Р. Теодосиев

Console Living Room – Създаден от Internet Archives, можете да играете 900 класически аркадни игри в своя браузър. Reddit – Reddit е най-пристрастяващия сайта за милиони хора по целия свят. Сайта прави близо 1 милион уникални посетители всеки ден, а 90% от тях се връщат обратно на следващия ден. The useless web – Подобен на StumbleUpon (който също може да бъде пристрастяващ), но вместо да ви показва интересни и образователни сайтове ви показва само безполезни. Mental_Floss – Случайни интересни и уникални факти. Plink – Създаваш музика заедно с други хора. SNES Fun – SNES игри в браузъра. GeoGuesser –Това сайт ви дава "поглед" на случайна улица от целия свят и вие трябва да познаете къде се намирате на световната карта. Можете също да споделите ваша карта и да предизвикате вашите приятели. Wonder How To – От този сайт може да се научат много полезни и интересни умения. 2leep – Колекция от странни блогове и статии. Eyes In Space – От 7 милиарда човека само 536 от тях са имали късмета да видят със собствените си очи Кослоса. Вижте го сами! Uncrate – Ръководството за мъже. Where Cool Things Happen – Сайт за яки новини. Cracked – Източник на странни и интересни списъци. The Onion – Сатиричен вестник. Не вземайте насериозно този сайт. Ovguide – Сайт за намиране на интересни филми. Build With Chrome – Сайт чрез, който може да построите всичко от LEGO на вашият браузър.

Много ми се искаше да отида Да се надяваме другата година да успея и до там да стигна...

През август за 81-ви брой ще публикуваме подробна статия за мисията New Horizons и новите открития на Плутон.

Българският отбор спечели два сребърни и един бронзов медал на Международната олимпиада по математика в Тайланд Отборът пристига на 17.07. в 08:45 часа на Летище София Т2 С два сребърни, един бронзов медал и две почетни грамоти се завръщат младежите от отбора по математика след успешното представяне на 56-тата Международна олимпиада по математика, която се проведе между 4 и 16 юли в Чианг Май, Тайланд, обявиха от СРООПН. Регистрираните отбори за участие в олимпиадата тази година бяха 114 на брой. Състезателите в отбора и носители на отличия са: 1. Любен Стефанов Личев, МГ Плевен, 12 клас – сребърен медал 2. Деница Христова Маркова, СМГ, 11 клас – почетна грамота 3. Александър Чергански, СМГ, 11 клас – бронзов медал 4. Виолета Николаева Найденова, СМГ, 10 клас – сребърен медал 5. Емилиян Иванов Рогачев, СМГ, 12 клас 6. Александър Антонов Тенев, СМГ, 12 клас – почетна грамота http://nauka.bg/a/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BE%D1%82%D0%B1%D0%BE%D1%80-%D0%BF%D0%BE-%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%B4%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D1%80%D0%B5%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B8-%D0%B8-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%BD%D0%B7%D0%BE%D0%B2-%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%BB

В каква форма е този спам? Как разбирате, че е на ФБР или ЦРУ?

С толкова много информация ни заливат, че вече станахме дезинформирани от нея...всеки има различни източници и различни платформи за четене на "достоверни" новини, но в крайна сметка трябва да се чете през редовете... Цялата история е една пропаганда и всички дискусии в този форум на историческа тематика го доказват. Толкова много се пише, а толкова малко се анализира и осмисля цялата написана история.

Анастасия Карнаух е журналист, има свой собствен блог за книги и седмична рубрика в ефира на радио ФМ+, където прави класации на книги. Част е от редакционната колегия на списание "Българска наука" и е модератор на литературния клуб в книжен център "Гринуич". За своя професия обаче Настя, както я наричат приятелите ѝ, избира определението "читател", защото според нея всеки книгоман има повече от едно поприще и едно от тях неизменно е читател. Признава, че посвещава себе си на каузата да популяризира хубавата литература, като насочва читателите към стойностните книги чрез споделяне на своите лични впечатления. Които не са никак малко, предвид факта, че чете между три и пет книги на седмица. Повече за това какво са книгите за Анастасия, как да породим любов у детето към четенето и каква е най-голямата вреда от него (да, има и такава!), разберете от интервюто, което Настя даде специално за Jenite.bg! Интервюто: http://jenite.bg/%D0%98%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B2%D1%8E%D1%82%D0%B0/%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%B5%D1%81%D0%B8%D1%8F-%D0%9F%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%B5%D1%81%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD-%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB-%D0%9A%D0%BD%D0%B8%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%90%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%8F-%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%85_l.a_c.192559_i.472253.html

България е домакин на 13-та Международна олимпиада по лингвистика през 2015 г. Google е спонсор на мащабното събитие, което ще се проведе в Благоевград между 20 и 24 юли Фондация „Америка за България” осигурява дългосрочната подкрепа за подготовката и участието на олимпийските отбори по природни науки в международни състезания и олимпиади България ще бъде домакин на тазгодишната Международна олимпиада по лингвистика. Събитието ще се проведе в Благоевград между 20 и 24 юли, обединявайки 28 държави от целия свят. Най-способните ученици от различни нации ще премерят знания в полето на лингвистиката, справяйки се с трудни задачи на непознати за тях езици. „Олимпиадата по лингвистика се провежда за трети път в България. Радваме се, че броят на участниците е толкова голям и се надяваме съревнованието да завърши в полза на българския отбор, който се подготвя усилено за предстоящото състезание“, споделят от СРООПН. Основни спонсори на събитието са Фондация „Америка за България“ и компанията Google. Други спонсори са компаниите Walltopia, Chaosgroup, Coca-Cola и Bulpros. http://nauka.bg/a/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B5-%D0%B4%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D0%BD-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B8%D0%B0%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE-%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B3%D0%B2%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0 5 медала за националния отбор от Международната олимпиада по физика Отборът пристига днес в 20:50 ч. на Терминал 2, Летище „София“ Със завоювани 5 медала се завръща oлимпийският национален отбор по физика. След успешното представяне по време на 46-тата Международна олимпиада по физика, която се проведе между 5 и 12 юли на екзотичната дестинация – Мумбай, Индия, българските надежди спечелиха за страната ни 2 сребърни и 3 бронзови медала, съобщиха от СРООПН. Медалистите в състезанието са: Константин Карчев, Американски колеж, 12 клас - сребърен Ангел Шерлетов, ПМГ Казанлък, 12 клас - сребърен Радостин Димитров, ПМГ Казанлък, 12 клас - бронзов Бойко Воденичарски, I АЕГ София, 12 клас - бронзов Христоско Чаушев, СМГ, 12 клас - бронзов http://nauka.bg/a/5-%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%82%D0%B1%D0%BE%D1%80-%D0%BE%D1%82-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B8%D0%B0%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE-%D1%84%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0

Ню Хърайзънс засне за последно плутонианските петна Снимки на Плутон от 9-ти юли! Геологични структури! На снимката - реакцията на екипа, когато горното изображение бе получено на Земята. Сондата New Horizons ще направи най-близкия си подход към Плутон утре, 07:49 AM EDT (14:49 българско време) вторник, 14 юли, като премине на около 7 800 мили (12500 км) от планетата-джудже. НАСА дава възможност всеки да следва пътя на космически кораб тези дни в реално време с визуализация на актуалните данни, траектория, използвайки онлайн приложението "Eyes on Pluto" или записа на YouTube: http://nauka.offnews.bg/news/%D0%9D%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B8_1/%D0%9A%D0%B0%D0%BA-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B8%D0%BC-%D0%9F%D0%BB%D1%83%D1%82%D0%BE%D0%BD-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-%D0%BE%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-New-Horizons_14865.html

Ще има 2 материала, които не са публикувани в списанието, а в сайта и форума, но заслужават внимание.

Благодаря ти! Оказваш ни огромна подкрепа! )

Благодаря на всички, които се включиха, ще помоля тези, които още не са Имам още около 30 материала за редакция, ако всеки хване по един много бързо ще стане До понеделник ми трябват всички материали редактирани.

Говорим за статии, които вече са били публикувани в списанието. А всички нови статии остават за следващите броеве. Не се притеснявайте да изпращате статии! До началото на другата седмица ми трябват готови всички статии, които ще разпределя сред желаещите да редактират. Днес ще изпратя на всички по няколко статии, като ги имате готови ми ги върнете, аз ще ви изпратя още )

Може да дадете предложения за статии, които смятате, че трябва да влязат, ние ще ги разгледаме и решим Няма да дадем списък, за да бъде изненада за всички )) Изпращам на всички желаещи

Моля, помогнете да реализираме този филм! http://www.gofundme.com/yf7f7f7g Нека всеки разпространи този линк по всички форуми, сайтове, социални мрежи! Навсякъде където може да се намерят хора, които да дадат дори и малък принос за идеята! СПОДЕЛЯЙТЕ! http://www.gofundme.com/yf7f7f7g

Здравейте, както всички виждате стигнахме до 80-ти брой на нашето списание. Както знаете всичко при нас се случва на доброволни начела и се опитваме да направим сайта, форума и списанието все по-добро за вас читателите Тъй като тези 80 статии са колосално количество текст, се обръщаме към вас за помощ. За този юбилеен брой сме подготвили 80 статии от всички броеве до момента, но за целта искаме да се прегледат отново преди да бъдат публикувани. Трябват ни доброволци, които знаят добре български език и имат желанието да ни помогнат в това начинание. Нека всеки желаещ да пише в темата, да напише колко статии би могъл да прегледа. Може да пише и на имейл admin@nauka.bg където му е удобно. Материалите ги изпращаме в doc формат и след това очакваме по същия начин да се върнат. Без промяна в съдържанието на текста, а само коректорска работа. Всички пълни, кратки членове, запетая, точка и там каквото има да се оправя в правописа. Благодарим Ви много за подкрепата!!!

