Р. Теодосиев

Ще помоля да се придържате към темата и да се спазват правилата на форума: http://nauka.bg/foru...tion=boardrules Темата е изключително интересна. Аз искам да задам въпроса, който предизвика цялата тази дискусия наново...каква е разликата между "псевдонаука" и "лъженаука"?

На колко години сте?

Радостина Златанова: една молба ако може... влязох в един разгорещен спор в Уикипедия, където искат да преименуват статията псевдонаука на лъженаука, като ми обясняват, че са тъждествени и синоними, и че българската дума е лъженаука. Уморих се вече една седмица, надежден източник на български език, който обяснява разликите или поне дава свестни дефиницци би им запушил устите . Чух, че 2004-2005 е имало научна конференция озаглавена "Наука и псевдонаука". Можеш ли да ми помогнеш и да ми дадеш източник на български, който обяснява разликите. Предварително се извинявам, че те занимавам с глупости. Пламен Физиев: Проблемът е важен и това съвсем не са глупости! Не зная писмен БГ изтичник за цитиране, но мога да дам поясненията на академик Дмитрий Ширков, с когото работя: 1. Какво е Наука, горе долу е ясно: честни изследвания, които не могат без хипотези, проверявани с научни методи ЕКСПЕРИМЕНТАЛНО (това не се отнася само до физиката и природните науки). Понякога от Науката излиза нещо ново, понякога не, но ако имаме макар и отрицателен резултат, постигнат с НАУЧНИ методи, това е сериозен напредък. 2. Псевдонаука е, когато човек занимаващ се с наука изследва свои недоказани хипотези за лична сметка, т.е. прехранвайки се от други дейности. Ако получи НАУЧНИ доказателства за своите хипотези, това може да се превърне в Наука: Да не забравяме, че Айнщайн е построил специалната теория на относителността като служител в патентно бюро! без да получи никава финансова поддръжка за този фундаментална работа! По същия начин се е прехранвал с преподаване в разни университети през повече от 9-10 години, в които е създал общата теория на потносителността - пак без нито цент финансова поддръжка за тази си фундаментална дейност. 3. Лъженауката е псевдонаука, за която изледователят иска и получава пари (т.е. финасиране), без да има твърда научна аргументация и резултати, подкрепени от коректни научни експерименти. Особено драстично става това, ако чрез политическо влияние, с използване на научни авторитети и научни мафии този процес продължи дълго време, понякога - десетилетия, каквито примери, за съжаление, имаме много днес. Виж, например, статията на М. Шифман: http://arxiv.org/abs/1211.0004v2 , на която обърнах внимание на страницата си преди време. Има и много други подобни материали. Ако става дума за ситуацията в България, тук се води борба с нещо, което въобще не е Наука, а признак за дълбок провинциализъм, премесен с неграмотност, нахален и вулгарен примитивизъм, мошеничество и/или откровен бандитизъм. Но това е от други области на човешката "дейност", а не от областта на Науката. Философията като призвание: Наука и псевдонаука Атанасова, Н. “Наука и псевдонаука”, във Философски алтернативи, 2005, бр. 2. ...на адрес http://www.ceeol.com/aspx/issuedetails.aspx?issueid=ed9088e9-79a0-4532-9f24-d8abead11a64&articleId=de445ead-5303-4756-aced-18ab025c9ccf може да се намери кратък обзор на изнесените на тази конференция доклади. Списание Светът на Физиката: http://old.inrne.bas.bg/wop/wop_4_2011/Ig-Nobel_2011.pdf

http://www.youtube.com/watch?v=fQ8B-Wl_trQ

OT: http://www.fakel.bg/index.php?t=2466 От май в обръщение влиза първата евро банкнота с текст и на кирилица върху нея, съобщи БНБ. Според националната ни банка "с този исторически акт кирилицата влиза в употреба в еврозоната и разширява влиянието на еврото като глобална валута". Тази новина беше тиражирана от всички медии, но основното й послание като че ли остана недостатъчно разбрано. проф. Пламен Павлов д-р Ана Кочева Целият материал: http://www.fakel.bg/index.php?t=2466

Да сте живи и здрави всичко! Много успехи във всяко едно начинание, любов, щастие и много положителни емоции през следващата година!!! ★ ° . .　　　　.　☾ °☆ 　. * ● ¸ .　　　★　° :.　 . • ○ ° ★　 .　 *　.　　　☾　　　. 　 ° 　. ● .　　　 °☆ 　¸. ● .　　★　　★ ° ☾ ☆ ¸. ¸ 　★ ★ ° . . ☆ ★ . .　 ☼ HAPPY NEW YEAR ☼ 　. * ● ¸ .　　　★　° :.　 . • ○ ° ★　 .　 *　　 .　 *　. °☆ 　¸. ● .　　★　　★ ° ☾ ☆ ¸. ¸ 　★ ° . .　　　　.　☾ °☆ 　. * ● ¸ .　　　★　° :.　 . • ○ ° ★　 .　 *　.　　　☾　　　. 　 ° 　. ● .　　　 °☆ 　¸. ● .　　★　　★ ° ☾ ☆ ¸. ¸ 　★ ° . .　　　　.　☾ °☆ 　. * ● ° _██_*。*./ \ .˛* .˛.*.★* *★ 。* ˛.(´• ̮•)*˛°*/.♫.♫\*˛.* ˛_Π_____. * ˛* .°( . • . ) ˛°./• '♫ ' •\.˛*./______/~\ *. ˛*.。˛* ˛. *。 *(...'•'.. ) *˛╬╬╬╬╬˛°.|田田 |門|╬╬╬╬ . ¯˜"*°••°*"˜¯`´¯˜"*°••°*"˜¯` ´¯˜"*°´¯˜"*°••°*"˜¯`´¯˜"*

Фотогалерия: Светът през 2012 в снимки I http://www.capital.bg/1973781 В края на всяка година агенция Reuters подбира най-добрите си кадри от изминалата година. Предлагаме ви първа част от селекцията на Reuters

Имаме си правила в този форум и ще помоля да се прочетат отново, за да няма наказания и ощетени Правила на Форума: http://nauka.bg/forum/index.php?app=forums&module=extras&section=boardrules

В Конферентната зала на Ректората започна международна конференция, посветена на правата на детето, „Закрила на правата на уязвимите деца – проблеми и предизвикателства“. Конференцията се провежда във връзка с годината на Януш Корчак. Сеймът на Република Полша обявява 2012 за Година на Януш Корчак. През 2012 се навършват 70 години от трагичната смърт на Януш Корчак в нацисткия концлагер в Треблинка и сто години от създаването на сиропиталището на ул. Крохмална във Варшава, уникална възпитателна институция за еврейски деца, в която д-р Корчак формулира и развива педагогическите си идеи за евгениката и възпитанието. На 5 декември по време на тържество, обобщаващо отбелязването на Годината на Януш Корчак, което се състои по време на Международния конгрес за правата на детето във Варшава, организиран от омбудсмана, бе приета „Варшавската декларация“. Този символичен документ, базиращ се на идеите на големия педагог ни припомня за достойнството на детето, за неговата личност и ценността на всяко човешко същество. Варшавската декларация е подкрепена от много учени от цял свят, хора, работещи в неправителствени организации, дейци на културата, представители на правителството и парламента на Република Полша. Можете да подпишете декларацията тук. През 2012 година театър-лаборатория „@лма @лтер“, съвместно с Полски Институт в София, Фонд Научни изследвания и Фондация "Етюд", създаде спектакъла „Когато отново ще бъда малък“, който можете да видите като част от редовната програма на Университетския театър. Между историческите факти в него пулсира живото, онова, което историята не може да обхване и да предаде за поколенията. Онова, което не само е БИЛО, но и днес Е. "Този, който казва, че се жертва на някого или нещо, лъже. Някой обича да играе карти, друг се интересува от жени, трети от коне, а пък аз обичам децата. Аз не се жертвам, не го правя за тях, а за себе си. Аз съм този, който има нужда." - Януш Корчак.

Google показва изминалата година с едни от най-големите моменти, на които ние бяхме свидетели през последните месеци... Кое за вас ще бележи тази 2012 година като събитие на годината, как отразявате случилото се през тази година?

