Bridget

Изобщо не е вярно ! Моето коте винаги усеща в какво настроение съм и ми помага да се успокоя, ако съм ядосана, или пък ме развеселява като съм тъжна. За кучетата не мога да дам мнение, защото не съм общувала с тези животни, но за котките всичките ми впечатления са базирани на личен опит. А това важи ли за теб, d@40 ?

А пък аз най-много обичам котките - и от дивите и от питомните животни. Въобще не е вярно, че са лукави и коварни същества. Напротив, много са гальовни и мили. Предполагам сте чували, че притежават някои много специфични таланти. Като този, да облекчават болки, например. Ако човек го боли нещо или има слябо място по тялото, котката се свива и лежи върху това място и постепенно болката или напрежението отслабва. Въобще, котката успява да улавя всякакви отрицателни енергии и така разтоварва хората от тях. А друг от талантите им е свързан с това, че някак успяват да се ориентират съобразно магнитните линии на земята. Например, когато влезете в една къща или апартамент и пуснете първо котката, там където реши тя да спи, е хубаво да сложите собственото си легло, за да имате спокоен и здрав сън. Това са само някои от нещата, които се сещам, че съм чела за котките. Интересното е, че после съм се убеждавала във верността им, защото имам котарак от 7 години. Ако ви е интересно ще се постарая да намеря материали за нетрадиционните и любопитни таланти на котките. В тази връзка - едно предложение от мен - ако искате да разширим темата и всеки да намери и публикува нещо нетрадиционно и любопитно за качествата и талантите на своето любимо животно. Предполагам, че ще научим много интересни факти за животните, с които сме заобиколени. А и биолозите от форума ще могат да се изкажат доколко всичко това е вярно и е базирано на някакви научни основи.

Забавен сериал, но на моменти изтъпява. Малко повече от необходимото се преувеличават проблемните отношения в семейството, с родителите и роднините. Въпреки, че когато го заваря, го гледам с удоволствие.

Galahad, cracking, а не мислите ли, че това е една твърде подходяща инициатива, която може да доведе до промяна в мисленето на българина. По принцип и аз съм съгласна, че у нас едва ли ще просъществува или има успех това движение. Но пък е хубаво да се започне от някъде. Спомняте ли си, например, че преди въобще не можеше да се види по заведенията - кафенета, ресторанти, вестници и списания, които клиентите да четат докато дойде поръчката им. А сега вече е масова практика. И имам впечатлението, че на хората им харесва. А освен това, младите хора са тези, от които трябва да излезе инициативата за промяна на нагласите и мисленето. Така че, хайде да се поинтересуваме и да се включим, ако имаме желание и възможност.

ОК, много благодаря !

Супер е тази идея ! Как би могъл човек да се включи в това движение ? В смисъл има ли някакви определени места за оставяне на книгите, градове ? В България случвало ли се е ?

За мен най-хубавата българска дума е благодаря. А като дума с най-хубаво значение - любов.

ИСТОРИК, тези линкове са към сайтове за аудио-книги. Това са книги, които не се четат, а се слушат. Съществуването на такива книги е много хубаво нещо, защото те са едно от средствата, чрез които слепите хора биха могли да се образоват или забавляват. В този дух на мисли, трябва да се създават и популяризират такъв вид книги.

Вулкан и низ от природни катаклизми са накарали водите на Червено море да се отдръпнат, както е описано в Стария завет, съобщи в. "Таймс". Новата версия на библийската история за Мойсей, който извежда евреите от Египет, и за разцепването на водите на морето има ново обяснение в документалния филм "Извеждането е разгадано" на Джеймс Камерън, режисьор на "Титаник", и на канадския продуцент Симча Якобовици. Той излиза по екраните в САЩ този месец. Двамата твърдят, че имат около 12 археологични доказателства, според които спасяването на евреите от робство е станало поне 3 века по-рано, отколкото досега се е предполагало. Вулкан на гръцкия остров Санторини е предизвикал серия от земетресения и цунами, разклатили цялата система в делтата на река Нил. Това е довело до разместване на земната повърхност в района на древното Море на тръстиките, където се е разиграл библейският епизод с Мойсей, а не в Червено море, твърдят авторите. Там се е образувал водопад, който създал и суха зона между две земни нива. Именно по нея са минали бягащите от Египет евреи. Камерън и Якобовици твърдят, че редица археологични находки в музеите в Луксор, Кайро и Атина доказват тяхната версия. Вулканът, изригнал на Санторини, и последвалите природни катастрофи са всъщност събитията, за които става дума в Библията. Там те са описани като наказания, които Бог стоварва върху египтяните заради поробването на евреите, смятат авторите на филма. Според тях огромната вълна, която се образувала от земетресенията, е помела армията на египетския фараон. Израелските изследователи не са много въодушевени от творбата, защото се преобръща цялата версия на тяхната древна история, пише "Таймс". 24 часа Как ще коментирате тези твърдения, историци и не само ? Чакам коментари и мнения.

Л У Н А Т А Ти взе Луната пълна, но тя се промени. И все пак тя е Луната... Шекспир, “Любовта е загубена работа” Луций Апулей, римски писател от ІІ век, ние оставил странен и екзотичен роман, наречен “Златното магаре”. При все , че християнството бързо е завземало римската империя по това време, Апулей останал неотстъпчив стар варварин. Романът му съдържа прекрасно обръщение към Луната: ...Ти, която скиташ през множество свещени горички и си прославяна чрез най- различни ритуали- ти, чиято женствена светлина осветява стените на всеки град, чието мъгливо излъчване храни веселите семена под пръстта, ти, която управляваш сриволичещия път на Слънцето и самата сила на лъчите му – аз те умолявам, под всяко едно име, във всеки аспект, с каквато и церемония е нужно да те призова...донеси ми покой и мир. Малцина от хората, запознати с астрологията, биха се изненадали от определението на Апулей”женствена светлина”, защото повечето от нас знаят, че Луната е основополагащият женски архетип, видимият символ на Великата Богиня; и твърдението, че тя храни семената в пръстта, чудесно подхожда на майчинската роля на Луната като кърмачка на всичко живо. На някои може да им се стори странно, разбира се, че Луната управлява “криволичещия път на Слънцето и самата сила на лъчите му”. Фактът е следният: ПРЕЗ ПО- ГОЛЯМАТА ЧАСТ ОТ ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ Луната е имала по- голямо символично значение, отколкото Слънцето. На нас ни е трудно да повярваме като представители на ерата на астрологията на “слънчевия знак”, но в Индия Луната все още играе по- важна роля в интерпретацията на картите. И не чак толкова отдавна- през 1899 г.- фолклористът Чарлз Лиланд е публикувал томче с приказки, събрани по време на проучването му сред италианските вещици, които се връщат назад до древните дни, когато лунната богиня е била смятана за върховна.Приказката, за която става дума се нарича “Арадия: Евангелие на вещиците” и в нея се разказва как първоначално имало двама владетели, властелини в природата: женската сила на Луната, наричана Тана (Диана) и мъжката сила на Слънцето, наричана Луцифер. Тана преследвала Луцифер по небесата, докато не го хванала, прилъстила го и забременяла. Дъщерята, която се родила от техния съюз била Арадия, покровителка на вещиците. Забележете, че именно женската сила играе агресивната роля; Луната преследва Слънцето. И всъщност поне на небето изглежда така – Луната постоянно е в движение, за да хване Слънцето. Някои учени вярват, че в неолитната ера, жрици, въоръжени с каменни сърпове (символ на непълната Луна), са преследвали мъжете през свещените гори- понякога, за да се любят с тях, понякога, за да ги принасят в жертва. Вярвания като тези стигат чак до палеолита, когато Великата Богиня и Рогатият Бог (господар на горите и земята) са били единствените познати божества. В онези дни самата време е било изчислявано по Луната. Лунните календари са много по- стари от слънчевите. В неолита на Луната са се кланяли като на Великата Богиня на живота и смъртта и чрез нарастването и намаляването й се е символизирал цикълът на целия земен живот. Равнораменният кръст, символ на цялото, често е представял Луната. Друг лунен символ , който произлиза още от неолита, е бикът,чиито рога напомнят непълна Луна и чиято сексуалност е емблематична за жизнената сила.(И до днес се смята, че Луната екзалтира в Телец). Най- важният обособяващ факт за Луната е, че тя минава през различни фази. Тъй като водата е символ на чувствителността, а Луната има силно влияние върху приливите, естествено е тя да се свързва с чувствата; това само по себе си поставя Луната в женско положение. Периодичността на лунните фази е 28.5 дни, което я свързва с менструалния цикъл на жената. Така в древността Великата Богиня е била възприемана в различни фази; Въпреки многобройните си имена е имала три принципни аспекта. В началото е била нимфа или девица, което съответства на растящата Луна. При пълнолуние Богинята се появява като майка, утробата и е кръгла, както и Луната е пълна. Тъй наречената “дебела богиня” от неолита илюстрира този фертилен, плодороден аспект на Луната. Като намаляваща Луна Богинята се явява под формата на старица или мъдра възрастна жена. Както Апулей ни е подсказал, на Луната са се кланяли под най- различни имена и едва ли има и една богиня в целия пантеон на гърците или келтите, която да не притежава лунен аспект или негова проява под някаква форма. Но пък трудно е и да се открие една единствена богиня, която да представя целия обхват на лунния символизъм. Така наричаната лунна богиня на гърците, Селена, рядко ес явява в легендите. Богинята на вещиците, Хеката е, както ще видим, символ на намаляващата Луна.Класическата богиня, най- често свързана с Луната, е Артемида. При все това гърците са я смятали най- вече за повелителка на дивите зверове, а не на Луната, и едва римляните са я направили лунно божество под латинското й име Диана, изцяло лунна богиня. Но Артемида-Диана във всеки случай представя фазата нимфа/девица от лунния цикъл; тя е богиня на младите жени, още не е ставала майка и лъкът й е символ на растящата Луна. В астрологичната карта функциите на Луната са главно на приемник- също както бокалът на богинята, който се е превърнал в Светия Граал. Всичко , което преживяваме, се пренася в утробата на Луната. Чудно ли е тогава, че Луната по традиция е свързана с паметта? Всичко, което помним, което усещаме се съхранява в бокала на Богинята. Тоест, Луната представя нашите чувства и мотиви на поведение; накратко, личното подсъзнание. Добре известна концепция в астрологичния свят е,че Луната представя негативните емоционални мотиви от миналото, които трябва да бъдат преодолени или прескочени, за да се изпълни нечия слънчева съдба.Това понякога води до вярване, че самата Луна е отрицателна., а Слънцето – положително и то трябва да бъде развивано за сметка на Луната. Такъв тип едностранчивост води до подценяване на женския принцип.Подобни негативни етикети върху Луната отразяват дълбоко вродения страх от подсъзнателното или женската сила, характерна за слънчевите или патриархални общества. Луната е много важен мотивиращ фактор в картата, затова трябва да ес има предвид, когато става дума за основни мотивиращи фактори, по които хората са склонни да живеят живота си. Нека разгледаме първо майката. От гледна точка на зодиакалните знаци можем да разпознаем четири еманации на Богинята: Телец,рак, Дева и Скорпион. Телец е свързан с плодородната Богиня; Рак е бременната Богиня, която скоро ще даде живот или пък току що е родила и е символ на прекрасната връзка, която съществува между майката и детето; Дева е Деметра/ЦерераІ, земната Богиня, която засява Земята с плодове, цветя и жито, за да нахрани гладните земни деца и която скърби да отделянето от дъщеря й, когато губи Персефона в подземния свят; и накрая Скорпион, богиня на змиите е подземния свят или мъдър аспект на богинята като магьосница и мъдра старица. Тези четири фази са символизирани от знаците на зодиака, които изглежда съвпадат с четирите фази на Луната. Древните религии са разпознавали три фази или лица на Луната – растяща, пълна и намаляваща. В съвременните ни календари лунните месеци са разделени на четири: първа, втора, трета и четвърта четвърт. Дей Ръдияр дели всяка фаза на две и по този начин определя осем фази на Луната в класическия си труд”Лунният цикъл”, като свързва тези цикли с фазите в човешкия живот. Ние пък ще свържем фазите с еманацията на Богинята. В Новолуние или растяща фаза тя е в същността си млада жена, която тича свободна по върховете на планините и е едно цяло с природата. Пълна с енергия и живот, тя танцува по полята, другарува с животните и цветята. Тя дори сякаш ни се усмихва от небето, когато е в тази фаза. Тя е изцяло затворена в себе си и не се стреми към взаимоотношени. Може да е сексуално активна/нимфа/ или девствена /девица/, но и в двата случая тя е все още чиста, невинна , надяваща се. Артемида или Диана е най- добре известната представителка на този тип. Във втората фаза тя е напълно погълната от връзката, независимо дали с партньора си, или която е по- важна, с детето си. Като Мария тя дава живот на свое собствено свещено дете. Усмивката й се налива със светлина, която осветява всички онези, които са “влюбени”.И в тази фаза, докато Луната нараства към пълнолуние любовниците и хората в “меден месец” са няпълно упоени. В третата фаза, Луната започва да губи пълнотата и светлината си. Светлината, която обкръжава майка и дете, започва да изчезва и тя е принудана да жертва рожбата си- като Мария или Деметра – за да може детето да следва собствената си съдба. В тази фаза тя е тъжна и скърби за загубата. И накрая, през последната четвърт на намаляването, тя бърза към невидимостта. Като Ищар тя стои гола пред Богинята на подземния свят открива себе си и намира пътя си към светлината /Слънцето/; или като Персефона се събира с Хадес в дълбините на подземния свят, придобива мъдрост и започва целия цикъл отново. По време на тази фатална фаза Богинята се появява като мъдра старица. Хеката, Богинята на магьосниците , представя тази фаза. Тя познава билките, магическите елексири и народните лекарства и управлява водата. Нека си спомним също симбиозната връзка на Луната със Земята. Земята също има четири отделни фази, сходни с тези на Луната, изразени чрез сезоните. В началото на годината Земята е гола, но точно поз повърхността й протича невероятна дейност по подготовката на почвата за фаза втора, пролетта, когато семената и луковиците никнат навсякъде. В края на лятото богатството от цветя, плодове и дори бурени отстъпват на есента, когато намаляването на светлината подготвя Земята за пътуването й в подземния свят. Симетрията между тези четири сезона на Земята и четирите фази на Луната представлява съществена част от нашия живот и поддържа света ни хармоничен и балансиран. Що ес отнася за връзката на Луната с майката, ние видяхме, че когато е пълна, Луната символизира майчинството в най- величествената му форма. Освен Луната смятаме, че има и други астрологични сигнификатори на майката в картата, включително Земята и Церера. Луната съдържа ключа към емоционалната сигурност и любовта, които са представени в началото на живота чрез майчината любов и онази сигурност, която тя чувства и е способна да предаде на детето. Майчинството , представено от Церера, е физическият акт на обезпечаване на сигурността и средствата, дадени на майката, за да подпомогне индивида да си проправи собствен път в живота. Положението на Земята в картата, третото проявление на майката, като противоположност на Слънцето, може да се отрази в духовните връзки с майката като символ на “Великата майка” и също да определя формите, които женската ни съзидателност ще приеме. И накрая за “чувствата”. Луната, като вечно променящо се небесно тяло, отразява постоянно променящите се чувства и настроения в нас. Когато се проявяват негативните аспекти на Луната, нямаме контрол над настроенията си или над емоционалните си изблици. Ние сме жертва на това, което ни хрумне, и имаме само инстинктивните си чувства, с които да реагираме на един или друг стимул. Такъв тип лунно поведение в най- лошия случай води до лудост – или “лунатизъм” , както са го наричали древните. Разбира се , това не е приятно. Но разрешението на проблема не е напълно да се избягват, отричат или пренебрегват чувствата ни. Взаимодействието между Луната и Слънцето представлява хармонична връзка, която подсилва и сърцето, и ума; Не трябва да се опитваме да сме изцяло слънчеви/глава/ или изцяло лунни/емоции/ типове. “Митична астрология”- Ариел Гутман & Кенет Джонсън