Кога ще се оправят нещата или всички трябва да умрат (Пътешествие второ) Николай К. Витанов Институт по механика, БАН У-у-у, дю-ю-ю, лошият Витанов пак нахока добрите политици, които продължават да морят с глад и нищета истинските български учени Наистина интересни неща се случват в нашата татковина. Разказът за първото пътешествие на тайния съветник предизвика любопитни реакции. Едни много го харесаха, други пък бяха силно разлютени. Поради една болезнено възприемана от някои подробност – Урко е генерал от планетата на маймуните (което си е вярно). И като се почна – ама защо имало за генерала, а за Станишев и за Орешарски нямало нищо. Де го чукаш, де се пука – така е рекъл народът. Я да попитам - нима вие си мислите, че Урко въплътява конкретен български политик? И защо така си мислите? Да не би тоя конкретен политик да консумира миски или пък да кара хората да си пребоядисват задниците? Я си помислете пак! Не мога да разбера и друго нещо. В първото пътешествие има писано много за български министри и там всеки е с името си и с това, до което министерстването му е довело. Не виждам тези, които ме критикуват, да са написали подобно нещо. Лесно е да псуваш пред телевизора или във Фейсбук. Вземете, та напишете и вие нещо. Похвалете ги тези министри. Напишете за политика-генерал и за другите двама. И не се бойте – те няма да ви се разсърдят. Няма и да ви обърнат внимание, между нас казано. Но давайте – покажете ми кои са добри и кои са лоши. Нека и аз да науча нещо ново. И ще съм ви благодарен. А за тези, които се вълнуват от това, че на средния български учен заплатата му е такава, че за 10 години не му стигат към 40 000 лева, за да покрие елементарните си потребности (позорен факт нали) – за тях са тези пътешествия. И между редовете с фантастика са казани доста неща. Но стига за това и да караме нататък. По пътя към Остероса Септември е доста претрупан месец. Лятната идилия почва да свършва, хората се прибират по навъсените градове и след няколко дни живота ги завърта така, че и те стават навъсени. Та в една такава вечер, на всичкото отгоре и дъждовна, си седях и пишех поредната рецензия за една статия, произведена на десетина хиляди километра от София. Както винаги, беше вече късно и както можете да се досетите, по едно време усетих, че освен мен в стаята има още някой. Като погледнах – на земята пред бюрото седеше тихичко вежливото зелено човече за което времето нямаше значение и чакаше да му обърна внимание. -Здравей друже – казах му. -Здрасти, здрасти – отвърна човечето (явно преводаческите микроби работеха безотказно дори и месец, след като бях изпил червеното хапче). -Доволен ли е Урко?-попитах аз -Доволен е, но се е размислил – отвърна човечето – то той им затвори устата на учените маймуняци, но тез юнаци, дето сложи да управляват науката, такива каши направиха, че сега Урко се размисля дали да реши проблема, като изпрати две роти горили да ги избият или пък да вземе да те вика пак, за да му кажеш как да си намали кахърите. -Е-е-е – казах аз – каквото Урко поиска, това и получи. Надявам се да не ходя пак до планетата на маймуните. Банановите републики трудно се превръщат в технологични държави. -А, не-не – каза човечето – този път имам друга задача за тебе. Ще отидем на една дива планета, където ще гледаш смъртта в очите по сто пъти на ден. Там има едно момиченце от добро семейство, което трябва тайно да стигне от един град до един манастир, където ще бъде обучено да се оправя с тежестите и задълженията на властта. Ти трябва да я придружиш по пътя. И като я придружаваш, трябва да я научиш как да използва силата на науката, за да побеждава враговете си. -Добре, де – рекох аз – не съм особено добър в това да се пазя от смъртта, може още при първата среща да гушна китката. -А, не се притеснявай – каза човечето – тука на помощ идват моите технологии. Пийни това жълто хапче и ще си въоръжен с чудесни оръжия. А ето и инструкцията за експлоатация. И човечето насочи нещо като бластер към главата ми и натисна спусъка. За половин секунда ми причерня пред очите. Но после... -Всичкото това... – втрещено се разхождах из новото знание в главата ми. -О, да – каза човечето – пий хапчето и всичките тези чудесни способности са на твое разположение. -Ама завинаги ли? – възрадвах се аз. -Не-е-е – захили се човечето - Но мога да ти ги оставя два-три дни след като приключиш със задачата, та ако имаш зъб на някого, да ги поупотребиш. -Добре – казах аз и изпих хапчето. Не почувствах нищо особено в следващите десетина минути – А действа ли? – реших да попитам. -Ами опитай – каза човечето. Погледнах към съседния покрив. Там една гугутка се бореше с парче кифла. „ А сега тази кифла отива половин метър наляво” – помислих си аз. И кифлата се отмести! Гугутката почна да се оглежда насам-натам, но кифла нямаше. -Да щракам ли? – каза човечето – Както винаги - кривим времето и все едно те е нямало 3 минути, колкото и да ти се наложи да прекараш на планетата. -Как и е името на тази планета? – попитах аз -Остероса – каза човечето. И щракна с пръст. След миг бяхме там. Жестокият див свят на Остероса Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%B0-%D1%89%D0%B5-%D1%81%D0%B5-%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8-%D1%82%D1%80%D1%8F%D0%B1%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D1%83%D0%BC%D1%80%D0%B0%D1%82

