Пенчо Бойчев

Законът на Нютон е валиден на Земята, тъй като гравитационният коефициент, наричан константа, е измерен в земни условия. Освен това силата на отблъскване на Земята е малка, от порядъка на 1/580 от силата на привличане. Обаче, за изчисляване масата на Слънцето не може да се използува същия коефициент, а такъв, който се определя магнитното поле на Слънцето. Но ние не можем да го измерим. Така, че масата на Слънцето за сега е неизвестна

Аз сега да ти обясня за Пионер 10 и 11, защото пак не си разбрал какво се случва. Гравитацията на Слънцето е двукомпонентна. Едната, бавната компонента изчезва след Сатурн. Остава бързата компонента, със светлинна скорост. В астероидния пояс парчетата се намират в неустойчиво равновесие. За малки тела след астероидния пояс силата на отблъскване на Слънцето е по-голяма от силата на привличане. Затова Пионер 10 и 11 се УСКОРЯВАТ В ПОСОКА ОБРАТНА на Слънцето, същата, в която се движат първоначално и напускат Слънчевата система. И учените не могат да обяснят това ускорение. Ако едно малко тяло като астероид, (включително Пионер 11 се придвижи от астероидния пояс малко към Слънцето, то също започва да се ускорява към него. Всяко тяло, напуснало астероидния пояс се ускорява в едната или обратната посока. За полюсите не се доизказах. На северния полюс има отвор, в който океана се изкривява навътре и навлиза от вътрешната страна на земната черупка. Там има живот и други континенти. Вътрешното ядро е бомбардирано от слънчеви етерни частици с голяма проникваща способност през черупката и флуоресцира, като осветява долната земя. Тази светлина се наблюдава отгоре като северно сияние. На полюса температурата е по-висока, отколкото на полярния кръг. Там няма ледове, а има мъгли. Затова полярниците, които твърдят, че са забили знаме на полюса, или лъжат умишлено или са се заблудили. Това имах предвид. Но ще ти трябва много време, докато го асимилираш и го приемеш за истина.

Уважаеми г-н Богданов, Гравитацията в най-общ вид е космично налягане на различни по вид, маса и скорост етерни частици, които извършват свободни движения в космоса, подобно на Брауново движение. Но пробегът тук е значително по-дълъг. Ако разгледаме две тела в пространството, те получават ударни импулси от всички посоки. Нека двете тела са разположени по оста Х. Тогава импулсите в перпендикулярно направление, по оста Y се уравновесяват. По оста Х, обаче, налагането между телата е по-малко от налягането върху телата отвън навътре, защото се съдава взаимна сянка на етерните частици. Сумата от налягане или ударни импулси създава сила. Тази разлика в налягането създава сила на привличане. При орбитално движение имаме въртене на централното тяло. Въртенето създава магнитно поле, което действува като центробежна сила, която е много по-слаба на земната повърхност, например. Обаче силата на отблъскване се променя обратно пропорционално на разстоянието, докато силата на привличане се изменя с квадрата на разстоянието - много по-бързо. Значи съществува орбита, в която двете сили създават еднакво налягане върху сателита - външното налягане създава сила на привличане, а вътрешното - на отблъскване. Следва, че гравитацията не е свойство на плътната материя, а на разредената в пространството. Значи тази орбита не е произволна, а зависи от масата и скоростта на сателита. Може ли да има орбитално движение без въртене на централното тяло? Може, но е свързано с енергийни загуби. Тогава съпротивлението на етера в пространството служи за центробежна сила. В резултат след определено време ще настъпи сблъсък на двете тела. Затова Венера не може да притежава естествен сателит. Съжалявам, че не мога да покажа схема на телата, както и на магнитното поле - опитвах със снимки, но не става. Още подробности може да прочетете от блога ми в blog.bg, с име penchoan, постингът Теория на всемирната гравитация (кратко резюме). По-подробно може да се прочете в книгата ми Теория на всемирната гравитация, издадена от Виделина 2007 г. и може да се намери само в Хеликон. Освен гравитацията, там се разглеждат и обясняват кометните опашки, което досега не беше обяснено задоволително, какво представлява Тунгуския метеорит и др. Не знам дали сте чували за откритието на българина Иван Манев и американеца Ричард Милс от Физичния институт в Питсбърг, щата Флорида, които с хелиевоаргонов лазер опровергават опита на Майкелсон и доказват наличие на етерен вятър. Аз цитирах този експеримент в книгата си и по-късно случайно се запознах с Иван Манев, един много слънчев човек, който сега живее в Дупница. В резюмето ще намерите главното доказателство за етерния характер на гравитацията - че теглото на едно тяло е променливо (в много тесни граници) и зависи от неговата форма. Друго доказателство е, че завръщащите се етерни частици към полюсите възстановяват отнетия импулс на въртене. Затова в планетите с газова обвивка полюсите се въртят с по-висока ъглова скорост от екватора.Трето доказателство са формата на галактиките, както и на пръстените на Сатурн, в резултат на същите сили. Но да не ставам досаден, спирам до тук. Поздрави

