Apofis

НИКОЛА МУШАНОВ, 12 април 1872 - 11 май 1951 г.

Роден в гр. Дряново. Получава основно и средно образование в гр. Дряново и гр. Търново. Завършва право в Екс ан Прованс, Франция (1893). В България работи като съдия, после е прокурор в гр. Стара Загора и гр. Варна (1893-1896) и адвокат в гр. Русе (1897-1908). Член на Демократическата партия от 1897 г. Член на висшия съвет и на централното бюро, а от 1920 г. - подпредседател на партията. След смъртта на Александър Малинов става председател на партията (1938-1947). Народен представител в XII (1902-1903), XIV (1911-1913), XVI-XIX (1913-1923) и XXI-XXV (1923-1944) обикновено народно събрание (ОНС). Председател на XXIV (1938-1939) ОНС. Заема враждебна позиция към правителството на Александър Стамболийски. Един от лидерите на Конституционния блок (1922). След неуспеха на акцията на Блока в гр. Търново (септември 1922) е арестуван и хвърлен в затвора. След военния преврат на 9 юни 1923 г. е освободен от затвора. Обявява се против влизането на Демократическата партия в Демократическия сговор. През 1931 г. влиза в Народния блок и след оставката на Александър Малинов оглавява правителството на Блока (1931). Като председател на Министерския съвет посещава Турция (1932), Югославия (1933) и Румъния (1934) за заздравяване и възстановяване на приятелските отношения с тези страни. По време на Втората световна война (1939-1945) е един от лидерите на буржоазната опозиция и застава на антифашистки позиции. Като народен представител в XXV ОНС се обявява против обявяването на война на Великобритания и САЩ (12 декември 1941). На 17 март 1943 г. подписва протестно писмо до цар Борис III за защита на българските евреи. Подписва декларация заедно с 12 души до регентството и правителството за коренно изменение на външната политика, за излизане от войната, за сближаване с Русия и за образуване на народно конституционно правителство (7 август 1944). Отказва да се включи в Отечествения фронт и се обявява против въоръжената борба на българския народ. Осъден от народния съд на 1 година затвор като министър в правителството на Константин Муравиев. През септември 1945 г. е освободен от затвора. Възстановява Демократическата партия и списването на в. „Знаме" и се включва в дейността на буржоазната опозиция. От 25 октомври 1947 г. е въдворен на местожителство в гр. Търново, а през 1949 г. - в с. Заград, Тутраканско. На 19 юни 1951 г. е арестуван и умира в Държавна сигурност при неизвестни обстоятелства.

КИМОН ГЕОРГИЕВ, К. Г. Стоянов, 11 август 1882 - 28 септември 1969 г.

Роден в гр. Пазарджик. Завършва Военното училище в София (1902). Участва в Балканската война (1912-1913) като капитан, командир на рота и в Първата световна война (1915-1918) като командир на дружина. През 1916 г. е ранен в окото. Уволнен от армията като подполковник (1920). Един от основателите на Военния съюз (1919) и член на централното му ръководство. Участва в създаването на Народния сговор (1922) и се включва в борбата против управлението на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Участва в Деветоюнския преврат през 1923 г. и влиза в ръководството на Демократическия сговор. Народен представител в XXI (1923-1927) и XXII (1927-1931) обикновено народно събрание. Един от ръководните дейци на политическия кръг „Звено". Активно участва в подготовката на Деветнайсетомайския преврат през 1934 г. Като председател на Министерския съвет (1934-1935) работи за създаване на нова държавно-политическа система, влиза в конфликт с монархическия институт и установява за първи път дипломатически отношения със Съветския съюз (юли 1934). След като напуска правителството, преминава в опозиция на двореца. През 1935 г. влиза в сътрудничество с БЗНС „Ал. Стамболийски" („Пладне-1"), а през 1936 г. се свързва с дейци на Българската комунистическа партия. През 1938 г. е кандидат за народен представител от Народния фронт. В годините на Втората световна война се обявява против обвързването на България с фашистка Германия. На 1 ноември 1940 г. подписва протестно писмо до правителството на Богдан Филов против приемането на Закона за защита на нацията. Един от първите политически дейци, който откликва на призива за създаването на Отечествения фронт (ОФ). От 1943 г. е член на Националния комитет на ОФ. На 7 август 1944 г. заедно с 12 души от буржоазната опозиция подписва декларация до регентите и правителството с искане за коренна промяна на курса на външната политика, за излизане от войната, за сближаване с Русия и за образуване на народно конституционно правителство. Взема дейно участие в подготовката за завземане на властта на 9 септември 1944 г. Генерал-майор от запаса (1944), генерал-лейтенант (1945), генерал-полковник (1946). Председател на изпълнителния комитет на Народния съюз „Звено" (1 октомври 1944 - февруари 1949). Народен представител в VI (1946-1949) велико и в XXVI (1945-1946), I-ІV (1950-1965) обикновено народно събрание. Член на Президиума на Народното събрание (1962-1966, 1966-1969). Герой на социалистическия труд (1962 и 1967). Умира в гр. София.

ДРАГАН ЦАНКОВ, 28 октомври 1828 - 11 март 1911 г.

Роден в гр. Свищов. Учи в родния си град и в гр. Елена и завършва Габровското училище (1845). Продължава образованието си в Одеската семинария и в гимназията в Киев. Следва в Киевската духовна академия (1846-1848). Учител в Галац (1848-1850). Във Виена изучава печатарското дело и слуша лекции в университета. Купува печатница, която пренася в Свищов, а по-късно - в Цариград. От 1855 г. живее в Цариград, където изучава френски език в католическия колеж в Бабек и работи като учител и журналист. През 1855 г. тайно се покръства и става един от водачите на униатското движение в България. Основава ученолюбива дружина „Община за българска книжнина" за подпомагане на българските училища и църкви с книги. През 1859 г. отваря своя печатница и започва да издава в. „България" с прокатолическа и профренска ориентация. На 18 декември 1860 г. депозира писмена молба за преминаване под духовното ведомство на Ватикана. Участва в делегация при папа Пий IX през март-април 1861 г. за връчване на епископските отличия на архимандрит Йосиф Соколски. След неуспеха на унията през 1863 г. напуска Цариград и се установява в гр. Свищов. Работи като преводач към паспортната служба и инспектор на управлението на турските параходи по р. Дунав. Учител по френски език (1865-1867) и един от инициаторите за създаване на читалище „Зора" (1866) в Русе. Член на апелативния турски съд. Помощник-управител на Нишкия (1868) и на Видинския санджак (1869). Член на Смесения екзархийски съвет (1873-1875), учител по български език в Галатасарайския лицей, председател на българското читалище в Цариград (1876). По поръчение на Българската екзархия след потушаването на Априлското въстание (1876) заедно с Марко Балабанов обикаля европейските столици, за да запознае общественото мнение с Българския въпрос (август 1876 - януари 1877). По време на Временото руско управление е вицегубернатор на гр. Свищов, гр. Търново и гр. Русе. Окръжен управител в гр. Варна. Председател на комисията за емигранти в гр. Пловдив. Депутат в Учредителното събрание (1879). Участва активно в изработването на Търновската конституция. Водач на Либералната партия, а от 1884 г. - на Прогресивнолибералната партия. Дипломатически агент в Османската империя (1879-1880). Народен представител в I велико (1879) и в I (1879), II (1880-1881), IV (1884-1886), X (1899-1990), XI (1901) и XII (1902-1903) обикновено народно събрание (ОНС). Председател на XII (1902-1903) ОНС. Активно се бори срещу режима на пълномощията на княз Александър Батенберг (1881-1883), за което е интерниран в гр. Враца. По време на управлението на Стефан Стамболов емигрира в Санкт Петербург и се завръща в България през 1895 г. Дописен член на Българското книжовно дружество (1871), почетен член (1884). Умира в гр. София.

Андрей Ляпчев, 30 ноември 1866 - 8 ноември 1933 г.

Роден в гр. Ресен, Македония.

Учи гимназия в Битоля, Солун и Пловдив.

Завършва финансови и стопански науки в Цюрих, Берлин и Париж.

След завръщането си в България работи в Министерството на финансите. Участва активно в македонското освободително движение. Редактира в . "Млада България" и в."Реформи" (орган на Върховния македонски комитет).

Един от водачите на Демократическата партия.

Народен представител в XIV (1908-1911), XVI-ХІХ (1913-1923) и XXI-ХХІІІ (1923-1934) обикновено народно събрание (ОНС).

1908-1910 г. - министър на търговията и земеделието в кабинета на Aл. Малинов.

1917-1918 г. - министър на войната в коалиционния кабинет на T. Теодоров.

Водач на българската делегация, която подписва Солунското примирие на 29 септември 1918 г.

През март 1923 г. заедно с другите министри от кабинета на Александър Малинов е подведен под отговорност от Държавен съд като един от виновниците за втората национална катастрофа.

Участва в събора в Търново (септeмври 1922 г.), арестуван е и е хвърлен в затвора.

Един от лидерите на Конституционния блок и активен борец против правителството на Александър Стамболийски. След военния преврат на 9 юни 1923 г. е освободен, участва в създаването на Демократическия сговор и става един от неговите лидери.

1926-1931 г. - министър-председател, министър на вътрешните работи и народното здраве. Като председател на Министерския съвет провежда по-гъвкава вътрешна политика, а външната насочва към сближаване със съглашенските сили и предимно - с Великобритания.

Улеснява достъпа на чуждестранния финансов капитал в България. Съдейства за включването на страната в „стабилизационния" план на Финансовия комитет при Обществото на народите, с чиято помощ на България са отпуснати Бежанският (1926) и Стабилизационният заем (1928).

Един от основателите на Съюза на земеделските кооперации и на Съюза на популярните банки.

След разцеплението на Демократическия сговор (1932) застава начело на крилото, което се противопоставя на фашистката програма на Александър Цанков.

Умира в София.

---

Добавих някои факти и редактирах първото мнение в темата.

АЛЕКСАНДЪР СТАМБОЛИЙСКИ, 1 март 1879 - 14 юни 1923 г.

Роден в с. Славовица, Пазарджишко. Учи в Садовското земеделско училище (1893-1895) и завършва Лозарско-винарското училище в Плевен (1895-1897). Там се запознава с учителя Янко Забунов - идеолога и организатор на земеделското движение в България. Участва като делегат от с. Ветрен в първия учредителен конгрес на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) в гр. Плевен (1899). Следва философия в Хале (1900-1901) и агрономство в Мюнхен (1901-1902). Поради тежко заболяване през пролетта на 1902 г. прекъсва и се завръща в България, където се отдава изцяло на обществено-политическа дейност. Под негово ръководство се изработва първата програма на БЗНС (1905) и той става фактически водач на съюза. Народен представител в XIV (1908-1911) и XVI-XX (1913-1923) обикновено и в V (1911) велико народно събрание. Под негово въздействие БЗНС провъзгласява лозунга за самостоятелна селска власт, която трябва да защитава „общоселските интереси". Като народен представител се обявява против измененията на Търновската конституция (1911) и против участието на България в Първата световна война. При срещата на опозиционните водачи на 4 септември 1915 г. с цар Фердинанд той го предупреждава, че ще отговаря, ако въвлече България във войната. Заради тази му постъпка е касиран като депутат в XVII ОНС и осъден на доживотен затвор (1915). След пробива на Добро поле на 25 септември 1918 г. е освободен и изпратен с група министри и народни представители в Радомир и Кюстендил да уговаря въстаналите войници да се върнат на фронта. В Радомир подкрепя въстанието и е обявен за председател на временното правителство (27 септември 1918). След потушаването на въстанието минава в нелегалност. На 31 декември 1918 г. е амнистиран и става министър в кабинета на Теодор Теодоров. На XV конгрес на БЗНС (1919) изработва нова програма на Съюза и е избран за лидер, какъвто остава до края на живота си. През юли 1919 г. е включен в състава на българската делегация за изготвяне на мирния договор в Париж. Като председател на Министерския съвет подписва Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 г. Стреми се да изведе страната от международната й изолация и да стабилизира международното й положение. На 21 май 1920 г. образува самостоятелен кабинет на БЗНС. Оглавява българската делегация на международната конференция в Генуа (1922) и Лозана (1922-1923). Сключва спогодба с Югославия (1923). Под негово ръководство са прокарани важни реформи във вътрешния икономически и политически живот на страната: аграрна реформа, трудова повинност, просветна реформа, закон за консорциума и др. Със своята теория за самостоятелна селска власт предизвиква противодействие в страната. След военния преврат на 9 юни 1923 г. е свален от власт, заловен и убит по най-жесток начин край с. Славовица.

АЛЕКСАНДЪР МАЛИНОВ, 21 април 1867 - 20 март 1938 г.

Роден в с. Пандъклий, Бесарабия. Завършва гимназия в Болград и право в Киев (1891). След завръщането си в България работи като съдия, прокурор и адвокат в Пловдив (1898). Един от ръководните дейци на Демократическата партия, а от 1903 г. до смъртта си - неин лидер. През 1903 г. е председател на Държавния съд. Народен представител в XI (1901), XIV (1908-1911) и XV-XXIII (1911-1934) обикновено и в V (1911) велико народно събрание. Председател на XXIII (1931-1934) ОНС. Като председател на Министерския съвет (1908-1911) взема дейно участие в подготовката и обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. Участва в проекта за изменение на Търновската конституция (1911). Допринася за закрепването на личния режим на цар Фердинанд. През 1918 г. неговото правителство потушава Войнишкото въстание и сключва Солунското примирие. При образуването на Конституционния блок (1922) играе ръководна роля в него и участва в акцията на блока в Търновските събития против правителството на Александър Стамболийски, след което е арестуван и изпратен в затвора в гр. Шумен. През март 1923 г. е подведен под отговорност от Третия държавен съд. След Деветоюнския преврат 1923 г. е освободен и участва в създаването на Демократическия сговор (август 1923). В началото на 1924 г. напуска Сговора и преминава в опозиция на правителството. Един от инициаторите за създаване на Народния блок (30 май 1931 г.), който спечелва парламентарните избори за XXIII ОНС през юни 1931 г. Като председател на XXIII ОНС става кръстник на княгиня Мария-Луиза. След Деветнайсетомайския преврат през 1934 г. се приобщава към буржоазната опозиция. Умира на трибуната на предизборно събрание в София като опозиционен кандидат за изборите за XXIV ОНС.

Плутон е последната планета от Слънчевата система. В течение на 20 години от своята 249 годишна обиколка около Слънцето, заради ексцентричната си орбита, Плутон се явява по-близо до Слънцето в сравнение с планетата Нептун, която в такива случаи се оказва най-отдалечената планета от нашето дневно светило. Такъв е бил и периодът между 21 януари 1979 г. и 11 февруари 1999 г. Плутон отново ще премине орбитата на Нептун чак през 2226 г. Тъй като орбитата на Плутон е силно ексцентрична, в перихелия, когато е най-близо до Слънцето, той се намира на разстояние 4,440 млн. км. от Слънцето, а в афелия, когато е най-отдалечен – на 7,395 млн. км.

