FairOaks

На шарената гъбаница, натворена от Perkūnas, отговарям последователно: 1) Лозиѥ или поне лозие. 2) Има разлика между богъ и кънига, от една страна, и президент, компютър, колаборирам, селфи, от друга. Не сте ли съгласен, идете се връгнете от някой по-височък мост. 3) Да се изпуща Т в коренът, е кощунство, в което не има нищо закономерно. А какова е закономерността в прегръДка, отговорете, щом толико умеете да защищавате пърделите от БАН? 4.1.) „Идете ги обяснявайте правилните падежи…“. Без „ги“. Или ще обвращате словоредът, или ще подтискате излишнето местоиме. Все пак не сте циганин, лутащ се по „Кирков“, че да Ви е простено. 4.2.) „ЦАРЪ БЛЪГАРОМЪ И ГРЪКОМЪ“… Що за детинщина? Не зная дали сте против употребата на дателен за притежание, или имате предвид Ъ вм. Ь в царь. Ами нека уповаваме на вси сгрешени надписи и да пишем и четем „царът“, „цара“ и пр.

Мъжки. Женки. Софийки. Българки. Фторник. Фход. Може би трябва да пишем „Илатье тукъ, имъми многу матрял!“, по причина че го произнасят по тоя начин някои люде. Не мѫжьскъιи, а мѫжески (може и мѫжескъ = мъжеск, та м.р., ед.ч. да се отличава от мн.ч.) с произношение: мъжески. Ако Ь изпадне, а не се изясни в Е, става мъжски.

А защо не е, хитрецо!?

Повративши падежите, ще продължим да изправляме обезобразени глаголски облици и изпразднени от съдържание словеса, натрапени нам от езикознайковци и вкусовщенци. Щуждиците ще гоним како среднощни нарушителе. Работа за целият китайски народ, Стинко, и за целият български тожде. Е, и тогда-ка не ще съм се кротнал, а ще съм умрял от десетина годин.

Затова че целта е не да доопростачим езикът си, ами да го изправим. (Впрочем обликът би бил „бащев“).

Зная, че това имате предвид, обаче „баща“ все пак се скланя като „жена“, „майка“ и т.н. Освен това „баща“ ползва наставка -ин, а не -ов/-ев. Наставката -ин всъщност е не за същ. имена от женски род, ами за имена от a/ja-основи. (Ясно е, че 99% съвпадат.) Следователно: майчин език, бащин завет, папин престол, воеводин меч.

Е, аз току-що произнесох „тхрмпфтцтр“, без кой знае колико да се изсилвам, следователно едни СТ и ШТ не са непроизносими, ами някои люде са во всякое едно отношение ленивци. Не твърдя чак, че с желание е възможно всичко. Нека просто речем, че с желание е възможно доста. Иначе не е зле да се врати звъчността в краесловие. Опре ли до мен, бих гласувал „за“.

А ти-ка отдека си? Заяви произхождение и самоопределение! Моля не, ами направо изисквам.

Баща по а-склонение получава наставка -ин. А ябълка (което е опростачено от аблъко) би трябвало да образува две основни съществителни: ябълчин (ябълчин вкус = вкус на ябълка) и ябълчен (ябълчен оцет = оцет от ябълка). Понастоящем се шири ябълков, което е напълно погрешно. Въобще, средному българину не е много ясно, че думи като ездов(и), липов, билков, мрежов(и), дюлов, точков, лавандулов, силов, игров(и) са или русщини, или неправилно образувани словеса. П.П. От мъжски род, но не кажеш бащаът, нали? Ползуеш си „та“, както е и редно.

Еми, не са много последователни, то е ясно като бял ден. Тако се получава, като се мъчиш градиш въз пясъчна основа. „Местно“… Лично аз „местна“/„местно“/„местни“ произнасям отколе или с чисто Т, или с един зев м/у съгласките. Някои пък удължават С-то.

Защо да е погрешно, като си е съвършено вярно? Другояче сте прав — явлението наистина е основано въз нещо, а именно — въз това, че като се каже /нош/, има се предвид „нож“; и каже ли се /ношт/, има се предвид „нощ“. А що е то „вес“ според Вашите правила? Може би: 1) вес(ь) в смисълът на „цял“; 2) тежест някакова; 3) вест. Освен това краесловни съгласки ги замазват и други славянски народи, но не вси са решили да отковат просто ей тако буква-две от думата. Надейте се да не се прокарат въпросните промени докрай, че сетне ще Ви питам що ще си поръчвате в кръчмата — месно или мес(т)но ядене.

Двойно мнение. Да го изтрие някой доброжелател, ако му се занимава.