Тайните на щастието Учени разкриват 12-те тайни, които правят хората истински щастливи. Какво би ви накарало да бъдете истински щастлива? Нова къща? Нова кола? В този век на реални илюзии, пълната задоволеност изглежда е единствения ключ за дълготрайно щастие. Но докато сме изцяло под влияние на повдигащото настроението ни ново обзавеждане за спалня, учените, изследващи щастието, казват, че тези външни промени не правят кой знае какво за душевното ни състояние. Всъщност, позитивни случки като отслабване или дори такива, променящи живота ни като сключване на брак водят до краткотрайно повдигане на настроението, което бързо изчезва и води до връщане на старите ви възгледи с пълна сила. ‘Това, което кара хората да бъдат истински щастливи е да бъдат в хармония със себе си”, казва Дан Бейкър, автор на бестселъра “Какво знаят щастливите хора” (Dan Baker, What Happy People Know). “Това означава, че ако се стремите към пълна удовлетвореност, трябва да живеете положително настроени, без значение от трудностите, с които се сблъсквате”. Провежданите в продължение на десетилетия проучвания показват, че истинското щастие води началото си от 12 отделни характерни черти, които ви позволяват да се справяте с трудностите на живота с лекота и да се чувствате доволни. Добрата новина е, че вие вече притежавате повечето от тези основни черти - въпросът е само да ги преоткриете. Четете нататък, за да разберете научно-обоснованите тайни за дълготрайно щастие. 1. Оптимизъм Да обхванете целия си житейски опит - дори и по-болезнения - със съзнанието, че със сигурност ще се случи нещо добро - ето това представлява оптимизмът. ’Той помага за намаляване на страховете ни за бъдещето, които иначе биха ни направили безсилни; помага ни да преминем през тях по-бързо и да водим един много по-стойностен живот”, казва Бейкър. Ето един пример: Проучване в университета на Масачузетс разкрива, че жертвите от катастрофи, които изведнъж се парализират, са много по-добре настроени към бъдещето от тези, спечелили от тотото. Причината: Трагедията им позволила да осъзнаят, че повечето от нещата, които ни правят нещастни, просто не си заслужават терзанията. За да приемем, че чашата е наполовина пълна (вместо наполовина празна), трябва да оценим всъщност какви облаги са ни донесли предишни лоши преживявания. Например, ако приятелят ви е изоставил, той всъщност ви е направил услуга, като ви е дал свободата и възможността да изживеете голямата и истинска любов, когато тя се появи на сцената. Така, когато имате трудни периоди - като например трудности в работата - си съставете оптимистичен, зареждащ с енергия план за действие. Приемането на трудните ситуации като възможност, с едно отворено и готово за действие съзнание, ви помага да видите и другата страна на нещата. 2. Любов “Да си загрижен за хората в живота ти и да знаеш, че и те ти отвръщат по същия начин, е най-голямото доказателство за щастлив живот”, казва Бейкър. Без значение дали е трепета на романтичната любов или грижовната родителска привързаност, взаимните чувства доставят приятното усещане за съпричастност и увеличават радостта от живота. Един от доказаните начини за увеличаване на любовта в живота е да споделяте свободното си време с околните. “Чувството за изолация ни прави податливи на негативни емоции като несигурност и съмнение в себе си”, обяснява Дейвид Нивен, автор на книгата “100-те прости тайни на щастливите хора” (David Niven, The 100 Simple Secrets of Happy People). “Когато споделяме времето си с любими хора, това заздравява връзката ни с тях, заглушава неприятните чувства и подобрява настроението ни”. Така че - отидете тази вечер с любимия си на кино или се обадете на приятели, когато ви е самотно. 3. Кураж Да имаш кураж означава да не изменяш на ценностите си. “Ако действате в разрез с нещата, в които вярвате, всъщност повеждате война със себе си”, предупреждава Бейкър. Но ако застанете твърдо зад нещата, които са важни за вас, удовлетворението, което ще почувствате, ще подсили вярата ви във вас самите. За повечето жени това означава излекуване от болестта на постоянните извинения и “вземане на думата”, дори с риск да причините объркване – например, ако най-накрая кажете “не” на съседката, който вечно ви моли за услуги. Когато животът ви е в хармония с чувството ви за правилно и неправилно, не може да станете жертва на разрушаващото чувство на съмнение в себе си. 4. Възможност за избор Проучвания разкриват, че хора, които определят себе си като самостоятелни и самоуверени, са три пъти по-удовлетворени от живота си. Те вярват, че имат силата да избират, когато ситуацията вече не е по вкуса им. Така, когато нещата се влошат, те имат избор за промяна. 5. Проактивност Най-щастливите хора са винаги на лов за нови преживявания, благодарение на любовта им към живота. За да запалите вътрешната си страст, Бейкър препоръчва да си поставите за цел всеки ден да правите по една грешка. Това ще ви окуражи да се впуснете в нови преживявания, което иначе не бихте направили от страх да не се провалите. Освен това, тренирайки любознателността си по този начин, повишаваме нашето щастие: невролози открили, че впускането в нови преживявания води до производство на допамин - вещество, което ни кара да се чувстваме щастливи. 6. Сигурност Истинската увереност означава да се чувстваме добре на мястото, на което сме в момента в живота. Това е да знаем, че ако станем богати или известни, това няма да промени същността ни. ”Щастливите хора се харесват такива, каквито са”, казва Бейкър. “Те на стават роби на известността или на финансовото си състояние”. Сигурността е свързана още с осъзнаването, че това, което сме днес, е съвкупност от всичките малки неща от нашата история, които никой не може да ни отнеме. Историята на семейството ни, образованието, споделеният опит с искрени приятели - нито едно от тези неща не може да бъде заличено от промените в живота ви - факт, който внушава чувство на стабилност и вътрешен мир. Така че, когато се почувстваме несигурни, специалистите препоръчват да се уповаваме на един от тези стойностни моменти: може да разгледате снимки от някое важно събитие в живота ви, например дипломирането, да препрочетете писмата от приятел и др. По този начин ще успеем да овладеем и най-трудната ситуация. 7. Добро здраве Умът и тялото са здраво свързани, така че, ако се грижим за себе си не само от врата надолу, а и нагоре, си осигуряваме цялостно щастие. “Един от любимите ми цитати е на известен психиатър от двадесетте години на миналия век, който казва: “Здравето е оптималното състояние, което осигурява пълно отдаване на самия живот”, казва Бейкър. “Което означава, че да бъдеш здрав не значи задължително да си във форма, а да живееш пълноценно”. Най-лесният начин за постигане на това състояние е движението: разходки, танци, различни игри. Играта на фризби с кучето, например, води до освобождаване на ендорфини (вещества, отговорни за успехите при бегачите) и увеличава нивата на серотонина - хормон, който ни кара да се чувстваме добре. По мнение на учени от университета на Аризона, най -хубавото от всичко това е, че само 10 минутни упражнения водят до тези положителни резултати. 8. Душевно състояние Хора, с по-силно развита душевност са много по-удовлетворени от живота от тези с по-слабо развита, показва изследване върху растежа на тялото.Това ни напомня, че животът може да има много по-голямо съдържание, извън нашите познания, така че не трябва да се затормозяваме с незначителни неща. Изследване показва, че религията може да има положителен ефект както върху физическото, така и върху душевното здраве: хора, които редовно се молят или се вслушват в религиозни учения, страдат по-рядко от високо кръвно налягане, тревожност и депресия, твърдят експерти от университетски център по теология и здраве. Всяко действие, което докосва душата, включително медитацията, разходки в гората, четене на вдъхновяваща книга или слушане на приятна музика, може да ни разкрие много неща. 9. Алтруизъм Да даваме от себе си, без да очакваме нещо в замяна, е един от най-лесните начини да бъдем в мир със себе си, с нашият свят и с живота като цяло: “Алтруизмът ни свързва с околните, дава ни цел в живота и ни помага да се погледнем отстрани”, казва Бейкър. Положителното въздействие върху живота на някой ни възпитава в благородство, което пък, от своя страна, ни помага да намалим отрицателните емоции в нашия собствен живот. Възможностите са много: може да станете приемен родител на дете, лишено от родителски грижи, например. Просто отворете сърцето, очите и ушите си – нашата родна действителност, ако не на друго, е богата на възможности за проява на алтруизъм. Ако нямате възможност да се включите в такава социална програма, отделяйки време за член на семейството или приятел, когато има нужда от подадена ръка, ще има същия ефект за постигане на вътрешен мир. 10. Съпоставяне Щастливите хора съзнателно подреждат житейските си преживявания така, че приятните случки са на преден план, докато лошите са в периферията. Ето ви един пример: проучване на университета на Джорджия разкрива, че оптимистично-настроени работници, току-що получили повишение, са във възторг от новите възможности, докато песимистите изпаднат в ужас от допълнителната работа, която трябва да вършат. За усвояване на позитивна гледна точка, Нивен предлага съпоставяне на една лоша ситуация с възможно най-ужасния сценарий. Например: ставането за работа в 5 ч. сутринта не е никак приятно, но я си представете да ставате толкова рано за работа, която мразите или още по-зле - да нямате никаква работа?“Ако сравните сегашното си щастие с най-добрите моменти в живота си до сега, може да останете разочаровани, защото подобни моменти са рядкост”, обяснява Нивен. “Но ако сравните сегашните си успехи с трудните моменти, които сте преживели, имате пълно основание да се радвате на живота си в този момент”. 11. Чувство за хумор “Откриването на смешното в една лоша ситуация променя гледната точка, което дава сили на хората да вървят напред, дори когато нещата са най-черни”, казва Бейкър. Смехът също води до физиологични промени в тялото, които ни карат да се чувстваме добре: когато ни е смешно, настъпва повишаване на нивото на хормоните, които ни карат да се чувстваме добре - серотонин и допамин; през това време нивото на стресовите хормони, като кортизол, спада. “Помъчете се всеки ден да преживявате нещо забавно - без значение дали четете вицове или гледате любимата си забавна програма. Една хубава порция смях дневно ще промени целия ви ден”, казва Нивен. 12. Цели Да имаме причина да ставаме от леглото всяка сутрин, е един от най-съществените източници на щастие, защото ни дава нещо позитивно, върху което да се концентрираме. Някои откриват щастието в това да бъдат “идеалния родител”. Други - в това да учат и вдъхновяват децата, трети - в това да обучават по-младите си колеги на работното място. “Ако не сте сигурни каква е вашата цел в живота, тогава целта ви е да я откриете”, казва Бейкър. Започнете с включване в малки мероприятия, които осмислят деня ви и ви карат да бъдете себе си. Например, запишете се в театрална група, ако искате да бъдете на сцената. Намерете си книги за грижа за домашните любимци, ако се интересувате от животни. Дори включването в някакъв клуб, например читателски, може да ви отвори вратите за нови приятелства и връзки, които да ви разкрият вашия истински път. Веднъж като откриете вашата страст, й отделяйте време всеки ден. “Когато това, което правите, наистина ви е “при сърце”, ще бъдете и наистина щастливи.”

