Р. Теодосиев

Влизаш в профила си и има бутон: Публикации - http://nauka.bg/forum/index.php?app=core&module=search&do=user_activity&mid=11176 от тук може да видиш всичките си публикации в този форум

Юридически факултет, Софийски Университет, 2013 http://www.youtube.com/watch?v=1Mt7Yne-7wQ&feature=share

Първи епизод от документалната поредица 125 СЪТВОРЕНИЕТО За изумителните обитатели на Университета: преподавателите, студентите, леличките в мензата и легендарния водопроводчик Емил. За местата и предметите, които съдържат тези 125 години време – верните лъвове пред Библиотеката, зеленикавите лампи в читалнята, изстиналата камина в първия ректорски кабинет, надрасканите врати в тоалетните, дървените банки, които се закачат с чорапите на студентките. За 100-годишния телескоп в Софийската университетска обсерватория, който всички свойски наричат Старчето. За сантименталните дървени порти, пазени от двамата братя, сякаш почернели едва сега - през последните няколко години. СЪБОТА 16:30, БНТ1 СЦЕНАРИЙ Мина Христова Атанас Куцев Камелия Петрова ЗВУК Веселин Зографов Ненко Милев АНИМАЦИЯ Борислав Ингилизов РЕЖИСЬОР НА МОНТАЖА Зина Начева ОПЕРАТОР Камен Колев Йордан Бойчев Цветомир Петровски Атанас Куцев Борислав Ингилизов ОРГАНИЗАЦИЯ Анастасия Карнаух Павлина-Калина Церовска С УЧАСТИЕТО НА Александър Хаджиангелов РЕЖИСЬОР Камелия Петрова Йордан Бойчев ПРОДУЦЕНТ Светлана Божилова АМТВ Специални благодарности на Андрей Волкашин Петър Вълчев

4-ТИ КИЛОМЕТЪР Мисирков и Богданов по следите на изгубеното време Документален филм и 52 художествени фотографии с едноименното заглавие „4-ти километър“ са най-новият проект на творческия тандем Мисирков и Богданов. С него двамата автори разказват историята на бившите военни казарми, разположени в сърцето на София – зад площада на Авиацията, които през 2015 г. ще се превърнат в най-големия Научно-технологичен парк в България. На 11 октомври /петък/, от 18:00 ч., е откриването на изложбата, както и премиерата на документалния филм „4-ти километър“ в Софийски арсенал – музей за съвременно изкуство (САМСИ), бул. Черни връх N 2. Експозицията ще продължи до 17 ноември 2013 г. Надежда Джакова – главен уредник на музея САМСИ, е куратор на изложбата. Прочетете повече ТУК. Филмът ще се прожектира в изложбената зала през цялото времетраене на експозицията. Организатор на събитието е София Тех Парк. Изграждането на Научно-технологичния парк е първият мащабен стратегически проект на държавата, фокусиран върху развитието на иновациите, новите технологии и науката. На мястото на бившите казарми (на 4-ти километър) ще бъдат изградени до 2015 г. над десет високотехнологични лаборатории по биотехнологии, киберсигурност, облачни компютърни технологии, прототипиране, биоинформатика и др., както и нови, модерни сгради за Инкубатор на стартиращи компании, Експериментариум и посетителски център и Иновационен форум. Парковата част на терена ще се запази като там се изградят спортни съоръжения. В рамките на София Тех Парк ще се построи и модерният проект - център за спорт и забавление Колайдър Активити Център, инвестиция от 15 млн. лв. на Walltopia. През 2013 г. имотът от 270 дка земя е прехвърлен от Министерство на отбраната на Министерство на икономиката за целите на изграждането на Научно-технологичния парк. Строителството ще започне през 2014. Преди стартирането на строителните дейности и разчистването на терена, София Тех Парк възложи на продуцентската къща „Агитпроп“ документиране на историята на терена (бившите казарми на 4-ти километър). През лятото на 2013 г. Мисирков и Богданов запечатаха остатъците от историята и красотата на този своеобразен резерват. "За нас беше много по-важно да регистрираме и да разкажем духа на това място, отколкото просто да съберем суха фактология. Тя, така или иначе, съществува. Отворихме сетивата си докрай и просто се потопихме в този космос. Работихме много повече на емоционално ниво, отколкото на рационално" - казват авторите. "Прекарахме много време на 4-ти километър. И много трудно си тръгнахме. Не искахме да пропуснем нищо важно. Първите седмици само гледахме и гледахме… Наблюдавахме движението на слънцето… Любувахме му се. Един детайл 5 на 5 сантиметра носи понякога много повече информация, отколкото цяла една сграда. Бяхме и изследователи, и археолози. Бяхме в средата на София и едновременно с това бяхме на пустинен остров, накрай света." Още за изследователската и художествена работа на Борис Мисирков и Георги Богданов прочетете ТУК. София Тех Парк се осъществява по оперативна програма “Конкурентоспособност”. Европейската безвъзмездна финансова помощ е 42.5 млн. евро, а останалите 7.5 млн. евро са съфинансиране от българската държава.

„Македония и Българското възраждане“ през погледа на майстора на българската документална проза Симеон Радев Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1169 Българското възраждане от XVIII–XIX век, сръбската пропаганда за народността на славяните в Македония и неистинността на тезата на западните ни съседи са основни теми в „Македония и Българското възраждане“ – един от големите трудове на видния български журналист, литературен критик, публицист и историограф Симеон Радев. Симеон Радев (1879–1967) е родом от Ресен (дн. Република Македония). Виден български журналист, публицист, историограф и литературен критик, Радев е известен с многобройните си трудове, сред които са „Строители на съвременна България“ (където се изявява като майстор на българската документална проза), „Това, което видях от Балканската война“ (писана от него като непосредствен участник във войната и свидетел на събитията от 1912 г.) и др. В периода 1913-1940 г. Радев е и пълномощен министър в различни държави. В „Македония и Българското възраждане“ авторът разисква въпроси от съществено значение в онези години (пък и до днес), сред които:„Истина ли е, че българското име в Македония е внесено отскоро?“, „Вярно ли е, че българското съзнание в Македония е продукт на пропагандата на Екзархията и на България?“, „Какво е националното самосъзнание на славяните в Македония преди 1870 г. (когато е създадена Българската екзархия) и 1878 г. (годината на Освобождението)?“ и др. Книгата е писана още през 1918 г. на френски език. Целта на Радев е да разясни и уточни за чужденците, че сръбската пропаганда за народността на славяните в Македония е абсолютна лъжа. У нас изданието излиза за първи път през 1927 г. на роден език, след като е преведено от независим преводач, по изискване на Македонския научен институт, отчел препоръката на проф. Любомир Милетич. Самият Радев коментира: „Разбрах от разказите на младите български дейци в Македония, които водиха борбата против сръбското владичество, че тази моя книга е стигнала до тях по тайни пътища и не била без полза както за тяхното вдъхновение, тъй и за опровержението на лъжите, разпространявани от Белград относно македонското минало.“ „Македония и Българското възраждане“ е четвърта книга от поредицата „Спасената история“ на издателство „Изток-Запад“. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1169

Жан Делюмо ни предлага да се запознаем с изследванията му върху християнските мечти за щастие Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1159 Излезе дългоочакваният втори том на „Една история на Рая“ (ИК „Изток-Запад“) на изявения френски ерудит Жан Делюмо – член на Академията за надписи и художествена проза и хоноруван преподавател в Колеж дьо Франс. Трудът е продължение на фундаменталното изследване на учения върху мечтите за щастие на християните от Запада. След като разглежда страховете и нуждата от сигурност на християните в западна Европа от Средновековието до края на XVIII век в първия том на „Една история на Рая“, видният френски историк Жан Делюмо продължава своето изследване, като си поставя за цел да „съживи мечтите за щастие на една цивилизация...“ Чрез втория том на своя блестящ труд Делюмо обръща специално внимание на многобройните миленаристки прояви в периода ХV–ХVІІ в., подчертавайки, че терминът „миленаризъм“, в истинския си смисълне е очакване на 1000 или 2000 г., а„очакване на хиляда години земно щастие”. Колективната надежда за товаземно щастие е разгледана катоисторически „обект“ във втората част на „Една история на Рая“ по сходен с предната книга начин: блестящо, енциклопедично и увлекателно. Самият Делюмо разяснява: „Как от носталгията по Едемската градина неусетно сме преминали към надеждата за един нов земен рай и как тазинадежда се е лаицизирала, за да роди понятието за прогрес – това е пътят, който ще следва тази нова книга – път, прокаран от предишната, която беше посветена на сполуките и несгодите на блаженото място, което Адам и Ева са изгубили. Така че тук ще стане дума за прехода в християнския свят от миленаризма към прогнози за сияйно бъдеще, направени през ХVІІІ в. на Запад от множество писатели и философи. Нашият маршрут ще започне от пророчествата на Стария завет и Откровението на св. Йоан и ще свърши с марксистките писания.“ Авторът продължава изследването си, обхващайки периода от края на XVIII век до настоящето, като набляга на връзките, които постепенно са се създали между миленаризма от една страна и утопиите и идеологията на „прогреса“ от друга. Роден през 1923 г. в Нант, днес Делюмо е почетен професор в Колеж дьо Франс, където е бил ръководител на катедра „История на религиозните нагласи в модерния Запад“ от 1975 до 1994 г. Член е на френскатаАкадемия за надписи и художествена проза, а сред множеството негови трудове, част от които излизали и на български език, са заглавия като „Страхът в Западния свят (XIV-XVIII век)“ и първия том на „Една история на Рая“. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1159

Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1157 „Лицата на Протей“ (ИК „Изток-Запад“) е книга, която спокойно може да бъде определена като истинско предизвикателство – предизвикателство както за интелекта, така и за въображението. Ако човек се вгледа внимателно в корицата на книгата „Лицата на Протей”, ще види, че мъжът, изобразен на нея, няма лице. На негово място е поставена геометрична конфигурация, разпадаща се всеки път, щом се опитаме да видим в нея устойчив образ. В това отношение той напомня за един от най-загадъчните персонажи от гръцката митология – Морския старец Протей, който (според легендата) можел да приеме облика на всеки предмет, животно или растение... Ако опитаме да нарисуваме негов портрет, вероятно бихме получили същото: абстрактна структура, изпъкваща в поредица от форми, които поне на пръв поглед нямат нищо общо една с друга. „Лицата на Протей” може да се разглежда и като своеобразен портрет, чиято цел е да покаже математиката такава, каквато не е била виждана досега. Росен Люцканов ни разказва за една нова математическа дисциплина, която се ражда преди по-малко от седемдесет години в резултат от сътрудничеството между двама от най-изтъкнатите математици на нашето време – Сондърс Мак Лейн и Самуел Айленберг. Нейното име е теория на категориите и също като безликия мъж от картината, тя няма свой собствен предмет. Вместо да се интересува от определен тип обекти от рода на числата или геометричните фигури, тя изследва самите математически структури. По този начин теорията на категориите ни позволява да видим общото между отделните дялове на математиката, осигурява ни универсален език, в който могат да бъдат облечени резултатите на всяка известна формална теория. С помощта на стотици строго формулирани дефиниции, подробно обосновани теореми и детайлни диаграми, впечатляващият труд на Люцканов ще позволи на читателя да усвои този език, който през последния четвърт век намира десетки приложения в различни научни области – от физиката и математиката през логиката и компютърната наука до философията и социалната теория. Самият Люцканов е завършил философия в Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Защитава дисертация по логика в Института за философски изследвания към Българската академия на науките. Понастоящем е главен асистент в секция „Логически системи и модели“. Участвал е в съвместни изследователски проекти с научни институции от Белгия, Полша, Словакия, Чехия и Унгария. Автор е на една монография („Теоремата за непълнота“) и на над четиридесет статии и студии. Водил е уводни курсове по логика в Нов български университет и в Пловдивски университет. Член е на управителния съвет на Българското общество по аналитична философия и на редколегията на Balkan Journal of Philosophy. Носител на награда на БАН „Проф. Марин Дринов“ за млад учен за 2008 г. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1157

