Част 2 Гражданска война
На 15 юли 1909 года Вселенският патриарх Иосиф III короняса Фердинанд за император на Константинопол. За непосветените това беше голяма изненада.
Отначало Великите сили се отнесоха спокойно към събитията в Османската империя. Даже министърът на външните работи на Британия Керзон нарече младотурската революция "едно от най-благодатните изменения в историята". Формално погледнато, турците просто изпълниха това, което отдавна изискваха от тях европейците: да проведат реформи в държавата и да обеспечат безопасност на своите христиански поданници. А зад кулисите си течеше борба за влияние над Османската империя. В ХIХ век турците бяха «приятели» на Англия, но в края на века приеха покровителството на Германия. Младотурците отначало заявиха, че ще възстановят съюзните отношения с Англия. Возможно, точно това и предизвика въсторженните слова на лорд Керзон. Но после младотурците започнаха да се ориентират към Германия! Отново беше поканен германския генерал Колмар фон дер Голц (Голц-паша), който по-рано обучаваше и ръководеше турската армия.
Но след мятежа на привърженниците на султана, на власт дойдоха христианите и «партията на Фердинанд» ДПС. В края на април те имаха болшинство в парламенте, а от юни сформираха и свое правителство. Това вече не влизаше в плановете на Великите сили. Започнаха двустранни разговори между тях. Бъдещето на народите на империята, разбира се, никого не интересуваше. Всеки мислеше, как измененията могат да се отразят на неговите лични интереси. Постепенно стана ясно, че двустранните разговори са недостатъчни за достигане на всеобщо взаимно разбирателство. А в юли и Фердинанд се обяви за император! Беше решено да бъде свикана конференция на Великите сили.
Фердинанд, разбита се, отдавна вече водеше преговори със всички заитересовани страни. На германците и австрийците той напомняше, че е немски принц, роден във Виена. Кой може по-добре от него да защити германските интереси в Османската империя?! На руснаците говореше за братството на православните славянски народи и благодарността на българите за освобождението, което им донесе руската армия през 1978. На Франция благодареше за икономическата помощ и обещаваше да продължава сътрудничеството с французите. Англия монархът молеше за поддръжка, Като обещаваще да скъса с германците. На Голц той отправи съобщение, че засега няма нужда да идва в Истамбул. Всики, естественно, го приемаха учтиво, но настояваха да подпише договор, който поставяше неговата империя в подчинено положение. Фердинанд обеща на всички внимателно да изучи предложените договори, но не бързаше да дава окончателен отговор.
Русия беше единственната велика сила, която не предлагаше заробващ договор. След страшния позор на поражението във войната с Япония през 1905 г., Русия преживя и разочарованието на 1908 година: На 7 октомври Австро-Унгария анексира Босна и Герцеговина. По съглашение с нея, за признаването на анексията Руския Черноморски флот трябваше да получи право на свободно преминаване през проливите в Средиземное море. Но другите велики сили не се съгласиха. В резултат Австро-Унгария получи това, което искаше, а Россия не получи нищо. Османската империя и Сърбия протестираха против аннексията на Босна, но с тяхното мнение никой не се съобрази. Те трябваше да се примирят със загубата, но това доведе до сближение между Русия, Сърбия и империята на Фердинанд.
В същото време съседите ни (Гърция, Румъния, Сърбия, Черна Гора) обявиха, че настъпилите изменения им дават право да искат териториални компенсации. Гърците въбще настояваха, че Фердинанд е заел трон, който по право им принадлежи. Те молиха Великите сили да пратят войска, която да изгони Фердинанд и да даде короната на гръцка династия. Великите сили тези претенции интересуваха точно толкова, доколкото те съответстваха или противоречаха на техните интереси.
Предложението за присъединяване към Империята, политиците от Гърция, Румъния, Сърбия и Черна Гора отначало даже не приеха насериозно. Но сред техните народи вече имаше много «федералисти», които започнаха да искат обединение. Политиците започнаха да се замислят, как да използват тези настроения в свой интерес…
Затова пък кралете бяха категорически против – те бяха първи в своите страни, а в Империята всеки от тях щеше да е в най-добрия случай втори. «По-добре пръв на село, отколкото втори в Рим!» - беше казал някога Цезар. През пролета на 1909 г. на идеята за обединение започна да помага Русия. Руснаците видяха възможност да распространят влиянието си на цялата Цариградска империя. На балканските монарси те говореха, че предложението на Цариградския парламент им дава възможност да станат «втори» в Цариград, и да останат едновременно с това първи в своята държава. При това можеха да получат под свое управление областите, където живееха хора от съответната националност. Монасите започнаха да се замислят…
В края на юли започна конференцията на Великите сили в Лондоне. В това време вече бяха почнали боевете между армията на Фердинанд и въстаналите мюсулмани. Германският император, който още в края на ХIХ века се обяви за защитник на мюсулманите, поиска въсстановяване на властта на султаните. Наистина, не много уверено – Фердинанд беше все пак немски принц. Русия обратно, настояваше да помогнат на христианите. Австро-Унгария подкрепи Германия, Франция – Русия. Италия пазеше неутралитет. Британския външен министър внесе предложение: «Да почакаме докато завърши военния конфликт и тогава да премаме конкретни решения според обстоятелствата». След кратки спорове, предложението бе прието. «Нека тия диваци да се избиват един друг. Колкото по-слаби станат, толкова по-лесно ще ни бъде после да ги завладеем» - прокоментира решението един политик в кулуарите.
