mnogoznaiko

Мида Дървопробивач (Teredo navalis) Мидата дървопробивач има червеобразно тяло със силно редуцирана овална черупка в предния край, затова не прилича на мида. Нашите рибари я наричат морски червей. Дървопробивачът достига дължина 10 см, а черупката му е само 3—4 мм. Той живее в дървени предмети и съоръжения, потопени в морската вода, като дълбае ходове в тях и се храни с дървесината. Така дървопробивачът нанася сериозни повреди на различни дървени съоръжения в морето и бързо ги прави негодни за работа. В миналото, когато голяма част от корабите са били дървени, мидата дървопробивач е нанасяла сериозни щети и често е ставала причина за корабокрушение. Усилията на хората са били насочени към търсене на вещества, отблъскващи мидите от дървото, с които са импрегнирали дървените части на корабите. Днес, когато корабите и пристанищните съоръжения не се изработват от дърво, мидата дървопробивач почти няма значение като вредител.

Мида Кардиум (Cardium) Мидите Кардиум са широко разпространени в Черно море. Срещат се и в крайбрежните езера. Те издържат силни колебания в солеността на водата. Черупката достига дължина 3—4 см, а ширина 2 — 3 см. Тя е силно издута с множество надлъжни ребра и бразди. Отвън черупките са бледожълти, а отвътре — бели с кафяво петно в задния край.

Мида Мактра (Mactra) Мидите Мактра живеят в Черно море на по-големи дълбочини, затова черупките им рядко се срещат по пясъка на брега. Черупката има доста дебели стени и е заоблена. На ширина достига 1,5 см, а на дължина — 2 см. Външната част е кафеникава с множество по-тъмни и по-светли кръгове. Отвътре черупката е бяла.

Стрида (Ostrea) Стридите са широко разпространени миди в моретата и океаните. В Черно море се срещат 2 вида. Стридите имат неправилна масивна черупка с ясни следи от напластяване. Те вземат обикновено формата на вдлъбнатината, в която лежат. Двете черупки не са симетрични и еднакво дебели. Нашите стриди достигат дължина 7 — 8 см и ширина 5 — 6 см. Единият вид живее в по-плитки места — той има описаната по-горе черупка. Този вид наричат каменна или скална стрида. Другият вид се среща на по-големи дълбочини —

Полски гол охлюв (Deroceras Agriolimax agrestis) Полският гол охлюв е сивокафяв, с неясни тъмни петна. Черупката му е закърняла, добре видима отгоре, покрита с кожа. На дължина достига 6 см. Полският гол охлюв е нощно животно. През деня стои скрит въ$ влажни и тъмни места, под камъни и различни други предмети, а вечер излиза да търси храната си. Той се храни с различни растения, които огризва и с това често причинява вреда. Полският гол охлюв снася до 500 яйца, които закопава на купчинки по 20 — 30 в почвата. От тях след 2 — 3 седмици излизат .младите охлювчета. Тяхното развитие продължава около 6 месеца, така че новото поколение може да снесе яйцата си преди зимата.

Гол охлюв Лимакс (Limax flavus) Голият охлюв Лимакс достига дължина 10 см. Тялото му е жълтеникаво или зеленикавосиво оцветено, отстрани с неясни по-тъмни петна. Черупката е редуцирана и напълно скрита в мантията. Голият охлюв Лимакс се среща често у нас както в природата и някои културни площи, където нанася вреди по различни зеленчукови култури, така и във влажни помещения — килери, край умивалници и др., където излиза и пълзи обикновено нощем.

Блатен охлюв (Viviparus viviparus) Черупката на блатния охлюв е сивожълтеникава, приблизително еднакво широка и висока, с широк, почти кръгъл отвор, който се затваря при прибиране на тялото с капаче. Блатният охлюв се среща в застояли или бавнотечащи води, с богата водна растителност. Той се придържа към дъното на водоемите. Оплодените яйца се развиват в тялото на майката. Младите охлюви напускат обвивката си преди яйцеснасянето — живораждащ охлюв.

Сукцинеи(Succinea) Сукцинеите са дребни охлювчета, които рядко надминават височина 1 см. Черупките им са жълтокафяви, тънкостенни, с малко навивки. Първите са тесни, а последната рязко се уголемява и завършва с голям отвор. Понякога черупките са по-малки от тялото на охлюва и той не се прибира изцяло в тях. Сукцинеите се срещат най-често непосредствено до водоемите или по водните растения. Често дори падат във водата, но бързо се измъкват чрез пълзене. Сукцинеите са напълно земноводни охлюви. Хранят се само с растителна храна — водорасли или листа на водни растения. Нормално те имат твърде много вода в тялото. При засушаване обаче те изпускат излишната вода, обемът на тялото им намалява, вмъкват се в черупката, затварят отвора със засъхваща слуз и изпадат в неактивно състояние. При благоприятни условия се възвръщат към активен живот.

Клаузилии (Clausilia) Клаузилиите имат характерен външен вид — висока и тясна конусовидна черупка. Отделните навивки са покрити с фини надлъжни ребра. Оцветяването е червеникавокафяво. Навивките са 10 — 12 и постепенно се уголемяват. Отворът има крушовидна или ромбовидна форма с дълго зъбче. Черупката достига ширина 3,5 мм и височина — 13 мм. Клаузилиите се срещат във влажни гористи места в планините до 1400 м надморска височина, където живеят в окапалата шума, под кората на дърветата и в гнили пънове. При намаляване на влагата охлювите се прибират в черупката и затварят отвора с капаче.

Хелицела (Helicella obvia) Хелицелата е един от най-широко разпространените у нас сухоземни охлюви, който обитава сухи, припечни пространства и пълзи по земята или по тревистите растения. Среща се от морското равнище до 1800 м надморска височина. Черупката му е ниска, почти плоска, височината й не надминава 7 мм, а диаметърът й — около 16 мм. Тя е бяла с тъмна ивица (черна или кафява), цяла или прекъсната, а понякога и почти липсва. Ивицата минава по външната страна на навивките. През сухите горещи летни дни хелицелата се среща масово по растенията, на които изгризва листата. При продължително засушаване затваря отвора на черупката с ципа. Хелицелата е един от междинните гостоприемници на малкия чепноппобен метил.

Еобания (Eobania vermicularis) Еобанията е сухоземен охлюв, черупката на който достига в диаметър 30 мм, а на височина — 20 мм. Тя е ниска, дебелостенна, като най-голямата и височина е по-голяма от височината на отверстието. На цвят черупката е сивожълтени-кава или едноцветна, но по-често с 4—5 спирални кафяви ивици, понякога разпаднати на отделни петна. Общо спиралните навивки са пет. Последната е най-широка и завършва с отвор, насочен косо надолу. Охлювът се среща у нас само в най-топлите и сухи части на страната по тревисти, открити, силно огрявани от слънцето места. Досега е намиран по черноморското крайбрежие и край град Пловдив.

Охлювът Лукорум (Helix lucorum) Охлювът Лукорум прилича на градинския охлюв, даже понякога се греши с него. Черупката му може да достигне на височина и ширина до 5 см. Тя е тъмнокафява, даже на места синкавокафява на цвят със светли ивици по навивките. Охлювът Лукорум има сходен начин на живот с този на градинския охлюв. Копулацията се извършва по аналогичен начин. Среща се навсякъде у нас в открити места, обрасли с висока трева, или в гористи места, но може да обитава и места, по-сухи от тези, които обитава градинският охлюв. В планините се среща до 1200 м надморска височина.

Градински охлюв (Helix pomatia) Градинският охлюв е широко разпространен в нашата страна в равнините и планините до 1200 м надморска височина. Черупката му е голяма, почти еднакво широка и висока и достига дължина до 5 см. Тя е сивобяла, до жълтокафява с 4 спирални кафяви или жълтокафяви ивици, които на места са слети в една. Отворът е голям, овален, около 3 см в диаметър. Градинският охлюв обитава влажни и сенчести места, обикновено се открива по листата на храстите или по земята. Градинският охлюв е хермафродит, с едновременно функционираща мъжка и женска полова жлеза. Копулацията се осъществява през пролетта. Тя се предшествува от брачна игра. Двата охлюва дълго пълзят един върху друг, допирайки телата си. Копулацията продължава дълго — с часове, при което двата индивида си обменят сперматозоиди. След това те се разделят. Скоро след копулацията охлювите пристъпват към снасяне на яйцата. С помощта на мускулестия си крак те издълбават в рохкава и влажна почва ямичка, в която снасят яйцата си. От яйцата се излюпват малки охлювчета. У нас са установени случаи на щети върху зеленчукови култури от градинския охлюв, но това са редки и единични случаи и не позволяват да го причислим към вредните за човека животни. Градинският охлюв се използува като деликатес в кулинарното изкуство. В последните години се изнасят големи количества охлюви.

