Пенчо Бойчев

КРЪГОВРАТ НА ЕНЕРГИИТЕ В КОСМОСА Големите учени от древността са си задавали въпроса: защо нощното небе е тъмно ? Френският астроном Жан Филип де Шезо пресметнал, че светлината от двете полукълба е 91 850 пъти по-голяма от слънчевата. През 1610 година немският астроном любител Олберс стига до извода, че звездната светлина е същата като слънчевата и трябва да идва от всяка точка на небето. Джордано Бруно също поставил въпроса: “Ако съществуват други слънца като нашето, как всички те не го надминават по блясък ?” Според логиката и статистиката, нормално е светлината да идва от всяка точка на небето. До сега науката не можа да даде задоволителен отговор за парадокса на тъмното небе. Допускаше се предположение, че във Вселената съществува разредена дифузна среда от прахови и газови частици. Но по закона на Вин тази среда след поглъщане на енергията се загрява и става източник на лъчение. Тогава досега цялата междузвездна среда би се нагряла и би започнала да свети. Това не се наблюдава. Днес учените разглеждат три възможни обяснения, свързани с парадокса на тъмната нощ, но и трите са далече от истината: Първото приема, че Вселената е крайна и ограничена. Затова звездите не покриват цялото небе. Втората хипотеза се базира на възрастта на Вселената и че видимите звезди са само част от космичните светила, чиято светлина успява да достигне до Земята от образуването им досега. Светлината, която можем да наблюдаваме е част от цялото и представлява космологичен хоризонт. Третото обяснение е най-мъгляво и е свързано с теорията за Големия взрив и разширение на Вселената, възприети от някои учени. Разширяването на Вселената водело до нейното охлаждане? Тъй като според сегашни представи материята е носител на енергията, а се твърди че 95% от нея е съсредоточена в звездите, следва да се оспори твърдението, че промяна на геометричните размери или разширяване на Вселената води до охлаждането и‘. Превръщане на всяка енергия в топлина, според II принцип на термодинамиката води до изравняване на температурата или увеличаване на ентропията. Температурата на планетите би следвало да расте и отдавна да доближава тази на звездите. Това не се наблюдава. В обратният случай масата на звездите или видимата Вселена следва да е нищожна част от масата на невидимата Вселена. С други думи Вселената трябва да е запълнена с материя. Може да се коментира и твърдението на някои писатели-фантасти, като Айзък Азимов например, че Вселената е заплашена от топлинна смърт поради изчерпване на горивото - водорода. Цялата енергия на Вселената предстои да се превърне в топлинна и предаването става винаги от по-горещо към по-студено тяло. Накрая настъпва изравняване на температурата или нарастване на ентропията - топлинна смърт. Този извод произтича непосредствено от II принцип на термодинамиката. От енергийна гледна точка обаче нито едно от обясненията не изглежда задоволително. Някои закони смятани за фундаментални, като законът за гравитацията или II принцип на термодинамиката, изведени и изследвани в земни условия са частично или съвършено непригодни за целия космос. Има една възможност, която може би съзнателно не се разглежда - енергията циклично се регенерира и се връща в своя източник, подобно на електрическата енергия в трептящ кръг на свръхпроводник. Да се обърнем за помощ към древните мъдреци, които са запазили спомени от забравени знания на по-развити от нашата цивилизация стари култури.. Според Платон: “Бог запалил огън, наричан от нас Слънце, който не е причина за светлината и топлината, а само фокус или сферично, изпъкнало стъкло, чрез което Лъчите на Предвечната Светлина се материализират и се съсредоточават на нашата Слънчева Система и произвеждат всички съотношения на силите” - Тимей. Платон е бил посветен и е знаел много факти, недостъпни за съвременната наука. Той е знаел, че Слънцето не произвежда енергия, а излъчва или отразява точно толкова енергия, колкото получава и служи само за преобразувател и ретранслатор - сферично огледало. Енергията в Слънчевата система циркулира от и към Централното Слънце на Галактиката след няколко преобразувания, подобно на изпарение на водата от океани и морета в атмосферата на Земята и връщане през реките. Известни са следните факти: 1/ Звездите притежават електромагнитно поле, от което произтича циклично движение на етерна материя, засмуквана около полюсите и изхвърляна около екватора. Същата тази материя е проводник на светлината. 2/ Абсолютната температура в космоса се определя на около 3 градуса по Келвин. Ако се приемат за чиста монета досегашните твърдения в “академичната” наука, над 95% от масата на Вселената е съсредоточена в звездите, в последно време се смята вече 70%.. Тогава как може да се обясни тази ниска температура в нищожната маса на планетите, защо те не са се изпарили досега и къде се губи излъчената енергия на звездите? 3/ Посветените знаят, че Слънцето не произвежда енергия, а я ретранслира, следователно съществува скрит, невидим източник-приемник на енергия и механизъм за обратно възстановяване и връщане на енергия от космос към звезди. 4/ Спектърът на Слънцето и другите звезди показва, че те имат почти същите свойства на излъчване и поглъщане както абсолютно черно тяло 5/ Известно е, че плътността на водорода около Слънцето намалява с разстоянието (нелинейна зависимост). Това е закономерно дори при Галактически произход на водорода и гравитационно сгъстяване. 6/ Интензивността на слънчевото лъчение намалява с квадрата на разстоянието. 7/ Поглъщаната лъчиста слънчева енергия от растенията се сгъстява и акумулира в аминокиселини и целулоза. Това води до локално намаляване на ентропията - характерен признак за наличие на живот според Джеймс Лавлок, казано с други думи - реализира се живот и се създават се условия за съществуване на животински видове или други форми на по-висш живот. 8/ Условията за живот според предходната точка са съсредоточени около сферата на Земята в една приблизително двумерна биосфера, ако пренебрегнем дебелината на океаните и атмосферата относно земната повърхност, тъй като огромният дял на биологичната маса се намира в океана и върху земната повърхност. Многократно по-големи възможности за генериране на живот или намаляване на ентропия съществуват в околното тримерно ефирно пространство около Слънцето и планетите Меркурий, Венера и Земя, където се преобразува част от лъчистата енергия в топлинна. 9/ Установено е с ефекта на Комптон, че светлинният спектър се променя с разстоянието в посока към дългите вълни, т.н. червено отместване. Съществуват и зелени звезди, но до нас достигат само червените съставки. Защо и къде се губи енергията? 10/ Ако от излъчваната енергия на Слънцето се оползотворяваше само падаща светлинна енергия върху планетите, то това би било огромно и неразумно разточителство от страна на Създателя. Хармонията във Вселената говори за наличие на разум на всяко възможно ниво и добросъвестният изследовател, неизбежно открива силата, волята и мъдростта на Бога винаги и навсякъде. Етерни частици с висока енергия и много висока честота се отразяват от Немезида в областта на нейната гравитационна система. Тези частици са от по-малък порядък по маса от фотона, можем да ги наречем астрални частици. Те взаимодействуват с молекулите на водорода от газовите обвивки на Слънцето и планетите и ги загряват. Така например, благодарение на тях, планети като Сатурн, Юпитер, Нептун и Уран получават повече енергия директно от тъмното слънце на нашата Слънчева система Немезида, отколкото от Слънцето. При по-малък радиус, по-тънка газова обвивка и по-малко ускорение, температурата им не може да достигна високи стойности. Това се дължи на относително по-ниска скорост на падане на частици. При Слънцето имаме газово-прахова обвивка с дебелина от десетки хиляди километра и многократно по-голямо ускорение от земното. Падащи космични частици се сблъскват многократно с атоми и молекули, докато се отразят обратно навън. Те имат висока проникваща способност, като се движат със свръхсветлинна скорост и отдавайки енергия, загряват газовата обвивка. Любопитно е, че до подобна идея достига гения на електричеството Никола Тесла, за която се споменава в негови лекции. Ржорсницки Борис, Тесла, ДИ”Техника”: “Първо, в него е заложен принципът на ускоряване на най-малките частици на веществото, циркулиращи между електрода и стъклената колба и натрупващи енергия. Известно е, че принципът на ускоряване на движението на частиците се използува в съвременните устройства - циклотроните, бетатроните и др., предназначени за получавяане на така наречените елементарни частици с висока енергия, с помощта на които се извършват изследвания на вътрешния строеж на атомните ядра. Въпреки че тези инсталации са основани на други методи на ускоряване, зародишът на самата идея за ускоряване на частиците с цел да им се придава по-голяма енергия се съдържа още в лекциите на Н. Тесла. Второ, наблюдаваният и описан от него процес на движението на частиците (корпускулите) в колбата на осветителната лампа дава възможност да се получи представа за картината на явления, извършващи се на Слънцето. Тесла предполагаше, че централната част на Слънцето е подобна на нажежен електрод, обграден от фотосфера, поемаща удари на частици, връщащи се от околното пространство. Друг поток от частици с огромни електрически заряди се изхвърля от фотосферата на Слънцето и се насочва в междупланетното пространство във вид на космическо излъчване. Тесла не само изказа предположение за съществуването на корпускулярното излъчване на Слънцето и на потока от космически частици, но и изчисли тяхната енергия, като получи, че нейното напрежение се равнява на стотици милиони волта. Тези данни са близки до установените от съвременните изследвания. Слънцето, както