Иван Добрев, ВЛИЯНИЕ И ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА
Дунавските българи и русите
И на трето и последно по време и място сега и тук, но всъщност и в действителност на първо и много по-предно по важност и значение място идва обществено-икономическото, политико-идеологическото и културно-просветното влияние и принос за русите изобщо на дунавските българи от Първото Българско Царство, отдавна вече възприетият, утвърден и най-широко разпространен термин наименование на които в българската научна литература е етнонимът прабългари, а в рускоезичната - булгари, но напоследък вече все по-често и по-нашироко, и болгари.
Но независимо и въпреки всичко това, обективно-реално погледнато, до към средата на ΙХ в. дунавските българи преживяват и преминават през един не особено интензивно-дълбок процес на славянизация, своеобразен връх на който се наблюдава още по времето на хан Крум. Тогава той увеличава ролята на славяните в държавата за сметка на прабългарската аристокрация и поверява на славянски старейшини жупани някои отговорни постове в нея, като даже посланикът в Константинопол е славянин. В двора на Крум широко разпространение получава славянският език и дори самият той на пировете обикновено произнася тостовете си на славянски език. Същевременно Крум усилва и войската си с редовни славянски части, офицерите на които обаче са прабългари (Г. Вернадский).
Всичко това безспорно е възможно и се осъществява благодарение на това, че подобни процеси протичат и в славянските и прабългарските родове и племена по места. Тук съвместното мирно съществуване по принцип на двата етноса приема формата на симбиоза с тенденция за развитие по посока на тяхната “стопанска и етническа интеграция” при все още действащ и проявяващ се “културно-идеологически дуализъм”, както се изразява Г. Литаврин [2001, 6-14].
Болезнено-рязък, но и изключително силен тласък на този процес на славянизация на прабългарите по форма, но на цялостно-многостранната обществено-икономическа, политико-идеологическа и културна по същество взаимна интеграция на двата етноса, а по този начин и на ликвидирането като цяло на съществуващия до тогава културно-идеологически дуализъм дава масовото покръстване от Свети княз Борис-Михаил Кръстител на прабългарите и славяните през май 866 г., последвано от редица драстично-репресивни и даже направо непоносимо-жестоки административно-правни мерки и действия, особено и специално по отношение на прабългарите.
Тук особено и на първо място стои най-вече прогласяването от Първи Всебългарски Църковно-Народен събор, свикан в Преслав през есента на 893 г., на славянобългарския език за официален държавен и църковен език със забрана под страх дори от смъртно наказание или продаване в робство да се говори на прабългарски език; забрана, преследване и дори налагане на смъртно наказание по силата на специално издадения Закон Судный Людям, на практикуващите прабългарските обреди и обичаи, сред които и най-категорична забрана на многоженството; въздигането на Кирило-Методиевото дело за знаме на българската държава и народ, връчено от княз Борис-Михаил в ръцете на неговия достоен син и приемник – княз Симеон, но и пристъпването към фактическата замяна на гръцките владици в България чрез ръкополагане на българи за техни викарни епископи (хорепископи), които да поемат управлението на епархиите [вж. и срв. Вернадский 2009, 227; Рънсиман 2009, 89-91; Св. Наум Преславско-Охридски 2009, 3; ЗСЛд].
В резултат на всичко това към края на Х и първата половина на ХΙ в. вече отива към своя край и дори приключва в главното и същественото започналата още от времето на хан Аспарух славянизация на прабългарите под формата на етнолингвистически взаимна интеграция, сливане, смесване и кръстосване или метисизация на числено близките местни прабългарски и славянски племена до смесено-кръстосаната, метисизираната по своите расово-антропологически белези и черти и по своята материална и духовна култура, но единната и славянска по език българска народност.
В процеса на тази взаимна интеграция решаващо-огромни са ролята и значението на новосъздадените и въведени в цялостния живот на българското общество български в частност, но славянски по принцип език и писменост, тъкмо които са онази духовно-културна основа, благодарение на която българите се чувстват и осъзнават себе си не само като славяни, но и като неразделна част от славянството изобщо.
Вътре в тази народност прабългарите се запазват и продължават да съществуват във и посредством славяните, но не като нещо изконно-първично, собствено-наследено, самостоятелно и единно цяло, а във вид на външно-допълнително привнесени, сравнително обособено-чужди, отделно-разпръснати или дисперсни, по-дребни или по-едри частици съставки на тяхната, собствено славянската антропология, език, материална и духовна култура.
Същевременно и наред с това на съответното фонетико-семантично преобразуване и изменение е подложено и самоназванието на прабългарите, късноантичното и ранносредновековното народностно название етнонимът áîëãàð като наименование на тогавашната, тюркска по произход и принадлежност прабългарска, но в аспекта на основния фонетичен вариант на етнонима номинативно-терминологически много по-точно и по-вярно, болгарска етническа общност.
Това преобразуване и изменение протича най-напред под формата на специфичното и не особено често наблюдаваното номинативносемантично развитие, “еволюция на етническото съдържание” (Д. Ангелов), но по-точно ресемантизация, преосмисляне под влияние и в условията на динамично-прогресивно изменящо се, в началото си прабългародоминантно и затова низходящо, а към края си славянодоминатно и затова възходящо неравновесно вътрешноинтегративно тюркобългарско-славянобългарско двуезичие резултат от също така паралелно и динамично-прогресивно изменящата се частично-спорадична и изолирана отначало и неясно в каква степен непълно масова към края си славянизация на прабългарите, чак докато се стигне до цялостно-многостранното семантико-функционално преструктуриране и преобразуване на изходния етноним едновременно и като сигнификация, и като денотация, така че към средата на Х в. той вече обозначава и съответно наименова изградената в главното и същественото нова българска народност.