Получихме следната новина и реших да я постна та да се изясни какво е това: PrenaTest® е вече на пазара в над 30 страни от Европа, Азия и Близкия Изток 13-ти декември, 2012 г. След успешното лансиране на PrenaTest® в Германия, Австрия, Швейцария и Лихтенщайн, първият по рода си европейски неинвазивен генетичен молекулярен кръвен тест за откриване на фетална тризомия 21 (Синдром на Даун) в майчината кръв вече е достъпен и за пациентите на водещи гинекологични клиники и кабинети по пренатална диагностика в България, Унгария, Украйна, Русия и Турция. Предхождан от консултация със специалист по медицинска генетика, този кръвен тест трябва да се предлага единствено при бременни жени с риск от износване на плод с фетална тризомия 21 (Синдром на Даун), като кръвната проба от майката се взима след 12 гестационна седмица. Лайфкодекс АД е немска научна лаборатория, която разработва клинично валидирани молекулярни диагностични тестове чрез секвениране от ново поколение. През 2011 г. лабораторията сключи договор с американската компания Секвеном АД и получи правата за лансирането на техните услуги в пренаталната диагностика на европейския пазар. През следващите няколко седмици предстои PrenaTest® да бъде лансиран в още 23 държави от Европа, Близкия Изток и Азия. Във всички страни, в които се предлага тестът, немската лаборатория ЛайфКодекс е в тясно сътрудничество с водещи лаборатории, гинекологични кабинети и ин-витро центрове, чиито специалисти подкрепят този иновативен скринингов метод и го интегрират в своите медицински практики. Адреси и координати на партньорите могат да се открият на уеб-страницата на ЛайфКодекс www.lifecodexx.com , като този списък постоянно ще се обновява и допълва с нови практики. “Много бременни жени с риск от износване на малформативен плод, като например Синдром на Даун, проявяват огромен интерес към PrenaTest®. Това показва нашият опит от последните 3 месеца, след като лансирахме теста. Благодарение на сътрудничеството с партньорите ни от различните страни, ние вече можем да предложим този неинвазивен тест на бременните жени в техните собствени държави,” каза Д-р Майкъл Лутц, Управляващ директор на ЛайфКодекс АД. “Много важен момент е, че нашият кръвен тест напълно съответства на високите стандарти за качество, заложени в Директивата за ин-витро диагностика на ЕС.” PrenaTest® е единственият молекулярен генетичен кръвен тест в Европа за неинвазивно диагностициране на фетална тризомия 21, който успешно покрива стандартите за съответствие за получаване на CE марка за качество. По този начин тестът доказва своята ефективност и е в пълно съответствие с Директивата за ин-витро диагностика на ЕС. През първите три месеца след лансирането на теста през август 2012 г. са направени около 1,000 PrenaTest® анализа. В началото на 2013 г. кръвният тест на ЛайфКодекс ще може да установява и наличието на още 2 от най-разпространените генетични малформации - тризомия 13 и 18 в плода. Законът изисква разширяването на обхвата на теста също да съответства на Директивата за ин-витро диагностика на ЕС, както и да получи CE сертификат за използвания аналитичен метод. Характеристики на PrenaTest® Неинвазивният молекулярен генетичен PrenaTest® може да установи наличие на фетална тризомия 21 (Синдром на Даун) с много голяма точност, като за целта се взима венозна кръв от майката и се анализира чрез секвениране от ново поколение. С изключително ниското си ниво на фалшиво-позитивни резултати от 0.5%, тестът дава възможност за ранна диагностика на феталната малформация и по този начин намалява броя на необоснованите инвазивни методи за изследване на бременните жени без увреждания на плода. Като заключение може да се каже, че PrenaTest® е едно иновативно неинвазивно средство за пренатална диагностика, което отлично допълва класическите пренатални скринингови изследвания, и, за разлика от инвазивните методи като амниоцентезата, не носи никакъв риск от загуба на плода в следствие на интервенция. Съгласно препоръките на немската асоциация на специалистите по пренатална медицина, на немската асоциация по медицинска генетика и на международното дружество по пренатална диагностика, положителните резултати от теста трябва задължително да бъдат потвърдени чрез някой от инвазивните диагностични методи. PrenaTest® се препоръчва да се прилага след 12-та гестационна седмица при бременни жени, чийто плод е с риск от развитие на фетална тризомия 21. Препоръчително е бременната жена, която ще направи PrenaTest®, първо да се консултира със своя гинеколог и/или специалист по медицинска генетика, за да може да вземе правилно решение за развитието на своята бременност.

На сайта sofiamuseum.bg са показани базиликата "Света София" със Сердикийския некропол, църквата "Свети Георги" - Ротондата, и Боянската църква, както и последните резултати от изследвания Снимка: sofiamuseum.bg Виртуален музей "Сердика - Средец - София", който предлага разходка сред 3D реконструкции на древна Сердика, беше официално открит днес. Инсталиран е на сайта sofiamuseum.bg. Това е проект на рекламно-информационна агенция "Златен змей", съфинансиран от Програма "Култура" на Столична община през 2012 г., в подкрепа на кандидатурата на София за Европейска столица на културата. Автори са журналистите Христо Ковачев и Христо Буковски и историкът доц. д-р Веселина Вачкова. В музея са показани базиликата "Света София" със Сердикийския некропол, църквата "Свети Георги" - Ротондата, и Боянската църква, както и последните резултати от исторически и културологически изследвания, най-интересните от които се дискутират във форума на сайта. Засега най-подробно е представен Сердикийският некропол под базиликата „Св. София". Това е главният некропол на Сердика, който започва от източната порта и на изток стига до днешната ул. „Сан Стефано", на север - до бул. „Дондуков", на юг до кръстовището на ул. „Гурко" и „Раковски". Цялата новина: http://www.vesti.bg/...=40&oid=5365851

Разлог: 13 декември (четвъртък), 17:30 ч. в Лекционната зала на Исторически музей - Разлог Сливница: 18 декември (вторник), 12.30 ч. в сградата на Общината В момента имаме преговори за Костинброд до края на годината, а след това Варна, Бургас и т.н. Има огромен интерес и ще продължаваме с прожекциите до следващия филм

Заповядайте на лекцията на Елица Барукчиева и „Български паметници“ - “Откриваме. Опознаваме. Опазваме.“. Нова Конферентна зала, Северно крило, ет. 2 на СУ „Св. Климент Охридски“, 18.12.2012 (вторник) от 18:30 ч. България, като страна с богата история, е богата и на културно-исторически паметници. Дори толкова богата, че някои от тях са забравени, други – унищожени, трети – игнорирани, четвърти – изолирани от човешкото внимание. Страната ни е преживяла много възходи и падения, разнообразни владичества, политически управления и режими и все пак е запазила своето име и своята идентичност на световната карта. Това нямаше да е така, ако ние като българи бяхме изгубили своята памет – колективна и културна, за историята на нашата държава. Напоследък ставаме свидетели на една засилваща се тенденция към неглижиране на общата национална памет от страна на българското общество. Опитвайки се да открием по-добър живот в чужди страни, като загърбваме чувството ни на патриотизъм и национално самосъзнание заради едно, дали по-устойчиво или не, чувство за глобализъм, за обща световна идентичност. Затова все по-рядко ставаме свидетели на дебата за нашето си, за родното, за наследството ни, за общата ни памет. Наблюдаваме една липса на приемственост между поколенията – между старото, което търси на какво да се опре в настоящето, и новото, което не намира опора в миналото. Ако паметта е онази движеща сила, жива история, която реконструира миналото в настоящето, то паметникът е връзка на живите с мъртвите, представител на вече отминалото, мъртвото, онази памет, която може да се пипне. Ако се поразровим в нашата обща национална памет, ако оставим паметниците да разказват история, ще можем да докажем и да утвърдим идентичността и мястото си в света като малката държава с голяма история – не само на себе си, а и на бъдещите поколения. Лекцията е организирана като част от проект „Културно-историческите паметници в област София-град“. Този проект се реализира с финансовата подкрепа на програма “Младежта в действие” на Европейската комисия, администрирана в България от Национален център „Европейски младежки програми и инициативи”. Съдържанието на настоящата лекция не отразява позицията на Европейската общност, програма “Младежта в действие” или НЦЕМПИ.

