Drake

Този анонс не е ли малко позакъснял? Защото мисля, че въпросната книга е издадена през 2011 г., когато авторката е била на 15-годишна възраст ...

Да покажа какво имам предвид: Народите от западна евразия в контекста на античното днк:

img.jpg - българите са триъгълничето точно в средата, еднакво неотклонени към нито един от трите потока, създали съвременна европа; Античните фермери са забити насред испанците и сардинците; един от сибирските скелети всъщност може да мине за съвременен руснак или литванец; белорусите и словаците са изключително близо до западноевропейските ловци събирачи. Античните фермери са много далече от съвременните хора от близкия изток и мала азия, те не се групират с тях, те се групират със съвременните европейци - близкоизточните народи са вдясно на графиката; т.е. от тези хора в момента в близкия изток и мала азия не е останал и помен, колкото и да е странно.

Привет Южняк, поздравления за чудесната тема! В приложената към твоя пост графика виждам бедуини-А, бедуини-Б, евреи от Мароко и такива от Тунис, но няма нищо за берберите, коренното население на Северна Африка. Те включени ли са в това изследване?

От 1895 г. насам, всеки октомври в Киото се провежда т.н. „Джидай Мацури” (時代祭) - Фестивал на вековете. В традиционното шествие на повече от 2000 реенактори, облечени с характерни костюми или доспехи от различни епохи, изобразяващи самураи, гейши пълководци, императори и хора от простолюдието, се откроява един много интригуващ персонаж – красива, млада жена яздеща кон, въоръжена с катана и лък, гордо носеща а в десницата си нагината. Тя пресъздава образа на една от изключително редките за Средновековна Япония, жени-воини („онна муша”) – Томое Гозен. Подобно на легендарните крал Артур и Робин Худ, за нея историците не са открили категорични доказателства, че е действително съществувала историческа личност.

Най-ранното ѝ споменаване е от началото на XIII век в създадения от пътуващи слепи свещеници, пеещи под акомпанимента на бива, военен епос „Хейке Моногатари”. Сказанието за Хейке описва войната между родовете Хейке (Тайра) и Генджи (Минамото), подчертавайки трагичния край на клана Тайра, като метафора на будистката философия за преходността на всички неща. Аристократичният и изящен период Хейан (794 - 1185 г.) приключил с брутална и страховита гражданска война, останала в историята като войната Генпей (1180 – 1185 г.). Конфликтът довел до основаването на шогуната Камакура и пълното унищожение на управляващия дотогава клан Тайра (Хейке).

Съперниците им от Минамото преминали през кървави междуособици за върховенството в клана. През 1183 г. Минамото но Йоритомо започнал поредица от нападения срещу братовчед си Минамото но Йошинака. Последният, известен още като Кисо Йошинака, изправен пред невъзможността да се сражава едновременно с Тайра и собствения си клан, бил принуден да признае господството на Йоритомо, да се откаже от претенции за бащините си земи, завладяни от братовчедите му и да изпрати сина си като заложник в Камакура. През юли 1183 г. при Курикара, Кисо Йошинака разгромил огромна армия предвождана от Тайра но Коремори. Победата му станала повратна точка във войната Генпей.

Заедно с воините на чичо си Минамото но Юкийе, той отново победил Тайра в жестока битка при Шинохара. Изпаднали в паника, Тайра напуснали Киото, като отвели и малолетния император Антоку. На 17 август 1183 г. Кисо Йошинака и Юкийе, заедно с императора-монах Го-Ширакава влезли в столицата Киото. Самураите им разграбили града. Грубите и бедни планинци от Шинано не правели разлика между подържниците на Тайра и тези на Минамото, и грабели наред. Го-Ширакава провъзгласил Йошинака за „Асахи Шогун” и му наредил да преследва и унищожи Тайра. След поражение при Мицушима през ноември 1183 г. Кисо Йошинака се завърнал в Киото и установил, че императорът-монах е приел страната на братовчед му Йоритомо, а чичо му го е изоставил.

Вбесен той арестувал Го-Ширакава и изгорил храма Ходжуджидоно. Братовчед му Йоритомо, който също претендирал за върховната власт, изпратил през февруари 1184 г. братята си Минамото но Йошицуне и Норийори начело на две армии срещу него. Йошинака бил изтласкан от Киото и убит заедно с най-верния си приятел Канехира от самураи на братовчедите си в последна отчаяна битка при Авацу. „Хейке Моногатари” описва Томое Гозен, като един от най-добрите воини и командири на Кисо Йошинака, но не дава никакви сведения за нейния произход. Гозен не е фамилно име, а почтително обръщение подобно на латинското domina.

Стивън Търнбул в своята “The Samurai. A Military History” я посочва като сестра^[1] на Имаи но Широ Канехира, известен още като Накахара Широ, „млечен брат” и приятел от детинство на Кисо Йошинака. Неясна е връзката ѝ с нейния господар. Според различните версии, тя е посочвана като съпруга (теза споделяна от С.Търнбул), любовница или наложница на Минамото но Йошинака. Освен впечатляваща външност, Томое притежавала и превъзходни бойни умения - изкусен стрелец с лък, страховит фехтовач и ненадминат ездач. Жените от класата буши били обучавани както в безпрекословно подчинение на висшестоящите и моралния кодекс на клана, така и в бойните изкуства.

Обичайните им оръжия били нагината и копието яри, с които защитавали дома и семейството си при нападение, а кинжалът кайкен служел за самоотбрана или ритуално самоубийство - джигай. Въпреки категоричните ѝ предпочитания към лъка и меча, по-късните разкази и гравюри укийо-е приписват на Томое създаването на собствена школа за бой с нагината. Характерно за нея е както участието ѝ в битки наравно или дори превъзхождайки мъжете на бойното поле, така и способността ѝ да ръководи армейски части.

„ Кисо но Йошинака довел със себе си от Шинано две жени компаньонки, Томое и Ямабуки. Ямабуки се разболяла и останала в столицата. От тях двете, Томое била изключително красива, с бяла кожа, дълга коса и очарователно лице. Тя била също така необичайно силен стрелец (с лък), а като майстор на меча била воин равняващ се на хиляда, готова да предизвика демон или бог, пеша или на кон. Тя обучавала необяздени коне с изумително умение, оставала невредима, яздейки надолу по опасни склонове. Всеки път, когато предстояла битка, Йошинака я изпращал като свой първи военачалник, екипирана със здрава броня (大鎧 – о-йорои), превелик меч и мощен лък, и тя извършила повече доблестни дела от всеки друг воин. Така тя била един от седмината оцелели, след като всички други побягнали или загинали...” ^[2]

„Изправяйки се на стремената той извикал с гръмовен глас: „Кисо но Куанджа, често си слушал за него – сега го виждаш пред себе си! Сама-но-ками и Ийо-но-ками, Асахи Шогун, Минамото Йошинака съм аз! Ела, Кай но Ичиджо Джиро! Вземи главата ми и я покажи на Хьойе но суке Йоритомо!” „ Чухте го мъже!” – провикнал се в отговор Ичиджо но Джиро – „ В атака! Това е техният велик пълководец. Внимавайте да не ви избяга!” И цялата войска атакувала срещу Кисо за да го плени. Тогава Кисо и неговите триста (конници) се спуснали срещу техните шест хиляди противници обзети от смъртоносна ярост, сечейки, разсичайки и размахвайки остриета във всички посоки, докато накрая пробили на другата страна. Техният малък отряд намалял до едва петдесет конници, когато Дои но Джиро Санехира пристигнал в помощ на техните врагове с друга част от още две хиляди...” ^[3]

„Но вече от тях оцелели само пет човека. Дори тогава, Томое останала жива. „Сега по-бързо”, казал господарят Кисо на Томое. „Ти си жена, така че махай се, заминавай, където пожелаеш! Аз възнамерявам да загина в бой, или да се самоубия ако ме ранят. Ще бъде непристойно хората да кажат - Кисо сама държал със себе си жена в своята последна битка.” Нежелаеща да побегне (от бойното поле), Томое яздела с другите, докато повече не можела да се противи (на дадената заповед). Тогава тя дръпнала юздите на коня. „Ах! Ако мога само да намеря достоен враг.” - си помислила тя.- „ Ще се сражавам в последен бой, за да ме види Негова светлост.” Докато стояла там, се появили тридесет конници, водени от Онда но Хачиро Морошиге, мъж прочут в провинция Мусаши със своята прекомерна сила. Томое препуснала в галоп към тях, яздейки край Морошиге, го сграбчила с мощен захват, дръпнала го надолу срещу лъка на седлото си, удържайки го неподвижен отсякла главата му и я изхвърлила надалеч. След това захвърлила шлема и бронята си, и се отправила към източните провинции...” ^[4]

Томое повече не се споменава в „Хейке Моногатари”, по-късни разкази и легенди описват най-различни версии за живота ѝ след битката при Авацу и победата на Минамото но Йоритомо. Според една от тях станала будистка монахиня и починала на 91 годишна възраст, като до последния си час рецитирала сутри за душата на непрежалимия си господар. Според други била пленена от Вада Йошимори, най-доверения васал на Йоритомо и принудена да стане негова наложница. Тя му родила син - Асахина Йошишиде, известен през периода Камакура като най-силния мъж в Япония и доверен приятел на шогуна Минамото но Йорийе. Съществува и версия според, която Томое отмъстила за своя господар Кисо, ликвидирала убийците му, отнесла отрязаната му глава и за да не бъде поругана я хвърлила в морските дълбини.

