Р. Теодосиев

Българска народна митология Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1001 Иваничка Георгиева Академични издателство „проф. Марин Дринов“ В монографията „Българска народна митология“ се изследва системата от митологични образи и представи като неразделна част от българската народна култура, светоглед, психика и идентичност. Написана е въз основа на богат изворов материал от цялата българска етническа територия. С цел да се разкрият генезисът, първичната функция и смисловото съдържание на поверията, запазени в народната памет до кр. на ХIХ и нач. на ХХ в., се правят паралели с аналогични явления от митологиите на други народи. Типологичната близост с митологични сюжети, присъщи на различни етнокултурни общности, позволява да се разкрият някои общи закономерности в развитието на човешкаката култура и съзнание. От друга страна, българските митични персонажи са разгледани като резултат от еволюционен развой и трансформация, наслоения и синтез на митологични явления, характерни за етническите компоненти на българскаката народност. Показано е, че етнически специфичното се създава в резултат на конкретните условия, при които възниква и се развива българският народ, от своеобразното преплитане на поверия и представи на траки, прабългари и славяни, от културното влияние на народи, с които българите са били в тесен контакт. Първото издание на „Българска народна митология” излиза от печат през 1983 г.и е преиздадена през 1993 г. Издадена е на английски ( Svyat,1985) и на италиански език (Bulzoni, Roma,1991). Удостоена е с Кирило-Методиевата награда за 1984 г. и международната награда по етноантропология „Питрè-Саломоне Марино” (Палермо,1986 г.). Илюстрациите на книгата са дело на съвместния труд на авторката и нейния съпруг фотограф-художника Христо Юскеселиев. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1001

Планините в България Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1085 Васил Николов, Марина Йорданова, Иванка Ботева Академични издателство „проф. Марин Дринов“ В книгата се разглеждат последователно всичките 37 български планини, някои от които са малко познати. Любознателният читател ще научи повече за природните им особености – форми на релефа, интересни скални образувания, климат, реки, езера и язовири, растителност; за защитените природни обекти – паркове, резервати, водопади, пещери и др.; за архитектурно-историческите и културните забележителности – манастири, свети места, селища – архитектурни резервати, и др. Подробно са описани географското положение и отделните дялове на планините, като са посочени основните маршрути и главните изходни пунктове, от които най-лесно и бързо туристът може да достигне интересуващите го обекти. Всеки, който обича природата на България и желае да бъде в досег с нея, би намерил за себе си полезна информация в тази книга, която да му помогне при бъдещите му срещи с красивите български планини. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1085

Глобални предизвикателства пред човечеството Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1083 Акад. Тодор Николов Академични издателство „проф. Марин Дринов“ Във второто издание на „Глобални предизвикателства пред човечеството“ е включена трета лекция, в която се разглежда съвременното състояние на планетата в светлината на геоложката история на Земята и се посочват основните заплахи, които тегнат над съвременното човечество. Защото знанията за дългата, сложна и динамична история на нашата планета, както и за еволюцията на организмите върху нея позволяват да се очертаят общи закономерности, които са много важни за изграждане на солидни знания за нашия космически дом и за преценка на сегашното състояние на биосферата. Трите академични лекции са самостоятелни тематични единици, но са свързани с един обект – Земята, разгледана в три разреза: строеж и динамика, основни закономерности на биологичната еволюция с акцент върху ускорението на еволюционния процес и съвременното състояние на планетата, проблемите с ресурсите ú, климатичните промени и бъдещето на човечеството с дилемата: с кораб към други планети или повече грижи за собствения космически дом и биосферата – това невероятно творение на биологичната еволюция. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=1083

47 РОНИНИ – ИЗВОРЪТ НА ЛЕГЕНДАТА Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41111 Отмъщението на 47-те ронини се случило в Япония в началото на 18 век. Виден японски учен описва събитията от тази история – христоматиен пример за бушидо, самурайския кодекс на честта, и я обвива с ореол на национална легенда! Годината е 1701, а мястото е Едо, днешен Токио. На фокус е съдбата на група самураи, останали без водач (бивши самураи или ронини) след смъртта на техния даймио. Господарят Асано бил принуден да извърши ритуално самоубийство, заради нападението върху Кира Йошинака, безчестен съдебен служител в императорския двор. Възмутени от несправедливостта, ронините решават да защитят честта на Асано и убиват слугата на шогуна. Доколкото е известно, те планират всеки детайл от своето отмъщение в продължение на две години! След убийството 47-те ронини също трябвало да извършат сепуку, заради умишленото кърваво деяние. И те го правят. После ги изгорили в двора на храм в Едо – такава била собствената им воля... Историята е истинска, но се сдобива с множество орнаменти и става обект на широко разпространение и обсъждане в Япония. Легендата за 47-те ронини принадлежи на културата на тази самобитна страна като емблема за вярност, жертвоготовност, упорство и чест, които хората били длъжни да отстояват през целия си живот. Популярността й расте по времето на император Мейджи. Страната търпи модернизация и наративи като този се вписват идеално в дискурса за националното наследство и идентичност. ГРАНДИОЗНА ИСТОРИЧЕСКА САГА Разказите за разтърсващи събития като драмата на 47-те ронини са известни под името Чишингура.Легендата е подложена на множество художествени интерпретации: театрални постановки, екранизации и романи. Много пиеси от бунраку (кукления театър) и кабуки (традиционния японски театър), дават сценичен живот на тази шокираща вендета. Западните зрители често недоумяват защо 47-те ронини не решават един от тях да извърши убийството и да спаси останалите от наказание. Но това издава липса на познание за началата на самурайската етика. Защото всички самураи били еднакво мотивирани да покажат лоялността си към господаря... Историята се радва на изключителна популярност в Япония и днес. Нещо повече, събитието се чества всяка година на 14 декември в храма Сенгакуджи! ВЕРСИЯТА НА ДЖОН АЛИН Романът е публикуван за първи път от Чарлс Татъл през 1970 г. и преиздаден от същия през 2006 г. Целта на тази историческа сага е да пресъздаде онова, което може би се е случило в онези размирни дни, когато Япония била отделена от останалата част на света и хората все още живеели според старите обичаи. Началото на 18 век е период на празна показност и корупция в двора на шогуна в Едо (днешно Токио) и на невъздържани развлечения в кварталите на удоволствията. И тъй като властта на търговската класа расте, това поставя началото на края на привилегиите за професионалните воини, самураите, които остро усещат загубата им, особено след като са смятали, че печеленето на пари заслужава презрение. В разгара на тези смущаващи промени изблиците на насилие не са нещо непознато. Те се проявяват най-често под формата на оризови бунтове на селяните, чиито данъци са увеличени до крайност от шогуна, върховния военен управник на Япония. Рядката поява на подобни изблици сред самураите се дължи най-вече на задълбоченото им обучение и забележителната им дисциплина. Но дори самураят има праг на търпимост. Особено ако е безразсъден млад даймио, който се сблъсква за пръв път с упадъчния и дегенерирал дух на императорския двор... Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41111 ИЗ РОМАНА „ИСТОРИЯТА НА ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДЕМТЕ РОНИНИ“: „Това трябваше да ми напомни какъв късмет имахме, че този просяк се изпречи на пътя ни. Знаете ли, някои хора цял живот не знаят кой път да поемат. И животът им минава така – вятърът ги брули и размята, а те са в неведение накъде са поели. Това всъщност е съдбата на обикновените хора – те не могат да избират съдбата си.“ „За онези от нас, които са родени самураи, животът е другаде. Ние познаваме пътя на дълга и го следваме безусловно. Но и това не е лесно, защото се появяват непреодолими препятствия. Препятствия като онези, с които се сблъсква слепият просяк, например. Навярно и той тайничко си мечтае да отмъсти на някой потисник. Навярно и слепият просяк заслужава справедливост, но не е в състояние да направи нищо. Затова ви казвам – ние сме щастливци! Ние знаем какво трябва да се направи и имаме способността да го сторим!“ „... Помнете, саможертвата е неразривна от всеки живот… Мъжът, който избира да води сигурно съществуване, жертва тръпката на битката и победата. Когато знаете какво искате, трябва да сте готови да жертвате всичко, за да го постигнете. Съзнаващите това са щастливци. Щастливци са всички, които съзнават това и следват стремежа си. Какво повече може да иска един мъж?“ Джон Алин - „Историята на 47-те ронини“ НАД ЕДО, СТОЛИЦАТА НА ДРЕВНА ЯПОНИЯ, се зазоряваше. Денят щеше да е хладен и мрачен. Студеният вятър откъм високите, покрити със сняг планини разхлопа капаците на прозорците на селските къщи в покрайнините, а после, преди да влезе в града, завихри прашни въртопи по пощенския път, който идваше от югозапад. По пътя си подхвана вонята на човешки екскременти от оризовите полета, миризмата на пушек от огнищата в кухните на ранобудните домакини и най-сетне соления мирис на море от спокойните води в залива на Едо. Силата му постепенно отслабна, щом навлезе в тесните улички, които криволичеха през лабиринта от крехки дървени постройки, служещи като дом и работно място на почти седемстотин хиляди търговци и занаятчии. Издигна се над керемидените покриви и продължи да се носи на пориви към по-високия терен в центъра на града, поутихна при моста над пълния с вода ров и почти се изгуби сред наблюдателниците и замъците в крепостта Едо, където се разполагаше дворът на шогуна Цунайоши, върховен владетел на тази земя. Докато се стрелкаше невидим насам-натам, вятърът се сдоби и с глас. Промъквайки се през гробището и площада за екзекуции, той стресна едно улично псе, което нададе вой. Този вой бе подет от други и за нула време въздухът се изпълни с мрачното оплакване на хиляди скитащи кучета. Звукът се разпростря и зафуча още по-зловещо при навлизането сред копторите на просяците и именията на благородниците, прониквайки в ушите на спящите бедни и богати... Господарят Асано, даймио на провинция Ако, все още по момчешки привлекателен въпреки своите трийсет и пет години, яздеше заедно с най-близкия си подчинен Оиши из мъгливия район в преследване на смъртоносния див глиган, който тормозеше фермерите. Докато двамата се придвижваха във все по-сгъстяващата се мъгла, господарят Асано долови зловещо бучене и конят му се разтанцува нервно. Яздещият зад него Оиши спря предпазливо, но господарят Асано нетърпеливо пришпори коня си и изчезна от погледа му. – Господарю Асано! – извика Оиши, изпълнен с тревога. – Върнете се, върнете се! Но упоритата гордост на господаря Асано не му позволяваше да се върне обратно; той продължи да напредва в гъстата мъгла, докато необичайният звук премина в писък, а след това в оглушителен вой. Ехото го погълна и мъжът потрепна от ужас, изгубил всякакъв усет за посока. Объркващата белота на мъглата го заслепи и той почувства как губи равновесие и пада на земята. Воят се засили и Асано разбра, че трябва да се бори докрай, за да избяга от демоните, които копнееха да го погълнат. Той извика за помощ и в този миг се събуди в дома си близо до двореца на шогуна; вятърът постепенно отнасяше надалеч воя на кучетата на Едо. – Съпруже мой! – извика жена му, надигна се в постелята и видя как той се опитва да изтегли меча си от ножницата до леглото. – Какво има? Вече напълно разбуден, Асано поклати глава и остави меча. – Кучетата – промърмори той. – Проклетите кучета. – Заспивай – каза тя и красивото й кръгло лице грейна в усмивка. – Вече трябва да си свикнал с тях. – Никога няма да свикна – нито с тях, нито с цялото това ужасно място. – Само още един ден – напомни му тя. – После се връщаме в Ако, при дъщеря ни. – Още един ден – повтори той и в гласа му прозвучаха едновременно отчаяние и надежда. – Още един отвратителен ден. Асано се опита да заспи отново, но заради кошмара сърцето му биеше толкова силно, че той не можеше да затвори очи. Продължи неспокойно да наблюдава как зората постепенно се промъква през капаците на прозореца и бавно пълзи по татамито край леглото му. Господарят Асано въздъхна, измъкна се изпод тежкото одеяло и се изправи. Беше само по бельо и потрепери от студа. След това навлече дебелия си халат, плъзна встрани дървената врата и излезе в студения коридор. Тръгна с широки крачки по хлъзгавото дърво, потъмняло от безбройните обути в чорапи нозе, преминали по него. От едната си страна коридорът беше ограден от колони от ароматно кедрово дърво, които поддържаха рисуваните паравани; от другата страна се отделяше от градината чрез прозрачни врати. Господарят Асано потрепери, когато те затракаха при поредния порив на вятъра. Стори му се, че отново чува воя на кучетата от съня. Той отвори плъзгащата се врата на кухнята и влезе вътре. Помещението беше доста голямо, подът му беше покрит с грубо издялани дъски, а в средата беше издълбано облицовано с глина огнище. Край него клечаха и се топлеха двама самураи от неговата свита. Когато Асано се приближи до тях и ги поздрави, те бързо паднаха на колене и опряха чела в земята. Катаока, по-младият от двамата, жилав, с маймунска физиономия, се накани да направи комплимент на господаря си, но щом забеляза изражението на лицето му, бързо промени намерението си. Господарят Асано беше нервен човек, ала тази сутрин изглеждаше по-напрегнат от обичайното, а Катаока знаеше кога е за предпочитане да си държи езика зад зъбите. Другият мъж, воин на име Хара, на около петдесет години, със свирепо лице, имаше ленив поглед и не беше толкова схватлив; той просто последва примера на Катаока и седна с кръстосани крака край огъня, докато господарят им се настаняваше до тях. – Нямаше нужда да ставаш толкова рано – каза Асано на Хара. – Днес ще ме придружава единствено Катаока, а и той само ще стои отвън, ще зяпа кулите на двореца и ще си мечтае да се прибере вкъщи. Хара изръмжа, блестящите му очи се показаха за миг, после тежките му клепачи отново се отпуснаха и той поднесе купичката с ориз към устата си, за да похапне. Катаока поклати глава и устните му се разтегнаха в доволна маймунска усмивка заради голямата чест да придружава сам господаря си при това височайше посещение, но димът от огъня се изви към лицето му и той се закашля. Господарят Асано се пресегна към чайника, който висеше над огъня, но пушекът влезе в очите му и той изруга. Остави чайника на куката. – Мимура! – извика той и внезапно размърдване в килерчето му подсказа, че Мимура го е чул. Слугата, висок, непохватен младок, влезе с колебливи стъпки и се поклони ниско на господаря си. Когато вдигна поглед, той забеляза, че цялата стая е пълна с пушек, виещ се навсякъде само не и през отдушника в покрива, затова бързо измъкна от огнището зелените пръчки, които бяха причината за проблема. – Кой ги е пъхнал вътре? – попита рязко господарят Асано. – Не си чак толкова непохватен, Мимура. Не можа ли да направиш така, че денят ми да започне по-добре? Мимура го засипа с извинения, изобилстващи от учтиви фрази, и промърмори под носа си нещо за глупостта на новия огняр. После отиде до вратата на килера и извика. Не се появи никой и той отново извика. Този път през отвора щръкна главата на огнярчето – черна рошава коса над нагла физиономия. Мимура го наруга заради немарливостта му, но ако беше очаквал някакво извинение, остана горчиво разочарован. С висок, дрезгав глас момчето се сопна на Мимура, че щом е толкова придирчив, по-добре сам да си запали огъня, и бързо се шмугна обратно, затръшвайки вратата зад гърба си. Мъжете край огнището се смаяха от тази проява на наглост, а Хара толкова се ядоса, че скочи на крака и извади дългия си меч. – Какво си мисли той, че да говори така на някой от нашите прислужници? – възкликна самураят и тръгна към вратата на килера. – Не, почакай – спря го господарят Асано с властен глас. – Той е още момче. Освен това ще си навлечеш неприятности, ако го нараниш. Тук законите са различни; не можем да постъпваме както у дома. – Но обиждайки прислужника ви, той обижда вас – настоя Хара. – Щом не ми позволявате да му взема главата, мога поне да му отрежа езика. – Седни, седни и си пий чая. Трябва да свикнеш с тукашните маниери. Тук посещенията на разните даймио от провинцията са нещо толкова обикновено, че не стряскат дори най-нисшето огнярче. Без да спира да мърмори, Хара прибра меча си и седна край огнището. Той внимателно наблюдаваше как Мимура отваря вратата на килера и влиза вътре. Миг по-късно оттам се разнесе силен плясък и вик на болка. Хара се усмихна, а Катаока се разсмя на глас. – Така му се пада на малкото маймунче – извика той и устните му се разтегнаха във възможно най-маймунската усмивка, на която бе способен. Останалите се усмихнаха и Катаока остана доволен, че бе успял, макар и за кратко, да накара господаря си да забрави проблемите. – Ще ми се да можех толкова лесно да се справям с всички жители на Едо – рече господарят Асано с въздишка и хапна малко ориз. – Но се боя, че няма как да стане. Особено с онези, които притежават някаква власт, дори и най-малката. Двамата самураи се спогледаха. Те знаеха отлично какво има предвид господарят им. – Всички контета от двора трябва да се простят с главите си – изръмжа Хара и Катаока кимна утвърдително – Те говорят и се обличат като жени и са също толкова досадни. – Както и да е, днес всичко ще свърши – каза господарят Асано. – После ще се приберем в Ако и ще забравим за това място. Само си помислете какво ли е било едно време, когато всички даймио като баща ми е трябвало да прекарват тук половината година. Всички се съгласиха, че сегашното положение на нещата е за предпочитане, и се захванаха да довършат ориза си. Хара погледна със съжаление празната си купа и господарят Асано без усилие разгада мислите му. – Преди поне получавахме малко месо и риба с ориза, нали, Хара? Какво пък, може някой ден отново да им се насладим, ако законите на шогуна бъдат отменени. Животните може и да печелят от тях, но за нас, хората, не са от никаква полза. – Той остави купата си на земята и отново въздъхна. – Като че ли повечето закони са измислени само за да ни измъчват. А дворцовият етикет е напълно неразбираем за мен. Защо трябва да завися изцяло от указанията на човек като Кира! Името на сановника прозвуча като проклятие и Хара и Катаока отново се спогледаха разтревожено. Двамата знаеха, че господарят им няма да навлезе в подробности – под достойнството му бе да обсъжда личните си проблеми с тях, – но от онова, което бяха подочули, знаеха, че главният церемониалмайстор Кира прави всичко възможно да злепостави Асано.Освен това знаеха, че не могат да направят нищо по въпроса. Името на Кира заседна в мислите на господаря Асано като кост в гърлото. За пръв път престоят му в столицата беше толкова отвратителен, а и без това не обичаше да идва тук. Но този път, вместо просто да гледа отстрани, той трябваше да участва в официалните церемонии, в резултат на което бе принуден да общува по-отблизо със служителите на шогуна. Кира нямаше нито ранг на даймио, нито свое феодално владение и не управляваше нищо. Но фактът, че няколко години по-рано бе изпратен в Киото, за да изучава церемониалния протокол в императорския дворец, му осигуряваше престиж и власт, които той успешно използваше, за да изнудва поставените под негово попечителство. Предишната вечер господарят Асано беше писал за Кира в писмото си до своя началник на самураите Оиши. Макар Оиши да беше малко по-възрастен, опитът му в дворцовите порядки на Едо беше далеч по-малък от този на господаря му и Асано успя да изрази отношението си към Кира под маската на съвети за това какво трябва да е държанието в столицата. „Кира е от хората, с които трябва да се внимава”, беше написал Асано. „Той се ползва с доверието на шогуна и изглежда като предан служител, но в действителност е безскрупулен рушветчия и използва поста си само за собствена облага. Като че ли единственият начин човек да се разбере с тези хора е да играе по тяхната свирка, но аз отказах да го направя. В резултат на това Кира не спира да ми създава проблеми, макар до края на престоя ми да остава само един ден. Но независимо от случващото се аз няма да платя за услугите му, които би трябвало да са осигурени от двореца. Може и да се инатя, но според мен това е единственият почтен начин на действие за един самурай. Не мога да очаквам сам да променя упадъчните настроения, които като че ли са обсебили двореца, но поне мога да се опитам да задържа главата си над мръсната вода дотогава, докато все още мога да дишам.” Той се чудеше дали Оиши ще го разбере. В Ако нямаше нищо, което да може да се сравни с двореца на шогуна, и самият той не вярваше, че подобна корупция може да съществува, докато не се убеди със собствените си очи. Но пък Оиши мислеше като истински самурай и щеше да оцени чувствата му. Асано се съмняваше, че думите му ще бъдат възприети като практически съвет, но пък се почувства добре, след като сподели тревогите си с някого. Приключи с храненето и се надигна с въздишка. – Време е да облека клоунския си костюм – каза той на Катаока и двамата излязоха заедно от стаята, оставяйки намръщения Хара да размишлява над проблемите, тревожещи господаря му. Кира, който живееше в двореца, също се събуди рано. Като главен церемониалмайстор той бе задължен да бъде безупречен както в облеклото, така и в маниерите си и полагаше огромни усилия да поддържа висок стандарт. Приготвените за него одежди можеха да съперничат на облеклата на гостуващите придворни и даймио, но цветовата схема, която си беше избрал – плътно черно с по една огромна бяла емблема на всеки от дългите и широки ръкави, – му гарантираше, че ще изпъква сред тях. Макар все още да не бе навлязъл в средната възраст, Кира се преструваше на по-възрастен, защото смяташе, че това му придава достойнство. Но с изключение на двете дълбоки бръчки на челото, които се бяха образували от честото мръщене, лицето му бе абсолютно гладко, а едрото му тяло беше стегнато и гъвкаво. Зъбите му, в тон с последната мода, бяха потъмнени и всеки път, когато отвореше уста, за да заговори, събеседниците му виждаха само една тъмна беззъба дупка. Колкото и да беше необичайно за човек, който, макар и за кратко, се беше сдобил с власт над влиятелните даймио, Кира се притесняваше за поведението на един от тях. Господарят Асано беше от старата самурайска школа и очевидно не осъзнаваше, че в настоящата модерна епоха подкупът в правилния джоб би му помогнал много повече от безсмислената демонстрация на лоялност към шогуна. И по тази причина той представляваше заплаха за начина на живот на Кира. От три дни Кира се опитваше чрез ласкателства, намеци и най-сетне обиди да внуши на господаря Асано, че е прието да се поднася дар във вид на прилична сума пари на главния церемониалмайстор в двореца в замяна на услугите му. Но господарят Асано продължаваше да го пренебрегва и Кира започна да се притеснява, че ако тази проява на неблагодарност остане ненаказана, тя ще създаде опасен прецедент. Възнаграждението на Кира като дворцов служител не беше голямо и той нямаше никакво желание да губи страничните си доходи единствено заради упоритостта на господаря Асано. Сигурно имаше начин да му повлияе. Досега Кира никога не се беше провалял в опитите си да получи каквото поиска от тези благородни млади глупаци и беше твърдо решен този случай да не стане изключение. Мислите му бяха прекъснати от пристигането на задъхан прислужник, който обяви, че шогунът Цунайоши иска незабавно да го види. Кира бързо навлече кимоното си, ругаейки под нос, защото нямаше да може да се издокара спокойно, както беше възнамерявал. След това изскочи от стаята и тръгна забързано през двора към вътрешния дворец, като през цялото време се чудеше какво ли е разтревожило шогуна толкова рано сутринта. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41111