и другите нажежени небесни тела се проявява по съвсем същия начин, както електродът, който има много голям електрически заряд. Слънцето и небесните тела нямат стъклена колба, подобна на балона на лампите на Тесла, и частиците се отдалечават от тях с голяма скорост, докато срещнат газовата обвивка на други небесни тела, например на Земята.” Известно е, че температурата на Слънчевата корона е с милиони градуси топлина. Повърхността на газовия слой на Слънцето се определя на около 6 хиляди градуса. За тъмните петна по Слънцето се установи, че представляват отвори в газовата обвивка, с температура няколко хиляди градуса по-ниска от температурата на газовия слой. В спектъра на Слънцето бяха открити молекули вода, което показва температури под 2500 градуса. Всички тези факти доказват, че темпаературата на Слънцето намалява от вън на вътре, което не може да стане, ако в ядрото имаше термоядрен синтез. Да не говорим, че подобен термоядрен синтез не съществува в природата, нито в лаборатории, а само във фантазиите на някои учени. Следователно Слънцето е само един отражател и трансформатор на високочестотна енергия, която се преобразува в по-нискочестотни лъчи от видимия, ултравиолетовия и рентгенов честотен обхват на електромагнитни трептения. Тези лъчи се излъчват от Слънцето в околното пространство и срещайки по-големи етерни частици като електрона, отдават част от енергията си като постепенно намаляват честотата си и увеличават дължината на вълната към червения (топлинен) спектър. Малка част от енергията изпълнява предназначението си и затопля близките планети. Голямата част от енергията се завръща по затворена крива в полюсите на Слънцето с течение на магнитния поток. Във фотосферата на Слънцето се извършва обратен процес на повишаване на честотата и енергията на етерните частици от магнитния поток. Така циркулира един вид енергия вътре в Слънчевата система, друг вид енергия от по-висш порядък циркулира в системата на Немезида, още по-висш порядък има в системата на Сириус и т.н. до Централното Слънце на Галактиката Алфеола. Затова съчиненията за термоядрен синтез, колапс и разширение в звездите като червени гиганти са несериозни. Химическият състав на планети и звезди не се различава. Вътре в звездите не се съдържа водород, а има твърдо тяло, обвито само с относително тънка външна газова водородна обвивка. Основният състав на етера около Земята е етерен газ, състоящ се от елементарни частици: свободни електрони и други по-малки етерни частици. Градивният елемент на материята е електронът, който взаимодейства със светлината и създава инертната земна гравитация. Той изгражда атомите на всички елементи на материята върху Земята. Фотонът е частица, изграждаща електрона и т.н. Най-великият учен от средните векове, записал името си в историята - сър Исак Нютон говори за етерната среда. По-късно най-близо до истината бе теорията за частично увличане на етера на Френел и Лоренц. До началото на 20 век теориите, приемащи присъствието на ефирна среда бяха господствуващи до появата на квантовата механика и на Теорията на относителността. Най-съществената част от тази теория, която ще се запази в бъдеще, е потвърждаване на формулата Томсон, възприета от Айнщайн за тъждественост на материя и енергия, закона E=mc2. Тя може да се изкаже по следния начин: “Материята е кондензирана светлина и светлината е разредена материя.” Тази теория доведе до преразглеждане на класическата механика като основа на физиката и силите на взаимодействие бяха заменени с различни видове енергийни полета. Отричането на етерната среда въведе ново имагинерно понятие за пространство - вакуум или нищо, на което нищо странно защо Айнщайн приписва свойство “изкривяване на нищото”. Въпреки вродените си недостатъци, все пак в началото на Ерата на Водолея ТО изпълни ролята си да разчупи остарелите представи за абсолютно време. Тъжното в случая е, че Теорията на относителността послужи за запушалка, затваряща пътя към нови открития и след публикуване на още по-неудачната Обща теория на относителност през 1915 г., до сега във фундаменталната физика, цял век не се случи нищо ново. Разбира се това твърдение може да се оспорва. Създаването на атомни управляеми верижни реакции в ядрените централи, откриване на нови елементарни частици, кацане на хора на Луната са големи успехи, но те преди всичко се дължат на развитие на технологиите. Теоретичната физика спря развитието си. Това съвсем не е случайно. През 1914 година започна навлизане на Слънчевата система в знака и Епохата на Водолей и материалистичната сетивна наука изчерпа възможностите си до второто стъпало на стълбицата . на Учителя Петър Дънов за енергиите във Вселената. Дотогава науката се развиваше на базата на експеримента и проверка на законите. С Айнщайн и след него научната фантастика навлезе широко в науката. Теория на относителността, термоядрен синтез в звездите и псевдонауката астрофизика, Големия взрив на Фридман, черни дупки на Хокинг – всички теории, свързани с тези проблеми са повече или по-малко изсмукани от пръстите и химикалките на учени-фантасти. На всички е известно гравитационното космическо налягане, проявяващо се като центростремителна сила. За да съществува циклично движение (кръгово или елиптично), от механиката знаем, че е нужна още една сила - центробежна. В противен случай привличащите се тела ще се сблъскат. В този смисъл е писмото на Нютон до Бентли, откъдето се разбира, че той е съзнавал проблема, но не е могъл да види и обясни втория вид центробежно етерно налягане на отблъскване, за да го предвиди във формулата на закона. От тук идва грешният Закон за гравитация на Нютон: В писмо до Ричард Бентли, ректор на Тринити Колидж в Кембридж (1692 г.), Нютон пише: “ На мен ми се струва, че ако веществото на нашето Слънце и планети и въобще цялото вещество на Вселената би било равномерно разпределено по цялото пространство, а всяка частица вещество би изпитвала вродено привличане към всички останали, и пълният обем пространство, в което е разпределено това вещество, би бил краен, то веществото в края на този обем би се стремило благодарение на гравитацията към средата и би образувало там единна сферична маса. Но ако това вещество би било равномерно разпределено по безкрайното пространство, то никога не би се сляло в единна маса; някаква негова част би се сгъстила в една маса, друга в друга, така че биха възникнали безкраен брой големи маси по цялото безкрайно пространство на големи разстояния една от друга. И така биха могли да се образуват Слънцето и неподвижните звезди, ако предположим още, че по своята природа това вещество е светещо. Но ето, по какъв начин веществото може да се раздели на две части, така че що се отнася за първото, то се слива в светещо тяло, тогава, когато другата част остава тъмна или се превръща в тъмна, когато първата остава неизменна - това вече според мене не може да се обясни само с естествени причини и аз съм длъжен да припиша тези мисли и деяния на изпълнения с воля Творец…” Вибрациите на етерни частици се изравняват, като тези с по-висока честота и енергия отдават енергия на по-нискочестотните. Средната честота на светлинния спектър в космоса намалява, а дължината на светлинната вълна расте. Колкото една звезда е по-отдалечена, толкова по-голямо червено отместване се наблюдава. Затова червеното отместване е функция и мярка за разстояние, а не на скорост. Тази зависимост на светлинната честота от разстоянието до източника е породила погрешната теория за разширение на Вселената. Наистина е имало начален взрив на Свръхнова, дала начало на нашата Вселена – Галактиката, която бавно расте. Но материята не е била съсредоточена в една точка около която няма нищо, а се образува от сгъстяване на духа от пространството в локални звездни центрове и няма нищо общо с Големия взрив. Нашата Вселена е Галактиката с централна звезда Алфиола - център за управление, който съществува и сега. Освен области на разширение, съществуват и области на свиване. Така нареченото червено отместване не е повече от разсейване на високочестотни лъчения от невидимата етерна материя в пространството и преобразуването им в лъчения с по-голяма дължина на вълната. Функцията на тези лъчения е да захранват планетите с енергия, а излишното количество енергия, както и преобразуваната от планетите светлинна енергия в топлина се излъчва в пространството и се връща към своя източник с етерните потоци. Съществуват няколко различни видове етер, които се различават по големината на частиците, скоростта им на движение и съответно на проникваща способност. Земният груб етер е по-плътен от астралния космически етер и практически взаимодействието между двата вида е нищожно. Затова изхвърляните потоци от космически етер, предназначен за задвижване на планети и спътници преминава лесно през атмосферата. Началната скорост на потоците е стотици километри в секунда, но като взаимодействува с по-висшите съставки на гравитационно налягане, скоростта на потока намалява. При увличане на космически етер намалява също ъгловата скорост и поради разлики в ъгловите скорости на Слънцето и радиални потоци, те се оформят в спирала. Тангенциалната скорост на ъглово въртене на спиралата и разстоянието до Слънцето са свързани с параболичния закон за всички планети от Слънчевата система RV2=const. Стойността на константата на Слънчевата система е С=1.327.1020 m3/cек2. Спиралният поток създава обратно налягане върху всяка планета и я поддържа в кръгово или елиптично движение. Тази механична сила на отблъскване всъщност изпълнява функция на центробежна сила на цикличното движение. Орбиталната скорост на всяка планета е равна на скоростта на тангенциалната съставка на етерния поток в съответната точка на спиралата. Изхвърленият етерен поток достига до определено положение