Въпреки наличието през следващите векове и на други жени-воини като Хангаку Гозен (XIII в.) и Мимура Котоку (XV в.), легендата и образът на Томое Гозен продължили да очароват японците през следващите осем столетия превръщайки я в културен феномен. Тя станала любим персонаж в многобройни разкази, новели, гравюри укийо-е, а в по-нови времена в манга комикси, аниме, видео и компютърни игри. Още през XV в. „Томое” станала част от репертоара на театър Но. Пиесата, която се изпълнява и в наши дни, показва Томое Гозен като печален призрак, витаещ край гробницата на Йошинака в Авацу.

Театър кабуки и отредил комедийна роля в пародията „Онна шибараку” през 1746 г., представяйки я като безпомощна и объркана жена. Но дори през новото хилядолетие тя не е останала без внимание – Токийският Мейджиза Тиътър през 2013 г. поставил премиера на „Томое Гозен – легенда за жената воин”. В нея главната героиня е жена от XXI век незнайно как попаднала в размирния и кървав XII век. Всички тези превъплащения на един средновековен литературен герой или пък реална историческа личност оформят събирателния образ на жената-воин в японската културна традиция.

----------------------------------

[1] - Turnbull S. The Samurai. A Military History (Japan Library). — Richmond, 1996.

[2] - Helen McCullough, The Tale of the Heike, p. 191

[3] - Helen McCullough, The Tale of the Heike, pp 191-192

[4] - Helen McCullough, The Tale of the Heike, p. 192

Така. Да задам лукав въпрос: има ли вероятност български войски да са изпращани в Армения (Васпуракан) преди 1018 г. ?

Да има или поне така пише Ибн ал Атир в своята al-Kamil fī ‘t-Ta’rikh и по-точно, че в битката при ал Хадат (Мараш) през 953 г. армията на Варда Фока Стари е била съставена от воини от ар-Рум, ар-Рус и ал-Булгар...

Японската корпорация Obayashi обяви планове за изграждане на действащ космически асансьор до 2050 г.

Съоръжението ще се издига до 96 000 километра в Космоса и ще бъде в състояние да транспортира хора и товари на много по-ниски цени в сравнение с изстрелваните от Земята ракети. Конструкторите обясняват, че използването на космическа совалка за превоз на товар струва 22 000 долара за килограм, докато космическият асансьор на „Обаяши” ще прави доставки на цена около 200 долара за килограм.

Пътуването с него ще продължава седем дни в едната посока, като крайната дестинация ще бъде специално конструирана за целта станция. Изграждането на космическия асансьор ще даде възможност малки ракети да се приютяват и изстрелват от площадки в Космоса. Така ще отпадне нуждата от зареждането им с огромни количества гориво, необходими за преодоляване на земното притегляне.

Проектът е твърде амбициозен и на този етап не са налични всички необходими технологии за осъществяването му, но от компанията се надяват, че напредъкът във въглеродната нанотехнология ще им помогне за постигането на целта. В начинанието си японците ще разчитат на местни учени, както и на международно сътрудничество.

http://www.abc.net.au/news/2014-09-21/japanese-construction-giants-promise-space-elevator-by-2050/5756206

Japanese construction giant Obayashi announces plans to have a space elevator up and running by 2050

By North Asia correspondent Matthew Carney

Updated

Mon at 1:27pmMon 22 Sep 2014, 1:27pm

PHOTO: The space elevator will transport people and cargo at a fraction of the cost of Earth-based rockets.(Obayashi Corporation)

RELATED STORY: Andy Thomas says Australia ideal for space tourism base

RELATED STORY: Company offers wedding day blast into space

MAP: Japan

Once the realm of science fiction, a Japanese company has announced they will have a space elevator up and running by the year 2050.

If successful it would revolutionise space travel and potentially transform the global economy.

The Japanese construction giant Obayashi says they will build a space elevator that will reach 96,000 kilometres into space.

Robotic cars powered by magnetic linear motors will carry people and cargo to a newly-built space station, at a fraction of the cost of rockets. It will take seven days to get there.

The company said the fantasy can now become a reality because of the development of carbon nanotechnology.

"The tensile strength is almost a hundred times stronger than steel cable so it's possible," Mr Yoji Ishikawa, a research and development manager at Obayashi, said.

"Right now we can't make the cable long enough. We can only make 3-centimetre-long nanotubes but we need much more... we think by 2030 we'll be able to do it."

Universities all over Japan have been working on the problems and every year they hold competitions to share and learn from each other.

A team at Kanagawa University has been working on robotic cars or climbers.

Professor Tadashi Egami said tension on the cable will vary depending on height and gravity.

"We're studying what mechanisms are needed in order to ascend at differing altitudes and the best brake system," Mr Egami says.

A major international study in 2012 concluded the space elevator was feasible but best achieved with international co-operation and Mr Ishikawa from Obayashi agreed.

"I don't think one company can make it, we'll need an international organisation to make this big project," he said.

Experts said the space elevator could signal the end of Earth-based rockets which are hugely expensive and dangerous.

Using a space shuttle costs about $22,000 per kilogram to take cargo into space. For the space elevator, the estimate is about $200.

Constructing the space elevator would allow small rockets to be housed and launched from stations in space without the need for massive amounts of fuel required to break the Earth's gravitational pull.

It is also hoped the space elevator could help in solving the world's power problems, by delivering huge amounts of cheap solar power or storing nuclear waste.

It would also be a boon for space tourism.

Obayashi is working on cars that will carry 30 people up the elevator, so it may not be too long before the Moon is the next must-see tourist destination.

PHOTO: Obayashi says it may not be too long before the moon is the next must-see tourist destination. (Obayashi Corpo

+ от мен за Дрейк.

Направиха ми впечатление няколко неща в хрониката. Цитирам:

Интересно дали наистина разрешението на свещениците да се женят се обяснява с прищявката на монарха, който целял да прикрие развратността си или това не е всъщност практика, разпространена в арианската вестготска църква.

Подобна практика е имало и далеч на изток - в арменската църква, и то поне до началото VІІІ век. В Армения свещениците и епископите не само са имали право да се женят и да има деца, но и да предават в наследство църковните си постове. В т.ч. и патриаршеският престол в началото, както и епископските, са били предавани по наследство от бащата (епископа) към негов син. На Трулския събор в Константинопол от 691 г. арменските църковни обичаи били заклеймени от православната църква като проява на юдаизъм.

Уточнението "меченосец" как трябва да се разбира - изобщо като войн на кралете Витица и Родерик или е имало такава военна титла при готите?

За мен това съобщение е много интересно. Не заради това, че се говори за гот, приел исляма, а заради това, че се говори за етнически (вест)гот през 850 г. Установено ли е кога окончателно готите се претопяват в бъдещата испанска (кастилска) народност. Тези процеси нещо не са били така бързи, както винаги ни ги представя марксистката историография например.

По първия въпрос - да това е било практика във визиготската арианска църква. Малко повече от тук : http://books.google.bg/books?id=1XJPAAAAYAAJ&pg=PA302&lpg=PA302&dq=marriage+of+priests+in+Arianism&source=bl&ots=_P_bI8oxaO&sig=iA0goK8qsfOo3Igl4bQF0C-zkRQ&hl=en&sa=X&ei=UFghVPy0A-XoywOH7oGwDg&ved=0CDUQ6AEwAw#v=onepage&q=marriage%20of%20priests%20in%20Arianism&f=false

Специално за "меченосец" в тази хроника, съм напълно съгласен с тълкуването на Аеций, а иначе повечето изследователи го превеждат като телохранител или оръженосец. Пелайо е "герой обвит в мъглата на собствения си историческия мит". Тази хроника е една от най-умерените по въпроса за произхода му. Има такива, които го изкарват кралски бастард или син на дук Фавила, който също е от кралско потекло. Знае се, че е мъж сражавал се под пурпурния флаг на Родерик в битката при "реката на смъртта", както арабските автори наричат р.Гуадалете.

Доста трудно ми е да кажа, кога точно във времето се формира испанската народност, но името Кастилия се появява горе-долу през царуването на Алфонсо ІІІ, като все още се използвало и старото име - Бардулия. За кастилска народност е много рано, графство Кастилия (и то Стара Кастилия) става някакъв политически фактор (васално на краля на Леон) едва при конт Фернан Гонсалез (910-970). Но пък потомците на Пелайо имат собствено виждане по въпроса : "Испания - това е Астурия, всичко друго е завладяна територия" .

