Харамията

Аз искам тук да пусне корени сектата на кастратите и в нея да членуват само политици и управляващи!..........

Български владетели с името "хан" има само в бетонните глави на панславистите и недоутрепани комунисти, които трябва да бъдат не малко, а много изнасилени! Всички владетели от рода Дуло са християни от Атила насам включително!!!........В свитата на кан Атила е бил Св. Лупа, но вероятно той е покръстен още преди това. Атила се намесва в религиозните спорове на християнските епископи и решава техни имуществени спорове. Лично аз считам, че войната между империята на Атила и Римската империя е и на религиозна основа - СБЛЪСЪК НА ДВЕ ТЕЧЕНИЯ НА ХРИСТИЯНСТВОТО! Четете внимателно хрониките и следете археологическите находки и артефакти! Фактите са добре известни, но само на някои по-задълбочени изследователи, които не черпят знания баш от измислените учебници и официалните фалфифицирани издания!.............

E, дадохме ти вече категорично мнение - нема такъв българин монголоид! Пълна измишльотина на КГБ-йската историческа школа у нас!...........

На съхранение в Китай!.......Може и да не е вярно, но всички важни неща са изнесени от Партийния дом преди тъй наречения пожар. Освен това всички досиета са били микрофилмирани.

Май му го каза доста точно - хералдичното животно на Калояновият пръстен е Дракон (Вер), а не лъв, както му се иска да му се е привидяло! Така цялата теза за Балдуиновия-Калоянов пръстен се срива на пух и прах! Ако малко бяхте по-информирани, нямаше тука да пишете неверни неща, защото българските гербове са много по-древни от тези в западна Европа. Ще извадя след време някои неща в подкрепа на тази теза, както и хронологични доказателства за заемки от нас, а не обратното, както тук се внушава. Идват некакви алчни и лакоми кръстоносци да лапат по нашите земи само че гризват дървото българско и то яко! Лъвове ама с отрязани глави; от черепа на император Балдуин, както и от този на император Никифор българските царе са пиели наздравици; я четете хрониките по-внимателно и пунктуално и ще ви станат ясни нещата. А пък другаря Путие да пие едно питие за мое здраве!.......Отмъстителни французи - върнаха си го в Ньой заради черепа на Балдуин, но пък ги натикахме в кучешки гъз заедно с англичаните при Дойран; след време пак ще сме по-добре от тях; пейзани и сноби!.........

Кой ти каза, че архивата на БКП е изгорена; това във вестниците ли си го прочел!?.......Всичко е запазено, както и по-древните архиви - трябва само да знаеш къде да търсиш!

Защо ми се струва, че много от тези оръжия усъвършествани ги откриваме по-късно като разработки на американци и руснаци по време на Студената война, че и до днес!?! Наскоро гледах документален филм за конгреса на Национал-социалистическата партия през 1934 г. в Нюрнберг. Направи ми впечатление, че на военния парад тогава пред Адолф Хитлер показаната техника и ниво бяха нищожни и жалки (като изключим дисциплината и масовостта) в сравнение с това с което влизат няколко години по-късно, започвайки Втората Световна война. Елитните германски части на парада през 1934 г. бяха кавалерия, леки бронирани коли (танкове не бяха показани), пехотни части и артилерийски установки (гаубици) теглени от конски впрягове; войниците до един бяха само с пушки (нямаше никакви автомати и картечници), а трудовите войскови части дори не бяха въоръжени, а маршируваха с лопати!........ Знаем, че в началото на войната Вермахта вече е въоръжен по друг начин и прегазва половината Европа и Русия, а в края на войната виждаме ракети, реактивни самолети, летящи крила (тип "Стелт" и В2), летящи чинии, крилати ракети, модерни подводници и какви ли не военни чудесии. Как си обяснявате този грандиозен качествен скок в технологиите и оръжейната техника?! На мен ми се струва, като някакъв мощен тласък отвън (не само като капитали и техника, но нови технологии и идеи, някои от които са направо извънземни; имаше подобен документален филм където се намекваше за такова нещо)! Дали цялата работа не е била някакъв експеримент; доста зловещ бих казал?!..........

Имат естествена защита - водата и тинята! А и аз често се разхождам в парка; ако видя вреден мангал ще го поставя на място - под водата!.........

Много са смешни тия как се дуят като пуяци с мечовете; мангата не я коментирам - това е за деца от предучилищна възраст!

Ако оспорваш точния превод на турския текст ще трябва да го докажеш, иначе ще считаме че просто си дрънкало без тежест и ПРОВОКАТОР най-вече!