Не зная аз кой нечленоразделник измисли названието „хиперкоректен“ во връзка с разнороднейши езиковедчески въпроси. А самата дума що значи, пък да попитам аз. Преправилен, свръхправилен ли? Ако е тако, значи много хубаво; другата възможност е да бъде напълно погрешен. Надали въпросното изпущане на звъци е сетнина от русското въздействие върху българският език, понеже и тамо говорят както им падне, сиреч никому не могат да послужат за образец в произношението. Колкото до останалото, не добих доситъчна представа що искате Вий да постигнете чрез даването на тия примери. Не можем да приемем всички глупости, родени в тиквочите на разни произволници и мракобесници, понеже видите що се получава в последна сметка: наместо нищка, пъщкул, лещник, дащен, дъщица, пръщка, прощка, пръщица се ширят потрисащи словоизвръжения, предпочитани и препоръчвани от „вещите люде“ в обвластта. Ето например вчера водящий езиковедец Вл. Мурдаров изказа по Българската национална телевизия мисъл, сводима до следното: — Забелязвам, че отскоро се ползва все повече „отставка“ вм. „оставка“. Това Т е вметнато, а правилната дума е „оставка“. Ебаси отставката на правителство, ако подир нея остават вси негодяи накуп. Пък скоплянете да идат у… лелини, мен ако питате.

Е, добре де, и в България ли трябва да се възприеме всецяло това правило („Щом не се произнася, значи не се и пише“)? В разговорната реч ний тожде половината букви изяждаме. вѣсть –> вест/вяст радость –> радост Никой, мисля, не е измислил правило, което гласи: -ест-/-ост- от денес насетне ще бъдат -ес-/-ос- Ако не е тако, поправете ме. В скопската кривопис ШТ дава Ќ, а в сръбският — Ž (някаково меко Ч — да речем, /t͡ɕ/): моžи веž (хо)žу, (хо)žеш, (хо)žе… (срв. со скопското ќе и българското ще) Това Ч (в думите вече и повече) ще да е било или от сръбски, или от някаков западен (близо до Сърбия) говор на Ч. П.П. Абе, не ми излиза сръбското меко Ч, което представлява h, пресечено от водоравна чъртичка. Вместо него ми наглее Z с надреден знак. Да не се обърка някой…

pekti –> пєшти / пєкѫ, пєчєши; пєци! rekti –> рєшти / рєкѫ, рєчєши; рєци! mogti –> мошти / могѫ, можєши; моѕи! По скопското кривописание сякаш би трябвало да е: веќе, повеќе, пеќ. Нали все пак имат закономерност они: ноќ и туѓ(ина) вместо изконните шт и жд. (Пък ний защо не сме узаконили сещ, рещ, тещ (вм. сеч, реч, теч), щом веще имаме пещ и мощ, не е особено ясно.)

До Perkūnas: Значи с Вас, изглежда, постигаме висока степен на съгласие по въпросът досежно произходът на тия словеса. Няма да споря за разни дреболии. То и Вий тако сте ги написали, че би ми било трудно да ги обработя. Само няколико забележки: – Наставката иѥ я има в старобългарски. – „същ“ трябва да означава „този, който е“ (от те/они сѫтъ). Ето, има насъщен, същински и т.н. – Торба. Туркщина. Подменя се поне на първо време чрез „мешка“. – Чувал. Туркщина. Чрез „вретище“. – Щуждите телеса не могат да бъдат естествени. Те трябва да бъдат извръгнати възможно най-скоро. – Вий (ради причини неведоми) се обявляете за по-новите щуждици и против по-старите своици. А с английщините що правим? – Щуждеезиковото влияние най-напред ще го ограничим, като запретим законом вси нови щуждици. Не можеш да чистиш бавно и усърдно еди-коя стая, а в то време да ти доидат половин народ зложелатели и да ти замятат връз току-що почистеното лайна, пък да очакваш, че ще се получи нещо. До дсмп: Както правилно сте отбелязали, не съществуе македонски език. Нека просто речем, че скопският правопис следва сръбският образец „Пиши као што говориш, а читај као што је написано“, затова има не само обеззвъчаване, но и обвратното действие, напр. в думи като „од“ и „зборува“. И в своят език (по-скоро в смисълът на правописни правила) имаме подобни нелепици и недомислици, само че сат доста по-малобройни. Беззв. съгл. вм. зв.: цъфтя (иде от „цвят“); лек (иде от „льгъкъ“) би трябвало да е „легък“ или (без наставката -ък-) „лег“. Зв. вм. беззв.: веднъж, дважди, трижди (вм. веднъщ, двашди, тришди), гозба (гость-ба) — гостенин, гощавам, гостя, но гозба… И веще стигаме до изключително простачското слово „прегръдка“, което идело било от „гръд“. В действителност то произлазя от корен гр(ъ)т (с вметнато Ъ), който при добавяне на мекост дава гръть –> гръщ. В народните говори наред с „шъпа“ има „гръст“, „гръщ“ и „гръща“; в русският има «горсть». Предполагам, че съответи има и в другите славянски езици. Чрез приемането на облик „прегръДка“ езикознайковците все едно ни кажат: – прегръждам, прегръдя, прегръдка, както има пребраждам, пребрадя, пребрадка. Ясно е, че правилни сат: прегръщам, прегрътя/прегрътна, прегрътка. Непълният член е неправилен. От показателните местоимена тъ, та, то може да има само тия: мъжът, кръвта, детето Откъде накъде ще се изпуща Т-то? За да се посочи косвен падеж ли? Ами давайте в такъв случай да въведем „кръва“ и „детео“ по тоя образец: Пуснах му кръва (косв./вин. пад.). / По стената се стичаше кръвта на враговете му (им. пад.). Набих детео си. / Заедно с приятелчетата си детото играеше ли играеше в градинката близо до заведението, където изтъкнати родни учени от БАН донатъкмяваха разтърсващите си открития, докато плюскаха скара като разпрани и муаха бироци безспир. Ако искаме падежи, нека ползуем правилните: Мъжа-того Мъжу-тому (С) мъжем-тям (или -тем по западното наречие) … Възстание, сърдце, изкусство. Да, правилно било би и правилно си е. Както и русски, и мъж(е)ски, и гръч(е)ски, и програмищ(е)ски… Програмистки, програмистка… Тия съществителни ли сат, прилагателни ли сат… Влък. Плън. Плък. Пръво. Връху. Връзах. Влъна… Аз съм свикнал с такови. Не ми пречат. Вий обаче дали бихте се справили или одобрили въпросните?

