ROCK

TEMA 28 ПРИГОТВЯНЕ НА СТАНДАРТЕН РАЗТВОР ОТ KMnO4 И ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ТО1НАТА МУ КОНЦЕНТАЦИЯ. Стандартен разтвор на KMnO4 не може да се приготви чрез директно разтваряне на твърд реактив, тъй катотой съдържа примеси, главно MnO2 . Освен това при разтваряне в дестилирана бода, част от KMnO4 се редуцира до MnO от неизбежното съдържащите се в нея частици от органичен произход и други редуктори, при което концентрацията на разтвора в първите дни след приготвянето му се изменя значително. Приготя се приблизително 0,1N разтвор, а точната му концентрация се определя 7-8 дни по късно. През това жвреме внесените с водата редукционно действащи вещества се окисляват и разтвора не се променя повече. Той не трябва да се смесва с нови порции вода и не бива да влиза в контакт с каучук, филтърна хартия, и др. с редукционно действие. Разтворът от KMnO4 трябва да се съхранява на тъмно, а отделеният MnO2 да се отстрани тъй като катализика по нататъшното фотохимично разпадане на перманганата: 4KMnO4 - + 2 2H2O 4 KMnO2 + 3O2 + 4OH- В чаша от 400cm3 се притегля на техническа везна около 1.6г. кристален KMnO4 и се заливат с 200-300cm3 гореща вода. Разтворът разбърква няколко минути до пълното разтваряне на кристалите и се прехвърля в тъмно реактивно с шлифована затушалка, където общиятобем се довежда до 500cm3. След една седмица отделеният MnO2 се филтрува през шотов филтър (васт от разтвора се използва да исплакване на филтъра, смукателното шише и реактивното стъкло, ако същите предварително не са изшушени). Toчна концентрация на филтрувания разтвор се определя с титроустановител – прекристализирана оксалова киселина ( или натриев оксалат), при което протича реакцията : 2MnO-4 + 5C2O42- + 16H+ = 2 Mn2+ + 10CO2 + 8H2O C2O42- - 2e- = 2CO2 5 Mn-4 + 5e + 8H+ = Mn2+ + 4H2O 2 Титроустановителят се разтваря в 50-60 cm3 бода, долива се до марката и се хомогенизира. Към всяка от труте проби отпипетени в ерленмайерови колби по 20cm3 се прибавя по 20cm3 2N H2SO4. Разтворът във всяка проба се нагрява преди титруването на водна баня до 60-70 0С ( при по висока температура H2C2O4 се разлага).Тутруването се извършва с бюрета с кран и на горещо, за да се ъвеличи скоростта на реакцията.Прибавянето на всяка следваща капка от изходния разтвор на KMnO4 трябва да става след пълното обезцветяване на предходната. В началото на титируванетое бавно, но с натрупване на Mn2+ (продут на реакцията действащ каталитично) скоростта се повишава. В края на титруването първата излишна капка KMnO4 оцветява трайно ( в продължение на една две минути) разтвора в бледорозов цвят. При по-продължително стоене, разтворът се обезцветява, туй като излишният KMnO4 окислява Мn2+ до Mn2: 2Мn-4 + 3Mn2+ + 4 OH- 5MnO2 + 2H2O Хормалноста на разтвора се изчислява по формулата: Ceq = mst . Vst . 1000 / VT . Meqst . Vобщ TEMA_28.doc

ТЕМА 23 КОМПЛЕКСОНОМЕТРИЧНО ОПРЕДЕЛЯНЕ НА БИСМУТ (ІІІ) И ОЛОВО (ІІ) Това определяне е от особен интерес за аналитиците. С комплексон ІІІ тези метали образуват комплекси с твърде различна стабилност. Условните стабилитетни константи на двата комплекса се изчисляват като се имат пред вид стойностите на стабилитетните константи на оловния и бисмутов комплексонат и α—коефициентите на транични реакции на Y4-, Pb2+, Bi3+ . За точно комплексонометрично определяне, условната стабилитетна константа трябва да е по-голяма от 107 . При подходящ избор на pH това може да се постигне и титруването да се проведе в присъствие на Bi3+, в присъствие на Pb2+ а след повишаване на pH до 5,5 да се определят и оловните катиони. И при двете титрувания се използва индикатор ксиленолоранж, който образува с тези катиони червеновиолетови комплекси. Цветът на свободния индикатор при тези условия е жълт. При pH=2 и наличие в разтвора на 0,1 mol/l Pb2+ , изчисляваме условната стабилитетна констант на BiY. Освен в основната реакция Y4- встъпва в странични с H+ и Pb2+ . Условната стабилитетна константа на бисмутовия комплексонат е lgβ’BiY = lgβBiY - lgαBi(OH) – lgαY(H,Pb) = 27,9 – 0,5 – 17 = 10,4 Следователно при рН=2 може да се извърши точно определяне на бисмутовия катион. При рН=5,5 lgβ’PbY = lgβPbY – lgαY(H) – lgαY(OH) = 18 – 5,7 =12,3 което показва, че определението ще бъде направено събсем точно. Необходими реактиви. 1.0,025 М разтвор на комплексон ІІІ; 2.20%-ен разтвор на утропин; 3.0,1%-ен разтвор на ксиленолоранж в 50% алкофол Разтворът-задача, подкислен с такова количество HNO3, че при разреждане до 100cm3 има рН=2, се получава в мерителна колба от 100cm3. Колбата се долива до марката, сместа се хомогенизира и се отпипетват 3 проби по 20cm3. Поставят се в ерлемайерови, прибавя се 5-6 капри разтвор на ксиленолоранж и се титрува с изходен разтвор на комплексон ІІІ, кодато червеновиолетовото оцветяване премине в жълто, отчита се обемът на изразходвания комплексон І І І и се означава с V1. След това бюретата се долива до нулево деление. Към титрувание жълт разтвор се прибавя 8-10cm3 разтвор на утропин. При тези условия рН на разтвора се повишава до 5-6 и се оцветява във вилвтово в следствие на образуването на комплекса между оловните катиони и ксиленолоранж. После оловото се титрува със същия ратвор на на комплексон ІІІ, докато биолетовото оцветяване премине в жълто. Повторно изразходвания комплексон ІІІ се означава с V2 . По същия начин се извършва определянето и в останалите две проби. Съдържанието на бисмут и олово се изчислява mA=CTVTMAVОБЩ / 1000 . VA _____23.doc

TEMA 22 КОМПЛЕКСОНОМЕТРИЧНО ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ВОДАТА. Общата твърдост на водата се обуславя от разтворвните в нея халоген карбонати, хлориди и сулфати на калция и магнезия. Може да се изрази по различен начин. Един немски градус представлява еквивалентното на един грам CaO количество на калциеви и магнезиеви соли, съдържашо се в 100 l . Определянето се основава на директно титруване на калций и магнезий при индикатор ериохромчерно T при рН 10. Хеобходими реактиви 1. 0,025 М разтвор на комплексон ІІІ; 2.Амонячен бъферен разтвор, съдържащ в 1 литър 54г. NH4Cl и 350г. 25%-ен разтвор на NH3 3.Tвърд индикаор – смес ериохромчерно Т с NH4Cl (1:100). Разтворът-задача се получава във мерителна колба от 250cm3. Колвата се полива до марката с дестилирана бода, сместа се хомогенизира и се отпипетват 3 проби по 50cm3, които се пренасят в ерленмайерови колби. Прибавя се 5 cm3 амонячна буферна смес, 20-30мг. индикатор, нагрява се до 500С и се титрува от бюрета 10cm3 с комплексон ІІІ до преминаване на виненочервения цвят в синйозелен. Твърдоста на водата в немски радуси Н0 се изчислява по формулата Н0=CTVТMCaO.100 000 / 1000 . ω,g CaO / 100 l , където CT – е моларноста на комплексон ІІІ, mol/l; VТ – е изразходваното количестви комплексон ІІІ, cm3 ; MCaO -- молната маса на CaO, g/mol ‘ ω—взетата за анализ проба, cm3 TEMA_22.doc