Преди време, търсейки материали за викингските нападения в Испания, попаднах на тази доста интересна ранносредновековна хроника. Тя описва историята на Иберийския полуостров от коронацията на визиготския крал Вамба (672 г.) до края на управлението на краля на Астурия – Ордоньо I (866 г.). До наши дни са достигнали две редакции – Chronica Rotensis и Chronica ad Sebastianum, като и двете в по-късни преписи. Най-вероятно „Хрониката на Алфонсо III” е създадена между 887 – 890 г., тъй като в нея заселването на град Визеу се споменава, като съвременно събитие. Приема се за доказан факт, че е съставена в град Овиедо, но въпросът за авторството ѝ остава дискусионен. Някои от историците посочват Алфонсо III (упр. 866-910 г.) за такъв, основавайки се на фразата: „...когато град Визеу и околностите му бяха населени по наша повеля ...”.

Други изследователи считат, че авторът е бил някой от придворните или висшите духовници в Овиедо под прекия контрол на краля (Алфонсо). Първоначалният текст, написан на вулгарен латински и станал основа на Chronica Rotensis, бил изпратен от Алфонсо III на епископ Себастиан, за да провери описаните факти и подобри стила на хрониката. Последният също не е идентифициран. Известни са двама епископи от това време носещи името Себастиан – епископът на Оренсе и този на Саламанка, като последният е бил племенник на краля. Епископът редактирал хрониката на литературен латински и внесъл някои изменения, отразяващи по-точно настроенията сред придворните на Алфонсо III. По неговото име тази редакция била наречена Chronica ad Sebastianum.

Основната цел на твореца на хрониката е била да легитимира претенциите на кралете на Астурия, като преки наследници на трона на владетелите на визиготска Испания. Царуването на астурийските крале, с малки прекъсвания, е описано като поредица от победи и завоевания, а пораженията в битките с маврите са преднамерено неглижирани. Въпреки няколкото хронологични неточности в описанието на арабското завоевание, тя заедно с Chronica regum Visigothorum и Cronica mozarabe е основен източник за последните десетилетия от историята на визиготското кралство, а съвместно с Chronicon Albeldense и Chronica Prophetica е главен източник за историята на кралство Астурия и началото на Реконкистата.

На латински език Chronica Rotensis от тук: http://humanidades.cchs.csic.es/ih/paginas/fmh/rotensis.htm

На латински език Chronica ad Sebastianum (Sebastiani Chronicon) от тук: http://books.google.bg/books?id=A_2BzKt5eMQC&pg=PA477&lpg=PA477&dq=Chronica+Adefonsi+tertii+regis&source=bl&ots=vatx7uoSY2&sig=S_s65_sCy50mfU5ZzJvaJXXDvqg&hl=en&sa=X&ei=VkIfVP-OHILMyAPQ0oGIDA&ved=0CDcQ6AEwBzgK#v=onepage&q=Chronica%20Adefonsi%20tertii%20regis&f=false

И в превод от мен:

ХРОНИКАТА НА АЛФОНСО III

Chronica Adefonsi tertii regis

Тук започва хрониката на визиготите, обхващаща събития от времето на крал Вамба до днешните времена на славния крал Ордоньо, и сина му крал Алфонсо.

1. Рекцесвинт, крал на готите, оставил град Толедо и се отправил към своята вила, носеща името Гертикос – сега я наричат Бамба, тя се намира при планината Каура – където починал от естествена смърт. След като той завършил живота си и бил погребан, за крал единодушно бил провъзгласен Вамба през ера 710-а (672 г.). Отначало Вамба отказвал да приеме властта, но в края на краищата, бил принуден да отстъпи пред искането на войската. Той бил незабавно доведен и помазан за владетел в базиликата Св. Мария. По време на церемонията всички видели как от главата на Вамба излетяла пчела и се издигнала към небесата. Това бил знак от Господа в името на бъдещите победи, които било отредено да се случат. Много пъти Вамба вземал надмощие и покорявал под своята власт астурийци и баски, които вдигали въстания. Павел, прочут военачалник, бил изпратен в провинция Галия Нарбонска, но разпалил метеж и обърнал цялата провинция в хаос. Поддържан от армия франки, той се подготвял за битка с крал Вамба. Вестоносци донесли това известие на краля и той незабавно се отправил с войската си в Галия Нарбонска. Кралят преследвал Павел, бягащ от град в град, докато накрая го обсадил в Ним. На третия ден Вамба превзел града. Той изправил Павел на съд и отсъдил да бъде ослепен с нажежено желязо. Освен това, той изтребил много отряди от франки, възстановил реда в провинцията, след което се завърнал триумфално в Толедо.

2. По времето на Вамба, сарацините с 270 кораба нападнали на крайбрежието на Испания, където всички те загинали, а корабите им били изгорени. Крал Вамба наредил, Синода в Толедо да се събира често, както това е указано в неговия каноничен декрет. По рано, по времето на крал Хиндасвит, мъж от Гърция по име Ардабаст – прогонен от страната си от императора – пресякъл морето и пристигнал в Испания. Крал Хиндасвит го приел великолепно и му дал своя племенница за жена. От този брак се родил син, наречен Ервиг. След като Ервиг бил приет на служба в двореца и достигнал ранг комес, той се възгордял и започнал да плете заговор против крал Вамба. Той дал на краля да изпие отвара от растението, наричано spartus, и Вамба тутакси загубил паметта си. Когато градският епископ и благородниците от двора, преданни на краля и незнаещи за напитката, видели Вамба неподвижен и безпаметен, те се разпоредили той да се изповяда и очисти от греховете си, колкото се може по-бързо, за да не умре като грешник. След като кралят се възстановил от от действието на настройката и разбрал какво се случило, той веднага се оттеглил в манастир. И там той водил благочестив живот до края на дните си. Той царувал девет години и един месец, а след това живял в манастир седем години и три месеца. Той починал от естествена смърт в ера 719-а (681 г.).

3. След Вамба кралството приел Ервиг. Той събирал синоди многократно и отменил част от законите приети от неговия предшественик, устновявайки собствени. Казват, че бил миролюбив и умерен в отношението си към поданиците. Той дал своята дъщеря, Киксило за жена на знатен мъж по име Егика, племенник на Вамба. Ервиг починал от естествена смърт в Толедо. Той управлявал шест години и четири месеца.

4. През 725-а ера (687 г.) Егика, зетът на Ервиг, го наследил като крал. Той бил мъдър и благочестив. Той устроил няколко синода. Егика подчинил множество метежници в кралството си. Три пъти той се сражавал с франките, но така и не успял да вземе победа над тях. Когато заел престола, неговият вуйчо Вамба му наредил да прогони Киксило, тъй като нейният баща, Ервиг, с измама свалил Вамба от власт. Егика го послушал и под някакъв предлог се развел с жена си. Но преди развода тя дарила живот на син, наречен Витица, с когото още приживе кралят поделил властта. Егика наредил на Витица да живее в град Туй и така, докато бащата управлявал готите, синът властвал над суевите. Егика царувал десет години преди коронацията на сина си и още пет с него като съвладетел. Той приключил дните си в Толедо от естествена смърт.

5. В ера 739-а (701 г.), след смъртта на Егик, Витица се завърнал в Толедо, за да заеме кралския престол. Той бил развратник и нечестивец. Той не приемал никакви съвети. Витица нарушавал каноните. Той имал множество жени и наложници. И за да предотврати лошите слухове за себе си, той заповядал на епископите, презвитерите и дяконите да си вземат съпруги. Това станало причина за последвалата разруха на Испания. Както се казва в Светото писание: “и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта”. А друга фраза от писанието казва така: “ако съгрешат людете, свещениците да се молят, а ако свещениците съгрешат, то людете ще бъдат поразени”. Те се отвърнали от Бога и не следвали неговите заповеди и не помнели, че Господ забранил на свещениците да постъпват грешно, казвайки на Моисей при Изхода от Египет: “а свещениците, които се приближават към Бога са длъжни да се осветят, за да не ги порази Господ”. И още: “когато те се приближат до олтара, да не носят със себе си никакъв грях, иначе ще погинат”. Понеже кралете и презвитерите изоставили Господа, погинала цялата рат на Испания. На десетата година от управлението си Витица умрял от естествена смърт в Толедо в 749-а ера (711 г.).

6. Когато Витица починал, за крал бил избран Родерик. Преди да разкажем за неговото възшествие, трябва да разкажем за неговото семейство. Родерик бил син на Теодефред. Теодефред бил син на крал Хиндасвит и останал сирак в младенческа възраст. Когато Теодефред достигнал зрелост, крал Егика се изплашил, че той може да бъде избран на неговото място. Опасявайки се, че Теодефред може да се договори с готите и да го прогони от бащиния си трон, Егика заповядал да ослепят съперника му. След като бил прогонен от кралския град (Толедо), Теодефред се преселил в Кордоба. Тук той си взел жена от знатен род, наречена Рикило, а тя му родила син – Родерик. Когато Родерик пораснал и възмъжал, той се оказал изключително войнствен човек. Преди да стане крал, той построил дворец в Кордоба, който сега халдеите наричат “vallat Ruderici”. Сега нека да се върнем към събитията през неговото управление.