в Слънчевата Система и се завръща към полюсите на Слънцето. Завръщащите се етерни потоци се движат около равнината на слънчевия екватор по криви линии, завършват към полюсите и образуват магнитното поле на Слънцето. Те са носители на преобразуваната в топлина светлинна енергия, която се поглъща от Слънцето. Изхвърлянето на топлинен етер от Слънцето, Земята и другите небесни тела неизбежно е свързано с големи загуби на количество на движение. Моментът на количество на движение и съответно скоростта на ротация на всяко тяло и система намаляват с времето. Обаче, съществува механизъм за почти пълно регенериране на енергията на потоците в гравитационната спирала. Интересен е въпросът как става това. Изхвърлената етерна маса се движи закъснително в екваториалната равнина, при което фронтът на излизащия етер се разширява и постепенно се разсейва встрани и завръща към полюсите. От момента, в който относителната етерна скорост стане равна на нула, започва гравитационно ускорително движение към полюсите с фуниеобразна форма. Колкото обратните потоци се приближават към полюсите, толкова повече скоростта расте и входящият поток се завихря в циклон, спираловидно със същата посока на въртене, както изходящия с по-висока ъглова скорост от земната. При поглъщане на етерния поток в газовата област или твърдата земна повърхност се приема обратно същото количество движение, което е било отдадено при изхвърлянето му. На Земята спираловидните потоци на поглъщане понякога могат да се наблюдават, благодарение на полярнoтo сияниe. За доказателство на твърдението, че моментът на количество на движение се регенерира в полюсите, може да послужи следния факт. Известно е, че газовата обвивка на Слънцето и на планети като Юпитер и Сатурн не се върти както твърдо тяло, а полюсните области се въртят с по-голяма ъглова скорост от екватора. Полюсите са място, където се възвръща циклонално отдаденият на екватора ротационен момент. Етерните потоци на всяко въртящо се тяло също извършват циркулация, като се знае, че етерният поток на Слънцето прави една пълна обиколка за 11 години. Всъщност, ако разгледаме Слънчевата система като затворена система, би следвало енергията на въртене и гравитационната спирала да се регенерира 100%. Обаче тя не е затворена система и не може да бъде такава. От една страна Слънчевата система е свързана с астрална връзка с друго невидимо слънце - Немезида. От друга страна при постоянно количество на движение на системата, масата и` непрекъснато и скокообразно нараства и това води до намаляване на ъгловата скорост. Когато едно голямо небесно тяло, особено звезда, загуби скоростта си на въртене, губи и магнитното си поле. Това небесно тяло е обречено на разрушение в този си цикъл на проява. Такова тяло е нашата Луна, но тя все още има да играе важна роля в бъдещия живот на Земята. Даже в десетките милиони години живот, които и` остават, тя ще бъде покрита с растителност след 30000 години, според Учителя Петър Дънов. Друго тяло с бавна ротация е Венера. Тя има още много живот, имала е в миналото сателити, но сега вече не може да притежава спътници. По този начин Слънцето не изразходва енергията си, а тя само се преобразува. Една значителна част от слънчевата енергия, която не се използува от планетите, се поглъща от тъмното слънце Немезида. Неоползотворената енергия на Немезида се поглъща обратно от Сириус. В крайна сметка цялата енергия на Галактиката се поглъща от централното слънце Алфеола (представляващо черна дупка, според съвременните схващания на учени-фантасти като Хокинг), откъдето е излязла и се излъчва отново с друг честотен диапазон. II закон на термодинамиката може да се разглежда като подобие на законите на Ом и на Кирхоф за част от веригата и за цялата верига Законът е валиден само за част от енергийната верига – за планетите и невалиден за звездите. Така Втори закон на термодинамиката се оказва локален израз на част от една енергийна верига, наблюдаван в земни условия и невалиден за Галактиката като цяло. Фактически главна причина за червено отместване е разстоянието от източника до получателя. Освен това късовълновите съставки се разсейват в много по-голяма степен и се преобразуват в по-дълги вълни - явление установено от Комптон. Червеното отместване е функция на разстоянието, а Вселената нараства подобно на кристал или дърво. Късовълновите съставки се поглъщат и преобразуват от космическия прах в дълги вълни, които имат по-висока проникваща способност. Дисперсията на светлината представлява зависимост на фазовата скорост на светлината от дължина на вълната. Известни са изследвания на Араго върху затъмняване на двойната звезда Алгол от съзвездие Персей. При евентуална разлика между скоростите на дълги и къси вълни във вакуум се очаквало при затъмняване да се получи синьо отместване на спектъра поради прекъсване на дългите вълни и очаквано голямо изоставане на късовълновите съставки. След като подобно отместване не се наблюдава, се прави погрешен извод, че дисперсия във вакуум не съществува. Не е разгледан фактът, че късовълнови съставки са се преобразували в дълги вълни и те просто отсъствуват! Друг е въпросът, че дори да съществуваше такава разлика, земната атмосфера представлява гъста среда за пренасяне и допълнително съпротивление на късите вълни. Гравитационните сили извън Слънчевата система, които свързват Слънцето с Немезида са от по висш порядък от гравитационните сили, свързващи планетите със Слънцети или сателитите (луни) с планетите. Затова практически тези гравитационни сили твърде слабо влияят на планетите и фактически не влияят на планетните луни. Когато, обаче, гравитационните сили извън Слънчевата система съвпаднат с гравитационните влияния по направление на Юпитер, Сатурн, Земя и Слънце, тези сили се сумират или изваждат върху Слънцето. Гравитационните връзки на Слънцето и Немезида се осъществяват преобладаващо чрез етерни сили върху ядрото му, а гравитационните връзки между Слънцето и планетите преобладаващо се осъществяват чрез етерно налягане върху газовата му обвивка. Повърхностното действие на сумираните гравитационни маси създава повишено налягане върху едната половина от повърхността и предизвиква изригвания на плазма от обратната страна на Слънцето, защото йонизираните газове се намират в безтегловно равновесие и даже малка промяна в етерното налягане води до изригвания. Всъщност висшата наука астрология се основава на точно тези гравитационни, астрални, ментални и други взаимодействия от всякакъв вид между планетите. При изригванията се изхвърлят високоскоростни потоци от материя - химически етер, която някои учени предпочитат да наричат плазма. Те се движат със средна групова скорост от порядъка на 400-450 км/сек, съответствуваща на I слънчева космическа скорост. Потоците от Слънцето взаимодействуват с етерните потоци, създавани от Земята и предизвикват магнитни бури. Можем да приемем с приближение, че първа космическа скорост на Слънцето от 436 км/сек е близка до граничната максимална скорост на относително движение на този вид космически етер в Слънчевата система. Оттук следва, че скоростта на етерните отблъскващи потоци във всяка точка е различна, крайна и многократно по-ниска от скоростта на светлината. Защото началната скорост е относително висока, и отдавайки енергия на съседни частици, потокът се разширява и разсейва, а скоростта намалява. Орбиталната скорост на повечето планети (с изключение на Нибиру, който не се движи по гравитационна спирала около Слънцето, а в спиралното поле на Немезида), във всеки момент е равна на тангенциалната скорост на движение на етерния поток. Така твърденията на Айнщайн за универсална скорост на гравитацията, равна на светлинната, са несъстоятелни. Те са само един частен случай на гравитационна скорост. Съществуват етерни потоци със скорост от 7,9 км/сек в земната гравитация, до милиони пъти надсветлинна скорост. Относно изчислените досега гравитационни маси на Слънцето и планетите по закона на Нютон, засега до тук може да се каже само, че някои от тях се различават многократно по действителното количество материя, която съдържат в себе си и че законът отговаря за земни условия,но е невалиден в космоса. Нормалната отблъскваща съставка от етерно налягане на задвижващия слънчев поток и гравитационната сила предизвикват сплескване на Земята, изместване на центъра на тежестта и непрекъснати деформации на земната кора. Тези две сили влияят на приливите и отливите, но много по-слабо от Луната, поради високата им проникваща способност в дълбочина. Изхвърлянето на етерна субстанция в екваториалната област увеличава динамичното етерно налягане на повърхността и това причинява издуване на Земята около екватора. Връщащият се топлинен етер се ускорява към двата полюса на Земята. Около земните полюси се установява повишено налягане, което причинява сплескване на Земята в полярните области. Силите на привличане или външно налягане от космоса действуват върху тъмната повърхност на Земята, а силите на отблъскване от Слънцето се проявяват върху осветената част на Земята. Затова кората и` непрекъснато вибрира. Когато низшите емоции и отрицателни мисли на хората в определени области и градове са в особено големи размери, деформациите се акумулират или периодите им се изменят. Също при екологични промени и унищожаване на горска растителност в големи размери, земята се нагрява повече и земната кора се разширява силно през деня и се свива през нощта. Въртящият момент се променя. Отнемането на тези напрежения освобождава големи енергии и предизвиква земетресения в тези области или в противополжна точка на земното кълбо. По този начин Земята, която е разумно живо същество, както смята и английският учен Джеймс Лавлок, реагира на негативни човешки мисли, емоции и действия с катастрофални изменения.