Промениха ли ни технологиите и как? на този въпрос и повод за още много други даде архимандрит Поликарп, който участа в първото от поредица събития – mini Media Masters, показващи различни гледни точки по темата за влиянието на новите технологии и иновациите върху нашия живот. Според свещеника технологиите безспорно ни променят, но каква ще бъде промяната зависи само и единствено от нас. „Ако искаме промяната да носи полза – така ще бъде, а ако искаме да е вредна – така ще бъде...Когато човек живее духовно и има истинска вяра, който и път да поеме, Бог му помага.“ По думите на архимандрит Поликарп нашата вяра ни дава пътя, по който да създаваме и благоденстваме. „Съвременният свят със своето съвършенство е стигнал дотук поради свободата на християнската личност да бъде себе си.“ Вече три поредни години темата за влиянието на технологиите е във фокуса на журналистическата надпревара Mtel Media Masters. Досега, на церемонията по награждаването на победителите в конкурса, чухме гледната точка на „лошото“ момче на френската литература Фредерик Бегбеде, на световноизвестната мексиканска писателка Лаура Ескивел, както и на звездата на съвременната литература Елиф Шафак. mini Media Masters ни среща с гледните точки на фигури от различни сфери на обществения живот у нас. – на архимандрит Поликарп, за да разберете каква е разликата между „творя“ и „създавам“; защо твърденията, че църквата в своите традиции е чужда на науката и спъва човека в технологичното му разивитие, показват незнание, както и на кого принадлежат думите „Каква полза за човек, ако придобие цял свят, а навреди на душата си?“

Анита Николова е победител в категория „Хуманитарни науки“ в конкурса „Студент на годината 2012” Председателят на Националната агенция за оценяване и акредитация проф. Боян Биолчев връчи наградата в категория „Хуманитарни науки” на Анита Николова от Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Наградата беше връчена на 4 декември в зала 3 на НДК на официална церемония. Националното представителство на студентските съвети за шеста поредна година отличи най-добрите студенти в България. Най-добрите в отделните категории получиха своите награди от министъра на образованието проф. Сергей Игнатов, министъра на здравеопазването Десислава Атанасова, министъра на труда и социалната политика Тотю Младенов, министъра на физическото възпитание и спорта Свилен Нейков, зам.-министъра на културата арх. Георги Стоев, кмета на София Йорданка Фандъкова, народните представители Румен Стоилов, Ирена Соколова и Емил Димитров, проф. Боян Биолчев – председател на Националната агенция за оценяване и акредитация, зам.-изпълнителния директор на Държавен Фонд „Земеделие” Свилен Костов, управителя на Jobs.bg Пламен Вушев и изпълнителния директор на „Токуда Болница София”. По време на събитието гостите поздравиха редица поп звезди сред които Графа, Криско, Теди Кацарова, Дамян Попов, Десс, Кристо, Рафи, Тодор Гаджалов, Dj Diass, Deep Zone, Дивна, Богомил, Бобо, Voice of Boys, Ангел и Моисей, Лора Караджова, Маги Джанаварова, Играта и Лео, Сани Алекса, Били Хлапето, Цвети Радойчева и още много други. Източник: http://www.economy.bg/

Голямата награда за литература на Софийски университет за 2012 година Уважаеми колеги, Ректорът на Софийски университет „Св. Климент Охридски” проф. дин Иван Илчев има удоволствието да ви покани на тържествена церемония по връчване на Голямата награда за литература на Софийски университет „Св. Климент Охридски” за 2012 година. Очакваме ви в петък, 14.12.2012 г., от 10.00 часа в Аулата на Университета. Тази година Голямата награда за литература на Софийски университет ще бъде връчена на поета Иван Цанев. Иван Цанев Иванов е български поет, известен автор на детска поезия. Роден е на 30 ноември 1941 г. в село Острица (Област Русе), България. Завършва русенската гимназия „Баба Тонка“ и руска филология в Софийския университет. Дебютира през 1960-те години. Първите си литературни опити дължи на русенската поетеса Мила Доротеева и на писателя Георги Струмски, които го насърчават да пише поезия за деца; следва покана от Иван Давидков да напише нещо за списание „Славейче“. Първата си стихосбирка, „Седмица“, издава през пролетта на 1968 г. Работи като редактор и литературен консултант последователно във вестник „Студентска трибуна“, списанията „Родна реч“, „Пламък“ и „Пламъче“, в издателствата „Български художник“ и „Български писател“, и във вестник „Литературен форум“. Автор е на стихосбирките: 1968 — „Седмица“ 1973 — „Неделен земетръс“ 1975 — „Дневно щурче“ (стихосбирка за деца) 1977 — „Телеграма“ 1979 — „Чухалче“ (стихосбирка за деца) 1981 — „Едничка дума“ 1982 — „Седем вятърчета“ (стихосбирка за деца) 1986 — „Училище за слънчогледи“ (стихосбирка за деца) 1987 — „Светлоструй“ (стихосбирка за деца) 1987 — „Седмоднев“ 1988 — „Питанки и чуденки“ (стихосбирка за деца) 1989 — „Зарчета-велизарчета“ (стихосбирка за деца) 1990 — „Тригласо момче“ (стихосбирка за деца) 1995 — „Стихове и междустишия“ 1997 — „Весела мистерия“ (стихосбирка за деца) 2001 — „5 за 4“ (стихосбирка за деца) 2001 — „Дърво на хълма“ През 1985 година поезията на Цанев е преведена на унгарски език. Награди: Носител е на националната награда „Петко Р. Славейков“ (1991). През 1997 година е отличен с наградата „Иван Николов“ за цялостно литературно творчество и става лауреат на международната академия на изкуствата. През 2002 година е удостоен с националната награда за поезия „Пеньо Пенев“. През 2005 година получава наградата „Атанас Далчев“. Книгата му „5 за 4“, илюстрирана от Яна Левиева, получава националната награда за детска литература „Христо Г. Данов“ през 2002 година, а през 2008 година е избрана да представлява българската детско-юношеска литература на „Европейски културен сезон“ в Париж, организиран от Френското председателство на Европейския съюз. През 2009 г. получава националната награда „Константин Константинов” за цялостен принос в детското книгоиздаване.

Театър-лаборатория за сценично действие „Владимир Цеков“ гостува на театър-лаборатория „@лма Алтер“ с „Фантазия № 10: Радостта от живота“. След успешно представяне на фестивала в Прищина трупата на театър-лаборатория за сценично действие „Владимир Цеков“ гостува на театър-лаборатория „@лма @лтер“. На път обратно за Гранада с голямата награда от фестивала те останаха само една вечер в София и българските зрители имаха уникалната възможност да видят „Фантазия № 10“. Лицата, винаги скриват част от това, което е. Декадентът чака зад една усмивка, която не е напълно фалшива. В крайна сметка оставаме на пауза, в очакване, щастие без радост, болка без емоция. В тази Фантазия ни води Маноло, режисьор и основател на Театър-лаборатория за сценично действие „Владимир Цеков“. Нещо повече той е своеобразен диригент на спектакъла. Музикант по образование, структурира пърформансите си като музикални творби, в които музиката, словото и физикъл-театърът звучат на няколко гласа. Маноло и Николай Георгиев – директор на театър-лаборатория „@лма Алтер“, се срещат преди години в Университетския театър, когато Маноло е студент по Еразъм в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и все още не разбира и дума на български език. Днес двете трупи обменят опит на международната сцена. Една от новините на вечерта се вмъкна в дискусията след представлението – през следващата година очакваме съвместен проект и сформирането на международен театрален клас. Повече за Театър-лаборатория за сценично действие „Владимир Цеков“ можете да видите тук.

