Apofis

По време на сухия сезон саваната сякаш оголява. Тревата е повяхнала и обгорена от безпощадното слънце. Всички багри са избледнели. Неочаквано в този ландшафт, почти лишен от сянка, по дебелите криви дървета се разтварят бели цветове. Те са като обнадеждаваща усмивка - скоро, съвсем скоро саваната отново ще се съживи!

Цветовете са големи - около 20 см в диаметър - и ароматни. Дървото чудо, по което цъфтят, е боабабът. По време на сушата дървото е без листа - окапали са, но цялото е в цветове като покрито с дантели!

Но ето че настъпва дългоочакваният ден, на небето се струпват облаци и с първия проливен дъжд на земята се изливат потоци вода. Боабабът пак се раззеленява.

Това дърво не е високо - около 12 рядко 18 - 25 метра, но е изключително дебело - диаметърът на стъблото му е около 9,5 метра.

А каква ли възраст достига зеленият "шишко"!

Ботаникът Мишел Адансон, в чиято чест било наречено дървото (адансония), е изследвал в края на XVIII в. в Сенегал боабаб с диаметър на стъблото 9 метра. Той е изчислил, че дървото е на 5150 години. С точност до една година! Как е успял да пресметне това, е останало негова тайна - боабабът няма годишни кръгове. Макар и в енциклопедиите да пише, че боабабите живеят около 4 - 5 хил. години, у ботаниците са се появили съмнения. Най-вероятно е боабабите да достигат възраст повече от 20 века. Чрез метода на радиоактивния въглерод е било определено, че най-големия боабаб в зимбабве е на 1000 години. Дървото расте бързо и за 30 години достига в диаметър почти един метър.

Боабабът е с дебело стъбло, но "куршум от винтовка го пробива от край до край", тъй като тъканите му са изключително меки и порести. През сезона на дъждовете те поемат много вода. В кората и в дървесината на не голям боабаб се съдържа 120 т вода! Просто не е за вярване... Но това са факти от обширната монография "Растителността на Земята" от Хенрих Валтер. Корените на боабаба добре "поят" дървото, тъй като се простират на много метри под земята.

В мекото стъбло на боабаба често се образуват големи хралупи. В тях се погребват умрелите. Известният английски пътешественик Дейвид Ливингстън открил кух боабаб, в който "спокойно могат да легнат 20 - 30 души". И такова дърво със съвсем кухо стъбло живее и не умира! Дори когато пожар в саваната обгори сърцевината му, боабабът расте невредим. На мястото на свалената кора скоро се образува нова.

Боабабът е странно дърво - стъблото му не надебелява с всяка измината година както при другите дървета, а понякога дори "слабее" - диаметърът му намалява вероятно в следствие на сушави години, тъй като през дъждовните диаметърът му се увеличава.

Боабабът е най-ценното африканско растение. Хралупата му се използува за жилище от населението в тези места, където расте, или като място за събрания. Ако короната липсва, в боабаба се събира много вода и дървото се превръща в кладенец. От короната му се изплитат здрави въжета и се изтеглят нишки. Дървесината му е лека и от нея стават чудесни лодки. Ликото се изнася в Европа за получаване на хартия. В Сенегал кората и листата се счукват и се употребяват вместо сол и пипер. Листата са специален деликатес - месните жители приготвят от тях подкваса, но преди всичко се ядат като салата. Там, където растат боабаби, хората не обработват градини, тъй като листата на тези дървета "замествали всички зеленчуци".

По време на сухия сезон боабабът се лишава от листата си, но тогава за радост на местноите гастрономи дървото дава плодове. Те приличат на големи краставици - лъскави и сякаш "изваяни от черно дърво". Месестата част под твърдата черупка е сочна и червена като диня. Тя е хлебна, с леко кисел вкус, приятна за ядене и с аромат на джинджифил. В нея има много семена, които също се ядат. Маймуните обичат особено много плодовете, затова боабабът се нарича още "маймунско хлебно дърво".

Що се отнася до слоновете, те ядят боабабите буквално изцяло - не само листата и клоните, но и стъблото! Толкова е меко и лесно се дъвче. Ето защо на места тези дървета са повалени и повредени от слонове.

Растежът на боабабите се подтиска от храстите наоколо; дърветата не могат да се развиват и накрая загиват. Боабабът не търпи никакво дърво край себе си, затова не се среща в гъстите гори и в храсталаците. Той предпочита просторите на саваната. Вирее от Южна Мавритания до источното крайбрежие на Африка, от Судан до Южния тропик.

Свикнали сме да смятаме, че боабабът е африканско растение, но това не е вярно. Боабаби растат на Мадейра, на Канарските острови, на островите в Индийския океан, на Мадагаскар и дори в северната част на Австралия (само че друг вид). И навсякъде дървото запазва двоите специфични качества, особено да образува огромни хралупи. В една такава хралупа в Куинсланд се намирал например градският затвор!

Боабабът е изключително растение и по отношение на своята генеалогия - установено е, че е в близки родствени връзки със ... слеза и с памука!