А през това време в бившата Османска империя вече се водеше истинска гражданска война. КЕП скъса с ДПС и Фердинанд, като ги обвини в измама и незаконно завземане на властта. Лидерите на КЕП се събраха в Анкаре. Там на 26 юли 1909 г. обявиха Фердинанд за свален и съставиха свое временно правителство. Всички мюсулмани на империята бяха призовани да се вдигнат, ха да възстановят властта на мюсулманите. Властта в Анкара премина в ръцете на трима от лидерите на КЕП - Талат паша, Енвер паша, и Джемал паша. Те спешно започнаха да събират армия. При тях започнаха да се събират турски офицери и войници от цялата империя. КЕП проведе мобилизация сред мюсулманското население на Мала Азия и събра към 500 000 войници. От Германия и Австро-Унгария, през Румъния и Черно море ги снабдяваха с оръжие и боеприпаси.
Император Фердинанд също обяви мобилизация. На негова страна бяха, разбира се, всичките 3 български армии, с повече от 100 000 войници всяка, добре въоръжени и обучени. От април те бяха разположени в Цариград и около него. В европейската част на империята беше сформирана Македонската армия от местни христиани. Сред тях преобладаваха българите. Щабът на армията беше в Солун. В Мала Азия беше създадена Анатолийската армия. В нея бяха основно гърци от крайбрежието. Тя се располагаше по ьреговете на полуострова, а щаба й беше в Смирна. На изток събраха Арменска армия със щаб в Ерзурум. Тези армии също имаха численност приблизително по 100 000 войници. В Ливан се появи Левантийската армия от араби-христиани с щаб в Бейрут. В нея успяха да наберат 40 000 души. Евреите от «автономната област» създадоха свою, Еврейска армия. Нейната численност засега беше по-малка от Левантийската, но всеки месец в Израел прстигаха по 40 – 50 000 нови граждани. В Цариград пристигнаха много доброволци от Русия. Част от тях – строеви офицери, които силнн не достигаха в новосъздадените армии. Турците разделиха своята войска на три армии. Първата – от 200 000 дущи, под командването на Талат паша, тръгна към Цариград. Втората, от 150 000 дущи, която водеше Енвер паша, нападна Анатолийската армия. Третата, съшо 150 000 души под командване на Джемал паша, започна настъпление в Армения. Арменската армия се държеше геройски, но под натиска на превъзхождащия я противник бавно отстъпваше. Анатолийската армия, чиито подразделения бяха разхвърлени по цялото крайбрежие, потърпя поражение, като изгуби почти половината от личния си състав. Нейните остатъци бяха обкръжени в приморските градове. Спаси ги от унищожение настъплението на трите български армии, които във бой край град Измит в началото на август спряха армиятя на Талат пашя и я принудиха да премине в отбрана. После българите сами тръгнаха в атака и принудиха турците да прехвърлят против тях по-голямата част от свочта втора армия и части от третата. Арменците и малоазийските гърци успяха да стабилизират позициите си. Настъплението на българите също беше временно спряно от турците.
Фердинанд успя да завземе почти целия флот на Османската империя. В началото на 1909 година той успя да издейства да бъдат включени български матроси в екипажите на корабите «за обучение». Флотът на империята стоеше в Мраморно море, до Цариград. След априлския метеж участниците в него избягаха, или бяха отправени в оставка и на техните места поставиха хора, верни на новата власт. Само канонерките, които охраняваха бреговете на арабските вилайети, попаднаха в ръцете на ислямистите, но те не представляваха опасност за броненосците на империята. Флотът на император Фердинанд установи морска блокада на Мала Азия и прекъсна снабдяването на турците от чужбина.
