проф. Добрев

Черноризец Тудор Доксов не е чичо, а братовчед на Симеон, защото баща му Докс е брат на Борис. Тук става въпрос за забрана на тюркския прабългарски език като цяло, а не за употребата в славянобългарски текстове на отделни думи и изрази, какъвто е случаят с употребата на прабългарските календарноциклови години и месеци в тази приписка, Именника и някои каменни надписи – разликата е повече от очевидна, огромна и много съществена. В случая тези изрази са имената на календарноцикловите години и месеци от прабългарския календар, за който не е било възможно или не се е считало за целесъобразно да бъде заменен с гръцкия, особено при превода на Именника на Българските Ханове. Княгиня Елена-Олга и презвитер Григорий Но особено важното и същественото в Симеоновият Сборник с оглед личността и делата на презвитер Григорий е наличието в него на Именника на Българските Ханове, който според Г. Литаврин [2001] е официалната хроника на българската държава[13]. Превода на тази хроника от прабългарски на славянобългарски език може да е направил самият презвитер, но много по-вероятно да е Тудор Доксов, който и по това време си служи с прабългарския календар, видно от добре известната му приписка за покръстването от българите от княз Борис. Всичко това най-напред и от една страна най-недвусмислено и напълно определено показва и доказва, че самият презвитер е прабългарин по произход, както и самият Симеон, а след това и от друга страна в един по-широк план и поради това, че прабългари по произход са още най-малкото черноризец Докс, брат на княз Борис и чичо на Симеон, както и неговият син черноризец Тудор Доксов, то съвсем очевидно-безспорно основата и ядрото на Преславската Книжовна Школа се полага и образува от книжовни дейци не със славянски, а тъкмо с прабългарски произход. Това поколение прабългари все още не е напълно и докрай славянизирано, най-малкото видно от това, че те не само знаят и помнят прабългарските предания и легенди, но и продължават да владеят и използват в една напълно задоволителна степен и самия прабългарски език и то не само устно, но и писмено. Именно поради това те съумяват и успяват и да обогатят възприетата и използвана тъкмо от тях за първи път гръцка азбука с недостигащите за българския език прабългарски рунически букви [вж. и срв. Божилов 1983, 58-59].

Кои топоними имате предвид?

С просто феноменалното, но не и напълно закономерното за случая отсъствие или липса на всякаква формална логика и по-конкретно на нейния подраздел Родово и Видово Понятие!

Името на кавказската област Вананд се образува на основата на алан. ванд "планина", а прозвището на Канишка е от съответния ирански глагол със значение "побеждавам"! Едното може да има нещо общо с другото единствено и само в болното въображение на Счетоводителя и неговите епигоно-адепти. Не бива да се извинявате, защото тези тук смятат целокупния български народ за стадо безписмени аборигени дебили!

Моето мнение по въпроса е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry86349 - Коментар #250

Женитбата на княгиня Елена за княз Игор И все пак и въпреки всичко най-печелившият, хилядолетно дългосрочният и глобално-стратегическият външнополитически и дипломатически ход на варварина езичник княз Игор си остава неговата женитба за българската княгиня християнката Елена, дъщеря на първия сред равните по сила и могъщество европейски монарси и владетели, но най-високообразования и много по-културен от всеки един от тях поотделно и като цяло, на българския цар Симеон Велики (893-927). Но наред с тази, дългосрочно-стратегическа цел Симеон има нужда и безспорно търси съюза на русите и с оглед на една своя оперативно-тактическа цел, състояща се в това Симеон да обсади Цариград по суша, а неговият морски съюзник – откъм морето. При търсенето на такъв подходящ морски съюзник Симеон се насочва най-напред към арабите и по тази причина се опитва да влезе във връзка с тях още преди средата на 922 г. Но по време на обратното пресичане на Адриатическо Море завръщащите се с положителен отговор български пратеници биват пресрещнати и заловени от ромеите, а след това и хвърлени в тъмница в Цариград. Напълно логично е да се допусне и приеме, че след осуетяването на този негов първи опит за намирането на морски съюзник Симеон не се отказва от плана си, а към края на 922 или в началото на 923 г. се обръща за помощ и съдействие към русите. По това време русите вече имат силен морски флот, който владее положението не само в Азовско и Черно Море, но частично и в Каспийско и Мраморно Море. Точно в този момент и след поредния неуспешен опит за превземане на Цариград руският флот се предислоцира от Мраморно към Азовско Море, докато сухопътните им сили се изтеглят на север през българска територия по черноморското крайбрежие. Чрез специален куриер Симеон кани княз Игор и неговия воевода Олег на официално-делова среща във Велики Преслав, по време на която се договарят условията на бъдещия военен съюз между българи и руси. Този съюз допълнително се подсилва и гарантира и чрез династичния брак на княз Игор и княгиня Елена [вж. и срв. Божилов 1983, 108-136; Голб, Прицак 2009, 155-160; Гумилев 2009, 7,89-93; Златарски 2009а, 280-292,532-534; Экономцев 2009, 1-7; Николов 2007, 126-128; Пеев 2009, 8; Петрухин 2000, 222-229; Рънсиман 2009, 101-104].

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Поради обичайното за староунгарските хроники разбъркване на лица, места, време и събития, в този порядък, не е много ясно кой точно е “вождът Алмус” и кога по-точно е нападението на маджарите срещу земите и крепостта на дук Лоборци, за каквато тук се представя много източната крепост, не Хунгу, както приемат издателите на последните латински извори, защото просто не държат сметка за латинския винителен падеж, а Хунг, също и Хунгвар, Унгвар, дн. Ужгород в Украйна, за името на която крепост няма никакви причини да се пише, че “означава “крепостта на унгарците” и даже и да се лансира не особено адекватното предположение, че “може да произлиза от пославянчената форма на “оногур” когато разликата във фонетичния строеж между едното и другото е повече от очевидна, а при достатъчно квалифициран поглед, може да се окаже, че и произходът на едното и другото са съвсем различни, да не говорим за това, че особена лингвистична грамотност не издава и изцяло тавтологичният израз “произходът на етимологията обаче е все още неясен” [ЛтИзв-5.1, 18], защото в обективнореален план и в края на краищата етимологията все пак е произход и обратното. Но независимо от всичко това, “вождът Алмус и неговите първенци” препуснали към крепостта Хунг и още докато си строели лагера, “комитът на крепостта на име Лоборци, който на техния език се наричал дука – qui in lingua eorum duca vocabatur”, побягнал към крепостта Землум, дн. Землен в Словакия, войниците го хванали край някаква река, там го обесили и затова и реката получила името Лоборци. “Вождът Алмус и неговите хора влезли в крепостта Хунг”, принесли жертви, яли-пили четири дни, Вождът “приел положената от всички клетва” и още “приживе обявил своя син Арпад за вожд и повелител и Арпад бил обявен за крал на Хунгуария – dux Hunguarie”. Между впрочем, независимо от широко разпространеното и като че ли вече възприето и здраво утвърдено мнение, съвременното народностно название на унгарците Hungar надали води своето начало от болгарския етнм Onogur, защото така най-малкото няма обяснение за широката незакръглена гласна в края, а най-вероятно от историческия етнм *huŋar като наименование на някое болгарско племе на Кавказ или в Северното Причерноморие, който етноним е запазен в средновековните славянски езици под формата вангар и очевидно-безспорно е образуван с прибавянето на собствено болгарският суфикс за мн.ч. -ар към пак болгарския етнм *huŋ, който пък от своя страна е запазен в такива местни имена като ойкнм Хунгвар, дн. Ужгород, втората съставка на което е пак болгарската по произход лекс. вар “град”, а така също и в името на общо взето не особено ясно къде разположеният средновековен трансилвански гр. Хунгу [вж. и срв. Буданова 2000, 161; Олайош 1987, 240-244; Юхас 1985, 22-65,384-388; Boba 1982, 74; Golden 1980, 54,74; ЛтИзв-5.1, 18, срв. Fodor 1982, 233; Györffy 1988, 51; Rόna-Tas 1982, 143].

