Р. Теодосиев

Петър Апостолов В книгата са разгледани нови математически зависимости за апроксимиране на идеални функции. Използван е метод на компресиране на осцилациите на функцията косинус с базисни функции. В резултат на това се получават апроксимации, много близки до идеалните. Към книгата има CD с компютърни програми на MATLAB в областта на цифровите селективни устройства. Достъпното изложение и приведените примери правят книгата полезна за широк кръг специалисти и за студенти от висшите технически училища. Купи: http://www.baspress.....php?l=b&id=956

Книгата е първа част от научна трилогия, посветена на най-забележителните аспекти от древногръцката цивилизация. Тя е опит за модерен прочит на някои теми и въпроси от античната древност, респективно от елинската цивилизация, в един по-широк балкански контекст и особено в динамиката на взаимоотношенията и с нейните балкански съседи – траките и други палеобалкански племена. С наименованието хеленика („За гръцките неща/дела") античните автори често са озаглавявали своите съчинения, посветени на елинските древности. Самото заглавие подсказва, че усилието е насочено към излизане от формалния хронологичен подход спрямо древноелинската история, към проб­лематизирането и систематизирането на съвременните научни постижения в интердисциплинната интерпретация на този огромен и необхватен материал. Въведен е модерният научно-есеистичен подход, който търси преди всичко дискусионния дискурс спрямо най-актуалните аспекти на политиката и културата на Древна Елада. Акцентът е поставен върху прочита на античните извори и тяхното модерно разбиране/интерпретация. Вписването на модерния български читател в съвременния европейски духовен контекст преминава през припознаването и възприемането на постиженията на античното мислене и култура-поведение и интегрирането им в собствения му културен модел. Книгата, надяваме се, ще предизвика интереса както на широките академични среди, учениците, студентите и преподавателите по антична история и култура, културология, политология и философия, журналистика, изкуства, така и на всички читатели със задълбочени интереси в тази област на историческото познание и най-новите постижения на модерната наука за древността. Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=985

Книгата e посветена на 250-годишнината от създаването на “История славянобългарска”, но като подход, проблематика и интерпретация тя няма юбилеен характер. Вместо традиционно монографично изследване авторът и си поставя за цел да задълбочи познанието за един или друг от аспектите на Паисиевото дело в тясна връзка с неговата реформаторска роля. Първите дялове реконструират моменти от атмосферата, в която Паисий Хилендарски пише “История славянобългарска”. Проблематизират се версии за статута му сред анонимното монашеско обкръжение в средата на XVIII в. и спрямо реформатори, негови съвременници на Атон, като препод. Паисий Величковски и Евгений Вулгарис. От изцяло нова гледна точка се осмисля личността на йеросхим. Спиридон Габровски и неговата “История”. Редица текстове са посветени на прехода от класическия тип копия на “История славянобългарска” към нейните варианти. На задълбочен анализ са подложени десетина преписа ( Болградският, Вторият Самоковски, Бобчевият, Башкьойският, Кесариевият, Преображенският, Белочерковският, Габровският, Чертковият, Панагюрският, Пантелеймоновият...) От позициите на паисиезнанието за повечето от тях това се прави за първи път. Коментира се рецепцията на “История славянобългарска” в Търновския и Самоковския край, в северозападните покрайнини, сред българите преселници в Бесарабия и пр. Книгата завършва с дял, в който се проследява рефлексът на Паисиевите идеи в творческия свят на Н. Рилски, В. Априлов, Н. Бозвели, Хр. Ботев. Въплътили формулата “без Паисий – по паисиевски”, те обогатяват в по-усложнени форми практиките на вътрешнолитературна приемственост.Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=991

В представената книга авторката разглежда влиянието на финансовата криза и главно на спада на БВП върху редица параметри на пазара на труда, като равнище и структура на заетост, безработица в страните – членки на ЕС, и в България. Откроените прилики и разлики в отражението на кризата върху динамиката и структурата на заетостта позволяват да се направят изводи за начините за нейното възстановяване. За тази цел са систематизирани провежданите от международните и националните институции в Европа политики в сферата на заетостта. Посочват се резултатите от предприетите антикризисни мерки. Формулирани са препоръки за ускоряване на макроикономическите реформи за преструктуриране на заетостта към по-високо производителни дейности, както и за по-ефективно функциониране на пазара на труда, като се повишат гъвкавостта и мобилността на работната сила. Книгата е предназначена както за научната общност и управляващите, така и за широката общественост.Купи: http://www.baspress.com/book.php?l=b&id=983

"Първо венчило" е книга за традиционната българска сватба. Чрез семантичен анализ и системен подход са изследвани вещи, действия и комплекси, различни аспекти и категории на сватбената обредност, общата митологическа основа на обреда и фолклора. Резултатите от конкретните анализи изграждат концепция за сватбата, чиито характерни страни са: засилено внимание към следсватбената обредност (обичаи от типа "повратки"), вижданията за отвъдното пространство и смъртта в сватбения обред, както и връзката между сватбата и погребението. Контекст на изследването е предмодерната българска култура като цялостна система. В нея сватбата е централен обред с важна структурираща роля и взаимодействия с останалите дялове на културата. Изборът на заглавие на книгата е направен именно въз основа на разширяването на задачите по отношение на сватбения обред. Изследвана е връзката между сватбата и погребението, сватбения обред и явления от социалната култура, митологията и социалния ред. Купи: http://www.baspress.....php?l=b&id=986

Изтъкнатият джазов критик, журналист и преподавател по история на джа­за и на поп и рокмузиката Владимир Гаджев написа „Теодосий Спасов. Преследващият звуци" (ИК „Изток-Запад") – един своеобразен биографичен труд за световно признатия майстор на кавал. От дълбока древност духовите музикални инструменти са част от фолклорното съзнание чрез своето господстващо място като неотделим магически атрибут на пастира шаман. Безбройните разновидности на тези инструменти от хилядолетия са откривани при разкопки по поречията на Тигър и Ефрат, в Египет, Елада и други по-стари цивилизации. Първообраз на кавала например е разпространеният в Близкия изток най (nai). Самата дума произлиза от турското kaval, което значи дълга свирка за надуване. Освен в Турция, кавалът е разпространен под различно наименование из целия Балканския полуостров (Северна Гърция, Южна Румъния, Македония, Косово, България), в Унгария, Армения, Азербайджан и други краища на Европа и Азия. У нас дългата свирка за надуване е най-популярна в Тракия, Лудогорието и Добруджа (съответно и в техните фолклорни диалекти), като инструмент за съпровод на певеца/певицата или като солиращ инструмент. Безспорно един от най-известните изпълнители на кавал не само в България, ами в световен мащаб е знаменитият Теодосий Спасов. В прекрасната книга с биографични елементи „Теодосий Спасов. Преследващият звуци" журналистът и музикален критик Владимир Гаджев има за цел да отговори на въпроса: Къде се намира всепризнатият майстор на кавала в новите търсения в джаза? Според Гаджев Спасов се нарежда по-скоро в редиците на етноджаз и уърлд мюзик. Същевременно авторът се съгласява и с оценката на сп. „Нюзуик", че Теодосий „е създал нов музикален жанр". Ала ако това твърдение бъде прието за вярно, кой е този жанр и как трябва да назоваваме музиката, която виртуозът прави? „Теодосий Спасов. Преследващият звуци" отговаря на тези въпроси убеждавайки ни, че едноименният герой от книгата прави различни музики по различно време. Нито Гаджев, нито Спасов са характеризирали и уточнили конкретен жанр, към който спада музиката на световноизвестния изпълнител, а през годините редица авторитети са (по)казвали, че в музиката безспорно може да я има и без еднозначни класификатори... * „Музиката е в кръвта, музикантът би трябвало да умее да разкрие това. Музиката не би трябвало да напомня за контрола, който сякаш упражняваме върху живота си. Тя би трябвало да ни напомня за необходимостта от отстъпки, за възможността човек да разбере причината за тази отстъпка, условията, необходими за нея... Съществото, което ѝ е необходимо." Кийт Джарет

