mnogoznaiko

Тук попаднах на интересен материал за оптичните илюзии - http://nauka.bg/a/%D0%BE%D0%BF%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8-%D0%B8%D0%BB%D1%8E%D0%B7%D0%B8%D0%B8-%D0%BF%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%B2-%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B0 Искам да споделя на още нещо, което попаднах в http://obekti.bg/ Илюзията на шахматната дъска Това е илюзията на Аделсон. Виждате шахматна дъска с блокчета в тъмно и светло сиво. Вероятно ще се съгласите, че сивото на блокче А е много по-тъмно от това на блокче B, нали? И двете блокчета обаче са оцветени в абсолютно еднакъв нюанс на сивото. Да, точно така. Може да не ви се вярва, но е истина. Цветът е идентичен, очите ни лъжат. Как работи? Известната и изумителна илюзия е създадена от Едуард Аделсон – професор по мозъчни и когнитивни науки в МИТ. Той обяснява, че причината за тази илюзия се дължи на няколко неща. 1.) Мозъкът вижда цветовете във връзка с останалите около тях. 2.) Мозъкът по естествен път се нагажда към сенките, за да възприема естествения цвят на обектите. Драконовата илюзия Драконът на Гарднър или драконът Джери Андрюс (на името на създателя), който винаги гледа към вас е една от най-известните оптични илюзии. Как работи? Тайната на тази илюзия всъщност е много проста – ние предполагаме, че драконовата глава е конвексна. С други думи – мислим, че нейните черти са издути така, че да образуват 3D глава. Това се дължи на факта, че нашите глави също са конвексни, както и почти всичко останало по света. Нашият мозък работи усилено, за да направи и драконовата глава такава и дори пренебрегва малките елементи, подсказващи тъкмо обратното – например сенките. Реално драконовата глава е вдлъбната – т.е. всички нейни характеристики са избутани навътре. Все едно да гледате маска от вътрешната й страна. Това означава, че ще ви се струва така, сякаш главата се движи в синхрон с очите ви. Всъщност, драконовата глава се движи два пъти по-бързо от очите, но това е трудно доловимо. Тази илюзия е известна и като илюзията на хлътналото лице. Илюзията с прозореца Това видео е може би най-добрата демонстрация на т.нар. „трапец на Амес“. Илюзията е дело на Аделберт Амес младши – художник, психолог и очен лекар. Той създава множество различни илюзии, в които обектите са подредени по такъв начин, че съзнанието ни не може да прецени колко големи са или в коя посока се движат. Нещата стоят по сходен начин с прозореца на Амес. Мозъкът ни предполага, че той е правоъгълен. Всъщност обаче е трапец. Горната и долната му част изглеждат паралелни, но всъщност се накланят една към друга. Това означава, че една част от прозореца е по-висока от другата. Когато го завъртим, фактите вече започват да идват наяве. Трикът с картите, които си променят цвета Един отличен пример за това какво може да се постигне, когато ви накарат да се съсредоточите върху конкретно нещо. Илюзията е по-скоро ментална, тъй като си играе по-скоро с начина, по който организираме и преценяваме нещата, отколкото с това как виждаме света. Илюзията със замъка Цялата илюзия се базира на т.нар. „послеобрази“. В това видео ще бъдете подканени да погледнете в изображението за дълъг период от време, след което бързо да отместите погледа си към празно пространство, например бяла стена. Това незабавно ще задейства комплексна промяна във фоторецепторите на очите ви, което пък от своя страна ще ви позволи да видите „негативът“ или обърнатата версия на оригиналната снимка. Ето какво се случва в очите ви. Те разполагат с два вида фоторецептори – едните функционират най-добре в по-слаба светлина, докато другите – в по-ярка. Когато фиксирате очите си в конкретна точка и не мигате, ще пренатоварите рецепторите, функциониращи в по-ярки среди. Обикновено очите могат да поправят това, което се движат съвсем мъничко – вие дори не го усещате. Ако изображението е твърде голямо обаче, това става невъзможно. Ако престимулирате този тип фоторецептори достатъчно дълго, те просто ще престанат да работят. Когато преместите очите си на празно пространство, уморените фоторецептори ще продължат да изпращат много слаб сигнал, докато тези около тях, които не са активирани, изпращат нормални и силни сигнали. Ако питате мозъка ви, това е равнозначно да гледаш „обратният“ цвят. Илюзията със замъка отвежда всичко това с една идея по-напред. Оригиналното изображение представлява инверсия на цветна снимка на замъка. Вашият мозък е принуден да я наложи върху сивата версия на нормалната снимка на замъка. Вие все още разполагате с пространствената информация на изображението пред вас. Вашият мозък трябва просто да интерпретира цветовете. Ето защо сивата снимка изглежда така, сякаш е правилно оцветена, стига да гледате в централната точка. http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=w6ccBwnc5KU от: http://obekti.bg/chovek/7680-%D0%9D%D0%B0%D0%B9-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D0%BE-%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D1%81-%D0%BE%D0%BF%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8-%D0%B8%D0%BB%D1%8E%D0%B7%D0%B8%D0%B8-%D0%B2-%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B5%D1%82

АМЕРИКАНСКАТА НАУКА ПРИЗНА: НАЙ-ДРЕВНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ В ЕВРОПА Е ПРОЦЪФТЯЛА НА ТЕРИТОРИЯТА http://ydara.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2237# НА БЪЛГАРИЯ и част от Балканите от 6200 г. до 4500 г пр.н.е. Едно изследване на професор Дейвид Антони. Неочакван фурор предизвика в Ню Йорк изложбата “Изгубеният свят на Стара Европа”, писа “The New York Times”. Дълго преди разцвета на Гърция и Рим, дори много по-рано от възникването на първите градове в Месопотaмия и Египет, в долното течение на Дунава и Предбалкана е живял народ, изпреварил своето време в търговията, изкуството и техниката. В последните дни на 2009 г. много американски специализирани издания, а и ежедневници отбелязват, че в периода на своя разцвет цивилизацията „Стара Европа“ е била едно от най-развитите места на света. Отбелязват още, че през 1972 г. край Варна е открит Варненският некропол и неговото халколитно съкровище. Също така и комплексът в Дуранкулак, който е основно неолитно селище със своите 1 200 гроба, които съдържат най-голямото праисторическо съкровище в Югоизточна Европа. Обитателите на Северозападното Черноморие са били високо развита общност, чиито традиции са навлезли в културното наследство на тракийската етнокултурна общност и по-късните древногръцки цивилизации, най-старата от които около 2700–1120 пр. Хр. е Микенската цивилизация. Дъглас Бейли от Университета в Сан Франциско пише в каталога на изложбата "Изгубеният свят на Стара Европа“ следното: "Способността да създават, използват и разбират символичните предмети като статуетки, определя хората като такива. Тази способност обединява нас съвременните хора с хората от неолита и художниците от палеолита". http://ydara.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2237# Видео от изложбата, на която се казва за България Ето и книга по този въпрос: http://press.princeton.edu/titles/9052.html

а това "С треперещи ръце Петров извадил от плика снимка, на която бил запечатан самият той, прегърнат от абсолютно непознат мъж!" Дали има наистина такава снимка, която е дошла от Австралия?

Съветският писател Евгений Петров – същият онзи, който заедно с Иля Илф написа знаменитите „12 стола” и „Златният телец”, имал доста интересно хоби. Той събирал пощенски пликове – но не какви да е, а от собствените си писма. Трудна работа, ще кажете, но Петров измислил прекрасен метод – пишел писмо до чужбина и си измислял целия адрес – и града, и улицата, и номера на къщата, и фамилията на адресата. Естествено, след месец-два писмото се връщало обратно, разкрасено с печати „Адресът неверен”. И изведнъж, през пролетта на 1939 г., Петров решил да си изпрати плик с щемпели от Нова Зеландия. Измислил си града Хайдбървил, на който на улица „Райтбийч” в къща №7 живеел мистериозният Мерил Юджийн Уизли. Увличайки се от играта, писателят сложил в плика и писмо: „Скъпи мой Мерил! Изпращам ти искрени съболезнования за смъртта на чичо ти Пит. Дръж се, приятелю! И ми прости, че толкова дълго не ти отговарях. Как е Ингрид? Целуни дъщеря си, тя сигурно вече съвсем е пораснала. Чакам отговора ти, твой Евгений.” Минал месец, два три – а писмото не се връщало. Петров вече забравил за него, когато в края на лятото изведнъж получил... отговор от Нова Зеландия. Когато прочел обратния адрес, Петров получил истински шок – на плика пишело „Мерил Юджийн Уизли, ул. „Райтбийч” №7, Хайдбървил, Нова Зеландия”. На място бил и печатът на пощата, потвърждаващ реалността на подателя. Най-странно от всичко обаче се оказало съдържанието на плика. Текстът на полученото писмо бил следният: „Скъпи Евгений! Благодаря ти за съболезнованията! Чичо Пит загина съвсем нелепо и тази трагедия извади от релси цялото семейство за половин година. Затова и толкова дълго не ти писах, но двамата с Ингрид не сме те забравили, нито онези три дни, които прекара с нас. Глория наистина порасна с половин глава, но още не иска да се разделя с руското мече, което ти й донесе. Твой Мерил.” И дори това не било всичко! С треперещи ръце Петров извадил от плика снимка, на която бил запечатан самият той, прегърнат от абсолютно непознат мъж! Когато видял датата на снимката, писателят се хванал за сърцето – точно на този ден, 9 октомври миналата година, той бил откаран в болница с най-тежка форма на белодробно възпаление. Няколко дни лекарите буквално го спасявали от оня свят. Цялото тук: http://www.manager.bg/node/67133

Бялата светлина е смес от цветове с различна дължина на вълната. Въпреки че и слънчевата, и луминесцентната светлина изглеждат „бели", съотношенията, в които са смесени отделните цветове - наречени спектри, - в двата случая леко се различават. Възприятието за цвят се опредем от спектъра. И слънчевата, и луминесцентната светлина се поглъщат от плата на дрехата и само определени дължини на вълни се отразяват от него. Ретината възприема отразените дължини като „цвят" на плата, от който е шита дрехата.

С традиционни конни състезания Университетската ботаническа градина „Екопарк“ – Варна, ще отбележи празника Тодоровден. Състезанията ще се проведат на 23 март 2013 година от 11:00 часа в Екопарка в. к.к. „Св. Св. Константин и Елена“. С традиционните надбягвания се поставя началото на сезон 2013 за ботанически посещения, екологичен и културен туризъм в Университетската ботаническа градина „Екопарк“. Тодоровден – Конски Великден - „Съботата след Сирни Заговезни. Празнува се главно за здраве на конете. Това определя и основните обредни действия в обичайно-празничния комплекс. Преди изгрева на слънцето жените приготвят обредни хлябове с форма на конче или подкова и украсени с орехови ядки, скилидки чеснов лук и сол. Всяка домакина раздава от тези хлябове, като подскача, бяга, имитира движението и цвиленето на конете. Стремежът на всяка жена е да не остава последна. От обредните хлябове се слага и и в храната на конете. За тяхно здраве се раздава и варена царевица. Най-интересният момент от Тодоровден е кушията. На празника се изпълняват и обреди, свързани с младите невести, които са в първата година от сватбата. В Западна България младата булка, облечена в невестинската си премяна, отива в петък вечер на църква. Придружава я свекървата, която носи тепсия с варена царевица и отгоре специален колак. Невестите остават навън, а свекървите влизат вътре, където свещеникът 'отчита донесеното'. По пътя до къщи те и другите жени ритат невестите. Върнатата царевица разпръскват по градините, за да расте посятото. В някои райони се изпълнява и друга интересна обредна практика за здраве и плодовитост. Сутринта на празника младата булка приготвя малки хлебчета. Празнично облечена, тя обикаля домовете на близки и роднини, раздава от тях, а домакините и пожелават деца. Накрая отива при родителите си, където и зетят, и свекървата и се слага обща трапеза. Рано на Тодоровден майките изкъпват децата си, за да не ги боли глава, да не се разболяват. Преди кушията жените си мият косите с вода, в която поставят слама от яслитена конете. Водата от миенето хвърлят на улицата след конете, за да са дълги и здрави косите им като конска грива. В Родопската област е известен обичаят Бекане. След църковната служба домакинята дава на всеки от семейството да хапне по няколко зърна от натопен в топла вода предишния ден грах. От него хвърля към тавана по една шепа за всички и за добитъка. Момите нижат броеници от накиснат във вода грах или нахут, украсяват ги с копринени конци и ги дават на избраниците си, а те им връщат подаръци. Гостува се на именниците.”