От друга страна фонетико-структурното преобразуване и изменение на етнонима áîëãàð протича и се осъществява под влияние действието най-напред на Закона за редукция на широките гласни, по силата на което широката закръглена гласна в неговата фонетична структура се стеснява до звука у, а непосредствено след това и на активно проявяващата се в старобългарския език етимологична фонетична промяна у > ъ, в резултат на което пък обликът булгáринъ се превръща в облика бългáринъ. По-нататък пък под въздействието и в условията на ликвидната метатеза, действието на която в южнославянските езици приключва чак през ІХ-Х в., последната форма придобива облика блъгáринъ.
Именно поради всичко това трябва да се каже напълно определено, че доста видоизмененото като резултат и считаното по ред причини от старобългаристите като че ли за единствено коректната, закономерна и правилна форма áëúãàðèíú очевидно-безспорно е по-късна и по-нова от формата áúëãàðèíú, което в този си вид, разбира се, все още не е подложено на въздействието на ликвидната метатеза. Нейната времева граница обаче като че ли е краят на ІХ в., в най-лошия случай средата на Х в., защото е известен записът за цар Борис І като Mèõàèëü êàãàíü íà Áëüãàðhõü, потвърден, макар и не напълно сигурно, и с разчитането на личния печат на висшия му сановник Йоан Багатур.
По този ред и начин и под действието именно на тези историко- и контактолингвистични закони и механизми, към края на Х в. вече на основата на късноантичното и ранносредновековното народностно название етнонима áîëãàð като наименование последно на дунавските или още Аспаруховите българи през онази епоха и при тези социално-политически и културни условия възниква и се развива структурно-семантико-функционално съвсем новото и напълно различното настоящо българско народностно название етнонимът българи, със запазен все още при някои от писателите фонетичен вариант áîëãàðû като наименование на съвременната, смесена по произход, но все пак славянска по език и културна принадлежност българска народност. И въпреки всичко връзката между двата структурно-семантически нетъждествени етнонима се запазва и си остава, само че сега и тук тя е единствено и само връзка на историко-генетическо развитие и приемственост по посока от първия към втория:
Като краен етап на славянизацията на българското общество се приема Преславският събор от 893 г., когато славянският език е обявен за официален сакрален и административен език в българската държава.
Започва първият “Златен век на българската литература и култура”. Само че в писанията от този период на славяноезичните книжовници етнонимът "българи" отсъства. Черноризец Храбър говори единствено за славяните и славянските азбукарчета. В Проглас към евангелието и в Азбучна молитва се възпява “славянското племе”. Етнонимът “българин” отсъства и от творбите на Йоан Екзарх, единствения от книжовниците на Златния век, за който се знае, че не е бил сред учениците на светите солунски братя.
В похвалите, предшестващи Симеоновите сборници, владетелят не е етнически определен - дали това е случайно? В същото време етнонимът “българин” е бил жив по време на царуването на Симеон, нещо повече - през Х век той започва да се налага като определение за всички негови поданици.
Определението “íàøú êíç áîëãàðñêú èìåíåì Áîðèñú” е характерно за приписката на Тудор Доксов към преписа му на превода на “Четирите слова против Арианите” на Атанасий Йерусалимски, направен от епископ Константин. Забележително в случая е, че авторът, роден вероятно след покръстването, използва прабългарското летоброене наред с византийското, следователно прабългарската традиция все още е жива в началото на Х век! (Д. Димитрова-Маринова).
Ето защо повече от очевидно нещата тук изобщо не са толкова лесни и прости, но за преголямо съжаление в руската историографска литература и понастоящем битуват пределно приблизителни и крайно повърхностни мнения по този въпрос, които не може да бъдат определени другояче освен като най-вулгарна профанизация:
Аналогичную трансформацию претерпело и имя болгар: от названия тюркских кочевых орд Аспаруха, через наименование правящей элиты, к имени славянского народа и его государства [Егоров 2009, 132, вж. Бешевлиев 1934, 66; Божилов 1979, 84; Георгиев 1963, 20; Добрев 2008, 51-64; ~*~2009, 6-7; Йорданов 1989, 391, вж. и срв. Васильев 2009, 67-70; Димитров 1997, 3-17; Димитрова-Маринова 2009, 1-4; Иванова-Мирчева, Харалампиев 1999, 61-68,76-80; История на България 1981, 213-219, 261-277, 324; Литаврин 2001, 13-14; Рънсиман 2009, 90; Тодоров-Бемберски 2004, 38,123; Хабургаев 1974, 105-108,116,119; Багр-Имп, 104-105,135; СлСпр, 73-77; СтбРк, 91].
И все пак етнотрансформационните процеси винаги и във всички случаи са процес, който се разгръща и протича във Времето, именно поради което е напълно резонно и изобщо няма нищо погрешно или някаква пречка в това за интересуващия ни в случая период, ориентировъчно-приблизително втората половина на Х в., да се мисли и говори същевременно и подред и за прабългари/болгари, и за българи.
Единственото, което мога да направя за тях, е да им препоръчам най-горещо да гледат да не приличат на тебе, а останалото ще си дойде от само себе си!