Тайните на слънчевия вятър И. С. Веселовски Превод: Н. Ахабабян Източник: „Тайны солнечного ветра“, Природа №10 (1142) 2010 Статията е публикувана в бр. 2, 2014 г. от списание "Светът на физиката" (WOP.COINTECH.NET), което се издава от Съюза на физиците в България. Вероятно всеки от нас някога с увлечение е рисувал руменото лъчисто лице на Слънцето. Наивната детска рисунка правилно предава общото впечатление от това „как духа Слънцето“. Обаче много от детайлите на тази картина и до днес все още не са нарисувани, скрити са от наблюдателите и са неизвестни не само на децата, но и на възрастните. Нашето светило постоянно „диша“, а понякога и „киха“, сякаш е живо. А неговото обкръжение, в това число Земята и животът върху нея, тънко усеща причудливото дихание на Слънцето, забелязвайки го понякога, а понякога – не. Това слънчево дишане определя „космическото време“1. Интересното е, че сегашното Слънце „умее“ да прави упражнения по „издишане“ с различна продължителност – от часове до много години. Обаче то сякаш не може нито за минута „да задържи напълно дишането си“ или да „вдишва“. Някога, много много отдавна, всичко е било иначе – младото и растящо Слънце още се е изграждало и активно е вдишвало междузвездния газ заедно с праха. Какво е било това дишане – сега можем само да гадаем. А какво имаме днес? Удивителното „дишане“ на Слънцето Преминавайки от образните аналогии към по-строги научни категории, да напомним, че цялата Слънчева система на разстояние до около 100 AЕ от центъра е запълнена с плазма, непрекъснато изтичаща от Слънцето – това, което наричаме слънчев вятър. Той е съставен главно от протони и електрони, но се срещат и йони на хелия, и високойонизирани йони на кислорода, силиция, сярата, желязото и на други елементи. Средната скорост на слънчевия вятър при земната орбита е около 400 km/s, плътността на протоните е 5-7 cm–3 , температурата е ~ 105 К. При такава скорост разстоянието от Слънцето до Земята се преодолява за четири дни. От обширните коронални дупки винаги духа по-бърз, по-разреден и по-горещ слънчев вятър с типична скорост 700800 km/s, който покрива това разстояние за по-кратко време. От Слънцето постоянно изтичат потоци вещество във вид на напълно йонизирана водородно-хелиева плазма с примеси от други йони, които постепенно се разсейват в междупланетното пространство. Там те съществуват месеци и години в рамките на много околоосни обороти на Слънцето, образувайки причудливо изменяща се спираловидна рисунка, напомняща струи вода, изтичащи от въртящ се маркуч. Само че в този случай струите са значително по-широки. Слънчевият вятър и неговата променливост свидетелстват за отсъствието на механично и термодинамично равновесие на Слънцето. Понякога бърз вятър може да възникне и на други места на Слънцето – при мощните коронални масови изригвания той се движи даже с още по-голяма скорост и се усилва няколко пъти само за няколко часа. Тези нараствания стават толкова силни и резки, че възникват и се разпространяват ударни вълни, пробягващи цялата хелиосфера2. До Земята такъв удар достига за денонощие, в много редки случаи даже за 12 часа, а до границата на хелиосферата – за няколко месеца. Основен двигател на бързия вятър, ускоряващ движението на плазмата и изхвърлящ го срещу силата на тежестта във външните слоеве на слънчевата атмосфера, са магнитните сили, макар доскоро изследователите да мислеха, че главна роля играе нагряването на короната и газовото налягане подобно на процесите в обикновен реактивен двигател. Оказа се обаче, че газовото налягане в слънчевата корона като цяло е по-слабо от магнитното напрежение. При тези условия силата на Ампер ускорява движението на плазмата значително по-ефективно от газодинамичното налягане. Как и защо духа слънчевият вятър са увлекателни и важни въпроси на съвременната астрофизика и на космическата физика. Доколко сме успели да напреднем в решаването им? Загадки без отгатване Че Слънцето от време на време „киха“ хората са разбрали много преди да се досетят за неговото непрестанно, бавно и плавно „дишане“. Доскоро този процес въобще не е бил забелязван или не му се е обръщало внимание. Най-първите „улики“ за забележимо присъствие на постоянен поток от слънчева плазма са установени от Л. Бирман и неговите колеги през 40-те години при изучаването на плазмените опашки на кометите. Пак тогава немските изследователи въвеждат и словосъчетанието „слънчев вятър“3. А днес по целия свят учените изучават как са устроени „дихателните органи“ на Слънцето и как работят те. Произходът на бавния слънчев вятър и до днес не е установен. При орбитата на Земята неговата скорост практически никога не пада под 200-300 km/s, оставайки повисока от скоростта на звука и от алфвеновата скорост4, всяка от които обикновено е от порядъка на няколко десетки километра в секунда. Не е напълно ясна тази долна граница на скоростта на слънчевия вятър, както и самият факт, че постоянно съществува поток навън без възвратни течения в хелиосферата. Също така не е известно кога въобще той е възникнал в еволюционната скала на времето, сменяйки процеса на натрупване на вещество при образуването на нашата звезда с изхвърляне на вещество обратно в междузвездното пространство, и как е станало това. За нашето Слънце загубата на маса, обусловена от слънчевия вятър, е много по-малка от загубите на неговата маса на покой заедно с излъчваната бяла светлина (т.е. непрекъснатото излъчване във видимия спектър – бел. ред.). Обаче потоците на импулсите са сравними. Случайно ли е това съвпадение? Има и друг неясен въпрос: каква е ролята на подфотосферните процеси при дълговременните изменения на параметрите на слънчевия вятър? Слънчевият вятър е силно променлив, но се наблюдава навсякъде и винаги в хелиосферата като свръхмагнитозвуков поток поне до срещата му с някакво забавящо го препятствие – било то планета, комета, астероид или междузвездна среда. Потоците слънчев вятър са насочени приблизително радиално настрани от нашето светило. Ние вече сме привикнали с тези основни характеристики на слънчевия вятър и с представите за изтичането на плазма, натрупани главно през космическата ера. Почти половин век преки измервания в космоса са дали огромно количество информация с добре изучени статистически свойства, създадени са теории и модели, но и до днес не си даваме докрай сметка защо нещата стават именно така, а не иначе. Физичните представи за слънчевия вятър и неговата променливост напоследък забележимо се разшириха и трансформираха [1-3]. Нека разгледаме няколко исторически и съвременни епизода от борбата на идеи при разкриването на тези тайни на природата. В търсене на истината Историята на изследванията в областта на слънчевия вятър и слънчево-земната физика е пълна със забавни куриози. Първите в света непосредствени наблюдения на плазмата от слънчевия вятър в междупланетното пространство са получени от К.И. Грингхауз и сътрудници с първите съветски ракети, изстреляни към Луната през 1959 г. Известният съветски астрофизик И.С. Шкловски, поканен от Грингхауз за интерпретация на тези резултати, рязко критикува в своята книга [4] теоретичните представи за перманентно свръхзвуково разширение на слънчевата корона, като ги счита за следствие от теоретични грешки. Но се заблуждава не само той. Големият английски геофизик С.Чапмън, който въвежда в научна употреба термина „геомагнетизъм“, още през 20те години на миналия век схваща правилно и пръв пресмята спиралната картина на потоците вещество от въртящото се Слънце, но същевременно настоява, че слънчевата корона като цяло е статична. Към тази гледна точка се придържат и много други видни специалисти, които развиват теоретични модели на статичната корона, като ги екстраполират доста далеч от Слънцето – чак до земната орбита и след нея. Това била сериозна физична грешка, която задържа развитието на правилните представи, макар че „истината“ е била вече известна на някои не толкова видни учени. Научните спорове не затихват още много години, даже когато вече огромно количество факти (преди всичко наблюденията на кометните опашки, на вариациите на галактичните космически лъчи, на геомагнитните смущения и преките измервания в междупланетното пространство) свидетелстваха за обратното – за перманентния и динамичен характер на движенията във външната корона и в междупланетната плазма, която се явява нейно продължение във вид на слънчев вятър. Основната маса учени повярваха в постоянното съществуване на слънчевия вятър и в отсъствието на статичен газ в междупланетното пространство едва в началото на 60-те години – след като американската космическа сонда „Mariner-2“ измерваше в продължение на няколко месеца по пътя си от Земята към Венера скоростта, плътността и температурата на плазмата, както и магнитното поле. Превратът в масовото съзнание настъпи практически мигновено, след година-две изведнъж всички заговориха за „слънчевия вятър“. Но и тук не мина без куриози. В своята първа публикация в престижно физично списание американските изследователи заявиха, че те са регистрирали с „Mariner-2“ галактическото магнитно поле. Днес знаем, че измереното от тях магнитно поле съвсем не е галактическо, а се създава от електричните токове в хелиосферата и зависи силно от връзките със Слънцето, променяйки се с неговата активност. Това поле се нарича междупланетно. При орбитата на Земята то е средно няколко нанотесла. Главният и най-мощен хелиосферен електричен ток, създаващ това поле, е съсредоточен в тънък токов слой, чиято повърхност има сложна форма на двойна спирала, въртяща се заедно със Слънцето около оста му, и обръщащо се перпендикулярно към тази ос заедно с общото магнитно поле. Магнитните метаморфози на хелиосферата На фиг.1 са представени кадри от кинофилм, илюстриращ общата картина на въртене и изменение на наклона на хелиосферния токов слой така, както си го представяме днес. Слънцето заедно с наклонения токов слой се върти равномерно около оста си с период около 27 дни. „Прекатурването“ на диполното поле на Слънцето и цялата картина в перпендикулярно направление протича за 22 години – това е т.нар. магнитен цикъл на Хейл. Процесът на смяна на полюсите на общото поле протича бавно в годините на минимална и ниска активност, когато магнитната ос на Слънцето е близка до оста на неговото въртене. След това отклонението се увеличава и променя все по-бързо, магнитната ос флуктуира силно, преминавайки през равнината на слънчевия екватор по време на максимума на активност, и наново заема по-устойчиво положение за няколко години, но с противоположна ориентация на полето през следващия минимум на активност. Пълният магнитен цикъл на Слънцето трае 22 години и обхваща два 11-годишни цикъла на слънчева активност по брой на слънчеви петна (11-годишните цикли на Швабе – бел.ред.). Магнитната структура в областта на формиране на слънчевия вятър оставя своя отпечатък във вид на квазистационарни и транзиентни (преходни) потоци в хелиосферата. Едни от тях преобладават при спокойно Слънце, други – при активно. Фиг. 1. Форма на хелиосферния токов слой в модела на бърза смяна на полюсите [5]. Вляво и вдясно е показан видът му съответно отстрани и отгоре. Хелио с ферният токов слой разделя цялото околослънчево пространство на положителни и отрицателни сектори според знака на радиалното магнитно поле в тях. Той „подрежда и организира“ тримерната картина на течението и магнитните полета в несмутено състояние. Електричните токове текат по тази повърхност отначало подобно на тънък кръгов ток по хиперболична спирала, извършваща многобройни обороти около Слънцето, а след това на големи разстояния зад орбитата на Земята стават радиални. Нека подчертаем още веднъж, че околослънчевото и междупланетното пространство съвсем не е празно. Високоскоростни потоци от слънчев вятър винаги съществуват около магнитните полюси на Слънцето, чиято мощност и положение се менят с активността на Слънцето, а бавният вятър е съсредоточен близо до екватора. Благодарение на това ние виждаме 27-дневната и 11-годишната периодичност на слънчевия вятър в хелиосферата, а през 1999 г. при последната смяна на полюсите отчетливо се забеляза мощен поток от единствената обширна околополярна коронална дупка, обхващаща единия от магнитните полюси, който по това време се намираше около слънчевия екватор. Другият магнитен полюс на Слънцето изобщо липсваше поради големия квадруполен момент по това време. Много в тази картина и в тримерната структура на хелиосферата изясниха измерванията, проведени извън плоскостта на еклиптиката с космическия апарат „Ulysses“ (Одисей). А за галактичното магнитно поле в близката околност на Слънцето засега съществуват само хипотетични и косвени сведения, въпреки че бяха проведени измервания с няколко космически сонди на огромни разстояния – от порядъка на стотици астрономически единици от Слънцето5. Тези сведения се уточняват постоянно при изследванията на външните области на хелиосферата, която първи „усещат“ влиянието на Галактиката. Мимоходом нека отбележим още един интересен исторически парадокс. Магнитосферата на Земята6, представата за която първи въведоха С.Чапмън и Ю.