Младата Неделина Георгиева изгрява на литературния хоризонт с интригуващ роман за Китай – „Хора" (ИК „ Изток-Запад") разказва за емоциите и преживяванията на едно момче след завръщането му от далечния Изток и носи положителни послания, които пленяват с мъдростта и непосредствеността си. С вълнуващия си роман за Китай „Хора" 28-годишната българка Неделина Георгиева изпраща позитивно послание чрез интересните персонажи, описани в книгата. Николай, студент, заминал за Китай за кратко, както - и останалите герои, са носители на ценности и морал персонажи, които се стараят да постъпват правилно и да бъдат настина добри хора. Романът разказва за начина, по който се чувства Николай, след като се връща от първото си посещение в Китай – описва емоциите и носталгията си по видяното и преживяното в Пекин. Самата Н. Георгиева е прекарала доста месеци в Китай – била е в градовете Пекин и Тиендзин, което допълнително придава достоверност на текста и въвежда читателя в приказната атмосфера на хилядолетната страна. „Хора" е не само един чудесен и изненадващо зряло звучащ дебют, но чрез творбата си Георгиева предлага и една съвременна притча, в която справедливостта – поне индивидуалната такава – съществува. Неслучайно подзаглавието на „Хора" е „Приказка за наскоро пораснали деца". Авторката Неделина Георгиева е родом от Карнобат. Следва политология в СУ „Св. Климент Охридски", но след първата година се прехвърля в курса по китаистика, който завършва през 2007 г. Година по-късно заминава за Китай, като впоследствие записва там магистратура по лингвистика. * „Колкото и да са големи вълните, не ще откажат рибата да плува; колкото и да са високи планините, не ще попречат на Слънцето да изгрее." Китайска пословица

Как да се храним правилно и кои са храните които (не) трябва да ядем днес ни разкрива известният американски журналист Майкъл Полан в една от най- просветляващите, предизвикателни, дори шокиращи книги на тема хранене – „Дилемата на всеядния” (ИК „ Изток-Запад”). Темата за това какво ядем е много обширна и изключително нашумяла напоследък. Съвети, препоръки, рецепти за здравословно хранене изкачат отвсякъде, а експерти и лаици постоянно изказват (не)компетентни мнения относно това, с което трябва или не трябва да се храним. Човекът, който преди време посъветва „Винаги яж на маса!”, се зае с нелеката задача да се изправи, проследи, изпита на свой гръб и разкаже редица изначални за всеядния човек дилеми и да хвърли светлина по въпроса. Опитвайки се да намери отговор, Майкъл Полан, считан за един от най-големите експерти на тема хранене в САЩ, разкрива по особено нестандартен, интригуващ и революционен начин тайните на хранителната индустрия. „Дилемата на всеядния“ разказва за трите основни хранителни вериги днес: индустриална, органична и ловно-събираческа. Независимо от различията помежду им, и трите са системи, в които малко или повече се случва едно и също – посредством храната те ни свързват с плодородието на Земята и лъчите на Слънцето. Днес, твърди Полан, когато истинската храна е все по-трудно достъпна, а ние подменяме слънчевата енергия с петролна и отглеждаме милиони животни в тесни клетки, хранейки ги с неща, които в естествени условия те никога не биха яли, сами подлагаме на безпрецедентен риск не само собственото си здраве, но и целостта на природния свят. Полан разкрива шокиращи истини за начина, по който живеят и се хранят пилетата и говедата в САЩ. Обяснява подробно защо американците отглеждат толкова много царевица и набляга на идеята, че разходките и храненето с трева на паша при всички случаи са в пъти по-здравословни не само за добичетата, но и за нас самите, които поглъщаме тяхното месо впоследствие. Книгата е един своеобразен манифест на обикновения човек – на този, който иска да се храни здравословно и най-вече правилно. „Дилемата на всеядния” променя мисленето относно храненето – като политика, заплаха и удоволствие! Авторът Полан е американски журналист и активист. Смятан е за един от най-големите специалисти по хранене не само в САЩ, но и в световен мащаб. Отговорен е и за написването на прекрасните и чудесно аргументирани книги „В защита на храната” и „Правилата на храната”. * „Ние сме не само това, което ядем, но и начина, по който го ядем.” Майкъл Полан

Ромен Сарду – новата звезда на европейската литературна сцена Мрачна епоха, маркирана от тъмни вярвания, смъртоносни конспирации и заплетена фабула, която разбулва още по-заплетена историко-религиозна афера – това е сензационният френски трилър „И опрости нам греховете” (ИК „ Изток-Запад”), в който обещаващото младо име Ромен Сарду ни среща с цяла плеяда от герои, злодеи, жертви и сложни сюжетни връзки, развити и описани с внушителен талант и блестящ стил. Какво е ужасното проклятие, тегнещо над малкото селце Йортлу? Шокиращият отговор се крие под булото на средновековен заговор, където доверчивостта на хората е в основата на всевъзможни чудеса, магьосничества и суеверия... Жестокото убийство на епископа на Драгуан предизвиква разследване, изпълнено с обрати, което се води, от една страна, от свещеника Ено Ги, и от друга, от монаха Шюке. То причинява тежки сътресения сред тайните кръгове, сред обвитите в мистерия, непристъпни за странични хора манастири, за да достигне чак до Ватикана и френския кралски двор. Така на повърхността изплува зловещата тайна на заличаването от света на цяло село... Още в първия си роман – „И опрости нам греховете” – новата звезда на европейския литературен небосклон Ромен Сарду се заема с един от най-трудните литературни жанрове: историческия трилър. Резултатът обаче е феноменален и умело балансира между историята и религията, следвайки нишката на удивително детективско разследване... Това разследване ни води през непроходимия лес от поверия и екзистенциални страхове, присъщи на Средновековието. Прескачайки от мистерия в мистерия, Сарду ни урежда незабравимо и смайващо пътешествие през Средновековна Франция. Авторът постига впечатляващо описание на тези тъмни времена със запомнящ се и увлекателен стил, напрегната атмосфера, тайнственост и чрез онова особено чувство на преплетена със загадъчност символика, заради което „И опрости нам греховете” се оказа роман, често и заслужено сравняван с титаничния книжен връх „Името на розата” на Умберто Еко. „И опрости нам греховете” е повече от обикновено трилърово четиво. Книгата комбинира изключително умело фактологията с въображението, поднасяйки провокативния разказ за селцето Йортлу по начин, който може да спори на едни от най-майсторските разказвачи, властващи както из популярната култура, така и извън нея. Точно затова „И опрости нам греховете” беше селектиран и се появи в провокативната жанрова поредица „Magica”, в която досега бяха включени такива хитови и достойни автори и заглавия като: „Картата на времето” на Феликс Палма, „Заклинателят” на Уилям Питър Блати, „Свърталище на духове” на Шърли Джаксън, „Защото те обичам” на Гийом Мюсо и феноменалната „Z-та световна война” на Макс Брукс. Очаквайте в края на есента към тях да се присъедини и модерната готическа класика „Вампирът Лестат” на Ан Райс – шедьовър, който ще обсеби книжарниците в края на пролетта. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38787