Благодаря за безценното мнение и хвала Вам за това, че сте се домогнали до такови глъбини в езиковедението. До одеве тия облици ми бяха всецяло неизвестни, а ето че Вий на бърза ръка ме просветихте. Намерението ми в горното мнение бе да покажа, че колкото и да увъртат и послъгват езикознайковците новобългарски, правилата сат не само изкусствени, ами и не действуят в пълнота. Нещо повеще — в сегдашният си вид те не могат да бъдат мерило за писмовност. Нататък. Можете ли да ми обясните чрез думи прости: 1) Що е то заемка и има ли то почва у нас? (Моля, недейте преписва статия от Уикипедия или от подобни ней източници, понеже не е добра мисъл да се изграждат становища въз основа на писания, които сат пълна скръб во всякое едно отношение.) 2) Нещо щом се заеме, то не трябва ли все някъгда да се поврати? Досежно останалото: при вял, посуда, ядро (в смисълът на „едро̀“), щастлив, десятка, девятка поне коренът е славянски, а мачта пък си е върлейша щуждица и трябва да бъде извръгната като мръсно коте. При „част“/„чест“ имаме следното: 1) Думата „част“ (къс) иде от ЧѨСТЬ и защото Ѧ дава Е, трябва да се пише и каже ЧЕСТ(Ь). 2) Думата „чест“ иде от ЧЬСТЬ, а Ь в такови срички дава или Е, или Ъ. Близо до умът е, че за да не повтаря тя словесата, образувани от ЧѨСТЬ, трябва чисто и просто да се избере гласеж на Ъ. Получили се биха: • чест, често, честота, учестие, причестие, честичен, честник… • чъст, чъстен, чъститя, чъстолюбие, чъствуване, чъститка… Како си види, разграничението биде постигнато без съсипателни усилия. Али чрез това списъкът с русщините въобще не се е изчерпил. Долунаписаните що ще ги правим? Ѧ/Ѩ (А/Я вместо Е) • жажда вм. жежда. Въпреки че из разни говори се нахождат и жеден, и жежда. • каляска вм. колеска (или без шест-пет — колесница). А тука налице е и русското потъмняване от О в А. (Възьемат ли се предвид словеса като портянка, контора, погон, излазя, че нашият правопис се влияе от простачският белорусски.) • княз вм. кнез. Имало кнез, обаче то по-скоро бивало нещо като селищен управител или кмет — тука, разбира се, трябва да се изкажат миналоведци. Освен изгъзицата при носовката съществуе друго опростачване — кнез (от кънѧѕь) би трябвало да се членуе кнезят. Ами че то иначе и царът би следвало да е правилно… Като не имаш стройни правила, всичко е правилно едва ли не. • начало вм. начело. Не има кой да се сети, че се каже начевам, начена. • проклятие, съзаклятие. Будьте вы прокляты! • разпятие вм. разпетие. От пѩти, пьнѫ, съотв. (да) разп(ъ)неш, оп(ъ)неш. • чадо вм. чедо. Бъркат го и попове. • щадя/пощада вм. щедя/пощеда (от штѩдѣти). Облици с Е има в народните говори, но по каков начин се определя книжевна ли е една дума, или не, си остава неразрешима загадка за поколения наред. Негли напук нам баньовците непременно подбират погрешната. Ѫ/Ѭ (У/Ю вместо Ъ/ЙЪ) • съпруг вм. съпръг • звук вм. звък. Възможно е и „звек“ (звѧкъ). Ето, руснаците имат «звяк»; просто не бива да пренесем думата добуквено, а ний не е като да не имаме таков обвичай. • художник • оборудване… Не е орудие, не е оружие. Що пречи да е обръдване? • досущ. Существует вопреки законам болгарского языка. • груб (грѫбъ) • смугъл • гузен • блуден вм. блъден • смутя̀/смущавам/смут вм. смъ̀тя/смъщавам/смът (от мѫтити). Мъ̀тиш, а не мути́шь. • муден • съюз (съѭзъ). Обликът „съйъз“ се среща поне в начелото на предходното столетие, ако не и по-насетне. По-рано се среща и у Вазова: С мисъл ясна за свобода, с вяра в братския съйъз, там кръвта си три народа леят под светия кръст. Ти не би викал: „Мълчете! Тежкий забравете кръст, мир със тигрите сторете и с убийците – съйъз!“ (Разбира се, правописът от време оно тука е осъвременен, сиреч изпоразвален, обаче преясно личи произношението на въпросната дума.) Глаголът ѨТИ (-ЯТ- вместо -ЕТ-) Оттамо идат глаголи като емвам/емна, имам, заема, приема, наема… Оттамо-ка сат и взимам/взема, които би трябвало да се пишат и четат възимам, въз(ь)ема. Предприятие, занятие, обятия, възприятие, понятие, вероятен… Ний кажем не занят или прият, ами зает или приет. Следователно: предприетие, заетие, обетия, възприетие, поетие, вероетен (от вѣрѫ ѩти). Ъ (О вместо Ъ) • горд • полк(овник). Имаме пълк, пълководец, пълчище, та за чий сат ни тия полковници… • вопъл (от въпити). Има дума въпия, означаваща крещя, викам. „Въпияща несправедливост/нужда“ = „крещяща несправедливост/нужда“. Види се, че значението е опосредствано, та понастоящем се ползуе изключително в смисълът на „краен“, „извънреден“. • ропот (от ръпътъ). От две гласки две погрешки. • изтощавам • точка вм. тъчка. Тъка; натъквам се (тъкати). Не е от точа (точити). Неподдаващи се обяснению • Ако «уголо́вный» сме го превели като „у̀главен“, то «поголо́вный» не би ли следвало да е „по̀главен“? В тоя ред на мисли: • Какови сат тия «осторо́жности», щом кажем не сторож, ами страж? О̀стражен, значи. • Гнилий езиковедец проф. д-р Ст. Хр. Брезински гони словесата «удачен», «неудачен», «неудача», все едно сат му порѫгали домашнето огнище, али не се е сетил досежно «задача» (побългарскому — „задание“). • оборот/об(в)рат. С учудване, изпописано въз нашите лица, узнаваме, че в българският присътства пълногласието, присъще русскому. И сякаш това не е доситъчна езикова заразеност, болшеството българи се опитва да прокара между двете равносмислени думи някакова разлика. Сходна е заблъдата при обращение/обръщение. • Хомот! Първообразът е хомѫтъ. В русският е «хомут». Не е ведомо откъде се е пръкнало това О. • Щекотлив. Поредната нагла русщина. От скъкътати може да се образуе само и единствено прилагателното скъкътлив. А списъкът все еще е бледо отражение от русският измет, заливащ ни от вси възможни посоки. Примери бих могъл да давам до утре, обаче и тако списъкът не би бил и наполовина пълен. Междувременно Вл. Мурдаров и сие гонят изконни българщини, например „даже“ и „тож(д)е“. Освен с тая свинщина занимават се хитреците да препоръчват вместо „болшинство“ — идаще от бол̑ии (м.р.), бол̑ьши (ж.р.), бол̑є (ср.р.) — особено смислоносящето слово „мнозинство“. Аха, значи не тия, дето представляват повещето, по-големият дял; ами тия, дето са мнозина. По той же начин е образувана думата „малцинство“ — сиреч малцината, общността на малцината люде. И да им предложиш на баньовците „болшество“ или „меншество“, они ще ти отвратят „Русизъм!“. Ами хубаво… „Тисеща“ и „осел“ бивали русщини (ако и да ги има в старобългарски — осьлъ; тъıсѫшти/тъıсѧшти); нека ползуем гръкщините „хиляда“ (и то на кривопис — не хилияда, а хиляда) и „магаре“. „Мешка“ е русщина (ако и да иде от мѣхъ); по-правилна е гадната туркщина „торба“.