Абе цитирай ми извори, а не тия работи; аз ще ти цитирам официални турски хронисти свидетели на завладяването на Балканския полуостров и България. Знаеш ли какви издевателства са дадени там с мирното население и при това написани с кеф от изрода - "НАРОДЪТ БИЛ СМАЧКАН НА КЮФТЕ"! Пише го Мехмед Нешри в "Огледало на света. История на османския двор", изд. на "Отечествения фронт", София, 1989 г. Там е дадено продробно как е извършван явен геноцид над българите и те са били изпращани като добитък по робските пазари в Близкия изток, търгувани от евреи роботърговци! Именно по това време еврейската прослойка натрупва мръсните си капитали - ОТ НАШАТА КРЪВ!!!..... Ето един цитат от книгата на Войнов "Геноцидът и Холокостът извършен над българите", където се дават пасажи и от съответните документи писани тогава от очевидци: "........След падането на Търновското царство войските на Баязид започнали да превземат крепостите на Добруджанското деспотство (Карвунското деспотство), продължавайки политиката на “изгорената земя”, геноцид и унищожение. Убит бил и цар Иван Шишман, независимо че той бил приел да стане васал на турския султан. Паднали постепенно крепостите Никопол, Калиакра, Варна, Ловеч, Плевен, Враца, Лютиброд, Черепиш, Урвич, и др. Всичко това било съпроводено с огромни кръвопролития, клането на цивилно население, без мислени убийства, грабежи и поробване на беззащитното българко население (1). За превземането на Калиакра е запазена покъртителна народна легенда за 40 хубави девойки, взети в плен, които се навързали за косите си и се хвърлили вкупом от високите скали в морето, за да избягнат тъжната робска участ. Завоевателните действия през 1393г. докарали в ръцете на османците огромна плячка. Взети били и голям брой роби, предимно младежи и девойки, някой от които били изпратени в двореца на султана и по домовете на неговите приближени, а други разпределени между войниците, впоследствие били продавани по робските тържища. За масовите поробвания свидетелства и византийския писател Дука. Изобщо към края на XIV век, като последица от завоевателните действия на османците и особено в резултат от завладяването на Търновското царство и на Добруджанското деспотство, броят на отвлечените в Мала Азия роби се увеличил много (1). За масовите заробвания и за тежката участ на пленниците, които оковани във вериги, били водени от град в град, разказват стотиците народни песни в българския фолклор, чието съдържание отправя мисълта към страшните дни на завоеванието и към първите векове на османското иго. Робите и от двата пола били изнасилвани, бити, измъчвани и с тях се гаврели по всякакъв начин. При съпротива били убивани, а по време на дългия път от България до Мала Азия много от тях умирали от недохранване, умора, стрес и болести ! ... Редица източници и хроники посочват, че търговията с роби се контролирала главно от евреи и те извличали огромни печалби за сметка мъката на българите. На този въпрос ще се спрем по-подробно нататък, опирайки се на автентични източници от XV, XVI и XVII век, както и по-късни сведения по въпроса. Кървавите събития от края на XIV век са добре описани от самите османски историци от този период. Нека видим как ги описва Мехмед Нешри (1493г.), в неговата хроника “Огледало на света”, от която добре личи отношението на турците и техните съюзници евреите към българите и другите поробени християнски народи: “... Разлютил се пашата (Али паша) и тоз час изкомандвал войската. Разрушили и опустошили крепостта Венчан (с. Венчан, Варненско), а народа й смазали на кюфте и го заробили ...” (109). “... Правоверните бойци се удавили в плячка, роби взели и така се заситили, че не е за описване ...” (109). “... Газиите (бойци за вярата) дотолкова били отрупани с плячка, та разменяли чифт ботуши срещу красива робиня. Тълпата на робите била по-многобройно от самата войска ...” (109). “... И настанала такава сеч, че конете на правоверните взели да стъпват не по земя, а по мъртви гяурски тела. Тогава Исхак* бей (*Исхак (Ицхак) – характерно еврейско име !... ) извикал: “Хей правоверни! Стига сте клали! Започвайте да вземате роби!... (109). “... Ако легендарните юнаци можеха да зърнат колко неверници изклали газиите, от завист биха пикали кръв. Ако ги видеше пък Нериман, би посърнал ...” (109). “... От много места надошли кръвожадни джелати (палачи) и със своите завоювали света остри мечове ги изпратили в пламъците на преизподнята. Така били затрити няколко хиляди неверници. Изклали ги и те отведнъж изчезнали от лицето на света ... “ (109). и т.н. и т.н. Тази турска хроника е пълна с подобни потресаващи описания на извършвания над българите геноцид. Тук няма какво да се коментира – изродът хронист сам представя и се хвали с извършените престъпления и жестокости ! Отглас от тези събития срещаме и в едно писмо на папа Григорий XI до епископа на Гран в Унгария от 1373г. : “... Безбожните неверници, наречени турци, тези най-жестоки врагове на Христовото име и негови най-неуморни преследвачи (...) от не много време и особено от двадесет месеца насам нападнаха с постоянна враждебност, завладяха и свирепо разориха обширни области на ромейското и българското царства и на кралството на Рашка (Сърбия), както и други страни на люде, изповядващи Христовата вяра, ако и бидейки схизматици. Те спечелиха големи победи над жителите на тези земи и страни. Самите обитатели бяха или жестоко изтребени, или отведени в жалка робия, или по някакъв друг начин поставени под ярема на най-злощастно робство, като някой от тях – уви! – се отрекоха от христовото име. Поради това турците бяха обзети от толкова голяма гордост, че решиха да нападат още по-усилено споменатото кралство на Рашка и други християнски земи...” (110). Доказателства за заробването на българите от турците и еврейските им колаборационисти, откриваме и в особен род италиански документи – нотариални записи за продажбата на “човешка стока” като животни по робските пазари на Средиземноморието и Близкия изток. В книжата на венецианския нотариус Антонио Брешиано от тържището Кандия на остров Крит в периода 1381-1383г. сухо, делово и педантично е щрихована тъжната съдба на стотици българи и българки от Македония, Софийско, Търново и множество други български области и градове. Там можем да прочетем: “... една моя робиня на име Ирина, от български род, от селището Мелник (....); робиня на име Мария, от български род, от селището наречено Прилеп (....); робинята Теодора, от български род, от Търново (....); моята робиня на име Кали, от български род, от София (....); един роб на име Димитър, българин от селището Воден (....); робинята на име Мария, от български род, от Диамболи (Ямбол) ...” и т.н. и т.н. (110). По думите на Варшавски (проф. Владимир Владикин): “... Евреите завладели България и станали истинските господари на страната. Ползвайки се с голямо влияние върху турския султан, те започнали да прокарват в живото всичко, което им било угодно, а главно блестящо изпълнявали задачата си по отношение притесняването на християнството, за да унищожат по този начин всеки божествен принцип и да подготвят страната за безкрайно робство. Затова през време на турското владичество юдеите умело са придобивали симпатиите на някои българи, спечелвали са ги на своя страна и ползвайки се от техните услуги, оказвани им под вида на лъжлив либерализъм, заблуждавали народните маси и ги насъсквали срещу ония, които безстрашно проповядвали своите национални идеали. Това явление се наблюдава и сега, защото има още много наивници между българите ! ...” (8). Това твърдение далеч не е пресилено, а напротив дори е меко казано, като имаме предвид документите, с които разполагаме от различни и разнообразни източници. Всички тези документи доказват негативната и водеща роля на евреите, които наравно с турците са участвали в разрушаването на Второто българско царство и поробването и геноцида извършван над българите не само през XIV век, но и през следващите векове ! Според българските и чуждите историци ударът от страна на османците довел до най-тежки последици: България, която в продължение на столетия заемала предно място в средновековна Европа, загубила завоюваните позиции и трябвало да минат векове в упорита борба, за да се отхвърли чуждото владичество и отново да се създадат условия за нормално обществено и културно развитие на българския народ (1)........." Ето и още неща за потурчването на българите в Родопите и превръщането им в помаци; всичко почива на тогавашни документи: "...........Физическото и духовно унищожение на българите в Османската империя вървели ръка за ръка. Една от най-страшните гаври била системата на еничарите (от турското “йени чери” – “нова войска”), която би могла да се роди само в нечий чифутски болен мозък. Накратко еничарите били християнски и най-вече български момчета взимани насила и отвличани на възраст 12-14 години. Те били потурчвани и предавани за обучение в религиозен ислямски фанатизъм от представителите на дервишкия орден на бекташите и задължени да спазват устава им, включително и обект за безбрачие! Така изтръгнати от своята културно-религиозна среда, лишени от родствени връзки се превърнали в затворена военна каста и лична гвардия на султаните. Предназначението им било главно да водят нападателни войни, но с тяхна помощ султаните можели да ограничават своеволието на спахиите и да държат в покорство населението на завоюваните страни (114). Според Еремеев и Майер* (114), първият пехотен корпус на еничерите бил сформиран по времето на султан Орхан (1324-1360г.); Нешри обаче твърди, че това е станало по времето на следващия султан Мурад (1360-1389г.) (109). Така или иначе е ясно, че еничарските корпуси се формират след нахлуването на турците на Балканския полуостров. В следващите векове еничарите стават основната ударна сила на Османската империя и зловещ инструмент на терора върху българите и всички християни от завоюваните територии. С въвеждането на еничарската система се постигнали едновременно няколко цели – използвал се чужд човешки ресурс за водене на война в полза на империята; създавала се ефикасна “бойна машина” заредена с ислямски религиозен фанатизъм унищожаваща собствения си народ; покорените народи били смачквани психически, че са клани от свои; чрез безбрачието на еничарите се обезкървявала и намалявала популацията на българите. Може да се каже, че замисъла на “болния мозък” въвел системата бил зловещ, прагматичен и антихристиянски от всяка гледна точка. За редовното попълване на еничарските корпуси, които достигали до 100 хиляди души бил въведен така наречения кръвен данък (девширме), който бил ужас за майките и бащите на българите. От османски и чужди източници става ясно, че девширмето се събирало през няколко години (три, пет, седем) в зависимост на нуждите на империята от “пушечно месо”. Според европейски свидетелства 20% от подрастващото мъжко поколение, тоест всяко пето момче било откъсвано от българския народ, за да бъде загубено безвъзвратно. От съхранените източници личи, че тази страшна тегоба имала не само количествена, но и качествена страна. В султанските заповеди, издавани при акциите за събирания, винаги се подчертавало, че трябва да се събират не какви да е младежи, а “най-добрите”, “най-красивите”, “най-умните”. Това показва, че чрез девширмето централната власт подбирала