежда са успели толкова ефикасно да усъвършенстват отсяването на победителите от губещите или да създадат такъв огромен апарат, отделящ онези, които ще успеят от онези, които ще се провалят. Веднъж Маркс бе казал, че най-големият източник на икономическото безпокойство не е непременно неравенството, а отчуждението—отделянето на работника от продукта, както и съпътстващата загуба на каквато и да е връзка с крайната цел на усилията на даден човек. Днешната икономика не само поддържа и задълбочава това отчуждение, тя включва и една нова по-обстойна форма на географско отчуждение, а именно физическото разделение между бенефициентите на глобализираната икономика и онези, оставени на заден план. Това кара икономическите победители да съчетават оплакването на икономическото неравенство с полугласното осъждане на назадничавите възгледи на онези, които упрекват посоката на глобализма. В същото време пък губещите намират утеха в напомнянето, че днес те са несравнимо по-богати дори и от най-заможните аристократи на отминали епохи. Материалните утехи винаги са в готовност да успокоят тегобите на душата. Както може да се съди по реакциите в големите урбанистични центрове от крайния резултат от „Брекзит“, както и от избирането на Доналд Д. Тръмп, същите тези лидери остават шокирани от намирането на условията на социалния договор от страна на пазаруващите в „Уолмарт“ за неприемливи. В крайна сметка обаче ние не можем да направим нищо, тъй като глобализацията е един неизбежен процес, който никой човек или нация не може да спре. Каквото и човек да мисли за икономическата интеграция, стандартизация и хомогенизация, няма смисъл да се размишлява върху алтернативите. Един от привържениците на глобализацията, Томас Фридман, дефинира нейната неизбежност по следния начин: „Това е неизбежната интеграция на пазарите, нациите-държави и технологиите до една невиждана досега степен—по такъв начин, който да позволява на отделния човек, корпорациите и нациите-държави да се свързват помежду си навсякъде по света на все по-големи разстояния, все по-бързо, на все по-дълбоки нива и все по-изгодно откогато и да е било, както и по такъв начин, който да позволява на света да достига отделния човек, корпорациите и нациите-държави на все по-големи разстояния, все по-бързо, на все по-дълбоки нива и все по-изгодно откогато и да е било.“ Няма никакво значение дали хората искат светът „да достига“ отделния човек, корпорациите и нациите-държави, или не, защото процесът така или иначе вече не може да бъде спрян. Икономическата система, която е едновременно и прислужницата на либерализма, и неговият двигател, подобно на едно франкенщайнско чудовище, вече разполага със самостоятелно съществуване, като нейните процеси и логика вече не могат да се контролират от хора, които понастоящем уж се радват на най-голямата свобода в историята на човечеството. Изгодите на свободата представляват оковите към икономическата неизбежност. Образование Подрастващото поколение е индоктринирано да приема една икономическа и политическа система, от която те се боят и която ги преизпълва с цинизъм спрямо бъдещето им и участието им в поддържането на един ред, от който те не могат да избягат, но в който те също така нито вярват, нито възлагат доверието си. Далеч от това да се възприемат като съставната част на най-освободеното и самостоятелно поколение в историята, младежите са по-малко обнадеждени за настоящата им задача дори и от Сизиф с неговото търкаляне на камъка нагоре по склона. Те се съгласяват да изпълняват задълженията, които по-големите изискват от тях, но без особена радост или любов—а само и единствено с чувството, че нямат друг избор. Начинът, по който те реагират на съдбата си—изразен чрез безбройните им коментари, споделяни с мен през годините, описващи опита и очакванията им относно собственото им образование—е такъв на безнадеждност и безизходица, на едни цинични участници в една система, която безмилостно произвежда победители и губещи, дори и докато тя самата настоява от тях да я възприемат като един двигател на „социалната справедливост“. Човек трудно може да се изненада дори и когато „победителите“ признават в моментите на откровеност, че те са едновременно и премятащите, и преметнатите. Както една студентка ми бе описала съдбата на нейното поколение: „Ние сме меритократи по принуда на инстинкта за оцеляване. Ако не се надпреварваме до самия връх, то единствената оставаща възможност за нас е една бездънна яма на провала. Усърдната работа и получаването на добри оценки вече не върши достатъчно работа, ако човек смята, че разполага само с два варианта: а именно или самия връх, или нулата. Това е една класическа дилема на затворника: да стоиш в столовата за 2-3 часа „на моабет“, или да прекарваш времето си във воденето на интелектуални разговори на морални и философски теми, или да отидеш на среща, всичко това ни отнема от времето, което иначе можем да прекарваме в достигането до върха, и следователно ни поставя на една по-неизгодна позиция спрямо всички останали… Тъй като ние възприемаме човечеството—и следователно неговите институции—като покварено и егоистично, единствените хора, на които можем да разчитаме, сме самите себе си. Единственият начин да избегнем провала, разочарованието и накрая поддаването на хаотичния свят около нас, е следователно да разполагаме с необходимите средства (финансовата сигурност), които ще ни позволят да разчитаме само на себе си.“ Късноетапният либерализъм премахва либералното образование с ревностно желание и настървеност, намирайки го за непрактично както от идеологическа, така и от икономическа гледна точка. Повечето професори по хуманитарни и социални науки учат студентите си как единственият политически проблем понастоящем е отдаването на нужното уважение и достойнство на всички хора, дори и когато тези институции сами представляват едни мелници за отсяване на икономически способните от онези, на които им предстои да се сблъскват с подигравки заради назадничавите им мнения относно търговията, имиграцията, националната идентичност и религиозните вярвания. Политическите възгледи, почти единодушно споделяни из сградите на университетите, намират отражение във вездесъщото мнение, че образованието трябва да е икономически практично, както и че то трябва да доведе до високоплатена работа в град, населен със сходни по мислене университетски възпитаници, които ще продължат да споделят ревностното си възмущение от неравенството, едновременно с това обаче наслаждавайки се и на обилните му плодове. Университетите се надпреварват в предоставянето на практически „обучителни резултати“ или чрез въвеждането на един куп нови програми, следващи веднага да направят студентите трудоспособни, или чрез преименуването и преориентирането на вече съществуващи предмети, които следва да намерят някаква икономическа релевантност. Просто няма друг начин, по който да се действа в един глобализиран, икономически конкурентен свят. Малцина обаче обръщат внимание на факта, че този език става все по-популярен в напредналия либерализъм, режимът, който уж трябваше да осигури безкраен свободен избор. В момента на кулминацията на либерализма ние виждаме стремглавото отписване на либералните изкуства. Открай време либералните изкуства са смятани за най-важната форма на образование за един свободен народ, особено за граждани, стремящи се към самоуправление. Акцентирането върху класическите текстове—които са класически не само защото или дори защото те са стари, а защото в тях се съдържат научени по трудния начин уроци относно това как хората могат да се научат да бъдат свободни, особено свободни от тиранията на своите неутолими желания—е захвърлено в полза на това, което преди се е смятало за „сервилно образование“, образование, конкретно насочено към изкарването на пари и към работническия живот и следователно запазено за онези, които не са се радвали на титлата „гражданин“. Днешните либерали осъждат режима, който в миналото е поставял преграда между свободния човек и крепостника, между господаря и роба, между гражданина и прислугата, но дори и след като покорихме върха на моралното превъзходство, гледайки отгоре над непросветените ни прадеди и обявявайки всички за свободни, ние почти ексклузивно приехме същата тази образователна форма, която преди това е била запазена само за онези, лишени от свобода. И все пак, намирайки се в центъра на тази наша великолепна свобода, на нас не ни хрумва да си зададем въпроса защо уви вече не разполагаме с този лукс на едно образование, самото име на което—либералните изкуства—намеква за фундаменталната му основа в култивирането на свободния човек. Наука и технологии Днешните студенти са насърчавани да изучават дисциплини, които са от полза, особено онези, свързани със STEM—наука, технологии, инженерство и математика. Инструментите на либерализма за освобождаване на човечеството от най-различни форми на робство е следвало да се осъществят посредством трансформации в политиката, а именно чрез представителната система, която днес изглежда извън контрола ни; чрез икономиката, в частност пазарният капитализъм, на чиято глобализираща логика не може да се окаже съпротива; и чрез науката и технологиите, смятани за най-големия източник на нашето освобождение и едновременно с това и причината за застрашената ни околна среда, за деформациите, нанесени върху живота ни от собствените ни технологии, както и за дълбокото ни притеснение от неспособността ни да контролираме собствените си иновации. Съвременният научен проект на човешкото освобождаване от тиранията на природата се посочва като полагането на усилия за „овладяване“ или „контролиране“ на природата, или като „война“ срещу природата, в която нейното изучаване следва да ни предостави нужните инструменти за покоряването й от хората. Франсис Бейкън—който отхвърля класическите доводи, че целта на учението е постигането на добродетелите на мъдростта, благоразумието и справедливостта, вместо това твърдейки, че „знанието е сила“—сравнява природата със затворник, който, подлаган на изтезания, може да бъде накаран да разкрие своите дълго пазени тайни. Дори вече да не разсъждаваме по този начин, днес съвременният научен проект доминира това, което смятаме за полезно и отплащащо изучаването. И все пак изглежда, че природата все още не се е предала. Както земеделецът и автор Уендъл Бери пише, ако съвременните наука и технологии са създадени за „воденето на война срещу природата“, тогава „това е война във всеки един смисъл на думата—природата дотолкова се бори срещу нас, доколкото ние срещу нея. И… по всичко изглежда, че я губим“. Много от елементите на това, което днес наричаме екологичната ни криза—промените в климата, изразходването на ресурси, замърсяването на подпочвените води и недостига, изчезването на животински видове—са белези на спечелени битки, но и на губенето на война. Днес ние сме свикнали да твърдим, че трябва да слушаме науката по отношение на проблеми като климатичните промени, в същото време обаче пренебрегвайки факта, че настоящата криза е в резултат на серия от продължителни триумфирания на науката и технологиите, където „слушането на учените“ се е смятало за равнозначно на цивилизационен прогрес. Нашият наситен с въглерод свят е махмурлукът от едно парти, продължило цели 150 години, по време на което ние смятахме до последно, че сме постигнали мечтата си да се освободим от ограниченията на природата. Днес ние продължаваме да поддържаме обърканото мнение, че науката може да ни избави от ограниченията, едновременно с това разрешавайки и съпътстващите последствия от този проект. Междувременно ние продължаваме все повече да се оформяме спрямо технологията, обещаваща да ни освободи от ограниченията на пространството, времето и дори идентичността. Вече е показано как компютърът в джобовете на всеки един човек изменя структурата на умовете ни, превръщайки ни в различни същества, приспособявайки ни към исканията и същността на една технология, която уж е следвало да ни позволява да изразяваме истинската ни същност. Колко от нас могат да седнат на едно място и да четат книга в продължение на час, или просто да мислят за нещо или медитират без постоянно да изпитват импулса на един пристрастен да си погледне телефона, този копнеж, който не ни позволява да мислим или да се съсредоточим или да размишляваме, докато не получим нужната ни доза? Същата тази технология, която следваше да ни предостави по-обхватна и близка взаимовръзка, ни прави по-самотни, по-отдалечени един от друг. Все повече устройства заместват хората на работното място, явно давайки ни по-голяма свобода, но в действителност превръщайки ни в детето и детегледачката на технологиите ни. Напредъка в манипулирането на природата пък неизбежно води до вероятността самото човечество да претърпи пресъздаване, с едно потенциално насъскване на Човечество 2.0 срещу онези, които отказват или просто не могат да си позволят да се отърват от версия 1.0. Това, чиято първоначална замисъл бе да ни позволи да преобразуваме света, вместо това накрая преобразува самите нас, превръщайки ни в същества, на което мнозина, ако не и повечето от нас, не са си дали „съгласието“. Това ни превръща все повече в съществата, които либерализмът смяташе за истинската ни природа насред това „естествено състояние“, съществуващо още от преди зората на цивилизацията, на законите и на държавата. По ирония на съдбата, но може би и неслучайно, политическият проект на либерализма ни заформя в съществата от праисторическата му фантазия, която фактически е изисквала от огромния комбиниран апарат на съвременните държава, икономика, образователна система и наука и технологии да ни превърне в такива: все по-отдалечени, автономни, невзаимообвързани личности, преизпълнени с права и предопределени от свободата си, но и несигурни, безпомощни, уплашени и сами. Днес успехът на либерализма е най-видим в насъбиращите се черти на провала му. Той успя да пресъздаде света в своя си образ, особено посредством сферите на политиката, икономиката, образованието, науката и технологиите, всичко това насочено към постигането на върховна и пълна свобода чрез избавянето на отделния човек от конкретни места, взаимовръзки, членства и дори идентичности—освен ако тези места, взаимовръзки, членства и идентичности не са специално подбрани, не се набляга минимално на тях и не могат да бъдат свободно преразгледани или изоставени. Автономната личност следователно е подвластна на независимата траектория на същите тези сили днес, които се възприемат като средствата за нашето освобождение. И все пак това наше освобождение ни прави неспособни в противопоставянето на тези определящи сили—обещанието на свободата води до робуване на неизбежното, на което ние нямам друг избор, освен да се подчиним. Тези средства са прилагат с цел освобождението на отделните хора от „дадеността“ на състоянието им, особено чрез тяхното „обезличаване“ и „абстрахиране“, а именно визията на либерализма за освобождаване от дадени отговорности, задължения, дългове и взаимоотношения. Тези цели са изпълнени чрез обезличаването и абстрахирането, стимулирани от два основни фактора—държавата и пазара. И все пак, работейки заедно като клещи, за да ни оголват все повече като индивиди, нашите политически дебати замаскирват този съюз, като твърдят, че верността ни към една от тези сили ще ни избави от набезите на другата. Основните ни избори на политическа основа се свеждат до това кой обезличаващ механизъм следва да насърчи свободата и сигурността ни—пазарното пространство, което събира милиардите ни избори, за да изпълни желанията и нуждите ни, без да изисква от нас някаква конкретна мисъл или намерение относно желанията и нуждите на други; или либералната държава, която установява обезличаващи механизми и процедури за желанията и нуждите на други, останали неглижирани от пазара. Именно по този начин настоятелното изискване да избираме между протекцията на индивидуалната свобода и разрастването на държавната дейност замаскирва истинското взаимоотношение между държавата и пазара: а именно, че те постоянно и на всяка цена се разрастват ръка за ръка. Етатизмът упълномощява индивидуализма, а индивидуализмът от своя страна изисква етатизъм. С оглед на всичките обещания относно електоралните промени—с оглед на „Вярата и Надеждата“ или на „Отново да направим Америка велика страна“—два факта са очеизвадни: а именно, че съвременният либерализъм продължава съществуването си, като ни прави едновременно по-индивидуалистични и по-етатистични. Това обаче не е защото едната партия насърчава индивидуализма, оставяйки етатизма непокътнат, докато другата прави точно обратното; по-скоро защото и двете партии се движат едновременно в ритъма на най-дълбоките ни философски начала. Твърдейки, че освобождава индивида от вкоренените му култури, традиции, места и взаимоотношения, либерализмът успя да хомогенизира света в собствения си облик—по ирония на съдбата обаче често наситен с мантрите на „мултикултурализма“ или, в наши дни, на „разнообразието“. Успешно изтръгвайки ни от взаимоотношенията, които преди са ни поставяли условия, но също така и оформяли личностната ни концепция, както и самосъзнанието ни като граждани, споделящи едно общо бъдеще, както и като икономически участници, споделящи един общ свят, либерализмът остави индивида изложен на средствата на освобождение—оставяйки ни в едно отслабено състояние, където сферите на живота, които уж трябваше да ни освободят, се озоваха напълно извън контрола или управлението ни. Това предполага, че през цялото време индивидът е бил само и единствено „средството“ на либералната система, а не—както се смяташе досега—обратното. Най-предизвикателната стъпка, която трябва да предприемем, е отхвърляне на твърдението, че болежките на либералното общество могат да се излекуват чрез реализиране на либерализма. Единственият начин да се освободим от неизбежностите и неуправляемите сили, които либерализмът налага, е като се освободим от самия либерализъм. И двете основни политически опции в момента трябва да бъдат осъзнати като двете страни на една и съща фалшива монета. Нито вярата на Прогресивизма, че либерализмът ще може да бъде реализиран едва когато предприемем някакви стъпки към осъществяването на обещанието на либерализма, нито пък консервативните приказки, че величието на Америка може да бъде възстановено само когато си възвърнем направляващата философия на Конституцията ни, предлагат някаква реална алтернатива на развития либерализъм. Миналото може да ни инструктира, но не може да става и дума за завръщане и „възстановяване“. Либерализмът безмилостно изразходи резервоара както на материалните, така и на моралните ресурси, които той няма как да възобнови. Неговите успехи винаги са представлявали празни чекове, попълнени в ущърб на едно бъдеще, което той се е надявал, че може да поправи. Консерватизмът правилно заключава, че крайната цел на прогресивизма е една задънена улица, докато прогресивизмът пък правилно порицава носталгията на консерватизма по едно време, което няма как да се върне. И консерваторите, и прогресивистите допринасят в развитието на либерализма, но нито един от тях в днешната си форма обаче не е в състояние да покаже новия път напред, който трябва да се разграничи от отъпканата ни пътека. Нито пък размишляването над това какво следва след самоунищожението на либерализма предполага, че просто трябва да измислим нещо противоположно на него или да започнем да отричаме нещата, които са имали голяма и трайна стойност в постигането на либерализма. Привлекателността на либерализма се дължи на дълбоко отдадената му роля да продължи западната политическа традиция, конкретно усилията му да осигури свобода и човешко достойнство насред ограниченията на тиранията, злоупотребата с власт и потисничеството. В тази връзка е правилно да се счита, че либерализмът се основава на жизненоважни политически задължения, които класическата и християнската мисъл и практика са развивали през вековете. И все пак новостите на либерализма—онези, които архитектите му са били убедени, че ще поставят човешката свобода и достойнство на по-стабилна основа—които са сами по себе си са представлявали едно редефиниране на идеала на свободата и едно преустройване на човешката същност, подкопаха осъществяването на обявените й задължения. Да оставим либерализма зад гърба ни не означава да захвърлим някои от основните й задължения—особено онези най-съкровени желания на Запада, а именно политическата свобода и човешкото достойнство—а да отхвърлим неправилния й завой, който той направи в налагането си на идеологическото пресъздаване на света в образа на една фалшива антропология. Отхвърлянето на първата и единствената останала идеология в света не означава заменянето й с някаква нова и безсъмнено много по-различна идеология. Една политическа революция с цел свалянето на вече съществуваща революционерска система само би довело до безредици и нещастия. По-добре би било вместо това да се предприемат някакви по-малки и локални форми на съпротива: а именно повече практика, отколкото теория, както и създаването на устойчиви нови култури срещу антикултурата на либерализма. Когато в ранните десетилетия на 19-ти век Алексис дьо Токвил посещава Америка, той отбелязва, че американците са склонни да се отнасят по-различно и по-добре от индивидуалистичната им и егоистична идеология. „Те отдават по-голяма чест на философията си, отколкото на самите себе си“, пише той. Това, което е нужно в момента обаче не е да продължаваме да усъвършенстваме философията си, а отново да отдаваме по-голяма чест на себе си. Вероятно е от култивирането на едни нови и по-добри хора, изцяло отдадени на съдбата на ближния си—посредством насърчаването на култури на общността, на грижата, на саможертвата и на локалната демокрация—да възникне една нова практика, а накрая от същата тази практика пък може би и една по-добра теория от тази на провалящия се проект на либерализма. ------------------------------------------------------------------------------------------ „Защо либерализмът се провали“ е книга, критикуваща политическия, социалния и икономическия либерализъм, практикуван както от американските демократи, така и от американските републиканци. Според автора й „ние все пак с право трябва да се запитаме дали пък Америка, вместо да се намира в началния етап на вечното си съществуване, не наближава края на естествения цикъл от упадък и разпад, ограничаващ продължителността на живота на всички неща, сътворени от човека“. Според аргументите на книгата либерализмът вече се е изчерпал, довеждайки до неравенство в доходите, културен упадък, атомизация, нихилизъм, заличаването на свободи, както и до разрастването на влиятелни и централизирани бюрокрации. Сред другите аргументи на книгата е твърдението, че либерализмът е заменил старите ценности на общността, религията и традицията с личния интерес. Източници: https://newuniversityinexileconsortium.org/wp-content/uploads/2022/08/Why-Liberalism-Failed-1.pdf https://en.wikipedia.org/wiki/Why_Liberalism_Failed

Главен рекламен плакат на антимасонско изложение под името „Голямото изложение на делата на масоните, евреите и комунистите“, организирано в Белград, Сърбия през 1941 г. от югоизточното подразделение на германския Пропаганден департамент с материали, предоставени от германските власти и сръбското правителство. Преводът на текста е следният: „Ала еврейската мечта за световно господство вече се изпарява под ударите на пробудения национализъм! Как? Ще разберете на това антимасонско изложение“ Антисемитски и антимасонски плакат. Горният текст гласи: „Юдео-масонство. Световна политика, световна революция“, а долният: „Масонството е интернационална организация, служеща на еврейството с политическата цел да установи еврейско господство чрез световна революция.“ На картата са изобразени основните масонски символи (храм с шахматен под и двата стълба Яхин и Боаз, квадрат/компас и престилка), както и най-високата 33-та масонска степен, а между тях еврейският религиозен символ (Звездата на Давид). Под тях върху европейската карта са маркирани местата, където са избухвали революции в Европа, започвайки се от Френската революция от 1789 г. и стигайки се до Испанската анархо-комунистическа революция от 1936 г. Униформи с червени обърнати триъгълници, носени от политически затворници и затворници с масонски принадлежности в концентрационния лагер „Дахау“ „Неговите средства: демокрацията, масонството, комунизма, капитализма“, от антимасонското изложение в Сърбия през 1941 г. Антисемитски плакат от антимасонското изложение в Белград през 1941 г., изобразяващ еврейския Секретар на хазната на САЩ Хенри Моргентау с текст: „98% от финансите на САЩ са в еврейски ръце“ Сръбски плакат за антимасонско изложение през 1941-1942 г. по време на фашисткия режим на Милан Недич, който показва как евреите и масоните контролират Съветския съюз и Обединеното кралство чрез марионетките им Сталин и Чърчил Билборд, рекламиращ антимасонско изложение, организирано от Белгийската антимасонска лига „L’Epuration“ в сградата на Върховния масонски съвет. Брюксел, Белгия, 1941 г. Антисемитски и антимасонски пощенски марки, отпечатани през януари 1942 г. за годишнината от откриването на сръбското антимасонско изложение Снимка на американския президент Франклин Д. Рузвелт (1882-1945 г.) в присъствието на група масони с масонски униформи по време на посвещаването на синовете му Джеймс и Франклин мл. в масонството, заедно със съдия Фердинанд Пекора и кмета Фиорело ла Гардия. Ню Йорк, 1935 г. Германско масонство. Байройт, Германия, ок.1920 г. Снимка на масонски мебели и предмети на антимасонското изложение в Берлин, Германия. 1941 г. Снимка на американския президент Хари С. Труман в масонско облекло Пропаганден слайд от германска лекция, озаглавен „Еврейство, масонство и болшевизъм“ Антимасонско изложение в Париж, Франция от април 1941 г. Входът за изложенията, започнали в Париж през октомври 1940 г. и обиколили цяла Франция, е бил безплатен. Изложенията привличат над 1 милион посетители. Показ, озаглавен „Британското масонство“ от антисемитско и антимасонско изложение в Берлин. На снимката са свитъци от Тората и снимка на крал Едуард в масонска униформа. Берлин, Германия, 1941 г. Антикварна литография на първия американски президент Джордж Вашингтон като масон. Джордж Вашингтон е бил един от най-известните масони в историята, като поне четирима от седемте Бащи-основатели са били масони. „Оставете ни на мира!“ – плакат от Вишиска Франция, изобразяващ френската нация атакувана от зверове под имената Масонство, Евреи, дьо Гол и Лъжи. 1941 г.

