Р. Теодосиев

Леонардо да Винчи и възгледите му за живописта Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44095 Едно от най-ярките произведения на гениалния италиански художник, скулптор, изобретател Леонардо да Винчи –„Трактат за живописта“ (ИК „Изток-Запад“), излиза на български език в ново луксозно издание. Книгата е израз на по-различен и цялостен поглед върху живописта, който всепризнатият творец ненадминато обрисува с думи, сравним с влиянието на шедьоврите в историята на изкуството, дело на неговата четка. Леонардо да Винчи (1452–1519) е един от най-бележитите и известни представители на Ренесансовото изкуство. Видният италиански художник, инженер, архитект, изобретател и скулптор, е също така и автор на множество ръкописи, най-издаваният от които е „Трактат за живописта“. И макар изданията му да не са чак толкова много, този по-известен негов ръкопис е четен предимно от историци на изкуството, художници и изобщо творци. Влиянието на книгата обаче е повече от мощно – в комбинация със силно въздействащите живописни творби на Леонардо, именитият творец поставя началото на един по-друг поглед върху живописта, който може да се проследи не само сред представителите на т.нар. Леонардова школа, но продължава и по-късно с прерафаелитите, символната живопис, сецесиона… „Трактат за живописта“ несъмнено е водещият сред теоретичните трудове на Да Винчи, в който мнозина са търсили отговори на ключови въпроси. Какъв е принципът, който е в основата на живопистта? Върху какво хвърля светлина този принцип – цялостна философия или определени конкретни възгледи? До каква степен той отразява разбиранията на самия Леонардо? В уникалната книга, която излиза в ново луксозно издание на български език, Леонардо да Винчи разглежда различните произшествия и движения при човека, облеклата и природата на дрехите, начина да се обличат фигурите с грация, сянката и светлината, перспективата, отблясъка, отражението, тъмнотата и светлостта на планините, дърветата, зеленината, облаците и хоризонта… „Трактат за живописта“ е в превод от италиански език на големия български хуманитарист Владимир Свинтила, а редактор е покойният преводач и лингвист Петьо Ангелов. В предговора към българското издание Свинтила пише: „Трактатът на Леонардо е като някаква силна напитка, която човек пие на бавни глътки под едно разлистено дърво на свежия полъх на вятъра. Той трябва да се изучава. Човек трябва да го носи в джоба си и да го прелиства. Той е едно ръководство, напълно сполучило, върху тази странна среща на природата и нейното изобразяване и на пораждането у човека на представност „отвъд природата“. Трактатът най-дълбоко засяга човешката творческа сила.“ Книгата е част от поредица „Тезаурус“, в която са още новият превод на „Великите трагедии“ на Уилям Шекспир, дело на проф. Александър Шурбанов, единственото по рода си издание на древноегипетската „Книга на мъртвите“, в превод на българския египтолог, преводач и лектор доц. д-р Теодор Леков, „Трактат по история на религиите“, „Шаманизмът и архаичните техники на екстаза“ и „Йога. Безсмъртие и свобода“ на видния румънски културолог, философ и писател Мирча Елиаде. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44095 Откъс от „Трактат за живописта“, Леонардо 14. Живописецът в спор с поета Кой поет с думи ще сложи пред теб, влюбени, верния образ на твоя идеал с такава истинност като художника? Кой ще бъде този, който ще ти покаже местата на реките, лесовете, долините и полетата, където се изобразяват твоите минали удоволствия, с по-голяма правдивост от живописеца? И ако кажеш, че живописта е няма поезия, ако няма кой да говори вместо нея за това, което представлява тя, не виждаш ли ти, че твоята прехвалена книга се намира в още по-лошо положение? Защото дори да има човек, който да говори чрез нея, онова, за което става дума, не се вижда. Повече от видимо е обаче то при човека, който говори за живописта, тъй като ако в живописните платна действията са композирани така, че да са в хармония със съответните душевни състояния, ще бъдат разбрани напълно – все едно че говорят. 15. Как живописта превъзхожда всички човешки трудове чрез тънките съзерцания, които са характерни за нея Окото, наречено прозорец на душата, е главният път, по който общият усет може по-богато и прекрасно да разглежда безбройните трудове на природата, а ухото е вторият път, който става благороден единствено поради разказаните неща, видени от окото. Ако вие, историографи, поети и други учени, не бяхте видели с око нещата, едва ли бихте могли да съобщите за тях в писанията си. А ако ти, поете, изобразиш една история чрез живописта на перото, живописецът с четката ще я направи по-достъпна и лесна за разбиране. Ако наречеш живописта няма поезия, то живописецът може да нарече поезията сляпа живопис. Помисли само кое е по-чудовищно: да бъдеш сляп или глух? Ако и поетът да е свободен като живописеца в изобретяването, неговите измислици не дават такова удовлетворение на хората като живописните платна, защото ако поезията се разпростира в думите и с тях изобразява форми, действия и местности, то живописецът достига направо чрез уподобявания на формите до подражанието на тези форми. Та кое е по-близо до човека – името му или неговото подобие? Името на човека се изменя в различните страни, а формата не се изменя освен при смъртта. И ако поетът служи на сетивата чрез ухото, живописецът го прави чрез окото – едно по-благородно сетиво. Но аз не искам от тия двамата друго освен един добър художник да изобрази беса на едно сражение, а поетът да опише друго и двете да бъдат изложени пред публиката едно до друго. Ще видиш къде повече се спират зрителите, къде повече разглеждат, къде се дават възхвалите и кое произведение дава по-голяма удовлетвореност. Разбира се, че живописта, много по-полезна и хубава, повече ще се хареса. Сложи написано името на Бога на едно място, а неговата фигура – отсреща, и ще видиш кое ще бъде по-почитано. Живописта обхваща в себе си всички форми на природата, а вие имате само имената, които не са универсални като формите. Ако и да имате резултатите от изобразяването, ние имаме изобразяването на резултата. Да вземем един поет, който описва красотите на една жена на нейния възлюбен, и един живописец, който я изобразява. Ще се види накъде природата ще насочи повече влюбения съдник. Разбира се, изпитанието на нещата трябва да предостави думата на опита. Вие сте сложили живописта сред механическите изкуства. Ами да, ако живописците можеха да възхваляват с писания своите творби, както вие, вярвам, че не биха изпаднали в такова мизерно незачитане. Ако наричате живописта механично изкуство, защото е най-напред ръчно, тъй като ръцете изобразяват това, което намират във фантазията, то и вие, писателите, изобразявате с перото ръчно това, което се намира във вашата мисъл. Ако я наричате механично изкуство, защото се прави срещу цена, кой изпада в тази грешка – ако изобщо може да се нарече така – повече от вас? Ако четете за нечие обучение, не отивате ли при човек, който ви плаща повече? Създавате ли вие някаква творба без някакво възнаграждение? И не говоря така, за да упрекна подобни мнения, защото всеки труд очаква възнаграждение; щом поетът може да каже: аз ще направя една измислица, която ще означава големи неща, значи същото може да направи и живописецът, както Апелес е създал „Клеветата“. Ако пък кажете, че поезията е по-дълговечна, аз ще отговоря, че по-дълговечни са трудовете на един медникар, тъй като времето ги запазва по-дълго от нашите или вашите трудове. Независимо от това те са с бедно въображение, а живописта можем да я направим много по-дълговечна, като рисуваме върху мед със стъклени бои. Ние поради изкуството си можем да бъдем наречени Божии сродници. Ако поезията се разпростира в моралната философия, живописта го прави в природна философия, едната описва действията на ума, другата ги въплъщава; ако умът действа чрез движенията, ако поезията плаши населението с пъклени въображения, живописта е напълно в състояние да постигне същото. Нека поетът реши да изобрази красота, гордост, нещо гнусно и грозно или пък нещо чудовищно заедно с художника; нека по свой начин и както иска да изменя формите, които художникът не може повече да удовлетвори! Нима няма живописни платна с такава прилика с уподобените неща, че са излъгали хора и животни? 16. За разликата между живопис и поезия Живописта е поезия, която се вижда, а не се чува, а поезията е живопис, която се чува, но не се вижда. Следователно тези две поезии, или, ако щете, тази двойна живопис, са разменили сетивата, чрез които би трябвало да проникнат в интелекта. Защото ако едната и другата са живопис, би трябвало да минат в общия усет чрез най-благородното сетиво, т.е. окото. Ако едната и другата са поезия, трябва да минат през по-малко благородното сетиво, т.е. през слуха. Следователно, ако оставим живописта на преценката на глухонемия по рождение, а поезията – на слепия по рождение, и ако живописта е изобразена с движения, адекватни на представата за фигурите, които действат във всички отделни случаи, несъмнено глухонемият по рождение ще разбере действията и намеренията на действащите лица, но слепият по рождение няма да разбере никога нищо, което поетът показва, което да прави чест на тази поезия. Въпреки че сред нейните достойнства е изобразяването на постъпките и действията в историите, украсените и приятни местности с прозрачни води, през които се виждат зеленеещите се дъна на техните корита, шегуващите се вълни над поляни и плажове със ситни камъчета, тревите, потопени в тях сред стрелкащите се риби и други подобни описания, те могат да се разкажат на слепия по рождение със същия успех, с който и на някой камък, защото той не вижда нито едно от нещата, от което се състои красотата на света – светлина, сянка, цвят, тяло, фигура, местоположение, отдалеченост, близост, движение и покой, които са десетте украси на света. Но глухият, който е загубил по-малко благородното сетиво, с което е изгубил и говора, защото никога не е чул да се говори, никога не е могъл да научи някакъв език, той все пак добре ще разбере всяко движение на човешките тела по-добре от човек, който говори и слуша за това движение, и също тъй ще опознае и творбите на живописеца, т.е. това, което се представя в тях и какво правят тези фигури. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44095