Още като ученик усещах, че има нещо сбъркано в тези две теории, но не можех да си обясня къде са грешките. Минаха доста години и вече знам, че теориите са грешни. Но за хора, които основно се занимават с физика, отношението им към СТО и към ОТО представлява тест за интелигентност. Аз смятам, че с хора, които не са узрели да виждат грешките и пороците на Теорията на относителността не си струват усилията да се спори. По-важна е борбата да се възстанови ролята не космическия етер и нещата ще си дойдат на местата.

ПП Грешката е твоя, Сканер и не само твоя! Поздрави П.

Аз съм кръстил центробежната сила инерционна, защото се различава от класическата центробежна сила, ако такава съществуваше по определение. Всъщност досега науката няма представа и определение какво представлява центробежната сила. Аз го казвам ясно: Центробежната сила е външна сила, действуваща във вид на налягане върху сателита. Тя излиза от централното тяло във вид на магнитно поле, намалява обратно пропорционално на разстоянието и се уравновесява със силата на притегляне. Затова намалявайки обратно пропорционално силата, плюс намаляване проекцията на сечението с квадрата на разстояние, се получава намаление на трета степен. За пример мога да дам магнитното поле на Земята. Благодарение на налягането на магнитното поле, Земята е леко сплесната в полюсите. Налягането на магнитното поле на екватора е 580 пъти по-слабо от силата на гравитация. Обаче силата на гравитация намалява с квадрата на разстояние, а на магнитното поле в екваториалната област намалява обратно на разстоянието. Следователно съществува такова разстояние, при което двете сили, на привличане и на отблъскване се изравняват. Това разстояние от центъра на Земята е на 384400 километра! Целият проблем на физиката и физиците е, че не виждат реалната сила на отблъскване, каквато я е виждал великия Кеплер. Какви доказателства могат да се посочат? 1/ Спиралите на галактиките са видимата част на центробежната сила на централната звезда. 2/ Пръстените на Сатурн са същото действие, затворено в окръжност, поради много по-високата ъглова скорост 3/ Всички сателити се движат със скорости, съответстващи на скоростта на отворена спирала или модифицирания Кеплеров закон RV2=const 4/ За всеки добросъвестен наблюдател е очевидно, че съществува връзка между скоростта на ротация на централното тяло и скоростта на сателитите. И че дори да се промени масата на централното тяло или на сателита, тази закономерност се запазва. Защо учените не са открили поне един случай на несъответствие на скорост на въртене и орбитална скорост? 5/ Защо планети като Венера и Меркурий не могат да притежават естествени сателити? Защото нямат магнитно поле, нямат центробежна сила. Ако се постави мислено сателит на Венера, съпротивлението на етерната среда временно ще изиграе ролята на центробежна сила, но след определено време - месеци или години, тялото непрекъснато ще забавя скоростта си и ще се приближава към Венера, докато падне върху нея. 6/ Увеличаването на масата на небесните тела о космически прах е непрекъснат процес, но става най-активно при преминаване през екваториалната област. Удвояване на масите води до отдалечаване на трета степен. Така от разстоянието на планетите или сателитите може да се изчисли колко пъти са нарастнали масите им от момента на отделяне. Луната е увеличила масата си 4,7 пъти за 500 милиона години, Земята 7,5 пъти за 1500 милиона години. Най-много е нарастнал Сатурн, като най-старата планета - 17,5 пъти. Планетите Уран, Нептун и Плутон са присъединени от друга слънчева система. Но при всичките промени на масите, зависимостта между скоростта на въртене на централното тяло и скоростта на сателитите, които също се променят, остава по закона на Кеплер. Значи съществува обратна връзка на скоростта на сателита със скоростта на въртене на централното тяло. 7/ Много от малките сателити на Сатурн, Юпитер и др. планети са отломъци от разрушената планета Фаетон, между Марс и Юпитер. По това няма спор. Каква е причината, обаче, орбиталната им скорост да се подчинява на закона на Кеплер, ако не съществуваше обратна връзка чрез магнитното поле на централното тяло? 8/ Ако центробежната сила зависеше само от тяхната маса, всички планети щяха да са наредени по големина на масите. Явно има и други фактори, а именно размера и плътността на планетата, върху която действува силата на отблъскване.

Земната кора плава върху лава и създава огромно налягане. Когато се получи пробив на земната кора, започва изтичане на лава на най-слабите места. При спадане на налягането и втвърдяване на лавата, пробивът се самолепва. Сеизмичната дейност се обяснява с "дишането" на земната кора, създаване на приливно-отливни вълни от Луната. Защото Луната не действува само на водните маси. В някои случаи се получава кумулиране на енергия, която се освобождава във вид на земетресения. Разбира се, има и други итационни гравфактори като Слънцето и планетите, Слънчевата активност и др. Не подценявайте големи учения като Платон, Ойлер и други, които са знаели повече от Вас за някои области на науката! Всяка приета научна теория задъвжително преминава през три етапа: 1/ Пълно отричане 2/ Опит за оборване с аргументи 3/ Приемане като нещо съвсем очевидно за всеки Тази теория (за кухата земя) не е моя, но съм убеден в нейната правота. Не трябва да се пренебрегват големият брой писания, включително литературни, на тази тема. А има и научни доказателства. Този цитат е от вестник, в който не се посочва кой брой, година е въпросното списание Нейчър: “Британското научно списание Нейчър (Nature), което се смята за много авторитетно сред специалистите, оповести откритието на американските сеизмолози д-р Пол Ричард и Сиъдън Сон от лабораторията Леймънт Доърти на Колумбийския университет в Палисадис - Ню Йорк. Те съобщиха, че ядрото на Земята се движи свободно и по-бързо от останалата част на планетата, която се променя на всеки 400 години. На практика това явление става “планета в планетата”. Експертите окачествяват това като изключително научно откритие, защото досега учените не са установили вътрешна свобода на което и да било тяло в Слънчевата система...”