ТИП МЕКОТЕЛИ (Mollusca) Типът Мекотели е вторият по богатство на видове тип на Земята след тип Членестоноги. Днес са познати почти 130 000 вида, които живеят в морета, в сладки води и на сушата, обединени в 7 класа. От тях три класа имат представители у нас. Най-многобройни са мидите и охлювите. Мекотелите са рязко обособена група от всички останали животни. Тялото им най-често е съставено от глава (в мидите тя липсва), крак и туловище, обвито с мантия. Кракът също може да липсва или да е изменен. Мантията, която покрива тялото отгоре и отстрани, откъм долната страна образува празнина, наречена мантийна празнина. В нея се намират хрилете, отворите на половите жлези, на отделителната и на храносмилателната система. Тялото на болшинството мекотели е покрито с черупка. Тя е варовита и се образува от мантията. Черупката може да е цяла (напр. при охлювите) или съставена от две части (напр. при мидите). Когато е цяла, тя има един отвор. Двете черупки на мидите са захванати от едната страна с еластична връзка — лигамент. Благодарение на него черупките стоят винаги отворени. Те се затварят от специални мускули, наречени адуктори, свързващи двете черупки. Следователно затварянето на черупките на мидите е активен процес, резултат от дейността на мускулите, а отварянето — пасивен, процес, резултат на еластичността на лигамента. Телесната празнина на мекотелите е вторична, но най-често тя е запълнена от паренхим и се е запазила само около сърцето (перикардиална) и около половите жлези. Храносмилателната система започва с уста и глътка, в която се развива радула — орган, снабден с хитинови зъбчета, който служи за раздробяване на храната, за остъргване на водорасли и т.н. При мидите, които нямат глава, не се развиват уста и радула. При тях храната постъпва в червото през мантий-ната празнина през т. нар. входящ сифон — отвор в мантията. Към храносмилателната система се развива голям черен дроб, който отделя смилателни ензими и всмуква готовата храна. Отделителната система на мекотелите е видоизменен метанефридий, единият край на който се отваря в мантийната празнина, а другият — в перикарди-алната празнина. При мидите често отделителният орган е ярко оцветен и се нарича боянусов орган. Кръвоносната система е отворена, т. е. кръвта тече не само по кръвоносни съдове, но и в празнините на тялото. Сърцето е мускулест орган, съставен от различен брой камери и предсърдия. Кръвта постъпва в сърцето от перикардиалната празнина, изтласква се към аортата, която се разклонява и на места се загубва. Там кръвта се излива в празнините. Кръвта на някои мекотели, напр. градинския охлюв, има хемоЦианин, съединение, подобно на хемоглобина, но вместо желязо съдържа в молекулата си мед, поради което е със син цвят. Дихателната система на мекотелите е много разнообразна по устройство. Тя може да бъде хриле, бял дроб или адаптивни хриле. Белият дроб се среща най-често в охлювите, които живеят на сушата и в сладките води. Той представлява част от мантийната празнина, стените на която са богато кръвоснаб-дени. С него охлювите дишат атмосферен въздух. Хрилете, наречени при мекотелите ктенидии, са перести образувания, разположени в мантийната празнина. С тях мидите дишат кислорода, разтворен във водата. Адаптивните хриле са видоизменени, богато кръвоснабдени части на мантията. С тях мекотелите дишат също кислорода, разтворен във водата. Половата система на мекотелите е добре развита. Между тях има както хермафродитни, така и разделнополови видове. Развитието може да протече пряко или с метаморфоза. Характерна за охлювите е асиметрията. Тя е не само външна, но и вътрешна.

Причините, поводите, ходът и последиците на Пелопонеската война, това най-крупно военнополитическо събитие в историята на гръцкото общество от времето, когато то било достигнало връхната точка на своето социално-икономическо и културно развитие, са добре известни. По-важно е в случая да се набележи характерът на изворите, с които науката разполага за Пелопонеската война. Конфликтът между Пелопонескня съюз начело с олигархическа Спарта и Атинско-делоския морски съюз, възглавяван от атинската демокрация, избухнал в резултат на противоречията, които разяждали най-напредналите по онова време в своето развитие гръцки държави, и затова той допринесъл извънредно много за упадъка на цяла Гърция. Главната причина за тази война било извънредното засилване в икономическо, политическо и военно отношение (след Гръко-персийските войни) на Атина и възглавявания от нея съюз. Това пораждало страхове, опасения и подозрения у спартанците и техните съюзници. Антагонизмът на икономическа почва между двата лагера в Гърция се проявил особено ярко в техния спор за т. нар. „западен пазар", при който се касаело главно за експанзията на Атина в йонийско море, по крайбрежието на Южна Италия и в о. Сицилия. Освен причините от икономическо естество имало и важни политически причини за избухването на конфликта. Спарта имала аристократическо-олигархически държавен строй, докато в Атина съществувала демокрация, макар че тя, бидейки робовладелска демокрация, била исторически ограничена. При провеждането на своята външна политика Спарта насърчавала и поддържала олигархическите режими в онези полиси, които членували в нейния съюз. По същия начин, само че в противен смисъл, действувала и Атина, като поддържала и насърчавала установяването и укрепването на демократически режими в членуващите в нейния съюз полиси. Немалка роля за изострянето на отношенията между двата лагера, особено в навечерието на войната, играели и политическите емигранти, главно атинските олигархи, които живеели като емигранти в Лакедемон, както и демократите от градовете — съюзници на Спарта, които намирали убежище в Атина. Сочат се главно три повода за избухването на Пелопонеската война. Единият от тях бил демократическият преврат в Епидамн на адриатическия бряг, в който демократите в Епидамн се опирали на активната помощ на атинската флота. Втори непосредствен повод за избухването на Пелопонеската война е конфликтът, който се разразил заради град Потидея на Халкидическия полуостров. Потидея била коринтска колония, но влизала в Атинския морски съюз, като желаела да запази своя олигархичен държавен строй. Като трети непосредствен повод за Пелопонеската война се сочи блокадата, обявена от Атина за търговската флота на Мегара както в пристанищата на Атина, тъй и в пристанищата на всички съюзни на Атина полиси. По отношение на изворите за Пелопонеската война историческата наука не е само в добро, но, би могло да се каже, в завидно положение. Тя разполага не само с такива първокласни исторически произведения, каквито са „Историята на Пелопонеската война" от Тукидид, „Атинската държава" и „Политиката" на Аристотел, „Атинската държава" на т. нар. Псевдоксенофонт, „Гръцката история" на Ксенофонт и др., но и с редица първоразредни епиграфски, нумизматически и археологически паметници. Историографът на Пелопонеската война има най-сетне на разположение и такива безсмъртни литературни произведения, каквито са комедиите на Аристофан, пък и някои от трагедиите на Софокъл и Еврипид. История на Пелопонеската война, Книга първа ТУКИДИД Превод: Милко Мирчев, 1979 http://theseus.proclassics.org/book/export/html/174

Белка (вляво) и Стрилка (вдясно), съветски космически кучета, в техният космически кораб. Белка и Стрилка са изтреляни в орбита на 19 август 1960 г. на космическият кораб Спутник 5 (наричан още "Кораб-спътник 2"). Те са прекарали един ден в орбита, преди да се върнат на Земята. Това е вторият полет, в който се изпратят животни в космоса и първия полет, в който пътниците са оцелели (след като Лайка умира в орбита през ноември 1957 г.). Мисията на Белка и Стрилка е помогнала да се поправи пътят към първите пилотирани космически полети от Юрий Гагарин на следващата година. На борда са се намирали още: 40 мишки, 2 плъха, и растения...

Едно от най-опасните подкопавания на християнството се върши, като че ли под самия му флаг. Това подкопаване се извършва от Joung Man Christian Associton - младежки християнски съюз. Неговия знак не само, че възпроизвежда триъгълника на дявола, но той даже в натурата си е боядисан с двата цвята на жреческото облачение в сатанистите, а имено чевен цвят има самия триъгълник с инициалите на съюза. Тъй че в този съюз ний не виждаме нищо християнско, освен едно лицемерно название "христинско". Когато този съюз се зародил, той напълно се намирал под влиянието на протескатската църква и жестоко нападал прочутата Е. П. Блаватска, поради което тя самата пише за това оплаквателно писмо до Аксаков (гл. книга на В Соловиев). Старите членове на съюза жидали своята задача в разпространието на идеите за царството Божие вътре в самия човек. Сатанистите използвали този съюз, тъй както по-рано изполваха масонството и след това масово се влели в него, почнали да противодействат на първоначалните разбирания на неговите членове, като ипорито почнали да прокарват мисълта, че съюза трябва да насажда "християнския социалисъм" - excusez du peu; или с други думи да се разрушава християнството по най-незабележителен, но положителен път...