За любовта: 10 интересни научни факти Някои рационални наблюдения върху ирационалното. 1. Любовта е като да се гледаш в огледалото. Изглежда, всички ние имаме нещо общо с Нарцис – митичният младеж, който се влюбил в собственото си отражение. Учени от университета на Ливърпул скоро са стигнали до заключение, че мозъците ни са благоразположени към лица, които са ни познати. Изследователският екип е накарал повече от 200 участници да разгледат определен брой електронни снимки на човешки лица. Те установили, че хората предпочитат черти, които са им най-познати – независимо дали това са черти от техните собствени лица или на членове на семейството. Това може да обясни често срещания “феномен” на двойки, които си приличат, като че ли са роднини. 2. “Забий го с поглед!” Друго проучване казва, че когато жена влезе в помещение, тя е смятана за по-атрактивна, ако насочи погледа си директно към определен мъж. Мъжете биха определили същата жена като по-малко желана, ако тя не осъществи силен визуален контакт. В това изследване, проведено в университета в Дартмут, водещият изследовател – Мейлиа Мейсън (Malia Mason) е накарала участниците – мъже, да седнат и да разгледат серия от снимки на модели, “настроени” да гледат към или встрани от участниците. Авторите на изследването са поискали мъжете да оценят привлекателността на всеки модел и са установили, че тези, които са гледали встрани, са изглеждали по-малко атрактивни. Изследователите заключават, че втренчения поглед на жената има силно възбуждащо въздействие и че нашите впечатления се формират в голяма степен от невербалната комуникация, каквато е визуалният контакт. Така че – забийте ги с поглед, дами! 3. Когато видите любовта, ще я разпознаете. Скорошно изследване на университета на Пенсилвания разкрива, че независимо от това какво казват, че търсят в любимия, хората не се нуждаят от много време, прекарано с даден човек или от много информация за него, за да разберат дали това е “the one”. Поведението на търсещите любовта показва, че те разпознават почти моментално “човека”, който ги привлича. Водещият изследовател Роберт Кързбън (Robert Kurzban) и колегите му са проучили данни от повече от 10 000 “търсещи”. Те са установили, че мъжете и жените са оценили потенциалната съвместимост в рамките на секунди от срещата, първоначално чрез визуални знаци като възраст, височина и привлекателност. “Малко e изненадващо, но фактори, които може да смятате, че са наистина важни за хората, като религия, образование, доходи – играят много малка роля при техния избор”, казва Кързбън. 4. Слушайте внимателно! Следващият път, когато звъннете на потенциален романтичен партньор, обърнете специално внимание на това, как звучи гласа му. Изследователи от университета Албани, Ню Йорк, са провели експеримент със 149 мъже и жени, които е трябвало да оценят серия от записи на гласове по скала от 1 до 10. Изследователите също са събрали информация за сексуалната “история” на хората, чиито гласове записали. Те установили, че гласовете, оценени като най-привлекателни, принадлежат на хора, които са започнали да правят секс от по-ранна възраст, имали са повече сексуални партньори и са били по-склонни към изневяра, отколкото онези, чиито гласове са били по-малко интересни. Така че, имайте предвид, че съблазнителният глас от другата страна на жицата, може да е на човек с богато минало. 5. “Не мога да направя нищо, скъпа, то ми е в гените.” Вероятно изневярата се дължи и на генетичен компонент, казва професор от отдела за изследване на близнаци в лондонската болница St. Thomas. Това твърдение е базирано на факта, че ако един от близнаците е кръшкач, другият се отклонява от правия път 55% от времето. При другите хора процентът е 23. Тенденцията да останеш верен е компонент на личността, казва ученият, който се управлява както от гени, така и от социални фактори. 6. Това е официално: от любовта откачаме. За едни тя е причина за спадане на нивото на серотонин в мозъка, което може да ги докара до състояние на обсебеност от любовта. (Нивото на серотонина, химично вещество, което се произвежда от тялото, е също така ниско при хора с obsessivе-compulsive disorder (OCD) – психично отклонение, характеризиращо се с натрапчиви, обсебващи мисли, които водят до повтарящи се, ритуализирани действия). За други, любовта води до скок в производството на стрес-хормона кортизол, което повишава леко кръвното и причинява безсъние. Последно, учен от университета на Лондон е установил, че когато хората гледат новата си любов, нервните вериги, които обикновено отговарят за социалните преценки, не работят. Извод: любовта ни обсебва, стресира и заслепява. А ние умираме за нея. 7. Защо разбитото сърце боли... Скорошно изследване на UCLA (University of California, Los Angeles) установява, че психологическата болка от раздяла е истинска, колкото и физическата от нараняване. Две места в мозъка, които реагират на физическата болка, се активират също, когато човек трябва да се справи с душевна болка, каквато е да бъде “зарязан”. Авторите на изследването са използвали магнитно-ядрен резонанс, за да наблюдават мозъчната активност на участниците, които са били поставени при обстоятелства, симулиращи социално отхвърляне. Изследователите вярват, че болката от това, да бъдеш отхвърлен, може да се е развила като мотивираща сила, която да кара хората да търсят социални контакти и взаимодействие, а това е критично за оцеляването на повечето бозайници. 8. Изчервяването е добър знак. Ако се водим по маймуните, розовите бузи са от критично значение в любовната игра. Учени от Стърлингския университет, Шотландия са открили, че приматите предпочитат “другар в живота” с червено лице. Руменината може да има същото значение и при хората, като изпраща сигнал за добро здраве, смятат учените. Това също би могло да обясни защо жените използват руж. 9. Целувайте по правилата! Знаехте ли, че има “правилен” начин за целуване? Хората по-често накланят главата си надясно, когато се целуват, отколкото наляво, известява доклад, наскоро публикуван в сп. Nature. Учен от университета в Рур, Германия е анализирал 124 двойки целувачи и установил, че главите на 65% отиват в дясно. 10. Първо среща за питие, вечерята - после. Изследователи от Ню-Йорксия и Станфордския университети са разкрили, че гладните мъже предпочитат по-тежки жени. Като се “заложили” пред столовата, учените накарали стотици студенти да попълнят въпросници за предпочитанията им за партньор. Мъжете, които попълнили въпросника точно преди да влязат в столовата, описали “идеалната жена” с 6-7 килограма по-тежка, отколкото мъже, интервюирани след като са се нахранили. Между другото, изследователите не са установили същата разлика в предпочитанията на жените. Така че, дами, сами преценявайте кога ще му позволите да яде... Много любопитно, нали

Шифърът на Леонардо: измислица, грешки и лъжа Френският Le Figaro съпоставя версията на автора на романа – Дан Браун и фактите. В предговора към романа си Дан Браун пише, че тезите му за по-късното обожествяване на Иисус и неговият брак с Мария Магдалена, се потвърждават от реални факти. Вестник Фигаро публикува статия, съпоставяща “фактите” на Браун с истинските. Били ли са женени Иисус и Мария Магдалена? Версията на Дан Браун: Позовавайки се на апокрифното Евангелие от Филип (“И беше спътница на Спасителя Мария Магдалена. Христос я обичаше повече от всички и често я целуваше по устата”), авторът на романа твърди, че Иисус и Мария Магдалена са били мъж и жена. Мария Магдалена, на която Иисус поверил ръководството на Църквата, била отстранена от Петър и избягала във Франция с дъщеря си, от която произлязла династията на Меровингите. В действителност: Никъде не се казва, че Иисус и Мария Магдалена са били женени. Що се отнася до целувките, трябва да се има предвид, че Евангелието от Филип (дошло до нас като фрагменти) не е повествование за живота на Иисус, а съвкупност от думи и алегории. Прегръдката и целувката означават предаване на Божественото дихание на посветения. В друг гностически текст “Евангелие от Яков”, възкръсналият Иисус посвещава в тайната Си Яков, наричайки го “Свой възлюбен” и целувайки го в устата. В този контекст Мария Магдалена е представена по-скоро като най-добрата сред учениците Му, отколкото като любовница на Христос. Според каноническите евангелия, Мария присъства при разпятието (Йоан, 19:25). Тя е първата, на която Иисус се явява след смъртта Си (Матей, 28:5-10; Йоан, 20:11-18). За това споменават и другите двама евангелисти – Марко и Лука. По този начин в раннохристиянската традиция на нея й се отдава особено място. Въпреки че за нея не се споменава в Деяния на Апостолите и Посланията на Павел, фигурата на Мария Магдалена постепенно става значима за християнските общини. Бившата грешница, станала светица, въплъщава една от формите на женската святост, заедно с Дева Мария – архетип на майката и девицата. Да отбележим още, че “митичната” Мария Магдалена се явява съчетание на три жени, споменаващи се в каноническите евангелия – Мария от Магдала, от която Иисус изгонил седем бяса, Мария от Витания – сестра на Марта и Лазар и Мария-грешницата, които помазала нозете на Иисус с миро. Истории от V в., в частност, предадени от Жак де Воражин в “Златната легенда”, намекват за пребиваването на Мария Магдалена в Прованс, в място, наричано днес Сен-Мари-де-ла-Мер. Мнението е, че тя се е заселила в пещера в гората Бом, превърнала се още в Средновековието в място за поклонничество. Реликви, открити в ХІІІ в., са признати от Ватикана като автентични. В днешно време се провеждат археологически разкопки с цел да се отдели легендата от реалната история. Хипотезата за това, че Мария Магдалена е имала дъщеря от Иисус, разбира се, се явява пълна измислица. Бил ли е Иисус обожествен от Константин? Версията на Дан Браун: император Константин разпоредил да бъде съставен текста на Новия Завет, от който да бъдат изключени всички Евангелия, споменаващи за човешката същност на Иисус, като приоритет се отдавал на това, което изобразявало Неговата божественост. В този смисъл Иисус бил избран за Бог на Никейския събор през 325г., в резултат на гласуване. В действителност: В посланията на Павел, датирани от 48 г. вече се съдържа утвръждаване на божествената същност на Иисус: “...и един Господ Иисус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него” (1 Кор., 8:6). “...Който е образ на невидимия Бог, първороден преди всяко създание, понеже чрез Него бе създадено всичко, което е на небесата и на земята...” (Кол., 1:15-16). През 112 г. римският губернатор Плиний написал, че “християните имали навика редовно да се събират преди изгрев...за да почитат Христос като Бог”. Цитат от Отците на Църквата – Игнатий, Ириней, Климент Александрийски и др., представящи Иисус като Бог са твърде много. Тъй като в първите векове се разпространявали и много ереси, малко по малко съдържание на християнската вяра е било определено от Църквата. По молба на епископите, Константин е свикал първия Вселенски събор, резултатът от който е била появата на Никео-цариградския символ на вярата. Император Константин не се е занимавал със създаването на официална християнска Библия. Канонът за християнското Свещено Писание се е оформял през ІІ, ІІІ и ІV век, т.е. и до и след управлението на Константин. Критериите за подбор са били древността на текстовете, връзката им с апостолите, истинността на провъзгласяваната вяра. Ръкописите от Мъртво море (известни като Кумранските ръкописи), на които се позовава Дан Браун, не говорят нито за Иисус, нито за християнството. А ръкописите от Наг Хамади, датирани от ІV в. и открити едва през 1945 г. представляват сами по себе си цяла библиотека от апокрифни текстове. Написани между ІІ и ІV век, те се явяват по-късни текстове от каноническите Евангелия. Белязани с печата на гностицизма, проповядващ дуализъм на душата и тялото, насочени към тесният кръг на “посветените”, те не са включени в Новия Завет, тъй като са в противоречие с посланието за въплътения Бог, чиято “функция” е да бъде универсален. Явява ли се Орденът на Сион пазител на секретни документи? Версията на Дан Браун: Тайната на брака между Иисус и Мария Магдалена през вековете е била пазена от Ордена на Сион – тайно общество, създадено от Годфроа де Буйон през 1090 г. Негови членове били Леонардо да Винчи, Ботичели, Нютон, Виктор Юго и Кокто. В действителност: Орденът на Сион е просто една асоциация, която е създадена едва на 25 юни 1956. Цялата история е изфабрикувана от един единствен човек – Пиер Плантан. Името “Сион” не идва от Обетованата земя, а от името на хълм, в близост до който живее Плантан. Целта за създаване на асоциацията, заявена в документите за регистрация, е понижаване на цените на строителството в района на селото, където тогава живее този човек. Послепис: Вече има няколко документални филма, които разглеждат версията на Браун и я сравняват с фактите. Може да гледате документалния филм по програма Discovery: “Кодът на Да Винчи – разсекретен”.