Ти за какво си дошъл тука - да ми гледаш профила и колко ми е вирнат носа или да четеш какво точно е съдържанието на този абзац? Не съм осенен Свише, а съм работил и публикувал по този проблем! Ами като не го разбираш или не ти е интересно, поне си мълчи, а то празни приказки и празнодумци в този форум, с лопата да ги ринеш! Така че, не съм ти никакъв колега!

Това са две съвсем отделно-самостоятелни думи и на мене ми е направо мъчно за тези "чудесни езиковедски статии", защото работя и публикувам по това наименование от 1986 г. Думата балкан е донесена на Балканите от куманите къпчаки и нейният произход се крие далеко назад в къпчашките езици. Но ако не разберете останалото, гледайте да се поучите малко поне от последния абзац! проф. Иван Добрев, ОСНОВНИ ЧЕРТИ И ОСОБЕНОСТИ НА БЪЛГАРСКОТО ПЛАНИНСКО НАЗВАНИЕ БАЛКАН Балканът е исторически утвърденото и сравнително най-разпространеното и известно наименование на най-голямата българска планина, за която официално възприетото, придобило гражданственост и получило също известно разпространение главно в българските държавни граници наименование, е нaзв Стара планина. Планината Балканът като денотат, номинативно-семиотичен обект на първичното и главно от една страна назв Балкан, а така също и Балканите като обект на производното от него, вторичното название, хорнм Балкани от друга, притежават редица най-общи, географско-исторически черти и особености в собствено национално-български, общобалкански и общоевропейски аспект. Независимо от сравнително големия брой имена, които е имала Стара планина в миналото, все пак почти всички те са били използувани или твърде кратко време, или пък от много тесен кръг носители на разпространените по тези земи езици и поради това са отпаднали като езиковономинативни средства и са се загубили във Времето. След назв Хемус, единствено и само назв Балкан, може да се каже, е останало през вековете и се е разпространило, възприело и утвърдило в съседните балкански езици, в по-близките или по-далечни европейски езици, а оттук и в останалите езици по Света, където с много малки изключения, Стара планина е известна единствено и само под името Balkan. В историко-генетически аспект, доколкото при макротопонимите, в това число и при макрооронимите, собственото име обикновено и по принцип се образува на основата на съответния апелатив термин, а не обратното, а и върху достатъчно обемист и разнообразен емпиричен материал от алтайския език е формулирано заключението, че оронимите в повечето случаи се образуват от географски термин [Молчанова 1971, 129], то напълно логичното и коректно, най-общо допускане тук и засега за възникване и образуване на назв Балканът, на основата на аптерм балкан, получава на съответното място по-нататък в цялостното изследване на назв Балкан и задължителното допълнително, многостранно уточняване и обосновка доказателство именно от тази гледна точка, което обаче все още не е достатъчно и непременно трябва да премине към установяване и представяне на лежащото в основата на термина нарицателно съществително име, прилагателно име или причастие, а след това и на съответния етимон, от който те произхождат, и едва тогава ще може да се види и прецени и доколко стари лексико-граматични съставки и черти съдържа и носи със и в себе си назв Балкан, за което още на този етап от изследването, може да се приеме, че и то не прави изключение от добре известното в ономастиката положение, че оронимите по принцип крият в себе си доста архаични лексико-граматични елементи и структури. Пак по-нататък конкретно ще бъде проучван и въпросът за времето на възникване и образуване на самото название специално за българския език, но тук като основа и начало трябва да се отбележи, че оронм Балканът е сравнително отдавнашно, дори старо название, което се появява в славянския български език някъде преди края на ХІІІ в. и доколкото не води своя произход от този език, то това собствено име се разполага и заема място в неславянския, небългарския, чуждия слой стари названия в българския език, където са такива ороними като Родопи, Странджа, Хемус и др., независимо че те са доста по-стари и с произход от по-стари езици по днешните български земи. Наред с това, оронм Балканът се характеризира още и с някои специфични, присъщи само на него черти и особености, първата от които се свежда до това, че то е компонент на следната като че ли не съвсем обичайна, донякъде неортодоксално-уникална ономастична ситуация, представена сега и тук само чрез малка част от своите съставки и включваща или изграждаща се от такива различни и толкова разнообразни по същност, структура, назначение и функция, по темпорално-локално разпределение и разпространение, както и по лингвистико-стратиграфска принадлежност ономастични и лексикални елементи като бълг. оронм Балканът بلقان [balqan] (нач. на ХІV в.), срвек. юзбълг. прзим بلقان [balqan] (1527), Балкан (Шум), Балканя (Исп), аптерм балкан, гръц. оронм Gabar-balkan, мактп Βαλκάνια, тур. аптерм بلقان [balqan] (1818), фми Balkan, ойкнм Balkan, унг. оронм Balkan (1181), ойкнм Bulkan (1214), рум. оронм Vulcan, антнм Bоlосan, молд. фми Bоlcani, рус. миктп Балкан на част от стара Москва, прозв Палкан, оронм Палкан на Енисей, аптерм volhan (XVIII в.) ”височина, възвишение” (Повл), обл. балканъ ”угорье, придолъ, чищоба между лесомъ и нагорьемъ” (Моск), сиб. балкан ”верховье”, ойкнм Barkhany, вбoлг. нарси балкан ”укрепление, крепост”, оронм Балкан на част от Урал, ойкнм Балкан, башк. аптерм малкан, тат. аптерм былкын, калм. аптерм балкан, башк. оронм Балкан, тюркм. оронм Балхан, сраз. хдрнм بلقان [balqan] (ХІІІ в.), каз. оронм Балкан, кирг. оронм Балкан-тоо, при балканак ”големичък, пълничък”, якут. теонм Палкан, бур. оронм Бархан-уула, тадж. балкан ”горна част, гребен на стена” (X в.), диал. valγang ”голова арыка; плотина”, сраз. аптерм бархан ”подвижна пясъчна дюна” и още много други [Атаев 1970, 112; Гарипов 1980, 99; Гомбоев 2002, 69,70,75; Иман 1992, 351; ~*~1997, 83; Камалов 1980, 41; Караев 1978, 214; Караев 1991, 99; Малов 1961, 98; Мухаммедова 1973, 66; Bouй 1840, 61; Darkot 1960, 285; İnan 1987, 126-127; Miller 1931, 134-139; Tardy 1982, 219; АрхДк-1527, 108; ГгНТкм, 56-57; Даль-1, 43; ЭСТЯз-б, 50; КргРСл, 105; СлНГТерм, 69-75; СлТпКзх, 52-53; СлЯкЯз-1, 356; ТджРДСл, 214; Фасм-1, 116; DcORm, 188; Kiss-1, 155; KmTrk, 275; MagEtSz-1, 230; WdAtl; Yaqut-1, 47]. При едно малко по-внимателно и детайлно разглеждане и запознаване пак с малко по-горе така представената и очертана ономастична ситуация никак не е трудно да се забележи още и това, че всъщност и в действителност тук става дума за една може би уникално-неповторима, единствена, досега несрещана и неконстатирана в ономастиката, но изключително важна и дори куриозна съществена особеност именно на българското назв Балканът, заключаваща се в това, че планини, възвишения или височини с фонетически тъждествени или доста близки до него имена е имало, а и сега има не само в България, но още и на редица други места върху една огромна територия от Европа и Азия, която се простира от Албания, Гърция и Унгария на югозапад и запад до Западен Китай, Бурятия и Якутия на изток и североизток и върху която територия се срещат също така и голям брой вторични или производни от съответното и най-близко първично название собствени имена. Именно тази огромна територия представлява по същество и единственият и неповторим в цялата световна ономастика лингвогеографски ареал на назв Балкан. Наличието понастоящем или в миналото, на