Каква е връзката между религията и политиката в Близкия изток? Известният арабист Симеон Евстатиев отново блесна с широкообхватно изследване на тема връзката между религия и политика в арабските общества на Близкия изток. Монографията „Религия и политика в арабския свят: ислямът в обществото”(ИК „ Изток-Запад”) съдържа подробни анализи и редица материали, свързани с отношението между исляма и политиката в арабския свят. От години Близкият изток, конфликтите и размириците, войните – и на бойното поле, и из идеологическите арени – са сред основните теми на почти всяка новинарска емисия не само в САЩ и Европа, а и в целия свят. Защо всичко това се случва и каква връзка имат политическите събитията на Арабския полуостров с религията ни разкрива известният български арабист Симеон Евстатиев в изданието „Религия и политика в арабския свят: ислямът в обществото”. Книгата описва връзката между религия и политика в арабските общества на Близкия изток, поставени в един малко по-обширен контекст на ислямската история – включително и от гледна точка на тяхното взаимодействие със Запада. Монографията има за цел да погледне нещата отвъд злободневните събития. Ако по някакъв начин хвърля светлина върху тях, „Религия и политика в арабския свят: ислямът в обществото” или изяснява породилите ги причини и взаимодействията между различни фактори, или засяга темата за ролята на религията в обществения живот. В книгата са използвани исторически и съвременни материали, съотнесени спрямо общия проблем за отношението между исляма и политиката в арабския свят. Обстойно са анализирани взаимосвързани проблеми и конкретни случаи, които разкриват ролята на исляма в обществото. Изданието е подходящо както за тесни специалисти и студенти в областта на арабистиката, ислямознанието и близкоизточните изследвания, така и за по-широка публика, проявяваща интерес в сферата на социалната, политическата, културната и религиозната история, теология, философия, политология и социална антропология. Доц. д-р Евстатиев е завършил арабистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Ръководи магистърска програма „Общество и култура на арабския свят“, както и Университетския център за изследване на религиите в СУ. Специализирал е във Висшия съвет за научни изследвания в Мадрид и в Централноевропейския университет в Будапеща. Национален представител е на България в Европейския съюз на арабистите и ислямоведите и в Европейската асоциация за близкоизточни изследвания. Член е на Германското ориенталистично дружество, Германската асоциация за съвременни изследвания на Близкия изток и Международното общество за изследване на средновековните хроники. Чел е лекции и е участвал в редица международни научни форуми в различни страни от Европа и Близкия изток, в САЩ и Индия. Автор е на над тридесет студии и научни статии. Съставител и съавтор е на няколко книги. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38166

Издаването е по-трудно от писането в тези дни, а тази книга е написана доста добре... Книгата е супер! Не знам по какво съдите съдържанието, но аз от доста време не бях чел хубава българска книга, която да е издадена в близките години.

Какво ни мотивира да се развиваме? Сензационният писател и журналист Даниъл Пинк хвърля светлина по един твърде некоректно експлоатиран въпрос – въпросът за „Мотивацията”, която провокира хората да се „движат напред”: както в професионален и творчески, така и в чисто личен план. Представете си книга за мотивацията, която не е от онези книги. Прекалено много организации – не само компании, а и правителства и организации с идеална цел – все още действат въз основа на предпоставки за човешкия потенциал и индивидуалната реализация, които са остарели и се основават по-скоро на фолклора, отколкото на науката. Те продължават да следват практики от рода на краткосрочни планове за стимулиране или схеми за плащане за изпълнение на задача – въпреки все повечето доказателства, че подобни мерки обикновено не просто не действат, а често вредят. Още по-зле: тези практики не са непознати в училищата ни; отрупваме децата с модерни технологични джаджи и лесни пари, за да ги „стимулираме“ да учат. Да, посоката наистина е грешна... „Мотивацията” обаче е труд, който не само разбива на пух и прах редица заблуди, избистряйки и аргументирайки се точно и ясно по тема, с която често се спекулира и злоупотребява, но и дава решения. „Проблемът е”, казва авторът Даниъл Пинк, „че повечето фирми не са достигнали до тованово разбиране за нещата, които ни мотивират.” Тогава къде е изходът? Какъв е верният подход? Отговорите се крият в трудовете на учени, чиято работа през последния половин век ни предлага по-различен възглед за човешката мотивация. Твърде дълго е имало разминаване между онова, което знае емпириката, и онова, което прави бизнесът – между нас самите, когато сме на работа и когато се забавляваме. Целта на „Мотивацията“ е да преодолее този разрив. В рамките на три ясно обособени части Пинк съумява да избистри всички неизвестни и да развенчае всички митове, като поставя темата в една иновативна плоскост. Първата част разглежда недостатъците на системата ни от награди и наказания и предлага нов начин за осмисляне на мотивационния фактор; тя изследва как преобладаващият възглед става все по-несъвместим с много аспекти на съвременния бизнес и живот. Втората част разкрива седемте причини, поради които външните мотиватори (като моркова и тоягата) често пораждат обратното на онова, което имат за цел да постигнат. Финалната третина въвежда начин на мислене и подход към бизнеса, основаващ се на действителния научен режим за човешката мотивация и движен от вродената ни потребност да ръководим собствения си живот, да учим и да създаваме нови неща, както и да усъвършенстваме себе си и своя свят. Пинк е познат у нас с чудесно приетото си изследване „Изцяло ново мислене”, което (заедно с „Мотивацията“) е включено в предизвикателната и отрезвяваща поредица на ИК „Изток-Запад”, наречена „Красив ум”. В нея досега бяха реализирани такива заглавия като „12-те к работи умът” на Стивън Пинкър.

Какво ни казва Фридрих Ницше в „Тъй рече Ницше...”? Изданието „Тъй рече Ницше...” (ИК „ Изток-Запад”) е прекрасна и рядка колекция от доскоро непубликувани фрагменти, които са част от великото философско наследство на немския мислител и автор Фридрих Ницше. Интелектуалният исполин Фридрих Ницше е име, което отдавна се е затвърдило като едно от най-значимите явления във философията, филологията и литературата на XIX век. Ницше е автор на критически трудове за религията, морала, културата и науката, използвайки отличителен стил и проявявайки вкус към метафорите, иронията и афоризмите. Влиянието му е огромно, особено когато говорим за екзистенциализма и постмодернизма, а стилът му на писане и радикалните въпроси относно стойността и обективността на истината, които той засяга, са породили безброй дискусии и размишления. Основните му идеи включват тълкуванието му за трагедията като тържество на живота, разностранно интерпретирания вечен кръговрат, преобръщането на платонизма, а също и критиките му, отправени към християнството и егалитаризма. „Тъй рече Ницше...” съдържа елементи от цялата интелектуална и биографична палитра на мислителя – в събраните мисли от непубликуваното наследство на този изключителен гений е проследен периода от 1869 г. (времето на неговата младост) до края на 1888 г., когато на 3 януари 1889 г. той претърпява сериозен срив. Изтъкнатият преводач Донка Илинова – в неин превод от немски език са публикувани редица класически и съвременни автори и творци на художественото слово – е съставител на изданието и в предговора към него конкретно и ясно изяснява защо „Тъй рече Ницше...” е толкова ценна придобивка за всеки любител на книгите: „Подборът на включените в изданието мисли, бележки, записки,скици от посмъртния архив на Ницше, избягвайки систематичната подредба, остава верен на хронологията на живота му, чрезкоято се разкрива по-пълноценно преди всичко образа на човека, а после този на философа. Много често размислите звучаткато лични изповеди, предизвикани от настроението на мига,в тях е спотаена голяма човешка мъка, едно дълбоко душевнотерзание, станало, уви, спътник на почти целия му съзнателенживот. Именно тази страна от личността на твореца, неговотосъкровено, раздвоено и изстрадано „Аз“ е все още чуждо на неговите читатели и почитатели.” Илинова уточнява, че по-голямата част от съдържанието изразява „отношението на Ницше къмзаобикалящия го свят в пъстрото многообразие от човешкисъдби, норми на поведение, аксиоми. С погледа на философтой наблюдава и анализира живота не само в настоящето, но ив перспективата на бъдещето, докато от гледна точка на човекасе стреми да прозре и разтълкува себе си по пътя,който е трябвало да измине през различните фази и превратности на времето.” По този начин „Тъй рече Ницше...” разкрива пред читателя една самобитна и неповторима натура, съхранена в един същински документ на човешката уникалност и интимност. Така книгата може да се разглежда и като мерило за самото състояние на духа и съзнанието, довели до възникването на велики творби и на още по-велики светоусещания...

