caress…

Определено не е идеално такова поведение, при което оставаш завинаги дете, което живее в постоянно състояние на самозалъгване, проецирайки всичко нежелано върху другите - близки и нетолкова близки, тровейки живота им с проекции и предразсъдъци. Животът ни предоставя достатъчно трудности, за да трябва да обръщаме постоянно внимание и на най-глупавите от тях. Проблемът е, че такива постоянни инфантилни проекции не могат да бъдат отстранени без тяхното фундаментално обсъждане и работа с терапевт.

Да, приемам съображенията, резонни са. Но ето един удачен пример - какво ви накара да се идентифицирате в голяма степен с архетипа на Артемида? По същият начин човек изпитва симпатии и антипатии. Кои обаче са в резултат на жизнения му опит, а кои са архетипните?

Това никой не го оспорва, въпросът ми очевидно не е разбран. Ще илюстрирам с известен коан какво имам предвид: Конфуций: Тази нощ сънувах пеперуда. Сега вървя и си мисля дали и пеперудата не сънува, че е Конфуций. Няма как изобщо да се говори за индивидуация, ако човек не е в състояние да различи личните от архетипните проекции.

Малоумчик, това беше един отличен пример. Особено ми хареса пеперудката в края на поста ти! В пълен унисон е с психофизиологичния процес на "газовото олекотяване". Но темата е тук, за да може всеки да задава и въпросите, които го вълнуват. И аз си имам някакво разбиране за тези неща, обаче се интересувам и от онова, до което някой друг може да е достигнал в тази връзка. Проекциите са в основата на психичния свят, понякога дори си мисля, че светът би престанал да съществува, ако всеки човек спре да проектира вътрешните си образи върху него.

В мен се породи въпрос във връзка с проекциите. Юнг ги разделя на лични и безлични (архетипни). Първите могат да бъдат осъзнавани, но за вторите той казва следното: «Личностные проекции должны раствориться, и они могут раствориться через осознание их. Но безличные проекции нельзя убрать, потому что они принадлежат структурным элементам психики. Они – не остатки прошлого, которые надо перерасти; они, наоборот, представляют собой целенаправленные и компенсаторные функции крайней важности» Доколкото разбирам, те са от голямо значение във връзка с архетипа Цялост или Self, т.е. важни са за индивидуацията. Но... Как се различават личните от безличните проекции?

Никой тук не е терапевт. Много бих се зарадвала, ако започне да участва такъв. И защо съжалявате, може би не сте в състояние да видите и положителните ефекти на това човек да се интересува от сънища, ако иска първо да помогне или да си изясни нещо сам на себе си? Има и хора, като мен, които изключително и много сънуват, но рядко си спомнят точно какво. За да не забравя, трябва веднага, щом се събудя, да хвана химикалката и да започна пиша, защото ако не го направя веднага, само след минута или две почти нищо не помня. Но съм имала и ярки, осъзнати сънища, които помня до днес, както и " предсказателни". Но никога ме съм имала серии от повтарящи се сънища. Или поне не помня да съм имала, понеже не си ги записвам. Но благодарение на тази тема започнах да си ги записвам. Ето нещо положително за мен, в допълнение към интересните и информативни постове на Инкоректус, Дора и Аби. Човек, при желание, може да не бъде само и единствено с негативна настройка. Прекаленият негативизъм е като прекаленият позитивизъм - няма основателни причини за тях освен недостатъчната осведоменост.

Как предлагате да се говори за тези психични съдържания? Имайки предвид проблема на съвпадане на субекта и обекта на психичното изследване, за което Юнг казва, че за психологията не съществува среда, в която тя да може да се отразява и поради тази причина може единствено да изобразява себе си и да описва себе си, в себе си. Поради тези причини Юнг е принуден да прибегне към следното определение и за несъзнаваните съдържания - "нахлуване на психически процес в съзнанието", тъй като няма предпоставки, нито логика за психичното да може да се говори, като за нещо различно от психичен процес! Психологията, по Юнг, не е нещо абстрактно, някаква точна, напълно безразлична към своя предмет наука, а цел, път и същност на психологичния процес, по отношение на който няма нищо външно. Дори математиката и логиката са психични процеси, а не външни на психиката феномени! Същото е с мита, религията и т.н. Що се отнася до възраженията ви, че психологията следва да подлежи на количествени измерения, за да бъде наука, то бих искала да ви попитам как можем да формулираме психологични теории с математически методи, при положение, че не разполагаме с единица за измерване, с помощта на която да изчислим количеството психично? Каква е мерната единица - един байт съзнавано/несъзнавано? Можем да се опираме само на качествени характеристики т.е. на познаваеми явления. Затова термини като Его, Сянка, Персона, Анима/Анимус са работни определения, съдържащи качествени, а не количествени определения. Може би, в далечно бъдеще, когато технологията и науката съвсем напредне, ще бъдем в състояние поне да измерим количеството психична енергия.