Това е вечнозелено иглолистно дърво. Расте в планините на Калифорния и на Южен Орегон и по западните склонове на хребета на Сиера Невада. Наречено е така на името на един индиански вожд. Колкото и да е странно, това е най-високото дърво в света, станало известно на учените (живо, а не като изкопаемо) едва през 1850 година, като англичанинът Лоб случайно открил цяла гора от секвоя.

Преди се е твърдяло, че има секвои, високи 130 метра. Американската асоциация по горите е съставила списък "на най-големите дървета", в който като най-висока секвоя е вписано дървото, растящо в графство Хумболт - 110,8 метра.

Уолтар Фрай, сътрудник на Националният парк на секвоите,

пише, че едно повалено от буря дърво в този парк, наречено "баща на горите", било високо 120 метра.За правото да се наричат "най-високи в света" със секвоята се съревновават още три дървета: мамутовото дърво, австралийският евкалипт и южноафриканската акация галпиния. Тази акация растяла по бреговете на р.Магалаквин, приток на Лимпопо. Някои от дърветата гиганти, повалени от вятъра и от старост, били засипани с пясък. Едно от тях било изкопано, но не напълно. Височината му била 122 метра. Днес няма акации с такива размери. Що се отнася до евкалипта, предишните съобщения за височината му (около 150 м) се окозват преувеличени. В официалният горски справочник на Австралия се съобщава, че отделни евкалиптови дървета са високи малко над 105 метра. Най-близкият родственик на секвоята - мамутовото дърво (секвоядендронът), което често се бърка със секвоята, достига 105,8 метра.

По броя на годишните пръстени е установено, че възрастта на най-старите секвои е 2200 години, а на мамутовите дървета - 3500 години. Обаче за "най-старо от растящите дървета" се смята осилестият бор в Калифорния, който има 4600 годишни пръстена.

И така, секвоята не е най-старото дърво на Земята (въпреки предположенията преди време), но е най-високото сред растящите днес дървесни видове. Тя е три пъти по-висока от 10-етажна сграда! Колко е грандиозна, се доказва и от следните епизоди.

В хралупата на поваленото дърво "Бащата на горите" американците яздят на коне, като че са на манежа. Редом лежи друг исполин - върху него е построен кегелбан, дълъг 23 метра. Също тук, бърху гладък пън, отсечен през 50-те години на миналия век, се издига постройка от греди. В нея през летният сезон се уреждат танци. Вътре могат да танцуват едновременно "16 двойки и остава още достатъчно място за музикантите и за 20 души зрители".

Кората на друга гигантска секвоя, наречена "Майката на горите" била отделена от стъблото на части, които номерирали, за да може впоследствие да се възстанови дървото. Работата продължила три месеца, но секвоята била оголена само на 60 метра от основата. Кората била изпратена с Сан Франциско, кудето частите били сглобени и постройката оформена. В нея се побрали 100 души! Веднъж вътре бил устроен детски празник, на който присъствували 140 деца. По-късно сградата от кората била пренесена в Ню Йорк, а после в Кристал Палас в Лондон. Там изгоряла по време на пожар.

Свикнали сме да смятаме секвоята за американско дърво. В Азия и в Европа тя е расла преди милиони години и е позната единствено като изкопаемо. Но през 1941 година е било направено изключително откритие - проф. Т. Кан е намерил в китайската провинция Сичуанчетери растящи секвои. Наречени са метасеквои.

В заключение ще добавя, че на южният бряг на Кримският полуострови в Задкавказието също растат секвои, но това са културни насаждения.

КРОТАЛ.

Дължина 75 см - 2,20 м.

Диамантеният кротал е живораждащ, т.е. той ражда малките змиичета напълно освободени от яйчената обвивка. На брой те са 9 - 14 и много приличат на майка си освен по звънеца, който още не е образуван и не може да издава звук.

Обезпокоен от минаването на куче или човек, Диамантеният кротал (гърмяща змия) повдига опашката си и енергично започва да бие звънеца - той се чува добре на 20 - 30 метра. Човек би помислил, че това е щурец или шумно свистене на струйка пара. Най-добрите "звънци" имат седем или осем "хлопки". Ако това предупреждение не е достатъчно, гърмящата змия изправя предната част на тялото си, клати главата си и се подготвя да ухапе този, който и досажда. Челюстите се разтварят, отровните зъби се подават, готови да се впият в плътта. В такива случаи е по-добре да се отдалечиш. От 28 вида кротали, или гърмящи змии, 15 обитават САЩ. Той е образуван от пръстени дебела кожа (хлопките). Те не падат, когато змията си сменя обвивката, а остават прикрепени и се прибавят към предидещите, докато животното расте. Младият кротал си сменя обвивката 3 или 4 пъти в годината, а възрастният само веднъж. Въпреки това не може да се изчисли възрастта на змията по броя на пръстените, защото те се износват, чупят се или падат. В природата рядко се срещат кротали със "звънец" от 10 или

Има седем вида мечки: бяла, кафява, два вида черни (хималайска и северноамериканска), южноамериканска очилата и две южноазиатски (бърнеста и малайска).