http://www.manager.bg/news/stranata-kadeto-rabotish-ili-si-mayka

Източник: http://lira.bg/?p=41692

Празнуването в България на 3 март - денят на освобождението (НАУКА - кн. 2/2012, том XXII, Издание на Съюза на учените в България) Цветана Величкова, Научен архив на БАН Празникът на Освобождението на България - 3 март, за пръв път се чества във Велико Търново на 19 февруари (3 март н. с.) 1879 г. В старата ни столица митрополит Антим I, тогава председател на Учредителното (10.11. - 16.IV.1879 г.) и Първото Велико народно събрание (17.IV. - 26. VI. 1879 г.) отслужва панихида в църквата „Св. Богородица" в присъствието на депутати и граждани. Две години след Освобождението, през 1880 г., 3 март се чества в София като Ден на възшествието на престола на император Александър II. От 1888 г. празникът започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османско господство. В изпълнената със събития 1885 г. (Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война) Празникът на Освобождението на България се чества с голяма тържественост, преглед на войските и юнкерите в украсената столица и увеселителна вечеринка в салона на читалище „Славянска беседа". След Съединението на България, през 1886 г., когато отношенията с Русия се влошават, княз Александър Батенберг абдикира и русофилското течение в българския политически живот е отстранено от власт, Празникът на Освобождението минава „без най-малко вълнение, при обикновена тишина". Разривът с Русия и твърдата воля на правителството на Стефан Стамболов за постигане на държавна самостоятелност силно рефлектират върху празнуването на 3 март в България. След 1896 г., когато Фердинанд получава потвърждение на монархическите си права от Петербург и Цариград, празникът възвръща своята тържественост не само в окичената със знамена и цветя столица, но и в страната. Въпреки частичното му реабилитиране, Празникът повече от 10 години се намира в един вид немилост пред българските управници. Тази немилост датира от времето, когато след скъсването на отношенията с Русия у нас започва преследване на всичко, което би могло да възкреси спомена за подвига на руските войници. 3 март -денят, който напомня за великото благодеяние, направено от Русия на българския народ чрез освобождението му от турско господство, трябваше да се заличи от паметта на българските граждани. Отначало напълно престава да се празнува, а по-късно, макар да се възстановява пак, неговото честване става с най-голяма скромност, без парад на българската войска, шествия и водосвети. В края на XIX век всички по-важни ежедневници в България отбелязват, че е време пренебрежението на празника да престане. Това наистина става през 1900 г., когато на празника и молебена в София присъстват руски дипломати, провежда се шествие на живеещите в столицата жители на Македония, все още неосвободена, които преминават по софийските улици със знамена и черни ленти. Шествието завършва с речи пред паметника на Васил Левски. В Пловдив след черковната служба, в присъствие на голямо мнозинство пред хотел „Петербург" реч държи д-р Никола Генадиев, представител на Македонското дружество. Полицията охранява тържеството, за да не се превърне то в политическа акция. По случай Деня на Освобождението по решение на поборнишко-опълченската организация се създава комитет „Цар Освободител" (1898) под председателството на Стоян Заимов с 500 клона в цялата страна. Този комитет събира доброволни дарения за построяване на паметник. В обявения конкурс за паметника участват 20 архитекти и скулптури. Журито, под председателството на княз Фердинанд, одобрява проекта на флорентинския скулптор Арналдо Цоки. През 1901 г. е положен основният камък, а освещаването на паметника на Александър II става на 30 август 1907 г. Паметникът на Царя Освободител в София През 1902 г. Комитетът започва да събира средства за мавзолей в Плевен, хранилище на тленните останки на загиналите войници във войната за освобождението на България. Първи дарения правят Ив. Евстратиев Гешов, Д. Попов, Ил. и Хр. Пулиеви, офицери, окръжни съвети, общини, Народното събрание, Министерският съвет и т.н. През 1903 г. по случай 25 години от Освобождението кметът на столицата Петър Чернев изпраща благодарствена телеграма от името на столичани до княз Фердинанд и граф Игнатиев и организира „всенародно тържество". „Вечно признателна България" слави руския император Александър II като Освободител и Всеросийския император Николай II като Покровител. През същата година в Плевен къщата, в която е живял Александър II, става музей „Александър II", в гр. Бяла се организира къща-музей „Александър III", в с. Пордим - къща-музей „Николай Николаевич" и в с. Горна Студена - „Музей на Освободителната война". В. „Мир" (орган на Народната партия) от 20 февруари (4 март) 1903 г. споменава за почти незабележимия молебен в църквата „Св. Неделя" и заключава: „Една студенина се вкарва в признателната душа на българина". Причините се крият в политическата обстановка и общественото разочарование, породени от неизпълнените обещания на цанковистите. През 1903 г. министърът на просвещението проф. Ив. Шишманов нарежда във всички училища в навечерието на празника (2 март) да се изнасят беседи за значението на тази дата за българите. В следващите години - 1904 и 1905, на благодарствените молебени присъстват управляващият руското дипломатическо агентство Лермонтов, сръбският дипломатически представител Новакович, австро-унгарският представител Форгач и др. По случай 30 години от началото на войната, на 30 август 1907 г. в София пристигат синът на император Александър II - Великият княз Владимир Александрович (участник във войната), ген. Каулбарс, генералите Столетов, Паренсов и други военни. На 1 септември 1907 г. княз Владимир Александрович полага основния камък на руската черква в София. В началото на знаменателната за България 1908 година (обявяването на независимостта на държавата), по повод 30 години от подписването на Санстефанския договор, празникът придобива масов и народен характер. Организирано е шествие, в което участват деца и ученици от основните училища, 15 студенти и професори от Софийския университет, членове на Книжовното дружество (днес БАН), поборници в униформи с пушки и знамена, офицери, представители на клубовете „Юнак", духовници, членове на еснафските сдружения, македонските дружества, женското образователно дружество, славянското благотворително дружество, дружеството на българските публицисти, инженерно- архитектурното, юридическото и други културни дружества, търговското, земеделското и ловджийското дружество, индустриалния съюз, представители на общините, граждани от всички съсловия, колоездачи, туристи, хорът и военната музика, граждани, носещи 78 броя венци и т.н. Шествието е посрещнато от руския дипломатически агент Сементовски-Курило и други дипломати пред Руското консулство на ул. „Московска". Работническата партия и нейният печатен орган „Работнически вестник" от 21 февруари (5 март) 1908 г. критикуват тържествата по случай Освобождението, защото считат, че те „се използват за насаждане на монархически и националистически дух, за да държат в подчинение и не съзнание работническата класа". На 3 март 1910 г. се обявява опълченски празник в Русе, Сливен, Враца и други градове, извършват се молебени в Киев, Петербург, Букурещ. По време на Балканските войни (1912-1913) Освобождението на България се празнува твърде скромно. През 1914 и 1915 г. гражданите на свободния Дедеагач и Гюмюрджина отбелязват тържествено празника. През 1917 г., една година преди края на Първата световна война, 3 март е наречен в пресата „рожденият ден на България". По случай 45 години от Освобождението на България (1923) в София пристигат руски ветерани, провежда се VI конгрес на поборниците и опълченците, както и конгрес на Съюза на руските ветерани в България под почетното председателство на ген. В. Лазаров. На 3 март 1927 и 1928 г. по улиците на София, около театрите и църквите ученически комисии, снабдени с открити листове и квитанции, събират помощи за българските и руските ветерани от войната. Този „възпитателно-патриотичен труд" на децата е поставен под покровителството на полицията и бдителността на гражданите. По случай празника през 1928 г. Търговската камара дарява 100 хил. златни лева, а по-късно Софийската община отпуска 12 хил. лв. помощи (1934) на ветерани от войната. През 1929 г. в тържествата се включва и Свободният университет в София с тържествено събрание, на което слово произнася известният юрист проф. Г. П. Генов. В предвоенните години празникът се чества тържествено в храма „Св. Александър Невски" (1930) с българо-руска съборна служба; прави се помен по случай 50 год. от смъртта на руския император Александър II (1931); студентите вземат живо участие в манифестациите (1935); военният министър ген. Хр. Луков е инициатор на тържествен парад и преглед на войската (1936- 1938); в честването участват и бежанци от Босилеградско, Трънско и Царибродско (1938). По време на Втората световна война останалите живи опълченци от връх Шипка и руските ветерани не забравят празника 3 март и поднасят венци пред паметника на Цар Освободител в София, срещат се с ученици в училищата и разказват спомени. Правят се предавания по българското радио по повод Освобождението, а през 1942 г. в Македония и новоосвободените земи 3 март се празнува за пръв път. На първите си страници вестниците публикуват фотографии, една от които показва как министър-председателят Б. Филов поздравява българските бранници (1942). През 1944 г., когато войната все още не е завършила, благодарствени молебени се отслужват в цялата страна. На молебена в църквата „Св. Александър Невски" присъстват регентът Богдан Филов, председателят на Народното събрание Добри Божилов, членове на Министерския съвет, кметът на София Ив. Иванов, ректорът на Софийския университет, студенти и граждани. Периодичният печат, публикациите и архивните документи по темата за честването на празника на Освобождението 3 март от 1879 г. до днес, на фона на останалите политически и обществени събития, дават пълна представа за проявите на националната ни памет за Руско-турската война и значението, което българите й отдават. Те говорят за една традиция, поддържана десетилетия наред, която през изминалите години се е проявявала различно в зависимост от политическата конюнктура, отношенията ни с Русия или международната обстановка (революции, войни, бедствия и т.н.). Но този „велик всенароден празник на Освобождението" (в. „Дневник" от 19 февруари (3 март) 1908 г.) винаги се е празнувал като израз на всенародната признателност за извоюваната свобода. Денят на Освобождението на България от османско владичество като официален празник е отбелязан еднократно през 1978 г. по повод 100- годишнината от края на Руско-турската война. Десет години по-късно той става официален празник, а с решение на Великото Народно събрание от 5 март 1990 г. датата е обявена за национален празник на България.

"В бирата няма много витамини...за това трябва да се пие по-много!" А тая работа с заведенията за бързо хранене...животните ядат ли без да са гладни?

