Р. Теодосиев

Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44657 В навечерието на Втората световна война Милър заминава на пътешествие в Гърция по покана на английския романист и поет Лорънс Даръл. Запленен от гръцката история и култура, от гръцкия характер и гръмовержни майстори на устното и писаното слово, той създава едно от най-емоционалните и възторжени произведения в световната литература, посветени на тази древна цивилизация и на днешните й следовници. В него присъства всичко, което олицетворява Гърция – руини, легенди, митове, герои, богове, живописни острови и море, обвеяни от магично минало. В съзнанието на автора страната поражда множество асоциации с разни епохи и личности от човешката история, разпалва въображението му, рисуващо образи и картини, съизмерими по размах с вековните предания. Ала има и нещо повечев наситеното повествование, отвъд географските и историческите измерения, и тъкмо то придава сила и красота на въздействието. „Колосът от Маруси” е духовен пътепис, плод на пътуване с широко отворени сетива към хилядолетния дух на Гърция и към душата на нейните обитатели. От неизчерпаемите недра на гръцката земя, населена с божества, Милър пие древност, виталност, чудотворство и душевен мир, жадно и с наслада, която лъха от всеки ред. Американският белетрист Хенри Милър (1891–1980) е известен най-вече с романите си „Тропик на Рака”, „Тропик на Козирога” и „Черна пролет”, изпълнени с видения, символика, еротика, фантазия и много хумор. „Колосът от Маруси” го представя в различна светлина и по мнение на мнозина, а и на самия него, е най-ярката му творба. В колоритния портрет на гръцкия интелектуалец и бохем Георгиос Кацимбалис някои критици съзират елементи на изразителен автопортрет. Хенри Милър е роден през 1891 г. в Ню Йорк. Отказва се от следване в университета, сменя множество професии. Установява се във Франция (1930-1939) като европейски редактор на американското списание Феникс. През 1939 г. се преселва в Гърция, а от 1940 г. отново е в САЩ - Калифорния, където живее до смъртта си (1980). Неговите най-добри произведения дълго време са били забранявани в САЩ. Автор е на романите Тропика на Рака, Тропика на Козирога, Черна пролет, създадени през 30-те г. на XX век във Франция, както и на автобиографичната трилогия Разпятие в розово: Сексус (1949), Плексус (1953), Нексус (1960). Публикува сборници с разкази, очерци, стихотворения в проза, както и с есета и мемоарна проза. Творчеството му, често оценявано като скандално, понякога и антифеминистично, оказва дълбоко влияние върху писателите от бийт поколението. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44657 Хенри Милър - „Колосът от Маруси“ НЯМАШЕ НИКОГА ДА ОТИДА В ГЪРЦИЯ, ако не беше онова момиче Бети Райън, с което живеехме в една и съща къща в Париж. Една вечер бяхме седнали на чаша бяло вино и тя взе да разказва разни случки от пътешествията си по света. Винаги я слушах с голямо внимание – не само защото приключенията й бяха необикновени, но и защото всеки път, когато заговореше, сякаш започваше да рисува: и всичко, което описваше, оставаше в съзнанието ми като завършено платно на изкусен майстор. През онази вечер разговорът ни бе по-особен: най-напред говорихме за Китай и за китайския език, който се била заела да учи. Скоро се озовахме в Северна Африка, в пустинята, насред племена, за които никога дотогава не бях чувал. После изведнъж вече крачеше съвсем сама покрай някаква река, светлината бе тъй ярка, а аз я следвах, доколкото успявах, под заслепяващите слънчеви лъчи, ала тя се изгуби и аз се озовах бродещ из странна земя, слушайки език, напълно непознат за мен. Тя, тази моя позната, не е точно разказвач, но в известен смисъл има дарба на художник, защото никой досега не е съумявал да ми предаде толкова подробно и дълбоко атмосферата на някое място, както тя го стори в разказите си за Гърция. Доста по-късно разбрах, че всъщност се бе заблудила, а и аз с нея, близо до Олимпия, ала дотогава за мен всичко това бе просто Гърция, един свят на светлина, за който никога не бях мечтал и не се бях надявал да видя. Месеци преди този разговор аз вече получавах писма от Гърция от моя приятел Лорънс Даръл, който на практика бе превърнал Корфу в свой дом. Писмата му бяха изключително впечатляващи, но ми звучаха леко нереално. Даръл е поет и от описанията му лъхаше поезия: поради факта, че в тях фантазията и реалността, историческото и митологичното умело се преплитаха, те ме объркваха. Едва по-късно щях да открия сам за себе си, че това объркване не е нереално и не се дължи единствено на поетически наклонности. Ала по онова време все още си мислех, че той преувеличава, че това е неговият начин да ме придума да приема някоя от непрестанните му покани да го посетя и да остана на острова. Няколко месеца преди войната да избухне, аз реших да си устроя дълга ваканция. Най-малкото защото отдавна ми се искаше да посетя долината на река Дордон. И тъй, стегнах пътната си чанта и хванах влака за Рокамадур, където пристигнах рано една сутрин, по изгрев слънце, докато луната все още ярко блестеше. Това си беше проблясък на гениалност от моя страна – да се разходя покрай Дордон, преди да се гмурна в ослепителния и древен свят на Гърция. Дори самата възможност да хвърлиш един поглед към черната, обвита в мистерия река от красивите възвишения в покрайнините на Дом е шанс, за който можеш да бъдеш благодарен през целия си живот. За мен тази река и тези места принадлежат на поета Райнер Мария Рилке. Те не са нито френски, нито австрийски, нито дори европейски – това е магическо кътче, чиито граници са очертани от поетите, и те са единствените, които биха могли да предявят претенции към него. Това е най-близкото до рая кътче, като частица от Гърция. Нека го наречем „рая на французина“ в името на компромиса. Всъщност мястото сигурно си е било рай в продължение на много хиляди години. Мисля, че е било такова и за кроманьонеца, въпреки че вкаменелостите из огромните пещери говорят за едни по-скоро озадачаващи и ужасяващи условия на живот. Вярвам, че кроманьонецът се е заселил тук, защото е бил изключително умен и е имал силно развит усет за красота. Вярвам, че и религиозното чувство му е било присъщо и е разцъфнало тук, макар той да е живял като животно в пещерните дълбини. Вярвам, че тази вълшебна и спокойна част на Франция винаги ще бъде свещено за човека място, а когато градовете убият поетите, ще стане убежище и люлка за идните поети. Повтарям: за мен бе особено важно да зърна Дордон; тя ми дава надежда за бъдещето на човечеството, за бъдещето на самата Земя. Един ден Франция може би няма да съществува, но Дордон ще продължава да живее, също като мечтите, които вдъхват живот на човешката душа. В Марсилия се качих на кораб за Пирея. Приятелят ми Даръл трябваше да ме посрещне в Атина и да ме отведе до Корфу. На борда имаше много левантийци. Веднага предпочетох тях пред американците, французите и англичаните. Изпитвах силно желание да разговарям с араби, турци, сирийци и други подобни люде. Бях любопитен да разбера как те гледат на света. Пътуването ни продължи четири или пет дни, предоставяйки ми достатъчно време да се запозная с онези, за които копнеех да науча нещо повече. Съвсем случайно първият, с когото се сприятелих, беше грък, студент по медицина, който се връщаше от Париж. Общувахме на френски. Първата вечер говорихме до три или четири сутринта, най-вече за Кнут Хамсун, по когото, както установих, гърците бяха луди. В началото ми се струваше странно да обсъждаме този гений на Севера, докато плаваме в топли води. Ала разговорът веднага ми показа, че гърците са хора ентусиазирани, любознателни и страстни. Страст – това бе нещо, което дълго време ми беше липсвало във Франция. И не само страст, но и противоречивост, обърканост, хаотичност – всички тези истински човешки качества, които аз преоткрих и оцених наново в личността на новия си приятел. И благородството. Едва ли не си мислех, че то е изчезнало от лицето на земята. И ето ни двамата – грък и американец, имащи нещо общо и все пак две напълно различни същества. Това беше един прекрасен досег със света, който предстоеше да се открие пред очите ми. Вече бях очарован от Гърция и гърците още преди да съм съзрял тази страна. Можех да предположа, че те са приветливи и гостоприемни хора, с които е лесно да общуваш и да се спогаждаш. На следващия ден завързах разговор и с другите – един турчин, един сириец, неколцина студенти от Ливан, един аржентинец с италианско потекло. Турчинът ми стана неприятен почти веднага. Той беше вманиачен на тема логика, което ме вбесяваше. На всичкото отгоре логиката му беше невярна. И също както при останалите, с които аз яростно спорех, и у него открих проявление на американския дух в най-лошия му смисъл. Прогресът бе тяхната фикс идея. Повече машини, повече ефикасност, повече капитал, повече удобства – само за това говореха. Попитах ги дали са чували за милионите безработни в Америка. Пренебрегнаха въпроса ми. Попитах ги дали осъзнават колко бездушни, неспокойни и жалки са американците с всичките техни създадени от машини луксове и удобства. Останаха глухи за моя сарказъм. Онова, към което те се стремяха, беше благополучие – пари, власт, място под слънцето. Никой от тях не желаеше да се завърне в родината си, но по една или друга причина всеки един бе длъжен да го направи против волята си. Казваха, че за тях в собствената им страна живот няма. Кога щеше да започне животът? Ето това поисках да узная. Когато получеха всички онези неща, които Америка, Германия или Франция притежаваха. Животът за тях се състоеше във вещите, най-вече машини, доколкото успях да разбера. Животът без пари бил невъзможен: човек трябвало да има дрехи, хубав дом, радио, кола, ракета за тенис и тъй нататък. Казах им, че аз нямам нито едно от тези