Бялата мечка (наричана още ошкуй) е най-популярното сухоземно животно в Арктика и в същото време най-малко изученото - приблизително така казва за нея съветският изследовател С. М. Успенски. Тя е най силният хищник на Земята. Животът и също е удивителен.

Преди хората са мислели, че бялата мечка е неуморим скитник, който обикаля по дрейфуващите ледове из цяла Арктика и не се задържа никъде особено дълго. Сегашните наблюдения показват, че белите мечки са привързани към определени места, главно там, където има вода, без ледени блокове. През лятото белите мечки се разпръскват на по-голяма площ, като някои достигат почти до северният полюс (до 88 градуса северна ширина). Има още много загадки в миграцията на белите мечки. От 1966 година зоологът от Аляска Джек Лентър е белязал над 200 бели мечки.

По-късно някои от тях са били открити на 1000 км, а други - почти на същото място, където са били белязани. Белите мечки пътешествуват из Арктика с дрейфуващите ледове, които в бавен, но в постоянен кръговрат се въртят като гигантска въртележка заедно с водите на Северният ледовит океан по часовниковата стрелка - от Гренландия например към Канада, Аляска и по-нататък към сибирските брегове.

Въпреки че Северният ледовит океан има малко по-голяма площ от Европа, в него няма твърде много място за белите мечки. Островите в океана и на места крайбрежието на близките континенти са истинската родина на тези животни. През есента край някой затрупан със сняг склон заспиват летаргичен сън бременните женски. Тук се раждат и мечетата. Следователно от тук белите мечки започват своето странствуване по ледовете.

В някои райони на Арктика през зимата спят всички или почти всички бели мечки, но другаде - например на о. Врангел - само бременните женски. Има данни, че там ежегодно зимуват средно по 250 бели полярни жителки.

Бялата мечка изравя своето зимно леговище в снежните преспи на брега. Към него под снега води проход, дълъг около 2-3, а понякога 6 метра. Преди да потъне в зимен сън, тя оформя преграда от сняг пред входа на бърлогата си. Виелицата ще натрупа нови преспи върху този "ветрови заслон" и ще я скрие от студа и от чуждите погледи. Колкото и студено да е навън, в бърлогата се поддържа температура, близка до нулата!

През декември - януари, а понякога и през февруари женската ражда едно - две, рядко три - четери мечета. Те са безпомощни - глухи, слепи. На три дни са дълги само 30 см и тежат малко повече от 1/2 кг. За да не замръзнат, женската ги държи между лапите си и ги топли с дъха си. През март цялото семейство напуска зимното си убежище. По снега обикновено вървят един зад друг - най-отпред майката, а след нея във върволица децата. Тя не ги допуска до водата, докато не навършат година. Избягва да ги води и по сушата. Най-много пътешествуват по ледовете. Там е безопасно за малките - няма хора и вълци. Женската кърми малките си почти до едногодишна възраст. Минават пролетта и лятото, настъпва нова зима. Майката не ги изоставя и всички лягат да спят заедно в бърлогата. Двегодишните мечета могат вече и без майка си и затова се отделят за самостоятелен живот, но понякога остават при нея още една година.

Кой не е виждал бяла мечка? Тя е честа гостенка в зоопарковете. Няма нужда да описваме как изглежда. Ще напомним само, че носът и е черен, а кожата и - бяла и през зимата, и през лятото (а не като при полярната лисица или полярния заек, които са бели само през зимата). Долната страна на лапите и е обрасла с гъста козина, а пръстите приблизително на половината от дължината са съединени с плавателна ципа. Белите мечки плуват и се гмуркат отлично. Те могат да стоят под водата около 2 минути, но рядко се потапят на дълбочина повече от 2 метра. Бели мечки и дори женски с малките са били виждани неведнъж навътре в открито море. Те плуват със скорост 4-5 км/ч, без да ги тревожи това, че наблизо не се вижда нито суша нито ледове.

Бялата мечка лови тюлени не само върху леда, промълвайки се предпазливо към тях. Обичайният и начин на "атакуване" откъм морето е следният: близо до лежбището на тюлените тя внимателно, без плясък и шум, се смъква във водата и се насочва към тях; щом ги приближи, безшумно се гмурва, след малко изкача над водата край самото лежбище, бързо се покатерва на леда и така им отрязва спасителния път към водата.

Бялата мечка се катери отлично по отвесните ледени "стени", но може да скочи върху леда направо от водата дори височината му да е 2 метра над водата.

През пролетта бялата мечка се храни предимно с тюлени, и то главно с млади. През лятото менюто и е по-разнообразно - риба, уловена в плитчините, леминги и полярни лисици. На брега, когато е гладна, яде също мърша, дребни сочни плодове, водорасли, мъх и лишеи.

Бялата мечка е най-едрият сухоземен хищник. В сравнение с нея лъвът и тигарът изглеждат дребни. Средната маса на женските бели мечки е 310 кг, а на мъжките - 420 кг, но ако животното е особено едро и добре охранено, има много натрупана тлъстина за зимата и може да достигне и 1 тон!

Хората продължават да убиват белите мечки. На арктичните острови на север от Америка преди 10 години ежегодно се били унищожавани около 600, а в района между Гренландия и Шпицберген - още 150 - 300 бели мечки.