Докато смъртта ни раздели Автор: Гюнар Столесен Преводач: Петър Драшков Превод от:норвежки Дата на издаване:Юли 2013 ISBN:978-954-28-1231-9 Страници:300 Корична цена:13 лв Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=40443 Гюнар Столесен (р. 1947 г.) е един от най-известните представители на съвременната норвежка литература. Автор е на романи, пиеси и книги за деца, но централно място в творчеството му заемат произведенията с криминални сюжети, които му донасят и световна слава.Главен герой в тях неизменно е частният детектив Варг Веум, чиито казуси не са интелектуални главоблъсканици или ексцентрични екшъни, а проблемни ситуации от всекидневната реалност на обикновени хора, изправени пред необходимостта да оцелеят или да станат жертви в жестоката война с престъпни сили, превърнали живота им в бойно поле. Варг Веум е на тяхна страна и им помага, като непрестанно е в двубой между доброто и злото. Неговият драматизъм е библейски по обхват и интензивност, независимо дали се разиграва в екзотична космополитна среда, сред стъклобетонната джунгла на някой метрополис или в скромен жилищен комплекс на град като Берген, да речем – родното място на Столесен и сцена за изявите на Варг Ваум, които самият детектив не би назовал подвизи, макар че нерядко те са именно такива. Умело изградена криминална интрига, напрежение, съчетано с хумор и неочаквани лирико-художествени отстъпления. Сред романите на Гюнар Столесен, преведени в 17 страни по света, следва да се отбележат „Докато смъртта ни раздели”, „Нощем вълците са черни”, „Паднали ангели”, „Горчиви цветя”, „Заровените кучета не хапят”, „Надписът на стената”, „Сякаш в игра”, „Лице срещу лице”, „Рицарите на смъртта”… Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=40443