Спомени от бунтовната 1876 г. Вече е реалност книга, в която за първи път са събрани цялостно и изчерпателно спомените на петима видни участници в Априлското въстание от 1876 г. В „Спомени за бунтовно време 1876 година” (ИК „ Изток-Запад”) няколко души разказват какво са преживели по време на едно от най-съдбоносните и важни събития в българската история... Темата за националноосвободителните борби на българския народ в навечерието на освобождението от турско иго през втората половина на XIX век винаги са представлявали интерес не само за учените, но и за немалък процент от широката общественост. И въпреки че историците в голяма степен са изучили този важен период от родната история и са представили публично редица изследвания, на специалистите е добре известно, че източниците за българската история все още не са достатъчно пълно издирени и издадени. Липсват добре обмислени серии, корпуси от извори, и исторически спомени на дейци, непосредствено участвали в съдбоносни за България събития. В „Спомени за бунтовно време 1876 г.” са събрани спомените на петима членове на Панагюрския революционен комитет: Филип Щърбанов, Найден Дринов, Пейо Дринов, Иван Соколов и Ангел Телийски. Те са писани в различни периоди от време и носят отделни названия, но по своята същност и петте текста в книгата са писани от първа ръка – дело са на възрожденски българи, непосредствени участници в различни исторически събития преди и по време на Априлското въстание от 1876 г. Те описват по вълнуващ и достоверен начин живота на дейците в годините непосредствено преди освобождението и техните начални стъпки в революционно-освободителното движение до и по времето на Васил Левски. Най-важното събитие – Априлското въстание през 1876 г., както и неговата подготовка и последвалите разгром и репресии от страна на турските власти над участниците и беззащитното мирно българско население също са описани изключително интересно. Съставителството, редакцията, бележките и подборът на фотографии са дело на Христо Йонков и покойната му съпруга Стоянка Йонкова. Заедно с дългогодишната си научноизследователска дейност проф. Йонков прави публично достояние редица архивни фотографии и портрети – на Г. С. Раковски, Левски, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, на участници в Априлското въстание от 1876 г. и др. Участва като автор в „Енциклопедия България“. Сред основните му трудове са още: „Числен, социален и класов състав на революционерите в Априлското въстание 1876 г.“, (1993), научните биографии „Братята на Васил Левски“, „Старозагорският революционер Кольо Ганчев“ (2005), „Георги Стойков Раковски“, „Личности от Българското възраждане“ (2001), „Великото народно събрание на Оборище 1876 г. – начало на българската парламентарна демокрация“ (2007), „Васил Левски. Биография“ (2008) и „Христо Спиридонов – първият кмет на град Севлиево след освобождението на България“ (2009). През 1990 г. обнародва (съвместно със Стоянка М. Йонкова) „Спомените на Михаил Греков“. Важно е да се отбележи също, че „Спомени за бунтовно време 1876 г.” е част от заветната поредица „Забравените българи”.

Кои са „Хората, които промениха света”? Бил Гейтс, Тед Търнър, Опра Уинфри, Марк Зукърбърг и Хауард Шулц са само частот личностите, които промениха напълно живота ни, а в „Хората, които промениха света” (ИК „ Изток-Запад”) Джон А. Бърн представя 25-те визионери, които преобразиха световния бизнес... и които са главните „виновници”за начина на живот през XXI век. Векът на високите технологии, силно развития капитализъм и финансовата криза – XXI век – си има своите предимства и недостатъци. Има едни находчиви хора, които съумяват да се възползват не само от предимствата, но и от недостатъците както на развиващите се, така и на развитите общества. Опитвайки се да осъществят своите мечти, те променят изцяло начина ни на живот. Това, твърди Джон А. Бърн, са предприемачите. В „Хората, които промениха света” той представя 25-те най-ключови фигури в световния бизнес, които са предприемачи. Според Бърн всеки успешен предприемач вижда потребности, които съществуват някъде навън. Неговата цел не е да трупа богатства, а да следва и осъществи това, за което е мечтал. Добрият предприемач, твърди още авторът, мечтае да разработи стока, услуга или идея, която отговаря на потребности, които е забелязал в обществото. Той има нужния кураж да рискува и да последва мечтите си. Притежава също и необходимата упоритост да ги реализира. Бърн описва трите основни качества на успешния предприемач: нагласата да вижда благоприятните възможности (там, където другите виждат разпад и хаос, той съзира благоприятна възможност), поемане на голям риск и потенциален провал (това не значи, че е безразсъден, просто много внимателно преценява и благоприятните възможности, и риска), независимост и контрол (при него независимостта и контролът са както потребност, така и нужда). Именно на тези три основни елемента предприемачите отдават своята енергия, упоритост и постоянство. „Хората, които промениха света” разкрива също, че потребността от контрол е фундаментална за всеки предприемач. В допълнение на тезата си, книгата цитира професора по въпроси на предприемачеството в бизнес училище в САЩ – Манфред Кетс де Вриес; ученият поддържа твърдението, че индивидите се делят на два основни вида – хора с външен локус на контрол, които обикновено вярват, че събитията се случват в резултат на обстоятелства, които са извън техния контрол, и хора, които вярват, че събитията в живота им са пряк резултат от собствените им действия или поведение, т.е. притежават вътрешен локус на контрол. Според Де Вриес предприемачите обикновено имат силен вътрешен локус на контрол. С „Хората, които промениха света” Бърн има за цел да вдъхнови и мотивира читателя да постигне мечтите си.В дългата си и забележителна журналистическа кариера самият Бърн е бил изпълнителен редактор на „Бизнес Уик“, съредактор във „Форбс“ и главен редактор на „Фаст Къмпани“. Основател е на дигиталната медийна компания C-ChangeMedia, която изгражда мрежа от уебсайтове и блогове в сферата на бизнеса. Автор и съавтор е на десетина книги, сред които и „Джак: Направо от душата“ (в съавторство с Джак Уелч).