всички тези имена същевременно означава още и това, че еднакви или подобни на бълг. назв Балканът първични планински названия и производни собствени имена се намират и функционират като градивен елемент в ономастичната структура, ономастичното пространство и на още един немалък брой, генеалого-типологически еднакви или различни езици, спадащи към такива езикови семейства и групи като славянската, романската, иранската и гръцкия език от индоевропейските, тюркските, угрофинските, монголските и други езици. И пак в тези езици се срещат също така и доста лексеми апелативи - прилагателни или нарицателни съществителни имена, които фонетически са тъждествени или близки до звуковата форма на назв Балканът и носят семантика с общи или еднакви признаци, което като цяло позволява да се допусне и конкретна генетична връзка както между тях и темпорално или пространствено най-близкото им собствено име, така също и между всички тях и бълг. назв Балканът. И последното за момента вътрешносистемно отношение, което тъкмо тук също трябва да се има предвид и да бъде специално отбелязано, е това, че в българския език, наред с назв Балкан, Балканът, Балканя се среща и нарицателното съществително име, аптерм балкан със значение ”планина; хълм, възвишение, височина”, въз основа и на което трябва да се направи категоричният, ономастически и лингвистически изключително важният и значим извод, че бълг. назв Балканът, макар и не единствено, но тъкмо в българския език има своя пълен омоним в лицето на съответния му аптерм балкан, генетическите връзки между които са повече от очевидни, и в рамките на тук разработваната и предлагана обща теория за собственото име, изобщо не може да подлежи на съмнение или обсъждане това, че собственото име възниква и се образува на основата на апелатива, а не обратното. Ето защо, както проличава достатъчно ясно от току-що разгърнатата ономастична ситуация, бълг. назв Балканът, не е самт и единствено по Света, а е ядрен компонент и елемент на една твърде обемиста, многосъставна лексико-ономастична структура, разполагаща се вътре във и обхващаща едновременно всички горепосочени езици, като наред с това се намира и в някаква, конкретен вид връзка с още много други такива, първични или вторични названия, а така също и с редица фонетико-семантически тъждествени или близки нарицателни съществителни и прилагателни имена. Повечето от горепредставените форми и разновидности на назв Балкан са разпространени в европейските и азиатските тюркски езици със специфично значение и употреба [Добрев 1999] и относно тях, на този етап на изследването, дори и да не е възможно да се твърди напълно категорично и определено, все пак най-малкото, поне като изходна работна теза, може и трябва да се допусне някакво историко-генетично тъждество и общ произход, които във всички случаи следва да бъдат изцяло други или поне доста по-различни от вече лансираните посредством неотдавна анализираната, преценена като напълно неоснователна и достатъчно категорично и определено отхвърлената от нас турска етимология на Х. Ерен [Eren 1985; ~*~ 1987], а така също и от предложените в разработените от други изследователи севернотюркски етимологии [Добрев 1989; Dobrev 1991]. Освен това, от добавените към някои от имената години или векове, проличава също така достатъчно ясно, че засвидетелствуваната чрез записване или отбелязване в изворите ”историческа дълбочина” при отделните названия никак не е еднаква и ако при рус. Палкан например тя, дори и да не е равна на нула, все пак е твърде малка, доколкото достъпните засвидетелствувания са от най-ново време, то тази ”историческа дълбочина” се характеризира с доста по-високи стойности при унгарските, да речем, названия, известните отбелязвания за които са поне от края на ХІІ в. Специално за бълг. назв Балкан безспорно трябва да се приеме, а за български историци балканисти дори е и повече от задължително да се знае, че вече доста отдавна, именно в българската лингвистика е открито и установено и при това още е и научнопублично разпространено и всеизвестно с характера и статута на ”важно доказателство коректив” в досегашната официална позиция на българската етимология, лексикология и лексикография [Бешевлиев 1997, 13,24; Kojčeva 2000, 87; Račeva 1996, 165-167], че именно това название е отбелязано върху стара арабска карта от поне 100 години преди османотурското нашествие. Този изключително важен и съществен за българската наука, факт, беше само съобщен за първи път тъкмо в историографско издание от проф. П. Коледаров [1986, 168], но доста преди излизането на тази статия от печат, и устно-лично на автора на тези редове, а кратко след това пък сравнително подробно анализиран и публикуван от наша страна в българския лингвистичен печат, след лично издирване и набавяне на достатъчно ясното и четливо копие на арабската карта, придружена и от транскрибиран на латиница вариант, наличието в който на назв Балкан само препотвърждава нашето разчитане и констатация на тази негова толкова ранна и изключително важна регистрация [Добрев 1989, 230-232; Miller 1931, 134-139]. От тази гледна точка ”възстановяването и разкриването историята на названието Балкан” като най-ранно споменаване в писмо на италиански дипломат от 1490 г., т.е. 100 год. след Нашествието и повече от 200 год. след, най-вероятно засега, най-старата регистрация на самото название, както и голословните твърдения по немалкото иначе на брой страници, посветени специално на назв Балкан, в смисъл, че думата balkan се отнася за планина, която дума много османски и турски речници я обясняват като ”планина” или като ”планинска верига”, понякога като ”гориста планина” ”стръмна и камениста, гориста планина” и това турско име е използувано от османците за наименоване на различни географски обекти; всеобщо прието е, че тази дума и това име се разпространяват на Полуострова с идването на османските турци; няма документални свидетелства за думата от преди османско време, въпреки факта за заселването или преминаването през Полуострова на тюркски или тюрко-ирански племена [Todorova 1997, 22-27] или пък прекалено самомнителното и също така неоправдано убедено-категоричното твърдение, че ”нито един извор от Средновековието не е регистрирал названието Балкан или каквито и да са производни от него” [Матанов 2002, 3], не може да се приемат за банално-елементарно недоразумение и очевидно са нещо повече от иначе допустимата и простителна, недостатъчната или лоша, но независимо от това, не по-малко задължителната вътрешнобалканистична и междунаучна осведоменост и компетентност, особено когато се касае, нека тъкмо на нас ни е позволено и простено да го кажем, за общо и значимо за българската лингвистика, историография, география, балканистика и др., научно откритие и то направено именно от български лингвист ориенталист, с което не само се слага край на една изцяло неоснователна и необоснована, още и непочтително-несправедлива, продължила прекалено и излишно дълго научна традиция спекулация с произхода на името Балкан, но се и поставят нещата на истинските им места – това име е българско по произход, принадлежност и статут и единствено и само от българския език то преминава в турския език и съседните балкански езици и пак от него, в принадлежността, характера и качеството му именно и единствено на българско собствено име, възниква, образува се и се разпространява и утвърждава по Света и производно-вторичното назв Балкани, което ще е много добре да знаят и помнят поне българските историци балканисти.