В това време Македонската армия възстановяваше реда в Европейската част на империята. Там се бяха разбунтували албанците и мюсулманите от Новопазарския санджак. Те не бяха толкова много – албанците събраха 25-хилядна армия, а в Новопазарския санджак метежниците бяха много по-малко. При това те бяха отрязани от другите бунтовници. Македонската армия, водена от опитни български и руски офицери за 2 – 3 седмици разпръснаха бунтовниците. На албанците беше дадена автономия, и това успокои положението там. В края на август армията бе прехвърлена в Мала Азия. Анатолийската армия получи попълнение. Сега численното превъсхлдство беше вече на страната на правителственните сили. В септември те преминаха в настъпление. В края на октомври, след ожесточени боеве падна Анкара. На кюрдите също бе дадена автономия, и те се отказаха от по-нататъшна борба. Остатъците на турската армия се скриха в планините. После дойде зимата, и активните бойни действия бяха прекратени.
В края на юли 1909 год. в Арабия се появи още един защитник на мюсулманите - Абдул Азиз ибн Сауд. Саудитите два пъти създаваха своя държава и два пъти тя беше унищожавана от васали на султана: първия път – от господаря на Египет Мохамед Али, втория – от емирите на град Хаил от династията на Рашидите. В 1902 г. Абдул Азиз с малък отряд нахлу в Рияд и уби управителя, назначен там от Рашидите. Абдул Азиз бе обявен за владетел на Рияд и възстанови отново държавата на Саудитите. В 1904 г. Ибн Рашид поиска помощ от Османската империя против Сауд. Османлиите нанесоха поражение на Абдул Азиз на 15 июня 1904, но скоро бяха принудени да отстъпят.
А в 1909 год. ибн Сауд реши да се въсползва от гражданската война в империята. Той събра армията си и тръгна към Меку. Едновременно с това изпрати посланници до имама на Йемен Мохамед Яхия Хамидадин. Северен Йемен беше вилайет на Османската империя, а Южен – колония на Британия. От 1905 год. йеменците под управление на имама започнаха война за независимост против турците. Не веднъж те нанасяха поражения на турската армии и успяха да я изгонят от йеменските планини. На предложението да тръгнат заедно в защита на мюсулманите на империята имамът отговори със съгласие и отправи армията си на север. Към «защитниците на исляма» се присъедини и Седма турская армия, която беше изпратена на времето да се бори с въстанниците в Йемен.
Емирът на Мекка и цялата област Хиджаз бе шериф (потомък на пророка Мохамед) Саид Хюсеин бен Али. Шериф Хюсеин и сам беше готов да тръгне в защита на мюсулманите, но не му дадоха тази възможност! Докато той премисляше как организира работата, ибн Сауд го обяви за предател и слуга на неверните, и нахлу в Хиджаз от изток. От юг против Хюсеин настъпваха йеменците и седма армия. На шерифа не му остана друга възможност, освен да избяга с отряд верни хора на север – отначало в Дамаск, а после в Цариград – да се оплаква на императора как несправедливо са постъпили с него враговете на държавата.
На 28 август ибн Сауд превзе Мекка, без да срещне особенна съпротива. На следващия ден към тях се присъединиха войските от Йемен. След като си починаха няколко дни, те продължиха на североизток – да вдигат на борба мюсулманите на Месопотамия. Към тях се присъединиха и отряди от Хиджаз. Пътят на 170-хилядната армия минаваше през град Хаил – столицата на кръвните врагове на Саудитите, династията на Рашидите. Градът бе център на пътищата на кераваните през пустинята, но в последните години преживяваше упадък. Морският транспорт нанес удар на кераванната търговия, а от 1908 год. започна работа и Хиджазката железница. Освен това, във фамилията на Рашидите започна кървава борба за власт. От 1908 год. эмир на Хаил беше Сауд бен Хамид. Като разбра за приближаването на армията на своя кръвен враг, той се приготви за отбрана. На 20 септември армията на ислямистите се спря на стан край Хаил, а на следващия ден започна щурм на града. Щурмът бе отбит. Като видя, че няма да може бързо да превземе града, Абдул Азиз ибн Сауд остави 50 000 войници да обсаждат Хаил, а с останалата армия продължи към Месопотамия. Там го посрещнаха като освободител. В октомври той събра още 130 000 войници. В ноември армията на ибн Сауд потегли към Дамаск. След превземането на града, той смяташе да унищожи «гнездото на гяурите» в Ливан и Палестина, и да върви на помощ на турците в Анадола.
