проф. Добрев

Би ли бил така любезен да пействаш тук изречението му, в което този твърди, че прабългарите са от тюркски произход?!

Не само поради слабия си английски не си разбрал добре какво точно казва този историк академик, затова се опитай да разбереш моя коментар, независимо че стилът му не е за такива като тебе! Не се и съмнявам, че ще имаш проблеми с лингвистичната терминология,затова запиши Тюркология! Гарантирам ти не много добро, но достатъчно за случая образование. Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. След това вече идват и пределно налудничавата мегали-идея, че “прабългарският е уралоалтайски език под силно индоевропейско влияние”; аналитизмът и падежите в славянските езици, членуването в българския език, “откриването” на балканизмите; дълбокомистичното, но и определено параноичното прозрение “дали славянските езици и българският могат да бъдат безрезервно определяни като индоевропейски”; забележимо количество славянски и съответно български думи произлизат от корени, които принадлежат както на индоевропейското, така и на уралоалтайското семейство; съществено количество български думи като бисер, белег, бъбрек, тояга и др. нямат нито славянски, нито индоевропейски успоредици, но тяхното родство със съответните алтайски форми е отдавна вече доказано; вокалната хармония като основно фонетично различие между индоевропейските и уралоалтайските езици; между прабългарския и новобългарския има генетична връзка;... ...“-тур- в “мижитурка” присъства и в средновековната българска титла “богатур” (вероятно от “Бог”) и има своите успоредици в персийското -dar в “hissedar” (“акционер”) от “hisse” (“дял”)”; прабългарският е имал падежи по същия начин, както и всички индоевропейски и уралоалтайски езици в миналото”; “новобъларските местоимена произлизат от корени, които са общи за двете езикови семейства”; “промяната на гласната в българското “аз” е настъпила, когато говорителите на един уралоалтайски език са го заели от някой индоевропейски говор”; “аз” би могло да е било прабългарска форма на едно индоевропейско лично местоиме”; “Личното местоиме “он” е много по-близо до турските “о” (“той, тя”) и узбекското “у” (“той, тя”), независимо че “тюркското “о” идва от по-старо “оl”, но както посочва В. Стоянов, то може на свой ред да произлиза от още по-старо *оn подобно нa “dana” от *tala” (“теле”)”;... ...“вмъкнатото -в- в “твой” би могло също да има урало-алтайско потекло, тъй като епентичното -в-, -v- се употребява нашироко в редица алтайски езици, включително в чувашкия и турския, например чувашкото “тывар” (“сол”) срещу татарското “tu'ar” или турското “tuvalet” от френското “toilette”; “Притежателната енклитика “й” е налице и в прабългарски изрази като “ДУГЕТОIГН” (“стъкмих й”) от “ДУГЕТ” (“тъкми”); енклитичната успоредица “си” на българското възвратно притежателно местоиме “свой” е еднаква или най-малкото твърде близка със съответните уралоалтайски притежателни завършеци или местоимена като турското -si в “caddesi” (“пътя си, пътя му, пътя й”) от “cadde” (“път”), което “си” е налице и в прабългарски изрази като “ΚΟYΠΕΣΙ” (“ризницата си, ризницата му”) от ΚΟΥΠΕ (“ризница”), което се е запазило в един новобългарски говор под формата “кепе” (“ямурлук”);... ...“Конструкции, подобни на “хубавата си книга”, се срещат и в прабългарските надписи, например “ΑΛΧΑΣΗ ΚΥΠΕ” (“ризницата си от халки”) наместо *“ΑΛΧΑ ΚΥΠΕΣΗ”; “въз-вратното местоимение “се” е много по-близо до уралоалтайските си успоредици като узбекското -ш- в “боришмок” (“отива си”) от “бормок” (“отива”), турското -ş- в “sevişmek” (“обича се”) от “sevmek” (“обича”); българското сегашно и минало несвършено време от свършен вид (например “побегне” и “побегнеше”) с точност отговарят на турското сегашно-бъдеще време (например “bakariz” - “[ние да] погледнем” от “bakmak” – “гледа”) и на турското минало сегашно-бъдеще време (например “işlerdim” – “поработех” от “işlemek” – “работи”)” и т.н. и т.н. [Цветков 1995, 31-45]. Отказваме се да реферираме по-нататък оставащите десет страници, не толкова изморени от многото скоби и кавички, колкото поради това, че нямаме повече излишни страници, време и сили, пък дори и само до тук ние лично вече получихме нерядката възможност още веднъж да видим “в действие” и да наблюдаваме безкрайната неграмотност и пределно наглото “научно” безочие на българските историци, а и Читателят наш безспорно също така вече добре е разбрал за какво точно става дума, именно поради което се отказваме още и от иначе и друг път направо задължителния за нас, научно повече от наложителния “критичен анализ”, за който пък ще са необходими стотици страници,... ...ако човек реши да разкрие и покаже великата глупост на целия този псевдонаучен буламач, в който с изобилие от примери, “подобаващо място” е отделено и на тюркските езици, представени за наша зла чест главно от турския език като първи и основен предмет на научните ни занимания, за който изключително сложен и труден език, този драскач с научни степени и звания, както се разбира от “писанието” му, съди единствено от “личните бележки” на някой си В. Стоянов, грамотността на когото в тюркското и индоевропейското езикознание не надминава кой знае колко грамотността на тук разглежданата тъмна особа, както особено ясно проличава от току-що приведените “граматични бисери” върху двете турски времена, пък го и познаваме много добре и от друго място,... ...защото самият той вече е благоволил да удостои българската и дори цялата световна лингвистика с неподражаемо-недостижимите си “приноси” не само в областта на “ностратическото езикознание”(!!?), но и на българската ономастика от кумански произход и наистина най-после, както се видя достатъчно добре, “подобаващо място” в целия този опус-пасквил, макар и с по-малко, но “силно впечатляващи” примери, е отредено и на горкия прабългарски език в частност, който, разбира се, и все пак кой знае защо, търпи и понася както всичко изобщо, така също и всичко това, а и наред с това, каква голяма чест и внимание, не са подминати и забравени нито Преславският надпис, нито пък Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”!??...