МАГНИТНИТЕ ПОЛЕТА НА ЗЕМЯТА (ново изследване на земната сфера) Пенчо Бойчев Земята има сложна форма, наподобяваща луковица. Но акцентът сега е поставен на магнитните полета на Земята. Защото Земята притежава 3 магнитни полета. За да стане ясно какво представлява собственото земно магнитно поле, трябва да се разгледа строежът на Земята. Тя е отделена като самостоятелно тяло преди 1500 милиона години. Земята притежава 9 пласта надолу към центъра и 7 пласта нагоре към все по-рядката материя. От значение за разглеждането е вътрешната кухина и съдържащо се в нея магнитно поле. Много велики личности са се занимавали с проблема за кухата Земя. Жул Верн пише за това в “Пътешествие до центъра на Земята’, Едгар Алън По пише романа “Приключенията на Артър Гордън Пим”, “Спускане в Маелстрьом” и т.н. Твърди се, че на полюсите и на други места има специални отвори-канали за преминаване от горния в долния свят. Пръв споменава за това Платон. След него през XVII век известният английски астроном Едмънд Халей твърдял, че Земята е изградена от четири сфери, вътрешността на планетата е изпълнена със светеща атмосфера, благодарение на което животът там е възможен. Ученият считал, че полярните сияния - над полюсите, се получават при излизане на светещ газ през отворите, водещи към подземния свят. И днес много хора са убедени, че полярните сияния са отражение на светлината на вътрешното слънце, проникваща през отворите на полюсите. За слънцето в недрата също е писал Леонард Ойлер /XVIII век/, гениален швейцарски математик, физик и астроном. Той твърдял, че “Земята е кухо тяло, в което грее подземно слънце и дава топлина и светлина на високо развита цивилизация” И.Б.Гарнър, един от най-известните привърженици на теорията за кухата Земя, твърди че входовете за подземния свят са точно там, където учените считат, че са полюсите. Отворите вероятно са много големи според него, но трудно може да се достигне до тях, тъй като компасите буквално полудяват по тези места. Дебелината на черупката, образувана като сандвич от двустранна земна кора и мантия между двете, е около 1000 километра. Кухината или огненият пласт под нея има дебелина около 2000 километра. Плътното ядро има радиус около 3370 километра. Земната кора е претърпяла много промени. При натрупване на отлагания, попаднали на Земята след експлозии на Нови звезди, от космически прах след изригване на Слънце, Сатурн и Юпитер, се образували залежи от руди на окиси на Fe, Al, Ca, Mg, Zn, Pb, Cu и др. На тях се дължи наличието на N и CО2. Когато от огнено състояние Земята се втвърдила, се образувала първична земна кора, като дъно на океан, покриващ цялата Земя с равномерен слой вода. По-късно под вода кората се разкъсва на части и някои от тях се издигат като континенти над световния океан. Милиони години след това, когато човекът живее във физическия свят, части от старите континенти се потопяват, а се издигат нови. Новите образувания имат вулканичен произход и може да се нарекат вторична земна кора. Сега съществуващите континенти са части от океанското дъно, покривали изцяло повърхността на Пангея, която е имала радиус около 3440 км. Денонощието тогава е било с продължителност по-малко от два часа. Поради циклично нарастване на масата с космически прах, земната маса от образуване до сега е нарастнала 7,5 пъти. От вятъра и водната ерозия прахът се отнасял в реките и океаните, като разтягал океанската кора надолу. Така днешната суша е образувана от първична кора с дебелина от 50-75 км, а в океанското дъно вторичната земна кора има дебелина 8-10 км. Температурният градиент съответствува на дебелината: 100 м за 3С на сушата и 20 м за 3С в океанското дъно. Земната кора сега образува една цяла плоча с различна дебелина, която плава върху мантията. Еластичните връзки в дъното на океана акумулират енергия. С течение на времето под действие теглото на по-тежкия пясък, океанските падини се разтягат навътре и действуват като помпа, която поглъща вода, увеличава земния радиус и едновременно понижава океанското ниво. Енергията, натрупвана в определени точки, периодично се освобождава чрез вулкани и земетресения. При нарастване на обема, радиусът расте, а първичната кора се съпротивлява на изправяне. Това причинява разкъсвания или нагъване на горния слой и образуване на планини, хълмове, долини и т.н. В океанското дъно действуват само сили на опън поради непрекъснато постъпване на космически пясък от космоса и ерозия на почвата на сушата, а на сушата имаме комплекс от сили на опън и натиск или огъващи моменти спрямо една нулева линия. Под космически влияния океанското дъно периодично се повдига, получават се напречни сили на натиск. Когато някъде се образуват високи планини, често в близост се откъсва остров или полуостров и се образува дълбока падина. Най-ярък пример е нагъването на Хималаите при изправяне на кората на Азия, поради нарастване на обема и радиуса. През Лемурийската и Атлантска Раса Хималаите са били плодородна равнина. В резултат на гравитационна вълна от планетата Нибиру, преди 7200 години равнината се нагъва за часове в резултат от изправяне кората на целия континент и хоризонтален натиск от изправяне на океанското дъно от юг към север. Тогава се повдигат Андите с 2500 метра, образуват се Алпите и т.н. Изправянето в направление изток-запад причинява свиване в направление север-юг. Основeн метод за изследване на строежа на Земята са свързани с изследване на разпространението на сеизмичните вълни. А. Мохоровичич изследвал промяната на напречни и надлъжни вълни, предизвикани от земетресения. Вследствие на пречупванията на вълните в области с различна плътност той установил профила и дебелината на земната кора. Преходът кора - мантия е границата на Мохоровичич. Този преход се открива само в океана и липсва във вътрешни морета. В тях има само разтягане на първична кора, без разкъсване. Мантия. Мантията представлява полутечна субстанция с основен химически състав от силикати. Тя заема около 1/3 от обема на земното кълбо и 1/2 от неговата маса (средна плътност на мантията около 8,6.103 kg/m³, средна плътност на земята 5,52.10³ kg/m³). Основен химически състав SiO2, Mg2SiO4, MgSiO3, NaAlSi3O8. Температурата на мантията нараства до около 1500 С на дълбочина 100 км и се увеличава до 2000 градуса на 500 км дълбочина, след което започва да намалява и спада до 20 градуса С на повърхността на долната земя. Ядро. Ядрото на Земята има радиус около 3370 км и се състои от също от силикати, но с по-висока плътност. Ядрото заема около 15% от обема на Земята, а неговата маса е около 37% от масата на Земята (средна плътност ЯДР=13850 kg/m³). Налягането в центъра на ядрото достига 750.10³ kg/m³. Ядрото се загрява, отделя топлина и флуоресцира от ударите на слънчеви етерни частици с висока степен на проникване през черупката. То притежава собствено магнитно поле, което осъществява дистанция между ядро и черупка. Това магнитно поле няма връзка с външното магнитно поле на черупката, обаче оста му съвпада с геометричната ос на въртене на Земята. Вътрешното магнитно поле също се състои от поток електрони, както външното поле. Скоростта му на въртене е същата, както на земната черупка. Благодарение на магнитната връзка, скоростите на ядро, вътрешно магнитно поле и черупка са синхронизирани и съвпадат. Нарастването на масата на черупката води до много бавно изоставане и забавяне скоростта на въртене на черупката и оттам – на ядрото. Произход на земния магнетизъм Принудително магнитно поле. Магнитното поле на Земята, както магнитното поле на всяко друго небесно тяло, притежаващо такова, представлява процес на криволинейно отражение (излъчване) на етерни частици от твърдата повърхност на екваториалната област и последващото им обратно поглъщане в полюсите. Излъчването и поглъщането става практически от цялата земна повърхност, като електрическите потоци са винаги перпендикулярни на земната повърхност. Излъчването на етерни частици се осъществява в пояса от около 35 градуса северна и 35 градуса южна ширина около екватора. Пониженото външно етерно налягане увеличава радиуса на екваториалната област и намалява силата на гравитация. Поглъщането става в останалата повърхност – двата кръга около полюсите. Там, поради повишено външно етерно налягане Земята е сплескана и гравитацинното етерно налягане е по-високо. Отдавна, обаче е известно, че съществува движение на етерни частици в посока от юг към север, илюстрирано от стрелката на компаса и използувано от хилядолетия в мореплаването. Този факт е създал погрешна представа на учените за формата и характера на земното магнитно поле, като че ли силовите линии излизат от северния полюс и се поглъщат към южния полюс. В учебниците и Интернет може да се намери илюстрация на този сбъркан модел. В действителност поле с подобна насоченост съществува, но то не е свойство на Земята, а е принудително създадено външно поле от външни сили и представлява поток от високоенергийни частици, идващи от Слънцето. Самото поле коренно се различава от модела на постоянен магнит, Външното магнитно поле на Земята се образува от сумата на енергийни потоци, резултат от енергиите на Слънцето, Юпитер, Сатурн и най-вече от наклона на земната ос спрямо еклиптиката. Смяташе се неправилно, че земното магнитно поле изглежда като полето на един постоянен магнит. Външното магнитно поле на Земята има сложна форма и може да се разглежда като сума от две независими магнитни полета. Първото от тях, създадено от влиянието на Слънцето и планетите, наричам Принудително външно магнитно поле. То обтича Земята от север към юг на стотици километри височина. Около южния полюс се създава повишено статично налягане на етерни частици, които се връщат обратно от юг към север, обтичайки земната повърхност. Този поток се регистрира с компас и създава течението Гълфстрийм. Част от този етерен поток влиза в отвора на северния полюс и създава етерна среда от свободни електрони за вътрешното магнитно поле. От южния полюс изтича етерен поток навън през отвора на Антарктида. Тези две течения разкъсват озоновия слой над двата полюса. Приближаването на планетата-гигант Нибиру под ъгъл към оста на Земята отслабва принудителното външно магнитно поле и предизвиква следните аномалии: 1/ Енергията на Нибиру захранва с допълнителна енергия нашето Слънце, предизвиква глобално затопляне и топене на ледовете. 2/ Гравитацията на Нибиру отслабва принудителното земно магнитно поле, което води до отслабване на топлото течение Гълфстийм. 3/ Отслабеното принудително външно поле намалява етерния поток през отворите на Земята и затваря озоновите дупки на полюсите. 4/ Отслабеното външно магнитно поле увеличава сплеснатостта на Земята Собствено магнитно поле. Земята има две собствени магнитни полета – едно външно и едно вътрешно, които си приличат. Вътрешното, обаче е много по-сплескано, поради ограничено пространство. Магнитното поле на Земята представлява излъчване (отразяване) на етерен поток в екваториалната равнина, радиално разширение и симетрично изтичане на етера в два потока към полюсите. Земното магнитно поле се състои от потоци свободни електрони. Всички магнитни полета на небесни тела, независимо от вида на етерните частици, са с подобна форма и са триполюсни. Имат един кръгов положителен полюс и два отрицателни полюса. От взаимодействие (сумиране) на собствено магнитно земно поле и външно магнитно поле се получават циклонални етерни потоци около северен и южен полюси. Там се възстановяват загубите на въртящ момент. От тук произтичат някои обстоятелства, доказващи и поясняващи това влияние: 1/ Около северния и южния полюси се наблюдава така нареченото полярно сияние с циклонална или фуниевидна форма, преминаващо през земните отвори и дължащо се на светлината на вътрешното земно слънце 2/ Северният и южен магнитен полюс на Земята не съвпада с ротационната ос (геометричните полюси на Земята), като поради влияние на Слънцето и Немезида и земния наклон, те са изместени с 11,5 0 (1/2 от наклона на земната ос), като се колебаят и движат в широки граници. Това е доказателство, че собственото магнитно поле има повърхностен характер и се влияе от въздействието на Слънчевия вятър. 3/ Завръщането на изстуден земен етер от космоса към Южния полюс предизвиква климатични промени и студени етерни космични вълни. Затова зимите в южното полукълбо са по-сурови от зимите в северното полукълбо. Също така морето около нос Хорн е сериозна заплаха и проблем за мореплавателите. 4/ С помощта на спътниковата геодезия се определя, че формата на Земята е крушовидна. Южният полюс се намира по-близо до центъра на Земята отколкото северният полюс. Изместеният на юг център на тежестта на Земята създава наклон на земната ос. 5/ Озоновите дупки, дължащи се на разпръскване на озоновия слой, се образуват изключително над двата полюса. Там динамичната скорост на изтичане е най-висока и миксирането на озона е най-силно. 6/ Връщането на магнитния поток от етерни частици към двата полюса създава циклони, където се възстановява отдаденият на екватора въртящ момент. Поради тази причина газовата обвивка на полюсите на Юпитер и другите планети и звезди се върти с по-висока ъглова скорост от тази на екватора. Може да се даде следната дефиниция за собствено магнитно поле: Промяната на магнитните характеристики (магнитни силови линии) на отразен етер, спрямо тези на равномерно падащ космичен етер, по отношение на направление, плътност и интензитет, в резултат на увличане от собствено ротационно движение, наричаме планетарно магнитно поле. В другата проекция външното магнитно поле, което задвижва сателитите, има спираловидна форма, която видимо се наблюдава в галактиките. При планети като Сатурн, поради много по-високата ъглова скорост, спираловидният поток се затваря в окръжности, които наблюдаваме в пръстените му. По отношение интензивността на собственото магнитно поле може да се каже следното: Най-висока интензивност има пръстенът около екватора, откъдето се излъчва и най-ниска интензивност има в двата земни полюса. Интензивността на магнитното поле на екватора е 580 пъти по-слаба от гравитацията. Но тъй като интензивността на земното магнитно поле намалаява обратно пропорционално на разстоянието, а гравитационното налягане намалява обратно на квадрата на разстоянието, съществува такъв радиус, равен на 384 400 километра, при който двете интензивности се изравняват. Такива равновесни стойности съществуват при всяко небесно тяло, което притежава околоосно въртене и магнитно поле. Изключение правят Венера и Меркурий, чиито оси се въртят и са насочени винаги към Слънцето, а скоростта им на въртене е недостатъчна за създаване на магнитно поле. Това е причината, поради която тези две планети не могат да притежават естествени сателити. Топлинни източници. Основен топлинен източник за Земята е слънчевото греене повърхностно отвън и обемно отвътре. Вътрешното отражение на етерни частици, идващи от Слънцето повишава температурата на плътното вътрешно слънце и вътрешността му. Втори източник на енергия е пряко приемане излъчването на частици от тъмното слънце Немезида и трети източник е излъчването на сега приближаващото се черно слънце Нибиру. За Земята Немезида не е от голямо значение за енергетиката, поради малките и` размери, но планети като Юпитер и Сатурн получават повече енергия от Немезида, отколкото от Слънцето. Четвърти източник са радиоактивни елементи, съдържащи се в земната кора и мантия. Литература Теория на всемирната гравитация, Пенчо Бойчев, издателство Виделина, 2007 г. София

Не знаех, че се интересуваш от теорията за плоската земя. И защо са я засекретили?