Антимасонските политики на Третия райх Когато нацистите идват на власт, политиката спрямо масоните все още не била напълно утвърдена. Полагането на усилия за елиминирането на масоните не е било приоритет. Онези ложи, които са изповядвали толерантност и равнопоставеност и са имали интернационални връзки или връзки със социалдемократите или либералдемократите посредством своите водачи са били подлагани на преследвания и често на натиск на „доброволно“ разпускане. Няколко консервативни германски ложи, които са искали да се нагодят на режима, успяват да продължат някаква форма на съществуване, но само за кратко. Така или иначе режимът е възнамерявал да низвергне онези хора, които не са искали да се откажат от масонските си връзки. В началото на 1934 г. ръководителят на Съдебната система на Нацистката партия взима решението масони, които не са напуснали ложите си до 30 януари 1933 г., да не могат да се присъединяват към Нацистката партия. Същия месец пруският министър на вътрешните работи Херман Гьоринг издава указ, приканващ към „доброволното“ разпускане на ложите с изискването такива доброволни действия първо да бъдат изпращани до него за одобрение. В допълнение на това ложи и техните клонове в различните градове в Германия са били подлагани на спонтанно насилие от местните СС и СА поделения, въпреки че този терор не изглежда да е бил централно ръководен. Нарастващото напрежение в публичните и професионални сектори кара хората да избират между запазване на членството им в ложите или ограничаване на кариерните им възможности. Много бивши членове на ложи с позиции в обществената сфера са били насилствено или чрез изнудване накарани да се оттеглят. През май 1934 г. Министерството на отбраната забранява членуването в ложи от страна на целия персонал—както на военните, така и на държавните служители. През лятото на 1934 г., след като Хайнрих Химлер и Райнхард Хайдрих финализират консолидирането и централизирането на Гестапо, германската полиция насилствено затваря множество масонски ложи и клонови щабове на масоните и конфискува притежанията им, включително и библиотеките и архивите им. На 28 октомври 1934 г. райхсминистърът на вътрешните работи Вилхелм Фрик издава указ, класифициращ ложите като „враждебни към държавата“, оттук насетне ставайки обект на конфискация на притежанията им. И накрая, на 17 август 1935 г., позовавайки се на върховенството на Указа на подпалването на Райхстага, Фрик нарежда разпускането на всички останали ложи и клонове и конфискуването на притежанията им. Нацистката пропаганда пък продължавала да свързва евреите с масонството; злосторният вестник „Der Stuermer“ („Щурмовакът“) на Юлиус Щрайхер многократно отпечатва рисунки и статии, опитващи се да представят някаква „юдео-масонска“ конспирация. Масонството се превръща в главен интерес за началника на Полицията по сигурността и СД Райнхард Хайдрих, който смятал масоните, заедно с евреите и политическата прослойка за „най-несломимите врагове на германската раса“. През 1935 г. Хайдрих акцентира върху нуждата от елиминиране не само на видимите проявления на тези „врагове“, но и върху изкореняването на „непрякото влияние на еврейския дух“ от всеки един германец—„на онези еврейски, либерални и масонски заразни остатъци, блуждаещи в подсъзнанието на мнозина, най-вече в академичния и интелектуалния свят“. Хайдрих създава специално подразделение към Службата за сигурност на СС (Sicherheitsdienst; СД), Подразделение II/111, което конкретно да се занимава с масонството. СД е проявявала значителен интерес към него, тъй като служителите й са смятали, че масонството упражнявало реална политическа власт, оформяло общественото мнение посредством контрола на пресата и следователно било в позиция да предизвика война, подкопаване и революция. По-късно Подразделение VII B 1 към Главното управление за имперска сигурност (Reichssicherheitshauptamt; РСХА), амалгама от СД и Полицията по сигурността, формирано през 1939 г., поема подразделението за разследване на масонството. Когато Нацистка Германия започва да се приготвя за война през 1937-1938 г., режимът разхлабва мерките, наложени върху редиците на разпуснатите ложи. Хитлер помилва онези членове сред редиците, които са се отрекли от бившите си лоялности през април 1938 г., като оттам насетне започват да се полагат усилия в публичния сектор за поединичното продължаване на назначаването на бивши членове на ложи. Много държавни служители, които са били принудени да се оттеглят заради масонските си връзки, са били повикани обратно на служба след началото на войната, а забраната на бивши масони да служат във Вермахта (Германските въоръжени сили), дори и на офицерски постове, е била отпусната. Нацистката партия продължила да не приема бивши масони, макар и след 1938 г. да са се правили някои изключения както в Нацистката партия, така и в СС. Докато превземат Европа германците започват насила да разпускат масонски организации и да конфискуват притежанията и документите им там, където са установявали окупационен режим. След като една ложа е била закрита, тя е била претърсвана и нейните членски списъци, важни библиотекарски и архивни материали, обзавеждане и други културни артефакти са били заграбвани. Конфискуваните материали след това са били изпращани на съответната германска агенция, основно СД и по-късно—РСХА. Като част от пропагандните им кампании срещу масонството, нацистите и други местни десничарски организации организират антимасонски изложения из цяла окупирана Европа. През октомври 1940 г. в окупирания от немците Париж се провежда антимасонско изложение, както и в окупирания от немците Брюксел през февруари 1941 г. Чрез излагането на показ на масонски ритуални и културни артефакти, заграбени от ложите, подобни изложения са имали за цел да осмеят и да насочат омраза към масоните, както и да всеят страх за някакво юдео-масонско съзаклятие. Германската военновременна пропаганда, конкретно в армията, обвинява евреите и масоните за разпалването на Втората световна война, както и че същите са били отговорни за политиките на американския президент Франклин Д. Рузвелт, който е бил сочен като масон. Някои от партньорите на Германия от Оста въвеждат полицейски и дискриминационни мерки срещу масоните. През август 1940 г. режимът на Вишиска Франция издава указ, който обявява масоните за врагове на държавата и възлага полицейско наблюдение върху тях. Френските военновременни власти дори създават документ, идентифициращ всички членове на Великата източна ложа на Франция—водеща френска масонска организация. Документът успява да бъде съхранен през войната и по-късно е микрофилмиран за архивната колекция на Американския мемориален музей на Холокоста. През 1942 г. указ на Хитлер упълномощава Алфред Розенберг да обяви „интелектуална война“ на евреите и масоните. За тази цел Хитлер позволява на „Мобилизационния персонал на райхския лидер Розенберг“ (Einsatzstab Reichsleiter Rosenberg; ЕРР) да конфискува и оценява масонски архиви и библиотеки с цел възможно най-добрата подготовка за провеждането на „методичната интелектуална борба“, „нужна за спечелването на войната“. Подкрепата на Главното командване на Германските въоръжени сили (Oberkommando der Wehrmacht; ОКВ) е била гарантирана на членовете на ЕРР за изпълнението на мисията им. След края на Втората световна война съюзническите и съветските сили попадат на огромни колекции от масонски архиви и библиотекарски колекции, конфискувани от германските власти. Един значителен масонски архив например е бил открит в Силезия, Източна Германия от съветски войници през последните дни на Втората световна война. Съветските власти изпращат материалите до Москва, където се съхраняват в тайни архиви. Други материали, свързани с масоните, са открити и в Полша. Някои от тези материали са микрофилмирани и към момента се съхраняват в архивната колекция на Американския мемориален музей на Холокоста. След края на Студената война много масонски колекции са върнати обратно по родните им места, докато други продължават да се съхраняват в чуждестранни складове. Тъй като много от арестуваните масони са били евреи и/или членове на политическата опозиция, не е ясно колко души са били вкарани в нацистки концлагери и/или са били държани намушка само защото са били масони. Някои отделни бивши членове на ложите пък са участвали или са имали връзки с германските съпротивителни кръгове. Някои от тях са били арестувани и убити по време на Втората световна война. Източник: https://encyclopedia.ushmm.org/content/en/article/freemasonry-under-the-nazi-regime

Британско длъжностно лице от Отдела за борба с въздушните нападения (Air Raid Precautions, или още ARP) чете с пренебрежителна насмешка копие на германски позив, озаглавен "A Last Appeal to Reason" (в превод "Последен призив към разума"), пуснат над Лондон и околните населени места в огромни количества от самолети на Луфтвафе в началото на август 1940 г., цял месец преди германският "Блиц" да започне и три месеца след началото на непрестанните британски бомбардировки над германски цивилни градове. Позивът "A Last Appeal to Reason" е принтиран и преведен на английски текстов вариант на реч на Хитлер, която той изнася на 19 юли 1940 г. в Райхстага и в която той приканва Великобритания да преосмисли враждебните си настроения към Германия и заедно с нея да избегнат една потенциално разрушителна всеобхватна война на континента, като насочат усилията си към взаимната борба срещу експанзионистичните цели на болшевишкия режим на Сталин. Точният брой на спуснатите позиви и до ден днешен остава неизвестен, но се смята, че поне неколкодесетки хиляди копия попадат успешно в рамките на британската столица. Позивът "A Last Appeal to Reason" е напечатан в необичайно големия размер A3 и е съставлявал общо 4 страници.

Операция "Килхол" - последната мръсна тайна на Втората световна война Операция "Килхол" (Operation Keelhaul) е насилственото репатриране на съветски граждани и членове на Червената армия, намиращи се на Запад, в Съветския съюз (макар и това също така често да е включвало и бивши войници от времето на Руската империя или Руската република, които не са имали съветско гражданство) след Втората световна война. Въпреки че насилственото репатриране е било насочено основно върху съветските военнопленници в Германия и членовете на Руската освободителна армия, то е включвало и много други хора под контрола на Западните Съюзници. Подобно насилствено репатриране на хора, заплашени от преследване, е грубо нарушение на човешките права и на международните закони. Следователно Операция "Килхол" е определена като военно престъпление, особено що се отнася до многото цивилни, подложени или на екзекуция, или на смъртоносен принудителен труд в съветските трудови лагери, повечето от които никога не са били съветски граждани и които са напуснали страната преди края на Гражданската война в Русия. Операцията е проведена в Северна Италия и Германия от британските и американските въоръжени сили между 14 август 1946 г. и 9 май 1947 г. Антикомунистически югославци и унгарци също са принудително репатрирани в съответните им страни. Едно от заключенията на Тайното московско споразумение от 1944 г. между Чърчил и Сталин, по-късно потвърдено и на Ялтенската конференция, е, че Западните Съюзници ще върнат всички съветски граждани, които са се озовали в зоните им, на Съветския съюз. Това автоматично засяга освободените съветски военнопленници, но също така и всички съветски граждани, независимо от желанията им. В замяна на това съветското правителство се съгласява да предаде няколко хиляди западносъюзнически военнопленници, освободени от германските военнопленнически лагери. В книгата си "Жертвите на Ялта" ("Vitctims of Yalta") от 1977 г. британският историк от руски благороднически произход Николай Толстой описва разнородните групи от над пет милиона руснаци, попаднали в германски ръце. Те са включвали военнопленници, принудителни работници (Ostarbeiter), колаборационисти, бежанци, емигранти и антикомунисти. Условията в Германия за съветските военнопленници са били потресаващи, а тяхната смъртност висока, заради което мнозина от тях накрая предпочитат принудителния труд, да се включат като спомагателни руски войски или да се включат в Руската освободителна армия (РОА). Ситуацията за руските войници обаче става още по-сложна заради позицията на съветското правителство, което отказва всякакви опити за намеса от страна на Международния Червен кръст, считайки всеки един предал се на врага за предател. Московската конференция от 1944 г. и Ялтенското споразумение поставят основите за участието на британското и американското правителства в програмата за репатриране на съветското правителство. Толстой е особено критичен към ролята на Антъни Идън, който се опитва да угоди на съветите. В книгата си Толстой описва съдбата на най-различни групи: - Руснаци, служили по някакъв начин на Германия, които са били пленени в Северна Африка, Италия и Франция след Десанта в Нормандия и които обикновено са били подложени на принудителен труд или, след Нормандия, които са участвали в бойни действия сред редиците на Германската армия. Този процес на репатриране завършва с тяхното екзекутиране или прехвърляне в трудови лагери, като например този във Воркута; - Казаци от Дон, Кубан и Терек, както и няколко групи от Кавказ, които са се противопоставяли на съветите по време на Гражданската война в Русия, които са били преследвани от Йосиф Сталин и които са се надявали да възродят борбата си с немска помощ с идването на германските войски през 1942 г. По време на германското отстъпление те се прехвърлят на запад заедно със семействата си, като в края на войната се озовават в Каринтия и в близост до Лиенц, Австрия. Лидерите им са включвали Атаман Павлов, Петър Краснов, Вячеслав Науменко, Тимофей Доманов, Султан Келеч Жирей и Андрей Шкуро. Тези групи, наброяващи общо около 35,000 души, се предават на британците в началото на май 1945 г., които обаче впоследствие предават всички казаци и кавкази (дори и тези, които не са имали съветско гражданство) на съветското НКВД в рамките на четири седмици. Много от казаците са екзекутирани в Юденбург, а останалите пратени на изток; - 15-ти СС казашки кавалерийски корпус, командван от Хелмут фон Панвиц, се предава на британците в близост до Волкермаркт, Австрия на 10 май 1945 г. Към края на май 17,702 войници, включително и германските им офицери, както и някои жени и деца, са предадени на съветското НКВД в Юденбург; - Руската освободителна армия, която към края на Втората световна война се озовава край Прага. Част от нея помага в освобождаването на града от немска окупация, но само след няколко дни тя се бие редом до немските войски, за да избегне пленяване от Червената армия. Мнозина от тях обаче се предават на Червената армия, други пък са заловени, а някои успяват да избягат при американците край Пилзен, само за да бъдат накрая предадени обратно на съветите. Командирът й Власов, който е арестуван от американците, също е репатриран. Членовете на РОА ги е очаквало екзекуция, мъчения и принудителен труд. - 162-ра туркестанска дивизия, формирана от хора от Кавказ и от тюркските земи още по на изток, които са водели боеве в Италия; мнозинството й се предават край Падуа през май 1945 г. Изпратени са във военнопленнически лагер край Таранто и след това транспортирани чрез кораби в Одеса. Осъдени са на 20 години тежък принудителен труд; - С капитулацията на Германия на 8 май 1945 г. огромен брой руснаци са освободени, включително и военнопленници, хивита (източноевропейски доброволци в Германската армия) и принудителни работници (Ostarbeiter). Онези, които са се намирали на териториите под съветски контрол обаче, директно попадат в ръцете на съветите. Намиращите се на териториите под западносъюзнически контрол пък е следвало да бъдат репатрирани. Към 4 юли 1945 г. над 1,5 милиона руснаци са прехвърлени от SHAEF (Щаба на главнокомандващия съюзническите сили в Северозападна Европа от края на 1943 г. до края на войната, ген. Дуайт Д. Айзенхауер) под статута на разселени лица (displaced persons, DPs) в Съветската окупационна зона; - Операция "Килхол" е последният процес по репатриране, който се провежда в Италия между 14 август 1946 г. и 8-9 май 1947 г. Толстой също така описва и програмите по репатриране и в други държави, където също са се провеждали такива операции, като например в Белгия, Финландия, Франция, Холандия, Норвегия, Швеция и Швейцария. Единствената страна, за която е известно, че е оказвала съпротива на подобен тип дейности, е Лихтенщайн. Въпреки че Толстой получава достъп до британски документи, разсекретени 30 години след края на Втората световна война, той посочва, че съветските документи все още остават неразсекретени. Той все пак успява да се сдобие с информация от оцелели и дезертьори. Според изчисленията му, базирани на данни на бивш офицер от НКВД, общо 5,5 милиона руснаци са били репатрирани от бившите окупирани територии; от тези 20% или са получили смъртна присъда, или са били осъдени на 25 години принудителен труд в лагери, 15-20% са получили присъди от 5 до 10 години, 10% са били заточени за 6 или повече години, 15% служат като наборници в определени зони, без след това да им е позволено да се завърнат у дома, а на 15-20% им е било позволено да се завърнат у дома, но със статут на отлъчени от обществото. Останалите са определени като "отпадък", а именно онези, които умират по време на прехвърлянето им, които се загубват или които бягат. Толстой изчислява, че като цяло два или повече милиона съветски граждани са репатрирани. Тези процеси по репатриране са се изпълнявали най-ентусиазирано от британците, докато американските сили са го правели с все по-нарастваща неохота, въпреки че са били склонни да изпълнят съветските искания. Източници: https://en.wikipedia.org/wiki/Operation_Keelhaul https://en.wikipedia.org/wiki/Victims_of_Yalta