На 25 февруари се навършват 154 години от рождението на генерал от пехотата Васил Кутинчев (1859-1941). Роден в Русе, той завършва първия випуск на Военното училище в София (1879). Служи в 24-а пехотна силистренска (1879-1880), 12-а пехотна раховска (1880-1883) и 23-а пехотна русенска дружина (1883-1884), 5-и пехотен дунавски полк (1884-1885). След Съединението (6 септември 1885) командва 1-ва дружина от 5-и пехотен дунавски полк, с която се сражава в Сръбско-българската война (1885) при Сливница, Цариброд и Пирот. Последователно заема длъжностите командир на 10-и пехотен родопски (1887-1888) и 1-ви пехотен софийски полк (1888-1892), помощник-командир на 1-ва пехотна софийска (1893-1894) и 3-а пехотна бдинска дивизия (1894-1899), командир на 2-ра бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия и на 1-ва бригада от 1-ва пехотна софийска дивизия, командир на 6-а пехотна бдинска (1904-1905) и 1-ва пехотна софийска дивизия (1905-1908), началник на 1-ва военноинспекционна област (1908-1912). По време на Балканската война (1912–1913) е командващ 1-ва армия, която във взаимодействие с 3-а армия разгромява основните сили на турската Източна армия при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Люлебургас и Бунархисар. През Междусъюзническата война (1913) поема командването на 2-ра армия и провежда Кресненската операция. След войната отново заема длъжността началник на 1-ва военноинспекционна област (1913-1915). В Първата световна война (1915–1918) е началник на Моравската военноинспекционна област и генерал за поръчки при Щаба на действащата армия. На 23 октомври 1918 г. е произведен в чин генерал от пехотата и преминава в запаса. Награден с военен орден „За храброст“ II ст. и IV ст., 2 кл. На снимката: Генерал от пехотата Васил Кутинчев На 18 февруари се навършват 148 години от рождението на генерал-лейтенант Калин Найденов (1865-1925). Роден в с. Широка лъка, Смолянско той завършва Военното училище в София (1885) и Артилерийската и инженерна апликационна академия в Торино, Италия (1891). Участва в Сръбско-българската война (1885) като командир на 6-а полубатарея от 1-ви артилерийски полк. Служи като адютант в 1-ви (1886) и 3-и артилерийски полк (1887-1888). След завръщането си от Торино е командирован в Германия, Франция и Англия за запознаване с производството на артилерийски материали и доставка на оръжия (1892-1893). През 1894-1895 г. командва батарея в 4-и артилерийски полк и едновременно с това преподава във Военното училище. Последователно заема длъжностите началник на Софийския артилерийски арсенал (1895-1899), командир на отделение в 4-и артилерийски полк (1899-1901), началник на Техническото отделение в Артилерийската инспекция (1901-1908) и командир на 2-ри артилерийски полк (1908-1912). В Балканската война (1912-1913) е помощник-началник на артилерията при Щаба на Действащата армия, а от 1913 до 1915 г. - инспектор на артилерията. Има големи заслуги за развитието на българската артилерия в организационно, материално-техническо и учебно отношение. По време на Първата световна война (1915-1918) е министър на войната (21 септември 1915-21 юни 1918), а след освобождаването му - генерал за особени поръчки (25 юни –септември 1918). На 20 октомври 1918 г. преминава в запаса. Загива при атентата в църквата „Св. Неделя”. Автор на „Кратък очерк за съвременното състояние на полската артилерия в армиите на главните европейски държави” (1888), „Правила за престрелка и стрелба в артилерията” (1889), „Ръководство по артилерия. Ч. І-ІІ” (1889-1891) и др. Награден с военен орден „За храброст” ІІІ ст. 2 кл.

Може би за това англичаните си купуват тук къщи и живеят по селата

Европейска стратегия цели да преодолее комуникационните бариери в Европа, за да осигури на Стария континент водеща роля в технологичната революция на бъдещето. Европа е изправена пред сериозна комуникационна криза. Най-новото проучване на консорциума META-NEТ, озаглавено „Европейските езици в дигиталната епоха” и публикувано през 2012 г. в 31 отделни книги, изследващи 31 европейски езика, разкрива, че повечето европейски езици са застрашени от „дигитална смърт”, тъй като не разполагат с достатъчна технологична подкрепа, за да оцелеят в дигиталния свят. Изключителното езиково разнообразие обогатява културното наследство на континента ни, но същевременно възпрепятства търговията, разпространението на услуги и по-нататъшната европейска интеграция. В сегашния момент, въпреки огромните разходи за преводачески услуги, само малка част от необходимата информация е достъпна на всички европейски езици, а гражданите на Стария континент нямат възможност да обсъждат ключови въпроси за живота и бъдещето си, без да полагат огромни усилия за преодоляване на езиковите бариери помежду си. В разгара на финансовата криза например гърците и германците общуват помежду си с посредничеството на националните медии и политиците, т.е. на фактори, които далеч не винаги са гаранция за взаимно разбирателство. Във време, когато интернет и социалните мрежи радикално променят политическия процес, Европейският съюз не успява да се възползва пълноценно от положителните промени. Датчаните не могат да обсъждат с французите ползите и вредите от използването на ядрената енергия в сравнение с енергията от изкопаеми горива. Европейските граждани на средиземноморските страни членки не могат да участват заедно със съседите си от северноевропейските страни в международната дискусия за общата имиграционна политика. Европейската мрежа за върхови постижения META-NET обединява 60 изследователски центъра от 34 страни. Нейната цел е да подкрепи процеса на изграждане на Европа без комуникационни бариери, където безпрепятствено се обменя информация и се търгува свободно, като същевременно се запазва богатото разнообразие от култури и езици на континента. Именно с тази цел META-NET разработи Стратегия за развитие на научните изследвания по пътя към „Многоезикова Европа 2020” (SRA), в която се посочват начините, по които целевите инвестиции в езикови технологии ще генерират значителни икономически ползи, надхвърлящи вложените разходи. В последните две години META-NET обедини усилията на стотици представители на индустрията и администрацията и експерти в областта на езиковите и информационните технологии, за да разработи Стратегията SRA, чийто официален дебют пред Европейската комисия и представителите на научната общност и индустриалния сектор се състоя по време на симпозиум, проведен на 25 януари 2013 г. в Берлин, Германия. *** Езиковите технологии: Някои факти Езиковите технологии ни помагат в ежедневни задачи като писане на електронни писма и резервиране на самолетни билети. Тези технологии стоят зад софтуера, който може да обработва говорима и писмена човешка реч. Разчитаме на тях, когато търсим информация в интернет или си превеждаме уеб страници, когато използваме навигационната система в автомобила си или подаваме гласови команди на мобилния си телефон, когато сортираме препоръчани продукти в онлайн магазина. В близко бъдеще ще можем да подаваме гласови команди на компютърните програми, машините и други устройства, включително на домакинските роботи, които скоро ще влязат в домовете и офисите ни. Ако се нуждаем от информация и помощ, ще можем лесно да я получим, където и да се намираме. Премахването на комуникационната бариера между хората и технологиите ще промени нашия свят. Езиковите технологии ще позволят на хората да работят заедно, да учат, да правят бизнес и да споделят знания независимо от равнището на своите езикови познания и компютърни умения. Днес системите за езикови технологии разчитат предимно на статистическите методи, които използват огромен обем от писмени и устни езикови данни. Такива данни е много трудно да бъдат събрани, особено за езици със сравнително малък брой носители. Последните постижения отчасти преодоляват тези ограничения, а езиковите технологии са една от ключовите ниши в сектора за информационни технологии, които бележат растеж. Големите международни корпорации като Google, Microsoft, IBM и Nuance инвестират сериозно в разработването на езикови технологии. Европа разполага с необходимия технологичен, културен и езиков потенциал, за да заеме водеща позиция в този сектор, като същевременно разчита на стотиците малки и средни предприятия, разработващи специализирани многоезикови технологични приложения и услуги. *** Избрани цитати от изследването на META-NET „Европейските езици в дигиталната епоха” Латвия: „За малки езици като латвийския е жизненоважно да са в крак с все по-бързото развитие на съвременните технологии. Можем да гарантираме бъдещето на нашия език само ако осигурим на хората, които го използват, равностойни възможности с тези на хората, които използват по-големите езици. Затова и възможностите ни за напредък във всяко едно отношение са свързани с подкрепа за развитието на съвременните технологии.“ — Валдис Домбровскис (министър-председател на Латвия) Португалия: „Езиковите технологии са от първостепенно значение за укрепването на позициите на португалския като език на глобалните комуникации в информационното общество.“ — Педро Пасуш Коелю (министър-председател на Португалия) Чехия: „META-NET осигурява значителна технологична подкрепа на езиците в Европа и играе ключова роля в развитието на многоезиковата европейска култура и общество.“ — Иван Вилхелм (заместник-министър на образованието, младежта и спорта) Гърция: „Засилената подкрепа за езиковите технологии гарантира присъствието на гръцкия език и култура в дигиталната епоха, като същевременно поощрява развитието и комуникацията между гражданите в информационното общество.“ — Георгиос Бабиниотис (министър на образованието, обучението през целия живот и религиозните въпроси) Финландия: „Без език не можем да общуваме. Инициативите на мрежата META-NET оказват ценна подкрепа за развитието на многоезикова Европа.“ — Александер Стуб (министър по европейските въпроси и външната търговия) Франция: „META-NET осигурява неоценим принос за разработване на активна европейска стратегия в подкрепа на мултилингвизма въз основа на съществуващите технологии, като същевременно стимулира новите иновативни технологии.“ — Ксавие Нот (председател на Генералния директорат по въпросите на френския език и езиците, които се говорят във Франция) Литва: „Съхраняването на литовския език за бъдещите поколения е отговорност на цялата общност на Европейския съюз. Успешното развитие на езиковите технологии ще определи до голяма степен и бъдещето на литовския език.“ — Андриус Кубилиус (министър-председател на Република Литва) Швеция: „Висококачествените езикови технологии са най-ефективният начин за съхраняване на езиковото многообразие на Европа. В условията на демокрация е задължително да можем да използваме пълноценно всички езици за нуждите на живота ни в съвременното общество. META-NET има централна, жизненоважна функция в този контекст.“ — Лена Екберг (Шведски езиков съвет) Словения: „Системното разработване на езикови технологии за словенския език е задължително, ако искаме той да продължи да ни служи и да се развива и в бъдещия дигитален свят.“ — Данило Тюрк (президент на Република Словения) Великобритания: „Дейността на META-NET е важна стъпка към едно бъдеще, в което езиковите технологии ще бъдат навсякъде около нас, ще ни позволяват да общуваме, да правим бизнес и да споделяме знание с приятели и колеги, без значение дали говорим един и същи език.“ — Дейвид Уилетс (държавен секретар по въпросите на университетското образование и науката, ръководител на Департамента за бизнеса, иновациите и уменията) Германия: „Присъщата на Европа многоезиковост и отличният ни научен потенциал са перфектни предпоставки за значителен напредък, който да ни позволи да се възползваме от предизвикателствата, пред които ни изправят езиковите технологии. МЕТА-NET открива нови възможности за развитие на многоезиковите технологии, които са неразделна част от съвременния живот.“ — Анете Шаван (министър на образованието и науката) Целия текст: http://www.bas.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0079&n=001439&g=

Професор от Харвардския университет търси доброволка, която да зачене неандерталче, след като екипът му е успял да възстанови ДНК на пещерния човек, пише в. “Дейли мейл”. Професор Джордж Чърч има амбицията да прикрепи ДНК-то към човешка стволова клетка, след което да я имплантира в ембрион с помощта на сурогатна майка. Неандерталците са изчезнали от лицето на Земята преди 33 хиляди години но харвардският професор по генетика се надява да ги върне отново към живот. Обикновено този вид свързваме с нашите по-брутални и примитивни братовчеди в процеса на еволюцията. Идеята на Чърч напомня малко за историята на “Джурасик парк”, но докато в лентата динозаврите биват създадени в лаборатория, харвардските учени залагат на сурогатна майка. Те разполагали с достатъчно материал, извлечен от кости на праисторическите ни братовчеди, за да възстановят изцяло тяхната ДНК. Чърч смята, че при имплантиране на неандерталската ДНК в стволови клетки и при инжектирането им в човешки ембрион ще се получи хибрид. Но той ще има повече неандерталски черти, отколкото човешки. След като ембрионът бъде отгледан няколко дни в лабораторни условия, той ще може да бъде присаден в утробата на майка доброволка. Чърч е на мнение, че неандерталците не са били брутални и примитивни същества, за каквито ги мислим. Те са с голям обем на мозъка и са били много интелигентни като са използвали сечива. Учените считат, че идеите на Чърч са принципно осъществими, но в повечето държави клонирането на хора се третира като криминално деяние. Но дори и да бъде родено, подобно същество едва ли би оцеляло, тъй като то не би имало имунитет към съвременните болести. Източник: http://www.monitor.b...ticle?id=370245