най-перспективната част от подрастващите, за да ги включи в своята военна и административна организация, не само за да ги отнеме, но и да ги противопостави на българския народ. Показателен е факта, че от 48 велики везири, управляващи империята между 1453 и 1635г. , 22 били славяни (между които и българи), гърци и албанци, преминали в исляма чрез девширмето (1). След няколкогодишно предварително обучение и “промиване на мозъка” в мюсюлманска среда, еничарите научавали турски език и целенасочено им се променяла ценностната система и религиозното и народностно самосъзнание. После следвал и втория подбор и те влизали в турските казарми, където за кратки срокове ги превръщали в жестоки и кръвожадни чудовища, лишени от общочовешки добродетели. Така те ставали съвършени машини за убиване, чийто единствен житейски смисъл била фанатичната преданост към исляма и вярната служба на султана. Тази жестока система измислена вероятно от евреи се оказала в повечето случаи напълно резултатна и ефикасна. (1). Тук отново ще се върнем върху ролята на евреите в Османската империя, за да осмисли българския читател, а всички други, че в същност 500 години българите са били под турски – еврейско робство – нещо което никога не трябва да се забравя! .... Ето какво казва Варшавски по този въпрос: “По време на турското владичество евреите винаги са били най-близки помощници на турските данъчни чиновници, на чиновниците в полицията и доставчици на най-хубавите български момичета за турците и разкривачи на заговори против турското иго. Особено роля евреите са играли в турското управление, където са си поставяли за задача да пречат за развитието на националните чувства у подрастващите поколения. Само благодарение на техните подлости е продължило тъй дълго турското иго!...” (8). Вече изяснихме, както посочва и Вайнберг* (95), че има генетична връзка между турците и евреите – ашкенази (хазарските евреи). От османските хроники и изворов материал се вижда, че множество ръководни постове в Османската империя са заети от хора с еврейски имена: Израил (син на Селджук); Якуб (Яков); Челеби (син на султан Мурад, вероятно от еврейката Кера Тамара); Исак бей (управител на скопския санджак); Ментешеоглу Якуб (Яков) бей, Гермияноглу Якуб бей, Исхак (Исак) бей (владетел на граничните области със Сърбия); Исхак паша (водач на гвардията и анадолската войска); Сюлейман (Соломон) (син на Караманоглу Ибрахим в двора на Мехмед II); Якуб Ахи (големец от Бурса); Якуб бей (лекар и везир при двора на султан Мехмед II); Якуб бей (син на Сюлейман шах от династията Гермияноглу); Давуд (Давид) паша (бейлербей на Анадола при Мурад II); Ебу Исхак (основател на дервишки орден); Загарджи Якуб (военоначалник на Мехмед I); Исхак паша (велик везир 1470г.); Исхак Факъх (дипломат); Кяфир Исхак (военоначалник на Узун Хасан 1471г.); Сара Хатун (майка на Узун Хасан 1471г.); Якуб бей Фирузоглу (комендант на крепостта Анкара) и много други (109)........" "........Друг метод, при който се използвал изключително много терор от страна на турците било системното и целенасочено ислямизиране на местното население – така нареченото “потурчване”. С това се целяло неговото окончателно претопяване в турския етнос. Тази насока в дейността на управляващата върхушка се утвърдила като една от основните линии във вътрешната политика на империята (1). Първите ислямизирания започват още от XIV век, като масови такива са отбелязани в началото на XVI век, когато започва и масовото нахлуване на еврейски елементи в Османската империя! Летописния разказ за първото масово помохамеданчване в Родопите ни пренася в тези мрачни времена на насилие: “... Тогава се вдигна самия Селим с голям гняв против България в лето Христово 1522г. (по-точно 1515г.), разори Тракия от Адрианград до Средец (град София), а един каймакан с 46 хилядна татарска войска разсипа цялата страна покрай Дунав и Стара планина, от Черно море да Видин. В Македония пък той изпрати своя везир с 33 хилядна войска. Като започна от Драма, той потурчи всичко чак до Босна: тогава потурчил Доспат планина, Еспино (Чепино), Крупник, Кочани ... В някаква кратка немска история се среща за този Селим, че когато разорил българската земя, много народ, млади юноши и красиви девойки, избрал и насила ги похитил и ги събрал в Едрене (Одрин) и ги записал еничари, т.е. на турски език “нови ученици”, и ги отвели в турската войска до 325 хиляди млади юноши потурчени. Само от мъжки пол били толкова, а от женски – кой знае ? ... (60). Ислямизацията била системно провеждана от органите на османската централна и местна власт, от армията, духовните и религиозни институти в продължение на пет века. Поробителят създал широка система от средства, форми, механизми и методи за религиозната и етническа асимилация на българите. Тази система включвала: масови, групови и индивидуални насилствени помюсюлманчвания; кръвния данък (девширме); робството; привличането на българи като домашна прислуга, ислямизация на малолетни деца и юноши; принудителни женитби (ежедневното насилствено помохамеданчване на български девойки); преселения (депортация) в Мала Азия; лъжесвидетелство от страна на мюсюлманин, че дадено лице е изявило желание да се ислямизира или е поругало мюсюлманската вяра; опрощаване на нарушители на закона след приемане на исляма от тях; раздаване на служби и длъжности; подпомагане на бедни и немощни нови мюсюлмани; включване в различни османски военни организации – спахийството, еничарството, яя (селяни пехотинци), мюселеми (свободни селяни конници), акънджии (ударна конница); юруци и др., в които се извършвала не само смяната на религията, но и силно езиково и етническо въздействие върху ислямизираните (59). Османските регистри дават сведения за ислямизирането на стотици села в Силистренско, Шуменско, Разградско, Търговищко, Габровско, Великотърновско, Ловешко и др. Всички тези потурчвания били съпроводени с големи кръвопролития и жестокости спрямо българското население: - През 1515г. в София бил изгорен жив на клада (типичен Холокост) младия български занаятчия от Кратово Георги, защото отказал да приеме исляма (1). - В 1633г. в село Голямо Райково е убит насила изпратения да учи за ходжа Милян, а сестра му Милица изпратили за кадъна. - В началото на XVI век Чепино на Костантово по донос на гръцкия фанариот и пловдивски митрополит Гаврир, заповядва на еничарите да изколят и потурчат всички първенци и попове. След това Хасан ходжа нарежда на потурнаците да разрушат всички църкви от Костенец до Станимака (Асеновград) – 33 манастира и 218 църкви (60). - В 1620г. (по-точно 1670г.) султан Мехмед води война с Пелопонес, водейки 150 хилядна войска. На връщане, под страх от смъртно наказание потурчват всички български села в Чепинското корито, Пловдивско и в Гюмюрджинско. Само в Пловдивско потурчените села били 74. Всички които не се подчинили били изклани за назидание и за всяване на страх (60). - Великия везир Мехмед Кюпрюлю в 1661г. като потурчил чепинските християни, заминал за Разлог да продължи делото. При потурчването в Разлог, един негов агент помак приел исляма в Цариград тероризирал якорудските християни с думите: “Хайде, хайде, какво чакате още, та не приемете доброволно исляма? Или чакате да видите пред вас да се търкалят човешки глави, та тогава да се потурчвате ? ...” (60). - В 1669г. от царуването на султан Мехмед IV в Смолянско и Кръстогорието (Средните Родопи) с огън и меч турците потурчили населението на селата Виево, Смолен (днешен Смилян), Упорово (Влахово), Бяла река, Подвис, Витлово (Рудозем), Езерово (Смолян), Беловидово (Златоград) и др. Тези които се противопоставяли – една част били изклани, а други избягали в горите. Избити били мъже, жени и деца. Много вдовици и малолетни сирачета според свидетелствата на монаси бегълци, били “застигнати от турските орди и подложени на най-мръсни деяния, които може да извърши само потъналия в невежество турчин”! По-късно турците залавят и избягалия епископ Васарион Смоленски и десет негови хора, като ги подлагат на нечовешки мъчения. Епископа го събличат гол и с клещи късат парчета живо месо от тялото му; след това го били с железни пръчки докато загубил съзнание. След като се свестил, турците го мушкали с ножове и режели късове от тялото му, като турили на главата му нажежена пирустия и се гаврели с него. Накрая го убили и обезобразили с камъни (60). - През 1705г. става насилствена помохамеданчване в Средните Родопи. “Дошлите турци се ползваха с големи права. Те се настаниха в християнските къщи, гонеха християнското население, усвоиха имота му и заграбиха много жени и девици. Мнозина непокорни избиха, а други избягаха в горите”. От гладната зима, която дошла след това мнозина умрели от глад (60). - През 1720г. в с. Райково (Ср. Родопи) по донос на Селим ходжа са изклани като добитък 200 души по-видни райковци, тъй като отказали да сменят вярата си (60). Онези българи, които насилствено приемали исляма били държани изкъсо и следени от турците и евреите. Не било допускано никакво отстъпничество от исляма. Тези, които се отказвали от него, били наказвани сурово: мъжете със смърт, жените с доживотен затвор или продаване в робство. Както свидетелства Ханс Дерншвам, те били наричани “муртад” (отстъпник) или “муртадли” и “ако не ги изгарят или не ги продават завинаги за оковаване на кораб или галера започват да ги заставят да вършат престъпления или предателства” (59). Редица българи, които били убити заради отказа им да приемат исляма или след като били насила помюсюлманчени се отказали от него били канонизирани от православната църква като новомъченици. Това се вижда от написаните жития на Георги Софийски, Георги Нови Софийски, Никола Нови Софийски, Ангел Битолски, Мъченик Димо, Дамаскин Габровски, Иван Българина, Анастасий Струмишки, Злата Мъгленска, Лазар Български, Лука Одрински, Игнатий Старозагорски, Онуфрий Габровски, Иван Нови Търновски, Константин Софийски, Димитър Сливенски и др. (59). Тези мъченици за вярата били убивани от турците по най-дивашки и варварски начин: чрез изгаряне на клада, отсичане на главата с брадва, убиване с камъни, обесване, провесване на ченгел, набиване на кол и посичане със сабя или ятаган. На изключително много репресии, геноцид, етническо прочистване и унищожение били подлагани българите при всеки бунт, подкрепа на християнски поход, или въстание. Турците се страхували от организираната съпротива и потушавали българските въстания с необикновена жестокост и садизъм. При похода на Владислав III Ягело и Янош Хунияди през 1443г. след като кръстоносците напуснали София, османците устроили кървава разправа с непокорните и обезглавили владиката. Султанът наредил раята и войнуците (войнигани – военизирани християни) от близките краища, да бъдат избивани, а имуществата им да бъдат разграбвани (1). След двата похода на Янош Хунияди, в следствие на турските репресии, през Дунава във Влашко се прехвърлят 12000 българи, заедно с добитъка и покъщнината си. Това е само един малък щрих за стотиците и хиляди българки емигранти, които били принудени да емигрират от България, в следствие на турско – еврейския терор и опитите за потурчване и погърчване. В източниците от втората половина на XVI в. са отбелязани масови изселвания от българските земи поради непосилни дългове и лихви налагани от еврейските откупници на данъци и лихвари. Отбелязани