Плутон е по-малка от седем луни в Слънчевата система: Луната, Йо, Европа, Ганимед, Калисто, Титан и Тритон. Има диаметър 2274 км., движи се по орбита около нашата звезда на разстояние 5,913,520,000 км. (39.4 AU) и има маса 1.27x1022кг. Плутон е открита през 1930 година от американският астроном Клайд Томбо и е единствената планета в Слънчевата система, която все още не е посетена от земен космически апарат. През 1978 г. е открит спътникът Харон, обикалящ около Плутон на разстояние 20000 км. за 6.4 дни. От тези факти може да се определи, че Плутон има маса, само 0,2% от масата на Земята. Тъй като е известен (приблизително) и диаметърът на планетата, може да се види, че нейната плътност е значително по-малка от плътността на Земята. Понеже е много тъмна, се предполага, че всъщност Плутон е по-скоро гигантско кометно ядро, отколкото планета. Повърхностната температура (-230°C) е твърде ниска, за да има значителна атмосфера. Възможно е в разредената атмосфера да има азот, въглероден двуокис и метан, а налягането е едва няколко микробара. Плутоновата атмосфера може да съществува като газ, когато планетата е близо до перихелия, а през останалото време от дългата плутонова година газът е в твърдо състояние (лед).

Съставът на планетата не е известен, но съдейки по нейната плътност (около 2 мг/см3), се предполага, че тя е смес от 70% скали и 30% воден лед, много наподобяваща Тритон. Ярките петна по повърхността изглежда са обвити от лед от азот с малко количество метан, етан и въглероден окис. Съставът на тъмните области не е известен, но може би е подобие на органична материя или фотохимическа реакция, предизвикана от космическите лъчи.

Плутон може да се открие с големите телескопи, където се вижда като звездичка от 14 звездна величина. Заради огромното разстояние, което го дели от Слънцето, Плутон се движи много бавно по небето. Сега той лежи близо до границата между съзвездията Везни и Змия (опашка).

Заради огромното разстояние, на което се намира Плутон, не са изпратени никакви космически апарати за изследване на този далечен свят. Планира се да се изпрати такава мисия (“Плутон-Харон Експрес”), която ще използва гравитацията на Юпитер за ускоряване на спътника към Плутон, който да достигне там към 2010 г. и след това да се отправи към Куйперския пръстен, където има много неизследвани космически тела.

Нептун, осмата планета от Слънчевата система и четвърта по големина, е открита през 1846 година от Йохан Гале в Берлинската обсерватория, използвайки изчисленията на френския астроном Юрбен льо Верие върху смущенията на движението на планетата Уран. Нептун е по-малка по размер, но има по-голяма маса от Уран.

Нептун се върти около Слънцето на разстояние 4,504,000,000 км. (30.06 AU), има маса 1.0247х1026кг. (17.23 пъти по-голяма от земната) и диаметър по екватора 49532 км. (3.88 пъти по-голям от земния). Околоосното му въртене е с продължителност 18:25.55 часа, а обикаля около Слънцето за 164.82 земни години с орбитална скорост 5.43 км/сек.

Нептун е посетен от един космически кораб – Voyager 2 на 25 август 1989 година. Повечето, което знаем за тази планета, е от това единствено посещение и от наблюденията на космическия телескоп Хъбъл.

Тъй като орбитата на Плутон е твърде ексцентрична, той понякога пресича орбитата на Нептун, и тогава Нептун се явява най-отдалечената от Слънцето планета в течение на няколко години.

За вътрешният строеж на Нептун може да съдим от нейните радиус, маса, период на въртене, форма на гравитационното й поле и от поведението на водорода, хелия и водата под високо налягане. Предполага се, че Нептун има скално ядро с маса, колкото Земята. Ядрото е обгърнато от мантия, богата на вода, метан, амоняк и други елементи, които са под високо налягане и висока температура. Мантията има маса, 10-15 пъти по-голяма от земната. Над мантията се намира външен слой с една или две земни маси, съставен от молекулярен водород, хелий и метан. Синият цвят на Нептун се дължи основно на поглъщането на червения цвят на светлината от метана в атмосферата, но има и някои допълнителни, все още непознати фосгени, които придават на облаците този наситен син цвят. Атмосферата му е съставена предимно от водород и хелий с малко количество метан, а температурата там е около минус 220°С. Както на повечето газови планети, и на Нептун бушуват огромни бури. Скоростта на вятъра на Нептун е най-голямата в цялата Слънчева система - около 2000 км/час.

Най-голямата особеност на Нептун, Голямото тъмно петно, се намира в южното полукълбо. То е с размер, два пъти по-малък от Голямото червено петно на Юпитер, или почти колкото е диаметърът на Земята и е огромен ураган. В него скоростта на вятъра е 300 м/секунда. Voyager 2 откри по-малко тъмно петно, а също и малък неправилен бял облак, който обикаля около Нептун за 16 часа и е известен под името "Скутерът".

Нептун има магнитно поле, което не съвпада с оста на въртене. Счита се, че това поле се генерира в сферична област близо до повърхността на планетата. Наблюдавани са били сияния именно в тези области. Подобно на газовите гиганти Юпитер и Сатурн в нашата Слънчева система, и Нептун има вътрешен източник на топлина, който му позволява да излъчва почти два пъти повече енергия, отколкото получава от Слънцето.

Нептун има пръстени, които са тъмни и с неизвестна структура, подобно на пръстените на Юпитер и Уран. На пръстените на Нептун са дадени имена: най-външният е Адамс (на дистанция 62930 км и с ширина около 50 км), който съдържа три други с имена Свобода, Равенство и Братство. Следва безименния пръстен, с еднаква орбита с Галатея, след него е Leverrier, чийто външни разширения се наричат Lassell и Arago, и накрая – плахия Galle, който е на дистанция 41900 км и има ширина 15 км.

Преди Voyager да се срещне с Нептун са били известни два спътника на Нептун: Тритон и Нереида с диаметри съответно 3800 км. и 300 км. Voyager е открил още шест спътника с диаметри от 50 до 200 км. Всички тези малки тела обикалят около Нептун в неговата екваториална плоскост и в същата посока на въртене на планетата. Нереида и Тритон обаче имат орбити, които са наклонени спрямо екваториалната плоскост на 30° и 20°. Тритон е уникален в това, че е единственият голям спътник в цялата Слънчева система, който се върти около своята планета в посока, обратна на посоката на въртене на планетата. Затова се счита, че тези два спътника не са се формирали заедно с Нептун, а са били прихванати от неговата гравитация в миналото. Останалите шест луни на Нептун са Thalassa, Despina, Galatea, Larissa, Proteus и Naiad.

Уран е седмата планета в Слънчевата система и третата по диаметър. Движи се около Слънцето на разстояние в пределите от 18.3 до 20.1 AU с орбитална скорост 6.81 км/сек. Продължителността на деня й е 17 часа и 14 минути, а годината й е с продължителност 84.01 земни години. От Земята Уран може да се види с малък телескоп. Но единственото, което се вижда, е малкият зеленикав диск без никакви детайли по повърхността. Неговият диаметър е четири пъти по-голям от земния (50 800 км), а масата му е 14.54 земни маси (8.683x1025 кг.). Уран е с по-голям диаметър, но с по-малка маса от Нептун.

Уран е открита през 1781 г. от Уилям Хершел, който първоначално я смята за комета. Нарича я "Georgium Sidus" в чест на краля на Англия Джордж III. Името Уран е било прието, за да има съответствие с имената на останалите планети, но не се използвало до 1850 г.

От наблюдения на Уран не се виждат никакви детайли. Дори на изображение на Voyager той се появява като синьо-зелено кълбо, точно така, както се наблюдава и от Земята. Оста на въртене на Уран е наклонена на 98° - той лежи на едната си страна в плоскостта на Слънчевата система и се върти в противоположна посока на останалите планети. Светът на Уран е бил посетен един-единствен път от сондата Voyager 2 на 24 януари 1986 г. По това време южният полюс на планетата е обърнат директно към Слънцето. В резултат на това полярният регион приема повече енергия от Слънцето в сравнение с екваториалните област. Въпреки това Уран е по-топъл на екватора, отколкото на полюсите, а механизмът за това не е изяснен от учените.

Уран е един от четирите газови гиганти в нашата слънчева система и е съставена предимно от скали и вода, а водородът, хелият и метана са нейната плътна атмосфера. Астрономите считат, че Уран е формирана от същият материал - замръзнала вода и скали, от който са съставени и повечето луни на планетата. С нарастването на планетата налягането и температурата във вътрешността са се увеличили, превръщайки леда в гореща течност.

Знанията ни за вътрешната структура на Уран са резултат от заключения от радиуса на планетата, нейната маса, период на ротация и формата на гравитационното поле. Уран има относително малко скално ядро, с радиус около 2000 км, тежащо колкото Земята и нагрято до около 6650°C. Над него е разположена мантия с около 10-12 земни маси, богата на вода, метан, амоняк и други елементи, които са под високо налягане. Външната обвивка е от молекулярен водород, хелий и метан и е с около 1-2 земни маси. Дълбоката плътна атмосфера е съставена от около 83% водород, 15% хелий и 2% метан, амоняк и воден лед. Температурата на повърхността на облаците е -214°C.

Подобно на останалите газови планети, Уран има ивици от облаци, въртящи се бързо около него. Но те са много бледи и се виждат само на отделни снимки, направени от Voyager. Синият цвят на планетата се дължи на поглъщането на червената светлина от метана.

Уран има магнитно поле, което е наклонено на почти 60° спрямо оста на въртене. Вероятно то е резултат от движението на различните повърхностни слоеве на Уран.

През 1977 година са открити пръстени, лежащи в екваториалната плоскост. Всеки пръстен има ширина от няколко километра и не може да се наблюдава от Земята. Тези пръстени били открити по време на окултация (закриване на звезда). Пръстените са предизвикали спад на яркостта на наблюдаваната звезда, непосредствено преди и след закриването й от планетния диск. Общото количество пръстени е достигнало 11.

В момента са известни 21 естествени спътника на Уран. Тези спътници формират 3 отделни класа: 11 малки, много тъмни, вътрешни спътника; 5 големи и останалите луни, отдалечени на големи разстояния. Спътници на Уран са Cordelia, Ophelia, Bianca, Cressida, Desdemona, Juliet, Portia, Rosalind, Belinda, 1986U10, Puck, Миранда, Ариел, Umbriel, Титания, Oberon, Caliban, Stephano, Sycorax, Prospero, Setebos.

Изобретявайки астрономическия телескоп, Галилео Галилей започва да прави необичайни открития. С помощта на своя примитивен уред, той открива луни, обикалящи около Юпитер, наблюдава големи тъмни петна, преминаващи по повърхността на Слънцето и изучава кратерите по Луната. Но най-смайващото откритие прави през 1610 година, когато със своя телескоп наблюдава планетата Сатурн – истинския властелин на пръстените.

Сатурн е може би най-известната и най-красивата от всичките планети в Слънчевата система. Макар, че не е единствената планета с пръстени, при нея те са с голям диаметър и ширина и могат лесно да се видят при наблюдение с телескоп или бинокъл, за разлика от останалите планети. Именно тази система от пръстени прави Сатурн толкова красив.

Сатурн е втората по големина планета в Слънчевата система след Юпитер. Тя е огромно газово кълбо, подобно на Юпитер, но с по-малък размер и плътност, по-ниска от водата - 0,7g/см3. Диаметърът и е 120000 км. (9.44 пъти по-голям от земния), масата е 5.69x1026кг. (95.15 пъти по-голяма от земната), а температура е около -150 градуса. Завърта се около оста си за 10 часа и 40 минути. Орбитата му е 10 пъти по-голяма от орбитата на Земята и прави една обиколка около Слънцето за 29.46 земни години. Сатурн единствената планета в Слънчевата система, чийто северен магнитен полюс съвпада със северния географски полюс.

Сатурн, подобно на Юпитер, е сформирана основно от водород и хелий. Облаците в дебелата около 1000 км. атмосфера формират "релефа" на повърхността при наблюденията на Сатурн. Планетата се състоя от 94% водород и 6% хелий, вода, амоняк и метан. Понеже Сатурн е по-студен от Юпитер, повечето цветни химически елементи и съединения са в долната част на атмосферата и не се виждат. Външният слой на Сатурн е съставен основно от молекулярен водород. Навлизайки в дълбочина, където налягането е 100 000 бара, газът започва да прилича на гореща течност. При налягане от 1 000 000 бара водородът преминава в състояние на метализиран водород и много прилича на разтопен метал. Водород в това състояние се разполага до половината от радиуса на планетата. Под слоят с метализиран водород се намира слой от вода, метан и амоняк под високо налягане и висока температура, а в центъра на планетата е разположено скално ядро с размерите на Земята с температура около 12000К. Сатурн излъчва повече енергия в околното пространство, отколкото приема от Слънцето Сатурн притежава активна атмосфера - там бушуват вихрушки и антициклони със скорост 1800 км/час (на екватора), което е 4 пъти по-голяма скорост от ветровете на Юпитер. Ветровете духат предимно в източна посока. Най-силно духат ветровете около екватора и скоростта им намалява при увеличаване на географската ширина.

Магнитното поле на Сатурн е по-слабо от полето на Юпитер. Предполага се, че електрическият ток в разположения дълбоко под повърхността течен метализиран водород е причина за магнитното поле на планетата.

Най-голямата забележителност на Сатурн е системата от пръстени. Те са с диаметър 274000 км. - два пъти по-широки от Юпитер, но са дебели само няколко стотин метра. Лежат в екваториалната плоскост на планетата, която е наклонена към орбитата на въртене около Слънцето на 27 градуса. Пръстените могат да се видят дори в малък телескоп. Поради изменение на относителното разположение на Земята и Сатурн пръстените се наблюдават под различни ъгли. За първи път те са били наблюдавани от Галилей, но едва през 1656 г. Хюйгенс ги определя като система от пръстени. В течение на много години Сатурн се считал за уникален заради тази своя особеност, защото не са били открити все още пръстените около останалите газови планети. Пръстените са формирани от огромно количество частици, лед и камъни с размери от микрони до километри. Те се делят на няколко различни отделни пръстена с процепи между тях. Най-големият от процепите е открит от Касини през 1675 г. и носи неговото име.

Спътниците на Сатурн са съставени основно от воден лед и скали. Това са Пан, Атлас, Енцелад, Прометей, Пандора, Епитемей, Янус, Мимас, Тетас, Телесто, Калипсо, Диона, Хелен, Рея, Титан, Хиперион, Япет, Феба, S/2000 S1, S/2000 S2, S/2000 S3, S/2000 S4, S/2000 S5, S/2000 S6, S/2000 S7, S/2000 S8, S/2000 S9, S/2000 S10, S/2000 S11 и S/2000 S12.

Три двойки спътници, Мимас-Тетас, Енцелад-Диона и Титан-Хиперион, си взаимодействат гравитационно, създавайки стабилни връзки между техните орбити: периодът на завъртане по орбитата на Мимас е наполовина от периода на Тетас, т.е., отношението е 1:2. При Енцелад-Диона отношението е също 1:2, а при Титан-Хиперион то е 3:4.

Сатурн може лесно да се види с просто око, тъй като е доста ярък обект на небето. С добър бинокъл и малък телескоп може да се види системата му от пръстени, а също и най-големият му спътник – Титан. На всеки 15 години Земята преминава през равнината на пръстените и тогава те почти не се виждат, но пък може да се наблюдава сянката, която хвърлят върху диска на Сатурн.