Разлиствам си тука аз едночко измежду сравнимо наскорошните изхлъзнавши се от БАН желъдъчно-чревни разстройства, еже нарицаемо „Официален правописен речник на българския език“, и премислям дали да го запазя и ползуя за подпорка, превратя во вторични суровини, или подаря на най-заклетият си враг. Някъде из стр. 15 в прехваленият речник-мечник сме и тепърва почваме да се дивим на обезпокоително бърже нарастващата простотия, лъхаща от скъпите страници на тоя пъклен труд, който любезно ни осведомлява: Променливо я По традиция променливо я в съвременния български език се нарича наследникът на старобългарската ятова гласна (Ѣ). Променливо я е онова я, което при определени условия преминава в е. 5. Пише се я, ако едновременно са спазени следните три условия: 1) я е в сричка под ударение; 2) сричката след я съдържа гласните [а], [о], [у], [ъ] или я е в последна сричка на думата; 3) след я не следва мека съгласна, както и съгласна [ж], [ч], [ш] или й. Нека наченем с това, че названието „променливо Я“ е напълно погрешно. Чрез наставката -лив се образуят прилагателни имена, означаващи лице, предмет или явление, що има склонност, възможност, способност, навик, обвичай да извършва въпросното действие, сиреч описуят се свойщини (присъщи качества/чърти/особености). Напр. работлив (който работи; склонен е да работи; обича да работи), мълчалив (който мълчи; има навик да мълчи), бъбрив (обича да бъбре), пестелив (има навик да пести), измамлив, примамлив, схатлив, скоклив, парлив, сполучлив, бодлив, устойлив, търпе(ж)лив, звънлив и т.н. Очевидно е, че Я-то нищичко не променя, а променя се то самото. Следователно трябва да се каже или „променимо/изменимо Я“ (сег. страд. прич. — „може да се промени/измени“; како има неизменим — „който не може да се измени“, (не)обясним — „който (не) може да се обясни“, (не)оценим — „който (не) може да се оцени“, (не)управляем, разбираем и пр.), „променяще/изменяще се Я“ (променя се) или „променно Я“ (от същ. име „промяна“), което, признавам, е многозначно, но затова же го оставих в дъното — да се срамуе от себе си. Подир тая кратка вмѣтка (кое из двете и защо?) продължавам впред. Съставителите сат решили да разяснят нам в т. 6 къгда да пишем не „я“, ами „е“. Разяснението го давам во кратце: 6. В някои форми на думата и в производни думи променливото я преминава в е при следните условия: 6.1. Когато не е под ударение. блян – блену̀вам; бряг – бреговѐ; бял – белота̀ [дъра-бъра] 6.2. Когато сричката след него съдържа гласна [е] или [и]. бял – бѐли; бя̀сна – бѐсен; голя̀м – голѐми; ря̀дък – рѐдки; вся̀ка – всѐки; ня̀кой – нѐчий [дъра-бъра] 6.3. Когато сричката след него съдържа мека съгласна. бял – избѐля; мя̀сто – мѐстя; пя̀на – пѐня се 6.4. Когато сричката след него съдържа една от съгласните [ж], [ч], [ш] или й. бряг – безбрѐжна; грях – грѐшка; мля̀ко – млѐчна; ня̀кой – нѐщо [дъра-бъра] Излиза, че сат похабили ценно книжно пространство, за да навръгат току-реци обвратните спрямо предходната тъчка съждения. Али, вместо да умуем, е по-добре да се занимаем набърже с т. 7, която сочи изключенията: 7. Дори когато са налице посочените по-горе (в т. 5 и 6) условия, правилото за променливото я не е в сила в следните случаи, установени по традиция: 7.1. Пред окончания -хме, -хте във формите за 1 и 2 л. мн.ч. на мин. св. и мин. несв. вр. на глаголи с ударение върху променливото я то не преминава в е, въпреки че е пред сричка с гласна е. бях – бя̀хме; видя̀х – видя̀хме [дъра-бъра] 7.2. В членуваните форми на някои съществителни имена с наставка -ост, образувани от минали причастия, я не преминава в е, въпреки че е в сричка извън ударение. закостеня̀лост – закостенялостта̀; изнемощя̀лост – изнемощялостта̀ [дъра-бъра] 7.3. В корените на производни глаголи, образувани с наставка -н-, я не преминава в е, въпреки че е под ударение и пред сричка с гласна [а] или [о]. кля̀кам – клѐкна; ля̀гам – лѐгна; мя̀там – мѐтна [дъра-бъра] 7.4. Във формите за ж.