„Княжество България“ – подробно историческо изследване на събитията на Балканите в периода XIV–XIX век Излезе вторият том на дългоочакваното ново издание на „Княжество България“ (ИК „Изток Запад“). Изследването на историка Георги Г. Димитров обхваща периода от появата на османците на Балканския полуостров до навечерието на Руско-турската освободителна война. Събитията, засягащи българската история, са разгледани в широк геополитически контекст, а изпълненото с богат фактологичен, историографски и илюстративен материал издание е ценно за всеки, който се интересува от българската история. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44156 Историкът Георги Г. Димитров започва втория том на своето изследване, озаглавено „Княжество България“, с навлизането на османците на Балканите. Авторът проследява взаимоотношенията между балканските държави и обръща специално внимание на политическата обстановка в България, Сърбия и Византия. Освен че проследява хронологично владетелите на османците с най-характерните събития от тяхното управление, той разглежда задълбочено и институцията на еничарите като съществен фактор в историята на империята. В изданието са проследени бунтовете и въстанията на българите в хронологичен ред, а с фактологична точност са разгледани отношенията със съседните европейски държави и впоследствие – с Русия и с Великите сили. Авторът поставя акцент върху хайдутите и последвалото четническо движение, както и върху дейността на ключови фигури от българската история като Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Райна Княгиня и др. Очевидец на много от събитията непосредствено преди Освобождението, Георги Димитров е допълнил спомените си с разкази на други съвременници и техните лични архиви. Априлското въстание, неговите подготовка, избухване и потушаване са изследвани също подробно в книгата. Авторът се спира и върху участието на българите в освободителните борби на другите балкански народи, като проследява събитията, свързани с Цариградската конференция и създаването на Българската екзархия. Георги Г. Димитров е проучил задълбочено историографията до момента на написване на „Княжество България“. Един от авторитетите, на които често се позовава, е Константин Иречек и неговият фундаментален труд „История на българите“. Подобно на първата част, и вторият том на „Княжество България“ е детайлно историческо проучване върху опитите за постигане на независимост и политическите движения на българите през периода на османското владичество. Богатата фактология и разглеждането на събитията в широк геополитически конспект правят книгата важен източник за познаването на българската история. Една от основните цели на Димитров е чрез труда му българите да не забравят своите герои: „Но ако един народ не познава заслугите на своите отлични мъже, значи той не е достоен и да има такива синове.” Георги Г. Димитров (1838-1906) e български учител, книжар, общественик. Срещнал поредица трудности в следосвобожденска България, той е принуден сам да финансира издаването на труда си „Княжество българия“, в резултат на което се разорява и умира в бедност. Показателен за живота на българския будител е текстът на некролога му: „Така загиват скромните ратници, които са жертвали живота си, за да издигнат пред света величието на своя народ.“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44156 Откъс от „Княжество България“ (част 2), Георги Г. Димитров Посвещава се на поборниците Поборниците със своята неуморима деятелност, отчаяна решителност и крайна самоотверженост са подкопавали почвата на съществуващия ред, чупили са вековните окови на предразсъдъка и на робството, а наедно с това градили и вселявали са в сърцата на народа нови мисли, възкресявали пред очите му някогашното славно минало на българския род като идеал, към който да бъдат устремени усилията на всички. В този свой подвиг не са намирали изобщо пълното съчувствие, а пък има и случаи да са въставали против тях и онези, за свободата са излезли да проливат своята кръв. В безграничната любов и преданост към народа си те са търпели хули, поругания, гонения, глад, жажда, студ, безпокойства, разни мъки, изгнивали по влажните тъмници, заточавани далеч от своите и самата смърт с готовност са посрещали. Нашият народ никой път не трябва да забравя името на дейците по освобождението си, защото няма нищо по-високо, по-благородно от това, гдето един народ да отдава приличните почести на паметта на своите поборници за свободата на отечеството. Моментите за заслужено честване имат и друга страница – те повдигат нравствено младото поколение, което всякога има нужда от напомняне на миналото. Но ако един народ не познава заслугите на своите отлични мъже, значи той не е достоен и да има такива синове. На тези народни поборници, от които по-многото са измрели, а малцина има живи, посвещаваме тази част от книгата си, защото повечето от нейния материал съдържа техните действия. На някои от дейците, на които сполучихме да се снабдим с портретите, ний ги поместихме. Поборниците, както знаем, бяха всецяло обладани от любовта за тяхното отечество и тяхното стремление беше всеобщият идеал – освобождението на България. Те с радост и песни се доближаваха към бесилката, както сме казали в забележката на с. 305 за Стефан Орешков, така и други, а в някои случаи за благото на народа те са се и самоубивали. Справедливо можем каза, че честити са били всички онези, които по един или по друг начин така доблестно са измрели, за да спазят славата на своята идеална борба, и не доживяха да видят свободата на отечеството си, за която се бориха; – да им цепят цигани главите във време на свободните избори, нито да препитават семейство с 30 лева месечна пенсия, нито пък да гледат тогавашния шпионин – днес народен представител, или на някого баща му тогава народен предател, а днес син му в никое учреждение – председател. Но при всичко това ние ще кажем на преживелите техни братя да не им се вижда тежко, нито да скърбят, че събират сега горчиви плодове, защото времената изопачават и делата. Тяхното единствено утешение трябва да бъде, че се удостоиха да видят поне отечеството си освободено, за което поднесоха в жертва на народния олтар имота си, или някоя част от тялото си, или пък са останали съвършено неспособни за работа. Старите и просветените народи са отдавали божески почести на много заслужившите си герои, с което са възбуждали и истинско патриотическо съревнование у всички граждани на класическия мир. Младите обаче като нас народи, упоени от славолюбие и жадни за богатство, забравяли са своите благодетели, огорчавали патриотите и презирали заслужившите. Има и такива случаи, когато от изпадналите поборници се приближавали при някого, който е имал възможност да му помогне, той го наричал безумен, глупец, негодяй и пр. и изпъждал го огорчен, без да му помогне. Мнозина от тях са прекарали и свършват живота си в крайна бедност. Пловдивските жители, които помнят погребението на покойния поборник Д. Матевски, починал през 1882 г. – 28.Х, за което се събра дискус даже и от другите народности; горнооряховци, които са видели как Ст. Фильов е изтърсил за въстанието кесията си, в която имало 12 600 гроша, а после освобождението в какво положение прекарваше живота си, ще утвърдят казаното от нас за окаяното състояние на мнозина от поборниците. Да! Вий народни поборници, прекарали сте и ще прекарате своя живот в такива тъги и неволи, но придобитата слава чрез вашата самоотверженост за благото на отечеството остава вечен и неизгладим спомен за имената ви в народната история, която ще служи за назидание и ръководство на нашето потомство; а всички онези, които се стремят върху вашите жертви да въздигнат своето материално състояние, с прекратяване на живота им ще угаснат от света. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44156