През 1969 година Земята и Сатурн са разположени най-близо една до друга. Планетата с пръстените се е намирала на само 1,2 млрд. километра от Земята и наблюдавана с телескоп е била изключителна гледка. В края на 2002 година това се повтаря – на 17 декември Сатурн и Земята се намират пак максимално близо една до друга, подобно на своето разположение отпреди 30 години. И пак пръстените на планетата са максимално обърнати към нас. 17 декември 2002 година е специален ден, защото Сатурн е в опозиция – Слънцето и Сатурн са в различни страни на небето. При опозиция Сатурн се намира най-близо до Земята и свети много ярко.

Опозицията на Сатурн настъпва на всеки 13 месеца и опозицията на огромната газова планета през 2002 година е едно от най-големите нейни приближения до Земята в последните 30 години, понеже по това време Сатурн е близо до перихелия (най-близката до Слънцето точка от неговата орбита). Сатурновата 30-годишна орбита не е правилна окръжност – тя е с формата на елипса, в която едната страна е 6% по-близо до Слънцето. Когато Сатурн е близо до Слънцето, е близо и до Земята и за нас той е изключителна гледка на небето. Сатурн е много ярък обект по време на своята опозиция. Пръстените са максимално обърнати към нас и отразяват много добре слънчевата светлина.

Юпитер е петата поред планета от Слънцето и най-голямата в цялата Слънчева система. Юпитер е четвъртият най-ярък обект на небето след Слънцето, Луната, Венера и понякога, след Марс. От Земята Юпитер може да се види дори в малък телескоп или бинокъл като леко сплескан диск. Това се явява следствие от бързото въртене на огромната планета – Юпитер се завърта около оста си за 10 часа. Има 318 пъти по-голяма маса от Земята (1.900х1027 кг), а диаметърът му е 11 пъти по-голям от земния - 142 984 км. Движи се около Слънцето по орбита с радиус 778,330,000 км. (5.20 AU) и прави една обиколка за 11.86 земни години с орбитална скорост 13.06 км/сек.

Юпитер е газов гигант и няма твърда кора. Неговата плътност е 1.3 г/см3. Структурата му е много различна от тази на Земята. Видимата "повърхност" на Юпитер фактически е най-горният слой облаци от неговата атмосфера. Атмосферата е дълбока и е съставена основно от водород и хелий, с малки количества метан, амоняк, водни пари и други елементи. Върху диска на планетата се виждат ивици от тъмни и светли облаци. В неговата атмосфера бушуват огромни бури. Известното Голямо червено петно е огромен антициклон, открит е преди 300 години и има овална форма с размери 12 000 на 25 000 км (размер, два пъти превишаващ размера на Земята). Температурата в атмосферата на Юпитер е много ниска – около –140°C в горния край на атмосферата.

През 1979 г. сондата Voyager 1 откри, че Юпитер има система от пръстени, но те са много малки и бледи и не се виждат от Земята. Пръстените и луните на Юпитер се намират в радиоактивен пояс с интензивно излъчване на електрони и йони, захванати от силното магнитно поле на планетата. Тези частици и полета образуват магнитосферата на Юпитер, която се простира до 7 милиона километра по посока на Слънцето, а в другата посока достига на разстояние 750 милиона километра, чак до орбитата на Сатурн.

Вътрешността на Юпитер е съставена от твърда сърцевина от материал, наподобяващ самата Земя с диаметър 24000 км. Тя е заобиколена от метализирана среда от смес на водород и хелий с дебелина 100000 км. На Земята тези два елемента съществуват като газ, но във вътрешността на Юпитер при изключително ниските температури водородът е в състояние, подобно на метал. Над тази зона от метализиран водород има течна обвивка от молекули, главно водород и хелий, и облачната атмосфера с дебелина повече от 1000 км. Подобно на Земята, и в регионите около полюсите на Юпитер се наблюдават полярни сияния. Тези сияния изглежда са свързани с материал от Йо, който пада в атмосферата на Юпитер по спирала следвайки линиите на магнитното й поле. Наблюдавани са също и електрически разряди (мълнии) в горния край на атмосферата.

С помощта на бинокъл или малък телескоп при наблюдение на Юпитер около диска му може да се видят четирите луни, наблюдавани от Галилео Галилей с неговия саморъчно изработен телескоп (галилеевите спътници). Това са Йо, Ганимед, Европа и Калисто. Други спътници на Юпитер са Адрастея, Карме, Хималия, Метис, Алматея, Елара, Пасифея, Ананке, Леда, Синоп, Лизитея и Тива.

Орбитите на Йо, Европа и Ганимед са взаимно свързани от приливните сили на Юпитер в отношение 1:2:4. След стотици милиони години Калисто също ще стане част от тази въртележка и ще прави своя оборот около Юпитер за двойно повече време от Ганимед и осем пъти повече време от Йо.

В средата на месец май 2002 г. са потвърдени нови единадесет спътника на Юпитер. Те са открити от екип от учени от Хавайския университет, които използвали телескопа на Канада-Франция-Хаваи, разположен в Мануа Кеа в Хаваи, с една от най-големите CCD-камери в света ("12К"), за да получат подробни изображения на големи региони около Юпитер. Тези спътници имат диаметър между 2 и 4 км, ретроградни орбити и период между 557 и 773 дни. Дългите елипсовидни орбити са причина да се счита, че тези обекти са уловени от Юпитер преди няколко милиарда година, докато планетата е била още млада. През 2003 г. също са открити нови спътници на Юпитер. Към 15 април 2003 година техният брой вече е 60 !

Марс е четвъртата поред планета от слънчевата система, която заради цвета си е известна като Червената планета. Марс е от земен тип, с диаметър, малко по-голям от половината на земния - 3397 км. Има плътност 3.9 гр/см3 и гравитация 3.73g (38% от земната гравитация, която е 9.81g). Завърта се около своята ос за 24 часа и 37 минути. Продължителността на марсианската година е 687 земни или около 670 марсиански денонощия. Смяната на годишните времена, подобно на Земята, е обусловена от наклона на оста на въртене на планетата (25 градуса) към орбиталната плоскост. Марсианската година е двойно по-дълга от земната, затова и сезоните траят по-дълго. Планетата има много слабо магнитно поле - около 2% от земното.

Скалите, почвата и небето на Марс имат червен или розов оттенък. Червеният цвят е наблюдаван още в миналото от астролозите, които дават на планетата името на древногръцкия бог на войната Арес. Преди космическите мисии Марс се възприема като най-сигурният кандидат за убежище на извънземен живот. Предполагало се е, че наблюдаваните от астрономите странни линии по повърхността са конструирани от населяващите го интелигентните същества. Друга причина за учените да очакват живот на Марс са забележимите сезонни промени в цвета на повърхността. Смятало се е, че условията на планетата позволяват разцвет на марсианската растителност през топлите месеци и изпадането й в летаргия през студените периоди.

През юли 1965 г., Маринър-4 предава 22 снимки на Марс отблизо. Всичко, което се вижда на тях, е повърхност, осеяна с много кратери и естествено образувани речни канали, без следи от изкуствени канали и течна вода. Най-накрая, през юли и септември 1976 г., марсоходите Викинг-1 и 2 се спускат на повърхността на Марс и чрез три различни експеримента откриват неочаквана и озадачаваща химична активност в марсианската почва, но не дават категорични отговори на въпроса за съществуването на живи микроорганизми. Според биолозите от мисията Марс се самостерилизира. Те смятат, че комбинацията от слънчевата ултравиолетова радиация, която прониква в почвата, сухата почва и химично окислената почва предотвратява образуването на живи организми. Други инструменти не откриват признаци на органична химия на няколко места, но пък успяват да направят прецизни и окончателни анализи на състава на атмосферата и откриват следи на други елементи в нея.

Атмосферата на Марс е коренно различна от земната. Съставена е предимно от въглероден двуокис с малки количества други газове. Въглеродният двуокис заемо около 95.3% от цялата атмосфера, а останалите проценти се разпределят между азот (2.7%), аргон (1.6%), кислород (0.13%), водни пари (0.03%) и неон (0.00025%). Въздухът на Марс съдържа около 1000 пъти по-малко водна пара в сравнение с земната атмосфера, но въпреки малкото количество тя кондензира, формирайки облаци, а в долините могат да се образуват слаби мъгли рано сутрин. Средната температура на повърхността на Марс е -63°C с максимална температура +20°C и минимална -140°C. Въглеродният двуокис замръзва и формира великопелна полярна шапка около всеки полюс и голяма снежна покривка, която се изпарява с настъпването на пролетта във всяко полукълбо.

Снимката показва южната полярна шапка на Марс, която е близо до минималния си размер от 400 км. Съдържа основно лед от въглероден двуокис, който не се разтапя напълно. На места ледът е оцветен в червено заради праха, който се е смесил с газа при неговото втвърдяване.

Повърхността на Марс изобилства от кратери, които са особено много в южното полукълбо. Тъмните област, заемащи значителна част от повърхността на планетата, са наречени морета (Елада, Аргир и др.). Диаметрите на някои от тях превишават 2000 км. Възвишенията, наричани материци, напомнят на земните континенти и са светли полета с оранжево-червен цвят. Подобно на Венера, и на Марс има огромни вулканични конуси.

Височината на най-големият от тях, Олимп, превишава 24 км., а диматърът на неговата основа е повече от 500 км. Преди милиони години на Марс е имало мощни вулканични изригвания и размествания на повърхностните пластове, за което свидетелстват остатъците от лавинни потоци и огромните разломи по повърхността: един от тях е Маринър, система от каньони, с дължина 4000 км. и дълбочина от 2 до 7 км.

Марс има два естествени спътника - Фобос и Деймос, намиращи се близо до планетата и имащи почти кръгови орбити, лежащи в екваториалната плоскост. Наблюденията им от Земята са трудни. Те са много различни от Марс, затова се предполага, че са "прихванати" от нея астероиди.

Веднъж на 26 месеца Марс засиява ярко на нощното небе. Това се случва, когато Марс е в опозиция - Марс и Слънцето са от противоположните страни на Земята и тогава Марс, Земята и Слънцето са подредени в права линия. През 2001 година Марс достига своята опозиция на 13 юни и магнитуд минус 2.4m. Понеже орбитите на Марс и Земята не са идеални окръжности, Марс е най-близо до Земята няколко дни след 21 юни. На тази дата Марс се намира на 67.3 милиона километра от нашата планета. С висококачествени телескопи, дори и с малка апертура, се наблюдават тъмните полета и белите полярни шапки на червената планета. Понеже при опозиция Марс се намира най-близо до Земята, това е най-подходящия момент за изпращане на космически апарати. По тази причина през месец април 2001 г. NASA изстреля космическия апарат 2001 Mars Odyssey probe.

На 28 август 2003 г. Марс е отново в опозиция, но ден преди това се намира в най-близката до Земята точка от своята орбита - това е най-голямото приближение на Червената планета за последните 73000 години - разстоянието между центровете на Марс и Земята е само 55.758 млн.км.

Луната е единственият естествен спътник на Земята и е най-яркият обект на небето след Слънцето. Обикаля около Земята на разстояние средно около 384000 км. Тя е само четири пъти по-малка от Земята, не излъчва собствена светлина, а отразява слънчевите лъчи и няма магнитно поле. Земната гравитация е причината Луната да се върти около Земята. Гравитационните сили между Земята и Луната предизвикват някои интересни ефекти. Най-известни от тях са морските приливи и отливи. Гравитационното привличане на Луната е много силно и затова земната повърхност, и особено океаните, се надигат по посока на Луната.

Основната хипотеза за образуването на Луната е, че космическо тяло с размерите на планетата Марс се е сблъскало с нашата планета преди около 4.5 млрд. години и част от парчетата, останки от сблъсъка, са формирали диск около Земята, който след време е оформил Луната. Според някои учени Луната е била формирана от външните части на диска, а гравитационното привличане между материята и вълните, предизвикани от резонанса на нейното гравитационно привличане и движението й около Земята, са причината за наклона от 5.5° на нейната орбита спрямо равнината на земния екватор.

Върху лунната повърхност има множество тъмни пространства. Те са равнини, покрити с лава, която е изстинала и се е втвърдила. Наблюдавани от Земята, тези пространства изглеждат като морета. Затова първите астрономи са ги нарекли с това име и това наименование е запазено досега. На Луната има също така и много кратери, образували се от ударите на метеорити. Лунната повърхност е предимно планинска. Най-високата планинска верига са Апенините. Един от нейните върхове е висок почти колкото Еверест.

Луната няма атмосфера и това е причина за големите температурни разлики на повърхността й. Когато Луната е огряна от Слънцето, температурата достига до +120°C. През нощта температурата спада до минус 160°C.

Формата на Луната сякаш се изменя всяка нощ. Въртейки се по своята орбита около Земята в различните месеци, ъгълът между Земята, Луната и Слънцето се изменя: наблюдаваме това явление като лунни фази. Луната се върти около Земята за 28 дни (по-точно за 27.32 дни) и едно лунно денонощие също продължава 27.32 дни. Докато Луната обикаля около Земята, тя се върти и около своята ос за същото време. Това е причината ние винаги да виждаме една и съща страна на Луната. Лунната орбита е наклонена на 5.5° спрямо Земята и ако този наклон липсваше, щяхме да сме свидетели на затъмнения на Луната и Слънцето всеки месец. Когато Луната е над или под орбиталната равнина на Земята няма затъмнения. Съществуват две точки в земната орбита около Слънцето, където пълната или нова Луна е в подходяща проекция за причиняване на затъмнение. Когато това се случи и е пълнолуние, ние виждаме лунно затъмнение. Ако Луната е във фаза новолуние, ще виждаме слънчево затъмнение.

Фазите на Луната започват с новолуние. Това е времето, когато Луната се намира между Земята и Слънцето и е възможно да се наблюдава слънчево затъмнение в определен регион по Земята. По време на тази фаза Слънцето и Луната са близко разположени в небето и Луната не се вижда. Наблюдава се обаче тъмносиво светене от нейната повърхност, което се причинява от осветяването на нейната тъмна страна с отразени слънчеви лъчи от земната атмосфера.

Няколко дни след новолуние ние вече виждаме лунния сърп. На седмия ден след новолуние Луната е осветена наполовина отдясно и се намира във фаза първа четвърт - тогава Луната вече е изминала една четвърт от своята орбита около Земята и се намира на 90° встрани от линията Слънцето-Земя.

Пълнолуние настъпва на 14-ия ден от движението на Луната по нейната орбита. Тогава тя се намира зад Земята (180° спрямо Слънцето) и се вижда през целия ден. Когато Луната, Земята и Слънцето са в идеална права, настъпва лунно затъмнение. При пълнолуние Луната изгрява, когато Слънцето залязва и постепенно започва да изгрява все по-късно всяка вечер.

На 21-я ден от своя цикъл Луната изгрява около 6 часа преди Слънцето и залязва около 6 часа след неговото изгряване. Това е фазата трета четвърт и тогава Луната е наполовина осветена отляво. След този ден постепенно лунния сърп изтънява все-повече и повече, до настъпването на новолуние.