Моето виждане по въпроса е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry85273 - Коментар #334

По принцип Фасмер е меродавно-авторитетен за славянския руски език, но не е коректно-прецизен от тюркологическа гледна точка изобщо и прабългаристична или в най-новата научна терминология, от болгаристична гледна точка. Модерната тюркология отдавна вече не борави с термина “татарски” като наименование, еднакво-равно на “тюркски”, т.е. като родово понятие и едновременно с това и като видово, равно на “казански татари” къпчаки. Но за Фасмер, ако се съди по тази речникова статия, терминът “татарски” е равен по значение на “къпчакски” и следователно за него думата произхожда изобщо от къпчашките езици, без да посочва от кой по-точно от тях. Всъщност къпчашките езици са доста на брой и се делят на подгрупи – куманска, където са средновековният кумански или половецки език, караимският, кумикският, карачаево-балкарският и кримскотатарският; болгарска – татарски и башкирски; ногайска – ногайски, каракалпакски, казахски. Ето защо лансираното от вас най-горе предположение по въпроса е обектно неадекватно и не държи сметка за йерархичната структура на класификацията, защото куманският е вид къпчашки език, докато къпчашките езици пък се явяват негов най-близък род. В случая Фасмер демонстрира освен това и една много странна етимологизация, като разгръща два вида етимологии – най-близка и по-нататъшна. Фасмер не знае и не се съобразява също така и с класификацията на тюркските езици, в резултат на което равнопоставени за него се оказват и чувашките данни, и древноруските данни от 14-15. в., но и средноазиатските чагатайски данни, да не говорим за неяснотата като роля и място в етимологизацията на монголските данни. От тази статия е много трудно да се разгадае още и представата му за съответната културно-историческа ситуация основа на този собствено историколингвистичен процес, но във всички случаи нейният първично-изходен пласт не са татаро-монголите къпчаки, които се появяват в областта едва към средата на 13. в., а болгарите. Културно-историческата стойност и значимост на тази дума е огромна, защото тя сама по себе си дава отведнъж не само достатъчно завършено-пълна, но и пределно обобщено-синтетична представа за социално-икономическото и културно развитие на народа, от езика на който тя е преминала в руския език, именно поради което тя е предмет на толкова голям и непрекъснат интерес и от страна на Големите в Тюркологията. През Ранното Средновековие Волжска България е огромна полиетнична империя със силно развита икономика и съответно търговия, на основата и във връзка с което волжските българи започват да секат монети още преди приемането на Исляма, достатъчно добре видно от прикачената монета с рунически надпис. При етимологизацията на думата с най-голяма доказателна сила са данните от болгарските езици в това число и от югозападнобългарския македонски диалект, където има тенка “пара, монета”, и особено от пътеписа на Афанасий Никитин, който дава много добра представа за това по какъв начин и по какви пътища става преминаването на думата от волжскобългарския към руския език. Иван Добрев, ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКОТО И КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНОТО ВЛИЯНИЕ И ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА Волжските българи и русите Второто по време, но още по-мащабно-многостранно, а и много по-дълбоко-продължително обществено-икономическо и културно-просветно влияние и принос на прабългарите за източните славяни е това на поволжските българи от устието на Волга към север, връх и средоточие на които е вече изградената към началото на Х в. прабългарска еднонационална държава, но полиетническа империя Волжска България със столица гр. Болгар, която през ХΙ- ХΙΙ в. например е могъща и висококултурна световна държава, с която се съобразяват не само най-близките, но даже и по-далечните й съседи. През тази епоха Волжска България преживява истински разцвет и възход, което се изразява в процъфтяването на науката и културата, включително и на музикалната култура, където волжските българи са откривателите и разпространителите и на нов вид струнен музикален инструмент, наречен булгарина; на занаятите и изкуствата, включително и сеченето на монети; в строителството на градове и крепости, а така също и в нейното разпростиране и разширяване и върху съседните й земи, при което се осъществяват и редица широкомащабни проекти и дейности. Много важно и съществено за случая е да се отбележи още и това, че когато по Света крале и султани дори и през ХVΙΙ в. са изобщо и изцяло неграмотни, то през тази толкова ранна и даже мрачна епоха на края на Ранното Средновековие във Волжска България съществува почти масова грамотност и тъкмо тогава за волжския българин, както установява проф. П. Юхас [1985] въз основа съдържанието на стари чувашки песни, най-голям грях е да не се научи да чете и пише или пък след като е знаел, да го забрави, и за този му грях на Другия Свят ще му държи сметка самият Тангра [169]. А големият специалист по тюркската руническа писменост проф. И. Къзласов пък констатира, че в средновековна Волжска България дори грънчарите владеят руническата писменост и пишат много грамотно [Kyzlasov 2003, 10]. Волжските българи са първите и най-изкусни за тези земи занаятчии – грънчари, златари, металурзи, които първи в Европа усвояват леенето на чугун, и железари, включително и оръжейни майстори, които владеят тайната на закаляването на стоманата, така че и тук прабългарската извита сабя е най-добрата сред всички известни видове, а така също и пластинчатата ризница кольчуга, именно поради което пък никак неслучайно думата наименование и за този предмет е преминала и останала и в руския език [вж. напр. Fedorova 2009, 1-17, срв. Будаев 2009, 105]. Наред с това волжските българи държат в ръцете си изключително печелившата и доходна търговия между Азия и Европа, като пътуват по търговия на изток до Персия, Египет, а дори и до Индия, докато на запад те достигат даже и Скандинавия. И все пак техен запазен търговски периметър нататък са никнещите едно след друго дребно-незначителни източнославянски княжества, където се търгува главно с български монети, а основен вид масова стока е българското кожено облекло, именно поради което и в съвременния руски език битуват и се използват и понастоящем прабългарските по произход думи денги, штаны, шуба, сукман и др. [вж. и срв. Гагин 2009а, 1]. Специално първата дума с облика тенка се използва през Средновековието в югозападнобългарските народни говори, докато под формата тенке тя все още е в най-широка употреба даже и през ХV в. не само в Русия, но даже и в сравнително отдалечени от нея несъседни страни, особено добре видно от пътеписа на Афанасий Никитин: А Шабатское пристанище Индейскаго моря велми велико. А хоросанцем дают алафу по тенке на день, и великому и малому. А кто в нем женится хоросанець, и князь шабатскый дает по тысячи тенекъ на жертву, да алафу дает на всякый месяць по пятидесяти тенекъ. Да родится в Шабате шолкъ, да сандалъ, да жемчюгъ, да все дешево. А в Пегу же есть пристанище немало. Да все в нем дербыши живут индийскыи, да родятся в нем камение драгое, маникъ, да яхут, да кирпук; а продают же каменье деръбыши. А Чинское же да Мачинское пристанище велми велико, да делают в нем чини, да продают же чини в вес, а дешево. А жоны их с мужи своими спят в день, а ночи жены их ходят спати к гарипом да спят с гарипы, да дают имъ алафу, да приносят с собою еству сахарную да вино сахарное, да кормят да поят гостей, чтобы ее любил, а любят гостей людей белых, занже их люди черны велми. А у которые жены от гостя зачнется дитя, и мужи дают алафу; а родится дитя бело, ино гостю пошлины 300 тенекъ, а черное родится, ино ему нет ничего, что пилъ да елъ, то ему халялъ. Во Рачюре же родится алмаз бир кона да новъ кона же алмаз. Продают почку по пяти рублев, а доброго по десяти рублевъ, нового же почка алмазу пенечьче кени, сия же чара - шеше кень, а сипит екъ тенка. А град же взял индийской меликъчанъ хозя, а взял его силою, день и нощь бился з городомъ 20 дни, рать ни пила, ни ела, под городом стояла с пушками. А рати его изгибло пять тысяч люду добраго. А город взял, ини высекли 20 тысяч поголовья мужскаго и женьскаго, а 20 тысяч полону взял великаго и малаго. А продавали голову полону по 10 тенекъ, а иную по 5 тенекъ, а робята по две тенкы. А казны же не было ничего. А болшаго города не взял. [Хожд, 8,12].