р. и ср.р. на някои производни прилагателни имена с наставка -ен я не преминава в е, въпреки че е под ударение и пред срички с гласни [а] или [о]. гняв – гнѐвна, гнѐвно (от гнѐвен); ля̀то – дълголѐтна, дълголѐтно (от дълголѐтен) [дъра-бъра] Спирам за миг преди сетните две подтъчки, понеже се чувствуя длъжен да предупредя, че веще наближаваме любопитиците. Подчъртавам дебело, че без капчица свян баньовците сат прибѣгнали (кое и защо?) до предпазна мярка, в случай че поради незнание, своеволност, немарливост или безответственост нещо възьемат та го пообъркат. Ето я. Страхотна е. На̀: 7.5. При отделни производни думи се е установила форма с е, а не с я под ударение и пред сричка с гласна [а] или [о]. бял – избѐлвам; дял – дѐло, отдѐл; мя̀сто – мѐстност; звяр – звѐрство; свят – свѐтска; мя̀там – намѐтка; тря̀бва – потрѐбност Въпреки това свое предохранителско увлечение съставителите направо се насират на всесъзрение. Словцето „дял“ иде от старобългарското дѣлъ, а то пък — от дѣлити (да деля, да делиш). Сродни думи — колико щеш. Привеждам две изконни: прѣдѣлъ, дѣлба. Думата „дело“, от друга страна, произхожда от дѣло, а то пък — от праиндоевропското dʰē- + наставка -дло, като подир някое време Д-то е изпало (за образец, от гърдло става гръло, гърло). От тоя корен сат и думи како дявам/дяна, надежда, дея (запазило се е недей!); а в старобългарският се нахождат словесата дѣıати, дѣти, дѣнѫти и пр. Обаче по-значителното в случаят е изключителната наглост, с която речникописците български си умиват ръцете при ей такови думи: • беседа (бєсѣда), опростачено от без-сѣда (сѣдѣти) • клетка (клѣтъка) • (от мѣра) отмервам, замервам, премервам (но иначе трябва да е „мярвам“, нали…) • (про/из/раз/за)мяна, (про/из/ раз/за)мени, но заменка… • телом; дело (от тѣло; дѣло). Защо ли? Отговорили ни биха, предполагам, тако: — Придобило е гражданственост по този начин, в този си вид. Освен това буквата ят е пред О/А, което ни осигурява толкова удобен и дългоочакван предлог да сме малограмотни. Так сказала партия — так и будет! Разумява се, друг е въпросът, че творителният падеж е „телесем“ (тѣлєсьмь), а множественита числа сат „телеса“ и „делеса“. Работата е, че ако речеш „тело“, ще те изкарат селяндур; речеш ли „дяло“, пак си селяндур… Собствено, Владко Мурдаров не си ли, не си е работа то. • „влека“, „влякох“, обаче „река“… „рякох“? — Да, ама не! — отвратил би езикознаецът. — Подточки пета и трета, действащи почти в унисон. — Защо? Не е ли от рѣчь? — бихте попитали Вий, въпреки че съзнавате осезаемото наличие на неблагоприятни Вам и преугодни Мурдарову условия. — Да де, но след ята има едно Оооо! — проточил би поучително, почти мъдречески он. — Ааа… това всичко обяснява — бихте му признали най-сетне недействителната, недъгава победа, най-паче за да престане да Ви пили на главата. — Както нашата полиция ни пази, така и Вий ни просвещавате! • Пр. пошлости. Сами можете да си дадете примери. Оцветка, разцветка, язовир (ѣзъ), зрелост… „О-та и А-та са туй, сънародници!“ Въпрос: Къде и/или къгда се пропуква тая „стройна“ уредба? Отговор: Броени редове/мигове след като приведа сетната подтъчка (която в тоя окаян стадий твърде слабо ни вълнуе, но все пак). 7.6. В някои географски имена се е установила форма с е, а не с я под ударение и пред сричка с гласна [а] или [о]. Бѐло поле, Брѐгово Желѐзна Мда… Току-що споменатата подтъчка надали топли кого-годе нощя. Нито пък разделите по-долу. Мними ятеве Първият раздел. И да — ятеве, а не ятове. ѣть, конь, учитель дават ятят, конят, учителят, а не ятът, конът, учителът. Та да, баньовците понякъгда си измислят несъществуящ ятев преглас. Примери за таково лъжеятевско извращение сат: • десен, дясна, дясно, десни и т.н. От дєснъ не има како да извлечеш ятев преглас, ако ще от мощни напъни да си съдереш задникът до точка на всепродрискание. • -пряг- (напрягам/напрегна; впрягам/впрегна; разпрягам/разпрегна; спрягам/спрегна; запрягам/запрегна и т.