Въпреки, че Луната обикаля около Земята за 27.3 дни (тропичен лунен месец) и се завръща на същата позиция на небето, тя вече не е със същата фаза. Времето от фазата пълнолуние до следващото пълнолуние е 29.5 дни и този период се нарича синодичен лунен месец.

За първи път снимка на обратната страна на Луната е направена от руската космическа станция "Луна-3" на 4 октовмри 1959 г. През 1964 г. NASA започва работа по програмата Lunar Orbiter, една от целите на която е и фотографиране на повърхността на Луната с 5 непилотируеми космически апарата за определяне на местата за приземяване на хора на Луната с програмата Аполо. Първото успешно приземяване на повърхността на Луната е на станцията "Луна-9" на 31 януари 1966 г. в Океана на бурите. По-късно през същата година, на 2 юни, успешно се приземява и първият от американските апарати Surveyor, чиято цел е да направи отблизо снимки на лунната повърхност, за по-точно определяне на мястото за приземяване на пилотируем апарат.

За първи път човешки крак стъпва на друго космическо тяло с мисията Аполо 11: на 20 юли 1969 астронавтът Нийл Армстронг прави своята първа крачка по лунната повърхност.

Земята е нашата планета, трета поред планета от Слънцето и пета по големина. Тя е единствената планета от Слънчевата система, за която знаем, че има живот. Движи се по орбита около Слънцето на 149 600 000 километра или 1 AU (астрономическа единица за разстояние, равна на разстоянието от Земята до Слънцето) със скорост 67000 мили/час, има диаметър 12756 км и маса 5.972x1024 кг. Атмосферата на Земята съдържа 77% азот, 21% кислород, аргон, въглероден двуокис и водни пари и заема средно място по плътност между атмосферите на Венера и Марс. Земята има един естествен спътник - Луната, движеща се по орбита на разстояние средно около 384 000 км.

Средната температура на Земята е приблизително 10°С. Тя е различна за места с различни координати и се мени през денонощието и с годишните времена. Около 70% от повърхността на Земята е покрита с вода, която е нейната хидросфера, и е уникално явление в Слънчевата система, защото не присъства на други планети. Сложното взаимодействие между океаните, атмосферата и планетната повърхност определят нейния енергиен баланс и температурен режим. Облачната покривка обикновено закрива 50% от повърхността и топлината, останала във вътрешността на атмосферата (парников ефект) предизвиква повишаване на температурата до над 30 градуса. На другите космически тела, поради специфичните условия, водата е предимно в твърда фаза. На Земята само 7% от водата е постоянно в твърдо състояние, образувайки полярните шапки на планетата.

Земята има най-голяма средна плътност сред планетите – 5.5 g/см3. Тази плътност е почти два пъти по-голяма от плътността на скалите на повърхността й, което говори за нееднородност на Земята. Наистина нейното ядро е с много по-голяма плътност от тази на мантията и кората. Вероятно то е желязно, може би с примеси от други тежки метали, докато в кората преобладават сравнително леките съединения.

Счита се, че ядрото на планетата се състои от разтопено желязо и никел, и е възможно да е с твърда среда. Температурата е около 4000 градуса. Ядрото е обгърнато от силикатна мантия. Кората има дебелина около 10 км под океаните и 30 км, където са разположени континентите. Наличието на разтопено металическо ядро е причина за появата на магнитното поле и магнитосферата на Земята. Оста на магнитното поле не съвпада с географската ос. Неговото действие е причина за образуването около Земята на радиационни пояси, открити и изучени още с първите изкуствени спътници.

Земната атмосфера се разделя на няколко слоя. На човека оказват въздействие предимно ниските слоеве от атмосферата (до 15-25 км.), тъй като там е съсредоточена основната въздушна маса:

Тропосфера – най-ниския слой от земната атмосфера, простиращ се до първия термичен минимум (т.нар. тропопауза). Горната граница на тропосферата зависи от географската ширина: в тропиците – 18-20 км., в умерените пояси – около 10 км., и от годишното време. При издигане във тропосферата температурата пада с около 0.6°C на всеки 100 м., достигайки до около минус 50°C. Тропопаузата е онзи атмосферен разделителен слой, над който температурата отново се повишава, вместо да спада. Времето като метеорологическо понятие съществува до тропопаузата. Нагоре вече не.

В тропосферата съществуват циркулационни и конвективни движения на газовете, причинени от различните степени на нагряване на земната повърхност. Тук е съсредоточено основното количество водна пара от атмосферата и затова в този слой се образуват облаците. За тропосферата са характерни турбулентността и мощните въздушни вихри и урагани. В горните слоеве на тропосферата съществуват силни въздушни течения с определено направление. Турбулентните вихри, подобни на големи водовъртежи, се образуват под динамическото въздействието между бавно и бързо движещите се въздушни маси.

Стратосфера – слоя от земната атмосфера, разположен над тропосферата Простира се до височина 50-55 км, като температурата расте с височината от минус 50°C (в екваториалните области от минус 75°C ) до около 0°C. Стратосферата се различава от тропосферата по ниското съдържание на водни пари. Горните слоеве на стратосферата се нагряват от поглъщането на слънчевото ултравиолетово излъчване. В горната част на стратосферата се намира озоновия слой, който ни предпазва от вредната слънчева ултравиолетова радиация. Горната граница на стратосферата (стратопаузата) се намира там, където температурата се покачва, достигайки промеждутъчен максимум, който нерядко се съпоставя с температурата на приземния въздушен слой.

Мезосферата е слоят, разположен над стратосферата, в който до височина около 80-85 км температурата пада до минималните показатели за атмосферата като цяло. Рекордно ниски температури до минус 110°C са регистрирани с метеорологически ракети. Най-горния слой на мезосферата, наречен мезопауза, съвпада с най-ниските области на активно поглъщане на рентгеновото и късовълновото ултравиолетово лъчение на Слънцето, което предизвиква нагряване и йонизиране на газа.

Йоносферата е външният разреден слой от земната атмосфера, в който протича йонизация на газа под въздействието на слънчевите ултравиолетови и рентгенови лъчи. Тук от атома на кислорода под силната ултравиолетова бомбардировка се получава положително зареден йон и свободен електрон. На голяма височина йонизацията е слаба, защото газа е много разреден. Но при намаляване на височината се увеличава концентрацията на атоми и йонизацията се засилва. В същото време при един противоположен процес, наречен рекомбинация, свободни електрони се прихващат от положителните йони, ако са достатъчно близо. Различното количество на йоните на различна височина от атмосферата са причина за формирането на няколкото различни слоя: D, E, ES и F.

Близо до полюсите взаимодействието между земното магнитно поле и заредените частици от Слънцето предизвикват появата на полярно сияние.

Земята прави една пълна обиколка около Слънцето по своята орбита за 365 дни и 6 часа. Нашата календарна година се състои от 365 дни. Това означава, че всяка година остава по една четвърт денонощие, която не е вписана в календара. На всеки четири години към него се добавя по един допълнителен ден. Годината с допълнителен ден се нарича високосна година и има 366 дни. В такава година вместо 28, както обикновено, месец февруари има 29 дни. Това добавяне на допълнителен ден на всеки четири години премахва несъответствието между календара и движението на Земята.

Според Йохан Кеплер (астроном, открил законите, по които планетите обикалят около Слънцето), земната орбита не е правилна окръжност, а елипса. През декември Земята е най-близо до Слънцето, а през юни е най-отдалечена. Освен това земната ос е наклонена спрямо перпендикуляра на еклиптичната равнина на 23.45 градуса и именно този наклон е причината за четирите годишни сезона. В резултат на това отделни части от земния глобус са обърнати директно към Слънцето през определени периоди от годината. През юни северното полукълбо на Земята е обърнато почти директно към Слънцето и там е лято, а в южното полукълбо е зима. През декември слънчевите лъчи падат под голям ъгъл върху северното полукълбо и тогава там е зима, а в южното полукълбо е лято. В определен период от месеците март и септември двете полукълба са обърнати под еднакъв ъгъл към Слънцето и дните и нощите са почти еднакво дълги. Този момент, в който центърът на Слънцето пресича небесния екватор и огрява еднакво двете полукълба, се нарича пролетно или есенно равноденствие и настъпва по различно време през годините - обикновено между 20-22 март и 21-23 септември. С пролетното равноденствие започва пролетта, а с есенното - есента. През месец юни в северното полукълбо Слънцето достига най-високата точка в своето движение над хоризонта - обикновено около 21 юни и този момент се нарича лятно слънцестоене. Това е най-дългият ден от годината и е началото на астрономическото лято. След този ден дните започват да стават по-къси, а нощите - по-дълги. Около 21 декември в северното полукълбо настъпва зимното слънцестоене - началото на астрономическата зима, когато Слънцето се намира най-ниско над хоризонта и тогава е най-дългата нощ през годината. След този момент дните започват да стават по-дълги, а нощите - по-къси.

Меркурий е най-близката до Слънцето планета и предпоследната по големина в цялата Слънчева система. Обикаля около нашата звезда по орбита с диаметър около 57 910 000 км (0.38 AU) и поради тази близост наблюденията на планетата са много трудни. Диаметърът й е 4880 км и има маса 3.30x1023 кг. Меркурий е свят на жар и студ - температурата на огряваната му половина от Слънцето достига до +440 градуса, а останалата част се охлажда до -180 градуса. На такава планета е невъзможно да съществуват нито океани, нито атмосфера. Даже и при най-щателните наблюдения на Меркурий не са открити признаци за съществуване на въздух. Няма естествени спътници.

Меркурий се завърта 3 пъти около оста си за две обиколки около Слънцето. Нейната година е най-кратката: движейки се със средна скорост от около 48 км/сек., тя прави един оборот около Слънцето за 88 земни дни.

Меркурий е ярък обект, но не може лесно да бъде наблюдавана. Ако се наблюдава в силен телескоп, вместо звезда тя изглежда като малка луна, имаща форма на сърп. Това са нейните фази, подобни на фазите на Луната. Тъй като Меркурий е тъмно тяло, отразяващо светлината, ние виждаме само огряната от Слънцето повърхност, където е ден.

Диаметърът на Меркурий е 2.5 пъти по-малък от земния и 1.5 пъти по-голям от Луната.

Данните за вътрешната структура на Меркурий са събрани от космическия апарат Маринър-10, който посети този свят през 1973 и 1974 година. Меркурий е около 1/3 от големината на Земята, а има плътност, сравнима със земната, което показва, че Меркурий има голямо ядро с големина колкото Луната или около 75% от неговия радиус. 60-70% от ядрото е съставено от желязо. Маринър-10 откри, че планетата има магнитно поле, което може би се генерира от частично разтопеното ядро. Ядрото е заобиколено от твърда скалиста мантия, която в най-тънките си области е с дебелина около 100 км.

Повърхността на Меркурий е осеяна с кратери, подобно на Луната. Най-голямата забележителност на неговата повърхност е кратерът Caloris Basin, който е резултат от сблъсък с астероид. Тази вдлъбнатина, с диаметър над 1000 км, е много сходна с Mare Orientale на повърхността на Луната. Caloris Basin се нагрява много силно, тъй като е близо до суб-полярната точка – точката от повърхността на Меркурий, която е право под Слънцето, когато Меркурий е най-близо до Слънцето.

Слънцето е централната звезда на Слънчевата система. Подобно на останалите звезди във Вселената, и Слънцето е огромно кълбо от горещ газ и неговият източник на енергия са термоядрените реакции в ядрото му. Излъчваната енергия е 3.86x1033 ergs/сек. или 386 милиарди милиарда мегавата! За една секунда Слънцето изгаря около 4 млн. тона материал. Има диаметър 1,390,000 км, масата му е 1.9891x1030 кг, температура на повърхността му е 5800 К, а в ядрото - 15,600,000 К.

Слънцето, както и останалите звезди, не гори в истинския смисъл на думата. Топлината и светлинната енергия се получават, когато един вид газ се превръща в друг. Два атома водород се сливат и се образува хелий, при което известно количество вещество остава свободно. То достига до повърхността на Слънцето и се отделя под формата на топлина и светлина. Слънцето съдържа 98% от всичката маса в Слънчевата система. Изградено е от 75% водород и 25% хелий. В следващите 5 милиарда години Слънцето ще привърши своето водородно гориво и ще се превърне в червен гигант - звезда, която е приключила ядрения синтез и започва изгарянето на хелия. Започвайки да губи маса, Слънцето ще се раздуе. Възможно е неговият диаметър да нарастне около 170 пъти. Заради загубата на маса неговото гравитационно поле ще се намали и орбитите на всички планети ще се разширят, а Меркурий, Венера и Земята ще бъдат унищожени. На този етап от своя живот Слънцето ще разпръсне външните си слоеве, формирайки планетарна мъглявина, а в центъра ще остане горещото му ядро - бяло джудже.

Строеж на Слънцето:

- в центъра се намира енергоотделящото ядро, което се разполага до ¼ от радиуса на звездата;

- над ядрото е зоната на лъчистото пренасяне, през която се пренася енергията от ядрото до външните слоеве. Тази зона се разполага до 2/3 от радиуса;

- конвективна зона – наречена е така, защото при нея енергията се пренася от самото вещество и това поражда постоянно циклично движение на газа нагоре-надолу поради неговото нагряване и охлаждане.

Слънчевата атмосфера се намира над конвективната зона и представлява видимата повърхност на Слънцето. Състои се от няколко слоя:

- фотосфера – с дебелина от 300 км, това е най-вътрешната част на слънчевата атмосфера. Фотосферата е хиляди пъти по-разредена от земната атмосфера.

- хромосфера – разположен над фотосферата, този слой е по-прозрачен и по-разреден и няма рязка граница между двата слоя. Понякога в нея възникват сложни плазмени избухвания, в които взривообразно се отделя гигантско количество енергия с еквивалента на едновременния взрив на милиарди атомни бомби. Това са слънчевите изригвания, в които плазмата се нагрява до 10-30 млн. градуса К и поражда силно рентгеново излъчване и мощни потоци от заредени частици.

- корона – простиращ се на разстояние десетки слънчеви радиуси над хромосферата, този слой е видим само по време на слънчево затъмнение. Отдалечавайки се от Слънцето, короната постепенно се разтваря в междупланетната газова среда. Самата корона е много гореща – 106 К и частиците в нея се движат толкова бързо, че гравитационното поле на Слънцето не може да ги удържи. В резултат плазмата в короната се устремява в междупланетното пространство във всички посоки със скорост стотици км/сек – това е слънчевият вятър.

Понякога по повърхността на Слънцето се появяват тъмни петна. Те се наричат слънчеви петна и са по-тъмни, защото са с по-ниска температура от заобикалящата ги повърхност. Слънчевите петна се появяват в групи по няколко и могат да съществуват от няколко часа до няколко месеца в зависимост от размера си. По-големите петна се задържат по-дълго. Ако наблюдаваме едно слънчево петно в продължение на няколко дни, ще ни се стори, че то прекосява слънчевия диск. Това е така, защото Слънцето се върти. То се върти около оста си, но различните слоеве на неговата повърхност се въртят с различна скорост - на екватора се завърта за 25 дни, докато на полюсите се завърта за 36 дни.