са също и масови разорения сред българите, в следствие на геноцидната фискална политика (1). През XVII в. се засилва въоръжената съпротива на българите и се появяват хайдушките чети, които притеснявали турската власт. Заловените хайдути обикновено ги обезглавявали или обесвали. Евлия Челеби, пътувайки през западните български земи през 60-те години на XVII в. разказва, че по бойниците на Нишката крепост стърчали набучени на пръти главите на не един от тези борци (1). ........" Ето и билиографията, която е ползвана от Войнов; доста неща от тези и аз съм ги чел (индексите може да не съвпадат с тези от текста, защото ползвам някаква чернова изтеглена от мрежата, но цитатие са точни): Библиография: 1. История на България, том 3 – 7, изд. БАН, София, 1982 г. 2. Николай Хр. Станишев. Кратка история на българите от най-стари времена до днес, книгоиздателство “Хр. Г. Данов” – О. О. Д-во, София, 1942 г. 3. Никола Станев. История на нова България 1878 – 1941, издателски център “Иван Вазов”, София, 1992 г. 4. България. Френска хроника 1841 – 1878, книгоиздателска къща “Труд”, София, 1998 г. 5. Божидар Димитров. Венециански документи за българската история през ХVІ – ХVІІ век, издателство “Борина”, София, 1994 г. 6. Константин Косев, Николай Жечев, Дойно Дойнов. Априлското въстание в съдбата на българския народ, Академично издателство “Проф. Марин Дринов”, София, 2001 г. 7. Христо Йонков. Панагюрище център на Априлското въстание. Научно документален исторически албум, Държавно военно издателство, София, 1975 г. 8. М. Варшавски Какво са направили евреите за България?, София, 1933 г. 9. Георги Ифандиев. Сянката на Цион, ч. ІІІ и ІІ, изд. “Жарава”, София, 2002 г. 10. Израел Шахак. Еврейска история, юдейска религия: бремето на 3000 години, ИК “Огледало”, София, 2003 г. 11. Мълвина Господинова. Богоборците, изд. “Бумеранг”, София, 2002 г. 12. Петър Ив. Гецов. Предателската роля на масонството в България, П-ца Глушков, София, 1934 г. 13. Френски пътеписи за Балканите: ХV – ХVІІІ в., съставила и редактирала Бистра А. Цветкова, изд. “Наука и изкуство”, София, 1979 г. 14. Балканите през погледа на две английски пътешественички от ХVІІІ в.: писма на Мери Монтегю и Елизабет Крейвън, изд. на Отечествения фронт, София, 1979 г. 15. Английски пътеписи за Балканите: Края на ХVІ – 30те години на ХІХ в., Увод, съставителство и коментар Мария Н. Тодорова, изд. “Наука и изкуство”, София, 1987 г. 16. Бенямин Ардити. Царица Сара – Теодора. Видни евреи в България, т. І, Тел Авив, 1969 г. 17. Ханс Дерншвам. Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването му до Цариград през 1553 – 1555 година, изд. на Отечествения фронт, Институт по балканистика при БАН, София, 1970 г. 18. С. М. Дубнов. Краткая история евреев, изд. “Сварог”, Москва, 1996 г. 19. Джанюариъс Макгахан. Американският свидетел, ИК “Стрелец”, София, 2002 г. 20. Зорка Първанова. Между неосъществения Хюриет и неизбежната война, ИК “Хеликон – Петър Добрев”, София, 2002 г. 21. Атанас Сп. Разбойников; д-р Спас Ан. Разбойников, Населението на Южна Тракия с оглед народностните отношения в 1830, 1878, 1912 и 1920 година, изд. “Карина М. Тодорова”, София, 1999 г. 22. Д-р Спас Ан. Разбойников. Апостолите на свободата в Одринска Тракия, ИК “Иван Вазов”, София, 2000 г. 23. Българско историческо наследство, сборник, фототипно издание; Г. С. Раковски. Преселение в Русия или руската убийствена политика за българи–ти – 1886; Никола Филипов. Българско изселване в чужбина от падането на България под турска власт до ново време; Петър Ст. Коледаров. Българщината в Мала Азия – 1940; Петър Атанасов. Българи в Приазовието – 1941; Вл. Дякович. Българите в Бесарабия – 1930; Петър Коледаров. Духовния живот на българите в Банатско – 1938; Яку Ронков. История на банатските българи; К. Пърличев. Сръбския режим и революционната борба в Македония (1912-1915) – 1918; Атанас Сп. Разбойников. Обезбългаряването на Западна Тракия (1919-1924) – 1941; Румънските жестокости над отвлеченото Добруджанско население в Молдова – 1918, изд. “Глобус – 91”, София, 1998 г. 24. Българско историческо наследство, сборник, фототипно издание; Трима апостоли на сръбския шовинизъм: Илия Гарашанин, Милош Милоевич, Стоян Новакович; Атанас Шопов, Христо Матов. Сръбските претенции на Македония – 1897; Стефан Бобчев. Какво бълнуват сърбите – 1915; Христо Герчев. Сръбски признания за Македония – 1918; Кирил Мирчев. Сръбската наука за езика на македонските българи – 1943; Стефан Младенов. Две достобележити сръбски книги – 1938; Пламен С. Цветков. Териториални промени в историята на съвременна България, изд. “Глобус – 91”, София, 1999 г. 25. Българско историческо наследство, сборник, фототипно издание; Христо Герчев. Сръбски свидетелства върху българите в Моравия – 1921; Тихомир Павлов. Българите в Моравско и Тимошко – 1931, изд. “Глобус – 91”, София, 1993 г. 26. Българско историческо наследство, сборник, фототипно издание; Митрополит Методий Кусевич. Македония в своите жители само сърби няма – 1913 г.; Стар българин, македонец (Митрополит Методий). Погрома на България виновникът – 1914 г.; Боян Пенев. Сръбският шовинизъм – 1916; Тихомир Павлов. Сърбизмът и българщината на Балканите – 1933, изд. “Глобус – 91”, София, 1996 г. 27. Иван Николов. Българинът в мен, сборник, изд. “Македония прес”, София, 2000 г. 28. Проф. д-р Любомир Милетич. Разорението на тракийските българи през 1913 година, изд. БАН, София, 1918 г. 29. Меморандум адресиран до Обществото на народите и Конференцията на посланиците, София, 1921 г. 30. Д. Мишев. България в миналото, Страници из българската културна история, печатница “Искра”, София, 1916 г. 31. България своенравния съюзник на Третия райх, сборник от документи, съставителство Витка Тошкова, Николай Котев, Николай Стоименов, Румен Николов и Стилиян Нойков, изд. Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”, София, 1992 г. 32. Иван Грек; Николай Червенков. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще, ИК “Христо Ботев”, София, 1993 г. 33. д-р Емил Антонов. “Тяхната борба” или как евреите завладяха света, изд. “Лаков прес”, София, 1999 г. 34. Степан Радич. Възродена България – 1878-1913, изд. Военноиздателски комплекс “Св. Георги Победоносец”, София, 1993 г. 35. Димитър Йончев. България и Беломорието (октомври 1940 – 9 септември 1944 г.). Военнополитически аспекти, изд. “Дирум”, София, 1993 г. 36. Тодор Косатев. Тракийският въпрос във външната политика на България (1919-1923), академично издателство “Проф. Марин Дринов”, София, 1996 г. 37. Константин Бакалов. Шепот от преизподнята, изд. Граждански комитет “Защита на истината”, Велико Търново, 1995 г. 38. Проф. Диню Шарланов. Тиранията – жертви и палачи, библ. “Незаличими свидетелства”, ИК “Стрелец”, София, 1997 г. 39. Николай П. Кънчев. Иван Михайлов – водачът на ВМРО, изд. На ВМРО – СМД, София, 1996 г. 40. Николай П. Кънчев. Секретарят на Ванчо Михайлов разказва, изд. “Орел”, София, 1999 г. 41. Димитър Съсълов. Велика Сърбия или България, фототипно издание (от 1932 г.), изд. “Македония прес”, София. 42. Кирил Ст. Бакарджиев; Мария К. Бакарджиева. Република Доганхисар – Градец. Защита и разгром – 1913, изд. Тракийска фондация “Кап. Петко Войвода”, София, 1992 г. 43. д-р Кирил Бакарджиев; Мария К. Бакарджиева. Доганхисар – Градец. По чужди земи и брегове, изд. Тракийска фондация “Кап. Петко Войвода”, Хасково, 1998 г. 44. Стайко Трифонов. Тракия. Административна уредба, политически и стопански живот 1912 – 1915 г., изд. Тракийска фондация “Кап. Петко Войвода”, София, 1992 г. 45. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г., съставител доц. Йордан Илиев Йорданов, изд. Македонски научен институт, София, 1995 г. 46. Димитър Шишиманов. Необикновената история на малоазийските българи, изд. Рекламно-издателска агенция “Пони”, София, 2000 г. 47. Елена Хаджиниколова. Българите в Южна Македония – 70-те години на ХІХ в., изд. “Наука и изкуство”, София, 1999 г. 48. Георги Даскалов. Българите в Егейска Македония мит или реалност, изд. Македонски научен институт, София, 1996 г. 49. Петър Константинов. За и против националните интереси на България. Из хрониката на една епоха 1878 – 1944 – 2001 г., изд. “Карина – М. Тодорова”, София, 2001 г. 50. Христо Симеонов. Български национални легиони. Минало и настояще, София, 1999 г. 51. Иван Михайлов. Македония: Швейцария на Балканите, изд. “ОРБЕЛ”, София, 1995 г. 52. Авантюрите на руския царизъм в България. Документи от царските архиви, ИК “Стено”, Варна, 1991 г. 53. Христоматия по история на България 1944 – 1948. Народна демокрация или диктатура, съставители: проф. д-р Любомир Огнянов, ст.н.с.к.п.н. Митка Димова, доц. к.и.н. Милчо Лалков, изд. “Литературен форум” – ООД, София, 1992 г. 54. Българският ГУЛАГ. Свидетели, изд. на в. “Демокрация”, съставители: Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов, Жан Соломон, София, 1991 г. 55. Колю Кондов. Истината е много страшна, изд. “Народен будител”, Варна, 2000 г. 56. проф. Любомир Костов. Чуто, видяно, преживяно. По пътеките на моя живот, Стара Загора, 2003 г. 57. Защо работите в България не вървят?, изд. “Хелиопол”, София, 2003 г. 58. Петър Дънов. Израил и Българин, изд. “Хелиопол”. Беседа държана на 8 септемврий 1940 г. в София – Изгрева, изд. “Хелиопол”, София, 2001 г. 59. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944 – 1950, съставители: Вера Мутафчиева, Весела Чичовска, Дочка Илиева, Елена Нончева, Златина Николова, Цветана Величкова, академично издателство “проф. Марин Дринов”, София, 1995 г. 60. Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и национално-възродителния процес, под редакцията на акад. Христо Христов, изд. “Наука и изкуство”, София, 1989 г. 61. Родопите през вековете. Историческа христоматия, редактор – съставител Петър Хр. Петров, изд. на БКП, София, 1966 г. 62. доц. д-р Хюсеин Мемишоглу. Страници от историческото минало на помаците, Анкара, 1991 г. 63. Пламен С. Цветков. България и Балканите от древността до наши дни, изд. “Зограф”, Варна, 1998 г. 64. проф. Крум Балтаджиев. Фалшификации и манипулации на българската история, сп. “Авитохол”, кн. 20 и 21 / 2002г. 65. Списък на най-големите военнопрестъпници и криминално – държавни престъпници през XX век, сп. “Авитохол”, кн. 22 и 23 / 2002г. 66. Геноцидът над арменците в Турция в светлината на българските дипломатически документи. Сборник от архивни материали, съставил Агоп Гилигян, изд. Общонационален комитет “80 години от геноцида над арменците”, София, 1995г. 67. Хуманисти на XX век. За масовото клане на арменците през 1915г., съставил: проф. д-р Саркис Саркисян, изд. Общонационален комитет “80 години от геноцида над арменците”, София, 1995г. 68. Делчо Балабанов. Нашият отговор. Посвещава се на милион и половина арменци – жертва на първия геноцид на двадесети век, изд. в. “Ереван”, София, 1992г. 69. А. Нагорни; Г. Рябов. Аз – от контраразузнаването. Архивите са живи, “Партиздат”, София, 1982г. 70. Масови убийства и зверства над арменците, извършени от младотурците през 1915г. (из чуждестранния печат), съставил: проф. д-р Саркис Саркисян, изд. Общонационален комитет “80 години от геноцида над арменците”, София, 1995г. 71. Джон Киракосян. Младотурците пред съда на историята, “Партиздат”, София, 1989г. 72. Божидар Самарджиев. Арменският Въпрос и Англия (1894 – 1897), Университетско издателство “Св. Климент Охридски, София, 1994г. 73. R. Hrair Dekmejian. Determinants of Genocide Armenians and Jews as case studies, Transaction Books, New Bunswick, 1986. 