НАО Рожен през зима 2012 http://astronomy.bg/nao-rozhen-winter-2012.html

Един не особено добър текст за тема, която се възприема различно в обществото. Това е едно от многото аспекти, които могат да се засегнат по темата. Просто за размисъл... ---------- Менструалната кръв представлява излишният материал от яйцеклетката. Нормално менструацията се случва средно през 28 дни, като първият път на случване се нарича менархе. Има няколко вида менструация: Нормална менструация, Преждевременна менструация, Закъсняваща менструация, Липсваща менструация, Болезнена менструация, Обилна менструация, Маточни кръвотечения и др. Връзката между менструацията и антропологията е може би от самото начало на изследванията на новите народи. Различните вярвания, които се свързвали с жената и цикъла й, ограниченията, които й се налагат когато е в менструация. Магичния или мистериозен момент в който е, способностите, които могат да се придобият чрез кръвта и т.н. Е. Л. Кенауей говори за два типа менструация в религията: Първият е от книгата Lelong, B., and Javal, J. "L., The Stars Weep. 1956, Hutchinson, London Въпроса който се обсъжда е в Боливия и Перу. Това е един първите въпроси, които той е обсъдил с местните - менструацията. На въпроса какво прави жената със своя цикъл, индианците са пропускали въпроса и продължавали отклонявайки темата. Накрая ги е накарал да отговорят и това, което са отговорили не го е изненадало. Жените не правели абсолютно нищо - кръвта просто се е стичала по краката им. Второто е от книгата: Ganzfried, Robbi S., Code of Jewish Low, 1928, Hebrew Publishing Co., New York, vol.4, p.37 Тук правоверната еврейска жена трябва да си изреже ноктите преди ритуалната баня (Mikveh) преди менструация. Така няма да има проблем със струята във водата и повърхността на цялото тяло ще е чиста. От много време съществува този ритуал - да се режат ноктите на ръцете и краката преди ритуалното потапяне във вода. Тя трябва внимателно да ги изгори, тъй като може с тях да омърси някой друг човек - мъжът си или др. В различните религии се възприема и ограничава жената която е в менструация по различен начин, но често си приличат. „Да не е сериозно болен , а за жените да не са в период на менструация и ограничение след раждане (максималният период е съответно десет и четиридесет дена, при тези условия жените напълно се освобождават от молитви).” – в исляма В християнството жена по време на менструация се приема, че е нечиста и не може да влиза в църквата. Това, разбира се с времето започва да отпада при по-либералните свещеници. Менструацията става обект не внимание от комерсиална гледна точка от началото на двайсти век. Започват да се произвеждат продукти за жени. Да се пишат книги, статии, календари и др. продукти. Началото на двадесети век започват женските либерални движения. Тогава започват и самите рекламни продукти за жените - за менструация и полово здраве. Рекламите на самите продукти съдържат и информация за здравето и дори обяснения на процесите в тялото на жената. Тогава се разбира колко слабо са запознати със собственото си тяло. Много от самите продукти предлагат информативни книжки с информация за ползването, ползата и ефекта от дадените продукти. Имената на продуктите приличали на познати думи и изрази, които да напомнят за ефекта, който ще има самото лекарство или продукт. Стеризол - продукт за стерилизация и дезинфекция на вагината на жената. Типично богато семейство, където родителите са облечени добре излизат слред хора от своята класа и оставят малкият си син на прислуга. Така се дава богатото семейство като пример за подражание от всички останали класови среди. Щом богатата жена използва даден продукт независимо дали е скъп или евтин то тя трябва да си го вземе. Този тип реклама използва марката Lyso от 1928 г. В приложението поставям няколко примера. Също така се набляга на важността на мнението на другия - мъжът трябва да вижда жена си като чиста и непорочна, т.е. тя пред него не трябва да бъде "мръсна". Това също се набляга в рекламата от 1928 г. Като се посочва в текста, че той я възприема точно така както преди да се ожени за нея, въпреки че са минали вече години от техния брак. Хигиенен спрей на Марвел (Marvel) се рекламира с черно-бяла снимка и надпис "Слуховете - колко много страдание могат да причинят" Втората снимка в приложението. Тампоните са измислени трийсете години на двайсти век, но са заклеймени от католическата църква и се забраняват. Според църквата използването на тампони е дяволско. Притеснението било, че жената може да го намери за еротично и да загуби девствеността си използвайки го. Също така може да започне да разглежда половите си органи и да научи нещо или да започне да разпитва като разказва и за опита си на мъжете. Тампоните са рекламирани най-много по време на война. Продукта Tampax от 1938 г. е рекламиран със следният слоган - "В живота на човек няма време за "лоши дни" или увреждания" (като менструацията се е имала като вид болест). В този маркетинг трик се има предвид, че по време на война жените трябва да бъдат винаги на разположение за работа и използвайки тези тампони те няма да се чувстват зле. Приложение 3. След втората вълна на либерални движения и сексуалната революция 60те и 70те години на двайсти век информираността за половете и проблемите в половите органи се увеличава сред мажете и жените. В тинейджърско списание през 70те години е публикувана реклама на менструален продукт, което дава нова възможност на рекламодателите да използват този тип издания за привличане на млада аудитория. Така представите за самата менструация се променят към по-свободно мислене и диалог. Самите корици на списание Космополитан от него време сами говорят за свободата на мислене относно женското тяло и идеалите за жена. Начините за реклама и пропаганда остават същите, просто се променя стила. Вече не е богатата домакиня, а красивата манекенка, която винаги изглежда добре и всички мъже я харесват. При нея не съществува проблем с менструацията, тя е образ на идеал. Деветдесетте години на двадесети век рекламите за тампони започват да включват и мъже. Реклама на Cleo тампони със слоган "Безгрижен" от 1993 г.. Рекламата представлява мъж и жена карат колело по плажа. Под тях има надпис, който гласи "Това е безгрижност". Идеята е да предизвика съмнения в самите жени потребители - "дали аз живея безгрижен живот". Развитието на приемане, знание и разбиране на жените и техните проблеми включително и менструацията е много драстично през двадесети век. Ключова роля играе рекламата като продукт на съвременната култура. Този език, който с кодираните съобщения и играта на думи предизвиква интереса и влияе безпогрешно както на хората така и на пазара. Това обаче не е просто съобщение във вестник, списание или друг медиен продукт, това е и доверие, интимност и пример за подражание. Дори се създава идеал на подражание, към когото се стремят самите ползватели. Може да се смята, че рекламата има такова значение за възприемането на жената, че съобщението което препраща за равенството на мъжа и жената започва да става истина. В съвременните представи менструалната кръв, цикъла и проблемите около това състояние на жената се приемат свободно и няма ограничения и табута по проблема. Пишат се книги, говорят се вицове, правят се скечове, рекламите текат по националните телевизии в праймтайма и т.н. Момичета/жените говорят за това свободно на приятелите си момчета/мъже и проблем в това не съществува и от двете страни. Съвременната култура не възприема това като проблем, а го използва като всяко друго човешко състояние, за да покаже нещо по друг начин – като метафора. Приложение 1. Приложение 2. Приложение 3.

По въпроса за статуса и богословието на митарствата на Теодора Дякон Андрей Кураев Сп. Амвон на храм "Св. Атанасий" гр. Варна брой 1 (год. 6) април, 2010 г. Разпространява се безплатно „Митарствата на блажената Теодора" (такава светица не е позната), влизащи в състава на „Житие на Василий Нови" е текст със съмнителен произход и съдържание. Догматически той е неверен, защото не оставя място за Божия Съд. Спасителят е казал, че „Отец е предал целия съд на Сина", но в тази книжка целият съд се извършва от бесовете. На Христос Му остава само да връчи медалите на победителите. Така както оглавяващият спортна федерация връчва медали на победителите в шампионат, принуден от протокола, макар че е възможно да е фен на друг отбор. Произходът на това "Житие" не е напълно църковно и нравствено чисто, тъй като Григорий, авторът на "Житие"-то издевателства над светия - Константинополския патриарх Николай 5 Мистик, който е бил "причислен към лика на светиите в гръцката и римската църкви. И в двете църкви паметта на патриарха се чества на 15 май, в деня на неговата смърт" (вж. Попов Н. Император Лъв VI Мъдри и царстването му в църковно-историческо отношение. М., 1892,с. 190). В "Житие"-то "името на патриарх Николай злонамерено е изкривено в Агриколаос ("мъжкар") и "Эттилаос" (пак там, с. 175). Има една полезна книга на Ирина Грицева „Индекси на истинните книги". Оказва се, че житието на Василий Нови с митарствата на Теодора в Русия, през XVI-XVII век, са били отнасяни към апокрифите. Именно в "Житието на Василий Нови" се съдържа описанието на виденията, подробно разказващи за посмъртните митарства... През XIX век св. Филарет Московски също предупреждава, че "Виденията, имащи своята истина, не винаги е удобно да се обръщат в общи догмати. Вие изказвате догми за митарствата, а след това излагате смъртните състояния от св. Макарий, който не казва нито дума за митарствата. Оттук ще се родят затруднителни въпроси." (Писма на московския митрополит Филарет до покойния Тверски архиепископ Алексий. 1843-1867. М. 1883. с. 62). Думи на йеромонах Серафим (Роуз): „Даже за младенеца е ясно, че описанията на митарствата не бива да се възприемат буквално, макар самите описания в действителност да не са "измислици" или „басни", а честен разказ на очевидци в най-достъпната за тях форма. Ако на някой му се привиждат буквални митарства, то това е поради незнанието на причините за онази незрима ежедневна борба, която ние претърпяваме в този свят. Тук нас също постоянно ни очакват съблазни и обвинители, само че нашето духовно око дреме и ние виждаме единствено резултатите от бесовските козни - греховете, които вършим, и страстите, на които се поддаваме. След смъртта душата прозрява, вижда духовната действителност (обикновено за първи път), и онези, които непрестанно са ни диктували в живота" (цит. по: йеромон. Дамаскин (Христенсен). Не от този свят. Живот и учение на йеромонах Серафим (Роуз) Платински. М. 1995, с. 830; при това: преп. Никодим Светогорец: "онези, които са празнословили, че душите на умрелите праведници и грешници 40 дни се намират на земята и посещават онези места, които са обитавали", сеят предразсъдъци и митове. Такива твърдения са „невероятни и никой не трябва да ги приема за истина", (цит. по Василиадис Н. Тайнството на смъртта. Троице-Сергиева Лавра, 1998, с. 397). През 19 век професорът на Московската Духовна Академия П. С. Казански се е борил с подобни текстове: "По-често се издават повести, пълни с най-странни чудеса, с една дума, духовни романи за митарствата, житията на Андрей Юродиви, Йоан Новгородски и т.н. Всички тези съчинения са в по-голяма-та си част безграмотни. Колко книжки се е налагало да бъдат поправени или спрени, защото са били насочени към разпространението на суеверни понятия в народа. Колко пъти са ми носили житието на Киприян и Юстина, умолявайки да го пусна. Съвестта не ми е позволявала. Ругателите на духовната цензура познават ли тази неуморна служба, която цензурира духовното образование на народа?" (Кореспонденция на проф МДА П. С. Казански с А.Н. Бахметова. Писмо от 8.2.1868 // При Троицата в Академията. 1814-1915. М., 1914, с. 525). Днес именно тези „духовни романи" (допълнени вече с преки "интервюта" с бесовете) са запълнили църковните рафтове. Източниците на романа за митарствата са апокрифи, изпитали влиянието на езическия херметизъм. Именно там е логичен този сюжет. Душата на гностиците и хер-метиците е извънкосмична (християните са съгласни с това). Тя се създава някъде в света на боговете, на неподвижните звезди. След това тази душа влиза в тялото, но по пътя си тя пресича орбитите на планетите. А планетите това са боговете. И в зависимост от това, колко близко ще бъде до траекторията на движение на душата тази планета, този бог, толкова силни ще бъдат печатът, дара й: дарът на Венера, Меркурий, Марс, Юпитер или Сатурн на тази душа. Тези космически печати биват възприемани от гностиците и херметистите като зло, страст, травма. И по обратния път, когато човек е умрял, а душата се връща в света на висшите богове, тя трябва да се разплати с планетарните богове и да изтрие от себе си техния печат. Но ние не дължим нищо на бесовете и на планетите. Превод от руски език: Йоанна Калешева

