Пенчо Бойчев

СТО е наистина глупава теория, в която може би само формулата E=mc2 e вярна, но едва ли е съвсем точна. Защото е изведена за първи път от Томсън така: E = 3/4 mc2. Ако не следваме глупавото твърдение, че фотонът нямал маса, то формулата за потенциална енергия трябва да е E=mc2/2Глупаво е и твърдението, че масата зависи от скоростта, която пък е относителна, че времето е относително. Но същото може да се каже и за ОТО. Какво значи еквивалент на инертна и гравитационна маса? Има само една маса и дали ще я разглеждаме като инертна или гравитачна, зависи само от гледната точка на наблюдателя. Изведената система уравнения на Айнщайн за гравитацията е частен случай на закона на Нютон за гравитацията, защото той необосновано ограничава скоростта на гравитацията на с. А скоростта на земната гравитация е само 8 км/сек! Освен това Айнщайн повтаря грешката на Нютон, използувайки несъществуваща гравитационна константа G. Този коефициент G е валиден само за земни условия, системата Земя - Луна и никъде другаде. От формулата за двиение на сателит V2=MG / R се вижда, че скоростта на сателита не зависи от неговата маса, а зависи от масата на централното тяло. Нека разгледаме две централни тела с маси М1 по-голяма от М2. Скоростта им на въртене да е еднаква. Масата и скоростта на два сателита да е една и съща. Тогава V12R=M1G1 и V22R=M2G2 V1=V2, следователно M1G1=M2G2, откъдето следва G2 по-голямо от G1. Това означава: Не съществува универсална гравитационна константа!

От формулата за скоростта на сателита се вижда, че тя не зависи от масата на сателита, но очевидно зависи от масата на централното тяло и от скоростта му на въртене. Следователно ако разгледаме две централни тела с маси М1 по-голямо от М2, с еднаква скорост на въртене и два еднакви сателита около тях, те ще се движат с еднаква скорост, на същото разстояние. Тоест произведението M1G1=M2G2, откъдето следва, че G2 е по-голямо от G1. С други думи универсална константа G не съществува!

Уважеми г-н Богданов, разговарях с Иван Манев по GSM, но успях да науча само, че откритието му е регистрирано в Библиотеката на Конгреса на САЩ във Вашингтон. Не можах да го намеря в картотеката. Аз бях прочел за него в един вестник преди доста време. Освен това Иван Манев има издадена книга "Ключът към абсолютното" през 2005 г., където се описва този експеримент на стр.98. И всеки може да изпълни този експеримент и да го провери. Съгласен съм с Вас, че когато се обсъжда моя или друга нова хипотеза, този факт трябва да се отбелязва. Но в случая не става дума за моя или нечия друга хипотеза, а за отхвърляне на една абсурдна и грешна теория, каквато е Теория на относителността. Нито една теория не заслужава да бъде приемана на доверие, а трябва да се оспорва и доказва, докато стане вътрешно убеждение на изучаващия. Поздрави

Не ми стана ясно, кой е смисленият отговор, сигурно и на питащата госпожица Аврора не стана ясно. Магнитното поле се среща с електричното, после махаме електричното и се получава сияние, а какво е обяснението? Все едно да сварим кафе, след като сме забравили да сложим кафе и захар. Просто си признайте, че не знаете и въпросът се приключва.

Обратното е, ел. магнитното поле променя състоянието на електроните. Както сам казваш, че чрез управление на полето, можем да управляваме движението на електроните - с това съм съгласен напълно. Тогава трябва да те попитам как си обясняваш свойството заряд? Това нещо като универсално лепило ли е според тебе? Освен това атомите не са неутрални по заряд, сигурно си имал в предвид молекулите. Електроните притежават заряд само когато се движат в затворена токова верига, под налягане на поток от фотони. При свободно движение в космоса те са електронеутрални. Дори налягането на свободни електрони върху земната кора създава земната гравитация.