Фондация „Съпричастен кръст” ще чества Световния ден на зрението 9.10.2014г. и поздравява всички пациенти с очни заболявания Световният ден на зрението се провежда през втория четвъртък на м. октомври с участието на Световната здравна организация (СЗО) като световна инициатива за предотвратяване на слепотата до 2020 г. Тази година ще се чества на 09.10.2014г. Фондация Съпричастен кръст през 2012г с управител Доц.д-р Красимир Коев д.м. за първи път в България въвежда профилактични безплатни прегледи по случай Световния ден на зрението. Прoведени са през 2012 и 2013 по случай Световния ден на зрението за предотвратяване на предотвратимата слепота, която е 80% от цялата слепота. През 2014г Втория четвъртък на месец октомври ( 9.10.14г) Фондацията ще чества Световния ден на зрението. По благотворителните проекти на фондацията, които се провеждат през цялата година, досега безплатно са прегледани над 4000 души. По инициатива на Фондация „Съпричастен кръст” чрез благотворителните безплатни профилактични очни прегледи са прегледани пациенти с катаракта, глаукома, макулна дегенерация и др очни заболявания. Това са три от основните причини в световен мащаб, които водят до слепота. Според статистика на Световната здравна организация, световното население застарява и хората живеят по-дълго, но се увеличава и слепотата, причинена от хронични заболявания. Над седем милиона души ослепеят всяка година, но до 80% от случаите на слепота могат да бъдат избегнати, ако са резултат от лечими очни заболявания. Около 80 процента от 45те милиона слепи хора в света са на възраст над 50 години. Около 90 процента от тях живеят в страни с ниска доходност, където възрастните хора, особено по-възрастните жени, срещат трудности при получаване на необходимите грижи за здравето на очите. Въпреки това, много от възрастовите увреждания на зрението, водещи до слепота ,като катаракта, глаукома и рефрактивни аномалии, мохат да се излекуват лесно и евтино. Навременната намеса често забавя или намалява тяхното въздействие върху зрението. Сред приоритетните цели на инициативата е: Повишаване на обществената осведоменост относно слепота и зрителните увреждания, както и за сериозните международни проблеми на общественото здравеопазване. Важна част от програмата е увеличаване на достъпа до комплексни услуги за грижа за очите, интегрирани в системите на здравеопазването. "Универсално здравето на очите" включва няколко важни аспекта за успешното постигане очно здраве. Важна част от програмата е изграждането на успешна и устойчива мрежа за здравето на очите. Тя цели информираност на пациентите и осигурява достъп до услугите за очни грижи в различни направления, в зависимост от степента на необходимост, възраст и други фактори. Очният преглед е първата стъпка към диагностициране и лечение за почти всички очни заболявания. Призивът е насочен към пациентите да изследват зрението си за предприемане на мерки срещу различни очни проблеми, като рефракционни аномалии, диабетна ретинопатия, катаракта и др. Световният ден на зрението се отбелязва за първи път на 8 октомври 1998 г. Това събитие по-късно се интегрира като инициатива с глобална значимост. СТАТИСТИКА: Според Световната здравна организация (СЗО): Приблизително 285 милиона души по света живеят със слабо зрение и слепота От тях 39 милиона души са слепи и 246 000 000 имат умерено или тежко увреждане на зрението Около 90% от хора с увредено зрение в света живеят в развиващите се страни До 80% от слепота в света може да бъде избегната Около 19 милиона деца са с увредено зрение Около 65% от всички хора, които са с увредено зрение са на възраст 50 и повече години, докато тази възрастова група се състои от само 20% от населението на света Увеличаването на възрастното население в много страни означава, че повече хора ще бъдат изложени на риск от свързани с възрастта увреждане на зрението Топ причини за слепота: · катаракта · глаукома · свързана с възрастта дегенерация на макулата Топ причини за зрителни увреждания: рефракционни аномалии катаракта глаукома помътняване на роговицата диабетна ретинопатия трахома Поради тези причини, по проект на фондацията се провеждат регулярно профилактични очни прегледи с цел ранно диагностициране и превенция на очните заболявания, причиняващи слепота. Някои от значимите мероприятия, във връзка с които Фондация „Съпричастен кръст” е реализирала безплатните благотворителни очни прегледи Световния ден на зрението (който се отбелязва всеки втори четвъртък на месец октомври всяка година. Инициативата е част от проект на фондацията за въвеждане на регламентирани профилактични безплатни очни прегледи за цялото население на България един път в годината. Благотворителните мероприятия са съсредоточени върху изследване и диагностика на зрението, а очният преглед е първата стъпка към диагностициране и лечение на почти всички очни заболявания.

Ако имате млади ученици, студенти и/или приятели с интереси в областта на Космоса, ето един напълно безплатен и качествен двумесечен цикъл лекции с упражнения (провежда се на живо в София!) Целия списък с лекции може да намерите тук: http://www.spaceedu.net/#filter=.curriculum ----- Започна записването за програма "Space Challenges"! Ако обичаш Космоса и искаш да предизвикаш себе си - това е твоят шанс! Линк: http://www.spaceedu.net/#filter=.signup Срок за кандидатстване: 06.09. - 28.09.2014 Видео: Space Challenges Program | www.spaceedu.net www.spaceedu.net

Заснех почти целият исторически музей в Сараево, но качеството на снимките е доста зле, за което се извинявам. Чудих се дали да ги кача с такова качество, но по-добре да ги има с лошо качество от колкото въобще да ги няма. Ето как изглежда историческият музей в Сараево: По време на моето посещение имаше изложба посветена на "Сараевският атентат". Приложните снимки са с лошо качество, за което отново се извинявам

Просто могат да се влеят в тази тема Тази тема е създадена точно, за да няма други подобни във форума...нека всичко тук да е позволено...