Моето виждане по въпроса е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry85271 - Коментар #249

Женитбата на княгиня Елена за княз Игор И все пак и въпреки всичко най-печелившият, хилядолетно дългосрочният и глобално-стратегическият външнополитически и дипломатически ход на варварина езичник княз Игор си остава неговата женитба за българската княгиня християнката Елена, дъщеря на първия сред равните по сила и могъщество европейски монарси и владетели, но най-високообразования и много по-културен от всеки един от тях поотделно и като цяло, на българския цар Симеон Велики (893-927). Царуването на Симеон Велики е нова епоха в историята на България с неговите две изключително мащабни и даже грандиозни и зашеметяващо-бляскави творения - от една страна, проектирането и построяването върху 3500 декара укрепена площ и многократно по-голяма обитавана площ на най-големия, най-здраво укрепения, най-богатия и най-красивия в целия средновековен Свят град столица Велики Преслав. Градът е опасан от две внушително-непоклатими и високо издигнати крепостни стени от каменни квадри с обща дължина към 10 км, вътрешната от които образува непознатата дотогава за Европа и донесената от прабългарите чак от Средна Азия цитадела: Внушителното строителство, разгърнало се в новата столица Преслав по времето на Симеон, било насочено към изграждането на една надеждна отбранителна система. В още по-голяма степен обаче то целяло оформянето на града като център, достоен да съперничи по великолепие и оригинални архитектурни решения на самия Константинопол. За по-малко от столетие, Преслав се превърнал в един от най-красивите и благоустроени градове на тогавашна Европа. Със своите величествени дворци, храмове и представителни сгради, свързани чрез улици, площади и покрити галерии, българската столица била достойна да съперничи на Константинопол. (Средновековната столица). Специално царският дворцов комплекс е строен от цар Симеон в продължение на целия му живот като по-нататъшно разгръщане и усъвършенствуване на съществуващата още преди това тук силна военна крепост и съгласно съществуващата българска строителна традиция в съчетание обаче с последните достижения на тогавашната българска и чуждестранна строително-архитектурна наука с редица, неизвестни на съседните народи новости и нововъведения. Преславският дворцов комплекс е най-голямото и внушително съоръжение от този род на тогавашна Европа, щом като по време на превземането на Преслав от византийците на 13 април 972 г. в него се затварят и побират 7-8 хил. руси и българи, а на височина палатите му, т.е. дворцовите постройки превъзхождат всички най-нови византийски дворци и църкви в Константинопол от онова време, като само височината на разрушената тогава и сега запазена част от северната стена на двореца е 7 м. Горният етаж на основната палата представлява трикорабна базилика, в северния край на която над средното северно помещение се е намирал тронът на царя. “В дясното отделение може би са се намирали неговите знаци, в лявото е била стълбата, по която се е качвал в приемната зала.” (Н. Мавродинов). Трите кораба на залата са били разделени с колони от бял мрамор със специално изработени композитни капители, украсени с акант и с акантизувани палмети. Всички строителни материали са само нови, цокълът на външните стени е широк 2.50 м, а стените са широки по 1.20 м; от северната стена на двореца се намира висок двор, постлан с плочи и до който се отива от изток по рампа, постлана също с плочи, но с нарези, за да не се плъзгат конете; водопроводите са изградени в самите стени, което се прави само при най-модерните сгради. Главният вход, обърнат на изток, е широк 3.40 м, имал е две колони от зелен мрамор с база от бял мрамор, който зелен мрамор се намира само в областта Срем, между реките Сава и Драва и очевидно е бил доставян чак от там по Дунав; долните етажи на източната и западната фасада са били украсени с четвъртити, силно издадени пиластри, които са красели стените на долния етаж и същевременно са служели за основа на полуколони, които са се издигали по фасадите на горния етаж, която украса като цяло е плод на един собствено-самобитен български ренесанс, паралелен на византийския ренесанс от ІХ-Х в; фасадите са украсени с пет вида корнизи, които не се наблюдават във византийската архитектура след V в., а са чисто антични, на места има животински барелефи и скулптури, мраморни капители с кръстове, рисувани глави на ангели. Според очевидеца и приближен на царя, писателя Йоан Екзарх, преводач на византийска литература и автор на голям брой собствено-оригинални научно-богословски съчинения, централно място сред които заема творбата му “Шестоднев”, всичко в двореца на цар Симеон сияе и блести, Князът пребивава в разкошен дворец, сред такъв блясък и великолепие, че който го види онемява от почуда и възхита, той седи на трон, облечен в скъпоценни одежди, на бедрото му виси златен меч, от двете му страни стоят боляри, които слушат мъдрите му слова!!... Пак според Йоан Екзарх в двореца са “високите палати и църквите, разхубавени с много камък и дърво и бои, а отвътре с мрамор и мед, със сребро и злато”, т.е. в тях се намират в изобилие златни, сребърни и медни предмети и съдове, но още и керамични такива; по подовете и стените има “мозайки със златни фонове” (Н. Мавродинов), рисувани в различни цветове и с различни орнаменти керамични плочки, също така златни, сребърни и медни облицовки във вид на листове, инкрустирани със злато и обсипани със скъпоценни камъни и перли, вратите са медни; два вида подова мозайка от разноцветни мраморни кубчета - с геометрични и растително-животински мотиви; материалите са от най-скъпите и най- редките – ромбовидни, листовидни, квадратни, триъгълни и дълги правоъгълни плочки от няколко вида най-рядък и красив мрамор и най-после дворецът на цар Симеон Велики по нищо не е отстъпвал на най-големите и красиви византийски дворци, “Той е бил един от най-хубавите дворци, които са правени изобщо.” [Добрев 2005, 441-443, вж. и срв. Ваклинов 1977, 124-127; История на България 1981, 296-323,351; Мавродинов 1955, 70-71; ~*~1959, 140-147; Диак, 26-40]. И от друга страна, второто изключително мащабно и даже грандиозно и зашеметяващо-бляскаво творение на цар Симеон Велики е привличането, обединяването и ръководството от негова страна в Преславската Книжовна Школа на най-широк кръг книжовни дейци, главната и крайна цел на които е развитието, утвърждаването, разпространението и налагането вътре и вън от страната на българската писменост, книжнина и култура чрез превод най-напред на основните и най-важни религиозно-исторически писмени паметници и съчинения главно от гръцки език, но така също чрез създаването на преводно-компилативни или пък на собствено-оригинални, главно художествени и научно-богословски произведения. Същевременно и отново във вътрешнополитически план усилията и дейността на цар Симеон са насочени към довършване изграждането на една вътрешно единна и неделима българска народност чрез последователно-многостранното съзиждане на нейната политико-икономическа и християнска културно-просветна основа, което като цяло, но и по същество има за краен резултат и създаването в България на съвсем новата и коренно различната от предишната, българо-християнска цивилизация. Във външнополитически или международен план тази нова епоха в историята на България е времето, когато тя е първата, единствената и основна по сила и могъщество държава в Европа и постига най-голямото си дотогава териториално разширение на юг и югозапад, така че тук нейна граница са съответно Бяло и Адриатическо Море, докато северната и североизточната й граница си остават съответно Карпатите и р. Днепър, което може да се види на картата на гърба на втората корица. Така България на Симеон Велики става най-голямата и по територия държава не само в Европа, но може би и в Света. В резултат на това към българската народност се приобщават и интегрират всички тукашни славянски племена. А по този начин се създават и съответните необходимо-достатъчни предпоставки и условия за това по-нататъшно-цялостното им обществено-икономическо и културно развитие да се осъществява в собствено-тяхната, естествено-природната им славянска среда. Наред с това цар Симеон се налага и принуждава Европа и на първо място Византия да признаят него и държавата му за равни на себе си с всички произтичащи от тук ползи и привилегии [вж. и срв. Божилов 1983, 41-85,106-117,177-190; Болгария 2009, 2-3; Средновековната столица 2009, 1-5].