А какво друго ви остава?! Обаче не разбирате, че се смеете единствено и само на себе си, защото нямате даже и една прабългарска етимология, нито един разчетен и преведен надпис, да не говорим пък за "фонетичните модели" на Счетоводителя!

А какъв е лично твоят превод?

И като си толкова наперен-пиперен, я ми изкарай тук абзаца, в който този автор прави етническа атрибуция на Културата, че такова нещо аз не видях, надали само от напредналата ми възраст!

И виж само колко хубаво го е казал човекът, а ти със спечения си мозък ставаш единствено да ръсиш слюнки наоколо си: Ученые мужи говорят: «Тюрки бывают разные: тюрки-карлуки обитают в окрестностях Самарканда, и это древние тюрки. Базкиши носят большие бороды. Гуззы, тугузгузы и кимаки — это повелители, они подчинили себе много земель в их стране, это наиболее могущественные из тюрок. Печенеги же, шагары и тугузгузы — это тюрки-кочевники. У них одно намерение: поселиться, а потом уйти. Тюргеши же имеют дома и деревни.

Тюрките са отделно-самостоятелно етнолингвистично семейство сред всичките стари и нови народи. По антропология те са европеиди с лек монголоиден примес, а структурно-типологически езикът им е аглутинативен. Тяхната прародина е в областта на Саяно-Алтай. Оттук прототюрките още преди края на 4-то хил. пр.н.е. се разделят на два основни клона - огуротюрки или от вътрешна гледна точка - българи, и огузотюрки, от които впоследствие ще се обособят огузите, къпчаките и др. Към края на 3-то хил. пр.н.е. българите се консолидират в Минусинската Котловина. Тук впоследствие те започват да се делят на групи и към началото на 2-то хил. пр.н.е. вече се обособяват такива подгрупи на Българската Група на Тюркското Етнолингвистично Семейство като Аварска Подгрупа, Болгарска Подгрупа и Хазарска Подгрупа. Езикът на българите е запазил и носи характерните черти и белези на тюркския праезик. Миграцията на запад на българите и излизането им на историческата сцена започва през 1700 г. пр.н.е., когато в източното подножие на Алтай китайците забелязват един нов народ, когото те наричат ху "инородец". Благодарение не толкова на много ранното си отделяне и обособяване от останалите тюрки, колкото на най-разнообразно-многобройните си контакти и взаимодействия с индоиранци, източни иранци, китайци, гръко-бактрийци, сасанидски перси и др., българите си изграждат уникално-специфична материална и духовна култура. Тази култура стои много по-високо и даже изобщо не може да се сравнява с културата на останалите тюрки, а в някои по-частни отношения също така и с културата на народите, от които те са заимствали дадени нейни елементи. По религия българите са тенгристи, защото почитат и имат за главен само бог Тенгри. Името му възниква на основата на изтиран. дингир "висок; голям". Това показва, че те започват да почитат бог Тенгри още преди края на 2-то хил. пр.н.е. Поради това Тенгрианството е първата монотеистична религия на Земята.