Над повърхността на Слънцето често се наблюдават огромни дъгообразни плазмени езици, наречени протуберанси. Те са по-плътни и по-студени от короната. Протуберансите се образуват в областите със силно магнитно поле над слънчевите петна. Те се наблюдават със специални апарати. При обикновени условия се изгубват в блясъка на Слънцето. С просто око може да се видят по време на пълно слънчево затъмнение.

В атмосферата на Слънцето постоянно стават изменения. Променя се средният брой на слънчевите петна и на протуберансите, честотата на слънчевите избухвания и свързаните с тях явления. Тези явления определят степента на активност на Слънцето и проявяват определена периодичност. Активността на Слънцето достига максимум средно веднъж на 11,2 години. Слънчевата активност не влияе забележимо на топлината, която достига до нашата планета, а на магнетизма й.

Слънцето, заедно с цялата Слънчева система, обикаля около центъра на Млечния път за около 250 млн. години със скорост около 220 км/сек. В течение на годината Слънцето видимо се придвижва по небесната сфера, преминавайки през т.нар. зодиакални съзвездия (Овен, Бик, Близнаци, Рак, Лъв, Дева, Везни, Скорпион, Стрелец, Козирог, Водолей и Риби). Това видимо придвижване на Слънцето през зодиака е отражение на реалното годишно движение на Земята около Слънцето в равнина, наречена еклиптика. Затова и Слънцето видимо се движи в същата равнина, която преминава през изброените по-горе зодиакални съзвездия. Еклиптиката не съвпада с равнината на екватора, а е наклонена спрямо нея на ъгъл от 23 градуса. Ето защо Слънцето при движението си по еклиптиката два пъти в годината пресича небесния екватор – веднъж от север на юг и веднъж от юг на север.

Пресечната точка, през която нашето дневно светило преминава от южното в северното небесно полукълбо, се нарича пролетна равноденствена точка, а моментът на това преминаване се нарича пролетно равноденствие. Този момент е началото на астрономическата пролет за северното полукълбо на Земята. Периодът време между две последователни преминавания на Слънцето през пролетната равноденствена точка определя общата продължителност на четирите годишни времена и се нарича тропична или слънчева година.

Факт е, че през януари Земята е най-близо до Слънцето. Но поради наклона на земната ос от 23 градуса северното полукълбо на Земята е по-отдалечено от Слънцето и там е зима. През зимата Слънцето е ниско над хоризонта и за по-малко време през деня, в сравнение с лятото. Слънчевите лъчи падат под голям ъгъл, при което за единица площ се пада малко количество енергия и се приема по-малко топлина. През лятото е обратно - денят трае по-дълго и Слънцето е високо над хоризонта, при което се приема по-голямо количество топлина. За нашите географски ширини Слънцето достига до 66 градуса над хоризонта (43 градуса северна ширина + 23 градуса наклон на земната ос = 66 градуса) през лятото и около 20 градуса (43 - 23) през зимата.

Венера е втората по отдалеченост планета от Слънцето и шеста по големина от всички планети в Слънчевата система. Тя е планета от земен тип, подобна на Земята, но с по-малък размер - диаметърът и е 12100 км. Обикаля около Слънцето по орбита с радиус около 108 млн. километра. Орбитата й е най-близка до окръжност, за разлика от орбитите на останалите планети. Венера има обратно околоосно въртене - от изток на запад, и се върти много бавно около своята ос – един пълно завъртане трае 243 земни денонощия, а около Слънцето се завърта за 225 денонощия, т.е., нейната година е по-къса от нейното денонощие. За наблюдател от нейната повърхност Слънцето ще изгрява от запад и ще залязва на изток.

Венера е най-яркият обект на небето след Слънцето и Луната. Орбитата й е вътре в орбитата на Земята, затова на небето тази планета никога не се отклонява от Слънцето на повече от 47 градуса и може да се види вечер на западния небосклон или сутрин на източния. Затова често я наричат Вечерница или Зорница. Още едно следствие от разположението на планетата вътре в орбитата на Земята - това са нейните фази, подобни на Луната. По време на приближението си до Земята, когато е видимо много ярка, даже в малък телескоп се вижда, че планетата има вид на сърп.

Първият космически кораб, посетил Венера, е Mariner-2 през 1962 година. Последвали са още мисии, включително Pioneer Venus и руските апарати Venera-7 (първият космически апарат, приземил се на друга планета), и Venera-9 (направил първите фотографии на повърхността). Неотдавна орбиталният американски космически кораб Магелан направи детайлни карти на повърхността на планетата, използвайки радар.

За вътрешността на Венера се заключава от гравитационното и магнитното поле, измерени от мисиите Магелан, Венера и Pioneer-Venus. Според данните от тези апарати Венера има желязно ядро, заемащо 1/4 от масата на цялата планета. Около ядрото е разположена мантията - силикатна обвивка с дебелина от порядъка на 3300 км. Над мантията се намира кората, която е с дебелина около 16 км. Радиолокационните наблюдения показват, че на Венера има множесто вулкани и реки от лава. Релефът на планетата е много сложен и се обяснява с активната вулканична и тектонична дейност.

Венера е обгърната от плътна атмосфера, а атмосферното налягане на повърхността е 90 атмосфери – почти толкова, колкото е налягането в земните океани на дълбочина около 1 км. Атмосферата е съставена предимно от въглероден двуокис с примеси от азот, кислород и водни пари. Има слоеста облачност, с дебелина на слоевете по няколко километра, и съставени от капчици концентрирана сярна киселина. Тези облаци напълно закриват повърхността от нашия поглед. Плътната атмосфера е причина за изключително силен парников ефект, който предизвиква нагряването на повърхността до около 450°С. Всъщност, температурата на повърхността на Венера е по-висока от тази на Меркурий, въпреки, че е отдалечена на почти двойно по-голямо разстояние от Слънцето. В горните области на атмосферата бушуват ветрове със скорост около 350 км/час, а на повърхността ветровете са слаби, със скорост едва няколко километра в час. Вероятно някога Венера е имала големи количества вода, подобно на Земята, но те са се изпарили отдавна и сега тя е напълно суха. Земята би имала същата съдба, ако беше разположена по-близко до Слънцето.

Венера няма естествени спътници. Липсва също и магнитно поле, като възможна причина за това може да е нейното бавно околоосно въртене.

АЛЕКСАНДЪР МАКЕДОНСКИ

Александър Велики (356-323 г. пр.н.е.), син на Филип II Македонски и Олимпиада. Получил елинско образование при Аристотел. След смъртта на Филип II Александър Македонски подчинил Елада и се обявил в Коринт за предводител на гърците във войната с персите. Като завладял Хелеспонта, той се прехвърлил в Мала Азия и там удържал ред победи над персийския владетел Дарий III. Превзел финикийския град Тир и се отправил за Египет, където го посрещнали като освободител от персите. Посетил храма на Амон, където жреците му отдали почести като на бог. През 332-331 г. пр.н.е. основал бъдещия голям културен елинистичен център Александрия. След това започнал победния си марш към р. Тигър и р. Ефрат, Вавилон, Суза и Персеполис и стигнал до река Инд. Победеният от него индийски цар Пор (326 г. пр.н.е.) пожелал да му стане съюзник, по-късно Александър го направил управител на Индия. Александър Македонски трябвало да потегли обратно поради недоволството и изтощението на армията си. Установил се във Вавилон, където по късно починал от треска. По време на походите си Александър Македонски основал стотици нови градове, които се превърнали във важни огнища за разпространение на елинската култура. От своя страна тя била дълбоко повлияна от източната, което довело до т.нар. елинистическа култура. Създадената от Александър Македонски чрез походите огромна държава не била трайна, защото била съставена от нееднородни в икономическо и етническо отношение области. След като Александър Македонски починал, неговите военачалници - диадохите, започнали дълги войни за т.нар. Александрово наследство, които довели до разпадането на държавата му на многобройни елинистични царства: най-значителните между тях били на Селевкидите (в Сирия), на Птолемеите (в Египет) и на Антигонидите (в Македония и Елада).

РУСКО-ТУРСКА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА, 1877-1878 г. Освобождението - надежди и разочарование

Водена между Османската империя и Русия (12/24 април 1877 - 19 февруари/3 март 1878 г.). Предизвикана от борбата на българския народ за национално освобождение и изострянето на отношенията между великите сили във връзка с т.нар. Източен въпрос. Международното движение в защита на поробените балкански народи (особено след Априлското въстание, 1876), неуспехът на Цариградската конференция и отхвърлянето на Лондонския протокол от страна на османското правителство правят войната неизбежна. На 12/24 април 1877 г. тя е обявена от руския император Александър II с подписването на манифест в Кишинев. Сформират се две армии: Дунавска (554 500 души) заедно с Българското опълчение и Кавказка (112 600 души). На страната на Русия се включват също Румъния (42 795 души), Черна Гора (26 000 души) и Сърбия (от декември 1877 г. с 40 000 души). Дунавската армия (с главнокомандващ Николай Николаевич) формира 3 отряда: Източен (около 75 000-80 000 души), командван от руския престолонаследник Александър Александрович; Западен (около 35 000 души), командван от ген. Н. П. Криденер; Преден (около 12 000 души), командван от ген.-адютанта Й. В. Гурко. На 15/27 юни главните сили на руската армия начело с ген. М. И. Драгомиров форсират р. Дунав при гр. Свищов. Предният отряд освобождава гр. Търново (25 юни), преминава Стара планина и води тежки боеве при градовете Стара Загора и Нова Загора (18 и 19 юли) с части от корпуса на Сюлейман паша. На 20 юли Предният отряд е разформирован и включен в новосъздадения Южен отряд на ген. Ф. Ф. Радецки. От 9 до 11 август Орловският и Брянският полк и 5-а опълченска дружина водят ожесточени боеве на Шипченския проход. Западният отряд влиза заедно с румънските войски в гр. Никопол (4 юли), предприема атаки за превземането на гр. Плевен (8 и 18 юли, 30-31 август) и достига линията Лом-Берковица. Гр. Плевен е блокиран (1 септември). На 28 ноември Осман паша, който няколко месеца задържа гр. Плевен, капитулира. На 23 декември руските войски влизат в гр. София, а след разгрома на Вейсал паша в сражението при Шипка-Шейново (1 януари 1878 г.) Дунавската армия започва общо настъпление. В 3-дневни бойни действия при Пловдив (3-5 януари) армията на Сюлейман паша е отхвърлена от направлението Пловдив-Одрин към Родопите. Одрин пада без бой (8 януари 1878). Турските войски търпят поражение и в Кавказ. Османското правителство иска мир. На 19 февруари/3 март е подписан Санстефанският прелиминарен договор, чрез който се признава освобождението на всички български земи. На Берлинския конгрес е заменен с Берлинския договор.

АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ, 1876 г. Мъчениците на свободата

Най-голямото българско въстание през епохата на Възраждането, организирано от Гюргевския революционен комитет. Предварителният план предвижда територията на страната да бъде разделена на 5 революционни окръга: I - Търновски, II - Сливенски, III - Врачански, IV - Пловдивски (Панагюрски), V - Софийски (не функционира). Ръководството на окръзите е поверено на апостолите Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Стоян Заимов, Панайот Волов, Никола Обретенов. Подготовката започва през януари 1876 г. и най-успешно се осъществява в ІV революционен окръг. От 14 до 16 април 1876 г. в местността Оборище е свикано събрание на представители на всички комитети от този революционен окръг. Осведомени за подготвяното въстание, властите изпращат заптиета в гр. Копривщица и гр. Панагюрище, за да арестуват ръководителите му. Следвайки взетите на Оборище решения, Т. Каблешков свиква комитета в Копривщица на извънредно заседание и обявява въстанието (20 април/2 май 1876 г.). След подадения сигнал въстават гр. Клисура и гр. Панагюрище (начело с Георги Бенковски), околните села, редица селища на юг от гр. Пазарджик и на североизток от гр. Пловдив. На 22 април са разбити въстаниците, обсадили с. Стрелча; на 26 април е опожарен гр. Клисура, на 30 април - гр. Панагюрище. Гр. Копривщица е спасен от разграбване след изплащане на голям откуп. На 1 май са разбити въстаниците на вр. Еледжик и при с. Петрич (югоизточно от Ихтиман), потушено е въстанието в Перущица; на 2 май е избито населението на гр. Батак, гр. Перущица и Батак са опожарени; на 6 май се предава гр. Брацигово. В Търновски революционен окръг се организират чети, най-голямата от които (около 220 души) начело с поп Харитон и Бачо Киро води тежки боеве с редовна турска армия в Дряновския манастир до 7 май, когато манастирът е разрушен. Разпръснати са и четите на Цанко Дюстабанов, Христо Патрев, Ст. Гъдев и Т. Кирков от Севлиевско-Габровския район.

Масово въстава населението на селата Ново село, Батошево и Кръвеник. В Сливенски окръг е възприета четническата тактика. Сформираната на 3 май начело със Стоил войвода чета е разбита (13 май). Във Врачански окръг въстание не избухва. В помощ на въстаниците в страната преминават четите на Христо Ботев и на Тодор Стоянов (17 май). Кървавото потушаване на въстанието (загиват около 30 000 души - избити, изклани, обесени; 80 селища са опожарени и 200 - разграбени) предизвиква негодуванието на прогресивната общественост в света. В. Юго (Франция), У. Гладстон (Великобритания), Дж. Гарибалди (Италия), Ф. М. Достоевски, Ив. С. Тургенев (Русия) и др. издигат глас в защита на българския народ

ТРАКИЯ

Съвременна България заема централната част от земите на Древна Тракия, която обхваща и част от територията на днешна Румъния, Гърция и Турция, от Карпатските планини на север до Егейско море на юг; на изток тя граничи с Евксински понт (Черно море), а на запад - с племената на илирийците. Тракийско население е имало и в северозападните райони на Мала Азия. Сред най-добре познатите от античната традиция природни забележителности на Тракия са големите планини Хемус (Стара планина) и Родопа. Според един митологически разказ Хемус и Родопа били брат и сестра, и двамата божествено красиви. Те започнали да се наричат един друг Зевс и Хера, наподобявайки боговете, с което предизвикали техния гняв и били превърнати в планини, които се виждали отдалече, но никога не можели да се съберат. През Северна Тракия минава долното течение на голямата река Истрос (Дунав), сред чиито многобройни притоци през тракийските земи най-известен е бил Оскиос (Искър). Южна Тракия пък е прорязана от долините на реките Стримон (Струма), Нестос (Места), Хеброс (Марица) и Тонзос (Тунджа).

ТРАКИЙСКОТО ОБЩЕСТВО. Неговата двусъставна структура

През І х-ие пр.Хр. Древна Тракия си остава предимно селска страна. В плодородните равнини и полета е било развито интензивно земеделие. Отглеждали са се зърнени храни, различни плодове и зеленчуци, лен и коноп. Голямо значение е имало лозарството - привързаността на тракийците към виното е пословична, а древните гърци са смятали Тракия за родина на бога на виното и веселието Дионис. Скотовъдството също е било добре развито, особено в планинските райони. Отглеждали са се овце, кози, свине, говеда и особено коне, с които Тракия е била прочута. Важно стопанско значение са били запазили ловът и риболовът. Развити са били някои специализирани занаяти - рударство и металообработване, грънчарство, кожарство, дървообработване. Тракийците сами са произвеждали и голяма част от използваните в ежедневния бит изделия (облекло, покъщнина).