26-ти конкурс на ЕС за млади учени - ще се проведе между 19-24 септември 2014 във Варшава, Полша Таз годишният конкурс на ЕС за млади учени (EUCYS) ще се проведе в новата библиотека във варшавският университет. От създаването си конкурса събира най-ярките млади умове в европейската наука, която подчертава значението на иновациите и научните изследвания за бъдещите поколения. Тази година се състезават 84 проекта от 36 страни, участниците в конкурса са 118 талантливи студенти на възраст между 14 и 21 години, като победителят ще се обяви за най-добрият млад учен на Европа за 2014 година. Повече: http://eucys2014.pl/

Европейската комисия днес (3-ти сеп, 2014) публикува доклад за равенството между половете в публичните научни изследвания, показващи разнообразието на политиките в 31 европейски страни. Постигнат е значителен напредък по отношение на баланса между половете в държавните структури в 18 страни. Въпреки това, като цяло постиженията не са достатъчни, за да се отбележи голям напредък. "Имаме нужда от съвместни политики, които ще постигнат реална промяна на равенството между половете в Европа....", заяви европейският комисар по въпросите свързани с изследователската дейност, иновациите и науката Мойра Гейгън-Куин. Повече на: http://ec.europa.eu/research/index.cfm?pg=newsalert&year=2014&na=na-030914

Нещо, което да ни накара да се замислим: Гледайте трейлъра на епизода "Построяване на космически Ноев ковчег" от поредицата "How the universe works" на Science Channel. В епизода ще разберете какво е технически необходимо, за да се построи такъв галактически кораб и как новата ракета на NASA, "Space Launch System", ще допринесе в такъв проект. YouTube Трейлър:

Ретро снимки от българското Черноморие, или посветени на него, могат да бъдат намерени във фотографската сбирка на фондация НАБИС по проекта Europeana Photography. Те представляват само малка част от почти 16-те хиляди фотографии, с които участва нашата страна.Фондация НАБИС е българският представител в проекта, чиято идея е да интегрира уникални и качествени дигитални изображения от първите сто години на фотографията (1839–1939). Сред най-старите снимки е направеният във Варна през 1874 г.портрет на Иван Драсов, съратник на Христо Ботев и Васил Левски. Шейсет и три години по късно – през 1937 г., обективът е запечатал четиригодишната княгиня Мария Луиза на морския бряг . Интересна е и може би първата снимка, документирала една от светските дами на 20-те години на миналия век по бански – актрисата Зорка Йорданова с приятелки на варненския плаж през 1924 г. В книгата си „Ненужните скептици“ Стефан Гечев пише за нея: „Беше невероятно нежна, въздушна, дошла сякаш от някакъв друг свят, в който обитават същества, които можеш само да съзерцаваш със спрян дъх от тих възторг.” В морската колекция могат да се видят фотографии от Созопол, Несебър, Поморие и Каварна. Най-много са снимките от Варна и Бургас. Сред снимките има и такива на поети и писатели, запечатали моменти от своята морска почивка със семействата или приятелите си. Любопитни са фотографиите на детската писателка и преводачка Калина Малина, заедно с учители от Втора софийска прогимназия на екскурзия във Варна през 1923 г.; на Панчо и Любен Владигерови, заедно с майка им Елиза на плажа във Варна(1926 г.), където компания им правят Григор Василев и съпругата му Мария; на Елисавета Багряна и Дора Габе, правени на морския бряг и др. Фотографският обектив е уловил и един от първите родни конкурси за красота във Варна през 1932 г. За ценителите на женската хубост ще бъде любопитно да проследят как се е променял идеалът за красота през годините. EuropeanaPhotography е международен проект, финансиран от Европейския съюз, в който участват 19 институции от 13 европейски държави. Началото му е поставено на първи февруари 2012 г., а продължителността му е до края на януари 2015 г. Названието е абревиатура на фразата ‘Европейски хранилища на колекции от дигитализирани стари фотографии с историческа стойност’ (EUROPEAN Ancient PHOTOgraphic vintaGe repositoRies of digitized Pictures of Historical qualitY) Фондация НАБИС /www.nalis.bg/ участва в проекта с 15 959 изображения. Следните институции са предоставили фотографии от фондовете си: Регионална народна библиотека „Иван Вазов” – Пловдив, Регионална народна библиотека „П. Р. Славейков” – Велико Търново, Национален исторически музей, Национален литературен музей, Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян, Общински културен институт „Музей за история на София”, Дирекция „Военно-исторически музей” – Плевен, Национална Библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Нов български университет, Държавна агенция „Архиви”, Институт за исторически изследвания при БАН, Софийски университет "Св. Климент Охридски" и други организации. В събраната колекция има и частни дарители, предоставили архивните си фотосбирки. „Княгиня Мария Луиза“ – Снимката показва княгинята, застанала на морския бряг. Фотографията е от 1937 г. Притежател на правата върху снимката е Държавна агенция „Архиви“. "Владигерови" - Панчо и Любен Владигерови, заедно с майка им Елиза, на плажа във Варна. Компания им правят Григор Василев със съпругата му Мария. Снимката е от 1926 г. Притежател на правата върху снимката е Държавна агенция „Архиви“. „Конкурс за красота“ – Дами се явяват на конкурс за красота във Варна през 1932 г. Притежател на правата върху снимката е Стойчо Млечевски. „Багряна във Варна“ - Елисавета Багряна /вляво/ със своя приятелка на морския бряг през 1930 г. Притежател на правата върху снимката е Националният исторически музей. „Дора Габе“ - Писателката и поетеса Дора Габе /вдясно/, заедно с приятелка на българското Черноморие през 1926 г. Притежател на правата върху снимката е Националният литературен музей. „Зорка Йорданова“ - Това е може би първата снимка, документирала една от светските дами на 20-те години на миналия век по бански – актрисата Зорка Йорданова с приятелки на варненския плаж през 1924 г.Притежател на правата върху снимката е Държавна агенция „Архиви“.

Вече доста се изписа по медийте за заразата в Африка, аз тук искам да цитирам част от статията в Капитал: Цялата статия: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2014/08/09/2358191_kogato_magiiata_izmestva_medicinata/?sp=1#storystart Пускам темата, за дискусия свързана с факти които ги няма в тази статия..., ако някой може да даде повече информация...

Най-новите и по-пълни прецизни обработки на получените досега данни от LHC са докладвани на тазгодишната 37-ма конференция по физика на високите енергии. Те показват с много по-голяма достоверност, че откритата частица има свойствата на бозона, предсказан от стандартния модел и намаляват съществуващите съмнения в интерпретацията на данните. http://www3.imperial.ac.uk/newsandeventspggrp/imperialcollege/newssummary/news_9-7-2014-10-28-17