74. Геноцид армян в Османской империи, сборник документов и материалов, под редакциеи М. Г. Нерсисяна, изд. “Айастан”, Ереван, 1983г. 75. Любомир Дойчинов. Черните батальони на Сталин, изд. “Еър Груп 2000”, София, 2001г. 76. Янко Бъчваров. Глобалното зло, изд. къща “Рал – Колобър”, София, 2000г. 77. Дъглас Рид. Спорът за Цион. Потресаваща история на ционизма, Израел, Палестина, САЩ и Англия, изд. “Жар Птица”, София, 2002г. 78. Георги Войнов. Досие “Ватикана”. Процесът срещу католическите свещеници в България – 1952г., сп. “Авитохол”, кн. 24 / 2003г. 79. Евгений Босилков (1900 – 1952г.). Документи от архивите на България и Франция, Главно управление на архивите при МС на НРБ, Дирекция “Информация и архив” при МВР, София, 2002г. 80. Анастас Ю. Тотев; Габриела Н. Владимирова. Международни договори, свързани с войните за обединението на българския народ 1912 – 1913г., Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2000г. 81. Ньойски договор. С обяснителни бележки от д-р Б. Кесяков и Димитър Николов, изд. “Мартилен”, София, 1999г. 82. “Истина”. Тематичен бюлетин, бр. 2 / 2001г. 83. Зденка Тодорова. Прикриващото пиянство в Ньой, изд. “Македония прес”, София, 1994г. 84. Българите в Сърбия – църкви, манастири, религиозни права и свободи, Хелзинкски комитет за защита правата и свободите на българите в Югославия, Цариброд, 2001г. 85. “Истина”. Тематичен бюлетин. Българите в Сърбия, бр. 1 / 2000г. 86. Социална харта на българското национално малцинство в Сърбия, изд. Хуманитарна организация “Солидарност”, Цариброд, 1998г. 87. Меморандум относно промяна на статута на Западните покрайнини, изд. Национален комитет за промяна статута на Западните покрайнини и НЦБНС, София, 2003г. 88. Илия Илиевски. Желевци, Първановци, Стояновци Таршисци виновни за трагедията на българския народ в България и Македония (документи), София, 2001г. 89. Волен Сидеров. Бумеранга на злото, изд. “Бумеранг”, София, 2002г. 90. Весела Ляхова. До слънцето, повести, изд. рекламна агенция “Гея – 2000”, София 1992г. 91. Справка относно българите в Гърция, съставител проф. д-р Григор Велев, Научен център за българска национална стратегия, София, 2002г. 92. проф. Димитър Сепетлиев. Диверсията, наречена “Разговори около кръглата маса” – януари – май 1990г., брошура на в. “Про и анти”, декември 2002г. 93. Наташа Панич. Цървена локва, повест, изд. “Корени” и Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2002г. 94. Рут Самуелс. По пътеките на еврейската история, издателски център “Шалом”, София, 1994г. 95. Макс Даймънт. Евреи, Бог, история, ИЦ “Шалом”, София, 1998г. 96. Б. И. Вайнберг. Этнография Турана в древности, изд. “Восточная литература” РАН, Москва, 1999 г. 97. Дэвид Дюк. Еврейский вопрос глазами американца, изд. “Свобода слова”, Москва, 2001 г. 98. Изчезнувшие народы, под редакции д.и.н. П. И. Пучкова, составитель – к.ф.н. С. С. Неретина, изд. “Наука”, Москва, 1988 г. 99. Бахши Иман. Джагфар Тарихы. Свод булгарских летописей, т. І, изд. “Огледало”, София, 2001 г. 100. Проучвания за историята на еврейското население в българските земи ХV – ХХ век, отг. ред. акад. Николай Тодоров, сборник, изд. на БАН, София, 1980 г. 101. Едуард Ходос. Еврейский синдром, изд. “Свитовыд”, Харьков, 2001 г. 102. Българи и евреи, сборник в две части, съставител и редактор проф. д.и.н. Александър Фол; изд. Център за изследване на българите, Организация на евреите в България “Шалом”, “Тангра – Тан Нак Ра” общобългарска фондация, София, 2000 г. 103. Българи и хазари през ранното средновековие, сборник; съставител и редактор Цветелин Степанов, София, 2003 г. 104. д-р Теодор Херцл. Еврейска държава, фототипно издание 1994 г. (първо издание – София, 1947 г.), издателски център “Шалом”, София. 105. Волен Сидеров. Българофобия, ИК “Бумеранг”, София, 2003 г. 106. Анна Рошковска. Българи и евреи във вековете на Османското робство (по паметниците на Възрожденската живопис), Алманах за историята на евреите в България, изд. Организация на евреите в България “Шалом” и Бней Брит “Кармел”, София, 1999 г. 107. д-р Найден Найденов. Спомени с Иван Багрянов, ИК “Галик”, София, 2002 г. 108. Евреите по българските земи. Анотирана библиография, съставители Жак Ескенази и Алфред Криспин, изд. Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, София, 1999 г. 109. Guerin Songeon. Histoire de la Bulgarie, depuis les origins jusqu a nos jours, Paris, 1913. 110. Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор, изд. на Отечествения фронт, София, 1989 г. 111. Пламен Павлов; Иван Тютюнджиев. Българите и османското завоевание (края на ХІІІ – средата на ХV в.), историческа библиотека “Слово”, Велико Търново, 1995 г. 112. Йосиф Йосифов. Българските въстания 1393 – 1878 г., изд. “Сибия”, София, 1998 г. 113. Стивън Рънсиман. Падането на Константинопол, изд. на Отечествения фронт, София, 1971 г. 114. История на Османската империя, под редакцията на Робер Мантран, изд. “Рива”, София, 1999 г. 115. Дмитрий Еремиев; Михаил Мейер. История на Турция в средните векове и ново време, академично издателство “проф. Марин Дринов”, София, 1998 г. 116. проф. д-р Куйо М. Куев. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете, изд. “Наука и изкуство”, София, 1979 г. 117. Апостолос Христакудис. Аврам Бенарея (1887-1979) – живот и дейност, Годишник Алманах за историята на евреите в България, изд. Организация на евреите в България “Шалом” и Бней Брит “Кармел”, София, 1999 г. 118. Димитри Кицикис. Османската империя, изд. “Кама”, София, 2000 г. 119. Народо-психология на българите. Антология, под общата редакция на проф. Минчо Драганов, изд. на Отечествения фронт, Софя, 1984 г. 120. Татяна Мачковска. Владика готвел бунт срещу турците, в. “Седмичен труд”, бр. 4/23.01.2003 г. 121. Жерар де Нерваль. Путешествие на восток, изд. “Наука”, Москва, 1986. 122. д-р Емил Антонов. Ритуалните убийства на “избрания народ”, изд. “Лаков прес”, София, 2001 г. 123. Константин Косев; Николай Жечев; Дойно Дойнов. Априлското въстание в съдбата на българския народ, Академично издателство “проф. Марин Дринов”, София, 2001 г. 124. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, сборник Съдебния процес срещу Левски, под редакцията на проф. Александър Бурмов, издание на Народна библиотека “Св. Кирил и Методи”, София, 1952 г. 125. Поп Минчо Кънчев. Видрица, изд. “Български писател”, София, 1983 г. 126. Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане, сборник, под редакцията на Донка Йотова, изд. “Литера принт”, Стара Загора, 2002 г. 127. Джошуа Трахтенберг. Дьявол и евреи. Средновековые представления о евреях и их связь со современным антисемитизмом, изд. “Гешарим”, Москва, 1998 г. 128. Нина Андонова. Комшиите си поделят България в таен проектодоговор, в. “Седмичен труд” бр. 19/11-17 май 2001 г. 129. Петър Ланин. Църквата и масонството, София, 1995 г. 130. Дневник на костурския войвода Лазар Киселинчев. Югозападна Македония 1903-1905 г., съставител Христофор Тзавелла, изд. “Македония прес”, София, 2003 г. 131. Пашанко Димитров. Баба Клементина, изд. на БАН, София, 1994 г. 132. Роберто Джардина. Истинският заговор. Изкачването на Кобурга за завладяването на Европа, изд. “Бомпиани”, 2001 г. (на италиански език) 133. д-р Емил Антонов. Основите на национализма, изд. “Лаков прес”, София, 2004 г. 134. Царица Йоана. Спомени, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 1991 г. 135. Александър Въчков. Сръбско-българската война – 1885 г., изд. “Анжела”, София, 2000 г. 136. Васил Чекаларов. Дневник 1901-1903 г., съставители Ива Бурилкова и Цочо Билярски, ИК “Синева”, София, 2001 г. 137. Андартското клане в с. Загоричани, Костурско, на 25 март 1905 г.; в. “Македония”, 21.03.2001 г. 138. Жестокостите при потушаването на въстанието след 4 септември 1903 г., в. “Македония” бр. 32, 12.09.2001 г. 139. Щелиян Д. Щерионов; Ангел С. Джонев, Документи за положението на българите в Македония (началото на ХХ в.). Български документи от Архива към Музея на македонската борба в гр. Солун, Кюстендил, 2001 г. 140. Игор Бунич. Златото на партията, т.1, София, 1998г. 141. Олег Платонов. Масонството без маска, изд. “Витяз”, София, 2004г. 142. Емил Писарев. Някои въпроси за арменския геноцид. в. “Строго секретно”, бр. 121, юни, 2005г. 143. Проф. д-р В. Трайков. Турския геноцид над българите в Източна Тракия, в. “Българска трибуна”, 10.02.2001г. 144. Борислав Йотов. Империите са мъртви – България е още жива, изд.”Нова звезда”, София, 2001г. 145. Александър Тимев. Турския геноцид над българите в Тракия, в. “Македония”, бр. 13 / 04.04.2001г. 146. A. Zehnder. Der Bulgarische Nationale Bauernbund, Sofia, November, 1929 (Швейцарски държавен архив). 147. Нинел Кьосева. Поглед върху кредитно – кооперативното дело на евреите в България във времето между двете световни войни, изд. Организация на евреите в България “Шалом” и Бней Брит “Кармел”, София, 1999г. 148. Исак Москона. Някои допълнителни сведения към историята на еврейската община в Русе, Годишник, т. XXX, 1998/1999г., изд. Организация на евреите в България “Шалом” и Бней Брит “Кармел”, София, 1999г. 149. Из дневника на Бекерле – пълномощен министър на Третия райх в България, изд. “Христо Ботев”, София, 1992г. 150. Доц. Татяна Яруллина. Величието на Волжка България, библ. “Елбеген”, ИК “Огледало” и ИК “Български хилядолетия”, София 2002г. 151. Гео Донев. Христовата участ на Българите, Изд. “Светилник – СБО”, София, 2001г. 152. Стоян Заимов. Етюди върху “Записките” на Захари Стоянов, изд. “Парадокс” и Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, съставителство и научни студии Крумка Шарова, София, 2004г. 153. Жан Бойс. Заговорът на масоните, София, 1995г. 154. Димитър Бочковар. Духовния геноцид над българите, в. “Про и Анти”, 31 август – 5 септември, 2001г. 155. С. Дробязко; А. Каращук. Вторая мировая война 1939 – 1945. Восточные легионы и казачьи части в Вермахте, изд. “Акт”, Москва, 1999г. 156. А. Веснин. Щрих от българо – съветската дружба, в. “Про и Анти”, 26 април – 9 май, 2002г. (Препечатка от списание “Юност”, бр. 8, 1989г. 157. Михаел Яйсман. По-добри овце и хора. Казахстан отваря архивите си за съветските концентрационни лагери, в. “Про и Анти”, 22 – 28 февруари, 2002г. 158. Ружа Томанова. В безсрочно заточение, в. “Про и Анти”, 11 – 17 февруари, 2000г. 159. Хасковлийката Мария: Аз играх истинска руска ролетка, интервю на Тодорка Николова, в. “Шок”, 1 – 7.05.2003г. 160. Убивах заедно с Лев Главинчев, в. “Про и Анти”, 26 януари – 1 февруари 2001г. 161. Митре Стаменов. Как Вълко Червенков изгони агентите на Берия от България, в. “Дума”, 5 –6 октомври, 2001г. 162. Христо Троански. Черна книга на българския комунизъм. Избиваха и грабеха, в. “Истина”, бр. 15, 2004г. 163. Проф. Георги Г. Марков. Освобождение = окупация + грабеж, в. “Истина”, бр. 15, 2004г. 164. Васил Субашки; Стойчо Йотов. Безбожието на българина, “Партиздат”, София, 1985г. 165. Покъртителен щрих на геноцида, в. “Македония”, бр. 13 / 29.03.2000г. 166. Бил Купър. Тихи оръжия за Безшумни войни, изд. “Хелиопол”, София, 2004г. 167. Ашер Гинсберг. Протоколите на ционските мъдреци, второ издание, София, 2003г. 168. Йеромонах Анатолий (Берестов). Числото на звяра, ЕТ “Снежана Иванова”, София, 1998г.