За новото издание на Цицерон Наскоро си спомних, че между празничните Никулден и студентския осми декември, е денят, който за себе си наричам "денят на Цицерон". Цицерон е бил убит, или направо казано заклан по заповед на Марк Антоний на 7 декември 43 г. преди Христа. После трупът му е бил осквернен, а части от него били показани на попарените от потрес сенатори... Според някои автори Марк Антоний показал на сенаторите, за да ги сплаши, отрязания език на Цицерон, а според други - отсечените му ръце... Тази дата ми напомня винаги, че свободата да говориш точно онова, което мислиш и още по-трудното, да действаш и постъпваш наистина според човешките и философските си убеждения, е духовен и съвестов лукс, който малцина са си позволявали, а почти всички от тях са платили с живота си за тази смелост. Зенон от Елея, Сократ и Цицерон са били убити; Анаксагор, Протагор и Аристотел са се отървали със своевременно бягство; Платон е бил продаден на пирати и за щастие спасен от предани и щедри приятели... Смелостта на полисното или публичното поведение е била многократно наказвана. Във всички исторически епохи, навсякъде по света. Денят на съсичането и издевателствата над трупа на Цицерон ми напомни, че годината изтича, а все още не съм успяла да напиша отзив за чудесното ново издание на български. През пролетта на тази година, но датиран като публикуван още през 2008 г., най-после излезе томът с двете може би най-важни философски произведения на Марк Тулий Цицерон - "За задълженията" и "Тускулански беседи". Преводът на "За задълженията", De officiis е направен от Рада Златанова и редактиран от Петя Стоянова, а Tusculanae disputationes е в превод на д-р Димитър Илиев. Остават непреведени на български още две от най-важните философски съчинения: De finibus bonorum et malorum и "За природата на боговете". В изданието има кратък предговор от доц.д-р Анна Николова, който представя автора като държавник, оратор, писател и философ. Този предговор за кой ли път ми напомни за изключителната скромност на доц. Николова. Крайно време е тя да се осмели, а и да се намери издател, който да издаде в един том нейните многобройни встъпителни студии и предговори към толкова много антични, предимно латиноезични автори, издадени в превод на български: от това ще се получи внушителен и много полезен том за римската литература, култура и история. Преводът на Рада Златанова е редактиран и коментиран от Петя Стоянова, която е отдавна позната на българския читател като преводач и коментатор на трите най-важни съчинения на Цицерон за философията и теорията на реториката: "За оратора", "Брут, или за прочутите оратори", и "Ораторът", издадени от УИ "Св. Климент Охридски" през 1992 г. в сборника За оратора; както и на най-важното съчинение на Сенека в онзи специфичен за Рим раздел на античната етика: добродетелите на владетеля и етиката на императора. Става дума, разбира се, за De clementia, което е било адресирано до цезаря Нерон за неговата 18-годишнина, и е преведено на български като "За снизходителността". Заедно със "За благодеянията" то е включено в едно малко, луксозно издадено томче от 2001 г., изд. "РИВА". Произведения на Цицерон в превод на български има вече няколко, при това не само в книжни тела, повечето от които са полиграфски отлично издадени, но и в достъпни интернетни ресурси. Без да претендирам за изчерпателност, защото със сигурност през първата половина на ХХ век има и други преводи, една ориентировъчна библиография би могла да изглежда така: *Етически трактати. С., 1984, “Народна култура”. Превод Юдит Филипова, предговор Анна Николова. *Избрани писма. С., 1983, “Народна култура”. Превод Недялка Георгиева, предговор Анна Николова. *За държавата. За законите. Превод и предговор Мария Костова. С., СОФИ – Р, 1994. *За оратора. С., 1992, УИ “Св. Климент Охридски”, превод Петя Стоянова, встъп. студия Богдан Богданов, предговор Исак Паси. *Избрани речи. С., “Наука и изкуство”, 1983. Съставителство и уводна студия Анна Николова. Превод: Владимир Атанасов, Димитър Бояджиев, Недялка Георгиева, Лили Йорданова. Много ценно за нашите читатели, за ученици, студенти и преподаватели от множество дисциплини е и това, че почти всички тези христоматийни речи и някои философско-теоретични творби са част от мащабния проект, разработван от колеги от катедрата по Класическа филология във ФКНФ, наречен Romulus bulgaricus. Вижте тук. На линка за произведенията на Цицерон, например, са публикувани и най-важните му речи, и някои от философско-теоретичните му творби за реториката, и двете най-важни произведения за философията на държавата и правото - "За държавата" и "За законите". Този контекст на вече публикувани преводи на Цицерон и на интернет-източници на латински на някои от тях, паралелно представени с преводите им на български, е обогатен от двата нови превода в изданието "Избрани произведения" на УИ "Св. Климент Охридски", което се появи в реално време тази пролет. Доколкото разбрах от колегите, преводачката Рада Златанова вече не е сред живите и няма как да види своя труд публикуван... Може би заради това цялото издание е със следното посвещение: "Този том се посвещава на паметта на класическите филолози, за които е било невъзможно да разпространяват класическото образование в България след образователната реформа през 1946-1947 г." Прецизният български превод на "Тускулански беседи", направен от д-р Димитър Илиев и обилният коментар към него през обясненията за митологичните персонажи, историческите личности, мислителите, философите, ораторите и творците, споменати от Цицерон в съчинението, не могат да изненадат никого. Колегата д-р Димитър Илиев е преводач не само на Цицерон, но и на Аристотел. Едно от най-важните съчинения на Аристотеловата философия на природата - "За възникването и загиването" - стигна в негов превод до нашия читател, през 2006 г., издаден от издателство "СОНМ" в книжното тяло Аристотел. Два трактата. Цялата поредица "Делос" можете да видите тук. Доц. Димка Гочева

Мирча Елиаде описва историята на религиите Излезе луксозно ново издание на „Трактат по история на религиите” (ИК „ Изток-Запад”) на известния румънски философ, културолог и писател Мирча Елиаде. Книгата разглежда религиозния феномен като човешко дело без да омаловажава уникалното и неповторимото за този феномен – неговия сакрален характер. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=39200 От прастари времена хората изпитват (не)обяснима нужда да вярват в нещо или някого – същество или предмет, който издигат в култ, който притежава непонятна и пленяваща сила за човека и който, според вярващия, изпраща доброто и злото на Земята, направлявайки живота на простосмъртните. Днес християнството (православие и католицизъм), будизмът и ислямът са трите основни религии, чиито идеологии са успели да пленят най-широк кръг от поддръжници по света и продължават да го правят всеки ден. Наред с тях, разбира се, има и множество други (по-нетрадиционни) запазени или модифицирани с времето вярвания и видоизменени религии. Това, което свързва всички тях (от най-примитивните до най-сложните и развити религии), е фактът, че всички те са просто различни проявления на мана (разсеяната навред по света загадъчна сила, която е лишена от собствени очертания, но може да приема всякакви форми). Тя е неподдаващата се на описание субстанция, която присъства навсякъде, където става дума за религия, а претенциозни думи като sacer (свещено) и numen (божествена сила), хагнос и тамбос, брахман и дао, та дори християнската благодат, са нейни вариации или производни. Но в XXI век изследванията се извършват под знака на логоса, а не на мана. Сякаш днес повече ни интересуват вътрешната структура, механизмът на функциониране, сложното равновесие и взаимодействие между частите, които са характерни за всички религии и са изразени (теоретически или символично) във всяка теология, митология и богослужение. Достигаме (или се връщаме) към представата, че религията е система, а не хаотична смес от елементи; че това е вътрешно свързан продукт на духовната дейност, начин за обяснение на света, т.е. религията е човешко дело. В „Трактат по история на религиите” Мирча Елиаде описва цяла „философия преди философиите“, очевидна още в най-примитивните проявления на религията и възникваща от порива за обяснение и обобщение, от стремежа към „теория“ във всички възможни значения на думата. Книгата прави достъпна стройността, възвишеността и благородството именно на тази „философия“. Опиращ се на огромната си ерудиция и професионална подготовка, индологът Елиаде разпростира анализите в „Трактат по история на религиите” върху различни континенти (включително и Европа), отговаряйки на два основни въпроса: „Що е Религия?” и „До каква степен имаме правото да говорим за история на религията?” Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=39200