Бартел в средата на 30-те години на миналия век като за транзиентно образувание, обясняващо геомагнитните бури, се оказа, както сега разбираме, перманентен феномен, както и самите корпускулярни потоци от Слънцето. Размисляйки за постиженията и грешките на изследователите, можем да достигнем до по-задълбочено разбиране на природните явления и на нашата способност да не се отнасяме толкова строго към смяната на „непримиримите“ парадигми и образи в науката, а защо не и в живота. Взривове и гъбовидни облаци Още от древността човек се е интересувал от влиянието на Слънцето върху земните процеси. Днес изследователите се опитват да опознаят природата на бързо движещите се облаци в атмосферата на най-близката до нас звезда. Тези облаци възникват при взривни процеси и могат да се разпространяват в хелиосферата. Ерупционните процеси при силни слънчеви изригвания и коронални изхвърляния на маса често са съпроводени с навлизането на това вещество в междупланетното пространство. В този случай скоростта на слънчевия вятър може да надхвърли 2 000 km/s, затова изхвърленото вещество заедно с носените от нея доста силни магнитни полета достига до Земята понякога за половин денонощие и причинява редица смущения в околоземното космично пространство и на самата повърхност на Земята. Най-добре изучените последствия са йоносферните и геомагнитни бури. За първи път слънчево изригване е било описано в научната литература след наблюдение на уникални по своята сила събития на Слънцето на 1 септември 1859 г., когато то е било забелязано независимо един от друг от английските наблюдатели Р.Керингтън и П.Ходжсън на изображения на Слънцето в бяла светлина7. По това време обаче все още не е имало достатъчно пълни и точни представи за слънчевия вятър, които се формират едва след столетие. Не е била ясна и връзката на появилата близо 12 часа след това силна геомагнитна буря с въпросното изригване. Затова в своето съобщение английският наблюдател Керингтън много внимателно отбелязва по този повод: „една лястовица пролет не прави“. Известният английски физик лорд Келвин категорично отхвърля изобщо възможността за съществуване на причинно-следствена връзка между събитията на Слънцето и геомагнитните бури. Той се основавал на грешни оценки и на тогавашните представи, че около Слънцето е празно, и че всички електрични токове не могат да излизат извън неговите предели. Днес знаем, че това не така. Образуването на гъбовиден облак след силен взрив в земната атмосфера е добре известно и всестранно изучено изкуствено явление. Нещо подобно става и в естествени условия, когато бързо издигащ се и нарастващ буреносен облак или облак от вулканичен взрив приема формата на наковалня. Независимо от произхода на облака в атмосферата, такава сплесната отгоре форма възниква по много проста причина: поради силното забавящо действие на околния газ. Сходни явления се наблюдават и на Слънцето. Фиг.2. Коронални изхвърляния на маса във вид на разширяващи се гъбовни облаци. Кадри от филми, заснети с коронографите LASCO С2 и C3 на космическия апарат SOHO. Важната разлика тук е в това, че движещите сили на такива взривове на Слънцето имат съвсем друга физична природа, а забавянето или ускоряването на плазмените облаци в движещия се слънчев вятър не могат да се забележат толкова лесно. Това стана възможно едва през последните години. Сложният произход на съответните явления, тяхната магнитохидродинамична и кинетична природа сега щателно се изучават. Без съмнение, най-мощните взривове и най-силните коронални изхвърляния на маса се пораждат от процеси, протичащи в самите недра, т.е. под видимата повърхност на Слънцето. Затова тяхната подготвителна фаза и началното им развитие са скрити за преки наблюдения, а проследяването им е възможно само с методите на хелиосеизмологията8, която едва сега започва успешно да се развива. На слънчевата повърхност, в неговата фотосфера и хромосфера, както и в преходния слой към короната, се наблюдават сложни и разнообразни съпътстващи явления-предвестници. Може би скоро ще се научим да ги използваме по-добре за прогнозиране. Короналните изхвърляния на маса в зрителното поле на коронографите или радиохелиографите се появяват на някаква височина в короната като че ли от нищото. Но това е само илюзия. Те бързо нарастват, разширяват се на всички страни, техните куполообразни или дъгообразни върхове се издигат в зрителното поле на коронографите и се разнасят в междупланетното пространство заедно с потоците слънчев вятър, понякога изпреварвайки ги, а друг път изоставайки от тях. Масата на такъв облак може да надхвърли 10 15 g. Скоростта му може да достигне (а понякога и да надхвърли) 1-2 хиляди km/s и затова движението му често е съпроводено с ударни вълни и ускоряване на частиците. Температурата в облака е нееднородна, някои от участъците му са нагрети до коронална температура, измервана с милиони градуси, а други могат да съдържат и 100 пъти по-хладното и плътно вещество на слънчевите протуберанси. Такива хладни „уплътнения“ не успяват да се загреят и да достигнат термодинамично равновесие при бързото си движение през короналната среда с температура от милиони градуси. По състава си това е същата плазма като в слънчевия вятър. При това хелият, който се среща по-често, отколкото другите елементи (без да броим водорода), може да йонизиран двукратно или еднократно, давайки прекрасен „термометър“ в ръцете на изследователите. Постоянното наблюдение от космоса на линиите на ултравиолетовото излъчване на Слънцето и с коронографи в бяла светлина позволи да се създаде огромен архив кинофилми и да се осмислят по съвършено нов начин физичните процеси по време на слънчевите изригвания и короналните изхвърляния на маса. Ако по-рано течаха дискусии за „първичността“ или „вторичността“ на едното или другото от тези явления, то сега стана ясно, че и двете са просто „паралелни“ канали за отделяне на свободната енергия във вид на електромагнитно излъчване и чрез движение на плазмата. Относителната част на едното или другото се характеризира с определен безразмерен параметър, който може да има съответно по-малка или по-голяма стойност в различните случаи. Другият важен извод е, че разглеждането на короналните изхвърляния на маса и слънчевия вятър поотделно има само ограничен смисъл и не винаги е оправдано. Важно постижение бе установяването на глобални изхвърляния на вещество, обхващащи в мястото на своето развитие в слънчевата корона не само една активна област, а няколко такива, понякога намиращи се в различни полусфери, та чак до целия видим диск. Ето как изглеждат най-мощните и обширни явления на Слънцето, обхващащи целия диск (вж. фиг.3, горе вляво) в сравнение с по-слабите и компактни (долу вдясно). Фиг.3. Коронални изхвърляния на маса. Те се виждат добре като тъмни образувания в разликата между рентгеновите и ултравиолетовите изображения както на лимба, така и на диска. При мощни събития те могат да имат глобален характер, обхващащ едновременно две-три активни области или повече от половината на Слънцето [6]. Стереоскопичен поглед в бъдещето На 25 октомври 2006 г. в рамките на космическата мисия STEREO на NASA бяха изведени в орбита два спътника с идентично оборудване, в това число коронографи и телескопи. Тяхната задача беше да се провеждат наблюдения на Слънцето и на обкръжаващата го вътрешна хелиосфера едновременно от две различни точки на земната орбита (фиг.4). Ние гледаме света с двете си очи по подобен начин – под различни зрителни ъгли и пресъздаваме тримерния образ на околното обемно пространство. Найдобре това ни се отдава за обекти на разстояние 25 cm от нашия нос, а в останалите случаи ние не винаги имаме 100 % увереност, а понякога даже грешим със своите изводи за геометричната форма на разглежданите предмети, особено ако не ги познаваме добре или въобще не сме ги виждали преди това. Понякога, даже и когато сме ги срещали, все пак могат да възникнат лъжливи илюзии и неверни картини. Впрочем, това умело е било използвано от някои изтъкнати художници на Средновековието. При изпълнението на мисията STEREO за пръв път бяха получени стереоскопични изображения и кинофилми на движението на облаци в Слънцето и в слънчевия вятър, които позволиха да уточним представите си за голямото разнообразие на геометричните им форми. Фиг.4. Разположение на космическите апарати STEREO A и B спрямо Слънцето и Земята, каквото е било на 25 октомври 2009 г., т.е. три години след тяхното извеждане в орбита. С времето ъгълът на зрение към Слънцето ще продължава да се увеличава (вж. http://stereo-ssc.nascom. nasa.gov/where/). X,Y са осите на слънчево-земната еклиптична координатна система (HEE). Слънчевият вятър и короналните изхърляня на маса не могат да бъдат достатъчно добре разбрани отделно от другите прояви на слънчевата активност. Сега продължават успешно да работят слънчевата и хелиосферна обсерватория SOHO и ред други космически апарати и спътници, създадени за по-детайлното изследване на слънчевата и хелиосферната активност. Много интересни резултати в това отношение дадоха руските изкуствени спътници на Земята от серията „Коронас“. Последният от тях беше изстрелян през 2009 г. и е насочен за детайлното изследване на найбързо протичащите процеси. Тази година се оказа уникална по отношение на спокойствието на Слънцето и в хелиосферата, което позволи получаването на ценна научна информация за найслабите избухвания (тя сега се обработва). На 11 февруари 2010 г. в САЩ беше изведена в орбита около Земята новата „Динамична слънчева обсерватория“ SDO (Solar Dynamics Observatory) с усъвършенствана апаратура за изследване влиянието на Слънцето върху Земята и околоземното пространство. Събирането на нови данни продължава. Тук не успяхме да се докоснем до множество интересни и важни въпроси. Само ще споменем някои от тях. Преди всичко, защо днешното Слънце преимуществено отдава своето вещество, а не го получава от междузвездния газ? „Помпите“ и двигателите на веществото биха могли да работят и в обратна посока, продължавайки да всмукват вещество от междузвездната среда към Слънцето. Такава възможност не противоречи на никакви закони на физиката. Нещо повече, имаме основание да предполагаме, че в природата тя се реализира за други звездни обекти. Това, че теорията не изключва подобни варианти, беше за пръв път показано през 1952 г. от английския астрофизик Х.Бонди, развиващ предсказанията на Ф.Хойл за акреция на вещество върху звезди от типа на Слънцето. Тогава даже се мислеше, че с този механизъм може да се обясни и нагряването на слънчевата корона. Наистина, скоростта на свободното падане на повърхността на Слънцето е 617.7 km/s, което е напълно достатъчно за това. Но в действителност, вместо да пада върху Слънцето, плазмата във външната корона на разстояние няколко слънчеви радиуса излита от него приблизително със същата скорост. Особено внимание на възможността за свръхзвуково изтичане в чисто теоретичен план обръща през 1957 г. младият тогава американски астрофизик Ю.Паркър в рамките на същия идеализиран математичен модел, явно без да съзнава, че това е същият политропен модел, създаден от Бонди. Решението за скоростта и в двата модела се различава само по знак, както в добре известното от гимназиалния курс квадратно уравнение. Въпросът кое решение да се вземе – това със знак плюс или минус, решава физиката (природата), а не математиката. Неслучайно „физика“ или „природа“ в гръцкия език са думи с един и същи корен. Каква е в крайна сметка тази природа? Достатъчно пълен отговор на този главен въпрос засега няма. Той може да бъде получен само след нови изследвания. Природата е щедра и разнообразна. Не е изключено да бъдат открити единични звезди от типа на Слънцето „със знак плюс или минус“ чрез наблюдения на доплеровото отместване в линиите на йони в ултравиолетовия диапазон. Напълно допустими са и по-сложни обекти с променлив знак на скоростта над различни участъци от повърхността им или във времето. Понастоящем има само някои първи измервания в крилата на линията Лайман-алфа на атомарния водород, предстои те да се осмислят и интерпретират правилно в моделните представи, които от своя страна не са напълно изчерпателни и еднозначни за всички видове звезди. Тогава в отговор на традиционния за специалистите въпрос защо духа слънчевият вятър, се налага да си спомним забравени разсъждения. Не само за необходимите гранични условия за стационарно изтичане – високо налягане на горещия газ в короната и ниско налягане на хладния разреден междузвезден газ в близката до нас междузвездна околност (т.