Нюрнберг: Тежко и горко им на победените Ревю на книгата „Нюрнберг: Последната битка“ (1996) на Дейвид Ървинг Автор на ревюто: Daniel W. Michaels Година: 1998 --------------------------------------------- Daniel W. Michaels (1928–2015) е специалист по руска и европейска история. Той е възпитаник на Колумбийския университет (Фи Бета Капа, 1954 г.) и обменен студент по програмата „Фулбрайт“ в Тюбингенския университет в Германия (1954 г.). Години наред той живее с жена си във Вашингтон, окръг Колумбия. Свободно владеещ руски и немски, той служи към Агенцията за национална сигурност, Библиотеката на Конгреса (старши изследователски анализатор) и Военноморския разузнавателен център. --------------------------------------------- Това е една класическа ървингова книга, в която присъстват всички онези добре познати отличителни белези на британския историк при майсторския му подход към Втората световна война: оригинално изследване, базирано на първоизточници, ярък стил на писане и възприемане на германската гледна точка, всичко това напук на „придворните историци“ и „политкоректните“ им привърженици. Както вече е демонстрирал в своите 30 издадени исторически труда, Ървинг е майстор на извличането на ценни златни късчета история от занемарените архиви и пренебрегваните лични дневници и кореспонденции. Именно заради репутацията му на добросъвестен хроникьор, в продължение на десетилетия немалък брой оцелели Втората световна война, изпитващи недоверие (и то често с основателна причина) към естаблишмънт историците, са му доверявали личните си кореспонденции. Когато пише този „близък поглед върху произхода и провеждането“ на Международния военен нюрнбергски трибунал от 1945 г.–1946 г., Ървинг разчита предимно на множество занемарени книжа и документи, най-вече на официалните и личните документи на Робърт Х. Джаксън, съдия от Върховния съд на Щатите, който служи като главния американски прокурор. В тази книга Ървинг показва значителна симпатия към Джаксън, който той представя като един почтен човек, попаднал в една трагична драма. „Ако тази история се нуждае от герой“, пише Ървинг, „това трябва да е Джаксън“. Главният американски прокурор на Нюрнбергските процеси Робърт Х. Джаксън по време на заключителното си обръщение до Трибунала. Той играе централна роля в книгата на Ървинг Както научаваме, първоначално Джаксън е бил ентусиазиран заради важното му назначение, надявайки се да бъде главният архитект на една нова рамка в международното право. Но още преди откриващата сесия на Трибунала той изпада в спор с началниците си от Вашингтон, категорично заявявайки етичната и професионалната си позиция: „Ако искаме да застреляме германците като част от някаква политика, нека го направим, но поне не прикривайте деянието си зад някакви съдебни процеси. Ако сте решени на всяка цена да екзекутирате някого, тогава няма смисъл от провеждането на процеси; светът не изпитва никакво уважение към съдилища, организирани единствено и само за произнасяне на присъди.“ Преди това, казва Ървинг, Джаксън е имал сериозни пререкания относно длъжността си с „Дивия Бил“ Донован, директор на Бюрото за стратегически операции на САЩ (OSS), предшественикът на ЦРУ: „Скоро става ясно, че от самото начало OSS е възнамерявало да се заеме с целия съдебен процес, подобно на съветските показни процеси на НКВД, като ролята на Джаксън е следвало да бъде такава на един професионален актьор. Като част от театралните приготовления, те предлагат да организират встъпителна съдебно-процесуална пропагандна кампания в Съединените щати, с ‘нарастващ акцент върху публикуването на разкази за зверства, които да държат общността в правилната мисловна нагласа’. За тази цел от OSS изготвят и режисират двуролков филм за военните престъпления, озаглавен ‘Престъпление и наказание’, който да образова американското общество; крайната му цел е била да се отвори дело срещу водещите нацисти. Джаксън отказва да участва в това.“ Постепенно започвайки да осъзнава същността на ролята, която е трябвало да изиграе в Нюрнберг, Джаксън става все по-обезпокоен и отчаян. Изправен пред реалността на Нюрнбергския процес, показва Ървинг, идеализмът на Джаксън започва да отънява, но пък за сметка на това не изчезва напълно. 21-те обвиняеми на скамейката на „Международния военен трибунал“, състоял се в Нюрнберг между ноември 1945 г. и октомври 1946 г. Решения, взети отгоре Когато капитулацията на Германия започвала да изглежда все по-очевидна, съюзническите лидери започват да обсъждат как точно да постъпят със сломената нация и лидерството й. Президентът Рузвелт, министър-председателят Чърчил и държавният глава Сталин охотно се съгласяват много изтъкнати германски лидери да бъдат осъдени на смърт, а самата Германия да бъде така индустриално осакатена, че никога повече да не бъде основна европейска икономическа и военна сила. „Трябва да бъдем корави с Германия“, казва президентът Рузвелт, „и под Германия имам в предвид германския народ, а не само нацистите. Или трябва да кастрираме германския народ, или трябва да предприемем такива мерки срещу него, че той никога повече да не може да пръква хора, които да искат да го карат постарому.“ Тъй като германските лидери вече били публично дамгосани като престъпници от Съюзниците, темата на разговор се измества в посока дали те трябва да бъдат направо екзекутирани, или първо да се проведе някакъв вид публичен процес. Първоначално Рузвелт и Чърчил предпочитат повечето намерени или предали се германски военни и политически лидери да бъдат направо разстреляни (както става с Дучето на Италия, Бенито Мусолини, който е направо убит наред с обкръжението му). Именно Сталин е човекът, който, наясно с успешната си практика да унищожава опоненти с помощта на изкусни показни процеси, настоява германските лидери да бъдат изправени пред съд. Рузвелт и Чърчил се съгласяват. Странно е (изтъква Ървинг), че Нюрнбергският трибунал никога нямаше да се състои, ако съветският диктатор не бе настоял за него, особено като се има в предвид колко много се превъзнася Трибуналът днес в Съединените щати и Великобритания. Очаквано, съветските длъжностни лица са били наясно с истинската същност и цел на Нюрнбергските процедури. Съветският съдия на Трибунала Йона Т. Никиченко открито обобщава позицията на неговото правителство по отношение на процедурите: „Тук си имаме работа с главните военни престъпници, които вече са намерени за виновни и чиято присъда вече е произнесена от държавните лидери“. Той отхвърля „фантасмагоричното“ твърдение, че Трибуналът е действал на обективна основа, като обяснява, че единствената работа на съдиите е била да изберат подходящото наказание, а тази на прокурорите—да ги асистират. Двоен стандарт Както показва Ървинг, съюзническите правораздаващи победители на Нюрнбергския процес са били виновни за същите действия или престъпления, за които изправят пред съд (и обесват) обвинените германци. Съюзниците вероятно са надминавали германците по отношение на зверствата и престъпленията. Ървинг например посочва британско-американските запалителни бомбардировки над Дрезден, Хамбург и други германски градове, които убиват по десетки хиляди цивилни наведнъж, „етническото прочистване“ на германски цивилни чрез масови гонения от Източна и Централна Европа, от които около два милиона загиват или са убити, широкоразпространените протоколни разстрели на германски затворници, както и използването на стотици хиляди германски затворници за робски труд от страна на Съюзниците. Той също така споменава и малко известни случаи като британския самолет, който през последните дни на войната потапя ясно разпознаваемия германски бежански кораб на Червения кръст „Кап Аркона“, убивайки 7,300 бежанци, предимно жени и деца. На Ялтенската конференция през февруари 1945 г. Рузвелт, Чърчил и Сталин се съгласяват да използват милиони германски военнопленници и германски цивилни за робски труд в Съветска Русия, Франция и Белгия като един вид „частични репарации“. Джаксън остава шокиран, когато научава, че за себе си руснаците са искали пет милиона от тези работници за принудителен труд, а Франция два милиона (окончателен отчет на общия брой души, депортирани в СССР за тази цел, така и не е изготвен, както и такъв за общия брой завърнали се). Президентът Рузвелт, който единствено и само се е интересувал от вероятния негативен отзвук сред общественото мнение у дома, както и от избирателната му пиар кампания, подкрепя тази политика, която обаче е била в груб разрез с международното право. Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин на Ялтенската конференция през февруари 1945 г. Тримата полагат основите на следвоенната съюзническа окупационна политика за Германия В някои случаи нюрнбергските ответници са обвинени или посочени за виновни за престъпления, които всъщност са били извършени от самите Съюзници. Може би престъплението, което най-много заслужава внимание, е клането в Катин и другаде, в което между 11,000 и 15,000 полски офицери и интелектуалци са избити. На Нюрнбергския процес съветските прокурори представят привидно убедителни доказателства за германската отговорност за това престъпление, като няколко германци, намерени за виновни от съветски съд за тези убийства, са били публично обесени в Ленинград. Едва няколко десетилетия по-късно съветските власти официално признават, че клането е било извършено от съветската тайна полиция по заповед на Сталин. Очаквано, Съюзниците до последно използват Трибунала за пропагандни цели. Както споделя Ървинг, американците карат ответниците да гледат американски „документални“ филми за немските зверства, в които лъжливо са включени сцени на трупове, заснети непосредствено след съюзническите въздушни нападения над германски градове и заводи. Някои от германските зрители откриват измамата, а един бивш работник от завод за Messerschmitt самолети пък дори казва, че се бил разпознал във филма. Безпрецедентни правни процедури В тези безпрецедентни дела Съюзниците игнорират основни принципи на западната юриспруденция, най-известният сред които е може би общоприетият принцип, че при липса на предшестващ закон няма как да има нито престъпление, нито наказание—nullum crimen sine lege, nulla poene sine lege. Вместо това Трибуналът изготвя нови закони конкретно за случая, които са приложени не само ретроспективно, но и целенасочено и ексклузивно за немските подсъдими. По този начин Съюзниците отказват да вземат под внимание германския ответен аргумент tu quoque, или „ти също“—тоест, те наказват германските обвиняеми за действия, извършени също и от самите тях. Трибуналът отхвърля пледиранията на обвиняемите, че те само са изпълнявали заповеди на висшето командване, въпреки че, както посочва Ървинг, и в британското, и в американското военно право присъства такъв вид защита. Член 347 от американските Правила за наземна война, например, конкретно гласи: „Членове на въоръжените сили не могат да бъдат наказвани за такива престъпления, стига те да са били извършени по заповед или с позволението на техните правителства или командири“. Процедурите на Трибунала, които са смесица от съюзнически процедури, значително се отличават от германската практика. Както в Германия, така и в по-голямата част от континентална Европа крайната цел на съда е да се стигне до истината. Въпреки това обаче, Нюрнбергският трибунал разработва версия на американската конфронтационна система, в която и двете страни представят единствено и само доказателства, благоприятстващи техните случаи. Но тъй като Съюзниците конфискуват всички необходими германски документи и архиви и отказват на адвокатите на обвиняемите достъпа до тях, ищците получават огромно преимущество над немските ответници. „Семитизмът се развихря“ С одобрението на президента Рузвелт високопоставени длъжностни лица от еврейски произход от Вашингтон успяват да изиграят важна роля в изготвянето на американската политика за следвоенната окупация в Германия, както и за Нюрнбергския трибунал. Сред тези лица са Изадор Любин, Самюел Розенман, Мъри Бернайс и Хърбърт Вечслер. Но най-вече злонамерената роля на Хенри Моргентау мл., министър на финансите на САЩ и доверен съветник на Рузвелт, прави така, че духът на Талмуда и Стария завет да надделее. Както показва Ървинг, сред съюзническите представители, участващи в Нюрнбергските дела, поне е имало и някои почтени мъже, които обаче остават сащисани от преизпълнената с мъст атмосфера. Някои американски и британски длъжностни лица дори са погнусени от преобладаващия дух на американската и съветската окупационна политика спрямо победената Германия. Не кой да е, а самият министър на отбраната на САЩ Хенри Стимсън изразява притеснението си по следния начин: „Долових една много злостна атмосфера, особено у Моргентау, на лична омраза спрямо целия немски народ, без въобще да се обръща внимание на индивидуалната вина, и затова се опасявам, че това ще доведе до едно поголовно отмъщение от името на собствения ни народ…“ По повод един друг случай той казва: „Не мога да повярвам, че той [Рузвелт] е решен да се води по свирката на Моргентау. Ако го направи, това със сигурност ще бъде катастрофално… Президентът назначава комитет, а след това отлита до Квебек заедно с мъжа [Моргентау], представляващ единствено и само едно малцинство и който е толкова повлиян от семитската си болка, че от него не може да става нищо друго освен един опасен съветник…“ Съдиите от Нюрнбергския трибунал. От ляво надясно: Анри Донедю дьо Вабр (Франция), Франсис Бидъл (САЩ), Джофри Лорънс (Великобритания) и Й. Т. Никиченко (Съветски съюз) По повод още един случай Стимсън споделя: „Все още не съм срещнал някой, който да не е ужасен от ‘картагенското’ отношение на министъра на финансите [Моргентау]. Тук семитизмът наистина се развихри само и само заради едното отмъщение…“. Британският политик Антъни Идън споделя същото мнение относно Моргентау и еврейския кръг около него: „Тези бивши германци изглежда искат да отмият произхода си в една баня на омразата“. В допълнение на това, споделя Ървинг, официални лица от „няколко влиятелни еврейски организации“ също се намесват в Нюрнбергския процес. През юни 1945 г., няколко дни преди да се отправи към Лондон, Робърт Джаксън се среща със съдия Нейтън Пърлман, д-р Джейкъб Робинсън и д-р Александър Коански в Ню Йорк, които решено оповестяват намерението си да изиграят важна роля в провеждането на процеса. Именно на тази среща Робинсън, който е бил официално представително лице на Световния еврейски конгрес, казва на Джаксън, че шест милиона евреи са били погубени по време на войната и че е стигнал до това число „чрез екстраполиране“. Както изтъква остро Ървинг, „с други думи, неговото число е било нещо между смело изчисление и информирано предположение“. Както обаче излиза, същото това число 6 милиона, подчертава Ървинг, е било цитирано 26 години по-рано от едно водещо еврейско-американско периодично издание. В едно есе от 1919 г. от един бивш губернатор на щата Ню Йорк пък на читателите им е казано, че в момента „шест милиона“ евреи „умират“ в един „опасен за човешкия живот холокост“ като жертви на „ужасната военна тирания и фанатичната жажда за еврейска кръв“. Сериозни опасения Някои отговярящи съюзнически военни лидери не одобряват следвоенните процеси, особено изправянето пред съд на лидери на Германските въоръжени сили. Много американски бойни офицери застават твърдо против съдебното преследване на войници само защото вторите са изпълнявали суровите заповеди на политици. В окупирана Германия американски офицери неохотно налагат отмъстителната директива 1067 на Моргентау и осъждат като неамерикански „т. нар. гестапски методи за справяне с германците“, използвани от (еврейски) бежанци, които набързо били свикани в Американската армия. Няколко високопоставени британски и американски офицери дори се застъпват от името на германските военачалници. Например, командирът на Тихоокеанския флот на Съединените щати адм. Честър Нимиц отправя изявление от името на нюрнбергския ответник адм. Карл Дьониц, оглавявал Германските военноморски сили, в което той потвърждава, че както американски подводници са оперирали в Тихия океан, така и германски подводници са оперирали под командването на Дьониц в Атлантическия. Франсис Бидъл, американският старши съдия на Трибунала, заключава, че „германците воюваха много по-чисто в морето от нас“. Една друга важна заслуга на Бидъл е, че той отказва да одобри предаването на руски затворници на Съветския съюз в едно негово важно опълчващо се мнение (за съжаление обаче и британските, и американските сили така или иначе го правят, организирайки трансфери като небезизвестната Операция „Килхол“). Харлан Ф. Стоун, главен съдия от Върховния съд на САЩ, открито критикува съдебните процеси. Макар и да признава, че няма нищо против победените да бъдат посечени от меча на победителите, както и се е правело в отминали времена, Стоун все пак е разстроен от факта, че подобно действие трябва да бъде облечено в „доспехите на общото право“. Фалшифицирани и укрити доказателства Както показва Ървинг, част от доказателствата, които Съюзниците представят на Трибунала, са били фалшифицирани. Сред тях е и широкоизползваният доклад на реч на Хитлер пред генералите му, датиращ от 22 август 1939 г., нюрнбергски документ 003-L, който Ървинг посочва като „вече небезизвестен фалшификат“. Няма друго показание, което да е повлияло толкова много върху всички, включително и върху обвиняемите, като „самопризнанието“ на бившия комендант от Аушвиц Рудолф Хьос. Както показва Ървинг, това широкоизползвано изявление, което е било извлечено след „три дни на мъчения“ от британски военни, „съдържа множество, може би умишлени, грешки“. Хьос се е опитал да прекара от затвора писмо до жена си, в което той се извинява за „самопризнанието“, че е извършвал ужасни зверства в Аушвиц, намеквайки, че е бил измъчван, за да направи неверни самопризнания. Длъжностните лица на затвора конфискуват писмото, което така и не е доставено и което в момента се намира в ръцете на Съединените щати. Комендантът на концентрационния лагер „Аушвиц“ Рудолф Хьос и британски войник „Протоколът“ от Ванзейската конференция, състояла се през януари 1942 г., пише Ървинг, „напълно незаслужено получава репутацията си на ключов документ в Окончателното решение на еврейския проблем“. Както изтъква той, протоколът „не съдържа никаква изрична препратка към убиването на евреи“ и затова Ървинг се съмнява в автентичността му. Затова пък един ключов немски документ по темата обаче, посочва Ървинг, е бил укриван в продължение на десетилетия. Това е един меморандум от пролетта на 1942 г., изготвен от министъра на правосъдието Франц Шлегелбергер, в което се упоменава как д-р Ханс Ламерс, началник на Райхсканцеларията, го информира за „многократното“ нареждане на Хитлер решението на еврейския проблем „да бъде отложено за след войната“. Въз основа на фалшиви доказателства, пише Ървинг, няколко добре известни ужаси от Холокоста са уж доказани на Нюрнбергския процес, включително и обгазяванията в Дахау, сваряването на евреи в Треблинка и произвеждането на сапун от човешки тела. Както съобщава Ървинг, съюзническите войници изземват важни документални доказателства, включително и личните записки и дневници на Хайнрих Химлер и Херман Гьоринг, които накрая изчезват. Хитлер се съветва с ген. Алфред Йодъл по време на военновременен инструктаж. Сред наблюдаващите обсъждането е фелдмаршал Вилхелм Кайтел, началник на Главното командване на Вермахта (ОКВ). Нюрнбергският трибунал осъжда Йодъл и Кайтел на смърт, като на 16 октомври 1946 г. те са обесени. По-късно Йодъл е посмъртно оневинен от германски съд, позоваващ се на мнението на френския съдия на Трибунала, че присъдата му е неоснователна Несправедливи селекционни стандарти Съюзниците така и не успяват да решат кой трябва да бъде изправен пред съд или на каква основа. Както Ървинг многократно посочва, поне няколко от обвиняемите въобще не е трябвало да сядат на подсъдимата скамейка. Това е важало особено за военните Гьоринг, Йодъл, Кайтел, Дьониц и Редер. Като военнопленници е следвало те да бъдат под протекцията на разпоредбите на Женевската конвенция, която забранявала подобни процеси. За да заобиколят тази неловка легалност обаче, Трибуналът урежда тези ответници да бъдат технически „освободени“ от (вече несъществуващите) Германски въоръжени сили, за да може вече „легално“ да бъдат изправени пред съд. След като били „освободени“, военните им звания са били заличени. Отнети са дори и медалите им (и от двете световни войни), а след като скъпоценните камъни и метали били премахнати от тях, те били унищожени. Изправен сред другите нюрнбергски обвиняеми, Алфред Йодъл отправя последния си апел към Трибунала. „В бъдеще историците ще стигнат до справедливо и обективно заключение“ по отношение на военновременното поведение на Германските въоръжени сили, казва той. Дори американският прокурор Джаксън е изпитвал уважение към Йодъл като почтен професионален войник Ген. Алфред Йодъл, когото почти всички смятали за почтен професионален войник, дори не се е срещал с Хитлер преди 1939 г. (Джаксън „лично е изпитвал огромно уважение към Йодъл“, казва Ървинг). Един германски съд дори по-късно посмъртно оневинява Йодъл, позовавайки се на мнението на френския съдя на Трибунала Анри Донедю дьо Вабр, че присъдата на Йодъл е нямала стойност и че е била съдебна грешка. На какви законни основания, пита Ървинг, Рудолф Хес е обвинен във военни престъпления? Той не участва по никакъв начин в определянето на военните цели или окупационните политики на Германия. Всъщност, извършвайки злополучния си „полет на мира“ до Великобритания през май 1941 г., той е „единственият човек, който предприема нещо с риск за живота си, за да спре тази безумна война“. Въпреки това обаче съюзническите съдии така или иначе осъждат този хуманен и миролюбив човек на доживотен затвор (през 1987 г. той умира в берлинския затвор „Шпандау“ от удушаване под мистериозни обстоятелства. Синът му, Волф Хес, казва, че е бил убит). Ханс Фрицше, ръководител на германския министерски отдел на пропагандата и военновременен радиокоментатор, е изправен пред съд само защото е служил като заместник на Гьобелс и тъй като е бил най-важният германски затворник, попаднал в съветски ръце. Одухотворената пледоария на Гьоринг Херман Гьоринг, по едно време вторият най-влиятелен човек в Германия, изнася една от най-одухотворените и запомнящи се защитни речи. Това става особено ясно, след като той и Робърт Джаксън попадат в една забележителна безкомпромисна словесна престрелка, продължила няколко дни. „Процесът си минаваше добре, докато накрая Гьоринг не седна на свидетелската скамейка“, съобщава самият американски прокурор в един личен разговор. Норман Бъркет, единият от британските съдии, разказва как през цялото време Гьоринг е доминирал съдебния процес и как никой не бил подготвен да се изправи пред невероятните умения и знания на бившия райхсмаршал, както и пред забележителното му запознанство с конфискуваните документи. Относно зашеметяващото представяне на Гьоринг, Бъркет пише следното: „Не бяха изминали и десет минути от кръстосания разпит, преди да ни стане пределно ясно, че той беше установил пълно надмощие над г-н съдията Джаксън. Изискан, проницателен, умел, способен, находчив, той набързо успя да разнищи елементите на ситуацията и колкото по-уверен ставаше, толкова по-очевидно ставаше и майсторството му… В продължение на близо два дни той държеше сцената под контрол, без никакво прекъсване.“ Херман Гьоринг изумява всички с ерудираността и пламенността си, които той демонстрира на Нюрнбергските процеси по време на защитните си речи за собствените си деяния и тези на Третия райх Съюзническите журналисти остават без думи, подлъгвайки се по собствените си разкази как едва ли не Гьоринг бил някакъв наркоман, невротик и развалина. Когато в един момент едно американско длъжностно лице измърморва нещо на Гьоринг за агресивните завоевателни войни на Германия, райхсмаршалът непоколебимо отвръща: „Не ме карайте да се смея. Америка, Англия и Русия, те са правили същото за осъществяването на националните им интереси, но обаче когато Германия реши да го направи, това вече е престъпление—но не поради нещо друго, а защото загубихме.“ Дори и когато съдиите го осъждат на смърт, Гьоринг успява да нанесе една последна унижаваща плесница на Трибунала, като отнема живота си, отказвайки на победителите удоволствието да го обесят. Антиеврейската пламенност на Щрайхер От другата страна на ораторската везна пък ответникът Юлиус Щрайхер, придобил небезизвестност със своя антиеврейски ежеседмичник „Der Stürmer“ („Щурмовакът“), от самото начало остава убеден, че съдебният процес е представлявал нищо повече от един „триумф на световното еврейство“, както и че „евреите ще се погрижат да ни обесят“. Както обяснява Ървинг, Щрайхер е бил убеден, че „‘евреите’ си били поставили за цел да установят окончателно господство над нееврейските раси, като постоянно им навират мултикултурализъм и мултирасовост в лицата им. В отговор на това той започва да агитира за унищожението на евреите, което безсъмнено е и причината той да се озове тук.“ Когато от свидетелската скамейка Щрайхер се опитва да се оплаче от побоищата, нанесени му от американските му похитители, Джаксън се погрижва негодуванията му да бъдат премахнати от официалните записи. Трибуналните процеси обаче потвърждават всички негови мнения или предупреждения относно евреите. Според Щрайхер: „На този процес не може да става и дума за осигуряване на сляпа и безпристрастна справедливост на подсъдимия; единствената задача на този процес е да замаскира една несправедливост под справедливата маска на закона.“ Юлиус Щрайхер с американския майор от еврейски произход Хенри Плит (вдясно) скоро след залавянето му през май 1945 г. Щрайхер е бивал брутално пребиван и малтретиран от американските му похитители. Нюрнбергският трибунал, който той нарича „триумф на световното еврейство“, го осъжда на смърт за публикациите в язвителния му антиеврейски ежеседмичник „Щурмовакът“ Малтретиране Ървинг описва подробно малтретирането и мъченията, които ответниците изтърпяват в ръцете на своите американски и британски похитители, включително и почти фаталния глад, наложен им по време на Трибуналните процеси. Съпругите на ответниците също са били арестувани и хвърлени зад решетките—както и отделени от децата им, които са поставени в домове за сираци. Обвиняемите на Следнюрнбергските процеси, организирани от американците, пък получават още по-лошо отношение. Именно заради това военнопрестъпните процеси на американската армия в Дахау „стават подигравка за закона“, пише Ървинг, по време на които „ответници и свидетели са били брутално пребивани или сплашвани, за да се подпишат на фалшиви самопризнания“. След проведени от американски психолог тестове се установява, че като цяло интелигентността на нюрнбергските обвиняеми е над средната. Някои от тях се оказват с коефициент на интелигентност в гениалния диапазон: Шахт 143, Зайс-Инкварт 141, Гьоринг 141 и Дьониц 138 (единствено изключение прави Щрайхер, чийто коефициент на интелигентност от 106 попада в нормата). За по-лесно запознаване с характерите и личностите на обвиняемите, Ървинг си служи с извадки от писма, написани от тях до близките им, докато все още са били зад решетките. Например, Ървинг цитира пасаж от едно писмо на Йодъл, което той пише до жена си два дни преди обесването му: „Вече стана късно и скоро светлините ще угаснат. Когато приятелите ни наминат да те видят в нощта след смъртта ми, това ще бъде моят погребален парад. Ковчегът ми ще бъде поставен върху лафет, а зад мен ще маршируват германските войници—редом до тях ще бъдат хората, които загинаха на фронта, а зад тях онези, които са все още живи.“ Франц Шлегелбергер, министър на правосъдието, дава показания на Нюрнбергските процеси. В един конфиденциален меморандум от пролетта на 1942 г., който е бил пазен в тайна в продължение на десетилетия, той упоменава как Ханс Ламерс, началник на Райхсканцеларията, го е бил уведомил за „многократното желание на Фюрера решението на Еврейския въпрос да бъде отложено за след войната“ Всички обвиняеми пристъпват към бесилката спокойно, смело и колкото се може по-достойно, имайки се в предвид обстоятелствата. С последните си думи те изразяват любовта си към Германия и към международното помирение. Но тъй като нюрнбергският палач сгафва в неприятната си работа, от обесване смъртната присъда на Трибунала на практика става удушаване. В една от последните си бележки, които Гьоринг пише точно преди смъртта си, се казва: „До Съюзническия контролен съвет: Веднага бих ви позволил да ме застреляте, и то на мига! Но да обесите германския райхсмаршал, това няма как да стане! Не мога да позволя това да се случи заради Германия. Освен това нищо не ме задължава да се оставя на правосъдието на враговете ми. Затова и избрах да умра така, както бе умрял великият Ханибал… От самото начало ми беше ясно, че щях да получа смъртна присъда, тъй като винаги съм смятал този процес за един политически акт на победителите, но така или иначе трябваше да го изтърпя докрай заради собствения ми народ, като очаквах, че поне щях да получа смърт, достойна за един войник. Пред Бог, родината и съвестта ми се смятам невинен за нещата, които вражеският трибунал ми приписа.“ „Справедлив“ процес или „победоносно възмездие“? Ървинг е убеден, че за главния герой на тази книга, Робърт Джаксън, този процес приключва справедливо. Имайки се в предвид политическия натиск, етническата омраза, милионите загинали и отмъстителния дух по това време, американският прокурор вероятно е сторил всичко по силите си. Самият Ървинг, може би заради припознаването с и съчувствието си към Джаксън, избягва да осъжда Трибунала като несправедлив. Наистина, посочвайки злодеянията на Третия райх, като например „последвалите убийства след Рьомския пуч, широкомащабното ликвидиране на политически врагове или расови групи [и] убийството на вражески военнопленници“, той изразява мнението си, че „в по-голямата си част възмездието на нюрнбергските присъди като цяло е било справедливо“. Ървинг смята, че в много отношения германските съдилища са щели да се отнесат по-сурово към обвиняемите, отколкото съдиите на Нюрнбергските процеси. Според мнението на автора на това ревю обаче Нюрнберг е едно—независимо от почтеността на участници като Робърт Джаксън и Анри Донедю дьо Вабр—лицемерно начинание, което се проваля в крайната си цел да установи трайна и безпристрастна рамка на едно ново международно право. За съжаление този провал е бил налице още при самото изготвяне и оформяне на Трибунала. Както в един момент самият Джаксън заявява по време на процеса, „този Трибунал е продължение на военните действия на съюзническите нации“. Още повече (както споменава и Ървинг), че „Международният военен трибунал“ е бил нито международен, нито военен. Неговите съдии, както и прокурорите му, ги избират четирите триумфиращи съюзнически сили. Той е можел да бъде успешен само ако съдиите му бяха избрани от невоюващи (неутрални) държави. Освен това това би предположило и безпристрастни процесуални правила, включително и еднакъв достъп до доказателствата, хуманно отношение към подсъдимите и равнопоставени изисквания спрямо Съюзниците и германските обвиняеми. Лидерите на трите главни съюзнически държави—Рузвелт, Сталин и Чърчил—се съгласяват на този съдебен фарс, за да може да оправдаят безпрецедентното си политическо отмъщение. Тъй като само по себе си това е било нищо повече от едно победоносно възмездие, най-показателната поука, която следва да си извлечем от него, е vae victis—тежко и горко им на победените. Напълно демонизирайки врага си чрез военновременна пропаганда и приписвайки всичките си военни престъпления и вини на него, триумфалните Съюзници решават за удачно да покажат праведността си пред света, като екзекутират извършителите на тези злини. Както главният редактор на в. „Chronicles“ Томас Флеминг пише (в юнското издание от 1997 г.), на Нюрнбергските процеси „Съюзниците институционализират двуличието на собствената си пропаганда“. Все така непоклатим Ървинг разказва историята на Нюрнбергския трибунал със страхотен стил и жар, обрисувайки една всеобхватна и ярка картина. Не само това, но той го прави и sine ira et studio—без гняв или пристрастност. Към влиянието и непосредствеността на това красиво твърдокорично издание допринасят и над 70 фотографии, много от тях цветни, както и привлекателна четирицветна обложка. Тъй като Ървинг е един от малкото западни историци, които се опитват да обърнат дължимото внимание на немската гледна точка спрямо историята на 20-ти век, той често и несправедливо е посочван като „нацистки апологет“ от онези, които кипят от желание да осъдят Третия райх и лидерството му като зли и които настояват, че „другата страна“ няма как да бъде взета насериозно. Американците конкретно трудно осъзнават, че един враг също може да има своя си справедлива кауза, затова и те са по-склонни да вярват (както ни натякват политиците ни), че Америка винаги е възприемала най-моралната позиция. Въпреки това обаче, както всеки един непредубеден читател на тази книга следва да заключи, германските обвиняеми разполагат с валидни, ако не и оправдани, обяснения за действията си. Четейки тази книга става ясно, че опасенията, че по някакъв начин Ървинг „се е предал“, са непълно неоснователни. Ако „Нюрнберг: Последната битка“ е някакъв белег за това, смелият британски историк все още не е загубил познатата си устременост или пламенност. Дори и ако трябва да продължава да се бори, за да поддържа аванса си от няколко крачки пред полицията на мисълта, той остава все така отдаден в непоклатимостта си спрямо критиците му и все така неудобен за наложителите на преобладаващия цайтгайст със своите провокативни и трайни исторически хроники. Източник: http://www.ihr.org/jhr/v17/v17n1p38_Michaels.html