Как се е появила Вселената? Фундаменталните въпроси за произхода на мирозданието намират отговор в един смайващ научен бестселър, който успя едновременно да смути, вдъхнови и шокира света – това е „Вселена от нищото” (ИК „ Изток-Запад”) на уважавания и признат учен Лорънс М. Краус. Купи: http://book.nauka.bg...ks.php?ID=39139 Откъде се е взела Вселената? Какво е имало преди нея? Какво ни вещае бъдещето? Защо има нещо, вместо нищо? Провокативните отговори на видния физик Лорънс М. Краус на тези и други вечни въпроси в изключителната и сензационна книга „Вселена от нищото” успяха да стъписат милиони читатели в цял свят. Последният от тези въпроси се намира в центъра на религиозни и философски дебати за съществуването на Бог и се използва също като контрааргумент спрямо всеки, който се усъмни в нуждата от него. Както твърди Краус, в исторически план учените са се съсредоточили над други, много по-належащи проблеми, например разкриването на механизмите, по които функционира Вселената, което впоследствие би помогнало да подобрим качеството на живота си. В една космологична история, едновременно увлекателна и просветляваща, Краус обяснява радикалните научни разкрития, които обръщат фундаменталните философски въпроси с главата надолу. Бидейки един от малцината изтъкнати съвременни учени, които активно пресичат бездната между научната и популярната култура, Краус разкрива, че съвременната наука действително се занимава с въпроса „Защо има нещо, вместо нищо?”, постигайки великолепни и вълнуващи резултати. В бестселъра „Вселена от нищото” по достъпен начин са описани смайващи с красотата си експериментални наблюдения и умопомрачителни нови теории, които предполагат не само, че нещо може да възникне от нищото, но и че от нищото винаги ще възниква нещо. С характерния си ироничен хумор и кристална яснота на обясненията Краус ни отвежда назад към началото на всичко, представяйки най-новите свидетелства за еволюционния път на Вселената и за вероятния ѝ край. Изложението е една провокация, предизвикателство и наслада за читателя, предлагайки съвсем нов поглед към самите устои на съществуванието. Познанието, че в бъдеще вселената ще бъде съвсем различна от това, което е днес, оказва дълбоко влияние върху начина, по който живеем понастоящем. Както я описва знаменитият биолог и етолог Ричард Докинс: „Това може да се окаже най-важната научна книга с преки последствия за супернатурализма от времето на великия Чарлз Дарвин насам!” Една силна противоотрова срещу класическото философско и религиозно мислене, „Вселена от нищото” е провокативна и радикална намеса в дебата за съществуването на Бог и за всичко съществуващо. „Забравете за Иисус”, казва Краус, „звездите са умрели, за да се родите вие.” Краус е космолог, лауреат на наградата „Университетски преподавател на годината” и директор на проект „Произход” в Аризонския университет. Признат от сп. „Сайънтифик Америкън” за рядък научно-обществен интелектуалец, той е автор на над триста научни публикации и осем книги, носител е на множество международни награди за изследванията и писмените си трудове. Краус е международно известен, с обширни изследователски интереси, включително връзките между физиката на елементарните частици и космологията, като изследванията му засягат ранната Вселена, естеството на тъмната материя, общата теория на относителността и астрофизиката на неутриното. През 1982 г. Краус получава докторска степен по физика от Масачусетския технологичен институт, след което става член на Харвардското научно дружество. През 1985 г. се присъединява към факултета по физика в Йейлския университет, а през 1993 г. става председател на отдела по физика към университета „Кейс Уестърн Ризърв”. През 2008 г. започва работа в Аризонския университет, където е и до днес. Краус е чест редактор във вестници и списания с научна насоченост и има редовни изяви в медите. Купи: http://book.nauka.bg...ks.php?ID=39139 Отзиви за Вселена от нищото: Нищото не е нищо. Нищото е нещо. Така космосът изниква от бездната – една дълбока идея, предадена във „Вселена от нищото“, която хвърля някои в смут, други – в просветление, а за физика Лорънс Краус това е просто поредният работен ден. Нийл Тайсън * Преживяваме космологична революция, толкова удивителна, колкото тази, започната от Николай Коперник. А това е един съдържателен, блестящ и увлекателен пътеводител към нея. Иън Макюън * През последните години науката е разтърсена от поредица гениални прозрения и удивителни разкрития. С характерния си размах и с помощта на хитроумни похвати Лорънс Краус е направил тази забележителна история забележително достъпна за широк кръг читатели. Кулминацията е дръзкият научен отговор на един основен екзистенциален въпрос: защо има нещо, вместо нищо? Франк Уилчек * Във „Вселена от нищото” Лорънс Краус е написал вълнуващо въведение в настоящото състояние на космологията – онзи клон от науката, който разказва за дълбокото минало и още по-дълбокото бъдеще на всичко. Както се оказва, всичко има много общо с нищото и нищо общо с Бог. Това е една блестяща и обезоръжаваща книга. Сам Харис * В тази книга, написана ясно и увлекателно, Лорънс Краус нахвърля изкусителните доказателства, че нашият сложен космос е еволюирал от горещо, плътно състояние, както и как този напредък е насърчил теоретиците да развият удивителни хипотези, засягащи въпроса, как в действителност е започнало всичко. Мартин Рийс * Хората все казват, че от нищо не може да се получи нещо. За щастие, Лорънс Краус не ги е чул. В действителност, докато четете тази книга за космическото нищо, с вас се случва нещо голямо и преди да се усетите, умът ви вече се разширява със скоростта на ранната вселена. Сам Кийн * Как би могла вселената да възникне от нищото? Това е въпрос, в който философията и теологията вече са се оплели напълно, но за който науката може да предложи реални отговори, както показват и ясните, прозрачни обяснения на Лорънс Краус. В това се състои триумфът на физиката над метафизиката, на разума и изследванията над заблудите и митовете, като той вече е направен видим за всички: Краус ни поднася едновременно наслада и знание с блестящ и увлекателен стил. А. К. Грейлинг * www.krauss.faculty.asu.edu Купи: http://book.nauka.bg...ks.php?ID=39139

Цветовете и техните особености са разгледани във фундаментален научен труд за характеристиките и механизмите на светлинния спектър Българин – Николай Александров – e автор на основополагащата „Фундаментална теория на цветовете” (ИК „ Изток-Запад”) – книга, която описва същността, възникването, разпространението, възприемането, измерването и въздействието на цветовете около нас. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38917 Във време, в което науката и технологиите се развиват с пълна сила и се задълбочават в детайлите, на които всички вече сме свикнали да обръщаме особено голямо внимание, сякаш изпускаме от поглед цялостната картина на заобикалящия ни свят. „Фундаментална теория на цветовете” на Николай Александров си поставя за цел да помогне в преодоляването на този недостатък. Изданието ни разкрива редица нови или малко познати аспекти на заобикалящия ни свят и ни позволява да надникнем в онези негови скрити кътчета, които все още не можем да проумеем напълно по една или друга причина. Книгата въвежда в науката за цветовете, обхващайки голяма част от нейните направления. „Фундаментална теория на цветовете” дава богата информация за физическата същност на цветовете, за видимата и невидимата част на светлинния спектър и начините на получаване, обработване и възпроизвеждане на цветни изображения. Заглавието предлага също различните колориметрични системи – както разработените в миналото, така и въведени за пръв път от автора. В изданието са разгледани допълнителният спектър на светлината, както и спектрите на черната, сивата и бялата светлина. Александров описва също процеса на възприемане на цветовете при човека и останалите живи същества, възникването и еволюцията на цветните възприятия, както и тяхната физиологична основа, биологично значение и съвременните технологични подходи за анализ на електромагнитни лъчения. Едновременно амбициозен научен труд и луксозно издание, образователната и аналитична „Фундаментална теория на цветовете” събира в себе си изключително изобилие от гледни точки към цветовете и съдържа богат илюстративен материал – близо 1000 графики, снимки и диаграми (почти всички: дело на самия Александров). „Фундаментална теория на цветовете” би представлявала интерес не само за специалисти в областта, но и за широката аудитория, за ученици, студенти и преподаватели. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=38917