е. за мигновените стойности), но и за принципно нестационарната и еволюционно обусловена природа на изтичането на слънчевия вятър. Да изброим още няколко проблема, които чакат решение. Какво е съотношението между правите и обратни каскади на енергията от големите нееднородности и свързаните с тях продължителни процеси към малките и бързи пространствено-времеви събития на Слънцето и в хелиосферата? Как протича взаимодействието на слънчевия вятър с междузвездната среда? Каква роля играе законът за запазване на ъгловия момент в еволюцията на слънчевия вятър? Как все пак се нагрява слънчевата корона „като цяло“ и как се ускорява слънчевият вятър, толкова разнообразен в свойствата си? Кои от многобройните предложени механизми за нагряване и ускоряване на слънчевата плазма са главните? И накрая, защо в слънчевия вятър при многогодишните измервания на неговия състав с уреди на космически апарати никога не е наблюдавано обогатяване с хелий повече от 30-40% спрямо протоните при средно съдържание от 4-5%? Кое пречи това да се случва? Явно този факт е свързан с някакво регулиращо действие и преобладаване на процесите на турбулентно смесване над процесите на електромагнитна, дифузионна или гравитационна сепарация по състав. Наложителността от построяване на нови, по-адекватни модели на формиране на слънчевия вятър и неговия йонен състав в турбосферата9 около Слънцето днес е очевидна. Не по-малко очевидна е и необходимостта от допълнителни експериментални данни. По-близо до Слънцето Фиг.5. Принципна схема на тородиалния електростатичен анализатор на йони. 1 – входен прозорец на йонния анализатор; 2 – първично огледало; 3 – врата; 4 – диафрагма; 5 – йонен електростатичен анализатор; 6 – диафрагма; 7 – огледало; 8 – детектор на йони (микроканална пластина). Показани са траекториите на три снопа йони, влизащи в уреда под различни полярни ъгли: 0°, 45° и 90°. Ширината на енергетичния интервал на йоните е ~ 10%. Мечтата да се изпрати космическа сонда в короната на Слънцето за изследване на протичащите там физични процеси се появи преди близо половин век. Обсъждаха се няколко варианта за облитане на Слънцето по полярна, наклонена или екваториална орбита около Слънцето на разстояние поне 10 слънчеви радиуса. Това би позволило разгадаването на много от тайните, споменати в предните абзаци на този текст, както и за пръв път да се изпълнят множество други интересни изследвания в близост до нашата звезда (впрочем, на разстояние 4 слънчеви радиуса всички материали биха се превърнали в пара). Такъв престижен, но технически много сложен и скъпоструващ проект и до ден днешен не е осъществен. Понастоящем в NASA той е известен под името „Solar Probe Plus“. За него засега е избрана схемата за многократни, но кратковременни сближавания със Слънцето по сложна траектория на полета с последователно заобикаляне на Венера в продължение на няколко години. Ключов за успеха на мисията ще бъде изборът на сложната апаратура със съответните характеристики. В дадения случай една от най-важните характеристики е бързото провеждане на измерванията, защото най-интересните участъци при наближаването ще могат да се наблюдават само няколко десетки часа поради огромната скорост на движение на апарата близо до Слънцето. Ако измервателните уреди работят бавно, всички данни ще се размият. Руските учени и инженери биха могли да внесат забележим принос при реализацията на този проект, о сновавайки с е на своя богат теоретичен и практически опит. В Института за космически изследвания при Руската академия на науките съществуват разработки за провеждане на сигурни и бързи плазмени измервания в космоса и са постигнати съществени успехи при тяхното осъществяване. Под ръководството на професор О.Л.Вайсберг е създаден прототип на електростатичен анализатор на йони, приложим за дадения случай (фиг. 5). Най-привлекателната и оригинална особеност, отличаваща я от други чуждестранни аналози, е възможността за едновременен панорамен обзор на потока от плазмени частици с различни енергии в широк пространствен ъгъл, и не по-бавното им сканиране чрез превключване. Фиг.6. Руският проект „Интергелиозонд“. Апаратът ще се движи около Слънцето чрез множество гравитационни маневри около Венера за излизане от равнината на еклиптиката и постепенно увеличаване на наклона на орбитата. Максималното приближаване до Слънцето е до хелиосинхронната зона на около 30 слънчеви радиуса. Планират се и се разработват и други интересни проекти, свързани с проникването по-близо до Слънцето за изследване на онези участъци от вътрешната хелиосфера, които не са били посещавани от космически апарати. В Русия това е „Интергелиозонд“ (ръководители на проекта са акад. Л.М.Зельони, ИКИ РАН, и д.ф.м.н. В.Д.Кузнецов, ИЗМИ-РАН – фиг.6), а в Европа – „Solar Orbiter“, има и други. Тези проекти са по-евтини, но могат също да дадат уникална информация благодарение на наклона на орбитите, другия състав на апаратурата и по-благоприятните условия за работа, понеже става дума за области, не толкова близки до Слънцето като при „Solar Probe“, а за района на хелиосинхронната зона (около 30 слънчеви радиуса). Засега най-близките до Слънцето участъци от хелиосферата са посещавани от двата специално създадени за тази цел европейски космически апарата „Helios“ в средата на 70-те години само до разстояние ~ 0.3 AU (около 60 слънчеви радиуса) [1]. Светът в хелиосинхронния пояс Хелиосинхронният пояс представлява сферична обвивка около Слънцето, разположена на разстояние около 30 негови радиуса, с дебелина няколко такива радиуса. Тук и още по-близо до Слънцето се намира много интересна област, за която засега не знаем толкова, колкото бихме искали и колкото се изисква за по-доброто разбиране на слънчево-земната физика. Космическите тела, движещи се по кръгова орбита около Слънцето в хелиосинхронния пояс, могат дълго да „висят“ над една и съща точка от слънчевата повърхност. Това поведение е аналогично на по-известното на публиката геосинхронно движение, което умело се използва на Земята. Спътник на Земята, намиращ се на разстояние около 36 хиляди km, се върти заедно с нея със същата ъглова скорост и „вижда“ под себе си едни и същи участъци от повърхността на планетата. Сега геосинхронната орбита е плътно населена със спътници за връзка, ретранслатори на телевизионни програми за определени региони и пр. Хелиосинхранното движение по кръгова орбита също е привлекателно за дълговременни и непрекъснати наблюдения на едни и същи обекти на Слънцето. Това би било много интересно и полезно за изследване на раждането и еволюцията на активните области, короналните дупки, протуберансите, различните вълни и движения. От такива наблюдения се нуждае и хелиосеизмологията. Засега обаче учените са лишени от такава възможност. Да се реализира подобна схема в пълните си размери е трудно поради голямата техническа сложност, но приближаването към желаното е възможно. Една от разликите между Слънцето и Земята е, че то не е твърдо, а газообразно. Екваториалните участъци от повърхността му се въртят около слънчевата ос по-бързо, отколкото полярните. Един оборот трае на екватора около 25 денонощия, а на високите хелиографски ширини е с няколко денонощия по-дълъг. Именно затова говорим за хелиосинхронен пояс около Слънцето, а не само за една орбита, какъвто е случаят с геосинхронната орбита около твърдата Земя. При излизането на космическия апарат от хелиосинхронна орбита може да се случи много интересно явление: двойно пресичане на един и същ коронален лъч, въртящ се заедно със Слънцето. Отначало апаратът ще „догони“ и пресече този лъч на малко разстояние от Слънцето вътре в зоната, а след това самият въртящ се лъч ще „догони“ апарата и ще имаме второ пресичане – извън зоната и в обратна посока. Възможно е по такъв начин „два пъти да влезем в една и съща вода“ и така да проследим радиалните движения и другите промени на плазмата в пространството и времето. Не е изключено радиалните лъчи в короната на Слънцето, видими на коронографските изображения, да губят своята цялост именно в хелиосинхронния пояс, а може би някъде извън неговите предели – поради съвместното действие на въртенето, магнитните сили и други фактори. Сега не знаем как става това, както не знаем и откъде се вземат резките скокове в плътността на слънчевия вятър при земната орбита. Те или идват от самото Слънце, или пък възникват някъде по пътя. Тези въпроси станаха особено актуални след измерванията със спътника „Интербол“. Дебелината на наблюдаваните плазмени фронтове се оказа много малка и съизмерима с ларморовия радиус на йоните, надвишавайки го само няколко пъти. При орбитата на Земята ларморовият радиус на топлинното движение на протоните в слънчевия вятър е от порядъка на няколко десетки километра. За да може подробно да се изследват такива фини детайли трябват много бързи плазмени измервания с рекордна скорост. В короната на Слънцето тези мащаби са значително по-малки поради по-високата напрегнатост на магнитното поле. Когато се реализират подготвяните понастоящем космически мисии, ние веро- ятно ще имаме нови открития и ще изградим нови теории. По-подробни сведения за съвременните постижения и проблеми при изследвания на слънчевия вятър може да се намерят в книгите [2,3] и от огромното количество текущи научни публикации и съобщения. Бележки 1. Терминът „космическо време“ (space weather) се появява през 1990 г. и обхваща най-важните практически аспекти на слънчево-земните връзки, т.е. съвкупността от всички възможни взаимодействия между слънчевите и геофизичните явления. – бел.ред. 2. Хелиосфера се нарича тази област от околослънчевото пространство, в която слънчевият вятър се движи със свръхзвукова скорост спрямо Слънцето. Понякога под хелиосфера се подразбира и по-обширната област, заета от потоците вещество, изтичащо от Слънцето, независимо от това, че те вече са силно забавени от взаимодействието им с междузвездната среда. – бел.авт. 3. Всъщност терминът се появява през 50-те години на миналия век. Може би първият, който предсказва съществуването на слънчевия вятър, е норвежецът Кристиан Биркеланд (Kristian Birkeland) през 1916 г. През 30-те години станало ясно, че температурата на слънчевата корона достига милиони градуси. В средата на 50-те години британският учен Сидни Чапмън (Sydney Chapman) определя свойствата на газа при такива температури и се изяснило, че газът става великолепен проводник на топлина, която той трябва да разсее в пространството зад орбитата на Земята. По същото време немският учен Лудвиг Бирман (Ludwig Biermann) обяснява защо кометните опашки винаги са насочени противоположно на Слънцето, постулирайки, че Слънцето изпуска постоянен поток частици, създаващи налягане върху газа около кометата, което води до появата на съответно насочена опашка. Малко след това американецът Юджийн Паркър (Eugene Parker) осъзнава, че топлината, изтичаща от Слънцето в модела на Чапмън, и кометните опашки, отвявани навън от Слънцето в хипотезата на Бирман, са резултат от едно и също явление, което той нарича „слънчев вятър“. Той разработва теорията за свръхзвуковия слънчев вятър и предсказва това, което сега наричаме паркерова спирална картина на слънчевото магнитно поле (спирала на Паркер). За тази картина стана дума и по-напред в текста. Тя е известна и като „ефект на градинския маркуч“, защото подобна картина описва водната струя, ако местим маркуча нагоре-надолу, въртейки се едновременно с това около оста си. При Слънцето ролята на водна струя играе слънчевият вятър.– бел.ред. 4. Алфвеновата скорост се определя от магнитната индукция В и плътността на плазмата ρ. Скоростта на звука зависи от температурата Т. – бел.авт. 5. Такива разстояния още не с достигани от нито една космическа сонда. Най-отдалеченият космически апарат, построен от човек, е „Voyager 1“. В момента е на 126 AЕ от Земята. Той, заедно с „Voyager 2“, намиращ се на 103 AU от нас, сега пресича т.нар. хелиосферна мантия (heliosheath). Това е най-външният слой на хелиосферата, намиращ се зад граничната ударна вълна, където слънчевият вятър силно е намалил скоростта си заради налягането на междузвездния газ. Очаква се „скоро“ двете сонди да пресекат хелиопаузата и да се озоват в междузвездното пространство. – бел.ред. 6. Магнитосфера – кухина в корпускулярния поток от Слънцето, в която не могат да проникнат частиците от слънчевия вятър, защото им пречи магнитното поле на Земята. – бел.авт. 7. Това първо изригване е и най-мощното, наблюдавано досега. То носи името „Слънчевата свръхбуря от 1859 г.“ или „събитието на Карингтън“ (Carrington Event). Това избухване е било видимо с невъоръжено око и съпровождащата го геомагнитна буря, също най-силната в историята, поражда полярни сияния на юг чак до Карибите и Хавай, и прекъсва работата на тогавашните телеграфни системи в Европа и Америка. Ако такова „свръхизбухване“ се случи сега, последствията за нашата силно електронизирана цивилизация ще са много по-тежки, а намиращите се в този момент в орбита космонавти рискуват да загубят живота си. – бел.ред. 8. Хелиосеизмологията е част от по-широкото понятие „астросеизмология“. Това е нова област от астрофизиката, в която се изследват структурата, състава и динамиката на слънчевите (звездните) недра чрез анализ на осцилациите, наблюдавани на повърхността на Слънцето (звездата). Много от доплеровите отмествания на фотосферните спектрални линии или от колебанията на блясъка се дължат на колебания в недрата на Слънцето (звездата). Формата и периодът на тези колебания зависят от температурата, плътността, химсъстава и движенията на веществото вътре в Слънцето (звездата) и са чувствителни индикатори за вътрешния стоеж. Амплитудата на тези колебания е крайно малка: напр. съответните промени в радиуса и яркостта на Слънцето не превишават 0.001 %. При все това се регистрира широк спектър от колебания, които позволяват да надникнем във вътрешния строеж на Слънцето (звездите). – бел.ред. 9. В областта на образуване на слънчевия вятър до една условна граница, наричана „турбопауза“, преобладават хаотичните конвективни и вълнови движения на плазмата, а извън нея съществува сравнително подреден и регулярен плазмен поток, изтичащ навън от Слънцето. Тази област от слънчевата атмосфера (с не много ясни, доста променливи граници), ограничена отвън от турбопаузата, наричаме сфера на турбулентност или „турбосфера“ – бел. ред. Литература [1] Physics of the Inner Heliosphere. 1. Large Scale Phenomena. 2. Partices. Waves and Turbulence, Eds. R. Schewenn, E. Marsch, Berlin, 1990. [2] Плазменная гелиогеофизика, том 1,2, под ред. Л. М. Зеленого и И. С. Веселовского, Москва, 2008. [3] Модель космоса: Научно информационное издание, том 1: Физические условия в космическом пространстве, под ред. М.И.Панасюка и Л.С.Новикова, Москва, 2007. [4] Шкловский И.С., Физика солнечной короны, Москва, 1962. [5] Веселовский И.С., Жуков А.Н., Панасенко О.А., Астpономический вестник 2002, том 36, №1, 88-92. [6] Zhukov A.N., Veselovsky I.S., Astrophysical Journal 2007, vol.664, №2, L131-L134. Източник: Англ: Veselovsky I.S., Secrets of Solar Wind