„Германия трябва да погине!“ Автор на ревюто: Марк Вебер Теодор Н. Кауфман, авторът на „Германия трябва да погине!“, е еврейски бизнесмен, роден в Манхатън, който е и председател на групата „Американска федерация за мир“. Първото издание на това книжле е публикувано през 1940 г. или в началото на 1941 г. Второ издание от 96 страници, което се е продавало за по 25 цента, е публикувано през 1941 г. от “Argyle Press” със седалище в Нюарк, Ню Джърси. И двете издания са публикувани, когато САЩ все още е била официално неутрална, тоест преди Атаката над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., която открито въвлича САЩ във Втората световна война. Американската преса отделя значително внимание на ревностното предложение на Кауфман за систематичното стерилизиране на цялото германско население, което в допълнение на това получава и ревюта в няколко вестника. Едно ревю в ежеседмичното сп. „Time” от 24 март 1941 г. нарича плана на Кауфман „сензационна идея“. Министърът на пропагандата на Германия Йозеф Гьобелс е бил въодушевен от книгата. „Евреинът [Кауфман] направи лоша услуга на врага“, изтъква Гьобелс в един разговор. „Той нямаше как да се справи по-добре дори и ако беше написал книгата по моя заръка.” По негова заповед германската преса започва да се възползва от подбуждането на Кауфман към геноцид. На 23 юли 1941 г. на първа страница на берлинския всекидневник “Der Angriff” се появява статия за книгата под заглавията „Диаболичният план за изтреблението на германския народ“ и „Продуктът на една старозаветна злоба“. Появяват се и извадки от книгата, като например в изданието от 3 август 1941 г. на циркулиращия в цялата страна ежеседмичник “Das Reich”. По време на войната се появява и друг, подобен на Кауфман, план от един изтъкнат американски антрополог. В една статия в нюйоркския всекидневник “P.M.” под заглавието „Изкореняване на бойните нагласи на немците“ от 4 януари 1943 г., Ърнст Хутън излага плана си за „демографско изкореняване“, който да „унищожи германския национализъм и агресивна идеология, като в същото време се запазят и продължат предпочитаните германски биологични и социологични капацитети“ (вж. също Benjamin Colby, Twas a Famous Victory, 1974, стр. 131.). Предложението на харвардския професор призовава за генетичното изменение на германската нация чрез насърчаване на чифтосването между германки и негерманци, които да бъдат докарани в страната на големи потоци, както и между германци, държани насила извън Германия, и негерманки. Следвало е десет до двайсет милиона германски мъже да бъдат подложени на принудителен труд под съюзнически надзор в страни извън Германия с цел възстановяване на икономиките им. „Целите на тази мярка“, пише д-р Хутън, „включват намаляване на раждаемостта на ‘чистите’ германци, неутрализиране на германската агресивност чрез демографско изкореняване и денационализиране на индоктринирани индивиди“. Хутън изчислява, че за имплементирането на този план би отнело поне 20 години. „През този период“, продължава той, „имигрирането и заселването на хора от негермански националности по германски територии следва да се насърчава, особено на такива от мъжки пол“. През десетилетията след края на Втората световна война нещо подобно в духа на геноцидните планове на Кауфман и Хутън изглежда започва да се проявява сред населението на Германия и в имиграционните политики. След загубата на нацията през 1945 г. немската раждаемост спада под прага на възстановяване, милиони расово и културно чужди мигранти са приветствани като заселници в Германия, броят на децата от смесен етнос значително нараства и етно-културният характер на голяма част от страната претърпява драстични изменения, особено в големите градове. От встъпителните думи на книгата на Кауфман: „Настоящата война не е война срещу Адолф Хитлер. Нито пък е война срещу нацистите. Това е война на едни народи срещу други народи; на цивилизовани народи, стремящи се към Светлината, срещу нецивилизовани варвари, тачещи Мрака. На народи на нации, които биха се впуснали напред към една нова и по-добра фаза на живота, изправени срещу народите на една нация, която с радост би се върнала назад в тъмните векове. Това е една борба между германската нация и човечеството. Хитлер не носи по-голяма вина за тази германска война, отколкото Кайзера носеше за последната. Нито пък Бисмарк преди Кайзера. Не тези мъже започнаха или обявиха войните на Германия срещу света. Те са само отражение на многовековната вродена жажда на германската нация за завоевание и масово убийство. Тази война я обяви Германският народ. Именно те са отговорните за нея. Именно те трябва да си платят за войната. В противен случай винаги ще се водят германски войни срещу света. С подобна вечно висяща над главите им сабя цивилизованите нации на света, без значение колко големи надежди таят, колко усилия полагат, никога няма да успеят да положат тази стабилна и солидна основа на постоянен мир, който те трябва най-напред да установят, ако въобще възнамеряват да започнат съграждането на един по-добър свят. Защото не само не трябва да има повече германски войни; не трябва да остава и ни най-малката възможност за възникването на такава. Целта на настоящата борба трябва да бъде не временното спиране, а окончателният край на немската агресия. Това не означава въоръжено превъзходство над Германия, нито пък мир, съпътстван от политически или териториални пренастройки или дори надежда, крепяща се на една победена и разкайваща се нация. Подобни решения не са достатъчно заключителни гаранции за спирането на германските агресии. Този път Германия наложи една ТОТАЛНА ВОЙНА над света. В резултат на това тя трябва да е готова да плати ТОТАЛНОТО НАКАЗАНИЕ. И затова има само едно-единствено подобно наказание: Германия трябва да погине завинаги! И то наистина – а не наужким!“ Източници: http://www.ihr.org/books/kaufman/perish.shtml Освен в горепосочения източник, книгата „Германия трябва да погине!“ („Germany Must Perish!“) на Кауфман може да бъде прочетена в оригиналния й формат и тук: https://archive.org/details/GermanyMustPerish1941

Германска карикатура от 1939 г., изобразяваща духа на вече покойния полски маршал и държавник Йозеф Пилсудски, който се обръща към своя държавен наследник и министър на външните работи Йозеф Бек с укорителните думи: "С воденето на такава политика никога нямаше да спечеля Битката при Варшава!" Източник: Archiwum „Mówią Wieki”

Геноцидът над германския народ Автор: Джон Уеър Година: 2019 Произход на думата „геноцид“ Думата „геноцид“ е използвана за първи път през 1944 г. от еврейския поляк Рафаел Лемкин в неговата книга „Окупирана Европа под властта на Оста“.[1] Във връзка с неговия неологизъм „геноцид“ Лемкин казва следното: „Под ‚геноцид‘ ние имаме в предвид унищожението на една нация или етническа група. Тази нова дума, измислена от автора с цел обозначението на стара практика в съвременния й израз, е съставена от древногръцката дума genos (раса, племе) и латинската cide (убийство), по този начин съответствайки във формирането си на думи като тираноубийство, човекоубийство [sic], детеубийство и т.н“.[2] Повечето хора днес използват това тясно определение и определят думата „геноцид“ като умишленото унищожение на национални, расови, религиозни или етнически групи. Въпреки това обаче, Лемкин е възнамерявал думата „геноцид“ да има много по-широко значение. Лемкин пише: „Геноцидът има две фази: първата, унищожаването на националния характер на потиснатата група; втората, налагането на националния характер на потисника“.[3] Нововъведението на Рафаел Лемкин се радва на значително приложение на Нюрнбергските процеси. Историкът Джеймс Д. Мартин казва: „Използването на тази дума и от двамата главни представители на британската обвинителна страна, Максуел-Фейв и сър Хартли Шаукрос—министърът на правосъдието на Великобритания—с цел всеобщото порицаване на нюрнбергските ответници, е нещо, което надхвърля очакванията на Лемкин“.[4] В тази статия ще покажа как новословието „геноцид“ на Рафаел Лемкин се отнася много повече за съюзническото отношение спрямо германския народ след Втората световна война, отколкото за историческите небивалици, за които тя се използва най-много. Денацификация на германците Денацификацията е съюзническа програма, задействана след войната, чиято цел е била да накаже членове на Националсоциалистическата партия и да ги премахне от обществени и полуобществени позиции. Пренебрегвайки по един лицемерен начин ужасяващите престъпления, които извършват срещу германците, Съюзниците решават, че Националсоциалистическата партия е толкова престъпна, че тя е трябвало да бъде заличена, а нейните членове да бъдат запратени в забвение, ако не и в сиромашия или по-лошо. Германските лидери от всякакви слоеве на обществото намират за нужно или целесъобразно присъединяването към Националсоциалистическата партия или една или повече от свързаните с нея организации. Непосредствено преди и по време на войната членството в Националсоциалистическата партия започва да нараства с бързи темпове. По време на войната партията и нацията стават толкова тясно свързани, че присъединяването към нея става равнозначно на проява на патриотизъм; отказът от членство пък се превръща в подкана към наказание за нелоялност. Съюзническата програма по денацифициране е предприета с цел съсипването на живота на милиони германци само защото онези германци, присъединили се към Националсоциалистическата партия, са направили политическа грешка.[5] Потсдамското споразумение окончателно закрива Националсоциалистическата партия и свързаните с нея организации и институции. Указите по денацификация, заложени в Потсдамското споразумение, обаче се разминават с потсдамското заявление „дискриминацията въз основа на… политически мнения ще бъде премахната“. Според Потсдамското споразумение е следвало „нацистки лидери, влиятелни нацистки последователи и високопоставени длъжностни лица на нацистки организации и институции… да бъдат арестувани и лишени от свобода“, както и всички по-нисшестоящи нацисти „да бъдат премахнати от обществени и полуобществени позиции и предишни позиции на отговорност в частната сфера на влияние“.[6] Основният инструмент за денацифициране е бил въпросник от 12 страници, съставляващ 133 въпроса. Напечатани са 13 милиона от тези въпросници, след което са раздадени или на германци със съмнително минало, или на безработни, търсещи препитание. Макар много германци да намират въпросите за абсурдни и комични, въпросникът така или иначе е трябвало да бъде правилно попълнен и предаден обратно преди един германец да е можел да се върне към нормалния си живот. Германците е трябвало правилно да попълнят документа с неговите „понякога глупави въпроси“, за да може да оцелеят. В противен случай съответният човек е оставал без работа и дажбени купони. При проява на невнимание пък той е можел да бъде арестуван и обявен за военнопрестъпник.[7] Американците са били твърдо решени да изчистят германската политика от членове на Националсоциалистическата партия. Начело на денацификацията застават именно те, образувайки 169,282 съдебни дела, докато руснаците и французите общо 18,328 и 17,353, респективно. Британците показват по-малък интерес към денацифицирането, образувайки само 2,296 съдебни дела в своята зона. Съюзническият процес по денацифициране обаче е имал недостатъци поради факта, че е имало прекалено много дела, както и поради ненадеждността на свидетелите. Свидетелите са знаели, че най-вероятно самите те са били наблюдавани под лупа, затова и най-важното нещо за тях е било да отрекат всякаква вина от тяхна страна.[8] Огромният брой извършени арести и строгата политика на денацификация създават сериозни пречки за гладкото ръководене на следвоенна Германия. Както докладва един американски майор през юли 1945 г., „срещаме се с големи трудности в намирането на компетентни и политически неопетнени длъжностни лица от Гражданската администрация“. Поголовните уволнения в резултат на денацификацията правят спокойното функциониране трудно за малките и големите градове в Германия. Особено в германската обществена образователна система празните места, образувани в резултат на освобожденията, са големи. В Американската зона са премахнати 65% от всички учители от начален курс, докато повечето от останалите преподаватели вече са били в предпенсионна възраст.[9] Многото проблеми, които възникват в резултат на процеса по денацификация, карат ген. Джордж Патън, тогава военен губернатор на Бавария, да призове за по-отпуснат подход. Той твърди, че обучените длъжностни лица биват премахвани от административните им позиции и заменяни с по-неопитни и по-неспособни такива. Патън заявява: „Вече е дотолкова невъзможно един човек да бъде държавен служител в Германия, без преди това неохотно да се е съгласявал с нацизма, доколкото един човек да е пощенски началник в Америка, без поне неохотно да е одобрявал Демократическата или Републиканската партия, когато една от двете е била на власт“.[10] Патън е прехвърлен на друга позиция, след като мненията му са разгласени във в. „The New York Times“. Ген. Дуайт Айзенхауер продължава с имплементирането на суровата програма по денацифициране.[11] За милиони германци най-лошата част от процеса по денацификация идва след задължителното попълване на въпросника. След преглеждане на отговорите съюзнически разузнавателни офицери често са започвали да посещават германски домове за допълнително атестиране и разпитване. Много от тези разузнавателни офицери са били германски евреи, избегнали нацистката дискриминация към края на 1930-те, които са имали стари сметки за разчистване. Последвалите разпити често са били извършвани по такъв начин, че да причиняват колкото се може повече болка и страдания, често довеждайки до лишаване от свобода или дори екзекутиране.[12] Разпитите в Руската зона са били особено брутални и нехуманни. Един германски лекар съобщава за сблъскването му с разпитите в един руски лагер: „Мазетата на всички казарми са натъпкани с хора, около четири хиляди мъже и жени, много от които всяка вечер са разпитвани от НКВД. Целта на тези разпити не е извличането на неща, които те вече са знаели—което така или иначе би било безинтересно—а изнудването на определени показания от тях. Предприетите мерки са изключително примитивни: хората биват налагани, докато не признаят, че са били членове на Нацистката партия. Крайният резултат обаче почти винаги е точно обратното на това, което повечето очакват, а именно, че онези, което не са били партийни членове, накрая да получат по-добро отношение. Местните власти обаче най-просто казано смятат, че всички са членували в партията. Мнозина умират по време на и след тези разпити, докато хората, веднага признаващи партийното си членство, са третирани по-снизходително.“[13] Дори добре познати антинацисти като Фреди и Лали Хорстман също се сблъскват с физически тормоз в Руската зона. Лали разказва как след войната руски офицери неочаквано посещават дома им и претърсват вещите им. Съпругът й Фреди пък е отведен в щабквартирата на НКВД, където да отговори на няколко въпроса относно работата му в Министерството на външните работи. На Лали й е казано, че не може да придружи съпруга си на разпита. Офицерите многократно уверяват Лали, че тя няма за какво да се бои. Лали казва, че това е последният път, в който тя вижда съпруга си.[14] Мнозина германци също така разказват за малтретиране и в Американската зона. Ернст фон Саломон е арестуван и пратен в лагер за задържане северно от Мюнхен, заедно с еврейската му приятелка и други затворници. Там мъжете са били подлагани на задължителен побой, докато жените са били изнасилвани от военната полиция под развълнуваните погледи на зяпащи през прозорците американски войници. По време на побоя му зъбите на фон Саломон са избити. Изправяйки се от пода с шуртяща от лицето му кръв, фон Саломон изпъшква на един офицер: „Вие не сте никакъв джентълмен“. На тази забележка нападателите му започват да се смеят на глас. „Не, не, не! Ние сме мисисипски момчета!“, гордо отвръща един от офицерите.[15] Фон Саломон прекарва 18 месеца в лагера, без да е имало каквито и да е повдигнати обвинения срещу него и без да са се провеждали каквито и да е разпити. Когато най-после е пуснат на свобода, той е бил толкова измършавял, че е приличал на жив скелет. Други затворници също потвърждават описанието на фон Саломон относно американските лагери за задържане. Карл Блесинг например, по-късно президент на Германската федерална банка, разказва как са се отнасяли към него по съвсем същия начин.[16] Макар усилията по денацифициране да са били по-разхлабени в Британската зона, британците все пак издават директиви на войниците си да поставят германците на мястото им. В един следвоенен памфлет например, издаван за британските войници, се чете: „Изпълнявай дълга си като представител на покоряваща сила и поставяй германците на мястото им. Давай заповеди—не повдигай въпроси. Демонстрирай студена, правилна, достойна дързост и безразличие. Не се опитвай да бъдеш мил—иначе това ще се възприема като слабост. Действай с желязна ръка при всеки опит на противопоставяне или други форми на неуважение. Не слушай разказите на привлекателни жени с охота—вероятно е това да го правят по заповеди. Не страни от друга война, ако този път Германия не научи урока си.“[17] Еврейската бригада, която е била част от Осма британска армия, също е убивала много разоръжени и беззащитни германски офицери. Еврейската бригада е действала зад Британската армия и е убивала германски старши офицери, които в повечето случаи не са били виновни за нищо, освен за това, че са служили в защита на страната си. В книгата си „Еврейската бригада“ Морис Бекмън пише: „Това са били първите следвоенни екзекуции на избрани високопоставени нацисти. По това време са действали десетки отмъстителни отряди; смята се, че тогава са извършени 1,500 екзекуции. Точният брой обаче никога няма да се разбере.“[18] Т.нар. денацифициране на Германия в действителност е било усилен опит всякакви признаци на гордост в собствената им страна и култура у германците да бъдат премахнати. Програмата е била изпълнявана от Съюзниците по един двуличен начин, без да се взима в предвид каквато и да е справедливост. По отношение на денацификацията Ханс Шмидт казва: „Ако някой отнеме на една нация и на един народ тяхната суверенност, тяхната независимост; тяхното право на самоопределяне; тяхното право на справедливост и истина; тяхното право на независимо, безпристрастно и честно правораздаване; тяхното право да бъдат управлявани от хора (политици или принцепси), винаги стремящи се към най-доброто за собствената им страна; тяхното право да запазят собствената си култура; тяхното себеуважение и дори собствената им валута; тяхното право да бранят потомствата си и, накрая, идентичността си, тогава този народ и нация са обречени на заличаване от лицето на тази земя.“[19] Успешна кампания по вменяване на вина в Германия След безусловната капитулация на Германия през май 1945 г., Съюзниците задействат една изключително успешна кампания по промиване на мозъците на германците и вменяването на вина у тях заради действията им, дори и бездействията им, по време на Втората световна война. Безконечната съюзническа кампания на негативна публичност досега винаги е предотвратявала предприемането на обективен анализ относно участието на Германия във войната. Фактът, че Съюзниците карат Германия да се включи във Втората световна война вече почти не се споменава в обществените дискусии. На Фридрих Грим, авторитетна германска фигура на международното право, му са показани копия на нови позиви, напечатани на немски непосредствено след войната, които е следвало да бъдат разпространени из цяла Германия от Съюзниците. Описвайки германски военни престъпления, позивите са били първата стъпка в програмата по превъзпитание, изготвена за Германия. Грим предлага на един съюзнически офицер клеветническата кампания да спре, тъй като войната вече е била приключила. Съюзническият офицер обаче отвръща: „Как пък не, та ние тъкмо започваме. Ще продължим с тази зверствена кампания, ще я засилим, докато никой повече няма да иска да чуе и една добра дума за германците, докато каквато останала симпатия за вас в другите страни не бъде напълно заличена и докато самите германци не станат толкова объркани, че да не знаят какво правят!“.[20] В резултат на съюзническата пропагандна кампания германският народ е преизпълнен с вина. Германската вина е толкова силна, че тя принуждава немското правителство да изплаща огромни репарации и постоянно да се извинява на Съюзниците въпреки зверствата, извършени от тях самите срещу германския народ. Милиони изпъдени германци плащат репарации на хора, оцелели германските концентрационни лагери, въпреки че на същите тези германци всичката им земя и лични вещи преди това са им били заграбени. На германските ученици постоянно им се втълпява за престъпления, извършени от Националсоциалистическа Германия, без почти нищо да научават за престъпленията, извършени срещу техните предшественици след войната.[21] Германските деца са научавани още от най-ранна детска възраст да възприемат Третия райх само и единствено като нещо лошо, грешно, престъпно и презрително. През пролетта на 2001 г. една германска телевизия интервюира Ана Рау, 17-годишната дъщеря на германския президент Йоханес Рау. По време на интервюто Ана Рау обсъжда какво се преподава в часовете по история: „Относно това на какво ни учат в училище в часовете по история, мога само да отговоря с думата ‘националсоциализъм’. Нищо друго изглежда не е от значение. Всички свързано с Втората световна война започва наистина да ми лази по нервите. Все едни и същи неща. Започва се с Хитлер, след това се говори за Ане Франк, а в дните, когато трябва да сме на излет в гората, трябва вместо това непременно да гледаме ‘Списъкът на Шиндлер’. Всичко това продължава дори когато ходим на църква, където, вместо да научаваме религиозните ни задължения, продължава да ни се говори за ‘Холокоста’. Крайният резултат очевидно е, че повече не искаме да слушаме за тези неща. Това ни изтощава емоционално, което накрая води и до безразличие.“[22] Повечето хора са чували за националсоциалистическото горене на книги. То се случва на 10 май 1933 г., когато основно порнографска литература, считана за антигерманска, е публично изгорена. Малцина обаче осъзнават, че Съюзниците премахват и след това унищожават не по-малко от 34,645 заглавия на книги и брошури от германските библиотеки и книжарници, след като превземат Германия. Това са в пъти повече книги от онези, унищожени от Националсоциалистическа Германия. Дори и днес притежанието на книги, подлагащи под съмнение наратива за Холокоста, може да доведе до претърсване на дома и конфискация на инкриминиращата литература, със съпътстващи глоби и лишаване от свобода за притежателя на книгите.[23] Днес в Германия защитаването на Третия райх под всякаква форма или начин е подсъдимо. Показването на свастика също е определено като престъпление в днешна Германия. Онези германски националсоциалисти пък, които са действали похвално по време на Втората световна война, не могат да бъдат възхвалявани, като множество гробове на почтени германци вече са били осквернявани.[24] Местната управа на баварския град Вунзидел например отказва гробът на Рудолф Хес повече да се намира на негова територия. Хес, който на 17 август 1987 г. умира в затвора „Шпандау“, предприема огромен риск, като отлита за Шотландия с цел провеждането на мирни преговори с Великобритания. Впоследствие Вунзидел се превърща в място за поклонение за хората, които са искали да отдадат почит на Хес за смелата му постъпка. На 20 юли 2011 г. обаче гробът на Хес е отворен отново, а останките му са ексхумирани и накрая кремирани. Прахът му е разпръснат в морето, а надгробната му плоча, чийто надпис е гласял „Предприех риска“, накрая е унищожена.[25] Масовото убийство на германския народ Съюзническото следвоенно отношение към Германия може би води до повече германски жертви, отколкото Втората световна война взима със себе си. Въпреки че точният брой жертви никога няма да се разбере, броят на германските военни и цивилни жертви по време на Втората световна война вероятно е най-много 6.5 милиона души.[26] Общият брой на германските жертви след войната в периода между 1945 г. и 1950 г. обаче почти със сигурност надхвърля това число. Съюзниците са били способни да прикрият своите смъртоносни политики спрямо немците, понеже всички неща от жизненоважно значение в Германия са били под техен контрол. Статистиката за германската смъртност след войната е била под пълния контрол на Съюзниците. Тогава не е имало независимо германско правителство, което само да изготви свои си данни. Докладите на американския военен губернатор са били така изготвяни, че да отразяват по благосклонен начин съюзническото следвоенно отношение спрямо Германия, и оттогава те са широко използвани в определянето на мнението ни относно следвоенното отношение към Германия. Тези доклади показват числа, посочващи малък брой прокудени или постоянно пребиваващи германски жертви от трите Западни зони между 1945 г. и 1950 г.[27] Германските следвоенни жертви могат да бъдат разделени на три групи. Първата група са германските военнопленници както в Европа, така и в Съветския съюз. Втората група са онези германци, които са прокудени от територии, дадени на Русия, Полша и Чехословакия, а третата група са онези германци, които вече пребивават в Германия. Макар че никой никога няма да узнае колко германци умират от 1945 г. до 1950 г., със сигурност тези жертви значително надхвърлят повечето традиционни изчисления. Голяма част от тези жертви са вследствие на смъртоносните политики, които Съюзниците прилагат над германците. Според най-скромните изчисления 1.5 милиона германци погиват в съюзническите военнопленнически лагери. Това включва над 517,000 военнопленнически жертви в Съветския съюз, 100,000 военнопленнически жертви в Югославия, Полша и други страни, като останалите военнопленнически жертви са в американски и френски лагери. Загиналите в тези съюзнически военнопленнически лагери немци преди това са били обект на ужасни страдания, причинени от липса на подслон, от болести и от бавен глад. Днес повечето историци продължават да отричат това съюзническо зверство. Вероятно минимум 2.1 милиона прокудени немци умират в резултат на уж „редовни и хуманни“ трансфери. Повечето традиционни историци се съгласяват с валидността на изчислението, че 2.1 милиона прокудени немци загиват. Видни авторитети обаче стигат до заключението, че броят на жертвите сред прокудените немци е много по-голям.[28] Конрад Аденауер например, първият канцлер на Западна Германия, изчислява, че 6 милиона прокудени германци умират. Аденауер заявява: „Според американските изчисления общо 13.3 милиона германци са прогонени от източните части на Германия, от Полша, Чехословакия, Унгария и т.н. 7.3 милиона [прогонени германци] пристигат в Източната зона и трите Западни зони, повечето от които в последните три. Шест милиона германци обаче изчезват от лицето на земята. Те са мъртви, няма ги. Повечето от тези 7.3 милиона пък, които оцеляват, са жени, деца и стари хора.“[29] Според изчисленията 5.7 милиона германци, вече пребиваващи в Германия, умират от политиките по изгладняване, прилагани от Съюзниците. Джеймс Бак дава подробно обяснение относно това как се е стигнало до това число от общо 5.7 милиона жертви: „Според преброяването, извършено от Съюзническия контролен съвет, населението на цяла окупирана Германия през октомври 1946 г. е било 65 милиона души. Според архивните данни на четирите главни съюзнически страни броят на завърналите се затворници, които са били добавени към общия брой на населението в периода октомври 1946 г.–септември 1950 г., е възлизал на 2,600,000 души (закръглено). Според официалната Германска статистическа агенция (Statistisches Bundesamt) броят на новородените добавя нови 4,176,430 души към населението на Германия. Общият брой на завърналите се прокудени немци е възлизал на 6 милиона души. Следователно общият брой на населението през 1950 г., без броят на починалите, е следвало да бъде 77,776,430 души според самите Съюзници. Според Годишника на ООН, както и според германското правителство, в периода 1946 г.–1950 г. официалният общ брой починали германци е възлизал на 3,235,539 души. Според германското правителство броят емигрирали е бил около 600,000 души. Следователно наличното население е трябвало да бъде 73,940,891 души. Преброяването от 1950 г. обаче, извършено от германското правителство под надзора на Съюзниците, отчита едва 68,230,796 души. Следва, че според официалните съюзнически изчисления тогава 5,710,095 души са били в неизвестност (закръглено 5,700,000 души).“[30] Изчисленията на Бак са потвърдени от д-р Антъни Б. Милър, който е световноизвестен епидемиолог и ръководител на Департамента по превантивна медицина и биостатистика към Университета в Торонто. Милър прочита целия труд, включително и документите, и проверява статистиките, за които той казва, че „потвърждават валидността на изчисленията [на Бак]…“. Милър заявява: „Тези жертви изглежда са причинени, пряко или непряко, от полуизгладняващите хранителни дажби, които през този период са били единствената налична храна за мнозинството германци“.[31] Сборът от 1.5 милиона германски военнопленници, 2.1 милиона прокудени германци и 5.7 милиона германски жители се равнява на ненужната смърт на минимум 9.3 милиона германци, които умират след войната. Това са много повече германци, отколкото онези, които умират през Втората световна война. Милиони от тези германци са подложени на бавна смърт от изгладняване, докато Съюзниците са задържали наличната храна. Мнозинството от тези следвоенни германски жертви са били жени, деца и хора на преклонна възраст. Съюзниците, германското правителство или повечето историци никога не предоставят честен доклад относно тази смъртност. Мъртвите германци обаче не показват цялата истина за геноцида, наложен върху германското население след Втората световна война. Германките, които са били многократно изнасилвани, е трябвало да живеят с физическите и психическите травми до края на живота си. Милиони прокудени немци пък, които губят всичкото си недвижимо имущество и повечето от личните си вещи, така и не получават компенсации от Съюзниците. Вместо това се налага да живеят в крайна бедност в Германия, след като са прогонени от техните потомствени домове. Частната собственост на милиони други германци пък е или заграбена, или унищожена от съюзническите войски. Следвоенното съюзническо ограбване на Германия със сигурност е едно от най-бруталните, престъпни и неотразени зверства в световната история. Заключение Медиите и учебниците по история многократно използват думата „геноцид“, когато се разказва за отношението на Националсоциалистическа Германия към евреите по време на Втората световна война. Новосъздадената дума „геноцид“ на Рафаел Лемкин обаче се отнася много повече за съюзническото отношение спрямо германския народ след Втората световна война. Бележки: 1. Lemkin, Raphael, Axis Rule in Occupied Europe: Laws of Occupation, Analysis of Government, Proposals for Redress, Washington, D.C.: Carnegie Endowment for International Peace, 1944. 2. Ibid., p. 79. 3. Ibid. 4. Martin, James J., The Man Who Invented ‘Genocide’: The Public Career and Consequences of Raphael Lemkin, Torrance, Cal.: Institute for Historical Review, 1984, p. 174. 5. Keeling, Ralph Franklin, Gruesome Harvest: The Allies’ Postwar War against the German People, Torrance, Cal.: Institute for Historical Review, 1992, pp. 31-32. 6. Ibid., p. 32. 7. MacDonogh, Giles, After the Reich: The Brutal History of the Allied Occupation, New York: Basic Books, 2007, pp. 344-348. 8. Ibid., pp. 344, 351, 355. 9. Bessel, Richard, Germany 1945: From War to Peace, London: Harper Perennial, 2010, pp. 194-195. 10. Blumenson, Martin, (ed.), The Patton Papers, 1940-1945, Boston, Mass.: Houghton-Mifflin, 1974, p. 738. 11. Bessel, Richard, Germany 1945: From War to Peace, London: Harper Perennial, 2010, p. 196. 12. Goodrich, Thomas, Hellstorm: The Death of Nazi Germany, 1944-1947, Sheridan, Colo.: Aberdeen Books, 2010, pp. 299-303. 13. Von Lehndorff, Hans Graf, Token of a Covenant—Diary of an East Prussian Surgeon, 1945-47, Chicago: Henry Regnery Co., 1964, p. 127. 14. Horstmann, Lali, We Chose to Stay, Boston, Mass.: Houghton Mifflin, 1954, pp. 198-200. 15. Botting, Douglas, From the Ruins of the Reich—Germany, 1945-1949, New York: Crown Publishers, 1985, p. 263. 16. Ibid., pp. 263-264. 17. Ibid., p. 206. 18. Beckman Morris, The Jewish Brigade: An Army with Two Masters, 1944-45, Rockville Centre, N.Y.: Sarpedon, 1998, p. xiii. 19. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 26, 48. 20. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, p. 263. 21. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 175-177. 22. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 261-262. 23. Ibid., pp. 47-48. 24. Ibid., p. 261. 25. BBC News Europe, July 21, 2011. 26. Bessel, Richard, Germany 1945: From War to Peace, London: Harper Perennial, 2010, p. 388. 27. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 107-109. 28. Ibid., p. 124. 29. Adenauer, Konrad, Memoirs, 1945-1953, translated by Beate Ruhm von Oppen, Chicago: Henry Regnery Co., 1966, p. 148. 30. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 115-116. 31. Ibid., pp. xvii-xviii. Източник: https://www.inconvenienthistory.com/11/1/6416