Излезе от печат увод в социологията на българската литература Фундаментален изследователски труд, дело на д-р Емил Димитров, е изданието „Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература” (ИК „ Изток-Запад”). Монографията се занимава с новата българска литература и начина на нейното социално функциониране и утвърждаване. Купи: http://book.nauka.bg...ks.php?ID=39038 Българската литература е била предмет на анализ от страна на редица учени, специалисти и изследователи. В повечето случаи обаче тя е разглеждана по-скоро през призмата на историята, а не на социологията. „Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература” прави изключение, разисквайки не историята, а социологията на новата българска литература, съсредоточавайки вниманието върху 20-те години на ХХ в. Предмет на изследователския труд е новата българска литература, но не тя самата като набор от творби, ценности, постижения, а начинът на нейното социално функциониране и утвърждаване. Д-р Емил Димитров се спира конкретно на този период по две причини: той е наситен с обилен, първокласен и до голяма степен непроучен още материал, а пък и именно през 20-те години на миналия век (по ред исторически, политически, културни и редица други причини) българската литература разгръща както вътрешните си потенции, така и възможностите за своята социална изява и влияние. Тогава се поставя и въпросът за канона на българската литература, конструира се този канон и се оформя пантеонът на родната литература. „Памет, юбилей, канон. Увод в социологията на българската литература” дава една по-различна перспектива към спецификата и посланията на новата ни литература. Книгата набляга не на твореца, насаме със себе си и със своята творба, не дори на текста, положен в разни контексти, а на социалния механизъм, „произвеждащ“ един или друг литературен продукт (текст, на който е придадена определена социална значимост и валидност). Изданието осигурява пространен отговор на въпроса „Какво може да ни даде една социология на българската литература?”. Авторът Димитров е роден през 1961 г. Завършва философия и докторантура (1989) в СУ „Св. Климент Охридски”. През 1993-1994 г. специализира източно богословие в Папския институт за Изтока (Pontificio Instituto Orientale) в Рим, Италия. Защитава докторантура по българска литература към Институт за литература при БАН (2009). Превежда от руски език и е автор на редица статии, пътеписи и предговори. Димитров е още съставител на „Съчинения Т. 1: Църква и история” на Варненски и Преславски митрополит Симеон. Купи: http://book.nauka.bg...ks.php?ID=39038

Тук може да видите и коментирате самото предаване http://nauka.bg/foru...showtopic=14494 Утре в 18:00 ч. ще има прожекция в Стара Загора (Регионален Исторически Музей) П.С. Тук може да прочетете повече за прожекцията в Добрич - http://www.dobrich.i...РќР°-нож”-