TEMA 10 ОБЕМЕН (ТИТРИМЕТРИЧЕН) АНАЛИЗ Определение и основни понятия. Ппинципът на обемния анализ накратко се свежда до следното. Към претеглена проба от анализираното вещество, разтворено в подходящ разтворител, или към точно отмерен обем, ако веществото е в разтвор, се прибавя разтвор на реактив с точно ъстановена концентрация, докато определяемият компонент се изразходва практически изцяло при определена реакция с реактива. Количеството на определяемият компонент се пресмята от израсходвания обем на реактива, като се познава концентрацията и стехиометрията на реакцията. Тази реакция се натича титруване а прибавения реактив се нарича титрант. Моментът от процеса на титруване, в който количеството на прибавения пипрант е точно еквивалентно на количеството на определяемото вещество се нарича еквивалентен пункт. Начините по който се определя достигането на еквивалентия пункт – при едно титруване са твърде разнообразни. Най-често става визуално, по рязкото изменение на някое видимо характерно свойство на системата определяемо вещество – титрант или, което е по-честия случай, на специално внесено за целта вещество, наречено индикатор. На тази основа почиват инструменталните методи за определяне не еквивалентния пункт. Ако двете вещества могат да реагират помежду си споредняколко стехиометрични уравнения, например : H3PO4 + OH- = H2PO4 H2O H3PO4 + 2OH- =HPO2-4 +2H2O H3PO4 + 3OH- = PO3-4 + 3H2O В такива случаи пеи един и същ процес на титруване може да се наблюдава и повече от един еквивалентен пункт. Физичното свойство, което се измерва в този дял на количественият анализ и което води до намиране на количествена характеристика, е обемът , откъдето идва и названието на метода – обемен анализ. Стандартен разтвор – Разтвор имащ известна концентрация на активното вещество или точно установен титър: 1.Първичен стандартен разтвор – приготвен чрез директно разтваряне на точно определено първично стандартно вещество в определ обем. 2.Вторичен стандартен разтвор – ратвор, концентрацията (титъра) на който е установен чрез стандартизиране или е приготвен по известно тегло на вторично стандартно вещество. Крайна точка на титруване – Момента, в който считаме, че титруването е завършено. Този момент се определя по изменението на някое характерно свойство на системата и следва да бъде възможно по-близп до еквивалентния пункт. Изисквания към реакциите, използвани в обемния анализ.  Стехиометричното ъравнение, по което протича реакцията, трябва да бъде известно. Добавеният титрант трябва да се изразходва само за взаимодействие с определяем компонент и да не встъпва в цтанични неконтролирани реакции.  Взаимодеиствието между реагиращите вещества трябва да протича до край, титрантът да се цвурзва с определяемия компонент, като равновесието в системета е изтеглено практически изцяло към реакционните продукти.  Използваната реакция трябва да бъде достатъчно бърз, за да може внесеният титрант незабавно да се свързва с еквивалентното количество от определяемото вещество.  Реакцитята трябва да позволява точното и удобно определяне на еквивалентния пункт, т.е на момента, когато титрантът и определяемият компонент присъстват в еквивалентни количества. Класификация на обемните методи – Най-широко използваната класификация в обемния анализ пазделя титриметричните методи на две групи. I.Обемни методи, основани на реакции на обем или свързване на йон, които се разделят на : а/ киселинно-основен обемен анализ (протонометрия). б/утаечен обемен анализ. в/комплескометричен анализ. Обемни методи, оновани на реакции на електронен пренос т.е на окислително-редукционни реакции. За киселинно-основен H3O+ + OH- 2H2O За утаечен обемен анализ. Ag+ + Cl- AgCl Kомплескометричните методи почиват на реакции на образуване на стабилни комплекси, като Ag+ + 2CN Ag(CN)2 I I. Наред с тази основна класификация, групираща обемните методи според характера на реакциите, на които те се основават, в парктиката често се използва и разделяне на обемните методи според типа вещества, използвани като титранти – каориметрия, ацидиметрия, агренометрия, комплексонометрия, хроматометрия, перганометрия, йодометрия и т.н. I I I. По начина на изпълнение н титруването могат да се различат нетоди на пряко титруване и методи на остатъчно или обратно титруване. При първите определяемото вещество се титрува директно с разтвор на титрант с позната концентрация (Стандартен разтвор).При остаъчно титруване към анализираната проба се прибавя определен обем от титранта, взет в излишък, така че след пълното свързване на определямия компонент в разтвора да остане остане свободен титрант, който се титрува с друг разтвор с познатаконцентрация. Разликата между първоначалното прибавения обем от титранта и останалия нереагирал излишък от него показва обема, изразходен за свързване на определяемия компонент. Изчисления в обения анализ – Количеството компонент в обамния анализ се пресмята, като се има в предвид, че определяемото вещество и титрантът взаимодействат в строго определени съотношения, отразени в стехиометрично ъравнение на използваната реакция. В зависимост от типа на реакцията и партнйорите, с които реагира, един мол от определяемото вещество може да взаимодейства с различни брой моловеот други вещества. В обемния анализ е по удобно да се работи с еквивалентни тегла. Еквивалентните тегла са средство за привеждане броя на моловете, с което всеки реагент участва в определена реакция, към един и същ стандарт и по този начин тези молни количества да бъдат приведени в съсответствие едно с друго.При протолитните бзаимодействия грамеквивалент от един протолит представлява теглото на протолита изразено г рамове, което приема или отдава един грамйон протони пти конкретна реакция, протичаща в системата . При процеса H2SO4 + 2OH- 2H2O + SO2-4 еквивалентното тегло на сярната киселина е равно на половината от нейното молекулно тегло, а при проц HCl + HO- H2O + Cl- един грамеквивалент от солната киселина е равена на един граммол. Това показва, еквивалентното тегло на съответното вещество не е хаактерна за него константа, както молекулното тегло, а зависи от реакцията, в която той участва. Молекулата фосфорна киселина например може да отдаде един, два или три протона в зависимост от това с колко мола, и то от каква основа взаимодейства. При утаечните и комплексообразувателните процеси грамеквивалентът на един участник в процеса се изразява по аналогичен начин, като еквивалентно тегло зависи от стехиометрията на реакцията. При окислително-редукционни процеси грамеквивалент на един окислител или редуктор е равен на граммол или грамйон от веществптп, разделен на броя на елекртоните, които една молекула (йон) от него пиема или отдава при разглежданата реакция. Единиците на концентрация използвани най-често в обемния анализ са: моларност – брой на праммолове в един литър от развора(М), нормалност – брой грамеквивалент в един литър , титър – грамовете от един милилитър (г/мл) и фактор (F) е безразмерна, представлява отношението между нормалността на един разтвор и най-близката закръглена нормалност, означавана с долен индекс, например F0,1 .Факторът показва на колко милимитра от разтвор със закръглена нормалност отговаря един милилитър от използвания разтвор. TEMA_10.doc

ТЕМА 9 БУФЕРНИ РАЗТВОРИ Водни разтвори на слаб протолит (киселина или основа) и негов спрегнат протолит променя назначително pH при разреждане или довка на силен протолит (основа или киселина). Такива разтвори, които проявяват тенденция да запазват постоянна pH-стойност при опити за промяна на концентрацията на H3O+ в системата, се наричат буферни разтвори.Пример: Буферен разтвор, съставен от слаба киселина HB и хейнаа цол с алкален метал MB. pH = pKa + lg CMB / CHB Ако към разтвора се прибави силна киселина, която повишава концентрацията на H3O- в системата, то вследствие наличието на вободната спрегната основа B-, получена при разтварянето на солта МB, протича процесът B- + H3O+ HB+H2O който води до поницаване концентрацията на H3O+ . Ако към разтвора се добави силна основа А, вследствие присъствието на свободна киселина HB протича процесът HB + A B-+HA+ който също води до понижаване на концентрация на свободната основа. Както се вижда добавката на силна киселина H3O+ към разтвора, понижава концентрацията на B- и повишава концентрацията на HB в системата. Следоателно новата стойност на pH на разтвора която се установява след добавянето на силна киселина, ще се дава с израза pH = pKa + lg CMB – [H3O+] / CHB + [H3O+]. След добавяне на синла основа А към бъферния разтвор pH на разтвора ще бъде pH = pKa + lg CMB + [А] / CHB - [А]. буферен капацитет. Бъферните разтвори намират широко шполижение в аналитичната практика за поддържане на определена стойност на pH. Един буферен разтвор е толкова по-добър колкото по-голяма е степен се съпротивлява на опита за промяна на киселинността му, т.е колкото по малко променя pH при прибавяне на силна основа или киселина. Мярка за тази съпротивляемост на бъфера се т.нап буферен капацитет. Под бъферен капацитет β на един бъферен разтвор се рабира броя на моловете n на силна от силна кселина HA, които, добавени към 1л от разтвора, променят неговата pH стойност с единица, т.е β= n / ∆pH . Може да се докаже, че буферният капацитет на разтвор от слаба киселина HB и нейната сол MB, е максимален за стойност на pH=pKa, т.е когато CMB = CHB. За да се приготви бъфер с оределена стойност на pH и висок бъферен капацитет, трябва да се използва киселина, чието pKa е възможно близко до желаната pH стойност. Уравненията pH = pKa + lg CMB – [H3O+] / CHB + [H3O+] и pH = pKa + lg CMB + [А] / CHB - [А] показват обаче, че колкото CMB и CHB за по-големи по абсолютна стойност, толкова по-малко ще се променя втория член на тези уравнения и следователно буферния капацитет на разтвора ще е по-голям. Това има важно значение за приготвяне на на бъ=уфери в аналитичната практика. _____9.doc

TEMA 5 КИСЕЛИННО-ОСНОВНИ РАВНОВЕСИЯ.ПРОТОЛИТНА ТЕОРЯ НА Б-ЛАУРИ. ВОДАТА КАТО ПРОТОЛИТ - АВТОПРОТОЛИЗА НА ВОДАТА. ВОДОРОДЕН ЕКСПОНЕНТ рН-скали. В края на миналия век Аренус развива първата концепция за кисели и основи. Според нея киселините са вещвства които във воден разтвор отделят водородни йони, а основите – хидроксилни йони. Най-характерно за тази теория е това, че от една страна, съществуването на киселинии основи се ограничава само с водни разтвори, а от друга – че отнасянията на киселините основите се свързват с определени йони, които отделят – водорни, респективно хидроксилни йони. Теорията счита. Че процесът на отделяне на тези характерни йони, които обуслвят своствана на киселините и соновите, става спонтанно, без активно участие на разтворителя в него. Киселинно основните взаимодействия в теорията на Аренус се свежда до процеса H+ + OH- H2O През 1923г. Двама изследователи Бройнстед и Лаури, незажисино един от друг предложили основните положения на една нова теория, известна като протолитната теория, която развилаи разширила в значителна степен представите за киселини и основи. Съгласно тази теория киселини са всички вешества, които могат да отцепят вдородни йони, т.е протони , а основи – веществата които, са способни да присъедини към себе си протони. Киселини например са HCL, NH4+,HCO3-, които отдават протони: HCL H+ + CL- NH4+ H+ + NH3 HCO3- H+ + CO32- A основи OH-, NH3, C6H5NH2 OH- + H+ H2O NH3 + H+ NH4+ C6H5NH2 +H+ C6H5NH2+ Теорията на Брйонстед—Лаури определя киселините и основите според тяхното поведение спрямо един и същ партнйор – протон, киселините като протондонори, а основите – като протонакцептори. Тозо обща база позволява двете групи вещества да бъдат обединени под общото название протолити, а процесите на тяхното взаимодеиствие се означават като протолитни равновесия или протолиза. За разлика от предствите на Аренус теорията на Брйонстед—Лаури не свързва киселинното респективно и основното действие непременно с водна среда, поради което може да се приближи и към други разтворители. Една много съществена разлика между двете теории се отнася до връзката между киселити и основи. Докато теорията на Аренус разглежда двете групи вещества като независими една от друга, според представите на Брйонстед—Лаури те са неразривно сързани: отделянето на протон от киселината HB води до образуването на основата B-, която се нарича прегната основа на HB . HB H+ + B- - изразява и обратна зависимост, че проявата на основното действие, т.е свързването на протон, е винаги съпроводено с получаване на съответната спрегната киселина.. Киселината по Брйонстед може да бъде неутрална малекула, ктион или анион, но винаги със заряд с +1 по висок от този на съответната спрегната основа. Основата също може да бъде неътрална молекула или йон, чиито положителен заряд е с единица по нисък от този на спрегнатата киселина.Друго основно различие между двете теории се отнася до начина, по който се проявява действието на една киселина или сонова. Аренус разглезда дисоциацията на протон от киселина HB като спонтанно протичащ процес. Според теорията на Брйонстед, за да действа основата А, по-силна от B-, която е в състояние да откъсне протона от киселината. Следователно отделянето на протона от киселината не ства спонтанно а, под въздействието на основата А. Както се вижда, споед Брйонстед—Лаури и от тази гледна точка няма смисъл да се говори поотделно за киселинно или основно действие при аден процес, а винаги за едно киселинно-основни взаимодействие, което по същество представлява съперничеството между двеоснови B- и A HB+A B- + HA+ Мярка за степента, в която е протекло киселинно-основното взаимодействие, е равновесната константа на процеса, харечена протолизна киселина: Kpr = αB- .αHA+ / αHB . αA 5.1. Автопротолиза.Йонно произведение на водата Амфипротонните разтворители могат да действат като киселини, и като онови т.е да отдават или да приемат протони. Поради това при тях е поради това при тях е възможно протичането на процес, известен като автопротолиза , при които една молекула от веществото действа катокиселина, а друга -- като основа, например: H2O + H2O H3O+ +OH- CH3OH + CH3OH CH3OH2+ + CH3O- Или в общ вид SH +SH SH2+ + S- Йоните получени от ратвора, се наричат съответно лиониеви SH2+ , или лианти S- Равновесната константа К=αSH2+ . αS- / α2SH K SH =αSH2 +αS- Където K SH представляваоавтопротолизната константа на разтеорителя SH. За водата константата на автопротолиза при 220С е КW= αH3O+ . αOH- = 1,00 .10-14 Както всички равновесни константи, и автопротолизните константи зависят от температурата. От зраза следва,че на H3O+ и OH- във воден разтвор са свързани помежду си и не могат да бъдат варирани независимо една от друга. 5.2 Водороден експонент и PH – скали в различни разтворители. Водороден експонент – При разредени ратвори накиселини концентрациите на хидроксониевите йони са много ниски. За да се избегне работата с такива малки величини, а също и по ред други съображения за удобство Сйоренсен е предложил да се използва като мярка за киселинността на един разтвор т.нар водороден експонент, дефиниран от него като pH = lg [H3O+]. От на съвременна гледна точка, по-правилно е вмвсто концентрацията на в този израз да влиза активността на хидроксониевите йони, т.е като pH = -lgαH3O+. За чиста вода, автопртолизната константа водата, αH3O+ = αOH- = -1.10-7 М и следователно pH=7,0. Във водни разтвори на киселини αH3O+ се повишава над 1.10-7 М и pH<7, като при αH3O+ = 1 съгласно дефиницията pH=0. Във водни разтвпри на основи αOH- се повишава над1.10-7 М, αH3O+ < 1.10-7 М и pH>7. За αOH- =1 М αH3O+ =1.10-14 М и pH=14. Следователно при изменение киселинноста на един разтвор от αH3O+ = 1 М до αOH- =1 , pH се изменя в интервала от 0 до 14 . По аналогичен начин се дефинира функцията на pOH: pOH= - lgαOH- ; а от израза за автопротолизна константа на водата следва, че pH+pOH=14. pH – скала за разтворителите. – Автопротолизата на един амфипротонен разтвпрител в общия случай се представя като SH +SH SH2+ + S- с автопротолизна константа K SH =αSH2 +αS- , а действието на протолита HB като киселина в този разтворител като HB +SH SH2+ + B-- По аналогичен начин с водните разтвори, където pH = -lgαH3O+, и тук може да се въведе като мярка за киселинноста в дадения разтворител отрицателният десетичен логаритъм от активността на лиониевия йон SH2+ : pH = -lgαSH2+. При αSH2+ =1, pH=0. Ако намаляваме киселинността в този разтвор, т.е намаляваме αSH2+ , в съответствие с pH = -lgαSH2 ще расте αS- и при αS- =1 αSH2+ =KSH .Следователно скалата на pH ще обхваща от pH=0 до pH=pKSH. Така за водата с КW=1.10-14, както се видя pH-скалата е с обхват от 0 до 14, за етанола КC2H5OH=8.10-20 pKC2H5OH=19,1 pH-скалата ще бъде от 0 до 19,1. Колкото по-голяма е автопротолизната константа KSH на разтворителя, т.е колкото по-силно са изразени амфипротонните му свойства, толкова по-малка е неговата pH—скала и обратното – при малки стойности на KSH pH—скалата се увеличава. CHOOH, pKCHOOH=6,1 HF, pKHF=9,7 H2O, pKW=14,00 CH3OH, pKCH3OH=16,7 C2H5OH, pKC2H5OH=19,1 NH3, pKNH3=32,7 10 20 30 pKSH pH—скали на разтвпрители TEMA_5.doc