Цветът на очите може да бъде свързан с алкохолната зависимост Хората със сини очи имат по-голям шанс да станат алкохолици, според ново генетично изследване в Университета на Върмонт. Работата по изследването е водена от Арвис Суловари, докторант по клетъчните, молекулярни и биологични науки и доцентът по микробиология и молекулярна генетика Ph.D Давей Ли. Те са първите, които правят пряка връзка между цвета на очите на човек и алкохолната зависимост. Резултатите от изследването са публикувани в новия брой на американското списание по медицинска генетика Neuropsychiatric Genetics. Учените се надяват да намерят корените не само на алкохолизма, но и на много други психични заболявания. Арвис Суловари обяснява, че това проучване може да бъде полезно за лечение на пациенти от алкохолизъм в клиниките за алкохолно зависими. Цялята статия: http://nauka.bg/a/%D1%86%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%B4%D0%B5-%D1%81%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B7%D0%B0%D0%BD-%D1%81-%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D1%85%D0%BE%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D1%81%D1%82

Не мога да повярвам! Да си прост и да искаш и децата ти да са прости...няма такива!

8 медала поставиха българския отбор по информатика на челно място в класирането на Балканската олимпиада 2 златни, 2 сребърни и 4 бронзови отличия удостоиха българските умове сред 11 държави от региона С високи постижения на българския национален отбор по информатика завърши Балканската олимпиада в Русе, която събра в сериозната надпревара 11 държави от региона (България, Гърция, Кипър, Босна и Херцеговина, Македония, Молдова, Черна гора, Румъния, Сърбия, Турция). От Сдружението на ръководителите на олимпийските отбори по природни науки съобщиха, че първият отбор се е класирал убедително, заемайки първо място в отборното класиране 2 златни, 1 сребърен и 1 бронзов медал. Съставът на медалистите е следният: Повече: http://nauka.bg/a/8-%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%82%D0%B1%D0%BE%D1%80-%D0%BF%D0%BE-%D0%B8%D0%BD%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B8%D0%B0%D0%B4%D0%B0