Такива са приблизителните данни. Кой ли може да знае точната цифра?

На Международната конференция в Аляска през 1956 г. било прието решение навсякъде да се забрани ловът на женски с малките им, а бялата мечка била обявена за "животно с международно значение".Една година по-късно тя била включена заедно с още 300 други вида бозайници в първият том на Червената книга като животно, което е заплашено от пълно унищожаване.

Според приблизителни данни на Земята има само 10 - 20 хил. бели мечки.

Жабите са земноводни, тоест подскачат по земята и плуват във водата. Всички жаби имат огромни очи, за да разпознават плячката и голяма уста, за да я поглъщат. Тялото им е набито, предните крайници са къси и нямат опашка. Силните им задни крайници са много подходящи за скачане и плуване. Могат да живеят почти навсякъде, с изключение на солените морски води и ледените полюси. По-голяма част от жабите трябва да поддържат кожата си непрекъснато влажна и затова предпочитат блатистите места като джунглата в Югоизточна Азия. Влагата им е необходима, за да могат да дишат чрез кожата си, както с белите дробове. Някои жаби, като азиатската жаба бик се заравят в блатистата почва, за поддържат влажността на кожата си.

Жабите са добри ловци. Използват големите си очи, за да открият плячката, след това изваждат дългия си лепкав език, жертвата се залепва за него, жабата бързо прибира езика си и я прибира още жива.

Жабите улавят летящи мухи, хлебарки, паяци, рибки - всичко, което може да се побере в големите им устни.

Жабите използват мощните си крайници, за да се изтласкват при скачане. Един вид африкански жаби скачат на повече от 5 метра дължина, все едно човек да скочи на 150 метра дължина. Жабите могат и да плуват, движейки задните си крайници.

Летящите жаби могат да прелитат от дърво на дърво, като използват дългите си крайници.

Дървесните жаби изплолзват вендузите на пръстите си, за да се задържат върху кората на дърветата и гладките листа. Дори могат да се покатерят върху стъклото на прозорец!

Повечето жаби не преследват плячката. Стоят и чакат сочната хапка да мине наблизо. Окраската и цветът на жабите им позволява да се прикриват. Зелената дървесна жаба дебне в гъстите листа на клоните на дърветата, а рогатата кафява жаба се крие сред растителността на повърхността на земята. Така те стават невидими за неприятелите си.

Азиатската летяща жаба използва дългите си ципести крака като парашут.

Хиеновите кучета се движат със скорост 30 -40 км/ч, но те могат и да ускорят хода си, за да настигнат преследваната жертва. Те са много издръжливи и са способни да преследват антилопа в продължение на 4 -5 км. След като я настигнат, те не чакат дори да умре, а започват да късат парчета месо и да я ядат жива. за пет минути десетина хиенови кучета разкъсват една антилопа, която тежи 30 кг. За четвърт час остават само костите и главата! Тяхната хищност е напълно сравнима с хищността на акулите, но те убиват само за да преживяват.

Диво куче, хиеново куче, ликаон -три имена за едно и също животно! Второто като че ли е най-точно, означава и куче, и хиена -животни, на които то повече или по-малко прилича.

С походката си, с многоцветната си и на петна козина и с много големите си закръглени уши хиеновото куче се различава лесно от чакалите, които са неговите най-близки родственици и живеят в африканските саванн. Други особености обаче -общителност и начин на ловуване, го отличават от тях.

Хиеновите кучета обитават най-вече саваните на юг от Сахара до Трансваал. Липсват в екваториалните гори; в планините се срещат до 3000 м н. в. Навсякъде те са малобройни. Живеят на групи през цялата година. Водят скитнически живот в границите на обширно пространство за лов, което обхваща 100 - 200 кв. км.

Още повече от дрyrите месоядни животни хиеновото куче е обвинявано в "кръвожадност" от тези, които, несъобразявайки се с природата, разделят животните на "добри" и "лоши". Сред лошите естествено са и най-отявлените грабители... Хиеновите кучета образуват глутници с различна численост; някои от тях наброяват само шест до осем животни, друг и 1О -20 и даже повече. Всяка група защитава мястото около леговището, където се раждат малките, не само от другите месоядни, но също и от хиенови кучета от други кланове. При тях няма йерархия в групата.

Дължина на тялото 1 м (+ 40 см. опашка). Височина при плешките 60 -75 см. Маса 27 -35 кг. Бременност 60 -80 дни. Продължителност на живота 10 -12 годили (сред природата).

Бял като сняг. Човекът непрекъснато подражава на природата и с помощта на една нова наука - биониката, изследва всичко, което може да се заимствува от животните и растенията. за да се придвижва по снега, той е изобретил ските и снегоходките. Такива приспособления алпийският заек има открай време... във вид на много дълги, силно окосмени задни лапи, широки 7 см и дълги около 17 см, т.е. около 1/4 от дължина- та на тялото му. Така "обут", заекът не затъва в снега, освен ако той е съвсем пресен и пухкав. Освен това той скача с разтворени пръсти и така допирната му площ със снега се увеличава.