„Диктаторът“ – биографичен труд, посветен на Стефан Стамболов Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068 Биографичният труд „Диктаторът“ от видния български писател, публицист и общественик Антон Страшимиров описва живота на една от ключовите личности в новата ни история – българския държавник Стефан Стамболов. Книгата е част от ценната поредица „Спасената история“ на ИК „Изток-Запад“. Известен главно с романа „Хоро“, Антон Страшимиров е автор на редица трудове, които са останали в сянка за широката общественост до 1989 г. Такъв е и „Диктаторът“, в който Страшимиров описва подробно живота на една от най-противоречивите личности в родната история – недолюбвания от едни и боготворен от други български държавник Стефан Стамболов. Роден във Велико Търново на 15 януари 1854 г., Стамболов не обелва дума до третата си година, когато изведнъж проговаря „като възрастен човек“. На 16-годишна възраст е изпратен „на учение в Русия“ като стипендиант на Търновското училищно настоятелство. Така, вече руски семинарист в Одеса, през 1870 г. Стамболов е библиотекар на тайна група руски идейници – „прудонисти“ (по името на Пиер-Жозеф Прудон – теоретик на анархизма). Както отбелязва Страшимиров: „В тоя къс период от ранните години на Стамболов трябва да се търсят както източниците на знанията му, така и зигзагът, по който се оформят основните черти на неговия характер, защото по-късно той е нямал време да работи върху себе си.“ След като полицията разбира за тайната група, арестува част от членовете й, но Стамболов дори не попада сред заподозрените. Въпреки това, той – „съумял да се приспособи в един търговски параход за матрос“, успява да избяга в Румъния, където става част от българските комитетски среди. Освен детството и юношеските години, в „Диктаторът“ Страшимиров описва и първите стъпки на Стамболов като апостол, въстанието в Херцеговина, участието му в Българския централен революционен комитет в Букурещ, в Руско-турската война, в Кресненското въстание, във всенародното изпращане на княз Дондуков и др. „Диктаторът“ излиза за пръв път през далечната 1935 г., но остава скрита за българския читател – тя дори не попада в събраните съчинения на Страшимиров. Авторът на предговора към настоящото издание – проф. Андрей Пантев, коментира: „Преиздавана и препрочитана, отхвърляна, но и сочена за образец, тя носи онази автентичност на преживяното – като наблюдение и съучастие, което рядко ни предоставят сухите статистически хроники. Кой твърди, че историята е несправедлива? След дълги години на невежествено или преднамерено забвение Стефан Стамболов се завръща в нашата памет с целия си блясък.“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068 Откъс от „Диктаторът“, Антон Страшимиров През освободителната война. Чувство на самоценка у национален вожд Ако приемем, че Стефан Стамболов (след преживяното в борбите за освобождение) вече се е надъхал с оная вяра в достойнствата на своя народ, която е ореол на предшественика му – Васил Левски, ще трябва да се съгласим, че той в края на краищата и сам се е надъхал със самовяра и несъзнателно се е почувствал сред бойците в тоя достоен свой народ не само генерал, но и главнокомандващ. А избраниците на съдбата – хората, надарени с духовна свръхсила – и без това се раждат с голяма подсъзнателна мярка за своята цена. Ето така трябва да погледнем на Стефан Стамболов, когато ще преценяваме неговото държане през освободителната Руско-турска война. Все пак отбягването на Стамболов да влезе в Българското опълчение, т.е. стоенето му далеч от самата огнена линия на войната, не би се оправдало с нищо и би било едно осъдително самомнение, граничещо с маниачество, ако той преди това не е водил въоръжена дейност, т.е. ако не е имал случаи да излага живота си за бъдещето на своя народ и на своята страна. Недопустимо е наистина да се мисли човек и да се чувства роден за народен вожд, а след като до 22-годишната си възраст не е излагал никога живота си за делото на своята страна, да оста­не безучастен и тогава, когато мъжете от народа му гинат в ужасите на една с неизвестен още край война! Такова държане е присъщо само на бездушни кариеристи. Случаят с Ботев е единствено логичният: той не би бил Ботев, ако не беше участвал с оръжие в ръка (безразлично като войвода или като редник), щом е избухнало в страната въстание. Защото той преди това не е имал случай да излага главата си в такава проповядвана от самия него борба. Остава обаче открит въпросът: къде е Стефан Стамболов при обявяването на освободителната Руско-турска война и какво той борави, щом не се ангажира в българското опълчение? По устното твърдение на живи сподвижници в Търново, щом се разчува за турските жестокости след Средногорското въстание, Стамболов минава в Румъния и предприема работа, която отговаря на неговото самочувство като народен вожд: той влага всичката си стихийна енергия в създаване комитети сред българите в Румъния, в Бесарабия и в Херсонската губерния – за подпомагане пострадалите в България. И както подобава на достолепен общественик, при самата тази своя работа той потърсва средства за своята издръжка чрез личен труд: става учител в голямата българска паланка Кубрат. Ето така обявата на освободителната Руско-турска война заварва Стамболов учител. И при позива за рекрутиране на българско опълчение той – само 22-годишен – вероятно се е видял пред морално изпитание. Българското опълчение се организира не от българските комитети, не дори от българските общини в Русия и в Румъния, а от руското военно командване. Това опълчение не е „помощна войска“ (Русия разполага с неизброима маса обучени набори!), а само плакарда1 за целите на войната. И естествено, в така сформираното опълчение дори фелдфебелите и сержантите ще бъдат руси. А българите ще са само редници, т.е. изравнени, обезличени (и еднакво псувани и хокани при обучение – както е редът във всички войски по света). Руското военно командване не е могло да допуска, че сред борещите се за освобождението си българи има вече изпитан кадър от ръководни лица във въоръжената борба. Същото се случи дори и у нас – при военната кампания срещу Турция през 1912 г. Свикахме „македонско опълчение“, а го поверихме само на началници, които бяха обучени в нашите офицерски школи и в нашите казарми! И македонските войводи – комай до един – не влязоха в строя на това опълчение. Те или се зачислиха като нестроеви, или образуваха набързо свои чети и своеволно нахлуха в Турция. Едвам после, през всеобщата война нашето военно командване се досети да даде на македонските войводи началнически постове в опълчението, та така да се организира Македонската дивизия. Не можете безпричинно само в името на граждански дълг да понижите в една война до редници ония, които са с проявено началническо достойнство и с изработена началническа психология. Това е деградиране, значи е наказание. И никой не би се подложил доброволно на такова изискване. Че и не трябва! Защото самата войскова дисциплина налага началникът да стои във всяко отношение по-горе от редника. Каква ще е тази войска, в която фелдфебели биха командвали на офицери! Нашият бляскав военен теоретик и храбър офицер – покойният полковник Борис Дрангов – срещнал във всеобщата война редник от Македонската дивизия, който спрял началнишкото му внимание с внушителния израз на своето лице. Полковник Дрангов се обърнал към войника с известния свой бащински тон: – Юнак, как те викат? – Павел Христов, г-н полковник. – Павел Христов? От Битоля? – Тъй вярно, г-н полковник. – Ти ли се, бе Павле? Глупости! Че ти за редник ли си? Върви с мене! Павел Христов беше ръководителят на Битолския революционен окръг. Човек достолепен, непретенциозен, изпълнителен, а едновременно и бляскав агитатор, и организатор! Но дошло време да се воюва наред с цялата българска армия и човекът влязъл в опълчението като редник. Обаче военният теоретик Борис Дрангов (който командваше полк в Македонската дивизия) веднага решил: Павел Христов не може да бъде редник. – Това е против духа в една армия! – натъртил той пред Павел Христов. И му възложил задачата да си подбере хора от полка и да продоволства последния... Условията, при които се е рекрутирало Българското опълчение в освободителната Руско-турска война, не са позволили на Стефан Стамболов да постъпи в него. И той се е чувствал толкова прав в своята изработена вече началническа психология, че е тръгнал из българските колонии да надъхва младите – да влизат масово в опълчението. Но сам е останал извън него – останал е да чака своето място в развиващите се събития. 1. Плакарда (фр.) – плакат. – Б.р. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43068