Някои въпроси около изграждането и развоя на българския книжовен език ИЗ: Христоматия по история на Славянския книжовен език - 1976 Изграждането на книжовен език е процес от огромна важност в историята на всеки културен народ. Книжовният език е основната спойка между различните среди на народа, без която е невъзможно да се развиват обществено-икономическият и културният живот, науката и техниката. За изграждането, поддържането и развитието на книжовния език са необходими големи обществени и лични грижи. Книжовният език се изгражда в даден исторически момент върху основата на говоримия народен език (най-често върху основата на един определен диалект или група близки помежду си диалекти), като се използуват и различни други средства и пътища за обогатяването му. Генетически свързан с диалектите, функционално той стои над тях и играе ролята на тяхно обединително звено, на типична, представителна, стандартна, общозадължителна форма на целокупния народен (национален) език. Между книжовния език и диалектите има постоянна борба, в резултат на която книжовният език печели постепенно почва, а диалектите отстъпват, тъй като, от една страна, се увеличава постоянно броят на хората (интелигенцията), които си служат с книжовния език, а, от друга страна, в самите диалекти проникват все повече елементи от книжовния език. В теорията и практиката на книжовния език, който е езиков орган на общонародния културен, постоянно развиващ се живот, важно място заема въпросът за неговото отношение към народните говори или диалектите (които са езиков орган на простонародния, традиционен, разпокъсан областно живот). Това отношение е сложно и противоречиво. От факта, че книжовният език възниква и се развива предимно върху основата на диалектите, на народната реч, някои учени правят извод, че диалектите са винаги основна и главна форма на езика на даден човешки колектив, превъзхождаща книжовния език, че книжовният език е само допълнително изкуствено построение, бледо отражение на богатството и силата на народната реч и дори е някаква фикция. Подобна мисъл е изказвал напр. Ст. Младенов в „Граматика на българския език" (1939 г., стр. 3—5) и в други свои работи. Може да се каже, че в традиционната реч на народните среди се съдържат в най-чист вил закономерностите и специфичните традиции на езика като общонародно цяло. В целокупната народна реч винаги се чувствува пулсът на една многостранна и богата езикова дейност, съобразена с най-чистите и здрави традиции на народната езикова специфика. И все пак с течение на времето книжовният език все повече укрепва и се издига над диалектите. Той не е изкуствено построение, а закономерен по-висок етап и историческа необходимост в езиковия развой на народа. Той превъзхожда диалектите както сьс своя общонароден характер (с единните си норми), така и с огромното си богатство, съответствуващо на огромната сложност, разнообразие и богатство на живота на един културен народ. Не трябва да се надценява фактът, че в отделните диалекти се срещат думи, които са непознати в книжовния език, т. е. че отделните диалекти могат да бьдат по-богати с отделни думи от книжовния език. Общо взето, книжовният език е несравнено по-богат or диалектите. От друга страна, от факта, че книжовният език съществува успоредно с диалектите на даден език, други учени правят извод, че книжовният език е на общо основание също един диалект наред с другите диалекти на общонародния език. Такава мисъл е изказвал А. Т.-Балан в разни свои работи, напр. в „Нова българска граматика за всякого" (св. I, 1954. стр. 17). В действителност по силата на своята обединяваща общонародна, а също и културна функция книжовният език се противопоставя на всички диалекти, взети заедно, и обслужва, както вече се каза, културния живот на народа, несравнено по-сложен и по-разнообразен ог традиционния народен бит, обслужван от народните диалекти. Книжовният език е ново явление в езиковото развитие на народа, той се противопоставя на диалектите с общонародния си характер и ги надраства по функция, затова е неправилно да бъде формално поставен наред с тях. И тъй книжовният език е общонародна, стандартна, високо обработена езикова форма, която се отличава от диалектите с определени общозадължителни норми и с много по-богати изразни средства. Общонародният характер на книжовния език се постига чрез установяване на единни общонародни норми в езиковата практика на образованите среди. Под езикови норми разбираме общозадължителните изисквания за единен изговор, единни форми и единна употреба на думите в книжовния език. Докато езиковите правила определят закономерностите в строежа на езиковата система, езиковите норми определят практиката в книжовния език в случаи, когато има различия между диалектите, а също и в други случаи, когато са се появили различия в езиковата практика на интелигенцията. Обогатяване! о на книжовния език се постига, като се използуват както вътрешни езикови източници (различни народни говори, историческо книжовно наследство), така и външни (международна културна лексика. елементи от други езици). Заедно с това в историята на книжовните езици може да се наблюдава и развитие на някои нови или своеобразни структурни явления, които не са присъщи на диалектите. От казаното се вижда, че историята на един книжовен език обхваща два основни процеса: а) процес на установяване на система от норми и б) процес на обогатяване на изразните средства. * В многовековната езикова исторля на нашия народ са били създадени в различни епохи два книжовни езика: старобългарски от IX в. и новобългарски книжовен език от Възраждането (XVIII—XIX в.) насам. Поради някои исторически и езикови причини (отсъствие на подходящи условия за нормално развитие на писмеността пргз османското иго и значителни изменения в езиковата структура) старобългарският книжовен език не е могъл да послужи за обнова на нашия съвременен (новобългарски) книжовен език, който бива изграден през време на Възраждането върху основата на съвременния жив народен език, като е било използувано, макар и по косвени пътища, също и богатото ни старобългарско наследство. Изграждането на нашия съвременен книжовен език е било продължителен и сложен процес. Изследването на този процес е една от основните задачи на нашето езикознание. Правилният исторически поглед върху различните моменти в това развитие помага безусловно да се разглеждат в по-правилно осветление множество въпроси на съвременната ни езикова практика и строителство, а също и да се разбира и обяснява по-добре езикът на по-старите произведения на нашата литература, публицистика и пр. Характерен за изграждането на съвременния български книжовен език е процесът на взаимодействие между народната основа и книжовната езикова традиция, представена главно чрез черковно славянския език, по-сетне в значителна степен и чрез руския език, и отчасти чрез небогатата местна книжнина, поддържана или създавана през време на османското иго. Какво разбираме под названието черковно славятски език? Въз основа на старобългарската писменост, чието начало е било положено от Кирил и Методий, е продължила да се развива през късното Средновековие в България, Русия, Сърбия и Румъния писменост на един доста традиционен език с много общи (по произход старобългарски) елементи, въпреки местните различия. Някои учени обединяват различните местни редакции на този език под общото название- черковно славянски (в широкия смисъл на думата). От XVII в. насетне във връзка с развитието на книгопечатането в Русия заедно с получаваните оттам печатни богослужебни книги се налага в православния свят като официална и меродавна руската редакция на този средновековен писмен език с твърде точно установени фонетични и граматични норми и правописни нравила и съвършено фиксирани текстове, основани на старобългарските образци. Това е ч е р к о в н о с л а в я н с к и я т език в обикновения смисъл на думата. В същност този език е езикът на старобългарските богослужебни текстове, и то твърде добре запазен, в който са били въведени само някои отделни чести на руската фонетика (руски съответствия на старобългарските носови и ерови гласни и сонантни плавни съгласни, които не са били вече познати в руския език и затова оригиналният им изговор е бил недостъпен за руските книжовници и духовници, напр. стб. р(Ж)ка, м(Ж)дрость, м.л(Ъ)ва, врьх(Ъ), чел. рЪка, мЪдрость, молва, верхъ). Този черковнославянски език, възприел и развил по-нататък на руска почва голямото богатство на старобългарския книжовен език, е изиграл твърде важна роля за изграждането и развитието на някои съвременни книжовни славянски езици и преди всичко на руския и българския. За нас по същество черковнославянските книги са били през време на Възраждането главни носители на старобългарската езикова традиция, на старобългарското книжовно езиково богатство. В този смисъл ще се разбира по-нататък» без да се правят специални уговорки, въпросът за черковнославянското влияние при изграждането на нашия съвременен книжовен език. Формирането на съвременния български книжовен език е било постепенен: процес. Затова е трудно да се отговори на въпроса, къде е началото на този процес. Някои автори търсят това начало още в езика на дамаскините през XVII—XVIII в„ други — в езика на Паисиевата история (1762), трети — в езика на Рибния буквар (1824), а изказано е и мнение, че началото на нашия книжовен език се намира в езика на писателите от третата четвърт на XIX в. Вече отдавна е изказано схващането, че началото на нашия съвременен книжовен език трябва да се търси в езика на дамаскините — паметници с религиозно-нравоучително съдържание, писани на народен език през XVII и XVIII в. Представители на това схващане са Б. Цонев („Хиляда години български език", Летопис на Българското книжовно дружество в София, 1909, стр. 129)иИв. Шишманов („Паисий и неговата епоха", София, 1914, стр. 18). В последно време редица автори поддържат мнението, че за родоначалник на съвременния български книжовен език трябва да се смята Паисий Хилендарски със своето произведение „История славеноболгарская" (1762 г.). Представители на това схващане са Л. Андрейчин („Езикът на Паисиевата „История славеноболгарская" и началото на новобългарския книжовен език", сп. Бълг. ез., XII, 1962, кн. 6, стр. 490), С. Б. Бернщейн („К изучению истории болгарского литературното язъка", сб. Вопросъ теории и истории язъка, Ленинград, 1963, стр. 37), Е. Георгиева („Наблюдения върху езика на Паисиевата Славянобългарска история", сб. Паисий Хилендарски и неговата епоха, 1762—1962, стр. 346), В. Попова („Употребата на две падежни форми в езика на „История славеноболгарская", сп. Бълг. ез., XII, 1962, кн. 6, стр. 534). През 1950 г. в Института за български език акад. А. Т.-Балан изказа становище, че началото на нашия книжовен език се намира в Рибния буквар на П. Берон (1824 г.). По-късно това становище бе изказано и от Г. К. Венедиктов в статията му „К вопросу о начале современного болгарского литературного язмка", Краткие сообщения Института славяно-ведения АН СССР, № 43, История славянских литературнмх язмков, Москва, 1965, стр. 16 (в лаконично изказаното становище на автора се казва, че историята на истинския литературен език-започва през 20-те години на XIX в.). Най-после според Е. И. Д ь о м и н а началото на съвременния български книжовен език трябва да се търси през 60-те и 70-те години в творчеството на писатели като П.Р. Славейков, В. Друмев, Л. Каравелов, лр. Ботев,-Ив. Вазов, а езикът на писателите до това време принадлежи към предисторията на съвременния книжовен език (вж. „Место дамаскинов в истории болгарского литературното язъка", сп. Советское славяноведение, 1966, № 4, стр. 31). За да се изясни по-добре въпросът за началото на днешния български книжовен език, би трябвало в същност първо да се набележи по-конкретно пътят на постепенното изграждане на съвременния български книжовен език още от първите моменти на този процес и след това да се потърси доколко се очертава някакъв по-ярък и показателен момент в този път. Важно е да се има пред вид, че различните изследвани на този въпрос влагат доста различно съдържание в понятието „начало" на книжовен език, а това затруднява много взаимното разбиране и изясняването на самия въпрос. Общо взето, новобългарският книжовен език е резултат на един постепенен процес, траял с различна интензивност около един век, за разлика от старобългарския книжовен език, който е бил създаден в твърде кратко време чрез книжовното дело на Кирил и Методий. Началото на този процес трябва да се търси в началото на Българското възраждане, което очевидно не е наследило от миналото една що-годе оформена и установена книжовна езикова система, способна да се развива и да обслужва като средство за културно общуване и творчество българското общество в процеса на изграждане и развитие на българската нация. По необходимост изграждането на книжовен език у нас е трябвало да започне от твърде елементарни форми, които обаче с оглед на развиващите се исторически процеси са имали голяма национална значимост и перспективност, и това ги разграничава качествено от езика на дамаскините. Поради ограничеността на своето жанрово и даже тематично използване, както и поради диалектната си пъстрота и отсъствие на по-опреде- , лена традиция, езикът на дамаскините не е могъл да послужи като начало при изграждане -на съвременния книжовен език. От друга страна, трябва все пак да се съгласим, че на простонародния език на дамаскините от XVII— XVIII в. не бива да се отрича никаква връзка с процеса на създаване на съвременния книжовен език. Би трябвало да се приеме, че първите български възрожденски писатели са били улеснени донякъде в своята дейност от езиковата практика на дамаскините, което значи, че въпросът за езика на дамаскините може да се отнесе към предисторията на съвременния български книжовен език. Езикът на дамаскините през XVII—XVIII в. е служил за създаване на спомагателно религиозно-поучително четиво за наводните маси, които не са можели да разбират официалния черковнославянски език. По-правилно би било началото на книжовния език да се търси в произведения, които играят самостоятелна роля и започват да утвърждават народния език като основно или главно, а не странично изразно средство в книжнината. Авторът на История славеноболгарская — Паисий Хилендарски — съзнателно се стреми да постави за основна употреба народния език на мястото на официалния и авторитетния черковнославянски, макар й да не успява напълно. В основата си езикът на' Паисиевата история е новобългарски народен език, а не черковнославянски, макар че е наводнен с твърде много черковно-славянизми. Естествено издигането на народния език до литературна употреба не е можело да стане механически и изведнъж. Паисий си служи размесено и успоредно с елементи от народния език и с черковнославянски елементи. Той не е можел да не се съобразява с богато обработената чер-ковнославянска езикова форма, тъй като тя е разширявала значително изразните средства на народната реч и е притежавала стилната виСота, необходима за книжовно творчество. В езика на Паисий няма единство, почти няма последователна практика и норми. Падежни и безпадежни конструкции сьжителствуват без никаква последователност. Също така и други елементи, като напр формите на личните и други местоимения. Отсъствуват последователно членните форми, но, от друга страна, последователната употреба на преизказно наклонение в историческия му разказ придава характерен български народен тон на неговия език и стил. Също и в областта на речника Паисий обича да си служи с много книжовни елементи (напр. одолел, повелел, разумел, послал, вьзвратил, скончал, бран, отец, велми,.абие и др.), които са чужди на народния език. Употребява много български думи в черковнославянска фонетична форма, за да им придаде книжовен характер, напр. болгари, болгарски (и блгарское), греци (и грци), сербие (и србски, србие), удержал, делбоки (!), задолжил и пр. В езика на Паисий българският народен езиков материал получава употребимост и утвърждение наред с черковнославянския. Оттук нататък той ще се въз-могва, ще се разраства и ще стеснява употребата на черковнославянския елемент до границите, в които той е конкретно необходим при изграждането на българския книжовен език. Характерно е, че през 1781 г. Софроний Врачански при повторното преписване на Паисиевата история (16 години след първото) е увеличил значително българските народни думи и форми за сметка на черковнославянските. В творчеството на самия Софроний българският народен езиков елемент е по-широко застъпен, отколкото в Паисиевата история. Нов етап във формирането на новобългарския книжовен език намираме в езика на Рибния буквар на П. Берон от 1824 г. Това е първото произведение, в което българският книжовен език става изцяло и последователно народен в своята основа. Тук вече народният .български език се издига до самостоятелна книжовна функция. Народната реч тук прозвучава с пълния хор на всички свои характерни особености и закономерности. Тук редовно се среща употребата на членни форми при имената, отсъствуват черковнославянски падежни форми, а се срещат само остатъци от падежни форми, употребявани още в народната реч. Отсъствуват и инфинитивни форми при глагола, и черковнославянски причастия на -ящ, -ущ, -ющ, а самото глаголно спрежение по лица, времена и наклонения е напълно съвременно, както в устата на народа. Същото трябва да се каже и за формите на прилагателните и на местоименията. Постройката на речта е естествена и жива, също съобразена с особеностите на народната реч. В речниковня състав също се забелязва основната лексика на живата народна реч. Тук не се среща употреба на традиционни „литературни" (черковнославянски) думи. Няма и колебания между „литературен" и народен начин на изразяване. Основният начин на изразяване е народният. Самата задача да се дадат на българските ученици в новия гип (светски) училища нови знания предполага нуждата от въвеждане на някои нови изразни средства (главно лексикални), които не са налице в народната реч. Затова Берон използува не малък брой думи от кнйжовен произход,предимно черковнославянски, а отчасти и от руски език, като напр. отглаголни съще­ствителни на -ние (приложение, умножение, создание, состояние, удивление и др.), деятелни имена на -тел (мучител, победител, елишател делител и др.), а също и различни още други думи. Чрез тези „книжовни" думи (с големи възможности за употреба и извън сферата на религиозното мис­лене) Берон само допълва изразните средства на народната реч, която сама по себе си вече е издигната на литературна висота, без да прибягва към черковнославянизми с литературностилистична цел, както Паисий. Това е именно нов етап в развитието и -изграждането на нашия съвременен кни­жовен език. В синтаксиса се забелязва известна книжовна обработка очевидно по примера на други литературни езици, което е положително явление. Така напр. забелязва се употреба на обособени части, разширена употреба на подчинени изречения с връзка който и др. Петър Берон не само показа, че може да се пише на съвременен бъл­гарски език, но и сам има определена заслуга в много отношения при уста­новяването на звуковите, граматичните и лексикалните особености на съвременния ни книжовен език. Нека тук да посочим само, че от него води началото си употребата на съвременните форми на личните местоимения той, тя, то, формата на частицата за образуване на бъдеще време ще, употребата нз. звуковите.