Всеки човек понякога греши. Едва ли е възможно човек да се научи на нещо, без да допуска грешки. Признак за интелект не е липсата на грешки, а умението да не повтаряме грешката отново и отново. Защото грешката може да бъде простена, но не и нейното повторение. Всеки от нас познава хора, достатъчно разумни, с най-добри интелектуални способности, които им е осигурила наследствеността или възпитанието във високоинтелектуална среда, които обаче често пъти допускат грешки и с каквото и да се заемат, не им върви. Те сякаш изгубват разума си, щом се сблъскат с проблемите от реалността. Означава ли това, че интелектът не е най-важното, или поне не е достатъчен, за да успее човек в реалния живот? Робърт Дж. Щернберг, професор по психология и образование в Йелския университет, посочва 20 препятствия, които пречат да бъдат използвани възможностите на интелекта, включително и при изпълнение на традиционните тестове, достатъчно съвършени и широко обхващащи умствените способности на човека. 1. Недостатъчна мотивация. Талантите на човека едва ли струват нещо, ако той няма стимул да ги използва. Мотивацията става ключов момент, обясняващ защо отделните хора, живеещи в една и съща среда, постигат различен успех. За някои мотивацията идва отвън - одобрението на връстниците им, стремеж към признание, материални стремежи. За други мотивацията може да има вътрешен характер - например удовлетворението от добре свършената работа. Обикновено при всеки човек има и вътрешна, и външна мотивация, макар и в различни пропорции. 2. Недостатъчен контрол над собствената импулсивност. В живота на всеки човек има моменти, когато той не трябва да действа импулсивно. Импулсивността не позволява на човека да използва пълноценно своите умствени способности. Макар че безкрайно дългите размисли да са също нежелателни, когато решава дадена задача, човек не бива да се съблазнява от първото дошло му в главата решение. Трябва да помни, че малко по-късно могат да му дойдат наум и други по-добри решения. 3. Недостатъчна настойчивост и прекалена настойчивост. Някои хора, независимо от интелекта си, бързо се предават. Ако нещо не върви, както те искат, или ако първите им опити не са успешни, те захвърлят започнатото. В резултат неволно загубват способността да довеждат нещата докрай. Друга крайност представляват хора, които продължават да се трудят над проблема, когато отдавна е трябвало да го изоставят като безперспективен. Те продължават да упорстват дори, когато би следвало да са наясно, че няма да могат да решат проблема, или поне не за определеното време. 4. Използване на "не тези" способности. Много хора в някакъв момент от живота си стигат до извода, че или са избрали не тази професия, или работата им в рамките на избраната професия не съответства изцяло на изискванията, която има тази професия. Отстрани това изглежда така, сякаш работата, която те са се заели да изпълняват, изисква една съвкупност от способности и навици, а те я изпълняват, използвайки други способности и навици. За себе си човек открива, че независимо от факта, че той притежава добри и полезни способности, те не са подходящи за онези задачи, в решението на които той е ангажиран. В подобна ситуация е разумно да се избере друга посока в образованието или кариерата или поне да се помисли за нови стратегии в собственото обучение и работа. 5. Неспособност да превръщат мислите в дела. Някои хора демонстрират големи успехи в теоретичното решаване на своите проблеми, както и на проблемите на околните, създавайки понякога впечатлението, че имат готово решение за всеки случай в живота. И въпреки това, те са неспособни да доведат теорията в практиката. Както казва психологът Е. Р. Татри (1935), те се оказват "погребани с мислите си". Колкото и добри да са били идеите им, реално те не могат да направят каквото и да е за реализацията им. А нали за да получаваме нещо от собствения ни интелект, трябва да имаме не само добри идеи, но и да умеем да ги реализираме практически - да превръщаме мислите в дела. 6. Недостаточно внимание към резултатите. Някои хора отделят прекалено много внимание непосредствено на процеса, но много по-малко внимание на неговия резултат. За нашите постижения обаче може да се съди именно от крайния резултат, независимо дали става дума за училището или за зрелия живот. 7. Неспособност да се довежда решението на задачата до края. Една хубава поговорка казва: "Като си се хванал на хорото, ще го играеш докрай". В живота на хората, неспособни да довършват нещата докрай, сякаш нищо не е довършено. 8. Неспособност да се направи първата крачка. Някои хора не проявяват желание или способност да стартират намисленото; действията им се ограничават с теоретизиране по повод на това какви стъпки трябва да бъдат предприети. Такива хора се страхуват да посветят себе си на нещо и в резултат - не предприемат нищо. 9. Страх от неуспех. Страхът, че няма да получат в крайна сметка желания резултат, по всяка вероятност се заражда още в детството. Може да се сблъскаме със ситуации, когато човек се отказва от кариера в професия, която истински го интересува, защото по една или друга причина смята себе си недостоен за нея. Същата история може да се случи и в междуличностните отношения, когато човек прекратява едно партньорство не защото то не му харесва в момента, а защото се страхува от бъдещото влошаване на взаимоотношенията. Заедно с това могат да се приведат множество примери, когато е необходимо да се рискува, тъй като нежеланието или неспособността да се рискува се превръща в загуба на възможности, които са част от успеха в живота. 10. Отлагане на ангажиментите от единия ден за другия. Отлагането на ангажиментите за после е характерно за много хора. Практически всеки от нас от време на време прави нещо подобно, отлагайки някаква работа за по-късна дата, осъзнавайки, че би било по-добре, ако я свърши сега, в този момент. Отлагането на нещата за после става сериозен недостатък, когато се превръща в постоянен стил на поведение. 11. Отчуждаване и присвояване на вина. Някои хора смятат , че не грешат и постоянно търсят виновни по всеки, понякога дребен, повод. Други, напротив, каквато и да е тяхната реална роля в събитието или в съвкупността от събития, довели до неприятности или спънки, винаги обвиняват себе си. Подобно отчуждаване или обратно, присвояване на вина е в състояние да стане сериозно препятствие по пътя към осъзнаването на собствените интелектуални възможности. 12. Излишното съжаление. Всички ние, от време на време съжаляваме по повод собствените си недостатъци. Когато нещата не вървят както би ни се искало, е трудно да не съжаляваме, приписвайки си това съжаление на наша сметка. Но такъв род съжаление, което има постоянна основа, изпълнява силна антиадаптивна функция. Съжалението по повод собствените ни недостатъци не само е вредно за работата, но в някои случаи кара хората, които биха могли да ни окажат неоценима подкрепа, да се отвърнат от нас. 13. Излишна зависимост.В повечето проблеми, с които се сблъсква човек, от него се изисква наличие на определена степен на независимост. Възпитанието обаче често пъти не осигурява на човека достатъчна независимост, необходима му в живота - например в работата, където човек трябва като правило да разчита само на собствените си сили и само много рядко да се обръща за помощ към другите. Старайте се да решавате възложените ви задачи самостоятелно, а ако все пак ви трябва нечия помощ, то поне поемете пълната отговорност за резултата върху себе си. Не прехвърляйте върху другите отговорността, с която всъщност сте натоварени вие лично. 14. Преувеличаване на личните проблеми.Всеки човек има проблеми от личен характер, но за всеки отделно взет човек тяхната сериозност е много различна. В живота на едни хора трагедиите се сменят с други трагедии, при други животът тече безгрижно и практически са лишени от трудности и проблеми. Всеки в своя живот следва да очаква както големи радости, така и не по-малки ядове и проблеми. Важното е реалистично да се подхожда и към едните, и към другите. Големите житейски кризи практически винаги ще влияят на изпълняваната от вас работа, независимо дали искате или не. По-добре е да възприемате всичко като нормално, без да позволявате обаче личните ви проблеми да поглъщат вниманието ви изцяло в ущърб на работата. Би трябвало да помним, че при наличие на такива проблеми работата, а и обществото от хора около вас могат да станат онова утешение, от което вие се нуждаете. Погрешни са опитите да загърбим личните проблеми, които така или иначе ще се наложи да бъдат решавани. Също така неправилно постъпва човек, който позволява на своите лични проблеми да погълнат изцяло времето му. 15. Недостатъчна концентрация на вниманието. Могат да бъдат посочени множество хора с висок интелект, които не са в състояние да концентрират вниманието си върху едно и също нещо в продължение на дълго време. Те лесно се отвличат, продължителността на непрекъснатото им внимание е сравнително малка. В резултат на това те трудно изпълняват по-голям или по-малък обем работа. Ако вие страдате от разсеяност и имате трудности с концентрацията на вниманието, трябва да помислите за правилната организация на своето работно място, за да минимизирате действието на отвличащите фактори. 16. Прекалено тясно или прекалено широко разпределение на своите сили. Хората, способни да концентрират своите сили само върху един вид дейност, трябва да са наясно с тази своя особеност и по възможност да й се противопоставят. Ако участвате в няколко проекта едновременно, старайте се да разпределите своето време и внимание, а така също да организирате проектите така, че да имате възможност да ги приключите в приемлив срок. Важно е да си осигурите правилно разпределение на различните видове дейност за себе си. Избягвайте да вършите повече или по-малко от това, с което сте в състояние да се справите за дадения период от време. 17. Неспособност да се отложи възнаграждението или признанието. Хората са склонни да се занимават с второстепенни въпроси в ущърб на по-важните. Едни просто оставят големите ангажименти за после, други не желаят да отлагат възнаграждението. Те получават удовлетворение, когато другите ги хвалят и награждават за изпълнението на дребните дейности и забравят за по-голямата награда, която би съответствала на по-сериозните ангажименти. Сериозната работа понякога предполага изразходване на повече време и усилия, преди да дойдат резултатите. Ако не сте готови за това и предпочитате да се захващате само за малки краткосрочни проекти, имайте предвид, че съществува риск признанието, което получавате, да бъде също толкова мимолетно. 18. Неспособност или нежелание да видите цялото зад частното. Срещат се студенти с много висок интелект, които въпреки това нямат успех в обучението, понеже не са успели да видят "гората зад дърветата". Занимават ги твърде много детайлите, при това те не са в състояние или не искат да видят общата картина, която стои зад всички дреболии и детайли и съответно да се заемат с нея. Обмислете също така какъв е смисълът на това, с което се занимавате в момента, и какъв резултат се надявате да получите. Иначе вие рискувате не само да загубите своите първоначални цели, но и същността на стратегията, осигуряваща ви постигането им. 19. Недостатъчно равновесие между критико-аналитичното и творчески-синтетичното мислене. Понякога в своя живот ние трябва да прилагаме критичното и аналитично мислене; друг път следва да използваме творчески подход и да мислим синтетично. Важно е само да знаем съответното време. 20. Завишена или занижена увереност в себе си. За да живее нормално всеки от нас трябва да има приличен запас от увереност в себе си. Животът може да нанесе толкова удари върху самооценката на човека и неговотго виждане за самия него, че без увереност в себе си наистина би ни било трудно да противостоим на всички големи и малки неуспехи, които подготвя за нас животът. Недостатъчната увереност в себе си при някои хора води до това, че те не могат да решат както трябва поставените им задачи, тъй като проектират върху своята работа собственото си самомнение. Увереността в себе си много често е един немаловажен залог за успех. В края на краищата, ако нямате увереност в себе си, как може да очаквате от другите да са уверени във вас? В същото време е важно и да не завишаваме прекалено своята самоувереност. Прекалено самоуверените хора губят способността да разпознават момента, когато трябва да признаят своята грешка или да направят нещо за собственото си усъвършенстване. В резултат на това прогресът при тези хора става много по-бавен, отколкото това е възможно обективно. Това са 20-те потенциални подводни камъни, които пречат на хората да осъзнаят пълноценно потенциала на своите умствени способности. В крайна сметка, най-важното за човека не е нивото на интелекта, а това какво той е способен да постигне чрез своя интелект. по е-списание МАРГАРИТА, бр. 3(48)/2006

Отново от Александър Дюма - баща, но този път от "Кралица Марго" "- Да изчакама, майко, да изчакаме. Цялата човешка мъдрост се заключава в тази единствена дума. Най-велик, най-силен и главно най-ловък е този, който умее да изчаква." "Вие ме обичате, следователно, аз няма какво повече да ви искам и съм най-щастливия човек на света, но вие сама знаете, че на щастието винаги липсва нещо. Адам сред Рая не е бил напълно щастлив и е отхапал онази злополучна ябълка, вселила в нас непреодолимото любопитство, което ни кара цял живот да тичаме подир неизвестното."