Против 250-хилядната армия на мюсулманите на Близкия изток имаше само 70 000 ливанци и евреи. На опълчението на валията на Дамаск не можеха да разчитат. Също мюсулмани, те мохеха във всеки момент да преминат на страната на врага. Но разгромът на турците позволи да бъде прехвърлена по море в Бейрут първа българска армия. С нея беше и малка армия от мюсулмани – албанци и араби, набрана от шерифа на Мекка Хюсеин. От Анадола се движеще по суша Анатолийската армия. На 18 ноември се състоя битката за Дамаск. Правителственната армия беше от 180 000 души против 250 000 ислямисти (анатолийците още не бяха дошли), но ззатова пък тя имаше повече артилерия и картечници. Ибн Сауд избра за битката равно поле близо до града. То бе идеално място за атака на арабската кавалерия. Но той не отчете, че равното поле подхожда идеално и за българските картечници. Атаката на кавалерята се натъкна на ураганен огън. Когато остатъците от арабската кавалерия побягнаха, започна контраатаката на българите и теъните съюзници. Ибн Сауд потърпя поражение и отстъпи. Войската на Фердинанд плътно го следваше, Като не му полволяваше да се укрепи на нови позиции. Към преследвачите се присъедини и Анатолийската армия. Недалеч от град Хаил, като присъедини армията, обсаждаща града, на 24 декември ибн Сауд се опита да даде още едно сражение. Ислямистите отново претърпяха поражение. Обсадата на Хаил бе снета. Йеменците (най-голямата и боеспособна част на армията на ислямистите) започнаха преговори с правителственните части и след като получиха уверение, че няма да ги закачат, заминаха за родината си. Това доведе до разпадане на мюсулманската армия: войниците от Сирия, Месопотамия и Хиджаз се разбягаха, ибн Сауд се затвори в Рияд. Там го обкръжиха. След като получи обещание да го оставят за управител на Рияд, макар и подчинен на емира на Хаил, ибн Сауд се предаде. Командващият армията му обеща безопасност, но след като българите си отидоха, емир Сауд бен Хамид заповяда да избият всички Саудити. Такива васали не му трябваха. Шерифа Хюсеин събрал хиджазците и тръгна да си връща властта в Мекка.
През февруари 1910 година правителственната армия влезе в Месопотамия. Там тя не срщна особенна съпротива. Разгромът на турците в Мала Азия и на армията на ибн Сауд подействаха на местното население, и то реши да не си създава проблеми.
Още в януари половината от Македонската армия беше изпратена в Либию. Там, веднага след началото на гражданската война вали-пашата на Триполи и санджак-бейя на Бенгази се обявиха за независими владетели. В войната те участие не взеха, а и морската блокада не им позволяваше. Против 50 000 войници от Македонската армия те можеха да изкарат само 20 000 бойци, и войната с тях завърши бързо. В Триполи и Бенгази бяха поставени верни на правителството управители. Крайните ислямисти продължиха съпротивата в пустинята на Фецан, но с тях вече можеха да се борят и опълченията на местните управители.
Със затоплянето, през април 1910 г. правителственната армия възобнови настъплението в планините на Анадола. През май император Фердинанд обяви края на гражданската война. Унищожаването на отделни огнища на съпротива още продължаваше, но това вече не беше проблем.
Между Хиджаз, Хаил и Йемен възникна спор за областта Асир. Императорът не желаеше да се намесва в този конфликт и посъветва страните да решат спора по мирен път. Скоро Сауд бен Хамид бе убит от роднината на майка му Сауд бен Абдул Азиз. Убиецът се провъзгласи за нов емир на Хаил. Новият емир беше прекалено зает с вътрешните си дела (да укрепи властта си) и написа в Йемен и Хиджаз, че се отказва от претенции към Асир, нека братята мюсулмани да решат въпроса по братски. По братски не се получи, но войската на Йемен за кратко време нанесе две поражения на армията на Хиджаз. Асир стана част от Йеменската държава.
Фердинанд проведе административна реформа. Йемен получи желаната независимост - единственната независима арабска държава на този момент. Хиджаз, Хаил, Курдистан, Басра и Багдад станаха «протекторати». Техните господари решаваха всичко сами, и само външната политика, разработката на полезни ископаеми и командоването на армията се ръководеха от Цариград. Господарите на протекторатите получиха право да организират свои законодателни събрания, затова пък протекторатите не участваха в изборите на парламент на империята. Така Фердинанд се освободи от опасността от ново мюсулманско болшинство. Албания, Израел, Триполи и Бенгази станаха «автономии» - те имаха по-малко права, но участваха в изборите. Вилайетите бяха преименувани в области. В качеството на обикновенна област на империята бе запазена Хаса (крайбрежието на Персийския залив) и островите Фарасан в Червено море.
Войната завърши, но на хоризонта вече се виждаше началото на нова война …