Нощем вълците са черни Гюнар Столесен Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41112 Формат: 60/90/16 Обем: 276 с. ISBN: 978-954-28-1362-0 Цена: 13 лв. Превод от норвежки: Петър Драшков *скандинавски трилър Във фабриката за бои „Пофугл“ избухва пожар, предизвикан от експлозия, и отнема живота на 15 души, включително и на управителния съвет на компанията. Смята се, че експлозията е умишлена – заради парите от застраховката на компанията и на загиналите. Собственикът Хагбарт Хелебюст остава жив, но след инцидента напуска града и се връща само в един-единствен ден от годината. Случаят остава неразрешен почти 30 години въпреки усилията и професионалния опит на полицейския следовател Ялмар Нюмарк. През всичките тези години той събира в картонена кутия улики, свързани с „Пофугл“. Вече 70-годишен разказва за инцидента на детектива Варг Веум с надеждата, че той ще стигне до истината. Съвсем неочаквано Нюмарк е блъснат от кола, в продължение на месец го лекуват в болница, но още на първия ден от прибирането си вкъщи умира. Кутията със снимките и материалите е изчезнала от дома му. Варг Веум се захваща да разкрие замесените в случая. Следите обаче неочаквано го отвеждат до поредица убийства, мистериозни появи на накуцващ мъж, забравени случки от времето на Втората световна война… По романа на Столесен през 2011 г. излиза норвежкият филм „Нощем всички вълци са сиви“ на режисьора Александер Ейк, а в ролите са Тронд Еспен Сейк, Бьорн Флобер, Ане Дал Торп, Лене Нистрьом и др. Гюнар Столесен е един от най-известните представители на съвременната норвежка литература. Автор е на романи, пиеси и книги за деца, но централно място в творчеството му заемат произведенията с криминални сюжети, които му донасят и световна слава. Главен герой в тях неизменно е частният детектив Варг Веум. Романи като „Нощем вълците са черни“, „Докато смъртта ни раздели“, „Спящата красавица“, „На мъртвите им е лесно“, „Горчиви цветя“ и други са преведени на повече от 17 езика. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=41112 Същата вечер, малко по-късно, Нюмарк внезапно каза: – Има случаи в нашата следователска практика, които така те поглъщат, че мисълта за тях никога не те оставя. – Той удари с вестника си по ръба на масата: – Никога! Интуитивно почувствах връзката между онова събитие и отношението му към него. Той сякаш искаше да ми довери една кръстословица, която още не бе решил. Много често, когато разговаряхме, в очите му блестяха доб-рожелателни пламъчета, а гласът му бе наситен с лек хумор. – Веум – казваше той, – истина е, че престъпленията, за които говорим тук, са доста трагични, но, по дяволите, Веум, това все пак е история, само история. Сега обаче пламъчетата в очите му угаснаха, той стана извънредно сериозен и аз разбрах, че има предвид нещо съвсем друго. Нещо, което още не се бе превърнало в история, което продължаваше да живее ако не за другите, то във всеки случай за него. И като че искаше да го сподели с мен, макар да не бе решил окончателно дали да го стори. – Знаеш ли какво е Ротеифтен, Веум? Поклатих отрицателно глава. – Ротеифтен? – Така го наричаха. През войната. – Слушай... Това има ли нещо общо с „Пофугл“? Не ми отговори. Само ми хвърли мрачен, непроницаем пог-лед. След известна пауза вече разказваше за друго. В този майски ден той бе доста нервен. Пиеше по-бързo от обикновено, много повече от мен. Говореше трескаво за някакъв пожар и въпреки че през сезона наистина не липсваха причини за безпокойство от такава опасност, в думите му долових някакво предзнаменование. – О, чувствам се стар, Веум! – избухна внезапно. – Е, е... Имаме още доста живот пред нас. – Слабея, не ми остава много. – Престани! Разбира се, че още дълго ще живееш. Здрав си, силен си и... – Годините минават, Веум, а вълкът ни дебне. – Вълкът? – Времето, Веум. Времето обикаля безшумно из улиците и точи зъби подире ти. Един ден те захапва, а не след дълго скача към гръкляна ти. И тогава си свършен. Задраскан от списъка на живите. Казах внимателно: – Може би ще ни запишат на друго място? Той остави вестника и удари с двата си пестника така тежко по масата, че бирената халба подскочи между тях. – Не вярвам в това – процеди мрачно. Огледах се. Ситният дъжд отвън навяваше в заведението мрачно есенно настроение. Осветлението вътре никога не бе особено силно и лицата на хората около нас зееха като отворени рани. Потъмнелите им от болезнена самота очи излъчваха отчужденост, устата, оставящи слюнки по чашите, ломотеха безсмислени слова, а времето течеше – коварно и безпощадно. Порази ме пресъздадената от него вярна, почти художествена картина, сякаш оживяла пред мен: космат вълк с остри зъби, свиреп хищник-единак, спътник на смъртта. Кръвожаден звяр, чийто лов не секва. В града той се чувства у дома си, бродейки по очакващите ни навън улици. Отдавна бяха изтребили вълците в горите и долините. Но звярът продължава да дебне жертвите си в града, покрай асфалтираните улици, притулен до проблясващите основи на мостовете и до зеещите отвори на отходните канали – там ловува той, вълкът, времето. И дали не е все едно вътре ли сме или навън? Погледнах Ялмар Нюмарк. Едро изсеченото му лице бе сурово и затворено. Помътнелите му очи гледаха някъде надалеч-надалеч. Той седеше изправен до ръба на масата, с леко наклонена назад глава и с поглед, зареян над мен. В едната си ръка стискаше навития вестник, другата бе отпуснал до бирената халба. – Защо не ми разкажеш за „Пофугл“? – подканих го аз. Въпросът ми го върна отново към действителността. – Това пък защо? – попита недоверчиво. Направих неопределено движение: – Интересно ми е. Той ме погледна мрачно. После лицето му сякаш отведнъж се проясни. – Прощавай, днес не съм на себе си. – Огледа се. – Обстановката тук ми действа на нервите. Я да идем у дома при мен. Там съм скътал и една бутилчица. Ще ти разкажа всичко. Допихме чашите си и станахме. Дъждът навън нахлуваше като че на приливи откъм морето и струите му шибаха лицата ни: дълги, лепкави струи, които сякаш се забиваха в косата, в кожата на главата и в дрехите, внушавайки чувство за прогизналост и печал. Горе по планинските склонове дърветата се олюляваха раззеленени и бременни. В градините покрай пътя към планината първите бледи люлякови цветове се бяха вкопчили здраво в клоните на храстите подобно на задрямали синьо-бели прилепи. Но тежкият им наситен лъх не стигаше до нас, тъй като бяхме застанали под дъжда, на обветрения тротоар до пустинния кей. Не издържах и се огледах – за вълка. Никъде не го зърнах, но прокарах ли ръка по лицето си, усещах белезите, които ми бе оставил с ноктите си. За пръв път аз и Ялмар Нюмарк излязохме заедно от заведението. 4 Ялмар Нюмарк живееше на четвъртия етаж в неизмазана тухлена къща в долната част на улица Скотегатен. Жилището се състоеше от две малки стаи, кухня и тясна, примитивна тоалетна с вход от вътрешния двор. Малка врата водеше от кухнята към аварийната стълба. През сиво-белите пердета се виждаха къщите надолу по Ньостегатен и отсреща – Пуддефиорд, където корабчета на Ашкьойската фериботна линия сновяха насам-натам в дъжда. Преди да влезем в холчето, ние си взехме по една чашка от кухнята. Когато вече се настанихме там, Ялмар Нюмарк измъкна неотворена бутилка ракия от кафяв лакиран шкаф. В тази стая прозорците бяха позатулени към слънцето и гледаха към Клостерейт. Ялмар напълни чашите. – Наздраве! – Наздраве! Ракията разпали гърлото ми и бавно се стече по тялото ми, сгрявайки го, а в стомаха ми сякаш разцъфна кехлибарена роза. Ялмар Нюмарк се бе настанил в дълбоко кресло, с подлакът-ници от светло лакирано дърво, а аз – в тапицирано, със сиво-зелена дамаска. До стената, встрани от шкафа, имаше стар стол, а между нас – масичка, застлана с доста износена покривка. Горе на шкафа се виждаха няколко пожълтели семейни снимки, а на една от полиците му видях евтини книги с подгъвани при прочита страници. До черната кахлена печка, край едно празно дървено сандъче, бяха натрупани вестници. Към следващата стая водеше светлозелена врата, до която се мъдреше телевизорът, а на пода до него – портативно черно радио. – Оглеждаш? – попита Ялмар Нюмарк. – Стар навик. – Познат ми е – кимна той. Обиталищата на хората разкриват за тях много повече, отколкото може да се предположи. Добрият следовател винаги извършва подробен оглед на местопроизшествието не само за да открие евентуални улики, но и за да си изгради определена представа за жертвата. Отпи от чашата и продължи: – Виждаш, че съм ерген. Тук няма нито цветя, нито кошнички с клъбца прежда. Не ще видиш и подноси с плодове или портрети на деца по стените. Тези снимки там са на отдавна починалите ми родители. Това не е дом, а място, където нощувам, намирам подслон от дъжда или пийвам чашка. Наздраве, Веум! Вдигнах чашата си и отпих разумно. След леко двоумение той ме попита: – Бил ли си женен някога? Мълчаливо му кимнах утвърдително. – Деца имаш ли? – Едно. Момче. – Тъкмо това може би най-много ми липсва. Той все още не бе запалил лампата и в полумрака лицето му изглеждаше още по-мургаво. То контрастираше със сиво-бялата му коса и придаваше на Ялмар вид на южноевропеец. Погледнато отпред, лицето му изглеждаше ъглесто със солидната си челюст и широки скули. Кожата, обвила масивния му череп, се изпъна и той наведе тъмните си очи към мен. После пак се поизправи и каза с овладян глас: – От време на време се разхождам в парка на Нурднес и когато сядам на някоя пейка да си почина, при мен понякога идва ей такъв ситен малчуган, излязъл в градината с майка си. Пристъпва несигурно и протяга ръчички към седналия на пейката стар мъж. Аз го вдигам и слагам на колената си, а малчуганът ме дърпа за носа и се смее. След това иска да слезе и бързо-бързо да се притисне до майка си, защото близостта на непознатия стар мъж изведнъж започва да го тревожи. А майките важно-важно се усмихват, обзети от гордост, че рожбите им са толкова общителни. После ги отвеждат, а аз разбирам какво съм пропуснал в живота си... На колко години е синът ти? – На десет. – Разведен ли си? Отново кимнах с глава. – От време на време се чудя кое е по-лошо. Да си женен щастливо и после да се разведеш, или да си живял сам цял живот, без нито веднъж, истински, да си разделил нещо с друг. – Това има две страни – отбелязах аз. – Да се озовеш изведнъж отново сам, може да подейства едновременно и като шок, и като облекчение. А след като първоначалната уплаха или първоначалното чувство на облекчение се уталожат, то... остава само самотата. Но аз мисля, че поне засега съм си намерил някакъв изход. – Ала това е горчиво съществуване, Веум. Когато си станал на седемдесет години и не ти остава още много да живееш, тогава изпитваш горчивина, че си прекарал цял живот... сам. Изминаха вече... деветнайсет години, откакто за последен път бях с жена. – Погледът му се зарея нейде далеч. – Бяхме в студена хотелска стая. Тя бе на възраст към петдесетте, с рокля от груб плат и с ужасно шумолящ комбинезон, който така и не разбрах кога се свлече на пода. Бях по работа в Хаугесюнд и я срещнах в ресторанта, където пихме по бира. После тя дойде горе в стаята ми да си допием и... – Той разпери ръце и добави лаконично: – Разбира се, можех да имам и други. Можех да си купувам жени, както правят някои. Но... не исках да става така. Исках да е нещо, което човек прави, защото... защото е събрал в себе си топлина и за друго същество, защото има какво да сподели. В противен случай не би си струвало да го правя, а сега, сега вече е късно. Хиляда деветстотин шейсет и втора година – деветнайсет години оттогава, Веум! За същото време е израснало цяло ново поколение момчурляци, вече оставили зад себе си първите любовни приключения. Мислите ми отлетяха назад. През 1962 година съм бил на двайсет години и вече наистина оставил първите си любовни преживявания зад гърба си. Значи един човек току-що е привър-шил пътя си в професията, а друг едва го е започвал. Ето как животът вдява конците си в нас и шие своите модели с невидима, но безжалостна ръка. – Колко време е изминало, откакто ти? ... – Той не довърши въпроса си. Глътнах малко ракия и процедих с крива усмивка над кафявата течност: – Половин година, беше в Ставангер. Той сведе очи към чашата си и после изведнъж ме погледна, както винаги с присмехулен блясък в тях: – Оказва се, че и двамата сме изживели последни любовни приключения в Рогаланд – След което философски добави: – Да, Берген е студен град. – Не смятам, че е по-студен от други градове – казах. – Само дето доста често става така, че се чувстваш много самотен именно в родния си град, и то защото тъкмо там не би трябвало да се чувстваш така. Естествено е да те обземе самота в други градове. Но те пък ти предлагат същевременно и нови полета за действие, една внезапна свобода, каквато никога не получаваш в родния си град. Ялмар Нюмарк стана и запали един от аплиците на стената. Стаята се обля с жълтеникава прашна светлина. Отвън сумракът прииждаше на гъсти вълни към стъклата на прозорците, а вътре двама мъже, единият на седемдесет, а другият на почти четирийсет години пиеха ракия и говореха за самотата. Известно време не продумахме. После аз се обадих: – Извика ме, за да ми разкажеш за „Пофугл“, нали? Погледът му сякаш беше зареян нейде надалеч. Гласът му прозвуча глухо: – Не си ли спомняш обявите им във вестниците от онова време? На рекламните страници се мъдреше паун с разперена пъстра опашка. Много по-едър екземпляр бе изрисуван върху стената, обърната на север, и блестеше на светлината на автомобилните фарове, когато колите ни се носеха по Фьосангервайен. Поклатих отрицателно глава. – Трябва да съм бил твърде малък. Единственото, което си спомням от рекламите, са усмивките и ослепителните зъби на оня здравеняк, който като че направо ни повеляваше да използваме пастата за зъби „Фенол“. Ялмар стана и влезе в стаята зад светлозелената врата. Върна се с голяма продълговата кутия от картон под мишница, обвързана с канап. Пусна я на пода и тя глухо изкънтя. – Тук е целият материал, който съм събрал за „Пофугл“ – каза той, отново седна край масата и напълни вече изпразнените чаши. – Изглежда тежичък – казах аз. – Какво съдържа кутията? Той разтвори джобното си ножче и сряза връвчицата, опасала кутията. Бръкна вътре и извади куп хартия. Подаде ми го. – Голяма част от това, което виждаш, са изрезки от вестници. Освен тях тук има копия от протоколите на всички разпити и технически експертизи, направени след пожара. Най-отгоре в купчината имаше пожълтяла изрезка от брой на вестник, излязъл в началото на петдесетте години, когато босовете на агенциите за покупко-продажби на имоти още не бяха превзели редакциите и страниците на вестниците. Богата на заглавия бе първа страница и на нея с най-дебели букви се открояваше следното: „15 УБИТИ ПРИ ПОЖАР, ПРИЧИНЕН ОТ ЕКСПЛОЗИЯ“. Отдолу бе написано с по-ситен шрифт: „Пофугл Малинг“ на Фьосангервайен изгоря до основи“. В текста се съобщаваше, че хората от околността чули силна експлозия около 14,25 часа. Веднага след това станало ясно, че зданието е обхванато от пламъци, а когато в 14,35 часа пристигнала пожарната команда, цялата сграда горяла. Най-тежко било положението в производствения цех и всичките петнайсет души, които по време на злополуката били на работните си места, загинали. Най-незначителни били щетите в крилото на администрацията. Извършени били светкавични спасителни операции, за да се измъкнат от пламъците евентуално оцелели работници, а на една драматична снимка личеше запечатан момент, в който пожарникарите изнасят пострадалите от горящата сграда сред порой от водни струи. По-нататък следваше указание да се обърне на осма страница, където намерих поредната изрезка. Пред огромен и черен терен, опустошен от огъня, бяха снети две жени: едната – млада брюнетка с разрошени коси; другата – по-възрастна, с очила с рогови рамки, уста и нос, напомнящ клюна на бухал, силно накъдрена. Текстът под снимката гласеше: „Чиновничката Елисе Блум и секретарката Алвилде Педершен, и двете оцелели от злополуката, пред изгорялата до основи сграда на фабриката на Фьосангервайен“. Под снимката бяха поместени интервюта с различни очевидци, единни по въпроса, че експлозията е станала съвсем неочаквано и „била като шок“ (според госпожица Педершен). Собственикът на фабриката, директорът Хагбарт Хелебюст, се намирал по същото време в Осло и по телефона не можал да каже нищо друго пред журналистите, освен че е дълбоко потресен от случилото се нещастие и изказва най-искрено съчувствие на скърбящите семейства на загиналите. От информацията във вестника ставаше ясно, че много от работниците са извършили истински геройски подвизи още преди да пристигне пожарната команда, и че без тяхната себеотрицателна и бърза намеса броят на загиналите сигурно е щял да бъде още по-голям. Началникът на пожарната команда поясняваше, че все още е невъзможно да бъдат открити причините за експлозията. Прелистих по-нататък. В доста изрезки от други вестници се разказваше за произшествието приблизително по същия начин. Мненията на разни експерти бяха толкова много и все изпълнени с професионални термини, че направо не ми бе възможно да си създам свое собствено само с едно тяхно изчитане. Вдигнах очи към Ялмар Нюмарк, който ме наблюдаваше с израза на колекционер, показващ уникалната си сбирка от стари фотографии. – Откриха ли причината за пожара? – попитах аз. – Имало е пробойна на един от промишлените резервоари. Оттам е изтичал силно избухлив газ и дори една искра от електрическата мрежа е била достатъчна, за да предизвика експлозия. Така впрочем е и станало. – Добре, но?... Той ме погледна, сякаш преценяваше до каква степен би могъл да ми се довери. Продължих: – Да, убеден съм, че трябва да има някакво „но“, щом си натрупал целия този материал. – Имаше основание, Веум. Започнах работа в криминалния отдел през 1945-а и не знам колко престъпления съм разследвал до пенсионирането си. Какво ли не – от обикновените кражби с взлом до убийства, изнасилвания, малтретиране на деца... – Лицето му стана затворено, сурово. – Господи, какви ли не човешки съдби! Животът на един полицай е незавиден живот в сянка. Когато половината от деня плюс допълнителната работа вечер отива, за да се ровиш в човешкото нещастие, ти неусетно започваш да претръпваш. Жени, пребивани всеки ден в продължение на десетилетия; бебета на по три-четири месеца, захвърлени от майките си; покварени жени, изневерявали на кротките си и търпеливи съпрузи години наред, но един ден най-внезапно прободени с нож, защото търпението на мъжете им неочаквано се изчерпало. Пияни хулигани, нападнали камиона на пивоварната, и дебели проститутки, отмъкнали без остатък заплатата на някой наивен „сламен“ вдовец... Знаеш, Веум, колко безкрайно богат е този репертоар. Изнасилени момичета на шестнайсет години, изплакали очите си, които сигурно никога вече няма да погледнат с обич някой мъж. Четиринайсетгодишен крадец на автомобили, който се врязал с открадната от него кола в телеграфен