По това време в Българското Християнство, наред със собствено римокатолическата по произход съставка, е особено силна идващата и прокарана още от Светите Братя вехтозаветна линия. Тази линия Симеон напълно съзнателно-преднамерено поддържа и развива като контрапункт на Гръцкото Християнство, което действие си има и съответните, много добре известни корелации и консеквенции в политикоидеологически и практически план. Благодарение на това "вживяване" на Симеон сега ние българите сме това, което сме за себе си, пред Света и по Света и той е не само най-високоотговорният, но и най-културно-просветеният и най-успешният ни владетел!

Благодаря Ви най-сърдечно за всички материали тук! Мога ли да ви помоля да пействате тук текста на цялата статия от Британика, а така също и на други научни публикации по въпроса, ако разполагате с такива.

Може ли да цитирате тук меродавен етимологичен речник, като междувременно си изясните и съдържанието на трите отделни понятия?!

В такъв случай куманско трябва да е и рус. денги, така ли!?

През Късната Античност и Ранното Средновековие, по огромната територия от Байкал до Рейн болгарските/прабългарските племена наброяват тридесетина. Всяко едно от тези племена си има и използва за вътрешноплеменно общуване свой собствен език, но по-точно диалект, който наред с общите за цялата племенна група общоболгарски историкогенетически и структурнотипологически черти и особености притежава също така и собствено-специфични, присъщи единствено и само на този диалект такива черти и особености. При това положение съвършено очевидно въпросният фонетичен закон действа или се проявява в кутригурския прабългарски диалект или език от края на VΙ в., но не и в южнодунавския оногурски прабългарски диалект от VΙΙΙ-ΙХ в, а така също и в средноазиатския най-вероятно българо-аварски диалект от началото на VΙΙΙ в., видно от последната извадка. За сметка на това обаче законът безспорно действа в най-северния панонски прабългарски диалект от VΙ-Х в., което може да се види от долупоместените две първи извадки, а така също и в централноазиатския прабългарски диалект, където обаче титлата е в мн.ч. - Targyt или Targut, вж. Тайшан. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Но още по-конкретно, поради това, че тук изобщо не проличават главната и водеща роля на българите в хунския военно-племенен съюз и безспорни тюркобългарски имена се представят най-общо като тюркски, не може да се приеме дори и като минимално адекватно на миналото състояние на нещата и определено оригиналното, но въпреки това все пак доста странното и приблизително-повърхностно виждане, според което, ако се съди по племенните названия, една голяма част от хуните би трябвало да говорят тюркски език – Ultinčur и Alpilčur са тюркски имена като Bug-čor, печенежското племенно название, завършващо на τζουρ, и киргизското племенно и родово название, завършващо на čoro; друг общ завършек при тюркските племенни названия, -gur, се появява при такива имена като Kutrigur, Utigur, Onogur, Bittugur, *Tongur и *Ugur; аналогично на Ultinčur, и Ultingir, завършващо на -gir, подобно на останалите безспорно тюркски етнически названия, трябва очевидно да е тюркско, докато личните имена предлагат една по-различна картина и сред имената на Атиловите хуни тюркски или вероятно тюркски са Dengizich, Ellac, Emnetzur, Erekan, Eskam, Mundzucus, Oebarsios, Uldin, Ultzidur; германски или германизирани са Attila, Bleda, Edekon, Laudaricus, Onegesius, Ruga; персийско е Hormidac, хибриди са Kursich, Tuldila и с неясен произход са Adamis, Charaton, Ernach, Esla, Mama, Octar, Skotta, а при утигурите и кутригурите тюркски са Sandil, Sandilchos, иранско е Zabergan и т.н. [Maenchen-Helfen 1973, 376-442]. По точността и пълнотата на цялото това представяне не смятаме да вземаме отношение сега и тук, но не можем да се въздържим да не забележим най-напред в един малко по-общ план, че току-що цитираният автор явно не демонстрира особено добро познаване на закономерностите във фонетичното развитие на тюркските езици, щом като не е в състояние да идентифицира и обявява за неясно по произход мли Charaton, което, както ще се покаже и види по-долу, дори е банално-елементарен случай за тюркската етимология, а след това и в един по-конкретен план, че за нас така и ще си останат пълна загадка основанията и причините, поради които името на кутригурския вожд Заберган около 550-560 г. се определя като иранско по произход, защото според нас появата на подобен консонантен корен в пехлевийски и партски език, както и съществуването през 586 г. на едноименен персийски генерал, ”може би варварин”, както и на министър ”сигурно персиец” по времето на Хосров І [Maenchen-Helfen 1973, 392] все още не са необходимото тук, пълно и достатъчно основание за подобен извод, поне докато не се разработи и предложи задължителната за подобни случаи, пълна и завършена етимологизация, посредством която да се покаже и докаже и съответният ирански етимон, ако това име наистина има такъв. В действителност мли Zabergan, Ζαβεργάν (557) на кутригурския хан се вписва и обяснява по един изключително прецизен и достатъчно задоволително-пълен начин на основата и в рамките именно и единствено на огуротюркските, тюркобългарските езици, където в противовес не на ”старотюркското”, а на огузт. *yagız, и не на ”среднотюркското”, ами на огуз. yagız и в никакъв случай yağız (Х. Ерен), защото спирантният зв. ğ се появява в турския език едва след началото на ХVІІ в., трябва да има, основно в турска графика, антично алт. огурт. *daγir, заето и в монголските езици под формата dajir, където е развило и значението ”елен” и от където се възстановява, фактически несъществуващото прмонг. *dagyr (Б. Владимирцов), късноантично изтевр. огурт. *davеr/cavеr, първата съгласна на което в гръцките извори е предадена посредством букв. Z, като тъкмо тук не е изключено тази буква да има за фонетична стойност и зв. дз от цокащ прабългарски диалект или цокащ български език, какъвто като че ли е бил аварският, докато чув. зыр, очевидно е резултат от развитие по друга линия на огуротюркския зв. *d [вж. и срв. ЭСТЯз-й, 64-65; DLT-4, 728; Eren, 439]. Колкото пък до останалата част от името, то тя не може да бъде нищо друго освен болгарската титл. хан, просто очевидността на което безспорно налага и това някои изследователи даже и да я изписват отделно – Zaber khan [Gyuzelev 1979, 18] и наличието на която титла е допълнителното основание и причина Името да се тълкува и обяснява достатъчно пълно и последователно не на иранска, а тъкмо на тюркска по принцип и прабългарска в частност езикова почва. Специално цялата област, западно от р. Тиса до р. Дунав, влиза в пределите на българската държава през 805 г., а може би и още през 804 г. (Histoire de la Transylvanie), след кратка и успешна война на хан Крум (803-814) с аварите, в резултат на която към Царството се приобщава ”единородно население”, в това число и славяните склавини от югоизточната, българската група, по Горна Тиса и в Седмиградско. Това население, в основната си и съществена част, са прабългари от племената, които остават по тези земи след разпадането на Западнохунската империя на хан Атила, а така също и такива, които достигат до Средна Европа като съюзници или покорени от аварите, като техният брой наистина трябва да е значителен, защото след несполуките на аварското ръководство при неуспешната обсада на Цариград към 631-632 г., те не просто поискват за хаган да бъде поставен кандидат от тяхното потекло (П. Коледаров), ами както съобщава Фредегарий (VІІ в.), през 631 г., в Панония възниква ожесточена разпра, тъй като един от аварите и един от българите спорят за властта, ”кому от двамата се пада да я наследи” и ”като събрали хората си, двамата почнали да воюват помежду си” (ХрИБг), което във всички случаи и най-малкото показва, че количествено прабългарите в Аварския хаганат, дори и да не превъзхождат, то поне не отстъпват кой знае колко на аварите. Според проф. В. Златарски [1970] много преди събитията от 631-632 г., в Панония се заселват българи от западния