Айде бе сериозно - "документи със спорна автентичност"; май ще трябва пак да бръкна в архивата и да ви натрия носовете! НИЩО НЕ ЗНАЕТЕ ЗА ГЕНОЦИДА ИЗВЪРШЕН НАД БЪЛГАРИТЕ И ПЛЕЩИТЕ ГЛУПОСТИ!!!...... Пак подчертавам, че тази тема тук е антибългарска и обслужва външни интереси! ПИСНА МИ ОТ НАЦИОНАЛНИ ПРЕДАТЕЛИ И БЪЛГАРОФОБИ!!!!!!!!!........... :bg:

А ЗА ПОТУРЧВАНЕТО ИМ НЕЩО ЩЕ СЕ НАПИШЕ ЛИ ИЛИ ТО Е МАЛОВАЖНО?!?

Нищо не изнудват; просто демострират на САЩ, че вече са "господин никой" и не са световна сила, която може да диктува модата в балистичните ракети! Скоро ще разполагат с потенциал да ударят САЩ с атомна или мръсна бомба (радиоактивна) и янките се насират яко, защото имат да плащат стари дългове към Корея - между 2 и 3 милиона избити корейци през гадната война там, предизвикана от САЩ през 1951 г. Нещо важно - В МОМЕНТА СЕВЕРНА КОРЕЯ РАЗПОЛАГА С ДЕЙСТВАЩА АРМИЯ ОТ 6 МИЛИОНА ВОЙНИЦИ, КОЯТО ПРИ МОБИЛИЗАЦИЯ МОЖЕ ДА СЕ УДВОИ! Само специалните им части от командоси са над 100 000 души! Вярно е , че оръжието им е малко поостаряло руско, но за това пък са силно надъхани срещу САЩ и империалистите и са готови да им смачкат фасона със всякакви средства, което лично мен ме кефи! Имат не лоши дизелови подводници, с които могат да поприближат ракетите където трябва, а планините им са издълбани като швейцарско сирене от тунели, военни заводи под земята и противоатомни скривалища (подготвяни фанатично с години); ха-ха - яко насиране предстои............