неща, че съм щастлив и без тях, че съм обърнал гръб на Америка точно защото те не означават нищо за мен. Отвърнаха, че съм най-странният американец, когото някога са срещали. Но ме харесваха. През цялото пътуване не се отделяха от мен и ме заливаха с всевъзможни въпроси, на които като че напразно отговарях. Вечерите прекарвах с гърка. С него се разбирахме по-добре, много по-добре, въпреки преклонението му пред Германия и германския порядък. Естествено, и той искаше да замине за Америка. Всеки грък си мечтае един ден да отиде в Америка и да свие гнездо там. Не се опитах да го разубедя; обрисувах му я такава, каквато я познавах, каквато я бях видял и усетил. Това сякаш го изплаши: призна си, че никога преди не бил чувал подобни неща за Америка. – Върви – рекох му – и виж сам. Може би греша. Аз просто ти казвам това, което знам от собствен опит. И запомни – добавих, – Кнут Хамсун хич не си е прекарал страхотно там, нито пък любимият ти Едгар Алан По... Един френски археолог, завръщащ се в Гърция, седеше на масата срещу мен; той може би щеше да ми разкаже много за тази страна, но аз така и не му дадох шанс – не го харесах още щом го зърнах. Този, който наистина ми допадна по време на пътуването, бе италианецът от Аржентина. Беше най-невежият човечец, дето някога съм срещал, а в същото време бе толкова очарователен. В Неапол слязохме заедно на брега, за да похапнем нещо вкусно и да посетим Помпей, за който изобщо не беше чувал. Въпреки убийствената жега пътуването дотам действително ми достави удоволствие; ако бях тръгнал с археолог, сигурно щях да пукна от скука. В Пирея той слезе с мен, за да разгледаме Акропола. Тук жегата беше по-страшна даже и от Помпей, което бе доста гадно. В девет сутринта сигурно беше 50° C на слънце. Едва преминали през портите на пристана, попаднахме в ръцете на лукав грък, който говореше по малко английски и френски и който обеща да ни покаже всичко интересно срещу скромна сума. Опитахме се да разберем какво ще поиска за услугата, ала напразно. Беше твърде горещо и не ни се пазареше; скочихме в някакво такси и казахме на шофьора да кара право към Акропола. На кораба бях сменил франковете си за драхми; пачката, която бях натъпкал в джоба, беше толкова дебела, та ми се струваше, че ще мога да преглътна всяка една цена, колкото и безбожна да е тя. Ясно ми беше, че щяхме да бъдем измамени, и го очаквах с нетърпение, предвкусвайки удоволствието. Единственото загнездило се в съзнанието ми относно гърците бе, че не можеш да им вярваш, и щях да остана разочарован, ако се бе оказало, че водачът ни е великодушен и благороден. Моят спътник, напротив, бе леко разтревожен от положението. Той трябваше да стигне до Бейрут. Дори го чувах как си прави сметки наум, докато се придвижвахме през задушаващите ни прахоляк и жега. Пътуването от Пирея до Атина е едно добро запознанство с Гърция. В него няма нищо привлекателно. То те кара да се запиташ защо си избрал да дойдеш тук. Гледката излъчва не просто пустота и безплодие, но и нещо ужасяващо. Чувстваш се гол и ограбен, почти унищожен. Шофьорът сякаш бе животно, по чудо научено да управлява една бясна машина: водачът ни непрестанно му казваше да завие ту наляво, ту надясно, като че минаваха оттук за пръв път. Стана ми жал за шофьора, който също щеше да бъде измамен. Имах чувството, че той може да брои най-много до сто; също така имах чувството, че би ни вкарал и в канавката, ако му се кажеше. Когато стигнахме – беше същинско безумие да тръгнем направо натам, – видяхме няколкостотин човека, щурмуващи портите на Акропола. Жегата беше толкова ужасна, че си мислех единствено къде бих могъл да седна и да се насладя на мъничко сянка. Открих едно що-годе прохладно местенце, за да отдъхна, докато аржентинецът си обмени парите. Водачът ни остана при входа заедно с шофьора, след като ни бе предал на един от официалните екскурзоводи. Той щеше да ни придружи до храма на Юпитер, до Тезейона и до още куп други места веднага щом се наситехме на Акропола. Естествено, така и не посетихме тези забележителности. Казахме му да ни откара в града, да ни намери някое прохладно заведение и да ни поръча сладолед. Наближаваше десет и трийсет, когато се настанихме на терасата на едно кафене. Всички изглеждаха капнали от умора заради горещината, дори и гърците. Изядохме сладоледа, изпихме студената вода, после си поръчахме още сладолед и още студена вода. След това си взех един горещ чай, защото изведнъж се сетих как някой ми бе разправял, че горещият чай разхлажда. Таксито беше спряно до бордюра с работещ двигател. Нашият водач като че ли бе единственият, който не обръщаше внимание на жегата. Сигурно си е мислел, че щом се посъвземем малко, отново ще хукнем под това слънце да разглеждаме руини и паметници. Най-накрая му заявихме, че повече нямаме нужда от услугите му. Рече, че не бързал за никъде, нямал нищо спешно да върши и бил щастлив да ни прави компания. Отвърнахме му, че за днес ни стига и бихме желали да оправим сметката. Той повика сервитьора и плати от собствения си джоб. Настоявахме да ни каже каква е сумата. Противеше се, на лицето му бе изписана дяволска неохота. Поиска да разбере колко според нас струват услугите му. Казахме му, че не знаем – нека той сам прецени. При което след дълга пауза, оглеждайки ни от глава до пети, килнал шапката си назад, избърсвайки потта от челото си и прочее, невъзмутимо изтърси, че 2500 драхми били достатъчни. Хвърлих един поглед на спътника си, подтиквайки го да открие ответен огън. Гъркът, естествено, бе напълно подготвен за реакцията ни. Трябва да призная, че тъкмо това – лукавството и хитростта – наистина ми харесва у гърците. Почти веднага той рече: – Добре, щом не смятате моята цена за справедлива, тогава вие ми кажете цена. Така и сторихме. Скалъпихме му една толкова абсурдно ниска, колкото висока бе неговата. Това му се понрави, такова дръзко пазарене. В интерес на истината и на нас ни се понрави. Защото по този начин услугите му се превръщаха в нещо осезаемо и реално, все едно бяха стока. Претегляхме ги, оценявахме ги, подхвърляхме ги насам-натам, като да бяха зрели домати или царевични кочани. И най-накрая се споразумяхме за не особено справедлива цена, тъй като щеше да е подигравка със способностите на водача ни, но се съгласихме, че при конкретните обстоятелства, поради горещината, поради това, че не бяхме разгледали всичко, и тъй нататък, и тъй нататък, такава и такава сума би била прилична и така щяхме да се разделим като приятели. Спорихме дълго за една дреболия – колко бе платил нашият водач на официалния екскурзовод в Акропола. Той се кълнеше, че му бил дал 150 драхми. Аз обаче бях свидетел на сделката и знаех, че бяха само 50. Той настояваше на своето, твърдейки, че съм се излъгал. Изгладихме положението, като приехме, че по недоглеждане му бил дал 100 драхми повече – казуистика, толкова дълбоко чужда на природата на гърка, че ако бе решил в този момент да ни ограби до шушка, всички гръцки съдилища биха проявили разбиране и биха го оправдали. Час по-късно се сбогувах с моя спътник и се озовах разсъблечен в една стая в малък хотел, струваща ми два пъти повече от обичайното, и така лежах гол в леглото, потънал в локва пот, до девет вечерта. Потърсих ресторант, опитах се да хапна, но още след първите хапки се отказах. Никога дотогава не ми е било толкова горещо. А седенето близо до електрическа светлина си беше живо мъчение. След като изпих няколко студени напитки на терасата на ресторанта, се запътих към парка. Трябва да е било към единайсет часа. Хора от всички страни се стичаха натам. Това ми напомни за Ню Йорк в знойна августовска вечер. Ето я отново тълпата, нещо, което не бях виждал в Париж, освен по време на провалилата се революция. Шляех се из парка, вървейки бавно към храма на Юпитер. Малки масички бяха безразборно наслагани по протежение на прашните алеи – на тях седяха притихнали двойки, разговарящи шепнешком, отпивайки от чаши с вода. Чашата с вода... тя бе навсякъде. Беше влудяващо, същинска мания. Започнах да гледам на водата като на нещо съвсем различно, като на нов, жизненонеобходим елемент на живота. Земя, въздух, огън, вода. Точно сега водата беше най-важният. Виждайки влюбените двойки в тъмното, пиещи вода, седящи сред покой и тишина, у мен се зароди едно невероятно, прекрасно отношение към характера на гърците. Прахолякът, жегата, беднотията, пустошта, сдържаността им и навсякъде тази вода в малки чаши, стояща помежду смълчаните, смирени двойки, ме накараха да мисля, че в това място има нещо свещено, даващо храна и опора. Разхождах се като омагьосан през тази първа нощ в „Запион“. В паметта ми този парк си остава единственият подобен, който някога съм виждал. Това е квинтесенцията на всички паркове; нещо такова човек понякога изпитва, когато гледа картина или си мечтае за място, където би искал да бъде, ала което така и не успява да открие. Сутрин също е приятно, както ми предстоеше да установя. Но вечер, след като си се озовал тук, дошъл отникъде, усещащ твърдата земя под краката си, вслушан в жуженето на чуждоезичната реч, тогава паркът е вълшебен – още по-вълшебен за мен, може би защото си мисля за него като за изпълнен с най-бедните, ала и най-благородните хора на света. Радвам се, че пристигнах в Атина с вълната на тази непоносима жега, радвам се, че видях града при най-лошите възможни условия. Почувствах истинската сила на обитателите му, тяхната чистота, величие, смиреност. Видях децата им – гледка, която ме стопли, защото, идвайки от Франция, ми се струваше, че светът е бездетен, сякаш вече не се раждат деца. Видях хора в дрипи, а това беше пречистващо. Гъркът знае как да живее със своите дрипи – те не го унижават, нито оскверняват, за разлика от бедняците в останалите страни, в които съм бил. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44657