Бързото разширяване и развиване на Германската армия се дължи на факта, че от 1933 г. до 1935 г. никоя от западните страни не се съгласява на предложенията на Германия за налагане на ограничения върху въоръжението и военния капацитет. Естествено, както и се казва във втория текст, това е бил едновременно и стратегически дипломатически ход, тъй като едва доскоро Германия все още е била под въздействието на Версайския диктат с нейната мижава 100-хилядна армия, която дори не е била достатъчна и за най-минималното опазване на границите й, както и без никакви военновъздушни сили. Големите западни държави като Великобритания и Франция отхвърлят тези предложения, в същото време започвайки да увеличават военния си капацитет, като в допълнение на това през 1935 г. Франция дори сключва съюзнически пакт със СССР. И нека само направим едно елементарно сравнение на тази "страховитa огромна военна машина" с Червената армия непосредствено преди Операция "Барбароса": Червената армия: - 303 дивизии и 22 отделни бригади (общо 5.5 милиона войници); - 61 танкови дивизии (общо 24,000 леки, средни и тежки танка, както и танкове-амфибии); - 218 подводници; - 18,000 самолета; - над 32,000 артилерийни установки. Вермахта: - близо 150 дивизии (общо около три милиона войници); - 19 танкови дивизии (общо 3,350 леки и средни танка); - 57 подводници (към септември 1939 г.); - 2,500 самолета; - 7,000 артилерийни установки. Бомбардировачите не са единственото нещо, което се е обсъждало. Акцентът върху военновъздушните ограничения е по-скоро поради факта, както вече споменах по-горе, че в продължение на 14 години Германия е спазвала Версайския диктат и не е имала никакви военновъздушни сили. Уви, лицемерната непреклонност на западните държави накрая води до бомбардирането на Дрезден и Хамбург, където основно от възпламенителни бомби загиват стотици хиляди невинни хора.

По-скоро защото голяма част от информацията, налична в английската Уикипедия, я няма на български. Когато търся информация по дадена тема по принцип гледам да се ровя първо в източници на английски, тъй като на този език винаги може да се намери най-много информация. Използването на алтернативни търсачки като например Duckduckgo също помага, защото открай време Гугъл вече умишлено цензурира/скрива всякаква информация при задаване на търсене, независимо от езика. Може би искаш да кажеш "нацистка пропаганда"? Защото в Германия е имало националсоциализъм, а не фашизъм като в Италия. Иначе всеки е свободен да определи настоящия текст/текстовете като пропаганден/и, нямам нищо против това. Мое лично мнение е, че макар наистина да се долавя пристрастност в него (което е и разбираемо, все пак авторът е германец, работил на държавна позиция), все пак е изключително трудно да се намери наистина обективно мнение по подобни исторически теми, дори и да са написани от съвременни автори. Разбира се, няма невинни участници във Втората световна война (или в която и да е война), нито пък се опитвам да оправдая лошите деяния на Германия по какъвто и да е начин. Единствено и само представям една алтернативна гледна точка, за която не претендирам да е изцяло вярна, но която би послужила в изграждането на една по-балансирана позиция, която взима в предвид гледищата на всички страни.

За тайния протокол (ако визираш него) за преразпределяне на сферите на влияние се споменава във втория текст: Плюс това авторът написва книгата през 1940 г., а тайният протокол към пакта е разгласен няколко години по-късно, на Нюрнбергските процеси. Няма как по това време той да е занел за същестуването му. Това са съвсем различни аспекти от междувоенния период, които не са пряко обвързани с темата на настоящата дискусия. Ако искаш да започнеш дискурс как Съветският съюз е "снабдявал" и "подпомагал" германската военна машина, чувствай се свободен да си направиш своя си нова тема, защото настоящата разглежда съвсем различни неща от този период. Но все пак нека се изкажа по въпроса, така и така сме го подхванали вече: На всеки е добре известно, че преди и след Първата световна война, както и малко след идването на Хитлер на власт през 1933 г., Германия е търгувала с Русия/СССР - търговия, която обаче към 1934 г. на практика вече е била почти несъществуваща, тъй като непосредствено след установяването на режима на Хитлер съветското правителство започва да изпитва силни съмнения към външната политика на Третия райх спрямо СССР. Нещо повече, към 1934 г. търговията между Нацистка Германия и страни от Запада, като например САЩ и Великобритания, е била в пъти повече от тази със съветите. На всеки е добре известно също и че е имало обмен на военно-технически знания, умения и ресурс между двете страни (най-вече по отношение на военновъздушните им сили), датиращ от 1920-те години вследствие на тежките ограничителни условия, наложени върху Германия от Версайския диктат. С идването на Хитлер на власт обаче всички подобни военни школи и учреждения са закрити, което и поставя край на съвместните военни отношения със СССР, така че честно казано не знам какво се опитваш да кажеш с обучението на танкисти и полити, при условие че това е била ексклузивна политика на Ваймарска Германия. Възобновяването на икономическите и търговските отношения между двете страни след сключването на Пакта Рибентроп-Молотов също не е някаква свръхсекретна публична тайна. Това обаче се дължи на търговската изолация на Германия от страна на Запада и най-вече поради блокадите на Великобритания към международните пазари, което принуждава Германия отново да възобнови търговията си със съветите. Естествено, това изключително е благоприятствало Сталин, защото по този начин той е могъл да зареди германската военна индустрия със суровини и други материали като част от плана му за насъскване на Германия срещу останалите западни страни в една изтощителна война, която на практика да остави Европа в такова изнемощяло състояние, че накрая СССР да премине през нея с лекота. Да не забравяме и огромния технически ресурс, който СССР получава в замяна. Това обаче отново е навлизане в съвсем други води. Във форума имам специална тема, посветена на плановете и намеренията на Сталин да превземе Европа, така че предлагам да се насочиш към нея, ако си наистина заинтересован по темата. Странно, на мен тогава защо ми излизат такива неща? https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Credit_Agreement_(1939) https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Commercial_Agreement_(1940) https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Border_and_Commercial_Agreement https://en.wikipedia.org/wiki/Lipetsk_fighter-pilot_school https://www.rbth.com/history/332746-how-ussr-helped-germany Това че публикувам информация, представяща други гледни точки, различни от общоприетите мейнстрийм такива, не ме прави фен на когото и да било. Моля, не се излагай с такива несериозни коментари! И какво ще рече това "без коментар"? Откога е наложително всеки пуснат преведен материал да бъде придружен от коментар?