КЕПЛЕР Е ПРАВ, А НЮТОН СГРЕШИ От класическата механика е известно, че всяко движение в природата се предизвиква от влиянието на най-малко две противоположни сили. Обикновено едната сила е с ускорително или закъснително действие, а втората сила е съпротивителна. Знаем от принципа на Мах, че движенията във Вселената са резултат от влиянията на безброй други сили и влияния на етерната среда. Всички външни влияния могат да се разглеждат като действие на една резултанта, която непрекъснато се мени по стойност и направление. В този смисъл във Вселената под влияние само на една движеща сила и една съпротивителна са възможни единствено криволинейни движения, дължащи се на разлика на две сили и затворени циклични, причинени от равновесие на две доминиращи сили. Праволинейни движения във Вселената са забранени и не съществуват. За нашето разглеждане са от значение затворени елиптични или кръгови движения. Всяка гравитационна система се състои от централно тяло, което непременно се върти и различен брой сателити. Всеки сателит се движи под въздействие на две сили: външна центростремителна и вътрешна центробежна. В историята на физиката няма досега изработен и възприет модел или теория на действуваща гравитация. Само математически са изведени и формулирани закони за гравитация, които по тази причина са валидни само за земни условия и не дават реална представа за физичните процеси на движение и големината на масите на телата. Какво представлява една сила? Ако изключим пряко ударно въздействие, механично въздействие и разглеждаме само действие от разстояние, силата представлява етерно налягане върху едно твърдо тяло. Когато като наблюдатели стъпваме по земята, възприемаме космическото етерно налягане като тегло. Ако сме в един ускоряващ или спиращ автомобил, възприемеме промяната в скоростта на етерния поток като ускорение. По същият начин един пасажер в самолет, извършващ свободно падане, за наблюдателя вътре в самолета той изпитва липса на тегло, а за наблюдателя от земята, пътникът се движи ускорително. Делениeто на масата на тегловна и инертна зависи само на гледната точка на наблюдателя и е признак за невежество. До Теорията на относителността учените правилно са смятали етера за основен фактор в космическото пространство, като носител на светлина, гравитация и механична сила. Неуспехът на опитите на Майкелсон и Морли цементира грешките на Айнщайн и спря развитието на физиката с цял век. Не случайно Майкелсон нарече Теорията на относителността “чудовище’. През май 1991 г. българинът Иван Манев и американцът Ричард Милс провеждат в Питсбърг, щата Флорида експеримент, който всеки може да повтори и да провери. Изпращат лазерен лъч на разстояние 50 метра в направление изток-запад. Лазерът е поставен неподвижно. Лъчът се изпраща на всеки час и се маркира върху екран. В продължение на 24 лъчът описва елипса. С този опит се поставя началото на края на заблудите в Теорията на относителността, като се възстановява ролята на етера. Откритието е регистрирано в Библиотеката на конгреса на САЩ във Вашингтон през 1991 г.. Какво е обяснението? Магнитното поле на Слънцето облива Земята с етерен поток в направление север-юг на голяма височина, в резултат на което от юг се образува обратно течение от юг към север, но по земната повърхност. Това течение създава течението Гълфстрийм и се регистрира с компас. Магнитното поле на Земята е насочено вертикално към земната повърхност и не се регистрира с компас, защото е двупосочно. Обаче земното магнитно поле взаимодействува и изкривява слънчевото магнитно поле, благодарение на наклона на земната ос от 23 градуса и разположението на Земята, относно слънчевите лъчи. Деформацията на земното магнитно поле се извършва в космоса, а резултатът се регистрира на Земята. Ако се измери отношението на малката ос на елипсата към голямата ос, ще се получи 0,4, което е стойността на синус от 23 градуса. При липса на наклон на земната ос, елипсата ще се промени в отсечка, поради сумиране и изваждане на слънчевия поток със земното магнитно поле при въртене на Земята. В космоса се движат етерни частици във всички възможни посоки, подобно на Брауново движение, но с много по-дълъг свободен пробег на частиците. Еластичните удари на частици върху атоми и молекули, както и тяхното отражение, създават механични импулси. Сумата от тези импулси действува като налягане и създава сила. Във Вселената не съществуват сили на привличане, а само на отблъскване. Който има смелостта да твърди обратното, е длъжен да нарисува и да обясни модела на взаимодействие. Ако не може да направи това, дискусията е излишна. Силата, която наричаме центростремителна или привличане се получава от външно налягане върху две тела. Външното налягане винаги е по-високо от налягането вътре между телата, а разликата между двете създава сила на привличане. Силата на привличане е ясна - формулирана е със закона на Нютон. Тя се променя с квадрата на разстояние. Силата на отблъскване или центробежна сила, обаче, не е отчетена в законите на Нютон и на Айнщайн. В това се състои техният проблем и проблемът на днешната наука за гравитацията. Силата, която наричаме центробежна, се дължи на въртене на централното тяло. В резултат на увличане и отражение на етерни частици от централното тяло, се образува отблъскващо магнитно поле. То също е подвластно на гравитацията и има спираловидна форма в поглед отстрани. Етерни частици се изхвърлят с определена енергия в екваториалната област и по гравитационен път се забавят и завръщат към двата полюса. Скоростта на движение на етерни частици е различна за всяка планета и се движи в широки граници от няколко километра в секунда до стотици километри в секунда. Има магнитни полета, движещи се със светлинна скорост, има и с над светлинна скорист. След изминаване на определен пробег, частиците се забавят, спират и разсейват встрани, за да се насочат обратно към двата полюса. Важна особеност на силата на отблъскване (центробежна сила) е, че тя се променя обратно пропорционално на разстоянието, защото има стремеж да се концентрира в равнина. Това се вижда много ясно от формата на галактиките, на еклиптиката, формата на Слънчевата система, от пръстените на Сатурн и т.н. Целият проблем в закона на Нютон е да се отчете влиянието на центробежната сила на отблъскване в уравнението за гравитация. Това, което не е могъл да разбере Нютон в идеите на Кеплер, а и все още липсва в учебниците по физика е, че центробежната сила зависи и се определя основно от свойствата на централното тяло – това са маса и скорост на въртене и не зависи от масата на сателита, а само от площта (сечението) на сателита. Не се вижда връзката, че всяка промяна в скоростта на въртене на централното тяло веднага ще предизвика промяна в скоростта на движение на сателитите. Кеплер прекрасно разбирал ролята на гравитацията по-добре от Нютон и от съвременните учени: считал, че Слънцето, привличайки планетите като магнит и въртейки се, увлича след себе си планетите. Защо до сега астрономите не са открили звезда или планета, която не се върти, а има сателити? Защото такова съчетание е невъзможно, ако централното тяло не отблъсква сателитите, те при неизбежни енергийни загуби, след относително кратко време ще паднат върху него! Той интуитивно е разбирал значението на този проблем, но не могъл да го докаже и формулира. След неговата смърт Нютон успял да наложи своя сбъркан модел и даже да подведе Айнщайн 400 години по-късно. Третият закон на Кеплер е изключително точен и изведен за планетите от Слънчевата система. Представлява математичен израз на част от отворена парабола - RV2=const Той е валиден за движение на сателити от всяка една произволна система. На основание на изложеното до тук може да се направи извод, че масата и въртенето на Слънцето формира динамиката на орбитално движение на планетите. Затова във формулата не могат да участвуват масите на планетите. T12 / a13 = T22 / a23 = const Законът, обаче, не е валиден за сателити от различни орбитални системи, както по-късно се опитва да наложи Нютон. В него не се включват масите на сателитите, защото те не зависят от динамичните свойства на централното тяло. Следната формула на Нютон очевидно е грешна и напълно непригодна за използуване в практиката. Не може да се включва масата само на един от сателитите към централното тяло – задължително трябва да се включат масите на всички сателити към централното тяло. Ако се отчита само един сателит или нито един, сметката е с твърде голямо приближение и никакъв положителен резултат няма да се получи от сметките. T12 (M + m1) / T22 (M + m2) = a13 / a23 Като астроном, Кеплер е вярвал, че Слънцето заставя другите планети да се въртят около него него посредством