Нас изобщо с нищичко не ни ангажира това, че някой-си, еди къде-си нямал необходимата мозъчна гънка и отъждествявал едното с другото! Ние трябва да си работим и развиваме нашата си наука за прабългарите и толкова!

А пък ти ще ме съсипеш от смях с твоите простотии посред нощ!

А още по-зле е това ти да не можеш да проумееш, че става въпрос за ликвидиране или унищожаване не в конкретно-физически, а в теоретико-ментален план!

Прабългарите безспорно са тюрки по произход, но не кодифицират славянския език, а преливайки или смесвайки се със славяните, към края на Х в. вече изчезват като отделно-самостоятелен етнос, с което отмира и изчезва и прабългарският език.

Блудкаво-безразборен буламач от тюрки и иранци и ако Ваклинов е притурил нещо към него, толкова по-зле за самия него! А тук ли е и твоят "професор" по научен комунизъм, защото на мене ми се струва, че неговата неповторимо-велика теза изобщо не се вписва във всичко това!?

Приписваш ми неща, които дори и на сън не са ми минавали през ум! И си толкова умен и високообразован, че даже и не си разбрал за какво точно става дума, но по-важното е да върви истерико-автотерапевтичният ти смях!

Ами защото това си е ваш, дребнобълхарски сайт! И я виж какви едри лингвистични глупости и тъпотии дрънка там един ваш "професор" по научен комунизъм: The issue of linguistic differences between Kumans and Kipchaks still has no answer. The highest achievement was to determine that Kumans were actually ethnically different from the Kipchaks, leaving plenty of room for further research. The Slavic theory about the origin of the Bulgarians is based mainly on the argument that today the Bulgarians speak a Slavic language. Indeed, most philologists claim that about 80 per cent of the Bulgarian words have more or less identical Slavic counterparts. However, a closer look at these words leads to the discovery that too many words, existing both in Bulgarian and in all the Slavic languages, have a Ural-Altaic rather than an Indo-European origin, even though the Slavic idioms belong, no doubt, to the Indo-European family. For instance, for a long time it has been established, that such words as ”tovar” (”load”, ”cattle”), ”kniga” (”book”), ”zhupan” (”governor”) and ”otets” (”father”) are probably early Altaic loanwords in the Slavic languages. In the same vein the Bulgarian word ”dyado” and Slavic ”ded” (”grandfather”) may be related to Turkish ”dede”, while Bulgarian ”vrukh” and Slavic ”verkh” (”summit”) are apparently of the same origin as Chuvash ”vur”, Mongolian ”oroi”, and Hungarian ”orr”. The Bulgarian and Slavic word for ”waler”-”voda” is clearly related to the German ”Wasser”, but it is even closer to the Mordvinian ”ved”'. The same applies to ”olovo” (Bulgarian and Slavic for ”lead” as metal, which is ”olom” in Hungarian), to ”med” (Bulgarian and Slavic for ”honey”, which is ”med”' in Mordvinian and ”mez” in Hungarian), ”beg” or ”byag” (Bulgarian and Slavic for ”run, rush, flight”, which is ”beige” In Kirgiz, ”paige” in Eastern Turkic, and ”poktem”, ”potta” and ”fut” in a number of Finno-Ugric languages), to ”pol” or ”polovina” (Bulgarian and Slavic for ”half”, which is ”pele” in Mordvinian), to ”slovo” (Bulgarian and Slavic for ”word”, which is ”szo” in Hungarian and ”söz” in modern Turkish), to ”tsvet” or ”tsvyat” (Bulgarian and partly Slavic for ”color” or ”flower”, which is ”chechek” in Chuvash and ”chichek” in Turkish), to ”sveti” (Bulgarian and Slavic for ”to shine”, which is ”süt” in Hungarian), to ”tegne” or ”tezhi” (Bulgarian and Slavic for ”to weigh”, which may be associated with ”takmak” in Turkish, as well as with the ”Bulgar” or ”Protobulgarian” word ”tagrogi”), to ”koza” (Bulgarian and Slavic for ”goat”, which may be associated with the Chuvash word ”kachaga” and Turkish ”kechi”), to ”vodi” (Bulgarian and Slavic for ”to lead”, which is ”ved” in Mordvinian), to ”dee” or ”dyava” (Bulgarian and Slavic for ”to do”, which is ”tei” in Mordvinian), to ”pishe” (Bulgarian and Slavic for ”to write”, which is ”pit” in Eastern Turkic and ”bichi” in Mongolian), to ”meri” (Bulgarian and Slavic for ”to measure”, which is ”mer” in Hungarian), to ”pali” (Bulgarian and Slavic for ”to light” or ”to kindle”, which is ”pal” in Mordvinian). Even a numeral like ”edin” (Bulgarian and Slavic for ”one”) may be associated with the Hungarian word ”egy”, while ”devet” (Bulgarian and Slavic for ”nine”) has no certain Indo-European parallels, but it might be of the same origin as ”tovir”. which is presumably the ”Bulgar” or ”Protobulgarian” word for ”nine”. All these words, as well as many others, should be considered early Ural-Altaic, if not Bulgarian loanwords in the Slavic languages rather than Slavic words in modern Bulgarian. This assumption seems to be confirmed by the existence of a considerable number of Bulgarian words, which are totally absent from the Slavic and Indo-European languages and which have at the same time clear Altaic or- Finno-Ugric counterparts, such as ”biser” (”pearl”), ”beleg” (”mark, sign”), ”belchug” (”bracelet; handcuffs”), ”bubrek” (”kidney”), ”pashenog” (”brother-in-law”), ”toyaga” (”stick”), ”kapishche” (”temple”), ”kumir” (”idol”), ”kushta” (”house”), ”kani” (”to invite”), etc. On the other hand, though, both modern Bulgarian and ”Bulgar” or ”Protobulgarian” are distinguished by a great number of Indo-Iranian words. Thus, for instance, the word ”Bog” (”God”) has parallels in all the Slavic languages, but it seems to be related to an Indo-Iranian word. ”Bulgar” or ”Protobulgarian” words like ”bogatur” or ”bagain” (aristocratic titles in medieval Bulgaria) apparently derive from ”Bog”. On the other hand, such words as ”san” (”rank”), ”delva” (”large earthen jar”), ”stopan” (”owner, proprietor, master, husband, landlord”), ”Asparukh” (the name of the first ruler of Danubian Bulgaria) and many others originate from Indo-Iranian radicals but they are absent from the Slavic languages.

Ами наздраве тогава и гледай както се смееш, да стигнеш навреме до ветеринарната си лечебница, защото рано или късно и ти ще се задавиш като кучето ти с кокал!

Ами например прабългарите: http://bolgnames.com/text/Bolgar.html

И то без никакви съмнения, колебания или угризения от каквото и да е естество, защото вредите и щетите, които този ... нанесе на Прабългаристиката нито може да се изброят, нито да се калкулират и още по-малко пък да се одобрят и приемат, освен ако човек не е абсолютен дилетант в тази област или пък няма някакъв интерес от цялата тази псевдонаучна фантастика, но по-точно фантасмагория! При това книгата ми изобщо не страда от това, защото тя има други, много по-големи достойнства, а този "критичен анализ" е първото и основно изискване към всяко научно изследване. Но ти всъщност не се ли интересуваше от културата на прабългарите и дали наистина те са донесли в Европа и думата наименование на книгата???

Щом като от моите изрази си правиш извода за неговата правота, като си и признаваш всичко това, то няма какво повече да ти се каже, затова продължавай да си вярваш в научни аферисти и шарлатани!