Основната част от населението е обитавало малки села с прости жилища и стопански сгради, заобиколени с дворове. За защита от вражески нападения на естествено укрепени места са били изграждани крепости със здрави каменни стени, в които при опасност тракийците са се укривали с покъщнината и добитъка си. Войната е била техен постоянен спътник. Войската е била съставена предимно от лековъоръжени пехотинци и конници; обикновено оръжието им се е състояло от лек кожен щит, две къси копия за хвърляне, къс меч или нож, лък и колчан със стрели. Тракийците са били пословични със своята храброст и войнственост.

Тракиецът е бил господар в дома си. Жените са били безправни и обречени на тежък труд не само вкъщи, но и на полето. „Тракийците... използват жените си, за да им обработват земите, да им пазят и отглеждат добитъка и всякак да им слугуват, като че ли са им роби", твърди Платон. Обичайно е било мъжете да купват жените си от техните родители. Браковете, ражданията и погребенията са били повод за семейни празненства, съпроводени с ядене, пиене и различни забавления. Изобщо тракийците са обичали да се веселят, да устройват гощавки и празненства, да посрещат гости, да поднасят и получават подаръци. Невъздържани са били в яденето и пиенето, обличали са се в пъстри дрехи и са носили много накити.

На тракийските селяни противостои богатата аристократична върхушка. Знатните тракийци са живели в укрепени резиденции сред показен разкош. Начинът им на живот е описан кратко и точно от Херодот: „Да се стои без работа смятат за чудесно, да се обработва земята - за унизително, а да се живее от война и грабеж - за най-добро". Обичайно развлечение за знатните е бил ловът, а всекидневието им се е съпътствало от пиршества и угощения. Сражавали са се като конници и са били основната ударна сила на тракийската армия. Въоръжението им обикновено е включвало шлем, ризница, наколенници, щит, меч и две копия.

КУЛТУРАТА НА ДРЕВНА ТРАКИЯ. Родината на Орфей

Поради простата двусъставна структура на тракийското общество - аристокрация и селяни, в тракийската култура също ясно се открояват два пласта: аристократичен и народен. Между тях не съществува непреодолима пропаст. Културата на аристокрацията възниква на базата на народната култура и поема от живителните й сокове, стремейки се същевременно да се разграничи и диференцира, за да докаже социалните предимства на носителите й. Стремежът към разточителство и показният разкош са нейни основни характеристики. С аристокрацията са свързани най-представителните паметници на тракийската култура: монументални гробници, съкровища, скъпи произведения на изкуството.

Липсата на домашни писмени извори затруднява изучаването на древнотракийската култура. Запазените сведения на древногръцки и римски автори за Древна Тракия са пречупени през техния светоглед, който съществено се различава от тракийския. За нас остават непознати тракийската поезия и музика, отглас от чието великолепие се съдържа в митологическите образи на тракийски поети и певци, като Орфей, Музей, Линос и Тамирис. Откъслечните сведения на древните автори не позволяват пълноценна реконструкция и на тракийските религиозни вярвания, митологическа традиция и култова практика. Според Херодот тракийците почитали боговете Арес, Дионис и Артемида (на войната, виното и лова), а царете отделно от народа почитали Хермес. Какво точно е искал да каже древногръцкият историк с това твърдение, остава дискусионно, но обособяването на аристократическите култове изглежда напълно достоверно. Античните автори съобщават и други имена на тракийски божества, като Плейстор, Сабазий и Бендида.

Значително повече информация за тракийските религиозни представи съдържат легендите за митологически фигури, като Орфей, Залмоксис и Резос. На границата между света на хората и света на боговете те дават представа за аристократическата религиозна доктрина, която съвременните учени са нарекли по името на Орфей тракийски орфизъм. Орфизмът е бил изповядван в затворени общества на посветени, достъп до които са имали само аристократите. Те са смятали, че чрез специални обреди и ритуали ще постигнат безсмъртие, вечно щастие и приобщаване към боговете.

Тракийският цар Резос

Резос бил син на една от музите и на речния бог Стримон (в „Илиадата" наречен Ейоней). Омир описва неговото злощастно участие в Троянската война и отбелязва необикновеното великолепие на колесницата, конете и оръжието му (Илиада 10.433-441):

„Ако ли искате вий да се вмъкнете в стана троянски,

новодошлите тракийци стануват последни от всички.

Заедно с тях е и царят им Резос, синът Ейонеев.

Сам аз му зърнах конете - грамадни и много красиви;

те са по-бели от сняг и препускат подобно на вятър.

В злато и светло сребро му блести колесницата нова.

Има и златни, огромни доспехи за чудо и приказ!

Не подобава на смъртни да носят такива доспехи,

а съвършено подхождат те на боговете безсмъртни".

След смъртта си Резос се превърнал в полубожество и бродел из горите на Родопите; тракийците го почитали с жертвоприношения на диви животни

По-достоверно и сигурно са ни познати онези изяви на тракийската култура, които са получили материален израз и могат да бъдат изследвани чрез археологическите паметници и находки. Тракийското изкуство е доста пъстро в стилово отношение и показва различни степени и етапи на възприемане на образци и похвати, заимствани от гръцкото, персийското или скитското изкуство и съчетани с местните художествени традиции. Сюжетите се свързват с идеологията на тракийската аристокрация, която онагледяват и внушават чрез изображения. Характерни са изображенията на хищни животни - лъвове, орли, грифони, сфинксове и др., често представяни в борба с елен, бик или друго тревопасно животно. Сред човешките изображения типични са фигурите на героя конник и на богинята покровителка.

През VIII-VI в. пр.Хр. по тракийските крайбрежия на Егейско, Мраморно и Черно море възникват многобройни елински колонии. Най-значими от егейските колонии са били Енос при устието на р. Марица, Маронея, Абдера при устието на р. Места и Амфиполис близо до устието на р. Струма, както и островните колонии Тасос и Самотраки. На северния бряг на Мраморно море се е намирал Перинт, а на Босфора - Бизантион (Истанбул). По тракийския бряг на Черно море са били разположени Аполония (гр. Созопол), Месамбрия (гр. Несебър), Одесос (гр. Варна), Дионисополис (гр. Балчик), Калатис (гр. Мангалия, Румъния), Томи (гр. Констанца) и Истрия (южно от делтата на р. Дунав, по чието антично име - Истрос - е бил наречен и градът). Колониите са били търговски пристанища, през които е преминавала все по-интензивната и двустранно изгодна търговия между тракийските земи и древногръцките полиси. От началото на V в. пр.Хр. водеща роля в тази търговия е играла Атина. Понякога тракийците са упражнявали политически натиск върху колониите, принуждавайки ги да им плащат данъци. Известни са дори случаи, когато цели колонии са били унищожавани по военен път. Но най-често взаимната икономическа полза е предопределяла толерантно отношение и повечето колонии с времето са се превърнали в богати и цветущи градове.

През V и ІV в. пр.Хр. на различни места във вътрешността на Тракия възникват по-крупни селища, които постепенно също добиват градски облик. Някои от тях са били свързани с царски резиденции, други са имали предимно търговски функции. Завладявайки Южна Тракия през 340 г. пр.Хр., македонският цар Филип ІІ превръща някои от съществуващите от по-рано големи селища в укрепени градове. Сред тях са Филипополис („градът на Филип") на р. Хеброс (Марица) и Кабиле на р. Тонзос (Тунджа). Като тракийски царски град в края на ІV в. пр.Хр. възниква и Севтополис, чиито останки са проучени при изграждането на язовир „Копринка" край Казанлък. Севтополис носи името на одриския цар Севт ІІІ, съвременник на Александър Велики и неговите приемници. Градът е бил укрепен със здрави стени с правоъгълни кули и бастиони. В него са открити останки от дворец, от богати градски жилища, правилна улична мрежа и голям централен площад. Друг царски град от същата епоха се проучва в земите на гетите, край с. Свещари в района на гр. Исперих. В разположения наблизо голям могилен некропол е проучена Свещарската гробница.

В надпис, намерен в развалините на Севтополис, се споменават градски храмове и олтари. Но важните светилища в Древна Тракия са били разположени извън селищата, в характерна природна среда - на планински върхове, край извори, в пещери и др. Прочуто е светилището на Дионис в Родопите, което според Херодот се е намирало на най-високия връх на планината.ТРАКИЙСКИТЕ ПЛЕМЕНА

,,Тракийският народ след индийския е най-голям от всички народи. Ако той се управляваше от един господар и беше единен, той би бил по мое мнение непобедим и много по-силен от всички народи. Но това е невъзможно и надали ще стане някога; и затова са слаби. Тракийците носят много имена, всяко племе според страната си; но всички те имат приблизително еднакви обичаи във всяко отношение, с изключение на гетите, травсите и тези, които живеят над крестонците’’.

Херодот

,,Цяла Тракия се състои от двадесет и две племена и може да свика, макар и да е твърде изтощена, петнадесет хиляди конници и двеста хиляди пехотинци...’’

Страбон

Тракийците са живели разделени на племена, които често са воювали помежду си. Племенната действителност се променя с времето и поради непълните и често не особено прецизни и достоверни данни в изворите не може да бъде възстановена с пълни подробности. За планинското население на Родопите например са известни различни имена, сред които най-често се среща името на бесите. На висок връх в земите на бесите се намира прочуто в древността светилище на Дионис. Южните склонове на Родопите и крайбрежието на Егейско море са се обитавали от племената сапеи, бистони и кикони. В района на горното течение на р. Стримон (Струма), около днешния град Перник или западно от него, е била разположена територията на агрианите, които са имали царе през ІV в. пр.Хр., в Кюстендилско - на дентелетите, в района на Благоевград - на медите, около Петрич и Сандански - на синтите. Сред племената по долното течение на Струма по-важна роля са играли едоните, бисалтите и одомантите. В Югоизточна Тракия Херодот поставя племенната група на тините; по-късно в този район се налага името на астите. Северозападна Мала Азия пък е била обитавана от витинците, които са родствени на европейските тини. От ІV до І в. пр.Хр. витинците имат силно и богато царство, за което са запазени много исторически сведения.

В земите на днешна Североизточна България са господствали гетите - голямо племенно обединение, което е обитавало и Добруджа чак до устието на Истрос, а е имало свои разклонения и на север от реката. Гетите са били коневъден народ; от техните съставни племена са ни известни имената на теризите и кробизите. Разпръснати на голяма територия, гетите обикновено са били разединени в политическо отношение, но на два пъти - при управлението на Дромихет през ІІІ в. пр.Хр. и на Буребиста през І в. пр.Хр., се обединяват в могъщо царство. В Северозападна България, западно от р. Искър, е била разположена територията на трибалите - също голямо племенно обединение, създадено през ІV в. пр.Хр. под властта на царе. В Централна Северна България едва в епохата на римското проникване се появява името мизийци. Най-важни от тракийските племена на север от Истрос са дакийците, които са обитавали Южните Карпати

СЪЗДАВАНЕ И УТВЪРЖДАВАНЕ НА ВТОРАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА. Възстановената държавност

Несполуките на Византия в края на XII в. окуражават българите да се вдигнат на въстание. През пролетта на 1185 г. братята Иван Асен и Петър намират благоприятен момент за организиране на въстание с център Търново.

През пролетта на 1187 г. император Исак II Ангел обсажда Ловеч. След тримесечна безплодна обсада ромеите сключват мир с българите и се оттеглят към Константинопол. Най-малкият брат на Асеневци - Калоян, е взет като заложник за спазване на договореностите. Този мир поставя началото на Второто българско царство.

През 1196 г. цар Асен става жертва на болярски заговор, чиито нишки водят към Константинопол. На българския престол се връща брат му Петър. Калоян научава за случилото се и бяга в Търново. На следващата година и цар Петър става жертва на болярски метеж. Сега Калоян поема скиптъра на българското царство.

Възползвайки се от слабостта на Византия в борбата срещу отцепилите се местни управители, Калоян заедно със съюзници кумани предприема редица набези в Тракия. В това време унгарците превземат Белград, Браничево и Ниш. Това принуждава българския владетел да търси мир с Византия и император Алексей III Ангел се съгласява пред надвисналата заплаха от Четвърти кръстоносен поход. През ноември 1202 г. кръстоносците превземат от името и за сметка на Венеция град Зара (дн. Задар).

Мирът с Византия от 1202 г. дава възможност на Калоян да се насочи на северозапад и да освободи заетите от унгарци български земи около Ниш, Браничево и Белград.

На 13 април 1204 г. рицарите от IV кръстоносен поход завземат Константинопол. На 16 май след много пререкания за император е избран граф Бодуен (Балдуин) IX, граф на Фландрия и Ено. Блясъкът и богатствата на този най-голям европейски град заслепяват латинските рицари и те „забравят", че са тръгнали да освобождават Божия гроб. Византия се разпада на две по-малки империи с центрове Трапезунд и Никея и Епирско деспотство. Латинците основават в завоюваните от тях земи нова държава - Латинската империя.

В тази обстановка Калоян възстановява територията на българската държава. След Средец българите си връщат Призрен, Скопие, Охрид и други градове от Македония.

На 8 ноември 1204 г., след пет години на протакане и преговори за сключване на уния, българският владетел се обвързва официално с римската църква. Търновският архиепископ Василий е определен за „примас" (духовен глава) на българската църква, а специалният папски пратеник - кардинал Лъв, коронова Калоян за крал. Българският владетел подписва клетва и договор, с които признава върховенството на римската църква.

През пролетта на 1205 г. жителите на Димотика, Адрианопол (Одрин) и Аркадиопол избиват част от латинците, пленяват други и прогонват трети. Калоян се намесва в събитията и стига до Одрин. На 14 април 1205 г. близо до стените на града се разиграва ожесточена битка, в която загива най-изявената част от латинското рицарство. Император Балдуин е пленен и отведен в Търново.

През есента на 1207 г. при опит да завладее Солун цар Калоян загива при неизяснени обстоятелства. Тялото му е пренесено в Търново и е погребано до църквата „Св. Четиридесет мъченици".

След смъртта на Калоян слабата централна власт, оглавявана от племенника му - Борил, довежда до силни сепаратистични тенденции. Възражда се и богомилството. Епирският деспот Теодор Комнин се възползва от междуособиците в България и слабостта на Латинската империя и завладява Македония и Западна Тракия до р. Марица, а през 1224 г. ликвидира Солунското латинско кралство.

Неудачното управление на Борил завършва през 1218 г., когато в страната се завръщат синовете на стария цар Асен - Иван Асен и Александър. С помощта на руски наемници те обсаждат Търново. Част от болярите в града минават на тяхна страна и отварят вратите на крепостта. Иван Асен II поема короната на българските царе.

Новият български цар се адаптира бързо в балканската мозайка от многобройни държавици и самостоятелни области. Той урежда проблемите по северозападната граница, като се сродява с унгарския крал Андрей II. Белград и Браничево са върнати на България като зестра от брака му с унгарската принцеса Анна.

През 1228 г. Теодор Комнин търси подкрепата на България срещу Латинската империя. В името на добросъседските отношения Иван Асен приема предложения съюз въпреки териториалните си претенции към Македония и Тракия. Договорът е скрепен с брака на Мануил Комнин - брат на Теодор, и Мария - дъщеря на Иван Асен.