TEMA 4 ХИМИЧНО РАВНОВЕСИЕ В РАЗТВОРИ. V1 A + B C+D V2 Всяка една реакция може да се разглежда като равновесна реакция. Основен е занона за действие на масите - скоростта на една реакция е ≈ наконцвнтрацията на веществата. Скоростта на реакцята – извършеното взаимодействие за единиза време V1= K1 [A]. V2 = K2 [A]. V-скорост Първоначално скорста V1 е > , но с натрупване на веществата С и D V2 >, до достигане на павновесно състояние. Непрекъснато се върви надясно, след това наляво, но концнтрациите остават постонни. V1 = V2 – Равновесие се постига когато и от две страни се на реакцията павни количества от веществата. K1 [A]. = K2 [A]. [C].[D] / [A]. = K1/K2 = Kc – равновесна константа ; с – концентрация Равновесната константа е константа при дадена температура (t) и налягане (р). Когато реакциите са екзотермични при ниска температура се намялява скороста и намалява павновестната константа и обратното , ако са ендотермични при увеличаване на температурата (t) се увеличава скоростта на равновесната константа. Равновесната константа не зависи от концентрацията на разтвора и то за разредени разтвори. За концентрирани разтвоти закона за действие на масите не се изпълнява. АКТИВНОСТ НА ВЕЩЕСТВАТА а. – а = f.C – Ефективната концентрация , к’ не съответства на аналитината концентация. f – коефициент на активност, f = 1 При по-големи концентрации на разтвора коефициента е по-малък от 1. Ако f<1 => a<0 Ka = aC . aD / aA . aB = [C] fC . [D]fC / [A] fA . fB = Kc. fC .fD/ fA.fB В разтворите съсществува електростатично взаимодействие. За да се определи f е въведено понятието йонна сила на разтвора Йонна сила на разтвора се обозначава с I. n I = ½ ∑Ci . Zi2 i=1 От това какви вещесва и каква е тяхната концентрация се изчислява йонната сила на разтвора. Ъравнвние на Дебай Хюкел. lgf = - o,5 . Zi √I / 1+ √I a= f.C TEMA_4.doc

Какво стана с програмата ? Успя ли да направиш нещо ?

TEMA 3 ОСНОВНИ ПОНЯТИЯ В АНАЛИТИЧНАТА ХИМИЯ [Количества на веществата, молна маса Количество на веществото – измерва се с mol (молове). Мола е такова количество на веществото в една система, която съдържа толкова структурни единици колкото атоми има в 12С nx – от номер или брой ( number ) Х – индекс, който дефинира коя е стуктърната единица на веществото ( атом, мол и др. ) Пряко свързано с количеството молна маса – Mx. Под молна маса се разбира масата на 1 mol от веществото. Мх = mx(g)/nx(mol)=g(mol) (kg/mol) – в промиплеността Mc = 12, MFe = 55,85 Концентрацията на разтвора [количество разтворено вещество в единица обем ( моловете разтворено вещество е единица обем – моларна комцентрациа) Сх = nx/V mol/dm3 1dm3 = 1L = 1000cm3 = 1000ml Едномоларен разтвор на HCL – 1 mol HCL в 1dm3 oт разтвора МHCL = 36g/mol 1mol HCL = 36g HCL 0,1 M = 3,6 g HCL Нормална концентрация (еквивалентна канцентрация) количеството на вещвеството се измерва в еквиваленти. Единицата не е мол, а еквивалент. Ceqx = neq/V , mol/dm3 (еквиваленти). Еквивалента зависи от естесвото на вещесвото и вида на Хим.реакция (ХР). За вещества – киселини или основи – еквивалента е структурна единица която е способна да участва в ХР с 1 р+ (протон). Киселината отдава протон, основата го приема. Еквивалент за основа и киселина е такава единица което мже да отдаде ( за киселината ) или да приеме (за основата) 1р+ . Еквивалента на HCL е самата молекула. Следователно С = молна концентрация. H2SO4 – еквивалента = половината от М/ma, MH2SO4 = 98g/mol. молната маса на еквивалента на H2SO4 - 98/2 = 49 g/mol. За еднонормален партвор = 49 g H2SO4 За еднонормален разтвор на H2SO4 е необходим двунормален разтвор на H2SO4 . MnO-4 + 5e- + 8H+ = Mn2+ + 4H2O MKMnO4 = 158, 04 g/mol MeqKMnO4 = 158,04/5 = mol/dm3 H3PO4 + NaOH = H2PO4 + H2O = M H3PO4 +3 NaOH Na3PO4 + 3 H2O = 1/3 M Численото изразяване на резултатите от анализа. От запшиса трябва да проличи с каква точност се извършва анализа. Аналитичната везна дава грешка = 0,0001 – 0,0002 g 1,9763, 21,14cm3 = 0,02114 dm3, 0,1 N разтвор на HCL Ceq = 1,9763.20,00.1000/21,4.190,3.100,00 = 0,982514 (Значеща цифра се брои без нулата до четвъртата значеща цифра. TEMA_3.doc

TEMA 2 КАЧЕСТВЕН АНАЛИЗ – ОСНОВНИ ПОЛОЖЕНИЯ Задачата която се поставя пти пълен анализ на един обрзец, е да се установи нехожият химичен състав, т.е от какви компоненти е изграден той. Много по чести са изискванията за т.нар.частичен анализ, при който се цели да се установи присъствието или отцъствието на един или няколко компонента в анализирата прова.Така например подобен анализ може да установи съдържали се никел в дадена сплав и др. В зависимост от това дали качественият анализ цели установяването на елементите, функционалните друпи или съединения, влизащи в състава на анализирания образец, той бива елементен, функционален или молекулен анализ. Функционалният анализ представлява едно по общо характеризиране на типа съединения, влизащи в изследваната проба, например мастен алдехид и т.н. Пълното характеризиране при молекулния анализ се свежда до идентифицирания туп съединения, например ацеталдехид, калциев карбонат, фенол. В много случаи при анализа се налага да се идентифицират и отделни фази (най-често твърди), изграждащи една сложна хетерогенна система. Подобни задачи съставляват предмет на т.нар фазов анализ. Качественият анализ може да се различава и по това, какви компоненти на пробата анализът се стреми да открие – главни, второстепенни или следи. Качественият анализ не неорганични и органични вещества се пазличава съществено поради спецификата в свойствата на тези вещества. Въпреки, че рязка граница между двете вещества няма, все пак съществуват значителни разлики я някои техни основни свойства, твърде твърде съществени за начина по който ще се извърши анализът – устойчивост при загряване, летливост, разтворимост в различни тупове разтворители, отнасяне спрямо химични агенти като киселини, икислители и др. Средства и касификация на качествения анализ – За решаването на своите сложни и многообразни задачи качественият анализ използва разнообразни по характер сбойства на веществата – химични и физични.Използването на химичните свойства за целите на качествения анализ се основава на способноста на веществата да встъпват в определени взаимодействия със съответните химични агенти. Подобно химично взаимодействие, по резълтата от което може да се съди за присъствието на определено вещество, се нарича аналитична реакция, а веществото с което се действа – реактив. Характерно свойство по което се преценява наличието на търсеното вещество, може да бъде промяна на оцветяването (Поява на цветно съединение или обезцветяване на реактива), образуване на утайка, отделяне на газ със специфичен мириз или други типични свойства, получаване на продукт с характерникристални форми. Така ако разтвор съдържащ Fe3+ , се действа с разтвор на тиоцианат се получава червено оцветяване сължащо се на образуваните тиоцианатни комплекси на желязо(III). Водни разтвори на багриолото фуксин в кисела среда се обезцвеява в присъствие на сулфити. Тези две реакции представляват типични примери за цветни аналитични реакции. При прибавяне на разтворими хлориди към разтвор на сребърна сол се получава бяла утайка от AgCl , която се разтваря в амоняк. Тази утаечна реакция се използва широко за доказване присъствито на Ag+ в рзтвоти. В някой случаи търсеното вещество може да не взаимодейства непосредствено с реактива, а да се доказва по неговото влияние върху определен химичен процес. Такива са например калориметричните аналитични реакции, при които за доказване на веществата се използват техните каталитични свойства. Повечето аналитични реакции се извършват в разтвори. Те представляват на т. нар. Мокър анализ. Най-често мокрият анализ на неорганични вещества, които обикновенно представляват силни електролити, се свежда до системно методично изследване състава на разтвора по отношение на катиони и аниони. За целта катионите и анионите последователно се разделят чрез подходящи операции на групи от няколко йона с близки свойства, като след това във всяка група се доказва присъствието или отсъцтвието на същите/я йони. Тази разновидност на мокрия анализ се нарича систематичен качествен анализ за разлика от дробния анализ, който позволява доказванео на един йон, без да е необходимо той предварително да се отделя от останалите компоненти на системата. Дробния анализ се използва, когато се извършва не пълен а частичен анализ ( при търсене на един или няколко компонента в системата а не когато се цели установяването на всички нейни съставки). При сухия анализ се изучава отнасянето на веществата при загряване в заварена в единия край стъклена тръбичка, пи загряване върху бъглен сами, както и в смес със сода, при стапяне с NaNH4.HPO4.4H2O или с Na2B4O7.10H2O и се наблюдава цветът на стъкловидната перла, получена при окислителни или редукционни условия. В зависимост от количеството на анализираната проба методите на качествения анализ, както и на аналитичните методи въобше се раделят на макро-, полумикро-, микро- и ултромикро методи. Най-широко приложение в качествения анализ са намерили полумикрометодите, тъй като те позволяват да се извършва със сравнително малко количество (0,01 – 0,1 г ) при несложнаекспипиментална техника. Много широко се използва и техниката на т.нар капков анализ. Тук аналитичните реакции се извуршват с капка от разтвора, нанесен във вдлъбнината на специална капкова плочка, където се добавя и капка от реактива.Цветните какпоки реакции успешно се изпълняват и при нанасяне на капка от разтвора бърху филтърна хартия, където след изсушаване се се добавя и капка и капка от реактива. При реакции, които след еодят до образуване на вещества с характерни кристални форми, реакцията се извършва на предметно стъкло и полъчените кристали се наблюдават под микроскоп. Подобни аналитични реакции се наричат микрокристалоскопски преакции. Основни характеристики на аналитичната реакция.—От първостепенно значение за преценка на приложимостта на една аналитична реакция е нейната чувствителност, т.е възможността, която тя дава за откриване на много малки количества от търсеното вещество. Мярка за чувствителност на реакцията е т.нар откриваем минимум т.е минималното количество вещество, което все още може сигурно да се открие с помоща на съответната реакция. Най-често m се използва в микрограмове. За да се получи точна представа за чувствителноста на дадена реакция, наред с откриваемия минимум трябва да се посочи и пределната концентрация Clim . Тя представлява най-малката концентрация (изразена като 1г вещество, разредено в съответния брой милилитри от разтворителя), при която все още може да бъде открито търсеното вещество с дадената реакция. Твърде често наред с тази величина се използва и нейната реципрочна стойност, което се нарича пределно разреждане Wlim. Един от начините за изразяване на чувствителността на на реакцията е т.нар експонен на чувствителността, който се дефинира като pD= -lgA където А е пределната концентрация, изразена в мг/мл. Друга основна характеристика на аналитичната реакция е нейната специфичност. Специфична реакция се нарича тази, което при определени условия е характерна само за определен вид йони или молекули и следователно може да се използва за тяхното откриване в рисъствие на други вещвства. Груповите реакции са аналитични реакции, присъщи на по-голяма група от йони. TEMA_2.doc