Иван Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. В светлината на всичко това непременно трябва да се обърне внимание на онези български езиковеди, които са склонни или се опитват да прокарат асирийската етимология [БЕР-2, 497], че тя очевидно не може да се постави пред китайската не само поради очевидно-безспорни семантически трудности, но и поради категоричната необходимост да се обосноват и докажат достатъчно интензивно-тесни минали етнолингвистични контакти и взаимодействия между българите и предноазиатските племена и народи, каквато необходимост с оглед на китайците и китайския език изобщо не съществува и в тюркологическата лингвистика и историография съответните етнолингвистични контакти и взаимодействия са толкова подробно и многостранно описани, обосновани и доказани, че може преспокойно да се приемат за аксиоматически. Именно поради всичко това, между впрочем, определено чиста фантастика са лишените от всякаква фактологическа основа псевдописания, според които и “едно понятие, свързано с основния атрибут на духовната култура – книгата” или пък “Прабългарското понятие кънигъчии (от кънига)” има корени, които отвеждат към “Шумеро-акадския образец кунуку (царски надпис)” като елемент на “шумеро-акадската цивилизация”, и при които писания само аро- гантно-абсолютното невежество може да твърди, че думата не се среща в тюркските езици и че не е характерна за тюркските народи, защото “това са понятия, които произлизат от една древна културна среда, различна от тюркската” (П. Добрев). Всъщност и в действителност, това пределно лингвистично невежество и научна наглост му се посочват не, ами направо му се удрят в суратя на “древнобългариста” още и от специално “привлечените” за случая, лични негови “консултанти”, според които “On 10 Apr 1999 10:13:24 GMT, e.karloukovski@uea.ac.uk (Vassil Karloukovski) wrote: In article, cluster.user@yale.edu says KNIGA - a book. KKHbN (‘to write’) Lezgin Attested since the X c. AD in the [LRS, 171-172] form of KUNUKKU (‘a royal inscription’) – Accadian; KbNIGACHII (‘a bookman’) turkic *ku"ynig < chinese k`u"en "roll", hung. ko"nyv < oghur *ku"niv, mordiv. ko*ny*ov < old chuvash *ka*ny*Iv, chuvash ke~neke < russian, old uyghur ku"in, ku"in bitig (bitig "book" < chinese also) + turkic c,i, there is also the Armenian "knik" (a seal), which together with Lezgin "kh'n" (to write) are probably derived from the Mesopotamian, the lezgin word is kx^in (x^ representing palatal x), it very well be denominal from a word for book, now replaced by arabic kita:b, borrowed from the bulghar or common turkic word coming from chinese”, което много сериозно и справедливо обвинение във вопиюща некомпетентност оставяме и препредаваме и за нашите читатели, не само с присъщия за Интернет, малко странен “английски” правопис, но и без какъвто и да е коментар, при все че то наистина си има нужда от някои сравнително уместни поправки, добавки и уточнения, до които обаче заинтересованият читател може и сам да достигне на основата на една по-внимателна съпоставка с текста преди това. Най-новата ни прабългаристика, а оттук и медиевистиката като цяло гъмжи от лингвистични куриози, нелепости и недоразумения, но ако трябва да бъдем по-точни, макар и като нарушаваме добрия тон, от лингвистични тъпотии и простотии, стигащи до там, че относно етимолого-лингвистичен проблем, по който вече 150 год., маса наши и чужди, по-малки или по-големи езиковеди си блъскат главата и като резултат са довели нещата до един общо взето задоволителен край, изведнъж на сцената се качва някой си Никой и най-безсрамно-нагло заявява, че именно той, и по този фундаментален проблем е направил Голямото, не само и единствено за българската, но и за цялата световна наука, откритие: “И доста неочаквано между тези термини откриваме едно понятие, свързано с основния атрибут на духовната култура – книгата, ...на което не е обръщано внимание досега...”; “Езиковедите вече сериозно обсъждат въпроса дали и изходната основа, залегнала в това понятие – думата “книга” – не е от прабългарски произход” [Добрев П. 1991, 152] – книгата, Петърчо, книгата, ако повече беше залягал над книгата и ако не беше голямата ти лакомия, нямаше да се..., хайде, от мен да мине, то си и има и по-благозвучна дума, евфемизъм, изпонацапаш толкова... [вж. Младенов 1979, 117-118; Иванова-Мирчева, Хараламбиев 1999, 64; Цейтлин 1977, 121-122; ССТМЯз-1, 433-434; РЧвСл, 679,803; DLT-4, 9-10, вж. и срв. Львов 1972, 226-227; Discussions in sci.lang 1999; БЕР-2, 496-498; Фасм-2, 262-263; Eren, 3-5, срв. Добрев П. 1991, 152-155, подчерт. – И.Д.]