клон, които признават властта на аварския хаган през втората половина на VІ в. и които образуват ”ордата, съставена от племената Тарниах, Коцагири и Завендер”, като техният общ брой е близо 10 хил. [172-173]. Дори и най-беглият и повърхностен поглед върху чуждоезичната по произход унгарска топонимия и антропонимия, с помощта наистина на не пределно точния и надежден, но за сметка на това, в сравнение с репрезентативно-статистическия метод, много бърз и икономичен, следователно и с оглед потребностите и целите на настоящото изследване, напълно целесъобразен ”интуитивно-приблизителен метод”, никак не е трудно да се констатира, че тя се състои главно и основно от славянски и тюркски по произход названия, основната и съществена част от последните от които пък заемат прабългарските по произход имена. Тъкмо това предварително заключение, без да имаме намерение и възможност да го илюстрираме и подкрепяме, чрез изобщо практически невъзможното подробно-цялостно привеждане и описание на всичката, доста обемиста като количество, прабългарска топонимия по територията на днешна Унгария и Трансилвания, все пак и въпреки всичко, по време на цялото изложение на настоящото лингвистико-историографско изследване, го обосноваваме и доказваме това заключение, чрез привеждане и анализ на основната, но което е още по-важното, на етнолингвистически силно реле- вантната и особено съществената и показателна част от прабългарската по произход, сега унгарска или румънска топонимия и антропонимия. По цялата територия на днешна Унгария са разпространени селищни и местни имена като Tбrkбny (1237), Tarjбn (1262), Tarjбni-patak, Tarjбni-tanya, Hбrmastarjбn, Tiszatarjбn и др. [Kiss-2] и все пак в най-северната част на страната, североизточно от Будапеща, има две населени места, градовете Salgуtarjan (1405) и Polgбr [WdAtl], имената на които доказват и свидетелствуват за присъствие в далечното минало на прабългарско по произход население, дори и по тези най-отдалечени краища на българската етническа територия. Първото от тези две имена, тюркологически повече от очевидно, е двусъставно и първата му част най-вероятно е мъжко лично име, а втората, в едно от напълно възможните си тълкувания, е добре известната, въпреки проф. В. Абаев [1965, 19; Абаев-3, 275-277], не иранската, а безспорно китайската по произход (S. Klyaştornıy) и използуваната за първи път от хуните, общотюркска по принцип и прабългарска, но не и единствено хазарска в частност (Р. Golden), титл. таркан, засвидетелствувана в прабългарски надписи от началото на ІХ в., т.е. доста преди арабските пътешественици от началото на Х в. като част от сложносъставните титл. ολγου τρακανου, ζερα ταρκανος, ζουπαν ταρκανος, а така също и самостоятелно, но още и в качеството на постпозитивно определение към такива кавказобългарски мъжки лични имена от началото на VІІ в. като Чорпан тархан и Авчи тархан, тук в нейната по-късна и собствено унгарска форма, при която прабългарският зв. q, в тази позиция и фонетична среда, пред гласна, се озвучава и субституира или развива в унгарския зв. j, както и при приведената по-долу, но в друга връзка, прабългарска по произход лекс. bojtorjбn, имаща за основа и начало болг. *baldпrgan ”балдъран”, така че в никакъв случай не може да се приеме като обектно адекватно, предложеното от авторите на унгарския топонимичен речник обяснение, в смисъл, че тези имена са с тюркски произход и от неясно какво представляващото тук тюрк. tarχan или пък от пренесеното от тюрките към маджарите, пак неясно какво точно пред- ставляващо, *tбrkбny (Kiss-2). [вж. и срв. Бешевлиев 1992, 183-184,229-232; Гукасян 1971, 246; Каланкатуаци 1984, 92,132; Golden 1980, 210-213; Memmedli 1996, 98,100]. В друго едно, не по-малко възможно тълкувание, втората съставка на мли Salgуtarjan, на основата на което е образуван и съответният ойконим, може да бъде мадж. етнм Tarjбn като наименование на едното от седемте древни маджарски племена [Gyцrffy 1942, 12] и все пак, в унгарската лингвистика и историография се смята, че фонетичните варианти без зв. г са много по-късни от фонетичните варианти с този звук (П. Юхас), именно поради което топонимите, които го съдържат, възникват и се образуват много преди топонимите, които не го съдържат, така че се очертава като минимална вероятността тези топоними да са образувани именно на основата на мадж. етнм Tarjбn, но дори и това да беше така, тогава нещата пак не се променят съществено, защото името на това племе очевидно е образувано, още много преди достигането на маджарите до сегашната им родина, най-вероятно по време на миграцията им по Кавказ през V-VІІ в., на основата на фонетически тъждественото или близко мли *Тарган, възникнало от своя страна пак върху българската титл. тархан [вж. и срв. Fodor 1982, 244]. Много важно и съществено за случая е да се отбележи още и това, че в унгарската историография, специално за имената, образувани на основата на българската титл. таркан, се знае и се приема, че те не са собствено маджарски по произход, а български субстрат в маджарския език или това са названия, които са възникнали още през VІІ-VІІІ в. (Д. Шимони), т.е. много преди пристигането на маджарите по тези земи, и са преминали в техния език едва и немалко време след това пристигане. A. Kafeslioğlu, HAZAR HAKANLIĞI Macariar Don nehri dolaylarında (Dentь-Mogyeria) iken, Hazar hakanlığınca tayin edilmiş ve hatta bir Hazar prensesi ile evlendirilmiş ve ihtimal "kьndь" unvanını taşıyan başbuğları Lebedi'nin idaresinde bulundukları sırada, doğudan gelen Peзenek baskısı sebebi ile yerlerinden ayrılarak Dnyeper-Dnyester-Prut bцlgesi (=Etel-kьzь~Etelkцz=nehirler arası)'ne geзmişlerdir. Burada Kьn-dь ile "Ьge" taraflarından idare edildikleri zaman, herbirinin başında Hazar hakanlığının tayin ettiği birer "ьr" bulunan 7 kabileden kurulu birlik teşkil ettikleri anlaşılan Macarların Tьrklerle bьsbьtьn karıştıklarını kabile adları gцstermektedir: Tarjan (tarkan), Yenц (Tьrkзe ьnvan "ınak"dan), Kьrt Gyarmat (yorulmaz), Ker (bьyьk, iri), Keszi (kesik, parзa). Юй Тайшань, Рассуждения о теории родственности Rouran и аваров, а также(?) мнение, что авары это Yueban. Имя аварского правителя, возглавлявшего народ Utigur было Anagaios и совпадает с именем кагана Rouran – Anahuan. Имя аварского правителя, нанесшего поражение франкам и захватившего земли Gepid- Baianos. Это явно имя Boyan, Boyao или Baiyan, издревле используемое народами, жившими в монгольской степи. А имя главы посольства, направленного этим аварским правителем в Византию, было Tagritios (ios это суффикс), первоначальная форма этого имени, должно быть, Targyt или Targut, это не что иное как звание ”шаньюй”, которым называли главу сюнну, но в то время уже утратившее значение (tan-yu, tar-gut). Этого главу посольства можно считать одним из предводителей системы сюнну, насильно присоединенных Rouran. Кроме того, имя покорившегося франкам в 795 году и исповедовавшего христианство главы аваров было Tudun, т.е. встречающееся в Wuhuan, тюркское официальное имя Tadun или Tutun. В 796 году новый аварский каган Kaia (Kaiam) со своим Terkhan капитулировал перед Kaerdadimo (?, транскрипция иероглифов). Terkhan это без сомнения звание чиновника высокого ранга Rouran и Taba Xianbei - Tarkhan (Tahan, Daguan Dahan). А. Н. Бернштам, Тюрки и Средняя Азия в описании Хой Чао (726) Самостоятельность забулистанского князя подчеркивается его щедростью в отношении монастырей и монахов и исповеданием махаянской версии буддизма. Он носит титул высшей тюркской знати – ша (шад), таркан. Каждый год он, подобно любому верховному владыке, собирает без числа золото и серебро. Любопытно, что по одежде жителей и продуктам земли Забулистан напоминает Капису, что указывает на тюркский характер страны; язык, напротив, совершенно отличен. Очевидно, речь идет о другой ветви тюрок. Если применительно к тюркам Гибиня высказывалось предположение относительно смешения с эфталитами, то относительно тюрок ша тархана, можно предположить их среднеазиатское происхождение. На это указывает приводимое Хой Чао имя правителя.