Автор: Емилия Гочева, Лиана Гочева Обем: 344 стр. Издател: ИК "Колибри" Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43096 Вие си мислите, че знаете руски. Толкова е лесен. Толкова прилича на българския... Е, вярно, има падежи, които малко усложняват работата. Но пък лексиката... Казват, че лексиката в двата езика съвпада до 80%! И изведнъж прочитате израза „свежая булка“ например. И как да ви дойде наум, че става дума за прясно хлебче, а не за свежа булка? Или ви казват: „Какая красивая у тебя майка!“. Оглеждате се за майка си и се чудите дали наистина е толкова красива, като и през ум не ви минава, че става дума за фланелката ви! Освен това разбирате, че руснаците не мият, а чистят зъбите си, бият стъклото, вместо да го чупят, и какво ли още не... И става тя една... Тoзи учебен речник е за всички, които изучават руски език, независимо от нивото, на което се намират. Ако сега започвате, той ще ви помогне да усвоите основната лексика, обогатена с най-актуалната, тази, която ще чуете и прочетете в новините. Ако знаете добре руски, тук ще намерите тънкостите, които ще ви помогнат да стигнете до следващо, по-високо ниво. Помагалото се състои от две части: - активен речник с превод на български език - речник на съчетаемостта на всяка заглавна дума в основните ѝ значения, с българските съответствия на всяко словосъчетание, с маркирани различия в съчетаемостта на двата езика. - над 5000 думи с превод на български - пълна съчетаемост на думата с превод на български - подчертаване на различията в двата езика - базов активен речник - най-новата и актуална лексика, необходима - за разбиране на средствата за масова информация - фразеологизми и техните български съответствия - ниво А1 – B2 Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43096