физическа сила на притегляне. Смятал, че тази сила действува навсякъде. Той достигнал до гениалния извод, че Слънцето ги "тласка", изпускайки при своето въртене особени частицн (species immateriata), при това ексцентричността на орбитата се определя от магнитно взаимодействие между Слънцето и всички планети. Правилната формула на Нютоновия закон е: T12 / R13 = T22 / R23 = C MСЛ+ПЛ където С е гравитационен коефициент за Слънчевата система, а MСЛ+ПЛ е масата на Слънце, плюс масите на всички планети и техни сателити. Отделен въпрос е, че масата на Слънцето и този коефициент и днес все още не са изчислени и са неизвестни. Благодарение на своите многобройни опити и гениални съждения, Йохан Кеплер достига до извода, че силата на привличане е право пропорционална на теглото, но обратно пропорционална на разстоянието. Силата на привличане се определя от повърхностно или обемно налягане в пространството и действува върху определена тъмна площ или сечение на планетата, която е двумерна. Затова тя се променя обратно с квадрата на разстоянието от централното тяло и сателита. Обаче силата на отблъскване, която представлява равновесно центробежно налягане върху обратната, осветена площ на планетата, се разпространява в равнината на екватора на Слънцето или друго тяло. Затова тя по характер е едномерна и се променя обратно пропорционално на разстоянието от централното тяло до сателита. Какво представлява центробежната сила? Това е налягане на етерни частици върху сателита, излъчени от централното тяло. Силата на привличане е прпорционална на масата, тя от своя страна е право пропорционлна на разстоянието до сателита, както ще докажем по-нататък. Тези две сили действуват с променлива стойност върху сателита, когато той се движи по елипса. За обяснение ексцентричността на орбитите, Кеплер предположил, че планетите представляват сами по себе си «огромни кръгли магнити», магнитните оси на които запазват постоянно направление, подобно оси на жироскоп. Следователно, планетите периодично ту ще се привличат близо към Слънцето, ту ще се отблъскват от него, в сътветствие с разположението на техните магнитни полюси в състояние на устойчиво равновесие. Тогава промяната на орбитата в пространството на сателит, от едно положение в друго, се извършва със сила, действуваща обратно пропорционално на разстоянието! Кеплер отново е прав и ако беше доживял времето на Нютон, той не би допуснал приемането на този объркан закон, който даже учените на ХХ век не успяха да поправят!. Законът за гравитация вече може да се изкаже така: Гравитационната сила на привличане между централна планета и сателит се уравновесява с центробежната сила на отблъскване от централната планета, упражнена върху площта на диаметрално сечение на сателита.FГР = FЦБ Законът на Нютон за равенство на гравитационна и центробежна сила може да се изрази така: mV2 / R = π rПЛ2 P0*rСЛ / R mV2 =πrПЛ2P0rСЛ Центробежната сила на отблъскване на сателита е равна на силата от налягане на магнитното поле върху сечението на сателита. От горният израз може да се изчисли стойността на етерно налягане в газовия слой на Слънцето P0 . Тъй като измерваме налягането в газовия слой на Слънцето, а се отчитат разстояния от центъра му, в израза се включва радиуса на Слънцето. При R= rСЛ се получава P = P0. P=P0rСЛ / R където mПЛ е маса на планета, ССЛ е гравитационен коефициент за Слънчевата система, P е етерно налягане на магнитното поле на Слънцето върху определена планета, P0 е етерно налягане на магнитното поле върху газовия слой на слънчевия екватор, R е разстояние от центъра на планета до центъра на Слънцето, rПЛ е радиус на планета, rСЛ е радиус на Слънцето . МСЛ е маса на Слънцето, изчислена по стария закон на Нютон и g е гравитационният коефициент на Нютон. ССЛ числено е равен на произведението МСЛg, но действителната маса на Слънцето и гравитационния коефициент за Слънчевата система са неизвестни, а G е гравитационен коефициент само за системата Земя – Луна. P0=mПЛССЛ/πrПЛ2RrСЛ=5.975.1024*1.99.1030*6.67.10- 11 / π*(6378.103)2*149.6.109 *696.106= 5.96.1010 N/m2 Масата на планетите се определя по закона mПЛ = π rПЛ2 P0 R rСЛ / ССЛ ; GСЛ=π P0 rСЛ / ССЛ = 0.9818 kg / m3 С изключение на радиуса на планетата и разстоянието и` до Слънцето, всички други величини са константи. Законът може да се запише опростено: mПЛ =0.9818 rПЛ2 R ~ 0.1grПЛ2 R~ rПЛ2 R [kg] mПЛ = rПЛ2 R Това уравнение е в сила за планетите от Слънчевата система и за системата Земя – Луна, в която е валиден коефициентът G. В общият случай, валиден за всяка гравитационна система с прилежащите и` сателити, горното уравнение трябва да се запише така: mПЛ = rrПЛ2 R, където r е различен гравитационен коефициент на плътност за всяка гравитационна система, като например за сателитите на Юпитер, Сатурн и т.н. Изчисляване масата на Луната. Тъй като Луната е свързана със Земята, тук е в сила гравитационния коефициент G, следователно коефициентът r е равен на 1. mЛ = rЛ2 RЛ = (1738.103)2*384400.103=1,162.1021 кг Известно е не на всички, че Луната е кухо тяло без ядро. Масата и` се оказа 5142 пъти по-малка от масата на Земята, а не само 81,3 пъти! Масата на Луната е 63 пъти по-малка от изчисляваната досега, а средната и` плътност е само 53 кг/м3 ! Луната представлява един голям сферичен мехур. Затова лунните жители не позволиха на Аполо 13 да взриви ядрен заряд върху Луната! Изчисляване на лунното ускорение aЛ върху повърхността на Луната: aЛ = G*mЛ / RЛ2 = 6.67-11.1,162.1021 / (1738.103)2 = 0,026 N/m2 Следователно един човек с маса 80 кг ще тежи на Луната около 210 грама, а не 13,3 кг, както беше пресмятано по невалидния закон на Нютон! При толкова слабо ускорение по Луната не може да се ходи, а придвижването става само със скокове. Много космически станции на НАСА и СССР, насочени към Луната, в миналото отлитаха в космоса или се забиваха в Луната, поради грешно изчислено лунно ускорение. И ако днес НАСА и учените не признаят този резултат за лунната гравитация, значи никога не са стъпвали на Луната.Очевидно е, че всички кадри от Луната с американските космонавти са снимани със забавен каданс в студио на Земята. И причината не е в това, че корабите Аполо не са кацали на Луната, а че хората на Земята не е трябвало да виждат неща, които има на Луната! За какъв Нютонов закон можем да говорим при това положение? Изчисляване на масата на Юпитер: mЮ = rЮ2 RСЛ = (71000.103)2*7,8.1011=3,93.1027 кг Масата на Юпитер е два пъти по-голяма от масата, смятана по Нютон Изчисляване масата на Сатурн mСат = rСат2 RСЛ = (60000.103)2*1,43.1012=5,15.1027 кг Масата на Сатурн е девет пъти по-голяма от масата по Нютон. Тази маса обяснява наличие на най-мощното магнитно поле и най-голяма маса на планета от Слънчевата система. Изчисляване масата на Плутон mПл = rПл2 RСЛ = (1216.103)2*5,92.1012=8,75.1024 кг Масата на Плутон е близо 1,5 пъти по-голяма от земната маса! Плътността на Плутон е 1 тон за 1 литър обем! Ако един сателит се задвижва от въртене на магнитното поле, той е устойчив във времето. Спиралата на магнитното поле може да се разложи на две съставки - нормална и тангенциална. Нормалната представлява отблъскваща центробежна сила, а тангенциалната - ускорява или забавя сателита, в зависимост от разстоянието R до централното тяло. Това важи при елиптично движение. В идеалният случай - при кръгово движение, тангенциалната съставка не оказва никакво ускорение или съпротивление на сателита. Тогава движението му теоретически е "вечно", без да отчитаме растеж на маси и край на Вселената. И в двата случая, при елиптично и при кръгово движение, сателитът се намира в устойчива орбита. Когато скоростта на сателита не съответствува на скоростта на въртене на магнитното поле, орбитата е променлива във времето. За пример да вземем движението на Плутон. Орбитата му е наклонена на около 30 градуса спрямо равнината на слънчевия екватор. Поради съпротивление на космическия етер, което е много слабо, орбитата на Плутон постепенно ще се изправя и ще съвпадне с равнината на екватора. Но за това ще са необходими вероятно десетки хиляди години. Също така всички елиптично орбити с времето се превръщат в кръгови орбити. Луната е в равновесие с магнитното поле на Земята. Това се отнася и за всички планети в Слънчевата система. Не може по-външна планета да се движи с по-голяма скорост от по-вътрешна планета, защото гравитационната спирала не позволява това. Колкото една планета е по-отдалечена от Слънцето, толкова повече намалява скоростта на въртене на магнитното поле. Това е отразено и в закона на Тициус-Боде. Но досега никой не е вземал под внимание спиралата на центробежната сила, която се излъчва в пространството от централното тяло към сателита, а не седи вътре в сателита.