Как са живели българите във вилаетите? Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1183 Изчерпателен и интригуващ пътеводител по земите на някогашна Югозападна България е „Из живота и положението на българите във вилаетите“ на незаслужено забравения днес роден писател и общественик Атанас Шопов. Това е пета книга от поредицата „Спасената история“на ИК „Изток-Запад“. Атанас Шопов e български общественик и писател. Учи в руско медицинско училище и следва право в Париж и Петербург. Участник в Руско-турската война (1877–1878), след Освобождението Шопов е секретар и редактор в Българската екзархия в Цариград и консул в Солун. От 1884 г. е член на Българското книжовно дружество (предшественик на Българска академия на науките). Шопов превежда от гръцки и френски език. Сред издадените негови съчинения са: „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“ (1881), „Македония от етнографско, историческо и езиково гледище“, „Сръбските претенции над Скопската епархия“, „Истината върху конституционния режим на младотурците“. През 1887 и 1891 г. Атанас Шопов предприема пътувания в района на Тракия и Македония, проучванията от които издава в своите трудовете „Народността и езикът на македонците“ и „Из живота и положението на българите във вилаетите“. Сътрудничи на сп. „Читалище“, вестниците „Право“, „Ден“, „Век“ и на други периодични издания. Автор е също на статии по педагогически въпроси и на стихотворения. „Из живота и положението на българите във вилаетите“ на Шопов е неподправен и изчерпателен пътеводител из земите в някогашна Югозападна България. За автентичността на описаното в нея допринасят и използваните в текста остарели думи и изрази от този край, които отдавна са излезли от употреба и днес звучат непознато или архаично. За по-лесното и осъвременено разбиране на написаното от Шопов книгата съдържа и речник на диалектните думи в българския език, използвани по тези земи. „Из живота и положението на българите във вилаетите“ е част от поредицата „Спасената история”, която включва още „Живата истина“ на Павел Милюков, „Лятото на 1913 година“ на Георги Илиев, „Македония и Българското възраждане“ на Симеон Радев и „VII състав на Народния съд“ със съставители Върбан Тодоров и Николай Поппетров. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1183 Откъс: Дедеагачко и Гюмюрджинско Беше началото на прелестната пролет на 1891 година. Даде ми се възможност най-накрая да предприема пътуване по някои малко известни за мен места в европейските вилаети на Отоманската империя. Жаден бях да видя много места и градове. Желаех да посетя най-напред Дедеагачко, Гюмюрджинско, Скеченско, Кавалско и после да мина в Драмско, Неврокопско, Мелнишко, Серско, Солунския, Битолския и Скопския вилает. С параходи и железници не ми се искаше да пътувам. Искаше ми се да яздя кон, да се скитам през гори и планини, за да видя отблизо богатата южна природа, да пия от студените планински води и да си почивам под дебелите сенки на клончестите дървета. Но не беше възможно да захвана пътуването си на кон от самия Цариград, защото в такъв случай щеше да ми е нужна цяла година. Затова два дни след обира на влака при Синекли тръгнах с железницата за Дедеагач. Бях много радостен и доволен, макар че обикновено при всяко тръгване на път сърцето ми се свиваше. Знаеш, читателю, какво е това чувство. При всяко тръгване човек като че оставя частица от себе си на града, с който се прощава. И аз се прощавах, оставях Цариград, макар и временно, но едно дълбоко вътрешно, непостижимо, сладко чувство оставаше след мен. Исках, но не можех да го взема със себе си. То принадлежеше по право на красивата Босфорска столица, която ми е дала гостолюбие в течение на много години. Първият звънец удари. Всеки побърза да си избере вагон, защото освен дълъг път ни предстоеше и прохладна пролетна нощ, през която обикновено сладко се спи, а във вагона приятно се дреме. В пътуване човек печели добри познанства и открива винаги другари. Между първия и втория звънец някой сложи ръка на рамото ми. Обърнах се и познах г-н P., кмет в Б.: „Приятно ми е, че ще пътуваме заедно!“ Случи се да бъдем във вагона само двамата. Тренът се готвеше да тръгне и две черни очи се опитаха да се просълзят при сърдечното сбогуване. Турих си червеното фесче, купено за пътуването, и се подадох от прозореца. Насълзените очи се усмихнаха, защото не ме бяха виждали в такъв красив червен цвят. „Сбогом, сбогом“, казаха те, а влакът се повлече и потъна в нощната тъмнина. Запалихме цигари като предисловие на уединения разговор, който се въртеше около целта на пътуването. Моят другар ми направи няколко комплимента, аз му заплатих със същата монета и се настанихме по-свободно върху бархетните седалки на вагона. Разговорът беше приятен, но скоро се изчерпа. Зададох му няколко въпроса, той ми зададе няколко, удовлетворихме любопитството си за някои лични неща, разисквахме върху злободневието, минахме през политиката, международното положение и настана дрямката. Ах, тоя сън и това дремане! Те завладяват човешкото същество и при най-жизнените въпроси! Като че главното предназначение на човека е да си подремва. Едва се беше пукнала зората, когато пристигнахме на станция Кулели Бургас [1] , откъдето трябваше да взема влака за Деде­агач. Простих се с другаря си и последвах едно момче, което взе малкото ми багаж, за да ме заведе в гостилницата да чакам при­стигането на влака от Одрин за Дедеагач. За да стигнем до гостилницата, минахме през ливада, в която бяхме принудени да прескачаме спящи хора, предпочели да нощуват в полето на чист въздух, вместо в стаите си, пълни с животинки, сякаш създадени да се хранят с човешка кръв. Хората така сладко и дълбоко спяха в това чисто поле, че и шумът на влака, минаващ край самите им нозе през ливадата, не беше в състояние да ги разбуди. Така нареченият хотел, в който ме водеха, се оказа невзрачно селско кафененце, в което се продаваха вино и ракия за работниците по жп линията; можеше човек да пие и кафе, но не беше сигурен дали не му поднасят ръждива вода. Почтеният притежател на „хотела“ още спеше; моето пристигане го събуди и той излезе, облечен в дълг кожух, полубос и с голи гърди, за да ми предложи кафе с мляко. Правеше с гордост това любезно предложение, защото бе осъзнал, че щом може един „хотел“ да прави кафе с мляко, значи е вкусил вече от цивилизацията на века и стои по-високо от обикновените механи. Но вместо да се съглася да ми поднесат каквото и да било питие, предпочетох да поведа разговор с разгърдения, облечен в тежък кожух хазяин на кулелибургаския хотел. И защото ми говореше на гръцки, прибегнах до същия език, за да се разберем. – Какво название носи вашият хубав хотел? – го попитах. – Той се нарича хотел, както и всичките други хотели по станциите – ми отговори. – Защо не сте го нарекли хан? – Защото ханищата дават прибежище също на коне и на волове, а тук дохождат само хора; хотелите са направени само за хора, докато в ханищата има и обори. – Имате ли други гости освен мен? – Имаме само един базиргянин (търговец), който ходи по селата и продава на селяните срещу яйца, вълна и жито разни бакалски стоки – сол, сапун, игли, конци и др. Върху тезгяха в един ъгъл на кафененцето лежеше на торбичката си за възглавница бос евреин. Той беше другият гост на хотела освен мене. А навън край вратата дремеше вързано магаренце, което бе нещастно, че за него няма пригодени покои; защото хотелът не беше хан, следователно имаше хляб за гостите, но не и сено за животните. Това беше хайванчето на търговеца, с което той разнасяше бакалската си стока по селата. – А имате ли нещо за ядене? – попитах. – Имаме сирене и яйца, имаме и прясна риба – сом, уловен вчера в Марица. – В такъв случай да ми изпържиш малко от прясната риба, но с хубаво масло. Хотелджията се зае да приготвя закуската. Маслото му беше действително хубаво, селско. Това се позна от самото начало на пърженето, защото по цялото кафененце се пръсна приятна миризма. След малко пресният пържен сом ми се поднесе и настървено седнах да закуся. Но още първият залък ми показа, че това не беше прясна, а направо горчива от сол риба. – Абе, бае, това не може да се яде от сол. – Прясна е, прясна риба, малко е по-солена. – Как малко, дори горчи от сол. Впоследствие разбрах, че рибата действително била прясна, вчерашна, но като я уловили, нарязали я и вместо да я посолят, я хвърлили право в тагарчето със солта. При пърженето хазаинът не намерил за нужно да я поизчисти и поизмие, а от тагарчето я хвърлил в тигана. Така се задоволих да хапна само сиренце. – Позволи ми сега, след като похапнах, да те попитам от кое си село? – казах на хотелджията. – Аз не съм тукашен – ми отговори, – аз съм от горе, от Плов­дивско, от с. Синджирлий. Задомен съм тука, в Димотишките села; имам си деца, имам си от жената къщица, лозе; направих си и това хотелче и си поминуваме, слава Богу. – Значи ти си българин. А защо не ми говориш на езика си? – А белки ти знаеш български? – Знам зер. – А де си се научил? Българският език се мъчно учи от чужденци. – Научила ме е майка ми. – Майка ти е българка? – И майка ми, и баща ми. – Значи ти си българин. – Българин. – Чудно, а аз те помислих за грък. Затова си такъв сладък и разговорлив. – Ами децата ти знаят ли български? – Не знаят, майка им говори гръцки, защото е гъркиня, но дъщеря си ожених за българин и внучетата ми сега говорят български; зетят излезе по-корав от мен. – Слушай бе, чичо, я ми кажи – ти имаш риза, елече, защо не ги закопчееш, както Господ дал, ами ходиш тъй разгърден; за какво ти е големияпт кожух на гърба, когато са ти голи гърдите и боси краката? – Не мога да трая закопчан – ми отговори, – защото ме задушава в гърдите; виждаш, че имам кашлица, грухти в корубата ми; щом се закопчея и закрия гърдите си, задушава ме, тясно ми е, ще изскокна от кожата си, притъмнява ми; трябва да взема въздух, да ми е открито и широко. А кожухът сгрява кръста и плещите ми. Изслушах медицинските обяснения, заплатих за прясната горчива риба и сиренцето и тръгнах за станцията, защото влакът се задаваше вече от Одрин. След четири часа бях в Дедеагач. [1] Кулели Бургас – важен железопътен възел в Беломорска Тракия по линията София–Свиленград–Дедеагач.

Има се предвид създаване на място, в което да се провеждат различни събития свързани с науката. Може би "Научен център" не се възприема правилно, имаме различни предложения за име, но обмисляме възможности в момента. Искаме да създадем дискусия, която да бъде насочена в това хората как биха приели съществуването на едно такова място... Биха могли да се провеждат лекции, презентации, прожекции, дори представяне на книги и всичко в сферата на науката. Това, че е в обсерваторията не трябва да ни ограничава в астрономически и физически теми... Аз веднага бих апелирал за прожекции на нашите филми... Общината е един от основните партньори на този проект! Нека повече хора се включат в темата и да кажат те какво мислят по въпроса!

Здравейте, ние от известно време с няколко научни организации говорим и обсъждаме темата за създаване на Научен център в София. Това трябва да е едно място, в което да се провеждат научни събития, презентации, консултации, прожекции на филми и всичко, което може да прави един такъв център... Вече на 100% сме решили да се създаде такъв център до 2015 година, мястото е Софийската обсерватория. Всяка седмица трябва да има поне по едно научно събитие, което да бъде достъпно дори и за най-малките. В тази тема искаме да ви зададем няколко въпроса, а и най-важното, как си представяте вие един научен център и какво да се извършва в него? Какви теми за наука бихте искали да чуете/видите всяка седмица? Какви други функции да изпълнява този Център? Как виждате участието на гражданите и общината в този Център?

Ще видим кога ще бъде...още нищо не се знае

Само да припомня...днес в 17 часа на "Попа" на паметника на площад Патриарх Евтимий... Всеки е поканен!

Честито на всички преподаватели и студенти!

Събота в 17:00 на "Попа" на паметника на площад Патриарх Евтимий - как ви се струва?