съчстдиия ьр, ьл, рь, ль съобразно с правилото в североизточните говори (доколкото в отделни случаи не са заменени с черковнославянски ге им съответствия), употребата на членни форми -ьт и тгь и пр. Изобщо пръв Берон е установил съвременната народно-диалектна основа на нашия книжовен език. Разбира се, в неговия език се забелязват и редица гясно диалектни особености, които-са отпаднали по-сетне в кни­жовната практика, напр. потъмняване на неударени гласни в някои случаи, фонетични отклонения като .,нохти" вм. нокти, отделни думи като гуждам, сякам и др. И все пак в езика на Берон още се срещат не малко остатъци от черковно- славянската „литературна" форма" на думите. Той пише перво вм. първо, долг вм. дълг, часто вм. често, мудроет вм. мъдрост, землята вм. земята и пр. Очевидно изговор долг, нерво, часто и пр. за него е звучал по-лите ратурно, отколкото дълг, първо, често и пр. От това гледище важен момент в развоя на българския книжовен език представя практиката на Ив. Богоров. В неговите произведения думи като български, дълг, първо, мъка се употребяват в своята народна звукова форма. Своята граматика от 1844 г. той нарича „първичка", защото е „основана на народен изговор". Постепенно оттогава насетне влиянието на черковно- славянската фонетика върху звуковия облик на българските думи („бол­гарски", „долг", „перво" и пр.) изчезва. Заедно с това се започва още у Богоров и процес на приспособяване на черковнославянските думи към българската фонетика: съобщение вм. сообщение. въсточен вм. восточен, съставлява вм. составлява и пр. Покрай тази основна линия в оформянето на българския книжовен език до средата на XIX в., наречена новобългарска школа и утвърждаваща прогресивно и последователно народната му основа, се наблюдават и опити да се запази в една или друга степен ролята на черковно­славянския език — в славянобългарската школа с главен представител Н. Рилски и черковнославянската школа с главен представител Хр. Павлович. Макар и да са оказали на времето си известно влияние, тези школи имат от историческо гледище страничен характер. През третата четвърт на миналия век (периода на националноосвобо- дителните борби или последните 25 години преди Освобождението) кул­турният и книжовният живот на българския народ получава. по-голям размах. Наред с просветната книжнина (учебна и научнопопулярна) се развива бързо публицистиката и художествената литература. Това налага да се Тразвиват по-интензивно и процесите на обработка и обогатяване на книжовния език. От друга страна обаче, не са съществували благоприятни условия за" изграждане на единни норми на книжовния език, тъй като през време, на османското иго българският народ не е имал свой администра­тивен и културен център. Поради това се очертават няколко различни школи, изградени на различна говорна основа или въз основа на различни схва­щания за езиковото строителство. Необходимо е да се погледне на тези наричани досега „правописни" школи преди Освобождението (на първо място Пловдивска и Търновска, а по-сетне и Каравелова и Дринова) по-дълбоко, като на езикови школи, т. е. като на опити за из­граждане на една или друга система от норми в книжовната езикова прак­тика. Въпреки че тези „школи" отразяват основните черти на една не осо­бено обширна територия (областта на Централния Балкан и Средного- рието), те се различават помежду си по редица особености, като напр. система на палаталността, тип на якането, рефлекси на старите сонантни р и л, система на ударението, конкретни форми на някои мор­фологични категории, особености на словореда и др. Към тях се при­бавят и -някои различия в отношението към старото книжовно ези­ково наследство. След Освобождението (1878 г.) условията за езиково развитие се про­менят съществено. Създава се възможност за единно развитие на обще­ствения, културния и литературния живот и за протичане на унификационни процеси в областта на книжовния език. Към края на второто десетилетие след Освобождението или, с други думи, към края на миналия век се очертава вече съвременният облик на българския книжовен език. От диалектоложко гледище се забелязва известно надмощие на източната група на централните балкански говори (главен представител—търновският говорен тип) за сметка на говорите от Средногорската област. Това личи напр. при установяването на системата на палаталност, якането, системата на ударение. Измежду различните книжовно-езикови школи се забелязва надмощие на така на­речената Търновска школа с някои елементи на Дриновската. Не трябва, да се подценява ролята на някои норми, установени още от началото на Възраждането по силата на старата писмена традиция и под влияние на някои особености на западните говори. През времето до средата на XIX в. в развитието на българския книжовен език се наблюдава смяната на една диалектна основа с друга. Това развитие се извършва без теоретически спорове, по силата на самото историческо развитие. Българското възраждане, започнало първоначално в западните земи (поради съседството им с другинароди, започнали вече своето въз­раждане), минава с течение на времето към по-интензивно развитие в из­точните български земи. Езикът на Паисий, Н. Рилски, Хр. Павлович, К. Фотинов и др. показва западнобългарска диалектна основа. Нейното влияние се чувствува силно и в езика на Софроний Врачански, котленец по произход. В Рибния буквар на П. Берон източната основа на книжовния език се проявява по твърде ярък и последователен начин и това продължава ю-сетне в творчеството на все повече български книжовници, при което треодоляването на различията между отделни източни говори (напр. кот- 1енски, еленски, шуменски, копривщенски, търновски) става постепенно и се извършва главно в творчеството на П. Р. Славейков и Ив. Вазов. По-нататъшният преглед на строежа на нашия днешен книжовен език ще се ограничи до посочване на най-характерните явления и някои по- важни моменти от тяхното установяване и развитие. В областта на фонетиката характерни за нашия книжовен език са такива основни фонетични особености (присъщи на североизточната народна реч) като якането, изговорът на групите ър/рь, ъл/лъ, характерът на мекостта, системата на ударението. Двоякият изговор на старата ятова гласна (като я и като е) в съвремен ните източни говори намира доста рано отражение в книжовния език (вж. и С т. Стойков, Ятовият въпрос в новобългарския книжовен език, ГСУ, ИФФ, т. XLIV, кн. 4, 1948, стр. 1—145). Той е описан както в грама­тиката на Й. Груев (Основа за блъгарскж, грамматикж, Бялград, 1858), изра­зяваща схващанията на Пловдивската правописна и езикова школа, така и в граматиката на Ив. Момчилов (Грамматика за новобългарския езмкъ, Русчук, 1868), изразяваща схващанията на Търновската правописна и ези­кова школа (също и в „Писма за някои си мъчности на българското право- писание", писани от Г. Кръстьович още през 1844 г., но публикувани в сп. Български кнйжици през 1858/59 г.). За якането се говори като за без­спорно установена особеност на книжовния език по времето на големите правописни спорове и борби през последното десетилетие на миналия век. Официално санкциониране на тази доста отдавна сложила се норма на­мираме в правописното упътване на министър Т. Иванчев (Упътване за общо правописание, издава Министерството на народното просвещение, София, 1899, 13 стр.), с което за доста време (малко повече от две десети­летия) се слага край на правописните разноречия и борби, изпълнили почти цялата втора половина на миналия век, при които се поставят за разре­шение в същност и редица езикови въпроси. Въпросът за якането е форму­лиран тук по следния начин: „Буква гь изобщо се произнася и като я, и като е. Като я се произнася изобщо, кога на нея пада ударението и след нея не следва мека сричка: гргьхь, живгьль, вгьра, облгьнь; като е се произнася изобщо, кога на нея не пада ударението или кога след нея дойде мека сричка: грьхове, гръшенъ, живъш, вьри и пр.". Тази формулировка по­казва, че се касае за якане от североизточен тип, което и сега е характерно за книжовния ни език (някои особености на якането от западносредногорски или югоизточен тип не са намерили отражение в книжовния език). Харак­терно е и следното становище, изразено на друго място в упътването: „За употребението само на буква е вместо ъ не трябва и да говорим, защото подобно изменение води след себе си и изменение на самия изговор". Това показва, че якането към края на миналия век е било безспорно устано­вена норма в нашия книжовен изговор по силата на една безспорно наложила се обществена езикова практика, обусловена от редица исторически об­стоятелства. Съчетанията ър/ръ, ъл/лъ (т. е. звукосъчетанията с подвижна ерова гласна спрямо плавна съгласна), рефлекси на старобългарските сонантни р, л, са имали различно правописно Третиране преди Освобождението. Пловдивската правописна школа ги отбелязва с постоянни групи ръ, рь, лъ, ль (срв. в речника на Н. Геров: скрьбь—скрьбѭ, пръжка—прьжеиъ. бль- гаричь, пльзѫ—пплъзгамь и пр.). Тук може да се търси влияние не само от старобългарската графика, но и от някои особености на изговора в цен­тралните, а може би отчасти и в западните говори. Търновската правописна школа отбелязва тези групи според североизточното им произношение (с разграничение на ъ и ь според произхода на думите), срв. в Граматиката на Ив. Момчилов: кръвь—кървавъ, въртѭ гълчѫ—глъчка, мълчѫ—млъкнѫхъ (стр. 138). Свидетелство за окончателното установяване' на народното източно (североизточно) произношение в това отношение като книжовна норма намираме също в правописното упътване на министър Т. Иванчев от 1899 г.: „Съчетанията ръ—лъ в средата на думите се пишат: 1) когато след тях следват две съгласни, и 2) когато думата е едносложна: трънъ, cmpънъ, гръмъ; или трънка, стръвница, гръмнатъ. Съчетанията ър-лъ в средата на думите ще се пишат, когато след тях следва само една съгласна: кървавъ. гърмя, Търново и пр.". Най-важните случаи на мекост в строежа на българския книжовен език (като не говорим тук за мекостта при яканего, която също заема важно място) са: а) окончанията за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. на глаголите от II спр. в сегашно време (мисля, мислят, ходя -ходят и т. н.) и на някои глаголи от I спр. (дремя—дремят, капя—капят и др.), б) наставките -я-м, -я-ва-м в производни глаголи ог несвършен вид. получени от глаголи от II спр, (измислям, повтарям, забравям, забранявам, окървавявам и пр.), в) членни форми при съществителни с деятелни наставки -ар и -тел и при някои от­делни съществителни (овчарят, обущарят, учителят, писателят, конят, пътят и пр.). През време на Възраждането се забелязват някои колебания в предписанията за изговора на меки или твърди съгласни. В граматиката на Й. Груев (Пловдивска школа) се посочват в редица случаи твърди окон­чания в I л. ед. ч. при меки окончания в 3 л. мн. ч. (садѫ—садять, лътѫ— лъть и пр.). Това положение е неестествено, тъй като в народните говори или и двете окончания са меки, или и двете са твърди (садя—садят или сада—садат. В граматиката на Ив. Момчилов (Търновска школа) се за­ стъпват последователно меките североизточни окончания (вьртѩ—въртѩтъ. садѩ—садѩтъ, гасѩ—гасѩть и пр.). В Каравеловата книжовна школа (Букурещ) окончанията са винаги твърди. Мекостта при членуването се налага в книжовния език още през Възраждането, а меките североизточни окончания при глаголите се налагат като норма окончателно след Осво­бождението. Може да се наблюдава напр. как в езика на Ив. Вазов вземат връх меките окончания, въпреки че те не са присъщи на родния говор на поета. В правописното упътване на мин. Т. Иванчев от 1899 г. за мекостта на окончанията не се говори нарочно, обаче от дадения в Упътването ма­териал личи пълно установяване на съвременните случаи на мекост при глаголите (къпя, съдя, мътя и пр.) и при имената, че са с мека основа. В края на думите ь по силата на черковнославянско-руската традиция се е отбелязвал на историческото си място още в началото на Възражда­нето, обаче не може да се твърди или да се предполага, че тази правописна практика е била свързана с редовно меко произношение на крайната съгласна Трябва да се предполага, че то е могло да се среща у отделни лица под влияние на някои по-старинни в това отношение говори, обаче е преобла­давало твърдото произношение на крайните съгласни като преобладаваща особеност на североизточните, а и на западните говори. Както се посочи по-горе, още през 1899 г. се е считало, че мекостта на крайната съгласна, в думи каго учител, ден, път личи само морфологически, т. е. при члену­ване (учителят, денят, пътят), а иначе крайните съгласни са се изговаряли твърдо. Така че и съвременната позиционна ограниченост на изговора на меки съгласни в строежа на думите (само пред гласни, а със смислоразличителна функция само пред задни гласни) е също отдавна сложила се норма в нашия книжовен език. Що се отнася до учленителння характер на мекостта — със средна по степен палаталност, — тя в книжовния език е също от източнобългарски тип и се различава or западнобългарската силна палаталност при някои съгласни или от изкуственото йотуване вместо палаталност на учленението при други съгласни' („сйанка". „дремйа", „пйана" и др.). В областта на ударението в нашия книжовен език също са се закрепили особеностите на източнобългарското (североизточното) произношение. Нашето ударение Днес може да се характеризира като в голяма степен вече неподвижно в областта на морфологията. В областта на съществителните имена се наблюдава подвижно ударение от прогресивен тим (противопо­ставяне на кореново ударение в основната форма и придвижено ударение към края на думата в производната форма) в следните случаи: а) при някои съществителни имена — при образуване на множествено число и при членуване (град—градове, стол—столове, град—градът); б) при членуване на съществителните от женски род без окончание (есен—есента, радост— радостта): в) при образуване на множествено число при някои съществи­телни от среден род (село—села, корито—корита, време—времена, слънце—слънца); г) при повелително наклонение на глаголи от I и II спр. (кажа—кажа, кажете, нося—носи, носете, говоря—говори, говорете). Подвижно ударение от регресивен тип (противопоставяне на крайно ударение в основ ­ната форма и кореново ударение в производната форма) се наблюдава в следните случаи: а) при минало свършено време на -ох, (чета—четох, бода—бодох), б) при звателната форма на съществителни от женски род на -а (сестра—сестро, гора—горо). Факултативно може да има подвижно прогресивно ударение в минало свършено време на глаголи от несвършен вид (нося—носих, говдря—говорих, гледам—гледах) и при някои от свършен вид — първични или с неслогова представка (кажа—казах, тръгна— тръгнах, смеся—смесих, вложа—вложих). Не е трудно да се види, че и тук е последователно възприето в книжовния език положението от източ­ните (североизточните) народни говори. В западните говори се забелязват повече случаи на подвижно уда­рение (напр. плета—плетеш, плете, донеса—донесеш, донесе; глава—гла­вата, глави-—главите, масло—маслото, писма—писмата; направим—направих, забравим—забравих), които не са приети в книжовния език. В областта на словообразуването ударението в книжовния език е често пъти подвижно от гледище на изходната дума (гледам—гледач, говедо— говедар), но в повечето случаи е еднотипно при дадена наставка (гледач, орач, копач, тъкач, носач; овчар, говедар, столар и др.). В това отношение разликите между източното и западното произношение са много по-малки. През първата половина на XIX в. са излизали книги на черковнославян- ска азбука, в които съгласно с особеностите на тази графика са били отбе­лязвани редовно ударенията на думите. Въпреки черковнославянското .влияние в положението на ударенията в много случаи, може да се проследи как напр. от Рибния буквар на П. Берон (1824 г.) и Священное цветообрание, от. Ат. Стоянович (Кипиловски) (1825 г.) започва една нова — източнобългарска—линия, на която се противопоставя в известни случаи напр. практи­ката в Болгарска грамматика (1835 г.) на Неофит Рилски, без да я измени. От друга страна, в българското книжовно произношение се забелязват и някои отклонения от народното източно (североизточно) произношение, напр. във връзка с якането, изговора на неударените гласни, на крайното ударено -а при съществителните и др. Още от първата половина на миналия век се забелязва ясна тенденция под влияние на черковнославянската книжнина към ограничаване на фоне­тичния преглас я/е (а/е) само в рамките на етимологичното ъ и запазване на гласна я (респ. а след палатализирана съгласна) пред мека сричка и под ударение непрегласена в думи като поляна—поляни (а не изт. полени), тояга— тояги (а не -изт. тоеги), жаба—жабешки (а не изт. жебешки) и пр. Неударените гласни е, о, а са се отбелязвали още от началото на ново­българската писменост последователно с е, о, а без редукция (т. е. незаменени с и, 'ъ, у, ь), въпреки че в източното (североизточното) произношение те са редуцирани и съвпадат в повечето случаи с и, 'ъ, у, ъ (в днешно време редукцията на неударено а трябва да се признае за нормално явление). И в този случай трябва да се търси обяснение на явлението преди всичко във влиянието на старата писмена традиция, до която по-близко е било западното произношение. Така писмената традиция определя до голяма степен нормата на книжовния изговор. Разбира се, това става възможно и поради обстоятелството, че тази писмена норма се намира във връзка с произношението в някоя (в случая—в западната) говорна област. В книжовния език се запазва като норма мекостта на съгласните само пред задни гласни (а, ь, о. у), която има фонологичен (смислоразличителен) характер. Източнобългарското смекчаване на съгласните пред е, и, което няма фонологичен характер, остава като вариант, но не е задължително в книжовния език (когато е по-силно, то се чувствува като диалектизъм). Вижда се, че още от Възраждането нормите на произношението тръг­ват по такъв път на развитие, че се явяват някои отклонения от източното произношение и отражения на определени черти от западното. Това става в някои случаи, когато западното произношение е била по-малко отдале­чено от старобългарското състояние, какъвто е случаят с изговора на неу- дарените гласни, с непрггласения изговор на я (а след палатализирана съг­ласна) пред меки срички и с някои отделни форми. Тук съобразяването с по-старинните особености, с по-първичното, не еволюирало състояние на българското и „славянското" произношение е било навярно също така важен фактор. То се е осъществявало спонтанно, без специална обосновка в редица случаи. Намираме го обаче и доста ясно формулирано като прин­цип у М. Дринов: „Когато пък някоя дума на разни места се изговаря разно, то това противоречие да се помирява с помощта... на старобългар­ското правописание; тъй например: скратеяото възвратно мгстоимзние в едни места се изговаря са, в други ся, в трети се. В този случай нека се обърнем към старобългарските паметници. В тях ние ще найдем, че това местоимение се пише с ѧ, А граматиката на старобьлгаргкий език щe ни каже, че буквата ѧ се е произносила в старо зргме като ен, следователно с ѧ се е изговаряло тогава като сен, както и досега се изговаря в полский език. След време звукът н се е затрил, останало е само се, което и днес се чуе в някои от западните български области. . . Това разяснение, чини ни се, не оставя нихакво място за препирня, и токо любителите на безползенн прекословия могат след това да стоят за са или пък за ся (За новобългар­ското