Примерът с падащо пумпалче е нагледно обяснение за превръщане на кинетична енергия в потенциална, на постъпателно движение във въртеливо движение и обратно, не го разбирай буквално. Прочети малко повече за "Демонът на Максуел" и може да ти стане ясно какво съм имал в предвид.

Защото около екватора се изхвърля отразена етерна материя, кочто се движи закъснително в радиална посока. Тя създава магнитното поле на Земята. Идва момент, когато скоростта става нула и започва да се разширява настрани и се завръща в двата полюса. Образува се фуниевиден поток. Освен това, Земята е кухо тяло,в което има плътно ядро, което свети като малко слънце. На двата полюса има отвори и през тях прониква светлина от това слънце във виф на полярно сияние. Официално науката и правителствата на великите сили отричат тези факти, но в същото време избрани хора поддържат връзки с цивилизациите, населяващи долната земя.

Твърде добре написано и щеше да е още по-добре, ако беше вярно, но не е. Теорията на относителността, говоря и за двете, никога не е била призната от сериозните учени. Дори самият Майкелсон не харесвал своите опити, довели до създаване на "чудовището" СТО. Защо не успяват Майкелсон и Морли? Защото етерът около Земята се увлича напълно заедно с атмосферата и не се отчита разлика в скоростта на светлината. Обаче през 1991 г. българинът Иван Манев и американецът Ричард Милс от Института по физика в Питсбърг, щата Флорида правят опит с лазер, който всеки може да повтори. Поставят неподвижен лазер в направление изток запад и екран на 50 метра. Пуска се лъч на всеки час и се отбелязва. За едно денонощие лъчът описва елипса. Какво е обяснението? Поток от слънчевото магнитно поле облива Земята и взаимодействува с етера около Земята. Поради наклона на земната ос и въртенето на Земята, взаимодействието се проявява в едната половина като сума, а в другата като разлика на двата потока. На екрана резултатът е елипса, със съотношение на малка ос към голяма ос 0,4 или синус от 23 градуса. С този опит се развенчава постоянната скорост на светлината и измислиците на Айнщайн. Гравитацията на Нютон и Айнщайн не са различни видове гравитация. Законът на Айнщайн се явява частен случай на Нютоновата гравитация, защото Айнщайн без никакво основание приема ограничението, че гравитацията се разпространява със скоростта на светлината. Вярно е, че има и такава гравитация, но е частен случай. Скоростта на земната гравитация е само около 8 км/ секунда. СТО казвала, че скоростта изменя потока на времето, а също и масата. Чий поток обаче, на космически кораб, който се отдалечава от Земята или на Земята, която се отдалечава от кораба? Нали всичко е относително? Това са смешни и несериозни неща. Защо трябва да си представяме пространството като мембрана, която се изкривява? От това става ли по-ясно какво е гравитацията? Не, поредната глупост. Много по-логично е да си представим топче, завързано за ластик, който се разтяга. Тогава ще говорим за сили в разтегнат ластик, а не за изкривено пространство, което е пълен аналог на изкривено мислене и невежество. Светлината се привличала от масивни тела. Може да е вярно, но може да е обикновено пречупване на лъча, преминавайки през по-плътна среда. И как може да се привлича светлинния лъч, след като съвременната наука твърди, че фотонът нямал маса? Има дефицит на сиво мозъчно вещество в науката, а не на маса.

Електричеството представлява процес на предаване на енергия от електромагнитно поле към определена група електрони и преобразуване на отдадената енергия от тези електрони в желания от нас друг вид енергия. Крайният резултат от всяка извършена работа е отпадъчна топлина - електромагнитно излъчване с по-нискочестотни параметри. Тази енергия се излъчва в пространството и се поглъща от звездите, за да се преобразува отново в по-висока честота. Самите електрони са неутрални по заряд. Електромагнитното поле ги зарежда с енергия и ги прави отрицателни за кратко време.

Не си губете времето да четете Стивън Хокинг, освен ако обичате научна фантастика. В едно, обаче той е прав - черните дупки излъчват високочестотна енергия или черна светлина. Поглъщат енергия с по-ниска честота и я преобразуват в по-високочестотна. С други думи може да се каже, че те преодоляват II принцип на термодинамиката и така осъществяват кръговрат на енергията във Вселената. Може да се каже, че II принцип на термодинамиката е валиден само в част от енергийната верига - в планетите и е невалиден в слънцата. А черните дупки представляват най-висш и последен вид слънца. Енергията на черните дупки преминава през поредица от преобразувания на честотата в няколко слънца, докато достигне до нашето Слънце, което да я излъчи във видимия за нас спектър. Слънцето и Луната си приличат по две неща: 1/ по видимия диаметър от около 1/2 градус и 2/ двете небесни тела светят с отразена светлина, като Луната отразява повърхностно, а Слънцето с обема на газовия слой. Иначе ако слънцата произвеждаха енергия в продължение на милиарди години, къде отива тази енергия? Пространството щеше да се пренасити с енергийни лъчения и планетите да прегреят. Това не се случва. Очевидно нищо в природата не се губи.

Фотонът е частица с определена маса. Който твърди, че е безмасова частица, не е в час. Тази частица участвува във вълново движение. Нима молекулата на водата не е частица? Нима няма водни вълни? Няма никакво противоречие между вълна и частица. Фотонът представлява едно малко пумпалче, Представете си едно пумпалче, поставено на ос, върху която от двете страни е навит конец. Пускаме пумпалчето надолу, конецът се развива, но и кинетичната му енергия нараства. Когато достигне най-ниска точка, поради инерцията пумпалчето започва да се изкачва нагоре и да навива конеца в обратна посока. В един момент кинетичната му енергия става 0 и започва отново слизане. Нещо подобно представлява фотонът. Максуел е направил три модела, докато обясни електромагнитното поле. Постъпателното движение на поток от фотони създава електрично поле. Преобразуването на кинетичната енергия на фотона от постъпателна във въртелива, води до сплескване и разширяване на фотона. Това създава налягане в страни, в перпендикулярно направление. Това налягане наричаме магнитно поле. После става обратно преобразуване на енергията от въртеливо в постъпателно движение и т.н. с честота от милиони, милиарди, трилиони пъти в секунда. Това е моделът на електромагнитно поле.