Утре вечер с брат ми сме в Зала “Палавееви” на Британски съвет - http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=15694&st=0&p=285359

27 септември (петък) кафене Once upon a time… Заведението зад Национална библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” предлага топли и студени напитки, а ние добавяме и щипка наука 18.00-19.00ч. “Разбий доцента!” Имало едно време… трима доценти, готови да бъдат разбити с въпроси. Доц. Любомира Николаева-Гломб знае всичко за вирусологията и микробиологията. Ако не си превеждате какво точно значи това, си представете човек, който ще оцелее и ще се смее последен след нашествие на зелени човечета, биологична война или разговор с пресуеверен събеседник. Познаваме добре доц. Милен Богданов от участията му в “Лаборатория за слава FameLab” и Софийски фестивал на науката. Освен че е един от най-обичаните преподаватели във факултета по химия и фармация, Милен е и живото доказателство за това, че учените могат да бъдат предизвикателни и интересни за широката публика. За доц. Валери Голев пък вече е казано и изписано много. Едно от големите ни научни имена в областта на астрономията и астрофизиката прие поканата да бъде част от шоуто “Разбий доцента!”. Доц. Голев може разкаже всичко както за звездите над нас, така и за космоса отвътре. Той умело жонглира с наблюдателната и извънгалактична астрономия, а от време на време се забавлява и с виртуалните обсерватории. Ако винаги сте искали да поспорите с него по темата за нощното небе и далечните обекти във вселената, сега е моментът. Задайте въпросите си към тримата доценти на адрес info@sofiasciencefestival.bg или на живо. Всеки допуснат въпрос печели награда от списание “BBC Знание” 19.30-20.30ч. “Логично, нали?” Имало едно време логика! Тазгодишната победителка в конкурса “Лаборатория за слава FameLab” инж. Галя Пенчева, съоснователка на Център за забавна математика, ще разкрие тайните на логическото мислене. Пригответе се да откриете логика на неочаквани места. 21.00-22.00ч. “Музиката в главите ни” Имало едно време един бъдещ лекар – Виктория Илиева, студент по Медицина, финалист от “Лаборатория за слава FameLab“ 2012. И двама музиканти. Те ще разкажат как работи мозъкът, когато възприемаме музиката, трудно ли е едновременно да пееш и да свириш, и какво става като се включат и танците. Зала “Палавееви” на Британски съвет 18.00–20.00 ч. “Наука и PR” Победителят на “Лаборатория за слава FameLab“ 2010 и визуален артист Христо Колев-Christobel изследва възможностите на науката да бъде в помощ на специалистите по ПР и реклама. Изключително любопитна и новаторска, презентацията ще бъде насочена както към професионалисти от областта, така и към широка публика. 20.00-22.00 ч. “Дом на научния комуникатор в София? Защо не?!“ Заповядайте да помечтаем заедно с учени от Форум Демокрит – има ли място за клуб на всички хора, занимаващи се с комуникация на наука? Какво вече се прави. Какво още може да прави този клуб? Къде може да се разположи? Как да прави връзка с публиката? А с учените? Ами общината? След 20.00 ч. останете в зала “Палавееви”, за да гледате директно стриймване на Европейската нощ на учените в Лондон! http://blog.britishcouncil.org/bulgaria/2013/09/24/european-researchers-night/

Многоезична „вкусословица” и популярни кулинарни рецепти от различни държави ни очакват на Европейския ден на езиците 2013 Кога: 28 септември /събота/, 11.00ч. Къде: парк Заимов, централна част Кой: Австрийско посолство, Британски съвет, Чешки културен център, Полски институт, Френски институт, Гьоте институт, Гръцка фондация за култура, Унгарски културен институт, Институт „Сервантес”, Образователен отдел при Посолство на Испания, Италиански културен институт, Руски културно-информационен център, Дирекцията за писмени преводи на Европейската комисия, Асоциация за развитие на София, Център за развитие на човешките ресурси, ОПТИМА. * * * Тази година Европейският ден на езиците ще бъде посветен на кулинарното изкуство и обещава да предложи още по-забавни начини за учене на чужди езици. Организатори са културните институти, представени в България, които отново ще отбележат заедно деня на езиковото многообразие. По традиция еднодневният „панаир на езиците“ ще се проведе в последната събота на месеца – 28 септември, от 11.00ч. Една от новостите е, че мястото на събитието е променено, за да бъде още по-удобно за семейната публика. Вместо на досегашното място в градинката пред Народния театър, тази година Европейският ден на езиците ще се проведе в централната част на парка „Заимов“. Другата новост е, че всички езикови игри ще са свързани с готвене. Посетителите ще могат да научат имената на основните хранителни продукти на различни езици и да решат специалната многоезична „вкусословица“. Въпреки че на пръв поглед може да изглежда трудна, „вкусословицата“ предлага лесен и забавен начин да се научат много интересни думи. С превода ще помагат представителите на културните институти, на които им е напълно разрешено да подсказват за думите на техния език. За успелите да се справят с това предизвикателство, както и в другите игри, са предвидени много награди, които ще бъдат теглени по няколко пъти на всеки час от 11 до 17ч. През целия ден на импровизираната сцена в парка „Заимов“ ще има артистична програма от представления на всеки от представените езици. Водещ ще бъде любимата на мнозина актриса Мая Бежанска, която не за първи път поема предизвикателството да бъде полиглот за един ден. Всички кръстословици, инструкциите за попълването им и информация за другите състезания са отпечатани в специални листовки, които ще бъдат на разположение на всеки щанд в деня на събитието. Там ще може да се получи и информация за възможностите за учене на езици. Европейският ден на езиците се организира от EUNIC – мрежата на културните центрове на страните от ЕС и в него ще участват нейните членове Австрийско посолство, Британски съвет, Чешки културен център, Полски институт, Френски институт, Гьоте институт, Гръцка фондация за култура, Унгарски културен институт, Институт „Сервантес”, Образователен отдел при Посолство на Испания, Италиански културен институт, както и партньорaте ни от Руския културно-информационен център, Дирекцията за писмени преводи на Европейската комисия, Асоциацията за развитие на София, Център за развитие на човешките ресурси и ОПТИМА – Българска асоциация за качествени езикови услуги. Европейският ден на езиците се провежда с подкрепата на Столична община и Министерство на образованието и науката.