азбуке, Периодическо списание, Браила, кн. 2, 1870, стр. 9). Принципът, формулиран от М. Дринов, но използуван и преди него, е бил приложен очевидно също и При местоименните форми мг и тг. Съ­щото може да се каже и за частицата за образуване на бъдеще време ще, която в източните говори най-често се изговаря „шъ". По същия път трябва да се обясни и произходът на нормата да се запазва винаги х на историче­ското му място (хляб, сух, диал. „ляб", „суф" и др.). Същото важи и за из­говора' като чисто а на удареното окончание -а при съществителните, произ­насяно в североизточните говори като -ъ (книж. глава, ръка, източнобълг. главъ, ръгеь). При членувани съществителни от женски род с ударение върху члена в театралните среди се смяташе доскоро за норма изговор -тъ (есентъ, скръбтъ, радостъ), а не -та, обаче в последните години започна да си про­бива път на сцената изговор -та, съобразен с изговора на -а (а не -ъ) в съществителните за женски род изобщо. Съвременният български книжовен език е възприел всички типични морфологични особености на новобългарската народна реч: при имената — отсъствие на падежни форми („аналитизъм"), наличие на член, особена форма за бройно множествено число в мъжки род, степенуване на прилагателните с предпоставени частици по- и най- и др., при глаголите — отсъствие на инфинитив, наличие на богата темпорална система, преиз- хазно наклонение, особено несвършено причастие на -л и др. Въпреки силното влияние на езиковата старина и по-специално на черковнославянския език през втората половина на XVIII и първата поло­вина на XIX в., безпадежният характер на новобългарската именна система бързо взема връх, като се задържат по-дълго в употреба само такива оста­тъци от падежни форми, които се срещат и в народната реч от източните области при лични имена от мъжки род — редовно винителен падеж (Ивана, при Ивана и пр.) и спорадично дателен падеж (Ивану). Старата падежна система не е била последователно използувана от никой възрож­денски автор. Дори привържениците на тъй наречената черковнославянска школа през втората четвърт на XIX в. не са държали особено на падежите. Практиката и схващанията на автори като П. Берон, Н. Рилски, Ив. Богоров, В. Априлов са дали правилна насока в развитието на книжовния език в тона отношение. Първите наши възрожденци са избягвали употребата на члена, раз­бира се, без да са схващали теоретически граматическата му природа. У Паисий намираме само едно единствено членувано съществително, у Софроний Врачански те са много, но се явяват все пак отклонения от основ­ната практика на автора. Очевидно членните форми са се схващали като присъщи на простонародния език и стил и чужди на книжовния стил, опрян върху черковнославянските образци. Освен това те са били често пъти и технически несъвместими с архаичните падежни окончания и сложни форми ца прилагателните и това обстоятелство е засилвало чувството за тяхната несъвместимост с морфологията на книжовнйя език също и в случаите, когато тяхната употреба не е била невъзможна технически. Може да се приеме, че с Рибния буквар на П. Берон въпросът за употребатала членните форми е вече разрешен в строителството на нашия книжовен език, макар че по-късно черковнославянската езикова школа повежда ожесточена (и, разбира се, безрезултатна^ борба срещу тях. Що сс отнася до звуковата форма на члена в м. р. ед. ч., която има различни фонетични разновидности в говорите, в книжовния език са възприети преобладаващите източнобъл- гарски форми -ът и -ъ (графически -ът, -ят, -а, -л) оше от времето на Въз­раждането. Източнобългарского окончание за множествено число -и при много­срични съществителни от мъжки род (орачи, копачи, овчари) се настанява в книжовния език още преди Освобождението, въпреки че у отделни автори (Паисий, Каравелов и др.) се среща окончание -е (ораче, копаче, овчаре). Източнобълтарските форми за бройно множествено число в мъжки род (пет стола, седем града и пр.) също така се настаняват в книжовния език още през Възраждането. Характерен е за книжовния език източнобългарският строеж на отно­сителните местоимения и местоименни наречия, диференцирани от въпро­сителните чрез морфемата -то: който, когото, какъвто, когато, където и пр. (срв. въпросителните форми кой, кого, какъв, кога, къде и пр.). Този тип форми се налагат още преди Освобождението. Характерните особености на новобългарската глаголна система — с нейните по-типични източнобългарски черти — навлизат безпрепятствено в новобългарския книжовен език още от самото начало. В архаизираната реч на Паисий наистина старинните инфинитивни форми прейбладават над народните da-конструкции, но все пак последните са достатъчно много (около 50% от броя на инфинитивните), за да се по­чувствува., че те са законно и равноправно изразно средство, а не пропуснати по недоглеждане изгнаници. По-късно старинните инфинитивни форми се срещат рядко у отделни архаизиращи езика си автори и скоро съвсем за­глъхват. Още в историческия разказ на Паисий намира законното си място иреизказното наклонение на новобългарския език, което по-нататък се среща и у Софроний, и у А. Стоянович [Кипиловски] (Священное цветообра- ние, 1825 г.), и у много други възрожденски автори, макар и не винаги в правилна стилистична употреба в някои жанрове. Въпросът за регулирането на стилистичната му употреба в областта на новите литературни жанрове също намира правилното си в общи линии разрешение към края на Въз­раждането. Постепенно, още от преди Освобождението, се налага в кни­жовния език и свързаното с това наклонение второ (несвършено) причастие на -л (от основата на минало несвършено време: четял, ходел, пеел, запеел и пр.), което се е развило в източните говори, а липсва в западните.Що се отнася до съвременната българска система от глаголни времена, тя също се налага в своята цялост — с формалните особености на североизточните говори — още през Възраждането. Както в областта на фонетиката, така и в морфологията наред с уста­новяването на тези основни особености на книжовния език от народен произход се наблюдава' под книжовно влияние и по някои други причини отпадане на някои по-второстепенни морфологични особености на народната реч, както и появяване на някои нови особености. Така напр. наблюдава се постепенно отпадане на остатъците о,т падежни форми, които в източните говори се държат и до днес. През времето между двете световни войни спорадичният дателен падеж при лични имена се среща съвсем рядко, а въведеният по-рано като норма винителен падеж при лични имена, въпреки изкуствената поддръжка, постепенно губи почва под влияние на западните говори и отпада съвсем (престава да бъде норма) след 9 Септември. В областта на глаголната система се забелязва отпадане на простото условно наклонение (ядвам, търпявам) от книжовния език. Изчезват посте­пенно от времето на Каравелов фразеологичните съчетания със съкратен инфинитив („не мога взе", „можеш ли каза", „смеят ли се показа" и пр.). Някои от тези особености остават в употреба в разговорния стил на интелигенцията. Между морфологичните нововъведения в нашия книжовен език трябва да се посочи на първо -място възстановяването на сегашното действително причастие на -щ (четящ, ходещ, гледащ) и въвеждането на деепричастието на -йки, (четейки, ходейки, гледайки). Сегашното действително причастие, характерно за старобългарския език, но изчезнало по-късно в българските народни говори, се настанява в новобългарския книжовен език постепенно под влиянието на черковнославянския, а след това и на руския език, като възприеманите по книжовен път форми се приспособяват по-ясно към мор­фологичните основи на българските глаголи към края на XIX в. (и с това тези форми стават елемент от българското спрежение) (X р. П ъ р в е в, Формиране на наставките за сегашно деятелнй причастие в съвременния книжовен български език, Известия на Инст. за бълг. език, кн. VIII, 1962, стр. МЗЗ—447). Деепричастието на -йки прониква от македонските говори като по-удобна форма от архаичните на -щи и др. (вж. X р. П ъ р в е в, Установяване на деепричастието в съвременния книжовен български език, сп. Български език, УШ, 1958, кн, 2, стр. 122—139). Фактор за настаняването му е била и нуждата от установяване на съответствия на деепричастните конструкции в другите славянски и неславянски книжовни езици. Условното наклонение с бих се явява твърде рано и скоро измества простото условно наклонение (вж. по-горе). Приспособяването на свършеното причастие на -л към по-широка агрибутивна и по-специално — обособена употреба (вж. В. Станков, Поява и развой на обособената употреба на миналото свършено действително причастие в българския книжовен език, Славистичен сбор­ник, 1963, стр. 163—181) („пристигналият отдалече гост", „гостът, при­стигнал отдалече") е направило излишно възстановяването на минало действително причастие на -вш. В областта на имената се забелязват някои нововъведения при член­ните форми. На първо място трябва да се посочи изкуственото правило да се употребяват различни фонетични разновидности на члена в мъжки род ед. ч. в зависимост от падежната (синтактична) функция на името (вж. С т. Стойков, Членуване на имената от мъжки род, единствено число, в българския книжовен език, ГСУ, ИФФ, т. XLVI,кн. 4, 1950, стр. 1— 46) („ученикът пише" — „повикайте ученика"). Тази практика е могла да се развие на почвата на книжовния език поради някои особени обстоятел­ства в I половина на XIX в. Нейното начало иде от граматическите схва­щания на Неофит Рилски (срв. граматиката му от 1835 г.), който, при липса на по-ясен поглед върху езиковите явления, тогава се е опитал по изкуствен път да обедини в книжовния език фонетичните разновидности на членните форми в различни говори, разпределяйки тяхната употреба по признак, който няма нищо общо с граматическата природа на члена. В днешния си вид правилото за употребата на пълен и "кратък член в мъжки род в зависимост от синтактичната служба на името е установено окончателно в правописа на Т. Иванчев от 1899 г. Интересно явление в книжовния език е и изживялата вече своя цикъл на употреба членна форма — (и)й при прилагателните имена в мъжки род (великий, светлий и пр.). Тази употреба се установява през XIX в. в резултат на взаимодействие между съвременни и архаични форми. По метрически причини тези форми се задържат по-дълго в стихотворната реч (докъм 1925г.) (вж. В. Попова, Из историята на една членна форма в книжов­ния български език, Известия на Инст. за бълг. език, кн. VIII, стр. 353—369). Словообразователната система на българската народна реч е преминала изцяло в нашия книжовен език, като е била обогатена с редица черковнославянски (черковнославянско-руски) и някои между­народни словообразователни типове. Широко разпространен и продуктивен тип в книжовния език са станали черковнославянско-руските (в същност старобългарски, но изчезнали в новобългарските говори, обаче преминали по книжовен път в черковно- славянски и руски) съществителни за деятелни лица и предмети с наставка -тел (учител, спасител, крепител, разпределител, пазител, предпазител и пр.). На българска почва този вид съществителни са получили еднотипно ударение на предсуфиксната сричка (бълг. учител, мислител, сеятел, слу­шател и пр.). Също много разпространени и отчасти продуктивни в нашия книжовен език са и отвлечените съществителни с наставки -ние и -ие, дошли по същия път (знание, сведение, събрание, смирение, поведение и пр.; благо­нравие, малодушие, безверие, подземие и пр.). Твърде разпространени и продуктивни са и черковнославянско-руските прилагателни с наставка -телен (спасителен, предпазителен, разпределителен, допълнителен и пр.), а също и с предимно руската наставка -ически или с -ичен от гръцко- латински основи (теоретически и теоретичен, поетически и поетичен, статистически и статистичен и т. н.) (вж. М. Георгиева, Прилага­телни на -ичен и -ически в развитието на съвременния български литера­турен език, сп. Български език, XII, 1962, кн. 4, стр. 273—282, и К. Попов, Съвременна употреба на прилагателните на -ичен и -ически, сп. Език и литература, XVII, 1962, кн. 4, стр. 51—60); тук няма да говоря за паралел­ната употреба и опитите за нормализиране на функцията на тези две на­ставки, въпрос, който и досега остава нерешен докрай в нашия книжовен език). Получили са известно разпространение по приемственост от черковно- славянски и руски език и прилагателните с наставки -им, -ем, които някога са служили за образуване на сегашни страдателни причастия (срв. днес прилагателните любим, осъществим, непобедим, непоносим, изменяем, познаваем и пр.). Под руско влияние, но с известно своеобразие на българска почва, е възникнал глаголният тип на -(н)ича\ любезнича, угоднича, нервнича и пр. Този тип глаголи в руски език принадлежат към I спреж. (любезничаю, -чаешь), а на български език към II спреж. (любезнича, -чиш). Може да се говори и за по-голямо или по-малко активизиране на някои познати и в български език наставки под влияние на по-голямата роля на образуваните в тях типове думи в черковнославянската и руската лексика. Това би могло да се каже напр. за наставките -ство и -ост. От друга страна, загубила е в книжовния език своята продуктивност наставката -ин, срещана в народната реч предимно при съществителни от чужд произход, означаващи лица (бакалин, касапин, стопанин и др.) и при народностни названия (българин, русин, сърбин и пр.). Навярно под влияние на руски език днес е установена практика названията на лица да се въз­приемат без прибавяне на българска наставка (офицер, а не „офицерин", дипломат, а не ,,дипломатин" и др.), а при названия на народности се из­ползува наставка -ец (срв. напр. книжовните названия албанец, унгарец и народните — за същите народности — арнахтин, маджарин). Международната наставка -ир-ам(-из-ир-ам), напр. асимилирам, проек­тирам, активизирам, монополизирам и пр., е широко възприета и в българ­ския книжовен език. В този свой облик тя е проникнала през Възраждането направо от запад, навярно и под влияние на сръбски образци, но не чрез посредството на руски език, където има форма ир-ова-ть (-из-ир-ова-ть (вж. Л. Банков, Към историята на глатолния суфикс -ирам в български сб. Езяковгдски изследвания в чест на акад. Ст. Младенов, София, 1957, стр. 141—155). Що се отнася до речниковия състав на книжовния език в по-цялостен смисъл, той е опрян също здраво върху народната реч, но е значително допълнен в областта на културната лексика и специалната терминология с руеко-славянски и гръцко-латински (също и до известна степен френски, немски, италиански, английски и др.) елементи. Гръцко-латинската и за­падноевропейската културна лексика е преминавала у нас (особено първо­начално) главно чрез руски език, но в много случаи по-късно и направо от западните езици. Въпросът за цялостното изграждане на нашата книжовна лексика изисква отделни и обширни проучвания. В областта на синтаксиса съвременният български книжовен език се характеризира преди всичко с най-съществените особености на народната реч: аналитизъм, т. е. безпадежно и предложно изразяване на синтактичните отношения на съществителните имена в изречението, и употреба на лични глаголни конструкции („да-конструкции") на мястото на старобългарския инфинитив. За тези особености във връзка с морфоло­гичната им страна стана вече дума по-горе. Те се налагат достатъчно силно още от самото начало на изграждане на книжовния език (нещо, което личи добре още у Паисий и Софроний въпреки силното черковнославянско влияние) и скоро вземат връх, т. е. заемат мястото, което законно им при­надлежи. * Измежду характерните особености в по-слаба степен се задържа в книжовния език, но все пак е характерна, а не факултативна негова особе­ност, удвояването на обекта („мене ме повикаха", „на мене ми казаха"). В много случаи това специфично балканско явление намира място в нашия книжовен език, а понякога под влияние на книжовните черковнославянски и руски (а може би и западноевропейски) синтактични образци се избягва. От това гледище то в последно време бе проучвано от К. Попов и Г. Цихун (вж. К. Попов, Стилно-граматична употреба на удвоеното допълнение в българския книжовен език, Известия на Инст. за бълг. език, кн. VIII, 1962, стр. 459—470, и Г. Цихун, Местоименната енклитика и словоргдът в българското изречение, сп. Български език, XII, 1962, кн. 4, стр. 283—291). Важно нововъведение в книжовния синтаксис са обособените части на изречението, които не са присъщи на народния език (особено обособе­ните определения). Обособените части са били въведени в българския син­таксис под влияние на другите книжовни (славянски и неславянски) езици. Това явление има широк обсег и значителни последици за книжовния език, тъй като е свързано с обогатяването му и с въвеждане на някои нови форми и употреби: сегашно деятелно причастие, деепричастие, обособена употреба на свършеното причастие на -л (за тези явления вж. по-горе). Може да се приеме, че обособените части на изречението се установяват в книжовния език през последното десетилетие преди Освобождението. Докато у Л. Ка- равелов се наблюдава още състоянието на народната реч (той превежда от руски език изрази като „женщина, живущая в монастыре" с изрази като „жена, която живее в манастирът"), други тогавашни писатели, и особено Хр. Ботев, си служат вече свободно с обособени части (напр. „Народът, притиснат и нравствено и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него", „Лекувана по стара метода, с поли­тически крьвопускания и операции с дипломатически хлороформ, Турция изгуби ръце и нозе, провинция след провинция"). Интересно нововъведение (под влияние на други книжовни езици) се забелязва и при функциите на относителното местоимение който в книжовния език. Докато в народната реч то се употребява само в предпо­ставени подчинени изречения („който те попита, на него ще кажеш", „ко­гото искаш, него попитай"), в книжовния език се въвежда и в следпоставени подчинени изречения, в която функция днес то е много по-разпространено, отколкото в първата („къде е човекът, който ме е търсил?", „дойде човекът, с когото ще пътуваме"). В тези случаи относителното местоимение който е изместило относителните съюзи дето и дека, употребявани в народната реч („човекът, дето (дека) ме е търсил", „човекът, дето (сека) ще пътуваме с него"). Процесите са се развили през време на Възраждането, така че около Освобождението новите конструкции са вече в широка употреба. Йод влияние на други книжовни езици в българския книжовен език се забелязва постепенно изоставане на някои „опростени" синтактични конструкции от народната реч (срв. у ранните произведения на Вазов: „Знаеше да обича и които мразеше", „Българският ум измислил работи, да се чуди и мае човек"). В съвременния книжовен език се предпочитат конструкции по-отчетливо оформяне на главното и подчиненото изрече­ние: „Знаеше да обича и тези, които мразеше", „Българският ум измис­лил такива работи, че да се чуди и мае човек". Възможно е тук да има и самостойно развитие към по-пълно логично изграждане на фразата, присъщо изобщо на книжовните езици. Техническа бележка: Част от възрожденските текстове, главно такива, които са били издадени на черковнославянска кирилица, се възпроизвеждат в Хри­стоматията фототипно. При набора на останалата част с граждан­ска азбука са направени следните замени на някои знакове: Изпуснатите или поставените над реда букви се възстановяват на мястото си в реда. Използуван е само един знак за ударение. Придиханията над началните гласни се изпускат.