стълб и ще остане сакат за цял живот... Много, много съм видял. Но сред всички случаи, с които съм се занимавал, само няколко са ме преследвали така, както пожарът в „Пофугл“. – Но защо? – Защото... Защото знам, че никой никога няма да се добере до истината за причините му. А нима нещо може да ядоса повече полицая от безсилието, че не е в състояние да разкрие едно престъпление. – Но... – И защото – прекъсна ме той, – защото виновникът за него беше тук, между нас. Бедният пияница, откраднал бутилка бира, получи половин година затвор в Йерен. А Хагбарт Хелебюст се измъкна безнаказано. – Собственикът на фирмата? – Именно. – Но нали е бил в Осло, когато е станала експлозията? – Да, така е. Ала ако някой носи отговорност за случилото се, това е само той. Никой друг! – Откъде знаеш? В погледа му се четеше умора: – Ако наистина го знаех, нямаше да държа до ден днешен тук, у дома, тази картонена кутия, а Хагбарт Хелебюст не би бил там, където е сега. Тъкмо в това се състои работата. Не се намериха никакви доказателства. – А къде е сега Хагбарт Хелебюст? – Името не ти ли подсказва нещо? – Като че да, но съвсем смътно. – А може би името Хагбарт Хеле ти звучи по-познато? – Разбира се! Ялмар Нюмарк отново напълни чашите, но не постави бутилката на масата, а продължи, държейки я в ръка: – Какво знаеш за него? – попита. – Немного. Напуснал Норвегия в началото на петдесетте години и се установил по бреговете на Карибско море или някъде около този регион. Собственик е на непрестанно увеличаваща се търговска флотилия, чиито кораби неизменно плуват под най-удобния за момента флаг. Той е от онези корабопритежатели, у които няма и капка патриотично чувство, но за сметка на това пък съблюдават изискванията на данъчната система, плащат според тях и имат самочувствието, че са строители на една истинска държава на благоденствието. Ала не мога да си го представя физически, за мен е някак си... неопределен. – Неопределен, именно това е думата! – Ялмар Нюмарк размаха възбудено бутилката, ракията в нея се разклати и аз изпитах опасението, че ще удари с нея по ръба на масата тъй, както в такива моменти удряше с вестник. – Не се е снимал от 1954 година насам. Когато е в Норвегия, се пази като от чума от каквато и да било гласност около персоната му. – Явно мъж, който високо цени неприкосновеността на личния си живот. Женен ли е? – О, да. Вече е над седемдесетте, а жена му още не е навър-шила четирийсет. Доколкото ми е известно, тя е англичанка. Срещнал я на Барбадос. Там живее сега. Вдигнах чаша: – Ето местенце за нас, приятелю! – Ами! По дяволите! – Той се наведе през масата. – Не понасям силното слънце. Доколкото ми бе възможно, не съм напускал Вестланд [1] . – Той погледна през прозореца. – Едно дълго и дъждовно вестландско лято, ето това е за мен щастието. – Значи сигурно си много щастлив човек, Нюмарк, не на всекиго желанията се сбъдват така добре. Усетих, че кръвта пулсира в слепоочията ми. Бях на път да се напия. – Да, Хагбарт Хеле натрупа състояние от пожара в „Пофугл“, Веум – продължи неочаквано той. Облегнах се назад в креслото с чаша в ръка: – Да чуем. – Можеш спокойно да се изразиш и така. Това наистина прилича на сага, само че със сюжет за неочаквано преуспяване в бизнеса. Той леко заваляше думите със „с“. Ракията бе започнала да оказва въздействие и върху него. – Хагбарт Хелебюст е роден в Берген през 1908 година. Баща му дошъл тук някъде от крайбрежието долу, изглежда, от Бюланд. Бил бояджия. Синът започнал да упражнява същия занаят, но го развил по-нататък в цял бранш, ако мога така да се изразя. Както повечето процъфтели предприятия, „Пофугл“ отначало е било магазинче за бои с един-единствен работник и в тази връзка за Хагбарт Хеле може със сигурност да се твърди, че владее умението да прави от нищо нещо. Той на два пъти впрочем го демонстрира. „Пофугл“ много бързо добива известност и се разраства: от дървена барачка на Шьогате в голяма фабрика на Фьосангервайен, а Хелебюст сменя бедната си мансарда на Ледегордгате с разкошна вила. С подобно умение впрочем се отличавало цялото му семейство. Известно време заедно с него работил по-малкият му брат Ингвар, който след това се прехвърлил в трикотажа, основал предприятие, което също много скоро процъфтяло. Той все още живее в Берген. – А Хеле? Съвсем ли е изчезнал от норвежкия хоризонт? – Мисля, че да. Идва в Берген само веднъж в годината и остава тук за един ден: на първи септември, когато брат му има рожден ден и цялото семейство се събира. – А в останалото време предпочита да се припича на слънчице? – Точно тъй. Погледнато на практика, пожарът в „Пофугл“ е можел да има за него катастрофални последици. А е успял да превърне бедствието в капитал. Получил е пълната застраховка. Каква точно сума, така и не се съобщи, но мога да ти гарантирам, че е била солидна, разбира се, ако я пресмятаме по стойността на норвежката крона от 1953-а. – Иначе казано, днес тази сума не би му стигнала дори да си покрие разходите за електроенергията... – Прав си. Тогава обаче с тези пари закупил немалка част от акциите на един кораб. – Тук, у нас? – Тук, разбира се. И то в пълно съответствие с нашите закони. Направи го тъй, сякаш просто сменя коня си. За един-два дни от фабрикант стана корабопритежател. После, подир година или малко повече, изплува изведнъж, като че изпод земята, в Карибия. Бе продал тук своята част от акциите на параходната компания, която и без това фалира само след няколко години, и се установи на остров Барбадос с тъй леко спечелените пари в джоба си. Така световните морета и океани за пръв път понесоха на водите си кораби с изписани по тях инициали на станалата по-късно голяма и всеизвестна компания: две бели букви „X“ върху син фон. Оттогава двойното „X“ го съпътства непрекъснато. Бе показал умение да изплува в най-удобния момент – година и половина преди Суецката криза, на която и заложи печалбите си. Както при много други корабопритежатели, диаграмата на постъпленията на доходите му може да се очертае въз основа на близкоизточните кризи: най-големите печалби съответно датират от 1956, 1968 и 1983 година. – А кога си е съкратил фамилното име? – Когато се установил в чужбина, констатирал, че Хеле се произнася там много по-лесно от Хелебюст. Ялмар млъкна. Известно време седяхме, без да продумаме. Отпивахме, заслушани в дъжда, потропващ по стъклата на прозорците. В друго жилище на дома някой намали звука на телевизора си. Навън от време на време фучаха коли, макар това да бе, общо взето, тиха улица. Когато Ялмар Нюмарк отново наруши тишината, очите му бяха потъмнели и в тях се четеше горчивина: – Казах ти, нито един случай в моята практика не ми е направил такова силно впечатление, както пожарът в „Пофугл“. Ще ти кажа защо. Вече бях видял немалко трупове на хора, затворени цели седмици в автомобилите си, потънали на дъното на фиорда; овъглени тела в изгорели къщи; стари хора, разложени в леглата им, докато ужасната воня се усети у съседите... Но зловещата гледка в „Пофугл“... Петнайсет почернели трупа, Веум! В кошмарите си продължавам да преживявам това, което видях тогава. Да кажеш, че съм бил млад-зелен, не бях. Четирийсет и две годишен мъж, преминал през доста неща и през войната. Но онова... Той се огледа в стаята, сякаш виждаше пред себе си още по-страшна гледка. – Производственият цех бе изцяло изгорял. Тези, които са стояли най-близко до евентуалното място на експлозията, били разкъсани на парчета и овъглените им останки се бяха пръснали по пода, стените и остатъците от скелята на покрива. Много от тези, чиито трупове бяха останали цели, побягнали от мяс-тото на взрива към изхода. Един дори успял да излезе от самия цех и да стигне до стълбището, но то също вече било обхванато от пламъците и той намерил смъртта си там. От осемнайсетте души, работили вътре, само трима успели да се спасят, като един от тях остана сляп за цял живот. Другите имаха тежки обгаряния. – Но са оживели. – Да, оживяха, ала не бяха за завиждане. Двамата впрочем са вече покойници, а обезобразената фигура на третия можеш да видиш около пристанището. Той принадлежи към „постоянната клиентела“ на бездомниците там и изглежда ужасно, Веум. – Как се казва? – Улай Усвулд. Но е известен преди всичко с прозвището Изгорелия. Неприятното чувство, което ме обзе, почти разкриви лицето ми. Как им идеше наум да лепят такива идиотски прякори на хората. – Но нима на мястото на пожара не намерихте следи? – Както вече ти казах, причината за избухването му е била експлозия на един от промишлените резервоари. Там бяха открили нещо като пробойна и тя можеше да се дължи на грешка в самата му конструкция. Предположиха, че евентуалното изтичане на газ е станало оттам. На газ с огромна експлозивна сила. Заключението на експертите бе изпратено на застрахователната компания, която го прие, без да протестира. Добре знаеш, че оттам инак не дават пари, ако съществува и най-нищожен шанс да си ги спестят. Но в случая не ставаше дума само за сумата, за която бе застрахована фабриката. А и за застрахователни полици за живота на много хора. Това обстоятелство не ме изненада. Случвало ми се е да работя за някои застрахователни компании и парите, които получавах от тях за работата си, съвсем не бяха лесно спечелени. Той продължи: – Изводите от експертизите бяха представени и на съдебните власти. Те имаха възможност да повдигнат въпроса за елементарно нарушаване на правилата за безопасността на труда или нещо подобно. Но предоставеният от нас материал не им се стори достатъчен, за да се решат на подобен ход. Този, който е носел отговорност за спазването на тези правила, за техническата проверка на машините и за незабавното сигнализиране пред ръководството на фабриката, че има евентуално изтичане на газ, бил цеховият майстор. Един мъж на име Холгер Карлсен, също загинал в пожара. – Тъй значи... – Да. И затова не последва нищо. Делото бе приключено и всякакви по-нататъшни опити да бъде възобновено претърпяха неуспех. – Значи все пак е имало опити за възобновяването му? От кого? – От мен. По молба на вдовицата на Холгер Карлсен. Сполетялото я нещастие било тежък удар за нея. Бе останала сам-самичка с четиригодишното си момиченце. Жената дори не бе съвсем на себе си и говореше несвързано, но ми каза, че тогава, сутринта, когато отивал на работа, мъжът є споделил с нея, че вече получил пълно потвърждение на своите съмнения за изтичане на газ и че имал намерение отново да занимае с този въпрос ръководството на фабриката. – Отново? – Да, отново. Жена му разбрала, че той бил поставил този въпрос още предния ден, но тъй като не говорили повече за това, на нея є беше трудно да даде по-точна информация. Хагбарт Хелебюст категорично отрече, че Карлсен е бил при него, и показанията му бяха потвърдени от всички служители в администрацията. Никой не бе чул за такъв разговор. – Лесно ли се установява изтичането на газ от резервоар? – Не се забелязва веднага, ако пукнатината е малка. Но тя непрекъснато се разширява и ако човек има късмет, в определен момент ще усети характерната миризма. Съществуват уреди за измерване на концентрацията на газовете във въздуха, но онези, с които си служели там по време на пожара, били далеч по-несъвършени от днешните. Те са регистрирали концентрацията на газовете при ниво, което вече било достатъчно за предизвикване на експлозия. Опитен в специалността си, с 10–15-годишен стаж, Холгер Карлсен знаел много добре защо поставя въпроса пред ръководството. Ала какво е мислел или направил той, никога няма да разберем, тъй като се е избавил от необходимостта да бъде кремиран един ден като всички простосмъртни. – Вдовицата е могла да разкаже... – Вдовицата! Кого интересува бръщолевенето на една замаяна, ужасена жена. Единствената є цел бе да снеме подозренията от мъжа си, за да запази светла паметта му. Ако се бе установило, че пожарът е избухнал поради пропуск в работата му, имаше опасност да изгори и застрахователната му полица. Така є бяха заявили. – Но това е било невъзможно! – Така є бяха заявили! После, след като се беше поуспокоила, разговарях с нея неведнъж. Опитах се да възобновя делото, но напразно. Пък имаше и още нещо... – Какво? – Според закона всичките петнайсет трупа трябваше да бъдат идентифицирани. Първо отделихме тези, които бяха разкъсани на парчета. Опознавахме ги по зъбите, а после и по други белези, по пръстени, часовници, катарами на колани и тям подобни. Вече ти казах, че намерихме един от тях вън, на стълбището. Това беше Холгер Карлсен. – Виж ти! – При аутопсията се установи, че дробовете му са напълно чисти, тоест не се бил задушил. Открихме обаче следи от много силен удар по тила. – И как си обяснихте всичко това? – Обяснихме си го – той ме погледна кисело – със срутването на скелето на покрива. Нещо паднало отгоре му, когато е бягал, цапардосало го по главата и той умрял на място. Пожарът е бил причинен от силната експлозия, развил се за минути и подобно нещо съвсем не е било изключено. Но ми се стори странно, че е сполетяло именно Холгер Карлсен. – Странно е, наистина. Но почти никой не сподели твоите подозрения, нали? – Не, никой. – Ти ли водеше следствието? – Един по-възрастен колега, който вече също не е между живите. Най-трудното в случая е, че повечето от тези, които са запознати с подробностите около него, са или мъртви, или толкова стари, че почти нищо не помнят. Освен това ние от полицията вършехме само черната работа, тъй като бе назначена официална комисия за разследване на произшествието. – Комисия? Защо? – Защото смъртта на петнайсет работници и парламентарните избори съвпадаха в онази есен. Оставих празната си чаша на масата. Навън съвсем се бе мръкнало. – И това ли е всичко? Той ме погледна навъсен: – С това разполагам: показанията на вдовицата и резултатите от аутопсията на трупа на Холгер Карлсен. Останалото е толкова несигурно, че... Заложено е на предположения, които си останаха непотвърдени. Хипотезата, изградена върху предположения, не може да бъде нищо друго освен предположение, нали? – Би ли желал да се опитам да направя нещо за теб? – Не, не. Извини мен, стария човек, че разбутва работи, които всички отдавна са забравили. Разказаното сега е само една история, Веум, една малка история за „лека нощ“. – Моля те, кажи ми предположенията си. Той погледна часовника си. Допря циферблата до лицето си, за да види стрелките. Беше много уморен, а и аз не се чувствах особено бодър. Приятното опиянение бе преминало. Сега питието сякаш се бе втвърдило в киселееща буца под диафрагмата ми. – Тогава ще трябва да ти разкажа за войната и за Ротеифтен, което също е дълга история. Но тази вечер едва ли ще ми стигнат силите за всичко. Едва ли. Погледът му се отмести от картонената кутия към вратата на спалнята. Бутилката се мъдреше празна с няколко капки на дъното. – Да се срещнем утре в заведението, а? Там ще довърша разказа си. Надигнах се с доста голямо усилие. Подът играеше под краката ми: – Както обикновено? – Малко по-късно. В шест устройва ли те? – Да. Ялмар заобиколи масата, протегна ми ръка и здраво стисна моята: – Благодаря ти, че все пак ме изслуша. Не мисли повече за това. Безсмислено е... Аз съм... един... старец... Говорът му ставаше все по-неясен. Олюлявайки се, той ме изпрати до вратата. Спуснах се като в дълбока шахта по стълбата и щом излязох през скърцащата входна врата, дъждът плисна в лицето ми черните си остри струи. Тъмната витрина на магазина от другата страна на улицата ме гледаше като празно око от състарено лице. Вдигнах високо яката си, наведох глава срещу атаките на дъжда и закрачих. 5 Кафето на следващия ден ми нагорчаваше с привкуса на югозападен вятър. Навън слънцето проблясваше зад надвисналите дъждовни облаци, а главата ми се цепеше от болка. Ялмар Нюмарк пристигна в заведението в шест часа, точно според уговорката. Влезе бързо и хвърли поглед назад, сякаш някой го преследваше. Спря се и огледа внимателно всички, лице по лице. Поздрави ме отсечено. Изведнъж почувствах, че е смутен и нервен – за пръв път, откакто го познавах. Оглеждаше се и изучаваше с остър поглед всеки новодошъл. Вестникът нервно потрепваше в ръката му. Изпи първата халба бира за по-малко от пет минути и си поръча нова. Попитах го предпазливо: – Случило ли се е нещо? Погледна ме под око и прехапа долната си устна: – Вчера цялото шише ли изпихме? – Да, цялото. – Чувствам по тялото си. Не се напивам като другите. Нямам махмурлук, но ставам по-нервен. Започвам да се страхувам. Мисля, че ме преследват. – Теб? – Да – той се взря в дъното на чашата си. – Може би щеше да е по-добре... Щеше да е по-добре, ако оставим на мира заспалите вълци. – Какво имаш предвид? Погледът му помътня. – Струва ли си да изравяме трупове с двайсет и осем, че и с повече години давност? На моята възраст човек се уморява по-лесно. Какво ли не съм видял. Толкова много нищета и така малко щастие. Не мислиш ли, че на обикновения човек е предопределено точно колко да поема от видяното и преживяното? Играех си с пръст по чашата, бележейки влажна следа от горния ръб до дъното є. – Вчера обеща да ми разкажеш за... Ротеифтен. Той се огледа. До нас долитаха откъслечни фрази от разговор. Слаб мъж с резлив глас разказваше на друг слаб мъж за преживяванията си на ферибота между Кинсарвик и Квандал. После започна да удря с юмруци по масата така силно, че чашите заподскачаха. Компаньонът му имаше вид на човек, който ще се разплаче всеки момент. Ялмар Нюмарк отново ме погледна: – Наистина ли те интересува? – Абсолютно! – Добре тогава. Той се поизправи като зад трибуна. Но публиката му не бе многобройна и сниженият му, тих глас не стигаше дори до съседната маса. – Веум, ти на колко години беше, когато свърши войната? – На две или три. Не помня нищо. – Какво прави баща ти през войната? – Баща ми? Принадлежеше към огромното мнозинство на тези, които нищо не правеха. Продаваше билети в трамвая и по време на войната тъй, както преди нея, а и след това. В свободното си време четеше древноскандинавска митология, но идеите на нашите местни нацисти му бяха далечни. Мисля, че си беше просто един порядъчен социалдемократ. Почина, когато бях на четиринайсет години, и... – Добре. Не искам да възхвалявам собствения си принос, но аз бях между активните борци срещу фашизма. Още спорят кой пръв е подел съпротивителното движение, но тук, във Вестланд, то бе започнато от членовете на Работническата партия [2] и от комунистите начело с Педер Фюрюботн, когото познавах още отпреди войната. Баща ми бе майстор-дърводелец и аз отрано бях започнал да работя. Фюрюботн бе установил главния център на борбата във Валдреш, а аз се върнах отново в Берген, като загубих до голяма степен контактите си с тази група. Междувременно Съпротивата срещу хитлеристите се бе организирала и аз взех участие в доста драматични събития. Веднъж край Евангер... Отегчавам ли те? – Не, не, в никакъв случай. Продължавай! [1] Вестланд – област в Западна Норвегия. – Б. пр. [2] НРП – Норвежка работническа партия (соц.-демокпатическа партия). – Б. пр.