Сещам се докато пътувахме преди няколко години в Германия с брат ми, в един влак до нас бяха седнали един срещу друг германец и китаец. Видимо китаеца беше турист, а германеца местен. Германега отговаряше точно на описанието на Романа горе, като започна да обяснява как правителството му дава 800 евро всеки месец, но той трябва да си плаща интернета и кабелната телевизия...беше изключително недоволен от това. Очевидно другите режийни някой друг му ги плащаше, щом не се оплакваше за тях. След това подробно обясни на китаеца колко велик е Мао и колко е зле Меркел...китаеца мълчаливо го слушаше и се опитваше... Не знам какво целят с тая работа...

Олимпийският отбор по математика донесе 6 медала от Младежката балканска олимпиада С два златни медала отборът се нарежда в челните места на класирането С общо шест медала се завърна олимпийският отбор по математика след първокласно представяне в Младежката балканска олимпиада съобщиха от СРООПН. Тази година олимпиадата беше проведена в Сърбия от 24 до 29 юни. Иван-Александър Мавров и Евгени Кайряков се завърнаха с най-високото отличие – два златни медала. След тях се нареждат Борислав Антов със сребърен медал и Кирил Бангачев, Борис Барбов и Кристиян Василев, които спечелиха бронз в голямото състезание. http://nauka.bg/a/%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BE%D1%82%D0%B1%D0%BE%D1%80-%D0%BF%D0%BE-%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D1%81%D0%B5-6-%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%BC%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B8%D0%B0%D0%B4%D0%B0

Малко да възродим темата за Плутон, след малко повече от две седмици се очаква близко облитане на автоматичната станция "Ню Хърайзънс". Ще използвам два текста на Светослав Александров от неговият сайт http://www.cosmos.1.bg/ Планета ли е Плутон? Когато през 2006 година Международният астрономически съюз реши, че Плутон вече няма да се нарича планета, голяма част от хората реагираха изключително остро и гневно. Сякаш Слънчевата система осиротя. Сякаш загубихме един от световете, които приемахме за близки, за даденост. От този момент до ден днешен, близо 9 години по-късно, дебатът дали Плутон е планета или не, периодично се разгаря. Много учени са против решението на Международния астрономически съюз. Ръководителят на мисия "Ню Хърайзънс" Алън Стърн също не е съгласен и счита Плутон за планета. Но откъде идва проблемът? Защо изобщо се води този спор? Какво е планета? http://nauka.bg/a/%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BB%D0%B8-%D0%B5-%D0%BF%D0%BB%D1%83%D1%82%D0%BE%D0%BD-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BD%D0%B5 Около две седмици до Плутон - какво да очакваме? Натиснете тук, за да разгледате симулацията в пълен размер. Тя е направена на базата на снимки на луни на Юпитер и Сатурн, които са използвани само за сравнение и целта е да илюстрират как ще изглежда Плутон от борда на "Ню Хърайзънс" през следващите дни. Цветовете показват какви данни през кои дни ще бъдат получени. Със синьо са показани навигационните снимки - такива снимки ще бъдат свалени до неделя, 12-ти юли. Със зелено са показани снимки, които ще бъдат свалени в последния момент преди облитането - на 13-ти юли, т.нар. "фейлсейф" снимки, в случай, че "Ню Хърайзънс" не успее да облети Плутон. С жълто са показани снимки, които ще бъдат свалени на 16 юли - това е първи поглед към повърхността на Плутон с голяма разделителна способност. С пурпурен цвят са обозначени високо приоритетни снимки - такъв тип снимки ще бъдат свалени до 20-ти юли. Остават малко повече от две седмици до голямото събитие - близкото облитане на автоматичната станция "Ню Хърайзънс" на малката планета Плутон. Какво да очакваме? Накратко: 1. "Ню Хърайзънс" ще прелети най-близко до Плутон на 14 юли в 14:49 ч. българско време. 2. Всеки ден "Ню Хърайзънс" се приближава с цели 1.2 милиона километра към Плутон. 3. Ню Хърайзънс има две камери: Камера LORRI, която има зрително поле от 0.29 градуса и мащаб в пиксели от 4.94 микрорадиана. Тя е в състояние да прави монохромни (черно-бели снимки) Камера MVIC, която има зрително поле от 5.7 градуса и мащаб в пиксели от 19.77 микрорадиана. Тя може да прави цветни снимки. 4. Екипът на мисията е обещал публикуване на всички снимки от LORRI в реално време (които са с висока разделителна способност и черно-бели), но не и на снимките от MVIC (с ниска резолюция, цветни). 5. На 24 юни за последен път "Ню Хърайзънс" успя да заснеме всички луни - Плутон, Харон, Никс и Хидра в рамките на една снимка. Всички снимки оттук насетне няма да показват всички обекти в рамките на една снимка. 6. В периода до 12-ти юли "Ню Хърайзънс" ще прави редовни снимки на Плутон, Харон, Никс и Хидра. Те се използват за навигация. 7. Плутон ще бъде по-голям от зрителното поле на камера LORRI в рамките на по-малко от 24 часа, около периода на най-близкото сближение на 14-ти юли. 8. Тъй като Плутон и Харон се въртят бавно, веднъж на всеки 6.4 дни, всички от най-добре осветените снимки с висока резолюция, с които ще разполагаме, ще показват само едното полукълбо. Другото полукълбо на Плутон ще бъде заснето при резолюция от 38 километра/пиксел около три дни преди голямото сближаване. 9. Наклонът на оста на Плутон е голям, подобно на Уран, така че в северното полукълбо е лято. Всички снимки от голямото сближение ще показват осветения от Слънцето северен полюс. 10. Само около 1% от научните данни ще бъдат изпратени към Земята в периода около най-голямото сближение. Тук ще има и снимки, които са подбрани от учените поради високата им научна стойност и високия обществен интерес към тях. 11. Свалянето на останалите данни и снимки ще започне през септември септември. До 12-ти юли "Ню Хърайзънс" ще прави редовно снимки на Плутон, които ще бъдат публикувани в реално време на този сайт: http://pluto.jhuapl.edu/soc/Pluto-Encounter/index.php . Тези снимки се използват основно за навигация. Но след 12-ти юли трябва да бъде направена още една процедура. Тъй като ние посещаваме Плутон за пръв път, съществува реален риск "Ню Хърайзънс" да се сблъска с някаква неоткрита луна или частички от неоткрити пръстени. Достатъчен е обект с размер на песъчинка, който да се сблъска с пътуващия с висока скорост "Ню Хърайзънс", за да го разруши и провали мисията. Затова на 12-ти и 13-ти юли "Ню Хърайзънс" ще насочи антените си към Земята и ще изпрати научни данни от всички инструменти - в случай, че не успее да прелети успешно на Плутон. Броени часове преди голямото облитане, на 13-ти юли, ще има последно свързване на "Ню Хърайзънс" със Земята, при което ще бъде изпратена снимка (виж диаграмата в началото на статията - снимка, обозначена със зелено). Така дори и при кошмарния сценарий ако "Ню Хърайзънс" не успее да облети Плутон, пак ще имаме снимка от него с известни детайли на повърхността. Тогава през следващите 24 часа (на 14-ти юли) "Ню Хърайзънс" ще се концентрира върху наблюдаването на Плутон, ще събира научни данни и ще прави снимки с висока разделителна способност. През това време той няма да комуникира със Земята. Едва късно вечерта на 14-ти юли или през нощта срещу 15-ти ще получим (ако всичко е успешно) дългоочаквания сигнал, че "Ню Хърайзънс" успешно е посетил Плутон и се отдалечава от него. След това, на 15-ти и 16-ти юли, в сряда и четвъртък, ще бъдат изпратени част от направените снимки и основни научни данни. Друг пакет данни и снимки ще бъде свален между 17-ти и 20-ти юли. След 20-ти юли, в продължение на близо два месеца, "Ню Хърайзънс" ще започне да изпраща към Земята данни от т.нар. нискоскоростни инструменти - SWAP, PEPSSI и SDC. Чувствителните данни ще бъдат свалени до 14-ти септември и дотогава няма да постъпват нови снимки. Всички останали снимки ще бъдат свалени след 14-ти септември, при това в режим на компресия тип lossless - без да имат артефакти, които често възникват при другия тип компресия - lossily. Всички първоначални снимки, които ще получим, ще са от втория тип компресия - lossily и биха могли да имат артефакти, но ще отнеме година за свалянето на всички снимки и данни в режим lossless. Източник: Planetary.org