Пълна глупост е твърдението, че фотонът е безмасов, а пък светлината уж се привличала от гравитацията на масивни звезди. Най-напред не може да има безмасови частици. Второ, когато светлинен лъч преминава край голямо масивно тяло, около него има повишена плътност от етерни частици, просто настъпва процес на пречупване на светлинен лъч, а не привличане. Третото твърдение, че времепространството е нищо, което има свойството да се изкривява, говори за безпомощност на учените и липса на теретично обяснение. В момента във физиката не съществува теория, която да обяснява гравитацията - все едно да се твърди, че някаква абракадабра създава гравитацията. Четвърто, не съществуват гравитони. Съществуват етерни частици, които създават налягане. Това налягане ние наричме гравитация. Пето - във Вселената не съществуват сили на привличане. Гравитацията е разлика или равновесие между две сили на отблъскване. Който твърди нещо друго, да има смелостта излезе и да нарисува схема на теоретично и векторно взаимодействие между частиците, създаващи гравитация.

Три фактора създават ледниковите епохи: 1/ Първият е преминаване на Слънчевата система през праховите облаци на Глактиката, когато Слънцето се затъмнява за няколко милиона години. Тези пресичания стават през 100 милиона години, на всяка полуобиколка на Галактиката. От преди 1 милион години насам Слънчевата система постепенно излиза от праховите облаци. 2/ Вторият фактор е наклонът на земната ос от 23 градуса. Той се е получил при потопа, когато става изместване на центъра на тежестта на Земята в южното полукълбо. Области от Земята се заледяват, поради наклона на слънчевите лъчи. 3/ Третият фактор е локален. На всеки 3600 години планетата Нибиру преминава през Слънчевата система и завърта земната черупка с 45 срадуса. Така Европа и Балканският полуостров след потопа преди 14400 години са били на екватора. Преди 10800 години се преместват в умерените ширини на северното полукълбо. Преди 7200 години Европа отива към северния полюс и настъпва заледяване. Тогава по-голямата част от траките се изселват в Азия. Преди 3600 години Европа се връща в сегашното си положение, обаче други места като Антарктида замръзват. Когато Европа излиза от океана след последния потоп, през VI-VII век, започва да се населява от преселници - Великото преселение на народите. В скоро време ще бъдем свидетели на преместване на Европа отново към екватора и по нашите земи ще растат маслини и портокали. Промените, които сега наблюдаваме като глобално затопляне се дължат на приближаване на тъмното слънце Нибиру, което повишава слънчевото греене. Глобално затопляне има не само на Земята, а в цялата Слънчева система. Затварянето на озоновите дупки, спиране на потока Гълфстрийм се дължат на отслабване на външното магнитно поле, поради приближаване на Нибиру. През тази зима може да се очаква студена и продължителна зима, а през следващата зима - липса на зима.

Изчезването на Слънцето за миг няма да се отрази съществено на Земята, може да се почувствува лек трус. Скоростта на гравитацията зависи от скоростта на етерните частици, които произвеждат гравитационните сили и е различна за различните системи. Така скоростта на частиците, създаващи земната гравитация е доста ниска - равна е на I космическа скорост на Земята, около 7,9 км/сек. Скоростта на слънчевата гравитация е различна, защото се създава от налягане на други видове частици и е двукомпонентна. Първата, бавна компонента се движи със скорост от порядъка на 435 км/сек - I космическа скорост на Слънцето, а втората компонента се движи със светлинна скорост. Проникващата способност на етерните частици също е различна. Колкото са по-бавни частиците, толкова по-слаба е проникващата им способност. Бавната компонента свързва газовата обвивка на Слънцето със земната повърхност, а бързата компонента държи твърдата част от Слънцето със земното ядро. Връзката на Слънцето с друго тъмно слънце, наричано Немезида е с по-висока скорост от светлинната и т.н. Подобен случай на промяна на гравитацията се наблюдава по време на лунно затъмнение. Когато Луната е скрита зад Земята, тя започва да пада ускорително към Земята в продължение на около половин час. След което отново се изтласква навън, но предизвиква гравитационна вълна върху Земята. Така се акумулира енергия по време на земетресението на 26 декември 2004 г. в Индонезия. Скоростта на гравитацията, която приема Айнщайн, равна на светлинната е само един частен случай за гравитационна скорост.

Едно от основните положения на астрологията е, че планетите влияят чрез мислите на своите жители. Няма ненаселени планети в Слънчевата система. Преди 500 милиона години Земята се е въртяла 8 пъти по-бързо. Денонощието е било 3 часа. Но и масата на Земята е била около 5 пъти по-малка. Тогава е отделена Луната, за да се забави въртенето на Земята. Ядрото се върти с много по-голяма скорост - може би за минути прави един оборот. А това за един градус в година, просто го забрави. И в научната литература има жълти издания и автори фантасти като Стивън Хокинг. Снимките на полярните сияния не са секретни - твърде са големи и видими, за да ги засекретят.

Уважаеми г-н Богданов, запознат съм твърде добре с Космогонията на Розенкройцерите, но не съм съгласен с Вашето мнение. Дори скоро издадох книга, която е допълнение към Космогонията по отношение на хронологията. Истина е, че съществува долна земя, в която хората ходят с главата си към центъра, където има малко слънце, но това не се отнася за нас. Ние сме от горната, външна страна. Наистина американците са запознати, а и руснаците също с цивилизациите от долната земя. Те поддържат връзка с тях. Нашето Слънце не е проекция, то си е съвсем истинско, но не грее, а преобразува и отразява светлината на едно тъмно, невидимо за нас слънце, което много автори наричат Немезида. То е родителя на Слънцето и планетите в Слънчевата система. Наистина спорът продължи повече, отколкото е нужно, но аз мога да докажа с решаване на едно уравнение, че съществува механизъм за изхвърляне на астероиди от Слънчевата система към Слънцето или извън нея, ако представлява интерес за Вас. Това не се отнася за планетите. Орбитата на неустойчиво равновесие се намира между Марс и Юпитер на около 400 милиона километра от Слънцето. Поздрави П.

Между ъгловата скорост на централното тяло и тангенциалната скорост на сателита съществува връзка. Намаляването на ъгловата скорост на сателита, а това става с всички подобни тела във времето поради нарастване на масаите, води до намаляване скоростта на сателита. Който не успее да разбере тази закономерност, никога няма да разбере механизма на гравитацията. Нарастването на масите на телата води до увеличаване на разстоянията между тях на трета степен.