Не сте информиран достатъчно и затова заключението ви е неправилно. Юнг не само че борави с термини, но и създава такива, които се ползват и до днес. Това ви беше обяснявано търпеливо и подробно вече няколко пъти. Каква е целта или мотивът ви за участие в тази тема, след като непрекъснато повтаряте едно и също? Едно си баба знае, едно си бае. Не се ползват митове вместо термини, а е точно обратното - обяснява се чрез научна терминология психичния феномен мит, неговия генезис, история, развитие, смисъл.

Искате да кажете, че митовете, хороскопите, сънищата, религията не са психични феномени и затова няма смисъл да бъдат изучавани?

Да, Юнг винаги е съобразявал тълкуванията на сънищата с личностите особености на терапевтирания, същия подход прилага и Кели. Много точна и на място забележка, Аби. По какъв начин се появяват в съня тези образи? Все още няма рационален отговор на този въпрос. Но това не може да смути онези, за които душата не е само figure of speech, а реалност. Попадна ми една интересна статия на руски език във връзка със сънищата и колективното несъзнавано: https://theoryandpractice.ru/posts/10173-same-dreams В тази връзка, ето какво казва самият Юнг: Анализ сновидений, лекция III

Мисля, че обяснението, което дава любимият професор в това кратко видео, е достъпно за проумяване за всеки. Все пак е предназначено за студенти и хвърля светлина върху текущите въпроси.

Така е, човек е подвластен на собствения архетип на Self, според Юнг. Отделно, че след като се осъществи в едни области от живота си, след 40, човек започва да обръща внимание на онези, които е пренебрегвал дотогава. Също направих съществени промени в живота си и от "корпоративен", го превърнах в "аграрен". Съпрайз, съпрайз. Личният мит или архетипът на целостта, според мен, човек не си го измисля сам. Може да го преживее, да го реализира, но не и да си го измисли. Имам предвид истинският, идващ отвътре, конкретен, цветен мит, който по един чудесен начин се случва във всички нас и ни заставя да съответстваме на собствения си сценарий, на собствения си свят... Доколко това обаче е проява на индивидуалност и доколко на колективното психично, не мога да кажа. Мога само да спекулирам. Това е и една от причините да не мога да твърдя с такава сигурност, че знам какво е синхроничността. А и не ме притеснява състоянието на незнаещ - за мен не е задължително да имам отговор за всичко. Обичам мистерията.

Голяма част от информацията, която поемаме през деня, не стига до съзнанието ни или се появява под форма на интуиция, сън. Телесните и други промени в бременна жена, която все още не подозира за това, също могат да бъдат доловени от други хора, които са внимателни наблюдатели. В това няма нищо свръхестествено искам да кажа. Така де, понякога лулата е просто лула.

Хм...хм... Човек, при желание, може да започне да вижда синхроничност навсякъде и във всичко. Дори сам да придаде кореспондиране или подтвърждение в реалността. Conformation bias.

Аби, вижте също Отношенията между его и несъзнавано ако не сте я чела още. За да се долови нещо от анима/анимус, егото следва да е в състояние на пълна дисоциация от тях. Такива моменти са трудни и редки за самостоятелно постигане, дори за обучените и опитни терапевти. За мен, добър критерий за интеграция, е отсъствието на момента "осъждане на Другия". Такива хора са единици.

Хах, да, може да се каже, че радикалният феминизъм днес, който ако бъде разгледан като част от колективната промяна в архетипите, допринася за такова състояние на нещата в по-развитите общества. И да, тази тенденция е очевидна не само на индивидуално ниво, но за мен е по-скоро типична проява на явлението "идейно обсебване".

Сам е почти невъзможно, винаги е необходим друг човек. Може би в тази книжка има повече за методологията. Това, което наблюдаваме в живия живот е, че след 40 успешно интегрираната анима в мъжете ги прави по-зависими, по-склонни да се съобразяват и да показват чувствата си, по-меки, топли и човечни, търсещи съгласие, а не противостояние или битката, за да са герои. При жените се наблюдава обратния процес - от зависими от отношенията и поставящи нуждите на другите на първо място или опитващи се да се подстроят под нуждите на мъжа и децата, се променят с по-силна тяга към самостоятелност, занимания със себе си и заради себе си, независимост.