Това, което видях от Балканската война. Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г. Симеон Радев Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38492 Симеон Радев (1879–1967) е роден в Ресен, дн. в Република Македония. Български историограф, публицист, литературен критик, журналист. През периода 1913–1940 г. е пълномощен министър в различни държави. Известен на българския читател най-вече със „Строители на съвременна България“, където се изявява като майстор на българската документална проза. Като непосредствен участник в Балканската война Симеон Радев е свидетел на успехите на българските воини, на радостта на освободените си братя от Македония и Тракия. За тези събития ни разказва с вещото си перо на публицист Симеон Радев в книгата „Това, което видях от Балканската война“. Но подписаният Лондонски мирен договор няма практическо приложение поради избухването на Междусъюзническата война (1913). Като пряк свидетел и участник в мирната конференция в Букурещ той ни разказва в книгата си „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“ – как поради задкулисни игри, нечестни сделки и недалновидност на българското правителство жестоко се ампутира неговата Родина.

http://www.faber-bg.com/index.php?mod=books_item&show=1740 Цена на романа – 16 лв. При поръчка на 3 книги – 14 лв., а при 5 и повече броя – 12 лв. Доставката се извършва с куриерска фирма, като пощенските разходи са за сметка на читателя. Заявката се подава на адрес – solon@abv.bg Същата задължително трябва да съдържа: - Три имена на читателя; - Точен адрес; - Телефон за връзка. КАН ТЕРВЕЛ – СПАСИТЕЛЯТ НА ЕВРОПА В предговора към своята „История на България” (1761 г.), фрацисканският монах Блазиус Клайнер пише: „Стори ми се, че навлизам в осеян с тръне и изпълнен с бодли лес, когато ми дойде на ум да изложа накратко поредицата от достойните за споменаване дела на царство България не само поради това, че работата ми изглеждаше извънредно трудна, тъй като царство България, което някога е било най-цветущо, още не е имало писател, който да остави на потомството описани превратните съдбини на царството и на своя народ, прочут в света, но и защото чуждите писатели, измежду тях главно гърците, които често са изпитвали мощта на българите, говорят за тях малко, и то само случайно. Смятам, че е станало така главно затова, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва. На второ място, е станало, както лесно можем да се досетим, поради тази причина, че чуждите и особено латинските писатели, бидейки отдалечени, са имали ограничени сведения за достойните за упоменаване преславни деяния на българите; а пък гърците, които са имали действително отлични сведения за българите, които биха могли да оставят и на потомството, понеже понесли много злини от българите, то завистта им не е допуснала те да кажат нещо похвално за този народ, но против волята си разказват за нанесените им щети, а, напротив, своите победи, които понякога са спечелвали над българите, много преувеличават и въздигат. И ако българският народ не е бил толкова войнствен, щото често да причинява извънредно големи затруднения на гръцките императори, гръцките писатели нито го биха споменали, но, както премълчават деянията на други народи, така биха отминали и делата на българите.” Позволявам си този обширен цитат, защото в него намирам обяснение за забравата, която за дълги векове обгърнала българите в историческата памет на европейските народи. Поради превратностите на историческата съдба, огромна част от паметниците на българското минало били унищожени, разпилени, разрушени , а твърде малко са достигнали до наши дни. Имало и време, когато самите българи предпочитали да творят историята със сабите си, отколкото с паче перо. Най-великите дела записвали на камък, защото имали силно чувство за историчност. Времето и разрушителната стихия, дело на човешко невежество или незаинтересованост, не пощадили дори и камъка. Жалки откъси от тази каменна летопис, преведени и преписвани на пергамент и хартия, все пак са оцелели и днес се гордеем, че ги имаме. Останал е Мадарският конник, преборил се с разрухата, ням свидетел за епохата на Тервел, канът съзидател на дунавска България. Дядото на Тервел, Кубрат, положил основите на „Старата Велика България” в степите на Северното Причерноморие. Бащата на Тервел, Аспарух, изместил западните граници на „Велика България” чак до Стара планина (680/681), завладял местните славянски племена и разгромил най-добрите легиони на император Константин IV Погонат, победителят на арабите от 678 г. Може да изглежда парадоксално, но историята отредила на самия Тервел да бъде спасител на Константинопол, империята и Европа. Заплахата идвала от могъщия Арабски халифат. Драги читатели, Романът, който Ви предстои да прочетете, е посветен на едно от най-великите събития в историята на Европа – разгромът на арабската обсада на Константинопол през 717/718 г. Халифатът, чийто основател бил самият Мохамед, победоносно развявал знамената си на три континента, а под властта му падали стотици народи и древни империи. При халифите Сюлейман Абд ал-Малик (685-705) и Уалид ал-Малик (705-715) империята на Пророка започнала инвазия в Афганистан и Северна Индия, достигайки до Синд в днешен Пакистан. Завладяла Туркестан, Армения и почти целия Кавказ. В Северна Африка арабските конници се спрели на брега на Атлантическия океан. Гибралтар не бил проблем за техния флот и те се прехвърлили в Европа. За броени години и без особени усилия разгромили варварските кралства в Испания и Южна Франция. По същото време, на арабските удари била изложена и Източната Римска империя, която днес познаваме като Византия. Арабите ѝ отнели Месопотамия, завладяли почти цяла Мала Азия. През 674-678 г. подложили на тежка блокада „столицата на света” – Константинопол. „Гръцкият огън”, новото оръжие на ромеите, изпепелил арабския флот, а железните легиони, съставени от професионални войници, довършили останалото. Византия не могла дълго да се наслаждава на победата си – тя получила само временен отдих, а арабите продължили със завоюването на Средиземноморието. През 717 г. халиф Умар ибн Абдул-Азиз (717 - 720) мобилизирал огромни ресурси и започнал невиждана по своите мащаби военна акция. Под командването му се намирали над 200 000 ? бойци, а флотът му броял 2000 ? кораба. Константинопол бил подложен на пълна блокада по море и суша. Император Лъв III (717-741) ръководел енергично отбраната и обсадата се затегнала. Тежката зима, гладът, болестите взели своя дан от обсадени и обсадители. Въпреки това изходът от титаничния сблъсък не бил ясен. Тогава , на бойното поле се появила армията на кан Тервел и обърнала хода на историята. Благодарение на българите обсадата на Цариград е свалена, а арабите никога повече не предприемат опит за инвазия в Европа през Балканския полуостров. Почти цяло столетие учени от България и Източна Европа доказват, че именно победата на Тервел спира нашествието на исляма към сърцето на стария континент. Въпреки това, на Запад малцина знаят и приемат българите и техния владетел Тервел за спасител на Европа. Без никакви основания продължава да се твърди, че Карл Мартел, в битката при Поатие на 10.10.732 г. успял да спре арабите. Всъщност това било една обикновена акция на управителя на Андалусия Абд ал Рахман, а франките разбрали, че са победили едва на следващия ден, когато арабите вече се били оттеглили. Напоследък се налага мнението на сериозни западни учени, че армията на франките не надхвърляла 7 - 8 000 души, което означава, че и арабите имали приблизително същата численост. Загубите на „нашествениците” и на „победителите” , в убити и ранени, се изчисляват от 1 500 до 4- 5 000 души. Тервел се изправил , по занижени изчисления, срещу 100 000 армия, а само убитите араби били между 22 000 и 30 000. Не може и дума да става за съпоставяне на двете битки. Романът запълва една празнота в нашите представи за титаничния подвиг на кан Тервел, който му отредил място в европейската история. Всичко подсказва, че е извършена огромна предварителна работа с документални и археологически паметници. Авторът е предприел своеобразен научен поход при проучване на епохата, спецификите в културата на славяни, българи, византийци, араби. Безспорно авторът притежава тънък усет и огромни познания за дипломацията, военното изкуство и политическата система на всички участници в описвания конфликт. Използвал е всички възможни и достъпни източници – арабски, византийски, западни, български. Достоверността на документално-историческия роман се подсилва и от прецизното навлизане в множество детайли от бита, нравите, религиозните вярвания на българите. Личният свят на героите е част от историята и така тя оживява. Бележките и поясненията в края на текста предоставят не само информация, но и живо познане на непредубедения читател. Приятно четене! Доцент д-р Иван К. Лазаров Ръководител катедра и преподавател по Средновековна българска история във Великотърновски университет "Св. Св. Кирил и Методий". Емил Андреев Писател, Автор е на сборниците с разкази "Ломски разкази" (1996), "Късен сецесион" (1998), "Островът на пияниците" (1999), на романите "Стъклената река" (2004; награда ВИК за 2005), "Проклятието на жабата" (2006) и на пиесите "Да убиеш премиер" (2004), "Иманяри", "Бебето". Негови текстове са превеждани на английски, полски и сръбски. Драги г-н Димитров, адаше, С удоволствие, макар и на пресекулки, чета текста ти и вече съм го преполовил. Стигнал съм до глава 14, когато Зонара предава съобщението от Плиска на императора Лъв ІІІ. Бедата е, че аз наистина нямам буквално никакво време и само нощем успявам да чета. Текстът е много съвестно и задълбочено написан - явно от историческа гледна точка е изключително верен. Лично на мен тези събития са ми много интересни. И понеже ме питаш какво е мнението ми за момента, ще ти кажа, че е положително, но нека да свърша книгата и тогава ще ти изпратя по-подробна и, надявам се, точна оценка. За сега мога да ти изтъкна някои дребни слабости от литературно-повествователна и стилистична гледна точка като например - има известна схематичност в описанието на природните картини, заседанията в различните дворове, но ти си уточнил в подзаглавието че това е документално-исторически роман, а не художествен. За сега - толкоз. Нека свърша книгата и тогава. Хубавите работи не стават бързо. Поздрави! Емил Андреев Драги Емиле, адаш, Прочетох отдавна книгата ти, но тъй като съм ужасно зает, не ми остана време да ти пиша, за което ти се извинявам. Като документален исторически роман тя е добра и си струва да бъде издадена. Така казах и на Нейко Генчев. Като литература не бих казал, че си постигнал съвършенство, но пък исторически книги трудно се пишат и се иска голям майсторлък. Доста са ти еднотипни описанията и природните картини, макар да са написани прилично. Би могъл да ги преработиш, особено дворцовите срещи и реакциите на участващите в тях, но както си написал книгата, сигурно ще я развалиш. Така, поне за мен, си струва, особено с оглед величието и значението на кан Тервел. В края на крайщата всичко зависи от издателя, а аз съм те подкрепил пред него. Възхитен съм от историческите ти познания. Може би е редно да я прочете и историк от ранга на доц. Пламен Павлов, но това ще го реши издателят, ако прецени, че е необходимо. д-р Милчо Чипев. гр.