„Изток-Запад“ ни потапя в коледното настроение с новото издание на „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44607 Една от най-магичните и завладяващи коледни истории – тази на открилия силата на добротата лондонски скъперник Ебенизър Скрудж – оживява в новото издание на „Коледна песен“ на големия Чарлз Дикенс. Макар да има цял месец до Коледа, магията на празника вече чука на вратата, а любимите хора очакват да ги зарадваме със специално отношение и… нещо под елхата. И въпреки противоречивите мнения по адрес на излишната – за някои – истерия около Коледа, със сигурност няма човек, който да не остане преизпълнен с щастие при вида на широката усмивка на лицето на свой близък. Издателство „Изток-Запад“ реши да зарадва почитателите на празника и на стойностните четива с ново издание на „Коледна песен“ на великия Чарлз Дикенс – една от най-завладяващите и вълшебни коледни истории. Добре познатият ни Ебенизър Скрудж – зъл стар скъперник, който нехае за каквото и да било друго, освен за парите си – ще се срещне отново с духа на покойния си съдружник Марли, който го предупреждава, че душата му е обречена, ако не се промени; ще изпита вцепеняващия ужас от срещата с духовете на миналите, настоящите и бъдещите Коледи, за да осъзнае, че ако не промени поведението си, ще умре в самота, изоставен от всички. След като се променя издъно, Скрудж се прочува като най-щедрия човек в града и радва малки и големи със своята щедрост не само по Коледа, а и през цялата година. Чарлз Джон Хъфам Дикенс (1812–1870) е един от най-ярките представители на литературата от Викторианската епоха и е сред най-видните автори и критици на XIX век, който се радва на нечувана за времето си популярност още приживе. Дикенс не е първият автор, който засяга темата Коледа в произведенията си, но е първият, който успява да популяризира празника, излагайки светската си гледна точка спрямо него пред обществеността. Той започва работа по „Коледна песен“ през месец септември 1843 г. и я завършва само за 6 седмици – първото издание на книгата е на 19 декември същата година. Подобно на другите му произведения, и тук лошото детство на Дикенс хвърля отражението си върху романа – предполага се, че противоречивите чувства на автора към баща му са вдъхновили изграждането на образа на Ебенизър Скрудж като отрицателен – и все пак впоследствие положителен – герой. Коледната вечер пък присъства и в други негови добре познати произведения като романа „Големите надежди“, който още в началните си страници ни представя приготовленията и коледната вечеря в бедното семейство на младия Пип. „Коледна песен“ е в превод от английски език от Нели Доспевска. Книгата е част от колекция „Върхове“, илюстрирана от художника Петър Станимиров. В поредицата попадат също новите издания на „Пътешествията на Гъливер“ на Джонатан Суифт, „Червено и черно“ на Стендал, „Дребосъчето. Писма от моята мелница“ на Алфонс Доде, „Принцът и просякът. Приключенията на Хъкълбери Фин“ на Марк Твен, „Моби Дик“ на Хърман Мелвил, „Историята на Артър Гордън Пим от Нантъкет. Гротески и арабески“ на Едгар Алан По и др. Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44607 Откъс от „Коледна песен“, Чарлз Дикенс Като споменавам за погребението на Марли, аз се връщам на точката, от която започнах. Няма съмнение, че Марли беше мъртъв. Това трябва ясно да се разбере, иначе нищо удивляващо няма да излезе от историята, която ще разкажа. Ако не бяхме напълно убедени, че Хамлетовият баща е бил умрял преди започването на пиесата, не би имало нищо по-забележително в това, че при източен вятър е тръгнал да се разхожда нощем по собствения си крепостен вал, отколкото ако някой друг джентълмен на средна възраст безразсъдно би се запътил след смрачаване към ветровито място – да речем, гробището „Св. Павел“, – за да смути в най-буквален смисъл колебливия дух на сина си. Скрудж изобщо не заличи името на стария Марли. Стоеше си то там, години подир това, над вратата на магазията: „Скрудж и Марли“. Фирмата беше позната като „Скрудж и Марли“. Понякога хора, които отскоро бяха стъпили в търговията, наричаха Скрудж „Скрудж“, а понякога „Марли“, но той отговаряше и на двете имена. Беше му все едно. Ох, пък какъв стиснат душевадец беше този Скрудж! Изедник, мъчител, алчен, на стотинката трепереше, от ръка нищо не изпускаше, ненаситният му стар грешник! Твърд и остър като кремък, от който никаква стомана не бе изтръгнала благодатен огън; потаен и необщителен, и самотен като бухал. Скритата в него студенина смразяваше старческите му черти, щипеше заострения му нос, сбръчкваше бузите му, схващаше краката му, зачервяваше очите му, правеше тънките му устни сини и се изливаше в дращещ глас и злобни думи. Леден скреж покриваше главата му и веждите му, и твърдата му остра брадичка. Ниската си температура той носеше навред със себе си; през горещниците вледеняваше кантората си; а по Коледа не я стопляше нито с един градус. Външната горещина и студ малко влияеха на Скрудж. Никаква топлина не можеше да го стопли, никаква зима не можеше да го изстуди. Нямаше вятър, по-остър от него, нямаше сняг, който да следва по-упорито целта си, нямаше пороен дъжд, който да е по-безмилостен. Отвратителното време не беше нищо за него. Най-силният дъжд и сняг, и градушка, и поледица можеха да се похвалят само с едно предимство над него. Те често стихваха благодушно, а Скрудж – никога. Никакъв човек не го спираше на улицата да му каже приветливо: „Скъпи Скрудж, как сте? Кога ще дойдете да се видим?“ Никой просяк не го молеше и за най-дребната монета. Никакви деца не го питаха колко е часът; ни мъж, ни жена бяха поискали някога от Скрудж да ги упъти за това или онова място. Дори кучетата на слепците, изглежда, го познаваха и когато го виждаха да се приближава, повличаха господарите си към входове и тесни улички; а сетне помахваха с опашка, сякаш искаха да кажат: „По-добре да нямаш никакви очи, отколкото зли, слепи ми господарю!“ Но Скрудж пет пари не даваше! Та тъкмо това му се нравеше. Да се промъква по изпълнените с хора пътища на живота и да отблъсква всякаква човешка симпатия, поради което схватливите и наблюдателните го наричаха „побъркан“. Веднъж, отдавна – и то на Бъдни вечер, измежду всички други благочестиви дни на годината, – старият Скрудж седеше в кантората си, зает с работа. Беше студено, мрачно, люто време, на всичко отгоре мъгливо, и той чуваше как хората навън жужеха като пчели нагоре-надолу по тясната уличка, тупаха с длани гърдите си и потропваха с крака по камъните на паважа да ги стоплят. Градските часовници току-що бяха оповестили само три часа, но вече беше съвсем тъмно – изобщо през целия ден не беше светло – и в прозорците на съседните кантори припламваха свещи, подобно на червеникави петна по осезаемия кафяв въздух. Мъглата проникваше през всяка пролука и ключалка и навън беше тъй гъста, че макар уличката да беше от най-тесните, къщите отсреща изглеждаха просто като призраци. Като виждаше как мръсният облак се смъква надолу, закривайки всичко, човек би могъл да си помисли, че Природата живее съвсем наблизо и вари нещо в голям казан. Вратата на Скруджовата кантора беше отворена, за да може той да държи под око чиновника си, който в една бедна малка клетка отвъд, нещо като цистерна, преписваше писма. Огънят на Скрудж беше много малък, но огънят на чиновника беше толкова по-малък, че изглеждаше като един-единствен въглен. Но той не можеше да го засили, тъй като Скрудж държеше сандъка с въглищата в собствената си стая; и стига само чиновникът да влезеше с лопатата, господарят веднага предричаше, че ще се наложи двамата да се разделят. Поради което чиновникът се увиваше в белия си вълнен шал и се опитваше да се топли на свещта, но тъй като не беше човек с голямо въображение, това му усилие оставаше безрезултатно. – Весела Коледа, вуйчо! Бог да ти помага! – извика един весел глас. Беше гласът на племенника на Скрудж, който се втурна тъй бързо, че за стария човек благопожеланието беше първото указание за приближаването му. – Ами! – каза Скрудж. – Глупости! Беше се така стоплил от бързото вървене в мъглата и мраза, този племенник на Скрудж, че цял пламтеше; лицето му беше зачервено и хубаво; очите му блестяха, а дъхът му отново заизлиза от устата му като пушек. – Та Коледа глупости ли е, вуйчо! – каза племенникът на Скрудж. – Не мислиш, че е така, сигурен съм. – Мисля – рече Скрудж. – Весела Коледа! Какво право имаш да си весел? Каква причина имаш да си весел? Какъвто си беден! – Хайде де – отвърна весело племенникът. – Какво пък право имаш ти да си мрачен? Каква причина имаш да си сърдит? Какъвто си богат! Тъй като в момента нямаше готов по-добър отговор, Скрудж възкликна отново: – Ами! – и го последва с: – Глупости. – Не се сърди, вуйчо! – каза племенникът. – Та как да не се сърдя – отвърна вуйчото, – когато живея в такъв глупашки свят като този? Весела Коледа! Стига с тая весела Коледа! Какво е за човека Коледата, освен ден за плащане на сметки без пари; ден, в който ставаш с една година по-стар и нито с една стотинка по-богат; ден, когато трябва да си направиш баланса в търговските книги и всяка точка в тях за цели дванадесет месеца да се окаже в твой ущърб. Ако останеше на мен – каза възмутено Скрудж, – всеки идиот, който поздравява с „весела Коледа“, трябва да бъде сварен в собствения си пудинг и заровен с клон от бодлива зеленика[1], промушен през сърцето му. Точно така! – Вуйчо! – възкликна умолително племенникът. – Племеннико! – отвърна строго вуйчото. – Чествай Коледата по твоя си начин и ме остави аз да я чествам по моя. – Чествай я! – повтори племенникът на Скрудж. – Но ти не я честваш. – Дай тогава да я оставя на мира – рече Скрудж. – Много добро да ти донесе! Като че ли някога ти е донесла нещо добро! – От много неща съм можел да извлека добро, но не съм се възползвал, така си е – отвърна племенникът. – Между тях е и Коледата. Но положително винаги съм мислил за коледните празници, когато са настъпвали – вън от почитта, която се полага на светото им име и първопричина, ако изобщо нещо, свързано с тях, може да се отдели от това, – като за благодатно време; време за добрини, за опрощаване, за милосърдие, приятно време; едничкото ми познато време в дългия годишен календар, когато мъже и жени, сякаш по общо съгласие, отварят свободно заключените си сърца и поглеждат на по-нищите от тях така, като че ли наистина са им спътници за към гроба, а не като на друга раса същества, тръгнали на други пътешествия. И следователно, вуйчо, макар Коледата никога да не е пуснала зрънце злато или сребро в джоба ми, смятам, че тя наистина ми е донесла добро, и ще ми донесе добро; и си казвам: Бог да я благослови! Чиновникът в цистерната изпляска неволно с ръце. Но след като веднага разбра колко неуместно бе постъпил, той се залови да разбърква огъня и изгаси завинаги последната слаба искрица. [1] Бодлива зеленика – храст с червени зрънца, който служи за коледна украса (всички бележки под линия са на преводача.) Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44607