н.) — идат от прѧшти, прѧгѫ. В българският език малката носовка си има за застъпници буквицата и звъкчето Е (в отлика от русският, където срещаме «напрягать» и «напряжение»). • -сяг- (досягам/досегна, досежно; посягам/посегна; пресягам/пресегна се; засягам/засегна; досягам/досегна, присягам/присегна и т.н.) — Близо до умът е, че от присѧшти, присѧгѫ мъчно ще изтръгнеш „присягам“. Е, ако си поизкривиш душата и към българският изпонапригодиш русските Присягать, присягнуть и сие, става то… Е, горе-долу — замажеш ли ги, поне си не личат па толико. • -тяг- (тяга/тежък, тегна; протягам/протегна; изтягам/изтегна; стягам/стегна, пристягам/пристегна; обтягам/обтегна; дотягам/дотегна; разтягам/разтегна и т.н.). Растѧшти, растѧгѫ, значи би следвало да е разтегам/разтегна, но ядец, брате… Абе, сложно чак ли е да се сетиш, че беше ли ят, щеше в русският да има гласеж на Е (хлеб, белый, грех, смех, бегать…), а не на Я (и то всъде)? • -ряд- (заряд, зареждам; наряд, наредя; обряд, обреден; отряд, отреждам; разряд; снаряд; на баба ти хвърчадлото…) — рѩдъ дава само и единствено, чисто и просто Е. • част-/щаст- – чест- (от чѩсть): ний не кажем «часто», ами „често“; значи изгавреното слово „щастлив“ (от «счастливый») би трябвало да се видоизмени поне до „счестлив“, пък ако някому последната дума не се особено нрави, ний веще си имаме друга — „честит“. • ядр-/едр- (ѩдръ). Даже имаме си дума „едър“. Значи никакови „ядрени опити, бомби, войни и разпади“, „ядра“ и блъвотини. Едро̀, едрен. Колкото до думата „ядро“ (ıадро), въпросната всъщност трябва да подмени щуждицата „мачта“ (което пък произлиза от mastaz и триста диявола знаят защо кажем Ч наместо С). • обя̀заност, обеза̀телно (об-вѧзати) — тука не само се задава на мястото на буквата Ѧ лъжеятев преглас, ами е изпало и В-то. Използуя възможността, за да изредя десетина изпущения на В, човъркащи езикът открай време: обвращам/обвратя (се), обврат (сходно с „поврат“ и „разврат“), обвич, обвикновен, обвикна/обвиквам (да се имат предвид „привиквам“, „свиквам“ и „навиквам“), обвещая, обвличам/обвлека (съотв. съвличам/съвлека), обвлак, обвеся (бесовете тука не важат), обвладявам/обвладея, обвласт, обвор (како „отвор“), обвеци и т.н. • тя(/те?); показателни местоимена тъ = той/тоя; та = тя/тая; то и т.н. • нямам — съществували сат глаголи имати и имѣти, а нѣмамь (= нє имамь) си е словоизвръжение. Съзнавам, че тия сат опорочени отколе, но такови развития аз все пак ги няскам. • людоед — Аха! Человек, който еде други люде (нищо че е от ıасти). И ако при „ежба“ могат да се оправдаят езикознайковците (чрез прословутата 7.5.), не знам каково им е основанието при „сухоежбина“. Освен това е редно да се натърти, че основна отлика на българският език е тая, че ДЬ дава ЖД(Ь) — родиш/раждаш, процедиш/процеждаш, обсъдиш/обсъждаш; чрез други думи — изпущено е Д-то в яжд(б)а и яжд(б)ина. По подобен, нелеп начин сат натворени словесата рож(д!)ба, краж(д!)ба (впрочем по-добре се носи направо без Б-то, мен ако питате) и (про)даж(д!)ба. • дѐвет, дѐсет, но деся̀тък, деся̀тка, девя̀тка: Не има значение, че произлизат от дєвѧть и дєсѧть; който го може, си го може — и от съгласка ще ти изсули ят, ако се наложи. • увяхвам/увехна — (ѹ)вѧдати/(ѹ)вѧждати; и от вѧднѫти къмто вѧнѫти. Оттамо: вена, венеш, вене, венем… Растението „невен“ е цвете, що не вене. Х-то, мисля, сат го втикали подир опосредствувателско словосмешение со съхнѫти. Гърдо веде нам то слово към следващият раздел, иже нарицаем „Закучено Я“. Закучени ятеве Надея се, веще се поизбистря правдата, че нашите друзи, русите, сат изковали от «вянуть» (идаще от вѧ(ж)дати) словото «вялый». Пределно ясно е, че вместо Я трябва да се каже винъги Е, сиреч: вел, вела, вело, вели и т.