. Между впрочем И. Добродомов [1971] е един от малкото езиковеди по Света, които полагат необходимите и достатъчни в известна степен усилия да открият и докажат именно като прабългарски по произход редица общославянски лексеми и все пак именно тук в никакъв случай не бива да се подминават някои неточности или пропуски, намерили място в специалната му статия за руската лекс. книга, при научно-популярното описание на която изобщо или само донякъде неоснователно-некоректно се твърди, че “Съвременните славянски езици получават тази дума като наследство от древния общославянски език основа, от която те произлизат.”; тя е “стара китайска заемка, достигнала до славяните с посредничеството на тюркоезичните народи, преди всичко на булгарите”; в основата на общославянската дума лежи “умалителното съществително име кÿйниг”; дунавските булгари “скоро се претопяват сред славяните, като оставят на последните само названието болгары с няколко заети думи”; “От вече изчезналия булгарски диалект е заета в славянските езици умалителната форма кÿйниг” и тази форма лежи в основата и на староруската дума кънига, значението на която “напомня значенията в старославянския език”, по силата на това, че “староруският и старославянският са особено близки” [83-88]. В действителност и именно поради всичко това, българите са дали не само “на вси славяни книга да четат”, в това число и най-напред на русите, но така също и преди всичко и на унгарците, което трябва да е въпрос на национална чест и достойнство за самите унгарци да го знаят и признават велегласно пред целия Свят, защото нищо друго не принизява даден народ в очите на друг народ, колкото премълчаването или непризнаването на приносите и заслугите на този, втория народ за неговото, на първия в това изречение народ, морално-интелектуално въздигане и развитие, от което съвременният български народ ни най-малко няма да пострада или обеднее морално или материално, но все пак, по този начин се стига до преиначаването и дори до фалшификацията на един доста продължителен период от най-ранната история на унгарците, което в морално-етичен план изглежда някак си, доста некрасиво. Тази изключително важна и значима в културно-просветно отношение дума êúíèãû, прабългарите са заели едновременно, разбира се, с присъщия й денотат, т.е. заедно с предмета, който тя обозначава, около началото на І хил. пр.н.е., което в действителност означава и това, че те още тогава са започнали и да пишат и четат буквите, не например от арменския език заедно с осетините, защото тогава най-малкото остава без етимологическа връзка и обяснение уйг. kuin, kuinbitig “книга”, а единствено и само от стария китайски език, където е лекс. *kung, гласната от която най-вероятно е субституирана в съответния огуротюркски диалект или език, пак със зв. u, поради което прабългарската, но терминологически много по-точно и ясно, болгарската праформа като че ли трябва да изглежда не като възстановената лекс. *küinig, неясно на какво основание представяна за старотюркска; още по-малко пък като лансираните за старочувашка *końįv или пък за дунавскоболгарска *küiniv (М. Фасмер), нито пък като *kьniγъ (А. Львов), а по-скоро би трябвало да има, според нас, вида *kuŋ, въпреки че се предлага и кит. küen küyæn “свиток книжный” (А. Львов), заето и запазено като че ли и в тмандж. kuŋ mu “архивариус”, а в китайския език пък – в името на древнокитайския мъдрец и философ Конфуций, потвърждение на което като че ли е и еднаквият йероглиф, посредством който се изписват името и неговият апелатив с кирилска транскрипция [кўн] (КитРк, 433-434). Впрочем единствено с оглед на този гласен зв. u намира достатъчно задоволително обяснение и старобългарският зв. ъ, който безспорно е краен резултат от съответната и характерна за старобългарския език етимологична фонетична промяна с по-следващо преразлагане на носовата сонорна и дифтонгизация на гласната, в резултат на което се стига и до различни нейни фонетични варианти в тюркските езици като уйг. kuin, kuinbitig, но особено показателна за който фонетичен процес е не руската, а тъкмо кавказоболгарската заемка в осетинския език, където е обликът ќiunugæ, докато угрофинските заемки като морд. końov, унг. könyv, по линията на първата си гласна най-вероятно са собствено угрофинска субституция и по-късно развитие на болгарската тясна закръглена гласна към широка закръглена гласна с типично болгарски преход γ-v, срв. титл. Qunwes, според издателя равно на Könyves, т.е. “Книжовник, Книжник”, на маджарския крал Каломан, който “книгите познава” и “Светите места посещава”, където още “еt exercitum Soldani Babilonie cum Hungaris et Zaculis effugavit” [Gombos-3, 2151]; чув. йывăр “тежък”, çăвар “уста”, но тур. ağır, ağız, за първото от които, между впрочем, обектно-исторически съвсем неадекватно-погрешно се постулира развитие и произход от несъществуващо сртюрк. ağır, производно посредством суф. -ır от корена на пак несъществуващото *ağ (Eren), защото не само в старотурския език, но и в неговия предшественик огузския език в действителност и фактически няма зв. ğ, а единствено и само зв. g, именно поради което и формата на думата е не ağır, а agır (DLT). След пренасянето и заемането на кит. *kuŋ в болгарските езици и диалекти, болгарската вече по принадлежност и употреба лексема се адаптира и видоизменя според фонетичната структура на прабългарския език, в резултат на което се разлага крайният носов звук и между двата нови звука, получени на негова основа, се вмъква тясната незакръглена гласна - *kunig, така че и тук, подобно на случая с прабългарското мли Борис, се осъществява специфично тюркската по принцип и прабългарската в частност фонотактична реинтерпретация на едносричния фонетичен модел в двусричен [Dobrev 2004, 14-15], тъкмо която форма се и заема по вътрешноинтегративен път и в старобългарския език, като самата лексикална единица се насочва и включва в парадигмата на съществителните имена от женски род, благодарение на което тя придобива и словоизменителния суф. -а.