Излезе малка книжка с любими приказки, стихове и песни за Коледа на известни български автори Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44636 Коледни приказки и стихове на класици на българската литература като Иван Вазов, Асен Разцветников, Яна Язова, Дора Габе и други, както и знакови народни песни за Коледа изпълват страниците на прекрасната затрогваща книжка „Бъдни вечер“ (ИК „Изток-Запад“). Корицата и прелестните илюстрации в цветното издание са дело на Деница Трифонова. След новото издание на „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс и „Разкази за Коледа“ на О’Хенри, издателство „Изток-Запад“ радва читателя и със знакови български произведения, посветени на светлия празник в книжката „Бъдни вечер“. Изцяло в духа на наближаващите коледни празници, луксозното цветно издание е и чуден подарък! „Бъдни вечер“ е сборник с любими на няколко поколения песни, приказки и стихове на видни родни литературни творци. В него срещаме разказите „Снижинка“ на Асен Разцветников и „Дядо Мраз и внуците му“ на Елин Пелин; стихотворенията „Боговица“ на Петко Р. Славейков, „Коледна нощ“ на Яна Язова, „Чудна звезда“ на Йордан Стубел и др.; народните песни „Кръщене на млада Бога“, „Коледа“ и „Сива гълъбица“. В изданието блестят имената и на други български литературни великани като Иван Вазов, Гео Милев, Елисавета Багряна и Дора Габе. Коледа е празник на добротата и любовта към ближния. Обикновено това е времето от годината, когато хората се обръщат към традиционните християнски ценности; времето когато се събират със своите близки и роднини. Тези мигове, казват мнозина, са безценни. Но безспорно най-много се вълнуват децата, които нетърпеливо проверяват какво се крие под елхата. С „Бъдни вечер“ родителите могат не само да направят съпричастни хлапетата с безценното литературно наследство на големи имена в българската литература, но и да им помогнат да вникнат в духа и смисъла на този светъл ден. Малката цветна книжка е майсторски илюстрирана от Деница Трифонова, която е автор и на корицата. Прекрасният подбор на разкази и стихотворения от любими български автори в „Бъдни вечер“ допринася за доброто настроение и прави празниците по-светли и уютни. „Коледо, Коледо, златни свещи, пълни пещи, сладки птички горещи, скоро слагайте софрата, че да дойдат всички, всички гости на земята!“ из стихотворението „Коледари“ на Дора Габе Купи: http://book.nauka.bg/partnerbooks.php?ID=44636