Бащата на Му Лан Автор: Дафина Жекова КАМЕННИЯТ ДРАКОН Чекръкът реди бавно монотонната си изповед. Моминските пръсти изтеглят тънка копринена нишка. Главата в лек унес отмерва тъгата в думите на безименна песен: Петнадесетгодишен той тръгна на поход с войските, осемнадесетгодишен едва се върна в къщи. Царството на Цин, безпокоено от набезите на варварските племена, реши да покори завинаги земите по течението на реките Хуанхъ, Яндзъ и Синзян. Барабаните обявиха мобилизация и Му Лан Чу името на своя баща, съобщено някъде по средата ... Но той е тежко болен и въпреки строгите закони някой трябва да го замести. Братчето й е още момче, сестричката — в люлката. Сплитката от тежки черни коси потрепва, девойката скача, отмята дрехата си от тежка копринена материя. Тя ще отиде и ще заеме бащиното място. Време няма: „Съобщиха името му някъде по средата!" Утринният вятър разгръща военното наметало на строен войник — той язди бяла кобила с везано седло. Конникът препуска към Яншан. Варварите са вече в подножието на планината. Минават двадесет години в тежки военни походи и битки от северната област Шандзюн до южната Ханджун, от непристъпните скали Чангао на изток до степите на Монголия на запад. Му Лан получава военни чинове, почести и подаръци, предложения да остане на военна служба, поздравления от самия син на небето — императора. Но нищо не може да я задържи повече в колоните на войските. Тя решава да се върне — белият кон препуска към родното село. Войникът се промъква тихо в бащиния дом, сваля военните дрехи, облича халата си, слага жълти цветя на челото и се отправя в градината към беседката от живи клони. Там я очакват бойните й другари . . . О, небеса! Те са делили с девица военните несгоди двадесет години! ... Такава е легендата. Но въпреки нейната храброст и нейното завръщане родният дом е тъжен. Обвинен като последовател на Конфуций, старият баща на Му Лан е изпратен болен на Далечния север, в най-страшната каторга -— на строежа на Великата стена. (Уан Ли Джан Джън — Великата китайска стена, дълга 10 000 лили е китайска мярка за дължина; 1 ли = 576 метра. Б. а.) Защо заплака, Му Лан? Ти заслужаваш радост — добри момци чакат твоята ръка, феникси се готвят да ти поднесат най-голямото си яйце, за да родиш най-хубавия син. Скрий болката си — ти заслужаващ най-щастливо съпружество и майчинство. Избягай от отчаянието, Му Лан! Не слагай в пазвата си камък, както великият поет Цюи Юан, за да те погълнат по-лесно водите на реката. Какво решаваш, Му Лан? Да тръгнеш отново на път... сама ... да търсиш своя баща в най-страшния ад, сред планините от камък, пръст и мъка? ИМПЕРИЯТА И БАРАБАНИТЕ Великият княз на най-силното царство Цин, Юн Джън, няма да търпи под небето и една душа, която да не вярва в неговото най-високо призвание. Думите на Ли Съ, министър и съветник негов, не му дават покой нито под слънцето, нито под луната: „Велики княже, с Вашето могъщество и мъдрост можете да унищожите всички князе и да изградите империя, първата империя, да обедините поднебесната с такава лекота, с каквато се загребва пепел от огнището. Ако не побързате, съседните княжества ще станат пак силни, ще се съюзят и тогава няма да можете да ги подчините!" С подкупи и ловки ходове на цинската земя са събрани най-мъдрите хора от всички царства и народи. Съветниците на цинския двор са многобройни. Плановете за обединение на поднебесната са подготвени. Решението е взето: „Война докрай, до пълно възвеличаване на силата". Барабаните от крокодилска кожа не стихват войнствените си призиви. Знамената с изображението на Могъщия дракон минават над земите на съседните царства. Копитата на Сюн Ли — любимия кон — оставят следи в покоите на другите велики князе. Непобедимият меч Тай-а е обагрен с кръвта на съперници, които до вчера бяха именити избраници на небето. Както копринената буба поглъща черничевите листа, така великият род Цин постепенно погълна всички други властващи родове и домове — обедини ги в голяма земя: от южна Манджурия до Съчуан и Гуандун. В 221 година цар Юн Джън става император Цин Шъхуанди. Идва редът на великите преобразувания. Премахват се потомствени титли, лишават се от дарения царски синове и братя, владенията на князе се ликвидират. Военните укрепления между царства, княжества, области, околии, градове се разрушават. Бойното оръжие се дава за претопяване. Защото не трябва да се забравя, че планината Тайшан е огромна, понеже не отстъпва и педя от своето пространство на равнината; моретата са дълбоки, понеже приютяват водите на всякакви реки и рекички; владетелят е велик, когато не отблъсква от себе си народа. Нови пътища без наклон водят от всички краища към новостроящата се столица Сянан — най-богатия и най-красивия град в поднебесната. До потомствения дворец на цинските царе непрекъснато расте към покрива си ново копие на двореца на току-що победения съперник-княз. Нови грандиозни храмове ощастливяват праотците от династията Цин с невиждани жертвоприношения. Най-тържествени са церемониите на гроба на бащата Му Гун, в който, за да изпълнят обещания обред, се самопогребаха живи най-неустрашимите воини. Седемстотин хиляди, работници изграждат седемстотин чертози на новия летен дворец с огромен парк, където, най-богатата фантазия е подчинена на човешките ръце. Харемите на двореца са препълнени с красавици от подчинените княжества Уей и Джън. От законните съпруги на могъщия владетел се раждат двайсет сина. Най-големият Фу Су е заточен далеч на север в гранична военна крепост: той си позволява да противоречи на собствения си баща — императора. Най-малкият — Ху Хай — е навсякъде с нето, защото е, послушен и покорен. Цин Шъ-хуанди дълбоко вярва, че „хората се делят на уважавани и презрени" според мястото, което им е отредено в обществото. Той вярва, че ще отдели справедливо бисерите от речните камъни. Хилядата ли цинска земя наоколо порасна в огромна империя, която никой не може да измери. А хилядата цински войници станаха многомилионна армия, която никой не, може да победи. ПЕЧАТЪТ Е ПОСТАВЕН „Да процъфтява във вековете изпълнилият повелята на небето." Това са осем йероглифа върху рядък екземпляр от старинен яспис. Първият печат на обединената империя. Обединени са воюващите царства. Под една власт са свещените земи по течението на великите реки Хуанхъ, Яндзъ и Синзян. Този печат решава всичко в поднебесната: разделянето на империята на 36 административни области; въвеждането на единна парична система; приемането на единни мерки за тегло и дължина. Реформирането на китайската азбука, нейният идеографски характер й осигурява вековна устойчивост, облекчава контактите между различните провинции, помага за разцвета на историята, математиката, инженерните науки. Употребата на личното местоимение в първо лице се забранява за всички освен за императора. Изгражда се огромен държавен апарат с инспекторски институт за контрол, разцъфтяват занаятите и търговията, създават се общество и държава, които се ръководят само със закони. Публично се изгарят всички философски съчинения, исторически книги и литературни произведения, за да се заличи това, което е било, тъй като всичко започва отначало . . . Този печат Потомственият дракон(В древен Китай императорът е бил олицетворяван с дракон. ) ще постави и под своя най-голям архитектурно-строителен замисъл — гигантски до безумие, — наречен Уан Ли Джан Джън. Но той е сигурен, че мъдрият път на управление, който са следвали древните владетели, е бил трънлив: лесно е да се озовеш до него, но трудно можеш да вървиш по него, ако не си мъдър. Той ще изгради най-могъщия Каменен дракон, който ще простре снага от Лаодунския залив на Жълто море до Дзяюйгуан, ще покрие северозападната граница на империята и ще спре всякакви варварски безпокойства от хуни и чергари. Каменният дракон ще защити поднебесната от вражеските нахлувания и ще възцари на земята мир и благоденствие. Той единствен ще обезопаси и осигури керванния път на запад. Той ще даде най-голямото спокойствие на обединените земи. Но печата си той още няма да сложи — трябва да обмисли добре всичко. „Човекът с високо счупен орлов нос, с дълги тесни очи, с птичи гърди, с глас на чакал и ум на тигър" всякога бърза освен сега. И сега времето му е скъпо, но си позволява да обмисли. Ръката се опитва да чертае в присъствието на двама доверени мъже... Няколко малки стари защитни зида, строени през различни епохи и в различни части на северната граница от пръст и сечени камъни, ще се укрепят и ще се влеят в тялото на могъщата нова стена. Добре трамбованият насип от земна маса, на места подсилен с хоросан, ще се облицова със старателно издялани каменни блокове. В основата нейната ширина ще бъде девет метра, височината й — десет метра, а ширината на най-горната част — шест метра., за да могат спокойно да се разминават трима ездачи. Каква: форма да имат плочите, по които ще препускат техните коне — квадратни или правоъгълни? По-добре — правоъгълни. Зъбците, с които ще завършва външната страна на стената, ще се зидат от широки тухли. Специалните отвори-бойници в тях трябва да имат също правоъгълна форма. Вътрешната страна на стената ще завършва с 90-сантиметров масивен тухлен градеж, със специални отвори за стичане на дъждовната вода. Входовете откъм вътрешната страна, естествено, трябва да бъдат сурови и тържествени, във вид на арка. Наблюдателниците ще се издигат на всеки сто метра над стената до четиринадесет метра височина, в четириъгълна форма, с площадка за подаване на сигнали чрез голям огън. Какви да бъдат проходите в стената — под наклон или със стъпала? И двата вида според случая. Да не пропусне да отбележи отворите за осветяването на проходите с дневна светлина... Ръката спира да чертае. Меката светлина, която излъчва императорският печат, се слива с пламъците на искрящите очи. Каменният дракон ще спаси свещената земя от дивите орди, но той трябва да всява ужас и възхищение не само у нашествениците. Тази стена не трябва да има равна на себе си нито по отбранителен замисъл, нито по мащаб, нито по темпове на изграждане .. . Да, дворцовият евнух Хан Тан трябва да изчисли колко милиона човешки същества трябва да работят денонощно! Навярно грозната и завистлива, но мъдра наложница Му Му отдавна го очаква в покоите си. Докато танцьорките играят под монотонния звън на цитрата, императорът ще й разкаже за това, за което милионите ще разказват милиони години ... за каменната стена ... за каменния дракон... Гадателката при двореца Ли Фън му предвижда голяма слава във вековете, но кратък земен живот. Роден през 259 година, той ще „воюва дълго" и ще „царува малко": от 246 до 210 година пр. Хр. Трябва да бърза, за да успее, той — синът на небето — ще се обезсмърти и като строител. Печатът е поставен. Бившият велик княз Юн Джън - настоящ първи цински император Цин Шъ-хуанди - започва да строи най-големия паметник на човешката история. „Единственият човешки строеж, които може да бъде видян днес с телескоп от друга. ВСЕКИ КАМЪК СТРУВА ЕДИН ЖИВОТ Му Лан, още ли пътуваш? Още ли търсиш своя баща? Обходи почти цялата Велика стена. Колко хиляди ли измина в сняг и дъжд, в пек и зной? Годините на военните походи и сраженията не те умориха, както годините на странствания по каменния дракон. Видя мъката на света. Събра болките на милиони. Знаещ вече колко неизразима е цената на тази стена: милиони трупове на заточеници, затворници, военнопленници, бедни селяци лежат в основите на тази гигантска костница. Пръстта се носи в кошници с кобилица. Каменните грамади се тласкат зиме по заснежените пързалки, а лете ги теглят хора и планински кози. Тухлите и хоросанът за спойката се пренасят далеч от юг. Каменните блокове, безупречно издялани, трябва да се налагат един над друг така, че да създават усещането за монолитен градеж — стена без шевове. А в планинските терени, които за жалост преобладават, зидането е хоризонтално. Каменните грамади се подлагат под ъгъл съобразно терена. Трудно е и за най-силните ръце да отместят най-малкия каменен блок. А колко сурова е природата тук: студ рязко сменя зноя, веещ сух и пороен дъжд; при наводнения реките се превръщат в огромни блата. Човекът е „победител" и „победен". Само величественото каменно чудо единствено неуморимо се катери по най-шеметните била на планините и стремглаво се спуска в долините. Вие се по най-големите стръмнини, отдъхва в равнините и отново се извисява. Гърчи се в укрепленията за допълнителна защита на по-важните подстъпи към границата. И отново тръгва, и отново върви .. . А ти, Му Лан, защо си спряла? Може би „този проход" най-много ти харесва? Наистина точно тук има нещо по-различно. Стената завършва не със зъбци и войници, а с разноцветна керамична украса. Първият вход представлява осмоъгълник, изграден в кръгла арка, вторият — шестоъгълник в квадратна рамка; третият е кръгъл с мраморна балюстрада. Мястото е удобно за почивка. Затова, Му Лан, поседни и чуй една малка история ... Всемогъщият император харесал жената на сановника Хан Пин — красавицата Си от рода Хъ. Веднага императорският печат изпраща благородника съпруг денем да пази северната граница от чергарите, а нощем да участва в градежа на Великата стена. Хан Пин не издържал унижението и скочил от тази кула, която се вижда вляво. Си получила покана от сина на небето да се яви в двореца. Тя облякла специалните си дрехи от прогнила материя и се качила в императорската колесница. Императорът се подчинил на единственото й желание: да види как се изгражда чудото на поднебесната. Пристигнали тъкмо на това място. Изкачили се горе. Красивата Си се навела рязко и политнала с главата надолу. Джао Гао — надзирател на императорските колесници и пазител на императорския печат — успял да улови полите на халата й, но само те останали в ръцете му... Историята не е лоша, нали, Му Лан?! Лошото е, че е истинска, както са истински тези с изискан вкус подредени тухли и мраморни плочи с декоративна резба. Даже сивият камък, който ти вече не можеш да гледаш спокойно, тук стои добре. А митичните същества Шъдзъ не бива да те плашат. Гледай спокойно и тези изображения на мраморните дракони, които танцуват в пламъците. Ето твоите вече загрубели пръсти докосват каменната орхидеи — вечния символ на красотата. Та нали тя звучи също като собственото ти име. Лан! Името, което получи от баща си. Какъв е тоя поток от сълзи? Добре, поплачи, Му Лан. О, небеса, какво става!? Стената се раздвижва. Сълзите пробиват мрамора. Отворът се разширява ... Това вероятно е също страница от легендата. Но чуй, Му Лан, твоят баща говори: „Не плачи, дете мое! Върви далеч оттук. Но не забравяй видяното! Чу ли стенанията, които се носят от основите на стената ... Върви и разкажи за видяното и чутото. И запомни: тук всеки камък струва поне един живот!' Всичко, което може да види човек, е истина. Каменният дракон вие снага по върхари и долини, пълне стремглаво от изток на запад и обратно. А потомственият дракон след 20 години бурно властване, едва стигнал 37-годишна възраст, ляга неподвижно в императорската колесница — глух за докладите на златоустите съветници, ням за военачалниците, чакащи нови заповеди, недокоснал с клечки стотиците отбрани ястия... Синът на небето се среща със смъртта толкова неочаквано, че неговите приближени дълго няма да се осмелят да открият тази истина на света. А Му Лан — някогашната девойка и храбър войник — събира със своето барабанче хората по всички краища на поднебесната, пее и разказва за чудния момък, който на петнадесет години отишъл на военен поход, а се завърнал на осемдесет години; за девицата, която заместила своя болен баща във военния набор и дванайсет години воювала с варварите; за изграждането от могъщия и страшен цински първи император на Великата стена, където всеки камък е един живот... Кой е истинският майстор на това чудо на човешкото търпение? Народът — униженият и гладният, жертвоготовният и мъдър народ на Цинската династия. Бащата на Му Лан е само един от тези, които, както в легендата за древния титан Сизиф, търкаляха нагоре по стръмнините най-тежките каменни блокове.