7. След смъртта на Витица, Родерик станал крал. По негово време Испания изпаднала в още по-голямо безчестие. На третата година от управлението му сарацините нахлули в Испания, подучени от синовете на Витица. Веднага щом кралят узнал за нашествието, той незабавно повел армия срещу тях. Но, притиснати от тежестта на греховете и предадени от синовете на Витица, готите били обърнати в бягство. Войската, бягаща срещу гибелта си, била почти напълно изтребена. Понеже изоставили Господа и не му служили честно и почтенно, те били низвергнати от Бога така, че повече не могли да живеят на земята, по която ходели. Що се касае за споменатия крал Родерик, то ние нищо не знаем за неговата смърт. Обаче в наше време, когато град Визеу и околностите му бяха населени по наша повеля, в одна базилика бе открита надгробна плоча, на която е изсечена епитафия със следното съдържание: “Тук лежи Родерик, последният крал на готите”. Но да се върнем към това време, когато на третия ден преди ноемврийските иди в 752-а ера (11 Ноември 714 г.) сарацините пристигнали в Испания.

8. Арабите, след като завладели кралството, погубили мнозина с меч, а останалите подчинили на себе си, договаряйки се с тях за мир. Град Толедо, победител на всички народи, съкрушен, паднал, победен от исмаилтяните; покорен, той започнал да им служи. Те поставили префекти на всички провинции в Испания и плащали дан на краля на Вавилон много години, докато не избрали собствен крал и не основали самостоятелно кралство в благородния град Кордоба. По същотото това време в земята на астурийците, в град Хихон за префект бил назначен Мунуса, съратник на Тарик (емир Тарик ал Хор). Докато той управлявал префектурата, Пелайо, меченосец на кралете Витица и Родерик, угнетен от властта на исмаилтяните, пристигнал в Астурия заедно със сестра си. Заради нея Мунуса отправил Пелайо в Кордоба, като пратеник. Преди той да се завърне, Мунуса се оженил за неговата сестра. Щом Пелайо се върнал, той по никакъв начин не одобрил този брак. Понеже вече мислел за гибелта на църквата, той побързал смело да заяви това (неодобрението си). Злобният Тарик изпратил при Мунуса воини със заповед да заловят Пелайо и го доведат в Кордоба, окован във вериги. Но, когато те пристигнали в Астурия, опитвайки се коварно да го пленят в село Брес, Пелайо узнал от приятел за плановете на халдеите. Виждайки, че ще бъде невъзможно да се противопостави на толкова голям брой сарацини, Пелайо си пробил път през тяхните редици, побягнал и достигнал брега на река Пилона. Той установил, че реката е преляла нашироко, преплувал я с помоща на коня, на който яздел и се укрил в планините. Сарацините от потерята се отказали от гонитбата. Щом Пелайо достигнал планините, той се присъединил към хората, които се укривали там. Той се изкачил на висока планина, наречена Аусеба и се отправил към пещера в тази посока, която считал за най-безопасна. От тази грамадна пещера тече извор, наричан Ена. След като Пелайо изпратил призив към всички астурийци, те се събрали заедно и го избрали за свой владетел. Научавайки за това, войниците изпратени за него се върнали в Кордоба и разказали всичко на своя крал (емир), потвърждавайки, че Пелайо е метежник, както предполагал Мунуса. Научавайки това, кралят (емирът), обзет от безумна ярост, заповядал да се събере от цяла Испания огромна армия и я изпратил в Астурия, начело той поставил своя съратник Алкама (ал Камах). Той заповядал на дон Оппас, епископ на Толедо и син на крал Витица – заради, чието предателство погинали готите –да се отправи с Алкама и войската в Астурия. Тарик посъветвал Алкама, ако Пелайо откаже да се договори с епископа, да го плени със сила и доведе в Кордоба. Водейки армия от почти 187000 воини те навлезли в Астурия.

9. Пелайо със своите привърженици се намирал в планината Аусеба. Вражеската армия се придвижила към нея и разпънала неизброимо множество шатри в близост до входа на пещерата. Епископ Оппас се изкачил на хълм пред Ковадонга и повикал: „Пелайо, Пелайо, къде си?” Пелайо, намиращ се при входа, отговорил: „Аз съм тук.” Тогава епископът казал: „Предполагам, че помниш, брате мой и сине мой, как преди известно време цяла Испания бе подчинена под реда, установен от готите и с това превъзхождаше всички останали земи по сила и знания. Ако цялата армия на готите се оказа неспособна да противостои на нашествието на исмаилтяните, то как ти можеш да се надяваш, че ще се защитиш на върха на тази планина? Това ми се струва трудно. По-добре ме послушай и отвърни душата си от това решение, така ти ще можеш да се наслаждаваш на приятелството на халдеите и ще имаш множество изгоди.” На което Пелайо отвърнал: „Нима не си чел в Светото Писание, как църквата Господня се сравнява със синапено зрънце, което израства по Божията милост?” Епископът отговорил: „Разбира се, чел съм.” Пелайо казал: „Христос е нашата надежда на това, че от малката планина, която виждаш, благополучието на Испания и войската на готите ще се възстановят. Аз вярвам, че обещанието на Господа, дадено на Давид, ще се осъществи чрез нас: „Аз ще срещна тяхните неправедности с пръчки и греховете им с бичове, но няма да ги лиша от моята милост”. Затова, уповавайки се на Божията милост, аз презирам и не се боя от многочислените си врагове. Колкото до битката, с която ти ни плашиш, то ние имаме застъпник пред лицето на Отца – сам Господ Иисус Христос, който е способен да ни освободи от тези нищожества.” Епископ Оппас се обърнал към войската и казал: „Вървете напред и се сражавайте. Вие чухте какво ми отговори той. Струва ми се, нивга не ще постигнете мир с него, освен със силата на меча.”

10. Тогова Алкама заповядал на воините си да влизат в бой. Те вдигнали оръжиета си. Катапултите били заредени. Прашките били приготвени. Заблестели остриета на мечове. Залюляли се копия. Стрели полетели като неспирен порой. Но Господ показал своята сила. Щом камъните, изстреляни от катапулти, приближавали светилището на Дева Мария, намиращо се в лоното на пещерата, те отскачали и поразявали халдеите. Тъй като Господ не брои копията, а дарява победата на този, на който пожелае, то когато астурийците излезли от пещерата на бой, халдеите се обърнали в бягство и разделили на две части. Епископ Оппас бил пленен, а предводителят Алкама убит. Там паднали 124 000 халдеи. Оцелелите 63 000, се отправили към прохода на планината Аусеба и после към Лeбанa през Амюеса. Но те, също не избегнали Божия гняв. Когато достигнали прохода, намиращ се зад реката наречена Дева, веднага след селото наречено Косгая, се случило това, че планината се разтресла из недрата си и хвърлила 63 000 човека в реката, където всички погинали. Даже и днес, когато реката не е пълноводна, се виждат следи от това събитие. Не мислете, че това е неоснователно или измислено. Помнете, че Този, който веднъж раздели водите на Червено море, за да даде Изход на чедата Израилеви, тук унищожил огромна тълпа араби, които преследвали Божията църква.

11. Щом Мунуса разбрал, какво се е случило, бързо изоставил крайбрежния град Хихон и побягнал. В село Олялис, той бил заловен и убит заедно с приближените си. Тогава страната била заселена отново, а църквата възстановена. Всички благодарили на Бога, казвайки: „Благословено името Господне, което укрепва, вярващите в Него и унищожава нечестивците”. Скоро след това, Алфонсо, синът на Педро(Перез), дукът на кантабрийците , произхождащ от кралски род, пристигнал в Астурия. Той получил за жена дъщеря на Пелайо, по име Ермесинда и вкусил множество победи, както рамо до рамо с тъста си, така и след смъртта на Пелайо. В края на краищата бил установен мир. Достоинството на името Христово растяло, а смехотворното бедствие на халдеите изчезвало. Пелайо управлявал като крал деветнадесет години. Животът му бил прекъснат от естествена смърт в Канхас де Онис през 775-а ера (737 г.).

12. След това, Фавила, синът на Пелайо, наследил своя баща. Той построил необикновено искусна базилика в чест на Светия Кръст. Той живял кратко. Разказват, че бил убит от мечка по време на лов, поради собственото си лекомислие на втората година от управлението си през 777-а ера (739 г.).

13. След смъртта на Фавила, за крал единодушно бил избран Алфонсо, който приел кралския скиптър като Божия милост. Той наказвал всяка дързост на своите врагове. Заедно с брат си Фруела, превзел много градове. Той завзел: Луго, Туй, Порто, Анегя, големия град Брага, Визеу, Чавес, Ледесма, Саламанка, Нуманция, която сега наричат Самора, Авила, Асторга, Леон, Симанка, Салданя, Амайя, Сеговия, Осма, Сепулведа, Арганса, Клуня, Маве, Ока, Миранда, Ревенга, Карбонарика, Абейка, Сеницеро и Алесанко, със всички крепости, имения и села. Изтребвайки арабите с меч, той върнал християните обратно в своята страна.

14. По това време той заселил Астурия, Приморие, Лебана, Трасмиера, Сопуерта, Карранса, Бардулия, която сега наричат Кастилия и крайбрежната област на Галиция. Алава, Биская, Айсона и Ордуня били взети с постоянно (заварено) население, така както и Памплона, Дежио и Беруеса. Алфонсо бил велик човек. Той бил обичан от Бога и от всичките си поданници. Той построил множество базилики. Той управлявал, като крал осемнадесет години и починал от естествена смърт.