Уважаеми г-н Богданов, Зная, че твърденията за кухата Земя звучат фантастично за някои уши. И аз когато за първи път се сблъсках с подобно твърдение, реагирах по този начин. В последствие се убедих, че това е факт, който е известен на правителствата на великите сили и се прикрива умишлено. А цялата история с покоряването на полюсите е съчинена. Нещо повече, сателитите получават информация по този въпрос, която също се скрива. Ще цитирам цитат от сп. Nature: „Британското научно списание Нейчър (Nature), което се смята за много авторитетно сред специалистите, оповести откритието на американските сеизмолози д-р Пол Ричард и Сиъдън Сон от лабораторията Леймънт Доърти на Колумбийския университет в Палисадис - Ню Йорк. Те съобщиха, че ядрото на Земята се движи свободно и по-бързо от останалата част на планетата, която се променя на всеки 400 години. На практика това явление става „планета в планетата“. Експертите окачествяват това като изключително научно откритие, защото досега учените не са установили вътрешна свобода на което и да било тяло в Слънчевата система...“ Уважавам мнението на професор Лалов, но то не е негово. Просто той описва съвременните схващания на науката по въпроса. В статията има интересни и верни неща, но и много дълбоко неправилни постановки и заблуди. Ако трябва да описвам всички проблеми, ще излязат доста "фанатстични" неща относно причината за загряване вътре в Земята, диаметъра на ядрото,произхода на магнитното поле и неговата форма. Може би трябва да напиша нова статия по въпроса и вероятно ще го направя. В най-общи линии магнитното поле на Земята представлява резултат от процес на повърхностно отражение на етерни частици от повърхността на Земята и няма нищо общо с ядрото. Увличането и концентрацията на частиците в резултат на земното въртене създава магнитното поле.Частиците се излъчват около екватора в спираловиден поток, забавят движението си и от един момент започват да се връщат към двата полюса. Подобно е положението при другите небесни тела. Изключение правят Венера и Луната, които имат много бавно въртене. Венера движи дори полюсите си така, че единият полюс винаги сочи Слънцето, а другият - обратно. Затова едната половина на Венера е винаги осветена, а другата - винаги тъмна. Използувам думата теория, защото имам солидни доказателства за етерния характер на гравитацията и за нейната достоверност. Но за това по-нататък. Поздрави