Първо чист вакуум не съществува. Второ, всяко движение в природата е резултат от взаимодействие на две сили. Обикновено една ускорителна/закъснителна и една съпротивителна, които действуват като разлика. Когато движението е циклично, по затворена орбита, имаме равновесие на две противоположни сили. Дори при праволинейно движение се въвежда фиктивна сила, за да се направи уравнение на движението, както е с принципа на Д`Аламбер. Разглеждаме орбитално движение. Силата на привличане е ясна - формулирана е със закона на Нютон. Силата на отблъскване или центробежна сила, не е включена в закона на Нютон и на Айнщайн. Важна особеност на силата на отблъскване (центробежна сила) е, че се променя обратно пропорционално на разстоянието, защото е концентрирана в равнина. Това се вижда ясно от формата на галактиките, еклиптиката, формата на Слънчевата система, от пръстените на Сатурн и т.н. Целият проблем в закона е да се включи центробежната сила на отблъскване в уравнението за гравитацията. Защото е ясно, че центробежната сила зависи от масата и скоростта на въртене на централното тяло. Следователно то действува с някакъв вид етерни частици върху сателита. От тук следва, че не може да съществува универсална гравитационна константа. Аз съм извел едно уравнение, което е в сила само за планетите от Слънчевата система.И се получават различни от изчислените по Нютоновия закон маси. mпл = rпл2R . Друг проблем е, че магнитното поле на Земята или друго небесно тяло не е това, което се рисува в учебниците, а е подобие на един водовъртеж. Етерни частици се изхвърлят с някаква енергия в екваториалната област и по гравитационен път се забавят и завръщат към двата полюса. Ако един сателит се задвижва от въртене на магнитното поле, той е устойчив във времето. Спиралата на магнитното поле може да се разложи на две съставки - нормална и тангенциална. Нормалната представлява центробежна сила, а тангенциалната - ускорява или забавя сателита, в зависимост от разстоянието R до централното тяло. Това важи при елиптично движение. В идеалният случай - при кръгово движение, тангенциалната съставка не оказва никакво ускорение или съпротивление на сателита. Тогава движението му е "вечно". И в двата случая, при елиптично и при кръгово движение, сателитът е в устойчива орбита. Когато скоростта на сателита не съответствува на скоростта на въртене на магнитното поле, орбитата е променлива във времето. За пример движението на Плутон. Орбитата е наклонена на около 30 градуса спрямо равнината на слънчевия екватор. Поради съпротивление на космическия етер, което е много слабо, орбитата на Плутон постепенно ще се изправя и ще стане в равнината на екватора. Но за това ще са необходими вероятно десетки хиляди години. Също така всички елиптично орбити с времето се превръщат в кръгови орбити. Луната е в равновесие с магнитното поле на Земята. Това се отнася и за всички планети в Слънчевата система. Не може по-външна планета да се движи с по-голяма скорост от по-вътрешна планета. Колкото една планета е по-отдалечена от Слънцето, толкова повече намалява скоростта на въртене на магнитното поле. Това е отразено и в закона на Тициус-Боде. Но досега никой не е взел под внимание спиралата на центробежната сила, която се излъчва от централното тяло към сателита, а не се намира вътре в сателита.

Идеята за включване на магнитното поле като центробежна сила е моя. По същество електричното поле се доближава до гравитацията (става дума за ниво на земна гравитация), защото гравитацията представлява механично налягане на електрони. Електричното поле представлява налягане на фотони, което се преобразува в магнитно поле (въртене на фотоните) и обратно в електрично, но взаимодействува със свободните електрони, изпълващи пространството. Специално земното електрично поле, което се излъчва от екватора е 580 пъти по-слабо от гравитацията (като налягане на единица площ). То се изкривява и преминава в магнитно поле. Твоят въпрос за масата на Земя и Луна ме накара да се замисля и все повече се убеждавам - масата на Земята е ясна от закона на Нютон, но на Луната не е вярна. Трябва ми време, за да направя някои сметки, но вероятно масата на Луната ще се окаже десетки пъти по-малка от изчислената. Луната е куха и няма ядро, за разлика от Земята и гравитацията върху нея е около 250 пъти по-слаба от земната, а не 6 пъти, както е изчислена. Въртенето на централното тяло създава магнитно поле, което осигурява регенерация на центробежната сила и енергия във времето. В противен случай срокът за въртене е ограничен. Например земните спътници на малка височина имат ограничено време на въртене - няколко години, след които падат и изгарят. Обаче спътниците на геостационарна орбита имат практически неограмичено време на ротация. Тяхната скорост на въртене съвпада със скоростта на въртене на магнитното поле. Тъй като предстои навлизане на планетата Нибиру в Слънчевата система, тяхното време също е ограничено, но по друга причина. След преминаване на Нибиру цялото космическо пространство над Земята ще се прочисти от всички сателити и отпадъци. Дори Марс ще се лиши от своите спътници.

Текстът на съобщението, написан на английски е двусмислен. И всеки го превежда така, както го разбира. towards sun може да ое превежда към, относно, спрямо, по отношение на ... Ако ускорението беше насочено към Слънцето, апаратът трябва да спре и да се ускори към Слънцето, но е обратно. Очевидно е, че си буквояд и се хващаш за всяка запетая. Това, което съм цитирал, не съм го съчинил аз, а са събрани различни публикации, в които може да има грешки или двусмислици. Ясно е, че няма северна ширина 830 градуса, а е 830 (градуса), много е близко до ума. Твърдението за северния полюс е, че на полюса няма заледяване, а течна вода, която се извива на вътре в Земята. Ако не знаеш, че Марс, Венера, Луната и всички други планети са населени с разумни същества, проблемът е твой, няма да споря с тебе, очевидно не разбираш нищо от астрология. Разликата на тези същества от нас се състои в това, че живеят в етерни тела - в каквито ще преминат земните жители след няколко години и които са нормални за живота в космоса. Нашите тела сега са едно мигновено изключение. Сублимация на лед може да има само при силна слънчева светлина, но не може сублимация да предизвика мъгла. Наличие на мъгла над океана означава наличие на течна повърхност. Ядрото се движи с много по-висока ъглова скорост, не знам колко точно, но примерно един оборот за 1 час, така че магнитното му поле да осигурява съосие на ядро и черупка, за да не се сблъскат. Книгите на Жул Верн не са доказателство за кухата Земя, но е известно, че той е имал силна интуиция и е предсказал много открития. А няма дим без огън. Кой ти е казал, че не са направени снимки на дупка в морето? Това звучи като лафа на шопа "От Искъро по-дълбоко нема". Естествено, че сателитите са направили снимки, но след като са засекретени, няма да ги покажат на тебе. Мога да ти изпратя на Е-майл снимка на полярно сияние, на която се забелязва кръгла форма на сиянието - поради кръглата форма на отвора, осветен от вътрешното слънце.