ТЕМА 1 ПРЕДМЕТ НА АНАЛИТИЧНАТА ХИМИЯ И ХИМИЧНИЯ АНАЛИЗ. АХ – всякакъв мвтод на анализ (химични и физични свойства) Първоначално развити са химичните методи за анализ. По-правилно наименование химичен метод на анализ. Възниква в края на 16-ти век. Обектите на анализ, ако са в твърдо състояние са били превръщани в разтвори ( разредени ж определено количество вещество) и тогава подлежат на анализ. Тогава ж разтвора преминават йоните на веществото и претегя ( тегловен анализ). Друг анализ – Внася се реагент в определено количество и заедно с изследваното вещество те реагират. Това е точен метод на изчисляване обема на реагента. Това е обемен метод на анлиз ( титриметричен анализ – титриметрия) Гей – Аюсак имал задачата да анализира Ag. Той го разтворил в HNO3 и се получава AgNO3 и добавя NaCl  AgCl (Бяла утайика) докато спре образуването на утайка. По концентрацията и обаема на NaCl се определя количеството AgCl. Тгловният анализ в днешно време почти не се използва защтото е много бавен , с много операции, точно претегляне. Обемният анализ е претърпял голямо развитие ( съвременни апарати за анализ – Много точни ! ) ДЕФИНИЦИА ЗА АХ. През 1992 започва кнпания от германско списание за АХ „днешно определение”. ДЕФИНИЦИЯТА Е : АХ е научна дисциплина, което развива и прилага методи, инструменти и стратегии за получаване на информация относно състава и природата (материята) на веществото в пространството и времето. Под състав се разбира две неща: -качествен състав (качествен анализ) -количествен състав (количествен анализ) Под природа се разбира какво представлява веществото: дали е киселина или снова, дали е редъуктор, силна или слаба киселина и др. Инструменти на АХ са апарати. Под стратегия да разбираме начина, подхода към анализ (бързина, точнос) и да се подберат такива методи, апарати и средства , за да се изпълни дадена задача. АНАЛИТИЧНАТА ХИМИЯ И ДРУГИТЕ НАУКИ Има връзка с Органичната хиния, Неорганичната химия, Биология, Фармация, Медицина. Има приложение за анализ на околната срега – почва вода, въздух (екология), стопанския живот, промишлеността, селското стопанство. В промишлен анализ се прави във всяко едно производство. Всяко едно производство на вход и на изход се подлага на анализ. Всички стоки в това число и вносните се анализират. АХ има приложение в историята, архиологията, датиране ( по полупериода на разпадане на С ). КЛАСИФИКАЦИА НА АНАЛИТИЧНИТЕ МЕТОДИ 1.Химични методи 2.Инструментални (физични методи) методи. От друга гледна точна методите са количествен и качествен. Химичните методи за анализ са тегловен и абемен ( титриметричен ) метод. Титиметричните методи се разделят на 3 вида: Директен анализ, Остатъчно (обратимо) титруване, косвено титруване. _____1.doc

Tuk proweri li ? http://bgnauka.com/forum/index.php?showtopic=759

chemwin - тази програма се ползва от университетите и е специално за писане на хиумични формули, н онезнам от куде да си я итеглисш. Аз лично я имам но нямам крак за нея и не сум я инсталирал несщо ми се жийда много сложно.

ами кажи как става номера със сменянето и ще го оправя. Извинявай за правописа.

Аз си мисля. че и без да я излага пак ще има 6

Само научна литература чета на тази етап. А в момента чета един учебник по Генетика.

Както и да сега не ми се занимава с това а и литъература вече отдавна не се занимавам. Това го публикувах тук с надеждата да помогнр на някой я за изпит ,конптролно ит.н...

Къде пише за такъв данък за който говорш ?

Я вземи почети малко повече история и тогава се пъни .

Производство на пастьоризирано мляко Млякото предназначено за директна консумация трябва да бъде получена от здрави животни, да няма недостатъци втв вкуса, миризмата, цвета и косистенцията. Не седопуска за консумация мляко съдържащо коластра. Пасьоризираните млека биват: с пълнители като пример плодови млека като суровина за производство на пастьоризирано мляко се изпозват сурово и обезмаслено мляко. Суровото мляко е основна суровина и тя трябва да отговатя на следните изисквания: - огранолептични без изменения - физико-химични – ТК = 17-18 t градуса - масленост, плътност, чистота СБД Според изискванията на БДС при приемане на суровото мляко - микробиологични – млякото с ниска огромна обезмасленост. Основно се изследва за чревни пръчици и се изразява чрез два показателя: колититър и колииндекс Колититъра е най-малкото количество от изследваното мляко изразено с ст3 или грам което и установява поне един брой бактерия от колиаерогенис т.е. най-малкото количество пастьоризирано мялко, което може да произвежда ферментация в специална селективна среда. Тя представлява воден разтвор на лактоза, пептон, говежда злъчка, генциа. Нарича се още Следа на Кеслер. При колииндекса се изпозва твърда хпанителна среда на Климер. Тя съдържа трипавлавин, бромтимолеблац и лактоза. Средата се развива в петриеви панички, след застиване се прави посявка 0,01 ст3 пастьоризирано мляко. Термостатира се за 24 часа при 37 градуса С и се изброяват оцветените кохонии. Оцветяват се в жълто и се изчисляватза 1 ст3, жълтия цвят се дължи на бромтимомбланц. Изискванията към обезмасленото мляко са: Тк = 17 – 18 t с М=0,1% Технологична схема за прозиводство на пастьоризирано мляко. Обезмаслена сметана - К:М - 80 С градус -2-6 С градуса полиетиленов ръкав - 4 – 6 С градуса Приемане, окачествяване млякото се транспортира в завод в различни съдове. Най-напред млякото се окачествява по вкус, миризма, цвя и консистенция. Температурата не бива да бъде по-висока от 10 градуса, киселинноста 19 t. Окачественото мляко се пречиства за да се освободи от механичните примеси. Приемането на мляко става чрез центърална помпа в която се поставя в отвор на цистерната. Филтрите са тръбни метални сита които задържат механичния замърсяващ обезвъздушител – служат за отделяне на въздухът от млякото. Вниги са преди млекомера. Млекомер – измерва се количеството мляко като обем в литри. Нормализация – това е технически процес при който маслеността на млякото се довежда до определена стойност според изискванията на БДС. Има няколко начина на нормализация: - чрез добавяне на обезмаслено мляко когато М на изходното мляко е по-висока то трябва да се понижи. - Чрез добавяне на сметана – когато трябва да се повиши М Количеството на обезмасленото мляко се определя чрез квадрат на Пирсон. После нормализацията се извършва в танкове за съхранение. Хомогенизация (може да го има и да го няма) – при нея целта е да се раздробят маслените клъбца до по-малки размери, да се стабилизира системата. Да не се получава разслояване на млякото, да се предотврати окисляването на Млечната мазнина. Така млечната мазнина бе се окислява след хомогенизация защото маслените клъбца са във вътрешността на млякото и не контактуват с въздуха. Този процес води до получаване на по-качествен продукт. Пастьоризация – това е топлинна обработка под 100 С градуса при която се унищожават вегетивните форми на МО. При нея млякото се загрява в пластинчати пастьоризатори. Пастьоризирането протича при температура 80 С градуса за няколко секунди. Охлаждане – целта на охлаждането е да се подтисне развитието на МО в млякото, по този начин да се увеличи трайноста на млякото като се запазят хеговите качества. КОгато температурата се понижава под 10 С градуса, температурата на охлаждане зависи от сезона. През зимата може да се охлажда до 6- 8 С градуса, а през лятото до 4 – 6 С градуса. Пастьоризираното мляко се охлажда до 2 – 6 С градуса в охладителна секция. Разфасоване – при нея се изпозват пликове за еднократна употреба. Като има специален апарат за разфасоване, при който от полиетична ролка се оформя ръкав. Надлъжния шев се прави термо сварка чрез термосварка се правят и напречните шевове. Първо се прави долния напречен шев, подава се една доза мляко 1 L след това се прави горния шев и се отрязва. Разфасовачната линия включва касетомиячна машина, автоматична стифир на ръжда в колонка. Съхранение – когато млякото не може да се преработи веднага се налага хеговото съхранение. Целта на съхранението е да се запазят по-дълго време качествата намлякото като се спазват определен температурен режим – t = 4-6 С градуса за не повече от 72 4аса. Техническото оборудване което се изпозва при производство на пастьоризирано мляко са - филтри, обезвъздушители, млекомери, пастьоризатор, апарат за разфасоване и хладилни зали. Пастьоризатор – те са предназначени да унищожават вредните МО. Той представлява апарат в който се извършва пастьоризирането на млякото. Съществуват универсални апарати които извършват всички топлинни обработки на млякото – затравяне, охлаждане и регенерация. Пастьоризаторът се състои от голям брой топлообменни пластини които са окачени на хоризонтална стойка чрез притискаща плоча задна стойка и винт за затягане на пластините се притискат една към друга. Дебелината на една пластина е от 1 – 1,2 mm, а разстоянието между тях е от 3 – 6 mm. В него са оформени три секции – за пастьоризация, за охлаждане (H2O или ледена вода) за регенерация. Пластините са изработени от неръждаема ламарина (щанцована) с висока топло проводимост. Съществува различна форма на пластините (правоъгълна, квадратна и по-рядко кръгла) Тези апарати се наричат още тънко слойни. Пластините са притиснати така, че образуват два независими един от друг потока. Няколко успоредни потока обрзуват пакет, а пакетите образуват секция. Млякото предназначено за пастьоризация и охлаждане постъпва от съда за съхранение чрез помпа в регенеративната секция с t – 10 – 15 C където среща вече пастьоризираното мляко. То постъпва в съда за задръжка и чрез помпа отново се връща в регенеративната секция, а оттам в секцията за охлаждане до температурна обработка. Експлоатации и правила за безопасна работа на пастьоризатор - след монтаж на пастьоризатор – след монтажа на пастьоризатора чрез по-плоско казанче и помпата се подава вода за уплатняване. Ако се появят течове прокарвания се повтаря операцията с топла вода с цел омекване на гумените уплатнения на теча.Следва подаване на 2% разтвор NaOH и се пуска да циркулира, като се остави да прелее системата което е гаранция за уплътняване. Когато режима се стабилизира най-малко 10 минути и се изпуска разтвора NaOH в канализацията прави се промиване с топла вода след което се пуска млякото и работния процес е започнал. Следи се температурата на пастьоризация и на охлаждане. Когато свърши млякото се пуска отново вода и апарата се подготвя за измиване. Правила за безопасна работа - определяне предварително място за разположение на машините по определен технически ред. - Свързване на електрическите двигатели с електрическата мрежа при строго спазване на изискванията за безопасна работа наличие електрически скари, подвеждащи траби против навлажняване, наличие на диел. Пред електрически таблата - преди пускане на машините трябва да се запознаем с инструкциите за монтаж и експлоатация - стриктно спазване на инструкциите за миене и дезинфекция - спазване инструкциите за техническо обслужване на машини и съоражения (смазване ипресиране на триещи части) - осигуряване защита на електрически двигатели от намокряне и прегряване - забраняват се всякакви технически действия на машините и апаратите в работен режим - спазване на СХИ в помещенията личната хигиена на персонала и достъл на външни лица. --- Пастьоризацията носи имeто на френския учен Louis Pasteur. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D1%83%...%8C%D0%BE%D1%80 _____________________________________.doc