Формулата F = mc2 3/4 е дадена за първи път от Томсън, Айнщайн я доуточнява. И друг път съм писал, че това е единственото вярно нещо от СТО, което ще остане в учебниците. Това не е единствената му заемка. Той взема Лоренцовите преобразувания, ползува Римановата геометрия и 4 мерното пространство на Минковски, използува Нютоновия закон за гравитация с всичките му грешки, без да успее да ги забележи, използува работата на математици и създава една смешна теория, едно недоносче. Масата на тялото се увеличавала със скоростта. В същото време, движението е относително. Кое от двете е вярно? Не може и двете да са верни!Само второто. На Айнщайн му липсва обяснение на процеса на гравитация - това е най-слабото звено, откъдето следват всичките му проблеми. Не може един израз от рода на "изкривяването на времепространството" или "изкривяване на нищото" да се нарече теория за гравитацията. Защото той нищо повече не е измислил или написал за гравитацията. Всъщност не е бедата само в Айнщайн, в съвременната наука все още липсва теория на гравитацията. СТО е сгрешена в няколко пункта, а в ОТО няма абсолютно нищо вярно, което да послужи на науката.

Противоречията в Теорията на относителността са толкова очевидни, че и аз не виждам смисъл, нито имам желание да споря с някого. Още повече, че релативистите са фанатици и като опълченци с последни усилия защитават отдавна доказани неистини. И никой не желае да чуе научно обосновани аргументи. Гравитационното поле се различава от електромагнитното, но не се различава от магнитното поле. Гравитацията е вид налягане на етерни частици, каквото е и магнитното поле, имам в предвид магнитно поле на космическо тяло, а не на постоянен магнит. Гравитационната и инертната маса не са равни, а са синоними на едно и също взаимодействие. Ще дам най-простия пример, за да разберете какво искам да кажа. Когато чукът удря върху наковалнята, учените го наричат действие на инертна маса, а когато наковалнята удря чука - наричат това въздействие на гравитационна маса. И се бият в гърдите, че са открили Америка, т.е. двете взаимодействия били равни. Всъщност Принципът на еквивалентност е следствие на най-обикновено невежество, маскировка на липса на яснота, какво представлява гравитацията. Вярно е, че Теорията на относителността забави развитието на науката със сто години и скоро ще отиде завинаги в историята както много други остарели теории. Но още докато е бил жив Айнщайн е имало достатъчно интелигентни учени, като Ръдърфорд, Бор, Майкелсон, които са видели нейната несъстоятелност и са я отхвърлили. И комитетът за Нобеловите лауреати я отхвърля. Фактът, че днес по-голяма част от учените я приемат, не я прави по-истинска. В науката въпросите, слава Богу, не се решават с гласуване. Известно е, че откритията в науката се правят от 0,1 процент от учените, останалите 99,9 % са консервативно настроени разпространители на знания, както в България популярно се наричат - даскали. Аз признавам Айнщайн за голям учен, но както СТО, така и ОТО са най-големите му провали в науката.

Енергията е разредена материя или материята е сгъстена светлина. И двете определения са верни. Това произтича и от формулата E = mc2, която е може би единственото вярно нещо от двете теории на Айнщайн. Но и за това не съм съвсем сигурен, освен ако не се разглежда импулс на фотона при сблъсък и отражение, който е два пъти по-голям от енергията в движение. Според законите на механиката за кинетичната енергия, формулата за енергията на фотона в движение следва да бъде: E = mc2 / 2

Кое по-точно? Че не съществува гравитационна константа или че ОТО не струва да се чете, или че принципът на еквивалентност е тафтология, най-обикновено невежество? Защото всяко твърдение може да се докаже. Лесно е да се каже: Такова животно нема!

Средата, която пренася светлината и звука, още по времето на Нютон са я нарекли етер. Защо си усложнявате живота със сложни термини като Сподвижен вакуум или Съпътствуващ вакуум? Думата вакуум означава абсолютно празно пространство, а такова не съществува. Същата среда създава налягане, което пък причинява гравитацията. Защо се срамувате да наричате нещата с истинските им имена? Всеки, който навлезе по-навътре в СТО и ОТО, ще се убеди в тяхната несъстоятелност. Въпросът е струва ли си усилията да се опровергава нещо, което никога не е било възприето от най-сериозните учени и което днес никой не иска да чуе?

Имах в предвид атоми, участвуващи като съставна част на молекула - те не са електронеутралмо. Земята плува в океан от свободни електрони. Затова няма електрони, които обикалят около атомните ядра, защото е много лесно да бъдат изкарани от орбита при взаимодействие със свободните електрони. Има две съставни частици, образувани от свързани помежду си електрони, които обикалят ядрото на всеки атом в синхрон. Но това не го пише в учебниците. Установено е от Слава Севрюкова, а на учените още им е рано да го приемат.