Достаъчно владея английски, за да преведа текста, но ти май си бягал от час и сега не си в час. Преводът преди не беше мой, но беше правилен, а моят превод е: "Неизвестно слабо ускорение по отношение на Слънцето в движението на станциите Пионер 10, Пионер 11 и Одисей остава необяснимо от 2006 г. Екип планетарни учени и физици, водени от Джон Андерсън (Главен изследовател на небесната механика за Пионер 10) установи слабо необяснимо ускорение спрямо Слънцето в движението на Пионер 10, Пионер 11 и Одисей. Аномалното ускорение е около 10 милиарда пъти по-слабо от земното ускорение и беше установено след подробен анализ на радио данни от космическите апарати." Става дума за ускорение относно Слънцето, без да се сменя посоката на движение! Освен дупка в северния полюс, съществува дупка и в южния полюс. За нея споменава Фритьов Нансен - известен шведски учен и политик. В долната земя съществува развита цивилизация, с която американците са в контакт. Наричат ги сивите. Затова е забранено да се изнася информация за долната земя. Но все пак, излизат някои данни, стига човек да се интересува. Вътрешното земно ядро свети и представлява малко червено слънце: “Американецът Исак Израел Хейс /1832 - 1881/ при пътуването си до Гренландия пише: “78017` с.ш. - видях една жълта пеперуда и кой ще повярва, комар, два молеца, 3 паяка, 2 пчели и 2 мухи...” Американският журналист Чарлз Ф.Хал, живял от 1860 до 1862 г. сред индуити, при опита си да намери Северния полюс, е оставил следното описания: “По-топло е от очакваното, няма нито ледове, нито снегове. Местността е пълна с живот, тюлени, дивеч, вълци, лисици, зайци, мечки и др.”. Някои изследователи съобщават за бели мечки, които се отправят посред зима на север, където се предполага, че няма храна. Птици от Австралия пък зимуват на Южния полюс. Никой още не е открил местата, където отлитат. Нито се знае до днес къде херингите хвърлят хайвера си... Северният полюс представлява твърда заледена територия? Всички, които живеят в северните ширини, знаят, че зиме в Арктика е много мъгливо. Ако съществува непрекъсната ледена повърхност, влажността няма да е достатъчна, за да се образуват мъгли. Американският изследовател д-р Е.Кейн пише още преди 150 г.: “Налице са ясни индикации, че на север има открито море, доказват го мъглите, които виждаме зиме.” Метеорологът Грели, предприел експедиция 1868 г. в Земята на Грант, също говори за зона свободна от лед през цялата година. Самият Нансен твърди, че колкото по на север се отива, има все по-малко лед...” Необясними остават за науката следните факти: [61] - открито море, което изследователите откриват, щом преминат фамозната 830 с.ш.; - загадката, която се наблюдава на север от спомената ширина: пласт сладка вода, която покрива солената повърхност на морето. Този факт е споменат още от Олаф Йансен; - червеникавото слънце, което са видели двамата Йансен, се доближавало най-много до 900 с.ш. на 40 - откъдето се ситуира предполагаемият Северен полюс. Откривателя му Робърт Пири /6 април 1909 г./ бил много противоречива личност. Той твърдял, че стигнал полюса с кучешки впряг, забил знамето на САЩ, но историята разполага само с неговите думи. - изключително мекият климат отвъд 830 с.ш. - северните сияния, които се наблюдават само на полюсите и досега нямат задоволително обяснение. През 1995 г. канадският в-к “Weekly World News” публикува статия, относно получени съобщения от НАСА: “Кейп Каневерал, Флорида - НАСА получава радиосигнали с произход от вътрешността на Земята. Експертите допускат, че са изпратени от интелигентна форма на живот, при това много поразвита!” Първите сигнали са получени на 30.Х.1994 г. и от тогава се приемат периодично. Радиосигналите са съставени по много сложен математически код, но НАСА премълчава за съдържанието на получените послания. Много птици, проследявани в техния полет, се отправят на север и се връщат оттам през топлия сезон. Къде презимуват те? Дали Северният полюс не съществува само на теория? Когато адмирал Ричард Бирд /известен пилот, изследвал Южния полюс/ започва полети над полюса /19.11.1946 г./, не знае че в този ден ще промени радикално визията си за света. Вместо да прелети над морето и да стигне границата на вечните ледове, той забелязва, че бордовите инструменти не реагират нормално поради близостта на магнитния полюс. /това той знаел предварително/ Последвало първото му откритие - планински масив, който никой не бил виждал. Зад него се простирала зелена долина... Адмиралът не повярвал на очите си. Той проникнал, без да разбере, във вътрешността на Земята. Това не е случайно. Събитието става 2 години след ядрения взрив над Хирошима и Нагасаки. Цивилизацията от вътрешността на Земята търсела контакт с отговорни личности, за да предупреди за опасностите. Нашата планета не е плътно тяло. Обвивката и` е само стотици километри дебела, от 250 до 1280 според експерти. (Знае се от Учителя Петър Дънов,че дебелината е около 1000 километра, б.а.) По-късно Бирд е подложен на разпити от Пентагона и му е забранено да прави публични изяви. Той повтаря полета си над Южния полюс /1956 г./ и заедно с други от експедицията прониква в територия отвъд полюса в район с долини, реки, гори и субтропически животни... Дошло е време да се каже истината: има два огромни отвора на местата., където се е считало, че са полюсите. Според някои изчисления, размерите им са около 2250 км. Това значи, че от 82.830 с.ш. полярното море се накланя на няколко стотици километра към вътрешността на Земята. Графики показват как подземното слънце може да се види от 860 с.ш. /Фритьоф Нансен съобщи за червеникаво слънце, което прилича на нашето/. Земята е кухо тяло. Центърът му се обитава от цивилизация, осветявана от вътрешно слънце. Атмосферата в центъра на Земята е силно наелектризирана. Времето е постоянно, климатът - субтропически. Растителността е поедроразмерна и плодородна, спрямо земната. Сравняват това място с рая. “ “Британското научно списание Нейчър (Nature), което се смята за много авторитетно сред специалистите, оповести откритието на американските сеизмолози д-р Пол Ричард и Сиъдън Сон от лабораторията Леймънт Доърти на Колумбийския университет в Палисадис - Ню Йорк. Те съобщиха, че ядрото на Земята се движи свободно и по-бързо от останалата част на планетата, която се променя на всеки 400 години. На практика това явление става “планета в планетата”. Експертите окачествяват това като изключително научно откритие, защото досега учените не са установили вътрешна свобода на което и да било тяло в Слънчевата система...” Много велики личности са се занимавали с проблема за кухата Земя. Жул Верн пише за това в “Пътешествие до центъра на Земята’, Едгар Алън По пише романа “Приключенията на Артър Гордън Пим”, “Спускане в Маелстрьом” и т.н. “Пръв споменава за това Платон. След него през XVII век известният английски астроном Едмънд Халей твърдял, че Земята е изградена от четири сфери, вътрешността на планетата е изпълнена със светеща атмосфера, благодарение на което животът там е възможен. Ученият считал, че полярните сияния - над полюсите, се получават при излизане на светещ газ през отворите, водещи към подземния свят. И днес някои са убедени, че полярните сияния са отражение на светлината на вътрешното слънце, проникваща през отворите на полюсите. За слънцето в недрата пръв е писал Леонард Ойлер /XVIII век/ , гениален швейцарски математик, физик и астроном. Той твърдял, че “Земята е кухо тяло, в което грее подземно слънце и дава топлина и светлина на високо развита цивилизация”. Четирите сфери на Халей той е заменил с една, а луминесцентната атмосфера - със слънце с диаметър 1500 км.. И.Б.Гарнър, един от най-известните привърженици на теорията за кухата Земя, твърди че входовете за подземния свят са точно там, където учените считат, че са полюсите. Отворите вероятно са много големи според него, но трудно може да се достигне до тях, тъй като компасите буквално полудяват по тези места.“ “По-долу представяме показанията на полковник Били Фей Уудард от американските ВВС... Работих в района 51 в Невада от 28 януари 1971 г. до 1982 г. През тези шест години посетих шест пъти кухата вътрешност на Земята, която е 800 мили под повърхността. При пристигането в Район 51 бях информиран за съществуването на тунели под него. Скоро след това срещнах няколко извънземни оператори на подземни совалки, които бяха високи от 4 до 4.5 метра. Тунелите, които прекосяват вътрешността на Земята, са били построени от цивилизация, която е съществувала тук много, много отдавна... В обекта има поне 150 000 души персонал, от които 85 на сто са военни и 15 на сто - цивилни. След пристигането ми ме закараха в подземните съоръжения и не видях дневна светлина през следващите 11.5 години. Стените на тунелите са изключително гладки. Все едно, че са прокарали стъклена епруветка в топка глина. Толкова гладки са стените. Стените на залите пък са покрити с нещо като мрамор, но реално това са метални непробиваеми субстанции. Повърхността им не може да бъде пробита даже с диамантена сонда или с лазер. Тунелите са достатъчно широки, за да могат в тях да се разминават две совалки, широки по 5 метра. Тръгвайки от Район 51 едните се насочват към Тихия океан /350 мили западно от Монтерей, където под водата има пирамида/. Други совалки се насочват към планината Чайен. Дължината на големите совалки е около 400 метра. Живеещите на Земята ги използуват за превозване на голям брой същества, хора и каквото и да било, много бързо. Малките совалки са дълги около 20 метра. С тях обикновено се движех и аз. Скоростта на совалките е по-голяма от скоростта на звука. Те стигат от Район 51 до вътрешността за по-малко от 10 минути. 5-6 минути и вече сме там... Совалките се движат чрез електромагнитна сила, използуваща магнитните полета... Във “вътрешната” земя има седем цивилизации, които са управлявани според принципа на хармонията. Техните знания в областта на медицината са феноменални...” Много неща има още да научиш!