15. Аз не ще премълча за чудото, което се случило тогава. Когато душата на Алфонсо напуснала тялото му в мъртвата нощна тишина, неговите останки били поставени под охраната на дворцовите слуги. Внезапно всички чули високите гласове на ангели, пеещи псалми: „Вижте как велик човек се възнася, а никой не обръща внимание, вижте, как великите хора се възнасят, а никой не разбира със сърцето си: почтенният човек е бил роден благочестив и ще се упокои в мир в своята гробница.” Знайте, че всичко разказано е истина, не мислете, че това е измислица. Аз предпочитам нищо да не кажа, отколкото да предавам лъжа.

16. През 795-а ера (757 г.) след смъртта на Алфонсо, неговият син Фруела го наследил на престола. Той бил много сприхав човек. Фруела удържал много победи. Той се сражавал с гражданите на Кордоба у Понтубио в провинция Галиция и изтребил там 54000 халдеи. Освен това, той пленил предводителя на конницата Умар и на същото това място му отсякъл главата. Той покорил метежните баски, взел си съпруга от тяхната земя по име Муниа и тя му родила син – Алфонсо. Фруела подчинил народа на Галиция, който въстанал против него и жестоко опустошил тази провинция. Той сложил край на престъпния обичай – свещенниците да се женят. Като наказание за тези, които все още останали подвластни на греха, той ги изпратил на заточение в манастир. Оттогава на свещенниците се забранява да си вземат жени. Приемайки каноническите правила, църквата се възвеличила. По времето на Фруела, Галиция била заселена до река Миньо. Той бил жесток в своите деяния. Той убил родния си брат, по име Бимарано, със собствените си ръце. Малко по-късно, Господ му отредил същото, което той на брат си – той бил убит от собствените си хора. Фруела царувал единадесет години и три месеца. Ера 806-а (768 г.).

17. След смъртта му, на престола го наследил неговия братовчед Аурелио. По негово време робите вдигнали въстание срещу господарите си. Но с усилията на краля, те били върнати по предишните си места. Аурелио не воювал. Той поддържал мир с халдеите. Той управлявал шест години. На седмата година приключил земния си път в резултат на болест през 811-а ера (773 г.).

18. След смъртта на Аурелио, Сило се оженил за Адосинда, дъщерята на Алфонсо и благодарение на това получил кралството. Той останал в мир с исмаилтяните. Той победил и подчинил Галиция, която въстанала, това стълкновение започнало при планината Куперио. Докато той царувал, Алфонсо, синът на Фруела и внук на стария Алфонсо, управлявал двореца, понеже Сило нямал син от своята жена Адосинда. След деветгодишно управление Сило напуснал този свят, поради естествена смърт през 821-а ера (783 г.).

19. Когато Сило умрял, всички благородници от двора заедно с кралица Адосинда, въздигнали Алфонсо на трона на неговия баща, крал Фруела. Но неговият чичо Маврегато, незаконен син на старшия принц Алфонсо, роден от робиня, се възгордял и свалил от власт краля. Алфонсо избягал и пристигнал в Алава, където бил приет от роднините на майка си. Маврегато владял шест години кралството, което узурпирал. Той умрял от естествена смърт през 826-а ера (788 г.).

20. Когато умрял Маврегато, за крал бил избран Бермудо, син на (принц) Фруела – когото Ние по-рано споменахме във връзка с неговия по-голям брат (крал) Алфонсо(I). Този Бермудо бил много велик човек. Той управлявал три години и след това доброволно се отказал от престола, понеже бил дякон. Той поставил за свой наследник племенника си Алфонсо, когото Маврегато лишил от власт, и живял с него дълги години в обич. Той умрял от естествена смърт и напуснал този свят през 829-а ера (791 г.).

21. Крал Алфонсо Велики станал крал на осемнадесетия ден преди октомврийските календи през ерата, упомената по-горе. На третата година от управлението му войската на арабите предвождана от знаменития пълководец Мугаит нахлула в Астурия. Тя била разгромена от астурийците при Лодоса, където погинали 70 000 халдеи заедно с предводителя им. Алфонсо преместил своя престол в Овиедо, като издигнал там базилика в чест на нашия Господ и Спасител Иисус Христос с дванадесет олтара по броя на апостолите. Той също построил църква с искусно изработени олтари в чест на Светата Дева Мария. Издигнал и друга църква, посветена на благословения мъченик Тирсус, поставяйки я в близост до базиликата на Спасителя. В близост до двореца издигнал църква с изкусно изработени олтари в скъпоценен обков в чест на Св. Св. Юлияна и Баселиса. Той също заповядал да построят кралски дворец, бани и хранилища за всички видове запаси.

22. През тридесетата година от царуването на Алфонсо, две армии халдеи предвождани от двама братя курейшити, префекти с имена Ал Абас и Малик, нахлули в Галиция. Но и двете били едновременно унищожени, първата в местност наречена Нарон, а другата при река Анкео. По времето на Алфонсо, знатен мъж по име Мухамад, гражданин на Мерида и мувалад по произход, въстанал против крал (емир) Абд ал Рахман (II) и много пъти се сражавал с него, обръщайки армията му в бягство. Когато не можел повече да остане в своята страна, Мухамад пристигнал при Алфонсо и бил приет от краля с почести. Седем години той живял в провинция Галиция заедно с всички свои сподвижници. След това, той се възгордял и организирал заговор против краля, и държавата. Той призовал съюзниците си, събрал армия и разграбил страната. Когато Алфонсо научил за случилото се, призовал войската и се отправил бързо към Галиция. Научавайки, че кралят се приближава, Мухамад се установил заедно със своите сподвижници в една силно укрепена твърдина. Кралят с войската го последвали и обкръжили в тази крепост. Какво още мога да кажа? В същия ден, воините на Алфонсо тръгнали на щурм, убили Мухамад и донесли на краля отсечената му глава. Пробивайки, редовете на защитниците, те влезли в крепостта, където избили повече от 50 000 сарацини, които дошли в помощ на Мухамад от цяла Испания. Кралят се завърнал в Овиедо с велика победа. Крал Алфонсо водил славен, целомъдрен, сдържан, спокоен и праведен живот много години, и в заника на дните си, след петдесетидвегодишно управление, отдал божествената си душа на небесата. Той, който водил живот на светец в този свят, намерил покой в гробница в Овиедо.

23. През 881-а ера (843 г.) след смъртта на Алфонсо, Рамиро, синът на принц Бермудо, бил избран за крал. По това време той бил далеч от столицата, понеже се отправил в провинция Бардулия (Кастилия), за да си вземе жена. Малко след като крал Алфонсо напуснал този свят, Непотиан (Nepotianus), комес на двореца, въстанал и взел властта. Научавайки за случилото се, Рамиро се отправил в Галиция и в град Луго събрал войска. Щом Непотиан узнал за приближаването му, той повел армията си, за да го срещне при моста на река Наркея. Но едва започнала битката, Непотиан бил изоствен от всички свои хора и сам побягнал. Той бил пленен в провинция Приморие от двама комеси, Сципио и Сона, и те му изболи очите. Рамиро заповядал да го затворят в манастир, където той останал до края на живота си като монах. По същото време, Nordomanorum (викингите), езичничници и необичайно жестоки хора, непознати нам преди, пристигнали по нашите земи с голям флот. Рамиро, вече пълновластен крал, събрал голяма армия и сражавал с тях край Фарум Бригантиум (Фаро Брегансио). Там той унищожил множество отряди викинги и изгорил корабите им с огън. После, оцелелите отплавали по море и пристигнали в провинция Бетика. Те нападнали град Севиля и разгромили много отряди на халдеите, част от тях с меч, а друга част с огън. Една година след превземането на Севиля, те се завърнали в своята страна. Но нека се върнем към нашия разказ.

24. Упоменатият крал Рамиро бил често безпокоен от междуособици. Двама благородника, единият много знатен човек, а другият – комес на двореца, тръгнали срещу краля. Когато кралят научил за техния заговор, заповядал единия, по име Алдротий, да ослепят, а другия – Пинолий да обезглавят заедно със седмината му синове. След като се справил със съзаклятниците, Рамиро построил много красиви сгради от гранит и мрамор, без да използва дърво, по склона на планината Наранко на две лиги от Овиедо. Той два пъти се сражавал със сарацините и с Божията помощ побеждавал. След седем години управление той умрял от болест и намерил покой в гробница в Овиедо.