Алпийският заек линее три пъти в годината и "преобличането" му продължава около два месеца. През зимата той е бял, а през лятото - кафяв; в преходните месеци, април - май и октомври - ноември, козината му е с пъстра окраска. Само връхчето на ушите му винаги остава черно. Разликите в продължителността на деня и в температурата несъмнено играят важна роля за тези удивителни промени. И, естествено, благодарение на окраската си, която се слива със зимния пейзаж, той се изплъзва от неприятелите си по-лесно, отколкото ако беше кафяв. Освен това през зимата козината му е много по-гъста, отколкото през лятото И добре го пази от студа. Върху един квадратен сантиметър кожа през зимата той има 400 -700 косъма, а през лятото -200 -300.

Разпространен в Алпите (където го наричат още "бланшон" (белушко), Пиренеите и някои други планински масиви в Европа, алпийският заек се среща и на север - в равнините на скандинавските страни, Русия, Шотландия и Исландия. Във Франция той се среща около горната граница на горите и в алпийските поляни до 3000 м дори през студените месеци, но се случва да слезе много по-ниско. Площта, която заекът обикаля всеки ден, не е точно определена (смята се, че е около 10 ха) и тъй като използува постоянно някои маршрути, той прави пътечки от полегнала трева. Алпийският заек може да разчита на своя спринт, за да избяга от враговете си -орела, хермелина и лисицата. Лисицата и хермелина той усеща благодарение на чувствителното си обоняние.

Дължина на тялото 65 см (+ 6 см опашка). Маса 3 -3,5 кг. Продължителност на живота неустановена.

При термитите царицата-майка снася всекидневно хиляди яйца. Рекордьорка е женската на термита на Натал, която снася 30 000 или 40 000 яйца за 24 часа! Изцяло преобразена от задълженията си във връзка с размножаването, царицата прилича на голяма белезникава тръба, в края на която изпъкват главата и крачката. Тя е дълга около 12 см, в диаметър е 2,5 см и 2400 пъти по едра от термитите работници, които я заобикалят и не престават да я хранят със слюнката си и да i отнасят яйцата и. Гигантските термитници на африканската савана приютяват стотици хиляди насекоми. Термитите са една от трите големи групи насекоми, които заемат важно място във фауната на саваните; останалите две са мравките и скакалците. Присъствието им не остава незабелязано, тъй като повечето видове построяват понякога много големи възвишения. Термитниците са характерен елемент за пейзажа на много равнини.

Впрочем голяма част от термитите строят малки куполи, живеят в земята или на дърветата. Обикновено наречени "бели мравки", термитите имат характерен социален строй и разнообразие на външния си облик при един и същ вид. С изключение на възпроизводителките -те не притежават крила, окраската им е бяло-жълта и нямат фацетни очи. Тези особености се обясняват с подземния им начин на живот. Те прекарват почти целня си живот в мрак, във вътрешността на подземни галерии, където температурата, степента на влажност и вентилацията се поддържат постоянни. Стените на термитника са изградени от пръст, слепена със слюнка. Те могат да достигнат 60 см дебелина. Куполът, издигнат от насекомите, достига максимум 6 м височина. Най-големите познати на човека термитници са имали обиколка от 12 до 15 м.

Дължина на тялото на rолям боец от вида Bellicositermes 1,5 - 2 см. Дължина на тялото на малък работник 0,6 -0,8 мм. Продължителност на живота на царицата вероятно няколко десетки rодини.

Орелът винаги е бил символ на могъщество и е изобразен на гербовете на много държави. Човекът обаче е преувеличавал силата му и дълги годин и за него са се разказвали всякакви небивалици. Говорело се например че орелът може да вдигне плячка, много по-тежка от него самия -в действителност това е невъзможно. Орел, който убил агне, тежко 4,4 КГ, не след дълго бил принуден да го пусне; друг изоставил куче, тежко 11 кг, само след 100 м. Група

от 14 швейцарски скиори обаче е наблюдавала орел, носещ млада дива коза, която все още се мъчела да се освободи. След като набрал височина, орелът пуснал жертвата си, уплашен навярно от виковете на хората -свидетели на случката. Възможно е също да не е можел да удържи животното, което според очевидците тежало между 1О и 11 кг. Не се знае обаче дали птицата току-що е била грабнала плячката си, или вече е била изминала дълго разстояние с нея.

Орелът не се храни всеки ден, особено през зимата. Средната му дневна дажба е изчислена на 250 г. Храни се главно с бозайници и птици.

В Алпите основната му храна е мармотът. По-рядка напада други животни, като сърнета, диви ярета, лисичета, хермелини и катерици, а също и влечуги, алпийски зайци и диви земеровни зайци (подземници). Тундровата яребица и тетревът са птиците, на които ловува най-често. Орелът играе важна роля, като допринася много и за ограничаването броя на дивите козн, особено в националните паркове, където има, тенденция броят на тези животин да нараства. Скалният орел образува гнездови двойки на 5 - 6-годишна възраст и когато мъжкият и женската се хранят редовно, броят на малките им се увеличава. Преди това младите птици се скитат от едно място на друго. Ето защо понякога се срещат много далече от местата, по които гнезди скалният орел. Всяка гнездова двойка има своя постоянна ловна територия, която заема площ от 300 до над 600 кв. км В зависимост от това, доколко е богата на плячка.