ГОЛЯМОТО ЗЯПАНЕ На сивия пазар се появи книгата на ПСЕВДОнимният автор Исмет Реджепов или както той предпочита да се изживява – „прероденият непокорник”, озаглавена „Балканските войни в Родопите 1912-1913 г.”. Като я видял, Симеон Дянков зяпнал от изненада, как така е пропуснал през строгата си фискална цедка книжен продукт без ISBN, без издателство и обозначен тираж. Притеснил се човекът какво ще стане с данъчната му политика, с която основно пълни бюджета, ако „феодалните старци и бабички” от БАН започнат да си спретват и те „сиви” книжлета. Когато прочел, че зад изданието стои името на „Европейски институт ПОМАК - Смолян” и като научил от сайта му, че книгата се разпространява в джамиите, той още повече се стъписал, каква ще да е тази нова издателска политика на голямата Европа, за която не бил чувал. Затова не се чуди, българино, ако видиш министъра оттогава насам да ходи малко отнесен. В увода ПСЕВДОнимният автор декларира, че е решил „да интерпретира по нестандартен начин предисторията на Балканската война” и в никакъв случай „не за иницииране на мъст” е написал това, което смята за „книга”. Той дори твърди, че не е „адвокат на нито една партия”. Като прочели това, ВМРО, АТАКА, ОДС, БСП, НДСВ, РЗС и ГЕРБ бая се втрещили, защото всички са класирани в графата за „ксенофобски изявления и проявления”. Липсва само ДПС, защото никой не знае ДеПаСе в момента Доган стадото си. Не е чудно, че от удивление „Движение Гергьовден” и БЗНС (като част от ОДС) запелтечиха и не могат да се оправят и до днес. От всички партийни лидери без ума и дума останал даже Бат Бойко, който иначе не се същисва лесно, защото прочел дословно: „Ние (има се предвид помаците) се отскубнахме от лапите на тоталитаризма, за да търпим личния режим на друг, който със сигурност и уверено води страната ни към поредната и фатална национална катастрофа”. Даже правозащитниците се чалдисали: какъв ще да е този нов евро-феномен – при личен диктаторски режим свободно да си регистрираш „институтче” с всякаква ПРЕДМЕТна дейност. Нестандартната интерпретация на историята започва с твърденията на турския професор Ерьоз, който „доказал българския произход на турската нация”. „Твърди се – казва Реджепов, - че прабългарите от векове насам са говорели на езика, на който се говори в днешна и предишна Турция”. Молете се, братя чиновници, дано Ердоган никога не прочете тези редове, защото ще вземе да си уволни преводачите. Самият хан Аспарух е набеден за мюсюлманин, който побягнал заради опасността от насилствена християнизация от страна на хазарите… Авторът дори не подозира, че хазарите са юдеи, които в този период ама хич не са християнски настроени. Като дошъл на Балканите „да търси спасение сред славяните” (които между другото вече са християни, но тази дребна подробност не може да препъне автора), хан Аспарух вместо да „съгради Плиска град и велик презид от Дунав до Черно море”, както безсрамно лъжат средновековните хронисти, взел че нагиздил целия полуостров с джамии. Тук авторът е пропуснал да добави, че вместо конска опашка, ханът си веел конския полумесец, защото очевидно е сметнал, че това се подразбира от само себе си. „В Родопите е имало ислям преди османците да завладеят земите ни” – убеден е авторът. И за да бъде гювечът пълен, за подправка е добавено, че „прабългарският хан Алмуш, приел исляма от арабите” (нищо, че това е станало в 922 г.). Че Аспарух е бил дълголетен бил е, ама даже в „Именника” не смеят да лъжат чак пък толкова. Това, от което ще зяпнат всички медиевисти обаче е, новият прочит на завета на хан Кубрат и неговия сноп с пръчки. Като изявен привърженик на европейската интеграция, старият хан повикал сепаратистки настроените си синове и им заявил, че „силата ни е в единството на многообразието”. Затова винаги да следват експрезидентският модел на мултиетническата държава и „мъдростта на етнорелигиозната толерантност”. Хан Аспарух, както винаги и сега не внимавал в час и като дошъл на Балканите, „насилствено претопил славяните - на днешен език това се казва асимилиране” - дълбокомъдро пояснява авторът-лингвист. Тук вече Бат Бойко не издържал, заровил се под земята и започнал да симулира, че копае метро. Всъщност оттогава той все търси мохамеданските корени на хан Аспарух и ислямската диплома на баща му хан Кубрат, издадена от Магнаурското медресе. След това, като по сценарий на американски сериал, на историческата сцена идва злодеят в лицето на княз Борис I. Огледал се той наоколо и що да види, мила моя майно льо – джамия до джамия и теке до теке. Запретнал се ханът да разрушава това истинско прабългарско културно наследство, завидяли му папата и гръцкият патриарх, и не пожелали изобщо да го похвалят за това богоугодно дело. Днешните археолози също участват в този заговор на мълчанието и не искат да разкопаят нито една Аспарухова джамия поне за реабилитация. С камънаците княз Борис съградил някакви си мижави седем епископски църкви, защото не знаел нещастникът, че Християнският Бог е творец на злото и „неравенството в света е творение на Бога”. От къде да знае – ако не беше избил видните си мюсюлмански боляри щеше да научи, че „ислямът в основата си е заложил на всечовешката справедливост. В основата на исляма е заложена ценностна система, КОЯТО ГО ПРЕВРЪЩА В СВЕТОВНА ГОСПОДСТВАЩА СИСТЕМА”. Това май сме го проспали кога се е случило, а в Европарламента даже и не подозират, че без да искат са гласували единствената им официална религия да бъде „справедливият ислям”. Не че в Брюксел разбират всичко, за което гласуват… Мерзавецът – Покръстител обаче извършил и друго деяние - прогонил от България истинските „държавообразователи” – помаците. Уплашени „от кръста му”, те се укрили в недостъпната отникъде Родопа планина, за да пазят свято своите „християнски селища с остатъци от ислямски елементи”. Така „Родопите стават бастион с непреклонни бойни гарнизони срещу насилствената християнизация”. За голяма почуда на читателите, Реджепов се самоцитира поради недостиг на други корифеи като него: „Проучванията ми ме водят до тезата, че всъщност военната османска експанзия в началото на XIII в. в България и продължила до първата половина на XVI в. е и отговор на насилствената християнизация на коренното държавообразуващо прабългарско население, основно изповядващо исляма. Отговорът на българските апологети, че в дохристиянска България е съществувало езичество – не отговаря на истината”. И още: „Овладяването на България от османлиите е начин за връщане на предишната вяра”. Тук на свой ред от изненада в пълен потрес изпадат сърби, черногорци, хървати, румънци, унгарци, поляци и австрийци, на които никога и през ум не им е минавало даже, че османлиите са ги поизтрепали, за да ги върнат към „етнокорена им”. Но Реджепов е предвидил и тази евентуалност, за да ги успокои с думите: „Помаците са и държавообразователи не само на България, независимо как се казват днес държавите им”. Като научили това, някои от европейските народи така се втрещили, че забравили да говорят майчиния си турски език. Затова днес им изпращат емигранти, за да им опреснят езиковата памет. Като истински нов прочитвач на историята, Реджепов не търпи конкуренция, особено ако тя иде от някакъв си атонски монах, дръзнал без одобрението му да свестява българското национално самосъзнание, та било то и през далечното Възраждане. „Атонският монах Паисий Хилендарски написа най-съвършената си лъжовна книга „История славянобългарска… И този свещен лъжец е канонизиран за светец от Българската православна църква, вместо да бъде анатемосан” – пише той. А ние се чудим и маем, защо сърбите ни свиха Хилендарския манастир, защо гърците прибраха оригинала на „сию историйцу” и сега без тяхно съгласие не можем да припарим на Атон. Ами то било, за да ни предпазят от Паисиевите лъжеписания. Иначе как ще четем гениалните Реджеповски прозрения, ако сме заразени от бацила на патриотизма. „Една от отправните ми точки са Априлските събития през 1876 г. и особено т.н. Баташки кланета” - въвежда ни сам авторът в дълбоките води на своите научни дирения. И като добър стратег, не оставя тълпата дълго да се чуди относно замислите му, а отсича направо: „Априлското въстание е силно хиперболизирано. Баташкото клане – също. Всъщност вече се доказва от истинските рицари на историческата правда, че СЛУЧАЯТ Е КРИМИНАЛНО БИТОВ и не е имало такова масово клане, както се митологизира”. За да бъде по-запомняща се, криминалната хроника е преразказана на няколко места в текста в стилистиката на сапунките. Естествено на първо място стои историческото „кърваво писмо”, което е написано „с кръвта на един убит невинен мирен турчин”. Седял си човека спокойно на моста, смучел си наргилето и не щеш ли, появили се онези криминални типове, източили му кръвчицата, щото се скъпели да си купят мастило. И ето ти, заради един скръндзърлък - цяло Априлско въстание. Не стига това, но като получил писмото в Панагюрище „въодушевеният народ се събра на площада, запя революционни песни, слуша разпалените речи на Бенковски и се разпръсна, за да убива мирно турско население, където и да беше то”. Така „след речта на Бенковски са убити 1000 мюсюлмански селяни и са разрушени 3 000 къщи”. Горките османлии, не случиха на рая. Остави че така мирно си съществуват под сянката на падишаха, никого с пръст не пипат, преживят си кротко пилета и баници, но трябва пет века да берат страх от страна на тези неблагодарници българите, дето и един зъбен данък им се свиди да плащат. Според авторът, на българите „не са потръгнали нещата с хайдутлука, четническите брожения и мижавите въстания”. „Реално, ние сме нямали трагичния героизъм през 1876 г.” – казва Реджепов, за когото това е само един „мит, който реално е отсъствал от живота”. „Ако инсценировката не се назореше, Априлското въстание първо би приключило като ЕДНА КОКОШКАРСКА ИСТОРИЯ”. И за да няма съмнение в позицията му, авторът пак повтаря: „Оценката е, че става дума не за въстание, а за КРИМИНАЛЕН МЕТЕЖ. От съвременна гледна точка, съобразно съвременното законодателство, ТОЗИ ТЕРОРИСТИЧЕН АКТ покрива съставките на разбирането за геноцид”. Ето тук дори самите анкарски историци се почудили, как са проспали първия световен гяурски геноцид над османлиите и побързали да насрочат балканска конференция с видно македонско участие, за още един прочит на комшийската история. Вместо да гонят европейските ценности и да се върнат към мюсюлманската си същност, дебелите глави на батачани не увирали и от чист инатлък взели че спретнали една провокация. Когато гръмнала първата пушка турците пак не им обърнали внимание, обърнали се на другата кълка и продължили спокойно да си хъркат. В един слънчев априлски ден на 1876 г. обаче те на свой ред зяпнали от учудване, защото пред собствените им милозливи сънени очи батачани взели, че се затворили в храма. „В тази църква е станало взаимно клане, преписано от провокаторите на тази кървава драматична вакханалия на помаците”. Турците и башибозука инстинктивно грабнали ятаганите и се втурнали към храма, но бързо се сетили, че „турчин ли, османлия ли практически не е прекрачвал прага на църква”. Така стоейки напълно отчаяни и безпомощни отвън, „след като турците не се включват в общия замисъл, трябваше да се извърши самоклане – ритуално клане в Баташката историческа църква”. „Пръв е Кочо, след него са другите, а тези, които не са пристъпили към чудовищния акт са били клани от свои”. „Не само Кочо, но и мнозина са започнали в църквата ритуални убийства и самоубийства” – повтаря и повтаря до безкрай Реджепов. „Загиналите в тази трагедия батачани са курбан, принесен от своите”. „Измисленото Баташко клане от долу до горе и от горе до долу е абсурдна и то най-голяма лъжа в националната