Последните публични изказвания на министъра Даниел Вълчев окончателно го демаскираха за кого работи и, че е явен враг на християнството и Българската православна Църква!

1. Подценяваш тия, които са го издигнали на поста! Врагът никога не трябва да се подценява! 2. Точно това е една от целите на активното мероприятие - тук да се поизпразни от българи и да се отвори екологична ниша и жизнено пространство за друг един етнос от Близкия изток в случай на унищожителна война там (планът е известен като "Мойсей - 2")! 3. Общата схема е "разделяй и владей" чрез набиване на клинове в обществото и ерозирането му!........

Даниел Вълчев е продажен българофоб и жълто мекере! Говори мазно, мазно и съсипва целенасочено българското образование по поръчка отвън! Познаваме ги тия, нас трудно може да ни излъже кои са господарите му, за които работи срещу интересите на България и българите!

Ами запознай се с книгите на Джеймс Чърчуърд - "Изгубения континент Му" и "Свещенните символи на изгубения континент Му"; има ги и на български език от издателство "Шамбала" и ще разбереш за какво иде реч!

За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление проф. д.ф.н. Благой Шклифов + (убит от гръцки агенти след инсценирана катастрофа) Езиковият спор не е от днес. Той съществува в много остра форма и през втората половина на XIX в. Спорят български патриоти – книжовници от Запада с българи от Изтока за характера на новобългарския книжовен език. В тази ожесточена полемика победителите се оказват граматиците от Изтока с локалния си еснафски патриотизъм и егоизъм, и липса на далновидност. За жалост опасенията на западните книжовници за разединение на нацията поради дейността на Марин Дринов за монодиалектна снова на книжовния език се сбъдват. Кузман Шапкарев реагира остро срещу това намерение през 1870 г. в цариградския вестник “Македония”: “Без македонските говори, които крият толкова драгоценности, книжовният ни език ще представлява пълна езична Вавилония”. Ето и отговорът на Марин Дринов в същия вестник: “Такова изкуствено сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо и не се е чуло да стане някъде. Дружеството (става дума за Книжовното дружество – бел. Б. Ш.) го отхвърля и избира друг път за изработване писмения ни език, път най-естествен и най-пряк. Дружеството само ще се грижи да отровва богатствата на “всите наречия и поднаречия” и да извежда на свет във всичката им природна чистота, каквито да могат да ги имат пред очи всичките ни писатели. Па нека даровитите от тях, ръководим от свой вкус, управляеми от веща критика, да извличат от тези богатства от хубаво по-хубаво, от народно по-народно “вещество” за своите словесни произведения и да създават примери за подражание. С този начин сам от себе си ще се изработи писменият ни език”. Постановката на Марин Дринов не е издържана нито в научно, нито в държавническо отношение. Няма единен подход за създаване на писмен език. В едни страни в непрекъсната държавност, каквато е Франция, книжовният език се създава въз основа на говоримия диалект на краля в Ил де Франс, който е станал говорим език на цялата аристокрация. Той се налага чрез централизирано обучение, администрацията, вестниците, литературата и театъра. Естествено Париж е изиграл голяма роля като университетски, културен и административен център. И във Франция, Германия и Италия различията между диалектите са толкова големи, че носителите на различни говори и днес трудно могат да общуват по между си, ако не владеят книжовния език. Но при езиците, чиито диалектни различия не затрудняват общуването, моделът за създаването на писмен общонационален език може да бъде различен. Тук у нас е трябвало да се има предвид и изостаналото развитие на обществото, аспирациите на съседните държави, и лисата а национална държава, а също така и отсъствието на всеобхватни институции. Унгарският книжовен език е създадена на полидиалектна основа поради опасения от сепаратизъм През XVII и началото на XVIII век и в Унгария е имало няколко регионални писмени форми и силно движение за обновление на езика, за създаване на национален език като израз на стремежа за независимо политическо развитие, което се противопоставя на асимилационната австрийска политика. Унгарските езиковеди и книжовници успяват така да ги обединят, взимайки отделни морфологични и фонетични явления от различните диалекти, че книжовният език да бъде еднакво близък и еднакво отдалечен от носителите на народните говори и по тя начин да се направят невъзможни сепаратистките тенденции. Те преди всичко имат предвид Трансилвания, която в продължение на много години е независимо унгарско княжество. Радетелите за единен, богат и обновен унгарски език за тази цел събират лексикалното и фразеологичното богатство от всички райони. Още през първата половина на XIX век Унгарското книжовно дружество издава голям диалектен речник. Прави се подбор на лексиката с оглед разпространението й, отчасти етимологията, изразността, благозвучността и краткостта. Създали са десетки хиляди нови думи за да бъде унгарският език на равнището на европейската култура. Когато за дадено понятие или предмет се срещат повече думи в диалектите, в обръщение се пускат всичките и по естествен път едни остават, други отпадат. Така например за понятието възглавница влизат в употреба три думи: fejal, parna, vankos – първата унгарска, втората и третата от славянски и съответно от германски диалектен произход. Унгарската дума fejal отпадна от употреба. Другите две са пълноценно функциониращи лексеми. При употребата на думи синоними от различни диалекти в българския книжовен език за западните форми се дава стилистичната характеристика – диалектна, която смъква нивото на статуса на лексемата. Например кошуля, която е широко разпространена, среща се и в поезията на Пенчо Славейков, се дава като диалектна. такива примери изобилстват в българските речници. За правилия и национално отговорен унгарски подход към езика могат да се посочат много пример. Така например понятието облак се изразява с две думи – feleg (трансилванска) и felho (западноунгарска). В българските речници крак са сочи като книжовна, а нога като диалектна, гумно – диалектна дума, а турската харман – като книжовна. В македонския речник бележките са в обратен ред. За останалите постановки на Марин Дринов няма база за спор. Може ли да се пристъпва към изграждане на книжовен език без Книжовното дружество да е изработило препоръчителен речник, съдържащ думи и фразеологични единици от цялата езикова територия на българския език! Който и да е писател, колкото и да е даровит, се нуждае от такова помагало. Според Иван Вазов без хубавите думи, които може да се открият в македонските говори “ний няма да успеем да направим езика си нито по-богат, нито по-чист” (Иван Вазов, 1979, том 19, с. 414). Иван Вазов съветва филолозите да спрат с дребнавите си разправии и безпринципни борби по чисто правописни въпроси и да се насочат и най-сетне да събират думи за българския речник. Навремето никой не се е вслушвал в съветите на Иван Вазов. Досега дейността на тъй наречените лозари остана извън полезрението на историците на новобългарския език. Недооценяването им доведе до сепаратизъм след поредното поражение във войните на България през 1944 г. Група ученици от Солунската българска гимназия заминават за Белград да продължат образованието си, но скоро се убеждават, че протегнатата “братска” сръбска ръка иска да бръкне дълбоко в душата им, прехвърлят се в София за да продължат следването си и да се готвят за своята историческа мисия. Сред тях е и Даме Груев. Това са високо надарени младежи с рядък интелект и историческа прозорливост. През 181 г. в София създават Млада македонска книжовна дружина и от 1892 – 1894 издават сп. Лоза. Те виждат недостатъците на новобългарския книжовен език, създаден единствено върху източнобългарска основа, което е пречка за неговото масово усвояване в Македония. В първите броеве списанието се изписва с различен правопис от този на Марин Дринов, близък до проектирания от филологическата комисия начело със Стамболовия министър на просветата Г. Живков през 1892 г. и отхвърлян от руските възпитаници, организирани от Иван Вазов. Употребяват отделни думи и фонетични особености от охридския диалект, понеже мнозина са от Охрид. Водеща роля играе Георги Баласчев с псевдоним Езерски, родом от Охрид, по-късно известен български историк. Не закъсняват обвиненията в сепаратизъм от страна на писачите в официоза Свобода. Във втория брой на сп. Лоза (с. 91 - 96) обстойно и научно отговарят на нелепите нападки на посредствените драскачи от в-к Свобода, лишени от чувство за национална отговорност и далновидност: “И така единството на българскиа литер. език естествено е осигурено. Но по наето мнение само едното единство на книга не е достатъчно. Желателно е, щото, ако не съвсем да съвпада литературното единство с народното в сичките му краища по отношение към езика, да не се отличава поне многу от него, с други дум, литературниот език да бъде колкуто се може и по народен в наi широкото значение на думата сир. колкуто литературниот език е понiатен по бреговете на Марица, толку да е понiатен и на тие на Вардар… днешниот бъл. книжовен език далеч още не е фиксиран; тоi се намира, така да се каже, в качеството си състоiание, - в образователниот си период” (с. 94). Те искат езикът да се обогатява не само с руски думи, а и с такива от всички български наречия: “Само по такъв начин ще може да се достигне нещо, да се осислiат и многочислените материали от народните умотворениа, които верваме, никоi не ще да откаже, че те се събират само т една чиста лiубознателност, само за полза на чистата филология” (с. 94). Тук трябва да се изтъкне, че студентите са били много наблюдателни по отношение на намеренията на техните професори за лексикалното обогатяване на книжовния език от диалектите. За голямо съжаление, пророческото виждане на лозарите за събирането на диалектни материали става “само за полза на чистата филология” и в наши дни. На с. 95 – 96 обясняват правописната си практика и нейната цел – по-лесното усвояване на книжовния език. Те изхвърлят краесловните ерове, тъй като нямата звукова стойност. За звука ъ използват само буквения знак ъ, изхвърлят буквата (…), защото има същия гласеж ъ. Вместо буквения знак (…) ползват западнобългарския застъпник е във всички позиции (бех, вера). Вместо й, те ползват по-старинното i, като компонент от лигатурата (…). С това отбелязват и звукосъчетанията ю и я: ю – iу, я – iа (под линия се подчертава, че буквеният знак я е едно от безсмислените нововъведения на Петър Велики). “Писането на iа вместо я не е ново, - осв. в стбълг. и среднебъл, то се пишеше и при възраждането на ново бълг. литература (Раковски и др.)” – с. 98. Правят и някои други фонетични и правописни второстепенни промени. Писачите на в-к Свобода ги обвиняват в македонски сепаратизъм, нелепа класификация. Аз бих ги “обвинил” в източнобългарско поклонничество, защото употребяват малко македонска лексика. Тези млади патриоти-интелектуалци, надминали вижданията на тогавашните официални властови фактори, през 1894 г.прекратяват дейността си поради неразбирането, проявено от консерватизма на факторите в Княжество България. Едни тръгват за Македония да мрат за българската свобода, други стават фактори в културния и обществения живот на България – Даме Груев, Петър Попарсов, Димитър Мирчев, Христо Попкоцев, Георги Баласчев, Андрей Ляпчев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Христо Матов и много други. Ако тогавашните политици, писатели и граматици бяха се солидаризирали с вижданията им, то днес нямаше да има почва за езиков спор със Скопйе. Извънредно богатият речник на Найден Геров (1895 - 1904) включва богат материал от всички диалекти, но за жалост без локализация, защото ползва и публикувани материали, като ги приспособява към собствения си правопис. Поради правописни проблеми и конфликтните отношения между него и Марин Дринов речникът не влиза в широка употреба. И заслужилият лексикограф не взима под внимание важния фактор – възможността за усвояване на националния език с правопис, корено различаващ се от произношението в говоримия език. Но никой не се е опитал да направи друг тип речник. Това е било задължение на Книжовното дружество, а след Освобождението функция и на държавата. Не е отпечатан първия голям речник на българския език на патриарха на българската филологическа мисъл през втората четвърт на XIX век – Неофит Рилски от Банско, въпреки че през 1883 г. по предложение на Иричек Третото народно събрание отпуска немалка сума за отпечатването му, но проф. Л. Милетич преценява, че вече речникът не е актуален, поради факта, че съответствията на българските думи са дадени на гръцки и църковнославянски език. А кой е пречил на Милетич да направи добавка, а именно съответствия и тълкувания на новобългарски?! Същата съдба по-късно споделя и речникът на Кузман Шапкарев – Градиво за български език. С отрицателната си рецензия проф. Беньо Цонев през 1905 г. възпрепятства отпечатването му. Не отричам заслугите на двамата професори, обаче те нищо не правят за написване на речник на българския език, нито възлагат на други. Възможностите на Л. Милетич са големи като председател на БАН и на Македонския научен институт, но въпреки това той не прави нищо съществено за задълбоченото езиково проучване на Македония. Враждата между двамата професори пречи на едно близко сътрудничество помежду им за решаване на важни общобългарски езикови въпроси, съдбоносни за нацията – обогатяване на книжовния език с оглед националното единство, съставяне на препоръчителен речник, речник на старобългарския език и диалектен речник. Голяма е нуждата от написване на исторически речник. Първият том на Старобългарски речник след дъги протакания излиза едва през 1999 г. без участието на най-видните старобългаристи – професорите И. Добрев, Е. Дограмаджиева , А. Минчева, Б. Велчева. Излизането на втория том е под въпрос. Няма изгледи в обозримо бъдеще да бъде издаден диалектен речник. Липсват фразеологични речници на различните диалекти. Излизащият Речник на българския език е крупно научно постижение, в него се включват думи от цялото езиково землище както книжовни, така и диалектни, регистрирани в писмени източници от времето на Рибния буквар до наши дни. Същото важи и за Български етимологичен речник. За съжаление те не могат да изпълнят функцията на препоръчителен, какъвто е трябвало да се състави в началния етап на изграждането на новобългарския книжовен език. Какво алтернативно решение би могло да се противопостави в областта на фонетиката на това на Марин Дринов? Изборът на дадена диалектна област като изходна позиция не изключва вплитането в тая система и на явления и от други диалектни области. Би трябвало да се вземе последователно дадено явление от даден диалект и друго от други. Например правилно е било възприет източнобългарското ударение, понеже западното ударение е многообразно. Централно-македонското ударение върху третата сричка отзад напред и липсата на квантитет не е благозвучно, особено за мерена реч. При включването на някои застъпници на старобългарски звукове, които н са известни като графеми, е трябвало да има компромис. Щом застъпникът на (…) и (…) се отбелязва със сегашния вокал ъ (зъб, сън), а не а (заб) или о (сон), то на мястото на (…) е трябвало да се въведе е (хлеб, колено). Носителите на западнобългарските диалекти не могат да бъдат ощетени и в двата случая. Те не могат да се научат правилно да якат, защото това явление пи тях няма аналог. На източния българин може да се каже: както казваш беше ще казваш и бех, както казваш големи, големият така ще казваш големата, големото. Защо не е възприета вариантност и при съчетанието чер- -черно/църно, както е черква/църква ? Езиковата практика би утвърдила едно и би отхвърлила другото или пък едновременно биха функционирали и двете, без да внасят непонятност. Нашите първи езиковеди възприемат основни славистични фонетични постановки от германската и руската славистика като аксиоми без оглед дали те отговарят на историята и състоянието на българския народен език. Те и днес битуват в нашите учебници. (Този въпрос разглеждам в монографията си Проблеми на българската диалектна и историческа фонетика, София, 1995г.). Езиковата реформа в сръбския език на Вук Караджич през средата на XIX век е повлияна от движението за обновление на унгарския език, има и политическо значение. Защото нашите езиковеди след Освобождението, когато фактически се установява нормативността на книжовния език не взимат под внимание откритите асимилационни аспирации на сръбската държавна и езиковата й политика към Македония и не доближават книжовния ни език до македонските и поморавските говори? Защо държат за буквени знаци от старобългарския език, които вече нямат звукова стойност и как могат учениците – деца на орачи, копачи и овчари, да усвоят такъв сложен правопис! Сближаването с тези диалекти най-лесно и успешно би станало в областта на лексиката. Кой в Македония в ежедневна разговорна реч казва искам, а не сакам? Какво е диалектното при сакам, когато е в обръщение от Плевен до Охрид? Сакам е просто фонетичен вариант на искам и не може да се изключи от употреба. Такива примери са стотици. Общонационален книжовен език се създава за да се сплоти нацията в едно цяло, а не да я разедини. За жалост езиковата политика на Княжество България е била еквивалентна необмислената външна политика, която причини много страдания както на българите в Македония, така и в Княжеството. Национално-отговорна езикова политика липсва и след 1944 г. Правописната реформа през 1945 г. е трябвало да стане в духа на националното обединение, а не разединение – противопоставяне изтока на запада. Унифицирането на правописа и лексиката не означава обличане не всички в един мундир. Краесловните ерове е трябвало да отпаднат, защото нямат звукова стойност. Но по отношение на (…) решението е антинационално. да, в езиковото строителство също има политика. Ето какво пише видният учен, родом от Щип (1879 - 1955), проф. А. Балабанов през 1942 г.: “И когато сърбите разбраха нашата грешка, изплашени от мислите на Петко Каравелов, почнаха по най-дяволски пътища да поощряват това яякане с (…), също и играта с ударенията… Затова го насърчаваха тъй горещо сърбите… С каквото и както можеха”. (Александър Балабанов, том I, София, Български писател 1973, с. 559). Защо сърбите си позволяват три застъпника на местото на (…) (вера, виера, вира)? Тази старинна буква има друг гласеж в старобългарския език. Тъй нареченото якане е междинен етап, изживян в западните диалекти. Защо през 1945 г. не са въведени равноправни дублетни форми екавски и якавски? Може би е имало външен натиск за утвърждаване на отделен македонски език или пък нормативен догматизъм? Буквеният знак (…) западните писатели винаги във всички позиции са го произнасяли като е. И се стигна до там, че да се фалшифицира езикът на вини творци на перото от Запада, включително и на Ал. Балабанов, който през целия си творчески живот воюва срещу насилственото налагане на яковските форми. Цензурата след 1944 г. напакости не малко и на словното богатство на българския език. Така наречените технически редактори и други цензури своеволно решаваха коя дума е книжовна и коя не. Най-сетне през 1955 г. излиза първият том на първия академичен речник – Речник на съвременния български книжовен език, вторият през 157, а третият в 1959 г. И така се сбъдват пророческите думи на Ал. Балабанов: “И като молитва требва да изкажем дълбоката си признателност към нашите граматици и филолози за техната голема заслуга, заслуга, която може да отмие всичките им – и минали, и бъдещи – грехове: те, може би от мързел, но все пак те, нашите граматици, не направиха нито една добра граматика, за да се приеме и пакости; те, нашите филолози, не съставиха ни един словар на български език, за да му турят точка…” (с. 521-522). Този дългоочакван речник дискриминира словното богатство на западните диалекти и узаконява източния характер на националния ни език и в областта на лексиката. На 108 с., том I се дава старинната дума веля, но със забележка диалектна, въпреки че се среща в творчеството на един от най-известните поети К. Христов. задава се въпросът лексемите повеля, повелявам от коя дума са образувани? Този речник като първи опит да представи лексикалното богатство на езика ни е трябвало да има и препоръчителен характер. След лексемите, които имат широко разпространение в западните диалекти и са влезли в употреба в отделни литературни произведения, не е трябвало да се пише забележка диалектно. Какво означава диалектно? В нашата практика това означава, че не е източнобългарско, какъвто е случаят с кошуля, нога, веля и много други. Книжовният език е жив организъм. При него не може да има закостенялост. Той постоянно се развива, най-вече в областта на лексиката. И в българския книжовен език постоянно навлизат думи от международната лексика или пък се създават нови понятия. Защо той не може да се обогати от собственото си наследство и от думи, създадени в македонската книжовна норма? Нима руското съчетание граничен пропусквателен пункт е по-подходящо от граничен премин или жилищен квартал от населба? Положението сега в Р. Македония е коренно по-различно от това в бивша Югославия. тогава великосръбските интереси налагат отдалечаването на македонската книжовна норма от българския език с цел постепенното претопяване на българите в Македония в югославската – т.е. в сръбската народност. Сега вече положението е друго. Дано наличието на писмената норма в Македония (за начина на нейното създаване Вж. Стоjан Ристески, Стенографски белешки од првата jазична комисиjа – факсимил, Скопjе, 2000 г.) ни даде подтик за разширяване на диалектната база на книжовния език и неговото обновление. След 1944 г. в Македония много поколения учат и усвояват новата книжовна норма, създадена върху част от българската диалектна територия със сръбско графично, правописно и лексикално влияние и с множество новосъздадени думи, с цел отдалечаването й от българската основа. Ако М. Дринов и неговите последователи бяха вплели македонските диалекти дълбоко в книжовния език, биха ли могли просръбски настроените комунисти да създават нов език? Следователно първостепенна задача на българската страна е да оправи допуснатата грешка от М. Дринов и неговите последователи в езиковата политика и практика. Трябва да се разшири диалектната база на книжовния език, а именно да се състави допълнителен препоръчителен речник с думи от македонските диалекти и от македонската писмена норма и съответно да се използват от писатели и журналисти. Постепенно голяма част от тях ще навлязат в употреба. Нужни са и някои промени в правописа. С тази задача трябва да се заеме специална група от езиковеди, писатели и журналисти, които виждат проблемите и които биха се старали да ги решат. Този въпрос не може да се институционализира. При езиковедите консерватизмът е пуснал дълбоки корени поради обучението в университетите, където липсва алтернативно виждане. Не случайно един медик и виден общественик, какъвто е проф. Михаил Огнянов, вижда правилно проблемите на състоянието на българския език. Ето какво пише в предговора към романа на Миле Неделковски Подковицата на смъртта и надеждата, София, 2000 г., на 12 стр. “Разви се езиков догматизъм, който пренебрегва и презира диалектите. За този езиков догматизъм е характерно налагането на правила, определени от проф. Ал. Балабанов като “тъпоумни и злоумишлени” посегателства върху българското народно единство. Между тях е диктатурата на якането, школското правило за пълния и непълен член, забраната за “мекането” и др. белези, характерни за западните говори”. А на македонските колеги бих казал: четете Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Братя Миладинови, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Димитър Матов, Христо Матов, Александър Балабанов – всички родом от Македония и езикови строители на българския език, четете и разсъждавайте върху написаното от Стоян Новакович до министъра на просветата в Белград през 1887 г. Поуки от това трябва да извлекат и двете спорещи страни. Може ли без континуитет да се изгражда през втората половина на XX век книжовен език в Европа? Нека отбележим, че един невзрачен и объркан адепт на Стоян Новакович – руският поданик и проводник на просръбската политика на Русия на Балканите в началото на XX век Кръсте Мисирков (подробно Вж. Д. Димитров Името и умът, София, 1999, с. 234 – 260; същият труд за първи път е публикуван в Скопйе през 1999 г. под заглавие Името и умот), който приживе никому в Македония не бе известен, се издигна в култ след 1944 г. в Скопйе от сърбокомунистите, поставяйки го над великаните за свободата и просперитета на Македония – Г. Делчев, Д. Груев, д-р Хр. Татарчев, Хр. Матов, П. Тошев, Т. Александров, Ив. Михайлов и стотици други. Сближаването на двете книжовни стандартни системи с общ исторически корен и обща граматична структура, ще сближи двете държави в културния и научен обмен. Безсмислените спорове само ни отдалечават и злепоставят пред света. Българското държавно ръководство, поучавайки се от нехайството в миналото на държавните органи, трябва да вземе отношение по въпроса. Езиковият въпрос е първостепенен духовен и политически въпрос, особено днес в информационния XXI век, когато в Европа държавните граници стават символични. Приложение Стоян Новакович до министъра за просвета, Белград, 1887 година Тъй като българската идея, както е известно на всички, е пуснала дълбоки корени в Македония, аз смятам, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно, като противопоставяме само сръбската идея. Тази идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Би трябвало да се състави един македонски буквар, който ще бъде споен и смесен със сръбския, но така, че да съдържа две третини македонски, а една третина сръбски език, и то във втората половина…Сръбският правопис, който сръбският език успешно отдели от някогашната руско-славянска смесица, ще им открие и ще им омилее на македонците техният роден диалект и ще ги отчужди от тежкия и заплетен исторически правопис, с който си служат българите и като по-проста и по-удобна работа, ще разклати у народа най-дълбоките корени на българската пропаганда и на българската писменост, които българите са широко разпространили. Такъв буквар, поставяйки в Македония основите на по-удобната сръбска писменост, ще заобича сръбската книга и ще им наложи сърбите (на народа) като по-близки люде и които са по-хитри да ги задоволят…