Обичам те, човече, дето сложи линковете за сваляне на "Графа" P. S. Понякога е хубаво човек да послуша по-възрастните, а ?!

Новооткрити останки от древни хора доказват, че са се ядели помежду си. РИМ - Част от първите жители на стария континет са били канибали. Останки от десет тела на древни хора от вида Хомо антесесър, за които се подозира, че са се изяждали помежду си, са открити наскоро в пещарата Атапуерка в Испания, пише италианският в. "Република". Хомо антесесър е живял преди около 800 000 години. Според учени той е предшественик на хайделбергския човек, който пък се смята за пряк прародител на неандерталеца. Първите останки от Хомо антесесър са открити през 1994 и 1995 г. в пещера в областта Гран Долина в Северна Испания. Там са намерени части от 6 човешки тела. Много от костите са разрязани или чупени насилствено, вероятно с древни каменни сечива, открити около тях, установили специалистите. Подобни останки от други десет тела са открити наскоро в същата местност. Те потвърждават хипотезите, че Хомо антесесър е бил канибал, обясняват учените. Тези наши прадеди не са единствените, които се изяждали един другиго. Учените съобщавата за доказателства, че канибал е бил и австралопитекът, живял приди около 3 млн. години. Изяждането между древните хора по принцип е било честа практика, смятат палеонтолозите.

Ето новата порция бисери от изпита по история в ПУ. История аз си учих, но нищо май че не научих. Цял ден в къщи си стоях и вън с другари не играх. За Левски, Ботев, Каравелов темата четях си смело, Средновековието минах, повечето теми направо ги сринах. Но, за жалост, аз - пленена от хановете, забравих да чета за Стамболов - дет измъкнал тоз народ от икономическата криза, както бил си тъй по риза ... *** Гордо, братя Бугари, пък било то и вървейки приведени "одве" на заден ход и със събути гащи към ЕС ! Да си пожелаем успешно, макар и неравноправно членство ! *** Фердинанд е най-голямото леке върху гордата ни история. *** Началото на XX век България навлиза в един много интересен период от своята история. След Освобождението българските жени се чувствали пренебрегнати, защото нямало кой да ги сайдиса. Междувременно мъжете били твърде заети с политиката и не им обръщали необходимото внимание.

- Досега всички православни страни са ме канили официално. Само България не е. - това сподели с известно разочарование етиопският патриарх Паулус, когато седнахме да поговорим в тронната зала на патриаршията в Адис Абеба. - Не може да бъде – отвърнах, като всъщност точно в това вярвах. Нашият клир никога не е гледал с особена симпатия към единствената християнска държава на Африканския рог. Както и гръцкият и арменският примерно. - Точно така, канили са ме Русия, Украйна, Чехия, Унгария. Всички православни... Само България не е. Не разбрах дали Чехия и Унгария съвсем случайно попаднаха при православните, или причината за грешката беше обичайната етиопска надменност по отношение на религията. Те са първите християни, а всички останали са някакви секти, разклонения, ереси... Така или иначе, оскърблението беше хвърлено. Често ми се е случвало в тази страна да скоча от леглото посред нощ заради вика на ходжата и да не мога в първия момент да се сетя къде съм – в Алжир, Сирия, Турция... И ходжата да не е никакъв мюсюлманин, а православен свещеник, който води редовна предвеликденска служба например. Етиопското богослужение е една пълна с различни ритуали източна кошница. Специалисти твърдят, че иконографията понякога е по-православна от гръцката. Пред църквата обаче задължително трябва да се събуеш. Вътре свещеникът любезно ще ви обясни, че техният главен герой е свети Георгиос. Не “Saint George” или нещо подобно, а именно Георгиос, много сладко произнесено. Иначе почти всеки по образован етиопец е готов надълго и нашироко да ви разказва как Етиопия е първата държава в света, приела християнството за официална държавна религия. От друга страна оставаш с впечатлението, че по-скоро ще даде да му отрежат езика, отколкото да говори за Иисус Христос. Спасителят е толкова странична фигура в местното християнство, колкото и финландската “Нокиа” в Швеция на “Ериксон”. Оттам и убиването на змея е доста по-популярна сцена в иконописите, отколкото разпъването на кръста. Има един светец – Ярет, за когото се смята, че още през пети век е композирал църковната музика, която и до днес се използва. Ако се сложат малко китарки и евентуално някой синтезатор, музиката му би звучала като на всяка средно прилична пост метъл група. Свети Ярет е основен персонаж от цялата митология, наречена Етиопска православна църква. Ако дадете 10-ина долара, почти всеки свещеник би затворил поверения му храм за посетители, за да ви разведе на спокойствие из него. Строго ще ви предупреди, че вътре не може да се снима, освен ако, разбира се, не решите да се разделите с още някоя десетарка. По средата на обясненията ще грабне един тъпан и, като си акомпанира, ще затанцува и запее под звуците от композициите на господин Ярет. А вие ще си кажете просто “Хелоу, Африка...” Веднъж, доста поизнервен от това, че целият този ценоразпис ми се предоставя в църквата без да съм го искал, не се сдържах и креснах “А кой беше казал “Вън търговците от храма!” Гласът ми прокънтя, а свещеникът се сепна. Но по озадачената му физиономия, схаванах, че той съвсем няма представа за какво говоря. По всяка вероятност изобщо не беше чел Новия завет. За Стария – кой знае. В може би най-знаковата църква на Адис Абеба “Свети Георги” управителят-свещенослужител набързо заряза библейските случки, когато се приближих до може би словесно най-обслужваното в храма място. Там, където е бил коронясан Хайле Селасие Първи. Макар че, тронът на патриарха, единственият трон в “Свети Георги”, е другаде. Най-странно е, че днес никакъв предмет не подсказва за събитието. То е само в устите на духовниците и по старите снимки от 1930. Едно от обясненията е, че боязливи по природа, етиопците никога не са си позволявали да превърнат, каквото и да е в тотален, безпрекословен култ. Никога не се знае кой ще дойде на престола. А по правило настоящите властници не обичат да се издигат в култ предишните. Вероятно така стои и въпросът с предпазливостта по отношение на Христос. Макар че, те нямат много причини да се съмняват в уменията му да се задържа на власт. Вече 21 века го прави. А етиопците следят пряко процеса от седемнайсет. Бог ли Селасие? И негър ли е Христос? А майка му? В Етиопия тези въпроси никога не са звучали светотатствено. Те и почти не са звучали. Отговорите им се подразбират. Императорът официално не е канонизиран, но – патриархът Паулус ме просвети: “Селасие е много важен за черните по цял свят. Когато цяла Африка е била колонизирана и те са били третирани абсолютно нечовешки, изведнъж са видели един свободен чернокож, който със своята собствена религия, независима родина и образование, им е дал вяра в самите тях.” Какво излиза? Имаме черен човек със собствена религия, вдъхновение за негроидното човечество в битката му срещу онова, което в растафирианството се нарича “Вавилон” – политическата система на белите, медиите им. Няма никакъв смисъм да се подпитва за цвета на Христос. Той ясно е изобразен по всички икони из етиопските църкви. Не е точно чернокож, но е онова, което в модерния съвременен жаргон наричаме цветнокож. Такива са и ангелите му. Ами нормално да е така, твърди един етиопски изследовател на православието, Той е евреин, при това не евреин от Бруклин, а палестински евреин. Да не говорим, че ние донякъде сме смекчили действителността. Докато в началото сме използвали кафяво за тена на кожата му, сега вече сме на охра...” Понякога цялото това обяснение не ми звучи достатъчно убедително. Не за друго, ами защото етиопската душа често жадува за загадки, недоизказаност и митология. Дали си с кафяв или с мръсножълт /охра/ цвят на кожата за околните в осем от десет слечая ще си мулат. В това е и скритото внушение на хората от древната земя. За тях няма съмнение, че майку Му дева Мария е била чернокожа. Притесняват се да го повтарят пред чужденци. Но иначе нямат съмнения за истината. Добре де, тогава, ако майка ти е негърка, ти самият си мулат, какъв е баща ти? Възможно ли е да е бял? А защо да не е и бял евреин. Естествено, че е такъв. Тук веднага изниква въпросът непорочното зачатие пречи ли на смесването на расите, но, като се замислим, откъде накъде. Да сме чували непорочното зачатие да пречи на друго освен на приятното прекарване на времето преди това. Етиопската нация вярва, че всеки неин император е пряк потомък от коляното на цар Соломон. Менелик Първи се родил от авантюрата му със Савската царица. Тя също е тъмнокожа. Следователно Менелик – мулат. Той тръгнал от Йерусалим и основал Етиопия. Всичко това се е случило 10 века преди Христа. Тогава не излиза ли, че животът на Христос е скромно повторение, поне в началото си, на любимата етиопска приказка? Ако за някой цялата тази теория е твърде преувеличена, може спокойно да попита “А тогава, какво за руските икони - нима там повече от половината светци не са мургави като влашки цигани?” Да не забравяме обаче, че Руското православие дълго време в началото е имало най-вече вземане-даване с арменската патриаршия, пряко влияеща на и влияеща се от коптската египетска и етиопската църкви. Пълен мрак. Северният град Аксум е с особено значение за историята. Тъй като в еитопския си вариант тя е сложна система от митове и различни идеологии, старата столица със своите туроператорски легенди е мъхът върху иначе чистата блатна вода. Там е кивотът с 10-те божи заповеди, пазителят му монах, който ще умре без да се е отдалечил никога повече от светилището, банята на Савската царица, откъдето в момента половината град пие вода, дворецът й, древните стели... Аксум е олицетворение на старото местно християн-юдейство. И не само. Покрай 80-те си километра от Еритрея ислямските влияния там са особено натрапчиви. Докато се разхождаш по прашното ларго, ще се сблъскаш в коремите и броениците на куп безделници, жените ще се забулят още в мига, в който ис погледнал към тях. При това вече ще са успели добре да те огледат. Всичко е отработен рефлекс и сръчна костюмография. Откровено лудите по улиците са не по-малко, отколкото във всеки алжирски бордей, но още никой не ги е организирал в самоубийствени единици.Основното занимание на хлапетата, когато не просят, е джотени. Онази футболна игра, известна у нас като джаги. Аксумските крави и биволи пък са решили, колкото може по-бързо да приключат с растителността край единствения съвременен паметник в града. Обратно на цялата тази, може би, малко потискаща, но очаквана и подредена картина, нощният живот в Аксум е безразборно отчаяние. Влизаш в някой от редичката барове по двете близки безименни пресечки, вдигнат върху мухлясал тезгях и вътре скачат на крака всички налични девойки. Това означава, че само след секунда ще си нацелуван по всички открити части на тялото. Няма скрити погледи, дискретни усмивки, знаци с кръстосани крака... Чашите се мият в общ леген, чужденците трябав да бъдат повалени с първия удар на пиката. Дамската битка за някой долар също е религия. Нощна религия. За през деня си има забрадки и ревниви на живот и смърт съпрузи, братя, бащи... Няма как да пристигнеш в Етиопия и да не си предварително обзет от манията за свръхранното християнство. Каквото и да прочетеш предварително, то ще е за пътеки по библейските сюжети, проправени из островите на езерото Тана, за канонични тъмнокафяви герои и за тамплиерски църкви, неясно как изградени и до ден днешен. Случайно попадналите там европейци бързо се разочароват. Увитите в бели парцали просяци по тротоарите не говорят в сентенции, а молят за “One bir, mister!” Макар да лепят мокри целувки по входните врати на църквите и всеотдайно да падат в праха още там някъде, обикновените етиопци често нямат представа кои са Петър и Павел или какво се е случило в Гетсиманската градина. В натрапчиво подклажданата религиозност навсякъде аз се стъписах от всеобщата неосведоменост по въпроса на кого точно се молим и дори какво искаме от Него. Оплаках се на един българин, който от години живее в Адис Абеба. Нали все така правим, като се объркаме в чужбина. Смятаме, че обяснението на родния ни език носи много повече смисъл от всичко останало. “Остави ги тия, само се правят на християни. Повечето са мюсюлмани!”, махна с ръка той. В забележката му нямаше обвинение. Според него те предпочитаха да се молят повече физически, отколкото мистично и заради това били много повече мюсюлмани. От друга страна, какво е да забулваш жените си денем, а нощем да ги продаваш под сянката на кивота – религия, източен кеф или нужда. А може би просто единайстата записана заповед в скрижалите там. Всъщност да живее с мисълта, че непрекъснато си в нужда, е част от съзнанието по тези земи. То, може и да не е така, но по-добре да няма отпускане. Никога не се знае какво може да стане. Ами, ако магарето ми умре? Или, ако пак с месеци не падне дъжд. Подобна шизофреничност, ако по-правилната дума не е шизоафриканичност, се проявява и в разни други детайли на начина, по който в Етиопия се възприема околният свят. Изградените от тамплиерите църкви през 12 век, се представят от туристическите агенции и от местните свещенослужители като автентични паметници на етиопското православие. А предците им просто са поставили по още една дъга върху типично католическите кръстове и така са се сдобили със свои собствени символи. През столетията кръстът на най-старата християнска нация е претърпял, разбира се, и допълнително графично развитие. Така постепенно са се оформили три основни школи на Кръста – Аксумска, Гондарска и Лалибелска по трите стари столици. Ако не се придържаме прекалено към буквалността на тамошните кондики, етиопската Света Троица също се олицетворява от малко странна формула: Кръста, свети Ярет и свети Георги. По-второстепенните персонажи Иисус Христос и Хайле Селасие също са там някъде, но по-скоро като присъствие, отколкото като реално действащи лица. Затова и покрай честото отсъствие на Дева Мария от сцената жените в страната нямат много възможност за общуване с небето. Гледката от 15-ина слабички жени на всякаква възраст, които си прехвърлят камъни с големината на скални късове, е най-типичната за страната. Когато веднъж не се стърпях и отидох при една от тях, за да разбера къде все пак е мъжът й, тя просто вдигна рамене: “Той е на църква.” Беше понеделник по обяд. Нищо специално освен, че очевидно мъжът на тази женица се беше вживял в ролята на телефонист с пряка телефонна линия към Небето. Както и всички останали. Все едно, това няма голямо значение. Защото в старинния “Библейски речник”, под статията “Етиопия” е отбелязано: “Едно от големите царства на Африка, за което често споменува Светото писание.” Пише го и на много други места.