Малко след това в Търново пристига ново предложение. След смъртта на латинския император Роберт дьо Куртене бароните в Константинопол търсят авторитетен и силен регент, който да поеме управлението на империята до пълнолетието на единайсетгодишния император Балдуин II. В предложенията се говори за годеж между Балдуин II и малката дъщеря на Иван Асен - Елена.

Теодор Комнин научава за преговорите и нахлува в България в нарушение на мирния договор. В битката при Клокотница (до Хасково) на 9 март 1230 г. Иван Асен разгромява епирската войска и пленява Теодор Комнин с цялото му семейство. Клокотнишката битка нарушава равновесието на силите на Балканите. Българският владетел завладява обширни територии, принадлежали до този момент на Епирското деспотство. Без сериозна съпротива и кръвопролития падат Одрин, Димотика, Сяр, Пелагония (Битоля), Прилеп, Велика Влахия (Северна Тесалия) и Албания. Иван Асен II праща зет си Мануил Комнин да управлява в Солун като негов васал. С подобен статут е и новият сръбски владетел Стефан Владислав, който също се жени за една от дъщерите на цар Иван Асен и признава зависимостта си към него.

През 1235 г. след сложни дипломатически ходове цар Иван Асен II и никейският император Йоан III Дука Ватаци сключват антилатински съюз в Галиполи. Съюзът е скрепен с брака на дъщерята на българския владетел - Елена, и сина на никейския император - Теодор Ласкарис. Императорът признава всички териториални придобивки на българите след Клокотнишката битка. На църковен събор в Лампсак българите скъсват унията с Рим и Търновската архиепископия е възстановена като патриаршия. КАРТА БЪЛГАРИЯ ПРИ ЦАР ИВАН АСЕН II

Последните години от живота на Иван Асен II преминават спокойно. Към края на 1237 г. той се жени за дъщерята на Теодор Комнин - Ирина, и престава да се интересува от Солун. Цар Иван Асен II умира в мир с всички свои съседи на 24 юли 1241 г. По негово време България граничи с три морета - Черно, Егейско и Адриатическо. Споменът за величието на управлението му е толкова силен, че се запазва чак до Възраждането. Трансформиран в политиката на българската държава след Освобождението, той се превръща в непостижим идеал за българските политици.

В началото на XIII в. една нова сила потегля от степите на Централна Азия към Европа - татарите на Чингис хан. През 1241 г. монголите от Златната орда завладяват Централна Европа, като разбиват поляци и чехи, немци и австрийци. Никой не може да им устои. Европа е в паника. По това време на престола в Търново е малолетният син на Иван Асен II - Калиман I, който е принуден да им плаща ежегоден данък. До края на века българските владетели изпадат в пълна зависимост от татарската Златна орда.

През 1246 г. унгарският крал Бела IV заграбва Белградска и Браничевска област и добавя към титлата си „цар на българите". Десет години по-късно България губи земите около Шар и Осогово. На Византия е отстъпена Родопската област. От времето на цар Михаил II Асен (1246-1256) започва трайна тенденция в управлението на българските владетели до залеза на Второто българско царство - всички те престават да се интересуват от Македония.

През 1256 г. на престола в Търново е Калиман II. Година по-късно и той става жертва на заговор. В България започва продължителна междуособна борба за власт. След смъртта му търновските боляри издигат за български цар управителя на Скопска област - Константин Тих.

При Константин Асен (Тих) (1257-1277) политическият сепаратизъм вече е явна и постоянна тенденция. Болярите на Мелник, Прилеп, Битоля, Велбъжд (гр. Кюстендил), Просек, Скопие, Велес и др. ту преминават на страната на Византия, ту се обявяват за независими. Един от тях е владетелят на Средец - севастократор Калоян - братовчед на цар Константин Асен и внук на сръбския крал Стефан Първовенчани.

В края на ХIII и в началото на XIV в. Видинското деспотство е най-голямото независимо от Търново владение в България. Негов владетел е влиятелният болярин деспот Шишман. Той поддържа приятелски връзки с татарския хан Ногай. По-късно му се налага да даде клетва за вярност към сръбския крал Стефан Урош II Милутин и да ожени първородния си син Михаил за неговата дъщеря.

България се освобождава от татарската си зависимост през 1300 г. при цар Тодор Светослав, който управлява до 1321 г. Новият владетел укрепва позициите си и неутрализира намесата на Византия. Той успява да освободи редица крепости на юг от Стара планина. Византия се опитва да му противодейства, като вика на помощ каталанските рицари на Роже дьо Фльор. Започват българо-византийски преговори, които завършват през 1307 г. с мирен договор.

Синът на цар Тодор Светослав - Георги II Тертер (1321-1322), умира, без да остави наследник. По негово време редица градове на юг от Стара планина отхвърлят българската власт и преминават към Византия.

Опит да възстанови могъществото на държавата прави цар Михаил Шишман (1323-1330). Той е владетел на Велбъждска област, син e на Срацимир Шишман и е женен за дъщерята на сръбския крал Ана-Неда. Постепенното изостряне на българо-византийските отношения води до битката при Велбъжд (gr. Кюстендил) на 28 юли 1330 г., която завършва с голямо поражение на българската войска. Там цар Михаил Асен е тежко ранен и умира от раните си.

През 1331 г. болярите избират за цар на българите ловешкия деспот Иван Александър (1331-1371). Новият цар е племенник по майчина линия на Михаил Шишман, а по бащина линия води рода си от Асеневци.

Управлението на цар Иван Александър е период на относителен подем за Второто българско царство. Той полага големи грижи за развитието на българската култура. По негово настояване е обогатена царската библиотека в Търново. От нея са запазени два шедьовъра на средновековната миниатюрна живопис - ,,Лондонското Четвероевангелие" и ,,Манасиевата летопис". Още през 1331 г. той успява да свободи редица градове в Източна Тракия. Иван Александър поддържа добри отношения с новия сръбски крал - Стефан Душан, и му дава сестра си за жена.

Управлението на Иван Александър съвпада с възхода на османските турци. Те идват на Балканите като съюзници в междуособиците, плячкосват и отвличат със себе си много пленници. Особено разорителни са нахлуванията им в Тракия през 1336, 1337 и 1341 г.

„ЗЛАТЕН ВЕК" НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА. В началото бяха книгите

Новата столица - Велики Преслав, е образец на културния разцвет на Симеонова България от края на IX и началото на Х в. и на амбицията на българския владетел да я превърне в истински „царски град". Велики Преслав има външен и вътрешен град, които са обградени със стени. Във вътрешния град основно място заемат царският дворец, резиденцията на архиепископията - патриаршия, и свързващата ги дворцова базилика. Сред всички сгради в Царския град доминира владетелският дворец, в който най-внушителна по размери и украса е Тронната зала. Величественият облик на Дворцовия град се допълва от Дворцовата базилика, известна още като Кръглата, или Златната, църква. Със своите пропорции, внушаващи монументалност и украса от цветни мозайки и рисувана керамика, тя е един от най-забележителните паметници на средновековната българска архитектура. Досега в града са открити 20 кръстокуполни църкви.

Характерни за този период са монументалните църковни и административни центрове - Средец, Охрид, Девол, Главиница, Дръстър и др. Най-много манастири по това време има в Преслав и неговата околност, в местностите Патлейна, Тузлалъка и др.

Засилва се занаятчийското производство на строителни материали, битова и художествена керамика, разноцветно стъкло и др. Ново явление в старобългарското изкуство е преславската рисувана керамика - плочки с растителни, животински и човешки изображения в единна композиция. Най-яркият й образец е иконата на св. Теодор, намерена в Патлейна.

Декоративната скулптура в Преслав е повлияна от византийския Изток, но присъстват и оригинални български елементи.

Появата и развитието на монументалната и миниатюрната живопис също са нови явления в старобългарското изкуство. Тематично образите съответстват на репертоара от сюжети в източнохристиянското изкуство от Х в.

Със своето богато съдържание от над 120 златни и позлатени накити с украса от емайли, благородни камъни и перли и със сюжети от християнската символика и с легендарен характер откритото през 1978 г. Преславско съкровище, датирано в Х в., е забележително доказателство за нивото на българското златарство, което достига постиженията на византийското ювелирно изкуство.

Най-трайни следи от духовния напредък на българското общество и държава оставят произведенията на старобългарската литература. В духа на своето време старобългарските книжовници разпространяват основните начала на християнската вяра и морал сред новопокръстените българи. В своята работа те получават покровителството и насърчението на цар Симеон.

В литературната ни история са запазени произведенията на такива високообразовани книжовници, като Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Черноризец Докс, презвитер Григорий и др., автори на поучителни и похвални слова, църковни химни, беседи, исторически съчинения, жития, съчинения в областта на природните науки, богословието, логиката, риториката и философията, библейски разкази, проповеди, повлияни от раннохристиянските богослови, античните и византийските автори.

Представянето на творците от „златния век" на старобългарската книжнина би имало незавършен характер без отбелязването на участието на цар Симеон в книжовната дейност. Широтата и разнообразието на литературните му интереси се проявяват в книжовните произведения, изпълнени по негова заръка, а може би и от самия него. Той насърчава българските книжовници да превеждат само онези образци на византийската литература, които в най-голяма степен допринасят за християнската просвета на народа.

С името на цар Симеон са свързани сборниците „Златоструй" от 1075 г. и „Светославов (Симеонов) сборник" от 1073 г., запазени по руски преписи. Първият е от избрани творби на Йоан Златоуст и е имал нравоучителен характер. Вторият представлява своеобразна енциклопедия от преводни статии, представящи тогавашната византийска образованост. По време на руските нашествия в България от 968-971 г. Симеоновите сборници са изнесени в Киев. Те, както и други по-късни български ръкописи лягат в основите на руската християнска култура.

За нуждите на държавното управление от Византия са внесени и въведени в употреба „Земеделският закон" (Номоканон) и „Закон за съдене на хората". Много скоро в България се появяват и първите български апокрифни съчинения. Интересът към исторически знания се задоволява чрез преводи на византийски монашески хроники и исторически разкази.

Разцветът на литературата, изкуството и монументалното строителство през Симеоновата епоха определя водещото място на България на център на славянската писменост и култура, от който те се разпространяват сред другите славянски народи в Европа.

Създаване на славянската писменост

До времето на княз Борис І България, както и повечето от ранносредновековните славянски държави, няма своя писменост. Опитите да се заменят латинските и гръцките букви с „черти и резки" от прабългарското руническо писмо, както и механично да се пригоди гръцката писменост към българската фонетика са неуспешни.

С приемането на християнството решаването на този въпрос става още по-належащо. Населението възприема ритуалите, но не и съдържанието им поради неразбирането на гръцкия език, на който се извършва богослужението. Но проникването на византийско влияние чрез официалния език и писменост на византийската дворцова канцелария поражда опасения за отстояването на духовната независимост на българската държава.

Една от вероятните причини за ориентацията на княз Борис към Цариградската патриаршия е либералното й отношение към останалите, извън обявените за „библейски" латински, гръцки и староеврейски езици. Обичайна практика в Константинопол е да се превеждат „светите книги" на езици, които принадлежат на различни етнически общности.

Създаването и първоначалното разпространяване на славянската писменост са свързвани с живота и делото на двамата братя Кирил (със светско име Константин) и Методий. Те са родени в Солун - втория административен център на Византия. Градът се обитава от славяни от българската група, поради което въпреки натрупаните исторически познания за техните родители и днес все още се спори за произхода на двамата братя.

Константин е роден през 826 или 827 г. На 16-годишна възраст заминава за Константинопол в прочутата Магнаурска школа, в която се учат и децата на императорското семейство. Тук той получава високо образование и енциклопедични познания, проявявайки влечение към граматиката и философските науки. Пред него се откриват възможности за светска кариера, но той става монах и избира поста библиотекар на патриаршеската библиотека при църквата „Св. София". На 20 г. Константин провежда първия си публичен диспут срещу бившия Константинополски патриарх Йоан Граматик. След успеха му е привлечен за преподавател по философия в Магнаурската школа. Оценявайки високата му ерудиция, императорският двор му възлага специална мисия при сарацините (арабите) в Багдад. Там той води религиозно-философски диспут с местни мюсюлмански учени и изпълнява успешно и политическа мисия, като издейства освобождаването на византийски военнопленници.

През 855 г. Кирил напуска Константинопол и заминава при брат си Методий в манастира „Св. Полихрон" в Мала Азия. Тук в продължение на няколко години двамата, най-вероятно по указание на императорския двор, създават глаголицата - първата славянска азбука.

Биографичните сведения за Методий са съвсем оскъдни. Не са известни нито точната година на рождението му (вероятно около 815 г.), нито светското му име. Не е ясно и какво го кара да напусне високия си административен пост - управител на област, населена със славяни, близо до Солун, и да стане монах.

Глаголицата е графична система на основата на фонетиката на славянския език. Основни знаци за изписване на глаголическите букви са кръстът, кръгът и триъгълникът. В графичната й структура се откриват първообрази на букви или отделни буквени очертания от гръцкото ръкописно писмо. Съществуват предположения за заемки също от източни и други азбуки. Глаголицата се е използвала активно в българските земи и частично - в други населени със славяни земи до ХII в.

Още в началния етап от създаването на Плиско-Преславското средище се променя съществуващият правопис и се опростява графичната система на глаголицата. Появява се нова графична система, наречена кирилица. Неин автор е Климент Охридски. Той използва за първообраз гръцкото унциално (заглавно) писмо, използвано в Плиска преди глаголицата. В първоначалния си вид кирилицата представлява симбиоза между 24 букви от гръцката азбука и други 14 специфични славянски букви, заети от глаголицата. През Х в. кирилицата се усъвършенства чрез допълнително опростяване на някои от графичните елементи. От ХII в. глаголицата по естествен начин отстъпва място на кирилицата с нейните по-опростени и усъвършенствани букви.

През следващите векове старобългарският книжовен език с неговата кирилица намира приложение и в други славянски православни страни поради близостта на славянските езици. Кирилицата се превръща в основа за създаването на староруски и старосръбски книжовен език. Най-старите руски ръкописи - Остромировото евангелие и Изборникът на Светослав, създадени през втората половина на XI в., са преписи на старобългарски кирилски оригинали. Подобни преписи век по-късно се правят в Сърбия и Босна. От XIV в. в продължение на близо пет века кирилицата е богослужебно и канцеларско писмо в църквата и администрацията във Влашко и Молдова. След 1917 г. по свои вътрешнополитически съображения Москва я налага като основа за азбуки на многобройните неславянски народности, нямащи своя писменост: абхази, башкири, ескимоси, киргизи, коми, узбеки, татари, чеченци, чуваши и др. Кирилицата е въведена и в Монголия. Тази универсалност на старобългарската писменост, използвана повече от 11 века, говори за гениалността на нейните създатели и последователи, подпомогнати прозорливо от мъдреца княз Борис и неговия син - цар Симеон.