“БАЙ ГАНЮ” - проблеми и идеи Цялата многовековна история на България е един непрекъснат низ от възходи и падения. След най-високия връх в българската история – епохата на Възраждането – следва тежкия период на срив, на затъване в низки страсти и жалки стремления. Създаването на държавата развива потребността да се откроят ценностите, да се очертаят новите герои на съвремието, новите обществени дейци, за които средновековието престава да бъде значещо. Призивът на Паисий за вглеждане и прослава на старата ни история изглежда вече далечен и архаичен. Стремежът за усвояване на съвременното пространство в началото на 90-те години на 19 век става толкова силен, че всеки опит за съзерцаване на далечното минало се възприема като забавяне, като пропускане на възможностите за участие в градежа на новия български свят. България прави своеобразен “гигантски скок на тъмно” и навлиза в мрачно и тягостно историческо безвремие – изгубила връзката с изконните ценности и идеали на патриархалния свят, още ненамерила верния път към цивилизована Европа. “Настоящето дава живот само на сатирата” – това е Вазовата присъда за след-освобожденската действителност. Новата епоха се превръща в “кърмачка на велики хора” от особена, балканска порода. Раждайки сатирата, настоящето й дава най-доблестния рицар на нова България – Щастливеца. Аристократ по рождение, възпитание, морал и душевност, Алеко Константинов се превръща в “будната съвест на своето време”. Под натиска на изродените идеали и опорочената действителност, той търси и намира изход в сатирата, като смело критикува и изобличава “всичко и всички” в “тъгашеска” България. А. Константинов твори в гранична епоха, когато хармонията на националното се измества от дисхармонията на социалното. Това време е преломно за българското мислене, за културната ни идентичност, за националното ни самосъзнание. Колкото по-надолу в обществената йерархия слиза Алеко, толкова по-голяма и безлична става тълпата от марионетки, движени от дребни и низки страсти – кариеристи, политикани, псевдопатриоти, еснафи. Те нямат имена и индивидуалност и Вазов сполучливо ги нарича “легион” от издребнели, подли, уродливи души. Ранната смърт на Алеко оставя недовършен груповия портрет на “жадната за облаги сволоч”, започнат в цикъла “Разни хора, разни идеали” – своеобразна галерия от цинично саморазголващи се социални типове. Всред тези “редки екземпляри на политическата зоология” (П.Славейков) откриваме и нахвърляните с едри щрихи първообрази на бай Ганьо Балкански, който А. Константинов превръща в обобщен образ-пародия, пластична карикатура на “разните хора” с “разни идеали”. Съвсем естестено, почти незабележимо, в образа на “героя на времето” се преплитат и националното, и социалното, и общочовешкото – пластове, трудноразграничими един от друг дори за литературната критика. Отрицателен или положителен герой е бай Ганьо, национален или социален тип е – това са проблеми, които ангажират в спор не само критиката, а и цялото българско общество. Защото така както образът на Алековия герой влиза в живота като тържествуваща социална стихия, така и обсъждането на проблема за “байганювщината” се превръща в тревожен въпрос на българската обществено-политическа действителност и национална характерология. Почти общо е мнението, че бай Ганьо е отрицателен тип, плод на сатирично обобщение на действителността, социална карикатура. Към това водят и творческите намерения на самия Алеко, да осмее един “тип”, който “дава колорит на епохата”. Въпреки, че и парадоксалната теза на немския славист Герхард Геземан за “виталния и положителен характер, спомогнал българският народ да се нагоди към условията и да се съхрани” не е лишена от истинност, отрицателния типаж, който като цяло представя образът е неоспорим. От тук нататък се ражда спорът за същността на Алековия герой – социален, национален, цивилизационен или общочовешки тип е бай Ганьо. Жизнеността на този социален тип и до днес, доказва че той не е ограничен само в една историческа епоха, нито само в едно социално съсловие, нито дори в определено геополитическо пространство. Богатството и динамиката на образа превръщат бай Ганьо в “образ-символ с по-широко значение” (Иван Мешеков). Бай Ганьо е комплексен и динамичен образ, съдържащ в себе си богатстото от социални, национални, цивилизационни и общочовешки черти. Като социален тип той синтезира чертите на политиканстващия социален хищник, който дава облик не само на времето, в което го съзира Алеко, и който е резултат от закъснялото ни цивилизационно развитие и на формираните от него обществени и политически нрави. И именно като израз на това междинно цивилизационно развитие – между “агарянския ямурлук” и “белгийската мантия” – той синтезира с ред национални черти, но на определена политиканстваща социално-паразитна прослойка на българското общество. Образът съдържа и общочовешките черти – на парвенюто въобще, на безскрупулния обществен хищник, на вулгарния политикан, на животинския индивидуализъм и келепирджилък. В т.см. е очевидна близостта му до общочовешките типове, осмени от световните комедиографи (“Тартюф”, “Скъперникът”, “Буржоата-благородник”). Проблемът “българско – европейско” се превръща в основен за българина от края на миналия век. Още Вазов се опитва да впише нашето, родното в чуждото, общочовешкото. Стремежът да открои българското, да докаже, че то е равностойно, има за основна цел утвърждаване на националното ни самочувтвие. В “Бай Ганьо” Алеко възприема различен подход – изявата и проявлението на родното в европейска обстановка. Героят олицетворява пътуващият човек, който се опитва да се дистанцира от познатото, отправяйки се към новото. Но той си остава неподвижен като етика, като система от нравствени ценности, неспособен да догони времето. Бай Ганьо “пътува” към същността на типа балканско поведение, въплъщавайки екзистенциалната неподвижност. Темата за “европейското” е акцентирана и в началото, и в края на творбата, като по своеобразен начин я рамкира. Помогнаха на бай Ганьо да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец. …………… Европейци сме ний, ама все не сме дотам… Чрез пътуването на бай Ганьо в Европа А. Константинов утвърждава универсалната идея – всеки народ (а и индивид) се самопознава и самооценява в съпоставка с другите народи (индивиди). Но за Алековия герой пътуването не е път за познание, нито път за себепознание. Родовата традиция, националните морални норми вече не са опора за героя, а в същото време липсват собствени личностни и нравствени принципи. Там където е запазена все пак връзката с миналото, тя му пречи, прави го консервативен, неподатлив на чуждите културни влияния – “Чунким баща ми все опери е слушал”. Когато човек ограничен, бездуховен, малограмотен, без каквито и да е културни и хигиенни навици се сблъсква с европейската цивилизация, той става смешен и жалък. Склонен да абсолютизира българското, бай Ганьо подценява и отрича чуждото. Навсякъде демонстрира дързостта, напоритостта, националната гордост, самочувствието на представител на един вече независим народ, който има перспек-тива пред себе си. Но не притежава способността за критично себевглеждане и себепреценка, усета за чувствителната разлика между родното и чуждо социокултурно пространство. И когато по думите на Алеко “угощава всички с чист патриотизъм”, този “балкански герой” не само излага себе си, но позори и нацията. Разбира се, Родината вече съвсем не е за героя онази светиня и свръхценност – принадлежността към нея предполага взаимни услуги, сънародническа взаимопомощ. Националното, българско-то той смело използва за личното си облагодетелстване при търговските си контакти и битово устройване в чуждия свят, верен на скъперничеството, келипира, сметкаджий-ството си. Но истинската груба деформация ще настъпи при завръщането на родна почва, когато цинизмът става воинствен “току тъй, на сухо, патриот не се става”. Бай Ганьо е далеч от желанието да усвои чуждата култура, да съзре “лицето” на Европа: “Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати…”; “Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети…” Няма и следа от уважението на българина към просвета, наука, изкуства Тръгнал е по света с намерение не да види, а да продаде и да купи, верен на максимата “да си проврем гагите”. Няма какво да учи от “будалите”, но се опитва да придобие нещичко от европейските маниери и начин на поведение, защото усеща, че да си груб и недодялан е пречка, а не предимство в цивилизована Европа. Той променя облеклото, стреми се към учтивост, но проблемът е, че това не го прави по-цивилизован, не променя грубата му духовна същност – напротив – става все по-нагъл и безскруполен, със силна адаптивна способност и възможност за всякакви метаморфози и преображения в името на интереса, келипира. Простащината, духовната примитивност, безпардонността, наглостта на героя се проявяват във всички негови отношения, преценки и действия, като засягат цялата пъстра палитра от проблеми на възпитанието и културата на поведение, общуване, пътуване, хигиена, хранене, външен вид… Натрапчив е стремежът на бай Ганьо да бъде възприеман като интелигент, да се самоизтъква, да доказва, че “не е прост” . Самочувствието му обаче на всяка крачка е съпътствано с парадоксални прояви на малокултурие (на гарата, в банята, в операта, на гости у Иречек) изобраени чрез блестящия Алеков хумор на ситуацията. Показателен е фактът, че гостувайки у Иречек, бай Ганьо демонстрира не само така характерната за него простащина и грубост, но си позволява да поучава домакина-интелектуалец, да му “чете лекция” по съвременна политика и фамилиарно-назидателно да обобщи: “Ти мене слушай, па не се бой!”. А отношението му към истинските, за ралика от него, ителигенти – хората на духа, за които парите, властта, келепира нямат стойност, е цинично и вулгарно: “Страшни диванета са туй учените!” – твърди той още в Европа, а по-късно, когато се връща в България, си разчиства сметките с тях. Уродлива е представата на бай Ганьо за човека и човешката същност – всеки може да говори и върши каквото си иска, да лъже, но само да не засяга нашия джоб и интереси – “Пари не иска, я!” Такава е и представата му за любовта и взаимоотношени-ята – “Като има келепир, и бай ти Ганьо знай да обича”. Европейската учтивост и вежливост за него са “мазни”, а деликатността смята за “лигавене”. Затова и отношението му към жените е грубо и безцеремонно – изживява се като завоевател, демонстрира мъжественост по познатия ориенталски начин – подсуква мустак, удря се по влакнестите гърди, пощипва ги тук-там. Това е своеобразна смес от снизходително-пренебрежително отношение към жената, съчетано с пресоналната му простащина, цинизъм и агресия – “Санким, честна ли е? Знам ги аз тукашните жени…”. А. Константинов поставя значимите проблеми на вътрешно-политическия и социален живот: за политическата култура, границите на самодоволството, за възпитанието на грубата среда и европейското образование, за материалистичния мироглед и потенциалната духовна сила на българина, за активната жизнена позиция и характерът на парламентарните избори у нас – цинизмът като противопоставеност на европейския демократизъм и в крайна сметка – проблемът за цялостното отношение на новите властници към своя народ. Срещу бай Ганьо се изправя друга негова пълна противоположност – интелиген-тът, демократът, европеецът по дух и поведение – Иваница Граматиков, който бива смазан, унищожен, премачкан от завърналия се лъжеевропеец Ганьо Балкански. Но неговото присъствие, наред с главния герой, неутрализира ред отрицателни моменти в съотношението “Европа – ние”. С тревогата, срама, надеждата, оптимизма си той изкупва много грехове на героя съотечественик и ликвидира основанията за национален нихилизъм. Чрез “невероятните разкази на един съвременен българин”, Алеко докосва най-невралгичните пунктове в българския обществен, политически и духовен живот, народопсихология и манталитет. Той смело и безпощадно чертае истината за българите и българското – изостанал бит и обществени порядки, материална и духовна мизерия, малокултурие и липса на демократични традиции и възпитание. Смешен, жалък, подиграван и осмиван в Европа, но препълнен със самочув-ствие, бай Ганьо на родна територия започва триумфалния си път към властта. Неуважаващ човешкото достойнство, презиращ всяка проява на деликатност и чувствителност, той отлично се вписва в политическите ни нрави. “Европеизира” и “цивилизова” страната си според своите представи за европеизъм. Усвоил чуждото пространство механически, героят си остава пред прага на познанието. Но придобил “неоспорим опит” от пребиваването си в европейсната цивилизация, той вече гледа със снизходително високомерие на България. Бай Ганьо се добира до властта – той е гъвкав, изобретателен, обигран, утвърждава се като водач и управник. Прави “свободни” избори с озверели банди от декласирани елементи, въоръжени със сопи и ножове за убедителност на “избора”. Издава вестник за да “цапа” противниците си, ходи в двореца, за да търси контакти и да “удря кьоравото” на софрата… Извратена демокрация, поругани идеали, насилие, терор – това са резултатите от присъствието на псевдоевропееца Ганьо Балкански на българската политическа сцена. “Идеали! Бошлаф… Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме” Надеждата на Алеко за благородство и цивилизоване на героя му се оказва илюзорна. Европейската “околна среда” избщо не му въздейства, от “рожба на груби обстоятелства”, бай Ганьо се превръща в генератор на злото. “Европейци сме нии, ама все не сме до там!” – изрича с горчива ирония Алеко и остава открит за поколенията актуалният и днес проблем за приобщаването ни към европейското семейство. Новата обществена атмосфера у нас след краха на тоталитаризма актуализира с особена сила образа на бай Ганьо – той бе възроден не случайно в множество сатирични и публицистични творби, политически коментари и обществени диалози. Проекциите на Алековия герой в съвремието ни са пряк резултат от социално-икономическата, политическа и културна обстановка. Студеният практицизъм, грубата преметливост и безпардонност, нравствената и обществено-политическа развала раждат байганьовщина. Това потвърди художественото прозрение на Алеко и присъствието на проблематиката на бай Ганьо като важен инструмент за нашето национално самопознание и нравственост. Защото творбата на Алеко е творба-огледало на порочни политически нрави и вулгарни политически стихии, на всичко грубо, егоистично, долно, безочливо, престъпно, но и възможност за българското обществено-културно съзнание чрез пречистващ смях да се издигне над байганьовския морал.