Законите на Нютон са остарели Всички закони на Нютон, отнасящи се за взаимодействие между телата, свързани с динамика и статика, съдържат недостатъци и дефекти в различна степен. Това твърдение ще бъде обосновано по-нататък. Но искам да подчертая, че този факт не променя величието на Нютон и неговото място във физиката. На първо място тези закони изиграха положителна роля в продължение на 400 години за развитие на науката. На второ място, те още могат да се използуват с приближение или в някои частни случаи. На трето място ролята на Нютон в науката не се изчерпва със споменатите 4 закона. Той е открил закони в оптиката, има големи заслуги в математиката, открива диференциалното смятане и т.н. Нютон, намиращ се в особено въодушевление, в “Началата” си формулира законите в тържествено повелително наклонение, като “божествено повеление”: “Закон I. (За инерцията, открит от Галилей): Всяко тяло запазва своето състояние на покой или равномерно праволинейно движение, докато външно приложена сила не измени това състояние. 1 / Ревизия на закона за инерцията Разглеждам гравитационна система от i на брой тела . Тяло m се движи във вътрешността на система от i-1 на брой тела . Най - голямото от тях е с маса М , а останалите се движат около него . Движението на всяко тяло е резултат от сумата на радиус векторите на етерно гравитационно взаимодействие с всички тела( гравитационни потенциали Фi ) в произволно избрана точка на пространството, резултантният вектор за етерно налягане върху едно избрано тяло е Ф. Първата производна по времето на резултантния вектор е сила F F=dФ / dTРЕ ≠ 0 във всички възможни случаи . Сумата от гравитационно влияние на всички други тела върху избрано от нас тяло създава импулс на сила върху едно материално тяло. Производната му по време има измерение на сила. Налягането на частици дава силов импулс. Във всеки произволен момент производната на резултантен поток Ф е различна от нула по абсолютна стойност, изменя се по величина и посока непрекъснато с времето. От този факт могат да се направи важен извод : Началната скорост на всяко едно тяло непрекъснато се променя по големина, посока и направление, поради привличане от други тела. Получаваме пълно потвърждение на принципа на Мах, че движението на едно тяло е резултат от въздействието на всички останали тела . Но в общият случай производната на гравитационния потенциал винаги е отлична от нула, равномерно праволинейно движение не съществува и тялото постоянно ще изпитва ускорение, което може да бъде положително или отрицателно. Какво е характерно за инерциалното движение? Когато едно тяло притежава относителна скорост спрямо околната етерна среда, благодарение на отдадена кинетична енергия, то извършва закъснително движение относно тази среда. Движението на тяло в космоса е аналогично на движение във водна или въздушна среда, но закъснителното ускорение е съпроводено с по - малки и по - незабележими енергийни загуби. В крайна сметка инерциално движение на плътно материално тяло, както са изведени законите на механиката и евклидовата геометрия, не може да съществува в космоса . По тази причина може да се изкаже универсалният : ЗАКОН ЗА КРИВОЛИНЕЙНО ДВИЖЕНИЕ : Тъй като dФ / dT ≠ 0 при всички случаи, и се променя с времето по абсолютна стойност и посока, може да се изкаже следнто твърдение : ВЪВ ВСЕЛЕНАТА НЕ СЪЩЕСТВУВА И НЕ МОЖЕ ДА СЪЩЕСТВУВА ИНЕРЦИАЛНО ДВИЖЕНИЕ НА ПЛЪТНО ТЯЛО (РАВНОМЕРНО ПРАВОЛИНЕЙНО ДВИЖЕНИЕ НА ТЯЛО ) ! Това е в сила както за всички небесни тела, така и за всяка открита или неоткрита елементарна частица във Вселената, извън която не съществува движение. Затова се казва, че светът се състои от движения и вибрации, като орбитално движение наричаме затворени криви, по-големи от нашия кръгозор, а вибрации наричаме невидимите криви - траектории от микросвета . Така I закон на Нютон никъде няма реална област на приложение във Вселената и добива само познавателно чисто теоретично значение . Освен че промяната на скоростта на етерния поток във времето променя скоростта на едно тяло, самият космически етер представлява съпротивителна среда. Енергията на потока се разпределя между околни частици и се разсейва в пространството. Поради малка плътност на етера, този процес е незабележим при относително ниски скорости, но при големи скорости, когато търсим релативичен ефект, загубите на момент и скорост не могат да се пренебрегнат. Дори при относително ниски скорости (например повече от 200 км/сек), тялото се разрушава от съпротивление на етера. Не може да съществува едновременно равномерно и праволинейно движение във всемира, както поотделно, така и заедно. Движенията във Вселената са винаги ускорителни или закъснителни поради влияние на етерната среда . Така ако магнитното поле на Земята изчезне, след определени дни или месеци Луната ще падне върху Земята. Движенията във Вселената са винаги криволинейни, като това се отнася и за светлината. Например опашките на кометите са криви поради движение на етерната среда. Светлината от своя страна също се движи криволинейно, поради движение на нейния носител - етерната среда, движена от Слънчевото магнитно поле. Единственото възможно изключение за равномерно, но неправолинейно движение е кръгово движение на частица от микрокосмоса или на тяло от макрокосмоса . Във Вселената не може да съществува инерциално движение. Закон II. Изменението на движението е пропорционално на приложената сила и се извършва по направление на тази права, по която тази сила действува. Вторият закон ние записваме обикновено във вида: F=ma. 2 / Ревизия на закона за динамично движение Гравитационното земно привличане, което се измерва с масата по закона на Нютон F = γ м1м2 / R2, се създава от отразения етерен поток или от сянката на материята. Ако едно тяло има висока плътност, ще оказва по - голямо съпротивление на етерния поток от тяло с по - малка плътност, но същото количество материя. Също трябва да се очаква от тяло с неправилна ( несферична ) форма да има различно съпротивление ( тегло ) в различни проекции, подобно на движение във въздушна или течна среда. Следователно едно тяло с неправилна издължена форма в различни проекции ще има различно тегло. Детската задача дали 1 кг желязо тежи повече от 1 кг вълна остана засега неразрешена, защото вълната във всички проекции ще тежи еднакво, а желязото - различно. Може да се докаже математически, че теглото в двете положения не може да бъде еднакво. Няма да се спирам на това доказателство, но опитно ще докажа, че едно парче желязо с маса 1 кг почти винаги в общия случай ще тежи различно от железни стружки с маса 1 кг и само в един случай на сферична форма, то ще тежи еднакво във всички направления . Следва изводът, че тегловно - инерционната маса се отличава от представата за мярка на количество материя, защото зависи също от формата и положението на тялото. В бъдеще мярката за еталон на маса трябва да се прави със сферична форма. За доказване на предните твърдения извърших серия експерименти с различни материали , измервани с помощта на електронна аналитична везна с точност 0,0001 грама . Измерени бяха шест тела с несферична форма в две проекции . Ще разгледам две от тях : Опит А: Плътен железен цилиндър с диаметър 20 мм и височина 57 мм беше изтеглен в изправено положение и се установи тегло 139.3861 грама. Теглото в легнало положение беше 139.3858 грама . Теглото в изправено положение се оказа по - голямо от това в легнало полжение, М1 > М2 . Изправен железен цилиндър има по - голямо тегло от същия в легнало положение. Опит Б : Медна пластина с приблизителни размери 2х50х100 мм в легнало положение на плоската страна тежеше 92,3007 грама. В изправено положение на тясната страна теглото се установи на 92,3010 грама. За да се намери връзка между площта и масата са необходими уреди с по - висока точност, тъй като разликите се получават в последния знак. Но безспорно разликата съществува . F = ma ( където F е сила, m е маса , а a е ускорение ) P = мg ( където P е тегло, а g е земно ускорение ) Те не могат да се ползуват за прецизно измерване на количество материя дори в лабораторни условия, в които термините гравитационна и инерционна маса са само синоними на едно и също взаимодействие и поради това са еднакво неточни в качеството си на мярка за маса. След като теглото зависи от формата и положението на тялото, II закон на Нютон е погрешен, правилно е да се каже неточен и приблизителен. II закон на Нютон за връзката между сила и ускорение, както напълно аналогичният принцип на Д` Аламбер, са две редакции на един и същи закон, едно и също взаимодействие, разликата е относителна и се състои единствено в гледната точка на наблюдателя . Поради това движенията и реакциите на т.н. гравитационни и инерционни маси са еднакво приблизителни и неточни. Закон III. Действието винаги е точно равно на противодействието, или въздействието на две тела, едно на друго ще бъдат равни и направлени в противоположни посоки. Той е валиден при силово взаимодействие между твърди тела, течности и газове, магнитно и електрично поле, но се нарушава при движение на частици, участвуващи в електромагнитна индукция. Магнитните силови линии представляват сума от енергия на ротация на поток фотони, а електричното поле представлява налягане на същия поток от фотони. Те осъществяват налягане върху свободните електрони и протичане на електричен ток , ако има условия за това. Електромагнитните вълни са напречни, т.е. магнитното поле е разположено на 900 от електричното поле. Още Майкъл Фарадей, откривайки електромагнитната индукция през 1831 г., доказа че този закон е нарушен. Според Правилото на дясната ръка, ако магнитните силови линии пробождат дланта, то индуцираното ЕДН е по посока на пръстите. Следователно въздействието ( движението ) на магнитното поле в една посока създава реакция в перпендикулярна посока и обратно. Така ако електрическият ток в динамо или електро двигател тече успоредно на оста, то магнитното поле създава въртящ момент в радиална посока. Или ако ротор с надлъжни намотки се върти в магнитно поле, в намотките се индуцира ток, в посока перпендикулярна на движението . Ако III закон на Нютон беше верен във всички възможни случаи, днес нямаше да съществуват генератори, електродвигатели и цивилизацията щеше да е назад с 200 години, в епохата на парните двигатели! 4/ Закон за гравитация. Що се отнася до идеята на Нютон, изразена в Закона за всемирното притегляне, тя е формулирана в няколко тезиса: “притеглянето съществува за всички тела и е пропорционално на масата на всяко от тях”, “притеглянето към всяка планета произтича и се състои от притегляне към нейните отделни части”. Нютон, обаче не бил готов да даде теоретично обяснение на процеса на привличане. Обикновено ние записваме закона така: F=Gm1m2 / r2. Нютон завършва “Начала” с думите: “До сега аз изяснявах небесните явления и приливите на моретата на основание силите на привличане, но аз не посочих причините на самото притегляне. Тази сила произлиза от някаква причина, която прониква до центъра на Слънцето и планетите без намаляване на тази способност… като нейното действие се разпространява на огромни разстояния, намалявайки пропорционално на квадрата на разстоянието… Причината за тези свойства на силите на привличане аз до сега не мога да изведа от явленията, а хипотези аз не измислям”. И накрая добавя за ефира: ”Сега би следвало да се добави нещо за тънкия ефир, проникващ във всички плътни тела и съдържащ се в тях, чрез чиято сила и действие частиците на твърде малки разстояния се притеглят, а при съприкосновение се свързват… Но това не може да бъде изложено накратко, още повече че няма и достатъчен запас от опити, с които законите на действие на този ефир биха били точно определени и доказани”. Силата, която наричаме центробежна, се дължи на въртене на централното тяло. В резултат на увличане и отражение на етерни частици от централното тяло, се образува отблъскващо магнитно поле. То също е подвластно на гравитацията и има спираловидна форма в поглед отстрани. Етерни частици се изхвърлят с определена енергия в екваториалната област по спираловиден поток и по гравитационен път се забавят и завръщат към двата полюса. Формата на спиралата може да се наблюдава в снимки на галактики. Скоростта на движение на етерни частици е различна за всяка планета и се движи в широки граници от няколко километра в секунда до стотици километри в секунда. Кеплер прекрасно разбирал ролята на гравитацията, по-добре от Нютон и от съвременните учени: считал, че Слънцето, привличайки планетите като магнит и въртейки се, увлича след себе си планетите. Като астроном, Кеплер е вярвал, че Слънцето заставя другите планети да се въртят около него него посредством физическа сила на притегляне. Смятал, че тази сила действува навсякъде. Той достигнал до гениалния извод, че Слънцето ги "тласка", изпускайки при своето въртене особени частицн (species immateriata), при това ексцентричността на орбитата се определя от магнитно взаимодействие между Слънцето и всички планети. Ако съществуваше само привличане между телата, без отблъскване, всички тела във вселената в течение на времето биха се събрали в едно тяло. Нютон вероятно е бил запознат с идеите на Кеплер и разбирал този факт, но не успява да го изрази в закона за гравитация” В писмо до Ричард Бентли, ректор на Тринити Колидж в Кембридж (1692 г.), той пише: “ На мен ми се струва, че ако веществото на нашето Слънце и планети и въобще цялото вещество на Вселената би било равномерно разпределено по цялото пространство, а всяка частица вещество би изпитвала вродено привличане към всички останали, и пълният обем пространство, в което е разпределено това вещество, би бил краен, то веществото в края на този обем би се стремило благодарение на гравитацията към средата и би образувало там единна сферична маса. Но ако това вещество би било равномерно разпределено по безкрайното пространство, то никога не би се сляло в единна маса; някаква негова част би се сгъстила в една маса, друга в друга, така че биха възникнали безкраен брой големи маси по цялото безкрайно пространство на големи разстояния една от друга. И така биха могли да се образуват Слънцето и неподвижните звезди, ако предположим още, че по своята природа това вещество е светещо. Но ето, по какъв начин веществото може да се раздели на две части, така че що се отнася за първото, то се слива в светещо тяло, тогава, когато другата част остава тъмна или се превръща в тъмна, когато първата остава неизменна - това вече според мене не може да се обясни само с естествени причини и аз съм длъжен да припиша тези мисли и деяния на изпълнения с воля Творец…” Законът за Всемирното привличане на Нютон отразява силите на взаимодействие между телата само в земни условия, а по отношение на количеството материя е неточен и приблизителен даже в земни лабораторни условия. В космически условия е съвършено непригоден като средство за изчисление на маси. Защо е така? Защото магнитното поле на Земята (съответно на Слънцето) представлява центробежна сила на отблъскване, която се уравновесява върху сателита със силата на привличане (външно етерно налягане). А тази сила освен от масата, зависи от скоростта на ротация. Всяка планета или звезда има различна собствена скорост на въртене. Ето защо няма универсална гравитационна константа и засега не съществува Закон за всемирното привличане! Ако все пак съществува закон за всемирно привличане, той още не е открит! Така наречената гравитационна константа представлява гравитационен коефициент, валиден за земни условия и за системата Земя-Луна. Силата на привличане на сателита зависи както от геометричната форма и от плътността на телата, така и от скоростта на въртене на телата. Ако направим резюме на всички корекции, може да се каже следното: Първи закон на Нютон е неприложим. Втори закон на Нютон е приблизителен. Трети закон на Нютон е невалиден при един частен случай Законът за гравитация е валиден и ограничен само за земни условия и напълно непригоден за извънземни космически изследвания.