Разпространяване на славянската писменост

През 862 г. във византийската столица пристигат пратеници на великоморавския княз Ростислав с молба да им бъде изпратена мисия, която да се противопостави на немското духовенство. Християнството прониква във Великоморавия през VIII в. предимно чрез немски проповедници, подпомагани от Рим. Засилващото се немско влияние създава опасност за духовната и политическата независимост на Великоморавия. Ростислав търси подкрепата на Византия срещу изградения военно-политически съюз между България и Немското кралство.

През есента на 863 г. княз Ростислав посреща тържествено Константин и Методий заедно с техните ученици и им осигурява отлични условия за работа. В основата на преводите на Светите книги, които те правят във Великоморавия, е старобългарският книжовен език, но са включени и моравизми съобразно с фонетичните особености на местните диалекти. Този книжовен език се възприема и става достъпен за местното население поради естествената близост на славянските езици.

По време на престоя си във Великоморавия двамата братя създават първата книжовна школа. Същевременно Константин полага основите на славянското богослужение, съобразявайки се с някои канони и на византийската, и на римската църква. През пролетта на 867 г. двамата братя заминават за Константинопол. По пътя Константин е поканен от Коцел, владетел на славянското Блатненско княжество, разположено около днешното езеро Балатон. Тук за шест месеца той обучава над 50 ученици. Междувременно успява да издейства и освобождаването на 900 византийски пленници.

На път за Константинопол Константин и Методий спират във Венеция. Тук Константин участва в диспут с висши римски духовници, които категорично се противопоставят на официалната употреба на славянския език в богослужението. Той убедително излага доводите на своята теза, че славяните имат пълното право да славят Бога на своя език.

В стремежа си да отстрани влиянието на Константинополската патриаршия над огромната славянска общност новоназначеният папа Адриан II проявява гъвкавост и кани двамата братя отново да посетят Рим. Константин и Методий се връщат за кратко в Константинопол, откъдето взимат мощите на Климент Римски, и през декември 867 г. заедно със свои ученици пристигат в Рим. Във Вечния град ги посрещат тържествено. Папата освещава славянските книги. Отслужена е празнична литургия на гръцки, латински и славянски език. Скоро след това Константин се разболява тежко. Петдесет дни преди смъртта си той приема монашеска схима (строг монашески обет) и името Кирил. Константин-Кирил Философ умира на 14 февруари 869 г. Погребан е с всички почести в църквата „Св. Климент" в Рим.

Методий е ръкоположен от папата за архиепископ на Панония и папски легат със седалище гр. Сирмиум (дн. Сремска Митровица, Сърбия). Наклеветен от немското духовенство през пролетта на 870 г., е изправен на съд в Регенсбург. По време на процеса Методий защитава достойно изконното право на славянските народи на независима църковна организация. Съдът го осъжда на заточение в Елванген (Бавария) под претекст, че проповядва богослужение в чужда област. През 873 г. след застъпничеството на папа Йоан VIII Методий е освободен и ръкоположен за архиепископ на Моравия със седалище Велехрад.

В Моравия Методий възстановява просветната дейност и се опитва да извоюва самостоятелност на моравската църква и богослужение на славянски език. Засилената атака на немското духовенство, промяната в настроенията на княз Светополк и отношението на Рим стават причина за забраната на славянското богослужение през лятото на 879 г. Поредният съдебен процес срещу Методий, организиран в Рим, както и последвалите интриги на немски и други духовници разстройват работата му. Независимо от постоянните трудности той се отдава на книжовна и преводаческа дейност, като подготвя и свои ученици.

След смъртта на Методий на 6 април 885 г. папа Стефан V отстранява Горазд - наследника на Методий, от архиепископския престол на Моравия. Под негов натиск моравският княз Светополк премахва славянското богослужение. Учениците на Кирил и Методий са подложени на гонения и разправа. Затворени и измъчвани са Горазд, Климент, Лаврентий, Наум и други техни последователи. Горазд не издържа изтезанията и умира.

През зимата на 885-886 г. учениците на Кирил и Методий - Климент, Наум и Ангеларий, прогонени от пределите на моравската държава, преминават р. Дунав и отиват при управителя на Белград, който по това време се намира в пределите на българската държава. А той, знаейки за отдавнашното желание на княз Борис да привлече в страната славянски просветители и книжовници, ги препраща в Плиска.

През пролетта на 886 г. Климент, Наум и Ангеларий са посрещнати с почести в българската столица. Сам княз Борис им предоставя отлични условия за преводаческа и културно-просветна дейност. По-късно към тях от Константинопол се присъединяват и други ученици на Кирил и Методий, закупени по робските пазари на Европа. С някои от тях във византийската столица се запознава синът на княз Борис - Симеон, изпратен от баща си да учи в Магнаурската школа, който ги насочва към България. Не след дълго и той се завръща в Плиска, където се включва в работата на книжовниците.

Борис вярно оценява възможностите, които разкрива разпространяването на славянската писменост сред неговите поданици. Той съзнава и нуждата от обучение на свещеници, които да изпълняват църковните обреди по славянски богослужебни книги. Държавата му е обширна и многолюдна и той решава да обособи втори книжовен център. Изпраща Климент в областта Кутмичевица с център Охрид и с административни разпоредби му създава условия за работа. Климент продължава делото на своите учители и полага основите на Охридската книжовна школа. Той проповядва „Божието слово" на славянски и обучава над 3500 бъдещи четци, дякони и свещеници.

По желание на Климент и със съдействието на княз Борис в Охрид са построени три църкви и манастира „Св. Пантелеймон". Манастирът се превръща в любимо място на Климент и става духовен център за християнско учение, българска култура и просвета.

През 893 г. Климент е ръкоположен за „пръв епископ на български език" в огромен диоцез, включващ цяла Средна Македония - областта около р. Вардар и Тивериуполската област, Струмишко и Брегалнишко.

На негово място като учител, проповедник и организатор на книжовната дейност новият български владетел Симеон изпраща Наум, за да оглави епархията в Девол. След 7 години църковно-просветна дейност Наум се оттегля в Охрид в изградения от него манастир „Св. Архангел Михаил", наречен по-късно „Св. Наум".

Културно-просветното средище в Плиска първоначално се ръководи от Наум. В българската столица той организира църковната служба, като заменя гръцкия език със славянски. Наум полага основите на Плисковско-Преславската, или Преславската, книжовна школа. В нея се превеждат и се размножават богослужебни книги, създават се оригинални творби от различни автори - Йоан Екзарх, Константин Преславски, Презвитер Григорий, Черноризец Храбър, Тудор Доксов и самия владетел Симеон и др., подготвят се просветители и духовници. В края на IX и в началото на X в. по време на управлението на цар Симеон, известно като „златен век" за българската книжнина, се създават и се превеждат нови произведения на славянски език.

БЪЛГАРИТЕ СТАВАТ ХРИСТИЯНИ. Изборът на княз Борис I

През 852 г. в двора на Людовик Немски в Майнц пристига българско пратеничество, което съобщава, че новият български владетел - хан Борис, потвърждава мирния договор от 832 г. Хан Борис идва на престола в преломна за Европа епоха. Политическата и църковната експанзия на Немското кралство спрямо среднодунавските славяни (Великоморавия) създават напрежение в Централна и Югоизточна Европа и водят до сложни политически комбинации и военни съюзи. По същото време славянският свят е в процес на християнизация, която изостря съперничеството между Константинополската патриаршия и Римската курия. България активно участва в първото голямо политическо противоборство в Европа на страната на Немското кралство.

В продължение на десет години хан Борис воюва с Хърватско, Великоморавия и Византия. През август 863 г. започва силен земетръс на Балканите, който продължава 40 дни. Годината се случва неурожайна. За българите настъпва глад. През есента хан Борис започва преговори за мир с Византия. Още в хода на преговорите българските пратеници приемат християнството.

През пролетта на 864 г. хан Борис, воден от чисто политически съображения, се покръства. Негов кръстник чрез посредничеството на един епископ става византийският император Михаил III. Борис получава християнското име Михаил и е провъзгласен за княз. Същата година в Плиска пристигат учениците на създателите на славянската азбука Константин-Кирил Философ и брат му Методий: Климент, Наум, Сава и Ангеларий. Княз Борис изпраща Климент в Охрид, а останалите задържа при себе си. Тяхната дейност поставя началото на първите български книжовни школи в Охрид и Плиска.

Княз Борис се оттегля от престола през 889 г. и предава властта на първородния си син - Владимир-Расате (889-893). Борбата на Владимир срещу византийското църковно-религиозно влияние в страната се преплита с опита на някои среди да възродят езическите вярвания и обреди. Този опит обаче не среща подкрепа сред управляващата аристокрация и сред народа.

През есента на 893 г. Борис свиква народен събор в новопостроената българска столица Велики Преслав. На него той обявява свалянето на Владимир-Расате от престола. За български владетел съборът провъзгласява третия Борисов син - Симеон.

Княз Борис умира на 2 май 907 г. Скоро след това в знак на дълбока почит към неговото дело българската църква го канонизира като един от първите български светци.

Управлението на Симеон започва с война срещу Византия. Повод за нея е преместването на българското тържище от Константинопол в Солун през 894 г. Първоначално Симеон прави опит да уреди възникналия спор по дипломатически път. След като не постига резултат, той нахлува с войските си в Тракия и нанася съкрушителен удар на византийската армия, съставена предимно от императорската гвардия. Император Лъв VI наема като съюзници унгарците, предвождани от Арпад и Курсан. По това време унгарците обитават земите между реките Буг и Днестър. Те разоряват и разграбват североизточните български земи. На свой ред Симеон сключва съюз с печенегите и заедно с тях разбива унгарците и ги принуждава да се оттеглят в Панония (дн. Унгария).

През 904 г. арабите превземат Солун. Градът е разорен напълно, а значителна част от населението му е избита или отведена в робство. След оттеглянето на арабите Симеон се насочва на югозапад. С цената на териториални отстъпки ромеите склоняват българския владетел да се откаже от превземането на Солун и да сключи мир. От български надпис върху граничен стълб, открит край с. Наръш (на 20 км северно от Солун), виждаме, че, отказвайки се от Солун, България получава част от Драчка област (Южна Албания), Южна Македония и областта на юг от Странджа до черноморския град Мидия. Византия се задължава да продължи да изплаща ежегоден данък на българите.

На 12 май 912 г. умира император Лъв VІ. Според обичайната практика българският владетел изпраща пратеничество за потвърждаване на мирните отношения между двете страни. Пратениците са изгонени позорно. Български войски се отправят към Константинопол и го обсаждат. Започват преговори, които завършват с тържествен обяд в двореца. На него присъстват двама от синовете на българския владетел и малолетният император Константин VІІ Багренородни. Обядът е последван от една изключително важна за България церемония. Биографът на папа Николай І Анастасий Библиотекар разказва: „Патриарх Николай излязъл пред Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо корона собствения си епириптарий". Мирът е сключен, царското достойнство на Симеон е признато. Освен това мирът предвижда малолетният император да се ожени за една от дъщерите на цар Симеон.

Надеждите на цар Симеон за траен мир рухват много скоро. Още през октомври същата година императрицата майка - Зоя, взема властта в Константинопол и отхвърля всички споразумения с цар Симеон. В отговор той изпраща през лятото на 914 г. войски във византийските земи. Те опустошават Тракия и Македония, превземат Адрианопол (Одрин) и се изтеглят.

На следващата година цар Симеон организира успешен поход към Солун и Драч. Византия е принудена спешно да сключи мир с Арабския халифат през юни 917 г. Империята прехвърля всички свои сили от провинциите в Мала Азия в Европа. Ромеите привличат на своя страна сърбите начело с княз Петър Гойникович. Цар Симеон успява да предотврати опита на Византия да настрои печенегите от североизток срещу България и неутрализира сърбите.

Дълго подготвяният и от двете страни военен сблъсък започва през 917 г. Решителното сражение е на 20 август при р. Ахелой (край дн. Анхиало). Византийската войска е разгромена напълно. Следва второ поражение на византийците при с. Катасирти близо до византийската столица.

В периода от 920-923 г. цар Симеон засилва натиска срещу империята. В това време византийската дипломация настройва сърбите срещу България. Това налага цар Симеон да спре за кратко офанзивата към Константинопол (921). Той сваля Петър Гойникович и поставя на сръбския княжески престол Захарий, който до момента е бил пленник в България. Византийската дипломация срещу България дава своите плодове. През 924 г. княз Захарий се опълчва срещу България и изпраща главите на българските пълководци Мармаис и Теодор Сигрица в Константинопол. Българският владетел е принуден да сключи примирие с Византия, което му е нужно, за да се разправи със сърбите. Той потегля към Константинопол с цялата си войска . С посредничеството на Константинополския патриарх Николай на 9 септември 924 г. на специално приготвена платформа при Златния рог император Роман Лакапин и цар Симеон се прегръщат. Сключено е примирие. Веднага след това цар Симеон тръгва на поход срещу сърбите. Княз Захарий бяга в Хърватско, княз Чеслав заедно с други сръбски велможи е отведен в Преслав като пленник. Цар Симеон ликвидира сръбската държава, като присъединява земите й към българската територия.

Това прави България непосредствен съсед на хърватското кралство. Византийският император Константин Багренородни пише в „За темите", че за да отклони цар Симеон от Константинопол, византийската дипломация успява да въвлече хърватската държава в борбата срещу България. През пролетта на 927 г. българските войски навлизат в хърватска територия, но са разбити от хърватите начело с крал Томислав. В разгара на подготовката за нова война срещу Византия цар Симеон внезапно умира на 27 май 927 г.

Цар Симеон посвещава много усилия и време за обогатяване на българската духовност. Възпитаник на прочутата Магнаурска школа в Константинопол, Симеон полага грижи за развитието на българската християнска култура. Стотици години по-късно признателните потомци определят периода на неговото управление като „златен век" на българската средновековна култура.

След смъртта на цар Симеон на българския престол идва неговият втори син - Петър. Той се жени в Константинопол за внучката на император Роман Лакапин - Мария. По силата на сключения българо-византийски договор Българската архиепископия е издигната в ранг патриаршия. Тогавашният архиепископ на Дръстър (гр. Силистра) - Дамян, става първият Български патриарх.

Цар Петър управлява най-дълго в историята на Първото българско царство. По негово време по българските земи се разпространяват ереси, една от които е богомилството. Той отделя изключително внимание на устройството на българската църква и след смъртта му е канонизиран като светец. По негово време България е подложена на няколко разорителни унгарски похода. През 967 и 969 г. в българските земи нахлуват, подтиквани от Византия, руските дружини на киевския княз Светослав и стигат до столицата Велики Преслав. Цар Петър не издържа на напрежението, получава удар и умира на 30 януари 969 г. След смъртта му от Константинопол се връщат двамата му синове. По-големият от тях заема престола под името Борис II (969-971).

Възцаряването на Борис II съвпада със засилването на темповете на руското настъпление в северните български територии. Руските войски завладяват Дръстър и българската столица Велики Преслав. Успехите им в Тракия предизвикват смут в Константинопол. Император Йоан Цимисхи преминава източните проходи на Стара планина и на 14 април 971 г. превзема българската столица. Цар Борис II е пленен заедно със семейството му. Йоан Цимисхи разбива и прогонва руснаците и се завръща триумфално в Константинопол. На специална церемония той сваля знаците на царската власт от Борис ІІ и отслужва благодарствен молебен в църквата „Св. София".