С призив всеки от вас да вземе участие в анкетата за нанотехнологиите http://nanopinion.eu/bg/%D0%BC%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%85%D0%BD%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D0%B8%D1%82%D0%B5 Преди да започнем, нека да дефинираме нанотехнологиите: "Нано" означава "милиардна част". Един нанометър е много малка величина и е една милиардна част от метъра, или една милионна част от милиметъра. Затова наносветът е светът на атомите и молекулите. Когато говорим за нанотехнологии, ние имаме предвид просто структури и системи, които работят в нанометричен мащаб. Колко и какво знаете за нанотехнологиите? Колко запознати се чувствате с тази тема? Моля вземете участие в анкетата и ще имате възможност да участвате за награда.

А ето и снимка от мястото на откритието. Показаното в синьо е мястото, където вече знаем, че някога се е намирала вода. Дали в нея са плували само микроорганизми ??? (Макар че и това засега не е сигурно, но вече не изглежда невъзможно) Последните резултати от марсохода Curiosity на Марс доведоха до нов план за следващата фаза на мисията: Да се търсят възможни "молекулярни фосили", оставени от древни марсиански микроби. Анализите на скалите показват, че Curiosity е кацнал близо до бившо езеро с достатъчно вода, за да се поддържа живот. Сега статии, публикувани онлайн в Science, показват, че по камъните, които някога са били на дъното, има кал с високо съдържание на органични въглеродни молекули. Изследователите още не могат да кажат дали тези молекули са от древен живот на Марс или са дошли от космоса.

DISASTERUS ЩЕ ПРЕДСТАВЯ БЪЛГАРИЯ НА ФИНАЛИТЕ НА МЕЖДУНАРОДНОТО СЪСТЕЗАНИЕ ПО РОБОТИКА С LEGO Българският отбор DisasterUs зае второ място от 19 отбора, само на косъм от класиралите се на първo място на полуфиналите за Югоизточна Европа на международното състезание по роботика с Lego - FIRST LEGO League. Вторият български отбор Kasapin40 получи награда за най-добър робот, но неразбиране в част от правилата, не им даде възможност да получат максималните си точки и да продължат към финалите. Финалите за Централна и Източна Европа ще се състоят през януари 2014 г. в Германия. След изключителното представяне на всички отбори на регионалния кръг в София, генералният спонсор на състезанието SAP Labs България реши да осигури участието и на втори отбор в полуфиналите, като така два отбора представиха България на полуфиналите в Чехия. Тази година на регионалния кръг в България взеха участие рекорден брой отбори. Изключителното представяне на всички участници вдъхнови основния спонсор SAP Labs България да осигури участието на първите два класирали се отбора. SAP Labs България подкрепят инициатива от самото начало. Oрганизатор на регионалния кръг на FLL в България e Училището по роботика “Robopartans”. Състезанието се проведе с изключителната подкрепа на SAP AG и SAP Labs Bulgaria, Телерик, Сиела, Prestigio, IIIDC и Стоматологично студио ВЕНЕЛИНОВ. Създадено през 2009 училището има за цел да събуди и затвърди интереса на учениците към физика, информационни и комуникационни технологии, математика и като цяло технически науки.

ДВА БЪЛГАРСКИ ОТБОРА НА ПОЛУФИНАЛИТЕ НА МЕЖДУНАРОДНОТО СЪСТЕЗАНИЕ ПО РОБОТИКА С LEGO На 7 декември 2013 г. в Йесеник, Чехия, ще се състоят полуфиналите за Югоизточна Европа на международното състезание по роботика с Lego - FIRST LEGO League. България е една от 70-те страни, в които се провежда състезанието. Отборите, класирали се на първите три места ще вземат участие във финал за Централна и Източна Европа, който ще се състои през януари 2014 г. в Германия. След изключителното представяне на отборите на регионалния кръг в София, основният спонсор на състезанието SAP Labs България реши да подкрепи два отбора, които да ни представят в Чехия. В Чехия ще ни представят отборите KASAPIN40 и DisasterUs. KASAPIN40 е отборът, който е трикратен победител за България и който постигна най-големия успех за български отбор през 2012 г., когато на полуфиналите в Словакия се класира първи сред 18 отбора от 5 страни. През същия сезон на финалите за Централна и Източна Европа в Германия KASAPIN40 се класира 5-ти. „Да изпратим два отбора на следващия кръг на FIRST LEGO League (FLL) е голяма гордост за България и за SAP Labs България. Щастливи сме, че при нас работят истински ентусиасти, които влагат сърце и душа в менторството на отборите. В SAP превърнахме FLL не само в традиция, а в силен бранд, който вдъхновява – доказателство за това е, че победихме с двата си отбора при все по-засилващ се интерес и участие на български отбори. Вярваме, че успехите тепърва предстоят.“ споделя Радослав Николов, Вицепрезидент, SAP Labs България. За трета поредна година SAP Labs България е основен спонсор на нjhfgafhabsiационалния кръг на FIRST LEGO League. Състезанието е подкрепено и от SAP AG на глобално ниво. Състезанието по роботика с LEGO FLL в България се организира от Училище по роботика “Robopartans”. Създадено през 2009 училището има за цел да събуди и затвърди интереса на учениците към физика, информационни и комуникационни технологии, математика и като цяло технически науки. Наша мисия е подобряване на обучението в тези области. В училището се дава възможност на учениците да мислят, грешат, създават и да бъдат оригинални. Преподавателите организират демонстрации, работни срещи, курсове и занятия по роботика с ученици от всички училища. С помощта на реални роботи се предоставя един по-практичен поглед към науката.

Втората международна конференция „Средната класа като предпоставка за стабилност на обществото: петнадесет години по-късно”, посветена на 60 годишнината на проф. Николай Тилкиджиев ще се проведе на 3 и 4 декември в Конферентната зала на Ректората. Откриването започва в 9.00 часа. Конференцията се организира от БСА и Философски факултет, съвместно със специалност "Публична администрация и специалност "Социология" при Философски факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Философията на конференцията е изградена върху разбирането, че дебатът за природата на съвременните общества, за техните особености, сходства и различия, за преживяваните от тях кризи изисква цялостен анализ на процесите, протичащи в средната класа. Какви са значимите промени в средната класа през последните петнадесет години? Какви са трансформациите в нейната структура, стратификационни особености и идентичност след трудностите, които преживяват всички съвременни общества – и развитите, и развиващите се, и на Изток, и на Запад? Стопява ли световната икономическа криза средната класа и изчезва ли тя в най-засегнатите региони? Типичен феномен на нашето време ли е т. нар. „тревожна средна класа”? Конференцията е ориентирана към широк спектър от проблеми: - Теоретико-концептуални въпроси на изучаването на средната класа, на нейната природа, формиране, репродуциране, развитие, стабилизация, социално-груповата ѝ мобилност; - Българската средна класа – социалноикономически, културен, политически и т.н. статус, развитие, идентификация, мобилност, проблеми пред социално-груповата ѝ стабилизация и други; - Средната класа в сравнителна перспектива, социално-групови характеристики на средната класа в пост-комунистическите и в развитите съвременни общества, сравнение на средните класи в исторически, регионален, национален, цивилизационен и т.н. контекст; - Стратификационни особености на различните социално-групови образувания, принадлежащи към средната класа – предприемачи, мениджъри, професионалисти, специалисти и експерти, „стара” и „нова”, „ниска”, „средна” и „висока” средна класа и други; - Методологически и методически проблеми, свързани с измерването на средната класа, с основните определящи я индикатори и с границите между отделните социални групи; - Субективната средна класа и идентификацията с нея; - Културна идентичност, образователни постижения и ценности на средната класа, морални норми и естетически вкусове; - Политическата култура и поведение на средната класа; - Модели на потребление, свободно време и стил на живот на средната класа; Конференцията е посветена на 60-годишнината на проф. Николай Тилкиджиев, чието име е емблематично за съвременната българската социология в областта на средната класа и социалната стратификация. Той е главен организатор на международната конференция „Средната класа като предпоставка за стабилност на обществото”, проведена през 1998 г. – време, в което твърдението, че съществува средна класа в България и в други посткомунистически общества звучи най-малкото абсурдно и всяка дискусия, свързана с нея, започва и завършва с въпроса „Има ли средна класа?”. Как се е променила средната класа през петнадесетте години, които отминаха от Първата международна конференция, посветена на това значимо и емблематично за съвременните общества социално-групово образувание? Какви са промените в теоретическите ни подходи към нея, в методологията и методиките, с които я изследваме? До какви нови изводи и обобщения сме достигнали и с какво нейното изучаване е допринесло за по-цялостно разбиране на обществото, в които живеем? Какви са практико-приложните резултати и постижения от изследването на средната класа? С какво те допринасят за „изкристализация” на разбирането за нейната социално-групова позиция? Успяхме ли с изследователската си работа да предложим на обществеността и на управляващите ясна и разбираема концепция за средната класа и за нейната социална роля, убедихме ли ги в нейната значимост за стабилността на обществото? Целта на Втората международна конференция за средната класа е да предложи отговори на тези и други подобни теоретически, методологически и практико-приложни въпроси.