25. През 888-а ера (850 г.) когато Рамиро починал, неговият син Ордоньо го наследил на престола. Той бил спокоен и търпелив човек. Той издигнал стени около градовете, които много години стояли изоставени, а именно обградил: Леон, Асторга, Туй и Амайя. Той построил портите им на най-добрата земя. Той ги заселил, отчасти с хора от своето кралство, така и с тези, които дошли от Испания (Ал Андалус). В началото на неговото управление баските въстанали. Когато той с войската си навлязъл в техните земи, от другата страна го нападнали сарацините. Но с Божията помощ той обърнал халдеите в бягство и възстановил властта си над баските. Не ще премълча за това, което зная, че се е случило. Знатен мъж, по име Муса (Муса ибн Муса ал Каси) – гот по произход, но приел вярата на Мохамед заедно с целия си род – наричан от халдеите Бану Каси, въстанал против краля на Кордоба и завзел много градове, една част с меч, а друга чрез предателство. Първоначално той превзел Сарагоса, след това оттам Тудела и Уеска, а после и Толедо, където Муса поставил за префект своя син Лупе (Lupus). По късно, Муса обърнал оръжието си срещу франки и гали, разгромил ги и ограбил. Той пленил двама франкски военоначалници, Санктио и Епуло, единия в бой, а другия с предателство и ги оковал във вериги. Двама халдеи отцепници – първият от племето Курейши по име Ибн Хамза, другият мувалад по име Алпорз заедно със сина си Азет били пленени в сражение, единият от бащата Муса, другият от неговия син Лупе. Заради тези победи, Муса толкова се възгордял, че заповядал на хората си да го наричат третия крал на Испания.

26. Крал Ордоньо настъпил с армията си срещу него и пристигнал край град наречен Албелда, който Муса съвсем наскоро искусно построил. Кралят бил с войската, която обсадила крепостта. Муса пристигнал с неизброимо множество воини и издигнал лагер на планина наречена Латурк. Крал Ордоньо разделил армията си на две, едната част да обсажда града, а другата за да се сражава против Муса. Незабавно започнала битка, Муса и неговата войска били обърнати в бягство. „Срещайки ги, те им устроили такава сеч”, че повече от 10000 от най-добрите воини на Муса, заедно с зет му по име Гарсия, били убити, без да броим обикновените пехотинци. Самият Муса получил три удара с меч и едва се спасил полужив, загубвайки целия си обоз и даровете на Карл (Велики), краля на франките. Оттогава той никога повече не спечелил победа. После крал Ордоньо изправил (цялата) армия срещу град Албелда и го превзел на щурм на седмия ден от сражението. Той изтребил всички воини с меч. Той разрушил града до основи и се върнал в столицата си с велика победа. Лупе, синът на Муса, който управлявал като консул в Толедо, научавайки за разгрома на своя баща, се предал на милостта на крал Ордоньо, заедно с всички свои привърженици и останал негов верен поданник до края на дните си. После той се сражавал заедно с краля в много битки срещу халдеите.

27. Крал Ордоньо завзел в сражения много градове: измежду тях, град Сория с крал Саид и град Таламанка с крал Мурзук (Muzeor) и неговата жена. Той избивал всички воини. Останалите мъже, заедно с жените и децата им, той продавал в робство. По това време Nordomani (викингите) атакували отново нашите брегове. След това се отправили за Испания. Те убивали, опожарявали и ограбвали навред, опустошавайки крайбрежието на страната. След като преминали през пролива те превзели Некор, град в Мавритания, където избили мнозина сарацини. След това те атакували островите Майорка, Форментера и Минорка, където изтребили цялото население. Накрая те отплавали до Гърция и след експедиция продължила три години, се завърнали в тяхната страна.

28. След шестнадесетгодишно управление, Ордоньо бил поразен от подагра и починал в Овиедо. Той бил погребан в гробница в базиликата на Св. Мария редом с предходните крале. Този, който довел през своето царуване времена на благоденствие, сега е щастлив на небесата. Този, който бил любимец на народа, сега се наслаждава на обществото на ангелите божии в Царството небесно.

29. През 904-а ера (866 г.), когато Ордоньо починал, неговият син Алфонсо го наследил като крал.

КРАЙ НА ХРОНИКАТА

Текстът е преведен от издането на: Kenneth Baxter Wolf, Conquerors and Chroniclers of Early Medieval Spain, Liverpool University Press, 1999, pp. 161-177.

(към Warlord)

Мисля, че си прекалено критичен към "вратарчето". Та човекът подписа с "Лудогорец" само преди 4 дни и това му е първият официален мач, едва ли това време е достатъчно да се сработи със защитата. Според мен в конкретната ситуация, защитникът просто трябваше да избие в тъч или корнер.

Изключително добре съхранена ризница от костни плочки, на възраст от 3500 - 3900 години бе открита от археолози край Омск, Сибир.

http://siberiantimes.com/science/casestudy/features/warriors-3900-year-old-suit-of-bone-armour-unearthed-in-omsk/

Felix dies natalis sit tibi

Страхотен мач и феноменален Козмин Моци!

Чудесни са!!!! Тоя компас къде е?

Жирокомпасът е едно от основните, автономни технически средства за корабоводене. Конкретно този на снимката е от мостика на

PCTC "Heroic Leader".

Мда, за съжаление и това е възможно. Моята първа асоциация бе с пеещите и промиващи човешката психика дървета в "Човекоядци" на Клифърд Саймък.

Екип от биохимици и химически инженери от Масачузетския технологичен институт (MIT) са създали първите бионични растения в света, напоявайки ги на клетъчно ниво с въглеродни нанотръби, според съобщението им, публикувано на 16 март в Nature Materials (научен журнал с много висок коефициент на влиятелност). Изследователите от MIT са установили, че фотосинтезата се е подобрила значително и дори са успели да превърнат едно растение в химически детектор. Учените посочват, че в бъдеще може да добавят още по-необичайни способности, като създадат растения, които усилват мобилен сигнал или пък служат като живи улични лампи.

“Растенията са много привлекателни като технологична платформа. Те се самопоправят, устойчиви са към влиянията на околната среда, оцеляват в трудни условия и сами си доставят източник на енергия и захранването с вода”, казва ръководителят на екипа проф. Майкъл Страно. Изследователите са приложили разтвор на въглеродни нанотръби директно към долната част на листата на Arabidopsis thaliana - растение, което често се използва за научни опити, заради сравнително малкия си геном. Благодарение на процес, познат като васкуларна инфузия, при който растенията абсорбират въглероден двуокис и отделят кислород, нанотръбите са достигнали до хлоропласта. Екипът е открил, че растенията, които са обработвани с разтвора подобряват фотосинтезата си с 30 процента.

Друг разтвор от въглеродни нанотръби, обработен да може да засича наличие на азотен оксид също е бил приложен към растенията. След обработката те били в състояние да излъчват инфрачервен сигнал, когато засекат азотен оксид. Учените посочват, че биха могли да се използват различни видове нанотръби за засичане на различни видове газ. Те представят идеята, че растения биха могли да служат като устройства за откриване на експлозиви на летищата.

http://www.nature.com/nmat/journal/v13/n4/full/nmat3890.html#figures

http://www.independent.co.uk/life-style/gadgets-and-tech/bionic-plants-watered-with-carbon-nanotubes-could-create-living-sensors-lights-and-electronic-9199922.html

В Япония имиграция, бежански лагери и черньовци по улиците нема

Бежански лагери наистина няма, но пък "черньовци" съм виждал неколкократно в Осака, Нагоя, Хирошима и Кавасаки. Обикновено са по 3-4 човека в някоя градинка вблизост до централната част. В Йокохама си има цял китайски квартал, с малки по площ магазини и ресторантчета, а многократно съм срещал и филипинци/ки работещи в Япония.

Sláinte mhaith!

"Гинес" ми харесва, но поради проблем с гърлото ще почета светеца с "Бушмилс".

А девойката, която изпитва женихите си, е приказен мотив (Робърт Грейвз би казал, че е първоначално е бил религиозен мотив). Изпитанието на ума е една възможност, но и изпитанието на силата също се среща. Понякога самата девойка трябва да бъде надвита от жениха (редовно срещан мотив с различен изход между Херакъл, Тезей и Ахил с различни царици на амазонките. Брунхилда също трябва да бъде надвита от Зигфрид. Тристан също е подложен на изпитание за ръката на Изолда).

Без съмнение, но все пак част от легендите и митовете водят началото си от истинска история/случка, след което еволюират във времето. За келти, брити, германци и скандинавци се срещат доста сведения за жени воини, та при тях "приказният мотив" може в някаква степен да отразява действително събитие.

Малцина от любителите на едноименната опера са се интерсували, откъде е почерпил идеи и основния си персонаж авторът на художественото произведение, използвано от Адами и Симони за основа на либретото ѝ. Всъщност зад образа на жестоката „китайската принцеса” Турандот се крие една доста занимателна история на необикновена монголска жена от XIII-XIV в., разказана в статията на Джак Уедърфорд. В преведената от мен по долу статия, не се споменава нищо за произхода на името Турандот. То е засвидетелствувано за пръв път в Сасанидски Иран през 633 г. Принцеса Турандохт е дъщеря на Хосров II Парвиз и сестра на императриците Борандохт (630-631), и Азармедохт (631 г.). Името се превежда като „дъщерята на Туран”.

Принцесата борец

Преводна статия

Автор: Джак Уедърфорд

Борците, участващи в игрите Наадам (Үндэсний их баяр наадам), провеждани ежегодно от 1206 г. насам, когато Чингис хан обединил Монголия, носят особени цветни елечета (зодог) с дълги ръкави, покриващи частично плещите и оставящи голи раменете и гърдите им. По този начин всеки борец може да бъде уверен, че неговият противник е мъж. В края на всеки двубой, победителят разтваря и протяга ръце, маха с тях във въздуха като птица, завърта се за да го видят зрителите, показвайки отново гърдите си. За него - това е танца на победата, но също така и трибут към най-великата атлетка в монголската история, принцесата борец, която нито един мъж не е успял да победи. След времето, когато тя била действащ шампион по борба на монголите през XIII в. и до днес, борците мъже се борят само с мъже.