Магнитното поле на Сатурн е в пъти по-мощно от това на Юпитер, с това мога да се съглася. А че е изучено, не мога. Науката днес не познава дори магнитното поле на Земята, какво да говорим за Юпитер и Сатурн. Земята притежава сложно външно магнитно поле, което може да се разглежда като сума от две независими магнитни полета. Едното може да се нарече собствено магнитно поле. То е триполюсно - има един пръстеновиден положителен полюс (екваториален) и два отрицателни полюса. Полето е насочено перпендикулярно на земната повърхност и не може да се регистрира с компас. По интензивност е 580 пъти по-слабо от гравитацията. То задвижва и отбъсква Луната. Второто магнитно полесъщо е външно, принудително и се създава от магнитното поле на Слънцето. То облива Земята на голяма виочина от север към юг. Около южния полюс се получава натрупване на етерни частици и повишено статично налягане. В резултат се получава обратен поток от юг към север, който плътно облива Земята. Той се регистрира с компас и причинява движението на потока Гълфстрийм. Съществува и трето, което е с много голяма интензивност около вътрешното ядро на Земята. То е подобно на първото, триполюсно, но няма връзка с него. Тъй като Земята е куха, това поле осигурява съосие на ядрото и черупката. Не бързай да се произнасяш за неща, за които даже не си чувал. За масите на планетите може да се каже, че са вярно изчислени само масите на Земя и Луна. Нищо друго не е вярно, защото законът на Нютон е грешен. По-точно е верен само в земни условия с гравитационен коефициент за Земята. Думата всемирна също е българска и ми харесва повече от всеобща, затова употребявам нея. Пионер 10 и 11 необяснимо започват да се ускоряват към границите на Слънчевата система или облака на Оорт, където е сметището на Слънчевата система. Иначе досега щяха да паднат на Слънцето. Нещо не си разбрал както трябва. Етерът съществува и създава гравитацията, независимо дали на някой му харесва или не. Фактът, че учените на 19 ти век са били по-прозорливи от тези на 20 век само може да ме радва. Впрочем Теорията на относителността, която забави развитието на физиката с цял век, никога не е била призната от сериозни учени. Затова Айнщайн не получи Нобелова награда за нея. Някои "учени" предпочитат да се съобразяват с модата, вместо с истната в науката.

НАСА не са чели моите материали, за да се произнесат по тях. Нито аз съм оспорвал скоростта на планетите. Ако беше прочел повече книжки, щеше да знаеш за Пионер 10 и Пионер 11, които бяха изстреляни от НАСА през 1972 и 1975 г. за изследване на Юпитер и Сатурн. Явно не си чувал за тях. След преминаване зад орбитата на Сатурн, станциите необяснимо започват да се ускоряват към границите на Слънчевата система. В моята книга "Теория на всемирната гравитация" аз обяснявам този феномен със силата на отблъскване на магнитното поле на Слънцето. Но изисква решаване на едно уравнение, затова няма да го излагам тук. Така че рано или късно, НАСА ще се съгласи с моите изводи.