Същност на хуманистичния рационализъм на Пиер Абелар БИОГРАФИЯ П. Абелар (Abelard, Abailard или Adbaielard) се ражда през 1079г., близо до Нант, в семейството на образован рицар. Отказвайки се от имотите си в полза на своите братя той се посвещава изцяло на философията. Ученик е на Росцелин (номиналист) и Гийом от Шампо (реалист). Несъгласието му с техните възгледи го подтиква да основе през 1104г. собствена школа в Мьолен (близо до Париж), ползваща се с изключителна популярност в цяла Европа. която по-късно премества в Корбей. Поради заболяване прекарва периода от 1106-1108г. в Бретан (Brittany). След това отново се връща във Франция и започва да преподава първо в Мьолен, а след това на хълма Сент Жьонвиев. След период на пълно самоотдаване в изучаването на теология при Ансем от Леон, през 1116г. отново се завръща в Париж, където постига изключителна известност като философ и учител. Съдбоносна роля в живота и творчеството му изиграва романът с неговата ученичка Елоиза, племеница на каноника Фулберт, който разпорежда да кастрират Абелар, след което двамата са принудени да се оттеглят от света – той в манастира Сен Дени, тя в метоха Аржантьой. Впоследствие философът-богослов също приема духовен сан. Поради свободния си антидогматичен и неконвенционален стил на мислене Пиер Абелар постоянно влиза в конфликти с църковните власти. В периода 1118-1120г. написва книгата си Theologia summi boni, в резултат на което през 1121г. е осъден от синода в Соасон. След съответното покаяние Абелар е изпратен за абат на Сен Жилда в Бретан (1125-1132г.). По сведения на Джон от Солебъри, Абелар подновява преподавателската си дейност през 1136 до 1140г. През 1140г., според Св. Бернар от Клерво, той е осъден отново, този път в Санс. Със съдействието на Пиер Достопочтени (Peter Venerable of Cluny) се оттегля в Клюни, където прекарва последната година от живота си.. По-важни произведения на Абелар са автобиографията “История на моите бедствия”, “Въведение в теологията”, “Да и не”, “Етика или познай самия себе си”, “Християнска теология”, “Теология за схоларите”, “Глоси на магистър Пиер Абелар към Порфирий”. Умира през 1142г в манастира “Сен Марсел”. ДИАЛЕКТИКА И ФИЛОСОФСКА ПРОБЛЕМАТИКА НА ЕПОХАТА Ранната средновековна патристика оставя наследство, претърпяло разработка най-напред в руслото на византийската философия. Изключителна роля в процеса на рационализация и формализация на християнското вероучение изиграват мислители като ЛЕОНТИЙ ВИЗАНТИЙСКИ (ум. 543.), ЙОАН ДАМАСКИН (675 - 750), МИХАИЛ ПСЕЛ (1018 - 1096), ЙОАН ИТАЛ (втората половина на ХI век). Техните интерпретации не само способствуват за оформянето на категориалния апарат, антропологическите и аксиологически основи на християнското учение, но в значителна степен подготвят почвата за логическата систематизация, характерна за философията на Аристотел. С течение на времето неоплатонизмът – основата върху която християнската вяра се съчетава с философските традиции на античността влиза в противоречие с официалната църковна практика и институтите на властта. Интелектуализмът на неоплатоническото учение, изискващ високо ниво на образование и способност на абстрактно мислене го прави неудобен за проповядване и въздействие върху масовото съзнание. Трансцендентните разбирания за Бога, рязкото разделение между земния и божествения свят, макар и напълно съответствуващи на автентичното християнство - “Кесаревото – кесарю, божието – Богу” (Евангелие от Матея) – вече противоречат на властните амбиции на утвърдилия се църковен и светски елит, поставят го пред неудобни от пропагандна гледна точка въпроси. Освен това, връзката на тази философия с първоизточника създава възможността за реанимация на отхвърлените от християнството антични идеи – такива като вечността на света и материята наравно с Бога, идеите като закони, валидни дори за самия Творец, отрицанието на сътворението и т. н. Поради това Константинополският църковен събор през 1082 г. предава на анатема както философията на Й. Итал, така и неоплатонизма въобще. Обект на внимание за християнското мислене все повече става философията на Аристотел. СХОЛАСТИКА Названието идва от scolar - школа. Ако в ранното средновековие манастирите са единствените средища на образованието и интелектуалните занимания, след IХ век ситуацията коренно се променя. Нарастващата икономическа самостоятелност на градовете и тяхното културно самоопределение вече пораждат нови светски по характер образователни потребности, а също така заставят църквата да търси нови пътища за утвърждаване на християнското учение. През 1150 г. възниква Парижкият университет, през 1158 г. – Болонският, през 1169 г. – Оксфордският. Университетската наука способства за невижданата интернационализация и интеграция на знанието в Европа. Диалектиката в низшия курс на университетите и теологията във висшия се изучават систематично като науки, а основите на християнската вяра се подлагат на детайлен логически анализ. Поради това, не е справедливо твърдението, че схоластиката е безплоден и догматичен период в историята на философията. Основни проблеми на схоластическата философия са: битието на Бога и отношението му към сетивния свят, природа на същността и връзката й със съществуването на явленията, дефиниция за субстанциите, систематизацията на философския категориален апарат, познанието, душата и интелектът. В европейските университетски среди особено нашумява дискусията около проблемите на отношението единично-общо и онтологическото значение на философските категории, позната под името “спор за универсалиите” т. е. на общите понятия. Тази дискусия продължава няколко века и съдейства за прецизиране на употребата на пределно общите философски категории. Същността на проблема се състои в това, че още от античността съществува неяснота относно природата на общите понятия: дали те изразяват реално съществуващи първични същности (като у Платон) или първично реално е само единичното като общите понятия са само знаци за сродство между предметите. Тези философи, които солидарно с платоническата традиция отстояват първичността на общото, признавайки битието на общите категории за първично приемат прозвището “реалисти”. Типичен представител на твърдия реализъм е АНСЕЛМ КЕНТЪРБЕРИЙСКИ (1033 - 1109). Според него идеите за добро, справедливост, истина съществуват реално сами по себе си като същности на нещата, независимо дали дадени постъпки са справедливи или някакво познание е истинно. РОСЦЕЛИН от Компиен (род. 1050) слага началото на учение, признаващо за действително съществуващи само единичните предмети, докато общите понятия са само имена, думи без онтологична стойност, наречено “номинализъм” - от име. Един от най-твърдите номиналисти, смятан за ранен предшественик на Реформацията е УИЛЯМ ОКАМ (1300 - 1349). Според него универсалията не може да бъде нещо общо в много неща и не означава никаква същност, защото сама по себе си тя е знак за предметите, а знакът е нещо единично и присъщо само на мисълта. В историята на философията Окам остава и с известната си формулировка, наречена “Бръсначът на Окам”, която гласи, че в познанието на бива да се използват без необходимост общи обяснения, несводими до наблюдението на конкретните, индивидуални неща. ПИЕР АБЕЛАР е един от най-изтъкнатите мислители на средновековната схоластика. В протичащия спор на реализма с номинализма, господстващ във философско-богословската наука, Абелар заема съвсем особено положение. Той доказва, че една и съща същност се отнася към всяко отделно лице не в целия си съществен (безкраен) обем, а само индивидуално, конкретно и крайно ("inesse singulis individuis candem rem non essentialiter, sed individualiter tantum"). По такъв начин в учението му се примиряват две велики противоположности, на безкрайното и крайното, затова Абелар справедливо е наречен предтеча на Спиноза. Теоретическата позиция на Абелар има своето значение в средновековната философска мисъл, изразявайки основанията и недостатъците, вътрешните различия между основните тенденции на философския идеализъм всредновековна-та схоластика – реализма и номинализма. Основните търсения на Абелар се съсредоточават върху проблема за човешкото спасение и неговите основни компоненти: вярата, любовта и таинството. Според мислителя вярата не е нищо друго освен съждения за невидими неща. Това означава, че понятието “вяра” се освобождава от идеологически и манипулативни елементи, от догматични авторитети, като неговият единствен смисъл се намира в признанието за наличие на недостъпна за сетивата същност. В този дух, противно на догматизма, Абелар разбира любовта към Бога като любов към света, чиято цел сме самите ние, т. е. съвсем земна и реална. Тайнството, според него е пък видимият знак за невидимата божия благодат или символ на вярата. Бог е единен. “...един господар на всичко, създател, едно начало, една светлина, едно благо, един безмерен, всемогъщ, вечен, една субстанция или съвършено неизменна и проста същност, в която не могат да съществуват нито някакви части, нито нещо, което тя самата да не е била.” Бог е особена субстанция. “...Бог, който е начало на всичко и единствен принцип на всичко, по никакъв начин не може да бъде включен в числото на онези неща, които не са субстанции... не може да бъде подведен и под категорията субстанция.” Абелар довежда философската абстракция да най-висока степен определяйки Бога “само като същност” и разграничавайки го от понятието субстанция в традиционния смисъл. В същото време, обаче, той разглежда самата същност като противоречива и приемаща противоположни определения. Важно е това, че Абелар прибягва до онтологична употреба на диалектиката, прилагайки принципа на противоречието даже към недосегаемата божествена природа. Този светотатствен за официалната теология тезис е замаскиран чрез тълкуването на проблема за троичността на Бога. Единната самотъждествена субстанция има три лица. Тя означава: “...Чрез името на Отца - могъществото на божието величие... Чрез названието Син или Слово - мъдростта божия... Чрез названието Свети Дух - самата негова любов или благост.” Принципът на Троицата у Абелар показва една по-нататъшна интелектуализация на представата за Бога, като диалектически снема неговата трансцендентност: от една страна той съществува като единна особена субстанциална същност, недостъпна за нас и едновременно с това същата същност се превъплъщава в модификации, обвързани с видимата реалност и намиращи се в един и същ пространствено-времеви континуум с нея. Според него Бог е съгласуваща сила, това, което управлява, природа на нещата, съдба и световна душа. Бог е навсякъде. ”...И макар да движи всичко, в което, той все пак не се движи в него, също както душата в тялото, която движи всички членове и при все това... съществува цяла едновременно във всеки един от тях.” Тези възгледи приближават мислителя към пантеизма. Бог все повече се разтваря в природната реалност, като неговата функция се сродява с функцията на природния закон. Нещо повече, Абелар отрича несъвместимостта между материята и духа, тезис, характерен за догматичната схоластика. Той твърди, че материя и дух могат да бъдат взети в единство, включително и с участието на божественото начало. Христос е единство между божествено, духовно и телесно. “...духовното не може да стане телесно, но може да се включи в единството на Христовата личност, в която съществуват божието Слово, душата и плътта. Тези три природи се схождат така, че всяка от трите субстанции съхранява собствената си природа и никоя от тях не преминава в друга... Бог е приел нашата природа без да изгуби своята.” Бог не предхожда своите лица. Родът според Абелар не съществува по друг начин освен чрез своите видове и не е задължително той да е преди тях. Самата божия мъдрост, твърди той, е всъщност светлина, цитирайки евангелския пасаж на Исус Христос “Аз съм светлина” (Йоан) и присъствува в нашия свят. Следователно чрез своите модификации, които са от една субстанция с него, Бог участва в нашата реалност. Светият Дух е душа над нашите души. Много често в произведенията на Абелар се появява образът на света като едно живо същество, “понеже притежаваният от едно нещо разум най-много го сближава с Божията мъдрост”. В този смисъл Светият Дух, т. е. едно от лицата на божествената същност е принципът на съществуване на човешките души, тяхната основа. Светият Дух е вечен, но душата има начало: “...