Принцесата, праправнучка на Чингис хан (и дъщеря на Хайду), родена около 1260 г., е известна под няколко имена: Хутулун, Айюруг или Хотол Цагаан, всички от тях свързани с луната и лунната светлина. Противно на своя братовчед, Кубилай хан, който се наслаждавал на разкоша в китайския императорски двор, Хутулун не се поддала на изкушенията на уседналата цивилизация и отстоявала суровия монголски начин на живот. Тя била грамадна и с мощно телосложение жена, използвала своя ръст и сила в трите монголски спортни съревнования – борба, стрелба с лък, конни надбягвания, а така също и в основния монголски поминък – войната.

Монголските борци не били разпределяни по ръст или тегло, а схватките им нямали ограничение по време или пространство (тепих). Противниците правели захвати на ръцете или талиите, докато единия не съборел другия на земята. Ако каквато и да е част от тялото на борец (освен стъпалата) докоснела дори и за миг земята, то той бил победен. По-дребни или по-неопитни борци можели да загубят за секунди, но по-равностойни противници понякога се обхващали един друг с ръце и бутали напред и назад, като мъжки слонове, толкова дълго, докато единият паднел от умора.

Хутулун израстнала сред четиринадесет братя и изглежда се изучила от ранна възраст да им се противопоставя и да ги побеждава. Когато пораснала, тя участвала в общонародните монголски съревнования и придобила много голяма слава като борец, който не можел да бъде съборен от никой мъж. Тя ставал все по-богата, спечелвайки коне от победените противници, докато накрая табунът ѝ от десет хиляди коне съперничел на стадата на императора (Кублай хан).

Според монголите, спортната победа несъмнено имала свещена същност, а за шампиона считали, че е благословен от духовете. По тази причина, спортните триумфи на Хутулун я направили, идеален съратник на баща ѝ в сражение. Нейното присъствие, яздеща най-близко до него на бойното поле, разпростряло репутацията ѝ от спечелените преди спортни победи към гарантиран залог за превъзходство на бойното поле. В течение на живота им, двамата постояно предизвиквали усилията на Кубилай хан да завладее племената из степите на западна Монголия и Казахстан, над планинските области на западен Китай и Киргизстан. Те отблъснали всички армии, изпратени против тях и непрестанно съхранявали свободата на родината си от властта на неговата династия Юан.

Хутулун следвала много неортодоксален метод срещу противника. Тя яздела към бойното поле рамо до рамо със своя баща (Хайду), но когато усетела подходящ момент, според думите на Марко Поло, „връхлитала срещу вражеската армия, пленявала някой от воините, така ловко, както ястреб сграбчва птица, отнасяла го при баща си и това тя извършвала многократно”. Въпреки, че подобни прояви на показна храброст носели нищожно стратегическо предимство, те предизвиквали смут и дори паника сред враговете, същевременно усилвали репутацията ѝ на благословена и изпълняваща божествено внушение.

Хутулун била необикновена, но не и уникална. Монголските жени яздели коне също толкова умело, както и мъжете, често носели колчан и лък, а в по-ранните източници нееднократно е описано участието им в битки, заедно с мъжете. Способността на жените от степните народи да се сражават успешно, когато същото не е характерно за тези от уседналите цивилизации, произтича от успешното съчетание на коня, лъка и стрелата. В армиите разчитащи основно на пехота и тежки оръжия, като мечове, копия, пики или боздугани, мъжете имали значително предимство във физиката спрямо жените.

Възседнала кон и въоръжена с лък и стрели, една обучена жена можела сериозно да се противопостави на мъжете в сражение. Жените се справяли по-успешно в битка базирана на „огнева”мощ (престрелка от разстояние), отколкото в близкия ръкопашен бой. Макар, че стрелбата с лък изисква сила, натренираноста на мускулите и дисциплината се оказват много по-съществени, отколкото грубата сила. Който и да е стрелец, независимо от това колко е силен, никога не може да замени само с чиста сила, умението в стрелбата. За разлика от това, доброто фехтовално умение също изисква обучение и практика, но достатъчно силен мъж въоръжен с меч може да причини смъртоносни рани без да има предшестващ опит. Монголите, подобно на техните роднини хуни и тюрки, разчитали преди всичко на лъка и стрелата по време на война.

Тъй като стрелбата с лък зависи много от обучението, способността на жените ефикасно да използват стрели в битка зависела от усъвършенстването на уменията им като млади момичета. В номадските племена, момчета и момичета се нуждаели от употребата на лък и стрели за да опазват стадата. Момчетата трябвало да се грижат за едрия добитък, като коне, камили и говеда, които пасяли по-далеч, а момичетата оставали по-близо до „дома” с овцете и козите. Понеже вълците по-често нападали овце и кози, отколкото камили и крави, момичетата трябвало да са способни да защитят своите животни.

С нейния успех в битките и спорта, Хутулун отказвала да се омъжи, освен за този мъж, който успеел първо да я победи по борба. Много мъже дошли да опитат, но нито един не успял. Нейните родители станали изключително настойчиви в желанието си да я омъжат. Според Марко Поло, особено желан от тях кандидат-жених принц се представил около 1280 г. Повечето ергени залагали по 10 или най-много по 100 коня за двубой с нея. Неназованият по име принц заложил 1000 коня, а родителите на Хутулун я умолявали да падне нарочно и да му подари победата.

Развълнувана тълпа се събрала за двубоя. В желанието си да угоди на своите родители Хутулун се съгласила да позволи на принца да я победи. Но обзета от порив на състезателна възбуда, щом пристъпила срещу противника, решението ѝ да удовлетвори родителите си започнало да се топи. Тя сграбчила ръцете на съперника си и разбрала, че той е изключително силен за разлика от обичайните ѝ опоненти. Принцът се напрегнал срещу нея и се преборили, но тя не могла да отстъпи и не позволила да бъде съборена. Двубоят продължил агонизиращо дълго време без някой да има превъзходство. Накрая, при един изненадващ изблик на енергия, Хутулун го хвърлила на земята. Тя не само победила, но и го унизила. Той изчезнал, оставяйки 1000 коня в нейния табун и разбивайки надеждите на родителите ѝ за женитба с достоен кандидат.

Колоритният и необичаен обществен живот на Хутулун без съпруг провокирал много спекулативни сплетни, не само във владенията на баща ѝ (Чагатайския улус), но и сред хроникьорите и посланниците на отдалечените мюсюлмански територии. Нейните политически и военни врагове, които не били способни да я победят на бойното поле, я набедили, че поддържа кръвосмесителна връзка със своя баща. Разбирайки цената, която баща ѝ плаща за подобна злонамерена пропаганда, Хутулун избрала мъж от свитата на баща си и омъжила за него без да се бори. Той станал неин съпруг, по неин собствен избор. Така тя останала непобедена в борба.

Хутулун непрестанно превъзхождала многобройните си братя, както на игрището по борба, така и на бойното поле. Докато останалите деца на Хайду хан му помагали доколкото могли, той все повече разчитал на Хутулун, както за съвет, така и за политическа подкрепа. Тя явно била неговото любимо дете и според някои източници, Хайду дори се опитал да я посочи като следващ хан преди смъртта си през 1301 г. Нейните братя се противопоставили. В действителност, тя вероятно не желаела да бъде монарх, а да стане главнокомандващ на войската. Тя дала своята поддръжка на брат си Урус в замяна на обещания пост на главнокомандващ. Двамата поддържали лоялен съюз в продължение на следващите 5 години. През 1306 г. четиридесест и шест годишната Хутулун била убита при неизяснени обстоятелства, които дали началото на разкази за сатанински заговори срещу нея.

Въпреки споменаването ѝ в многобройни мюсюлмански източници, а също в пътеписите на Марко Поло, Хутулун почти изчезнала в мъглата на историческия мит. По случайност историята на принцесата-борец била възстановена по изопачен начин през XVIII век. През 1710 г., докато пишел биографията на Чингис хан, френският учен Пети дьо ла Кроа публикувал книга с разкази и басни, смесвайки различни азиатски литературни теми. Един от най-дългите и хубави разкази произхожда от историята на Хутулун. В неговата адаптация, обаче тя носи името Турандот, означващо „турска дъщеря” (Всъщност името означва „дъщерята на Туран”), и е 19-годишната дъщеря на Алтун Хан, монголски император на Китай. Вместо да предизвиква ухажорите си на „тепиха”, според Пети дьо ла Кроа, тя ги изпитвала с три загадки. В неговата по-драматична версия, вместо заложените коне, при грешен отговор кандидат-женихът губел главата си.