н. Такожде неоспоримо е, че съвкупността от облици вял, вяла, вяло, вяли и пр. принадлежи към мнимите ятеве (въпреки че някои изследователи ги отделят в съвсем различен раздел — тоя на „Застиднавшите лъжеятеве“); само че постоянният гласеж на Я разграничава и поставя нея в своеобразно положение на преходник от мнимите къмто закучените ятове. Последните тожде не проявляват преглас на Е, обаче по произхождение сат несъмнено от ятевата челяд (за разлика от недоносчето вял). Най-изтъкнатият представител е: • прям (от прѣмо = „срещу“) — в някаково помагало беше посочено, че това бивало „етимологическо Я“, затова и не преглашавало, сиреч нещо како поляна/поляни, пиян/пияни. Закученото Я е извънредно коварно явление при определени словообразувания; не толико подло обаче е то в сравнение с мнимият ят. Нека съчетаем сегда въз основа на великолепните закономерности условийца разни, пък да видим що ще се получи. Ако изпълним трите условия от т. 5 по той начин — 1. ятят да е под ударение; 2. сричката след ятят да е последна; 3. след ятят да не има мека съгласка — и ако въобще не ползуем глаголи (7.1., 7.3.) или членувани причестия (7.2.), или прилагателни с наставка -н- (7.4.), можем да образуем невладкомурдаровосъобразни ятеве (за 7.5. не бива да се притесняваме, понеже слогът е последен, сиреч не има подире му ни гласка [а], ни [о]). Невладкомурдаровосъобразни ятеве Тия самонадеяно не следуят свръхбожествените правила на и от незаборавлимият витез на езиковедчеството и преводачеството български — професор Владко Мурдаров: • бе — И какова е разликата между „бях“ и „бе“? Едно пръдливо Х. Тамо-ка ще да е разковничето… • блед (блѣдъ) — при „бледа“ и „бледо“ може да им се отвори падобранът (по силата на 7.5.), но не и в мъжски род. • две (м.р.: дъва, ж.р. и ср.р.: дъвѣ) • лек (лѣкъ) • лес (лѣсъ) • те (тѣ — ж.р. и ср.р., им. и вин. пад., дв.ч. от „тъ“, сиреч той/тоя/този). По-горе споменах, че „тя“ е необосновано омекотеното „та“. • член (члѣнъ) • шлем (шлѣмъ) • смес (мѣсити = да меся, да месиш…) и вест (вѣдѣти, вѣштии — езиковѐдение, свѐдение, невѐдение, вещ, вещица, вещер и т.н.): е, тука могат да излязат с оправданието, че е налице мекост — смѣсь и вѣсть. Живи и съдрави, дано поработят поне еще малко върху езикът ни, че без тях закъде сме… • зле (от зълъ и в местен падеж — зълѣ). Други в мест. пад и с ударение въз посл. сричка.: въобще, добре, блазе (е, тука трябва да се отчете обстоятелството, че го има и во видът на „Блазя ти!“) • смел, умел (А речеш ли „Да не си посмел!“/„Съумех да насвърша всичко“, мигом се превращаш во втора ръка человек) • яздя, яздиш (от ѣздити) — при „езда“, „ездач“ може, а „ездя“, „ездиш“ не може… • Къде се корени великата разлика между „крепък“ (крѣпъкъ) и „рядък“ (рѣдъкъ)? • рамене (рамєнѣ), ръце (рѫцѣ), нозе (ноѕѣ), криле (крилѣ) и разни други в двойствено число. Думата „колене“, не съм доубеден, че трябва да влезе в тоя списък, понеже правилното ударение според мен е (колѣ́нѣ) • съвсем (в творителен падеж — съ всѣмь) • предлози безчет: след (слѣдъ); пред (прѣдъ); през (прѣзъ); чрез (чрѣзъ); сред, всред, насред, посред, изсред, отсред и т.н. — от срѣда… • съществителни имена с ударение въз последният слог: съсед (сѫсѣдъ); успех (спѣхъ); съвет, ответ, завет, привет… (от вѣтъ), лицемер (лицємѣръ) и мн. др. • поне (понѣ), къде (кѫдѣ) Има и едно прилагателно, което съдържа ят пред сричка, съдържаща Ъ — светъл (от свѣтъ). Защо не е святъл… (пък светла, светло могат да минат под покровителството 7.5., щом тако сат преценили). Осквърнен ят • дряво (дрѣво) — изговорите „дряво“, „древо“ ги има по разни говори. По неведоми причини узаконителите тъкмо тях сат пренебрегнали, али нашенските учени в „Института за български език“ отбират от езиковедение, колкото аз — от двигатели с вътрешне горене. Въобще, положението е толико лоше, колико и при носовките, където направо да се мае средният българин защо наборът от съдини е посуда, защо человек с ум (о)скъден е скудоумен, защо поръчникът е поручик и защо безписмовници стават водящи езиковедци.