САМООЦЕНКА И ПСИХОЛОГИЧЕСКА ПОДКРЕПА ПРИ ЗАГУБА НА ЗРЕНИЕ ЗАГУБА НА ЗРЕНИЕ И ПРЕОБЛАДАВАЩИ ПСИХИЧНИ СЪСТОЯНИЯ Според известния американски изследовател Т. Карол слепотата е съпроводена с 20 функционални загуби - загуби от физически, психически и социален аспект. Вероятно поради това същият автор смята, че слепотата е най-сериозният физически недостатък /Карол по Агеев, 1983/. С това доста крайно твърдение ние можем да не се съгласим, защото има други увреждания, например слепоглухотата, която според нас е определено много по-тежко увреждане от слепотата. И особено схващането за човека като за оптично същество, на което зрителният канал доставя около 80-90% от информацията за околната среда /Сотиров, 1985/ детерминира свръхценностното отношение към зрението. Неговата липса или крайна редуцираност поражда наистина много сериозни ограничения във всички основни сфери на човешката дейност - игрова, битова, учебна, професионална, интимна, комуникативна и др. Именно тези реални ограничения след загубата на зрение и отношението към тях поражда разгръщането при новоослепелите на редица депресивни състояния, чиито вербален израз са: "От мен човек не става!", "Аз съм един жив труп", "За какво ли живея?", "По-добре да бях умрял!" Срещат се, макар и рядко, и суицидни опити при лица, които не виждат смисъл в по-нататъшното си съществуване при новия си жизнен статус /Сотиров, 1988 г./. САМООЦЕНКАТА ПРИ КЪСНООСЛЕПЕЛИТЕ Самооценката заема основно място сред личностните фактори, регулиращи нашето поведение и активност. Човешката самооценка е динамична и се изменя заедно с промените в условията на живот /Силгиджян, 1978 г./. Тя може да се разглежда като механизъм за съзнателното и целенасочено развитие и усъвършенстване на личността, за преустройване и реорганизация на целия й вътрешен свят, а и за приспособяването й към екстремни жизнени ситуации. В резултат на загубата на зрение, придобиването на нов социален статус и нови роли, при новоослепелия настъпват резки промени в представата за себе си и в неговата самооценка. Според същия Т. Карол, на обективната самооценка /това, което съм/ на новоослепелия е нанесен съкрушителен удар! Самооценката на новоослепелия е отражение както на доминиращия социален стереотип за слепите, така и на евентуалните му лични впечатления и знания за тази категория хора. Самооценката на новоослепелия е ниска, силно отрицателна. Поради негативната самооценка /неприемане на новото "аз"/ се формират аутистични нагласи, силно понижена комуникабилност, избягване на контакти с познати, дори с най-близките, затваряне в себе си. Излиза от строя механизмът за целеполагането, отхвърлят се предишните жизнени цели и задачи. Наблюдава се стадий на вакуум във върха на йерархизираната ценностна система на личността. Известно е, че връзката между равнището на самооценка и равнището на претенции е право пропорционална, сиреч колкото по-ниска е самооценката на дадена личност, толкова по-ниско е равнището на нейните претенции. На тази база се разгръщат аболични и хипоболични състояния. Личността е дезирентересирана, с нулева, или почти нулева битова и социална активност. Повечето автори определят този етап като фаза на депресия. Новоослепелият не вижда смисъл в своето съществуване. Това е резултат от неправилната му представа за себе си, от липсата на информация за възможностите, които остават на негово разположение, от влиянието на доминиращия социален стереотип за слепите. Наши дългогодишни наблюдения показват, че колкото по-малко се знае за слепите, за техния живот и възможности, толкова след загубата на зрение самооценките са по-отрицателни, депресивните състояния - по-дълбоки и затегнати. Разбира се, това се нюансира и от някои други психични фактори като: емоционална устойчивост и реактивност, екстраверсия и интроверсия, ценностна ориентация и т.н. ПСИХОЛОГИЧЕСКА ПОДКРЕПА НА КЪСНООСЛЕПЕЛИ ЛИЦА "Инвалид, който не е подложен на психична реабилитация, е потенциално двоен инвалид", /Ожуг-Радев, 1986 г./. Според нас предмет на психологическата интервенция в случая трябва да бъде повлияването и коригирането на аз-образа на новоослепелия, промяната на самооценката от негативна в позитивна с цел успешна реадаптация и ресоциализация, формиране на нова концепция за смисъла на живота при новите жизнени условия. С психологическата намеса по-конкретно трябва да се стремим да постигнем: 1. Реалистично приемане от новоослепелия на новия му статус. 2. Изграждане на реален аз-образ за себе си, като му се посочат възможностите, които са останали на разположение, а също и пътищата за преодоляване на негативните последици от липсващото или силно увредено зрение. 3. Формиране на идеален аз-образ /това, което искам да бъда/ като модел за подражание. 4. Реставриране на старата или създаване на адекватна на новия му статус концепция за смисъл на живота. Обобщената самооценка на личността, която трябва да повлияем и коригираме, може да бъде разглеждана като двукомпонентна: 1. Оценка на собствените възможности - психични и физически качества, на своето място в живота, на своите роли и статус. 2. Отношение към самия себе си - степен на приемане или неприемане на себе си като личност, на удовлетвореност от себе си, на уважение към себе си /Сотиров, 1988 г./ В случая особен интерес за нас представлява именно този втори компонент. Той е източник, така да се каже, на всички беди. Наскоро загубилият зрение не приема себе си в новите си роли, с новите си възможности и това препятствува удовлетворяването на така наречената потребност от задоволяваща го самооценка, сиреч, положителна представа, положителен образ за себе си. Известно е, че на човека му е необходимо да преживява себе си като субект, който има някаква ценност, посредством поддържане на себеуважението на определено равнище. Новоослепелият трябва да бъде подпомогнат както в цялостната преориентация на жизнената му стратегия и тактика, така и в изграждането на задоволителен образ, задоволяваща го представа за себе си. Положителният образ /представа/ за себе си е могъщ източник за интрапсихично равновесие, благоприятствуващо саморегулацията и същевременно източник на ефективни защитни механизми. Фрустрирани са и други личностни потребности като потребност от уважението и вниманието на другите, потребност от успех /Николов, 1974 г./, потребност от самоутвърждаване и пр. Удовлетворяването и на тези потребности е важна предпоставка, за да се поддържа вътрешното единство, целостта, устойчивостта на личността. Ние се опитваме да помогнем за създаване на такива условия, че ослепелият отново да постига успехи, да бъде уважаван от другите, да бъде полезен за себе си и за своите близки или, другояче казано, да се адаптира към дефекта и да го приеме реалистично. А в този процес особено важна роля се отрежда на неговото близко социално обкръжение - семейството и приятелите. Макар и силно намалели, социалните контакти все пак в известна степен съществуват и те трябва ефикасно да се използват за психологическо въздействие и взаимодействие, за да се коригират неправилните представи, познания и оценки, за да се ускори и улесни приемането на новата роля, ролята на сляп. Ние не можем да коригираме самоотношението на новоослепелия, ако не коригираме негативното отношение към слепите и слепотата и у негови близки. Не можем да очакваме той да превъзмогне комплекса за малоценност, който да бъде трансформиран в "чувство за различие" /Обуховски, 1981 г./, т.е. "и аз съм като другите, само че не виждам", ако неговите близки продължават да гледат на него като на безпомощен, непълноценен, нещастен инвалид. И следователно нашата психологическа работа отначало ще се извършва едновременно и с новоослепелия, и с негови близки. Впоследствие поне една част от близките на ослепелия се превръщат в наши "асистенти". Ефикасно средство за психологическо подпомагане са широко използваните в нашата и в чуждата практика беседи с новоослепелите и техните близки, както и примерът на хора, успешно приспособили се към зрителния дефект. Установено е, че беседите са по-силно въздействащи, ако се провеждат от късноослепели, които вече са се адаптирали към своя недъг и са превъзмогнали отрицателните му последици. Ефектът е още по-голям, ако се подберат хора с аналогична съдба - близки до новоослепелия по възраст, образование и интереси. Разбира се, за такива беседи е необходима известна предварителна подготовка. Този, който ще ги провежда, трябва да се запознае с проблемите, пред които са изправени загубилият зрението си и неговите близки, в кои жизнени области най-вече и преди всичко слепотата е предизвикала най-сериозни ограничения. Макар и общи, проблемите, които поражда слепотата за всяко едно лице, загубило зрение, имат определена специфика и градация: за едни слепотата тежи преди всичко с това, че не могат да се движат самостоятелно, за други - че ги откъсва от интересната професионална дейност, за трети - че ги е лишила от достъп до любимите книги и т.н. На тази основа провеждащият беседите ще планира своята психологическа намеса посредством разговори и консултации. Естествено, зрително затруднените "психотерапевти" извършват своята психолого-корекционна дейност преди всичко и най-вече посредством своя личен пример, чрез самочувствието си на пълноценни и равностойни членове на обществото и като едни оптимистични модели за новоослепелите и техните близки.