Науката досега не е дала еднозначен отговор какво представлява понятието сила, а също и центробежна сила. Какви частици създават силата и взаимодействуват с материята? За съжаление това не е единствен случай във физиката. Аз се възхищавам на гений като Джеймс Максуел, който за да си обясни действието на електромагнитното поле, създава няколко модела на действащи частици. Тези частици са фотони, но тогава още не са били открити. С механичното им налягане Максуел обяснява електричното поле, а с въртене на фотоните като малки пумпалчета и с центробежно разширяване, се обяснява действието на магнитното поле в перпендикулярна посока. Едва след създаване на успешен модел, Максуел написва знаменитите си 4 диференциални уравнениея. Ако Айнщайн беше постъпил по същия начин, никога нямаше да създаде тази погрешна Теория на относителността и нямаше да достигне до някои абсурди, като изменение на масата при промяна на скоростта. Подобно е положението при гравитацията и центробежните сили. Аз не оспорвам изводите на Ландау, още повече, че те не са изведени от него, а са общоприети в механиката. Формулите са верни, но не дават пълна представа за взаимодействие на частици.Знаем от опит,че като завъртим силно кофа с вода, водата нщма да се излее. Това се дължи на центробежна сила. Науката може да изчисли големината на тази сила, но не може да обясни взаимодействие на какви частици я пораждат. При големите небесни тела центробежната сила на отблъскване се причинява от налягане на етерни частици. На налягане на етерни частици се дължи и сплеснатостта на Земята. Налягането на екватора е по-малко от налягане в полюсите. Това се дължи на етерни частици, които се изхвърлят около екватора, забавят се постепенно и се връщат към двата полюса. Това представлява външното магнитно поле на Земята, също на Слънцето и т.н. Само Венера почти не притежава магнитно поле, затова не може да има сателити. Ако мислено поставим на Венера сателит като Луната, той бавно ще се приближава и след определено време, може да са месеци или години, ще падне върху нея. Всяко едно движение в природата представлява равновесие или разлика между действие на две сили. Същото се отнася и до гравитацията. Тя е разлика от две сили при свободно падане на едно тяло към Земята и равновесие на две сили, когато има орбитално движение. Силата на привличане се изразява със закона на Нютон: F=gm1m2 / R2 .Силата на отблъскване се изразява със закона F = m1V2 / R . Двете сили се уравновесяват върху сечението на плантата-сателит. Силата на привличане се променя обратно пропорционална с квадрата на разстоянието, а силата на отблъскване е концентрирана в екваториалната област - видимо се наблюдава в пръстените на Сатурн и се променя обратно пропорционално на разстоянието. Проблемът в Нютоновия закон е в това, че не отчита силата на отблъскване и че не съществува универсална гравитационна константа.Затова за сега не е възможно да се изчисли масата на Слънцето. Единственото, което може да се каже за нея, е че е няколко пъти по-голяма от изчислената по Нютон. Следователно законът може да се запише силата на отблъскване в следния вид: F = m1V2 / R = prпл2P, където P е налягане на частици, създаващи центробежна сила, p е числото пи,rпл е рaдиус на определена планета, rсл e радиус на Слънцето. Получава се уравнението: mV2 = prпл2PR или m = rпл2 R pP / V2 pP/ V2 =K е корекционен коефициент. В случая за Слънчевата система коефициентът К е равен на 1. Следователно масата на една планета в Слънчевата система се изразява с формулата mпл=rпл2RK Препоръчвам Ви да прочетете моята книга "Теория на всемирната гравитация" http://knigosviat.net/?bookstore=book&book=129841&buy=%D0%A2%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%B2%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F

За Слънцето не говорим. Става въпрос за планетите. Най-мощно магнитно поле има Сатурн - имам в предвид данни от станциите Пайнер. Също най-висока скорост на въртене и по мои данни има най-голяма маса от планетите. Който разбере механизма на гравитацията, веднага ще му стане ясно, че има само един вид маса, а не съществува гравитачна и инерционна маса. Как ще я наречем, зависи от гледната точка на наблюдателя. Гравитацията е взаимодействие между етерни частици и твърда материя. Може да бъде и само между частици, но не разглеждаме тези случаи. Поради липса на теоретично обяснение на гравитацията, Айнщайн е допуснал една от най-големите си грешки, като е въвел Принцип на еквивалентност. Така, че принципът на Д`Аламбер по същество е повторение на втори закон на Нютон. Задачата за трите тела се решава с уравнение на Мещерски. Но резултатите няма да са точни, защото се използува погрешния закон на Нютон. Гравитони не съществуват. Не може едно тяло да излъчва частици, които да създават сила в обратна посока. Много милиони долари са хвърлени за да се открият такива частици, но това е само за да оправдаят някои физици дейността и заплатите си. И никога естествено няма да се открият тези невъзможни частици. Аз не говоря за универсални частици на гравитация - такива няма. Твърдя, че специално земната гравитация и земното магнитно поле се създават от налягане и движение на свободни електрони. Но това е само за външното магнитно поле. Земята е кухо тяло, в което се движи свръхплътно ядро. То притежава второ, независимо от външното, много мощно магнитно поле, благодарение на което се осигурява съосие между черупка и ядро. Повече подробности може да прочетете от блога ми в blog.bg, търсете penchoan. Последният постинг е на тази тема. Частиците на това поле вероятно са фотони, т.е. електромагнитно поле, но не съм сигурен в това. Когато се говори за преместване на полюсите, се има в предвид завъртане на външната черупка на 45 градуса спрямо ядрото.