Ботевград, Г-н Димитров, с интерес прочетох романа Ви. За хан Тервел съм чел много - Захари Златев, Л. Манолов, Г. Кирилов, дилогията "Тервел" на Киро Дженков, трилогията -"Величието на Дуло" на Стоян Цонев, но начина по който Вие сте поднесли събитията и фактите не съм чел при други автори. Наистина романа Ви е превъзходен. От все сърце Ви желая творчески успехи. С УВАЖЕНИЕ; д-р Чипев. ОТКЪСИ ОТ РОМАНА І. Ловът набираше сили и олелията огласяше гората. В един момент Анастасия най-после събра смелост и зададе вълнуващия я от месеци въпрос: – Кажи ми, моля те, какво става в Константинопол? Верни ли са слуховете, че ще има война? – Да, наистина ще има война и в царския град вече се готвят за нея – отговори Тервел, без да се изненадва от информираността на съпругата си и нейния интерес – все пак ставаше дума за родния й град и за нейната родина. – И с кого? – С Арабския халифат. Те воюват от много години, но този път сарацините са събрали огромна армия и в момента се изнасят през Мала Азия към Босфора, а флотът им плава в Егея към Хелиспонта. – Но нали Лъв ІІІ подписа с тях мирен договор? – попита наивно Анастасия. – Вярно е, но тогава договорът беше необходим и на двете страни. Лъв Исавър подготвяше свалянето на Теодосий III и завземането на трона и просто му трябваше спокойствие по южните граници. Халифатът от своя страна вече беше започнал да събира войските си, но тогава още не беше готов за такава голяма кампания, какъвто е походът до Босфора и превземането на огромния град. Така че и Дамаск също се нуждаеше от време за подготовка. – Да превземат Константинопол? – възкликна царицата. – Та това е невъзможно, градът е практически непревземаем! – Е, така мислиш ти – усмихна се Тервел, – но аз го превзех и вкарах цялата си конница вътре, когато помагах на баща ти да се върне на трона, а и арабите са на друго мнение. По моя информация армията им надминава 100 000 души, а флотът е поне хиляда и петстотин кораба. В цялата си история градът не се е изправял пред такава заплаха и положението наистина е много сериозно. Сигурен съм, че и императорът го разбира. – Но това прави общо над 150 000 души! – изуми се тя.– Империята никога не е събирала такава войска, още повече без азиатските теми, защото ти каза, че арабите са вече в Мала Азия, нали? – Да, превзели са без проблеми редица крепости и в момента бавно напредват на север. – Значи, дори и да иска, Лъв ІІІ няма откъде да прекара отрядите от Армениак, Опсикион и Анатоликон. В Тракия, Македония и Илирия войската е малко – знам го още от баща си. В Константинопол обикновено има гарнизон от около 15–20 000 души (поне така беше по мое време) и следователно – градът е обречен! – отрони дъщерята на Юстиниян ІІ и се замисли. Тервел само кимна с глава в съгласие и двама яздиха дълго, без никой да промълви и дума. Около тях ловът протичаше с пълна сила, но те не забелязваха нищо. Канът, за кой ли път през последния месец, отново и отново премисляше обстановката и търсеше най-правилното за България решение. Царица Анастасия, хванала здраво юздите на кобилата си, мислено се беше пренесла в Константинопол. Видя богатите стаи на Влахернския дворец и любимата си библиотека с древни манускрипти от цял свят. Спусна се мислено по приказните алеи на парка под двореца „Вукелион“ и стигна до красивата малка мраморна беседка, където получи първата си греховна целувка. Спомни си първото си причастие в прекрасната „Света София“ и златотъканите дрехи на свещениците. Пренесе се на хиподрума и чу рева на възторжената и пъстра тълпа, тропота на копитата и грохота на обкованите в желязо тежки колела във вихрения бяг на състезаващите се квадриги. Разходи се по любимите си тесни улички из града и по златистия пясък на морския бряг. Почти физически усети ласкавия плисък на солените вълни по краката си и потръпна – всичко това беше заплашено да изчезне! Самата мисъл, че може да бъде завладян нейният град – градът на дедите й, сърцето на империята, символът на православната християнска религия, и да бъде унищожено всичко, което олицетворява византийската култура и история, я ужаси, потресе до дъното на душата й и я накара буквално да се разтрепери. – Моля те, спаси ги! – прошепна тя със сълзи на очи. – Моля те! Твоята конница е непобедима, помогни им! О, Боже! – и сълзите рукнаха от очите й неудържимо. Чул треперещия глас, Тервел се обърна и видя сълзите в прекрасните очи на съпругата си. Приближи се с коня си, пресегна се, прегърна я ласкаво с лявата ръка и тихо каза: – Моля те, не плачи, теб не те заплашва нищо! Ридаейки неудържимо, Анастасия се сгуши през коня в рамото му и хълцайки, през сълзи, тихо отрони: – Аз съм твоя съпруга, обичам те и тук е семейството ми. Знам, че съм в безопасност в България, но там е душата ми! Тервел я погледна внимателно. За първи път чуваше от нея подобни думи, очевидно излезли от дълбините на сърцето й, и се замисли дълбоко. Малко по-късно с махване на ръка към охраната си обърна коня обратно и всички поеха към Плиска. Ловът продължи без тях, а двамата – българският владетел и неговата любима съпруга – яздеха бавно, коляно до коляно, всеки потънал в собствените си мисли. ІІ. В ранните зори на 14 август 717 г. лагерът на емир Маслама край Силимбрия беше още потънал в дълбок сън и никой, дори и охраната, не забеляза лумналия в гората далече на север буен огън. Изведнъж от запад се надигна страхотен грохот и черна лавина от хора и коне, облечени целите в желязо, се стовари върху сарацините. Настана паника, никой не знаеше какво става, хиляди хора се лутаха като замаяни от ужас, уплашени коне, отвързани или изтървани, тичаха като подивели из лагера, а първите десетки жертви вече лежаха мъртви. И преди някой от арабите да успее да разбере каквото и да било, от изток се надигна с оглушителен тътен нова стена от страховити конници и насмете пред себе си първите попаднали на пътя им сънени и лутащи се безпомощно войници. Клането по двата края на големия боен лагер беше безмилостно жестоко, а в центъра пълководецът Убайда хладнокръвно организираше отбраната по двата фланга, без дори да знае кой го е нападнал. Арабите постепенно се съвземаха от шока и се отбраняваха ожесточено, но пешаците, изправени пред желязната стена на българската конница, падаха покосени редица след редица. Емир Маслама, не по-малко изненадан от внезапния удар и бесен от проспаната заплаха, за около час успя да събере около себе си около хиляда и петстотин от разпилените си в паниката конници. Застана начело и ги поведе на север с цел да заобиколи нападащия от запад отряд и да му излезе в гръб. Слънцето вече огряваше с първите си лъчи полето, когато отрядът напускаше лагера и пое на север. В този миг от далечната гора се зададе черна, като огромен градоносен облак, сякаш безкрайно дълга редица конници, препускащи в галоп на юг, с извадени саби и мечове, размахали бойни брадви, обвити в облаци прах. В средата пред тях, на великолепен бял жребец и с тежка сабя в ръка, в пълен кариер летеше командирът им, а бойният вик на бойците му заглуши и трясъка на битката зад гърба на Маслама. Емирът закова коня си втрещен и изумено впери поглед напред – никога през живота си не беше виждал такива конници - всички до един облечени с блестящи люспести брони и тежки шлемове. Главите и гърдите на конете също бяха покрити броня, а тропотът на тежките им подковани копита разтресе земята. Разбра моментално, че ако продължи с плана си, е обречен на пълен разгром, и то още в началото на военната си кампания в Европа, и изрева: Право на север! Напред!Отрядът му отговори с гръмовно „Аллах Акбар”, разгърна се моментално в боен строй и в галоп пое на север. Ударът между двете конници беше титаничен. И от двете страни стояха опитни и калени в много битки войни, завързаха се жестоки двубои и никой нямаше и най-малкото намерение да отстъпва и крачка назад. В центъра, в зоната на най-жестоката битка, плътно обкръжен от гвардията на Аудан, бясно се сражаваше и канартикин Таберган, а труповете на хора и коне се трупаха на страховити камари около тях. Усетил равновесието в битката, багаин Умор подаде сигнал и изведе хората си от сражението и преди някой да се усети, прилегнал ниско над гривата на коня и развял дългите си мустаци, пое в бесен галоп с отряда си на изток. Бързо заобиколиха сарацините и надавайки българския боен вик, устремно ги нападнаха в гръб. Не очаквали подобно развитие, арабите се смутиха и се огънаха. И настана сеч – безмилостна и невиждана до момента в историята на халифата. Отрядът на емир Маслама, плътно обкръжил великия си военоначалник и защитавайки отчаяно живота му с телата си, започна бавно да отстъпва към основния лагер. А там Убайда вече беше успял по някакъв начин да организира разпилените отряди от пехотинците и остатъците от конницата си за отбрана срещу страшния си противник. Величествено изправен на бойния си кон, кан Тервел спокойно наблюдаваше битката пред себе си, обкръжен от охраната, когато багатур Тохол се приближи с коня си и мълчаливо посочи с ръка на запад. Над хоризонта бавно се издигаше голям облак прах – идваше подкрепление! Тервел се обърна към багатура и рязко кимна с глава. Миг по-късно недалеч от тях лумна в буйни пламъци огромна клада. Минути по-късно, сражението, както беше внезапно започнало, тъй и внезапно спря. Българските конници, облени в кръвта на противниците си, без никаква видима причина, прекратяваха двубоите, обръщаха конете си и надавайки победни викове, размахали оръжията си, поемаха на север. След по-малко и от четвърт час в лагера на сарацините и около него не беше останал нито един българин, всички препускаха в галоп и потъваха в дебрите на гората. А арабите, неразбиращи нищо, изумени гледаха след тях. В късния следобед на 14 август 717 г., седнал на стола си и мрачен като буреносен облак, емир Маслама, гологлав, прашен и с опръскана с кръв ризница, изслуша отчета на Убайда за резултатите от сражението – убити бяха над три хиляди души, ранени бяха почти всички – незасегнатите бяха единици, разгромът на отряда му беше тотален! Потресен до дъното на душата си от чутите цифри, Маслама тихо попита: Кои бяха тия бойци? Знам, че Исавър няма такава конница – откъде се взеха? Предполагам, че са българите, о Ал-Амджад! – отговори още по-тихо Убайда. Беше паднал на едно коляно пред главнокомандващия армията на халифата, с разкъсана ризница, потънал в прах и кръв, с превързана и висяща на гърдите му дясна ръка, и ниско, виновно и уморено, навел глава. Тервел! – процеди през зъби Маслама. Беше слушал много за него и за непобедимата му конница, но дълбоко в себе си беше сигурен, че няма да се наложи да воюва с него. Така го уверяваха и мъдреците в Дивана в Дамаск. А днес той го нападна, и то толкова дълбоко в територията на Византия! Емирът мълча дълго и замислено, вперил поглед далече на югоизток, там, където зад хълмовете се издигаха стените на величествения Константинопол. Край него прибираха труповете на убитите и ги отнасяха за погребение в полето, моллите пееха своите молитви към Аллах, знахари превързваха на място леко ранените или доубиваха тежко ранените, за да ги избавят от мъките им. Стонове и молитви огласяха въздуха. Пристигналите вече отряди на емир Сулейман спряха на лагер северно и източно от района на битката. Войници и офицери потресени гледаха купищата трупове на хора и коне, надигналите се рояци мухи, виещите се ята от зловещи гарвани и потънали в ужасяващата смрад на кръв и разлагащи се на слънцето хиляди тела по бойното поле, горещо благодаряха на Аллах, че ги е запазил от тази гибел. Много преди изгрев слънце на следващия ден емир Маслама вдигна цялата си войска от Силимбрия. След тях идваха още и още – безкрайна колона от въоръжен народ, протегнала се от моста на Хелеспонта, до главнокомандващия, яздещ великолепен арабски жребец. Пред стените пристигнаха късно вечерта и започна най-дългата до момента обсада на вековния град – неповторимия и велик Константинопол. Беше 15 август 717 година.