При това явно владеещи Карате и Кик-бокс; тия с вратовръзките (видно от снимките)!........

Тия са 20 години след нас и още толкова встрани!......

Има, има и още как; ще се изкажа по-подробно следващия път, че ме хващате на вратата! Ето нещо готино по темата; ако се разходите по сайта ще откриете още интересни неща на различни езици, включително и на български: http://abbc6.com/islam/english/toread/frnklin.htm Ето и още две готини файлчета: Jew_Watch___Leaders___List_of_Jewish_Millionaires.htm ______________________________________________boyer.pdf Между другото символът на шестолъчата звезда е взаимстван от древните българи - има го на монети от Волжка България и на други археологически находки. Също е популярен в Тибет, Непал и Индия. Този езотеричен символ според някои изследователи е на възраст над 35 000 години и идва от потъналия континент Му (съществувал в Тихия океан), когато не са съществували никакви евреи. Юдеите и масоните просто са присвоили този символ и са го обявили за тяхна "запазена марка", като изменят първоначалната му същност и влагат друг смисъл в него!

Ами като гледам дори само от нашия форум можем да формираме един добър министерски съвет! Аз например бих се кандидатирал за министър на вътрешните работи; кво шъ каиш?!?...........Ще започнем с незаконно забогателите, обществените паразити и крадлювците, като начало! Трябва да знаеш, че ще имаме повсеместна обществена поддръжка!

Абе ти май забрави кой е Джон Атанасов - изобретателя на компютъра; Бил Гейтс само лапа на готово и краде български идеи!

Подтекстът на внушението е, че българите са съюзници на канибалите (респективно "убийци на Папата", "българския чадър", "Орфей е негър", "всички българи са зомбита, психари и вампири" и "варвари"; това последнато някой упорито го набиваше тук във форума)! Както каза преди време псевдо журналиста Мартин Карбовски: "БЪЛГАРИЯ И РУМЪНИЯ СА ЦИГАНСКИ ДЪРЖАВИ И РЕЗЕРВАТ ЗА ТАЛАСЪМИ"!...........Такива ми ти работи.