Всичко което споменаваш е от християнството. До колкото си спомням, храната се носи за умрелите - т.е. всеки ял "подадена" храна тя стига до умрелия, поради тази причина на всеки помен се подават различни предмети като стоп, маса и дрехи, които трябва да стигнат до умрелия. Ходенето на гробища не помня как беше, но имаше си определени дни, в който се ходеше и не се ходеше след смъртта. Но по принцип си има задушници през годината, когато се ходи задължително според християнския календар на гробищата. Може да прочетеш за митарствата тук - http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=11242 Ето за некролозите - http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=10899

Мида Дървопробивач (Teredo navalis) Мидата дървопробивач има червеобразно тяло със силно редуцирана овална черупка в предния край, затова не прилича на мида. Нашите рибари я наричат морски червей. Дървопробивачът достига дължина 10 см, а черупката му е само 3—4 мм. Той живее в дървени предмети и съоръжения, потопени в морската вода, като дълбае ходове в тях и се храни с дървесината. Така дървопробивачът нанася сериозни повреди на различни дървени съоръжения в морето и бързо ги прави негодни за работа. В миналото, когато голяма част от корабите са били дървени, мидата дървопробивач е нанасяла сериозни щети и често е ставала причина за корабокрушение. Усилията на хората са били насочени към търсене на вещества, отблъскващи мидите от дървото, с които са импрегнирали дървените части на корабите. Днес, когато корабите и пристанищните съоръжения не се изработват от дърво, мидата дървопробивач почти няма значение като вредител.