Да, така е, смятам, че единственият успешен и цивилизован, мирен начин за еволюция на човешкия вид е чрез компетенция, отговорност и работа. За мен това са трите крайъгълни камъка, най-общо и обобщено казано - критериите, изграждащи всеки съзнателен човек. Но това е идеал, а не всеобща реалност. Да вземем примера с чистач или водопроводчик. Когато възлагаме задача на някой друг да почисти офиса ни или да ни поправи бойлера, ние винаги очакваме възложената работа да бъде свършена възможно най-отговорно и най-добре. Би било доста хм, досадно, да установим, че уж, добре поправеният бойлер, още на следващата сутрин след поправката отказва да работи. Или да ни посетят важни клиенти, а лобито да не е добре почистено...При това положение аз не бих се обадила на същия водопроводчик или чистач, а бих разпитала отново и ползвала препоръки. По същия начин е във всяка сфера на нашия живот - човек е в правото си да очаква, дори да изисква професионално и компетентно обслужване. Представете си някой некадърен, но с достатъчно връзки архитект да построи сграда, която да се срути неочаквано. Некомпететността може и да е опасна, не само досадна...

Вижте Гигерих какво пише във връзка със синхроничността.

Да, имате право да споменете синхроничността, но тя, както и интуицията, при мен са под много голяма питанка, тъй като не мога да кажа с ръка на сърцето, че приемам дадените от Юнг обяснения безрезервно, въпреки че имам и такъв опит. Спомням си бегло една любовна история, в тази връзка, на доста известни имена, които ми изскочиха от главата, но общо взето историята е следната. И двамата при срещата си започват да изпитват низ от мистериозни синхроничности и дори се женят, но само след година бракът им се разпада. В такива ситуации винаги звучат в главата ми думите на Юнг - "онова, което не го осъзнаваме, го преживяваме или мислим като съдба." Имам и особени резерви към хора, които твърдят, че могат да разгадаят човек само по първо впечатление. Ние самите не познаваме себе си, а прекарваме със себе си целия си живот.

Конкретизирах, като казах, че става дума за компетентност и умение, не за кариеризъм независимо от цената или на всяка цена. Не отричам явлението, което описвате, то се наблюдава масово, но ако човекът не е добър специалист, т.е., ако компетенцията му е не е висока, и най-здравия парашут или гръб, връзки, не са в състояние да променят реалността на неговата некомпетентност. Но в местата, където не компетентността е водещият фактор, се създават условия за корупция и цялата фирма, система, а след време и самото общество се корумпира.

Това е едно изключително проникновено наблюдение на Юнг и наистина, почти няма човек, който да не споделя онова смътно и не много ясно усещане, че цял живот се върти в орбита около някакъв собствен, по-висш, центробежен център. От къде, ако не от това място, се появяват онези внезапни озарения от типа на - "тази работа убива душата ми" или "пропускам в живота си нещо важно"? Защо едни хора оставят дълбоки следи в нас, а други дори не ги забелязваме? Дали е само поради комплекси/непълноценности и лични интереси или има фактори, които са извън постиженията на собствения ни разум? Тези властови подтици, доколко са продукт на този архетип и кога със сигурност не са? Как човек разбира разликата и има ли такава? И т.н.

Едно наистина интересно и полезно книжле във връзка със Сянката.