Фундаментални проблеми се разнищват прецизно и логично от авторитетните учени Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън в прекрасно развития им труд „Защо нациите се провалят“ (ИК „Изток-Запад“). Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1152 Блестяща и увлекателна, книгата „Защо нациите се провалят“ отговаря на вековен въпрос: защо някои нации са богати, а други бедни? Дали причината е в културата, в климата, в географията? Или може би в незнанието кои са правилните политики? Казано с една дума: не. Нито един от тези фактори не е определящ или съдбоносен. Авторите Дарон Аджемоглу и Джеймс А. Робинсън убедително показват, че в основата на икономическия успех (или на липсата на такъв) стоят създадените от човека политически и икономически институции. Базирайки се на петнадесет години задълбочени изследвания, Аджемоглу и Робинсън представят систематизирани данни от Римската империя, от градовете-държави на маите, от средновековна Венеция, от СССР, от Латинска Америка, от Англия, от Европа, от САЩ и от Африка, изграждайки върху тях една нова политикономическа теория, която засяга непосредствено големите въпроси на деня, сред които: Китай изгради машина за невероятен растеж. Дали този растеж ще продължи със същата скорост и дали ще помете Запада? Свършиха ли най-добрите дни на Америка? Дали сега не се придвижваме от един благоприятен кръг, в който на усилията на елитите да увеличат властта си се оказва съпротива, към порочен кръг, който прави богато и силно едно малцинство? Кой е най-ефикасният начин, по който може да се помогне на милиардите бедни хора да излязат от коловоза на бедността и да постигнат просперитет? Дали това е филантропията на богатите западни нации? Или е необходимо те да научат трудно спечелените уроци, които носят революционните идеи на Аджемоглу и Робинсън за взаимодействието между инклузивните политически и икономически институции? „Защо нациите се провалят“ е книга-събитие, а съдържанието й ще ни помогне не само да разберем света по-добре, но и да сме по-добре подготвени за бъдещето. Освен това книгата е дело на двама души, които имат изключителна ерудиция и принос в изследванията по темата. Аджемоглу е професор по икономика в МИТ. През 2005 г. получава медала на Джон Бейтс Кларк, който се връчва на икономисти под 40 години за значителен принос към икономическата мисъл и познание. Робинсън пък е политолог и икономист, професор в Харвардския университет. Признат в целия свят експерт по Латинска Америка и Африка, той е работил в Ботсвана, на о-в Мавриций, в Сиера Леоне и в Южна Африка. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1152 Откъс: „Видях бъдещето и то работи“: растежът при екстрактивни институции Видях бъдещето Институционалните различия играят изключително важна роля за обяснението на икономическия растеж през вековете. Но ако повечето общества в историята са се основавали на екстрактивни политически и икономически институции, дали от това следва, че растеж не се осъществява никога? Очевидно не. Екстрактивните институции по самата си логика трябва да създават богатство, което да може да бъде присвоявано. Един владетел, монополизиращ политическата власт и контролиращ централизиранадържава, може да въведе известна степен на закон и ред и система от правила и да стимулира икономическата деятелност. Обаче растежът при екстрактивни институции се различава по природа от растежа, пораждан от инклузивни институции. Най-важното е, че той няма да бъде устойчив растеж, който изисква технологична промяна, а растеж, базиран на съществуващите технологии. Икономическата траектория на Съветския съюз ни предлага ярък пример за това как авторитетът и стимулите, осигурявани отдържавата, могат да доведат до бърз икономически растеж при екстрактивни институции и как този тип растеж в крайна сметка стига до своя край и претърпява крах. Първата световна война свършва и държавите, победителки и победени, се събират във Версайския дворец, намиращ се в покрайнините на Париж, за да определят параметрите на мира. Сред присъстващите изпъква Удроу Уилсън, президентът на Съединените щати. Блестящо с отсъствието си е представителството на Русия. Старият царистки режим е свален от болшевиките през октомври 1917 г. После избухва гражданска война между червените (болшевиките) и белите. Англичаните, французите и американците пращат експедиционна войска срещу болшевиките. В Москва е изпратена мисия, водена от младия дипломат Уилям Булит и ветерана интелектуалец и журналист Линкълн Стефънс. Нейната задача е да се срещне с Ленин и да се опита да разбере какви са намеренията на болшевиките и как да се поддържат приятелски отношения с тях. Стефънс има славата на иконоборец, на журналист, търсещ скандални истории, който непрестанно изобличава злините на капитализма в Съединените щати. Той е бил в Русия по време на революцията. Присъствието му в мисията има за цел да ѝ придаде благонадеждност и доброжелателност. Мисията се връща с черновата на предложение от страна наЛенин относно това какво е необходимо, за да се сключи мир с новосъздадения Съветски съюз.Стефънс е изумен от чудесния според него потенциал на съветския режим. Съветска Русия – спомня си той в своята автобиография, излязла през 1931 г. – беше революционно правителство с еволюционен план. Планът му беше не само да сложи край на злини като бедността и богатството, подкупничеството, привилегиите, тиранията и войната чрез пряко действие, а да потърси и отстрани причините за тях. То установи диктаторски режим, подкрепян от малобройно образовано малцинство, с цел да извърши и съхрани в продължение на няколко поколения едно научно преустройство на икономическите сили, което да доведе в резултат първо до икономическа – и после до политическа демокрация. След като се връща от дипломатическата си мисия, Стефънс посещава своя стар приятел скулптора Джо Дейвидсън и го заварва да прави портретен бюст на богатия финансист Бернард Барух. „Били сте в Русия, така ли?“ – пита Барух. Стефънс отговаря: „Отидох в бъдещето и то работи.“ По-късно той доизпипва тази сентенция и тя добива формата, с която е влязла в историята: „Видях бъдещето и то работи.“ До началото на 80-те години на ХХ в. много западноевропейци продължаваха да смятат, че бъдещето на света е в Съветския съюз, и не спираха да вярват, че той функционира нормално. Поне в известен смисъл нещата проработват за определено време. Ленин умира през 1924 г., а към 1927 г. Йосиф Сталин консолидира властта си над страната. Той прави чистка, за да отстрани враговете си, и стартира кампания за бърза индустриализация. Осъществява я чрез Държавния комитет по планиране, Госплан, който е основан през 1921 г. Госплан написва първия Петилетен план, който се изпълнява от 1928 до 1933 г. Икономическият растеж в сталински стил е прост: промишлеността ще се развие под командата на правителството, а необходимите ресурси за това следва да се вземат, като селското стопанство се обложи с много високи данъци. Комунистическата държава няма ефективна данъчна система, затова Сталин „колективизира“ селското стопанство. Този процес води до премахване правата на частна собственост върху земята и до натикването на всички хора от селата в огромни колективни ферми, управлявани от комунистическата партия. По тоя начин за Сталин е много по-лесно да заграбва селскостопанския добив и да го използва, за да храни хората, които строят новите фабрики и работят в тях. Последиците от това са гибелни за селския народ. Колективните ферми не предлагат абсолютно никакви стимули за усилен труд на хората, затова производството рязко спада. Така голямата част от произведеното се присвоява и хората нямат какво да ядат. Те започват да измират от глад. Накрая от глад измират вероятно шест милиона души, докато стотици хиляди други са избити или заточени в Сибир по време на насилствената колективизация. Нито новосъздадената промишленост, нито колективните ферми са икономически ефективни: те не използват по най-добрия начин ресурсите, които притежава Съветският съюз. Това прилича на рецепта за икономическа катастрофа и стагнация, ако не и за пълен колапс. Но Съветският съюз има бърз растеж. Не е трудно да открием причината. Да се позволи на хората сами да вземат своите решения посредством пазари е най-добрият начин едно общество да използва ефикасно своите ресурси. Когато обаче държавата или един тесен елит контролира всички тези ресурси, нито се създават подходящите стимули, нито се извършва ефикасно разпределение на уменията и талантите на хората. В някои случаи обаче продуктивността на труда и капитала може да е толкова по-висока в даден сектор или дейност, като например тежката промишленост в Съветския съюз, че дори един процес, базиран на йерархия и екстрактивни институции, който насочва ресурсите към този сектор, може да генерира растеж. Както видяхме в трета глава, екстрактивните институции на Карибските острови, като например на Барбадос, в Куба, на Хаити и на Ямайка, са могли да генерират относително високи нива на доходи, защото са насочили ресурсите към производството на захар – стока с голямо търсене в целия свят. Производството на захар, базирано на тълпите от роби, определено не е било „ефикасно“ и в тези общества не е имало технологична промяна или творческо разрушение, но това не им е попречило да постигнат известен растеж при екстрактивни институции. ВСъветския съюз ситуацията е сходна, като тук индустрията играе ролята на захарта на Карибите. Индустриалният растеж в Съветския съюз се облекчава още и от факта, че неговата технология е толкова изостанала в сравнение с онази, която е достъпна в Европа и Съединените щати, че могат да се съберат големи печалби чрез пренасочване на ресурсите към индустриалния сектор, макар всичко това да се извършва неефикасно и чрез принуда. До 1928 г. повечето руснаци живеят на село. Технологията, използвана от селяните, е примитивна и има малко стимули тя да стане продуктивна. Всъщност последните остатъци от руския феодализъм са изкоренени едва малко преди Първата световна война. Следователно съществува огромен нереализиран икономически потенциал в пренасочването на тази работна ръка от селското стопанство към промишлеността. Сталинистката индустриализация е брутален начин за отприщване на този потенциал. Чрез декрет Сталин прехвърля тези много слабо използвани ресурси в промишлеността, където те могат да бъдат използвани по-продуктивно, макар че самата промишленост е много неефикасно организирана в сравнение с това, което може да се постигне. Фактически между 1928 и 1960 г. националният доход расте с 6% на година – вероятно най-бързият изблик на икономически растеж в историята дотогава. Този бърз икономически растеж не се създава от технологична промяна, а от пренасочване на работната ръка и от натрупване на капитал чрез създаване на нови оръдия на труда и заводи. Растежът е толкова бърз, че измамва не само Линкълн Стефънс, но и поколения западняци. Измамва Централното разузнавателно управление наСъединените щати (ЦРУ). Измамва дори самите лидери на Съветския съюз, например Никита Хрушчов, който, както е известно, се надува в реч пред западни дипломати през 1956 г.: „Ще ви закопаем [вас, Запада].“ Дори през 1977 г. водещ университетски учебник на английски икономист твърди, че икономиките в съветски стил превъзхождат капиталистическите по икономически растеж, по това, че осигуряват пълна заетост и стабилност на цените и дори по това, че произвеждат хора с алтруистична мотивация. Бедният стар капитализъм се справя по-добре само в това, че предлага политическа свобода. Широко използваният университетски учебник по икономика, написан от нобеловия лауреат Пол Самюълсън, действително нееднократно предрича бъдещата икономическа доминация на Съветския съюз. В изданието му от 1961 г. Самюълсън предрича, че вероятно към 1984 г., но може би и към 1997 г. съветският национален доход ще надмине този на Съединените щати. В изданието от 1980 г. анализът е слабо променен, макар че двете години са сменени съответно на 2002 и 2012. Макар че политиката на Сталин и на следващите съветски лидери произвежда бърз икономически растеж, тя не успява да го направи устойчив. Към 70-те години на ХХ в. целият икономически растеж секва. По-важният урок е, че екстрактивните институции не могат да генерират устойчива технологична промяна поради две причини: липсата на икономически стимули и съпротивата на елитите. Освен това, след като всички неефикасно използвани ресурси биват пренасочени към промишленост­та, съществува малка икономическа печалба, която да се взема чрез декрети. Тогава съветската система изпада в затруднение. Липсата на иновации и слабите икономически стимули пречат да се постига по-нататъшен напредък. Единствената област, в която Съветите успяват да задържат известно ниво на иновации, е военната и космическата технология и тя се постига с огромни усилия. В резултат те успяват да пуснат първото куче, Лайка, и първия човек, Юрий Гагарин, в космоса. Освен това завещават на света, освен другите неща, и АК-47. [1] Госплан трябва да бъде всемогъща агенция по планирането, ръководеща централното планиране на съветската икономика. Очаква се една от ползите от петилетките, написани и ръководени от Госплан, да бъде, че те предлагат далечния времеви хоризонт, необходим за рационално инвестиране и въвеждане на иновации. В действителност онова, което се реализира в съветската индустрия, няма нищо общо с петилетните планове, които често се преразглеждат и пренаписват или просто се игнорират. Развитието на промишлеността се осъществява на базата на команди, издавани от Сталин и политбюрото, които често променят мненията си и нерядко изцяло променят предишните си решения. Всички планове са „чернови“ или „временни“. Единственото копие на план, обозначен като „окончателен“ – този за електрическата индустрия от 1939 г. – никога не вижда бял свят. СамиятСталин казва през 1937 г.: „само бюрократите могат да мислят, че работата по планирането приключва с изготвянето на плана. Истинската посока на плана се развива едва след неговото съставяне.