РОМАН ЗА РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ 1877-1878 г. Най-новата книга на писателя Иван Енчев е романът „Злато и чакъл”. За разлика от други белетристични произведения за Руско-турската война през 1877-1878 г., където българите са представени основно като посрещачи на освободителите и разузнавачи, тук се открива нова сюжетна ниша: прякото им участие в бойни отряди и чети; показани са и проявите на местното турско население. Сюжетът започва като пролетна идилия на ежедневието и любовта на младите в голямо българско село в Търновския край, но всичко изведнъж се променя във вихрушката на войната. Трогателно е откровението на автора: „На младини кой ли не се е опарвал от своите сърдечни трепети, надежди и разочарования?! Но любовта по време на война – сватбата с китки от черни божури! – ранява с най-дълбоки рани.” Текстът е гладък, четивен и увлекателен. Освен свежите морално-естетически внушения, оригинални са белетристичните находки на писателя Иван Енчев в запомнящи се сцени и диалози. Убедително се проследяват вътрешните съмнения и раздвоения на героите. Повествованието в романа „Злато и чакъл” засяга бегло всеизвестните епични боеве при връх Шипка през лятото на 1877 г., но много релефно отразява един по-малко известен есенен бой край село Миндя и Златарица в Предбалкана край Търново. Тук самоотвержената борба на руски войници и български доброволци, както при Шипка, отново прекатурва военната колесница на османските генерали и прегражда твърде важното им настъпление към Търново и оттам към обсадения град Плевен с приклещената многохилядна турска армия. Само след четири дни градът е освободен. „А за армейските мащаби на големите сражения този бой се води малък. Тъй малкото зъбче на таралеж прегризва гръбнака на голяма отровна змия” – изтъква авторът. Иван ЕНЧЕВ е роден на 25 март 1942 г. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Основната му професия е журналист. Автор е на шестнадесет книги с поезия, белетристика и публицистика. Сред тях са: стихосбирките „Попътно лято” и „Душа немирна”; романите „Кървав пелин”, „Танго назаем”, „Бавен огън”, „Студено кафе”, „Труден сезон”, „Край Бързица”, „Злато и чакъл”; сборникът с есета и коментари „Жажда за утре”. Членува в Съюза на българските писатели. Отличен е с националните награди „Александър Паскалев” /2008/ за цялостно творчество и „Георги Караславов” /2010/ за романа „Кървав пелин”.