Тази война на Владимир е със сребърните/южните българи, племенното обединение на които по това време е доминиращото население по земите между Прут и Днепър. Освен древноруските летописи за тези българи съобщават и арабските географи, които ги наричат ал-байда, т.е. бели. Иван Добрев, ФУНДАМЕНТАЛНО-ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА Дунавските българи и русите Впрочем нека тук само да забележим, че не особено адекватното и хронологически непоследователно-разпокъсаното си мнение по въпроса последният автор очевидно-безспорно започва да изгражда, тръгвайки от В. Татищев [2009], на когото поради тогавашното състояние на руската историческа наука му е напълно простено да не знае, че Владимир в действителност се покръства ни повече, ни по-малко точно 61 год. след кончината на Симеон. Но за сметка на това пък тъкмо той първи, а като че ли и последен много вярно и точно описва реално-същинската ситуация на покръстването на русите от българите, което обаче, както ще се види по-долу, става малко след като Владимир воюва с южните/сребърните българи: Война с болгарами. Крещение Владимира. Митр. Михаил. Епископы по городам. После этого пошел Владимир на болгаров (булгаров) и, победив их, мир заключил и принял крещение сам и сыновья его, и всю землю Русскую крестил. Царь же болгарский Симеон прислал иереев ученых и книги в достаточном количестве. И послал Владимир во Цареград ко царю и патриарху просить митрополита. Они же весьма возрадовались и прислали митрополита Михаила, мужа весьма ученого и богобоязненого, который был болгарином, с ним 4 епископа и многиех иереев, диаконов и демественников (певчих) из славян. Митрополит же, по совету Владимира, посадил епископов по городам: в Ростове, Новгороде, Владимире и Белгороде. Сии шедшие по земле с вельможи с войском Владимировым учили люд и крестили всюду сотнями и тысячами, сколько где удавалось, хотя люди неверные весьма о том скорбели и сожалели, но отказываться из-за воинов не смели.[6]. Полагане основите на Киевското Княжество и руската държава При това положение северен съсед на българите по това време тук са славянските племена от Киевското Княжество, а по българските степи между Прут и Днепър се разпростира племенното обединение на сребърните българи, които в някои древноруски летописи биват наричани “нижние” или “низовские”. За тях в литературата се приема, че имат “сравнително високо ниво на културно и социално развитие” (М. Брайчевский). Всъщност името на тези сребърни българи в рамките на общотюркската по принцип и прабългарската в частност Цветова Геосимволика трябва да е южни българи [вж. и срв. Брайчевский 2009, 130-132]. Българската княгиня Анна и руският княз Владимир Княз Владимир завладява киевския престол през 980 г., след като убива предателски брат си, и едно от първите и много важни държавни мероприятия, които той осъществява, е да изгони от държавата скандинавците наемници и християни. Същевременно той започва и строителството на укрепена отбранителна линия и градове крепости по южните притоци на Днепър и на подстъпите към Киев, където разполага и постоянни военни гарнизони; умиротворява и подчинява на централната власт племето на вятичите и радимичите от отвъд Днепър; прави опит да завладее волжските българи, но само сключва с тях мирен договор, след което воюва и покорява славянските и норманските племена на запад и северозапад от Киев, като прокарва границата на руската държава по билото на Карпатите, с което на практика заграбва от цар Самуил собствено български земи; воюва и завладява южните територии на Хазария; през 985 г. води неуспешна война не с волжските (А. Кестлер), а с южните българи (Е. Голубинский), поражението в която посреща с чувство за хумор и заканата, че отсега нататък няма да воюва с народ, обут в ботуши, а само в лапти: В лЂто 6493 [985]. Иде Володимеръ на Болгары съ Добрынею, съ уемъ своимъ, в лодьях, а торъки берегомъ приведе на коних: и побЂди болгары. Рече Добрына Володимеру: «Съглядахъ колодникъ, и суть вси в сапозЂх. Симъ дани намъ не даяти, поидемъ искатъ лапотниковъ». И створи миръ Володимеръ съ болгары, и ротЂ заходиша межю собЂ, и рЂша болгаре: «Толи не будеть межю нами мира, оли камень начнеть плавати, а хмель почнет тонути». И приде Володимеръ Киеву. [ПВЛт, 31]. Святое Крещение Великой Руси Всичко това изобщо, благодарение на княз Владимир е толкова добре подготвено и организирано, толкова възвишено-патетично, че сега вече и особено след достатъчно пълно-подробното изясняване на тяхното съдържание, съвсем различно трябва да ни прозвучат и горецитираните редове от Татищев. Тъкмо поради това ние намираме за необходимо и полезно да ги цитираме и тук с непременно-задължителното пояснение, че като наемник на гърците Владимир наистина воюва срещу Самуил. Това обаче трябва да е вече доста след 1000-та година и лично на нас много би ни се искало то да не е било в онази последна и толкова злочесто-тъжна за всички българи битка, докато сега и тук става дума само за неговата неуспешна война срещу носещите всички до един ботуши южни/сребърни българи, като единствената грешка тук е тази, че самият Самуил е сбъркан със Симеон: Война с болгарами. Крещение Владимира. Митр. Михаил. Епископы по городам. После этого пошел Владимир на болгаров (булгаров) и, победив их, мир заключил и принял крещение сам и сыновья его, и всю землю Русскую крестил. Царь же болгарский Симеон прислал иереев ученых и книги в достаточном количестве. И послал Владимир во Цареград ко царю и патриарху просить митрополита. Они же весьма возрадовались и прислали митрополита Михаила, мужа весьма ученого и богобоязненого, который был болгарином, с ним 4 епископа и многиех иереев, диаконов и демественников (певчих) из славян. Митрополит же, по совету Владимира, посадил епископов по городам: в Ростове, Новгороде, Владимире и Белгороде. Сии шедшие по земле с вельможи с войском Владимировым учили люд и крестили всюду сотнями и тысячами, сколько где удавалось, хотя люди неверные весьма о том скорбели и сожалели, но отказываться из-за воинов не смели.

В народните песни от Югозападна България е запазена прабългарската дума тенка "пара, монета", а рус. денги е от прабългарски произход.

Моят предварително-уточняващ въпрос към този въпрос е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry84242 - Коментар #330

Кои по-точно засвидетелствания в изворите на тази титла имате предвид?

Но защо трябва да се стеснява толкова ареалът на тази най-вероятно източноиранска по произход прабългарска титла, когато той в действителност се простира от Тихия океан до Централна Европа и от Северния ледовит океан до Индийския океан, където например е инд. фам. име Бахадур-хан?

Благодаря Ви най-сърдечно, че сте си направил труда да прегледате посочения линк. Наистина в случая може да се мисли за една, сравнително близка и не съвсем пълна аналогия с презентираната от вас ситуация.

Бихте ли го цитирали тук този текст, като подчертаете редовете, в които се съдържат преки или косвени указания за тази "българска митология"?