Дължина на тялото 80 -95 см. Маса 3 -6,5 кг. Размах на крилата 230 СМ. Продължителност на живота: 18 години (сред при- родата); 46 години (в плен).

Има един единствен вид видра, която живее постоянно в морето и на морския бряг - това е морската видра. Среща се на Командорските и Курилските острови, в Южна Камчатка, на Алеутските острови, по югозападното крайбрежие на САЩ и на юг от Калифорния.

Преди е имало много морски видри. Сега на островите, причислени към територията на Русия, има може би около 6 - 7 хил., а в Америка - няколко хиляди. Ловът им е забранен. Кожата на това животно е много скъпа.

Морските видри са миролюбиви и добродушни. "Просто си почиваш в тяхно присъствие"- пише С.В.Мараков, който отдал много сили и време за изучаване на морските видри на Командорските острови. Мъжките и женските живеят поотделно, но са задружни по между си. Лятно време денем морските видри навлизат обикновено няколко километра навътре в морето, а по здрач се връщат към брега. Те живеят тук, където се разбиват морските вълни, където има заливчета с подводни и надводни скали, камъни и гъсталаци

от ламинарии. Морските видри могат да спят дълго във водата по гръб. Върху гърдите на някои от тях спят, удобно настанили се, малките им. Майките са много нежни и грижовни, но, уви, не са многодетни. Раждат само по едно малко в годината. Близненето е много рядко. Женските раждат на брега или на някоя скала навътре в морето (според някои зоолозо понякога и във водата). Когато малкото стане на около две седмици, майката започва да го учи да плува - поставя го върху гърдите си и като го придържа с една лапа, плува по гръб във водата. Понякога се гмурва заедно с него и за храна на дъното. Морската видра лови и морски таралежи, морски звезди, риби, калмари, мекотели, криви морски раци.

След като се гмурне, морската видра събира иглокожи, пъха ги в кожните гънки под "мишницата" си и плътно ги притиска с лапа, за да не ги изпусне. (Кожата и не приляга плътно към тялото и, така че подобна "операция" не я затруднява особено.) Понякога взема и камък от дъното и изплува нагоре.

Какво правят на повърхността на водата, вече знаем: разчупват върху камъка плячката - морски таралежи или мекотели - и си похапват, без да бързат. Хапнат си и започват да се прозяват. "Морските видри - казва С.В.Мараков - обичат да се прозяват и се прозяват дълго, с явно удоволствие". Прозяват се, прозяват се и накрая заспиват, както са във водата, лежейки по гръб. Кръстосат лапички на гърдите, мушнат си муцунката в тях и вълните ги люлеят, сякаш са в хамак.

Когато малките пораснат и станат на около шест месеца, майките ги предават на грижите на бащите. Те ги учат да ловуват и да се пазят от косатките и хищните зъбати китове. Косатките са страшен враг за много морски животни - от калмата до беззъбите китове. За морските видри там, където хората не ги ловят, този враг, изглежда, е единствен.

Степният рис (каракалът) е невероятно бърз и ловък при нападение. Той настига заека толай на къси разстояния, а като подскочи високо нагоре, улавя ниско летящи птици. Промъква към кацнало на земята ято - птиците с крясък излитат, а каракалът ги настига във въздуха с нокти. Така само за секунди успява да свали няколко на земята.

В стари времена в Персия, в Индия и в други съседни страни хората са ценели тази рядка способност на каракалите, опитомявали са ги и са ги използували за лов на дребни антилопи и на фазани. Любимо развлечение на персите било да уреждат състезания между обучени за лов каракали;състезанието се състояло в това, кое животно ще улови повече гълъби с един скок сред разлитащо се ято.

Ареалът на каракала не е малък - почти цяла Африка, Арабския полуостров, Мала и Предна Азия до Северозападна Индия и югозападните райони на средна Азия в Русия. Навсякъде обаче той се среща толкова рядко, че е записан дори на червените страници в Червената книга, което означава, че има

опасност в близките години да бъде напълно унищожен, ако не се вземат бързи мерки за спасяването му.В Русия има около 500 индивида.

Каракалът живее в равнините - саваните, степите и пустините. Тук не винаги лесно намира вода, като получава необходимия му минимум от тялото на животните, с които се храни. Обикновено това са различни гризачи, птици, дребни антилопи, гущери. Каракалът напада дори щрауси, когато лежат върху яйцата си, и лови също таралежи и бодливи свинчета.

Краката на каракала са дълги, но той развива голяма скорост само на къси разстояния, която е напълно достатъчна, за да настигне и най-бързоногата си жертва. Ето защо той ловува, дебнейки жертвата, като пропълзява колкото може по-близо, и после с няколко скока плячката е осигурена. Всеки скок е почти 5 метра. Това е отлична "отскокливост" за такъв сравнително дребен хищник с дължина 60 - 80 см.