Струва ми се, че му се е разминало твърде леко за подобно престъпление: Иван Добрев, ВЛИЯНИЕ И ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА В Ъ В Е Д Е Н И Е Основна изворова база за разработването на настоящата студия в тази нейна част са наличните наративни извори за християнизацията на русите. Централно-главно и водещо място сред тях заемат достъпните ни древноруски летописи, които по принцип и почти винаги си противоречат и дори взаимно се изключват. Освен това е много добре и широко известно, че древноруските летописи специално, малко или много, непрекъснато-постоянно дълго време след това се подлагат не на формално-стилистическа или друга някаква редакция, а направо на безмилостно-жестока и вулгарно-груба провизантийска цензура и интерполация, с цел, ако не да се унищожат напълно и докрай, то поне да се сведат до някакъв, гръцки и гръкоманодопустим и поносим минимум всички преки или косвени податки, сведения и данни за брака на княз Владимир с българската княгиня и за християнизацията на русите от българите, а по този начин да се стигне и до “изтриване на българското присъствие в руската култура” (П. Димитров), като същевременно тази християнизация се представи единствено и само като гръцко дело. А неизбежно-крайната цел на всичко това в международно-военнополитически план е веднъж завинаги да се спрат и прекратят бойните набези и войните на русите срещу гърците [вж. и срв. Димитров 1989, 68-75]. В собствено духовно-религиозен и религиозноадминистративен план обаче цялата тази провизантийска цензура и интерполация на древноруските ръкописи същевременно се очертава, а и представлява по същество ни повече, ни по-малко тяхна напълно съзнателна и съвсем преднамерено-тенденциозна фалшификация и манипулация от страна на висшия руски и гръцки клир с основно-крайна цел да се пренесе и отнесе каноничната юрисдикция на Вселенския Патриарх върху Русия чак към времето на патриарх Фотий, т.е. повече от 130 год. назад [вж. Мошин 1963, 90]. Независимо от това древноруските летописи са основно-главният източник на сведения и данни за християнизацията и предаването от българите на русите на българската писменост, книжнина и православна култура и те крият или съдържат немалко такива податки, сведения и данни. Подходът и тяхното тълкуване обаче с презумпцията, че са редактирани и цензурирани не от руски духовници книжовници с оглед на конкретно-временна политико-идеологическа концепция и практика, а са подложени на тотално-мащабна провизантийска интерполация с българофобски мотив и цел, както е например при Вс. Николаев [1949, 53-64], по същество ги ликвидира всичките тези уникално-редки летописи и направо най-безцеремонно-безпардонно ги изхвърля извън сферата на научното дирене. По този път и начин самото научно дирене остава без изворова база, а конкретното проучване се оказва лишено от своя обект и предмет на изследване. Така и руската историография остава без най-важните и ценни свои извори, откъдето пък и самите руси биват лишени от своя собствен най-важен и славен исторически период, какъвто несъмнено се явява периодът на основаването на руската държава и на образуването на руската народност.