Петдесет години по-късно, популярният италиянски драматург Карло Гоци превърнал разказа в драма за „жената тигрица” с „непреклонна гордост”. След комбинираните усилия на двама от най-големите литературни таланти на епохата, Фридрих фон Шилер я превел на немски като „Turandot, Prinzessin von China”, а Йохан Волфганг фон Гьоте я режисирал на сцената във Ваймар през 1802 г. Повече от столетие по-късно, през 1924 г. италиянският композитор Джакомо Пучини умира преди да довърши своята опера „Турандот”. За разлика от друга, негова оперна героиня, Мадам Бътерфлай, която живее и умира, заради любовта си към един мъж, Турандот отхвърля всеки мъж, считайки го за недостоен за нея. Операта му станала най-известната художествена вариация на историята на живота ѝ (на Хутулун).

Това как културата третира миналото, често ни говори повече за хората, които ни го припомнят, отколкото за тези, за които ни напомнят. В Западната култура разказът за Хутулун станал история за горда жена, покорена най-накрая от любовта. В паметта на монголите тя останала като велик атлет и воин, чиито постижения и до днес се помнят с открития елек и танца на победата на воина. Всеки път когато (монголски) борец се облече (с традиционен екип) за двубой и всеки път, когато той танцува своята победа, почита най-великата жена борец в историята на Монголия. Едновремено, както ритуалите на монголските борци, така и примадоната на оперната сцена съхраняват два аспекта от живота на една от най-великите спортистки в историята.

Те варварите, може да са дори траките.

Не е ясно кой е дал името. Но е ясно, че не е много популярно при римляните (или поне този автор) та да кажат така наречената.

Ясно е само, че някой я е нарекъл така.

Също така е ясно, че е на поне 10 тина км. и повече от Одесос, за да не използват Одесос за ориентир.

Може наистина да е и река.

Пандора и мироки, ако може, давайте го малко по-сериозно, какви са тези "траки и варвари" през VII век? Кои "варвари" се заселват край Одесос? Гледам, че "оправихте" Онгъла и метнахте родния ми град, без някой да си е направил труда, да прочете нещо по въпроса. Само за сведение град Одесос е изоставен от ромеите през 614 г. Между другото, преди да се появи селище с име Варна, е имало река (тя е съществувала до началото на XX в., минавала е под южната стена на Варненската крепост) и много вероятно местност със същото име

"Както показват археологическите проучвания, в това време околностите на днешна Варна, долината на р. Девня и други райони са били заети от компактни маси от славяни и прабългари. Локализирани са и са разкрити много старобългарски селища и некрополи, които дават представа за бита и погребалния обред на населението.

Южно от града, на брега на морския залив е издигнат отбранителен вал, в който е намерена колона с прабългарски знак.

В едно от старобългарските селища в Девненската низина е открит уникален модел на прабългарска юрта. В сравнение с предишната епоха сега погребалния обряд е коренно променен. Наред с трупополагането се е използвало и трупоизгарянето. Главно от езическите некрополи произхождат много накити и предмети на бита. Керамиката е по-груба, със съвършено нови форми и различна украса. Някои от съдовете са били използвани за погребални урни." ст. н.с. д-р Валери Йотов

"А българите, като видели това (бягството на византийската конница при Онгъла през 680 г. след оттеглянето на император Константин IV в Месемврия, за да прави бани на болния си крак), започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунав, преминали го и дошли при така наречената Варна, близо до Одесос (днешния град Варна), и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно - отзад (т.е. от север) поради реката Дунав, отпред (т.е. от юг) и отстрани (т.е. от изток) поради теснините (т.е. старопланинските проходи) и Понтийско (Черно) море . . . (те) се разширили в тези места . . ."

"След като императорът (Константин V - 741-775) стигнал чак до Варна (през май 774 г.), се уплашил и замислил да се върне."

Из "Летописи" на Теофан Изповедник (758/760 г.-817/818)

"А българите, като видели това (бягството на византийските конници при Онгъла), започнали да ги преследват стремително и колкото войници улавяли, убивали ги, а мнозина ранявали. Те (българите) преминали Истър (Дунав), (спуснали се) към така наречената Варна, близо до Одесос, и до разположената по-нататък вътрешна земя и когато видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде - и от реката, и от непроходимата местност - установили се тук."

Из "Кратка история" на патриарх Никифор (VIII в.-829)

"Еднодръвките, спускащи се от външна Русия към Цариград са от Новгород... Всички те прочее слизат по река Днепър и се събират в крепостта Киев... като навлязат в България, стигат до устието на Дунав. От Дунав те стигат до Конопа, от Конопа до Констанция (Кюстенджа); до река Варна и от Варна до река Тичина (Камчия)."

Из "За управлението на империята" на Константин (VII) Багрянородни (905-959)

"По времето на този император (Константин IV) българският народ, след като преминал (земите на север от устието на Дунав) и се отделил от съплеменниците си, установил лагер от шатрите си във Варните (sic! мн. ч.), в някакви гъсти гори и планини с пещери."

Из "Летопис" на Симеон Логотет (средата на Х в.)

Няколко любопитни афиша-карикатури от ПСВ, които "открих" в един блог.

Europäische Keilerei 1914 – affiche, Deutschland, 1914 – Linge

Два афиша от Великобритания, HARK! HARK! THE DOGS DO BARK! LONDON: G.W. BACON, 1914 и Kill That Eagle (by J. Amschewitz; London, Pub. by "Geographica", 1914)

Този е от Холандия, Het Gekkenhuis (Oud Liedje, Nieuwe Wijs), Louis Raemaekers; Amsterdam, Senefelder, 1915

Япония май не участва в ПСВ, но и те се включват с пропагандна карта

Русия също има вариант на тази тема, Карта современной Европы въ лицахъ 1914

И отново Германия, Zimmerman; Hamburg, W. Nölting [pub.], 1914), от 1915 г. и Humoristische Karte von Europa im Jahre 1914 (by K. Lehmann-Dumont; Leutert & Schneidewind, Dresden, 1914)

Карта на Черноморското крайбрежие на Koenigreiches Bulgarien, Franz Johann Josef von Reilly, Виена 1789

Карта на България с земи на север от р.Дунав, Johann Baptist Homann, Nuernberg 1720-30

Честит празник на всички дами!

Много приятно четиво! Само един малък щрих от мен, т.н. "ножари" атакуват крайбрежието на римските провиции Британия Супериор, Белгика Прима и Секунда още през средата на III век и за възпирането им се налага изграждането на поредица от укрепления - litus Saxonicum.

Забравил съм за каква издънка, но като дежурен по рота заедно с дневалните (само „стари кучета”), заслужихме „честта” да поддържаме хигиената в тоалетната на батальона за две седмици. Аз разбираемо не бях във възторг. Въпросното помещение, намиращо се в мазите на сградата, бе доста голямо и ежедневно използвано от повече от 200 кашици. Но моите юнаци ми казаха, че ще се оправят сами и да не се притеснявам. Вечерта, след като изгониха всички „посетители” и почистиха до блясък, те активираха няколко димки със сълзотворен газ. Този газ е по-тежък от въздуха, та след въпросната операция, използването на тоалетното помещение бе преустановено за двадесетина дни. Възможно е да са повторили обгазяването след известно време, но не си признаха. Е имаше разбира се известни неудобства, свързани с изминаването на по-големи разстояния до WC на съседите, както и разпити от командирите на ротата и батальона, но по чистотата на тоалетната нямаше забележки.

Отново срутвания в Помпей

Множество антични сгради, включително храма на Венера и Рома (Templum Veneris et Romae) са били повредени след тежките порои в неделя и понеделник. Разрушенията предизвикаха незабавни призиви за действие от Европейския Съюз и ООН. Обектът, където вулканична пепел затрупа римския град през 79 г., е подложен на бавно разрушение от много години. Той е едно от най-големите археологически съкровища в света. Всяка година 2,5 милиона туристи посещават Помпей, намиращ се в близост до южноиталианския град Неапол. Независимо от значителните приходи, които те носят, имаше изявления, че градът, определен от ЮНЕСКО като обект от Световното културно наследство, е пренебрегнат и недостатъчно финансиран.

Участък с височина близо 1.5 м се срути от стените на тази гробница след пороите в неделя и понеделник.

Рухналата стена е от античен магазин

Храмът на Венера и Рома бе затворен за посещения преди доста време, но сега има нови поражения.

На спешно заседание във вторник бе приет нов план за действие. Италиянският министър на културата, Дарио Франческини каза, че е „деблокирал много средства и машината ще проработи”. (Всъщност отпуснати са 2 милиона евро за текущи ремонти и още 106 милиона ще се осигурят за укрепване и реставрация ). Той добави, че в ЕС може да са уверени, че „Италия полага грижи за Помпей, както за спешните проблеми, така и в дългосрочен план”. Парите ще бъдат използвани за текущи ремонти. В допълнение правителството ще предприеме мерки за да защити уязвимите участъци от свличания. Разрухата на Помпей бе постоянен източник на безпокойство и проблеми за италиянските власти, според съобщението на Алън Джонстън от BBC в Рим.

Европейският съюз осигурява значителни средства за поддръжка и реставрация на обекта, но тези пари не се усвояват с необходимата скорост, според кореспондента (на BBC). Регионалният комисар на ЕС, Йоханес Хан заяви: „всяко срутване е огромна загуба ... Помпей е символ не само за Европа, но и за целия свят". Италиянските медии критикуват бавните действия на правителството, обвинявайки го в лошо управление и бюрократични пречки.