В горещините през лятото каракалите ловуват нощем, а през зимата и пролетта - при изгрев слънце. Денем се крият в дупки на бодливи свинчета и на лисици или в някой гъст храст, а понякога и в пукнатина в скалите. Животните прекарват цели си живот на земята. Много рядко, когато се спасяват например от кучета, те могат да се покатерят на някое дърво.

Женската ражда през април от едно до до три и по-рядко четери малки. Храни ги с мляко 2,5 месеца.

По-рано каракалът е бил смятан за рис. Сега е обособен в отделен вид, близък до рисовете. Той има къса опашка (но по-дълга отколкото на риса), на върха на ушите му стърчат снопчета козина, но няма "бакенбардите" на риса и кожата му ечервеникавопясъчен цвят, без петна.

В края на миналия, а дори и в началото на нашия век каракалът е бил разпространен в пустинните райони по цялото ляво крайбрежие на Амударя чак до нейното устие. Днес е рядко животно. През последните години на десния бряг на Амударя не са били срещани каракали.

В природата каракалът няма много врагове - само вълците и бездомните кучета. Главна причина, за да изчезне от старите си местообитания, са усвояването на пустинни земи от човека, силно нарасналият "фактор безпокойство" и попадането му в капаните, поставяни за зайци и лисици.

В русия има 34 каракала в 17 зоопарка - 17 мъжки и 17 женски. Могат да се оформят 17 двойки и скоро да има поколение от тях. Но уви, при такива условия каракалите не се размножават.

Калифорнийският кондор е черен, с черна, а не с бяла "яка" около шията и без гребен на главата за разлика от по-известният андски кодор. Преди е бил разпространен в цяла Северна Америка - от Канада до Флорида. Сега в Южна Калифорния са останали не повече от 40 птици. Кондорите са били изтребвани навсякъде, умирали са от отровите, които животновъдите са поставяли в труповете на крави и овце, срещу вълци и койоти.

Калифорнийският кондор се размножава един път на две години. Женската снася по едно и рядко по две яйца. Възрастните хранят малкото шест месеца, а после още година се грижат за него, като го пазят и го подхранват. Кондорчето расте бавно и достига зряла възраст едва на шест години.

През ледниковата епоха в планините на Канада и Калифорния живеел кондор - "невероятно чудовищна птица" с размах на крилете до 5 м. Освен летящият гущер птеранодон и един вид измрял албатрос сред летящите земни същества никога не било имало такъв великан.

Световен рекорд. Бухалът е способен да надделее над всички други грабливи птици. Той, изглежда, е по-мощен и скалния, и от морския орел. Всъщност и соколът скитник, и големият ястреб, и мишеловът, и почти всички сови и кукумявки в Европа съставят част от менюто му. Разбира се, той не се храни с тях всекидневно, но да ги лови, не е нещо съвсем изключително за него. Между жертвите на този гигант (най-едрият от совите на света) фигурират глухарят, зеленоглавата дива патица, дивият заек, земеровният заек (подземник). Всички тези жертви бухалът олавя нощем в един огромен район от 1000 до 5000 хектара. Понякога този район може да бъде по-малък или по-голям. В него той намира място и за размножаване. Тази птица живее в разнообразна среда. В Европа се среща предимно в планините и в северните гори, но в Азия обитава още пустини и степи. Среща се и равнината, и по места с височина до 5000 м, и по напечените от слънцето скали, и край бреговете на блатата. Навсякъде присъствието му подсказва, че фауната там е богата и разнообразна, защото той се храни с представители на голям брой видове.

Свикнали сме да смятаме бухала за птица, обитаваща гъстите непроходими гори или недостъпните планини. Това в общи линии е вярно, но понякога бухалът живее и в съседство с човека. В Южна Европа са намерени гнезда на бухал на неколкостотин метра от обитавани къщи, край пътища или край железопътни линии с оживено движение. Ако не се обезпокоява през време на размножаването му, той се приспособява добре към съседство с човека.

Навсякъде или почти навсякъде той търси скални стени с площадки. Там намира убежище, където прекарва деня кацнал неподвижно на някой скален ръб и често изложен дори на слънце. Неговото жълтеникавокафявои напетнено оперение се слива добре със скалата и трудно може да бъде открит от хищник.

ПОДРАНИЛ В МЪТЕНЕТО. Бухалът мъти много рано. В Южна Европа снася яйцата си през януари или през февруари, а в по-северните области - през март или през април. Яйцата снася на площадки по стъмни скали. Мъжкият и женската вероятно остават заедно през целия си живот, и то постоянно в един и същ район. По време на гнезденето може да се чуе дуетът им. Обикновенно кацат по скалните ръбове или по върховете на дърветата и "бухат" през интервали от по няколко секунди. Чуват се и в разгара на зимата, та чак през май, а дори и през други месеци на годината. Само женската мъти снесените 2 - 4 бели яйца. При излюпването си малките са покрити с бял пух, очите им са затворени. Майката не ги напуска около един месец. През това време мъжкият осигурява храна за цялото семейство. Премине ли този срок, женската също започва да участва в лова, понеже нараства апетитът на малките. Възрастните започват да излизат на лов, преди още да се е спуснала напълно нощта. Когато родителят пристигне с плячката в "гнездото" (гнездо почти не се строи), младите блъскат, бутат се едно друго, за да получат късчета от жертвата. При храненето възрастната птица затваря очите си, вероятно за да избегне евентуалните удари от човките на малките. След като се нахранят, малките остават дълго време неподвижни. От време на време те се оживяват и следят прелитащите птици или минаващите край тях други животни, отиват до края на скалата и се връщат, махат с крила. Появи ли се непознато животно, наежват перушината си

Дължина 57 - 72 см. Размах на крилата 1,50 - 180 м. Маса 2 - 3,2 кг. Мътене около 35 дни. Разпространение: Европа, Северна Африка, Азия.