„Срещи с животни“ Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43141 „Срещи с животни” излиза за първи път на български език, но читателите ще познаят и в тази книга същия забавен любител на всичко шаващо, което може да се обобщи като „фауна”. Този съвременен Ной е готов на всичко, за да опази от изчезване всяко живо същество. Даръл примира от умиление пред майчинските инстинкти на стоножката и с любов ще сподели занимателни факти и за лигавия плужек – той ги намира за еднакво очарователни и достойни за внимание. Писателят отново разказва за преживяното по време на пътуванията си по света, но в тази книга се е постарал да категоризира животните и да ги систематизира по свой си даръловски начин. Джералд Даръл Джералд Даръл е роден в Индия през 1925 г., но три години по-късно семейството му се премества да живее в Англия, а след още три се установява на Корфу. Именно на този благословен от природата остров младият Джералд разгръща дарбите си на естествоизпитател, превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна в частност и на всичко живо като цяло. През 1947 г. той финансира, организира и оглавява първата си експедиция в Африка с цел да събере животни за някои големи зоологически градини. Следват експедиции в дебрите на Парагвай, Аржентина, Сиера Леоне, Мексико, Мавриций и Мадагаскар. През 1962 г. лансира първата си телевизионна програма „Двама в джунглата“ за пътуването си в Нова Зеландия, Австралия и полуостров Малая. Успехът е зашеметяващ, така че следват общо 70 програми за телевизията, посветени на експедициите му по света. През 1959 г. основава и оглавява зоологическата градина на Джърси, а по-късно и Тръста за опазване на живата природа. За заслугите си към естествените науки е носител и на Ордена на Британската империя. Брат му Лорънс, един от големите съвременни английски писатели, го насърчава да започне и да описва своите преживелици и в резултат Джералд Даръл пише около 20 книги, които до една се радват на невиждан успех в цял двят. Писателят умира през 1995 г. и в некролога, поместен във в. „Таймс“, пише : „Той пръв събуди света за случващото се с околната ни среда, а неговите книги и телевизионни програми допринесоха за създаването на не едно ново поколение естествоизпитатели и природозащитници“. Джералд Даръл - „Срещи с животни“ Винаги съм се изненадвал как по цял свят хората не обръщат и капка внимание на заобикалящата ги фауна. За тях и в тропическия лес, и в саваната, и в планините, сред които живеят, очевидно не съществува никакъв живот. Очите им виждат само някакъв стерилен пейзаж. Този факт ми беше натрапен за сетен път по време на последното ми посещение в Аржентина. В Буенос Айрес се запознах с един англичанин, който беше прекарал целия си живот в тази страна, но не можа да се начуди къде сме тръгнали с жена ми да ловим животни в пампасите. – Но там няма нищо, скъпи приятелю! – възкликна. – Защо? – озадачих се, понеже ми се беше сторил интелигентен човек. – Че то цялата пампа не е нищо друго освен трева и пак трева – заразмахва бойко той ръце в желанието си да ми покаже докъде стигала тревата. – Нищичко няма там, скъпи приятелю, абсолютно нищо, освен трева и тук-там по някоя крава. Да, едно такова най-грубо описание на пампасите не е много далеч от истината, ако се няма предвид фактът, че тази огромна равнина се състои не само от крави и гаучоси. Изправен насред пампасите, можеш да се въртиш бавно на триста и шейсет градуса и ще видиш единствено легнала хоризонтално като маса за билярд трева, стигаща чак до хоризонта и прекъсвана само тук-таме от купчини гигантски магарешки бодили, високи около два метра и приличащи на несравними с нищо сюрреалистични свещници. Изпънал се под парещото синьо небе, този пейзаж може наистина да ти се стори мъртъв, но под трептящия плащ на тревата и сред горичките сухи, трошливи стъбла на магарешките тръни съществува един невероятно разнообразен живот. И ако тръгнеш на кон в най-голямата жега през този тревист килим или си запробиваш път през гигантска гора от бодили, при което крехките стъбла пукат и пращят под теб със силата на фойерверки, малко неща би видял, с изключение на птиците. На всеки четирийсет-петдесет метра ще срещнеш по някоя подземна сова, изпъчила се като гвардеец на пост върху туфа трева до дупката си, да те приковава с невярващ смразяващ поглед, а щом се приближиш, подхваща нервен притеснен танц, след което полита безшумно над тревата. Движението ти неминуемо попада в полезрението и бива незабавно докладвано от наблюдателите на пампасите – черно-белите маскирани калугерици, които щъкат скришом насам-натам, привеждат глави и не те изпускат от взора си, докато в един момент не се вдигнат на шарените си криле и захванат да кръжат отгоре ти и да пищят тревожно „теро-теро-теро... теро... теро“, известявайки по този начин присъствието ти на всичко живо в радиус от няколко километра. Някъде там, далеч, други калугерици подхващат пронизителния зов, докато в един момент вече имаш чувството, че виковете им огласят цялата пампа. И няма живо същество, което да не е нащрек или да не проявява подозрителност. Пред теб два от привидно умрелите клони от скелета на мъртво дърво изведнъж разперват криле и се издигат към парещото синьо небе – каракари чиманго с внушителни ръждиви и бели пера и дълги стройни крака. А онова нещо, което ти е заприличало на свръхголяма туфа изсушена от слънцето трева, най-неочаквано се изправя на дългите си яки нозе и се понася с огромни плавни крачки и изпънат врат, слаломира изящно между магарешките бодили, а ти едва сега си даваш сметка, че не е било туфа трева, а обикновено нанду, притаило се с надеждата, че ще го подминеш, без да го забележиш. Така че разгласяването на присъствието ти от страна на калугериците си има и хубава страна: създава паника сред останалите обитатели на пампасите и ги кара да се покажат. От време на време стигаш до някоя лагуана – плитко езерце, заобиколено с тръстика и няколко недорасли дървета. И попадаш на дебелите му зелени жаби, които, когато са разтревожени, скачат върху теб със зейнали уста и издават страховити крясъци. А подир жабите през тревата се плъзгат тънки, дълги змии, украсени в сиво, черно и яркочервено, та приличат на вратовръзките на някое английско частно училище. В шавара почти гарантирано ще намериш гнездо на качулата паламедея – птица, наподобяваща огромна сива пуйка: рожбата клечи в леката вдлъбнатина върху изпечената от слънцето земя, жълтее като лютиче, но не потрепва дори докато копитата на коня ти я прекрачват; в това време родителите крачат тревожно насам-натам и тръбят уплашено, а между крясъците дават, но с по-тих глас, инструкции на отрочето. Такава е пампата през деня. А вечерта, докато се прибираш, яздейки, у дома, слънцето залязва сред пламнали цветни облаци, патици долитат да се скупчат из лагуаните и при кацане разпращат вълнички из тихите води. Ятца розови лопатарки се спускат на розови облаци да се хранят из плитчините сред преспите от черношиести лебеди. Яздиш през бодилите и колкото по-тъмно става, толкова по-голяма е вероятността да срещнеш някой броненосец, превил се като странна механична играчка, да се прокрадва в търсене на препитание; или пред теб ще се изправи скункс, блещукащ ярко в черно и бяло на фона на падащия здрач, опънал вдървена опашка и потропващ нервно и предупредително с лапи. Това бяха първите ми впечатления от пампасите, и то само за няколко дни. А приятелят ми, прекарал целия си живот в Аржентина, така и не беше разбрал за съществуването на този малък птичи и животински свят. За него пампасите си оставаха „нищо, освен трева и тук-там по някоя крава“. Направо да го съжалиш. ЧЕРНИЯТ БУШ В много отношения Африка може да се нарече нещастен континент. Прякорът Ч ерния континент му излиза през викторианската епоха и старата му слава си стои непокътната досега, независимо от това, че вече е осеян с модерни градове, железопътни линии, застлани с чакъл пътища, коктейлни барове и други неизбежни придатъци на цивилизацията. Веднъж създадена, била тя добра или лоша, славата трудно отмира, а по неизвестни причини най-трудно се губи лошата репутация. С най-лоша слава от целия континент вероятно се ползва западното му крайбрежие, наречено интригуващо „гробницата на белия човек“. Ред истории го описват – неправилно при това – като ширеща се непрестанна и непроходима джунгла. А успееш ли веднъж да пробиеш през преплетените лиани, през трънаците и шубраците (за всеобща изненада, в разказите непроходимата джунгла много често се оказва лесно пробиваема), установяваш как няма храст, който да не се люлее и да не потрепва от купищата диви същества, които само чакат да ти се нахвърлят: леопарди със светнали очи, гневно съскащи змии и речни крокодили, впрегнали всичките си нерви да приличат по-убедително на дънер, отколкото самите дънери. Преодолееш ли някак си всички тези опасности, неминуемо налиташ на някое диво местно племе, настроило се да нанесе смъртоносен удар по нещастния пътешественик. Тези местни люде са по правило от два вида – канибали и не-канибали: канибалите са неизменно въоръжени с копия, а не-канибалите – със стрели, от които капе смъртоносна отрова, каквато науката обикновено не познава. Не че човек може да има нещо против творческото въображение, стига то да е лесно разпознаваемо като такова. За жалост, западният африкански бряг е дотолкова набеден, че и при най-малкия опит да се противопоставиш на общоприетите представи, веднага ти лепват етикета на лъжец, чийто крак никога не е стъпвал там. И ми става много мъчно, като си помисля колко онеправдана е тази част от света, където природата е толкова чудата, пищна и красива, макар да си давам прекрасно сметка, че съм само един ридаещ тъжно насред пустошта глас. В хода на моята дейност съм имал възможността да наблюдавам по един или друг начин много тропически лесове, тъй като на човек, който си изкарва прехраната с лов на живи диви животни, му се налага неизбежно да навлиза да ги търси в така наречената непроходима джунгла. Те, за съжаление, не щат да идват сами. Стигнал съм до извода, че средностатистическият тропически лес всъщност страда от невероятната липса на диви екземпляри: че може цял ден да се скиташ, без да видиш нищо по-вълнуващо от някоя и друга птица или пеперуда. Не че няма животни – има ги, и то в изобилие, но те най-разумно те отбягват, така че, ако искаш да ги видиш или заловиш, трябва да знаеш къде точно да ги търсиш. Спомням си как веднъж, след шестмесечен лов в горите на Камерун, показах събраните от мен стотина и петдесет различни бозайници, птици и влечуги на един джентълмен, който от двайсет и пет години живееше в този район, и той остана поразен от факта, че такова многообразие е съществувало едва ли не пред прага на дома му, в гората, която той е смятал за безинтересна и почти лишена от живот. Жителите на Западна Африка, които използват известния като „пиджин“ диалект на английския, наричат гората „буш“. При това правят разлика между два вида буш: единият е районът около селото, съответно градчето, който е добре познат на ловците и на места прелива в обработваеми ниви. Там животните се плашат и е трудно да ги видиш. Другият вид е черният буш, отдалечен с километри от най-близките села и посещаван само понякога от някой и друг ловец; именно тук, стига да си търпелив и тих, можеш да видиш дивите животни. Животните обаче не можеш да ги уловиш, ако просто разхвърляш капани из гората; колкото и случайни да ти се сторят от пръв поглед техните движения, скоро установяваш, че в мнозинството си те имат строго установени навици и в продължение на цели години се движат по едни и същи пътеки, явявайки се на едни и същи територии в определени периоди, когато там се намира достатъчно храна, а после, щом тя свърши, изчезват нанякъде, и винаги пият вода на едни и същи места. Някои дори си имат специални тоалетни, често отдалечени на известно разстояние от леговищата, в които прекарват по-голямата част от живота си. Случвало се е да поставя капан в гората и нищо да не се хване, а като го преместя само на три метра вляво или вдясно – веднага да уловя нещо, понеже съм налучкал пътя, който дадено животно използва редовно. Така че преди да заложиш капаните, трябва най-търпеливо и внимателно да изучиш околността и да установиш кои са най-често използваните маршрути по върхарите на дърветата или по горския терен; къде са започнали да зреят дивите плодове и в кои дупки прекарват деня нощните животни. Докато бях в Западна Африка, прекарах сума ти време в наблюдения – да установя привичките на горските обитатели, че да ми е по-лесно да ги уловя и опазя. Един такъв район изучавах в продължение на около три седмици. В горите на Камерун понякога се срещат места, където почвеният слой е прекалено тънък, за да може да издържи корените на гигантските дървета, на чието място в такива случаи са се настанили нискорастящи шубраци, храсти и дълги треви, намиращи достатъчно препитание в тънкия слой пръст върху някоя сива скала. И доста бързо установих, че краищата на една от тези естествени ливади, която се намираше на около пет километра от бивака ми, са идеално място за наблюдаване на всякакви диви животинки, тъй като поляната се състоеше всъщност от три ясно отчетливи растителни зони: първо – самата трева, на площ около осем хектара, почти напълно избелена от прежурящото слънце; около нея – тясна ивица шубраци и храсти, оплетени нагъсто с паразитни пълзящи растения и окичени с ярките цветя на поветицовидното фасулче; и едва след тази зона с ниска растителност започваше истинската гора с огромни петдесетметрови стволове – масивни колони, които подпираха безкрайния покрив от зелени листа. При което, ако човек си подбере внимателно мястото, може да наблюдава едновременно по един малък сектор и от трите вида растителност. Напусках лагера много рано сутрин; но дори и в този ранен час слънцето вече припичаше жестоко. Излизах от разчистената лагерна площадка и се мушвах в хладния лес и зелената му сумрачна светлина, която успяваше да пробие през гъстия листак над главата ми. Пристъпвах внимателно между гигантските стволове по горския под, така плътно покрит от пласт подир пласт опадали листа, че пружинираше меко и леко под краката ми като някакъв персийски килим. Единственият шум, който се чуваше, беше непрестанното стържене на милионите цикади, впили се в кората на дърветата, от което въздухът буквално трепереше; но щом се приближех, тези красиви зелено-сребристи насекоми се понасяха из гората като миниатюрни самолетчета на блещукащите си прозрачни крилца. От време на време дочувах и жалното „ууиии“ на малка птичка, която така и не успях да идентифицирам, но която винаги ми правеше компания, докато скитах из гората, и ми задаваше въпроси със своя мек ромонещ гласец. На места над главата ми се появяваше голяма пролука в листния покрив – от някой прояден от насекомите и влагата клон, паднал с трясък от няколко десетки метра височина и оставил дупка в горския навес, през който златните слънчеви лъчи сега пробиваха до земята. И в тези петна от ярка слънчева светлина се виждаха ясно насъбралите се пеперуди: едри екземпляри с продълговати, тесни оранжевочервени криле, блещукащи на тъмния горски фон като десетки пламъчета от свещи; малки, нежни, приличащи на снежинки създания, които се надигаха като облаци изпод нозете ми, после бавно, с пируети кацаха пак върху тъмните плесенясали листа. Докато по някое време стигнех до брега на поточето, промушващо се шепнешком през огладените от водата канари, всяка една украсена с калпаче от зелен мъх и ситни растения. Поточето прекосяваше леса, след нея – и ивицата с ниската растителност и навлизаше в ливадата. Но на самия ръб на гората теренът ставаше полегат, та водата образуваше няколко миниатюрни водопадчета, всяко едно украсено с туфи диви бегонии с блестящи восъчно жълти цветчета. Тук, на края на гората, силните дъждове бяха успели да отмият постепенно почвата изпод масивните корени на едно от гигантските дървета и то беше рухнало така, че сега половината му беше все още в леса, а другата половина лежеше в ливадата – огромен кух ствол, бавно гниеща черупка, обрасла нагъсто с поветицовидно фасулче и мъх, – а по белещата му се кора маршируваха батальони от отровни гъбки. Тук беше моето скривалище: по част от ствола кората беше опадала, разкривайки кухата му наподобяваща на кану вътрешност, където можех да се притая, скрит зад ниската растителност. След като се убедях, че корубата няма за момента други обитатели, скривах се в нея и започвах да чакам. През първия час обикновено не се забелязва нищо, освен цвърченето на цикадите, по някой висок крясък на жаба дървесница откъм брега на поточето и от време на време по някоя случайна пеперуда. Но след известно време гората вече те е погълнала, забравила е за присъствието ти, та ако не шавъркаш, след този час вече си възприет като част – макар и доста непохватна на вид – от целия пейзаж. По правило най-напред се появяват гигантските бананояди, които се хранят с дивите смокини по края на поляната. Тези огромни птици с дълги, провиснали като на свраки опашки, още на километър от леса започват да предупреждават за пристигането си с поредица мощни, звънливи и радостни крясъци: „каруу, куу, куу, куу“. Долитат устремно и с чести пикирания откъм гората, кацат по смокиновите дървета, започват да си подвикват щастливо и да подмятат дългите си опашки, от което златистозелените им пера присвяткват с всички цветове на дъгата. Притичват по клоните по един съвсем нехарактерен за птица начин, скачат от един на друг с големи кенгурски скокове, късат дивите смокини и лакомо ги поглъщат. След тях на угощението се явяват цяло стадо гвенони мона с ръждивочервена козина, сиви крачка и с по две яркобели петна, подобни на два гигантски отпечатъка от пръсти, от двете страни на основата на опашките им. Приближаването на тези маймуни може да се сравни единствено с внезапен вой на вятъра през листата на дърветата, но ако човек се вслуша внимателно, ще отдели от фона особения звук „ууп-ууп“, следван от силно и донякъде пиянско свирене, сякаш десетки праисторически таксита са попаднали в улично задръстване. Този звук оповестява появата на птиците носорози, които следват неотлъчно маймунските стада и се хранят не само с намерените от маймуните плодове, но и с гущерите, жабите дървесници и насекомите, които те подплашват, докато се прехвърлят по върхарите на дърветата. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=43141