Ако е така, извинявам се! Аз те попитах къде е твоята хипотеза за електромагнетизма, ти ми отговори да прочета "Квантов басейн". Прочетох и нищо съществено не открих, само клишета. Помислих, че това е твоята хипотеза.

Нютон е един от великите умове във физиката, но не бих го нарекъл "най-великият". Защото трите му закона за механика на движение, плюс закона за гравитация подлежат на опровержение, в различна степен са погрешни. За най-велик физик бих посочил Кеплер, макар че още малко хора разбират идеите му. Специално в закона за гравитация Нютон не е отчел ролята на магнитното поле на централното тяло като центробежна сила. Откъдето следва, че не съществува универсална гравитационна константа. Айнщайн е преписал на готово този сбъркан закон в ОТО, като му дава триизмерна форма и въвежда необосновано ограничението скорост на светлината за еквивалент на скорост на гравитацията. Поради тези причина ОТО на Айнщайн пет пари не струва. Да не говорим за измисления принцип на еквивалнетност на тегловна и инертна маса. Дали една маса ще наречем инертна или тегловна зависи само от положението (гледната точка) на наблюдателя.

Малоум, съгласен съм с това, което наричаш "Квантов басейн" - това е пространството. То е изпълнено с различни по големина и скорост на движение частици, едни от които са фотоните. Всички частици извършват движение, подобно на Брауново, със значително по-голям пробег. Обаче твърденията ти за съществуване на гравитони и изкривяване на пространството показват, че нямаш понятие за гравитация. Просто си назубрил някакви клишета. Защото гравитацията е резултат от налягане на тези етерни частици, сума от импулси на еластични удари и нищо друго. Кой е този умник, доказал, че гравитацията няма нищо общо с магнетизма? Ще съм любопитен да науча за доказателството му. Като казах, че не мога да обясня магнетизма, имах в предвид, че не зная какви частици участвуват в работата на един постоянен магнит. Сигурен съм, че и ти не знаеш отговора. Но много добре знам, какво представлява магнитното поле на едно небесно тяло - това със сигурност не можеш да обясниш. Твърдението ти, че ако махнем Слънцето, планетите ще усетят моментално, не е вярно. Ще го усетят след минути или часове - зависи от планетата и разстоянието. А знаеш ли след колко време Луната ще усети липсата на Земята, ако я премахнем? Ще мине повече от половин денонощие. "Да всъщност масата на телата представлява ускорение (с дадена посока)" - естествено е, че не мога да схвана подобни бисери от твоята теория, щом не знаеш какво е маса. Вземи прочети малко механика, пък тогава съчинявай теории.

ПП Не приемам предположението на Нютон, че съществува универсална гравитационна константа. Всъщност там е главният проблем със закона на Нютон. Поздрави П.

Съглсен съм, че законът на Нютон е следствие на закона на Кеплер, но не съм съгласен с преобразуванията (сумите), които прави Нютон, когато добавя маса в закона на Кеплер. Ако се добавя масата на Слънцето, към нея трябва да се подразбира масите на всички планети от Сл. система, взети заедно. Не може да се избира масата само на една планета плюс масата на Слънцето и да се прави уравнение за пресмятане масата на планетата. Кеплеровият закон е точен, ако се прилага само за една гравитационна система, която и да е тя. Когато се смесват параметри от две различни гравитационни системи, резултатът е плачевен. При моят закон масата на Земята се получава приблизително същата mЗ=r2R=(6370.103)2.149,6.109=5,92.1024 кг. Тук има корекционен коефициент 0,98, който приемам за 1 при изчисляване масите на планетите. Ако се приеме за 1 при мсата на Земята, се получава 6.1024 кг, което също е с достатъчна точност. Средната плътност на земната черупка е около 6000 кг/м3, а на ядрото - около 9000 кг/м3.

За съжаление не мога да обясня какво представлява един постоянен магнит. И аз си задавам този въпрос, но още нямам отговор. Не знаем какви частици участвуват в магнитните силови линии. Докато за частиците на магнитното поле на Земята за мен е ясно - това са свободни електрони. Освен това, аз съм приел принципа, че във вселената не могат да съществуват сили на привличане, а само на отблъскване. За движение на материален обект, без магнитно въздействие отвън, не трябва да има разлика в инерционното или неинерционно движение, в зависимост от магнитните свойства на тялото. Трябва да се отбележи, че съгласно принципа на Мах, във вселената не може да съществува инерционно движение. Всички свободни движения са криволинейни. Първи закон на Нютон няма област на приложение.

Да разгледаме промяната на силите при елиптично движение в радиално направление При отдалечаване на планетата от Слънцето гравитационното налягане на привличане намалява с квадрата на разстоянието, а инерционното налягане на отблъскване намалява обратно пропорционално на разстоянието. Обаче инерционната центробежна сила зависи освен от налягането, също от площта на сечението на планетата, което е константа. Проекциите на сечението след промяна на разстоянието се отнасят както квадрата на разстоянието, защото се намалява пространственият ъгъл, върху който действува налягането. Следователно при отдалечаване от кръгово равновесно положение инерционната центробежна сила намалява с третата степен на разстоянието, докато гравитационната сила намалява с квадрата на разстоянието, тогава тя става по-голяма от силата на отблъскване и възстановява равновесието. При приближаване на планетата към Слънцето гравитационната сила на привличане расте с квадрата на разстоянието, а инерционното центробежно налягане расте обратно пропорционално на разстоянието. Проекцията на площта, през която е преминавало инерционното налягане се увеличава с квадрата на разстоянието, или в крайна сметка инерционната сила расте на трета степен - по-бързо от квадрата на гравитационната сила и отблъсквайки сателита, възстановява равновесието. Така действува механизмът за устойчиво равновесие при орбитално движение. Поради големите маси на планетите, тези движения се извършват бавно около единия фокус на околослънчевата елипса. Ако раглеждаме промяната на силите в тангенциално направление, то се промея скоростта на движение на сателита. Тъй като магнитното поле на централното тяло има форма на отворена спирала (формата на магнитното поле се наблюдава най-добре в страничен поглед на галактиките), то спиралата ускорява или забавя сателита, в зависимост от разстоянието до централното тяло. Всяко движение по елипса има равностойно орбитално положение по окръжност. Ако мислено поставим окръжността върху елипсата, те се пресичат. Когато сателита се намира в елиптична орбита под окръжността, магнитното поле действува ускорително и увеличава скоростта на орбитално движение или увеличава кинетичната енергия. Когато сателитът премине над окръжността, спиралата на магнитното поле забавя скоростта на движение и кинетичната енергия се превръща в потенциална. Движението на сателита относно мислената окръжност може да се изобрази като затихваща синусоида. Тази синусоида затихва както по амплитуда, така и по честота, защото затихването е свързано с енергийни загуби. Доказателство за затихване по честота е изместване на перихелия на планетите. След определено време, вероятно от няколко хиляди години, елиптичното движение ще се приближи към окръжност. Формулата на центробежно инерциално налягане на магнитното поле на централното тяло върху сателита представлява изразът: FЦ = mV2 / R = п r2 P Където r е радиус на сателита и P е налягане на магнитното поле върху максималната площ на сателита, равна на неговото диаметрално сечение. Налягането P може да се изчисли, благодарение на това, че знаем масата на Земята. Можем да изчислим налягането P на магнитното поле на Слънцето на разстояние 1 а.е. Като знаем, че налягането на магнитното поле, създаващо центробежна сила, намалява обратно пропорционално на разстоянието, може да се изчисли налягането P0 на границата на газовия слой на Слънцето и от там за орбиталната област на всяка планета. В какво се състои погрешността на Нютоновия закон? В това, че не се отчита центробежната сила на магнитното поле. В крайна сметка се получава законът mПЛ =РО rПЛ2R , който е валиден за всяка орбитална система , където РО e коефициент на плътност, различен за всяка орбитална система, отговарящ на гравитационният коефициент в закона на Нютон. За Слънчевата система коефициентът РО=1, тогава се получава изразът mПЛ = rПЛ2R Законът на Нютон също може да се ползува, ( F=m1m2 K/ R2, където К е гравитационен коефициент), но само при положение за всяка гравитационна система да се изчисли съответният гравитационен коефициент, ако това е възможно. Поздрави П.

Имам в предвид с изпозуване на сбъркания Нютонов закон и III закон на Кеплер са изчислени масите на планетите, които съответно не са верни. Не може Сатурн с изчислената нищожна плътност да притежава най-горещото и мощно магнитно поле. Правилно е изчислена единствено масата на Земята. А за масата на Луната да не говорим, тя е десетки пъти по-малка. Методиката и пътят на разсъждение, с използуване на центробежната сила на магнитното поле, насочена от централното тяло към сателита, съм дал в темата "Кеплер е прав, а Нютон сгреши". Изчисленията на масите на планетите съм направил по нов закон: mПЛ = r2*R ,където mПЛ е маса на планета от Слънчевата система, r е нейният радиус и R е разстоянието и` до центъра на Слънцето. Поздрави П.

Доколкото съм запознат с нея, представлява отклонение от здравия разум, според мен.

След като магнитните полета са различни, не може да съществува гравитационна константа, пишеш наизуст. Защото магнитмото поле създава центробежна сила върху сателита, но още не си узрял за тези неща. Запознай се по-подробно с Теорията на електромагнитната вселена. Там има много верни неща.

Да, вярно е, че Земята и другите планети биха спрелив - по-точно биха паднали на Слънцето, ако... Слънцето не се въртеше. Защото с въртенето се създава магнитно поле, а магнитното поле движи планетите и импулсът на движение се възстановява напълно на полюсите. Там е грешката на учените, че са се отказали от етера. Сега трябва да наваксат 100 годишното си изоставане.