Пътешествие първо: Съсипването на научно-технологичната система на Планетата на маймуните Николай К. Витанов Институт по механика, БАН Вежливото зелено човече Този път няма да ви разказвам за някое от посещенията си в чужбина. Ще ви разкажа обаче за нещо, което се случи докато си седях кротко в къщи и дописвах със съавторите си книгата „Динамика на науката и научна продуктивност” – фиг 1. Фигура 1. Книгата, заради която се случи всичко. Колко ли „експерти” по управление на научни системи у нас знаят за тази книга? И да знаят, си траят. Защото тази книга трябваше да се появи като резултат от един проект, който бе триумфално отхвърлен като некадърен на прочутата сесия на фонда за научни изследвания през 2012 г. И докато у нас се раздаваха пари за изследване на долните женски гащи, но не и за изследвания на научно-технологичната система, германците се заинтересуваха. И ето ви я и книгата. Пълна с математически модели. Защото науката е сложна система и управлението и е още по-сложна задача. Която изисква доста поназнайване на математика. Но я ми кажете – сус, бре! И четете надолу. Беше късно вечерта и съавторите ги нямаше вече при мен в стаята. Бяха заспали. Вече се приготвях да привършвам, че ми се и спеше и на мен. И както се бях вторачил в екрана на компютъра, усетих, че някой ме гледа. Погледнах към вратата на стаята и що да видя – там кротко седеше едно зелено човече. Откъде се бе появило и как – не знам. Но във всеки случай нямаше нито виене на вятър, нито гръмотевици, нито светлинни ефекти, както си му е реда по блокбастърите. Та вместо гръм, трясък и мирис на сяра – едно кротко зелено човече, към метър и трийсет сантиметра високо. Което вместо да ме гръмне с бластер или да ме заръфа с отровни зъби, протегна напред двете си ръце (с по 4 пръста всяка). Та в дясната му ръка имаше 2 хапчета – едното синьо, а другото – червено. В лявата ръка имаше един лист (стори ми се формат А4) и на него пишеше (на български език!): „Избирай. Синьото хапче – заспиваш и забравяш, че съм бил тук. Червеното хапче – и ще ти покажа нещо много по-интересно от дупката на заека.” Почесах се по тила. От какъв зор туй зелено човече с голямата глава е било толкоз път, че и на български по лист е писало – запита се моето вътрешно аз. Вероятно зорът ще да е голям и ще да му трябвам за нещо, щом ме пита, а не ме отвлича направо. И преди да направя нещо, устата ми каза – „Давай червеното хапче”. След две минути със зеленото човече седяхме в кухнята, пиехме хубава чешка бира и си говорехме – то на неговия си език, аз на български, ама се разбихме. - А защо те разбирам какво ми приказваш – попитах го аз. - Преводачески микроби – отговори човечето – пиеш червеното хапче и почваш да разбираш галактическите езици. - Да взема да резна една салата към бирата – поокопитих се аз, като продължавах да се чудя, какво ли иска туй същество от мене. - А, остави – рече човечето – работа имаме да вършим. „Пак ли някой гледа да ме хване за работа и то безплатно” – помислих си, но ми стана интересно – „каква ли пък ще е тази работа, заради която туй човече е било цяла галактика път”. Преглътнах и попитах - Та, каква е тая работа? И човечето почна да разказва. А от разказа разбрах следното. Човечето било нещо като посредник при наемане на квалифицирани умове. Нейде значи из Галактиката имало една планета, наричана Планета на маймуните. Там имало някакви научни организации, дето правили проблеми на клиента му – някой си генерал Урко. Та Урко решил да се отърве от тая напаст учените, обаче му писнало да избива, решил да действа по-така. Наел нашият посредник и той открил, че на Земята има една държава България, където научно-технологичната система е успешно разбита за няма и 20 години. Открил още, че пиша книга по въпроса как трябва да функционира една научно-технологична система. И решил, че щом зная как трябва да функционира системата, пък съм видял и как се разбива, съм подходящият човек за неговия клиент. С две думи – генерал Урко ме кани на планетата на маймуните за съветник. - Ами ако откажа – реших да попитам. - Сакън, недей – разтревожи се човечето – пък и наградата е добра – ако свършиш работа, ти предлагам 200 години пътуване напред във времето на Земята с 10 спирки, х 9 от които в години по твой избор. Всичко е предплатено. А на Планетата на маймуните – пълен пансион в двореца на Урко. Има и екстри. „Хм, рекох, си – няма да е лошо да видя бъдещето. Пък и май моя зелен приятел вече е прибрал комисионната”. И след малко усукване от тактически характер, взех, че приех. - Добре – рече човечето – нека да тръгваме тогава. Не се притеснявай. Ще поизкривим малко времето, та колкото и да прекараш на Планетата на маймуните, да се върнеш тук след три минути. А, да – имам и две системи за пътуване. Едната е старомодна – през тунели в пространството с панорамен изглед на околността. Но понеже на доста клиенти им прилошаваше и повръщаха из тунелите на времето, имаме и нова система – щракаме с пръсти и сме там където трябва. Разбира се, всички предохранителни мерки са включени, ние не сме търсачи на силни усещания, че да се появим на планети с разтопени повърхности, без да сме наясно с условията. - Щракай – рекох му. И човечето щракна. Планетата на маймуните И се озовахме на Планетата на маймуните. Пак ей така, без никакви ефекти. Опасно нещо са новите технологии. Всичко безшумно и невидимо, няма какво да изплакне очите. На Планетата на маймуните беше като на Планетата на маймуните. Маймунска работа до маймунска работа. Няма да влизам в подробности. С моя зелен спътник се придвижихме до един голям и с маймунски вкус обзаведен палат. Пред него – мръсотия и разбити улици, кал до ушите и разсипан боклук. И весело квичащо прасе, ровещо със зурла в боклука. Вътре обаче – кожи от най-различни зверове, чикчирикащи птичета и дебели женски горили, играещи нещо като кючек и крякащи местната чалга. И за капак на всичко: - Генерал Урко, по чието желание сме тук – учтиво каза зеленото човече. Мислех си, че Урко е някакво стройно страшилище, високо 4 метра и натъпкано с мускули. Насреща ме обаче седеше плешив тумбаклия, малко уморен от дългия ден. - Сядай професоре – рече Урко и се почеса по маймунски зад ухото – имам тука един проблем който ще ми решиш. Брей, помислих си, откъде пък е толкова сигурен, че ще му реша проблема. Но си замълчах. - Глей сега – небрежно каза Урко – проблемът ми е, че има тука едни учени маймуни, дето са по-умни от мене. Пречат ми значи да си въртя бизнеса, акъл искат да ми дават как държавата да управлявам. Аз акъл неща, ти на мене пари ми дай. Та трябва да ги навра тези учени в някоя малка хралупа. Обаче не искам направо да им пратя стотина от мойте горили. Ще ми се развали имиджа на баща на народа и съзидател. Трябва по-така, някак. И тоя зеления, казва да си намеря чуждестранен съветник от място, дето тия работи вече са ги правили. И търсихме, търсихме и намерихме тебе. Зеления каза, че ти можеш както да разбиваш, тъй и да строиш. Сега ша ми ги разбииш тия учени, дето много приказват, пък после, ако реша, пак ша та викам, да ми ги наредиш наука да правят, ама без да си врат носовете маймунски дето не им е работа. Утре почваш – рече Урко – и почваш да ми пееш, как полека, полека да им намаля силиците и да им сецна гласеца учен маймунски. И разговорът свърши. А аз съжалих, че се съгласих да тръгна с вежливото зелено човече. И сега съм в нещо като арест, от който ще се измъкна само ако угодя на Урко. Е, какво пък, рекох си, ще му угодя. Не ме е докарал бадева от другия край на галактиката. Как научих Урко да мори учените си с глад, мизерия и лоши условия за работа. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D1%81%D1%8A%D1%81%D0%B8%D0%BF%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D1%82%D0%B5%D1%85%D0%BD%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5