“ Сталин възнаграждава с максимална свобода на действие хората или групите, които са му верни политически, и наказва онези, които не са. Що се отнася до Госплан, неговата основна роля е да предоставя наСталин информация, така че той да може да наблюдава по-добре своите приятели и врагове. Той в действителност се опитва да избягва вземането на решения. Ако вземеш решение, което се оказва погрешно, би могъл да бъдеш застрелян. По-добре да избягваш всякаква отговорност. Пример за това какво би могло да се случи, ако човек взема прекалено насериозно своята работа, вместо да одобрява желанието на комунистическата партия, ни дава съветското преброяване на населението от 1937 г. Когато излизат данните, става ясно, че населението е около 162 милиона, далеч по-малко от 180-те милиона, които е очаквал и оповестил през 1934 г. Сталин. Преброяването от 1937 г. е първото, което се провежда след 1926 г., и следователно първото след масовите измирания от глад и след чистките от началото на 30-те години. Точният брой на населението отразява тези събития. Реакцията на Сталин е да хвърли в затвора, прати в Сибир или застреля хората, организирали преброяването. През 1939 г. нарежда да се извърши ново преброяване. Този път организаторите получават правилните числа; установяват, че населението е точно 171 милиона. Сталин разбира, че при съветската икономика хората имат малко стимули за усилен труд. Естествен отговор е да се въведат такива стимули и понякога той го прави – например чрез насочване на доставки от храна към областите, където продуктивността е паднала, – за да награди по-добрите постижения. Нещо повече, през 1931 г. той се отказва от идеята да създаде „социалистически мъже и жени“, които работят без парични стимули. В една своя прочута реч той критикува „продавачите на равенство“, а след това въвежда различни надници за различните работни места, но и система от премии. Полезно е да се види как работи тя. В типичния случай на дадена фирма, подчинена на централното планиране, се спуска план да постигне определено количество продукция, макар че такива планове често се предоговарят и променят. От 30-те години на ХХ в. на работниците се плащат премии, ако са постигнали нивата на продукция. Тези премии могат да бъдат доста високи – например 37% от надницата за ръководството или за главните инженери. Обаче плащането на такива премии създава всякакви видове спирачки за технологичната промяна. Първо, въвеждането на иновации, което черпи ресурси от настоящата продукция, излага на риск постигането на заложеното в плана количество продукция и съответно получаването на премии. Второ, обикновено заложените в плана цели се базират на предишните нива на продукция. Това създава огромен стимул количеството продукция никога да не се увеличава, тъй като това само би означавало, че в бъдеще ще е необходимо да се произвежда повече, тъй като бъдещите цели трябва да са по-високи. Ниското постижение е винаги най-добрият начин да постигнеш целите и да получиш премия. Фактът, че премиите се плащат всеки месец, също фокусира вниманието на всички върху настоящето, докато иновацията означава да правиш жертви днес, за да получиш повече утре. Дори когато премиите и стимулите са ефективни и променят поведението, те често създават други проблеми. Централното планиране просто не е достатъчно добър заместител на онова, което великият икономист от ХVІІІ в. Адам Смит нарича „невидимата ръка“ на пазара. Когато планът е зададен в тонове листова стомана, листовете се произвеждат прекалено дебели. Когато е зададен в площ на листова стомана, листовете се изработват прекалено тънки. Когато планът за производство на полилеи е зададен в тонове, те са толкова тежки, че едва не падат от таваните. Към 40-те години на ХХ в. лидерите на Съветския съюз, ако не техните възторжени почитатели на Запад, добре съзнават всички тези погрешни стимули. Съветските лидери действат така, сякаш те се дължат на технически проблеми, които биха могли да бъдат решени. Например се отказват от плащането на премии, базирано на постигнатите цели за произведена продукция, и позволяват на фирмите да отделят части от печалбата си, за да плащат премии. Но „мотивът на печалбата“ не способства за повече иновации, отколкото целите, базирани на произведената продукция. Системата от цени, използвана за изчисление на печалбата, е почти напълно несвързана със стойността на новите иновации или технология. За разлика от пазарната икономика цените в Съветския съюз се определят от правителството и следователно са слабо свързани със стойността. За да създаде по-определени стимули за иновациите, през 1946 г.Съветският съюз въвежда изрични премии за иновации. Още през 1918 г. е бил признат принципът, че един новатор трябва да получава парични награди за своята иновация, но наборът от награди е малък и несвързан със стойността на новата технология. Това се променя едва през 1956 г., когато се определя, че премията трябва да е пропорционална на продуктивността на иновацията. Обаче тъй като продуктивността се изчислява с понятията на икономическите ползи, измерени с помощта на съществуващата ценова система, това пак не е голям стимул за създаване на иновации. Бихме могли да изброим много примери за погрешни стимули, които генерират тези схеми. Например тъй като размерът на премията за иновация е ограничава от общата сума на надниците на съответната фирма, това непосредствено намалява стимула за създаването или усвояването на иновация, която би могла да спести труд. Фокусирането върху различните правила и схеми за даване на премии носи тенденцията да маскира вродените проблеми на системата. Тъй като политическата власт и сила се намират в ръцете на комунистическата партия, е невъзможно да се направи фундаментална промяна на основните стимули за хората, били те даване на премии или недаване на такива. От самото си начало комунистическата партия използва не само моркова, но и тоягата, и то дебелата тояга, за да постигне своето. Производителността в икономиката не се променя. Цял набор от закони разглеждат престъпните деяния на работници, хванати да кръшкат. През юни 1940 г. например един закон обявява неявяването, за каквото се смята всяко 20-минутно отсъствие от работа или дори стоенето на работното място без работа, за престъпно деяние, което може да се наказва със шест месеца тежък труд и 25% отрязване от заплатата. Въведени си всякакви видове подобни наказания и те се изпълняват с изумителна честота. Между 1940 и 1955 г. за такива деяния са обявени за виновни 36 милиона души, тоест около една трета от възрастното население. От тях 15 милиона са пратени в затвор, а 250 000 души са разстреляни. Всяка година в затвор на изправителен трудов режим се пращат 1 милион възрастни; тук не са включени онези 2,5 милиона души, които Сталин заточава в лагерите в Сибир. И това пак няма успех. Дори да можеш да вкараш човека в завода, не можеш да го принудиш да мисли и да има добри идеи, като го заплашваш с разстрел. Принуда като тази може да е генерирала висок добив на захар на Барбадос или на Ямайка, но тя не би могла да компенсира липсата на стимули в една съвременна индустриална икономика. Фактът, че в централно планираната икономика не могат да се въведат наистина ефективни стимули, не се дължи на технически грешки в проекта на схемите за даване на премии. Тази недостатъчност е вътрешно присъща на целия метод, чрез който се постига екстрактивният растеж. Той се осъществява по заповед на правителството, което съумява да реши някои основни икономически проблеми. Но за да се стимулира устойчив икономически растеж, е необходимо индивидите да използват своя талант и идеи, а това не би могло да стане никога при една икономическа система от съветски тип. Ръководителите на Съветския съюз би трябвало да се откажат от екстрактивните икономически институции, но такъв ход би изложил на опасност тяхната политическа власт. И наистина, когато след 1987 г. Михаил Горбачов стартира премахването на екстрактивните икономически институции, властта на комунистическата партия рухва, а с нея и Съветският съюз. Съветският съюз успява да генерира бърз растеж дори при екстрактивни институции, защото болшевиките изграждат силна централизирана държава и я използват, за да насочват ресурсите към промишлеността. Но както във всички случаи на растеж при екстрактивни институции, той не се отличава с технологична промяна и не е устойчив. Растежът първо отслабва, а после напълно секва. Макар да е ефимерен, този тип растеж все пак илюстрира как екстрактивните институции могат да стимулират икономическата деятелност. През цялата история на човечеството повечето общества са били управлявани от екстрактивни институции и тези, които са успели да наложат известна степен на ред в страните си, са били способни да генерират известен, ограничен растеж – макар че нито едно от тези екстрактивни общества не е успяло да постигне устойчив растеж. Всъщност някои от големите повратни точки в историята се характеризират с институционални иновации, които укрепват екстрактивните институции и увеличават властта на една група, която успява да наложи закон и ред и да се възползва от присвояването на ресурсите. По-нататък в тази глава ще разгледаме, първо, природата на институционалните иновации, които налагат известна степен на държавна централизация и правят възможен растежа при екстрактивни институции. После ще покажем как тези идеи ни помагат да разберем Неолитната революция: изключително важния преход към земеделие, на който се крепят много аспекти на нашата настояща цивилизация. След като приведем примери от градовете-държави на маите, ще направим извод как растежът при екстрактивни институции е ограничен не само заради липсата на технологичен напредък, но и защото насърчава борбите между съперничещи си групи, желаещи да вземат контрола над държавата и присвояваните блага, които той осигурява. На бреговете на Касаи Един от големите притоци на река Конго е Касаи. Извираща в Ангола, тази река върви на север и се слива с Конго североизточно от Киншаса, столицата на съвременната Демократична република Конго. Макар че Демократична република Конго е бедна в сравнение с останалите страни в света, в просперитета на различните групи вътре в Конго винаги е имало значителни разлики. Касаи е границата между две от тях. Скоро след като преминете през Касаи и се озовете на западния бряг, ще срещнете племето леле (карта № 6, с. 75); на източния бряг пък обитава племето бушонг. Що се отнася до просперитета, би трябвало да има малко различия между тези две групи. Дели ги само една река, която и едната, и другата група може да премине с лодка. Двете племена имат общ произход и родствени езици. Освен това много от нещата, които строят, са сходни по стил, включително жилищата, облеклото и плавателните съдове. Обаче когато през 50-те години на ХХ в. антроположката Мери Дъглас и историкът Джан Вансина изучават тези групи, те откриват някои смайващи разлики между тях. Ето какво пише Дъглас: „Леле са бедни, докато бушонг са богати... Всичко, което леле имат или могат да направят, бушонг го имат в по-голяма степен и го правят по-добре.“ Лесно могат да се намерят прости обяснения за това неравенство. Една разлика, напомняща за тази между онези места вПеру, които са били или не са били обект на потоската институция мита, е, че леле произвеждали за собственото си препитание, докато бушонг произвеждали, за да продават на пазара. Дъглас и Вансина отбелязват още, че леле използвали по-лоша технология. Например те не си служели с мрежи за лов, макар че последните увеличават много продуктивността. Дъглас привежда следното обяснение: „липсата на мрежи е съвместима с принципната тенденция у леле да не инвестират време и труд в съоръжения, които се използват дългосрочно.“ Съществували и важни отлики в земеделските технологии и организация. Бушонг практикували сложна форма на смесено земеделие, при което отглеждали пет култури, като ги редували през две години. Отглеждали ямс, сладки картофи, маниока (касава) и боб и добивали по две, а понякога и по три реколти от царевица на година. Леле обаче нямали такава система и успявали да съберат само по една реколта от царевица на година. Имало поразителни разлики и в закона и реда. Леле били разпръснати в укрепени села, които се намирали в постоянни конфликти. Всеки, който пътувал между две села или дори отивал в гората да събира храна, бил изложен на опасността да бъде нападнат или отвлечен. В страната на бушонг това се случвало рядко, ако изобщо се случвало. Какво се крие зад тези различия в моделите на производство, земеделска технология и налагане на реда? Очевидно не географията е накарала леле да си служат с по-лоша технология за лов и земеделие. Определено не и незнанието, защото те са познавали инструментите, използвани от бушонг. Може би алтернативно обяснение е културата; може би леле са имали култура, която не ги е насърчавала да инвестират в мрежи за лов и в по-здрави и по-добре построени жилища? Това обаче също не изглежда да е вярно. Подобно на хората от Конго, илеле били много заинтересовани от закупуването на пушки и Дъглас дори отбелязва, че „ревностното купуване на огнестрелно оръжие от тях... показва, че тяхната култура не ги ограничава да си служат с по-лоши техники, когато последните не изискват дългосрочно сътрудничество и усилие“. И така, нито базираното на културата отвращение от технологията, нито незнанието, нито географията вършат работа като обяснение на по-големия просперитет на бушонг в сравнение с този на леле. Причината за разликите между тези две племена е в различните политически институции, които са възникнали в земите на бушонг и на леле. По-горе отбелязахме, челеле живеели в укрепени села, които не били част от единна политическа структура. От другата страна на Касаи нещата били различни. Около 1620 г. станала политическа революция, оглавявана от човек на име Шяам, който създал царството Куба, което видяхме на карта № 6 (с. 75). Негово ядро били бушонг, а самият той бил цар. До този период вероятно между бушонг и леле е имало слаби разлики; разликите се появили вследствие на начина, по който Шяам реорганизирал обществото източно от реката. Той изградил държава и пирамида от политически институции. Те били не само много по-централизирани от предишните, но и включвали твърде сложни структури. Шяам и неговите наследници създали бюрократичен апарат за събиране на данъци, както и съдебна система и полиция, за да раздават закон и ред. Лидерите били контролирани от съвети, с които трябвало да се консултират преди вземане на решения. Имало дори съд със съдебни заседатели, очевидно уникално събитие в Субсахарска Африка преди европейския колониализъм. Независимо от това централизираната държава, изградена от Шяам, била инструмент за присвоя­ване – силно абсолютистки. Той не се избирал чрез гласуване и държавната политика се определяла отгоре, а не чрез народно участие. Политическата революция, която наложила държавна централизация и закон и ред в страната Куба, довела на свой ред и до икономическа. Земеделието се реорганизирало и се усвоили нови технологии, за да се увеличипроизводителността. Основните преди това зърнени култури били заменени с нови, дошли от Америка (по-конкретно царевица, касава и пипер чили). По това време бил въведен интензивният цикъл на смесено земеделие и количеството храна, произвеждана на глава от населението, се удвоило. За да се усвоят тези нови култури и за да се реорганизира земеделският цикъл, на полето били необходими повече работни ръце. Така възрастта за встъпване в брак била понижена на двайсет години, което вкарвало мъжете в земеделската трудова сила на по-ранна възраст. Контрастът с леле е силен. Техните мъже се женели обичайно на трийсет и пет и едва тогава започвали да работят на полето. Преди това се занимавали с лов и набези. Връзката между политическата и икономическата революция била проста. Цар Шяам и неговите поддръжници искали да събират данъци и блага от народа на Куба, който трябвало да произвежда излишък над онова, което консумирал сам. Макар че Шяам и неговите хора не въвели инклузивни институции на източния бряг на Касаи, известна степен на икономически просперитет е вътрешно присъща на екстрактивните институции, които достигат известна степен на държавна централизация и налагат закон и ред. Разбира се, в интереса на Шяам и неговите хора било да насърчават икономическата деятелност, тъй като в противен случай нямало да имат какво да присвояват. Точно като Сталин и Шяам създал чрез команди набор от институции, които генерирали богатството, необходимо за поддържане на тази система. В сравнение с крайната степен на отсъствие на закон и ред на другия бряг на реката Касаи това генерирало значителен икономически просперитет – макар че вероятно голяма част от него се присвоявала от Шяам и неговия елит. Но той бил по необходимост ограничен. Точно както в Съветския съюз, и в царство Куба нямалотворческо разрушение и технологична иновация след първоначалната промяна. Тази ситуация оставала повече или по-малко неизменна до момента, когато, в края на ХVІІІ в., царството се сблъскало за пръв път с белгийските колониални власти. Постижението на цар Шяам илюстрира как чрез екстрактивни институции може да се постигне известна – макар и ограничена – степен на икономически успех. За създаването на такъв растеж е необходима държава. За да се централизира държавата, често е нужна политическа революция. След като Шяам създал тази държава, той могъл да използва своята власт, за да реорганизира икономиката и да даде тласък на земеделската продуктивност, която после можел да облага с данъци. Защо при бушонг, а не при леле става политическа революция? Не можеха ли леле да имат свой цар Шяам? Постигнатото от Шяам е институционална иновация, която по никакъв начин не е детерминирана от географията, културата или незнанието. И леле са можели да имат такава революция и да трансформират своите институции по подобен начин, но не са го направили. Вероятно това се дължи на причини, които не разбираме заради днешното ни ограничено знание за тяхното общество. Най-вероятно то се дължи на случайната природа на историята. Същата случайност може би е действала, когато някои от обществата в Средния изток преди дванайсет хиляди години са поели по пътя към още по-радикален набор от институционални иновации, довел до уседнали общества и после доопитомяването на растения и животни. Това и ще разгледаме сега. [1] Автоматът „Калашников“ (рус.: автомат Калашникова складной образца 1947 года).