ЗА НЯКОИ ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ ПРИ НЕПОСРЕДСТВЕНОТО ОБЩУВАНЕ МЕЖДУ СЛЕПИ И ВИЖДАЩИ ЛИЦА Много слепи, а може би всички, са срещали затруднения при непосредственото си общуване с виждащи хора, а вероятно и проблемите на виждащите при контактите им със слепи са не по-малки. Какви са тези бариери, които понякога дистанцират виждащите от слепите? От какво се детерминират? Тежките зрителни увреждания затрудняват не само познавателната дейност, но и създават сериозни проблеми в сферата на непосредственото общуване с другите, виждащите хора. Разстройва се взаимодействието на личността не толкова в материалната, колкото в социалната среда, както, сочат редица автори /Литвак, фон Курт/ ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ ПРИ СЛЕПИТЕ Ослепелият е застрашен преди всичко не от това, че няма да вижда, а от отношението към него като към нещастен, безпомощен, непълноценен индивид. Слепите деца, едва когато пораснат, започват да разбират, че не са като виждащите и то по особеното отношение към тях. Следователно от голямо значение е не толкова самата загуба на зрението, колкото отношението на околните към невиждащия. В резултат на това отношение у слепите се формира повече или по-малко изразен комплекс за малоценност. Социално-психологическите изследвания доказват, че ниската и отрицателна самооценка, силно стеснява ветрилото на социалните контакти. Индивиди, обладани от съзнанието за непълноценност, са с понижена комуникабилност. Те са необщителни, затворени в себе си. Очакването, че ще ги приемат като хора "трето качество", стопира тяхната инициатива при социалните контакти, затруднява както установяването, така и поддържането им. Сред някои слепи са разпространени неадекватни отрицателни нагласи към виждащите, като: "Виждащите ни подценяват.", "С виждащи човек трудно се разбира." и дори такива: "Виждащите не ни смятат за хора! Те гледат само да ни използват..." Подобни нагласи представляват също една сериозна психична бариера при общуването. Неуспешните опити за общуване с виждащи формират у слепите нагласа за избягване на контакта с тях и предпочитания към общуване с другари по съдба. Такива нагласи, както е известно от специалната литература, се наблюдават и при лица с други дефекти. Както пише проф. Л. Литвак "Нагласата за избягване е следствие не на дефекта, а на съзнанието за непълноценност и неадекватните нагласи на виждащите хора към инвалидите по зрение". Нагласата за "избягване на виждащите" може да бъде формирана от липсата на адекватни умения и навици за общуване с тях, която е резултат от удовлетворяване на потребността от общуване единствено или предимно в рамките на тифлосоциума /Литвак, 1982 г./ - детска градина за невиждащи, училище за деца с нарушено зрение, предприятие за слепи... При непосредственото общуване сляп-сляп не играят никаква роля или са без значение някои невербални изразни комуникативни елементи като мимика, изражение на очите, жест и др. Поради това, когато такива лица общуват с виждащите, те се сблъскват със сериозни трудности. Нагласите у някои зрително затруднени да афишират своя дефект с цел постигането на предимства и облаги също отблъсква виждащите. Позицията "Аз съм сляп, съжалявайте ме, помагайте ми" и, което е още по- лошо - "Аз съм сляп, на мен всичко ми е позволено, на мен всичко ми е простено", прекалените изисквания за предимства и привилегии, за материални облаги, са в рязко противоречие със стремежа на слепите да бъдат третирани като равноправни и пълноценни членове на обществото. Смята се, че и някои личностни черти пречат на контакта слепи-виждащи. Някои автори твърдят, и то изглежда не съвсем без основание, /проф. фон Курт, 1982/ че слепите са твърде егоцентрични, честолюбиви, с подчертан стремеж към самоизява, че в емоционалната сфера у слепите също се манифестират някои особености като свръхчувствителност, раздразнителност, дисфоричност, еуфоричност и дори инфантилност. А такива черти и реакции също могат да бъдат бариера при общуването. ПСИХИЧНИ БАРИЕРИ ПРИ ВИЖДАЩИТЕ Тъй като слепите живеят сред виждащи и се налага да общуват с тях, процесът е двустранен. Нека разгледаме и някои бариери при виждащите, които възпрепятстват общуването им с лица с тежко увредено зрение. Според едно социално-психологическо изследване на Т. Маркович - Югославия, на въпроса: "Как ще се чувствувате при общуване със слепи?" 84% от запитаните отговорили, че биха се чувствували неприятно, ако трябва да общуват по-дълго със сляп човек; за 3% такова общуване би било трудно; 6% не знаят как биха се чувствали. Само за останалите 7% процента общуването със слепи не би било неприятно. Същият автор с основание твърди, че колкото по-малко се знае за слепите, толкова реакциите към тях са по-отрицателни. В мнозинството си виждащите смятат, че слепият е съвсем различен от другите, че той не е като останалите хора. От какво се детерминират психичните бариери у виждащите? На първо място това е липсата на навик за контакт със слепи. Има хора, които през целия си живот не са се срещали със сляп човек. Несправедливо е, когато слепите се сърдят, че виждащият не бил тактичен - не може всички да знаят как да се държат с тях. Обществото като цяло може да получи известни знания за непосредствено общуване с невиждащи - чрез печатните и електронни масмедии, но чиста утопия е да се обучи цялото общество как да общува с невиждащи /проф. фон Курт, 1982/. Зрително затруднените трябва да знаят как да подпомагат виждащите при контактите им с тях. Неадекватните отрицателни нагласи към слепите са формирани главно от непознаване на тяхната психика, на техните реални възможности, от съществуващите все още анахронични представи за тях като нещастни, неприспособими към живота, безпомощни, непълноценни хора и, както пише А. Литвак: "Леко раними, остро преживяващи своя дефект, слепите не остават безразлични към подобно отношение, което затруднява понататъшните контакти.". Мнозина виждащи при общуване със слепи се притесняват от положението на тяхното тяло и координацията на движенията, мимиката на лицето, израза и вида на очите. Лицата на слепородените са особено безизразни, маскоподобни. Това стъписва виждащия човек. Виждащите хора осъществяват повечето взаимоотношения посредством мимиката и пантомимиката. Всички чувства, почти по правило, най-напред се изясняват с очите и мимиката. Най-често с очите сигнализираме, че желаем да разговаряме с някого /проф. фон Курт, 1982/. Своите думи придружаваме с мимика и жестикулация и всичко се извършва повече или по-малко подсъзнателно. Поради това, че тези механизми на невербалното общуване са несъзнателни, виждащият ги използва и при общуване със слепи. А тъй като при слепите лица този начин не действува, не функционират и стандартните системи за сигнализация - сиреч затруднява се обратната връзка, виждащият се обърква, обзема го чувство на безпомощност и склонност да интерпретира непостъпващата обратна информация като липса на интерес за общуване или като неразбиране. Оправдано е твърдението на фон Курт: "Хората изобщо не съзнават доколко слушат с очите си. Едва след като окото даде сигнал, че сме готови да слушаме, ушите започват да слушат". Много малко от слепите съзнават значението на невербалната комуникативна сигнализация в разговора или в момента на установяването на контакта. Силно стресиращ фактор за хората с нормално зрение са очите на някои слепи - неестествено големи или малки, без ирис или с други козметични дефекти. Ако тези очи на невиждащия не са скрити зад тъмни очила, те наистина могат да се превърнат в един фрустриращ нормалното общуване фактор. За съжаление много често се срещат слепи с козметични дефекти на очите, които отказват да носят тъмни очила, оправдавайки се, че им пречат в пространственото ориентиране, без да осъзнават колко много натоварват отрицателно своите партньори в процеса на общуване. Нагласата на свръхзависимост, на "вкопчване" на слепия във виждащия човек и превръщането на последния в "бастун" или "куче-водач" предизвиква и разбираемата негова ответна реакция на избягване, дистанциране от слепия "вампир". Или както се казва в поговорката: "Подаваш си само пръста, а той ти налапва цялата ръка". КАК ДА СЕ ПРЕОДОЛЕЯТ ПСИХИЧНИТЕ ЗАТРУДНЕНИЯ ПРИ СЛЕПИТЕ И ВИЖДАЩИТЕ В НЕПОСРЕДСТВЕНО ОБЩУВАНЕ МЕЖДУ ТЯХ Някои виждащи наистина трябва да се научат да контактуват със слепите. В тази връзка голяма актуалност добива проблемът за разпространение на тифлогически знания сред намиращите се в обкръжение на слепите виждащи хора - роднини, приятели, колеги, за възпитаването у тях на тактичност и отзивчивост, на внимателно отношение към лицата с тежко увредено зрение. Но и слепите трябва да се подготвят да говорят непринудено и убедително по тези въпроси при срещите с виждащи хора, да им разясняват особеностите и трудностите на тези контакти. В тази насока полезна форма би било организирането от организациите на ССБ в България на семинари, кръгли маси, където да се разискват и обсъждат някои от гореизложените обективни и субективни фактори, затрудняващи общуването между слепи и виждащи. Особено уместно е някои от темите да бъдат предмет на дискусия в груповите семинари по мобилност и полезни умения. Разбира се, такива разисквания често пъти възникват спонтанно, но рехабилитационните кадри /учители по ориентиране и мобилност, брайлово ограмотяване, полезни умения и по другите рехабилитационни дисциплини/ трябва да станат инициатори на целенасочена дейност в това направление. В резултат на това ще отпаднат някои от психичните задръжки и дистанции, съществуващи у невиждащите, ще бъдат коригирани известни предубеждения, ще се спомогне за формирането на едно по-правилно самоотношение у тях и по-адекватно поведение сред и с виждащите.

ЖИТЕЙСКИТЕ КРИТЕРИИ ЗА СЛЕПОТА В БЪЛГАРИЯ Слепият човек на улицата веднага се познава, защото е с бастун, с който почуква на всеки камък, "опипвайки" по този начин пътя. Той стъпва плахо, но от друга страна другите хора разбират, че е сляп и му правят място да мине. И още нещо - повечето слепи хора са с почти затворени очи. "Когато срещна сляп човек , първото нещо, което ми прави впечатление, е втренченият неподвижен поглед, безизразното лице. След това вече забелязвам опипващите несигурни движения". Преди десетина години във връзка с един опит за проучване на социалния стереотип за слепите у нас, /Сотиров, 1985/, а също и на някои аспекти на социалните дистанции към слепите, се наложи да бъде уточнено кои лица с тежко увредено зрение виждащите хора смятат за слепи. Исках да бъда сигурен, кому се приписват физическите и етико-психологически характеристики, към кого се проявяват социалните дистанции, от кого се очаква поведението на сляп човек. За целта използувах въпроса: "По какво разбирате, че даден човек е сляп?", на който трябваше да се отговори писмено. Анкетирани бяха 80 студенти от първи курс по българска филология от Софийския Университет /1983г./. Зададох устно и въпроса: "Този човек сляп ли е?" на 23-ма стажанти от специалността "социален работник", когато при мен влизаха виждащи и невиждащи посетители /1984г./. Ето и още няколко характерни отговори на анкетираните: "Разбирам, че даден човек е сляп по бастуна, който носи, по празнотата, разцентроваността на погледа, ако е с отворени очи, по това, че някой го води или по некоординираните му движения." "Слепият човек се движи малко по-сковано, не търси с поглед различни обекти, погледът му е насочен в точка напред или блуждае. Носи бастун /специален/, с който си помага при движението." "Този тип хора ходят или със специфични тъмни очила, или с широко отворени неподвижни очи със силно свита зеница на окото." Както читателят вижда, най-често приписваните признаци са: "почукващият бастун", "втораченият, безизразен, блуждаещ, празен поглед"; движенията са: "некоординирани, опипващи, несигурни, сковани"; очите: "затворени или широко отворени със силно свити зеници, безизразни, неподвижни", "този тип хора ходят със специфични тъмни очила"; походката е: "напрегната, скована, почти винаги се движат с придружител"; главата: "обикновено неестествено вдигната, с прикован в една точка поглед." Вероятно на една част от читателите е известно, че по действащата в нашата страна нормативна уредба /Наредба за работата на ТЕЛК от 1975г. и приложения към нея списък за телесните недъзи - т. 11, при които се дава пожизнено група инвалидност, а също и решение N25/01.02.1965г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд на НРБ/, слепи са лицата с определена от очна ТЕЛК първа група инвалидност по зрение. А това са хора с острота на зрение от 0.00 до 0.03 и периметър на зрение концентрично стеснен от 5 до 10 градуса от фиксациoнната точка /и то на по-добре виждащото око/. Такива са установените у нас медицински характеристики. В първа група зрителна инвалидност, както се вижда, попадат тотално слепите, сиреч онези които имат зрение 0.00 инвалиди, чието зрение е редуцирано до перцепция на светлина и броене на пръсти, но и хора, имащи запазено известно полезно зрение от 0.01 до 0.03, с помощта на което се ориентират и придвижват в пространството. Тази група най-често се нарича "частичновиждащи". При задаване на въпроса: "Този човек сляп ли е?" интервюираните идентифицираха като слепи само онези лица, които не виждаха подадената ръка, посочения стол, не можеха да насочат погледа си към събеседника, не забелязваха оставения за тях предмет на масата, сиреч хора, които бяха напълно слепи или остатъчното им зрение се свеждаше до перцепция на светлина или най-много до маркиране на контурите на по-едрите предмети. Оказва се, че анкетираните и интервюирани лица не смятат за слепи една значителна част от хората, които по медицински критерии са слепи /зрителни инвалиди с практическа слепота/. Можем да очакваме, че повечето хора с нормално зрение също не ги приемат като невиждащи. Това е много важно обстоятелство, защото става ясно, че виждащите идентифицират като "слепи" само тотално слепите и тези с остатъчно зрение т.е. много по-малка част от всички зрителни инвалиди с първа група инвалидност. За широката българска общественост лица, които се ориентират и придвижват сами в пространството без чужда помощ и без бастун, посредством остатъчното си полезно зрение, които следят визуално мимиката и пантомимиката на своя събеседник /гледат го в очите или лицето, виждат подадената ръка и пр./, не са слепи. Членството им в Съюза на слепите в България най-често буди недоумение и на тях се гледа едва ли не като на агравиращи симуланти. Може би едно проучване чрез асоциативния метод на семантичното, поле на думата "слепота" би хвърлило също допълнителна светлина върху житейската представа за физическия облик на слепите, за доуточняване на житейските критерии за явлението "слепота". Интересно би било за читателите може би също да се съпоставят резултатите от нашето изследване с данни, получени от чужди автори /Гоумън по д-р Попович, 1986/. Това сега не е възможно поради ограничения обем на статията. Както се вижда от досегашното изложение, не само че няма съвпадение между житейските и медицинските критерии за слепотата в България, но напротив - те сериозно се различават, особено като се има предвид, че тотално слепите и слепите с остатъчно зрение са една много малка част от зрителните инвалиди с първа група. Следователно, със значителна увереност можем да считаме, че не само на слабовиждащите /с втора група зрителна инвалидност/, но и на частично виждащите, сиреч дори и на лицата с практическа слепота, не се приписват признаците на "сляп човек" и от тях не се очаква поведение на слепи.