След премиерата ние направихме прожекция в Разлог, Бургас, Пловдив и преди броени дни бяхме в Ботевград. Навсякъде ние получихме голяма подкрепа и много успешни дискусии се получиха след прожекциите. В момента продължаваме да популяризираме филма и да обикаляме страната с прожекции. На 4-ти декември ще бъдем в Габрово от 17:00 часа в историческия музей. На 11-ти декември ще бъдем в Стара Загора от 18:00 часа в историческия музей. Снимките са от прожекцията в Ботевград. http://www.balkanec.bg/filmat-tragediya-i-slava-1913-be-predstaven-v-istoricheski-muzey-17942.html http://www.viapontika.com/index.php?page=article&article=1290

Американец говори за българската история и разпространява нашето наследство в инернет: https://www.facebook.com/bghistorypodcast http://bghistorypodcast.com/

FOREX Life Trade в УНСС Милена Петкова, мениджър Знание в Карол За първи път начинаещи FOREX трейдъри направиха първите си стъпки на валутния пазар в класната стая. Брокери от ИП Карол инсталираха платформата за търговия MetaTrader 4 в две от компютърните зали на УНСС и така студентите имаха възможност да се учат, да откриват своите първи сметки и да се докоснат до динамиката на пазара на живо, под менторството на опитни трейдъри. Звучи съвсем естествено така да се обучава човек за онлайн търговия нали? Да но никой досега не го е правил в университетите. А там има много настоящи и бъдещи трейдъри, които всеки ден поглъщат огромни количества информация за валутните двойки, за техническия анализ, за стратегите на този или онзи, направил печалба, която е трудно да повярваш, че някой наистина прави на този пазар. За напълно начинаещите Йордан Калоянчев, брокер в отдел Международни пазари на ИП Карол демонстрира как работи платформата, откъде и как трябва да започнат, какво и как трябва да следят. Досега подобни уроци се правеха с презентации и не рядко обучаваните спираха дотам, защото е много трудно да се изправиш сам срещу пазара. Колкото и да си прочел, колкото и да си мислиш, че знаеш, графиките винаги изглеждат непобедими. Пазарът наистина е враждебен и страшен, когато ти липсва опит и самочувствие, че можеш да предвидиш и знаеш какво правиш. Дори и тези, които никога не са го поглеждали през платформа за търговия знаят, че там могат да се направят много големи печалби, но и бързо да загубиш всичко. Всъщност, това се случва най-често и затова доста хора се пробват, а тези, които остават, за да печелят, са малцина. За студентите с минимален опит Димо Димов, ръководител на отдел Международни пазари на ИП Карол представи конкретни подходи и стратегии. Някои бяха отваряли демо сметки, други дори реални. Но повечето дори не си бяха давали сметка кои са наистина важните неща,които са необходими, за да правиш печалба. Почти всички мислят, че те са в дебелите книги по технически анализ или в удивителната способност на някои да предвиждат посоката и да виждат във фигурите нещо, което другите не успяват. Всъщност, тайната е проста и ясна като повечето истински неща. Дисциплина. Това записаха и дебело подчертаха обучаваните, които тайно се надяват един ден да са много по-добри от своите учители. Интересът към двете зали в УНСС на 21 ноември се оказа много голям и обученията с помощта на MetaTrader 4 ще продължат. Защото както казва Айнщайн, информацията не е знание. Единственият източник на знание е опитът. Информация за валутните пазари има навсякъде. Тя е достъпна за всички. Но тя не прави ползвателите й нито трейдъри, нито успешни трейдъри. http://www.karoll.bg/

50 години самостоятелен Физически факултет на Софийския университет В аулата на Физическия факултет на Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ бе отбелязан 50-годишният юбилей на факултета. Тържеството откри доц. Валери Голев – зам. деканна факултета, който поздрави присъстващите в залата с празника. Той отбеляза, че не трябва да се забравя, че физиката в най-стария университет в България не е на 50 години, а се е появила още на втората година от създаването на му. „Поради тази причина с пълно основание можем да се присъединим към 125-годишния юбилей на Алма матер”, каза доц. Голев. Ректорът на Софийския университет проф. Иван Илчев изпрати поздравителен адрес по повод празника до проф. Драйшу: „За пет десетилетия Физическият факултет се доказа като научен център, в който младите хора израстват като висококвалифицирани специалисти в редица фундаментални науки – физика, астрономия, атомна физика, радиофизика. Стотици са възпитаниците на Физическия факултет, които днес са доказани имена в световната научна общност”. https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/50_godini_samostoyatelen_fizicheski_fakultet_na_sofijskiya_universitet

В третото издание на националния кръг от международното състезание по роботика с Lego – First Lego League – взеха участие над 150 ученици от Варна, Горна Оряховица и София, разпределени в 22 отбора. И тази година България е сред 70-те страни oт целия свят, в които се провежда състезанието. Състезанието включва 4 кръга – представяне на научноизследователски проект, техническо интервю, игра с роботи и отборна игра. Проектите на участниците показаха решения за справяне с природните стихии, което е темата на състезанието в цял свят. Сред предложенията на децата бяха мобилно приложение за откриване на хора, пострадали от природни бедствия, покривало за оцеляване при цунами и система за осигуряване на вода за гасене на пожари в безводни райони. Отборът Kasapin40 победи в силна конкуренция и ще представи България в следващия кръг в Йесеник, Чехия. Същият отбор представи България на международно ниво и през 2012 г., когато на полуфиналите в Словакия се класира първи от 18 отбора. През същия сезон на финалите за Централна и Източна Европа KASAPIN40 се класира 5-ти. Извън състезателната програма децата на възраст между 8 и 9 години, които по регламен нямат право да участват в състезанието, осъществиха мисии с роботи пред публика. “Усещането да видиш постиженията на толкова много деца и как разпалено защитават своите проекти е нещо, което ме кара да продължаваме напред. Всяка година участниците и партньорите стават повече, което показва, че децата имат интерес към технологиите, а възрастните трябва да им помагаме да откриват своя път.”, споделя Кирил Митов, съосновател на Училище по роботика “Robopartans”. Oрганизатор на регионалния кръг на FLL в България e Училището по роботика “Robopartans”. Състезанието се проведе с изключителната подкрепа на SAP AG и SAP Labs Bulgaria, Телерик, Сиела, Prestigio, IIIDC и Стоматологично студио ВЕНЕЛИНОВ. Училището по роботика “Robopartans” работи за привличането на учениците към физиката, информационните и комуникационните технологии, математиката и като цяло техническите науки по един различен и неустоим начин – чрез създаването на роботи. Можете да следите какво се случва на страницата във Facebook - https://www.facebook.com/fllbg

Покана за участие в конкурс за есе/кратък разказ или интервю по проект ILEAC Проектът ILEAC е насочен към създаване на диалог между поколенията- между тези, които станаха свидетели на раждането на Европа и тези, които никога не са виждали нещо по-различно. Граждани на възраст под 30 г. и над 65 г. ще имат възможност да дебатират относно ценностите и последиците от европейската интеграция. Във всяка една от шестте страни партньори по проекта (Италия , Швеция , Франция , Черна гора, България и Словения ще бъде организиран конкурс за „най – добра история”.Всички граждани на тези страни ще бъдат поканени да изпратят писмен текст ( есе , кратък разказ или едно интервю ) , който показва на възприятията на автора по отношение политиките на ЕС, европейското гражданство и влиянието Европа върху всекидневния живот на гражданите. Ключови думи ще бъдат: диалог между поколенията ,запазване на Европейската памет , преодоляване на стереотипите и предразсъдъците . Ако искате да участвате в конкурса за Българска история, просто трябва да следвате тези инструкции : ИЗПРАТЕТЕ , до 31 декември , текст ( можете да избирате между есе , кратък разказ или едно интервю) , който показва възприятията на автора по отношение политиките на ЕС , европейското гражданство и влиянието Европа върху всекидневния живот на гражданите. Използвайте ключови думи: диалог между поколенията, запазване на Европейската памет , преодоляване на стереотипите и предразсъдъците. · Можете да изпратите своят текст чрез имейл в .doc / .rtf / .pdf формат на адрес: trainings.ipcp@gmail.com на български или английски език. · Моля, не забравяйте да включите вашите лични данни (име, фамилия и адрес по местоживеене ) · Текстът трябва да е най-малко 6,000 знака ( включително интервалите ) · Ограничение във възрастта няма/ Наградените разкази ще бъдат преведени на английски език и ще станат част от финалната публикация по проекта, координирана от словенския партньор Sociálna Akademija . Шестимата победители ще вземат участие в заключителната конференция , която ще се проведе в Торино през ноември 2014 г. и ще се срещнат с останалите участници от страните партньори .

В рамките на честванията на 125-тата годишнина на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ Богословският факултет и Университетската библиотека Ви канят на откриване на Изложбата „Съкровища от дарохранителницата на библиотека „Теология“. С това събитие се отбелязва 90-тата годишнина на Богословския факултет и 125-тата годишнина на библиотеката на Алма матер. В експозицията са включени ръкописи, първопечатни и старопечатни книги на български, сръбски, руски, румънски, гръцки, библейски еврейски и други западни езици от колекцията „Редки и ценни издания“ на библиотека „Теология“. Откриване: 28 ноември 2013 г. (четвъртък), 17.00 ч. Университетска библиотека – централно фоайе. Колекция „Редки и ценни издания“ Библиотеката при Богословския факултет на Софийския университет е уникална за страната специализирана библиотека в областта на теологията. През нейната 90-годишната история в общия ѝ фонд попадат множество редки и ценни книги. За по-доброто им съхраняване и опазване от 2013 г. те са обособени в колекция “Редки и ценни издания”, съдържаща общо 376 заглавия в 477 тома първопечатни и старопечатни книги, обособени извън общия фонд, и 1109 заглавия ценни издания от ХІХ и началото на ХХ век. В колекцията влиза и особено ценна малка сбирка от ръкописи. Печатните издания в колекцията са структурирани в две основни групи – български и чужди редки и ценни издания. Първата група включва: сбирка от български първопечатни и старопечатни издания (141 заглавия в 154 тома); български ценни книги, издадени от 1879 до 1900 г. (168 заглавия). Втората група обхваща чуждите редки и ценни издания според азбуката на която са отпечатани: издания на кирилица -руски, сръбски и румънски книги (126 заглавия в 159 тома); издания на латиница (12 заглавия в 18 тома); издания на гръцка азбука (96 заглавия в 144 тома); издания, отпечатани на други азбуки (1 заглавие в 2 тома на библейски еврейски език); чужди издания от ХІХ и началото ХХ век (общо 941 заглавия, от които 594 на кирилица и 347 на латиница). Като “книжовни паметници” на своето време, важна част от колекцията са запазените компактно лични библиотеки, дарени от Н. Б. Екзарх Йосиф І (409 тома), проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков (9568 тома), Българският патриарх Кирил (4819 тома), Старозагорския митрополит Методий Кусев (500 тома), които са изключително ценни като специализирани библиотечни сбирки в областта на богословието. В състава на колекцията присъстват и характерните за фондовете на Университетската библиотека литографски лекции по богословски дисциплини, които представляват интерес за историята на преподаването във факултета. Много от книгите в колекцията са ценни не само на ниво издания, но и като екземпляри, съдържащи ръкописни бележки, дарствени надписи, автографи и посвещения, които ги превръщат в “съкровищница” за изследователите.