начало имат действията му. Господ Исус Христос има начало, но е вечен по своята божествена същност”. В противоречие с традиционните догмати Абелар скъсява дистанцията между човека и Бога. Макар и телесен човек носи в себе си божествена природа. Ясно се очертава зачатъкът на пантеистични и хуманистични възгледи, които дори по начина на употреба на понятията наподобяват философията на Ренесанса (напр. Дж. Бруно). Действията на Бога са ограничени от закономерност и от нашата свободна воля. “...той е в състояние да направи онова, което никога не ще направи; а това изглежда, трябва да се разбира по-скоро в смисъл, че той може да стори единствено това, което трябва да стори. А това, което не трябва да стори, той никога не ще стори. Иначе, ако откаже да стори нещо, за което предварително знае, че е добре да го стори, Бог няма да е всеблаг.” “...Бог пожелава да станат много неща, които със сигурност ще бъдат наградени от благодатта му, ако станат, а пък те не стават. Така той се грижи за спасението на всеки човек и го подтиква към това спасение, ала малцина го слушат.” Макар да използва антропоморфичен образ, мислителят рязко ограничава прерогативите на божественото, свеждайки ги фактически до същностни закономерности. Бог е достижим чрез разума. Абелар задава въпроса дали Бог се явява на човека чрез някакъв сетивен знак, чрез ангели и духове и отговаря: “...колкото едно нещо е по-фино по природа и колкото по-неуловимо за сетивата, толкова по-правилно е то да бъде подложено на съда на разума.” Разумът е склонен да възприема най-вече онова, чието подобие е той самият.” Разумът е по-важен от авторитета. Според Философа-схоласт и най-големите авторитети, включително пророците и апостолите могат да изпаднат в многозначност и даже да грешат, а времето и различните обстоятелства предизвикват разминаване и противоречие с истината. Универсалиите изразяват субстанциални сходства между нещата и съществуват в мъдростта на Бога. Гъвкавият ум на Абелар и откровеният му рационализъм обуславят едно много по-фино решение на проблема. За нас съществуват само единичните неща, но те имат обща субстанциална основа, което позволява адекватната употреба на общи категории. Затова, когато твърдим нещо общо за много неща, универсалията се отнася до понятието, което позволява адекватната употреба на общи категории. Затова, когато твърдим нещо общо за много неща, универсалията се отнася до понятието, което използваме, макар, че тя отговаря на общите субстанции на нещата. Общите понятия съществуват в нашия разум преди всякакъв опит, това означава, че те съществуват в мъдростта на Бога, а от своя страна той управлява означените чрез общите понятия субстанциални същности.Тази понятийна система получава впоследствие определението “концептуализъм”. Прави впечатление и разкрепостяването на смисъла, вложен в термина “субстанция” - у Абелар той се употребява на различни нива и за различни отношения. Следователно имаме не една или няколко първични субстанции, а схемата субстанция-акциденция може да се употребява за различни по характер обекти и отношения. Този възглед приближава Абелар до Аристотеловото учение. Проблемът за универсалиите има и чисто теологически импликации. Ако – наистина – реални са само индивидите, а общото е празен звук, то как е възможно да се удържи догмата за единната същност на трите Божествени лица и не трябва ли да говорим по-скоро за три реални Бога – Отец, Син и Светия Дух? Впрочем обвинението срещу Росцелин в Соасон е тъкмо в тритеизъм (трибожие), макар че той (Росцелин) без съмнение е далеч от мисълта да прилага теорията си върху богословски предмети. Как ще се удържи догмата за реалното единство на двете природи – Божествената и човешката – в Христа? Как – ако няма универсална човешка природа – ще се съхрани учението за първородния грях и как ще се оправдае саможертвата на Христос за целия човешки род? Видно е, че крайно-номиналистическата позиция е обременена със застрашаващи самите основи на християнството светогледни следствия. Но не съвсем безопасна е и противоположната крайност. Защото ако индивидът е субстанциално изразен чрез собствената си универсална идея в Божия ум, а тази идея е идентична с Бога (както при Августин), то следва приближаване към пантеизма, отъждествяващ - по субстанция! – творението с Бога. Впрочем тази стъпка е извървяна през ХІІІ век от двама магистири – Давид от Динант и Амори от Бен, вторият от които твърди, че, доколкото човекът е Бог, той е чужд на всеки грях, на всяко страдание и дори на смъртта. Интерес предизвиква и идеята на Абелар за Божието предзнание (foreknowledge). Той мисли, че Бог знае всички бъдещи контингентни истини, които могат да се разкрият за човека, единствено посредством Бог. Но по-голямата част от дискусионното ядро по приемане на неопределеността от частите на бъдещето със становището, че Божественото предзнание е непогрешимо. Всъщност той се стреми да покаже, че твърдението: “Възможно е да се случи нещо различно от това, което Бог е предвидил" може да се тълкува двуяко. То, прочетено като постулат, е погрешно, но този детерминизъм не е подкрепен. Прочетено като твърдение относно някакво конкретно събитие, което няма да се случи и като такова, то не е предварително известно дали ще се случи, въпреки че би могло да се случи, е вярно, но случилото се няма да бъде под знака на Божията непогрешимост. В своята “Логика за начинаещи” Абелар допуска възможността, че Божието познание може да се променя както света се променя, но настоява, че подобна промяна всъщност не е промяна в самия Бог. ХРИСТИЯНСКИ ХУМАНИЗЪМ И ЕТИКА Пиер Абелар твърди, че невярата изключва от Царството Божие. Ала били ли са наистина невярващи езическите философии. Фактически те са били причастни на откровението, само че не на свръхестественото а на естественото. Това твърдение отново подхваща една стара християнска тема, установявайки последователността на откровението на разума и това на вярата. Доказателството за това твърдение се дава от живота на учението на философите. Учението на философите е било християнско. Бог съобщава на философите – чрез светлината на техния разум – същностните учения на християнската вяра. Преди всичко той дал на онези от тях, които водят по-въздържан и овладян живот, повече ум. На тях е известно, че има само един Бог. Дори най-същностната догма на християнството, учението за Пресветата Троица е най-малкото предугадено от тях. Абелар доказва това благодарение на свидетелството на Августин. Следователно това което за юдеите са били пророците, за езичниците са философите. Тъй като Господ огласява същността на християнската догма на юдеите чрез пророците, а на езичниците чрез изтъкнати философи и ясновидци, както езичниците, така и юдеите са неизвиними когато не се вслушват в техните учения за спасение на душите си. Тогава невярата им се превръща в грях. Много езичници и някой юдеи обаче са спасени: “все пак мнозина от езичниците и неколцина от юдеите, поучени от учените люде на своя народ, са познали вярата на Светата Троица, свързани в единното тяло на Църквата, подобно на две стени”. Към тези езичници на първо място принадлежат гърците от които изхождат споменатите философи, а след тях латиняните, които последваат гърците в науката и в жизненото си поведение. Животът на философите също е християнски. Установено е, че философите следват природния закон, а Светото Евангелие не е нищо друго, освен реформиране на природния закон. Абелар се опитва да докаже това сходство между нравствените схващане на философите и тези на Светото Евангелие, така че той може да положи в началото на своите изследвания думите: “И ние установяваме, че както животът им, така и тяхното учение, изразяват най-вече Евангелското и апостолското съвършенство, и че те никак или съвсем малко отстъпват от християнската религия, поради което пък установяваме, че те са свързани с нас както по нрави, тъй и по самото си име – понеже ние се наричаме “християни” от истинската мъдрост (Sophia), сиреч от мъдростта на Бога Отец, която е Христос, и поради това наистина трябва да бъдем наречени философи, щом наистина обичаме Христа” Следва, че езическите философи по принцип са неезичници, а християни. Безспорно етиката на Абелар е логически свързана с моралните принципи на средновековното общество, идейно санкционирани от каноните на християнството. Но към съдържанието на моралното съзнание се отнася и общото за целия човешки род качество – съвестта. Етиката на Абелар е етика на съвестта и вътрешните, морални закони. Съвестта опосредства свободата на волята и въвежда в нравствената практика на индивида, като изразява личното, интимното отношение към собствените намерения, поведение и дийствия. Тя не може да немее пред първичните потребности, нито пък разумът е длъжет да се прекланя прид бруталната сила и грубия интерес на човешкото тяло и съзнание. Етиката на Пиер Абелар притежава няколко основни норми на моралното съзнание и поведение, очертаващи нова нравствено-етическа платформа на католицизма: 1. Идеята за целта и намерението. “...когато от един и същ човек в различно време се извършва едно и също нещо поради различно намерение, деянието му се нарича ту добро, ту лошо”. Ето защо на оценка подлежи намерението, мотивиращо едно действие. 2. Умерен и добре премислен волунтаризъм – идеята за “свободния избор на човешката воля”. Изборът притежава морална стойнодст и е фактор в духовния свят на човека. Свободата на избора означава отговорност за действията и поведението, от които се лишава само онзи, който не съзнава и не разбира моралната сила и ценност на своето намерение. 3. Рационализъм. Чувствата служат по.често за оправдание на някои действия, отколкото като солидна база за добродетелта. Ролята на разума в т.см. се изразява във възможността човек да съизмерва конкретните ис нравствени стойности с великите принципи на битието. Рационализмът е именно този, който осмисля многопосочните и многозначни факти на житейската практика. Рационализмът извежда индивида от “света на пещерата” и му предлага норми на поведение, съобразени с доказани в историческото развитие велики принципи на хуманизма. 4. Обосновава хуманистичните норми на нравствения свят на индивида. Абелар обединява в едно цяло общочовешкото разбиране за добродетелност и справедливост с християнската нормативност и схващане. Защитава каузата на християнския хуманизъм, който оценява високо личното достойнство и моралните качества на отделния човек. Абелар възразява срещу аскетизма и принудителното ограничаване на потребностите, гледа на живота като на реализация на доброто и радостта, на любовта и разбирателството между хората. Хуманистичните черти в етиката му са позитивни определения на човешкото битие: моралните качества, извисяващи разумния индивид над посредствеността, баналността, агресивността и цинизма в ежедневието. ЗАКЛЮЧЕНИЕ С Абелар за първи път изпъква една типична черта на късната схоластика, една черта която благоприятства нейния възход и обуславя нейното падение: изследването на теологически въпроси с помощта на диалектиката. С Абелар се поставя началото и на средновековния Аристотелизъм. Чрез него Аристотеловата теория за абстракцията се превръща окончателно в съставна част на средновековната философия, въпреки че неговото решение на проблема за универсалиите намира последователния си продължител едва при У. Окам. И все пак поредицата от житейски конфликти и драматичната раздвоеност в душата на Пиер Абелар рефлектират една в друга, взаимно се предизвикват и усилват. Именно заради това е съвършено невъзможно теоретическите построения на мислителя да бъдат “очистени” от смислово-културния контекст, в който те битуват, нито пък е възможно да бъдат игнорирани – в името на “чистата логика” на проблемите – фактите от житейската съдба на техния автор. Защото Абелар е философ, а философът не съчинява – той е своята философия. Пиер Абелар оставя значима следа в духовния живот на Средновековна Европа. Стремежът към критическо преосмисляне на теологията и една открита за рационализма интерпретация на нейните положения прави неговата философия предвестник на динамичните промени, които предстои да настъпят в европейското съзнание и култура. Библиография 1. Костурова-Парашкевова М., Етика 2. Бояджиев, Ц. Студии върху средновековния хуманизъм. С. 1988 3. Бояджиев, Ц. Философия на европейското Средновековие. С. 1994 4. Жилсон, Е., Филотеус Бьонер. История на християнската философия. Стара Загора. 1999 5. Рикен, Ф. Философия на Античността. С. 2001 6. Речник по етика.С.1974 7. Философски речник. изд. “Климент Охридски”.С. 1997 Пиер Абелар.docx