Проследяване на опитите на Германия да сключи мир Автор: Карл Хамерс Година: 2022 Повечето хора в Съединените щати, Германия и много други страни по света възприемат Адолф Хитлер, канцлер на Германия от 1933 г. до 1945 г., като един психопатичен войнолюбец, размахващ военната си мощ напосоки в една садистична оргия от насилие и кръв и стремящ се към доминация над целия свят. Истината обаче е по-странна от всякога, и тя е напълно основателна. Тук основно ще разгледаме малката, но иначе препълнена с информация книжка „Какво отказа светът: Предложенията за мир на Хитлер 1933-1940“, съставена от д-р Фридрих Стив, която представя тази истина по един лесно разбираем начин. Само три месеца и половина, след като на 30 януари 1933 г. идва на власт, канцлерът Адолф Хитлер изнася реч пред Германския райхстагски парламент на 17 май 1933 г. В тази реч новият канцлер набляга върху намерението си да въведе условия по намаляване на въоръжението със „съседните страни“, „въоръжените нации“ и „останалия свят“. „Германия ще бъде напълно готова да разпусне целия си военен комплекс и унищожи и малкото налично въоръжение, ако съседните й страни направят същото с равносилна пълнота. Германия е напълно готова да се откаже от всякакъв вид агресивни оръжия, ако въоръжените страни от своя страна унищожат своите агресивни оръжия в рамките на определен период от време, както и ако използването им се забрани от международна конвенция. Германия е готова повече от всякога да се откаже от агресивните оръжия, ако и останалият свят направи същото. Германия е готова да се съгласи на всякакъв официален пакт за ненападение, тъй като тя не смята да напада никому, а само да гради сигурност.“ Тази реч, която може да се счита за стратегически ход от страна на Германия, тъй като според Версайския договор Германия тогава не е имало право на военновъздушна сила, а само на армия от 100,000 мъже, отговорна за вътрешните работи, предлага пълното премахване на всякакъв военен капацитет. Предишните политически кампании на Хитлер и тези на Националсоциалистическата германска работническа партия открито отхвърлят Версайския договор, по този начин чувствайки се свободни да развият по-силна армия, ако съседните страни се окажат заплаха за страната. Хитлер е бил готов да разшири Германската армия отвъд ограниченията на Версай, и въпреки това той все пак предлага пълно разоръжаване. Казано накратко, той предлага премахването на „агресивните оръжия“, като например далекобойните бомбардировачи, отровният газ и голямата артилерия, способна да поразява цивилни цели. Адолф Хитлер е бил войник на преобладаващия по онова време етос, основно срещан по време на Първата световна война, а именно на цивилизованата война, която, наред с други общоприети норми, е правила всичко по силите си да пощадява цивилните от последствията на войната.[1] Отговорът: Никоя нация не отправя официален отговор, като някои държави като Великобритания и Франция дори продължават да увеличават военния си запас и войсковите си сили. Обществото на народите, от гледната точка на Германия основно създадено, за да налага диктата на Версайския договор, заявява, че Германия трябва първо да премине през „изпитателен период“, преди обсъжданията за разоръжаването на други нации да продължат.[2] В продължение на 14 години обаче, започвайки се от 1919 г., Германия е спазвала Версайския диктат. Пет месеца по-късно, на 14 октомври 1933 г., Хитлер обявява изтеглянето на Германия от Обществото на народите. „Тази стъпка от 19 октомври 1933 г. е отговор на плана за разоръжаване на Саймън от 14 октомври 1933 г., отказващ на Германия всякаква равнопоставеност…“.[3] Два месеца по-късно, на 18 декември, Хитлер отправя второто си предложение за мир и разоръжаване в Европа. То съдържа шест точки, първата от която дава на Германия „пълно равноправие“, клауза, която Хитлер е смятал за необходима за осигуряването на мира. Един баланс на военните сили е следвало да предотвратява всякаква агресия, докато една слаба Германия—само да я насърчава. Втората точка налага замразяването на всякакви оръжейни увеличения, а третата дава на Германия свободата да възстанови оръжейния си баланс със съседките й. Четвъртата точка изисква „воденето на война на хуманни принципи“ и отново призовава за премахването на оръжия, които биха навредили на цивилното население. Петата призовава за установяването на система за следене, която да гарантира спазването, а шестата гласи следното: „Европейските нации взаимно си гарантират безусловното поддържане на мира посредством сключването на пактове за ненападение, които да бъдат подновявани на всеки десет години“. Скоро след това Хитлер отправя искане за одобряване на разширяването на Германската армия на 300,000 мъже, за да може по този начин тя да е способна да предприема минимални отбранителни мерки според общата дължина на границите й (които са включвали малко естествени отбранителни обекти и терени), както и според силата на армиите на съседките й. Отговорът: Кореспонденция от официални писма, привидно обмислящи предложението, която накрая обаче води до недвусмислено „не“ от Франция, придружено от „огромно увеличаване“ на въоръжението във Франция, Великобритания и СССР.[4] Към 16 март 1935 г. Хитлер вече започва да усеща нуждата от връщането на наборната служба. Скоро след това обаче той изнася реч на 21 май 1935 г., която още един път се съсредоточава върху премахването на оръжията, които биха навредили на „цивилни жени и деца“. Той споменава Женевската конвенция и предлага тя да бъде разширена, за да може въздушното бомбардиране да бъде премахнато като цяло: „…може да се въведат забрани за пускането на газови, възпламенителни и експлозивни бомби извън пределите на бойните полета. По-късно това ограничение може да прерасне в пълна международна забрана на всякакъв вид бомбардирания“. Хитлер оставя възможностите за пълно разоръжаване отворени: „(Германия) допълнително гарантира, че ще се съгласи на всякакви постоянни международни ограничения или забрани на оръжия“. Отговорът: Франция подписва влизането в съюз със Съветския съюз, по този начин продължавайки с политиката на обграждане от страна на държави-агресорки около Германия.[5] Както се е случвало често в историята, дадено действие поражда противодействие, а то от своя страна—контрапротиводействие. Поради прекалено голямото историческо наблягане върху Германия и нейния Канцлер тази причинно-следствена връзка на провокация не се споменава, а по-скоро се набляга единствено и само върху действията на Германия, сякаш са се случили в изолацията на безразсъдна войнолюбска мания. Заповедите на Хитлер за възвръщането на областта Рейнланд, разположена между Германия и Франция и окупирана от френските сили в по-голямата част от Версайския период, е пряк резултат на френския отказ на предложенията на Хитлер, както и на съюза между Франция и съветите. Тогава Рейнланд е бил ключов коридор за френско нападение срещу Германия и Хитлер е знаел, че трябва да си върне тази област, която обикновено е принадлежала на Германия и която е била населявана основно от германци. Вермахтът навлиза в Рейнланд без съпротива—и с одобрението на радушните граждани—на 3 март 1936 г. Към 31 март Хитлер вече е предложил своя четвърти план за мир за последните три години. Целта му е била „мирът в Европа“ и „общественото щастие и икономически просперитет на нациите“. Този мирен план е бил най-изчерпателният до момента, като няколко от деветнадесетте му точки засягат присъствието на германски войски в Рейнланд в опит Франция да бъде успокоена. Той призовава за създаването на комисия, председателствана от Великобритания и Италия, която да арбитрира условията за мир между Германия, Франция и Белгия, едновременно с това отваряйки и възможността Нидерландия също да се присъедини към това споразумение. Германия е била готова „да се съгласи на всякакви военни ограничения на германската западна граница“. Предложен е 25-годишен „пакт за ненападение или сигурност“ между Франция-Белгия и Германия. Точка 15 особено изисква по-специално внимание: „С цел затвърждаването на този мирен пакт… като помирително заключение на един многовековен диспут, Германия и Франция се заклеват да предприемат стъпки в избягването на всичко в образованието на младежта, както и в пресата и издателските къщи на двете държави, което може да се възприеме като влошаване на отношенията между двата народа, било то някакво накърняващо или презрително поведение или непристойна намеса във вътрешните работи на другата страна.“ В Точка 18 Хитлер също така заявява желанието си да върне Германия обратно в Обществото на народите, стига то да разгледа: „…въпросът с колониалната равнопоставеност и отделянето на Пакта на Обществото на народите от основите му във Версайския договор…“. За канцлерът Хитлер, неговата партия НСДАП и повечето германци конфискацията на германски колонии и тяхното връчване на други европейски страни е огромна несправедливост, особено когато Германия не разполага с жизненоважни ресурси, след като увеличава производствената си мощ. За тях Обществото на народите е една изпълнителна структура за ограничения спрямо Германия посредством ужасния Версайски договор. Хитлер казва, че ще присъедини Германия обратно в Обществото, стига то да „разреши“ тези несправедливости. Точка 19 предлага установяването на „Международен арбитражен съд“, който да гарантира за спазването на плана за мир. Тук Хитлер още веднъж предлага сключването на договори за намаляване на въоръжението и забраняване на газовите и възпламенителните бомби и бомбардирането на цивилни градове или села, както и за премахване на тежките танкове и масовото производство на артилерия. Хитлер след това набляга и върху възможностите за икономически растеж и добруване: „Немското правителство вярва, че дори и ако се направи само една крачка по пътя на обезоръжаването, това би било от огромно значение за взаимоотношенията между нациите, както и за възстановяването на увереността, търговията и просперитета. Съгласно взаимното желание за възстановяване на благоприятните икономически условия, немското правителство е готово …да се включи в обмяна на мнения относно икономическите проблеми …да стори всичко по силите си да подобри икономическата ситуация в Европа и тази на света…“[6] Хитлер завършва с нотка на надежда: „Немското правителство смята… че то е допринесло за реконструирането на една нова Европа на базата на реципрочно уважение и доверие между суверенните държави. Много възможности за подобно европейско умиротворяване, за което през последните години Германия неколкократно беше отправяла предложения, бяха игнорирани. Нека този опит за постигане на европейско разбирателство най-сетне се увенчае с успех!“ Отговорът: Великобритания само и единствено изпраща пренебрежителен неискрен въпросник, след което се самоустановява като Защитник на Франция, започвайки да провежда съвместни дискусии между военните щабове точно както преди Първата световна война.[7] И до ден днешен военната пропаганда срещу Националсоциалистическа Германия продължава да поддържа становището, че причината германската икономика да процъфти е заради нейното оръжейно производство, но в рамките на тези предложения за мир на канцлера Хитлер ние многократно ставаме свидетели на гледището, че мирновременните икономики на европейските нации генерират просперитет. Често се казва, че американската икономика не се възстановява от Голямата депресия, докато не започва да увеличава оръжейното си производство, а огромното съветско оръжейно производство дълго преди навлизането на СССР във Втората световна война пък унищожава условията за живот на руския народ.[8] Хитлер обаче е виждал нещата по друг начин, и именно това негово гледище той инкорпорира в своите предложения: мирният просперитет. Между предложението на Хитлер за намаляване на въоръжението от май 1935 г. и съюзяването на Франция със Съветския съюз, Хитлер подписва Военноморско споразумение с Великобритания на 18 юни 1935 г. Хитлер е бил наясно с факта, че именно военноморската мощ на Германия, по-конкретно нейният подводен флот, е една от причините за избухването на Първата световна война с Великобритания, което и го кара да поуспокои всякакви британски опасения, като ограничи Германския военноморски флот на 35% от капацитета на Британския флот.[9] Насочвайки вниманието си към Полша, още на 26 януари 1934 г. Хитлер и полският лидер Пилсудски сключват пакт за ненападение, съгласявайки се „директно да разрешават всякакви въпроси от какъвто и да е характер, касаещи се до взаимоотношенията им“.[10] Между двете централни европейски нации обаче съществуват огромни проблеми, най-вече огромното германско население, тогава живеещо в „Полския коридор“ (бившата Западна Прусия), както и гр. Данциг, официално водещ се „Свободен град“ под опеката на Обществото на народите, но де факто доминиран от полската власт.[11] Етническите германци, принудени да пребивават в Полша—Volksdeutschen—стават жертва на брутални преследвания и дори кланета при тези условия.[12] Те изразяват желанието си да бъдат върнати обратно в Райха, но макар Хитлер също да е искал да събере отново цялото германско семейство, той е знаел, че е имал нужда от съюз с Полша и заради това е внимавал с отправянето на искания.[13] След смъртта на Пилсудски през май 1935 г. полските отношения към Германия започват да се влошават. Преследването на етническите германци там става непоносимо. И все пак, Хитлер отправя многобройни предложения за мир, икономически спогодби и съюзнически предложения.[14] Той е знаел, че Полша е жизненоважен съюзник и буферна държава срещу неизбежната агресия на Сталин и Съветския съюз. Отговорът: Великобритания и след това Франция предлагат на Полша безусловна протекционна гаранция срещу всякаква външна агресия. Това е бил очевиден ход срещу Германия. Администрацията на Рузвелт в Съединените щати, пълна с комунистически евреи, подтиква Великобритания да сключи това споразумение.[15] Това се оказва ключово развитие, което води директно до истинското начало на Втората световна война. Германско-полският конфликт щеше да си остане на локално ниво, както и казва Хитлер, ако не беше гаранцията, която Великобритания и Франция предлагат на Полша и която Полша приема. Още едно споразумение за мир, в което Хитлер взима участие, е Мюнхенското споразумение от 28 септември 1938 г., когато Великобритания, Франция, Италия и Германия се съгласяват на мирното разтрогване на изкуствената държава Чехословакия, както и на връщането на Судетенланд, където пребивават милиони етнически германци, на Германия. Чешкото съсловие в областта, заедно с най-многобройното етническо население, приветстват Германската армия у дома като миросъхраняваща сила.[16] Невил Чембърлейн, британският министър-председател, се завръща у дома, като заявява, че е закрепил мира в Европа, лично той обаче бивайки наясно с факта, че единственото нещо, което е направил, е да удължи времето за подготовка за война с Германия.[17] Веднага след това, на 30-ти, Хитлер и Чембърлейн подписват споразумение, в което се съдържат следните изявления: „…желанието на двата ни народа никога повече да не воюват помежду си“ и „…допринесем за осигуряването на мира в Европа“.[18] Отговорът: Чембърлейн увеличава британското производство на оръжия, и сега, след изгубването на чешката територия като част от плана за обкръжение срещу Германия, започват да се подготвят нови планове за обкръжение.[19] На 6 декември 1938 г. Хитлер, посредством министъра на външните работи фон Рибентроп, сключва мирно споразумение с Франция. В него се казва: „…мирните и добросъседски отношения между Германия и Франция съставляват едни от най-важните елементи за консолидирането на ситуацията в Европа и поддържането на всеобщ мир“. И двете страни се съгласяват на неприкосновеността на взаимните им граници, както и на обсъждане на всякакви възникнали бъдещи проблеми. Малко преди това, на 24 октомври, Хитлер връчва предложение на Полша при щедри условия за връщането на Данциг на Германия, както и за изграждане на аутобан и железопътна линия през Полския коридор (Западна Прусия), които да свързват Германия с откъснатата й Източна Прусия. В предложението си Хитлер също така разрешава на поляците да използват това транспортно авеню безплатно, по този начин заздравявайки икономическите дейности между двете нации. Предложението също така включва и 25-годишен пакт за ненападение. В това предложение не присъстват никакви ултиматуми и никакви крайни срокове.[20] Отговорът: Поляците отказват. Те заплашват, че ще предявят правото си към Данциг, в същото време започвайки подготовката за военни действия срещу Германия.[21] Сигурността от конфликт с Полша принуждава сключването на германско споразумение за ненападение със Съветския съюз. На 23 август 1939 г. Пактът Рибентроп-Молотов е подписан, в който се обявяват „сфери на влияние“ за СССР и Германия и в който се гарантира, че никоя от страните няма да напада другата. Макар това да се смята за поредната мярка за постигането на мир—или поне за избягването на война—от страна на Хитлер, добре известно е, че и двете страни са планирали да нарушат споразумението, Сталин в момента, в който европейските нации вече са щели да бъдат изтощени от взаимната им война, а Хитлер в момента, в който е щяло да бъде нужно да се предотврати съветската инвазия.[22] Два дни по-късно, канцлерът Хитлер отправя към Великобритания последния си апел за мир, в който Германия е щяла „да брани съществуването на Британската империя“ и „да гарантира германска помощ за Британската империя…“. В него за пореден път се предлага ограничаване на въоръжението с уверяването, че Германия няма да се опита да прави промени на границите на Западна Европа.[23] Отговорът: На 25 август Великобритания и Франция отново потвърждават гаранцията си да бранят Полша от агресия, официално подписана на 31 март 1939 г. от трите нации.[24] По-рано през август 1939 г. поляците зачестяват нападенията си над германски граждани в Полша, което води до опитите на много етнически германци да избягат в Германия.[25] След като Полша е победена набързо, на 6 октомври Адолф Хитлер дава реч в Райхстага, в която са представени три основни точки за „не само вярата в, но също така и намерението за европейска сигурност“. Първата определя Версайския договор като „неактуален“ и предлага връщането на колониите на Германия „въз основа на политическа справедливост и разумни икономически принципи“. Втората призовава за „реорганизиране на международната икономическа система“, за да може „неограничената търговия“ да процъфти. В третата точка още един път се призовава към намаляване на въоръжението, за да може цивилните жени и деца да бъдат опазени. „Едва когато това бъде изпълнено, тогава мирът най-сетне ще възтържествува… мир, който, неосквернен от съмнения и страх, ще предостави единственото възможно условие за истински икономически просперитет“.[26] Отговорът: Никакъв отговор от която и да е европейска страна. На следващата пролет Великобритания и Франция, вече обявили война на Германия, струпват огромна армия, насочена към Германия през Белгия. Белгия взима участие, като предоставя нужната инфраструктура, която да открие път на армията към Германия. Френският министър-председател Даладие публично отхвърля предложението срещу мнозинството одобряващи в парламента.[27] След като френските и британските армии са разгромени в рамките на шест седмици, на 19 юли 1940 г. канцлерът Хитлер изнася още една реч в Райхстага, преведена на английски и спусната от самолети на Луфтвафе под формата на позиви над британските градове. Озаглавена „Последен призив към разума“, една от основните й цели е „да отправи, за пореден и последен път, призив към всеобщия здрав разум“. Според Хитлер „Националсоциалистическото движение е освободило (Германия) от еврейско-капиталистическите окови, налагани от плутократско-демократичната, и все по-смаляващата се, експлоатираща класа…“, посочвайки онези, отговорни за войната, като „евреи и масони, международни търговци и борсови търговци…“. Той заявява: „Ако господинът Чърчил или който и да е друг войнолюбец изпитваха само частица от чувството ми за отговорност спрямо Европа, те никога нямаше да се заемат с такава подла игра“. Хитлер напомня, че целта на НСДАП е била да бъдат съюзници с Италия и Великобритания. „И до ден днешен все още ме натъжава мисълта, че, въпреки всичките ми начинания, така и не успях да спечеля това приятелство с Англия, което, според мен, щеше да бъде като благословия и за двата ни народа; и особено защото не успях да го направя въпреки настоятелните ми и искрени усилия.“ Относно съюза между Германия и Фашистка Италия, той го определя като „…съюзът, на който му е отредено да даде нов живот на Европа“. В тази си реч Хитлер прави едно от най-кратките и ясни изявления по отношение на визията му: „Амбицията ми бе не да водя войни, а да изградя една нова социална държава от най-висока култура. С всяка изминала година обаче, изгубена във война, аз се отдалечавам все повече от делото ми“. С оглед на вероятността рискът от война с Великобритания да продължи и с оглед на това, че „войнолюбецът“ Чърчил все още е на власт, Хитлер казва: „Не виждам никаква основателна причина, която да наложи продължението на тази война… Знам, че у дома има жени и майки, чиито сърца, въпреки жертвоготовността им до самия (край), се държат за тази последна възможност с всички сили.“[28] Отговорът: От 10 май Великобритания не спира да бомбардира германски цивилни градове, като само месец след речта на Хитлер Чърчил за първи път нарежда германската столица Берлин да бъде бомбардирана. Хитлер отвръща на това през септември, четири месеца след началото на британските цивилни бомбардировъчни кампании срещу Германия. Германският канцлер Адолф Хитлер накрая отправя един последен Политически завет, докато силите на Червената армия настъпват от изток към берлинския му бункер, а американските и британските сили—от запад. На 29 април 1945 г. той издиктува мислите си, които включват следните изявления: „Не е вярно, че аз или когото и да било в Германия сме искали война през 1939 г. Те беше желана и подбудена изцяло от онези международни държавници, които или имат еврейско потекло, или работят за еврейските интереси. Отправих прекалено много предложения за контрола и ограничаването на въоръженията, които обаче бъдещите поколения няма да могат вечно да пренебрегват, за да може накрая отговорността за започването на тази война да бъде приписана на мен. Освен това никога не съм искал започването на втора световна война срещу Англия след вече разрушителната първа такава, още по-малкото пък срещу Америка.“ Тук той посочва онези, „…на които трябва да благодарим за всичко това: а именно, Интернационалното еврейство и неговите помагачи!“. Хитлер посочва „предложението му към британския посланик в Берлин (за) разрешаване на германско-полския проблем“ като доказателство за мирните му намерения. Още един път той посочва „международните заговорници на парите и финансите“ и „народът, който е истински виновен за този кръвопролитен конфликт… Еврейството!“. Хитлер завършва последния си Политически завет точно преди смъртта си с думите: „Но най-вече призовавам лидерите на нацията и техните последователи към щателното спазване на расовите закони, както и към безмилостна съпротива срещу универсалния отровител на всички народи, Интернационалното еврейство.“[29] „Какво отказа светът“ завършва с две глави, едната бивайки писмото на Херман Гьоринг до Уинстън Чърчил от Нюрнбергските процеси, в което той обвинява Чърчил за налагането на война върху Германия, за позволяването Европа да бъде превзета от „азиатци“ (съвети и евреи?), както и за унищожаването на Британската империя. Последната глава засяга дневниците на Джеймс Форестал, секретар на Американските военноморски сили към края на войната и след нея първи американски секретар на отбраната, в които британският министър-председател Невил Чембърлейн заявява: „Америка и евреите по света вкараха Англия във войната“. И тъй като Америка, особено под управлението на Франклин Делано Рузвелт, като цяло е била под еврейско влияние, това изявление може да се счита за ненужно. Повече от осемдесет години на продължаваща военна пропаганда, представяща Адолф Хитлер, националсоциалистически канцлер на Германия, като войнолюбец, копнеещ за кървави конфликти, са не само опровергани, но и преобърнати от историческите записи, представени в „Какво отказа светът“. Адолф Хитлер може да бъде определен по-скоро като миротворец. Фактът, че той не успя, не е негова вина, а на онези, които той директно обвинява като истинските войнолюбци на Втората световна война. Хитлер отправя множество осъществими предложения за мир и всички те са отхвърлени: 1-во предложение: 17 май 1933 г. 2-ро предложение: 18 декември 1933 г. 3-то предложение: 21 май 1935 г. 4-то предложение: 31 март 1936 г. 5-то предложение: 30 септември 1938 г. 6-то предложение: 6 декември 1938 г. 7-мо предложение: В края на 1939 г. Хитлер предлага на Полша проблемът с Данциг да бъде разрешен по мирен начин. 8-мо предложение: Планове за световен мир, изготвени на 6 октомври 1939 г., малко повече от месец след като Великобритания и Франция обявяват война на Германия за инвазията й в Полша на 1 септември (но не и на СССР, която, на 17 септември, също превзема Полша). Последно предложение: Речта „Апел за мир и разум“ на Хитлер, отправена пред Райхстага на 19 юли 1940 г. след падането на Франция. В тази реч Хитлер още един път предлага безусловен мир на Великобритания. Тази реч после е напечатана на английски и пусната в десетки хиляди копия от германски самолети над Великобритания. Въпреки че близо половината от Британския кабинет желае да приеме предложението на Хитлер, Чърчил слага край на това последно предложение за мир. Бележки: 1. FJP Veal, Advance to Barbarism, C C Nelson Publishing Co, Appleton Wisconsin, 1953 2. Dr. Friedrich Stieve, What the World Rejected: Hitler’s Peace Offers 1933-1940, Ostara Publications, first published 1940, pp. 4-6 3. David L. Hoggan, The Forced War, When Peaceful Revision Failed, Catholic Resources, Chattanooga TN, 2020 p. 26 4. Stieve, p. 6 5. Ibid., pp. 6-8 6. Ibid., p. 14 7. Ibid., pp. 8-15 8. Viktor Suvorov, The Chief Culprit, Naval Institute Press, Anapolis MD, 2008 9. Stieve, p. 15 10. Ibid, p. 17 11. Hoggan, pp. 37-50, 141 12. Ibid., pp. 134-7, 224-6 13. Ibid., p. 32, 47-8 14. Ibid., pp. 67-8, 106, 121-124, 220-1, 278-9. 285-6,472-4, 477-81, 485-6 15. Herbert Hoover, Freedom Betrayed, Hoover Institution Press, Stanford CA, 2011, Chapter 4 “Infiltration of Members of the Communist Party into the Federal Government”, pp. 34-47 16. Walendy, pp. 127-9 17. Udo Walendy, Truth for Germany, Barnes Review, Washington DC, 2013, pp. 82-115 18. Stieve, p. 18 19. Ibid., p. 20 20. Walendy, pp. 215-238 21. Stieve, p. 20 22. Viktor Suvorov, Icebreaker, Hamish Hamilton, London, England, 1990 23. Stieve, p. 21 24. Hoggan, 296-8 25. Ibid., pp. 343, 399-400 26. Ibid., pp. 21-26 27. Ibid., pp. 46, footnote 17 28. Ibid., pp. 30-74 29. Ibid., pp. 75-80 Източник: https://twelveyearsnotaslave.wordpress.com/2022/12/20/hitlers-olive-branches-a-run-down-of-germanys-attempts-to-make-peace/