Най-голямата известна галактика: елиптична, с маса 2.5 милиарда слънчеви маси, около 100 трильона звезди, въртящи се около супермасивен централен обект: http://sciencegaveuslot.com/ic-1101-largest-galaxy-known-in-universe/ http://scaleofuniverse.com/

Цветовете на кометата 67P са отенъци на сивото: http://www.astronomy.com/news/2014/12/rosettas-comet-shades-of-gray#%2EVI_MRfMCoCI%2Elinkedin Истинските цветове на 67P:

Паметникът пред НДК в София ще бъде преместен в Южния парк, а на негово място ще бъдат възстановени мемориалните плочи на първи и шести полк. Проектът за възстановяване на мемориалните плочи е направен по идея на представители на Съюза на ветераните от войните, Съюза на запасните офицери, Съюза на военноинвалидите и Съюза на парашутистите. Сегашният паметник "1300 години България", който е дело на Валентин Старчев, ще бъде преместен в Южния парк, като ще бъде обновен. Ще бъдат преместените фигурите без арматурата и бетонната конструкция. Мемориалните плочи на първи и шести полк са били премахнати през 1977 г., когато започва строежът на НДК, който дотогава е бил казармен регион. Плочите са поставени в почит на над 3000 войници, загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. http://www.dnevnik.bg/istorii_na_denia/2014/12/14/2437735_oficialno_pametnikut_pred_ndk_shte_bude_zamenen_ot/

http://news.sciencemag.org/scientific-community/2014/12/study-massive-preprint-archive-hints-geography-plagiarism Копирам мнението на физика Пламен Физиев по темата:

В нас имам 6 много дебели тома "Атлас на диалектите в България", този Атлас е само карти и описания на диалектите по региони, изключително подробно и задълбочено изследване..., ако имам време ще постна повече информация от тях тук...

Коя империя, държава или обединение на племена и народи е заемала най-голяма територия в цялата човешка история? Този въпрос се роди от ей тази снимка в Клуб Военна история: В коментарите се зароди интересна дискусия за Руска империя, Руска федерация и СССР, като територия и размери... Общо (1866 г.) 23 700 000 km² Общо (1916 г.)21 799 825 km² Китай: 33 000 000 km² или 22% от цялата суша на Земята Монголия: И съответно не можем да не споменем Британската империя, и колониите на Испания, Франция, Германия и др...

Искам да обърнем малко внимание на жените войни в цялата човешка история. В момента ситуацията в армията е доста по-различна от тази преди 100 година, а реално едва преди няколко десетилетия жените влязоха официално във военния строй. Та ще започна с Япония: Дамите от елита на японското общество също били обучавани в изкуството на меча, за да могат да бранят себе си и дома си от убийци и по време на война. Интересно ДНК проучване, направено на 105 открити тела от битката при Сенбон Мацубару (1580г.) между силите на Такеда Кацуйори и Ходжо Уджинао показва, че 35 от 105-те тела са на жени-воини ( или около 35%) Из: Клуб Военна история Имаме си във форума тема "Жените и бойните изкуства", но тук искам да обърнем внимание на тези, който са били в редовната армия или тези, които са се сражавали като цяло...в доста теми имаше споменаване на подобни факти както от българското средновековие, така и от европейската история...като цяло има доста интересни факти и истории свързани с жените войни. Споделете вашите знания по темата.

И двете теми са преместени в съответните им раздели...

Ако ми дадеш някоя конкретна тема, може да я погледнем и да я преместим в Икономика...

Кои са тези теми? Целият раздел Съвременна и обща проблематика е ограничен за писане и си пише черно на бяло: Раздела е временно ограничен за писане. Политическите дискусии в целият форум са забранени! Така решихме от форумното ръководство!

Темата е за забранени книги, а не за обсъждането на такива, които някой не е искал да продава... Ще помоля повече в тази тема да не се пускат разни линкове и обсъждания по книги, които нямат нищо общо с темата.

Българска ученическа космическа агенция или как млади българи се учат да създават космическото си бъдеще В поредица от статии ще ви представим проектите за космически колонии на български ученици впечатлили НАСА със своите идеи, знания и въобръжение Автор: Д-р Веселка Радева Астрономическа обсерватория и планетариум, Варна Университет „Епископ Константин Преславски”, Шумен Началото България има много добри традиции в областта на астрономическото образование. Повече от 50 години в страната съществува мрежа от Народни астрономически обсерватории и планетариуми. Астрономите, работещи в тях съчетават научно-изследователска работа с астрономическо обучение на ученици и популязиране на астрономическите знания сред обществеността. Варненската астрономическа обсерватория е лидер в областта на астрономическото образование. Фиг. 1. Астрономическа обсерватория и планетариум, Варна Всяка година стотици варненски ученици се обучават в Обсерваторията, правят наблюдения на астрономически обекти с малки и големи телескопи. Фиг. 2. Наблюдателна експедиция в Националната астрономическа обсерватория-Рожен Ученическата космическа агенция е образователна програма, която се ръководи от д-р Веселка Радева от Варненската обсерватория. Обучението продължава обикновено две или три години, в зависимост от желанията на учениците. В хода на обучението по тази програма младежите се запознават с основите на астрономията и космонавтиката и работят по интересни космически проекти. Младежите участват в национални и международни конкурси, конференции и школи по астрономия и космически науки. Първият голям проект на ученически екипи е проектирането и разработването на обитаема база на Марс. През 2000 година е създаден модел на база на Марс, който включва централен команден модул, енергиен център, биосфера, сфера за подготовка на мъхове и растения за тераформиране на Марс, инженерно-транспортен модул, площадка за кацане на ракети. Фиг.3. Марсианска база Модулите са позиционирани върху имитираща марсианския релеф повърхност. Моделът на Марсианската база е разработван и изработван в продължение на една учебна година. Фиг.4. Екипът от ученици, създали базата Марсианската база е посрещната с голям интерес на Европейски фестивал на учителите по природни науки в ЦЕРН и на Национален фестивал на науките в София. Фиг.5. Представяне на базата След Марсианската база са разработвани идейни проекти за Лунна база и база за океаните под ледовете на Европа-спътника на Юпитер. Международният ученически конкурс на НАСА и Американското космически общество През 1994 година за първи път Еймс центъра на НАСА и Американското космическо общество организират ученически конкурс за проектиране на космически селища. Учениците трябва да разработят проект на космическо селище за минимум 10 000 човека, които ще живеят и работят в него. Задължително условие е съществуването на изкуствена гравитация, така че условията за живот да бъдат близки до земните. От особена важност е разработването на животоподдържащи системи – системите за създаване на въздух, пречистване на вода и получаване на храна. От учениците се изисква да обосноват много добре мястото на изграждане и съществуване на космическото селище. За да разработят проекта от младежите се изискват много добри знания във всички области на науката и техниката. Преди да се пристъпи към проектирането на космическите колонии, учениците се запознават с образователния портал, подготвен от екипа на Конкурса. Специалисти от НАСА разработват голям пакет образователни страници с интересна учебни програми и съдържание, насочени към ученици и учители. За успешно участие в Международния конкурс на НАСА се изисква изучаване на предложеното учебно космическо образователно съдържание. Това са голям пакет образователни страници с уроци, инструкции, книги и статии. При разработването на проектите на учениците е забранено да копират текстове. При установено плагиатство проектите се дисквалифицират. Проектите се подготвят само в хартиен вариант, като те трябва да съдържат предимно авторски илюстрации и идеи. Използването на чужди изображения се съпровожда с посочване на източника. В продължение на десет години конкурсът се разраства и с всяка година все повече ученици участват в него. През 2014 година в Международния конкурс участват 632 проекта на ученици от 20 страни. Едни от най-успешните и многобройни участници в конкурса са екипите от Индия и Румъния. Всяка година десетки проекти от тези две страни участват в Конкурса. Мотивираното участие на учениците в Конкурса води до създаването на една голяма общност от младежи, които са ангажирани с проблемите и развитието на космическите науки. По този начин се възпитава и създава бъдещото поколение космически учени, инженери, биолози, лекари, икономисти и специалисти от всички области на науката и техниката. България е единствената страна в Европейския съюз, която не е член на Европейската космическа агенция (ЕКА). По тази причина на български ученици не е разрешено да участват в конкурси на ЕКА. НАСА, за разлика от ЕКА е отворена към всички младежи от планетата. Тази възможност използват учениците от Ученическата космическа агенция на Варненската обсерватория. От 2008 година до 2014 година варненските ученици със своя ръководител Веселка Радева участват в Конкурса на НАСА с 12 проекта и са се класирали на две трети, едно специално отличие-поощрение, пет втори, три първи места и Голямата награда. Единствено Голямата награда има парична стойност в рамките на 5 000 долара, която обикновено се споделя от два екипа. Учениците получават сертификати за класирането си в конкурса. Тези удостоверения от Конкурса на НАСА имат голяма стойност, когато младежите кандидастват в Университетите извън България. Голямо значение при избора на студенти се отдава и на извънучилищните интереси и постижения. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B0%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F

Днес я разгледах и много ми хареса как картата няма политическите ни граници и изключителни описания на диалектите... Браво!