Греъм Грийн Намек за обяснение Разкази Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38767 Цена 14 лв. ISBN 978-954-28-1174-9 Преводач Деян Кючуков Любовни афери, мании, страсти, фантазии, митове, легенди и сънища, страхове, жалост и насилие – тази великолепна колекция от истории осветява всички кътчета на човешките изживявания. Настоящият сборник от разкази ни разкрива Греъм Грийн в широка гама от контрастиращи настроения, понякога цинични и остроумни, понякога търсещи и философски. Всеки един от тях потвърждава думите на В. С. Причет, че Грийн е "истински майстор-разказвач". Греъм Грийн (1904 –1991) е английски писател, драматург и критик. Той е сред щастливите автори, които приживе са се радвали както на възторзите на критиката, така и на обичта на читателите. Макар самият той силно да се противопоставя на определението, че е „католически писател“ и предпочита да бъде наричан „писател, който е и католик“, много от най-великите му романи са пропити от католическите религиозни теми, в това число Кеят на злото, Същността на проблема, Краят на една любовна история, Безнадежден случай, Силата и славата, Нашият човек в Хавана, Тихият американец и Пътешествия с леля ми.

От 17 до 21 октомври Университетският център за изследване на религиите при СУ „Св. Климент Охридски“ (ЦИР) ще бъде домакин на международната научна конференция на тема „Толерантност в църквите. Толерантност, поддържана от църквите“. Официалното откриване на конференцията ще се състои на 18 октомври, четвъртък, от 9.15 часа в зала №1, Ректорат на СУ „Св. Климент Охридски“. Организатор на академичната проява е Богословският факултет на Университета Карл-Францен в Грац (Theologische Fakultät, Karl-Franzens University Graz/Graz Process) в рамките на започналия преди десет години процес на сътрудничество между богословските школи от цяла Европа, известен като „Процесът от Грац“ (Graz-Prozess). Международната конференция за толерантността се осъществява с подкрепата на Центъра за югоизточноевропейски изследвания на университета Карл-Францен в Грац (Centre for Southeast European Studies of the Karl-Franzens University Graz), Фондация „Про-Ориенте“ - Виена (Pro Oriente Vienna) и Университетския център за изследване на религиите при СУ (ЦИР). Участниците ще бъдат приветствани от зам.-ректора на СУ „Св. Климент Охридски“ доц. д-р Милена Стефанова, а от името на ръководството на ЦИР – от проф. дфн Пламен Макариев. В програмата се предвижда участниците от седем европейски богословски факултета с различни християнски конфесии да дискутират границите на религиозната толерантност и приноса на църквите за поддържане на толерантността в съвременното общество. Проф. д-р Ханс-Фердинанд Ангел, декан на Богословския факултет в Грац, ще представи доклад „Психодинамиката на толерантността“, проф. д-р Анет Мошер от богословския факултет на Свободния университет в Амстердам ще постави въпроса „Опасна етика ли е толерантността?“, а проф. д-р Пабло Аргарате от Грац ще говори за „Свещените места в Йерусалим след смъртта на Константин Велики“. В следобедния панел на 18 октомври 2012 г. след предвидената пресконференция за журналисти проф. д-р Иван Желев, дългогодишен преподавател в БгФ на СУ „Св. Климент Охридски“, ще запознае гостите с Българската православна църква и другите вероизповедания в България, а за „Pro Oriente като импулс за толерантност и съгласие“ ще говори генералният секретар на фондация „Pro Oriente“ Флориан Тудер. В края на втория панел е предвидена междурелигиозна работна среща на участниците в конференцията с представители на различните вероизповедания в България. На 19 октомври, празника на св. Йоан Рилски, участниците в международната среща по въпросите на толерантността ще посетят Рилския манастир, за да се запознаят с историята на монашеството в България. На 20 октомври, събота, от 9.15 часа в зала №1 на Ректората на Софийския университет конференцията ще продължи представянето на докладите. Проф. д-р Видар Ханес, президент на Висшата богословска школа в Осло, ще направи сравнение между „Толерантността по времето на император Константин и днес“; Ремесианският епископ Андрей (Чилерджич), викарий на Сръбския патриарх, ще говори за подготовката на Сръбската православна църква за честванията на 1700-годишнината от Миланския едикт през 2013 г. в Сърбия; проф. Йозеф Марко, декан на Юридическия факултет на университета в Грац, ще представи доклад „Равенство и разнообразие: толерантност и закони“; проф. протойерей Дорин Оанчя от богословския факултет в Сибиу ще засегне проблема за „Толерантността като общение с познатия и непознат Христос“. В работата на конференцията ще участват още проф. архим. Григорий Папатомас от БФ на Атинския Каподистриев университет, преподаватели от БФ на СУ „Св. Климент Охридски“, както и от други факултети.

БГ Наука - конференция - Александър Стоянов Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Александър Стоянов - "Военна еволюция или военна революция?"

БГ Наука - конференция - Доц. Валери Голев Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Доц. Валери Голев - "Най-голямата загадка на науката или Парадоксът на Ферми"

БГ Наука - конференция - Проф. Румяна Михнева Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Проф. Румяна Михнева - "Социализацията на историческото наследство и образованието чрез наследство"

БГ Наука - конференция - Гл. ас. Георги Ганчев Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Гл. ас. Георги Ганчев - "Исково съдопроизводство по граждански дела"

БГ Наука - конференция - проф. д-р Ради Романски Сдружение "Форум Наука" организира по случай 50-тия юбилеен брой на сп. "Българска наука" научна конференция. 15 СЕПТЕМВРИ 2012 - СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Проф. д-р Ради Романски - Предизвикателствата на „облака" към защитата на личните данни