Партизанската война в нарушение на международното право Автор: проф. д-р Франц В. Сейдлер Година: 2015 --------------------------------------------------------------------------------------------- Франц Вилхелм Сейдлер (р. 2 март 1933 г.) е професор по съвременна история, специализиращ в областта на социалната и военната история в Мюнхенския университет на Бундесвера [Германските федерални въоръжени сили]. Основното поле на изследване на д-р Сейдлер е Втората световна война. Книгите му основно засягат проблемите в редиците на Германските въоръжени сили [Wehrmacht], Германските спомагателни въоръжени сили [Wehrmachtsgefolge], Германските спомагателни женски сили [Wehrmachthelferin], Организацията „Тот“ [Organization Todt] и Германската национална отбранителна милиция [Deutsche Volkssturm], както и проблемите със законодателната юрисдикция на Германските въоръжени сили и сътрудничеството в окупираните от германците територии. --------------------------------------------------------------------------------------------- На 22 юни 1941 г. Върховният съвет на СССР въвежда военно положение в Естония, Латвия, Литва, Украйна, Белорусия, Карелия, Бесарабия, както и на териториите на Архангел, Мурманск, Вологда, Ленинград, Калинин, Иваново, Ярослав, Рязан-Смоленск, Тула, Курск, Москва, Воронеж, Орел, Крим и Краснодар. В 15 военни окръга пък е издадена заповед за обща мобилизация. Седмица по-късно партизанската война е отприщена. Тя е представлявала мярка, която е била в разрез с международното право, за която Вермахтът не е бил подготвен. В допълнение на това, още от 1933 г. в редиците на Червената армия е действал т.нар. „Регламент за партизанската война“. През януари и февруари 1941 г. пък в най-различни военни окръзи на Съветския съюз започват да се провеждат широкомащабни партизански военни учения от „Обществото за насърчаване на отбраната“ (Осовиахим), в които местното цивилно население също взима участие, за което докладва червеноармейския в. „Червена звезда“. Въз основа на тези експерименти, Съветската комунистическа партия създава т.нар. „унищожителни батальони“ още преди началото на войната. Когато една зона бъде изоставена от Червената армия, тези унищожителни батальони е следвало систематично да унищожават всичките бизнеси, комуникационни инсталации, медицински инсталации и т.н. от всякакво военно или търговско значение, както и да започнат воденето на партизанска война в момента, в който съответният фронт бъде завзет.[1] На 29 юни 1941 г. Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз призовава всички партийни, съветски, профсъюзни и комсомолски организации да формират „партизански дивизии и диверсионни групи“, както и да преследват и унищожават германските нашественици в „безмилостна борба… до последната капка кръв“.[2] По време на последвалите известия, заповеди, инструкции и насоки, издавани от централните и областните власти на Комунистическата партия на Съветския съюз, се наблюдава многократното използване на две фрази до края на войната. Едната фраза съдържа всичките възможни вариации на думата „унищожи“, а другата всички възможни вариации на думата „нашественик“. Още на 1 юли 1941 г. Централният комитет на Комунистическата партия на Белорусия, например, изпълнявайки заповедите на Москва, нарежда на цивилните „да взривяват или повреждат улици и мостове, хранителни и горивни складове, да подпалват превозни средства и самолети, да причиняват железопътни злополуки, да не дават мира на враговете нито денем, нито нощем, да унищожават всеки един от тях, когото срещнат, да отнемат живота им с всякакви средства подръка: брадви, коси, лостове, вили и ножове“. Едно особено интересно изречение гласи: „Докато унищожавате враговете си, не се колебайте да използвате всякакви методи: удушете, изгорете, отровете фашистката сган!“. На 3 юли 1941 г. Сталин, в своето оттогава станало известно радиообръщение „Другари! Граждани! Братя и сестри! Борци на нашата Армия и Флот!“, постоянно излъчвано навсякъде в продължение на дни, нарежда на населението да не позволява на германския нашественик да се добере до всякакви налични средства, които биха били от полза за него: „Нито един локомотив, нито един вагон, нито един килограм зърно, нито един литър гориво не бива да бъдат оставени за германския враг“. Всичко, което не е могло да бъде взето, е следвало да бъде унищожено: „В окупираните от врага територии трябва да бъдат създадени партизански дивизионни групи, придвижващи се както на крак, така и на коне, които да се сражават срещу отрядите на вражеската армия, да разпалват партизански сражения навсякъде, да взривяват мостове и улици, да унищожават телефонни и телеграфски стълбове, да изгарят гори и складове, както и да поразяват влакове. В окупираните територии трябва да бъдат създавани нетърпими условия; врагът следва постоянно да бъде преследван и унищожаван, а всякакви вражески ответни мерки да бъдат възпирани“.[3] На 18 юли 1941 г., след решението на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз, озаглавено „Организация на борбата зад линиите на вражеските войски“, лидерите на републиканските, регионалните и областните комитети на партийните организации получават личната отговорност да осигурят организирането на „партизански дивизии, диверсионни и унищожителни групи, придвижващи се както на крак, така и на коне“ в подчинение на заповедта на Сталин, които да „създават нетърпими условия за германския нашественик“.[4] По време на една празнична сесия на Московския съвет на работническите депутати по случай 24-ата годишнина от Великата социалистическа октомврийска революция, провела се на 6 ноември 1941 г., речта на Сталин е изпълнена с обиди, насочени към германските войници: „Мъже с нравите на зверове“, „Грабители, изгубили всякаква човещина в своята нравствена поквара и отдавна паднали до нивото на зверове“, „Мъже без съвест и доблест“ и т.н. Всякакви методи са били позволени срещу тях. Населението е следвало да бъде мобилизирано „до последния човек“ в унищожаването на немския враг.[5] За тази цел, на 17 ноември 1941 г. Сталин издава заповед № 428, която, в немските журналистически среди, става известна като „Подпалваческата заповед“. В оригиналния документ заповедта е озаглавена: „Чудовищните престъпления, жестокости и действия на насилие на германските власти в окупираните области и територии“, и в нея се посочва следното: „Всички окупирани от германските войски селища следва да бъдат запалени, между 40 и 60 километра навътре зад основната фронтова линия и между 20 до 30 километра от двете страни на пътищата“. Тази задача е била възложена на военновъздушни, артилерийски и партизански дивизионни групи, „снабдени с бутилки гориво“. Смята се дори, че в заповедта се съдържа и следното изречение: „Издирвателните и унищожителните командоси следва да изпълняват действията на разруха в униформите на Германската армия и Вафен-СС. Подобни действия пораждат злоба срещу фашистките окупатори и улесняват набирането на партизани от далечните населени места. В същото време обаче следва да се оставят и живи свидетели, които да докладват за ‘германските зверства’“. Следвало е да бъдат избрани между 20 и 30 „храбри бойци“ за тези секретни партизански групи, които пък е следвало да бъдат формирани във всеки един полк. „По-конкретно тези, които унищожават селища зад германските линии в германски униформи, следва да бъдат номинирани за удостояване с медали“, се казва в заповедта. Последното изречение гласи: „На населението трябва да му се казва, че именно германците са подпалвачите на селата и околията, извършили тези действия с цел да накажат партизаните“.[6] Пропагандистите на Червената армия изпълняват бруталната заповед на Сталин до последната буква, макар и тя да е била основно насочена срещу руското население. На 30 ноември 1941 г. най-влиятелният от тези пропагандисти, Иля Еренбург, издава следната прокламация: „Борци, шпиони, партизани!“, в която той призовава членовете на тези три групи да извършват следното: „Където се натъкнете на къща, в която германците вероятно се греят, подпалете германците!“[7]. На 7 януари 1942 г. съветското Министерство на външните работи издава следното лицемерно съобщение до своите акредитирани дипломати в Москва: „Пред дипломатическите представители на световното обществено мнение съветското правителство се обявява против жестокостите, разрушенията и грабежите, извършвани от германски войници на съветски територии, където германският Вермахт умишлено унищожава цели села и градове и ги изгаря до основи, по този начин оставяйки съветското население на улицата. Тези унищожения придобиха широкомащабни бедствени измерения. Съветското население бива ограбвано от продоволствията и облеклата си, а всеки, оказал съпротива, бива застрелян“.[8] С тези си изказвания съветското правителство се опитва да прехвърли вината върху Вермахта за зверства, безскрупулно извършвани от самите съвети срещу собственото им население. Демонизирането на германските войници в съветската пропаганда проправя пътя към партизанските зверства спрямо „фашистките зверове“, „фашистката мърша“, „глутницата от хитлеристки канибали“, „германските грабители“, „хитлеристките орди“ и т.н. За партизаните тази класификация на врага е била равнозначна на позволение да убиват. Жестокостите на Червената армия са засенчени от жестокостите на партизаните. Германски войници, попаднали в ръцете на партизаните, е трябвало да очакват най-лошото. На 1 октомври 1941 г. един член на Централния комитет на име Казапалов призовава партизаните „да изтезават“ пленени германски войници, „като ги осакатяват, преди да ги застрелят“.[9] Оскотелите членове на партизанските орди следват тези инструкции с охота. Германците от своя страна пък често назовават партизаните като „бандити“. Германските офицери не винаги са могли да предотвратяват войниците си от предприемането на отмъстителни мерки. Злобата е била твърде голяма. Какво се е случвало в съзнанието на един войник, когато открие другарите си да лежат осакатени на земята в покрайнините на гората? Книжката-наръчник на всеки един член на Вермахта и Вафен-СС съдържа част, озаглавена „10-те заповеди на германския войник“, която всеки новобранец е научавал. Третата заповед гласи: „Предалият се враг следва да бъде оставен жив, освен ако не е партизанин или шпионин. В този случай те следва да получат заслужено наказание от правораздавателните органи“. Тези хуманни заявления обаче, които са били в пълно съответствие с международното право и които до този момент са били имплементирани в кампаниите, скоро се оказват безсилни пред действителността. Въпреки ескалирането на жестокостта в партизанското воюване, германското военно ръководство многократно призовава войниците на Вермахта да не посягат върху живота на чуждестранното цивилно население. Главнокомандващият армията в своите „Насоки за борба с партизаните“, издадени на 25 октомври 1941 г., нарежда на всички германски войници да „спечелват доверието на населението посредством рационално и справедливо отношение, по този начин оставяйки партизаните без по-нататъшна подкрепа“.[10] В „Насоките за подсилената борба срещу бандитския проблем на изток“ (Инструкция № 46) от 18 август 1942 г., дори Хитлер е бил принуден да признае, че сътрудничеството с местното население е „жизненоважно“, изисквайки „строго, но справедливо отношение“ спрямо съветското население.[11] Бележки: 1. L.V. Richard: Partisanen. Kämpfer hinter den Fronten, Rastatt, 1986, pp. 21, 63. 2. Direktive des Rates der Volkskommissare der UdSSR und des ZK der KPdSU, in: Heinz Kühnrich: Der Partisanenkrieg in Europa 1939-1945, East Berlin, 1965, p. 434, f. 3. L.V. Richard (see note 56), p. 21. 4. Heinz Künrich (see note 57), p. 437. 5. Joseph Stalin: Über den Grossen Vaterländischen Krieg der Sowjetunion, East Berlin, 1952, p. 16 ff. 6. GenStH Fremde Heere Ost II H 3/70 Fr. 6439568, National Archives Washington, series 429, roll 461; Fritz Becker (see note 55), p. 268 ff; Dimitri Wokogonow: Stalin. Triumph und Tragödie. Ein politisches Profil, Düsseldorf, 1989, p. 617 f; Ic-Berichte von Partisanen in deutscher Uniform bei Rudolf Aschenauer (see note 36), p. 153 ff. Авторът все още очаква да получи [копие на] оригиналната заповед от Държавните архиви. 7. Joachim Hoffmann (see note 33), p. 201. 8. Fritz Becker (see note 55), p. 269. 9. Joachim Hoffman (see note 33), p. 110. 10. Befehl vom 10 October 1941 über das Verhalten der deutschen Truppen. За повече информация относно партизанската война на руска почва, вж., сред други: Heinz Künrich: Der Partisanenkrieg in Europa 1939-1945, East Berlin, 1968; Soviet Partisans in World War II, edited by John A. Armstrong, Madison, 1964; Peter Kolmsee: Der Partisanenkrieg in der Sowjetunion, East Berlin 1963. 11. Bundesarchiv/Militärarchiv RW 39/69, sheet 70. Източник: https://archive.org/details/CrimesAgainstTheWehrmacht