За Сатурн съм сигурен, че има най-мощно магнитно поле. Гравитационни вълни в най-общ смисъл не съществуват. Гравитацията се създава от налягане на различни етерни частици. Все едно да твърдим, че атмосферното налягане представлява вълна. И все пак гравитационни вълни има, но те са при извънредни обстоятелства, с един или два фронта, като съвпад на планети, експлозия на нова звезда, преминаване на комета и др. подобни. Във Вселената не съществуват сили на привличане. Този факт е малко трудно да се асимилира, но не може да съществува нещо като космически ластик. Гравитацията е равновесие мржду две сили на отблъскване. Първата, външна или космическа сила действува като разлика от сили на налягане отвън и отвътре, като сума от импулси на отразени етерни частици между две космически тела. Вътрешното налягане остава в сянка, затова е по-ниско. Втората сила представлява центробежна сила на отблъскване от голямото тяло към сателитите. Подобно на циклон или водовъртеж. Характерното за външното налягане е, че действува равномерно по повърхността на тялото. Повърхността е двумерна. Ето защо външното налягане или сила на привличане се променя, като намалява или расте на квадрата на разстоянието. Силата на отблъскване, обаче, представлява концентриран поток от отразени частици, насочен в една екваториална равнина. По-късно скоростта на частиците достига нула и разсейва и се насочва към полюсите. Поради тази концентрация силата на отблъскване се променя радиално или зависи обратно пропорционално на радиуса, а не на квадрата. Това е било забелязано още от Кеплер, за което е бил критикуван. Но е истина. Тази отблъскваща сила се концентрира в равнина, която може да се наблюдава като спирална плоскост на галактиките или като пръстените на Сатурн, Юпитер, Уран и Нептун, при попадане и задържане на космически прах.Поради бързото въртене спиралите са се затворили в окръжности. Отблъскващото поле може да се оприличи на грамофонна плоча, на която центъра представлява голямото тяло, а спиралите на плочата са отблъскващото центробежно поле. Тази въртяща се спирала движи и отблъсква сателитите. Когато тези две сили се уравновесят върху повърхността на сателита, може да се изведе посочения закон. Друго важно обстоятелство е, че има нива на гравитация. Така например земната гравитация и връзката Земя Луна се осъществява от един вид етерни частици. И тези частици са електрони. Земята плува в океан от електрони, които извършват подобно на Брауново движение, но с доста по-голям пробег. Скоростта на земната гравитация е равна I космическа скорост - около 8 км/сек.Проникващата механична способност на електроните е от порядък до 4 км дълбочина. Второ ниво на гравитация е връзката на Слънцето с планетите. Тя е двукомпонентна. Едната компонента е повърхностна и свързва повърхността и обема на земната кора и мантия на Земята с повърхността на Слънцето (или с газовата му обвивка). Скоростта на тази компонента е от порядък на 435 км/сек или I космическа скорост на Слънцето. Втората компонента е от друг, неизвестен вид частици, която действува обемно и свързва чдрото на Земята с твърдата част на Слънцето. Скоростта на тези частици е равна на скоростта на светлината. Слънцето е свързано на трето ниво с друг вид по-бързи частици с друго слънце и т.н.

Това обяснение на пръв поглед е вярно. Обаче, гравитацията между Земя и Луна действува на повърхностно ниво. Не може да се обясни причината за приливи и отливи на Земята. Защо Луната причинява приливи и отливи на океаните, а Слънцето с по-силна връзка не? Би следвало Слънцето да причинява два пъти по-големи приливи и отливи. Основният въпрос е в това, какво представлява центробежната сила? Това е сила на отблъскване, създавана от магнитното поле на Слънцето или Земята. Силата на магниното поле зависи от масата и скоростта на въртене. Следователно всяка гравитационна система притежава различен гравитационен коефициент. И не съществува универсална гравитационна константа. Така съм извел нов закон за масата на планетите в Слънчевата система. Няма да се спирам на извеждането,което е по-дълго, а ще дам само формулата в система СИ. m=r2RK където mе маса на планета от Слънчевата система, rе радиус на планетата и Rе разстоянието до Слънцето. К е корекционен коефициент за всяка система, в случая е равен на 1. Тогава законът може да се запише така: mпл = rпл2*RСЛ Получават се интересни резултати. Оказва се, че Сатурн има по-голяма маса от Юпитер и е 9 пъти по-тежък. Такава маса обяснява защо Сатурн има най-мощното магнитно поле, което беше необяснимо при досега изчисляваната нищожна плътност. Плутон се оказва 1,5 пъти по-тежък от Земята и с огромна плътност. Един литър от обема му тежи 1 тон. Подобна плътност обяснява как Плутон може да притежава силно магнитно поле, за да задържи два сателита. При досега изчисляваната маса това изглеждаше нереално.