Името хуни е родово название и често се използва за назоваването на различни прабългарски племенни групи: Он разместил персов в укреплении Оногурис, которое раньше создал против римлян в окрестностях Археополя, воодушевил их, ввел туда другие силы, укрепил все, как мог, а затем возвратился в Котаисий и Мухиризис. Римляне же по наущению Мартина приготовились немедленно всеми силами напасть на персов, осадив Оногурис. Местность эта свое имя получила в старину, когда, по всей вероятности, гунны, называемые оногурами, в этом самом месте сразились с колхами и были побеждены, и это имя в качестве монумента и трофея было присвоено туземцами. Теперь же большинством оно называется не так, но по имени воздвигнутого тут храма святого Стефана, который, говорят, первым выдержал добровольное состязание за людей, приверженных к христианству, и был побит камнями его противниками. Но нам, думаю, ничто не помешает воспользоваться старым названием, что и больше подобает истории. Персы занимали укрепление Оногурис, выделенное из Археопольской области. Позорно, что неприятельские войска прочно утвердились в нашей стране, в наших стенах. Военачальники твердо решили двигаться на них всем войском, истребить или изгнать тех, кто нам был наиболее враждебен, кто подготовлял против нас всякие козни. Были у персов также вспомогательные войска из гуннов савиров. Наемники же из гуннов, которых называют савирами (у римлян находился отряд - около двух тысяч тяжело вооруженных, которыми предводительствовали Баимах, Кутилзис и Илагер, знаменитейшие у них люди), расположились лагерем у Археополя и прилегающих местностей, чтобы по обыкновению тревожить врагов, которые, как предполагалось, должны были здесь проходить, и затруднять им переход, делая его более опасным [Агаф, 3-6,14,26-27, вж. и срв. Плетнева 1999, 138-150; Dimitrov 2010, 3-4,23-26].