Защо Хитлер обявява война на Съединените щати Автор: Джон Уеър Година: 2017 Според естаблишмънт историците Адолф Хитлер прави грешка, когато решава да обяви война на Съединените щати. Британският историк Андрю Робъртс например пише следното:[1] „Погледнато назад, това е една невъобразимо глупава и самоубийствено самонадеяна постъпка, само по-малко от шест месеца след като напада Съветския съюз. Америка тогава е една непревземаема земна маса, разполагаща с гигантски производствен капацитет, чиято намеса през 1917-1918 г. окончателно определя съдбата на Германия в Голямата война.“ По отношение на германското обявяване на война на Съединените щати историкът Мартин Гилбърт пише:[2] „Това е може би най-голямата грешка и със сигурност най-определящото събитие на Втората световна война.“ В тази статия ще обясня защо Хитлер е бил принуден да обяви война на Съединените щати. Първи американски стъпки към войната В речта си за Състоянието на Съюза към Конгреса от 6 януари 1941 г., Рузвелт излага плана си за предоставяне на ленд-лийз помощ на Антихитлеристката коалиция. Според международното право снабдяването на воюваща страна с оръжия, муниции и други военни средства от страна на неутрална държава отдавна се е считало за военно действие. Рузвелт обаче игнорира възраженията по ленд-лийза, базирани на международното право. Рузвелт заявява: „Подобна помощ не е военно действие, дори и един диктатор еднозначно да я обяви за такава.“ В същата си реч Рузвелт окончателно затваря вратата към всякакви предложения за воденето на преговори за мир:[3] „Ние ще продължим да сме верни на твърдението, че моралните принципи и загрижеността за собствената ни сигурност няма да позволят да се съгласим на мир, дирижиран от агресори и спонсориран от умиротворители.“ На 11 март 1941 г. президентът Рузвелт подписва приемането на Закона за ленд-лийз. Този закон бележи края на всякакви преструвки на неутралност от страна на Съединените щати. Въпреки утешителните уверения на Рузвелт, че Съединените щати няма да бъдат въвлечени във войната, приемането на Закона за ленд-лийз е решаваща стъпка, която все пак вкарва Америка в необявена война в Атлантическия океан. Същият закон води до незабавна молба за предприемането на военноморски действия, които да гарантират, че мунициите и останалите материали по Закона за ленд-лийз ще достигнат Великобритания.[4] На 9 април 1941 г. Съединените щати сключват споразумение с едно датско длъжностно лице за предоставяне на защита на Гренландия. Едновременно с това Рузвелт незаконно изпраща и американски морски пехотинци, които да окупират Гренландия.[5] През юни 1941 г. пък Рузвелт се споразумява с Чърчил да подпомогне британските войски в Исландия, като изпрати американски морски пехотинци там, което и става на 7 юли 1941 г.[6] Пак през юни 1941 г. Рузвелт нарежда всички германски и италиански консулства в Съединените щати да бъдат закрити.[7] Още една стъпка, която Съединените щати прави към войната, е изграждането на военноморска патрулираща система в Атлантическия океан на 24 април 1941 г., която да осигури доставките на муниции и други материали до Великобритания. В тази схема Американският флот има отговорността да патрулира Атлантическия океан западно от междинна точка на 25 градуса г.д. В рамките на тази зона американски линейни кораби и самолети е следвало да дебнат за германски плавателни съдове и подводници и да излъчват местоположението им на Британския флот. Рузвелт се опитва да представи военноморския патрул като чисто отбранителен ход, който обаче очевидно е представлявал враждебен акт спрямо Германия, чиято цел е подпомагането на британските военни усилия.[8] Първата военновременна среща между Рузвелт и Чърчил се състои на 9 август 1941 г., на една конференция на пристанище в Нюфаундленд. Главният резултат от тази конференция е подписването на Атлантическата харта на 14 август 1941 г. По време на тази конференция Рузвелт многократно акцентира върху собственото си предпочитание за необявена война, казвайки: „Може никога да не обявя война; но може да създам война. Ако попитам Конгреса дали мога да обявя война, те ще спорят за това в продължение на три месеца.“ Атлантическата харта практически е била съвместно обявяване на военни цели, въпреки че Конгресът не гласува американско участие във войната. Атлантическата харта, която служи за основа на англо-американското сътрудничество за полицейски контрол над света след Втората световна война е индиректен, но инак неизбежен намек за предстоящото включване на Съединените щати във войната. Това загатване е допълнително потвърдено от огромния брой високопоставени военни и военноморски служители, присъстващи на конференцията.[9] Заповедта на Рузвелт за моментално откриване на огън срещу германски кораби и подводници Следващата стъпка на Рузвелт към войната е издаването на тайни заповеди на 25 август 1941 г. до Атлантическия флот да атакува и унищожава всякакви германски и италиански „вражески сили“. На 4 септември 1941 г. тези секретни заповеди водят до злополука между американския унищожител „Greer“ и германска подводница.[10] На 11 септември 1941 г. Рузвелт погрешно твърди в приятелски разговор с американската общност, че германската подводница първа е открила огън. Истината е, че „Greer“ е следял германската подводница в продължение на три часа и е предавал местоположението й на всички британски самолети и унищожители, които са били в близост. Германската подводница открива огън върху „Greer“ единствено след като един британски самолет пуска четири дълбочинни бомби, които пропускат целта си. По време на приятелския разговор Рузвелт най-накрая признава, че е наредил започването на кампания на моментален обстрел срещу всички подводници на Оста, без предварителното дискутиране с Конгреса или неговото одобрение.[11] На 13 септември 1941 г. Рузвелт нарежда Атлантическия флот да ескортира конвои, несъдържащи никакви американски плавателни съдове.[12] Тази политика увеличава шанса от предизвикването на бъдещи инциденти между американски и германски военноморски съдове. Около същото време Рузвелт се съгласява да снабди Великобритания с „най-добрите ни транспортни кораби“. Тези кораби включват 12 лайнера и 20 товарни кораба, управлявани от американски екипажи, които е следвало да транспортират две британски дивизии до Близкия изток.[13] Последват още сериозни инциденти в Атлантическия океан. На 17 октомври 1941 г. американският унищожител „Kearny“ пуска дълбочинни бомби над германска подводница. Германската подводница отвръща на удара и уцелва „Kearny“ с торпедо, което взима 11 жертви. Един по-стар унищожител пък на име „Reuben James“ е потопен, като този път жертвите са 115 души от екипажа му.[14] Някои от моряците му са били убедени, че „Reuben James“ успява да потопи поне една немска подводница, преди да бъде уцелен от торпедото.[15] На 27 октомври 1941 г. Рузвелт прави радиообръщение до цялата страна, станало известно като Денят на Военноморското обръщение. Рузвелт започва обръщението си, като посочва, че германски подводници са поразили с торпедо американските унищожители „Greer“ и „Kearny“. Рузвелт определя тези злощастия като непредизвикани действия на агресия срещу всички американци, както и че „историята ще покаже кой е извършил първия удар“. Това, което Рузвелт обаче не споменава в излъчването си, е, че и при двата случая американските унищожители вече са били замесени в офанзивни операции срещу германските подводници, които от своя страна пък са били принудени да отрият огън като самоотбранителна мярка. Хитлер е искал да избегне война със Съединените щати на всяка цена, изрично нареждайки на германските подводници да избягват всякакви конфликти с американските линейни кораби, освен в случаите на неминуема заплаха от унищожение. Именно нарежданията на Рузвелт до Американските военноморски сили за моментално откриване на огън са тези, чиято цел е да направят неизбежни същите тези злополуки, които Рузвелт осъжда.[16] Въпреки провокациите на Рузвелт, американското общество все още е било против навлизането във войната. Към края на октомври 1941 г. Рузвелт вече е изчерпан откъм идеи как да навлезе във формална и обявена война:[17] „…Той вече бе изрекъл всичко, което можеше да се изрече, без конкретно да използва думичката ‚война‘. Вече не му бяха останали никакви трикове. Шапката, от която изваждаше толкова много зайци, вече беше празна.“ Дори и гръмките заглавия на пълна страница от типа „Да спрем Хитлер сега!“, поставяни в големите американски вестници от поддръжниците на Рузвелт, не успяват да променят американското обществено мнение. Тези призиви предупреждават американския народ, че една Европа, доминирана от Хитлер, е представлявала заплаха за американската демокрация и Западното полукълбо. Те питат следното: „Ще изчакат ли нацистите удобния момент, когато ще сме готови да се бием с тях? Всеки, който си мисли, че ще ни изчакат, е или малоумник, или предател“. Рузвелт подкрепя призивите, определяйки ги като „страхотно постижение“.[18] И все пак американският народ все още е бил твърдо против войната. Рузвелт предизвиква Нападението над Пърл Харбър Провокирането на Япония в открити военни действия е основната движеща политика на Рузвелт спрямо Япония през 1941 г. Лейтенант командир Артър Х. Макколъм, ръководител на бюрото за Далечния Изток към Службата по военноморско разузнаване, изготвя меморандум в 8 стъпки с дата 7 октомври 1940 г., в който се излага начинът, по който да се предизвика японска атака над Съединените щати.[19] Ходовете на Рузвелт за предизвикването на война в Тихия океан достигат своя връх на 25 юли 1941 г., когато Рузвелт замразява всички японски активи в Съединените щати. Това практически слага край на всякакви търговски взаимоотношения между двете държави, включително и край на износа на нефт за Япония. Принц Коное, японският премиер, иска среща с Рузвелт, на която двамата да разрешат различията между Съединените щати и Япония. Американският посланик Грю изпраща серии от телеграми до Вашингтон, в които той силно препоръчва такава среща да се състои. Въпреки това обаче Рузвелт остава непреклонен в отказа си да се срещне с японския премиер.[20] На 31 юли 1941 г. министърът на външните работи Тойода изпраща телеграма до японския посланик Номура. Тъй като американското разузнаване успява да разбие японския дипломатичен код, Рузвелт и хората около него са могли да разчетат съобщението:[21] „Търговските и икономическите отношения между Япония и други държави, водени от Англия и Съединените щати, започват бавно да се изострят до такава степен, че ситуацията вече става нетърпима за нас. Следователно за да може нашата Империя да спаси собствения си живот, тя трябва да предприеме мерки, чрез които да си осигури суровините в Южните води… Знам, че германците са малко или много недоволни от преговорите ни със Съединените щати, но желаем на всяка цена да предотвратим Съединените щати от участие във войната, както и да решим китайския инцидент.“ Това очевидно желание на японците за мир със Съединените щати не успява да промени политиката на Рузвелт спрямо Япония. Рузвелт отказва да премахне нефтеното ембарго срещу Япония. Администрацията на Рузвелт е била напълно наясно с факта, че близо 90% от нефтът на Япония е вносен, както и че между 75% и 80% от вносния й нефт идва директно от Съединените щати. Рузвелт също така е бил наясно и с факта, че Нидерландските Източни Индии, които тогава са произвеждали 3% от световния нефтен дял, остават единственият друг удобен производител на нефт, който е можел да задоволи вносните нужди на Япония.[22] На 31 октомври 1941 г. изтича нефтеното споразумение между Япония и Нидерландските Източни Индии. Нидерландските Източни Индии обещават да доставят около 11.4 милиона барела нефт на Япония, но в действителност доставят само половината от това количество. До избухването на войната Японският флот вече е изразходил приблизително 22% от нефтените си запаси.[23] В последните месеци на 1941 г. Съединените щати вече успяват да прехванат и разбият само в рамките на няколко часа почти всеки един код, излъчван от Япония.[24] В последната седмица на ноември 1941 г. президентът Рузвелт вече е знаел, че японско нападение в Тихия океан е било неминуемо. Рузвелт предупреждава Уилям Булит да не предприема пътувания през Тихия океан:[25] „Очаквам японците да атакуват всеки един момент, може би в следващите три или четири дни.“ Рузвелт и администрацията му са знаели това от прихванатите японски съобщения. Тази информация обаче не е била предоставена на командирите от Пърл Харбър, която е щяла да ги накара да се подготвят за и възпрат японската атака. Адм. Хъсбанд Кимел, главнокомандващ на Тихоокеанския флот на Съединените щати, казва, че ако е разполагал с всичката важна информация, която тогава е била налична за Военноморския департамент, той вече е щял да отплава с флотата си и да бъде в добра позиция да пресрещне японската атака.[26] Във връзка с нападенията над Пърл Харбър Кимел прави следното заключение: „Когато наличната във Вашингтон информация ми бе разкрита, аз останах сащисан. Нищо от близо 42-годишния ми опит във военноморската служба не ме бе подготвило за действията на най-висшите ръководни длъжностни лица на правителството ни, които отказаха тази жизненоважна информация на командирите от Пърл Харбър. Ако тези на власт са искали да си играят на рисковани политически игри, най-малкото, което поне можеха да направят, бе да уведомят собствените си военноморски и военни командири за намеренията си. Използването на Тихоокеанския флот и Въоръжените сили в Пърл Харбър като примамка за японска атака, без предварителното допитване до главнокомандващия на флота и командира на войската в базата в Хавай, е нещо, което умът ми не го побира.“[27] Планът „Рейнбоу“ 5 На 8 декември 1941 г. президентът Рузвелт изнася реч пред Конгреса, в която призовава за обявяване на война на Япония. Осъждайки атаката над Пърл Харбър като „денят, който ще живее в позор“, Рузвелт нито един път не споменава Германия. Политиката на Хитлер за свеждане на инцидентите между Съединените щати и Германия до минимум изглежда, че се е увенчала с успех. До този момент Хитлер е пренебрегвал или омаловажавал многобройните провокации, които Рузвелт предприема срещу Германия. Дори след като Рузвелт издава заповеди за моментално откриване на огън над германски подводници, Хитлер нарежда на военноморските си командири и военновъздушните си сили да избягват инциденти, които Рузвелт би могъл да използва като причина за въвличане на Америка във войната. Освен това, тъй като Тристранният пакт не е задължавал Германия да се включи на страната на Япония във война, започната от Япония, изглеждало е малко вероятно Хитлер да обяви война на Съединените щати.[28] Японската атака над Пърл Харбър изненадва Хитлер. Хитлер никога не е искал Япония да напада Съединените щати. Германия многократно е призовавала Япония да атакува Сингапур и останалата част от Далекоизточната империя на Великобритания, но Япония отказва да го направи. След войната ген. Алфред Йодъл казва, че Хитлер е искал Япония да атакува Великобритания и Съветския съюз в Далечния Изток, което е щяло да открие втори фронт във войната. Хитлер е смятал, че Рузвелт най-вероятно е нямало да успее да убеди американското общество да отиде на война, за да защитава азиатските колонии на Великобритания. Йодъл казва, че това, което Хитлер е искал от Япония, е „един нов могъщ съюзник, без нов могъщ враг“.[29] Решението на Хитлер да стои колкото се може по-далеч от война със Съединените щати става още по-трудно на 4 декември 1941 г., когато в. „Chicago Tribune“ отпечатва с големи черни букви заглавието „ВОЕННИТЕ ПЛАНОВЕ НА Ф.Д.Р.!“. „The Washington Times Herald“, най-големият столичен вестник, също излага подобно заглавие. В своя доклад Чезли Манли, коресподентът от Вашингтон за в. „Chicago Tribune“, разкрива това, което Рузвелт многократно е отричал: а именно, че Рузвелт е планирал да въвлече Съединените щати във война с Германия. Източникът на информацията на Манли е точно дословно копие на Планът „Рейнбоу“ 5, строго секретният военен план, изготвен по заръка на Рузвелт от съвместния борд на американските армия и флот. Репортажът на Манли дори съдържа копие на писмото на президента Рузвелт, в което се нарежда започването на приготовления за плана.[30] Според „Рейнбоу“ 5 е следвало да бъде създадена 10-милионна армия, включително и 5-милионна експедиционна войска, които през 1943 г. да нахлуят в Европа, за да разгромят Германия. На 5 декември 1941 г. германското посолство във Вашингтон изпраща до Берлин по телеграмен път пълно копие на репортажа във вестника. Репортажът е прегледан и анализиран в Берлин като „военният план на Рузвелт“. На 6 декември 1941 г. адм. Ерих Редер изпраща доклад до Хитлер, подготвен от щаба му, в който подробно се разглежда Планът „Рейнбоу“ 5. Редер заключава, че най-важната част от „Рейнбоу“ 5 е фактът, че Съединените щати е нямало да са готови да започнат военна офанзива срещу Германия до юли 1943 г.[31] Когато на 9 декември 1941 г. Хитлер се завръща в Берлин от Руския фронт, той започва двудневна конференция с Редер, фелдмаршал Вилхелм Кайтел и райхсмаршал Херман Гьоринг. По време на обсъжданията тримата съветници наблягат върху факта, че „Рейнбоу“ 5 е показателен за решителността на Съединените щати да победят Германия. Те изтъкват, че според „Рейнбоу“ 5 Съединените щати ще продължат да воюват срещу Германия дори и ако Русия рухне и Великобритания капитулира. Тримата съветници поддържат гледището на адм. Редер, а именно, че воденето на въздушна и подводна офанзиви срещу британските и американските кораби може да се окаже рисковано, но едновременно с това и че Съединените щати са вече безспорно техен враг.[32] На 9 декември 1941 г. Рузвелт отправя радиообращение към нацията, което почти не се споменава в учебниците по история. В допълнение на многобройните укорителни забележки спрямо Хитлер и нацизма, Рузвелт обвинява Хитлер, че е подстрекавал Япония да нападне Съединените щати. Рузвелт заявява:[33] „Знаем, че Германия и Япония провеждат своите военни и морски операции в съвместен план. Германия и Италия смятат, че те вече са във война със Съединените щати, без дори да са си направили труда да обявят официална декларация… На вашето правителство му е известно, че Германия не е спирала да увещава Япония, че ако Япония нападне Съединените щати, Япония ще сподели плячката с нея, когато настъпи мир. На нея й бе обещано от Германия, че ако се включи, тя ще получи контрол над цялата Тихоокеанска площ, което значи не само Далечния Изток, но и всичките тихоокеански острови, както и пълна власт над западните брегове на Северна, Централна и Южна Америка.“ Всички горепосочени твърдения са очевидни лъжи. Германия и Япония не са имали съвместен военноморски план преди Пърл Харбър и никога не изготвят такъв до края на войната. Германия не е разполагала с предварителни знания и със сигурност не е окуражавала Япония да нападне Съединените щати. Япония никога не е имала амбиции да атакува западните брегове на Северна, Централна или Южна Америка. Германия също така никога не е обещавала нищо на Япония, свързано с Далечния Изток. Мощта на Германия в Далечния Изток е била незначителна.[34] В речта си от 9 декември 1941 г. Рузвелт заключава:[35] „Очакваме да елиминираме заплахата от Япония, но не би било в наша полза, ако успеем да го направим и накрая се окаже, че останалият свят вече е бил доминиран на Хитлер и Мусолини. Затова ще спечелим войната и ще спечелим мира, който ще последва.“ На 10 декември 1941 г., когато Хитлер продължава конференцията си с Редер, Кайтел и Гьоринг, Хитлер казва, че речта на Рузвелт потвърждава всичко в репортажа на в. „Chicago Tribune“. За Хитлер речта на Рузвелт де факто е представлявала обявяване на война. Тъй като война със Съединените щати е било нещо неизбежно, Хитлер е смятал, че е нямал друг избор освен да обяви война на Съединените щати. На 11 декември 1941 г. Хитлер обявява война на Съединените щати в речта си в Райхстага, заявявайки в допълнение на други неща: „От началото на войната американският президент Рузвелт продължава да извършва все по-сериозни престъпления срещу международното право. Освен с незаконните си нападения срещу кораби и други собствености на германските и италианските граждани, наблюдават се също така и заплахи и дори своеволни отнемания на лична свобода чрез лишаване от свобода и други подобни методи. Все по-враждебните действия от страна на американския президент Рузвелт достигнаха такава точка, че той вече е наредил на Американския флот незабавно да атакува, открие огън срещу и потопи всички германски и италиански кораби, в пълно нарушение на международното право. Някои американски длъжностни лица дори се хвалят за това, че са унищожили германски подводници по този престъпен начин. Американски крайцери са нападнали и пленили германски и италиански търговски кораби, а техните мирни екипажи са били лишени от свобода. В допълнение на това, планът на президента Рузвелт да нападне Германия и Италия с военна сила в Европа до най-късно 1943 г. бе направен обществено достояние в Съединените щати, като американското правителство дори не си е направило труда да го отрече. Въпреки години на нетърпими провокации от страна на президента Рузвелт, Германия и Италия искрено и с голямо търпение се опитваха да предотвратят разрастването на тази война, както и да поддържат добри взаимоотношения със Съединените щати. В резултат на неговата кампания обаче тези усилия се провалиха.“[36] Хитлер завършва тази реч с обявяване на война на Съединените щати. Рузвелт най-накрая получава свята обявена война с Германия, използвайки Япония като задна вратичка към нея. Заключителни мисли относно обявяването на война на Хитлер срещу Съединените щати Няма никоя друга нация, която да е била въвлечена във война с толкова много успокояващи обещания за мир, колкото американското общество е било с тези на президента Рузвелт. Голяма част от американското общество е смятало, че навлизането на Съединените щати в Първата световна война е било под фалшив претекст. Анкетите постоянно са показвали, че американското общество не е желало да се замеси във втора война в Европа. Рузвелт смекчава тези опасения с изявления като: „…Прекарах безчет часове и ще продължа да прекарвам безчет часове в обмисляне и планиране как да държа войната настрана от тази нация“.[37] Истината е, че Рузвелт прави всичко по силите си да вкара Съединените щати във война срещу Германия. Рузвелт накрая дори прибягва до такива крайни мерки, като например нареждането му американските плавателни съдове да откриват незабавен огън над германски и италиански такива—което само по себе си е потресаващо военно действие. Въпреки това обаче Хитлер е искал на всяка цена да избегне война със Съединените щати. Хитлер изрично нарежда всички германски подводници да избягват конфликти с американски военни кораби, освен при предотвратяване на предстоящо унищожение. Изглежда, че усилията на Хитлер да държи Съединените щати настрана от войната с Германия са щели да бъдат успешни. Хитлер обявява война на Съединените щати едва след като изтеклият План „Рейнбоу“ 5 го убеждава, че войната със Съединените щати е неизбежна. Забележителната лукавост Планът „Рейнбоу“ 5 да бъде разгласен точно тогава, когато той е знаел за предстоящата японска атака, позволява на Рузвелт да преодолее съпротивата на американското общество да навлезе във войната. Това позволява навлизането на Съединените щати във Втората световна война да изглежда така, сякаш Германия и Япония са били страните-агресори.[38] Бележки: 1. Roberts, Andrew, The Storm of War: A New History of the Second World War, New York: HarperCollins Publishers, 2011, pp. 193f. 2. Gilbert, Martin, The Second World War: A Complete History, New York: Henry Holt and Company, 1989, p. 277. 3. Chamberlain, William Henry, America’s Second Crusade, Chicago: Regnery, 1950, pp. 129f. 4. Ibid., p. 130. 5. Sanborn, Frederic R., Design For War: A Study of Secret Power Politics, 1937-1941, New York: The Devin-Adair Company, 1951, p. 258. 6. Churchill, Winston S., The Grand Alliance, Boston: Houghton Mifflin, 1950, pp. 149f. 7. Sanborn, Frederic R., “Roosevelt is Frustrated in Europe,” in Barnes, Harry Elmer (ed.), Perpetual War for Perpetual Peace, Newport Beach, CA: Institute for Historical Review, 1993, p. 216. 8. Chamberlain, William H., op. cit. (note 4),pp. 136f. 9. Sanborn, Frederic R., “Roosevelt…,” op. cit. (note 7), pp. 217f. 10. Ibid., p. 218. 11. Chamberlain, William H., op. cit. (note 4), pp. 147f. 12. Hearings Before the Joint Committee on the Investigation of the Pearl Harbor Attack, 79 Cong., 2 sess., 39 parts; Washington, D.C.: Government Printing Office, 1946, Part V, p. 2295. 13. Churchill, Winston S., op. cit. (note 6), pp. 492f. 14. Chamberlain, William H., op. cit. (note 4), pp. 148f. 15. Newsweek, November 10, 1941, p. 35. 16. “Roosevelt’s ‘Secret Map’ Speech,” The Journal of Historical Review, Vol. 6, No. 1, Spring 1985, pp. 125f. 17. Sherwood, Robert E., Roosevelt and Hopkins, an Intimate History, New York: Harper & Brothers, 1948, p. 438; see also Churchill, Winston S., op. cit. (note 6), p. 539. 18. Johnson, Walter, The Battle against Isolation, Chicago: University of Chicago Press, 1944, pp. 85-87. 19. Stinnett, Robert B., Day of Deceit: The Truth about FDR and Pearl Harbor, New York: The Free Press, 2000, pp. 6, 8. 20. Morgenstern, George, “The Actual Road to Pearl Harbor,” in Barnes, Harry Elmer (ed.), Perpetual War for Perpetual Peace, Newport Beach, CA: Institute for Historical Review, 1993, pp. 327-331. 21. Hearings Before the Joint Committee on the Investigation of the Pearl Harbor Attack, 79 Cong., 2 sess., 39 parts; Washington, D.C.: Government Printing Office, 1946, Part XII, p. 9. 22. Miller, Edward S., Bankrupting the Enemy: The U.S. Financial Siege of Japan Before Pearl Harbor, Annapolis, MD: Naval Institute Press, 2007, p. 162. 23. Sanborn, Frederic R., Design for War, op. cit. (note 5), p. 424. 24. Stinnett, Robert B., op. cit. (note 19), p. 83. 25. Feb. 12, 1946, conversation between William Bullitt and Henry Wallace, from Henry Wallace Diary, Henry Wallace Papers, Library of Congress Manuscripts, Washington, D.C. Quoted in Tzouliadis, Tim, The Forsaken: An American Tragedy in Stalin’s Russia, New York: The Penguin Press, 2008, p. 240. 26. Kimmel, Husband E., Admiral Kimmel’s Story, Chicago: Henry Regnery Company, 1955, p. 110. 27. Ibid., p. 186. 28. Meskill, Johanna Menzel, Hitler and Japan: The Hollow Alliance, New York: 1955, p. 40. 29. Fleming, Thomas, The New Dealers’ War: FDR and the War within World War II, New York: Basic Books, 2001, pp. 31f. 30. Ibid., p. 1. 31. Ibid., pp. 1f., 33. 32. Ibid., pp. 33f. 33. Ibid., pp. 34f. 34. Meskill, Johana M., op. cit. (note 28), pp. 1-47. 35. http://millercenter.org/president/fdroosevelt/speeches/speech-3325 (https://web.archive.org/web/20161211231516/http://millercenter.org/president/fdroosevelt/speeches/speech-3325) 36. “The Reichstag Speech of 11 December 1941: Hitler’s Declaration of War Against the United States,” The Journal of Historical Review, Vol. 8, No. 4, Winter 1988-1989, p. 412. 37. Chamberlain, William H., op. cit. (note 4), p. 98. 38. http://www.veteranstoday.com/2008/06/16/rainbow-5-roosevelts-secret-pre-pearl-harbor-war-plan-exposed/ (https://web.archive.org/web/20170407022820/http://www.veteranstoday.com/2008/06/16/rainbow-5-roosevelts-secret-pre-pearl-harbor-war-plan-exposed/) Източник: https://www.inconvenienthistory.com/9/3/4882

Преподаване на демокрация наобратно „Мислихме си, че идваме в Германия като освободители, които да избавят германския народ от диктатурата, които да го поучат от грешните му подходи и които да му предоставят ползите от нашата форма на демокрация и свободна инициатива. Но всъщност това, което реално приехме в Потсдам, беше една програма, която захвърли всякакви наши принципи и която можеше да пробута нашата форма на демокрация само наобратно. Потсдамският план не беше изработен за свободната инициатива или за свободните демократични процеси, а за да може да заповядва от името на Съветска Русия. Самото му изпълнение изисква тоталитаризъм от типа, на който съветите са свикнали, от типа, който толкова много ни възмущаваше, когато нацистите го прилагаха, че водихме война на стойност половин трилион долара с цел заличаването му от лицето на земята. Първото нещо, което направихме, бе да елиминираме германското правителство—единственото средство, посредством което германският народ можеше да прибегне към колективна самосъхраняваща мярка, след което го заменихме с една система на военен абсолютизъм, произлизаща не от свободните американски институции или идеали, а от абсолютизмите, които преобладаваха в Потсдам. Военният абсолютизъм беше положен под следния указ: 'В рамките на периода, в който Германия следва да изпълнява основните изисквания по безусловна капитулация, върховната власт в Германия ще лежи в ръцете на съветските, британските, американските и френските главнокомандващи, които следва да се водят по инструкциите на своите правителства, засягащи целокупната германска държава, всеки един в своята си окупационна зона. Заедно, четиримата главнокомандващи ще съставляват Контролния съвет.' Това, което бе положено да функционира под чадъра на тази чужда военна диктатура е една сложна бюрокрация, оглавявана от една йерархична прослойка от Цезари и представляваща едно изкусно копие на същия този авторитарен апарат, прилаган от съветите и нацистите. Тази диктатура, както вече видяхме, си е поставила за цел не съживяването и реабилитирането на падналия Райх, а по-скоро неговото репресиране и поставянето на бариери към възстановяването му. Със стотици хиляди тежковъоръжени окупационни войници зад гърба си, тази чужда диктатура бе също така готова и да възпира всякаква форма на съпротива от страна на германците, които пък вече се бяха убедили в подготовката за собственото им изтребление чрез оставянето им на произвола на съдбата и отказа им до външна помощ, след като всякакви жизненоважни средства за оцеляването им бяха унищожени. Тя издигна една шумоизолираща желязна завеса около жертвите си, почти елиминирайки всякакъв досег с външния свят, нагледно за да предотврати тези нации от заразяване с нацистки идеали, но също така и за да не може същите тези нации да долавят смущаващите стонове на измъчени германските жени и деца, докато скотската програма се изпълняваше. Докато смъртоносната примка се затягаше около врата им, в същото време у германците започваше да се насажда и вина за собствената им дилема. Дори и необратимият икономически срив трябваше да бъде приписан на германските длъжностни лица. Те трябва да бъдат накарани да попаднат в собствения си капан. На Потсдамската конференция се казва следното: 'При въвеждането и поддържането на всякаква форма на икономически контрол… следва да бъде създаден германски административен апарат, а от германските власти следва да се изисква да бъдат в най-пълна степен способни да обявят и поемат отговорността върху администрирането на подобен контрол. Следователно германският народ трябва да осъзнае, че отговорността за администрирането на подобен контрол и всякакво негово разпадане е изцяло негова.' Именно по този жалък начин ние следваше да върнем самоуправлението на германците. Оставяйки денацифицирането в ръцете на т.нар. „германски“ прокурори и съдилища, създадени и функциониращи по наше нареждане, ние например със сигурност сме се надявали, че можем да вменим вина у германците за пагубните им последствия. За нас да оставим германците сами да провеждат собствената си чистка е нещо демократично, което е равнозначно на обявяването на руските чистки за демократични. Но тези чистки поне бяха дело на самите руснаци. Начело на германската машина на чистки обаче стоят комунисти и радикални марксист-социалисти, издигнати на позиции от една чужда диктатура, която е толкова представителна за германците, колкото нацисткото правителство на Квислинг за норвежците. Германците знаят много добре, че делата на нашите марионетки са също така и отражение на нашите намерения и постановления. Ако случайно пък успеем да ги убедим, че именно това имаме в предвид под наложената от нас демокрация, едва ли бихме могли да ги обвиним, ако още при първата отворена възможност те я отхвърлят. Нашето военно правителство е всичко друго, но не и демократично, освен ако не употребяваме думата в руския й смисъл. То се оглавява от добре обучени военни, способни да изпълняват военни задачи и заповеди, давани от Вашингтон и подготвяни от политици и задкулисни ръководители. Вместо да бъдат едно демократично тяло, представлявано от свободни американци, те са покорни изпълнители, готови да изпълняват безрезервно всякакви директиви, спуснати отгоре. В това отношение те си приличат с лоялната върхушка от високопоставени изпълнители на Хитлер. Нашите окупационни войски са великолепни млади американски момчета, но в по-голямата си част обаче те са все още зелени и неопитни призовници, от които не може да се очаква нито да се наслаждават на работата си, нито напълно да съзнават изискващия й характер. Всичко преживяно дотук само ги е покварило и брутализирало. Както вече споменахме, използването на диспропорционален брой чернокожи войници допълнително допринася за отчуждаването на германците и предизвикването на отвращение сред собствените ни редици. Наред с военните сили ние пратихме също така и корпус от високоплатени цивилни служители, предимно съставени от хора, провалили се в обществения и икономическия живот у дома, в някои случаи дори и пречупени, освободени офицери, които не са могли да издържат на тежките реални бойни обстановки във Франция и Италия, нито да понесат срама от завръщането им у дома като издънки още преди войната да е свършила, но които пък за сметка на това сега изкарват много повече пари откогато и да било в живота си и които обичат да демонстрират самонадеяната си арогантност пред победения, но често много по-изискан, възпитан и способен народ, попаднал под делегираната им власт. В по-голямата си част този цветущ екип не е запознат отблизо с европейските и най-вече германските условия, нрави, проблеми или история, а по-скоро бе набързо сформиран и формално обучен за една изключително сериозна мисия. Макар обстоятелствата като цяло да не позволяват цивилното ни звено да представлява най-доброто от Америка, за щастие се намират и някои значими изключения. Често някои много способни, добре запознати и съвестни експерти и специалисти предприемат пътуване до там на свой риск и чрез влиянието и усилията си помагат в смекчаването на сложната обстановка. Именно на тези великолепни продукти на свободните ни институции трябва да се отдаде заслугата за всякакви постигнати от Съюзническото военно окупационно правителство успехи. От военнослужещите ни обаче, дори и да са също толкова компетентни в областта си, не може да се очаква да ръководят и изпълняват големи операции върху съсипана чужда икономика и социална система без да създадат хаос. Ако армията ни се е доказала като неспособна да ръководи такива относително прости неща като железопътни линии и пощенски станции в Америка, тя със сигурност ще е неспособна да изпълнява и огромната задача, дадена й в Германия. Потсдам наложи върху нас една програма, която е коренно противоположна на фундаменталните ни убеждения и философия. Военните, оглавяващи Съюзническото военно окупационно правителство като цяло смятат, че колкото по-малко едно правителство се намесва в работите на бизнеса, толкова по-добре ще е за всички, освен в случая с Германия. Те са против колективизма от философска гледна точка, освен ако не става дума за Германия. Макар и да са участвали във война, за да унищожат диктатурата, те са склонни да служат като такива и да налагат почти пълен контрол над живота на отделните германци. Нищо не се осъществява без тяхното позволение. Зоналното управление върху икономическия, политическия и културния живот на германския народ според директивите на Потсдамската конференция може да се реализира с поне някакъв успех само от хора с дългогодишен опит в тоталитарната философия и методология. В това отношение руските зонални власти се радват на голямо предимство. Въпреки че налаганата от Потсдам власт е чужда на миналото, обучението и философията ни, тя се нагажда перфектно на руската практика там. Подобно управление не може да донесе свободна инициатива на Германия; от него може да произлезе само някаква форма на колективистко общество. Това са изключително важни теми относно съперничеството между Съветска Русия и Западните сили върху крайния контрол над Германския Райх." Източник: „Скотска жътва“ (1947 г.) на Ралф Франклин Кийлинг, гл. 8