ни история” – гордо приключва той. На това място сам авторът взел че се изумил от собствените си пасквили и решил да поясни все пак, кого са искали да впечатлят батачани, след като турците изобщо не им обърнали внимание, а продължили да си смъркат енфието. Тук на помощ му се притичват Мартина Балева и Улф Брунбауер, които услужливо му подсказват, че като си нямаш история, започваш да си я измисляш сам, за да те забележат важните фактори в света. Ето това е български национален рекорд, достоен за Гинес – да си спретнеш сам курбан в чест на Великите сили, та да могат и те сеир да гледат. И понеже пейзажът продължава да му се струва все още стеснен, авторът не пропуска да подреди на позорната скамейка и църквата. „Канонизирането на така наречените „мъченици” от измисленото и нагодено за целите „баташко клане”, отново според великия изследовател е „по поръчка на църквата”. Като минало време обаче, духовниците се засрамили и взели, че ги канонизирали. „Църквата с това си измива собствения грях, за провокираното от нея самозаколение. А може би в това време да е господствала секта, известна днес с провокиране на масови самоубийства” – продължава с прозренията си този невиждан и нечуван до сега пророк. А нашите владици взели, че се вързали на приказките му за агентурните им изцепки в миналото, посипали главите си с „ролекси”, метнали се на луксозните си лимузини и отпрашили в небитието. Като истински демократ и обновител на евронацията ни, Реджепов ни нарежда: „Би следвало да се огледаме в собствения си образ, което ще рече, че би следвало не да възхваляваме терористични актове, окървавили историята ни, а да ги осъдим категорично, ако искаме да сме една освободена от предишни грехове държава”. Че има неща за осъждане има, ама къде е държавата… Политици с лопата да ги ринеш, ама държавници като няма. След толкова много помия, идва ред на „градивния елемент”. Тук авторът посяга не на кого да е, а на Апостола на свободата Васил Левски. Когато дошъл да освобождава Балканите от геноцида на раята над османлиите, император Александър II явно е подочул, че в Родопите се крие каймакът на мохамеданските прабългари и взел, че ги отделил в автономна Тъмръшка република. И Бисмарк му помагал в това начинание, защото като поназнайващ историята бил наясно, че и германците са дошли от Изтока. Те също може да са скрити мюсюлмани, но още не го знаят… Може да им дадем назаем нашия автор, та да ги просвети. Та тези двамата върли монархисти, поставили начело на Рупчоса Ахмед ага, чиято злокобна сянка тегне не само над изпепелена Перущица. За нашия „рицар на историческата правда” обаче, Ахмед ага е „президент” на Тъмръшката република. Интересно, кой му е бил парламента – окървавеният башибозук явно, та да бие по републикански на червено. Освен това Тъмръшката република е „образец на реализирани възрожденски идеали” – казва авторът и не се спира до тук: „Моите скромни проучвания и разработки за Тъмръшката република ми дават основания да смятам, че тя е била ПРАКТИЧЕСКО ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА ИДЕАЛА НА ЛЕВСКИ за държавата на народовластието и вишегласието народно”. Представяте ли си, ако проучванията не бяха само „скромни”. Ето какво е искал да спасява Левски в самара на коня си – конституцията на Помашката република, която един ден да реализира пролетарият Ахмед ага. Иначе демокрацията нямаше да бъде пълна само с един главорез-президент начело. Българите като научили, че агата ги изпреварил в уроците по демокрация, взели че се засрамили от себе си и по време на Съединението подарили „републиката” на турския султан. То българите на кого какво ли не са подарявали: на сърбите – Македония и Западните покрайнини, на гърците – Тракия и Македония, на румънците – Северна Добруджа, та сега за една „земя колкото човешка длан” ще се колебаят. Злите езици обаче подозират, че българите направили това дарение от срам, защото не могли да разгадаят твърдението, как така помаците имат едновременно тракийски, славянски, прабългарски, персийски, ирански, кумански, печенежки, турски и арабски корени, затова махнали с ръка и оставили главоблъсканицата на анкарските логотети. Ако Реджепов се беше сетил да цитира и бившия президент Тургут Йозал, че Омир не е нищо повече от турският поет Омар, щеше да улови и гръцката следа, и със сигурност можеше да стане я член-кореспондент, я академик, защото напоследък и тях ги харчат като втора употреба на килограм. Какво стана с „Балканската война в Родопите 1912-1913 г.” ще запитат някои зяпачи. Идва й реда. Тук сценарият е пълен екшън. Главното стратегическо направление на съюзническите войски, според автора, не е нито Източна Тракия, нито Македония – „въпросът е да бъде изчистен региона от помаците”. Явно Одрин, Солун, Охрид, Скопие, Битоля и т.н., като видели, че не идва никой да ги освобождава, паднали от само себе си. Затова „братоубийствените необявени войни от 1912 и 1913 г. и подменените военни действия с „нежни” средства са тотален физически и духовен геноцид” – резултат от българския „РАДИКАЛЕН НАЦИОНАЛИЗЪМ”. Втурнали се, значи, българи, гърци, сърби, черногорци, обградили Родопа планина и се почнали едни голи хорá на тъмръшлийски девойки пред погледите на войниците, за чудо и приказ. Нищо, че тези безобразия ги е вършел Мехмед Синап, може пък той да е прероден български генерал например, щом авторът е прероден непокорник… За да развихри драматизма на сюжета, Реджепов свидетелства с показанията на покойната си майка, че по личното разпореждане на полковник Владимир Серафимов са убивани български войници, след което главите им, увити в шинели, са поставяни в помашки къщи, за да има претекст командирът им да разрушава цели села. Затова помаците хукнали да бягат с турската армия, но после незнайно защо решили да се върнат при „класовите си врагове”. Странно е, че България забравила да затвори границите си, както мъдро постъпила Турция, за да не пусне тракийските българи обратно в домовете им. Явно, че на България са й липсвали драскописци, та затова оставила на бял свят в Смолянско да се появи Реджепов, за да заклейми всякакви чествания не само за полковник Серафимов, но и за онзи „връх на позора” – Кавгаджик, където „на кръгли и полукръгли годишнини идваме, за да се поклоним пред една изкуствено изградена слава”. Ако си мисли някой обаче, че „геноцида” над родопските помаци е резултат само от „официалната извратена държавна политика спрямо малцинствата”, той не познава все още добре автора. „България най-много се облажва от войната – твърди Реджепов. – Цената на облажването пак е заплатена от родопчани. Целта на държавата е ясна – да напълни изпразнените си хамбари от район, изпреварил в икономическо и духовно отношение вътрешността на държавата… Точно тази пирамида на завистта бе и причината за трагичните дни в Родопския край през 1912 г.” Ето тук е развръзката – друго е да си живееш в автономия – колкото си по-дребен, толкова си по-богат по логиката не на икономиката, а на авторовите съшити с бели конци поръчкови внушения. Затова не е изненадващо да прочетем, че процесът на „етно-религиозно прочистване на Родопския масив, не е преставал и до днес”. И още: „Събитията в Родопския край по време на Балканските войни и след тях ни звучат като етно-религиозно прочистване. За беда тези войни сложиха началото на този процес, който е продължавал, КОЙТО ПРОДЪЛЖАВА И ДНЕС ПО ЦИВИЛИЗОВАН НАЧИН ПОД МАСКАТА НА ДЕМОКРАТИЧНО ПРЕУСТРОЙСТВО”. И още: „Трагедията за родопчани започна с началото на Балканската война, за да продължи до 1944 г. и след 1989 г.”, когато родопчани разбрали, „кой им е бил истинският душманин”. „Десети ноември 1989 г. за родопчани бе най-новата черна страница, необратимата страница на тоталната обреченост”. Край! Стига толкова, макар да има още. Безпартийният автор не може да се удържи да не каже, че само след 9 септември 1944 г. родопчани си поели за кратко „глътка въздух”. Тук не липсват и позабравените вече цитати на Ленин за Балканската касапница, позицията на комунистите за предателската роля на българската буржоазия, както и призивите на в. „Работническо дело” за общи действия между българския и турския пролетариат (не че го е имало). В името на този класово-партиен подход той, след като изрича от трибуната проклятие над България, спуска директивата да изчистим домашните си извори от „нагласен антипомакизъм”. Европейският подход в работа на автора най-много проличава в едно знаково твърдение, което даже Хитлер и Мусолини не са в състояние да измислят. „У нас проработва идеологията на фанатичния национал-шовинизъм, на нацизма, много преди да го стори Мусолини и Хитлер. Просто тогава не е било познато понятието „фашизъм”. Ето тук вече Хитлер не издържал, дето му отнемат приза за авторство, затворил се в бункера си и се самозапалил ритуално с жена и куче до себе си. И тъй като пророк не бива без пророчества, авторът е осенен от следното прозрение, с което направо ни покосява всичките: „С обществената дезинформация се проправя път на началото на един безкраен процес с възможно ускорено осъществяване на идеята за изграждането на изчистена християнска държава. ПОЖЕЛАВАМ СИ ДА БЪДА ДОБЪР ПРОРОК – ТОВА НЯМА ДА ГО БЪДЕ”. Какво ти пророчество – това си е направо плагиатство. Нека си припомним, че когато стана Косовското мурабе, Бил Клинтън заяви, че след разправата с комунизма, идва ред на православието и българите щат не щат, ще трябва да приемат „ислямските ценности”. После всичко се приписа на Мониката, която направила грешки в „симулацията” на превода, защото устата й била заета с други държавни работи. И мислите, че човекът е сам в това гениално творчество – не, ни най-малко. Той откровено споделя, че няма как да го манипулират „със задгранични душмани” или „зомбират с преките ни съседи, за които макар и оскъдно давани знания знаем, че в най-трудни времена са ни се притичали на помощ”. Българите също викали Турция да ги спасява, особено в Добруджа, където шопите яко го били закъсали по време на Първата световна война. Турция веднага с готовност се отзовала изотзад. „Спасена е България, НО БЪЛГАРИЯ ЗАБРАВЯ ЗА ТОВА!” Само „българският великодържавен шовинизъм води у нас пропаганда срещу Турция по проблемите на арменци и кюрди” – пише Реджепов, явно за да ни подсети за дълбоко скрития и невидим до сега помашки геноцид. Откакто някои български историци изучиха анадолските термини за „османското присъствие”, редом с вехториите на марксическата историография започнаха да се мъдрят и зле прочетени „европейски ценности”, които напоследък неграмотни писачи непрекъснато ни подмятат. „Едно ориентирало се към европейските стандарти общество, едно общество прегърнало за идеал човешките права, следва да снеме ореола за Балканската война, следва да я осъди и признае геноцида, извършен срещу родопското население” – поучава ни по европейски авторът. Този ореол, колкото и на някои да им се иска, няма как да се заличи, защото е изваян от прекършени мечти и съсипана младост, от кръвта на хиляди покосени животи на всички онези, оставили костите си по бойните полета за милото ни Отечество, а не за златни гологани. И ако някой не е способен да пролее над техните гробове дори една сълза, то нека не се опитва да им отнема поне капката мастило, което са заслужили, вписвайки се сами в историята. Накрая искам да заявя: прав е авторът и аз напълно го подкрепям, че „трябва да има нов прочит на българската история, за да могат най-после да уврат главите на някои набедени и предубедени, престарели, но не втасали зелени мозъци и съвести”. Наистина, много боклук се натрупа в днешната българска историография и има нужда от голяма метла. Евробългарски Зяпач /разпознаваем псевдоним на Лизбет Любенова/