Това е доклад, писан от мен. Добър е, взех си изпита с него.

Свободата като нравствен избор 1.Проблемът за свободата и необходимостта. 2.Същност и специфика на нравствената свобода. 3.Свободата и нравствената отговорност на личността. 4.Съшност на моралния избор. 1. Проблемът за свободата и необходимостта е един от най-дискутираните въпроси в цялата история на философската и етическа мисъл: Сократ, Платон, Августин, Хегел, Кант, философите-марксисти. И това не е случайно, защото без свобода на решение и действие няма и не може да има морал. Проблемът за морала и необходимостта се разглежда в две основни течения: - Човекът е абсолютно независим от причино-следствената връзка между явленията в природата и обществото. Абсолютната свобода съвпада с абсолютната предопределеност, а нравствената свобода се счита за присъща на човека - дадена му от бога. Единствено свободата определя човека като морално същество, отговорно за своите постъпки. Това е характерно за идеалистическите теории. Пълната свобода означава отричане на причините, направляващи човешкото поведение и съществуване. Но човек се ражда и формира в определена социална среда, преследва някакви цели, следва определени идеи. - Според детерминистите човешката свобода зависи от природата и обществото, към което човек принадлежи, т.е. признават се причино-следствените връзки на човешкото съществуване и свобода. Представителите на детерминизма, формират две основни групи: фаталисти и материалисти. Фаталистите считат, че всичко е предопределено и човек не може да бъде свободен. Отричат психологическата му способност за избор. - Другите осн. Групи отстояват схващането за свободата като знание за необходимоста и признават случайноста. - - Свободата е осъзната необходимост и нправен избор. - - Към тази група принадлежат представителите на материалистическата, марксистка философия и етика.За свободното развитие на личноста са необходими вътрешни и външни условия. - Вътрешните се проявяват в желания избор и цели, пътища и средства за постигането на свободата. - Веншните условия които природата и овществото предоставят за развитието на човека. Личноста и обществената свобода диалектически са взаимосвързани.Тук при всички случаи е необходимо конкпетно исторически подход.Човек като част от природата и обществото с всички свои действия е впленен в празнообразни отношения с природата и обществото, държавата, нацията, партията, соц. Група, семейството и др. Затова при определянето на понятието свобода на личноста възниква естествено въпроса: Свобода за кого и за какво, за какво, свобода в какво.Абсолютната свобода е невъзможна.Природните и соц. Условия винаги са поставяли и ще поставят определени граници за свободата на личноста.От една страна се разширява възможностите за свободна дейност на човека, от друга свободната дайност се ограничава от необходимоста на материална действителност.Затова свободата е с противоречив характер. Необсодим елемент на свободата е правото на избор на личноста като се изправя пред дилемата – “или - или “ . Моралната свобода предполага три необходими компонента: първо – значението за добро и зло; второ – избор, който да бъде съзнателан; трето - отговорнос в проц. на вземане на решение. Нравствената свобода се проявява като творческо осъзнаване от личноста на необходимоста да направи нравствен избор и го реализира в практически действия, в нравствена отговорност. Тя предполага осъзнаване на дълга пред другите (сем-вото, колектива, конкр. Общество, човечеството ). а от другата възможност за избор на пътища за неговото осъществяване Отговорноста зависи от конкретните исловия я които живее личността. Нравствената отговорност Изисква от личноста разумно да съчетава своите праяа и да постъпва изхождайки не само от днешния, но и от утрешния ден.Затова въпросът за отговорноста е въпрос преди всичко за реалната свобода на човека.Свободата предполага нравствената свобода на личноста зависи от два съществени фактора – обективни и субективни.Последните се коренят в самата личност, обективните се коренят в обществените пеалности т.е доколко са създадени обективни условия човек да организира своето поведение. Моралния избор Възниква когато личноста, движейки се в руслото на различни жизнени противорвчия, се изправя пред необходимоста от избор. При всички случаи, обаче това е сжързано е промяната в ценностната системата може да изисква отказ от социалната принадлежност от статута, който личноста е имала, от социалната поля или дейност, от материаната изгода и т.н. Въпросът за моралния избор на личноста не зависи само от ценн. И с-ма а и от социалната отговорност на обществото, което допринасяили не допринася за реализацията на този избор.Чрез създаването на предпоставки за формирането у личноста на способноста за свободен исбор. Колкото една личност е по-независима, толкова по-свободна е тя и в поемането на риск на решението за морален избор. Вземането на пешение за дейсвие или поведение от личноста бележи край на конфронтацията, но не означва край на моралния избор. В процеса на значими духовни промени в обществото и в личноста, противорвчията между тях се засилват . Чисто това води до вътрешно – личностна неустойчивост, дискомфорт. При такава нарушена личностна устойчивост човек лесно се поддава на манипулации и обратното – когато личноста е наясно с ценностната си ориентатори, и реализира конструктивно социално поведение, проявяващо се в активното търсене на решения на възникналите противорвчия, в мобилизация на чувствата и волята за неговото реализиране. И така промяната в социалните реалности и в обществените отношения може да породи конфликт между личностните ценностни ориентации и поведението, личноста може да приеме новите социални реалности, но при положение, че намери в себе си сили и воля да преодолее вече утвърдилите се в поведението и стериотипи.Съобразяването на личноста с материалните условия на живот, със социалните и обществени процеси и реалности е сериозна предпоставка за успешно реализиран морален избор.