Бих искала да се върнем на това. Как си представяте, каквато и да било психологическа и житейска промяна, ако човек не си постави цел, не създаде съответна стратегия за постигането й и не си "пръсне мазолите" т.е. не се посвети изцяло на процеса? Мислите ли, че вътрешните и външните промени се случват от самосебе си? Лежа си аз на дивана, гледам си сериалче и осъзнавам как от нищото в мен се извършват велики промени? Хах, ясно е, че по този начин няма как да се случи никакъв инсайт. Но нека вземем същата ситуация на дивана и към картинката добавим това, че в течение на година аз съм си пръскала мазолите, но без нужния ми успех. Уморена и обезверена се тръшкам на дивана, пускам Нетфликс и сякаш съвсем неочаквано, от нищото, получавам инсайт. Този инсайт съвсем не се е взел от нищото, а е резултат на годината опит - постоянно лутане, постоянни грешки, постоянно учене и постоянно пръскане на мазолите. Имаше период, през който дълго анализирах какво значи да си "успешен" и защо "успешните", професионално, хора изглеждат така, сякаш всичко им се отдава с лекота? Стигнах до извода, че не е защото им е било лесно или в момента им е лесно, а защото са постигнали високо ниво на умение и компетентност и продължават да се развиват, да се обучават, да се интересуват. Умението и компетентността не се дават никому даром, а са резултат от постоянна, задълбочена и неспирна работа. И стратегическа, обмислена жертва. Същият принцип е валиден и за всички останали страни на живота, ако искаме да се развиваме. Ако не искаме, пак не е проблем, поне не и особено очевиден, не и днес. Но няма никаква гаранция, че след 5 години неразвиването ми няма да се върне и да ме удари с още по-голяма сила, а ако продължа да нехая и минат още 5 години, може и да ме смаже, защото не съм се сдобила със съответните умения или знания, които да ми помогнат да се справя. Но всичко около мен се променя, не ме чака кога аз ще благоволя да си надвия на масрафа, докато ми е толкова гот в зоната на комфорта. Всичко, което описвам, е в корена на неща като завист, възхищение, зло - защо Пешо за пет години изгради успешен бизнес или уотевър, а аз с моя рахат на дивана все още съм безработен? В зависимост от степента на осъзнаване на личната непълноценност, са и проявите на завист или възхищение. Ако осъзнавам, поне в някаква степен, че съм отговорна за състоянието на живота си и искам да го променя, ще изпитвам възхищение към онези, които не са бляли като мен, на дивана, а са си пръскали мазолите. И ще се опитам да науча нещо от тях, за да направя промяна. Ако обаче ми липсва, каквато и да било отговорност или осъзнаване, че причината е в мен, ще проектирам своите недостатъци и недоволство от себе си върху другите и вместо възхищение, това ще се прояви под друга форма - завист, озлобление, желание дори да навредя на Пешо, защото неговия успех е Трън в моите очи. Как така такъв, като Пешо, ще е успешен, пък аз, великият и прекрасният, не съм толкова резултативен като него? Пешо е виновен, а аз съм невинната жертва на дивана! Общо взето, за да не бъдеш жертва, трябва да намериш смисъл и мотивация да пожертваш жертвата в себе си в името на нещо по-смислено и по-адекватно по отношение на себе си. Според мен този принцип е универсален, когато сме осъзнато морално отговорни. Когато е само поза или маска, това се вижда в живия живот - докато Пешо си пръска мазолите, не му остава време за такива дребнавости като злоба или завист, но в живота му има място за почитание към онези, които са по-умели и компетентни от него, диваненият човек, вместо да се размърда и да свърши нещо полезно, ще продължава да си мрънка и да се вайка. Изключително ми хареса метафората на Дзен майстора - нужно е да сме добри пъдари на самите себе си, за да не се застояваме прекалено дълго в някои крайности. Но това умение се развива непрекъснато за различни части от личността ни и винаги ще има такива, които са изключително развити, и други, които са в процес на развитие, или такива, които още не сме се сетили, че следва да развиваме. Ала има и нещо друго - в този прекалено рационален и правилен свят, често ни е необходима и свежа глътка ирационалност, за да бъде пълноценна картината и да има какво да си спомняме, когато сме с посивели коси и предълги, и премъдри бради.

Насладата е изключително важен феномен, защото той затвърждава промяната. Да вземем друг пример. Приключва се връзка и човек страда по изгубените отношения. Кога човек може с ръка на сърцето да каже, че наистина е преодолял болката от раздялата - когато в живота му отново се появи наслаждението. Не е задължително да се чувства горд от това, дори би било по-добре да няма гордост, защото тя е често символ на неосъзнато превъзходство над другия, предпочитам "достойнство". То центрира човека в една здравословна позиция, където не се чувства повече от другите, но не се чувства и по-малък от тях. Старая се да употребявам възможно най-точните думи, описващи определени психически състояния, в които се съдържа точно определен смисъл към точно определен контекст. Може да се каже, че за мен нюансите са от изключително значение и винаги обръщам особено внимание не само на смисловото, но и на емоционалното, чувственото значение или окраска. За мен думите са като мелодия, която може да звучи както красиво, точно, хармонично, така и полифонично, но и фалшиво, неточно, не на място. Не мислете, че винаги успявам, но не спирам да се опитвам. Няма проблем за останалото, така се опознаваме макар и само виртуално.