Американският специалист по история на ранната Църква проф. Барт Ърман разглежда широкото разнообразие на ранното християнство и неговите свещени писания в книгата „Изгубените християнства“ (ИК „Изток-Запад“). Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1164 Съвременното християнство е своеобразно религиозно явление, което може да се похвали с особено богато разнообразие. Римокатолически мисионери, обрекли се на доброволна мизерия в името на останалите, евангелистки проповедници, гръцки православни свещеници, които са привърженици на литургическото богослужение с редуващи се молитви, заклинания и големи количества тамян,либерални, политически ориентирани методисти, решени да преобразуват напълно обществото, както и много други – всички те са представители на съвременното християнство. Американският учен проф. Барт Д. Ърман анализира различните проявления на ранното християнство и редица неканонични писания в своя труд „Изгубените християнства“ (с подзаглавие „Борбите, съпровождали Свещеното писание и вярванията, които не познаваме“). Част от текстовете в книгата попадат в Новия завет, а други биват нападани, отхвърляни, забранявани, дори унищожавани. Това свое изследване Ърман коментира по следния начин: „Моята цел е да разгледам някои от неканоничните писания, да видя какво биха могли да ни разкрият за различните форми на християнската вяра и обреди през ІІ и ІІІ в. и да покажа как една от раннохристиянските групи успява да се наложи като господстваща в религията и за векове напред да определя в какво да вярват християните, какви обреди да изпълняват и какво да четат като Свещено писание.“ „Изгубените християнства“ съдържа преглед на главните християнски апокрифи – откога приблизително датират и какво е съдържанието на всеки от тях. Самият Ърман не е случайна фигура и от десетилетия насам е сред водещите авторитети по темата. Роден е роден през 1955 г. в Лорънс, Канзас, завършва докторантура в духовната семинария на престижния Принстънски университет в Ню Джърси, а понастоящем преподава в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, САЩ. Автор и редактор е на десетки книги, сред които и три учебника на тема Нов завет и ранно християнство. Смятан е за един от най-големите специалисти по история на ранната Църква, живота на Иисус и новозаветна книжнина, а у нас е познат главно с труда си „Да предаваш словата на Иисус“. Купи: http://iztok-zapad.eu/books/book/1164