6. КАКВА Е ЗАВИСИМОСТТА МЕЖДУ СТРОЕЖА НА ВЕЩЕСТВОТО И ЕЛЕКТРИЧЕСТВОТО ? За да се разбере електрическото състояние на веществата, т. е. възникването на електрическото и магнитното поле, са необходими известни кратки познания за строежа на веществото, в случая на атома. Неутроните, които са без електрически заряд, изграждат ядрото на атома и характеризират само масата му. Протоните имат положителен електрически заряд и се отблъскват помежду си. Протоните и неутроните са свързани взаимно под действието на извънредно големи неелектрически ядрени сили, които могат да се унищожат само когато се разруши ядрото на атома. В нормално състояние всеки атом има еднакъв брой протони и електрони. Между положително заредените протони (в ядрото) и отрицателно заредените електрони (в електронните слоеве) дей-ствуват електрически сили на привличане. Тгзи сили се уравно-весяват с центробежните сили на обикалящите електрони. Отнемането или прибавянето на електрони от външния електронен слой на атома води до наелектризирането му. Например преминаването на електрон от външния слой на атома на натрия към външния електронен слой rta атома на хлора принуждава образувалият се положителен йон на натрия (атом без един електрон) да се привлича от отрицателен йон на хлора (атом с един допълнителен електрон). Това електрическо свързване на атомите на Na и С1 обуславя образуването на молекулата на натриевия хлорид NaCl (фиг. 4). 7. КОИ ЕЛЕКТРОНИ СЕ НАРИЧАТ СВОБОДНИ ? Във външния електронен слой на атома има един или най-много 8 електрона. Да приемем, че броят на електроните от външния слой, които може да се освободят под действието на електрическото поле, е от 1 до 3. Тъй като тези електрони са най-отда-лечени от ядрото на атома, те са свързани по-слабо с него. Това важи особено за металите: мед, алуминий и др. Електроните, които се освобождават леко от притегателната сила на ядрото, се наричат свободни електрони. 8. КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ЕЛЕКТРОННИЯ И ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯ ТОК ? Под действието на електрическо поле свободните електрони започват да се движат в определена посока, т. е. протича електронен ток. Свободните електрони преминават през цялото сечение на проводника (фиг. 6), подобно както водата тече през тръбопровода. Посоката на насоченото движение на свободните електрони или посоката на електронния ток в проводника е от полюс минус към полюс плюс на електрическия източник (например батерията). На практика за посока на електрическия ток се приема обратната посока (от полюс плюс към полюс минус на източника). Фиг. 6 9. ОБЯСНЕТЕ ОБРАЗУВАНЕТО НА ПОЛОЖИТЕЛНИ И ОТРИЦАТЕЛНИ ЙОНИ В ТВЪРДИТЕ ВЕЩЕСТВА ! Да разгледаме атома на натрия, който във външния си електронен слой има само един електрон (фиг. 4). Ако този свободен електрон излезе от сферата на привличане на ядрото и се освободи, ще се наруши електрическото равновесие на атома. От него ще липсва един електрон и той ще се наелектризира, т. е. ще притежава елементарен положителен заряд, тъй като в случая протоните са с един повече от електроните в слоевете (11 протона и само Ю електрона). Такъв атом се нарича положителен йон. Атомите на елементи, които на външния си електронен слой имат повече от четири електрона, приемат свободни електрони (например хлорът — вж. фиг. 4). По този начин в атома се получава излишък от електрони и той се наелектризира отрицателно, т. е. превръща се в отрицателен йон. В заключение трябва да се каже, че йоните са заредени атоми или група от атоми, които се характеризират с излишък или недостиг на електрони. 10. КАКВО ЗНАЕТЕ ЗА ОБРАЗУВАНЕТО НА ПОЛОЖИТЕЛНИ И ОТРИЦАТЕЛНИ ЙОНИ В РАЗТВОРИТЕ НА СОЛИ ? Положителните или отрицателните йони се образуват в някои проводими разтвори при разпадане (дисоциация) на молекулите на соли, киселини или основи. Тези йони може да се движат свободно в разтворите и пренасят електрически заряд. Ако движението им е предизвикано от действието на електрическо поле, тогава в разтвора протича електрически ток (например при електролизата). От разпадането (дисоциацията) на молекулите във водния разтвор на готварска сол (NaCl) се образуват положителни йони на натрия Na и отрицателни йони на хлора Cl (фиг. 7). Ако в съда с разтвора потопим два електрода, към които се подава постоянно напрежение, йоните ще започнат да се движат, като положителните йони на натрия Na се привличат от отрицателния електрод, а отрицателните йони а хлора Cl- от положителния електрод. Фиг. 7 11. КАКВА Е РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ЙОНИТЕ НА ТВЪРДИТЕ ВЕЩЕСТВА И НА РАЗТВОРИТЕ ? Положителните и отрицателните йони, които се образуват в твърдите вещества, не могат да се движат произволно. Тези йони са свързани помежду си и образуват йонната решетка на веществото. В случая йоните само трептят около постоянните си положения в пространствената решетка и не участвуват при протичането на електрическия ток. Йоните, които се образуват в разтворите на соли, киселини или основи, започват да се движат, когато в разтвора се поставят електроди, които са свързани към източник с постоянно напрежение. Така например положителният електрод (който има недостиг на електрони) привлича отрицателните йони (с излишгк от електрони) и обратно — отрицателният електрод привлича положителните йони. 12. КОГА ВЪЗНИКВА ЕЛЕКТРИЧЕСКИЯТ ТОК ? Свободните електрони и свободните йони носят електрически заряди. Електрическият ток възниква, когато в една посока се движат или свободни електрони (при проводниците), или свободни йони (при електролитите), и то под въздействието на външни причини (например електрическото поле от източник на електрическа енергия). 13. КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВАТ ПРОВОДНИЦИТЕ, ДИЕЛЕКТРИЦИТЕ (ИЗОЛАТОРИТЕ) И ПОЛУПРОВОДНИЦИТЕ ? Проводниците са вещества, съдържащи свободни заредени частици, които под действието на външно електрическо поле могат да се придвижват в една или в друга посока. Проводниците се подразделят на: а) проводници с електронна проводимост, в които електрическият ток се обуславя от насоченото движение на свободни електрони; б) проводници с йонна проводимост, в които електрическият ток се дължи на протичането на положителни и отрицателни йони. Към първата група принадлежат металите. При протичане на електрически ток в тях не настъпват химически промени. Към втората група се отнасят електролитите и някои разтопени соли, в които протичането на електрическия ток е съпроводено с химични промени (електролизата). Диелектриците (изолаторите) са вещества, в които практически липсват свободни заредени частици (електрони, йони). В тях не се създават условия за протичане на електрически ток. Такива вещества са: стъклото, слюдата, гумата, хартията, трансформаторното масто и др. Идеален диелектрик е вакуумът, тъй като в него няма никакви веществени частици. Полупроводниците са особена група вещества, при които проводимостта може да се променя в широки граници под действието на външни причини. Те са съединения на различни елементи, особено на въглерод и силиций, различни смеси на неорганични и органични вещества, например селен, силиций, германий и др., които намират юлямо приложение в електрониката. Проводимостта, респективно съпротивлението на телата, зависят от физичните условия, например от температурата, налягането, агрегатното състояние и др.