Снимка: Личен архив Близнаците Петър и Росен Теодосиеви са в някаква степен феноменални младежи. Почти 10 години от своята кратка биография те посвещават на каузата – популяризиране на науката в България с помощта на онлайн списанието „Българска наука“. Противно на своите приятели и колеги, те не мислят за варианта „Терминал 2“ – използват го само, за да обикалят света, участвайки в множество младежки проекти, където отново популяризират и споделят постиженията на науката в България. Вярват, че страната ни я очаква истински добро бъдеще, ако бъдем единни и започнем да виждаме добрите неща, които се случват наравно с лошите, но често остават абсолютно незабелязани. И с този младежки ентусиазъм те продължават ден след ден да разказват научните постижения на достъпен език, така че всеки може да се почувства достатъчно умен и способен да разбере някой напълно неизвестен опит, бъдейки полезни едновременно и за читателите си, и за учените, с които работят. Как създадохте списанието "Българска наука"? Росен: Всичко започна, когато бяхме на 15 години. Искахме да популяризираме знанието и същевременно да се образоваме по достъпен начин. Оказа се, че няма откъде и решихме да направим сайт, посветен на знанието, който постепенно да се превърне месечно списание за наука, което да бъде достъпно онлайн. Петър: Бяхме в 10 клас, когато започнахме целия проект и това начинание беше изключително полезно за цялостното ни образование. Първите броеве и статии в списанието написахме сами, което беше наистина трудоемка задача. Няколко години просто не излязохме от библиотеките в Добрич, четейки стари издания на сп. „Наука и техника“ и „Космос“. След това малко по малко се включиха други хора с авторските и преводни текстове и списанието потръгна. Как изглежда „БГ наука“ днес? Росен: Към днешна дата списанието излиза 10 месеца в годината, само онлайн, но всеки брой има над 15 000 тегления. Нали не забрави, че говорим за онлайн медия, свързана единствено и само с наука? (смее се)Най-четените материали са за постиженията на българските учени, а редакторският колектив е от учени от БАН и водещи български университети. Резултатът е, че всеки брой съдържа над 150 страници материали на видни учени на България, а също и българи, които от години се занимават с наука в чужбина, но продължават да ни изпращат текстове на родния си език. Петър: Изминаха 9 години, през които се случиха много неща, като някой от тях оставиха трайна следа в „БГ Наука“. Самото понятие „БГ Наука“ вече не е само име на списанието или сайта ни, а цяло общество, което има самостоятелен живот с много последователи и читатели. Около списанието се осъществяват проекти, инициативи, създават се отделни сдружения и се оформят цели отделни общности. Мога да дам пример с „Български паметници”, което е проект, започнал с поредица от статии. В един момент хората обърнаха повече внимание на темата и сега е учредено самостоятелно сдружение, което се занимава с историята и опазването на паметниците в България. Какви са другите проекти, за които споменахте? Петър: Винаги сме имали куп идеи, част от които успяхме да осъществим наистина. Една от тях е „Прочети ми”, което е вече втора част на първоначалния „Почети ми” – проект, който разпространява знанието сред незрящите българи. С помощта на доброволци и медии, прочетохме огромен брой статии от списание „Българска Наука”, записахме ги на диск, който беше разпространен из библиотеки и университети в цялата страна. Сега научната информация е достъпна и за наши приятели, които имат зрителни проблеми, но не спират да търсят и ценят знанието. Продължаваме да работим над тази нелека задача и приемаме помощ във всякаква форма. Росен: Проектът, с които се гордеем най-много, е документалният филм „На Нож!”, заснет през 2012 година по случай Първата Балканска война. Това бе първият филм на „БГ Наука“ и ние наистина много се постарахме резултатът да е добър. Свързахме се с най-големите историци в България по темата, а година по-късно с екипа заснехме втори филм - „Трагедия и слава”, посветен на Втората Балканска война. Вече обмисляме сценария на следващия филм, който искаме да реализираме догодина. Мисля, че българинът заслужава тези филми, които показват славното му минало и да му припомнят защо трябва да се гордее с историята си. Какво се случва с науката в България? Росен: Ще се изненадаш, но в България се създава наука. Противно на всеобщото мнение на хора, които не работят в тази сфера, тук се работи много активно. Разбира се, винаги може повече, но все пак има неща, които се случват и имат резултат. Проблемът е друг – обществото и учените са много отдалечени едни от други и нямат контактна точка, която да ги свързва. Много от обикновените хора не знаят какво е полимер или какво прави Институтът по полимери, а въобще колко човека знаят, че има такъв институт. Също така за голяма част от живеещите в столицата е новост, когато разберат, че първия ядрен реактор в България е в София. Но това не е проблем на обществото, а на това, че самите учени не обръщат внимание на тази дупка в комуникацията. В същото време обществото и учените не могат един без друг и ние се опитваме да бъдем тази допирна точка и да събираме на едно място всички. От: www.momichetataotgrada.com

Патентното ведомство и Съюзът на изобретателите в България връчиха наградите „Изобретател на годината” – 2013 и „Иновативна фирма на 2013 г.”. Рядко изобретателите получават общественото признание, което заслужават. Тази церемония е уважение към техния труд, заяви председателят на Патентното ведомство проф. Камен Веселинов. Зам.-председателят на Съюза на изобретателите проф. Славка Лукипудис поздрави Патентното ведомство и номинираните и отбеляза, че през последните над 20 г. от най-новата история в съюза членуват над 3500 изобретатели, селекционери и патентни специалисти. Иновативните проекти са приоритет в новия програмен период 2014-2020 г. За пръв път в бюджета за следващата година са предвидени повече средства за национално съфинансиране на иновативни проекти в България, каза зам.-министърът на икономиката Красин Димитров, който бе гост на събитието заедно с колегата си Иван Кръстев – зам.-министър на образованието. Вицепрезидентът на Европейското патентно ведомство Раймунд Луц подчерта, че постиженията на изобретателите играят важна роля за икономическото развитие на обществото. Той поздрави българското Патентно ведомство за усилията му да създаде видимост и популярност на българските изобретатели и декларира, че ЕПВ ще продължи да подкрепя българските си колеги чрез програмата за сътрудничество. Три изобретения получиха тази година статуетка „Изобретател на годината” и грамота. Екип от 13 учени бе отличен в категорията „Химия и биотехнологии” за изобретението Метод и инсталация за очистване на димни газове от серни оксиди и въглероден диоксид. Техните имена са: инж. химик Асен Недялков, проф. д-р Симеон Батов, проф. дхн Цвети Цветков, проф. дтн Георги Високов , проф. д-р Йончо Пеловски, проф. дн Асен Гиргинов, инж. химик Иван Копаранов, доц. д-р Петьо Гаджанов, инж. химик Найден Найденов, ст.н.с. инж. Георги Евстатиев, инж. д-р Иван Иванов, инж. химик Иван Стоянов, инж. химик Чавдар Кавръков. Тяхното изобретение има висок екологичен ефект, като намалява замърсяването и извлича ценни продукти при очистването на димните газове от серни оксиди и въглероден диоксид. Гл. ас. Александър Гизбрехт (България), ст.н.с. Мустафо Асимов, инж. Рустам Асимов и ст.н.с. Сергей Мамилов (Беларус), и Юрий Плаский (Украйна) взеха наградата в категория „Електроника и електротехника” за изобретението Система за фотодинамична терапия на онкологични заболявания. Изобретението се прилага в медицината за терапия на злокачествени дерматологични заболявания. Инж. Мирослав Хинков (България) и инж. Алок Джоши и инж. Амит Кумар (Индия) получиха статуетката в категория „Машиностроене и строителство” за изобретението Машина за производство на туби. С техните машини се произвеждат около 20% от тубите за паста за зъби и туби за козметика в света. 250 техни машини работят на всички континенти с изключение на Австралия. Иновативна фирма на 2013 г. стана Хюндай хеви индъстрис Ко. България АД, която работи в областта на слабите токове. През миналата година тя е подала 7 заявки за изобретения. Към днешна дата има два действащи патента и един полезен модел. Трима учени бяха вписани в Златната книга на българските откриватели и изобретатели за цялостния им принос към техническите и естествените науки. Проф. дсн Живко Данаилов работи в областта на генетиката и селекцията на културни растения. Сам и в съавторство е създал 30 сорта и хибрида домати. Цел на разработките му са висока продуктивност, стабилност на добивите, пазарен вид и добър вкус, ценни биологични компоненти, повишени антиоксидантни свойства, устойчивост. Проф. дтн инж. Димитър Стойчев работи в областта на изучаването на началните и напредналите етапи на електрокристализацията на металните и оксидните слоеве. Има 26 защитени изобретения. Носител е на званието „Почетен изобретател” на ИНРА и на наградата „Абнер Бренер”. Преподавател в Техническия университет, съавтор и автор на над 150 научни публикации. Залата посрещна на крака 120-ия учен, вписан в Златната книга - нейния създател ст.н.с. –ІІ степен д-р инж. Кръстю Илиев. Един от основоположниците на правната реформа в областта на индустриалната собственост от 1993 г. насам. Автор на 3 изобретения с патенти в България, Германия, Великобритания и Швейцария. Има над 40 научни публикации у нас и в чужбина, издадени в 3 книги. Дългогодишен председател на Патентното ведомство. В края на 80-те години той чул, че президентът Никсън създава подобна традиция в САЩ и решил да отвори българска книга на откривателите и изобретателите. Златната книгата се пише от 1981 г.

Как изглежда българският воин през погледа на чужденеца в края на XIX и началото на XX век? Известният български журналист от Би Би Си Димитър Димитров проследява множество материали за българската войска, публикувани в редица реномирани печатни издания в Западна Европа от края на XIX и началото на XX в. в трилогията „Светът за българския воин“ (ИК „Изток-Запад“). Книга първа от поредицата съдържа както превода, така и оригиналните текстове за българския воин в периода 1841-1912 г. Представена е и новела от френски автор за български хайдутин, публикувана през 1863 г. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1197 „Като воин българинът проявява бърза схватливост, той е добре дисциплиниран, издръжлив, добросъвестен. Това са предпоставки, пораждащи онзи боен дух, който прави една армия значима.“ Това е само един от многобройните материали в немската преса в края на XIX и началото на XX век, когато България нерядко е водеща тема на челните страници на редица печатни издания не само в Германия, но и в други западни държави. Как изглежда българският воин в европейската преса – от въстаниците през 1841 г. до храбрите войници, защитавали границите на новопоявилата се на картата освободена България – проследява бившият журналист от Би Би Си Димитър Димитров в книга първа от трилогията „Светът за българския воин“. Луксозното цветно издание обхваща периода от Нишкото въстание до Балканската война (1841-1912). Авторът Димитров поставя акцент не върху текстовете в тайните дипломатически или военни доклади за България, а върху информацията, появявала се в печатни издания, до които е имала достъп широката общественост в Европа – британските „Graphic“, „Illustrated London News“; френските „L'Illustration“, „Monde Illustre“; немският „Illustrirte Zeitung“; италианският „Domenica del Corriere“ и др. В „Светът за българския воин“ са представени както преводът на български, така и самите оригинални текстове на английски, френски, немски, италиански и други езици. Книгата съдържа богат илюстративен материал – множество илюстрации от западни художници и гравьори за български воини, появили се на една или дори на няколко страници във водещи издания от този период. Включена е и новела за български хайдутин, дело на френски автор, публикувана през 1863 г., както и множество обяснителни бележки и дати, изписани по стар стил или по юлианския календар, който е в сила в България до 1916 г. Книга първа от трилогията „Светът за българския воин“ съдържа над 150 черно-бели и цветни илюстрации, голяма част от които са били на първите страници на западни списания. За корицата е използван фрагмент от илюстрацията „Битката в Пирот“, публикувана в „The Illustrated London News“ на 19-ти декември 1885 г. Впечатляващият труд на Димитров е доказателство за симпатиите на Запада, които следосвобожденска България и нейните български воини успяват бързо да спечелят, извоювайки слава и първостепенно внимание към страната ни и в частност: към българската войска. Димитров завършва математика в Националната математическа гимназия и СУ „Св. Климент Охридски“. Като ученик и студент му излиза славата на дисидентски мислещ човек и през 1979 г. отива на екскурзия в Италия с намерението да емигрира. Прекарва десет месеца в лагерите за емигранти в Триест и Латина, след което постъпва на работа в българската секция на Би Би Си в Лондон. Там създава програмата „История и политика“, която води до края на 2005 г. Тя е на изцяло българска тематика и включва множество разговори с българи, емигрирали от комунистическа България. Автор е на книгата „Съветска България“, излязла в две части, и съавтор в сборника „Би Би Си и България“. През 2002 г. Димитров получава голямата награда на радио фестивала в Албена „Сребърна вълна“ за излъчената по Би Би Си програма „Светът в действие“ на 11-ти ноември 2001 г. за терористичните атаки в САЩ. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1197