От тук е основата на ДЕЛВА, за което също така се смята, че има прабългарски произход.

1. Това и аз го зная, но тук е с типичното праб. редуване Н-М, което не е характерно за турския език!?! 2. Тоболга "глава". 3. Не съм попадал, дайте библиография. 4. Съмнявам се и понеже това твърдите вие, редно е да ги посочите тези мои пропуски, а може и публикации на тази тема, ако такива изобщо има!?

Пръстенът трябва да се обърне и тогава се чете: IOHANN

Из монгольских языков: хоругва, тулши (ПреслНадпись), совр. диал. туча ”шлем”, монг. тоболга-толга ”голова”; наръм "фин, нежный", монг. нарин; *байан - авар. Баян, но дунайболг. Боян, струс. Боян, монг. байан ”богатый” и поэтому не изключено и обратное заимствование, но более вероятно, что это является общим словом еще со времени Алтайского Языкогого Союза, когда прото-тюрки и прото-монголы находились в симбиозе (Баскаков), который продлился и на етапе прото-болгар и прото-монголов, но уже в виде теснейших этно-лингвистических контактов, при том во время и условиях Алтайского Языкового Союза не только обменивались языковыми единицами, но и уравнивались и отождествлялись генетико-типологически неодинаковые языковые единицы, а даже и возникали и образовались новые и общие для некоторых алтайских языков единицы.