1. КАКВО Е ЕЛЕКТРОТЕХНИКА? Електротехниката е наука за производството, пренасянето и разпределението на електрическата енергия и практическото й използване във всички области на човешката дейност, като например в промишлеността, селското стопанство, транспорта, съобщенията, бита и др. 2. КАКВО Е ЗНАЧЕНИЕТО НА ЕЛЕКТРИЧЕСКАТА ЕНЕРГИЯ ? Електрическата енергия е най-ефективната форма на енергия. Тя се получава лесно от други форми енергия и обратно може също лесно да се преобразува в друг вид енергия, например в топлинна (електрически нагреватели), механична (електродвигатели) светлинна (електрически лампи), химична (при електролизата), електромагнитна (при радиото, телевизията) и др. Електрическата енергия може да се разпределя и пренася лесно и с малки загуби на големи разстояния. Електрическата енергия освобождава човека от тежкия физически труд, повишава стандарта на живота му и спомага за развитието на стопанството в целия свят. С нейна помощ се осъществява комплексната механизация и автоматизация на производствените процеси и се създава нова прогресивна техника, например електронноизчислителни машини за решаване на сложни математически задачи и др. 3. КАКВО ЗНАЕТЕ ЗА ЕЛЕКТРИЧЕСТВОТО? Не всички ние можем да обясним задълбочено същността на електричеството, но познаваме добре свойствата му. В практиката обаче не е необходимо да знаем точно какво е електричеството. За да си обясним електрическите явления, е достатъчно да си представим електричеството като подвижни заредени частици, които преминават през проводника, както водата протича по тръбопровод. Когато казваме, че натърканата стъклена пръчка се зарежда с определено количество положително електричество (заряд), това означава, че тя се отнася по определен начин спрямо другите тела. Електричеството е причина за придобиване известни свойства на телата, така както топлината обуславя определено състояние на телата, което се характеризира с температурата им. Техническият прогрес при производството и използването на електрическата енергия създаде възможност да се развие и допълни теорията, т. е. знанията и законите за електричеството. 4. КАКВО ОБЯСНЯВА ЕЛЕКТРОННАТА ТЕОРИЯ? Електронната теория обяснява електрическите и магнитните явления в зависимост от строежа на веществото. Атомите на елементите са изградени от елементарни частици: електрони, протони и неутрони. Електронът има елементарен отрицателен електрически заряд, а протонът — положителен. Отрицателният заряд на телата се дължи на излишък, а положителният — на недостиг на електрони. Електронната теория обяснява почти всички известни електрически и магнитни явления въз основа на наличието и свойствата на електроните. 5. ОПИШЕТЕ СТРОЕЖА НА ВЕЩЕСТВОТО С АТОМНИЯ МОДЕЛ НА НИЛС БОР! За да си обясним отчасти същността на електричеството, трябва да се запознаем с основните схващания за строежа на веществото. Всички електрически и магнитни явления потвърждават съществуването на материята. Веществото се състои от малки частици, наречени атоми. За съществуването им се убеждаваме от техните физични и химични свойства. За да обясним строежа на веществото, ще си послужим с атомния модел на Бор от 1915 г. Атомите на химичните елементи се състоят от положително заредено ядро, около което се движат отрицателно заредени електрони, образуващи електронната обвивка на атома. Ядрото се състои от протони и неутрони. Водородът Н като най-прост химичен елемент има атом Н, чието ядро съдържа само един протон (фиг. 1). Броят на протоните в ядрото характеризира атомния номер на елемента. Масата на протона е около 1840 пъти по-голяма, от масата на електрона. Неутронът има практически същата маса, както протонът Неутронът няма заряд, докато положителният заряд па протона, е равен по големина на отрицателния заряд на електрона. Фиг. 1/2/3 Електронът е елементарна частица с най-малък отрицателен електрически заряд. Неутронът характеризира само масата на атома. Химичните свойства на елемента зависят от броя на протоните в ядрото. Съгласно електронната теория електронът обикаля около ядрото със сравнително голяма скорост (няколко хиляди километра за секунда), така че центробежната му сила се уравновесява със силата на привличане между него и протона. Хелият He има атомен номер 2. Това означава, че атомът му се състои от два протона и два електрона, които са в електрическо равновесие. Атомът на хелия съдържа още и два неутрона (фиг. 2). Сумата от масите на протоните и неутроните на практика е равна на масата на атома на химичния елемент. Така масата на атома на хелия е 4 (два протона плюс два неутрона). Атоми, които имат повече електронни слоя (орбитите, по които обикалят електроните), са например атомите на кислорода o (фиг. 3), на натрия Na и хлора (Cl) (фиг. 4). Както се вижда от фиг. 3, атомът на кислорода има ядро с 8 протона и 8 неутрона (т. е. масата на атома е 16) и два електронни слоя К и L с общо 8 електрона, колкото е и броят на протоните. Ядрото на атома на натрия Na (фиг. 4) се състои от 11 протона (колкото са и електроните) и 12 неутрона, като по орбитите на електронния слой К обикалят два електрона, по слоя L — осем електрона, а по външния слой М — само един електрон. Ядрото на атома на хлора С1 (фиг. 4) съдържа 17 протона, колкото са и електроните. В слоя К се движат два електрона, в слоя L — осем електрона, а във външния слой — 7 електрона. Фиг. 4/5 Освен основните градивни частици на атома съществуват и много други елементарни частици, например позитрони, мезони, неутрино и др. Трябва да се каже, че науката за строежа на материята не е окончателно завършена и подлежи на по-нататъшно развитие. Описаният атомен модел на Бор дава задоволителна представа за атомите, молекулите и изобщо за строежа на веществото. Орбитите, по които електроните се движат около ядрото, не лежат в една равнина, а представляват пространствени траектории (вж. фиг. 5).