Ми хайде! Нека да се организираме и се съберем тая седмица...нещо четвъртък петък...как ви се струва?

„Буквар с различни поучения” е само едно от многобтойните възрожденски заглавия, които могат да бъдат открити в най-големия библиотечен онлайн каталог у нас – Своден каталог НАБИС. Става дума за добре познатия „Рибен буквар” на Петър Берон. „Интересът към изданието е голям, особено в дните около началото на учебната година. Това е първият новобългарски учебник и много от учителите искат да го покажат на своите възпитаници. Първото му издание е напреавено през 1824 г. в Брашов. Неговият автор, възрожденецът Петър Хаджи Берович, тогава е бил на 29 години.”, обясни Динчо Кръстев, изпълнителен директор на Фондация „НАБИС”. В сайта www.nalis.bg има вход към електронния библиотечен каталог и там може да се види дигитално копие на първото издание, представено успоредно с оригиналното съдържание. Букварът се състои от предисловие, 8 раздела, обръщение към читателя и приложение от 12 рисунки на животни. Интересен факт е, че в Рибния буквар няма илюстрации на риби, а само на кит и делфин и че именно те са дали неговото популярно название. В Своден каталог НАБИС може лесно и бързо да бъде намерена библиографска информация за книги, периодика и други издания сред над 2 милиона библиографски записа. С началото на новата учебна година се увеличава търсенето на различни читанки, аритметики, истории и букварчета, учебници по езици, класически пиеси и романи, най-старите от които са дигитализирани. Създателите на проекта вярват, че всеки потребител би могъл да открие търсеното от него заглавие, защото електронната база данни постоянно се увеличава. „Нашият каталог е полезен и за учениците, които през www.nalis.bg, само с един клик, могат да намерят много полезни учебни помагала, както и произведения, изучавани в училище. Голяма част от тях са вече дигитализирани, а ако не са – потребителите могат да разберат в коя библиотека могат да ги заемат.” – допълни Събина Анева, заместник изпълнителен директор на Фондация „НАБИС”. В навечерието на 15 септември интерес за читателите – малки и големи – би представлявала и дигиталната колекция от стари фотографии на тема „Образование”, която е достъпна на следния линк: http://digitool.nalis.bg:8881/R?func=collections-result&collection_id=1298. Това е само малка част от големия масив от снимки, събирани от различни институции и частни лица в цялата страна и подготвяни от фондация НАБИС по проект EuropeanaPhotography за ъплоуд в Europeana. Учредители на Фондация НАБИС, която развива проекта за сводния онлайн каталог, са Централната библиотека на БАН, Софийският университет „Св. Климент Охридски“ и Американският университет в България. Финансирането е осигурено от фондация „Америка за България“. В момента в проекта НАБИС участват почти 30 библиотеки от цялата страна и така предоставят достъп до своите електронни каталози. Главната цел на проекта – споменатият своден онлайн каталог на академичните библиотеки в България – дава възможност за интегрирано търсене в каталозите на тези библиотеки, както и достъп до библиографската информация за техните книжни и електронни ресурси, до дигитални обекти и услуги през общ портал.

До колкото си спомням най-скъпото животно, което бе купено (продадено) бе камила преди няколко години за няколко милиона долара... Хората въртят едни пари...

Чувстваш ли, че имаш нужда от по-голямо предизвикателство? Готов ли си да напуснеш зоната си на комфорт и да участваш в създаването на технологични решения, които ще се използват извън границите на Земята? Искаш ли да реализираш своите смели идеи под менторството на водещи световни специалисти? Обичаш ли да работиш? А можеш ли да работиш в екип? Ако си отговорил положително на горните въпроси, владееш добре английски език и си на възраст до 28 години, значи си подходящият кандидат за четвъртото поредно издание на водещата космическа образователна програма “Space Challenges”. Кандидатстването става през линка “Join our challenge” на http://www.spaceedu.net/ Директен линк: http://spaceedu.squarespace.com/join_challenge/ Краен срок: 10 септември 2013 г. Очакваме те! Екипът на „Космически предизвикателства“ http://vimeo.com/71736307

БАН: Няма нови правописни правила „Изнесените данни имат подвеждащ читателите характер и целят създаване на сензация, която напълно не отговаря на истината. Некомпетентността и тенденциозността на публикацията цели създаване на изкуствено напрежение в обществото в навечерието на новата учебна година, дискредитира кодифицираната норма на българския книжовен език и създава невярна и грешна представа за събития и ситуации, което представлява грубо нарушение на журналистическата етика", посочват от института.

В самите раздели си има теми игри. Не смятам, че форума се нуждае от подобен раздел.