Радвам се, че тази тема намира отклик, защото все пак слепите хора са част от нашето общество. От усилията и на двете страни зависи всички да се чувстват добре, а не малко по-различните (например слепите) да са изолирани и отхвърлени от обществото. Пускам още няколко статии по темата.

До модераторите на този форум ! Мисля, че ще е добре във форума Биология да се се създаде подфорум Медицина. Ако го направите, може да преместите тази статия там. А ако ви интересува темата, мога да пусна още няколко статии.

Какъв е според вас животът на хората без зрителни възприятия? Защо смятате така? Анкетната карта, използвана при едно наше дифузно социално-психологическо изследване, съдържаше и тези два въпроса /тези въпроси и още няколко взаимствах от югославския изследовател Тонче Маркович /Маркович, 1981/, който провежда подобно изследване, но за съжаление нашата задача в конкретния случай не ни позволява да направим съпоставка на нашите и неговите резултати/. Анкетираните лица в голямото си мнозинство не са имали контакти със слепи или ако са имали, те са били случайни. Това бяха хора на различна възраст и с различни професии, с различно образование и местоживеене. Анкетата се проведе при пълна анонимност и доброволност. Анкетираните лица, дори и анкетьорите, не знаеха, че събраната информация интересува изследовател - също невиждащ, което изключва каквито и да било задръжки от нравствено-психическо естество като: "В къщата на обесения да не се говори за въже". Получиха се най-разнообразни отговори, немалко от които твърде любопитни, често и противоречиви. Мнозинството от анкетираните отговарят: "Труден, много труден." Но защо? "Много тежък" - пише юрист, - ?защото те (слепите) не виждат опасностите, поради това могат да бъдат измамени.". "Тежък" - отговаря работещ в МВР, - "защото слепият може да се загуби, а също и да предизвика пътнотранспортно произшествие." Студентка определя: "Живот, лишен от красота и светлина.". "Мъчителен, защото с тях винаги трябва да има виждащ човек, те никога не са самостоятелни" - казва една работничка. "Ужасен!" - възкликва жена, икономистка по професия - "защото те не могат да се насладят на красотата на природата". Не липсват и още по-мрачни оценки: "Ужасен мрак, без цвят и светлина... защото основната информация за околния свят доставят очите" - твърди човек с висше образование. "Непоносим, защото те са лишени от 80% от информацията за околния свят" - доуточнява учител по история. Работничка - шивачка смята живота на слепите за "много беден". Нейна съгражданка обаче, юристка, е на друго мнение: "Животът на слепите е пълноценен, защото липсата на зрение развива останалите сетива.". Друга анкетирана убедено твърди: "Животът на слепите е много тежък, защото всичко, което те си представят, не е действителност." Но становището на една актриса съвсем не съвпада с предходното. "Слепите възприемат живота по-реално" - пише тя, - "защото за тях липсват недоразумения, породени от виждането. При слепите действуват: разум, мисъл, сетива". Почти една десета от анкетираните смятат, че животът на хората без зрение е "сив", "скучен", "еднообразен"... защото... "е лишен от положителни емоции," защото "... са обградени от мрак", защото "... не могат да се наслаждават на природата и на много други неща.". За живота "мрачен, без красота и светлина" по-често говорят анкетираните жени. Срещат се и оценки, че животът на невиждащите е "много ограничен", "непълен", "неточен". "Много тежък" - смята един строителен работник, - "защото слепите нямат представи." Един журналист лаконично обобщава: "Слепите не са като нормалните хора." Но не всички гледат толкова песимистично на живота на слепите. "Труден, но... интересен" - отговаря 24 годишна девойка. Жена с филологическо образование го смята "по-богат с душевни възприятия, защото техните контакти във всекидневието са с по-силна емоционална окраска". Друга жена - икономистка, определя: "Животът на слепите е емоционално-интуитивен". А една старица намира, че животът на слепите е по-лек от този на виждащите, защото: "Слепите си имат по-малко неприятности с близките, а също и околният свят е по-хубав, защото не го виждат, и хората за тях са по-добри поради липсата на зрение.". Не липсват и оптимистични оценки: "Физиологически по-беден, но душевно по-богат" - отговаря млад журналист; "С по-голяма вътрешна съсредоточеност" - твърди една певица; "Твърде тежък, но посредством много усилия става нормален" - изказва мнение учителка по български език и литература. Такъв ли е наистина животът на слепите? Кои са причините, обуславящи подобни представи и оценки у виждащите? Преди да се опитаме да отговорим на тези въпроси, смятаме за целесъобразно да ви запознаем и с това какво мислят анкетираните лица относно познавателните и професионалните възможности на незрящите. Както читателите може би си спомнят, някои от цитираните от нас характеристики за живота на слепите съдържаха и оценки за техните познавателни възможности: - "Животът на слепите е много тежък, защото всичко, което те си представят, не е действителност." - "... много тежък, защото слепите нямат представи." Анкетната карта съдържаше и следното твърдение: "За слепите обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те...". Допълвайки това твърдение, анкетираните лица разкриваха до голяма степен своята представа за перцептивно-познавателните възможности на незрящите. Най-често те дописваха: ... чуват и усещат; ... чуват и си представят; ... чувстват и напипват; възприемат чрез осезанието; ... получават от средствата за информация, от околните; ... спомнят си; ... въобразяват си; мислят.". Обикновено виждащите хора редуцират перцептивно-познавателните възможности на слепите само до една сензорна модалност - слуховата или осезателната. Определен превес те дават на слуховата пред осезателната перцепция. Любопитно е, че се пренебрегва другият запазен дистантен рецептор - обонянието, което играе немалка роля при ориентирането на слепите, както в материалната, така и в социалната среда. С него слепият идентифицира различни обекти от действителността, издаващи надпрагов за обонянието мирис, а също и социални обекти /хора/, /по Литвак и Волкова/. Една значителна част от анкетираните "отричат на слепите възможността за непосредствено сетивно познание, твърдейки, че за тях "... обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те си представят... въобразяват си..., научават от другите хора или от средствата за масова информация". Забравя се, че само зрението е силно увредено или липсва и че обикновено останалите сетивни канали - два дистантни /слухът и обонянието/ и два контактни /осезание и вкус/, са запазени и функционират "под пълна пара", за да "наваксат" липсващата от 70 до 90% визуална информация по "обиколни" пътища /по Литвак и Волкова/. Много рядко срещаме отговори като: "... получават чрез останалите запазени сетива". Схващането за човека като оптично същество, на което зрителният канал доставя 80-90% от информацията за околния свят, не допуска успешното компенсиране на зрението, дори за някои от характеристиките на обектите, достъпни за другите прозорци на човешкото същество към света. От твърдението на много от анкетираните, че за слепите обкръжаващият ги свят се свежда до онова, което те "напипват", излиза, че на слепите им липсва не само зрение, а и слух и обоняние. Слепите се поставят в по-тежка ситуация дори от слепоглухите, при които единственият запазен дистантен рецептор е обонянието. Всичко това може да се смята за резултат от преувеличаване ролята на зрението, или по-точно от подценяване компенсаторните възможности и механизми на човешкия организъм и психика. Непълна е, а много често и неточна, информацията на хората с нормално зрение относно трудово-професионалните възможности на невиждащите. На въпроса: "Какви професии, упражнявани от слепи са ви известни?" най-често /повечето от половината/ отговарят: "Не зная" или "Зная, че работят, но не ми е известно точно какво". Срещаме, и то нерядко, отговори като: шивачи, обущари, дърводелци, резбари, столари, машинописци..., а също и: счетоводители, лекари, поети, писатели. Не липсват и свръхоптимистични отговори: "Всичко, както и другите" или "Всякакви професии". Отговорите като: "четкари, кошничари, производственици в Производствено предприятие "Успех", работници в специализирани ТПК, учители, музиканти, продавачи", са относително малко. Явно е, че обществеността много малко знае за професионалните възможности на слепите, въпреки че повече от 3500 членове /към 1984 г./ на Съюза на слепите в България упражняват най-различни професии. Нито едно от анкетираните лица не посочва професията "масажист", макар че повече от седем години /към 1984 г./ слепи упражняват тази професия. Може би причината е, че повечето от упражняващите тази професия са слабовиждащи и хората с нормално зрение не ги възприемат като слепи. От друга страна професията "машинописец" не е масово упражнявана от слепи, независимо, че завършилите училището за слепи в София придобиват такава квалификация. Знаем само два случая /към 1984 г./, при които завършили училището работят като машинописци. Защо тогава анкетираните лица често я споменават като професия, упражнявана от невиждащи? Надали те имат предвид факта, че в някои страни тази професия масово се практикува от слепи. По-вероятно е тази представа да е формирана от обстоятелството, че години наред в Съдебната палата в София работи един сляп човек като просбописец. Естествено е представите, оценките и твърденията на анкетираните лица, подбрани случайно - в голямото си мнозинство те не са имали по-непосредствени и постоянни контакти със слепи - да бъдат непълни, неточни, противоречиви и погрешни. Ниската степен на осведоменост и неадекватни знания при много от анкетираните за живота на слепите, за техните професионални и перцептивно-познавателни възможности според нас се дължат най-вече на: 1. Малобройността на тази категория инвалиди, макар че в нашата страна за слепи се признават както лицата с абсолютна тотална слепота, така и онези, притежаващи практическа слепота, сиреч и лица с остатъчно зрение и частично виждащи. Последните - частично виждащите - много често не се възприемат от хората с нормално зрение като слепи. Прилагайки свои житейски критерии, мнозинството виждащи са склонни да идентифицират като слепи само тоталнослепите и слепите с остатъчно зрение. Поради това групата на слепите допълнително намалява и представлява една от най-малките инвалидни общности. 2. Особеностите в начина на живот и работа на българските слепи. Известно е, че значителна част от работещите слепи живеят и се трудят в производствено-жилищни комплекси /своеобразни гета/ на Съюза на слепите в България, което в немалка степен предполага формирането на донякъде затворени тифлообщества, членовете на които имат относително малко контакти с виждащи хора. Това е допълнителна пречка за получаването на адекватна информация от виждащите за слепите. 3. Недостатъчната пропаганда от средствата за масова информация /преса, радио, телевизия/ за живота и възможностите на слепите, за техните проблеми и постижения. В тази насока изглежда малка инициативност проявяват и органите и организациите на Съюза на слепите в България. 4. Консервативността на доминиращия социален стереотип за слепите, формиран под влиянието на информацията от предишните поколения, художествената литература и представите, преобладаващи в конкретната социална микросреда. Разбира се, социалният стереотип се влияе и от непосредствения личен жизнен опит, макар че неговата интерпретация при отделните индивиди в голяма степен става през призмата на доминиращия социален стереотип, сякаш се търсят основания, аргументи и доказателства в подкрепа на вече функциониращия познавателен модел за даденото явление или обект на базата на стереотипа. Хората подхождат в повечето случаи към опита си избирателно, търсейки и намирайки в него онези елементи, които са в синхрон с изградените вече у тях представи /Арънсън, 1984/. При анализ на резултатите от едно дифузно проучване не могат да се правят генерални обобщения и общовалидни изводи. Но данните от това проучване са повод не само за размисъл, а могат да се разглеждат и като един опит за социално-психологическа фотография на някои от нагласите на виждащите към слепите.