ЗАКОНИТЕ НА НЮТОН И АЙНЩАЙН ЗА ГРАВИТАЦИЯ СА ГРЕШНИ Законът на Нютон е изведен за земни условия и е невалиден за космоса и други небесни тела. Законът на Алнщайн е частен случай на Нютоновия закон, защото Айнщай приема ограничаващата хипотеза, че гравитацията се разпространява със скоростта на светлината. Обяснението на процеса на гравитация изисква повече усилия и изследвания. Също и извеждане на нова зависимост не може да се побере в статия с ограничен обем. Това е направено в книгата “Теория на всемирната гравитация” Целта на тази статия е да се докаже невалидността на тези два закона. Ще разгледам две гравитационни зависимости, пресметнати по закона на Нютон – връзката на Земята със Слънцето и Луната. Силата на привличане между Слънце и Земя се определя по Нютоновия закон: FСЛЗ = gMСЛ MЗ / R2 = 6,67.10-11*2.1030*6.1024 / (150.109)2=3,6.1022 N Където FСЛЗ е силата на привличане Слънце – Земя, g е т.н. гравитационна константа, MСЛ е масата на Слънцето, MЗ е масата на Земята и R е разстоянието на Земята до Слънцето. Ако разделим силата, с която Слънцето привлича Земята на масата на Земята, ще получим силата, с която Слънцето привлича 1 килограм земна маса: FСЛЗ / MЗ = 3,6.1022 / 6.1024 = 6.10-3 N/kg Разстоянието Слънце – Луна се променя, но съществува точка А от лунната орбита, в която разстоянието Слънце – Земя е равно на разстоянието Земя – Луна. В тази точка силата, с която Слънцето привлича 1 kg от лунната маса е равна на силата с която Слънцето привлича 1 кг от земната маса и тя трябва да бъде равна на 6.10-3 N/kg. Тогава силата, с която Слънцето привлича Луната в т. А трябва да бъде равна на силата на привличане на 1 килограм, умножена по масата на Луната или: FСЛЛ = 6.10-3 * 7,35.1022 = 4,41.1020 N Силата, с която Земята привлича Луната се определя от подобна зависимост, каквато разгледах по-горе: FЗЛ = gMЛ MЗ / RЗЛ2 = 6,67.10-11*7,35.1022*6.1024 / (384.106)2 = 2.1020 N Където FЗЛ е силата на привличане Земя – Луна, MЛ е маса на Луната, MЗ е маса на Земята и RЗЛ е разстоянието Земя – Луна. Веднага се забелязва, че в точка А силата, с която Слънцето трябва да привлича Луната е повече от два пъти по-голяма от силата, с която Земята трябва да привлича Луната. В точка В Луната е по-близо до Слънцето и разликата в двете сили трябва да е още по-голяма. Следователно, според законите на Нютон – Айнщайн Луната трябва да напусне орбитата на Земята в точка В завинаги. Но това не се е случило досега и няма изгледи да се случи. Изводът е, че законите на Нютон – Айнщайн са погрешни и НЯМАТ НИКАКВА ВРЪЗКА С РЕАЛНОСТТА ! Нека някой професионален учен физик да се опита да даде обяснение на този парадокс, ако има смелостта и претенцията да разбира от гравитация. Съмнявам, че ще се намери научно обяснение, но все пак всеки има своя шанс да се опита. 10.09.2010 г. гр. Шумен инж. Пенчо Бойчев ПП Бях приготвил схема за положението на Слънце, Земя и Луна, но не виждам как може да се приложи. Но тя е съвсем елементарна и не е толкова необходима. Просто разстоянието Слънце-Луна е равно на разстоянието Слънце-Земя.