„Бледа синя точица” – спомени за величие и мечти за напредък Нашето минало, настояще и бъдеще се отразяват в блестящия ум на знаменития учен и автор Карл Сейгън, който чрез визионерската си книга „Бледа синя точица” (ИК „Изток-Запад”) ни посочва не само пътя, който досега сме извървели, но и посоката, която трябва да поемем, за да достигнем дълбините на огромния космически океан. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1035 През целия си съзнателен живот и емблематична професионална кариера астрономът д-р Карл Сейгън е насочвал вниманието си към прекрасната загадъчност на Вселената, успешно правейки я достояние на милиони хора. Това важи с пълна сила за изумителното откровение, наречено „Бледа синя точица”, чрез което Сейгън завършва революционното си пътуване през пространството и времето. Бъдещите поколения ще хвърлят поглед назад към нашата епоха като към време, когато човешката раса най-сетне е пристъпила една нова и страховита граница – Космоса... В „Бледа синя точица” Сейгън проследява омагьосващата история на нашите първи космически стъпки и разглежда бъдещето, което ни очаква, докато се отправяме през Слънчевата система към далечните галактики, които се спотайват след нея. Изследването и евентуалното заселване на други светове не е нито фантазия, нито прищявка, настоява Сейгън, а необходимо условие за оцеляването на човешкия вид. Вдъхновен от едва мъждукащата ни планета, заснета през огромната дистанция на отдалечаващия се от Земята апарат „Вояджър 1”, Сейгън ни предлага инспирираща перспектива и прекрасни, ненатрапчиво мъдри съвети за оцеляването ни, а самата фотография се превръща в символ на откривателския стремеж на човека – въпреки мащабите на Вселената иблагодарение на амбициите ни за знание и разбиране на света. Вторачен в бледата точица, Сейгън ни хипнотизира със своето ясно и хуманно послание: „Това е нашият дом. Това сме ние. Всеки, когото обичате, всеки, когото познавате, всеки, за когото сте чували, всяко човешко създание, съществувало някога, е изживяло живота си тук. Изворите на нашите радости и страдания, хиляди религии, идеологии и икономически доктрини, всеки ловец и събирач, всеки герой и страхливец, всеки създател и рушител на цивилизации, всеки крал и селянин, всяка млада влюбена двойка, всяка майка и всеки баща, всяко дете, изобретател и изследовател, всеки учител по етика, всеки корумпиран политик, всяка суперзвезда, всеки върховен лидер, всеки светец и грешник в историята на нашия вид са живели тук – на тази прашинка, огряна от слънчев лъч.” Именно тази прашинка трябва да бъде трамплинът към цивилизационния ни напредък – като съхраним себе си и като съумеем да постигнем невъзможното. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1035 * Отзиви за „Бледа синя точица”: „Карл Сейгън вижда бъдещето на човечеството сред звездите и ни предлага книга, която отвежда читателите отвъд Космоса.” „Чикаго Трибюн” „Четиво, което буквално те изстрелва в небето!” „Сан Франциско Кроникъл” „Изключително вдъхновяваща книга.” „Пийпъл” „Изящна и увлекателна, написана без никакъв жаргон, искряща от емоции и хумор – оптимизмът на Сейгън озарява всяка глава.” „Тайм” „Една практична и поетична защита на космическите пътешествия и изследвания – в типичния си стил Сейгън излага становището си брилянтно и красноречиво.” „Сан Диего Юниън-Трибюн” „Сейгън може да превърне всички ни в свои съратници.” „Ентъртейнмънт Уийкли” „Смайващ разказ за настоящите чудеса и проблемите, които ни очакват – никоя книга не се е справяла по-добре с ясното описание на сложното естество и неустоимото привличане на научните изследвания.” „Сайънтифик Америкън” „Книгата създава една неповторима атмосфера на салон с говорители като Галилео Галилей и Алберт Айнщайн.” „Еър & Спейс” „Страстно и красноречиво Сейгън разпалва въображението и превръща науката в напрегната драма.” „Буклист” „Сейгън убедително показва, че нашият вид трябва да навлезе в тези безбродни селения и да се превърне в пътуваща в космоса цивилизация.” „Къркъс Ривюс” Откъс от „Бледа синя точица” на Карл Сейгън: Дядо ми, роден преди радиовълните да се генерират дори лабораторно, почти доживял да види как първият изкуствен сателит изпраща сигнали до нас от космоса. Има хора, родени във време, когато все още е нямало самолети, които са станали свидетели на изпращането на четири кораба към звездите. При всичките ни провали и въпреки нашите ограничения и погрешимост ние хората сме способни да бъдем величави. Това важи за нашата наука и някои области от нашите технологии, за нашето изкуство, музика, литература, алтруизъм, състрадание и дори в някои редки случаи за нашето държавничество. На какви ли несънувани по наше време чудеса ще сме станали свидетели след още едно поколение? А след още едно? Докъде ли ще е стигнал нашият номадски вид в края на следващия век? А през следващото хилядолетие? Преди два милиарда години нашите предци са били микроби, преди половин милиард години – риби, преди сто милиона години – нещо като мишки, преди десет милиона години – живеещи по дърветата примати, а преди милион години – човеци, търсещи начин да опитомят огъня. Нашето еволюционно потекло е белязано от изкуството на промяната. В наше време темпото се ускорява. Когато за първи път се насочим към близкоземен астероид, ще сме навлезли в среда на живот, която може завинаги да ангажира нашия вид. Първото пътуване на мъже и жени до Марс е ключовата стъпка към трансформирането ни в многопланетен вид. Тези събития са толкова знаменателни, колкото и колонизирането на сушата от нашите земноводни предци и слизането от дърветата на нашите прадеди приматите. Рибите с рудиментарни дробове и перки, леко приспособени за вървене, сигурно са измирали в огромни количества, преди да се установят за постоянно на сушата. Докато горите бавно отстъпвали, нашите изправени приматоподобни предци често са тичали обратно към дърветата в търсене на убежище от хищниците, дебнещи из саваните. Преходите били болезнени, отнемали милиони години и били незабележими за участващите в тях. В нашия случай преходът включва само няколко поколения и са изгубени само шепа животи. Темпото е толкова шеметно, че все още едва успяваме да доловим какво се случва. Щом се родят първите деца извън Земята, когато вече разполагаме с бази и селища на астероиди, комети, луни и планети, когато се изхранваме от земята и отглеждаме нови поколения в други светове, нещо в човешката история ще се е променило завинаги. Но населяването на други светове не означава изоставяне на този – също както еволюцията на земноводните не е означавала край на рибите. За много дълго време само малка част от нас ще бъдат там отвъд. „В съвременното западно общество, пише ученият Чарлз Линдхолм, упадъкът на традициите и рухването на общоприетите религиозни вярвания ни оставя безтелос [крайна цел], без религиозна идея за човешкия потенциал. Когато е отнета святата ни цел, ни остава само лишената от всякаква мистика представа за крехко и погрешимо човечество, което вече е неспособно да бъде богоподобно.” Смятам, че е здравословно и изключително важно никога да не забравяме за своята крехкост и погрешимост. Тревожа се за хората, които се стремят към „богоподобие”. Но що се отнася до дългосрочната и свята цел, пред нас стои една такава. От нея зависи самото оцеляване на вида ни. Ако сме били заключени в затвора на егото, ето пътя ни за бягство – нещо стойностно, нещо много по-голямо от самите нас, едно решаващо действие в името на човечеството. Населването на други светове с хора обединява нациите и етническите групи, свързва поколенията и изисква от нас да сме както умни, така и мъдри. То освобождава натурата ни и отчасти ни връща към нашето начало. Дори и сега този нов телос е във възможностите ни. Водещият психолог Уилям Джеймс нарича религията „усещането да си си у дома в цялата Вселена.” Както описах в първите глави от тази книга, ние сме склонни да си представяме, че Вселената е такава, какъвто бихме желали да е домът ни, вместо да преразгледаме представите си за дом, така че да обхванем цялата Вселена. Ако, следвайки дефиницията на Джеймс, имаме предвид истинската Вселена, значи все още нямаме истинска религия. Това ще остане за едно друго време, когато парливата болка от големите разжалвания отдавна е отшумяла, когато вече сме се приспособили към нови светове и те към нас и продължаваме напред към звездите. От чисто практическа гледна точка Космосът се простира във вечността. След кратък заседнал промеждутък възобновяваме своя древен номадски живот. Далечните ни потомци, безопасно разпръснати в много светове из Слънчевата система и отвъд нея, ще бъдат обединени от своето общо наследство, от уважението към родната ни планета и от познанието, че какъвто и друг живот да съществува, единствените човеци в цялата Вселена идват от Земята. Те ще се взират и търсят синята точица в своите небеса и ще я обичат не по-малко заради нейната крехкост и невзрачност. Ще се удивляват колко уязвима е била някога съкровищницата на целия ни потенциал, колко опасно е било детството ни, колко скромно – началото ни и колко много реки е трябвало да прекосим, преди да открием своя път... Кой е Карл Сейгън? Карл Сейгън е носител на титлата професор „Дейвид Дънкан“ по астрономия и космически науки и е бивш директор на Лабораторията за планетарни изследвания в Университета Корнел. Той изиграва водеща роля в американската космическа програма от самото й начало. От 50-те години на ХХ век е консултант и съветник в НАСА, инструктира астронавтите на Аполо преди полетите им до Луната и е експериментатор в експедициите Маринър, Викинг, Вояджър и Галилей. Помага в разрешаването на загадките за високата температура на Венера (отговор: масивен парников ефект), сезонните промени на Марс (отговор: отвяван от ветровете прах) и червеникавата мъгла на Титан (отговор: сложни органични молекули). За своята работа д-р Сейгън получава отличията на НАСА за Изключителни научни постижения и (два пъти) за Бележита служба на обществото, както и наградата за постижения „Аполо“. На него е наречен Астероид 2709 Сейгън. Отличен е и с наградата за астронавтика „Джон Ф. Кенеди“ на Американското дружество по астронавтика, наградата за 75-годишнината на Клуба на изследователите, медала „Константин Циолковски“ на Съветската космонавтска федерация и наградата „Мазурски“ на Американското астрономическо дружество за изключителен принос към развитието на планетарната наука – като учен в областта както на астрономията, така и на биологията с фундаментален принос към изследването на планетните атмосфери, планетните повърхности, историята на Земята и екзобиологията; много от най-продуктивните планетарни учени днес са негови настоящи и бивши студенти и сътрудници. Той е носител и на медала за „Обществено благо“ (най-висшата награда на Националната академия на науките) за приноса си в прилагането на науката за благото на обществото и за постигнатия изключителен успех в разкриването на чудото и важността на науката, за способността му да пленява въображението на милиони и да обяснява трудни понятия на разбираем език. Д-р Сейгън бива избран за председател на отдела по планетарни науки към Американското астрономическо дружество, президент на отдела по планетология към Американския геофизичен съюз и председател на отдела по астрономия към Американската асоциация за научен напредък. В продължение на дванайсет години той е главен редактор на „Икар“, водещия професионален журнал, посветен на планетарни изследвания. Съосновател и президент е на Планетарната общност (организация със 100 000 члена, която е най-голямата по рода си в света) и Почетен визитиращ учен в Лабораторията за реактивно движение JPL към Калифорнийския технологически институт. Лауреат на наградата „Пулицър“ за книгата си „The Dragons Of Eden“. Автор e на множество завладели умовете и сърцата на читателите книги, сред които и „Космос“, който става най-големият научен бестселър, публикуван някога на английски. Последвалият едноименен сериал, спечелил наградите „Еми“ и „Пийбоди“, е гледан от 500 милиона души в шейсет страни. Сейгън е носител и на двайсет и две почетни степени от американски колежи и университети за приноса си към науката, литературата, образованието и запазването на околната среда, както и на множество награди за своята работа над дългосрочните последствия от ядрената война и прекратяването на ядрената надпревара. Неговият роман „Контакт“ се превръща в знаков игрален филм, режисиран от Робърт Земекис. Награждавайки посмъртно д-р Сейгън с най-висшето си отличие, Националната научна фондация обяви, че неговите „изследвания трансформираха планетарната наука, а даровете му към човечеството са безкрайни...“ Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1035

Излезе осъвременен речник на географските обекти в България Излезе осъвременен „Енциклопедичен географски речник на България“ (ИК „Изток-Запад“), чийто автор е видният географ проф. Светлин Кираджиев. Грандиозният труд е подготвен според сегашното административно делене на страната и съдържа основна информация за всички по-значителни географски, природо-географски и историко-географски обекти у нас. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1034 Интензивните политически, обществено-икономически и демографски промени в България през последните години налагат издаването на осъвременен географски речник, който да отрази измененията в географските обекти у нас в настоящото им състояние. Първият географски речник на България излиза през далечната 1918 г. и е дело на географа Жеко Чанков. Последват още две издания на Чанков – съответно през 1939 и 1958 г. През 1980 г. излиза и „Географски речник на България“, изготвен на осезаемо по-голяма научна висота от колектив географи, със съставители и отговорни редактори Никола Мичев, Цветко Михайлов, Иван Вапцаров и Светлин Кираджиев. Именно проф. Кираджиев се наема с тежката – с оглед на динамиката на промените – задача да осъвремени географската информация в „Енциклопедичен географски речник на България“. Впечатляващият със своя обем и подробна информация труд е подготвен според сегашното административно делене на страната и съдържа близо 5000 статии и препратки. Енциклопедичният труд включва най-важното за всички по-значителни географски, природо-географски и историко-географски области, равнини, котловини, седловини, планини, проходи, пещери, реки, езера, водопади, язовири, карстови извори и др. В ценната книга са разгледани също и градове, по-големи села, исторически забележителности, курорти, хижи, манастири и др. „Енциклопедичен географски речник на България“ е подходящ както за ученици, студенти и преподаватели, така и за бърза справка от журналисти, хора от туристическия бизнес, и всеки, който желае да опознае множеството прекрасни кътчета из България, за които повечето от нас дори не подозират. Авторът Кираджиев е роден през 1930 г. Завършва специалностите „География“ и „История“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализира в Лайпциг. Работи като старши-научен сътрудник в Географския институт при БАН. Кандидат е на географските науки и автор на повече от 300 научни и научнопопулярни статии, както и на многобройни проучвания върху населението и селищата в България. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1034

Рон Кларк – революционерът в училищното образование Какви принципи и ценности са в основата на едно училище за пример? Как се създава творческа атмосфера, уважение и стремеж към изява? Как могат родителите да станат катализатори за успеха на своето дете? Отговорите на тези и други въпроси, свързани с образованието и провокиране желанието у децата да учат, дава американският училищен преподавател Рон Кларк в книгата „Край на скуката в час“ (ИК „Изток-Запад“). Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1196 Пропуските в образованието са глобален проблем. Дали преподавателите, системата, самите ученици или техните родители са в основата на този проблем е спорен въпрос, но едно е сигурно – днес повечето деца не проявяват особен интерес към класните занимания и се разсейват с всевъзможни(далечни на учебния материал) мисли и занимания по време на час. Училищният преподавател Рон Кларк предлага 101 ефективни стратегии, с които слага „Край на скуката в час“, развивайки творческия потенциал на децата и помагайки им по пътя към успеха. В единственото по рода си училище, основано от самия него(академията „Рон Кларк“ в Атланта, САЩ), той и колегите му, които преподават там, прилагат едновременно практични, новаторски и ефикасни методи, чрез които не просто вдъхновяват децата да учат, а и полагат стабилни основи за техния бъдещ успех в живота. „Край на скуката в час“ е плод на дългогодишната работа на Кларк не само с деца, а и с учители и родители. Авторът разяснява как мотивира своите ученици да полагат всевъзможни усилия, как стимулира поотделно всяко дете да се стреми към успеха и да го реализира. Постиженията на учениците на Кларк и неговите колеги са толкова впечатляващи, че хиляди учители от цял свят посещават академията „Рон Кларк“, за да добият ценен опит и да черпят иновативни идеи. „Край на скуката в час“ дава възможност на всеки учител, който желае да се развива и усъвършенства като професионалист, да придобие такъв опит. Тя е полезен наръчник и за родители, които желаят нещо повече за своите деца. В предговора към книгата авторът споделя: „За мен най-добрият начин да сложа началото на промяната в начина, по който учим децата си, бе сам да положа основите на този революционен процес, започвайки от дъното. Реших, че най-ефикасният начин за разпалване на революционната искра е да създам такова училище, което не прилича на никое друго по света. Училище, в което се работи със страст, творчество и въодушевление. Училище, в което родители и учители взаимно се подкрепят, работейки заедно за обучението на всички деца.“ Кларк е учител с близо 20-годишна практика. Преподавал е в някои от най-проблемните училища на САЩ, сред които и това в Харлем, Ню Йорк. През 2001 г. печели наградата „Учител на годината“ на Дисни. Автор е и на бестселъра „55 златни правила“ (с подзаглавие „Как всяко дете да успее в училище и в живота“). Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1196