Един от първа дивизия Автор: Георги Ст. Георгиев В изданието от 1992 година има един чудесен предговор на книгата със заглавие: ПОЕЗИЯТА НА ДЪЛГА Да, книгата „Един от първа дивизия" от Георги Ст. Георгиев учи на дълг към родината. Затова и не беше преиздавана през десетилетията, когато тоталитарните идеолози се опитваха да отнемат паметта на своя народ и бяха почти стигнали до тази историческа амнезия. А това е една от най-хубавите книги, посветени на подвизите на българина по време на войните за национално обединение. Преди 1944 г. творбата на Георги Ст. Георгиев претърпява пет издания за седем години (1935, 1938, 1939, 1941, 1943 г.). За нейните изключителни качества пишат възторжено проф. Михаил Арнаудов, Жорж Нурижан, Димитър Талев и редица още видни личности. Според Михаил Арнаудов тази хроника „е достойна да бъде четена и проучвана от всеки българин", а поетът Калин Донков я определи като „бестселърът на разранената българска душа". Младите поколения днес наистина не знаят какъв дух са носели техните предци по време на войните. Целта да се постигне обединението на всички българи в нашите етнически граници е пулсирала във всяко българско сърце. Нямало е сила, която да попречи на този справедлив устрем. Само така можем да си обясним факта, че през 1909 г. правителството на Александър Малинов дава ултиматум на Турция в срок от три дни да признае нашата държавна независимост и този срок е спазен. Само така можем да си обясним и неудържимата стихия на българската армия, която стига стените на Цариград и оставя в световната история епопеята при Одрин, Булаир и Лозенград На какво се дължи тази масова храброст, която изумява? Само на физическата издръжливост на българина, на неговия неподдаващ се на примирение дух? Не, тя се дължи преди всичко на Неговата справедлива кауза, на факта, че той се бие за родна и върху родна земя и че никога не е участвувал в завоевателни и грабителски войни. Няма по-хубави паметници за войните от скромната фигура на обикновен войник в поза "На нож!", както го изобрази някога големият наш скулптор Иван Лазаров. А под фигурата — карта на Санстефанска България и думите: „За тебе те умряха!" В нашата литература има много книги за воините, но книгата на Георги Ст. Георгиев е една Тя се отличава със своята неподправена и жестока искреност. Поемата на Георгиев, мисля, че с основание може да бъде наречена така, би могла да се сравнява с военните разкази на Йордан Йовков и с фронтовите стихотворения на Димчо Дебелянов. Тя не е толкова хроника на сражения и походи, колкото възпев на изумителния български дух, който се проявява от Добруджанското бойно поле до Битолския фронт, засипван от снарядите на англо-френците. Георги Ст. Георгиев е можел да не бъде на фронта, но като мнозина свои връстници, като Дебелянов, отива доброволец. Това е повелята на дълга, както пише в едно свое чудесно есе, наречено „Слово за дълга": „Щастието е в самите нас." То е в изпълнението на дълга. Дългът е предимство, дългът е превъзходство, дългът е победа. А при изпълнението му и слабият, и скромният, и неграмотният могат да се проявят и отличат." Хиляди български младежи повтарят примера на Донко Влайков (племенник на писателя Тодор Влайков), който плаче, когато военната комисия го определя за негоден да носи военната служба. За да им докаже, че не са познали, отива на бойната линия, където загива като своите връстници. Равен с равните. Нека припомним и думите на майката на младежа Иван Захариев, която го успокоява: „Иванчо, ти си слабичък, но разправят, че на фронта въздухът е чист и ще се поправиш. И сълзите й капят, капят." Тук заслужава да споменем и за примера на Петър Мутафчиев, известния по-късно историк и професор, който спира отстъпващата дружина в едно решително сражение с думите: „Къде отивате, братя, България пропада!" Много от хората, описани в книгата на Георги Ст. Георгиев, са пресъздадени като запомнящи се литературни образи. Такъв е преди всичко полковник Хараламби Тошков. С постоянно незаздравяваща рана на крака той има и постоянна температура. В невъзможност да язди на кон, той командува боя, качен на кабриолет. През цялото време полковник Тошков се бои от едно-единствено нещо — да не би тази течаща рана да стане причина да напусне полка. А то иначе: „Какво ще кажат другарите ми?" Като голям характеролог авторът на книгата "Един от първа дивизия" по следния запомнящ се начин е обрисувал своя герой: • Винаги диетичен, винаги болен, винаги здрав." Доста прекрасни примери могат да се посочат у тоя безукорен командир на полк, Но един от тях е класически в нашата литература. При едно съдбоносно сражение, когато всички са напрегнати до краен предел, тръбачът Петър свири за атака. Начело на веригата застава полковник Хараламби Тошков и румънските сили са пометени. След края на победното сражение командирът се чуди с какво да награди тръбача и като няма какво да му даде, изважда последното шекерче от джоба си и го поднася на своя войник. Такава награда едва ли някой друг е получавал: „Това шекерче — пише Георгиев — днес е в една скромна селска къща, до кандилото, пред иконата. Без цвят, без мирис, то е най-голямата награда, която войната даде." А случаят с кошницата, пълна с храна, която командирът е отказал и върнал обратно през целия фронт, защото е получена неправомерно? Или епизодът, когато синът на полковник Тошков поисква файтона, а той му отговаря: „Син си ми, синко, но не си от моя полк." Тази знаменита фраза повтаряхме с един мой близък приятел в най-грубите тоталитарни времена, когато корупцията и хайдутлукът бяха превърнати в официални норми. Тя ни даваше пример и упование, вяра в по-добри времена за българина. Но кой е Георги Ст. Георгиев, авторът, описващ подвизите на шопите от непобедимата Първа дивизия? Когато умира и в един студен ден на 5 януари 1980 г. го погребват, някакъв непознат господин казва: „Днес погребахме най-храбрия жив българин — сражавал се е доброволец в повече от двайсет патрулни нападения." Като прибавим факта, че е прострелян от картечен куршум до самото сърце и след като оживява се връща отново на фронта, че успява да избяга от заложничество и е носител на три ордена за храброст, става ясно, че не е фанатичен българин, а чисто и просто идеалист, предан единствено на отечеството си. Ако днес потърсите някакви сведения за Георги Ст. Георгиев в българските енциклопедии, няма да откриете нищо. Вярно че донякъде енциклопедистите са си отмъстили, задето този автор постоянно издирваше техните грешки и в обширни статии им ги показваше публично. (Ефрем Каранфилов ми е казвал, че веднъж в редакцията на сп. „Пламък" Георги Ст. Георгиев донесъл критична рецензия от 60 страници за поредната енциклопедия.) На този автор обаче отмъщава самото време, в което живее. Царски офицер, той е бил смятан за същинска бяла врана в онова идеологизирано по сталински образец общество. През 1960 г. Георги Ст. Георгиев написва блестящата статия „В защита на българския език" и между другото отбелязва, че не е печатал 18 години. А преди 1944 г. той е автор на няколко книги, сред които „Госпожа Лaфарж", повестта „Ирен", „Славните водачи на шопите", „Срещите ми". В тях е включил разговори с най-известните френски писатели между двете световни войни, както и няколко тома за знаменити съдебни оратори. Интервютата с. френски писатели предизвикват широк отклик в печата като нещо ново и оригинално в нашата литература. Емануил Попдимитров ги нарича „прелестни анкети-интервюта", в които е проявен тънък вкус, остроумие и психологизъм. Георги Ст. Георгиев умира на 84 години самотен и забравен от съвременниците си. Ето как описва последния му ден Калии Донков: „Лежеше посред зимното гробище, угаснал сам и непримирим, непобедил и непобеден," Но тоя човек е имал чувство за изпълнен дълг, защото зад гърба му е стояла книгата „Един от първа дивизия" — безспорен шедьовър в нашата военна и не само военна литература, която може да бъде наречена и нравствен катехизис на българина. С това преиздаване ,на бестселъра на Георги Ст. Георгиев той отново възкръсва за нашата литература и книгата му вече не може да умре. Дори и да дойдат времена като тези, които описва Рей Бредбъри, и всички книги да бъдат изгорени, все ще се намери някой българин, който да научи „Един от първа дивизия" наизуст и така да я спаси за бъдещето на България. Луко ЗАХАРИЕВ Къде сме ние в тези редове и още има ли го този дух и може ли да се възроди? Питам аз, има ли българи, които да са идеалисти, преданни единствено на отечеството си...???