Не съм напълно сигурен, че масите на Земята и Луната са изчислени правилно. Съмнението ми идва от това, че опитът на Кавендиш е извършен в хоризонтална установка,н а гравитацията действува във вертикална посока. Така, че в хоризонтално положение може да има смущение от земното магнитно поле. Иначе в разсъждение на формулите не виждам противоречие. Затова предполагам, че масите на Земя и Луна са верни, докато за масите на планети и Слънце съм сигурен, че не са верни, изразени в земни единици маса.

Аз по-горе писах на г-н Богданов за българина Иван Манев, който прави експеримент в САЩ Флорида с лазерен лъч, насочен в посока изток-запад. За едно денонощие лъчът описва елипса. Тази елипса се дължи на отместване на лъча от етерния вятър на слънчевото магнитно поле,взаимодействуващ със земното магнитно поле, благодарение на наклона на земната ос от 23 градуса. Без да разполагам с допълнителна информация по експеримента, готов съм да се обзаложа, че отношението на малката ос на елипсата към голямата ос е равна на синус от 23 градуса или числото 0,4. Откритието е регистрирано и доказва: 1/ Наличие на етер в космоса 2/ Опровергава експериментите на Майкелсон и Морли, което поставя Теорията на относителността под въпрос. И на самия Майкелсон не му харесвал резултата от експеримента, който довежда до създаване на "чудовището СТО", както сам той се изразявал и повече от 10 години правил неуспешни опити да опровергае собствения си опит 3/ Дошло е време да се възстанови етера на полагащото му се място. Ядрото на Земята се върти по-бързо от черупката и`. Обаче магнитното поле на ядрото се върти със скоростта на ядрото, а магнитното поле на черупката се върти със същата скорост на земната повърхност от 24 часа за обръщение. Двете магнитни полета са с еднаква форма, но са напълно независими едно от друго. Външното магнитно поле забавя ъгловата си скорост във височина, поради което се променя в спирала, както се вижда в галактиките. Затова по-отдалечените планети имат по-малка скорост.

По-скоро твоите писания са бълнувания. Отначало твърдеше, че станциите Пионер се движили към Слънцето. После се оказа, че се отдалечават с отрицателно ускорение. А пък истината е трета - отдалечават се с увеличаващо се ускорение. Ето цитат от един вестник, с извадка от съобщение на НАСА: "НЕИЗВЕСТНА КОСМИЧЕСКА СИЛА Специалисти от НАСА констатират странно поведение на автоматичните междупланетни станции “Пионер-10” и “Пионер-11”, стартирали съответно през 1972 г. и 1975 г. Освен работоспособността си до последен момент (представили са обилна и много ценна информация), двете станции напоследък са ускорили движението си без видима причина. Мисията на “Пионер-10” - изследване на Юпитер и откриване на външните граници на магнитосферата в Слънчевата система, официално бе прекратена на 31 март 1997 г. Обаче радиосистемата действуваше до август 2000 г. и след това изключи. Изведнъж на 28 април 2001 г. бе уловен сигнал от “Пионер-10”, въпреки че се беше отдалечил от Земята на 15 милиарда км. Сега апаратът се е устремил към звездата Алдебаран в съзвездието Телец със скорост 12.24 км/сек. Сигналът от него идва за повече от 11 часа. Другата станция, “Пионер-11” благополучно премина покрай Юпитер и Сатурн, но на 1.Х.1990 г. се повреди бордовата радиосистема. Така че за тайнствената сила, която ускорява движението в космоса, учените могат да съдят само по полета на “Пионер-10”. Американските учени успяха да определят величината на неизвестната сила, действуваща в космическото пространство. Тя е равна на една десетмилиардна част от гравитационната сила на Земята. Нищожна величина, но в Космоса и най-малкото силово въздействие може да има непредсказуеми последици.”