Обзор на всички най-значителни космически постижения до момента, както и бъдещите планове:

Утре в 18:00 във Военния клуб! Ще гледаме хубав филм и ще се видим по хубав повод! 101 години от II-та Балканска война http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16819 https://www.facebook.com/events/1519933154902069/

Във форума е забранено да се коментират политически теми и въпроси от всякакъв характер, но тъй като се забелязва голям интерес за обсъждане на политика то създавам тази тема... Тук може да си пишете каквото искате свързано с политика... Всеки коментар свързан с политика извън тази тема ще бъде изтрит, а авторът ще получи наказание.

Докато не се научите, че във форума не може да се говори за политика темите ще се затварят! Тук може да продължите свободно: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16847&hl=

В брой 66 на списание "Българска Наука" има много интересна статия по въпроса: http://issuu.com/bgnauka/docs/bgnauka66 Наднорменото тегло един от факторите за снижаване издръжливостта на войнския състав и едно от най-честите заболявания на модерното общество. http://nauka.bg/m/%D1%81%D0%BF-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%BA%D0%B0-66

На 07 юли всички във Военния клуб! http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16819 https://www.facebook.com/events/1519933154902069/

Аз да припомня на 7 или 8 юли във Военния клуб от 18:00 часа. (тези дни ще се уточни окончателно деня) http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16819 https://www.facebook.com/events/1519933154902069/

Фондация Българска Памет е учредена в обществена полза през 2007 г. с цел осъществяване на съвременната идея за национална идентичност в перспективата на европейската принадлежност на България. Фондацията подкрепя национално отговорни инициативи в духа на демократичните ценности на Обединена Европа – плурализъм, толерантност, автономност и съгласие. Програмните приоритети на фондацията се реализират в четири основни направления: утвърждаване на националното чувство у най-младите, чрез инициативи за опазване и социализация на културно-историческото наследство; инициативи за борба с демографската криза в България; образователни инициативи за интеграция и социализация на българските общности от историческата диаспора и инициативи за изграждане на икономика на знанието и реализация на младите хора в България.

Аз давам още едно предложение, което е по-скоро задължително за след панаира... По случай 101 години от Междусъюзническата война организираме събитие на 30-ти юни във Военния клуб, след събитието ще има посещение в някое софийско заведение Повече: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=16819 https://www.facebook.com/events/1519933154902069/

Дългоочакваният доклад на Националната комисия по изследванията (NRС) на САЩ относно полета на хора до Марс най-после се появи:http://www.thespacereview.com/article/2535/1 Еспресо машина на Международната Космическа Станция. От ноември месец и космонавтите ще могат да се наслаждават на сутрешната чаша еспресо кафе. http://gizmodo.com/the-iss-will-get-a-custom-espresso-machine-with-a-few-s-1591358914?utm_campaign=socialflow_gizmodo_facebook&utm_source=gizmodo_facebook&utm_medium=socialflow