БЕЗСМЪРТНИЯТ СИРАКУЗЕЦ „Отсега нататък аз искам да вярват на Архимед във всичко, каквото и да каже!" X и е р о н В Александрия имаше чума. Огромният град беше замрял, притиснат от неочаквания ужас. Пазарищата, театрите, баните и градините — всичко беше пусто. Редките минувачи притичваха боязливо по улиците, като се оглеждаха. Вечер хилядният град заспиваше и не знаеше какво ще му донесе утрото. А когато то идваше, живите брояха умрелите и писъците на жените се сплитаха с протяжните викове на хиеродулите (храмови роби в древен Египет), които изнасяха мъртвите. Дворецът на Птоломеите беше изоставен. Фараонът, божественият Птоломей Филаделф, беше заминал за Мемоще с идването на страшната вест. Подир него се беше разпиляла цялата пъстра свита от надменни жреци, царствени роднини и техните роби. Бяха останали само по-низшите придворни и неколцина гости — чужденци, които убиваха времето си в разходки из градината. Между тях често се появяваше един висок слаб мъж с орлов нос и грижливо накъдрени кестеняви коси. Облеклото му и леко напевният елински говор го издаваха веднага — той беше от Сицилийското крайбрежие. Макар че в двора на Птоломеите се гледаше малко отвисоко на елините и на малките сицилийски държавици, около този мъж винаги се струпваха много събеседници, които го слушаха с внимание. Той разказваше увлекателно — беше пътувал и видял много . . . Познанията му бяха необикновени — владееше до съвършенство астрономията и математиката и говореше свободно няколко езика. Тоя чужденец, както винаги, беше излязъл в градината заедно с още двама души. Те вървяха бавно из сенчестите алеи, посипани със златист пясък и украсени с мраморни статуи, като разменяха от време на време по някоя дума. — И все пак, драги Архимед — каза единият от мъжете, — аз мисля, че ти би дал много повече на всички ни, ако се занимаваш само е математиката. Твоите уреди те отвличат от основното — съзерцанието и размисъла, чрез които стигаме до истината. Високият мъж, когото нарекоха Архимед, не отговори. Той вървеше мълчаливо. После изведнъж се обърна и каза: — Истина ли? А ти, Кононе, сигурен ли си, че има истина? Ако има, тя поне не е там, където ние я търсим. — Ти пак започваш със своите странности — каза Конон. — с тях не може да се стигне далеч… Архимед махна с ръка. — Аз самият не знам къде е истината — каза той. — Може би в математиката, а може би и в тези уреди. Хората, които умират долу в града, едва ли се интересуват от нашите размишления. А ако това, което съм намислил, помогне на останалите живи да напояват своите ниви, сигурно тази истина най-много ще им хареса. — Това значи да се отречем от философията — възрази Конон. — Да! — продължи Архимед, който не чу думите на Конон. — Още нещичко не ми достига, за да може моята въртележка да вади водата от Нил и да я изкачва до терасите. Ето къде е нужна математиката, ще трябва наново да проверя изчисленията. Тримата продължиха разходката си. Тук, зад високите стени на двореца, чумата още не беше прескочила и всичко тънеше в лениво спокойствие. Даже робите, които винаги тичаха с някакви поръчки, сега вървяха бавно и оглеждаха с любопитство чужденците. Те не ги познаваха, вероятно бяха нови хора и, както изглежда, философи или учени. Фараонът обичаше да събира такива чужденци в двореца си, макар че не виждаше ползата от тях. Архимед се лъжеше, ако смяташе, че скоро ще свърши със своята „въртележка". Отначало тя го забавляваше, след това започна да го ядосва и накрая го застави да работи с дни и седмици над изчисленията. Щяха да минат месеци и едва тогава да дойде онази блестяща идея, която превърна „въртележката" във „винта на Архимед". Чудният уред стана изведнъж много известен. Архимед го постави отначало в едно от изкуствените езера на двореца, а след това край реката Нил. Бедните лаони (дребни селяни) гледаха с учудване как водата се издига до терасите, където по-рано я носеха на гръб. Скоро към тълпата започнаха да се примесват и други хора. От града идваха богати земевладелци, съпровождани от роби. Те водеха със себе си майстори дърводелци, които гледаха и размерваха. Винтът можеше да се види вече на много места. И това не беше случайно. От него имаше нужда, той заменяше изведнъж десетки роби, които иначе трябваше да бъдат хранени и подслонявани. В друго време „тая машина" едва ли щеше да се прочуе толкова бързо, но сега нуждата я наложи изведнъж. Робите бяха поскъпнали. Чумата беше отнесла със себе си толкова много от тях, че скоро нямаше да бъдат лесно заместени. Архимед беше доволен. Изчисленията му се потвърдиха. Сега неговият неспокоен ум беше зает с други неща. Всъщност, колкото и странно да беше това, той никога не можеше да работи само върху един проблем. Още докато мислеше върху винта, изчисленията будеха нови идеи. Трябваше да се намери начин за измерване на окръжността, това водеше до изчисления върху секторите, а те — до сферите, цилиндрите, и все по-надълбоко в непознатите тайни на математиката. Приятелите му Конон и Ератостен слушаха с удивление новите теореми, които той чертаеше в пясъка пред тях, и се радваха заедно с него в деня, когато Архимед успя да докаже, че обемът на сферата е равен на две трети от обема на цилиндъра, описан около нея. — Слушай, Кононе — каза един път Архимед, — толкова съм доволен от това откритие, че ми идва на ум нещо, което ще те моля да изпълниш. Когато умра, искам на гроба ми да поставите плоча, на която да няма нищо друго освен една сфера с описан около нея цилиндър! Смятам, че бъдещите хора трябва да ме запомнят с това! Но до смъртта имаше много, много време. Сега течеше третата година от сто и тридесет и първата олимпиада (251 г. пр. Хр) и Архимед беше млад, едва на тридесет и шест години. Много папируси щяха да минат под ръцете му и да влязат в хранилищата на Александрийския музеум: за закона на равновесието на плоските фигури, за квадратурата на параболата, за измерението на елементите на кръга и даже един папирус със странното име „Псамит" или изчисление за това, с колко песъчинки може да се изпълни целият видим свят. Щяха да минат столетия и бъдещите учени да се учудват на това, как с песъчинките Архимед беше решавал задачи за безкрайно малките и безкрайно големите величини. Но дотогава имаше много, много време. „Е В РИ К А! Е В Р И КА!" Керван от кораби се плъзга по кобалтовата глеч на морето между Сицилия и древната земя на Египет. Един мъж — висок и строен, загърнат в отвесните дипли на бяла туника, често пътува с някой от тези кораби от Сиракуза за Александрия. Това е великият геометър и физик Архимед. Александрия за него е втора родина — тук той е учил от ранни години, живял е в двора на Птоломеите, където и сега са неговите приятели — прочутите учени Конон и Ератостен. Наистина Архимед се отличава от своите двама приятели. Макар да притежава блестяща мисъл и в творчеството му да е изразена характерната за гръцките учени строга логика, в това творчество преобладава приложното направление. Свързан с живота и народа на своя роден край, той като че ли всякога се стреми да му бъде полезен с нещо. Неговата мисъл търси да разкрие трудните практически проблеми. След винта дойде макарата. Теоретическите изчисления върху лостовете го наведоха на идеята за система от макари, чрез които с малко сила могат да се повдигнат големи тежести. Тая идея така го завладява, че когато я разработва окончателно, Архимед неволно възкликва от радост: — Дайте ми опорна точка и достатъчно дълъг лост и аз ще повдигна Земята! Сега Архимед стоеше на един от корабите и радостна усмивка грееше на лицето му. Напред в далечината се виждаше Александрия — градът на неговата младост. Малко встрани, на малкия остров Фарос, беше изправил гигантската си снага Фароският маяк. Високата постройка сякаш се губеше в облаците. Ненапразно казваха за нея, че е едно от седемте чудеса на света. Корабът се носеше към пристанището и не след дълго Архимед щеше да стисне ръцете на своите стари приятели. За Ератостен той носеше копие от един свой папирус — съчинението „Ефондик", в което разглеждаше прилагането на механическия метод в геометрията. Когато му поднесе папируса си, Архимед му каза сърдечно: — Ето новото ми съчинение, драги Ератостен, посвещавам ти го и те моля да го приемеш! Ератостен благодари, поласкан от вниманието, и попита: — Как е положението в Сиракуза? Сега, след като свърши войната, сигурно всичко е спокойно. - Наистина войната свърши — отговори Архимед. — но това още не значи, че ще имаме дълъг мир. Знаете ли как наричат римляните тази война? Пуническа война. На мен ми се струва, че това е само една от войните, които предстоят между Рим и Картаген. Сега Рим спечели. Битката при Егатските острови реши края. Но и двете страни са толкова уморени от 23-годишната война, че всъщност победата е ничия. — Говорят, че в Картаген има въстание — подхвърли Конон. — Наистина в Картаген въстанаха наемниците и заеха цялото крайбрежие, но самият град е още в ръцете на предишните управници. Те са предали сега командването на Хамилкар Барка. Няма да мине много време и той ще се разправи с въстаналите. След това пак ще има война. А нашата Сиракуза стои между Рим и Картаген, както между чука и наковалнята. — Нямаш ли намерение да дойдеш да живееш в Александрия? — запита Конон. — Сиракуза ми харесва — отговори Архимед. — Не мога да се оплача и от владетеля — Хиерон Втори. Той ми е създал хубави условия за работа, без да заробва духа ми. Обичам Александрия, но нямам намерение да напущам Сиракуза. Само че — прибави той — загрижен съм от оплакването на владетеля Хиерон. Поставен съм пред голяма неразрешима задача. — Как неразрешима? — възкликна Ератостен. — Хиерон ми се оплака от златаря си — отговори Архимед. — Като правил короната му, ограбил златото и прибавил сребро вместо него. Хиерон ме попита как може да се открие злоупотребата, като се запази короната. — А нима Хиерон няма палачи, за да накарат златаря да признае кражбата? — Тук работата не е до палачи. Кой може да установи, че наистина от златото е взето известно количество и същото количество е заменено със сребро? Как, с какви средства? Такава задача още никой не беше разрешавал. Когато Архимед се връщаше от Александрия за Сиракуза, из пътя той мислеше все над този неразрешен проблем. Всъщност вълнуваше го не само злоупотребеното злато от короната на Хиерон. Пред него стоеше проблемът за определяне относителното тегло на веществата. Дните минаваха. Великият учен не преставаше да мисли как да разреши въпроса. Скоро Хиерон щеше да поиска отговора му. Един ден, както всякога, той влезе в банята си. В мраморния басейн се синееше укротена прохладна вода. Той свали бялата си туника и обтегна тялото си във водата. Надарен с остро и живо чувство за наблюдение и самонаблюдение, той забеляза, че крайниците му като че ли олекват, когато са потопени във водата. Защо олекват? Това го озадачи, накара го да се замисли. И ето, в неговия ум се появи проблясък, който доведе до определянето на знаменития закон на Архимед — „Всяко тяло, потопено в течност, губи част от своето тегло, равна на тежестта на обема на изместената от него течност". Радостта от това откритие беше толкова голяма, че Архимед не усети сам как изскочи гол на улицата, като викаше: — Еврика! Еврика! Сега, като намери начин да определя относителното тегло на веществата спрямо водата, за Архимед не беше трудно да определи относителните тегла на златото и среброто поотделно и след това да определи относителното тегло на сплавта, от която беше направена короната. С това той веднага даваше отговора дали има откраднато злато от златаря. Подозираше ли Архимед колко е важен откритият от него закон? Може би! Александрийската библиотека се обогатява с два нови папируса „за плаващите тела", в които са изложени основите на хидростатиката, приложени към условията за равновесието на плаващи тела. В седмото приложение на първия папирус е даден и този закон, който по-късно ще влезе в основата на техниката. Архимед търсеше да установи ръководни идеи и методи в математиката, но не преставаше да мисли и върху проблеми с чисто практическо значение, макар това да беше в пълно противоречие с възгледите на александрийските математици. Техният учител Платон ги караше да смятат недостойни за математическите науки механизмите и инструментите, тъй като „те връщат назад към чувствените вещи, а не издигат към безтелесните идеи, към бога". Архимед отива наново в Александрия. Той разказва на приятелите си за своето откритие. И когато гигантският фар пламва като чудотворен факел пред пристанището, под бледната светлина на лампите с дървено масло в Музеума ученият разгръща старинните папируси и мисли за хората, които някога са живели и завещали на света своите знания. Каква ли ще бъде съдбата на неговите съчинения и на него самия?