Мида Кардиум (Cardium) Мидите Кардиум са широко разпространени в Черно море. Срещат се и в крайбрежните езера. Те издържат силни колебания в солеността на водата. Черупката достига дължина 3—4 см, а ширина 2 — 3 см. Тя е силно издута с множество надлъжни ребра и бразди. Отвън черупките са бледожълти, а отвътре — бели с кафяво петно в задния край.

Мида Мактра (Mactra) Мидите Мактра живеят в Черно море на по-големи дълбочини, затова черупките им рядко се срещат по пясъка на брега. Черупката има доста дебели стени и е заоблена. На ширина достига 1,5 см, а на дължина — 2 см. Външната част е кафеникава с множество по-тъмни и по-светли кръгове. Отвътре черупката е бяла.

Стрида (Ostrea) Стридите са широко разпространени миди в моретата и океаните. В Черно море се срещат 2 вида. Стридите имат неправилна масивна черупка с ясни следи от напластяване. Те вземат обикновено формата на вдлъбнатината, в която лежат. Двете черупки не са симетрични и еднакво дебели. Нашите стриди достигат дължина 7 — 8 см и ширина 5 — 6 см. Единият вид живее в по-плитки места — той има описаната по-горе черупка. Този вид наричат каменна или скална стрида. Другият вид се среща на по-големи дълбочини —

Полски гол охлюв (Deroceras Agriolimax agrestis) Полският гол охлюв е сивокафяв, с неясни тъмни петна. Черупката му е закърняла, добре видима отгоре, покрита с кожа. На дължина достига 6 см. Полският гол охлюв е нощно животно. През деня стои скрит въ$ влажни и тъмни места, под камъни и различни други предмети, а вечер излиза да търси храната си. Той се храни с различни растения, които огризва и с това често причинява вреда. Полският гол охлюв снася до 500 яйца, които закопава на купчинки по 20 — 30 в почвата. От тях след 2 — 3 седмици излизат .младите охлювчета. Тяхното развитие продължава около 6 месеца, така че новото поколение може да снесе яйцата си преди зимата.

Гол охлюв Лимакс (Limax flavus) Голият охлюв Лимакс достига дължина 10 см. Тялото му е жълтеникаво или зеленикавосиво оцветено, отстрани с неясни по-тъмни петна. Черупката е редуцирана и напълно скрита в мантията. Голият охлюв Лимакс се среща често у нас както в природата и някои културни площи, където нанася вреди по различни зеленчукови култури, така и във влажни помещения — килери, край умивалници и др., където излиза и пълзи обикновено нощем.

Блатен охлюв (Viviparus viviparus) Черупката на блатния охлюв е сивожълтеникава, приблизително еднакво широка и висока, с широк, почти кръгъл отвор, който се затваря при прибиране на тялото с капаче. Блатният охлюв се среща в застояли или бавнотечащи води, с богата водна растителност. Той се придържа към дъното на водоемите. Оплодените яйца се развиват в тялото на майката. Младите охлюви напускат обвивката си преди яйцеснасянето — живораждащ охлюв.

Сукцинеи(Succinea) Сукцинеите са дребни охлювчета, които рядко надминават височина 1 см. Черупките им са жълтокафяви, тънкостенни, с малко навивки. Първите са тесни, а последната рязко се уголемява и завършва с голям отвор. Понякога черупките са по-малки от тялото на охлюва и той не се прибира изцяло в тях. Сукцинеите се срещат най-често непосредствено до водоемите или по водните растения. Често дори падат във водата, но бързо се измъкват чрез пълзене. Сукцинеите са напълно земноводни охлюви. Хранят се само с растителна храна — водорасли или листа на водни растения. Нормално те имат твърде много вода в тялото. При засушаване обаче те изпускат излишната вода, обемът на тялото им намалява, вмъкват се в черупката, затварят отвора със засъхваща слуз и изпадат в неактивно състояние. При благоприятни условия се възвръщат към активен живот.

Клаузилии (Clausilia) Клаузилиите имат характерен външен вид — висока и тясна конусовидна черупка. Отделните навивки са покрити с фини надлъжни ребра. Оцветяването е червеникавокафяво. Навивките са 10 — 12 и постепенно се уголемяват. Отворът има крушовидна или ромбовидна форма с дълго зъбче. Черупката достига ширина 3,5 мм и височина — 13 мм. Клаузилиите се срещат във влажни гористи места в планините до 1400 м надморска височина, където живеят в окапалата шума, под кората на дърветата и в гнили пънове. При намаляване на влагата охлювите се прибират в черупката и затварят отвора с капаче.