Космическата станция на НАСА New Horizons, изстреляна през 2006 г., се "събуди" за планираното 6-месечно изследване на Плутон: http://phys.org/news/2014-12-nasa-craft-probe-pluto-nine-year.html

На гости на Червената планета... след 20 години NASA дава ход на най-амбициозната си космическа програма за бъдещ полет до Марс Американската космическа агенция NASA през тази седмица ще даде ход на най-амбициозната си космическа програма от десетилетия насам. В четвъртък капсула без астронавти в нея трябва да полети на 3600 мили от Земята - разстояние, което не е достигано с апарат за астронавти от последната мисия на Apollo 17 до Луната през 1972 г., съобщи Reuters. Първата стъпка Програмата Orion е предвидена като първата стъпка от човешка мисия до Марс. Целта й е да предизвика отново обществения интерес към изследването на Космоса, както сториха лунните мисии Apollo. Според анализатори NASA иска ясно да покаже, че машините, които ще отведат хората до Марс, вече съществуват и са готови за полет. "В четвъртък слагаме началото на това пътешествие", обяви Марк Гейер, програмен директор на Orion. "Надявам се, че тази програма ще привлече интереса на онези днешни ученици, които не са сигурни какво точно искат да правят с бъдещето си, но харесват науките и математиката", заяви и Ричард Бойтнот, инженер в изследователския център "Ленгли" на NASA, пред Bloomberg. Въпреки сегашната еуфория в NASA първият "човешки" полет с Orion няма да стане факт преди 2020 г. Преди това трябва да има няколко подобни безпилотни мисии като сегашната. Полетът до Марс пък е предвиден около 2035 г. Orion е малко по-голяма версия на капсулата Apollo. В нея има място за четирима астронавти. Тя ще бъде изведена в орбита с помощта на ракета Delta IV от Кейп Канаверъл във Флорива в 7.05 часа местно време. Втората фаза на ракетата трябва да я изстреля в елипсова орбита на 3600 мили (около 5800 км) от Земята (само за сравнение - Международната космическа станция е на 250 мили). В края на четиричасовия полет капсулата ще падне в Тихия океан на около 600 мили от брега на Баха Калифорния, Мексико. Полетът е оценен на около 375 млн. долара и трябва да покаже колко подготвена е Orion за натоварвания - около 1200 сензора ще записват данните през цялата мисия. Ще бъде изпробвана и системата за авариен катапулт, която работи до 300 хил. фута (91 000 м). Тя има възможност за реакция в милисекунди и е най-модерната досега. Изпълнителите на проекта Lockheed Martin е водещата компания - изпълнител по проекта, като в бъдеще ще бъдат използвани ракети Space Launch System (SLS), които са най-голямата в историята на NASA. През последните десет години на разработка на програмата NASA е похарчила над 9 млрд. долара. "С бъдещите разходи по разработка на SLS и Orion проектът ще струва около 30 млрд. долара", обяви Марко Касерес, старши анализатор в консултантската компания Teal Group, пред New York Times. Първият полет на Orion ще струва около 375 млн. долара [NASA] Разстоянието между Марс и Земята варира заради орбитите на двете планети. Но средната дистанция е около 140 млн. мили, или 600 пъти повече от пътуването до Луната. На радиокомуникациите от Марс са нужни 20 минути, за да достигнат Земята. Orion и Space Launch System са едва първите стъпки от мисията до Марс. Все още в ранна фаза е разработката на животоподдържащите системи, комуникации и системите за приземяване на Червената планета. Именно тези трудности, както и проблемното финансиране от Конгреса ще отложат мисията чак през 2035 г. Преди години администрацията на Барак Обама спря Оrion и възстановената лунна програма, като ги определи за твърде скъпи. Въпреки това много конгресмени се противопоставиха и след време NASA възстанови Orion. В същото време NASA финансира още две капсули - на Boeing и на Space Exploration Technologies Corporation, известна като SpaceX, на Илън Мъск. Те ще превозват астронавти до Международната космическа станция от 2017 г. и могат да бъдат използвани и за туристи. Представители на Boeing обявиха, че капсулата им е само за извеждане на товари и пътници в ниска околоземна орбита. В същото време Мъск твърди, че капсулата му Dragon, която е разработена за далеч по-малко пари от Orion, може в бъдеще да я замени за далечни полети. След първия безпилотен полет през 2010 г. Mъск обяви, че Dragon всъщност има повече възможности. Ползата от предприемачите Според мнозина наблюдатели именно частните предприемачи са решението на космическите мисии. Досега SpaceX е спечелила договори за 4.3 млрд. долара за пренос на товари и астронавти до Международната космическа станция. В същото време компанията на основателя на Amazon Джеф Безос - Blue Origin, разработва двигател, който може да задвижва огромните нови ракети за дълги полети. Според NASA и Lockheed Martin Orion е създадена специално за дълги мисии - до 21 дни с четири астронавти. Космическият апарат трябва да пренася неколкократно повече кислород, храна и вода от полет до Международната космическа станция. "Дори има и тоалетна", казва Джош Хопкинс от екипа на Lockheed Martin. Въпреки това те отново не са достатъчни за мисия до Марс, която ще продължи около година и според специалисти подобен полет ще използва предварително поставени ресурси по пътя. NASA поиска от компании и международни институции да дадат предложения до 12 декември тази година за технологични концепции за супермодерни двигатели и животоподдържащи системи. Сред обсъжданите идеи е и атомен двигател. Според източници от организацията предприемачи като Мъск и Безос също ще участват, съобщиха от Orlando Sentinel. "Не изключваме нито една възможност. Искаме да сме гъвкави и да въведем всяка нова технология много бързо", обяви Бил Хил, заместник-администратор в NASA за системи за изследване на Космоса. Без съмнение огромен проект като полет до Марс ще изисква невероятни ресурси. "По всяка вероятност ще са нужни десетки, дори стотици милиарди долари. Такъв проект не е по силите само на частни предприемачи", заяви пред Bloomberg Лорън Томпсън от Lexington Institute. Live stream на изстрелването на Orion може да следите в канала на NASA тук: Broadcast live streaming video on Ustream Взето от: http://www.capital.bg/biznes/tehnologii_i_nauka/2014/12/03/2431744_na_gosti_na_chervenata_planeta_sled_20_godini/?ref=miniurl

Бъдещия европейски екстремно-голям телескоп в Чили ------------- Нова методика на пресмятане показва, че в нашата Галактика има около 100 милиона планети, годни за съществуване на живот. Това разбира се не означава, че на тях наистина има живот, но прави малко вероятно да сме сами в Галактиката и същевременно открива и нови хоризонти за експанзия... http://news.cornell.edu/stories/2014/06/milky-way-may-bear-100-million-life-giving-planets ------------------- Космическата мрежа (едромащабната структура на вселената) и живота на галактиките в нея: http://earthsky.org/space/how-galaxies-evolve-in-the-cosmic-web#%2EVIEHdElgUO0%2Elinkedin

Повече от 100 водещи астрономи, космонавти и бизнесмени са подписали декларация за засилване на наблюденията на астероидите, целта на което е предпазване на цивилизацията от удар на голям астероид със Земята. За да се информира широката общественост за всичко това е предложено 30 юни 2015 г да се обяви за Ден на астероидите: http://www.astronomy.com/news/2014/12/asteroid-day-a-global-day-of-awareness-slated-for-june-30-2015#.VH_sSC8LhuA.linkedin Повече в януарския брой на списание "Българска Наука".