Ех, „глобално затопляне“…

При такива частици има колебание, защото от много години пръдливите ни езиковеди отказват да си свършат работата, така че червената запетая може да я има, а може и да я няма. Поначало тя се изпуска (защото така наречените езикостроители недолюбват повече от една запетая в изречение), но ако смисълът не е ясен, съветвам те да я поставяш като пич. Напр.: Добре бе, Иване! (Що е туй? „Добре бе(ше)/мина, Иване!“ или „Добре, б(р)е, Иване!“?) Кой бе? („Кой беше?“ или „Кой, б(р)е?“?) Синята, разбира се, я поставяй винаги.

О, аз и се не нервирувам, ама ми е отчасти странно, отчасти гневно, отчасти тъжно, когато кой-годе се захване с непосилната задача да очисти лошавата циганска слава. Що, мама му стара, никому досега не е хрумнало да бълва змии и гущери по арменците, а? (Отг.: Затуй че арменците са във всякое едно отношение пичове и се вписват в нашето общество по-добре, отколкото самите българи. Хак да ни е…)

Тъкмо защото ужким за научен се води, политическата му гледна точка би трябвало да е точно, ама точно никаква. Трябва да се изкажат определение, доказателство и заключение; пък който е неразбрал, трябва да отиде, да си изкопае дълбока и надеждна дупка във влажната пръст и необратимо да се зарови в нея. Ако еди-кой си не може подир дълговечни описания, обосновки и обяснения да вдене защо 2+2=4, би трябвало със сигурност да си посипе чрез сол и пепел куфалницата и да миряса най-сетне. (Нищо против личността на преждеговорившата, но си има принципи. Пък аз инак съм такъв добросърдечен человек…)

Възможно, постижимо, изпълнимо ли е произволен, случаен, неопределен добряк, благожелател, човеколюбец да обясни, изясни, разясни вежливо, учтиво, любезно на състрадателната, милозлива, жалостива ползувателка, членка, потребителница Doris, че да се защитават, бранят, покровителстват чисто и просто ей тъй — напразно, напусто, нахалост — цигани, кучета и още кое-що, не е ценност, благодетелност, полезност, ами натрапено, вменено, низпослано задължение, бреме, ограничение в тяжест, грижа, кахър на всекиго, всякого и всеки, който живее, битува, поминува скромно, просто, кротко в тазвековната действителност?

Ама яз ве питам дали тѐ тове, горното така наречено наречье, ви аресува, общо земено, или не.

По-добре късно, отколкото никога! # | от Arath на 02 февруари 2007, 21:28 Странно е един българин се наричати българин въпреки, че говори на някаком сръбском диалекте. Мен ме тревожи разликата между българскимтим и сръбскимтим. Такава разлика трябва имати, но в последнихвих годиних се размива. Споров съм го водил и с другими хорами (даже и езиковедами и писателами речницив), те са на мнение, че българският език мора се преместити на западу, във връзки с македоскимтима диалектами. Ами аз не съм на мнениевом. Освен това във Франций, Великобританий и в другихтех западноевропейских държавих по новините и политицамтима се говори на книжовном езике, а в Българий мене ми се говори на някаквих диалектих. Това ме дразни. Който иска си говорити на диалекте, нямам нищо провит, но да си го говори в къщи и да не го налага другамтем. # | от Arath на 03 февруари 2007, 17:32 Аз пък съм марсианец. И есъм не защото майка ми или баща ми са марсианци, ами просто защото такъв се чувствам. Няма значение, че повечето учени твърдят, че на Марсе не живеят хоара. Аз чувствам, че има. Аз говоря на марсианском. Аз съм от енсическогтог малцинства марсианцивтих в Българий и ща си търсити етническите права. Обучение на марскианском в училищахтех, новини на марскианском, преса на марсианском и т. н. Що за диалект е този? Дразни ли ви?