НАЙ-ЕДРА СРЕД МАЛКИТЕ. Най-дребната пума, или кугуар, която се среща в Централна Америка, тежи не повече от 35 кг, докато пумата в Канада или САЩ достига тегло 117 кг! Козината също е различна на цвят, според месностите, където пумата живее, въпреки че в повечето случаи тя е светлокафяво оцветена. Срещат се, разбира се, и бледоръждиви или дори почти черни пуми. Тези големи различия в окраската и в ръста се обуславят от климата - по-едрите пуми населяват студените области, по-дребните - тропическите райони. От 35 диви котешки видове само няколко ръмжът - това са големите котки - лъв, тигър, леопард, ягуар и ирбис (снежен леопард). Останалите - например рисът, мъркат, а пумата е най-едра от тези "неголеми котки".

Пумата се среща от единия до другия край на Америка и е представена в почти всички пейзажи. По-рядко се наблюдава в тропическите гори, но се среща от Канада до Патагония и особено в пустините на Аризона и съседните щати.

ПЛАНИНСКИЯТ ЛЪВ. Козината на пумата е с много къс косъм, а по осанката и тя прилича на лъвицата. Освен това пумата си е спечелила славата на кръвожаден звяр, ето защо я наричат често и "планински лъв". От VXII век ловците я изтребват непрестанно и ако преди се е срещала от Тихия до Атлантическия океан, днес тя е станала голяма рядкост. И все пак пумата, както всички месоядни, играе незаменима роля в природата. Това, което се е случило в Йелоустоунския парк в САЩ, ясно доказва нейното значение. В началото на XX век около 40 пуми обитавали този резерват, но за да се защитят лосовете, било разрешено да се изтребят дивите котешки хищници. Не минало много време и резултатът бил налице - лосовете ставали все по-многобройни и унищожавали твърде бързо растителността. Тогава се наложило да избият една част от тях, а друга да пренесат в други райони, за да се възстанови равновесието.

Дължина на тялото 1,50 м. (+ опашка 90 см.) Продължителност на живота около 15 години.

Случва се пумата да нападне и кон и да успее да го убие. Наблюдаван е случай, когато хищник от рода на котките с тегло към 70 кг, успява да убие крава, тежка 270 кг, и да я влачи на известно разстояние. Когато се храни пумата държи храната в предните си лапи, както правят другите едри хищници-котки.

НЕНУЖНА ОТРОВА. Скорпионът сграбчва гущера с щипците си, приближава го до челюстите си и започва да го разкъсва. Ще го инжектира ли с отровата, съдържаща се в ампулата в края на коремчето му? Не! Гущерът е вече мъртав и скорпионът го превръща малко по малко в каша, която ще погълне в стомаха си.

Скорпионите си служат с отровата си много по-рядко от колкото си мислим. Запасите им от отрова са толкова ограничени, че след изчерпването им трябва да минат 2 - 4 седмици, докато се възстановят.

За да убие голяма жертва, скорпионът извива "опашката" си напред до нивото на остата си и забожда жилото, свързано с двете жлези, които отделят опасната течност. През нощта в пустинята той ловува слепешката, защото зрението му е слабо. Често е необходимо жертвата да го докосне, за да реши да я нападне. Скорпионът обаче може да я усети и от разстояние благодарение твърде фините косъмчета, разположени близо до щипците му и силно чувствителни и към най-слабите трептения на въздуха.

ТОПЛИНАТА ГО ПЛАШИ! Скорпионите в пустинята се страхуват от високите дневни температури, но понасят много добре засухата. В най-горещите часове на деня те се крият под камъните или в някоя дупка.

Женските носят малките си в продължение на 7 - 10 дни след излюпването им. След като си сменят обвивката, те започват да се хранят сами, но в началото понякога се изяждат едни други.

Повечето от скорпионите са имунизирани срещу собствената си отрова и противно на това, което се смята, те не се самоубиват, ако се намират близо до огън. Случва се да се убодат, тъй като поради непоносимата топлина те извършват некоординирани движения, но това е неволно и те не умират, освен ако не са обезводнени напълно.

без убиди ама мисля че това е форума изложен и на детска аудитория и нами се изка да я губим по този начин.Все пак изкаме сайта да е колкото се може по -добър а този материал мисля че нее за тук .Ще е интересен като факт от историята ама за този форум,сайт и за списанието ще е прекалена циничен.

Няма защо!!!

Виж постовете по-долу....