Автор: Мария Венциславова Иванова Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%80%D0%B5%D0%B3%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%BC%D0%B5%D1%85%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D1%83%D0%BC%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC-%D0%B8 В настоящата разработка ще се направи опит за описание на влиянието на културата и нейната роля върху поведението на хората в общността. Ще се обърне внимание каква е ролята на културната идентичност в процеса на функционирането на една самостоятелна общност и регулативните механизми вътре в нея. Преди да се пристъпи към понататъшни разсъждения ще се разясни, че под култура и идентичност се има предвид също така и общностна идентичност, а също и културна цялост (Николов, 2004). Човекът е предопределен да конструира и да обитава свят с другите, като този свят става за него господстваща и определяща реалност. Също така човек създава реалността, а по този начин възпроизвежда и себе си и културата си. Той неизбежно живее в група, била тя формална или неформална , член е на обществото, гражданин на държавата, носител на майчиния си език, възприема роли, които са му наложени от обществото, създава и оперира със символна система, спазва обичаи и традиции, носи културна памет. Затова и Касирер определя човека като „animal symbolicum.” (Касирер, 1996,с.52) В по-обобщен смисъл може да се каже, че човекът е подчинен на своята култура, носи културна идентичност, самоопределя се и всички останали, които не са носители на неговата култура се определят като чужденци. Но една култура никога не съществува сама – тя взаимодейства, коалира и съперничи с други култури. Преди да се премине към разглеждането на взаимодействието между поведението на човека в разликите на социума и ролята на културата, ще се изяснат значението на понятията „ култура”, „идентичност” и „личност”. Култура (Крьобер, А. & Клакхън, К, 1990) произхожда от латинското cultura, от глагола colere със значение отглеждам, култивирам. През 1920г. в „Психология на народите”, в 10ти том, озаглавен „Култура и история” Вундт разглежда произхода на думата култура. От 3 до 36 страница той обръща внимание на разграничението между материална и духовна култура, също така противопоставя понятията природа-култура. От това разграничение може да се направи изводът, че културата се създава от човека и за самия него, чрез обработване на природата, но веднъж създадена културата тя действа и върху човека. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D1%80%D0%B5%D0%B3%D1%83%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%BC%D0%B5%D1%85%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D1%83%D0%BC%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC-%D0%B8

Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D1%81%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB-saker-falcon Автор: Димитра Лефтерова и д-р Чавдар Черников Ловен сокол, Балобан, Балабан, Шарг, Saker falcon, Falco сherrug, Gray, 1834 Ловния сокол и човека имат хилядолетна връзка, която през последните десетилетия завършва по катастрофален начин за популацията на сокола по света. Митологичен символ, символ на властта, ловец и приятел, сокола хилядолетия е бил свързан с човека, но за съжаление именно антропогенната дейност довежда до застрашеното положение на вида в сегашно време. Името на руски – балобан или балабан се счита, че произлиза от персийското название на птицата. Иранските соколари наричат „ балобан” пролетните и зимуващи птици, а гнездуващите наричат „ шарг” / близко до индийския името "cherrug" предшестващ номенклатурата на вида/. Народите на Средна Азия наричат този сокол „ ителги” или „ ителге”. От славянските имена на сокола може да се спомене и полското"rarog", произлизащо от унгарското "raroh". Ловния сокол е голям сокол, доста сходен със северния сокол Falco rusticolus, основно с рижо – жълтеникави или кафяви тонове в окраската на оперението. Цвета на гърба е от тъмно – кафяв до охра – кафяви, а понякога с бели кантове по перата, които обособяват ясни ивици при някой птици. Долната част на тялото е бяла или охра с редки капковидни или издължени кафяви пръски. По „панталоните” при повечето източни подвидове има ясни ивици или капковидни пъстрини, сливащи се при някой индивиди в тъмен фон. В Алтайско – Саянския регион се срещат много тъмни птици с еднотонен цвят и много светли с различна интензивност на пъстрините. При някой тъмнооцветени птици перата по крилата, гърдите и корема са тъмни, а маховите и кормилните – светли с неясна тъмна ивичност. Различно са изразени мустаците, на по принцип са ясно видими, особено при тъмнооцветените форми. Това описание се отнася за средностатистически сокол, населяващ центъра на ареала на вида. Като цяло се срещат огромно количество фенотипично различаващи се птици. Краката на възрастните птици са жълти. Восковицата и кръга около очите също са жълти при възрастните птици. Женските са по – големи от мъжките, но са еднакво оцветени. Мъжките тежат 0,65-0,95 кг, женските 0,85-1,4 кг. Дължина на тялото 425-604 мм, дължина на крилете на мъжките – 347-393 мм., а при женските- 376-423 мм.Ширината на крилете / на ниво 5 – то второстепенно махово перо/ при мъжките – 170-215 мм., при женските 203-240 мм. Размаха на крилете при мъжките – 1045-1180 мм., при женските - 1050-1290 мм. Дължината на опашката на мъжките – 177-219 мм., при женските - 213-235 мм. Младите птици са по – интензивно оцветени. Восковицата, кръга около очите и краката са синьосиви, като пожълтяват към втората, третата година от живота на птицата. Първото пухово оперение през първата седмица след раждането е копринено бяло, второто пухово оперение е сиво-бяло и започва да заменя първото пухово оперение към края на втората седмица. Тръбичките на кормилните и маховите пера се появяват на 14 дневна възраст, а перата се разкриват към 17-19- я ден. До 32 – 34 –я ден опeрението е формирано напълно, макар пиленцата да изглеждат все още пухести. На 45- 49 - я ден, птиченцата загубват пуха си напълно и започват да летят, като растежа на маховите и кормилните пера продължава още седмица. Половата диференциация на птиченцата по размер е възможна от 25 – дневна възраст. Допреди 40 години ловния сокол е населявал огромни пространства на пустинната, степната и лесостепната зони от Австрия и България до Далечния Изток. Поради усвояването от човека на евразийските степи и лесостепи, сокола по чудо е преживял разораването и ерата на ДДТ. За съжаление най – критичен фактор за популацията се оказва баналната човешка алчност. През 70 – те години в страните от Персийския залив се започва активна дейност по нефтодобив и забогатяващите шейхове възраждат практически от небитието култа към лова със соколи. Соколът, който по време на нашествието на хуните и разцвета на империята на Чингис хан, става символ на властта и богатството, в по-ново време е забава за източните нефтени магнати. Започнал е лов на диви соколи с хиляди и видът бавно върви към критично застрашено положение, следващата стъпка на което е измиране. Още през 70 – те години соколът изчезва от степите на Западен Казахстан, през 80 – те години от лесостепите на Поволжието, а към средата на 90 – те години и от степните и лесостепните зони на Европейската част на Русия. Някога обичаен вид, числеността на който в световен план е наброявала десетки хиляди двойки, сега се е превърнал в крайно рядък, числеността на който в настоящо време е не повече от 15 хиляди двойки. Соколът е типичен обитател на откритите ландшафтни аридни зони като степи, открити равнини и планински плата. Разпространението му до голяма степен е свързано с любимата му храна лалугерите Citellus sp. Предпочитат селскостопанските региони в близост до хълмове и гористи местности. Както и други соколи, не строят гнездо, а заемат чуждо на гарвана, обикновения мишелов, по – рядко на орли или на щъркели. Използват високи дървета, скални площадки и цепнатини, човешки артефакти, електрически пилони. Гнезденето се оказва лимитиращ фактор за този вид, тъй като все по трудно намира подходящо място за гнездене. Някои от птиците започват брачния си период през втората си година, но болшинство от соколите образуват двойки през третата си година. Снасят до 6 – 7 яйца, но в повечето случаи от 2 до 5, в норма – 4. Мътенето трае около 30 дни. Размерите на яйцата в средно са 56,5 х 46,69мм. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D1%81%D0%BE%D0%BA%D0%BE%D0%BB-saker-falcon

Здравейте, отново се обръщаме към вас, нашите потребители, да ни подкрепите в този така труден, но изпълнен с много оптимизъм път към голямото знание и споделянето му... Имаме нужда от вашата подкрепа!

Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%B8%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%B8%D1%80%D1%83%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%BE%D0%BC-irukandji Автори: Димитра Лефтерова и д-р Чавдар Черников Ако сте решили да плувате или се гмуркате във водите на Австралийските северни територии, трябва да знаете, че това може да е опасно за живота. Едно слабо опарване от почти незабележима полупрозрачна малка медуза, може да Ви докара големи главоболия. В началото почти няма да усетите нищо, а може и да не забележите кога сте били опарени, но след около 20-30 минути, ще получите изключителни болки по тялото, най-вече в гърба, главоболие, втрисане, гадене, повръщане, мускулни крампи по краката и корема, силно повишаване на кръвното налягане, което вторично да доведе белодробна едема, мозъчен кръвоизлив / инсулт/ и смърт. Болките са толкова силни, че дори и морфин не помага. Това състояние продължава дни, а в някои случаи до две седмици. Описано е като Ируканджи синдром и е доказано, че се предизвиква от допира до малките кубомедузи, наречени още Ируканджи медузи. Името Ируканджи ( Irukandji) е взето от английската версия на името на аборигени, пазители на земята, между Кернс и порт Дъглас ( the Yirrganydji people), където синдрома Ируканджи е за първи път регистриран. За първи път този термин се използва през 1952 г, когато са регистрирани случаи на тежки последствия от едно малко ужилване/опарване, без да има видими наранявания на кожата. Сауфкот и Поуис през 1944, наричат това явление „ужилване/опарване тип А”. Късната 1944 г, един непознат военен доктор в Нова Гвинея има подобен случай, но той регистрира кожни лезии около мястото на опарването и агент, който ги е причинил /малка прозрачна медуза/. Преди този случай има спорадични съобщения за подобни такива по света. През 1961 г, доктор Джак Барнс от Кернс доказва, че все още некласифициран вид медуза предизвиква Ируканджи ефект. Той използва индивид, за да опари себе си, 9 годишния си син и доброволец, спасител на сърфисти. Тримата оживяват след последствията.Тази медуза по-късно е наречена Carukia barnesi, Карукия на Барнс, в негова чест. Само 40 години по-късно, към групата на Ируканджи медузите се добавят и други видове, които причиняват такива симтоми, макар и с вариации. История на изследванията на Ируканджи синдром 1935 – 1936 На Медицинска конференция в Кернс, се препоръчва запознаването със събрана информация за опарвания/ужилвания, включително от морски животни, в околността на Северен Куинсленд. Това е направено под егидата на доктор Хюго Флекер, който започва да регистрира такива случаи от началото на 1935, включително и тези, които по-късно са разпознати като Ируканджи синдром 1944 – През 1964 г., ретроспективно са обявени два случая от 1944г на Ируканджи синдром, на остров Нумфор, северозападно от Папуа. Описано е, че това е предизвикано от малка /3-5 см/, почти безцветна медуза. Информацията е от местен шаман/доктор. 1945 – Първото официално обявление, на основа на симптоматиката и епидемиологията на това, което сега се знае като Ируканджи синдром, групирани като категория на „поражения от неизвестен агент, върху къпещите се в северен Куинсленд”. 1952 – Сауфкот ретроспективно обявява около 90 случая на „остър, засягащ цялото тяло ефект, без видими обриви” от плажовете около Кернс през лятото на 1943 – 1944 г и го нарича „опарване тип А” Терминът „Ируканджи синдром” за пръв път се използва като описание на случаите около района на Кернс, по името на местните пазители. Флекер започва да определя епидемиологията на този вид опарвания, базирайки се на случаи от дългогодишен регистър на Северен Куйнсленд. 1960 – Барнс детайлизира серия от Ируканджи опарвания, включително сравнителни данни от такива случаи около Кернс, регистрирани случаи от Амбулаторния център в Кернс и Базовата болница, за периода от 1956 – 1960г. 1961 – На 10 декември, Барнс хваща малка медуза и експериментално опарва себе си, сина си и един доброволец, за да може да потвърди версията си за агента, предизвикващ Ируканджи синдром 1967 – Медузата, предизвикваща Ируканджи синдром е описана и класифицирана като Carukia barnesi 1970 – Пусната е за ползване първата противоотрова за Ируканджи синдрома / CSL Ltd /. Барнс докладва, че за съжаление тази противоотрова е неефективна. 1986 – Първото официално съобщение, че противоотрова за кубомедузата Chironex fleckeri, е използвана за случаи на Ируканджи синдром, но без особен ефект. Предполага се, че α–и β– адренорецепторни антагонисти могат да се използват за противодействие на проявите на Ируканджи синдрома и специално по отношение на повишаването на кръвното налягане. 1987 –Остър белодробен едем, с дисфункция на лявата сърдечна камера, е определен като част от Ируканджи синдром. 1988 – Барбара Кинси съобщава за определянето на различни видове кубомедузи, предизвикващи подобен на Ируканджи синдрома, с вариации при отравянето 1997 – Съобщение за първата жертва на Ируканджи синдрома, предизвикан от опарване на кубомедуза. Първо съобщение за папилоедем и кома, свързани с Ируканджи синдром, дължащи се вероятно на церебрален едем. 1998 – Случай с подобен на Ируканджи синдром в Геелонг Болница във Виктория 2000 – Публикувано е, че екстракт от Carukia barnesi предизвиква масово освобождаване на катехоламини в опитни животни. Съобщение, че животозастрашаваща сърдечна недостатъчност се наблюдава при Ируканджи синдром 2000 – Към Университета Джеймс Кук в Кернс се открива център TASRU – Tropical Australian Stinger Research Unit, чиято работа се фокусира върху биологията на кубомедузите и медицински направления при опарване с тях. 2001 –Съобщение за подобен на Ируканджи синдром случай от Хавай, САЩ В Куинсленд са регистрирани два смъртни случая, вследствие на Ируканджи, като смъртта е настъпила от интрацеребрален кръвоизлив, предизвикан от високото кръвно налягане. 2002 При остъргване на мястото на опарване е идентифициран нематоцист, който не принадлежи на Carukia barnesi, така се потвърждава хипотезата, че Ируканджи се предизвиква не само от един вид медуза. Тези нематоцисти са определени на нов Ируканджи вид - Malo kingi. По-късно се съобщава, че нематоцистите принадлежат на Carukia barnesi, но са различни от обичайните. Ируканджи синдром е регистриран във Флорида , САЩ 2003 – Интравенозно вливане на магнезии за пръв път е използвано за лечение на последствията от Ируканджи синдрома. 2004 – Съобщава се, че интравенозния магнезий се използва ефективно при лечение на болката и високото кръвно налягане от Ируканджи ефекта 2004 – Документиран е Ируканджи ефект в Брум, Австралия. 2005 – Описани са нови родове и видове Ируканджи медузи: Malo maxima; Carukia shinju; Alatina mordens; Gerongia rifkinae Фармакологичен анализ на екстракт от отровата на Carukia barnesi , потвърждава освобождаването на катехоламини и модулацията на невралните натриеви канали. Регистриран е Ируканджи подобен синдром в Гваделупе, Кариби. 2007 – Потвърден е нов вид Ируканджи медуза - Malo kingi и с нея е свързан фатален случай от 2002 г. 2008 – Определен и класифициран още един вид Ируканджи медуза - Morbakka feneri 2008 – Експериментално е демонстрирано освобождаване на катехоламини предизвикано на отровата от Alatina mordens 2009 – Непубликувана десертация, съобщава за създаването на първите клонални ДНК библиотеки на Ируканджи медузи. Съобщения за случаи на Ируканджи синдром за период от 1997 до 2007 в Северната територия, Австралия 2010 – Съобщение за Ируканджи синдром случай в Малайзия. 2011 – Публикувани са данни за експериментални изследвания, които потвърждават подобен на Ируканджи синдром, ефект върху симпатиковото нервнотрансмитерно освобождаване от отровата на Malo maxima 2012 – Напълно е секвениран митохондриалния геном на Alatina moseri CSIRO разработва първоначален модел на прогнозиране на климатични условия, с цел да се предскаже масова поява на Ируканджи медузи. 2013 –Необичайно голям брой случаи на Ируканджи синдром, вследствие на ужилване от медузи в Северна Австралия, съчетано с необичайни климатични условия 2013 – Списанието Advance in Marine Biology, посвещава брой 66 на биологията и екологията на Ируканджи медузите. Цялата статия: http://nauka.bg/a/%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%B8%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%B8%D1%80%D1%83%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%BE%D0%BC-irukandji

Не мисля, че темата е за този форум...